В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Vestiga Semper Adora (Почитай винаги следите на миналото)

Посещения: 2842

Индекс на статията

 

VESTIGA SEMPER ADORA
(ПОЧИТАЙ ВИНАГИ СЛЕДИТЕ НА МИНАЛОТО)
ПУБЛИЙ ПАПИНИЙ СТАЦИЙ, римски поет (I в. сл.Хр.)

 

За ползата от историята е писано много. Като се започне от прочутата сентенция на Цицерон, че тя е „учителка на живота“, та се стигне до по-скептични мисли от рода на: „Ние научаваме от историята само това, че нищо не научаваме“ (Георг Хегел). Въпреки разнообразието от мнения едно е ясно: историческите събития са уникални и не подлежат на точно повторение. При все това нищо не пречи от историческото минало да се извличат определени повтарящи се ситуации, които са се доказали като геополитически схеми през вековете. Техният raison d'etre не е да бъдат следвани сляпо с надеждата, че миналото е по-мъдро от настоящето, а по-скоро да бъдат схващани като инструментариум за осмисляне и усъвършенстване на едно дългосрочно национално развитие.

От времето, в което възниква българската средновековна държава по Долен Дунав, до гибелта ѝ под ударите на османските турци изминават повече от 7 века - със столетие и няколко десетилетия повече от половината историческо битие, отредено на българите. В този смисъл тази епоха в българското развитие отговаря на едно основно изискване към историческия период - да е достатъчно отдалечен във времето, за да е годен за неконюнктурни анализи и изводи. За тогавашните българи - от владетелите и болярите до обикновените селяни и граждани - вековете на Средновековието преминават твърде динамично. В него се редуват времена на величие и благополучие с такива на залез и гибел. С други думи, тук има всичко, което да задоволи историческото знание.

Българското средновековие е отдалечено с векове от съвременната епоха, но то не може да се смята за безследно изминала епоха - прекалено е дълго и основополагащо, за да не остави следи в типологията на българското развитие и в националната психология на българите. Достатъчно е да припомним, че тъкмо тогава възникват и укрепват два основополагащи стожера на българското съществуване: създаване на българската общност със свое самосъзнание, първообраз на съвременната българска нация и оформянето облика на българската култура, ориентирана към православното християнство. Разбира се, не всичко трябва да се възхвалява - в този исторически период има и политически неуспехи, и елементи на изоставане от развитието на водещите европейски средновековни общества. Разнообразието в историческия ход е голямо и в него всеки може да си избере триумф и погром в зависимост от нагласата си или от временните си настроения. Въпрос на национална зрелост е онази епоха да се разглежда трезво, без лутане между полюсите на идеализацията и самопринизяването. В съседния на българите средновековен свят, а и в цяла средновековна Европа няма общество или държава, които да се развиват безпроблемно и чиято история да скача единствено от победа на победа или от поражение на поражение. Мисля, че вече е дошло време съвременните българи да проявяват достатъчно национално самочувствие, за да могат да гледат на миналото си с разумна смес от възхищение и критичност. Иначе за какво ще служи историческото знание?

От своето възникване, та до ден днешен България е обречена да съществува в съседство с принципно по-силни от нея държави. Изключенията са пренебрежимо малко. И тук се натъкваме на първия голям парадокс: България надживява повечето от своите съседи напук на всяка историческа логика. Дворците на Византия се сриват, Франкската империя е в небитието, мощната унгарска държава, Киевска Рус, страховитите номадски съюзи от североизток - също. А България съществува. В това обстоятелство трябва да се види една изключителна жизненост, една изумителна способност за оцеляване в условия на упадък, разруха, чужди нашествия, загуба на собствена държавност и много още. Средновековните българи и тяхната държава се оказват костелив орех за историческите катаклизми, а способността за оцеляване и устойчиво развитие изпъква като една от особеностите на българския национален характер. Нормално е да се запитаме дали в борбата за извоюване на трайно място под слънцето има фактори, които работят в полза или във вреда на българите и на тяхната държава. Действието на някои от тях зависят от българската прозорливост, а други са въпрос на подреждане на фигурите на голямата евро-азиатска шахматна дъска. С последното нито средновековните, нито съвременните българи имат сили да въздействат и е трябвало, и трябва да разчитат на историческия си късмет.

