В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - В търсене на нова родина

Посещения: 2838

Индекс на статията

 

В ТЪРСЕНЕ НА НОВА РОДИНА
 

Нова религия, нова столица

 

Когато римският управител на покорената от римляните Юдея - Пилат, задава на Иисус Христос въпроса: „Ти ли си юдейският цар?“, отговорът, който получава, е: „Моето царство не е от тоя свят“. Тогава, в последните дни на старата ера, никой не е предполагал, че в следващите векове „царството на Христос“ ще залее цивилизования свят и ще сложи началото на нова епоха и цивилизация.

Неговите ученици и хилядите му последователи, които първоначално се смятат за членове на екзотична юдейска секта, ще разнесат Словото Божие във всички части на Римската империя. Властите ще ги преследват жестоко, ще ги изгарят на клади, ще ги хвърлят на дивите зверове на арените, ще ги принуждават да се крият в катакомбите. Напразно! Християнството набира скорост, печели нови последователи, създава свои тайни структури и поставя под съмнение ценностите на гръко-римския езически свят. След тривековна борба с новата религия, през 313 г. сл. Хр. прочутият римски император Константин Велики издава едикт (т.нар. Медиолански или Милански едикт), с който признава християнството за равноправна религия във все още огромната си империя. След още няколко десетилетия, към 395 г., християнството вече е със статут на държавна религия в Римската империя. В следващите векове учението на Христос изгражда свои официални институции, уточнява основните догмати на вярата си чрез свикването на църковни събори, задушава едно по едно последните идейни огнища на езическата религия. Процесът засяга и днешните български земи, в които още преди това са просияли редица християнски мъченици. Тук се изграждат храмове, учредяват се митрополии, местното тракийско население, примесено с други етнически групи, усилено се приобщава към новата религия. Дали са осъзнавали, че прекрачват в една нова епоха? Едва ли! Но за съвременните учени е съвършено безспорно, че е християнството ще са свързани животът, културата, емоциите, битът и какво ли не още на хората занапред.

Десетина години след издаването на Миланския едикт император Константин Велики пристъпва към още едно от емблематичните начинания на живота и управлението си. Той премества столицата на империята от Рим в бившата мегарска колония на Босфора Византион, който в негова чест ще се нарече Константинопол. Първоначално като всеки истински римлянин той мечтае новата столица да е в Троя. Та нали легендата свързва произхода на първите римляни с бегълци от опожарения от ахейците град! Ами ако беше избрал Сердика, днешната българска столица София? Направо изтръпваме от вълнение! Разумът все пак надделява: географски Троя не е подходяща за столица на триконтиненталната империя, а Сердика няма излаз на море. Константинопол отговаря на всички възможни изисквания. Според легендата лично Константин Велики очертава конфигурацията на стените на града със своето копие. За шест години те заедно с всички сгради, необходими за функционирането на столицата, са готови. В нея от Рим са преселени сенатори и техните семейства, висши функционери и, разбира се, целият императорски двор с многобройните му служби. Новата столица тържествено е открита на 11 май 330 г. сл.Хр. Надеждата на Константин Велики е, че столицата на Босфора, която поданиците му наричали не с дългото име Константинопол, а просто Града, ще контролира по-добре европейските, азиатските и африканските провинции на Римската империя и ще черпи ресурси от нейните по-богати и културни източни провинции. Тези надежди в голяма степен се сбъдват.

Налагането на християнството и основаването на Константинопол са събития с изключително значение за европейската цивилизация и за бъдещето на българските земи. Чрез християнството те се приобщават, независимо от бъдещите катаклизми, към християнската цивилизация. Близостта на Града ще се превърне в източник на икономически и културни импулси, които трайно ще присъединят българите към византийския тип цивилизация. Но за да стане всичко това реалност, трябва да изтече още доста историческо време.

След официализирането на християнството и в днешните български земи започва интензивен строеж на християнски храмове, при което се използват два разпространени късноантични архитектурни модела - базиликата и ротондата. Някъде към края па IV или през V в. на созополския остров Св. Иван се построява храм, посветен на св. Йоан Кръстител, разкопките в който донесоха истинска сензация. През юни 2010 г. екип археолози открива мощехранилница от алабастър, в която се съдържат части от ръка, лицева част от череп и зъб. След известни умувания ръководителят на разкопките проф. Казимир Попконстантинов излезе със сензационното предположение, че това са мощи на самия св. Йоан Предтеча. Те са пренесени в църквата на островния манастир от някой си Тома на рождения ден на светеца и положени в основата на олтара. Но българинът поначало е недоверчив и веднага поиска да знае с какво тези мощи са по-автентични от онези, които се съхраняват в Истанбул, в Амиен или в Черна гора. Тогава откривателят на мощите се реши на безпрецедентна постъпка. Мощите бяха предоставени за ДНК анализ във водещи лаборатории в Англия и Дания. До гози момент никой от предполагаемите притежатели на мощи на светеца не е дръзвал да провери автентичността на своето притежание чрез постиженията на съвременната наука по разбираеми причини! Резултатите от ДНК анализа надхвърлиха и най-смелите очаквания. Установи се. че мощите са на мъж, почти съвременник на Иисус Христос, живял в Близкия изток. Получените данни дори потвърждават онова, което знаем за диетата на този предвестник на появата на Месията - той се е хранел с див мед и с акриди (вид пустинни скакалци, които и до ден днешен се използват за храна от жителите на пустинята). Съвпаденията между резултатите от ДНК анализа и библейския разказ за живота на св. Йоан Предтеча са толкова фрапиращи, че дори и най-големият скептик има основания да заключи: да, това като че ли са оригинални мощи. Поразителните съвпадения дават основание на един от оксфордските участници в проучването да заключи не без чувство за хумор: „Получихме всички данни за него, само дето не знаем домашния му адрес“.

 

„Духът се ужасява, проследявайки разрушенията на нашето време“

 

Император Константин Велики не би могъл да знае, че само няколко десетилетия след като склапя очи, империята му ще бъде подложена на жестоки изпитания от страна на варварите. Същите тези варвари, срещу които империята се бори успешно векове наред, се втурнат към нейните лимеси, опустошат и завладяват повечето от римските европейски провинции. Всъщност самото понятие идва от старогръцкото „барбарой“, което означава буквално „бърборещи“ хора, т.е. такива, които не знаят гръцки, а по-късно и латински, не живеят според стандартите на гръко-римската цивилизация и са чужди на нейните постижения. Наследницата на Рим – Византийската империя - възприема този термин и нейните интелектуалци наричат „варвари“ всички народи, които нахлуват на нейна територия и които не говорят официалния за нея гръцки език.

Половин век след като Константинопол става столица, започва т.нар. Велико преселение на народите - най-мащабното разместване на племена и народи, които историята на Стария континент познава до наши дни. Когато след няколкостотин години непрекъснати нашествия обстановката в Европа се поуспокоява, континентът е съвсем различен. Загинала е Античността, започнала е епохата на Средновековието.

Още в първите векове на християнската ера най-различни варварски племена надвисват застрашително по римските европейски граници. Ролята на катализатор за отприщване на хаоса изиграват хуните, чиято подвижна и всяваща ужас конница нахлува в равнините на Северното Черноморие към 375 г. сл. Хр. Произходът на този номадски етнически масив е обект на спорове още от XVIII в. Обикновено свързват хуните с племената, обитаващи границите на Китай в началния век на Християнската ера. В следващите столетия те напредват на запад и стават съседи на Римската империя в областта на Северното Черноморие. Както повечето номадски групи хуните не са еднородни в своята етническа структура: във времето на своето придвижване ядрото им увлича със себе си групи хора от земите, през които преминава. Така или иначе при първите си контакти с римския свят новите пришълци ужасяват неговите жители със своята жестокост и със склонността си към разрушения, много от които - безсмислени. Неслучайно в повечето съвременни езици тяхното название става синоним на диващина, безсмислен стремеж към унищожение, липса на елементарна култура. Харесва ли ни, или не, залезът на Античността и раждането на Средновековието за Европа започва с нашествието на варвари, чиято жестокост хвърля в смут дори тогавашните хора!

