В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - „…За срам на ромеите…“

Посещения: 2843

Индекс на статията

„...За срам на ромеите…“

 

Ще оцелее ли Константинопол?

 

През цялата първа половина на VII в. славяните, почти необезпокоявани, кръстосват Балканския полуостров и заемат останалите незаселени територии. След 626 г. хървати и сърби се заселват в северозападните части на полуострова, а към средата на века в земите между Среден Дунав и течението на р. Тимок се настаняват три големи славянски племена абодрити, браничевци и тимочани. С това славянската колонизация във византийските територии южно от Дунав на практика завършва. Извън техен контрол остават няколко големи града, между които Солун. Атина и Патра, и това е особено важно - земите на Малка Скития, по-късно наречена Добруджа.

Единственото, което Византия е в състояние да направи, е да възстанови връзката между Константинопол и Солун и да контролира Делтата на Дунав, откъдето винаги са можели да се появят нови врагове. Когато през 610 г. бившият византийски управител на Северна Африка Ираклий става византийски император (610-641 г.), неговото стратегическо мислене му подсказва, че империята трябва да насочи вниманието си към Персия, а славянския проблем на Балканите да остави за по-добри времена.

В кампаниите си срещу Персия император Ираклий се проявява като блестящ пълководец. Той разгромява персийските войски, разрушава храма на Заратустра, превзема Йерусалим. Затова мнозина автори го определят като „първия кръстоносец“ в епохата на Средновековието. На него принадлежи огромната заслуга да постави началото на реформите, които ще превърнат Византия в средновековна империя. Изоставен е старият римски принцип на разделяне на военната от цивилната власт, византийската провинция е поделена на военноадминистративни окръзи, наречени теми. Византийската военна система загърбва стария римски начин на комплектоване на войските и превръща византийските въоръжени сили в самоиздържащо се селско опълчение с гарантирани от държавата приходи.

Когато персийската опасност е отстранена, върху източните провинции на империята се стоварва ново нашествие - арабското. Новите нашественици, в началото все още бедуини, но въодушевени от новото за времето си учение на Мохамед, завладяват Северна Африка, Светите места, започват нахлувания в Мала Азия. Арабските завоевания създават специфична геополитическа ситуация. Подобно на система от скачени съдове, тя принуждава империята чак до края на X в. да прелива своите военни ресурси между Мала Азия и Балканите в зависимост от това, къде обстановката е по-опасна. Твърде бързо византийско-арабският двубой ще се превърне освен в борба за оцеляване за империята, още в грандиозен религиозен сблъсък между християнството и исляма, от който ще зависи бъдещето на европейската цивилизация. Първоначално положението на Византия е толкова отчайващо, че един от наследниците на Ираклий - император Констанс II, крои планове да премести столицата далече от Проливите, в Сицилия. Спира го само преждевременната му смърт.

През 60-те години на VII в. арабите създават свой флот и поставят под съмнение недостъпността на Константинопол по море. Арабските кораби, чиито екипажи се състоят предимно от гръцки и всякакви други ренегати от Егейските острови и крайбрежията на Мала Азия, достигат до областта на Проливите. Те превземат град Кизик, разположен на по-малко от 20 км от столицата, и го превръщат в своя база. През 674 г. невероятното вече е факт: Градът е обсаден от арабските сили по протежение на морските му фортификации. Малко неща тук напомнят на блокадата на славянските флотилии от 626 г. - арабите разполагат с флот, рекрутиран в известните с хилядолетните си морски традиции брегове на Египет, Северна Африка, Егейските острови. В този си вид той е достоен съперник на византийската военноморска мощ.

В борбата за оцеляване Константинопол напряга сили и успява достойно да се противопостави на арабите. Докато тече обсадата, византийският инженер и химик от сирийски произход Калиник конструира ново оръжие, което самите ромеи нарекли „течен огън“, а в неромейска среда то става известно като „гръцки огън“. Специални медни сифони, които вероятно представляват модификация на известните още от епохата на елинизма бутални помпи, изстрелвали на голямо разстояние течност, която се самовъзпламенявала при досег с вода. Учените още не са установили точно състава на изстрелваната смес, но предполагат, че тя съдържала петрол, сяра, негасена вар и други горящи и залепващи съставки. Това оръжие се оказва ужасен бич за арабските кораби, които били подпалвани от разстояние. Към 678 г. арабите са принудени да изоставят обсадата. Константинопол оцелява и затвърдява славата си на непревземаем град. Византийският император Константин IV, наричан Брадатия (Погонат). въпреки подаграта, която мъчи неговите стави, се изпълва с ентусиазъм от тази победа и започва да се готви за новите изпитания, които варварите са приготвили за империята.

 

Онгълът, 680 г.

 

Тъкмо във времето когато имперските структури са парализирани поради обсадата на Константинопол, северно от Дунавската делта се настаняват българите на кан Аспарух. Така те застрашават единствената останала под византийски контрол територия северно от Стара планина в Добруджа. В стратегически смисъл българското настаняване там поставя империята пред невъзможността да контролира движението на номадския свят по Северното Черноморие. Император Константин IV Погонат започва да организира голям поход срещу българите.

Византийският хронист Теофан Изповедник нарича територията, заселена от Аспаруховите българи, Онгъл. Езиковедите превеждат тази странна дума като „обширно заградено пространство“. Редица данни сочат, че това пространство обхваща цялото Северозападно Черноморие - от Делтата на Дунав до долното течение на р. Днепър; в този смисъл пространството наистина е обширно. Що се отнася до елемента „заградено“, той напомня за традицията на българите да ограждат своите владения с поземлени валове. Мнозина вероятно си мислят, че ако третият Кубратов син е бил по-прозорлив, той е щял да отведе своите българи по на запад, да избяга от динамичния и непредсказуем регион на Северното Черноморие и от близостта на Византия и да започне новото начало в небалканска среда. Уви, подобни разсъждения са лишени от исторически смисъл. Пътят на запад е затворен от съществуващия в Панония Аварски хаганат и за Аспаруховите българи няма друга възможност, освен да запълнят единственото свободно пространство по Долен Дунав.