Аксиоматична истина е, че българо-византийските отношения през Средновековието имат дълга традиция и са достатъчно известни, за да се правят на тяхна основа някакви изводи. Че Византия превъзхожда България със своя човешки, военен и икономически потенциал, е пределно ясно. Ако при подобно съседство България не само оцелява, но постига определени успехи, причината трябва да се търси в разпиляването на силите на империята между балканската и азиатската политическа сцена. Могат да се набележат няколко варианта на развитие, някои от които са благоприятни за българите, други - не.

Когато империята има достатъчно проблеми на Изток, тя не може да насочи срещу своя съсед цялата си мощ. И обратното: когато Византия няма сериозен източен противник, съдбата на българската държава е поставена под въпрос, а както се случва в края на X и началото на XI в., тя става жертва на византийската агресия. Но това не е единственият исторически кошмар. Нещата се развиват неблагоприятно, ако Византия съумее да намери съюзник срещу България на североизток и на северозапад, независимо кой е той. Тогава българската държава се оказва в крайно трудна ситуация и най-често губи територии и свободното си дипломатическо и военно действие. Още по-фатални се оказват периодите, в които империята не е в състояние да удържи източните си противници. Всеки пробив в района на Проливите от юг на север изправя България пред лицето на мощни нашественици. Веднъж тя избягва тази заплаха в началото на VIII в. при арабския пристъп към Европа, но през втората половина на XIV в. при сходна историческа конфигурация става жертва на османските нашественици. Казано накратко, благоприятната геополитическа подредба е империята да е ангажирана на Изток, но по начин, който да раздвоява нейното внимание между Балканите и Маза Азия. Крайно негативно на българското битие влияе съюзяването на Византия с неблагожелателен български съсед и рухването на византийската отбрана откъм Мала Азия. Ако някой желае да прави аналогии с по-нови събития, като смени репертоара на действащите политически фактори, нека го стори. Аз обаче ще спра дотук!

В друг случай - началото на XIII в. - Византия изчезва като държава, на нейно място възниква конгломерат от по-малки политически структури, спрямо които българските владетели имат възможност да играят ролята на арбитри. В този случай България, макар и за кратко, изпъква като хегемон в политическите отношения на Балканския полуостров. От това по-подходяща за българите ситуация здраве му кажи! Тя обаче е уникална и в бъдещото българско развитие съществува по-скоро като потенциална възможност, отколкото като реалност.

Няма как да избягаме от евентуално съмнение, дали описаните по-горе схеми имат някаква степен на актуалност и дали не са само виртуални конструкции. Днес, ще кажат някои, вътрешното състояние на България е различно, друг е и околният свят. Сегашната българска нация е в демографска криза, прогнозите вещаят нейното изчезване, а липсата на самочувствие и оптимизъм като че ли е характерна особеност на съвременния българин. А онези, които вземат важните решения, нямат необходимата вяра в собствената си държава и народ, а и в себе си.

Демографски кризи има и в епохата на Българското средновековие. Периодични нашествия, опустошителни войни и междуособици, настаняване на чужди етнически групи на българска земя, чумни пандемии и още много други „прелести“ на тогавашното развитие отнемат от българския демографски потенциал и удрят върху стабилността на държавността. Но така или иначе те не поколебават съществуванието и развитието на българската общност. Българите се борят яко: асимилират пришълците, преодоляват несгодите на ежедневието, лекуват раните от нашествията, кръвопролитията и болестите, съпротивляват се на несправедливостите, като им противопоставят свои специфични ереси, борят се със свои и чужди данъчни системи, които по правило хич не ги щадят! Предугаждам възможните възражения: раждаемостта през Средновековието е била висока и това обяснява много неща. А нима тогава е имало съвременни лекарства, медицинска техника, здравно обслужване и социална система? Оплакваме се от тяхното функциониране, но те - добри или лоши - намаляват детската смъртност, увеличават продължителността на живота почти двойно, дават огромно предимство на съвременния човек пред стихиите на природата. В онази епоха най-елементарното от съвременна гледна точка заболяване води до фатален край. И въпреки всичко българите съществуват и продължават да посрещат и преодоляват връхлитащите ги предизвикателства.