И до ден днешен учените не са сигурни какво предизвиква тяхното разселване на запад, както и последвалите вълни на различни азиатски конни народи. Някои го обясняват с цикличните климатични промени в Евразия - настъпилото временно затопляне в Европа в началото на новата ера води до продължително засушаване в равнините на Централна Азия, което кара огромни маси от хора да търсят нови пасища за стадата си и така да достигнат до Европейския континент. Други смятат, че отприщването на миграционните вълни е предизвикано от политически катаклизми в Азия и едновременното упадане на Римската империя, която повече не може да задържа варварите. Историческата истина, както често се случва, трябва да се търси в комбинацията от двата фактора. Почти всички от племената, които участват във Великото преселение, сравнително бързо се адаптират към обстановката в новите си земи. Нa практика няма случаи, в които те да се нуждаят от дълъг период на приспособяване. След усядането си повечето от тях се включат като активни субекти в бурно развиващия се исторически процес. Затова Великото преселение на народите може да ни изглежда като „царство на хаоса“, но тъкмо чрез този хаос се раждат нови общества и държави. Те преобразяват картата на Стария континент и я подреждат по нов начин за едно бъдещо ползотворно развитие.

С идването на хуните Европа е хвърлена в невиждани до този момент бъркотия и несигурност. Ако си представим, че нейната територия представлява една огромна маса за билярд, ударът на бялата топка - в случая на хуните - предизвиква паническо и хаотично движение на различни племена. Подобно на разноцветни билярдни топки, те се насочват в различни краища на континенталната „билярдна маса“. Хунското нашествие пробива исторически оформилите се римски граници и на римска територия нахлуват различни други племена-номадски съюзи, германци, славяни и др. Съвременниците изживяват истински апокалипсис. Късноримският писател Евсевий Хиероним отбелязва под годината 396: „Духът се ужасява, проследявайки разрушенията на нашето време. Вече двадесет и повече години римска кръв се пролива ежедневно между Константинопол и Юлийските Алпи. Колко благородни жени, колко Божи девици, колко свободни и благородни мъже станаха за подигравка на тези варварски чудовища!... Разрушени бяха църкви, в Христовите олтари бяха подслонени коне, останките на мъченици биваха изкопавани и захвърляни...“.

В пламъците на варварските нашествия бликащата жизненост на варварския свят взема надмощие над Римската империя и налага в нейните територии своя начин на живот. С течение на времето става ясно. че историко-културният чар на Античността ще оплоди новите варварски общества, но за момента на преден план е разрушението. Конните народи, които пристигат на губителни вълни от Азия, минавайки южно от Урал през т.нар. Врата на народите, редом с деструкцията донасят нови военни технологии, пред които римските легиони не могат да устоят. Тези пришълци познават стремето, сабята, рефлексния лък. С тяхна помощ конникът се превръща в страховита военна машина - нещо като сраснала се с коня картечница за стрели. Често тези деца на степите идват на европейска земя със съществуваща идея за държавност, придобита при дългите им митарства из различните земи, през които преминават. В процеса на демографските размествания, предизвикани от нахлуванията на номадите, германските и славянските племена са онези, които усвояват нови пространства и създават нови „варварски държави“.

Всъщност и натискът на тези народи започва да става непосилен за стария Рим. През V в. Вечният град на няколко пъти е превземан и жестоко опустошаван от германците и накрая спира да функционира като пълен с енергия античен мегаполис. Неговата слава се поддържа благодарение на факта, че той се превръща в седалище на най-авторитетния църковен водач в християнския свят - папата.

На изток нещата не изглеждат така драматично. Новият Рим - Константинопол - се държи благодарение на постоянно усъвършенстваната и практически непревземаема фортификация. Неговите легиони, макар и далеч от някогашния си военен блясък, горе-долу успешно защитават границите на Източната Римска империя по течението на р. Дунав. Римо-византийската дипломация и държавна традиция сполучват да предотвратят проникването на варвари до върховете на властта и така не позволяват варваризация на своята държавна структура. Източната Римска империя не загива, подобно на западната си посестрима, а се трансформира в средновековна империя, която по-късно ще нарекат Византия. Впрочем и тя няма да бъде отмината напълно от ефекта на „билярдната маса“, само дето нашественическите вълни ще я залеят по-късно, едва през седмото столетие след Христа.

По време на Великото преселение на народите днешните български земи, както и цяла Европа променят коренно етническия си облик. Два нови етноса - българи и славяни от „българската група“ се настаняват в земите на траките и намират в тях своя родина. От особения начин, по който те се интегрират в самата зора на Средновековието, възниква една от най-продължително съществуващите европейски държави - България. А етническата амалгама от българи, славяни, траки и други, по-малки етнически групи в бъдеще ще формира една нова европейска средновековна нация - българската.

 

Българите - народът с многото родини и многото имена

 

Нека първо започна с елементарната констатация, че понятието „прабългари“ или „първобългари“, което масово се среща в историческите писания, е творение на модерната българска историческа наука. По този начин се разграничават „старите българи“ от представителите на съвременната българска нация. Изворите, съвременни на тяхната поява на историческата сцена, ги наричат еднозначно и само „българи“. Какво означава този етноним, който в различни модификации се среща в писмените извори, коя е тяхната прародина и какъв е техният произход, са въпроси, които от близо два века вълнуват учения свят и съвременните българи. Впрочем, ако това

успокоява радетелите на лесните и кардиналните решения, ще отбележа, че произходът и прародината на много от народите, появили се на Стария континент във времето на Великото преселение, също не са ясни. От гледна точка на историческата информация изминаването на хиляди километри от дълбините на Азия към Европа ги прави неуловими за римските и ранновизантийските автори. Затова сигурни и изчерпателни писмени извори липсват. А археологията - ще попита някой! И тя ли не ги улавя в ранните периоди на тяхното придвижване и усядане? Да, улавя ги! Работата е там, че в периода на масови движения и размествания на хора в степните пространства на Източна Европа се създава сходна материална култура, трудна за определяне с етнически категории. В изобилието от археологически материал археолозите откриват само няколко елемента, които със сигурност се свързват с българите: северната ориентация на погребенията, полагане на череп и крайници от кон или друго жертвено животно в гроба, европоиден расов тип със слаби елементи на монголоидност. Културният синкретизъм води до това, че и до ден днешен археолозите се въздържат да локализират родината на българите чрез археологически материал.

На помощ идва и езикознанието. И при него обаче въпреки множеството проучвания нещата също не изглеждат ясни. В остатъците от езика на българите се откриват основно два пласта - източноирански и тюркски. Думите с тюркски произход - малко над 100 на брой, са предимно лични имена, титли и названия на въоръжение. Сходството на думи от българския и източноиранските езици пък могат да бъдат свидетелство за езиково общуване между българите и ираноезичните племена, които те заварват в областта между реките Волга и Дунав. Следователно и в случая разумният скептицизъм пречи на специалистите да излязат с категорични заключения.

Писмените извори от своя страна са доста неясни, оскъдни на информация за българската прародина или късни по произход. Напоследък голямо внимание се отрежда на писанията на Михаил Сирийски - антиохийски патриарх от XII в., който споменава, че българите дошли в Европа от клисурите на планината Имеон, отъждествявана с планините Тяншан или Памир-Хиндукуш. Този извор се свързва с арменско „Землеописание“ от VII в., в което родината на племето булх (българите?) е поставена в подножието на планината Емавон (Имеон?). Оттук се прави изводът, че българската прародина трябва да се отъждестви със споменатия район и по-специално с областта Бактрия, ядро па известната Кушанска империя. След свързването на всички тези данни, сами по себе си недостатъчно безспорни, фантазията може да се развихри и да изгради една невероятна по своите възможности за исторически гигантизъм хипотеза, според която културата и историята на древна Бактрия (Балхара) в днешен Северен Афганистан е обявена за българска. Подобен сюжет напоследък стана любимо занимание на хора без специална подготовка и критическо мислене. Все оше не мога да си обясня защо докосването до историята на ранните българи води до такова отдалечаване от разумния исторически подход!

