В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Възход на езическа България

Посещения: 2852

Индекс на статията

 

Възход на езическа България

 

Двете империи

 

Докато България се бори на живот и смърт с византийската офанзива и с разразилата се вътрешна криза, ранносредновековният християнски свят в лицето на Византия на изток и на държавата на франките на запад изживява дълбоки промени. Византийската империя започва и успешно реализира дълбоки реформи, които бавно, но сигурно оформят нейния средновековен облик. Формирани са византийските теми като военноадминистративни окръзи с обединение на гражданската и военната власт, организирана е войска от селяни с гарантирана собственост, сериозни промени са осъществени и в сферата на централното управление. Империята се варваризира в своите структури, за да устои на варварския натиск, прощава се с основни институции, наследени от римския период, като същевременно запазва идеята за римската си идентичност. Реформите се извършват „в движение“, продължават около три века и се осъществяват в условията на огромно военно напрежение на два фронта - срещу арабите и срещу българите. В тази перманентна война византийските войски често търпят поражения. Все пак новата войска, по същество селско опълчение, се оказва достатъчно жилава, за да запази имперското съществувание. Византийските реформи обаче не са така бързи и безспорни, както в държавата на франките. Продължават и интригите около централната власт, изпъстрени с преврати, жестоки убийства или осакатяване на императори, с въстания на еретици и недоволни военачалници. Затова положението в империята остава динамично и непредсказуемо. Тенденцията обаче е ясна: бавно и мъчително Византия съчетава римското наследство с реформите и така изгражда особен, чисто византийски средновековен облик. В тази обстановка България извоюва първата си стратегическа победа - тя устоява на натиска на една възходяща християнска империя и преодолява неизбежната криза, която съпътства живота на младите средновековни държави от подобен тип. Скрити за нас остават подробности около събитията откъм Северното Черноморие и Панония, където България опира до границите на мощни и непредсказуеми съседи - хазарите, а от първите десетилетия на IX в. - унгарците и аварите. Не трябва да забравяме, че поради използване на предимно византийски извори добиваме съмнителна в точността си представа, че българската външна политика и проблеми са ориентирани предимно към Византия. България е принудена да се брани на три фронта срещу различни по своя светоглед и начини на воюване противници. Това, че тя успява да го стори успешно, говори допълнително за устойчивостта и адаптивността на нейния държавно-политически и военен организъм.

А какво става по същото време на Запад? Преди всичко трябва да се напомни, че към средата на VIII в. отшумяват последните вълни на пандемията Юстинианова чума. След нея населението на Стария континент започва неудържимо да расте, средните годишни температури се покачват, започва масово разчистване на гори и извоюване на допълнителни обработваеми площи. В началото на тези промени, през 768 г., на престола на държавата на франките застава Карл Велики. По това време прочутата бенефициална реформа на неговите предшественици вече е завършила. Тя залага в основата на военната организация идеята за конната войска, чийто личен състав се издържа от раздавани от държавата поземлени владения. В бъдеще от нея ще се роди рицарското съсловие. За разлика от Византия военната реформа в държавата на франките сравнително бързо скъсва с идеята за селското опълчение и уверено тръгва по пътя на аристократизацията на военното дело. Опирайки се на новата военна сила, Карл Велики започва успешна и продължила десетилетия териториална експанзия. Всяка календарна година франкската конница нахлува и покорява ту земите на саксите, ту владенията на лангобардите в Италия, ту части от покорената от арабите Испания, ту земите на отделни славянски племена. Идеологическа основа на разширението става стремежът да се възстанови някогашната Римска империя.

През 788 г. идва ред и на Аварския хаганат. Франкската експанзия срещу него оказва неочаквана и нетърсена помощ на България.

След като изтощават силата на аварската конница със серия от походи, през 796 г. франките в съюз със славянското племе хорутани превземат основната крепост на аварския хаган, а след още седем години, през 803 г., окончателно унищожават хаганата. България не само се отървава от един агресивен съсед, но получава възможност да завземе част от неговата територия в Трансилвания. Карл Велики, увлечен от своите властови амбиции, не се противопоставя на този акт. Навръх Коледа 800 г. папа Лъв III тържествено го коронясва във Вечния град за римски император. Така на Европейския континент възникват две империи, които претендират, че са римски и си оспорват римското наследство. След дълги и тежки преговори византийските императори, притиснати здраво от българи и араби, са принудени да се примирят с императорската титла на Карл Велики, но по начин, който подчертава превъзходството на византийския василевс. През 812 г. ромеите го признават за „император на франките“, а не на римляните. Добър начин свикналите на тънки смислови нюанси византийски юристи да наблегнат на второстепенния характер на неговата императорска титла! Това, че Карл Велики е император на един народ, означава, че неговата империя не може да оспори универсалния и римския по произход характер на византийското владетелско достойнство. От византийска гледна точка поне в сферата на идеологията империята си остава една. На практика обаче в бившите територии на някогашната Римска империя вече съществуват две държави с амбициозни римски имперски претенции.

Събитията не се ограничават само до титулярни и идеологически спорове. В двете империи протичат процеси, които в началото принципно са сходни, но в бъдеще ще оформят два различни модела на средновековно съществуване. Империята на Карл Велики се оказва нетрайна - в 843 г. тя се разпада на три части, които са далечни предшественици на днешните Германия, Франция и Италия. В следващите десетилетия и векове политическото роене продължава и превръща централния и западноевропейския свят в конгломерат от различни по размери и названия държави. В техните недра възниква онзи строй, който по-късната наука ще нарече „феодален“. Появява се рицарското съсловие и съсловието на зависимите селяни. Европа може да допусне тази децентрализация, защото принципно е спасена от перманентната война с противници, които разполагат с „масови армии“. Затова войните тук за дълго време се превръщат в „рицарски сбивания“ с участието на малобройни военни контингенти.

Във Византия нещата се развиват по различен начин. Василевсите в Константинопол не могат да си позволят лукса „да разсеят“ своя суверенитет извън столицата и да се откажат от масовата армия, съставена от селяни войници. Как иначе ще се устои на постоянния натиск на централизираните ранни арабски халифати и на огромните арабски армии? Затова те са принудени да съхранят системата на централизирано управление, което от своя страна черпи ресурс от свободните селяни и от техните свободни селски общини. Тук рицарско съсловие в европейския смисъл на думата не се развива, лишаването на селяните от лична свобода се забавя с няколко века, контролът на централната власт над обществените процеси ще продължи да съществува и дори ще се засилва. Поради тази причина имперското развитие ще се отклони от еталонния европейски обществен, политически и военен модел. Доколко подобно отклонение е продуктивно или не, ще стане ясно в следващите векове. Европа се оказва разделена на два обществени и политически масива, зад които стоят двата основни центъра на църковна власт - Папската курия и Константинополската патриаршия.

А България - къде в тези процеси се намира българската държава? Разположена в огромната териториална полоса между двете империи, тя потенциално би могла да възприеме единия или другия модел. Господстващите езически религии за известно време отдалечават необходимостта от бърз избор. Все пак нейното геополитическо положение я сближава повече с византийския вариант на развитие: тя има нужда от „масова армия“, за да се брани от източните номади и от агресията на Византия. Но цивилизационният избор между оформящите се два центъра на християнски живот тепърва предстои и съвсем не е предрешен. От неговото решаване зависят допълнителните стимули за принадлежност към единия от двата европейски модела. А докато този избор все още не е остро актуален, на България ѝ предстои да изживее най-големия си политически и културен разцвет в дохристиянския период на своето съществувание.

 

Новото начало

 

Какво се случва в България в края иа VIII и в самото начало на IX в., можем само да гадаем. Знаем само, че тогава българският престол заема кан Крум. Кой е той, откъде произхожда и на кой български род принадлежи, остава неизвестно. Приема се, че идва от средите на панонските българи и че е представител на нова династия, която ше управлява България до падането ѝ под византийска власт.

