ДЪРЖАВА НА КРЪСТА И СЛОВОТО

 

Събуждането на славянския свят

 

Към средата на IX в. първият и най-важният период от разпределянето на европейското пространство между новите племена, народи и държави приключва. На славяните се пада достойно място върху земите на Стария континент. До това време те заемат обширни пространства, но все още нямат голяма тежест в европейското развитие. От началото и особено от средата на деветото столетие след Христа нещата се променят. Различни славянски групи в източната, централната и югоизточната част на Европа се събуждат за политически живот. В някои части на европейското славянство прониква християнската проповед, но голяма част от него все още е езическа. По това време отделни славянски вождове обединяват племена от своята група и формират свои държави. В други случаи славянските общности увеличават ролята си в политическите формации, в които са включени. Като цяло славяните на Европа дават сериозна заявка за роля и отговорност в европейската история. Но нека започнем поред.

Към средата на IX в. Византия и България са си разпределили властта над балканските славяни. Христоматийна истина е, че тъкмо славянският демографски приток позволява на ромейската империя да проведе реформи и да укрепи новата си средновековна структура. В завладените славянски пространства от Пелопонес през Епир и Тесалия, та до Далмация са изградени византийски теми, в които протича с различна интензивност процес на асимилиране на славяните. Но византийската политика не се задоволява с това. Тъкмо през втората четвърт и средата на IX в. имперските политически стратези си дават сметка за огромния потенциал на славянския етнически масив извън византийските предели. Те превръщат засилването на византийското влияние там в стожер на външната си политика. Но Византия нямаше да е Византия, ако не действа завоалирано. В първопроходец на своето политическо влияние тя превръща своя тип християнство, известен по-късно като православие. Според тази доктрина, която мнозина изследователи приписват на великия логотет Теоктист, на кесаря Варда - последователно съветници на император Михаил III, и на патриарх Фотий, славяните трябва да получат свето кръщение от Константинопол. Така те ще се окажат въвлечени във византийската политическа орбита, ще припознаят Византия като „земен модел на Божието царство“, ще възприемат византийската политическа идеология и култура. За да бъде тази концепция по-успешна, ромейската църковна и светска политика лансира идеята за въвеждане на богослужение на говорим славянски език. Така разбираемото за новопокръстените славяни Божие Слово ще превърне православната християнска вяра в действена и трайна духовна доминанта. Тази концепция обаче се прилага не в „своя“, а в далечния славянски свят. Своите славяни Византия не глези с въвеждането на говорим литургичен език - той е предназначен първоначално за новата славянска държава в Централна Европа - Великоморавия. И най-умните византийски светски и църковни политици не могат да предположат, че веднъж реализирана, тази идея започва да се държи като излезлия от бутилката дух в приказката от „1001 нощ“. Тя започва да се развива самостоятелно и намира истинската си родина в България.

Политическото събуждане протича интензивно и в съседните на България славянски територии. През 30-60-те години на IX в. в областта Рашка вече има оформено сръбско княжество, което успешно се противопоставя на българската експанзия в западна посока. Различни политически организации се появяват и в няколко далматински територии, населени от сръбски славяни. Всички тези княжества възникват на основата на създадените към този момент „славинии“ и имат лабилни държавни структури. Все пак тенденцията е ясна: славяните в Западните Балкани изживяват същия процес на политически подем, на който е подвластно европейското славянство като цяло. И в северозападните балкански земи наблюдаваме същите процеси. В хърватските земи през първите десетилетия се създават поне две ядра на политически живот. По логиката ма политическия дарвинизъм на историческата сцена остава да съществува само това в Северна Далмация. Към средата на IX в. изворите вече категорично говорят за „княз на хърватите“ и за „земя на хърватите“. Ранносредновековното хърватско княжество дълго ще се колебае между византийското, франкското и папското влияние и в перспектива ще се ориентира към западния християнски свят. Хърватските князе също се противопоставят на българското разширение и в края на краищата успяват да запазят своя суверенитет.

Вълната на новата славянска държавност достига Централна и Източна Европа. Към 830 г. в пространствата на Чехия, Моравия, Силезия, Словакия и в части от днешните Унгария и Австрия възниква нова славянска държава. За пръв път тя е наречена Великоморавия от византийския император и писател от X в. Константин Багрянородни. Тази държава просъществува само около 8 десетилетия - в 906 г. тя е унищожена от настанилите се в Панония унгарци. Въпреки това Великоморавия приема християнството и приютява първата славянска просветителска мисия на светите братя Кирил и Методий.