Византийската военна подготовка завършва в ранната пролет на 680 г. Това е сезонът, през който започват повечето походи през Средновековието, за да има зеленина за изхранване на животните и за да се използват идващите топли месеци. Към Онгъла потегля императорският флот, натоварен с войска, друга войска пък потегля по суша по Черноморския бряг към Делтата на Дунав. Там някъде, в южната част на Онгъла, българите вече са изградили укрепление, зад което се скриват при вида на превъзхождащите ги византийски войски. Впрочем нека видим как е предал последвалите събития византийският хронист Теофан Изповедник, основен извор за протеклите събития: „След като в продължение на три-четири дни те [българите] не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия [Несебър], за да прави бани, оставил военачалниците и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунав, преминали го и дошли при Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя“.

Казано накратко, българите постигат военен успех срещу византийските войски, който византийският автор приписва на подаграта, която измъчва императора, и на решението му отиде за лечение в прочутите още в Древността кални бани край Поморие, близо до Несебър. След това хората на кан Аспарух, използвайки вероятно изпитаната технология на конните народи за преодоляване на водни препятствия чрез завързване на кожени мехове за седлата на конете си, прехвърлят Дунав и се настаняват във византийските територии в дн. Добруджа. Мястото им харесва поради добрата си защитеност от всички страни. Вероятно все още не са предполагали, че то ще стане тяхна нова родина, поради което не изоставят контрола върху земите на Онгъла. По-късно изворите спорадично ще споменават за събития от българската история, свързани с долните течения на реките Днестър и Днепър.

В новите земи южно от Дунав кан Аспарух влиза в контакт с князете на околните славянски племена. Тук някои биха напомнили, че българи и славяни са имали контакти още във времето на Великото преселение, а други биха обърнали внимание на обстоятелството, не изворите не са съхранили сведения за конфликти между тях. В случая обаче едва ли има място за исторически емоции. Времето е динамично и жестоко и в него всеки се бори за оцеляване. Византийските автори са категорични, че славяните признават властта на българите, най-вероятно поради тяхното военно превъзходство, а може би и защото са виждали в „българския протекторат“ сигурност срещу Византия. Като подвластни на българите Теофан споменава изрично „Седемте племена“ (или „Седемте рода“) и племето севери. „Седемте племена" обикновено се схващат като един от славянските племенни съюзи, възникнали по това време на Балканите, които византийските автори наричат „славинии“. Повечето племена от славинията са разместени така, че да пазят границата срещу аварите, а на северите е поверена задача от изключително значение: те са поселени в старопланинските проходи, за да ги бранят откъм Византия. В цялото съществуване на средновековна България защитата на проходите е задача от първостепенна важност. От нея често зависи съдбата на държавата, поради което и северите са упоменати изрично от византийския хронист.

През следващата 681 г., отново през пролетните и летните месеци, българи и славяни, без да смесват военните си организации, предприемат няколко похода във византийска Тракия. Така те принуждават император Константин IV да сключи мир с тях и да им плаща ежегоден данък. Така доста накратко наличните извори представят възникването на Дунавска България.

Но дали всъщност става въпрос за нова държава? Според т.нар. „Именник на българските канове“ (или князе) - една българска владетелска хроника, съставена към края на VIII в., но запазена в късен препис, нова държава няма. Събитията от 680-681 г. само преместват ядрото на държавността на българите „отсам Дунава“. Българите побеждават византийците през пролетта на 680 г. След това се настаняват в Добруджа и чрез покоряването на местните славянски племена всъщност формират нова по тип и стара по идеология държавна структура, която отговаря на техните представи за държавност. След това, вероятно през пролетта и лятото на 681 г., когато природните условия позволяват, българи и славяни периодично нахлуват във византийските земи в Тракия. Така те принуждават император Константин IV Погонат да признае държавата на българите и да купи мира с нея посредством плащане на ежегоден данък на българския кан. Това става, според думите на Теофан Изповедник, „за срам на ромеите“. Какво са си мислили в константинополските дворци по този повод, е трудно да се каже. Може би са смятали, че чрез мира и данъка са си спечелили нови варварски съюзници или федерати, както са ги наричали римляните, които да пазят границата откъм Долен Дунав? Някои обаче, като презвитер Константин от сирийския град Апамея, който през 681 г. участва в провеждащия се в Константинопол Вселенски събор, не са си правили такива илюзии. Когато на 9 август 681 г. презвитерът прави специално изказване, вписано в протоколите на събора, той изрично споменава за неуспешната война на империята с България. Това не само е първото споменаване на името на новата държава, но и изрично сведение, че преди срамния за ромеите договор с българите тяхната държава вече е съществувала. И така, покоряването на славяните от българите и тяхното разместване през 680 г., което по всичко изглежда е резултат на някакъв неравноправен договор между кан Аспарух и техните вождове, бележи началото на българската държава в нова среда. Сключването на мира с Византия през следващата 681 г. ознаменува нейното официално признаване от единствената империя в тогавашна Европа.

 

Съжителството

 

За никого не е тайна, че ключовите моменти от националната ни история се интерпретират в зависимост от политическата обстановка в отделните периоди от модерното ни развитие. Типичен пример за това е характерът на отношенията между българи и славяни в образуваната през 680 г. държава. В зависимост от силата на славянската идея или на припламващия български национализъм, както и на отношенията ни с Русия, респективно със Съветския съюз, акцентите са поставяни ту върху водещата роля на българите, ту върху ролята на славяните.

Ако следваме сведенията от изворите и бъдем максимално обективни, би трябвало да кажем, че българите на кан Аспарух са основната военна сила и носител на държавната традиция в събитията от 680-681 г. Не може да не направи впечатление обстоятелството, че българската държава се образува максимално бързо - за не повече от няколко месеца. Това е възможно само защото Аспаруховите българи идват в Малка Скития с идеята и практиката на държавността. За пример ще посоча съдбата на другите балкански славяни, които първоначално се развиват без българско влияние. Хърватското княжество се оформя чак в началото на IX в. Приблизително по същото време и сърбите от областта Рашка могат да се похвалят с напреднал процес на държавна консолидация. В новообразуваната държава българите заемат всички важни държавни постове: техният кан е държавен глава, а българските аристократи командват войската и управляват централната област на държавата около новата столица Плиска. Но те не посягат на племенната автономия на славяните и не се бъркат в прерогативите на славянските князе, когато става въпрос за вътрешни славянски дела. Славяните от своя страна не участват пряко в управлението на държавата, но играят изключително важна роля в защитата на проходите на Стара планина, където българската конница е слабо ефективна. Освен това те са основното земеделско население в държавата, което допълва предимно скотовъдния характер на българския стопански живот. През 680 г. в хълмистите пространства на Добруджа се залагат основите на държава, която носи белезите на добре познатия от историята номадски двуструктурен модел. Той се състои от българско ядро, което бързо се консолидира около канския аул Плиска, и периферия от автономни славянски племена, подчинени на центъра. Макар и поданици на една държава, в началото българи и славяни живеят разделени, почитат своите богове, погребват мъртвите си според своите обичаи, воюват в отделни отряди под общо командване. Те се опознават бавно и може би тъкмо в това е силата на този държавен модел: той осигурява възможност на два съвсем различни народа да живеят в една държава едновременно заедно и разделено. И това продължавало времето, когато нейната централизация и премахването на етническата сегрегация стават абсолютна необходимост.