По-важно е обаче, че новият кан започва управлението си с един изключително успешен ход. Към 803 г., както вече се каза, българите завладяват остатъците от Аварския хаганат, като на тях се пада може би най-апетитната част - Трансилвания. При това завладяването става без кръв  - нещо рядко срещано в българската история въобще. В българска територия попада немалко на брой аварско население, което пази старите си военни традиции и снаряжение. Изворите твърдят, че българите възприемат от аварите облеклото, вероятно и елементи от тяхното въоръжение. В следващите години аварски отряди заедно с българи и славяни ще воюват срещу Византия и в критични, и в благоприятни времена.

Известно е, че Трансилвания крие в недрата си ценни за времето природни богатства, между които най-важни са солта и желязото. Този лесно придобит ресурс дава на българската държава изключителни предимства. Тя държи значителна част от търговията със сол в Източна. Централна и Югоизточна Европа. Желязото на Трансилвания води до това, че тъкмо по времето на кан Крум изворите за пръв път споменават за значителни на брой български войски, „облечени в желязо“. Опрян на подобно богатство, българският кан започва активна и успешна външна политика, в резултат на която територията на Санстефанска България ще изглежда скромна в сравнение с онова, което българската държава придобива към средата на IX в. И още нещо. Според византийската енциклопедия от X в. „Свидас“ или „Суда“ в разговори с пленени авари кан Крум особено се интересува от въпроса, защо загива аварската държава. Аварите му обясняват, че това се дължи на няколко неща: първо, взаимните клевети погубват смелите и умните; второ, съдиите се съюзяват с крадците и насилниците; трето, увеличава се пиянството; четвърто, всички се заемат с търговия, като се мамят взаимно, а подкупничеството става истински бич за обществото. Тези обществени недъзи правят хаганата на аварите безсилен да се съпротивлява и той рухва от съчетанието на външна опасност и вътрешни недъзи. Тогава, според анонимния автор на византийската енциклопедия, кан Крум „свиква всички българи“ и издава следните закони: да не се вярва на клеветниците, ако чрез традиционните методи на тогавашното следствие те не бъдат вързани и разпитани; ако лъжат, да бъдат убивани. Второ, да не се дава храна на онзи, който краде, в противен случай имотите му да се отнемат. Същото наказание очаква всеки, който не дава на просяците достатъчно, за да не просят повече. Трето, на крадците да се чупят краката, а лозята да се изкоренят, за да се предотврати пиянството. Ето ви истинско законодателство, при това такова, което е почти съвременно на „варварските правди“ в германския свят и на законите на императорите иконоборци във Византия. Оттук нататък започват свръхинтерпретацнитс тези израстъци към сери¬озната наука, които виреят, когато няма достатъчно точна информа¬ция. Освен всичко характерът на подобно „законодателство“ е такъв, че импонира на българите от различни поколения с опита си да премахне с един замах обществените недъзи. И до ден днешен повикът за „Крумови закони“ се приема добре от онези обществени слоеве, които се дразнят от явления като подкупничество, просия, пиянство, завишена търговска печалба и др.

Да започнем с факта, че византийският енциклопедичен речник е писан повече от век след събитията, т.е. той няма претенциите да бъде автентичен извор. После според много съвременни изследователи това са „писани закони“. „Свидас“ никъде не споменава, а и нито един от многобройните български каменни надписи не съдържа сведения, че Крумовите закони са били написани на камък, обработена кожа или друг материал за писане в тогавашната епоха. Второ, твърди се, че в тези закони не се прави разлика между българи и славяни, което пък идвало да покаже, че те са първата стъпка към тяхното обединяване и заличаване на собствените им традиции в областта на обичайното право. Пренебрегва се обстоятелството, че във византийската енциклопедия се говори само за българи, а не и за славяни. Трето, някои историци марксисти видяха в тях свидетелство за начален процес на феодализация в българското общество: просяците са обеднелите и обезземлени селяни, а даването на „достатъчно“, за да не просят, се схваща като указание за тяхното закрепостяване от страна на издигащата се „феодална аристокрация“. Едва ли може да се намери по-христоматиен пример за фриволна интерпретация на средновековен текст!

От членовете на това законодателство най-лесно отпада онзи за изкореняването на лозята. Такова въобще не е имало, тьй като още тогава, а и векове по-късно, жителите на България продължават да отглеждат лозя и да произвеждат вино. Дворците на кан Крум в Плиска са били пълни с бъчви вино през 811 г. Достатъчно вино се намира и при отпразнуване на победата над византийците през същата година. Нито обкованият със сребро череп на император Никифор, нито чашите на славянските вождове, празнуващи заедно с кана, са били пълни с изворна вода. Нищо в последвалите събития и явления в българското общество през следващите десетилетия и векове не показва, че тази клауза на Крумовото законодателство влиза в сила. Държавата също не се отказва от практиката да облага винопроизводителите с налог върху произведеното опияняващо питие. Последните изследвания показват и още нещо. Законови постановления, подобни на отразените в „Свидас“ Крумови закони, не съществуват в тази епоха нито на Запад, нито във Византия. А там по същото време има активно законотворчество. Да, българското общество е специфично и не е задължително във всички случаи да следва чужди образци. Но всяка епоха си има своята философия и общите тенденции в развитието като правило пораждат сходни явления във всички обществени сфери. Такъв рязък контраст между законодателната практика в съседния свят и в самата българска държава трудно може да намери логично историческо обяснение. Поради всичко изброено е най-правдоподобно да се предположи, че Крумовите закони в съзнанието на образования византиец от X в. не са нищо друго, освен морална алтернатива на пълното с пороци византийско общество. Ако кан Крум наистина е осъществил някаква законодателна активност, което по принцип не е изключено, нейната истинско съдържание остава тайна за нас.

Със завладяването на Трансилвания и с традиционната си към този момент граница по Северното Черноморие България се превръща предимно в централно- и източноевропейска държава. Териториалната експанзия достига своя предел, следователно кан Крум трябва да търси нови посоки за разширение. И съвсем не самоцелно, тъй като всяка жизнена и перспективна средновековна държава се стреми към разширяване на земите си. Това е естествен стремеж към екстензивно увеличаване на човешкия и икономическия ресурс, необходим за по-нататьшно успешно развитие. В обстановката от първите десетилетия на IX в. посоките на експанзия са пределно ясно очертани: на запад и северозапад, към населения със славяни, но все още политически неорганизиран балкански свят и на юг към Византия, която изживява периодични, но сериозни политически, религиозни и обществени кризи. Реализирането на тази възможност бързо ще пренесе териториалната тежест на българската държава южно от Дунав и ще я направи обединителен център на балканските славяни и особено на тези от българската група.

В самото начало на 809 г. кан Крум недвусмислено показва какви са неговите бъдещи планове. Българите издебват момента, в който византийската власт изплаща заплатите на своите балкански войски, като ги събира някъде по долното течение на р. Стума, и нападат импровизираната „военна каса“. При неочакваното нападение българските войски отнемат около 350 кг злато, пленяват обозите на византийските отряди и избиват много стратези и обикновени войници. Без да чака ромеите да се окопитят, преди Великден на същата година кан Крум напада Сердика, превзема я с измама и наказва жестоко гарнизона и жителите на града. Завладяването на града и на заобикалящото го поле не трябва да се разглежда от гледна точка на факта, че София е днешната столица на България. Това е географският център на Балканите и оттук българите имат стратегически простор за разширяване на запад и югозапад, по долините на Струма и Места и по стария римски Диагонален път към Пловдив, Одрин и към столицата на Византия. Не е случайно, че тъкмо след 809 г. България осъществява успешна експанзия към Тракия, Македония и до източните склонове на Динарските планини, при която в нейните предели попадат значителни територии, населени със славяни.