Към 860 г. в Източна Европа се полагат основите на Киевска Рус. Първоначално това става чрез обединяването на Новгород и Киев от варяжките вождове Асколд и Дир. Новата държава, чиято „политическа мая“ първоначално е скандинавска, усвоява огромни територии между бреговете на Североизточна Европа и северните брегове на Черно море. С течение на времето тя засилва влиянието си в южна посока и се славянизира, като обединява повечето славяни от източната група. Киевската експанзия по Долен Дунав и по Северния и Западния Черноморски бряг ще изправи България и Византия пред нов противник и пред неизвестни преди културно-църковни предизвикателства. Политическите зигзаги на тези нови отношения в края на краищата ще доведат до християнизацията на Киевска Рус и към присъединяването ѝ към византийската общност.

През X в. процесите на формиране на нови славянски държави продължава. На картата на Европа се появяват чешкото и полското кралство. Тази политическа динамика неизбежно засилва интереса на църковните центрове към езическите страни в славянския свят И Рим, и Константинопол се опитват да християнизират посвоему славянските земи: Римската курия - чрез мисионерска дейност, а Византийската църква - чрез комбинация от държавно мисионерство и въвеждане на славяноезична литургия. На фона на този гигантски сблъсък на полигико-църковни титани политиката на отделните славянски или славянизиращи се държави очертава контурите на бъдещата им църковна и културна принадлежност в рамките на християнска Европа. България е един от най-активните участници в този процес и резултатът от него е трайното ѝ приобщаване към православния свят.

 

Загубени сражения, спечелена перспектива

 

През 852 г. на българския престол застава четвъртият поред представител на Крумовата династия - кан Борис I. От това време насетне България се оказва в трудно политическо обкръжение: укрепваща Византия, младата и жизнена великоморавска държава, традиционно опасното Немско кралство, стремящите се към утвърждаване княжества в Западните и в Северозападните Балкани, появата на унгарците и на варяго-русите в Северното Черноморие. Вероятно поради това първото десетилетие на Борисовото управление показва, че своята владетелска слава той няма да спечели чрез силата на оръжието. Това е ясен симптом, че българският военен потенциал е изчерпил своите възможности като основен фактор за развитие.

Още в първата година от управлението си кан Борис се вплита в неуспешна война с Немското кралство. Следва неуспешен поход в земите на хърватите, както и в земите на сърбите от Рашка. В последния случай българският поход е командван лично от престолонаследника (канартикин) Расате (Хръсате) и от дванадесет велики боили. Българската войска трудно оперира в планинските и гористите области на Рашка и търпи поражение. В плен на князете Мутимир, Строимир и Гойник попада целият ѝ „команден състав“.

Кан Борис предприема стъпки за тяхното освобождаване. За да е уверен в своята безопасност и за да не попадне на сръбска засада, той настоява да бъде придружен в пътуването си до Рашка от синовете на сръбските князе. Те действително го съпровождат и биват богато обдарени от кана. Преговорите завършват успешно: пленниците са освободени и кан Борис получава сръбски дарове - ловни соколи, кучета и кожи. Този жест българите тълкуват като сключване на неравноправен договор със сръбските князе, при което българите претендират, че имат някаква форма на суверенитет над тях. Изглежда, самите сръбски князе споделят това разбиране. Така например в следващите десетилетия, когато в Рашка избухват борби за власт, победителят княз Мутимир изпраща пленените си братя в България. Тази стъпка може да се разглежда като изключително доверие в българския владетел. Но политиката си е политика - България получава възможност да влияе на събитията в Рашка посредством побългарените претенденти за престола в Рашка и по-късно не пропуска възможността да го стори. В изворите се намеква, че тогава и в следващите години между България и Византия тлее постоянно напрежение за влияние в земите на хърватите и сърбите.

Не е успешна и коалиционната политика на кан Борис I. Той ту се ориентира към съюз с немците, ту предпочита сближаване с великоморавците. В нито един от случаите не се стига до траен и категоричен успех. Отношенията с Византия са традиционно сложни и също не се развиват в българска полза. През 863 г., когато българските земи са сполетени от глад и продължителни земетресения, византийските войски предприемат нападение и печелят победа. И тъкмо в тази тежка обстановка проличава, че силата на кан Борис I не е в печеленето на сражения, а в използването на политическата конюнктура за създаване на възможност за бъдещо успешно развитие. Той успява да сключи с империята т.нар. Дълбок мир, който запазва основните български територии на юг. В замяна българският кан поема ангажимента да получи християнско кръщение от Византия. По време на сключването на мира кан Борис се сдобива с третия си син. Нарича го Симеон, а византийските писатели го удостояват с прозвището „дете на мира". Симеон ще стане първият български владетел, получил свето кръщение още от детската люлка.