А как самите българи са схващали образуването на Дунавска България? „Именникът“ на българските владетели въобще не прави разлика между преддунавския и дунавския период. Това, което се случва, според анонимния му автор е предадено със следните три изречения: „Тези 5 князе [т.е. предшествениците на Аспарух] управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега“. Според това разбиране в развитието на българската идея за държавност няма прекъсване и събитията в Онгъла през 680 г. не означават началото на нов период, а продължаване на старото положение с малки промени.

Друг български паметник, т.нар. „Апокрифен български летопис“, създаден към средата на XI в., представя друга картина. Според него Бог нарежда на пророк Исаиа да отдели „третата част на куманите, наречени българи“ и да засели с тях областта Добруджа, наречена в летописа „земя Карвунска“. Според това повествование първият български цар бил някой си Слав, а „Испор цар“, т.е. Аспарух, е негов приемник.

Очевидно е, че византийският вариант на събитията и българските варианти дават различна интерпретация на събитията. Българските историци с много малки изключения се придържат към византийския вариант, защото споделят общото мнение за високото ниво на византийските исторически съчинения от гледна точка на историческата достоверност. Тук е мястото да се отбележи, че ние гледаме на Българското средновековие предимно с „византийски очи“ и поне засега няма шанс това положение да бъде променено.

 

Граници и тяхното обозначаване

 

За съвременния българин пределите на ранната българска държава изглеждат странни или поне те имат малко общо със съвременните български територии. Значителна част от Аспарухова България се простира североизточно от Дунавската делта и достига до Кримския полуостров. В днешна Северна България тя обхваща земите до билото на Стара планина и на запад - до запазените останки от т.нар. Ломски вал, простиращ се от района на дн. град Лом на юг до склоновете на Балкана. На север българската територия включва източната част на Влашката низина до склоновете на Карпатите.

Едни от най-впечатляващите материални останки от този ранен период са българските погранични валове, опасващи нейната територия. Очевидно старите българи са имали изострено чувство за осигуряване на своята безопасност, развито през дългите години живот в невралгичните места на тогавашното обживяно пространство. Най-дългият поземлен вал се простира по южните и югоизточните склонове на Карпатите до Бесарабия и е с дължина повече от 500 км. Подобни валове са изградени на границата с хазарите в Северното Черноморие, а през VIII в. - и на границата с Византия в Североизточна Тракия. Последният вал е известен с названието Еркесия и има дължина от около 140 км. На запад в областта между теченията на реките Лом и Огоста са изградени три успоредни вала с обща дължина около 125 км. По-малко импозантни валове са ограждали територията на българите от териториите на подчинените им славянски племена. Граничните и вътрешнограничните валове са внушителни съоръжения. В някои случаи те представляват комбинация от ров и насип, укрепван с чимове, каменни плочи и със специално засадени върху насипите дървета или храсти. В по-усъвършенствания си вариант насипът се състои от глина или ломени камъни, натрупвана между специално забивани в земята дървени стволове. По билото на насипа понякога изграждали дървена ограда (палисада или честокол). Тази особеност на българското валово строителство впечатлява особено арабския автор от X в. Ал Масуди, който отбелязва: „Земята на бурджаните [арабското название на българите] е обградена с дървена ограда, в която се намират отвори, подобни на дървени прозорци. Тази ограда е подобна на стена край ров“. Общата ширина на подобно съоръжение в зависимост от предназначението му е от 10 до 40 м, като дълбочината на рова е около 3 м, а височината на насипа - около 3-4 м.

Изграждането на поземлените окопи, дълги десетки и стотици километри, изисква ангажирането на огромен човешки ресурс. Това показва, че българите никак не са малоброен народ и че те успяват да организират за това огромно строителство и славянските племена. Окопите отграничават „своята“ от „чуждата“ земя и са в състояние да забавят със седмици неочаквани нападения от страна на неприятелите. Освен това валовете са били охранявани и от граничната стража, която носи тежка отговорност, ако допусне бягство на български поданици извън пределите на държавата.

 

Защо кан, а не хан?

 

На читателите сигурно е направило впечатление, че напоследък в различни исторически текстове, когато става въпрос за българския владетел от езическия период, неговата титла се изписва „кан“, а не „хан“. За някои вероятно това е стремеж да се избяга от тюрко-монголския вариант на българската владетелска титла. Но не е само това. Напоследък все повече български изследователи успяват да се опрат на автентичните извори и да установят, че самите българи не са познавали титлата на своя владетел във варианта „хан“.

Титлата „хан“ в различни варианти на произнасяне се среща предимно в тюркски и монголски вариант. За пръв път е идентифицирана сред тюрко-монголските племена, живели северно от Китай в първите векове на християнската ера. Титлата получава широко разпространение в онези части на света, където се разпростира Монголската империя, т.е. от Монголия до Китай, Индия и Източна Европа. В Персия и сред аварите е известна с модификацията „хаган“, т.е. „хан на хановете“.

Византийските автори, когато говорят за българския владетел, обикновено употребяват същата титла, която се използва и за други „варварски“, според тях, владетели. Наричат го архон, архигос, игемон, кириос или рикс. Някои от тези титли, например „архон“, се използва в някои от гръкоезичните български каменни надписи за обозначаване на българския владетел. Като изключение византийският хронист патриарх Никифор използва формата „кампаганос“, за да обозначи кратко управлявалия през VIII в. български владетел Паган. Някои изследователи виждат в това название опит за звуково подражание на титла и лично име - кан Паган. В известния „Именник“, познат ни само в българо-славянски вариант, се използва като владетелска титла славянското „княз“. Онези изследователи, които смятат, че оригиналът на текста е написан първоначално на гръцки, приемат, че в евентуалния гръцки оригинал владетелската титла е била „архон“.