Мнения, мнения, мнения! А читателят иска някакъв отчетлив отговор на въпроса, откъде идват българите. За онези, които не се задоволяват с лесни отговори и не желаят произволно комбиниране на данни за получаване на някаква що-годе разгадаема картина, ще отбележа следното:

В настоящия етап на проучване трябва да приемем, че българите не са хомогенна в етническо отношение група. Много е вероятно те да са резултат от сливане на няколко преселнически вълни, идващи от обширни райони между Алтай, Урал и Памир-Хиндукуш, в които има тюркски. угорски и източноперсийски групи. Формирането на българската общност вероятно трябва да е станало в рамките на хунския племенен съюз през II-IV в. сл.Хр. По-късно те присъединяват групи ираноезично население от степите на Източна Европа и това най-вероятно е крайната фаза на ранното им консолидиране. За синкретизма при формирането на ранната българска общност говори разпространението в тяхна среда на прастария обичай за изкуствена деформация на черепите. Прави се чрез специална превръзка на черепа на новороденото, което при израстването води до кулообразна форма на главата. Подобна практика свързва българите с източноиранския културен кръг, а във времето на тяхното преселение отвежда към търсене на влияния от страна на късните сармати, аварите и аланите. Изкуствената деформация на черепите не е тюркска практика и не може да бъде използвана като доказателство за техния тюркски произход. Тъкмо обратното - тя подсилва позициите на радетелите на предимно източноиранския генезис на българската общност. В тяхна подкрепа може да се прибави и обстоятелството, че в антропологическо отношение българите са доста високи. Проучванията върху сигурно установени български погребения показват, че средната височина е 157-166 см за жените и 168-177 см за мъжете. При воински погребения височината достига до внушителните за епохата на Ранното средновековие 175-197 см. Посочените факти категорично слагат кръст на митологемата за ниския монголоиден расов тип на ранните българи.

От гледна точка на съществуващите към момента обективни данни трябва да се постави под съмнение еднозначната теза за техния тюрко-алтайски произход. От друга страна, и модерното напоследък мнение за източноиранските им корени се нуждае от допълнителни проучвания и доказателства. И така, въпросът за родината на българите за съжаление на мнозина е далеч от окончателното си решение.

В създадените малко преди Великото преселение извори българите се появяват за пръв път в Анонимния римски хронограф под годината 354. В предишната версия на хронографа от 234 г. тях ги няма, което означава, че римската хронография ги идентифицира като отделен народ, който се е настанил в земите северно от Кавказ, след 234 и преди 354 г. Два века по-късно там ги локализира и арменският историк Мойсей Хоренски. Именно там, в Северен Кавказ, българите посрещат първите вълни на Великото преселение и стават част от него.

Спорове предизвиква и значението на етнонима „българин“. Още в епохата на Ранното средновековие се натъкваме на десетки варианти на названието. Учените са систематизирали наличното многообразие в няколко групи. Съществуват етнонимни, топонимни, позиционно локални, тотемни, хибридни и пр. видове етимологии. Сериозните специалисти съзнателно трябва да оставят настрана етимологиите, които разчитат на простото звуково уподобяване (т.нар. вулгарни етимологии или на научен жаргон - въздушни етимологии). Значението на различните етноними се обяснява по различен начин - като преводи на други етнически названия (например „велики угри“ или „пет угри“), от името на река Волга, като характеристики на географски терен („висок бряг“, „хора, живеещи отвъд планината“), състояние или основно занимание на етноса („борец“, „разбойник“, „учен“, „горд“ и др.), „смесен народ“, „народ на самура“ и пр. В подобно изключително разнообразие читателят може да се обърка и да се загуби в предположения. Някои учени са склонни да приемат, че „българи“ е самоназвание, формирано преди стъпването на българския масив в Европа, и означава „хора“ или „народ“. Разнообразието на форми се дължи на обстоятелството, че всеки народ, с който те са били в досег, ги нарича по начин, който наподобява тяхното самоназвание. В различните езикови среди названието се деформира, получава различно значение и обърква съвременните изследователи.

 

Номади ли са българите?

 

Преди да си отговорим на въпроса, е необходимо да се отърсим от предразсъдъците за характера на номадските народи и за номадизма въобще. Като наследници на гръко-римската цивилизация ние изпитваме неприязън към „децата на степта“, които още гръцката митология е натоварила с всички възможни отрицателни черти и ги е обобщила в образа на кентавъра. В подобен контекст номадите са непредсказуеми, неспособни за цивилизован живот, непродуктивни от цивилизационна гледна точка. При такава обремененост е обяснимо защо мнозина съвременни българи, включително и специалисти, се опитват да избягат от идеята, че старите българи имат в своя бит номадски черти.

Но какво всъщност е номадизъм? Казано най-просто, става дума за тип общество, чиято икономика се основава изключително на подвижното скотовъдство. което кара номадите да се местят в търсене на пасища. Движението поражда култ към коня, без който продължителното преодоляване на голямо разстояние е невъзможно. Номадите са отлични конници и умели бойци, тяхната конница е значителна военна сила, техните оръжия извършват поврат във военното дело на Средновековието. Такъв тип общества практикуват земеделие, когато това е необходимо и когато се заседяват на едно място за по-дълго време, а също така познават градския живот. Историческата практика показва, че много от номадските общества са в състояние да изграждат развита държавност, блестяща култура, градове и пр.

Силната им страна е ранното достигане до идеята за държавност поради постоянно възникващата необходимост от централизирана координация при придвижването на хиляди хора и огромни стада добитък. Слабата страна е неспособността им да се задържат на историческата сцена при претърпяване на сериозно военно поражение. Причината е обстоятелството, че общеетвеното богатство на номадската група се състои от стада или ценни предмети, натрупвани като съкровища. При военен неуспех и двата източника на богатство губят стойността си - стадата се разпиляват или биват отнети, съкровищата се отнемат или заравят в земята. Ето обяснение, защо мощни номадски групи изчезват от полезрението ни след тежък военен удар. И още нещо. Не трябва да се забравя, че при преминаването на хиляди километри от своята прародина към Европа българската група, както и много подобни народи, възприема основните черти на номадските общества. За това съдействат и контактите им с хуни и авари. Когато българите се настаняват за по-продължително време в Кавказ, в Армения или по Долен Дунав, те изживяват последната фаза на номадизма. При нея в техния бит и светоглед вече трябва да се търсят само битови и светогледни остатъци от номадската психология, като култа към коня, начина на воюване и използваните оръжия и пособия (например ласо), типа жилище, вида държава или държави, които те образуват. Стремежът на българските групи, които се настаняват в славянска среда, да интегрират славянското земеделско население пък е резултат от изконния номадски стремеж да се балансира скотовъдната икономика. Това става чрез регламентиране на различни по вид отношения със земеделски групи - от пряко покоряване до извличане на земеделски продукти чрез принуда или данъци. Характерът на отношенията номади-земеделци са показателни за жизнеността на номадско-земеделските държави - колкото отношенията са по-градивни, толкова образуваната държава е по-трайна и способна за развитие. Дунавска България е пример тъкмо за такива градивни отношения за разлика от Аварския хаганат, поради което е много по-дълголетна от него. Обстоятелството, че българите показват номадски черти, е нещо, от което не трябва да бягаме, а да го използваме при обяснението на техния светоглед и политическа идеология. Българската войска, изключително конница, воюва по начин, познат ни от историята на други номадски групи. Към края на VI в. византийският военен специалист, а по-късно и император Маврикий (582-602 г.) описва българската конница по следния начин: „Въоръжени са с ризници, мечове, лъкове и дълги копия, така че повечето от тях носят в битките двойно въоръжение. На раменете си носят копията, а лъковете държат в ръцете си, като си служат и с едното, и с другото според случая. Въоръжени са не само те, но и предните части на конете на знатните са покрити с желязо или с вата. Те грижливо се обучават да хвърлят стрели, яздейки на кон. За сражение не нареждат войските си в три редици, както персите и ромеите, но [нападат] вкупом в различни отряди... та изглеждат като една само редица... Те предпочитат да нападат отдалече, да устройват засади, да обкръжават противника, да правят мними отстъпления, като внезапно се обръщат и нападат отново...“. Подобни характеристики можем да срещнем в описанието и на други автори за други номадски народи. Оттук и изводът, че към момента на образуването на своята дунавска държава българите са в процес на изживяване на номадизма, но все още носят редица от белезите на номадския тип общества.