В изпълнение на Дълбокия мир в България пристигат византийски архиереи и свещеници. Първо те кръщават княза и неговия род, после по-първите хора в държавата, а след това - обикновеното население. Този процес започва през 864 г. и продължава през следващите години - илюзия е да се смята, че покръстването на цял народ може да се извърши за кратко време. При кръщението си българският владетел получава християнското име Михаил - всъщност името на своя задочен кръстник, византийския император Михаил III. Освен името си той изоставя старата си титла „кан“ и започва да се назовава „княз“.

Едва след първите покръстителни церемонии избуява стъписаната до този момент езическа реакция. Водачите на 52 български рода, за които старата религия е мирогледен ориентир и преграда за византийското влияние, се обединяват около твърдението, че князът им е дал „лош закон“, и вдигат въстание срещу него. Как са се развили точно събитията, не е ясно, тъй като християнските автори не пропускат случая да изтъкнат, че метежниците са победени с помощта на честния кръст. Така или иначе княз Михаил разгромява езическия бунт и наказва със смърт целите родове на неговите водачи. По този повод оръжието, с което той е въоръжен по време на действията срещу езическите бунтовници, се превръща в истинска реликва, която князът малко по-късно изпраща като дар на папа Николай I. Археологическите разкрития потвърждават наличията на масови убийства на български аристократически родове по това време. Така например в българския некропол при Девня са открити 76 безразборно нахвърляни тела, три от които мъжки, а останалите - женски, юношески и детски. При 75% от тях се натъкваме на практикуваната от старите българи изкуствена деформация на черепите. Всичко навежда на мисълта, че във въпросния некропол са погребани избити след езическия бунг членове на български род, чийто старейшина вероятно е един от 52-мата въстанали боили.

Обмисляйки случилото се, но вече от християнска гледна точка, князът изглежда изпитва угризението, че с масовото убийство на мъже, жени и деца е допуснал тежък грях. Папата го успокоява с аргумента, че макар и убийството на невинни деца да е грях, то е извършено от ревност към християнската вяра и от незнание. Следователно, след като князът се покае, папата е готов да го опрости.

Някои изследователи твърдят, че начинът, по който е потушен езическият бунт, обезглавява българската аристокрация и дава превес на славянския елемент в българската държава. Действително са избити 52 боили, а като се изчисли приблизително и броят на членовете на семействата им, числото на погубените може да надхвърли 500, а защо не и 1000! Дори и така да е, това не може да е цялата българска аристокрация. По време на византийската офанзива в България през лятото на 811 г. на бойното поле падат много повече български велможи и въпреки това българската аристократическа прослойка запазва господстващото си положение. След покръстването по-голямата част от българските боили и боилади приемат християнството. Тяхното претопяване сред славяните ще стане по-късно и доста по-бавно от очакваното. Решаваща роля за това изиграва не мечът на палача, а обстоятелството, че литургичен и държавен език в България става славянският, а не българският.

Какво се крие зад сухите исторически факти? Първо, кой е подтикът за българския владетел да изостави вярата на дедите си и да приеме заедно с народа си християнско кръщение? Мнозина биха казали, че това е политическа стъпка и че с това в България се поставя началото на използване на християнството за политически цели. Чрез покръстването княз Борис I осигурява мир с Византия, преодолява изолацията от набиращия скорост християнски свят, създава предпоставки за сливането на двата основни етноса в българската държава. Той не би могъл да пренебрегне и реалността в българската държава, чиито нови, предимно славянски поданици, вече са християни. Всичко това, разбира се, е вярно. Притисната от големи и силни християнски държави, България няма друг полезен ход, освен да влезе в крак с развитието на Европа и да приеме свето кръщение. Само че на първо време резултатите от тази решителна стъпка не са обнадеждаващи. В страната настъпва верски хаос. Мисионери на павликяните еретици, на юдеите и на мюсюлманите се опитват да посеят семената на своите религии сред неукрепналия в християнската вяра народ. Дори и покръстени, обикновените хора запазват езическите си вярвания. Те продължават да почитат водни източници, дървета, да извършват гадания, да се кълнат в човешки кости и да колят курбани за здраве. А и как няма да е така, след като новата религия им се проповядва на неразбираем гръцки език. Представителите на аристокрацията, които приемат християнството, на първо време не се отказват от навиците си да имат две жени. Появява се и лъжепрезвитер, който кръщава, без да има право на това. С него княз Борис I постъпва по езически: нарежда да му бъдат отрязани ушите и носът и да бъде прогонен извън страната. Но какво да се прави с покръстените от този лъжепрезвитер? Озадачен от това обстоятелство, папа Николай I успокоява българския княз, че това кръщение все пак е сторено в името на върховната и неразделната Света Троица и трябва да бъде признато. На всичко отгоре Византийската църква получава неограничено право да се разпорежда с новия български диоцез. По този начин в очите на много свои поданици княз Борис I изпъква като владетел, изменил на политиката на своите предшественици за ограничаването на имперското влияние. Проблеми, проблеми, проблеми... Поне на първо време очакваната от княза консолидация не се случва и безредието надделява над реда и спокойствието.