Отговор на въпроса, какъв е оригиналният облик на титлата, която е в употреба в българска езикова среда, ни дават многобройните каменни надписи, които по традиция се наричат първобългарски надписи. В тях многократно владетелската титла е изписана с гръцки букви като „канас“ или като „кана сювиги“ (сивиги). Този облик на титлата се използва интензивно в периода 822-836 г., но няма основание да се приеме, че тя е временна или спорадично използвана. Неволно се натрапва и мисълта, дали това обстоятелство няма нещо общо с краха на Аварския хаганат. След неговия край, за който българите активно допринасят, в България има доста аварски наемници, а в българска среда се разпространява модата да се носят аварски дрехи. Да не би пък тази мода да обхваща и владетелската тигулатура? Така или иначе титлата „канас сивиги“ е единствената владетелска титла, засвидетелствана в езическа България. Първобългарските надписи - там, където тя се среща, са написани на гръцки език, но хората, които са ги съставяли, несъмнено са се опитвали да стоят най-близко до българското произношение, когато са предавали български термини с гръцки букви.

Съставката „кана", „канас“ се среща и в съставни титли на български велможи, например канартикин, багатур кана, кана боила коловър, боритаркан и др. Титлите „кавхан“ и „канартикин“ са засвидетелствани и във византийски извори в същия облик. Впрочем трябва да ни е ясно, че текстовете на първобългарските надписи са написани слято, т.е. разделянето на титлите на съставни части е дело на съвременните изследователи. Не трябва да се пренебрегва изказаната теоретична възможност началната буква на титлата „кана“, „кане“ да се е произнасяла по особен начин - между „к“ и „х“. Поради тази причина в много западни езици титлата се изписва като khan. Но в надписите няма и намек за подобен вариант - там владетелската титла еднозначно започва с гръцката буква капа, която без колебания съответства на българския звук „к“.

И тъй, при липсата на толкова изчерпателни извори, колкото би ни се искало, трябва да следваме онова, което е безспорно. Данните на онези извори, които стоят най-близо до начина, по който самите българи са произнасяли титлата на владетеля си, са безспорни, макар те да не се отнасят за целия период на езическа България. Титлата във вариант „хан“ не се среща никъде в изворите. При това положение научната етика изисква съвременните текстове да са съобразени с това обстоятелство.

Но какво всъщност означава българската владетелска титла „кана сивиги“ или „кана сюбиги“? Напоследък са изказани убедителни предположения за нейния ирански произход. Думата „кана“ означава „главен“, „старши“ и оттук - „вожд“, „владетел“. Тя се среща сред народите на Средна Азия и Кавказ, говорещи на езици от голямата иранска група. Частицата „сивиги“/„сюбиги“ също има ирански произход и идва от съчетанието на частиците „су“ и „байя“. Комбинацията им означава „щастлив“, „с добра съдба“. Съчетанието „кана сивиги“ в този смисъл може да се преведе като „добър или благополучен владетел“. Вторичното му значение може да е еволюирало до „владетел от Бога“, което почти напълно съвпада с гръцкия израз „От Бога поставен владетел“.

 

Другата „неуспяла“ България

 

По времето, в което в Онгъла се развиват описаните по-горе събития, друг син на Кубрат, когото „Чудесата на св. Димитър Солунски“ наричат Кубер (Кувер), успява да избяга от Аварския хаганат и се настанява с хората си в Керамисийското поле, в околностите на дн. гр. Битоля. Групата, която той ръководи, е твърде пъстра - има българи от най-различно потекло и с най-различни съдби, византийски пленници, различни по народност варвари. Наричат ги със събирателното име „сермисианци“, тъй като, преди да потеглят на юг, обитават околностите на някогашния римски град Сирмиум.

След като се настанява в Керамисийското поле, Кубер не крие намерението си да стане хаган и убеждава византийския император да нареди на околните славяни да му доставят хранителни припаси. Но основната му цел всъщност е да превземе Солун и да го превърне в столица на бъдеща своя държава. За целта той използвал уменията на своя пръв помощник Мавър. Византийските извори го описват като полиглот - владеел гръцки, латински, български и славянски. Заедно със свои хора Мавър прониква в Солун и успява да накара градските първенци да го препоръчат на самия император. Императорът му дава византийската титла „патриций“, за което свидетелства надписът на един открит негов печат: „Патриций Мавър, княз на сирмидианците и на българите“. Всъщност той се готвел при благоприятна обстановка да превземе Солун отвътре. Византийците обаче разгадават неговите планове, залавят го и го държат под стража в околностите на града. Осуетяването на заговора на Кубер и Мавър е приписано на застъпничеството на солунския светец покровител Димитър.

С това активността на Куберовите българи не престава. Към 688 г. византийският император Юстиниан II предприема специален поход срещу Кубер и славяните около Солун. Той вероятно осъзнава, че там, в Керамисийското поле, текат процеси на образуване на втора двуструктурна българска държава. Императорските войски успяват да преодолеят съпротивата на българите някъде около долните течения на реките Места и Струма. След това ромеите пленяват голямо количество от славяните, които вероятно признават българската власт, и ги преселват в Мала Азия. На връщане ромейските отряди попадат на българска засада - това отново са Куберовите българи - в теснините около дн. град Кавала и понасят големи загуби. Въпреки това византийската офанзива от 688-689 г. дестабилизира оформящата се българо-славянска политическа структура и води до нейното преждевременно угасване. От хората на Кубер първо се разпиляват някогашните ромейски пленници, отведени от аварите в Панония и после дошли с българския вожд обратно към родните си места. След това византийската войска отнема от тяхното обкръжение значителни славянски маси. Българската група се оказва изолирана и вероятно при продължаващия натиск от византийска страна се принуждава да търси спасение в планините на днешна Албания. Тъкмо с българите на Кубер специалистите за известно време свързват откритото в Албания, в околностите на Тирана (селата Вран и Ерзеке), богато съкровище, което специалистите определят като „аваро-българо-византийско“. Появи се предположението, че към българските предмети, които то съдържа, са били прибавени пленени аварски ценни предмети, отнети в момента на бягството от Аварския хаганат, и накрая допълнено от плячката, които „сирмисианциге и българите“ придобиват при престоя си в Керамисийското поле. Последната му спирка в земята на дн. Албания би могло да се свърже с опита на Куберовите българи, а може би и на самия Кубер, да се спасят от византийската офанзива около Солун и в Южна Македония. Предположенията могат да бъдат привлекателни, но реалността по правило е доста по-груба. Последното датиране на ценните предмети от Албания показаха, че те трябва да се отнесат към първите десетилетия на VIII в. Ако това се потвърди, ще трябва да допуснем, че те не се отнасят точно за времето на Кубер, а към това на предполагаем или предполагаеми негови наследници.