 

Черепът на император Никифор

 

През 2006 г. „Бояна филм“ съвместно с Националния исторически музей на България реализира идеята за изложба на реквизит, използван при снимане на български исторически филми. От всички показани предмети на най-голям интерес се радва черепът на император Никифор, изработен за снимането на филма „Денят на владетелите”. Причината е не само във високата художествена стойност на експоната, но и в обстоятелството, че за поколения българи обкованият в сребро и изпъстрен със скъпоценни камъни череп на византийския император, загинал нещастно във Върбишкия проход на 26 юни 811 г., винаги е бил символ на българско превъзходство над Византия. Но как се стига до обстоятелството, че черепът, вместо да бъда увенчан с традиционната корона на византийските василевси, се превръща в импровизирана чаша и пълен с вино, се озовава на трапезата на българския владетел?

Известно е, че Византия никога не се е примирявала с териториалните си загуби и винаги в подобни случаи се е опитвала да контраатакува. Двата успешни български удара по Долна Струма и в София през 809 г. задвижват ромейските инстинкти за самосъхранение. Управляващият тогава император Никифор I Геник, по произход покръстен арабин, до този момент извършва успешна финансова реформа и прави немалко за подчиняване на славянските области в континентална Гърция. Ако бе приел философски загубата на Средец, той вероятно би останал във византийската традиция с няколко плюса и само с един минус - принадлежността му към иконоборството. Но историческата съдба решава друго.

През пролетта на 811 г. император Никифор Геник атакува България изненадващо и въпреки оказаната съпротива преминава през старопланинските проходи. Изворите твърдят, че той дори успява да разбие две значителни български войски, едната от които е съставена от „хранени хора“ на кана. При това положение за византийските войски не е трудно да превземат столицата Плиска, напусната от кан Крум. Основни сили на кана вероятно са отклонени в някой от северозападните или североизточните краищата на обширната му държава, поради което той предлага мир. Император Никифор, опиянен от победата и от плячката, която заграбва в Плиска, отхвърля предложението. За българите не остава нищо друго, освен да завардят старопланинските проходи и да търсят реванш при неизбежното оттегляне на византийските войски от българската столица.

Като научава за българските приготовления, византийският император нарежда бързо оттегляне, като колебанията му са предимно за посоката, която да поеме обратно към Константинопол. Той едва ли е знаел, че българите са укрепили всичките 9 старопланински прохода, през които в тази епоха е можело да се мине от Мизия в Тракия. Императорът избира най-краткия път и се насочва към Върбишкия проход. Тук Никифор попада на българската засада и на дървената ограда, с която войските на кан Крум са преградили прохода. Следва жесток погром, който византийските автори описват подробно и с ужасяващи детайли. В настъпилата суматоха намира смъртта си и император Никифор. В късноримската и ранновизантийската история това е вторият император след Валент през 378 г., който е погубен на бойното поле. Според същите тези извори, повтаряни и интерпретирани многократно в по-сетнешната българска историческа традиция, кан Крум заповядва императорският череп да бъде почистен, обкован със сребро и скъпоценности и превърнат в чаша. С нея българският владетел дава на своите славянски военачалници да пият вино в чест на победата си при Върбишкия проход. Те изнасят основната тежест на засадата във Върбишкия проход, поради което са възнаградени подобаващо от кана.

Що ли за обичай е това? Изследователите с основание изтъкват, че тази практика не е уникална и може да се открие при редица народи, като се започне от древните скити, описани от Херодот (те много обичали да се кичат с различни „човешки реликви“ от победени врагове), и се стигне до хуните. В съвременната наука съдбата на Никифоровия череп се обяснява с т.нар. оренда във вярванията на старите българи. Те са убедени, че при изпълнението на подобен ритуал пиещият поема силата на победения противник. Обичаят живее дълго в спомените на българите, но невинаги е можел да бъде прилаган, тъй като въпреки многото си победи на тях рядко им се отдава да убият на бойното поле истински император. Във всеки случай дори в началото на XIII в. византийско-никейският историк Георги Акрополит споменава - с основание или не, че същата съдба сполетява и черепа на латинския император Бодуен Фландърски.

 

Покушението срещу кан Крум

 

Остатъкът от 811 г. българите прекарват в лекуване на раните от византийското нашествие и в потягане на военната структура за продължаване на войната с империята. Вдъхновен от победата и от ритуалната наздравица с импровизираната чаща от черепа на император Никифор, на следната 812 г. кан Крум начева мощна офанзива във византийска Тракия. Деморализирани от претърпяното поражение, ромейските гарнизони в Тракия почти не оказват съпротива. Редица градове в областта падат в български ръце. Доволен от постигнатото, българският владетел започва мирни преговори с империята, с които натоварва - за пръв път - славянския велможа Добромир. Византийците обаче все още вярват в своите военни възможности и провалят преговорите. Следва втори удар: в началото на есента на същата година българските войски превземат Несебър и пленяват 36 медни сифона с тайното византийско оръжие - „гръцкия огън“. Тъй като сезонът, подходящ за военни действия, приключва, и двете страни свиват знамената в очакване на следващата пролет.

През зимните месеци на 812-813 г. в Константинопол кипи усилена военна подготовка. Новият император Михаил Рангаве събира в столицата войски от източните теми и се готви за нова офанзива в България. При пукването на пролетта войската му потегля на поход, като по целия път до гр. Хераклея редом с нея за кураж върви почти цялото население на столицата начело с императрицата. Ромеите влизат в контакт с българските войски при крепостта Версиникия (до дн. с. Маламирово, Елховско). В продължение на 15 дни противниците стоят един срещу друг на слънчевия пек, без да завързват сражение. Тогава част от византийската войска не издържа и атакува само за да бъде спряна и обърната в бягство от българската конница. Византийското отстъпление е толкова стремглаво, че българските военачалници решават, че тя осъществява добре познатото им лъжливо отстъпление. След продължително преследване ромейските войски са разбити и това коства престола на злополучния император Михаил. Поражението на ромеите при Версиникия е можело да бъде още по-катастрофално, ако конете на българите не се изморяват от продължителното чакане и преследване и ако те не забавят настъплението си, за да събират захвърленото оръжие на ромейските войници. След победата при Версиникия кан Крум без трудности достига до стените на Константинопол. В близост до прочутата Златна врата той извършва редица езически ритуали, които жителите на византийската столица уплашено наблюдават от крепостните стени. Българският кан принася в жертва хора и животни, умива краката си с морска вода, след което поръсва и войниците си. От новия византийски император Лъв Арменец той изисква данък в злато, ценни дрехи и отбрани девойки.

Ромеите не могли да реагират с военна сила на тази „варварска дързост“, поради което замислят нещо доста по-вероломно. След съвещание със своите приближени император Лъв известява кан Крум, че е готов да се срещне с него лично и да приеме поставените искания. Условията на срещата са уговорени по следния начин: тя трябва да се състои близо до Влахернската врата на Константинопол, в източния дял на крепостната стена. Двете делегации трябва да бъдат невъоръжени и се очаква византийският император и неговите помощници да пристигнат с кораб през Босфора на брега на Черно море. Предварително обаче в някои извънкрепостни постройки до Влахерна ромеите скриват няколко въоръжени мъже, като им дават инструкции по даден знак да излязат и да убият българския владетел.

Без да подозира византийското вероломство, кан Крум потегля за срещата на кон, придружаван от шестима души: негов неизвестен по име кавхан, пръв негов помощник според българската държавна йерархия, византийския беглец на българска служба и зет на кан Крум - Константин Пацик, неговия син и трима невъоръжени телохранители. Константин Пацик изпълнява ролята на преводач, а синът му - на личен придружител на кана. Когато българската делегация пристига на уреченото място, кан Крум слиза от коня и сяда на земята. Конят му обаче е оставен оседлан и държан за юздите от сина на Константин Пацик - очевидно българите имат едно наум около намеренията на ромеите. От своя страна византийският император Лъв V и неговите придружители пристигат с халандия до брега, изискват от българите уверения в ненакърнимост, след което слизат на брега. Тогава един от императорските помощници дава уречения знак на скритите войници, като сваля шапката от главата си. Кан Крум мигновено се усъмнява, че това е знак. Подпомогнат от своите хора, той се качва на коня си и препуска надалече от мястото на срещата. Византийската засада пуща няколко стрели по него и остава с убеждението, че ранява кана. Все пак той се добира жив до лагера на войската си. От българската делегация на място са посечени кавханът и вероятно телохранителите, а Константин Пацик и синът му са пленени. По времето на този „екшън“ константинополските жители, които наблюдават всичко от крепостните стени, окуражават своите хора с викове „Кръстът победи!“.