 

Българската диаспора

 

Обитавайки земите на север от Кавказ, българите са изложени на серия от нашествия след започването на Великото преселение на народите. Първо те са прегазени от хуните и част от българите потеглят с тях към Централна Европа, а друга се заселва в Армения. Към 480 г. онези, които остават в земите на Северен Кавказ, са повикани от ромеите във войната им срещу германското племе готи. На границата на V и VI в. български отряди за пръв път нападат балканските провинции на Византия и империята построява за защита от тях прочутата Дълга стена. В общи линии тя следва по-късната укрепена линия Чаталджа (известна на българите от историята на Първата балканска война), разположена на около 40 км от днешната турска столица, между градовете Деркос на Черно и Силиври на Мраморно море. През VI в. през земите на българите минават аварите, чиято власт те са принудени да признаят. Едва към 635 г. един от българските вождове на име Кубрат (познат още като Курт, Кроват, Хубраат, Худбадр) отхвърля аварската власт и формира обширна държава, наричана от византийския хронист Теофан Изповедник „Стара Велика България“.

В продължение на около 30 години кан Кубрат управлява огромната територия на Стара Велика България от нейната столица Фанагория на Таманския полуостров в Крим. Тя се простира между Кавказ и бреговете на Черно и Каспийско море. Владетелят на Стара Велика България установява официални контакти с Византия, за която българската държава е особено ценна, защото затваря пътя за нови нахлувалия на конни народи от Северното Черноморие. Кан Кубрат посещава византийската столица Константинопол, приема християнството и е почетен с византийската титла „патриций“. В действителност през цялото негово управление Стара Велика България успешно задържа натиска на появилото се от Изток ново племе - хазарите. Съпротивата й обаче е сломена в края на 60-те години на VII в., когато кан Кубрат склапя очи. Под напора на хазарите българските племена, на които се поделя целият голям етнически масив, под ръководството на синовете на покойния кан се отправят в различни посоки. Така се формира обширна българска диаспора, при това не въображаема, а реална, простираща се от течението на Волга до Долен Дунав, Панония, Италия и Южна Македония.

Най-възрастният син на Кубрат - Баян (Батбаян), остава в териториите на разпадналата се Стара Велика България и признава властта на хазарите. Съдбата на тези българи най-реално се отразява в името, с което те са известни в изворите - „черни българи“. Според съвсем краткото сведение на Теофан Изповедник вторият син - Котраг, се изтегля със своите племена „отвъд река Танаис“, т.е. р. Дон, и се настанява „отвъд“ земите на Батбаян. По-късно тези българи и вероятно групи от поданиците на най-възрастния син продължават своето движение по поречието на р. Волга и се установяват около вливането на р. Кама във великата река. За съдбата на тези българи ще стане дума по-нататък.

Третият син - Аспарух ( Аспар-хрук, Исперих, Есперих, Испор), се изтегля с хората си на запад, по брега на Черно море, и за известно време се установява в пространството, което византийските автори наричат Онгъл. Това са земите от Дунавската делта до бреговете на Кримския полуостров. Както е добре известно, на Аспаруховите българи им предстои да изиграят решаваща роля в образуването на Дунавска България.

В изворите обаче се споменават още две български групи, водени, както с основание предполагат някои учени, от други двама синове на кан Кубрат - Алцех (Алцехо) и Кубер. Групата на Алцех пресича незнайно как цяла Югоизточна Европа и се установява между 663 и 668 г. на Апенинския полуостров. Историците изказват предположението, че в днешна Италия са се настанили и други български групи. Объркване предизвиква обстоятелството, че според някои писмени извори настаняването на Алцех става в областта на Равена, докато основната концентрация на български топоними се среща в Северна Италия, в района на Кампобасо и Беневенто. Кубер пък първоначално се установява в пределите на Аварския хаганат в Панония и минава под негова власт. По-късно той, неговите българи и групи от византийски пленници се откъсват от хаганата, прекосяват Балканския полуостров в южна посока и се настаняват в околностите на днешния гр. Битоля в Южна Македония.

Българите в някои части на формиралата се диаспора създават свои държави, а други са претопени и изчезват от историческата сцена. Създаването на толкова мащабна диаспора показва, че българите по принцип са били многоброен народ, големи части от който се разпиляват и загубват в хода на своето преселение. Но ако човешките групи могат да се претопят сред населението на новите си земи, то материалните остатъци от тях се оказват много по-трайни. Доказва го съкровището на кан Кубрат - владетеля на Стара Велика България.

През май 1912 г. деца от украинското село Мала Перещепина, разположено в Полтавска област на днешна Централна Украйна, на около 70 км източно от течението на р. Днепър, играейки на пясъка по брега на р. Ворскла, попадат на голям брой златни и сребърни предмети. Зорките руски жандарми изземат намереното съкровище и то попада в сбирката на Ермитажа. В началото съветските учени констатират само, че общото му тегло е около 25 кг злато и 50 кг сребро (по своето тегло то надвишава няколко пъти най-тежкото открито тракийско съкровище), че датира от VII в. сл. Хр. и че принадлежи на неизвестен за тях могъщ владетел. През 1984 г. известният немски специалист по „варварски съкровища“ Йоаким Вернер разчита върху два златни пръстена от съкровището монограм на кан Кубрат, след което и най-големите скептици са принудени да признаят, че в Мала Перещепина всъщност е открито съкровище на владетеля на Стара Велика България. Установи се, че освен златни и сребърни съдове, обсипан със скъпоценни камъни меч, подвижен християнски олтар и др. е намерен знак на патрицианско достойнство (кан Кубрат е бил византийски патриций). Чрез съкровището, събирано от подаръци от чужди владетели, българският владетел демонстрирал мощ, политическо влияние и благосъстояние. Остава да гадаем дали огромният брой златни и сребърни предмети са закопани при някое от хазарските нападения над владенията на кан Кубрат, или това действие има някакъв непонятен за нас ритуален смисъл.

 

Легендата за снопа пръчки

 

Когато Кубрат познал, че скоро ще умре, той повикал петимата си синове и им обяснил пред един сноп пръчки, що ще рече братство, задружно живеене, а какво - разделянето, несъгласието и раздорите. Когато пръчките са в един сноп – казал той, - никой не може да ги счупи, но отделно, една по една, и едно дете може да ги счупи най-лесно. Затова Кубрат съветвал синовете си да се не делят, а да живеят в любов и съгласие. Петимата синове не послушали баща си: щом умрял той, те се разделили и всеки ударил на разни страни“.