В тази обстановка княз Борис I проявява твърдост и не се отклонява от поетия път. Неговото поведение говори за искрено приемане на християнската вяра. Това почти напълно се пренебрегва в съвременната секуларизирана действителност. Обратно, изворите, писани наскоро след покръстването, много наблягат на това, че князът искрено приема светото кръщение под влиянието на различни фактори. В политически аспект той само изчаква удобния момент, за да превърне своето вътрешно религиозно убеждение в държавна политика. По отношение на източниците на неговото християнство средновековните автори ни предлагат като обяснение няколко варианта. Според единия Борис е убеден в правотата на християнството от своята сестра. Тя като пленница във Византия става убедена християнка и предава на брат си християнската вяра след завръщането си в родината. Съществуват и намеци, че християнизацията на княз Борис I е сходна с тази на Енравота тридесетина години по-рано, само дето той изпреварва своите противници и не става мъченик, а християнски владетел. Споменава се, че византиецът Куфара е първият княжески наставник в християнската вяра. Има, разбира се, и по-емоционална версия. Според нея основна заслуга за християнизацията на княза има византийският монах и зограф Методи, пленник в България. Князът му наредил да нарисува в една от неговите ловни резиденции сцена, която да впечатли по драстичен начин гледащите я. Зографът знаел, че нищо не предизвиква повече ужас от сцената на Второто пришествие и изобразил именно нея: „... от едната страна как праведниците получават награда за страданията, а от другата - как грешниците събират плодовете на своя живот и биват прогонени и насилствено изпращани към очакващото ги мъчение“. Сцената дълбоко впечатлява българския владетел. „Той бил обладан от страх пред Бога - продължава средновековния автор, посветен бил в нашите Божествени тайнства и в дълбока нощ приел Божественото кръщение“. Самото разнообразие от изворови податки, едни от които наблягат на вярата, а други - на политиката, ни подсеща, че в поведението на владетелите при вземане на съдбовни решения винаги действат разнообразни и дори противоречиви фактори. Както често се случва в историческото развитие, съдбоносната промяна в живота на българите се осъществява трудно и мъчително, чрез колебания, променени човешки съдби и политически интриги.

Да, политически мотиви за покръстването несъмнено има. Но истинската голяма политика започва тогава, когато българският княз решава да извоюва българското църковно самоуправление. Неговите искрени религиозни мотиви означават малко пред перспективата България да се окаже обикновен църковен диоцез на Константинополската патриаршия и да се примири с неразбираемата за новите християни гръкоезична литургия. В тази сложна политическа игра княз Борис I демонстрира истинските си качества на голям политик. Резултатът, погледнат от разстоянието на времето, е ясен: в средата на 60-те години на IX в. България не само застава във фалангата на европейските християнски държави, но съумява да постигне максимална и непротиворечаща на църковните канони църковна независимост.

 

Голямата политическа игра

 

След като с държавен акт княз Борис I насочва „коравото и непокорно българско племе“ в лоното на християнството и отстоява тази своя стъпка с убеденост и твърдост, идва времето за политико-църковното осмисляне на стореното. Необходимо е византийското църковно влияние да бъде намалено до разумни граници. Ромеите, заслепени от безспорния си успех с покръстването на България, чрез своя църковен предстоятел патриарх Фотий не дават дори и да се издума за църковно самоуправление на българските земи. Но те подценяват упоритостта и политическия талант на княз Борис I. Той бързо осъзнава, че българският шанс за париране на прекомерното чуждо влияние чрез църквата е съперничеството между Рим и Константинопол за сфери на църковно и политическо влияние. Князът завещава на бъдещите български държавници идеята, че благополучието на българската държава е свързано с възможността умело да се лавира между стратегиите на големите политически играчи, като същевременно българските интереси се защитават с достойнство и непоколебимост.