След като избягва смъртта, кан Крум нарежда на своите войски да опустошат околностите на византийската столица. Българите преминават по цялото протежение на крепостните стени, като запалват и ограбват всички извънкрепостни постройки - църкви, пристанищни съоръжения и императорски резиденции. След това напредват на запад до планината Текирдаг, завиват по течението на р. Марица и достигат до Родосто, Силимврия (дн. Силиври) и Адрианопол (дн. Одрин). Последният град е превзет и цялото му население е преместено северно от р. Дунав, в т.нар. от византийските автори Отвъддунавска България. Тъй като зимата на 813 г. се оказва топла и суха, български войски нахлуват повторно във византийска Тракия, отвличат още хора и добитък и при настъпване на студовете и валежите се завръщат в България.

Зимата на 813-814 г. кан Крум използва, за да организира голям поход срещу Константинопол. Идеята му е да атакува крепостните стени в областта на Влахерните - там, където едва не намира смъртта си от византийска ръка. Научавайки за българските планове, император Лъв V нарежда спешно издигане на допълнителна стена на това място и изкопаване на защитен ров. Българите подготвят хиляди обковани с желязо коли, събират хиляди волове, които да ги теглят. Към похода са привлечени авари и славянски контингенти от славиниите (това е последното им споменаване като автономни единици в състава на българската държава). С тези си приготовления кан Крум става първият български средновековен владетел, който замисля и подготвя превземане на византийската столица - идея, която ще получи по-нататъшно развитие и ще донесе на българските владетели и народ повече разочарования, отколкото успехи.

Преди началото на похода, на Велики четвъртък 814 г., кан Крум умира внезапно. Византийските извори описват типичните симптоми на хеморагичен инсулт - от ушите, носа и устата на кана бликва кръв.

От медицинска гледна точка това би могло да се дължи на травма в главата и на получен хематом, вероятно по време на покушението, който в съчетание с нервното напрежение довежда до фаталния край на кана. Разбира се, още тогава изворите намекват, че уж кан Крум бил „заклан от невидима ръка“. По-късно спекулациите, че владетелят е убит, тъй като не успява да се възстанови от получените по време на атентата срещу него рани, нарастват още повече. Той, видите ли, не можел повече да изпълнява активно владетелските си задължение и е убит от своите приближени по ритуален начин чрез удушване с копринено въже. При съществуващата информация едва ли някога ще узнаем цялата истина.

Византийският император си отдъхва и за да увеличи своя авторитет, съобщава писмено на своите провинциални стратези една фантастична версия за смъртта на кан Крум: че е разгромил българите и убил техния предводител със стрела. Така или иначе от историческата сцена слиза един български езически владетел, който за пръв път кара Византия да не бъде сигурна нито в непревземаемостта на Константинопол, нито в своето собствено съществувание.

 

Строителство, разширение и централизация, езичество

 

През 814 г., вече при управлението на наследника на кан Крум - Омуртаг (814—832 г.), българи и византийци отново се срещат на бойното поле. Този път военното щастие не е на страната на българите и те търпят поражение, което слага край на продължилата около 6 години българо-византийска война. По това време Византия понася неуспехи, но все пак успява да приключи конфликта със северния си съсед по сравнително приличен начин. Изтощени от военните усилия, двете страни сядат на масата на преговорите и постигат сключването на 30-годишен мир, който съдържа 11 клаузи. Текстът на договора е изписан върху каменния надпис на кан Омуртаг, който се е намирал в Плиска, а после е пренесен в с. Сечище, Новопазарско.

За съжаление само четири от тях са известни и те показват, че българите успяват да постигнат споразумение по разширяване на земите си в Тракия, за статута на славяните във византийска и българска територия, за размяна на обикновени пленници и стратези. Фактът, че славяните стават обект на българо-византийските договорни отношения, ясно показва, че славянският фактор вече се превръща в една от доминантите на междудържавните отношения и ще играе все по-нарастваща роля в бъдещите конфликти.

При сключването на договора император Лъв V извършва български клетвени ритуали, като обръща наопаки конски седла, вдига и пуска откъсната трева, излива вода на земята, разсича жертвени кучета, докосва тройно сплетени конски юзди и произнася непонятни за ромеите български заклинания. Българите от своя страна се заклеват пред Светото писание. За българската държава настъпва мирен период, който кан Омуртаг използва за укрепване на границите на северозапад и североизток, за усилена строителна дейност, за борба с християнството и за вътрешна реорганизация на държавната структура. Само веднъж в този период български войски нахлуват в ромейска територия, но не като врагове, а като съюзници. Те участват активно в потушаването на метежа на византийския стратег Тома Славянина към 823 г.

Българските граници с все още неразпадналата се Франкска империя до този момент са неясни. Някои от славянските племена в обширната полоса от р. Тимок до Панония се опитват да се откъснат от България поради политиката на отнемане на славянската автономия и да признаят властта на франкския император. Тенденцията е пресечена с военна сила, след като кан Омуртаг на няколко пъти се опитва да преговаря по тези въпроси с наследника на Карл Велики. Към края на третото десетилетие на IX в. български войски, натоварени на кораби, правят десанти по бреговете на Дунав и Драва, подчиняват тамошните славянски племена, прогонват техните князе и им назначават български управители. Малко по-късно българският кан прави опити да укрепи и североизточната си граница, като встъпва в съюзни отношения с настанилите се по Дон и Днепър унгарски племена. Без успех завършва българо-унгарската акция по предотвратяване връщането на заселените от кан Крум в Отвъддунавска България византийски пленници от района на Адрианопол (Одрин). Те се завръщат в родните си места с помощта на византийски кораби. Между тях е и бъдещият византийски император Василий I. Поради обстоятелството. че той е родом от областта около Одрин, тогава организирана във византийската тема Македония, той, както и неговите земляци във византийските извори са наречени „македонци“. Названието няма нищо общо със съвременните носители на този псевдоетноним.

Основна грижа за кан Омуртаг е възстановяването на опожарената през 811 г. столица Плиска. За съвременния човек е нормално да смята, че всяка държава има своя столица. През епохата на Ранното средновековие съвсем не е така. Много от „варварските държави“ нямат столични градове и владетелите им заедно със своите свити обикалят периодично територията си, като отсядат в специални укрепени резиденции. Идеята за столица в тези държави се появява и реализира бавно, в продължение на векове.

Дали защото имат държавна традиция, която включвала идеята за столичен град (например Фанагория в Стара Велика България), или защото са съседи на Византия, където тази римска по същество идея никога не изчезва, българската държава още от самото си начало има владетелски аул, който бързо се превръща в столица. Първоначално Плиска има двуструктурна кръгла планировка. Състои се от обширен външен град, ограден от поземлен насип и дървена палисада, и сравнително малък като площ вътрешен град, където е дворецът на кановете. Повечето от постройките все още са предимно от дърво. По време на междуособиците от втората половина на VIII в. под канския дворец е изкопана сложна система от тайни проходи, които трябва да осигурят спасение за владетелите при честите държавни преврати. През 811 г. дървената столица е опожарена от византийците. При управлението на кан Омуртаг вътрешният град на Плиска се застроява от камък. Издигат се внушителни каменни стени и порти. Строи се специална тронна зала, бани, прокарва се водопровод. На определено място се поставят различни по съдържание каменни надписи, които увековечават българските военни победи.