Сега политици и средства за масово осведомяване внушават на българите идеята, че трябва да си знаят историческото кьоше и да не правят опити да излизат от него - прекалено било за тяхното битие на малка и бедна нация, най-бедната в клуба на богатите страни от Европейския съюз. А дали е така през Средновековието?

Самочувствие - тази ахилесова пета на сегашното българско общество, средновековните му предци имат в изобилие. Управляващият елит влиза в отношения със съседни и по-далечни държави без никакво притеснение и по правило брани упорито българските държавни интереси. Византийските автори дори определят това самочувствие като високомерие и много често се оплакват, че техните северни съседи оспорват претенциите им да владеят по римски образец познатия тогава християнски свят. Отношенията с най-авторитетната западна религиозно-политическа институция - папството - не правят изключение. И тук българите преговарят на равна нога, не се свенят да заявяват своите интереси независимо от високия статут на своя политически партньор. Те не се притесняват да задават въпроси, без да мислят (за разлика от сега) дали те ще прозвучат интелигентно и дали няма да издадат някаква степен на неосведоменост. И това ако не е увереност в себе си!

Типологията на българо-византийските отношения зависи много от регионалната обстановка и в много случаи зараждането на отделните ситуации не зависи от волята на българските управляващи. Вероятно мнозина от читателите ще се запитат дали в Българското средновековие има случаи, които зависят предимно от самите българи. Общото впечатление е, че средновековният българин посреща предизвикателствата с чест и се опитва да ги реши с максимална полза за себе си. Припомням, че преди доста десетилетия известният английски философ на историята Арнолд Тойнби бе формулирал концепцията, че обществото се развива в зависимост от предизвикателствата, които среща в своето развитие, и начина, по който търси тяхното разрешаване. Средновековният българин в повечето случаи намира верен отговор на ударите на съдбата, успява да се съхрани и да се впише подобаващо в тогавашната нелека среда. Така трябва да направи и сега. Хленченето, самопринизяването и неверието в бъдещето трябва да отстъпят място на убеждението, че всичко в този свят се постига с борба и труд, с достойно посрещане на изпитанията и със сдържаност при изживяване на успехите.

Ако в духа на древногръцкия историк Плутарх се запитаме дали Българското средновековие предлага някакви рецепти за политическо действие, които да са печеливши за българската държава, отговорът според мен е: да! Периодите на плодотворна дипломация, каквито има немалко в онази епоха, макар и разположени в друга политическа среда, дават следните варианти на успешно поведение. На първо място, времето на покръстването и уреждането на българския църковен въпрос показва, че българската политика постига успехи, когато е в състояние да лавира между силните на деня, без да забравя нито за момент своята стратегическа цел и интереси. Златният век на цар Симеон от своя страна като че ли доказва правотата на Гьотевата сентенция: „Постулирайки невъзможното, човек е в състояние да постигне най-възможното“. Една държава трябва да си поставя високи цели и да не минимизира своите амбиции, за да може да достигне реалността на своите интереси. Примерите от миналото твърде много вдигат летвата пред съвременната българска държава, но как иначе? Ако съзнателно подрязваш своите стремежи, сам се лишаваш от възможността да бъдеш успешно развиващ се субект в съвременния свят.

Българското развитие в годините след Средновековието променя много от чертите на българската общност. Не остава съща и средата, в която те съществуват и се развиват. Как и при какви обстоятелства става това обаче, е въпрос на друго проучване и вероятно на друга книга.

 

X

Right Click

No right click