Автор на познатия на повечето българи като смисъл текст е българският историк, историк на правото и политик Стефан Бобчев. Намираме го за пръв път в написания от него „Кратък учебник върху българската история от най-старо време и до днес“, издаден в Пловдив през 1883 г. Българите харесват легендата и тя намира място в много последвали учебници, популярни книги, живописни платна, илюстрации. Чрез нея в българското историческо съзнание трайно се вмъква една митологема, която в реалните си измерения няма нищо общо с българите, с кан Кубрат и с неговите синове. Бегъл поглед върху основните извори за смъртта на кана ще ни увери, че подобна легенда не е спомената в нито един от тях.

А откъде Ст. Бобчев е взел сюжета? Възможностите не са малко. Разказът за снопа пръчки (варианти - сноп стрели или три тояги) като символ на съгласие, неуспешния опит за неговото счупване и чупенето им една по една се среща в басня на Езоп, като там главният герой не е владетел, а обикновен земеделец. „Царствен“ характер на сюжета придава Плутарх, който го свързва със скитския цар Скилур и с 80-те му синове. Същата случка, но не във вариант „сноп пръчки“, а „три тояги", е разказана от византийския писател от X в. Константин Багренородни в пасаж, описващ смъртта на великоморавския княз Святополк. Ст. Бобчев е познавал популярния разказ най-вероятно от „Рибния буквар“ на Петър Берон или от „Царственика“ на Христаки Павлович. И двете книги са били основни учебници в българското възрожденско училище. Оставало само темата да се „българизира" и да се адаптира към разказа за смъртта на кан Кубрат и съдбата на неговите синове. Веднъж появила се след Освобождението в български контекст, историята за снопа пръчки след това фигурира на много места. Четящият българин започва да губи представа за нейния генезис и да забравя, че основните извори за края на Стара Велика България не споменават за никакви снопове от пръчки, стрели или тояги. В този смисъл е напълно излишно да се хаби интелектуална енергия и корените на българската легенда да се търсят в контактите на българите със скитите или в техните източно-ирански корени.

 

Историческата памет и календарът

 

А как самите българи са схващали своето историческо житие-битие в годините на Великото преселение? Отговор на въпроса ни дава един от най-любопитните и загадъчни български паметници - „Именник на българските канове (князе)“, писан някъде в края на VIII в. и запазен в по-късен препис. Това всъщност е български кратък летопис, който разказва накратко за първите български владетели и дава указания за годините им на управление. Впрочем ето и самия текст: „Авитохол живя 300 години. Родът му бе Дуло. Дойде на власт в годината на змията, четвърти месец. Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло. Дойде на власт в годината на змията, четвърти месец. Гостун - той бе наместник. Родът бе Ерми. Дойде на власт в годината на глигана, четвърти месец. Курт управлява 60 години. Родът му бе Дуло. Дойде на власт в годината на вола, пети месец. Безмер управлява три години. Дойде на власт в годината на вола, месец пети. Тези петима князе царуваха 515 години от другата страна на Дунава с остригани глави. И тогава дойде Аспарух от тази страна на Дунава, както е и досега“.

От споменатите първи български владетели четирима подлежат на някаква предполагаема идентификация. Авитохол обикновено се отъждествява с хунския вожд Атила. С неговия авторитет българските владетели са свързвали началото на управляващия род Дуло и със самото начало на българската държава. Ирник е вероятно синът на Атила Ернах. Курт е владетелят на Стара Велика България Кубрат, а Аспарух е неговият трети син. Изразът „Тези петима князе царуваха 515 години от другата страна на Дунава с остригани глави“ дава основание на някои изследователи да фиксират началото на българската държавност в 165 г. сл.Хр., без да могат да я локализират или да обяснят необичайно дългите години на управление на Авитохол и Ирник - общо 450 години.

Учените са единодушни, че едно от най-големите постижения на българите е техният календар. Той е съставен още в тяхната прародина и прави силно впечатление със своята оригиналност и със своите цикли от по 12 години. Всяка от годините в този дванадесетгодишен цикъл носи названието на животно, както следва: мишка, вол, барс (Felis uncia), заек, змей или дракон, змия, кон, овен, маймуна, петел, куче, свиня или глиган. За да обозначи времето, в което даден български владетел идва на власт, неизвестният автор на „Именника“ отбелязва названието на животното, с което се идентифицира годината и числото на месеца, например „година на мишката, месец дванадесети“. Този календар е слънчев. Годината започва на 22 декември, наричан днес Игнажден. Тя се състои от 364 дни и се дели на четири сезона от по 91 дни. Всеки сезон включва по три месеца, като първият има 31 дни, а другите два - по 30. Високосният ден е поставен на 22 юни - лятното слънцестоене, и както и първият ден на календара, е нулев. Календарът е използван от българите до приемането на християнския календар след покръстването.

 

„Те са свободолюбиви..., многобройни и издръжливи...“

 

Става дума за другата етническа група - славяните, която се настанява в днешните български земи и взема участие във формирането както на българската държава, така и на българската средновековна нация. Веднага предугаждам досадата, с която някои от читателите ще реагират на този параграф. Славянската проблематика изглежда изчерпана, в някои отношения - демодирана. Отрано ни набиват в главите, че славяните са руси или червенокоси, гостоприемни, жените им са целомъдрени повече от обичайното и още подобни трафарети. Да, ранната им история не е толкова бурна, не е подвластна на толкова много обрати, възходи и падения и не е с елементи на загадъчност както българската. При това тя е твърде известна, тъй като славяните са европейска общност и се образуват като такава в пределите на добре познатия европейски свят. Ако има някакви спорове специално за „българската група“ славяни, те, общо взето, се концентрират върху тяхната роля за формиране на българската държава, нация и народопсихология. Напоследък един претендиращ за модерност хор от гласове се опитва да омаловажи приноса им както в европейската, така и в българската история. Според думите на съвременен български писател от славяните ние сме наследили „загадъчния мързел и бленуването“. Аз поне никъде не съм срещал да се твърди в средновековен извор, че славяните са мързеливи и склонни към бленуване още тогава, т.е. подобно твърдение им приписва качества, които българската нация може би е придобила в следващите векове. Дано някой не си помисли, че искам да възродя преклонението пред славянския гений! Пази Боже! В същото време смятам, че славянският елемент, без в българския случай да бъде носител на държавна идея, представлява онзи човешки потенциал, без който българската държава нямаше да просъществува дълго време. Както във всяка човешка дейност, и в този случай някои обират славата, други полагат усилия, без да бъдат възнаградени с подобаващо признание. Дори само заради това и въпреки че произходът и ранното разселване на славяните са изяснени в рамките на възможното, ще си позволя да припомня някои основни неща от ранното им битие.

Древните славяни са европейски етнически масив, поради което римските и ранновизантийските автори сравнително лесно ги идентифицират, опознават и научават подробности за живота и начина им на воюване. Около тяхната прародина и ранна история не се създават възможности за фантазиране: всичко е въпрос на регулярни исторически, езиковедски, археологически, етнографски и пр. проучвания. От близо два века те натрупват достатъчно количество материал и извори, за да изяснят сравнително добре ранната история на славяните.

Първоначално те са част от обшия балто-германо-славянски индоевронейски масив, който обитава бреговете на Балтийско море. Съжителството е добре засвидетелствано в езиците на тези народи. В тях думите за близко кръвно родство, които са най-консервативни и неподдаващи се на драстично изменение, са с общи корени. Разчленяването на общия етнически масив става поетапно - първо от него се отделят балтите, след това германците. Окончателното разпадане на общността се отнася към началото на християнската ера. Тогава именно славяните се отделят като етническа група в обширните пространства на „славянската прародина“, която се простира от Прибалтика до северните склонове на Карпатите и по теченията на реките Одер, Днепър и Днестър. По онова време те за пръв път влизат в полезрението на римските автори, които започват да дават първо откъслечни, после все по-подробни сведения за тях. Успоредно с отделянето на славяните се появява събирателният етноним „словени“, „славяни“, с който те се самоназовават и се разграничават от германците. Философията на неговата поява е доста проста и често срещана в нашия континент. Те, германците, са хора, които не могат да говорят разбираемо, т.е. те са „немци“, а ние се разбираме помежду си, т.е. ние сме хора на разбираемото слово и сме „славяни“.