В наченалата веднага след покръстването политическа игра княз Борис I се изправя срещу двама съвременни титани на политико-църковната мисъл - папа Николай I и патриарх Фотий. И двамата притежават ерудиция, политически нюх и упоритост в осъществяването на политико-църковните си идеи. Папата изкачва бавно и упорито цялата католическа йерархия от долу нагоре, за да се превърне в яростен защитник на папското самовластие. С изключителна последователност той провежда политика на налагане на папската власт в новопокръстените части на тогавашна Европа. Кариерата на Фотий е по-различна. Първоначално той е професор в Магнаурската школа и като такъв поощрява своя усърден ученик Константин-Кирил да мисионерства сред езичниците и да създаде славянския литургичен език. За да стане патриарх - разбира се, по политически причини, - му организират светкавично преодоляване на църковната йерархия. За 6 дни извървява пътя от монах до патриарх. Като предстоятел на Константинополската патриаршия той отстоява правото ѝ да бъде крепител на византийското самодържавие. В неговите писания православната симфония между държава и църква получава бляскава интелектуално-богословска разработка.

Наскоро след българското кръщение патриарх Фотий изпраща до българския княз обширно послание. В него той го запознава с тънкостите на православното богословие, разказва му за светите събори, дава му наставления как да управлява, за да се превърне в образцов християнски владетел. Българският княз приема наставленията на по-учения си съвременник, но не открива в тях отговор на въпроса, който най-вече го интересува - какъв да е църковният статут на новопокръстените български земи. За него не е трудно да открие, че зад учените слова на патриарха се крие нежелание да се откликне на българските очаквания за църковна автономия. Патриарх Фотий дотолкова е погълнат от усещането за собственото си превъзходство, че не предугажда възможността българският княз да води самостоятелна и решителна собствена политика. Още по-малко му минава през ума, че новопокръстеният владетел може да се обърне към Рим. Но княз Борис I действа дипломатично и решително тъкмо в тази посока. През лятото на 866 г. българско пратеничество посещава Рим и отнася на папата обширен въпросник със 115 въпроса. По същото време българите влизат в контакт с други европейски владетели, подчинени на папата, от които искат хора и утвар за продължаване на покръстването на българите. Голямата игра започва: княз Борис I къса с Константинопол и приема църковната власт на Рим. Без да е чел модерни политологически разработки, той бързо напипва възможността да се изтръгнат отстъпки по българския църковен въпрос. Оттук нататък в следващите четири-пет години дипломатическите ходове на българите се развиват с учудваща за времето динамика. От Плиска до Рим често пътуват български пратеничества, на които при нормален за епохата темп на движение 20-25 км на ден им са нужни два месеца, за да стигнат до Вечния град. Пътьом пратениците не пропускат да запишат имената на владетелското семейство и своите собствени имена в прочутото Чивидалско евангелие, съхранявано по това време в Аквилея. От тези приписки научаваме, че княз Михаил има двама братя - Докс и Гаврил, четирима синове - Расате, Гаврил, Симеон и Яков, и две дъщери – Праксия и Ана. Виден участник в дипломатическите пратеничества е багатурът Сондоке, който без стеснение записва имената на двете си жени Ана и Собеслава. Прави впечатление, че втората му съпруга носи типично славянско народно име. Приблизителна представа за числеността на едно аристократично семейство ни дава броят на децата на багатур Сондоке: само от едната си съпруга той има 7 деца - двама синове и 5 дъщери. От съвременна гледна точка ни учудва обстоятелството, че някои български аристократи, включително и членове на княжеския род, дори и след кръщението запазват езическите си имена, като Докс и Сондоке.