През 1866 г„ когато в българските земи турската власт строи първата жп линия Русе-Варна, каменните блокове от Плиска намират неочаквано приложение - много от тях са натрошени и полученият чакъл е положен в основата на железопътното трасе.

Заедно с Плиска кан Омуртаг строи провинциални владетелски аули, какъвто е например т.нар. Преславен дом на р. Дунав, крепост аул по течението на р. Тича и много други каменни укрепителни съоръжения. Това е външният белег на превръщането на България от сравнително примитивна „варварска държава" с източен привкус в ранносредновековна монархия от европейски тип.

Наследниците на кан Омуртаг Маламир (832-836 г.) и Пресиан (836-852 г.) продължават политиката на експанзия към славянските територии на Балканския полуостров. Особено се отличава вторият, чиято дейност невинаги намира подобаващо отражение в изворите. Във всеки случай без много шум и кръв българската държава се разширява в Родопите, по теченията на Места, Струма и Вардар, а на запад - до Източна Босна и източните склонове на Динарите. Извън български контрол остава областта Рашка, западно от планината Копаоник, населена от сръбски племена. Опитите на кан Пресиан да завладее областта и по този начин да окръгли българските територии на запад въпреки тригодишните военни походи завършва без успех. Планинският терен на района не позволява на българската конница да развие в пълна степен своите военни възможности. Когато човек наблюдава картата на България към средата на IX в., му иде да възкликне: „Колко малка е Санстефанска България!“ Дали българските канове осъзнават, че тяхната успешна политика на разширение води до намаляване значението на българския елемент в нея и до засилването на славянския, е въпрос, на който трудно можем да отговорим. Във всеки случай новите земи са предимно славянски. Българското ядро става относително все по-малко. А това неминуемо ще доведе до славянизация на държавата, която българите създават и ръководят успешно до този момент.

Успоредно с експанзията във вътрешния живот на българската държава текат не по-малко важни процеси. Дали горчивият спомен от кризата от втората половина на VIII в. или военното напрежение от времето на кан Крум, дали под влияние на съседна Византия, но българските владетели след Крум провеждат дълбока административна реформа. В началото на IX в. България е все още традиционно устроена: споменава се за славинии, новозавладените земи се поделят според военната традиция на център (саракт), ляво и дясно крило. В следващите десетилетия обаче реформата набира сили. Тя се състои в премахването на автономията на славянските племена и твърдо пресичане реакцията на някои от тях срещу тази стъпка. Към средата на IX в. България вече не е двуструктурна държава с планетарна конфигурация от българско ядро и гравитираща около него славянска периферия. Тя се превръща в централизирана ранносредновековна монархия, разделена на 10 комитата. С типичната за българското развитие бързина реформите приключват за някакви си 40 години. За вътрешния драматизъм при тяхното провеждане имаме откъслечна информация, свързана с опити на славянски племена да се отцепят от България. Българските комитати са типологично сходни на византийските теми и на франкските графства и марки. Българският комит - управителят на комитата, съчетава военната и цивилната власт. Нишките на управлението в много по-голяма степен от преди се събират в ръцете на кана и неговите приближени, сред които се появяват първите представители на славянската племенна знат. Както навсякъде по това време, при увеличаването на властта си и българският кан възприема нов облик на владетелската си титла. В каменните надписи се появява изразът „от Бога поставен владетел“, с което се подчертава божественият характер на властта.

Но кой е неназованият бог, който се споменава в титлата на владетеля? Дали той просто не е българско върховно божество, за което не може да се измисли друг словесен еквивалент? А какво се крие зад споменаването на бог в други надписи? Някои изследователи смятат, че става въпрос за християнския Бог. Те привеждат като аргумент местата, в които са намерени въпросните няколко надписа - гранични с Византия области или зони с наличие на значително християнско население. Да, към средата на IX в. в българска територия вече има доста християни - славяни, бивши поданици на Византия, християнизирани от нея, както и византийски пленници или дезертьори, някои от които се опитват да проповядват своята вяра с частичен успех. Българските канове унижават или жестоко се разправят с онези от тях, които отказват да ядат от жертвените животни редом с „хранените хора“ на кана, или с онези, които дръзват да обиждат „българските богове“ и да проповядват християнската религия. Когато един от българските принцове - първородният син на кан Омуртаг Енравота или Воин, се поддава на християнската проповед и става последовател на новата вяра, той е отстранен и по-късно убит. Владетелите от времето на Крум насетне гледат на християнството като на проводник на византийско влияние и жестоко наказват неговите активни носители и прозелити. Такива владетели, които фанатично държат на своето езичество, не биха могли да споменават християнския Бог в свои официални надписи. Това не е и върховният бог на славяните Перун, тъй като управляващият елит си остава български. Някои ще отсекат категорично, че става дума за бога на българите Тангра, но те ще пренебрегнат факта, че името на този бог, което в превод означава „небе“, само веднъж се споменава в един български надпис на гръцки език. Едно всепризнато върховно божество на българите не би могло да бъде до такава степен пренебрегнато в официални български текстове. Освен всичко в надписа, в който се споменава за Тангра и за владетелски жертвоприношения в негова чест, е засвидетелствана формулата „от бога поставен владетел“, което ясно показва, че „бог" и „Тангра“ не са идентични. Тогава?

Ако религията на славяните е rope-долу позната, то религията на българите е в голяма степен загадка. Християнските извори споменават, че българите вярват в множество езически богове, правят жертвоприношения на животни и хора, почитат идоли и основните небесни тела, извършват странни ритуали при даване на клетва. Съществува и жреческо съсловие с доста неясни функции. Напоследък усилено се говори за наличие на митраистични елементи във вярванията на българите и в този смисъл се тълкува символиката на Мадарския конник и на някои други странни предмети и изображения от български произход. При наличните сведения би трябвало да сме изключително предпазливи в търсене на категорични заключения. Обърканата информация може да се тълкува като наличие на религиозен синкретизъм, в който съжителстват елементи от тюркския тангризъм, персийския митраизъм и народни култове с много стар произход. Религиозните системи на българи и славяни са толкова различни по своя произход и философия, че само въвеждането на обша религия е в състояние да осъшестви премахването на сегрегацията между тях.

 

Каменният архив

 

Известно е, че нито една държава с развити властови структури не може да съществува, без да съхранява информация, най-често в писмена форма. Българската държава не прави изключение, но в началото тя все още е далече от развитата византийска или франкска писмена култура. Във връзка с динамичните българо-византийски отношения изворите споменават за размяна на кореспонденция, очевидно на гръцки език, като писмата най-вероятно са написани на традиционния за времето материал за писане - обработена кожа (пергамент). Кореспонденцията, както и дипломатическите контакти изискват наличие на преводачи, функцията на които в България из-пълняват ромеи на българска служба.

В първата половина на IX в. държавните потреби карат българите да направят две важни стъпки в своята писмена култура. Те избират камъка като основен материал за писане на определен тип документи и гръцкия език, на който те да се изписват. Така възниква един от най-интересните културни феномени от този период - каменните надписи, които формират истински каменен „архив“ на ранната българска държавност. Досега са открити повече от сто такива надписа, концентрирани основно в днешна Добруджа, т.е. там, където се установява по-голяма част от българите. Много от оригиналните надписи по-късно са натрошавани или използвани като строителни материали, поради което се предполага, че техният първоначален брой е бил много по-внушителен.