След тези събития съдбата на тази българска група и на нейните предводители остава неясна. За някакви загадъчни „чичовци“ на българския кан Тервел - син на Аспарух, които живеели в околностите на Солун, се споменава в най-ранния фрагментиран надпис около релефа на Мадарския конник. Тук веднага трябва да си припомним, че Кубер е чичо на Тервел. Това е единственото възможно сведение за връзки между Дунавска България и Кубер или негови приближени, определени като „чичовци“ на кан Тервел.

Това, което става около Битоля и Солун, макар и доста неясно изложено от византийските текстове, все пак показва, че и тук има възможност за възникване на нова държава начело със син на Кубрат. Кубер и неговите последователи създават свое териториално ядро, към което се опитват - вероятно успешно в началото - да привлекат околните славянски племена. За тях Солун е привлекателен като „готова столица“ на възникващата им държава. И дотук. Византийците успяват да задушат формиращата се нова държавност с любимата си комбинация от интриги и военна сила. Поради това Кубер остава в историческите съчинения не като кан на едно от звената на българската държавна диаспора, а като един „неуспял Аспарух“.

 

Разпиляното съкровище на Великия кан

 

След бурните събития от 680-681 г. управлението на кан Аспарух протича относително спокойно. Дали това спокойствие все пак не е измамно? Свикнали сме да мислим, че политическата динамика в историята на средновековна България трябва непременно да се свързва с могъщия южен съсед - Византия. Поради тази причина приемаме кан Аспарух предимно като творец на държавност и много по-малко като владетел, по чието нареждане са изградени първите валове, или като такъв, който успешно защитава Дунавска България от натиска на старите й врагове хазарите. Всъщност постоянното напрежение за българската държава идва от нейните североизточни граници, където тя граничи с непредсказуеми в своето поведение конни народи.

Анонимната българска хроника от XI в. кратко, но ясно твърди, че кан Аспарух е погубен от „измаилтяните на Дунава“. „Измаилтяните“ са хазарите, което означава, че в по-късните поколения българи се е знаело, че Аспарух загива в битка с хазарите по североизточните български граници на самия предел между седмото и осмото столетие след Христа, т.е. в 700-701 г. Но проблемът има своето по-нататъшно развитие благодарение на една удивителна археологическа находка, на която не ѝ върви!

През 1929 г. на брега на р. Днепър, в землището на тогавашното село Вознесенк, сега вече квартал на гр. Запорожие, съветски археолози под ръководството на Владимир Гринченко започват спасителни археологически разкопки. Те трябва да проучат региона по брега на реката, преди там да започне строителството на огромен промишлен комплекс. На следващата 1930 г. археолозите разкопават оградена с ров и вал площадка с размери 30 на 60 м и защитено с каменен зид кръгло вътрешно пространство с диаметър 9 м, а в него - две ями, пълни с обгорени животински кости и ценни предмети. Оказва се, че броят им е около 1500 и че сред тях преобладават бойно снаряжение, стремена, златни токи за колани, различни златни и сребърни апликации, метатни украси на ножници и др. Още тогава забелязват, че предметите показват стилови прилики със съкровището на кан Кубрат в Мала Перешепина, но предпочитат да заявят официално, че това е погребение на неизвестен, но могъщ варварски вожд от VII—VIII в.

Огромното съкровище, кой знае защо, е разделено на части и изпратено в музеите в Харков, Запорожие и Днепропетровск. Започва обаче Втората световна война и немските бомби разрушават последователно както музеите, така и влака, който е трябвало да евакуира музейните експонати на изток. Голяма част от предметите изгарят или са ограбени. Всеотдайна музейна сътрудничка с риск за живота си успява да спаси един от най-впечатляващите артефакти от съкровището - масивен сребърен орел, който държи в ноктите си змия. Четиридесет години по-късно той става достояние на сериозната наука. Американският учен от украински произход Омелиян Прицак разчете надписа върху гърдите на орела като „Еспор“. При това положение бе повече от ясно, че върху орела е изписан един от вариантите на имената на Аспарух - Испор. Това накара изследователите с голяма доза сигурност да свържат находката от Вознесенка с първия владетел на Дунавска България. Сега вече е ясно, че находката не е негов гроб, тъй като в нея липсват археологически податки за погребение.

Обстоятелствата около находките във Вознесенка позволяват развихряне на фантазията и предлагането на множество исторически сюжети. На този етап ще оставим това на онези, които имат вкус към подобни занимания. Да, българите не са изоставили Онгъла и след уреждане на отношенията си с дунавските славяни продължават да владеят с различна степен на стабилност земите до течението на р. Днепър. Заравянето на огромно количество ценни предмети и кости на жертвени животни не само продължава традициите на Стара Велика България, но и съответства на сведенията в изворите, че българите са принасяли подобни жертви преди решително сражение. Затишието в дейността на кан Аспарух на южните граници на Дунавска България, което, можем да предполагаме поради мълчанието на византийските автори, се дължи на неговата активна ангажираност на североизток срещу хазарите. Всъщност спирането на хазарското настъпление на запад-югозапад е една от неговите недооценени заслуги за бъдещето на България и за стабилизиране на обстановката по Северното Черноморие. В следващите векове относителното спокойствие по българо-хазарската граница тук ще изиграе ключова роля за укрепването на българската държава и за насочване на вниманието на нейните владетели към експанзия на Балканския полуостров. Нейният успех ще промени облика на България от IX в. насетне и ще я тласне към неизбежна конфронтация с Византия. Едновременно с това България ще се приобщи към византийския държавно-културен модел и постепенно ще се отдалечи от корените на първите български държави.

 

Канът с двете лица

 

С типичното си самочувствие на римски императори управляващите в Константинопол гледат на „случая България“ като на временно явление. Според основния смисъл на византийската политическа доктрина никой друг, освен „земният модел на Божието царство", т.е. Византия, няма право на държавен суверенитет. Поради това първоначалната византийска политика е по-скоро изчаквателна - в Константинопол приемат, че новата държава сама ще рухне по Божия промисъл. От възникването на Дунавска България докъм средата на VIII в. конфликтите са по-малко от пръстите на едната ръка, т.е. незначително количество от тези повече от 200 войни, които двете съседни държави ще водят през епохата на Средновековието. Но тъй като моментът на саморазрушаването така и не идвал, константинополските императори решават все пак, че „северните варвари“ трябва да участват в решаването на вътрешноромейски проблеми, а защо не и да помагат на империята срещу арабите.