На 13 януари 867 г. прочутите „Отговори“ на папа Николай I, подготвени от видния папски теолог Атанасий Библиотекар в отговор на българските запитвания, тържествено са връчени на княз Борис I в Плиска. На брой отговорите са 105 и се занимават предимно с разясняване на подробности около поведението на скорошните езичници при новата християнска действителност. Отговорите съчетават християнска теология с разбираеми указания за практическо поведение в спорни от гледна точка на християнството житейски казуси. От политико-църковна гледна точка най-голям интерес предизвиква въпросът, дали българските християни могат да имат патриарх. Папският отговор е твърде деликатен. Николай I не си позволява да каже направо, че от каноническа гледна точка това е невъзможно поради вече установената система на световните патриаршии. Вместо това папата намеква, че когато броят на християните в България се увеличи, а заедно с това се умножи и християнската ревност, тогава папата може да ръкоположи български архиепископ. Това е ясен намек, че българите не могат да разчитат на патриаршеско достойнство, но биха могли да се надяват на учредяването на автокефална архиепископия под папска власт. В Плиска разбират, че политическата игра на княз Борис I започва да дава резултати. Ако папата се съгласява при определени условия да учреди българска архиепископия, същото би трябвало да се очаква и от страна на отстранената от България Константинополска патриаршия.

Заедно с отговорите на папа Николай I и с българските пратеници в България пристигат двама папски легати - Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружени от неизвестен брой свещеници. Те продължават покръстването, без да си позволяват да кръщават наново вече приелите светото кръщение. Независимо от противоречията помежду си двете църкви взаимно признават валидността на тайнството кръщение, независимо от това кой го е извършил. Папските пратеници надзирават също така строежа на нови църкви в Плиска и в останалите български земи. От това време е запазен латиноезичен надпис, който отбелязва освещаването на църква в присъствието на княз Борис I и цялото му семейство. Как ли обикновените български поданици възприемат смяната на гръкоезичното византийско духовенство с латинско? Изворите не ни отговарят на този въпрос. Все пак не е трудно да предугадим, че за българските поданици новите проповедници изглеждат различно и говорят на друг, но също така неразбираем църковен език - латински.

Успоредно c това противоречията между Рим и Константинопол по българския църковен въпрос се изострят дотолкова, че двамата църковни глави открито прибягват към остри взаимни обвинения Папа Николай I не пропуска да отбележи в своите „Отговори“, че Константинополската патриаршия няма качества на истински църковен център. От своя страна ерудираното перо на патриарх Фотий в едно послание до източните патриарси за пръв път ясно формулира различията между двете църкви в догматично и църковноорганизационно отношение. Но в края на краищата българският княз постига необходимата отстъпчивост. Той няма основания да е доволен от новия си църковен наставник - папата. Николай I категорично отказва да ръкоположи за български архиепископи посочените от княз Борис I римски духовници. А и в Константинопол обстановката се променя. На трона се възкачва нов император Василий I, и с него се установява властта на нова династия. Неотстъпчивият патриарт Фотий съшо се прощава с патриаршеското було и е заменен от неумерения Игнатий.

При тези условия назрява нова промяна в българската позиция. Този път това става не в руслото на тайната дипломация, а на събрание на духовници от всички християнски църкви в Константинопол Този събор заседава от 5 октомври 869 г. до 28 феврурари 870 г Някои български изследователи наричат тази общоцърковна сбирка Осми вселенски събор, като забравят, че Православната църква признава само 7 вселенски събора. На последното заседание в Константинопол се явява българско пратеничество, съставено от познати имена: ичиргубоил Стасис, багатур Сондоке, кана таркан Илия и сампсисите Персиан и Алексий Хунол. Това са все хора, врели и кипели в църковните преговори до този момент. Малко по-късно към тях се присъединява току-що пристигналият от Рим княжески роднина Петър. Не е изключено на българските представители да са им омръзнали безкрайните разтакавания, необяснимата за тях сложност в църковните взаимоотношения, десетките правила и условности, с които трябва да се съобразяват.