По своето съдържание надписите са няколко вида. Съществуват такива с историко-наративен характер, възхваляващ подвизите на владетелите, наричани от изследователите с латинския израз res gestae (подвизи). Значителна част от надписите отбелязват завършването на монументален строеж - аул, водопровод и др. В някои освен суха информация се срещат и изрази със стойността на философски сентенции. Например в т.нар. Търновски надпис на кан Омуртаг, пренесен в поредната столица на България при стоежа на църквата „Свети Четиридесет мъченици“, срещаме прочутата фраза: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда“. Многобройни надписи съдържат само названията на градове, които българската войска е превзела или край които е постигнала победа над враговете. Тези надписи са известни в научната книжнина като триумфални. Понякога върху камък са изписвани текстове на мирни договори. Друга група надписи представляват надгробни плочи на български велможи, загинали далече от родните си места, например по течението на р. Тиса или Днепър. Те са най-многобройни и със стандартизиран текст. Споменават титлата и името на кана, името на покойника, неговата титла или служба, къде и как е умрял или загинал и неговия род. Наподобяват на съвременните некролози. Например: „Канасивиги Омуртаг казва: жупан таркан Охсун беше мой хранен човек. И умря на война. Той бе от рода Кюригир". И накрая една любопитна група, която условно можем да наречем „складови разписки“. На тях е отбелязано името на длъжностното лице и броят на въоръжението - ризници, шлемове и др., за които то отговаря. Да речем: „Багатур багаинът има общо 53 ризници и 54 шлема“.

Езикът на надписите е преди всичко гръцки във вида, в който съществува говоримата гръцка реч от IX в. Това обстоятелство идва да покаже, че изпълнителите са гърци, които са пленени или са минат на българска служба. Като изключение съществуват ограничен брой „складови разписки", написани на езика на българите, но с гръцки букви. Любопитно е, че тези надписи са преведени чрез аналогия с тюркските езици, което потвърждава, че в областта на въоръжението и в много по-малка степен при титулатурата българите широко са използвали тюркски думи.

Първобългарските надписи съдържат най-обилната и автентична информация за йерархията и титулатурата в българската държава през езическия период. На челно място в държавната структура стои „кана сивиги“. Следват двете групи на аристократите, споменати като боили и багаини, често обединявани с общото название „хранени хора“. „Боил“ е тюркска по смисъл почетна титла, която означава „голям, издигнат“ или нещо подобно. „Багаин“ има ирански произход и означава „щастлив, благосъстоятелен“. Изглежда, външният белег за принадлежност към споменатата знат е коланът, снабден с инкрустирана тока и други метални апликации. Подобни артефакти са открити в големи количества в археологически обекти, свързани с българите. Това обстоятелство ни говори, че съсловието на боилите и багаините е наброявало няколко хиляди души. Народът се споменава като „българи“ и „славяни“, но последните най-често са византийски и много рядко български поданици. Титлите представляват причудливи и странни за нас съчетания от подтитли с ирански, тюркски или друг някакъв произход. Пръв помощник на кана е кавханът или капканът. Титлата е иранска и би могла да се преведе по няколко начина. В българска среда тя вероятно означава „твърде владетелски, твърде кралски“ или нещо от този род. Близък придружител на кана и началник на вътрешната област около столицата носи титлата „ичиргубоил“. Тази титла пък е тюркска и преведена описателно, означава „велик управител на вътрешната област“. Ето и един съвсем непълен списък на споменатите в надписите титли: зера таркан, таркан, зитко ичиргу боил, жупан таркан (титлата „жупан“ е иранска и вероятно е заемка ог аварите, тя не е славянска, както често се твърди), ичиргу коловър, кан боил коловър, боготор боила коловър, олгу таркан и др. За приведения списък от титли може да се каже следното: „таркан“ означава „началник“ („челник“) или „съдия, преводач“; „жупан“ се превежда като „управител на административна единица“, като не е изключено в конкретния български случай да става въпрос за населена със славяни област; „коловър“ е титла, която предполага съчетаване на жречески и административни функции. Текстовете на каменните надписи, които обикновено съдържат съчетание от гореспоменатите титли, са ярко свидетелство за развитата система на български почетни и функционални титли, много от които се запазват и след християнизацията.

Като се изключи титлата „ичиргу боил“, която несъмнено има тюркски произход, повечето от останалите имат ирански корени. Но както с основание се изтъква напоследък, дори и тюркските титли имат многопластов характер и в последна сметка показват китайски или ирански корени. Както в миналото, така и сега широко се прилага практиката да се заимстват титли или административни названия от политически и държавно по-напредналите общества.

Обилието от гръкоезични надписи в езическа България има огромно значение за бъдещото развитие на българската писмена култура. Българите и тяхната администрация интензивно използват гръцкия език в състоянието му от IX в. Това означава изписването на различни названия, в които има непознати за гръцката азбука звуци. Които и да са били съставителите на надписите, те безпроблемно се справят със задачата. Чрез гръкоезичните първобългарски надписи българската писмена култура в езическия период тясно се свързва с гръкоезичната византийска писмена култура. Това обстоятелство изиграва решаваща роля по-късно, когато България трябва да реши въпроса за облика на кирилската азбука и да избере между спецификата на глаголицата и предимно гръцкия облик на кирилицата.

 

Загадките на Мадарския конник

 

Мадарският конник е добре познат на българската общественост. През 2008 г. национална анкета го посочи като основен български символ. Като такъв той ще бъде изобразен на емисията български евромонети. И все пак нека припомним: паметникът е скален релеф на конник с размери 2.60 м височина и 3,1 м ширина, изсечен на 23 м височина върху отвесната скала около с. Мадара, на 20 км от Шумен. В подножието на релефа са открити следи от българско езическо светилище, пещера с култови артефакти от тракийската епоха, малка църква, в чийто олтар е оня български каменен надпис с единственото споменаване на бог Тангра и жертвоприношения в негова чест. Съчетаването на различни култове на малко пространство води към определени изводи. Тук се е намирал стар култов център, използван през различни епохи и от различни религиозни системи, а българите превръщат региона около релефа и самия релеф в основно религиозно средище на своята държава. Редом с конника, който очевидно доминира цялата композиция, са изобразени още куче, орел, лъв, змия. Поради ерозията тълкуванията на отделни детайли от паметника са спорни. Така например едни виждат различни подробности във фигурата на конника (колчан, слънчев нимб около главата, гега в лявата ръка, късо копие, което конникът е хвърлил срещу лъва). Други смятат, че на релефа е изобразен не лъв, а тигър или барс, а късото копие всъщност е жезъл.

В началото е имало доста колебания, дали това е български паметник. След откриването на българските надписи на гръцки език около и под фигурата на конника, в които се споменават имената на кановете Тервел, Крум (или Кормисош) и Омуртаг, повечето изследователи се обединяват около становището, че релефът е български. Той е изсечен или още по времето на кан Аспарух, или най-късно при неговия наследник Тервел. Традиционното тълкувание е, че изображението е на триумфиращ български владетел. Барелефът се схваща като символ на мощта на българската държава и на самочувствието на българските владетели в езическия период. Напоследък все по-популярно става мнението, че идеята за конника е донесена от българите от тяхната иранска прародина и е осъществена чрез релефно изображение в центъра на новите земи, които те завладяват през 680 г.

През последните години си проправят път мнения, които на пръв поглед са екзотични и дори сензационни. Има хора, които виждат в релефа космическа карта на извънземни посетители! Като оставим настрана екстравагантността на тезата, би следвало да кажем, че концепцията за астралната символика би трябвало да се обсъди по-сериозно. Според нея конникът с гега в лявата ръка и със слънчев нимб около главата символизира иранското божество Митра, което в късния етап от развитието на митраизма олицетворява Слънцето. Кучето символизира Луната, а лъвът - най-ярката звезда Регул от съзвездието Лъв. На това място трябва да припомним, че според житието на 15-те тивериуполски мъченици, написано от византийския духовник Теофилакт Охридски, българите езичници отдавали специална почит на Слънцето и Луната. По-интересно в случая е друго: астралната композиция конник-слънце, куче-луна и лъв-Регул, тествана чрез програмата Sky Glass-2000, показва събитие, което се е случило на 24 август 165 г. Когато се отчете прецесията, т.е. промяната на наклона на земната ос спрямо небесната сфера, датата се коригира с около един месец назад. Любопитно е да се знае, че подобно подреждане на небесните тела в един сектор е възможно веднъж на 25 776 години. А както е добре известно, в годината 165, или в годината на змията, според „Именник на българските канове“ е образувана българската държава.