Независимо от обстоятелствата около гибелта на кан Аспарух първият акт на престолонаследие минава гладко. През 701 г. на престола идва синът му Тервел, следователно династията Дуло запазва властта. При него през 704 г. се явява сваленият византийски император Юстиниан II. След като веднъж е детрониран, той е наказан с отрязване на носа, поради което се сдобил с прозвището Носообрязания (Ринотмет). Въпреки претенциите си за цивилизованост византийците в този период все пак възприемат подобни варварски наказания. Носообрязаният император помолил Тервел за помощ да си върне престола, обещал му какво ли не, включително и собствената си дъщеря за жена, което по принцип византийските василевси не правели, и българският владетел с готовност се отзовал. През 705 г. канът с войска от българи и славяни придружава Юстиниан II до стените на византийската столица. Те се установяват там на лагер, докато императорът и неговите хора се промъкват през водопровода в града, осъществяват преврат и интронизират амбициозния и крайно неуравновесен император. Спрямо българския кан новият стар император обаче се отнася с необходимата признателност. Кан Тервел е приет в императорския дворец, получава висшата византийска титла „кесар“ и съпътстващите я знаци (корона и специално наметало), приема заедно с императора парада на войските си, после получава правото да произнесе тържествена реч, вероятно на гръцки език, в централна константинонолска църква. Безброй са и ценностите, които канът получава. Ето как една византийска енциклопедия от X в. описва богатствата на Тервел, натрупани от получените византийски подаръци: „Той [Тервел] поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал [върху тях] пари, докато покрие и единия, и другия. Поставял копието си на земята и до краищата му на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците...“. Същевременно България получава областта между Сливен, Ямбол и Черно море, наричана Загоре. Това е първата ѝ придобивка южно от Стара планина, която веднага е оградена с поземлен вал. Тази нова граница отдалечава на няколко дни път достъпа до Стара планина и значително облекчава бъдещата отбрана на българите срещу византийските офанзиви през втората половина на VIII в.

В следващите години българо-византийските отношения се развиват динамично и противоречиво. В 708 г. император Юстиниан II се опитва с военна сила да си върне придобивките, дадени на кан Тервел, но претърпява унизително поражение край Черноморския бряг. По-късно отново моли кана за помощ и той не му отказва. Само че този път българският отряд, който Юстиниан II дори завежда в Мала Азия за война с противниците си, не успява да помогне на злощастния император. Той губи короната заедно с главата си. Неговите противници обаче не посмяват да си отмъстят на българския отряд и му осигуряват свободен проход до българска територия. В хода на тези сложни взаимоотношения Плиска става убежище на византийски „дисиденти“, а кан Тервел помага на своите византийски съюзници не само с войска, но и с огромни количества злато. Български отряди, използвайки междуособиците в империята, без усилия достигат до стените на Константинопол и ограбват неговите околности. При това положение и при все по-засилващата се арабска опасност за империята не остава нищо друго, освен да предложи подписването на мирен договор. Неговото съдържание, което се състои от четири клаузи, ни е предадено от хрониста Теофан Изповедник. На първо място на България е признато присъединяването на областта Загоре, между Сливен, Ямбол и Черно море. На второ място Византия се задължава да изплаща на северния си съсед годишен данък на стойност 30 литра злато (8640 г). Плащането се извършва в златотъкани платове и червени кожи. Тук трябва да се напомни, че червеният или по-точно пурпурният цвят във Византия се е смятал за символ на императорската власт. Технологията за производство на копринени тъкани и особено производството на пурпур от особен вид средиземноморска раковина са смятани за държавни тайни. Червените кожи не попадат в тази категория и хем задоволяват кесарското достойнство и порасналите амбиции на българския владетел да се равнява с василевса, хем не нарушават строго пазените византийски тайни около владетелската символика. На трето място двете държави се задължават да си връщат политическите бегълци - клауза, която в момента е особено важна за империята и много по-малко важна за България. Когато в Константинопол десетилетия по-късно се появяват и български „дисиденти“, византийските управляващи забравят за тази клауза. И четвърто - внасяните в двете държави стоки трябва да се подпечатват със специални печати, иначе подлежат на конфискация. Заради тази „митническа“ клауза някои са склонни да наричат договора от 716 г. „първия икономически договор в средновековна Европа“.

Ако трябва да използваме съвременна юридическа терминология, с договора от 716 г. България е призната за „юридическо лице“ и за субект на междудържавните отношения. Вместо да стане свидетел на нейния саморазпад, Византия сама е принудена да способства за укрепването ѝ.

Дотук всичко в биографията на кан Тервел напомня на жизнеописание на един успял български езически владетел. Има обаче и нещо друго, при това твърде озадачаващо. По-късните европейски автори го обявяват за покръстител на българите и дори споменават за неговата канонизация за светец под името „свети крал Тивериус“. За това пишат българските историци от XVIII в. йеромонах Спиридон, анонимният автор на Зографската българска история и Паисий Хилендарски. Те го наричат „свети крал Тривелия“, приписват му изграждането на манастир край Охрид и твърдят, че той се замонашва с името Теоктист. Канонизиран е бил за светец и Християнската църква празнува неговата памет на 4 януари. А един гръкоезичен автор от остров Корфу - представител на прочутата корфиотска фамилия Вулгари, в написаната от него „История на българите“ смята, че по името на същия този Тривелиос българите били наричани още „тривали“ или „трибали“. Тъй като с това название византийските автори обикновено назовавали сърбите, този автор сметнал за възможно в своето писание да обедини историите на двата съседни народа.

Доколко всички тези твърдения имат някакви солидни основания, остава загадка. Реален обаче е оловният печат на този български владетел, открит през 1972 г. На него има надпис „Богородице, помагай на кесаря Тервел“. Самият Тервел е изобразен на него с бойно снаряжение, а върху щита му личи конник, стъпкал в краката си противник. Този печат доказва реалното получаване на кесарската титла и съдържа чисто християнски по съдържание надпис, в който кесарят призовава за помощ Божията майка. Човек се чуди дали пък българският владетел не е бил покръстен в Константинопол през 705 г.? Не е изключено неговата голяма популярност в европейската и във възрожденската българска книжнина да се дължи на заслугите му при спасяването на християнския свят от арабската инвазия през 717-718 г.