Старите автори споменават, че ранните славяни постоянно са в движение, но това не е движението на номадите. Славяните са типичен земеделски народ, който в началото упражнява примитивно земеделие - горите са изсичани и изгаряни, а семената са хвърляни директно в пепелта. При подобна „сеитба“ добивите през първите няколко години са добри, след което обаче почвата (всъщност пепелта) се изтощава. И родът или племето поемат в търсене на нови поселения. Практикуването на т.нар. пожарно-подсечно земеделие обяснява необходимостта от придвижване на части от огромния славянски етнически масив, което се осъществява без каквато и да е координация. Възможността за придвижване се увеличава рязко с началото на Великото преселение, когато много от германските племена се насочват на запад, към земите на Римската империя, и освобождават огромни пространства в Централна и Източна Европа. Към тях се насочват славяните, които в хода на разселването си се обособяват в три основни групи: западни, наричани венеди, източни (анти) и южни (склавини или славини). Тези общности в бъдеше ще формират основните славянски нации. От западните славяни произлизат чехите, словаците и поляците, от източните русите и украинците, а от южните - българите, сърбите, хърватите, както и други балкански общности, които търсят място под слънцето след разпадането на Югославия.

Част от южните славяни към V в. сл.Хр. заемат пространствата в Панония (дн. Унгария) и Дакия (дн. Южна Румъния, между Карпатите и Долен Дунав). Там те стават съседи на Източната Римска империя и интересът към тях се прехвърля към византийските автори. Описват ги като снажни хора с предимно светла пигментация на кожата и с русоляв или червеникав цвят на косите. Те воюват пешком и без ризници, въоръжени са с щитове и копия и според византийския писател Прокопий Кесарийски - облечени са само с широки панталони, без ризи или връхни дрехи. Разчитат не на регулярния военен строй, а на засади. Познават лъка и стрелата и дори разполагат с немного силна отрова за стрели. Византийските военни специалисти пък познават противоотрова, с която техните войници са съветвани да се мажат предварително. Славянските общности в Панония и Дакия са съставени от отделни племена, сред които няма солидарност - те често враждуват и воюват помежду си. Ромеите не пропускат да всяват допълнителни раздори между отделните князе. Според същия византийски писател - Прокопий от Кесария. славяните „живеят в демокрация“, защото в рамките на рода и племето общо решават „полезните и трудни работи“. За него като възпитаник и представител на централизирания и едноличен византийски държавен модел животът в подобен тип демокрация е „варварски обичай“. Който желае, може да открие в тези сведения указание за изконната славянска склонност да се отхвърля единоначалието и да се набляга на общото. Всс пак данните на прочутия византийски историк и политик се отнасят за време, когато славянските общности и конкретно техният южен дял все още живеят в родов строй, в който няма изявени имуществени и обществени различия. При относителната еднородност на славянското общество няма как общите работи да не се решават по вишегласие, с участие на въоръжения народ. Прочее подобна обществена уредба се наблюдава в средите на германските племена и на всички други „варварски народи“, които още не са прекрачили прага на родовия строй.

Към края на VI в. във Византия достатъчно военни стратези и политици имат лични впечатление от славяните в Панония или по северния бряг на Дунав. Такъв примерно е Маврикий, на когото приписват едни от най-обстойните сведения за живота и военното изкуство на тези славяни. Той подробно описва облика на селата им, разполагани в блатисти и труднодостъпни места. Типичното славянско жилище землянката или полуземлянката, се изгражда с няколко изхода за спасение при необходимост. Те са свободолюбиви, храбри и многобройни, но военното им снаряжение и начинът на воюване не ги правят сериозен съперник на византийските войски в открито сражение. Силата им е във въвличането на ромеите в нередовни военни действия, в които славянските бойци широко използват засадите и привидните отстъпления.

По описанието на Маврикий, славяните са майстори на боя в блатисти области и лесно преминават реки и езера. Издържат на студ и на недоимък. „... Често - отбелязва същият автор - когато бъдат изненадани от някаква опасност, те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, които достигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките и издържат много часове“. Маврикий съветва византийските военачалници и бойци да наблюдават внимателно тръстиките в блатата и езерата и когато забележат, че те са срязани в горния си край, или да ги издърпват нагоре, или да ги бутат силно надолу, за да разранят устата на скрития във водата славянски воин. Маврикий специално отбелязва славянското гостоприемство. Те посрещат гостите си изключително любезно, след което ги придружават до следващия домакин и ако, не дай Боже, с гостите се случи нещо, домакините се чувстват длъжни да воюват с причинилия нещастието. Същият византийски автор отбелязва целомъдрието на славянските жени. „Повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат за живот вдовството“. За разлика от изнежените византийски аристократки, които рядко излизат от луксозните си домове, славянските жени участват в сраженията или поощряват мъжете си във военните стълкновения. Като типичен земеделски народ славяните ценят не толкова златото и среброто или ценните предмети, а земеделските продукти, които те съхраняват с огромно внимание. Когато влизат в по-интензивни контакти с византийския свят. славяните бързо научават, че и ценният метал има особена стойност. И все пак те не натрупват съкровища, които археолозите в наши дни да откриват, и това прави тяхната ранна култура по-малко ефектна за широката общественост днес.

Византийските автори дават оскъдни сведения за религията на ранните славяни. Те смятали за свой върховен бог този, който управлява светкавиците и гръмотевиците. Наричат го Перун. С неговото име в изменен вид се назовава една от величествените планини в дн. Югозападна България - Пирин. Имат божества на плодородието, на стадата, на любовта и брака, на които принасят жертви. Много вярват в самодиви, вили, вампири и др., които, според тях, обитават гъстите гори и езерата. Някои от споменатите митични същества и до ден днешен са запазени в българските традиционни вярвания.

 

Рухване на Дунавския лимес

 

През VI в. славянските поселения вече плътно опасват укрепената византийска граница по р. Дунав (т.нар. Дунавски лимес) в протежението от Панония до делтата на реката. Отделни славянски племена или племенни обединения често дръзват да нахлуват южно от реката за плячка и при успех бързат да се изтеглят в труднодостъпните си селища на север. За да спрат славянските нападения, византийците използват целия арсенал от средства за борба с варварите, завещан им от Римската империя. Освен че поддържат укрепленията на Дунавския лимес, по времето на прочутия император Юстиниан I (527-565 г.) те започват да градят допълнителни линии от крепости по склоновете на балканските планини. Ромейските инженери изключително точно установяват местата, които се нуждаят от защита, и така създават опорни пунктове, които през цялото Средновековие се преизграждат и поддържат. Уви, те не осъзнават, че славяните не воюват по традиционния начин и че укрепленията не могат да спрат устрема им на юг. Пришълците просто заобикалят крепостите, в които има малки по брой гарнизони, и продължават по-нататък. Византийците не пропускат и любимото си средство - да използват като наемници славянски вождове, които добре познават нравите и навиците на своите сънародници. При подобни мерки славянските нападения, разбира се, не престават, но и славянските шансове да проникнат самостоятелно и трайно през византийската северна граница не са големи.

Обстановката става динамична и опасна за империята след 60-те години на VI в., когато по Долен Дунав се появяват аварите. Те представляват мощен във военно отношение номадски масив, с организирана централна власт и изключително боеспособна конница. Аварите се установяват в Панония, устройват своето номадско „ядро на власт“ между Дунав и Тиса, покоряват тамошните и околните славянски племена, а скоро разширяват властта си и в Дакия. През 582 г. аварската конница пробива византийската отбранителна система в полосата между дн. Белград и Сремски Карловци. В отворилия се проход нахлуват славянски групи, които или съзнателно са насочвани от аварите да грабят византийски територии, или просто бягат от аварската власт. Използвайки като маршрути долините на големите реки, тези славяни за пръв път проникват дълбоко на юг в полуострова, достигат до околностите на Солун и дори го обсаждат. Така на авари и славяни трябва да се признае заслугата за първото разрушаване на Дунавския лимес, последиците от което се оказват решаващи за съдбата на Балканския полуостров.