Ако астрономичните тълкувания на барелефната композиция край с. Мадара са верни, не остава нищо друго, освен да се дивим на астрономичните и математическите познания на българите. Според един по-късен и вече християнски писател - Йоан Екзарх, в България има хора, вещи в астрологията, наричани на славянски „часоблюдци“. Мадарският релеф не е единственото указание в този смисъл. Българите разполагат със съвършен слънчев календар, невъзможен за създаване и ползване без основни астрономически познания. При неговото структуриране те прилагат т.нар. златно календарно число, което разделя годината на 364 дни и на четири сезона от по 3 месеца. В отделните сезони първите месеци са е продължителност от 31 дни, а останалите - по 30. Началото на слънчевата година е поставено в деня на зимното слънцестоене, около 21-22 декември.

Без да се губи здравословната при подобни астрологически тълкувания скептичност, те ни карат да разсъждаваме върху някои аспекти на българската религия и историческа митология. Ако конникът символизира слънчевото начало в религиозната система на митраизма, неговата доминираща роля в мадарската композиция означава, че в българските религиозни вярвания тази религиозна система е силно застъпена. Митраизмът в случая мирно съжителства с почитта към Тангра и с култа към основните небесни тела. А що се отнася до историческата митология, старите българи официално приемат, че тяхната държава съществува от 165 г. сл.Хр. и демонстират тази своя вяра в два паметника от изключително значение: Мадарския конник и „Именник на българските канове“.

 

Онзи, който убие овчарско куче...

 

Историческите извори не разказват само за войни, политически интриги и договори. Някои от тях, въпреки че са били писани не за да задоволят нашето любопитство, съдържат достатъчно сведения за ежедневието на българи и славяни. В новата си родина българите са обречени да изоставят основни елементи от предишния си номадски бит, да уседнат на една територия за продължително време и бързо да възприемат традиционното за новите си земи земеделие. Налице е процес на сближаване на начина на живот на българи и славяни на принципна основа, което съвсем не означава, че разликите в бита, традициите и особено в религиозните вярвания изчезват бързо и безконфликтно.

Но какво знаем за живота на българите? Например, че българските мъже - вероятно онези, които могат да си го позволят, имат по две жени, а кановете поддържат и цели „корпуси“ от наложници. Известно е, че в традицията на българите на особено внимание се радва всичко, свързано с войната и с конника войн. Бойните коне са под особена защита и те не могат да се яздят в мирно време. Ако се открие, че някой военно задължен не поддържа подобаващо своето въоръжение или язди боен кон в мирно време, следва смъртно наказание. Със смърт се наказват както дезертьорите, така и граничарите, допуснали нерегламентирано преминаване на роби и свободни хора през границата. В бой българите развяват като свое знаме конската опашка. Съществува и сурово за съвременните разбирания следствие, при което длъжностните лица изтръгват показания от престъпниците чрез бой с бич по главата и бодене по гръдния кош с железни шипове. Все още, макар че робовладението е в миналото, в българското общество има ограничен брой роби. Освен това българите имат обичай да носят различни амулети за предпазване от болести и да увиват около главите си повезки от ленено платно. На битово ниво заклеването се извършва върху меч, което показва, че нарушаването на клетвата се наказва с посичане.

Достатъчно подробни са и сведенията за живота на славяните, най-вече за онези, които са се настанили и живеят в южната полоса на Балканския полуостров. Към началото на IX в. част от тях вече са подчинени от Византия, която им налага своята данъчна, административна и военна система. Сред тези славяни тече интензивен процес на християнизация. Само след няколко десетилетия мнозинството от тях, с изключение на тези в континентална Гърция, ще станат поданици на България. Въпреки реализацията на частична „византийска реконкиста“ спрямо балканския славянски свят, империята все още не е наложила твърдо своята власт в редица славянски области. Към началото на IX в. известният византийски монах Григорий Декаполит предприема мисионерско пътуване към славянските области около Долна Струма и Солунско. Вместо представители на местната византийска власт край Струма той открива групи славяни пирати, които със своите малки корабчета ограбват преминаващите реката, без някой да е в състояние да им пречи.

За живота на балканските славяни основната информация идва от т.нар. Земеделски закон, съставен от византийските юристи към края на VIII в. специално за новите славянски поданици на империята. При написването му се съчетават нормите на римо-византийското и славянското обичайно право. По-късно Земеделският закон е преведен на славянобългарски и намира широко приложение и в българската юридическа практика. Какво ни показват юридическите казуси на този закон?

Преди всичко те рисуват една типична земеделска действителност, в която господства индивидуалното селско стопанство. Земеделските участъци, лозята и плодните дръвчета в тях са защитени с огради или плетове и се ползват със закрила срещу посегателства, щети, отнемане или присвояване на продукция. Като реверанс към сравнително либералното славянско обичайно право законът не наказва онзи, който влиза в чужд участък, за да яде плодове, стига да не ги изнася извън оградата на участъка. Земеделската земя е притежание на свободни земеделски стопани, които в своята селскостопанска дейност си служат и с ограничен брой роби. Често се споменава за разчистване на гори чрез изсичане или изгаряне, за да се извоюва нова обработваема земя. Следователно на Балканския полуостров, както и в цяла тогавашна Европа, тече интензивен процес на създаване на обработваеми участъци чрез унищожаване на горска растителност. Това се налага поради ръста на населението след края на чумната пандемия в средата на VIII в. Споменава се и за пазене на стърнища, като на наказание подлежи всеки, който по невнимание предизвика пожар в участъците на съседите си. Земеделските сечива от всякакъв характер - плугове, секири, косери и др., са особено ценени в земеделската практика поради скъпия материал за тяхното изработване и посегателството срещу тях - кражба, чупене и др., се преследва строго.

В скалата на ценностите особено място заемат домашните животни. Неслучайно повечето византийски автори от периода споменават, че при военни действия отвличането им е редовна практика. Онези, които вършат основната работа - предимно волове и магарета, са защитени от закона по подобаващ начин. Всяко отнемане, нараняване, убиване, крадене на звънци и др. се наказва в зависимост от тежестта на престъплението с отрязване на ръце, бой, глоба, а ако извършителят е роб - дори и със смърт. Прасетата и овцете, които стоят в основата на белтъчната хранителна верига, се споменават сравнително рядко, следователно не се намират особено високо в ценностната скала на славяните земеделци. В текста на Земеделския закон не се споменава за коне, макар че всеки военно задължен земеделец в империята е трябвало сам да се снабдява с боен кон.

Текстът на закона изобилства със сведения за наличието на диви зверове, предимно вълци, които изяждат или нараняват домашните животни. Тази среда за живот и стопанска дейност, а не нещо друго, прави кучетата особено ценени домашни животни. Цели шест члена на Земеделския закон се занимават с различните видове кучета и тяхната защита. „Онзи, който убие овчарско куче - се казва в първия от тях, - като си послужи с отрова, да му бъдат ударени сто бича и да даде двойната цена на кучето на стопанина му“. По-нататък подробно се постановява, че ако в резултат на смъртта на кучето е по-губено и стадото, редом с първоначалните наказания се предвижда пълна компенсация за погубената стока. При подобни казуси се изисква разследване, при което да се установи дали пострадалото куче е обикновено, или е „звероборец“. Ако се установи второто, санкциите са още по-тежки. В Земеделския закон се разглежда случай, при който, ако две кучета се давят, а стопанинът на едното се намеси и убие или осакати другото куче, такъв човек отнася дванадесет удара с бич и обезщетение. Същото наказание се полага на стопанин на куче, което удави или осакати по-слабото куче на съседа.

В светлината на тези сведения някой ще се изкуши да заключи, че още през VIII—IX в. в земите, които ще станат български, действа законодателство в защита на домашните животни. Разликата със съвремието все пак е съществена: ако днес това се прави от хуманност, то в онази далечна епоха мотивите са преди всичко прагматични.