 

Наистина ли спасихме християнска Европа?

 

В началните десетилетия на VIII в. първата арабска държава, известна като Омаядски халифат, отново напомня за себе си. Войските на халифата предприемат мащабно настъпление към Северна Африка и Иберийския полуостров, както и към сърцето на Византийската империя - Константинопол. През 717 г. те са вече пред стените на имперската столица. Този път опасността е още по-голяма, тъй като за разлика от обсадата през 673-678 г. сега арабският пълководец Маслама успява да прехвърли сухопътни войски северно от Босфора и да обсади Града откъм европейските му укрепления. В тези условия Византия напряга всичките си сили за оцеляване. В нейния дипломатически арсенал в подобни случаи винаги фигурира и сценарият по използване на чужда помощ. В началото на VIII в. единственият възможен съюзник за нея са българите, които са близко, имат боен опит и познават терена в европейските околности на столицата. Към кан Тервел е отправен настоятелен призив да се включи с войските си в деблокирането на християнската столица и той веднага откликва положително. Някои изследователи виждат в това позоваване на мирния договор от 716 г., макар в неговите запазени клаузи да липсва текст за военна взаимопомощ.

През лятото на 717 г. българите отново се озовават пред стените на Константинопол, но не за да грабят, както през 712 г., а като съюзници на Византия. Първоначално те разбиват един сравнително малоброен арабски отряд и блокират настанилите се на европейска територия араби. Те от своя страна ограждат своя лагер около т.нар. Златна врата с поземлен вал и българите започват обсада на това импровизирано укрепление. Когато започва зимата, тези блокирани арабски сили се оказват в ужасно положение. Те не са свикнали на местните зимни студове, продоволствието им е прекъснато и според хронистите били принудени да практикуват канибализъм и да ядат различни нечистотии. Развръзката идва през пролетта на 718 г., когато българите атакуват и избиват повече от 20 000 араби. Голям героизъм проявяват и константинополските жители. Със съвместните усилия на българи и ромеи арабската обсада завършва с катастрофален неуспех. В протеклите събития войските на кан Тервел провеждат една образцова и продължила дълго операция по блокиране на арабските сили. Това не е кратък победоносен рейд, както се е случвало дотогава и ще се случва и за в бъдеще, а необичайна за този период дълготрайна операция, която изисква планиране, логистика, казано на съвременен език, и накрая успешна военна операция срещу предварително изтощен противник.

Какво кара българският владетел да се намеси на страната на Византия, след като вече е опитал и меда, и жилото на византийската дипломация? Дали е имал представа какво става в Северна Африка или в Испания, при положение че е нямал карти или текуща информация за протичащото на хиляди километри от България? Можел ли е да предполага, че заради заслугите си в отблъскването на арабския пристъп срещу византийската столица съвременните автори ще го сравняват с друг голям победител над арабите - франкския майордом Карл Мертел, който през 732 г. разгромява арабите при Поатие и спира настъплението им към християнска Европа? Сравнението е удачно, само че мащабите на операцията в дн. Франция са скромни в сравнение със случилото се под стените на византийската столица.

Все въпроси, на които е трудно да се отговори положително! Едно е сигурно: от разстоянието на времето ние можем да оценим неговите заслуги много по-пълно от самия него и от онези, които са били съвременници и участници в протичащите събития.

Ако приемем, че кан Тервел е разсъждавал само от гледна точка на интересите на своята държава, което изглежда най-правдоподобно, той правилно е преценил, че в обстановката от 717-718 г. България е по-заинтересована да помогне на Византия да оцелее, отколкото да се изправи срещу един непознат и непредсказуем противник - арабите. Ако те бяха превзели Константинопол и разрушили Византия, то следващата тяхна стъпка е щурм срещу България. Дали при това положение тя е щяла да оцелее? Едва ли! Здравият разум и контактите с арабите са подсказвали на българския кан тази възможност и той постъпва така, както никой друг български средновековен владетел. Ако логиката на онези, които при едни или други обстоятелства поемат българския скиптър, е да измъкнат от съседната империя максималното, когато тя е притисната откъм Мала Азия, то логиката на кан Тервел е различна. Като оказва на империята неоценима помощ в критичен за нея момент, той всъщност спасява и собствената си държава от възможно разорение или гибел.

Оказва се, че това следване на собствените интереси има далеко стигащи последици за историята на християнска Европа. Обединените усилия на ромеи и българи спират арабската инвазия през Балканите към сърцето на Стария континент. Така те позволяват на християнската цивилизация да се развие и да стане водеща в еволюцията на тогавашния свят. По-късните европейски автори не могат да повярват, че това е дело на един езичник, и с охота възприемат и разпространяват тезата, че кан Тервел е християнин и именно като такъв позволява на християнска Европа да оцелее.

 

Кризата

 

Историята на българската държава от смъртта на кан Тервел в 721 г. до средата на VIII в. е много слабо документирана и неясна. Именникът на българските владетели споменава като Тервелови приемници още двама представители на рода Дуло – един неизвестен по име Тервелов син и кан Севар. След изчезването на Севар в България на власт идва нов владетелски род - Вокил или Укил. Властта става нестабилна, за престола претендират и други български родове. Излъчените от тях представители се задържат на престола за кратко време. „Шампион“ в това отношение е канът Умор от рода Вокил, който запазва властта си само 40 дни. Очевидно младата българска държава в седмото десетилетие на своето съществуване навлиза в период на криза, от изхода на която зависи нейното бъдеще. Случайно или не по същото време във Византия идва на власт един от най-енергичните нейни императори - Константин V Копроним (741-775 г.). В очите на византийските хронисти императорът имал един съществен недостатък - той е иконоборец, т е. защитава идеята, че почитането на иконите е идолопоклонство. Императорът жестоко преследва иконите и монасите, които фанатично държат на иконопочитанието. Не се спира пред издевателства над монаси, като ги кара да минават подръка с жени през столичния хиподрум или да яздят магарета, обърнати с лице към опашките им. Византийската християнска традиция жестоко си отмъщава на императора иконоборец, като изгражда неговия образ с изключително негативни черти. За да го унизят допълнително, византийските хронисти разказват как по време на кръщението си той извършил в купела естествените за едно бебе нужди. Така му бил лепнат прякорът Копроним - от гръцката дума „копрос“ (лайно).