След приключването на заседанията на 4 март 870 г. византийският император Василий I кани представителите на християнските църкви и българските пратеници в двореца Влахерна с цел решаване на българския въпрос. Дали между пратениците на княз Борис I и византийските представители има някаква предварителна уговорка, не може да се каже със сигурност. Във всеки случай това, което става в тронната зала на двореца, много прилича на добре режисиран църковнополитически театър. Българите се правят на наивни и невежи в църковните дела, каквито те очевидно не са. До този момент те участват в многобройни пратеничества и все са понаучили нещо за сложните църковни взаимоотношения. Представител на българите застава пред църковните представители и им задава елементарния въпрос: на кого трябва да се подчини българската църковна област? Този вьпрос отприщва ожесточени спорове между църковните представители на Рим и Константинопол за първенството на църковната власт в България. Накрая се решава на българите да се зададе въпроса: „Когато завладяхте вашата страна, на чия власт бе тя подчинена... и дали латински или гръцки свещенослужители е имала?“ Отговорът е еднозначен: „Ние извоювахме от гръцката власт тази страна, в която не намерихме латински свещеници, а гръцки“. Този аргумент решава спора във византийска полза, защото по този начин се доказва историческото право на патриаршията да обгрижва в църковно отношение българските земи. Затова взетото решение е в този смисъл: България да се върне в юрисдикцията на Константинопол. То веднага е сведено писмено до знанието на княз Борис I, а той от своя страна уведомява за него новия папа Адриан II. Решението той представя не като свое, а като взето на представителен църковен форум, на което папата не може да възрази. Следва отстраняване на латинското духовенство и повторното идване на свещеници и архиереи от Византия. Този път обаче смяната не е механична. Българският диоцез придобива статут на автокефална архиепископия под върховенството на патриаршията в Константинопол. В следващите десетилетия статутът на Българската църква като самоуправляващ се църковен диоцез ще укрепне дотолкова, че князът получава правото да определя българския църковен глава, след което го предлага за ръкополагане на константинополския патриарх. Следващите векове история ще потвърдят, че ориентацията на България към византийския тип християнство въпреки временните колебания се оказва трайно. Българската държава се превръща в основен член на т.нар. византийска общност.

Много българи от различни поколения са убедени, че тази ориентация към византийското християнство е положително или най-малкото неизбежно събитие. Има и привърженици на друго мнение. Негов ярък застъпник е известният български историк Петър Мутафчиев. Преди около 60 г. той отсича: „Християнството нанесе у нас смъртен удар на езическите традиции. Заедно с тях на разруха бе обречена и цялата съвкупност от установления и начала битови, социални и политически, които образуваха народната ни индивидуалност“. И продължава още по-категорично: „Възприемането на византийското православие беше придружено със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура... Тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици“. Но дори и той бе принуден да признае: „Този ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по този начин своята съдба със съдбата на тази империя чак до нейния край“. За Мутафчиев византинизмът, нахлул в България с покръстването, би следвало да се тълкува като явление с негативни последици, което променя съдбовно естествения ход на българското развитие.

А какво би станало, ако България трайно се бе подчинила на Рим, си задават въпроса други. И си отговарят: сигурно нямаше да има проблеми с европеизацията, може би нямаше да има османско владичество и още, и още подобни мисли, които като наркотик ни водят в света на историческите халюцинации. Подобни разсъждения са лишени от историческа логика най-малкото затова защото през IX в. никой не би могъл да знае кое от направленията на европейската християнска цивилизация ще се окаже печелившо и кое - губещо. При това такива очаквания пренебрегват географската близост до Византия, вече установените връзки с Източната империя, преминаване на православно население от владенията на Византия към България, византийските влияния в сферата на политическото мислене, бита, военното дело и др. А и дали Византия в периода на най-големия си разцвет би търпяла католическа държава в непосредствена близост? За всеки, който мисли с исторически категории, е ясно, че това, което историята сътворява, не подлежи на промяна от по-късната човешка мисъл.

За княз Борис I трайното присъединяване на Българската църква към Византия има и друг смисъл. Врял и кипял в съперничеството между християнския Изток и Запад, получил десетки наставления от Рим и Константинопол, атакуван с хвалби и откровени „църковни реклами“ и от двете страни, той избира това, което е не само по-близко до ума, но и по-практично за собствената му власт. Византийското православие му предлага теорията и практиката на цезаропапизма (върховенство на държавата над църквата), а папата - противоположната алтернатива: подчинение на държавата на волята на Апостолическия престол. От гледна точка на държавната консолидация, свързана със засилването на собствения му авторитет, „православната симфония“ му изглежда далеч по-приемлива и полезна, отколкото папският абсолютизъм. Затова колебанията му между Рим и Константинопол са кратки, а църковната му ориентация на Изток - трайна.

 

„Кой ви е създал буквите и превел книгите?“

 

Според старобългарския писател Черноризец Храбър, ако зададеш този въпрос на деца, изучаващи славянско четмо и писмо, които той гальовно нарича „славянски азбукарчета“, ще получиш еднозначен отговор: „Свети Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. Когато писателят обсъжда въпроса, защо е било необходимо да се създава специална славянска азбука, той изтъква следното: „Когато се кръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви“. И продължава: „Но как може да се пише добре с гръцки букви „Бог“ или „живот“ (...) или „църква“, или „человек“, намеквайки, че гръцката азбука няма букви за звуците б, ц, ч и др. Уви, той е дълбоко неправ! Ако бе чел първобългарските надписи на гръцки език, би забелязал, че българите решават без проблеми този езиков казус.