Каквито и процеси на сближение да текат между традиционните общества на българи и славяни, религиозните различия между тях остават. Те представляват съществена пречка за по-нататъшната интеграция между тях. Ако в стратегически план българските владетели са желаели по-нататъшно развитие на процеса на обединение, те е трябвало да скъсат с установената религиозна традиция в първите 170 години от съществуванието на Дунавска България и да възприемат господстващата в Европа християнска религия.

 

Лов и риболов - тази вечна страст

 

Добре известно е, че както траките, така и българите, и славяните с удоволствие се отдават на лов и риболов. За аристокрацията ловът е нещо като спортно занимание, чрез което те показват умения и се тренират за истинските сражения. За обикновените хора ловът и риболовът са предимно средство за препитание. В изворите, които доста спорадично говорят за подобни занимания на тогавашните хора, никъде не се споменава, че някой е забранявал на хората от низините да ловуват дивеч или да ловят риба. Пък и защо ли?

Дивечът и рибата са в изобилие, никой не се интересува от техния цикъл на размножаване, следователно никой не ограничава тяхното преследване, нито пък определя специални ловни сезони. Единствено по-късно възприетата християнска религия не препоръчва и дори забранява да се ходи на лов и риболов по време на великденските и коледните пости.

Земите на българската държава в първите векове от съществуванието ѝ са богати на дивеч, а реките - на риба. Ако се съди по запазените рисунки графити, тук изобилства от благородни елени, сърни, глигани, зайци, турове (диви говеда), различни видове хищници и птици. Първоначално българите ловуват „по скитски“ – метод, подробно описан от неведнъж споменавания византийски автор Маврикий. Група конници от 5-10 души, за предпочитане въоръжени с лъкове и стрели, ограждат определено пространство, разпределят го на участъци и всеки започва да ловува в своя участък самостоятелно. Сполуката невинаги съпътства групата: по-неопитните ловци биват ранявани от своите другари, конете се изморяват, а изстрелите с лък или не улучват целта, или не пробиват кожата на по-едрите диви екземпляри. Маврикий знае и за друг „традиционен“ начин на ловуване, но той бил толкова популярен сред хората, че не си прави труда да го обясни подробно.

През периода на Първата българска държава ловът е сред основните занимания на населението. В много от проучените селища от този период е намерен остеологичен материал, който показва какво е съотношението на консумирания дивеч спрямо питомните животни. В околностите на днешния гр. Никопол например има села, в които археолозите изваждат на бял свят кости от четири вида диви бозайници, ловувани от местното население - благороден елен, сърна, диво прасе и заек. Намерени са също и останки на диви птици. Ловът се е практикувал не само като източник на месо, но и на диви кожи и лечебни мехлеми. Най-често използваните оръжия за лов са лъкът и стрелите, копието, брадвата и ласото, наричано аркан.

Археологическите разкопки разкриват, че хората от някои села, разположени около реки или морски брегове, активно се занимават с риболов. Кости от дребни риби не биха могли да се открият, за сметка на това чести находки са прешлени от едри есетрови риби. Намират се още пробити и непробити глинени топки, които вероятно служат за тежести на риболовна мрежа. Чести находки са куките за въдица, направени от желязо или бронз. Според откритите кости и прешлени се установява, че ловуваните и консумирани едри риби са вид сьомга, шаран, различни есетрови риби. Трапезата често е разнообразявана с леснодостъпните охлюви и миди. Сходна картина на дивечовата кулинария се разкрива и при археологическите проучвания на първата столица Плиска. В столичните находки обаче се намират освен другото и кости от диво говедо - високо ценено заради количеството и качеството на месото си още от тракийската епоха. Популацията на диви говеда в българските земи въпреки интензивното им ловуване се запазва чак до XVII в.

Писмените извори от Ранното средновековие показват, че българските владетели полагат особена грижа за създаване на повече удобства за себе си и за многобройните си свити по време на ловни излети. Така например кан, по-късно княз Борис I в навечерието на покръстването строи специална ловна хижа, която трябвало да бъде изрисувана отвътре с ловни сцени. Живописецът обаче си позволява да изрисува Страшния съд и така, според легендата, съдейства за приемането на християнството от българския владетел. Когато кан Борис сключва мирен договор със сръбските си съседи, той получава от тях като дарове високо ценените ловни кучета и ловни соколи. Явно както той, така и другите български владетели не са могли да минат без тези задължителни атрибути и за съвременния ловец. Жалко е, че традицията да се ловува с опитомени хищни птици отдавна е загубена и днес не се практикува у нас.

Степента на разпространеност на ловната страст, предимно сред военното съсловие, е засвидетелствана от рисунките графити върху крепостните стени на Плиска и Велики Преслав. Авторите на това импровизирано изкуство са войниците, които стоят на пост на столичните укрепления и запълват дългите и по принцип скучни часове на пост с рисуване върху камъка с остри железни предмети. Общо 29 от намерените графити са ловни сцени, като 19 са в Плиска, а 10 — в Преслав. Сред тях преобладават ловните сцени, в които „потърпевши“ са елените и сърните. Като обект на лов са изобразени още турове и мечки. Ловците са предимно конници, въоръжени с копия или с лъкове, следвани от ловни кучета. Те са едри и силни животни с изразена извита нагоре опашка. В Плиска има няколко рисунки графити на конници, които участват в нещо като групов лов, като някои от ловците използват за залавянето на елените аркани. Само няколко рисунки от първата столица показват пеши ловци, преследващи глигани. Много добре и нюансирано са изобразени елените - художниците ясно различават благородния елен от елена лопатар. Любима плячка е турът, представен досущ както го описва Аристотел векове преди това, с характерни със своя обем (роговете се използвали за пиене, поради което се измерват в обем) и извивки рога. Много добре са нарисувани глиганите, като на някои графити ясно личи щръкналата козина по гьрба - явление, характерно за разгневеното при преследване от хора диво животно. Птиците са представени с около 20 изображения, сред които доминират фазаните, щъркелите и яребиците. Хвъркатият дивеч се ловува с опитомени соколи, което ще рече, че българите превъзхождат траките с този начин на птичи лов. Колкото и прочути ловци да са били, траките използват соколите само като птици, които облитат тръстичищата, за да пречат на дивите патици да излетят. Самите тракийски ловци ходят по местата, доминирани от техните соколи, и или залавят патиците, или ги убиват с тояги. За изненада на съвременния човек средновековното готварско изкуство най-много цени не някоя от познатите и днес птици, а жерава. Днес никой уважаващ себе си ловец поне у нас не би убил подобна птица с гастрономически намерения.

Мащабите на владетелските ловни излети са такива, че българските канове, а по-късно и царе поддържат свити от професионални ловци. Те се грижат за кучетата и соколите, а по време на лов вероятно изпълняват ролята на гончии. Известно е, че тези групи от царски ловци понякога изпълняват специфични поръчки. Цар Петър I например изпраща своите ловци да претърсят Рила и да открият мястото, където живее св. Йоан Рилски.

Владетелският лов включва, освен задължителната за такива случаи свита, професионални ловци и още стотици хора. Ангажирането на толкова участници изисква специална организация и разпределение на функциите. По време на самия лов, който продължава със седмици и месеци, се случват какви ли не неловни неща: разиграват се политически интриги, организират се заговори, понякога се посяга на живота на владетеля. При подобен лов губи живота си българският цар Гаврил-Радомир. Измъчените от неговата ловна страст обикновени хора възприемат смъртта му като „Божие възмездие“ поради това, че са карани по цели дни да обикалят горите и планините, за да насочват дивеча към царската пусия. Както и сега, така и тогава за едни ловът е удоволствие и страст, за други - тежка тегоба и средство да допълнят и без това бедната си белтъчна диета.

 

X

Right Click

No right click