В същото време императорът с позорния прякор е исторически късметлия. Управлението му съвпада с криза в Арабския халифат и с преместването на столицата му от Дамаск в Багдад, т.е. значително по-далече от византийските граници. Отслабването на арабския натиск позволява на империята да вземе България на мушка, да концентрира срещу нея цялата си военна мощ и да предвкусва скорошната ѝ гибел.

Българо-византийският двубой започва в 756 г., когато византийците започват да строят нови крепости по българските граници и да настаняват в тях преселници от Азия, и продължава с голяма ожесточеност през следващите 20 години. До 760 г. българите на няколко пъти успяват да победят ромеите, но в средите на българската аристокрация започва да се прокрадва съмнението, че България не е равностоен съперник на империята, следователно трябва да търси помирение с нея. Император Константин V Копроним съзира в тази група български боили своя „пета колона“. Без да разсъждава по темата, възможно ли е приобщаването на България към „византийската общност“, той залага на нейното унищожаване и организира 9 големи комбинирани сухопътно-морски похода срещу нея. В някои от тези походи участват до 2600 византийски кораба от типа „халандия“. Според сведенията на византийските автори една халандия можела да транспортира 12 конници. Българската отбрана започва да се пропуква, а мнозина привърженици на подобряване на отношенията с Византия, включително и канове, търсят убежище в Константинопол. Днес с лекота биха им лепнали етикета „предатели“, но те всъщност споделят идеята, че бъдещето на България е в сътрудничество, а не в съперничеството с империята. В хода на жестокия двубой двете държави използват целия арсенал от средства, за да се изтощят взаимно - ритуално избиване на български пленници, лъжливи военни демонстрации и симулативни преговори за мир, действия на специални „командоси“ в тила и какво ли не още. Императорът осъзнава, че един от стожерите на българската отбрана е защитата на старопланинските проходи, поверена още от 680 г. на славянското племе севери. През 764 г. уж привидно преговаряйки за мир, той изпраща специална част в проходите на Стара планина, която залавя вожда на племето Славун и византиеца родоотстъпник Християн, който бил избягал в България. Тялото на последния е предоставено на константинополски лекари, които му направили „жива“ дисекция, уж с научна цел. Явно отбраната на проходите е организирана така, че не зависела особено от личността на северския княз, поради което славянският щит в проходите продължава да функционира.

Византийските автори разказват още, че в разгара на кризата в България в обкръжението на кана гъмжи от византийски агенти, които докладват в Константинопол за неговите намерения. В резултат на получената шпионска информация император Константин V Копроним предварително знае, че през 774 г. кан Телериг планира военен поход във византийска територия, в земите на славянското племе берзити, по средното течение на р. Вардар. За да заблуди византийците обаче, българският владетел изпраща във византийската столица свое пратеничество, което с голямо усърдие уверява императора в мирните намерения на кана. Императорът се престорил, че вярва, и започва демонстративно да се готви за поход срещу арабите. Когато българските пратеници си заминавали, той организирал пред тях парад на своите войски, които уж тръгвали на изток. Веднага след това Константин V устройва засада на българския отряд, проникнал дълбоко на югоизток, и го обръща в бягство. Но и българският кан Телериг (ок. 772-777 г.) показва, че вече е понаучил доста от византийските трикове. След неуспешните за българите действия в 774 г. той се обръща към император Константин V Копроним със следното писмо: „Възнамерявам да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание, че няма да пострадам, и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да се доверя да ми помогнат“. Дали ромеите подценяват своя съперник и не могли да повярват, че „варварски мозък“ е способен да сътвори такава измама, или били свикнали на притока на политически бегълци от България, не може да се каже със сигурност. Императорът обаче се хваща на въдицата и изпраща на кана писмо с имената на византийските шпиони в България. Те са заловени и в духа на времето незабавно избити. „Като чул това - отбелязва византийският хронист, - Константин изскубал много от побелелите си коси“.

До смъртта на император Константин V Копроним България устоява на безпрецедентния византийски натиск. Освен упоритост българите и техните владетели несъмнено имат и исторически късмет, тъй като някои от най-големите византийски походи се провалят било заради морски бури, било заради заговори срещу императора. Към края на 70-те години на VIII в. двубоят България - Византия затихва, а заедно с него отшумява и българската криза.

Тук е мястото да се замислим за причините за нейната поява и проявление. Да не би пък, както са смятали някои, тя да се дължи на съперничеството между българската и славянската аристокрация за власт? Звучи примамливо, но не намира подкрепа в изворите. Макар и лаконични, те дават да се разбере, че славянските племена и вождовете им участват активно в защитата срещу византийските походи. Славяните се оказват достатъчно ефективни в планинската война, за която елитната българска конница не е пригодена. Не те, а някои от българските аристократи спадат към „провизантийската партия“. А да не би това да е династическа криза, предизвикана от изчезването на рода Дуло? Върху подобна възможност трябва сериозно да се замислим, тъй като в Средновековието голяма част от конфликтите имат като външна проява династически неуредици. А ако не беше антибългарската упоритост на Константин V Копроним, шеше ли да има криза? Вероятно не в такива мащаби! Над всичко тези догадки все пак стои една по-обща причина.

Не трябва да се забравя, че всички държави с двуструктурно устройство, като българската, изживяват кризи няколко десетилетия след своето възникване. Българският държавен модел, който към момента на образуването на държавата залага на отделното съществуване на българи и славяни, е подходящ в началния етап от политическото интегриране на двата етноса. С течение на времето той става все по-малко адекватен. Логиката на държавното съществувание в Югоизточна Европа изисква държавна централизация и привличане на „второстепенната“ аристокрация, в случая славянската, към държавното управление. Българската криза от третата четвърт на VIII в. е криза на първоначалната държавна структура, от която има само два изхода: реформиране чрез интеграция на славяните и премахване на двуструктурния модел или гибел. Аварският хаганат не осъществява подобна интеграция и е унищожен в края на VIII в. За разлика от него България оцелява може би защото няма срещу себе си мощта на Франкската държава и империя и упоритостта на Карл Велики, а непоследователните и притискани от Изток византийски василевси. Оцеляването позволява на българските владетели да реформират изпадналото в криза държавно устройство чрез премахването на вътрешните граници и централизация и да изведат България към най-успешните десетилетия на нейното съществуване като езическа държава. Това е показателен пример за относително бързо и успешно решаване на криза на държавното устройство, направено с политическа воля и с трезва преценка на реалностите.

 

X

Right Click

No right click