В хода на своето разселване славяните усъвършенстват уменията си да строят малки кораби, които византийските автори наричат „еднодръвки“ (моноксили). Но това не са класическите канута еднодръвки, съставени от един издълбан дървесен ствол. Моноксилите са малки корабчета, чиято конструкция се състои от масивно дърво, изпълняващо ролята на кил, над който се надгражда обшивка от дъски.

Те не са съперник на византийския флот, но позволяват плавания по реките, езерата и морските крайбрежия на Балканския полуостров. Както показва историческата действителност, тези славянски корабчета са в състояние да превозят немалки групи славяни чак до някои от големите Егейски острови.

Византийските военачалници и войските им полагат огромни усилия да спрат очертаващото се масово нахлуване на славяни и авари в техните земи. Византийският император Маврикий успява да запуши пробива в Дунавския лимес около устието на р. Морава и дори се опитва да пренесе войната срещу варварите северно от р. Дунав. Той все пак не оценява правилно бойния морал на своите войници, които не проявяват ентусиазъм да воюват в труднодостъпни и непознати местности. Когато през 602 г. на византийската дунавска армия е наредено да презимува в земите на славяните, тя се разбунтува, изоставя зашитата на лимеса и се насочва към Константинопол, за да свали от власт непопулярния император Маврикий. Дунавската граница остава незащитена и през нея нахлуват многобройни славянски племена. В следващите 3-4 десетилетия те заливат целия Балкански полуостров. Процесът се ускорява след 626 г., когато Аварският хаган и подчинените му славяни безуспешно се опитват да щурмуват Константинопол, след което хаганатът изпада в продължителна криза. Тогава от властта му се откъсват нови славянски племена и се настаняват южно от Дунав. Бързината, с която се развива този процес, не позволява на империята да включи в действие изпитаните си методи на асимилация. Когато славянската колонизация е в разгара си, над Византия се стоварва нова завоевателна вълна, но този път от изток. Там с пълна сила започва арабското нашествие, което бързо обхваща Сирия, Палестина, Египет и достига до Мала Азия. За да защити самото си съществувание, империята няма друг избор, освен да изостави европейските си провинции на произвола на съдбата и да запази контрол над Константинопол, Солун, Патра и др. големи градове, както и върху техните по-обширни или по-стеснени околности. В тази обстановка на Балканския полуостров през първата половина на VII в. се случва онова, което вече е факт за Централна и Западна Европа: римското наследство е унищожено и варварите в случая основно славяните стават неоспорими господари на бившите римски владения.

Веднъж уседнали на балканска земя, славяните окончателно възприемат орното земеделие, местните земеделски традиции и нови култури, между които най-важни са лозата и маслината. Така те влизат в кръга от народи с агрикултура, основана на пшеницата и лозата, и като такива в перспектива нямат проблеми с възприемането на основната символика на християнството. Добре известно е, че в нейната основа е заложено схващането, че хлябът е Тялото Христово, а виното - неговата кръв. Все пак ще бъде твърде опростено да се смята, както се прави обикновено, че славяните са единствено реципиенти на материална култура. Славянските езикови остатъци в някои от гръцките диалекти показват, че местното население също възприема от тях специфични земеделски сечива и елементи на традиционната архитектура.

На много места славянските племена се организират в съюзи, които византийските автори наричат „славинии“. Най-голямата славиния възниква в околностите на Солун. Тя неколкократно прави опити да превземе града. Ужасените жители на Солун с удивление наблюдават как славяните от ден на ден подобряват военните си технологии и конструират бойни машини, непознати и на самите ромеи. „Те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и т.нар. костенурки, които заедно с каменометните машини бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не пострадат тези съоръжения от огън или от кипяща смола, заковаваха върху тях кървави кожи от току-що одрани волове и камили...“. Градът все пак устоява, според местната традиция, заради застъпничеството на покровителя на града св. Димитър.

Друга славиния възниква в земите между Стара планина и течението на р. Дунав, в дн. Централна Северна България. Византийските автори я наричат Седемте племена. На нея й е съдено да играе важна роля в събитията около образуването на българската държава. Но нека бъдем реалисти. Славинните са племенни съюзи, често силни във военно отношение, чиито вождове изпълняват някои от функциите на държавни глави. Но това не са ранносредновековни държави в истинския смисъл на думата. Те нямат отчетливо функционираща държавна структура, бързо се разпадат или трансформират, липсва им ясно формулирана държавна идеология. Ако в някои области на Западните Балкани (например при хървати и сърби) някои от славиниите прерастват в държави, това става много бавно, в течение на векове, а резултатът невинаги е траен и необратим. И тук се натъкваме на един от основните недостатъци на славянското земеделско общество: то бавно достига до идеята за държавност. Необходимо е група славянски племена да признае властта на някоя номадска група - в нашия случай на българите, за да стане съпричастна на истински държавнообразувателен процес. За сметка на това земеделското славянско общество е много устойчиво на военни поражения и успява да се запази въпреки всички превратности на историческата съдба. Така в бъдещата българо-славянска държава то става носител не на държавната идея, а на способността образуваната държава да устои и просъществува в трудния регион, в който възниква.

 

А траките?

 

Каквото и да става на Балканския полуостров в първите векове от християнската ера, повече от ясно е, че българи и славяни, когато идват тук, не се заселват на празно място. Подобна констатация е логична и приемлива, но нещата не изглеждат толкова лесни за обяснение от гледна точка на сложните влияния, които тракийският етнос оказва на новите обитатели на земите южно от Дунав. Съдбата на траките - някогашните многобройни жители на полуострова в периода I-VI в. сл.Хр., е обект на различни спорове и предположения. Безспорно е обаче, че от началото на VII в. те повече не се споменават в писмените извори със собствения си етноним. Модерните напоследък ДНК изследвания показват, че траките участват с около 30% в генофонда на съвременните българи. Следователно, макар и да изчезват от писмените извори като самостоятелна етническа група, те не са изличени като човешки потенциал от пределите на днешните български земи. Нещо повече. Сведенията от топонимичен, ономастичен, етнографски и друг характер показват, че между новите жители на полуострова и завареното от тях тракийско население протичаинтензивен обмен на разнообразна информация. За историка остава да намери разумен баланс между противоречивите сведения, с които разполага науката, да установи дали несъгласията между отделните типове информация са реални или мними и да изгради една балансирана теза за ролята на тракийския елемент във формирането на средновековната българска общност.

С попадането на тракийските земи под римска власт в I в. сл.Хр. блясъкът на тракийската култура постепенно започва да губи от своята привлекателност. Задълбочава се разделението между тракийските племена, все по-рядко се срещат тракийски съкровища и надгробни могили, които да впечатляват съвременния човек със своето великолепие и художествени достойнства, зачестяват вражеските нашествия откъм течението на Дунав. Вярно е, че по същото време римската власт изгражда нова за Балканския полуостров пътна мрежа, която създава за векове напред специфична и модерна за времето си комуникационна среда. Но по новите римски пътища гордост за римския строителен талант, лесно проникват колонисти от северозапад, запад и юг, по тях преминават римски легиони, за да се настанят в своите лагери в тракийските земи. Подобрената комуникация означава още лесно разпространение на римското и гръцкото езиково и културно влияние в провинциите на Балканския полуостров. Римската власт поощрява разместването на населението, като докарва от различните си владения колонисти в тракийските земи, а самите траки изпраща да служат като римски войници на запад или на изток. Във всички случаи тракийският етнос е дестабилизиран, а към края на Античността значителна част от траките са латинизирани или елинизирани. Границата между двете нови езикови общности (т.нар. линия Иречек) минава приблизително по билото на Стара планина. На север от тази линия преобладава латинското езиково влияние, а на юг - гръцкото.

По време на Великото преселение на народите към неблагоприятните за развитието на траките явления се прибавят нови нещастия. Нахлуващите варвари избиват или отвличат значителни групи от тях. Колкото повече Източната Римска империя губи контрол върху балканските си провинции, толкова повече в тях се заселват нови етнически групи, което води до допълнително разреждане на местното население и до нови възможности за неговата асимилация. Списъкът на нападения от страна на различни нашественици на Балканския полуостров във времето след края на IV в. става внушителен и достига двуцифрено число. Към неблагополучните за траките събития се притурят и периодично избухващите епидемии. Поради начина на

живот в тази епоха и въпреки постиженията на римската медицина епидемичните заболявания водят до висока смъртност и до обезлюдяване на цели тракийски области. Смъртоносните болести все още имат локален характер, но зачестяването им се разглежда от специалистите като белег за навлизане на Балканите, а и на цяла Европа, в предпандемийна обстановка.

Особено тежки за населението на обживения тогава късноантичен свят се оказват третото, четвъртото и петото десетилетие на VI в. Започва се с изключително мощни изригвания на вулкани. Те са много далече от земите на траките, но са толкова силни, че променят за дълго време климата на Европа и на други континенти. След това в областите, близки до Балканския полуостров, започва серия от значими земетресения, които предизвикват необичайни явления по Черноморското крайбрежие. Към 543 г. голяма за мащабите на Черно море вълна тип цунами залива гр. Одесос (дн. Варна), прониква на около 6 км навътре в сушата и предизвиква огромни разрушения. След около 14 години нещастието се повтаря в по-малки размери - опустошеното крайбрежие е с дължина около 4 км към вътрешността.

С още πο-фатални последици се оказва онова, което се случва след 541 г. Тогава Балканският полуостров и цяла Европа стават жертва на първата исторически засвидетелствана чумна пандемия, която прониква от Източна Африка. Наричат я Юстинианова чума на името на управляващия тогава византийски император Юстиниан I. Тя продължава с различна интензивност до средата на VIII в. и е отговорна за демографската стагнация, която обхваща Европа в първите векове на Средновековието. Разразилата се пандемия обхваща практически всички земи на вече разделената Римска империя. Тя съчетава трите основни видове чума (бубонска, белодробна и септимична), за щастие вече победени от съвременната медицина. Заболяванията предизвикват огромна смъртност, която се изчислява на не по-малко от 30% от населението. Най-смъртоносни са първите пандемийни вълни, докато при следващите смъртността постепенно намалява поради придобития от населението имунитет. Релефът на регионите, наситеността или отсъствието на големи градове, наличието на планини или острови са все фактори, които влияят върху смъртността от пандемията. Един бегъл поглед върху физическата карта на Балканския полуостров ще ни убеди, че неговите северни, източни и централни области, където основно живее тракийско население, много по-тежко страдат от върлуването на Юстиниановата чума. В тези области има обширни равнинни пространства, сравнително гъста мрежа от градове, а по Черно море няма острови, които да предлагат спасение от носителите на чумата. Както е добре известно, това са черните плъхове и резидиращите върху тях бълхи. Затова е логично предположението, че от всички „стари“ етнически групи на Балканския полуостров траките се оказват най-тежко засегнати от пандемията. Липсват им както хилядите острови в Егея или по Далматинския бряг (островите предлагат доста надеждно спасение от причинителите на чумата), така и мощни планински вериги от типа на Динарите и техните разклонения. Поради тази причина нито гърците, нито илирите изчезват така радикално от изворите при прехода от Античност към Средновековие.

Интервалите от 15-20 г., през които Юстиниановата чума се връща, държат броя на населението на нивото, на което го оставя първата пандемична вълна, започнала през 541 г. Всеки може да направи за себе си елементарна сметка: през 40-те години на VI в. силно оредялото тракийско население губи около 30% от демографския си потенциал и остава на същото ниво до времето, до което го споменават писмените извори.

В настъпилия хаос тогавашните писатели просто отбелязват ужасяваща смъртност и обезлюдяване на цели градове и региони. Според някои от тях мъртвите не можели да бъдат подобаващо погребвани. Труповете на мъртвите са изхвърляни в моретата и реките или просто са зарязвани на произвола на съдбата. Това обяснява защо съвременните археолози не могат да уловят отчетливо леталния ефект от Юстиниановата чума - огромната смъртност, настъпила за кратко време, пречи на изграждането на некрополи от регулярен тип.

Основният извод, който може да се направи, е, че и без това изтощеният в демографско отношение тракийски масив става жертва на ефекта от пандемията. Той, разбира се, не изчезва напълно, но губи демографски потенциал в такава степен, че става лесен обект за асимилация от прииждащите славяни и българи. Те не заварват тук само „озъбени черепи и кости“, както се е изразил един съвременен автор, но автохтонният тракийския масив в края на VI и в началото на VII в. губи възможност за нормално възпроизводство. А демографските закони са жестоки - която етническа група или нация изпадне в подобна ситуация, нищо добро не я чака в бъдеще.

Изпреварвам възможния въпрос с констатацията, че новите обитатели на полуострова - славяни и българи, няма как да избягат от върлуването на Юстиниановата чума. При тях обаче отрицателният ефект не е така опустошителен и се преодолява много по-лесно. Причината трябва да се търси в механичното попълване на демографските загуби чрез мощно прииждане на нови групи в земите на Балканския полуостров. Това твърдение важи с пълна сила за славяните, а към него може да се добави, че земите им северно от Дунав са рядко населени и без голяма концентрация на градове. Българите пък се настаняват в Малка Скития във време, когато пандемията е вече със затихващи функции. Както ще стане ясно от изложението за късната пандемия от XIV и XV в., т.нар. „Черна смърт“, при подобни ситуации потърпевши са местните уседнали жители, а печеливши пришълците и завоевателите.

„Изчезването" на траките обаче се оказва доста по-сложен феномен. Данни от областта на езиковите влияния на траките върху новите обитатели, както и възприемането на част от техните вярвания правят възможно заключението, че между остатъците от местно население и новите обитатели на Балканския полуостров се реализират значими със своите последици контакти. На първо място поставяме езиковите заемки. Новите жители на Балканския полуостров възприемат редица тракийски названия и ги преобразуват в зависимост от фонетичните особености на своя език. Тракийската Пулпудсва става Плъвдив. а после Пловдив, р. Ятрус става Янтра, р. Тимакус - Тимок, р. Нестос - Места, и т.н. От траките новото население на днешните български земи възприема някои думи и лични имена. Смята се дори, че известното на всички диалектно разделяне на съвременния български език на якаща и екаща зона има тракийска основа. Към това трябва да се прибави влиянието на траките върху езическите вярвания на българи и славяни, някои от които, като кукерските игри например, са запазени до наши дни. Христоматийна истина е, че прочутият Тракийски конник минава в религията на българите, а в християнската епоха се превъплъщава в образа на св. Георги Победоносец. В областта на тракийските заемки от страна на новонастанилите се славяни не липсват и куриози. Така например тракийската дума „дава“ (град, крепост, издигната на непристъпно място) е възприета от новите жители като „дева“, а в много случаи и като „мома“. При подобна метаморфоза голяма част от непристъпните калета, с които изобилстват българските земи, са наречени Девин град или Момина крепост. Подобни названия провокират въображението на хората. В съчетание с честите нашествия и борбата за оцеляване, която винаги съпътства българите, подобни обекти предизвикват създаването на множество легенди. Основният образ в тях е на девойката или девойките, които спасяват своята чест от нашествениците, търсейки спасение в непристъпни върхове и чукари.

 

X

Right Click

No right click