Техните гръцки помощници изписват без колебание с гръцки букви названия като „Тича“, както и редица български титли и имена, които съдържат непознати за гръцката азбука звуци. Всеки днешен поляк, чех, словак и прочее славянин би сметнал въпроса за абсурден, тъй като всички те използват латински букви за предаване на сложни съскащи звуци и словосъчетания. А и съвременният човек, свикнат да пише SMS-и и e-mail-и, ще потвърди, че използването на чужда азбука при предаване на българо-славянски думи не представлява технически проблем - всичко е въпрос на елементарна досетливост и на консенсус. Тогава?

Тогава трябва да си припомним, че успоредно с активизирането на политиката на покръстване на езичниците - славяни и българи, византийският политически и църковен елит започва да реализира и другата страна на своята политика спрямо славянския свят. А тя е превръщането на славянския език в богослужебен. Теоретично това би могло да стане, като преводите от гръцки на славянски се извършват с модификация на съществуващата гръцка графична система. Но в Константинопол си дават сметка, че това ще предизвика съмнения в тяхната искреност: уж ни дават славяноезична литургия - ще си кажат в някоя от славянските държави, - а ни предлагат своята азбука! Следователно подходът трябва да е по-радикален. Той включва отхвърлянето на разпространената на Запад теория за трите свещени езика (еврейски, гръцки и латински). Част от папските теолози ги смятат за богоизбрани, защото на тях са изписани думите с основното обвинение към Иисус Христос по време на разпятието му. По-късно лично свети Константин-Кирил ще обори привържениците на „триезичната ерес“ със следните думи: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй и слънцето не свети ли еднакво за всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? (...) Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та Той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае?“ След това той предлага на своите опоненти списък с имената на народи, които славят Бога на говоримия си език. На нас това ни напомня, че във византийския ареал има практика за превеждане на Библията и на богослужебните текстове на говорими езици.

Стъпвайки на тези аргументи и на традицията, отговорните византийски фактори стартират идеята за създаване на славянска азбука. Тя се схваща като необходим начален етап за превеждане на библейски и богослужебни текстове на славянски. Изпълнители на тази идея стават добре известните солунски братя Константин-Кирил и брат му Методий.

Основните факти от тяхната биография са христомагийно познати. Раждат се в Солун, в семейството на византийския друнгарий Лъв и съпругата му Мария. Методий първоначално е управител на „славянско княжество“, всъщност населената със славяни област от тема Солун, разположена по теченията на Струма и Брегалница. Константин е последното, седмо дете в семейството на друнгария и отрано се отдава на научна и духовна кариера. Възпитаник е на Константинополската висша школа, разположена в двореца Магнаура, която подготвя висши политически и църковни кадри за византийската „номенклатура“. Той учи при известните византийски учени Лъв Математик и Фотий - познатия ни константинополски патриарх. Всичко в биографията на двамата братя говори, че те са дълбоко свързани с византийската политическа система, църква, образование и култура. Но все пак не можем да избягаме от въпроса, който иначе малко вълнува хората от IX в.: какви са те по народност?

Византия, в която израстват и правят кариера двамата братя, в този период не борави с национални понятия в съвременния смисъл на думата. Ако човек е християнин и поданик на империята, той автоматично става ромей. От тази гледна точка родителите на братята Кирил и Методий спокойно биха могли да са християнизирани солунски славяни и в същото време да са ромеи! Много хора от негръцки произход се изкачват по византийската държавна и църковна йерархия, използвайки тъкмо тази византийска концепция. Братята, както казва и византийският император Михаил III, изпращайки ги на мисия във Великоморавия, са солунчани, а всички солунчани „говорят чист славянски език“. Славянските първоучители може да са славяни от българската група, израснали в Солун, но това малко вълнува ромеите. В Константинопол са сигурни в тяхната лоялност и интензивно използват техните качества и подготовка в името на византийската политическа и църковна идея. Поради това във византийските писания никъде не намираме указания за произхода им. По-късните извори, предимно от български произход, вече изтъкват техния славянобългарски произход, имайки предвид огромните им заслуги за славянобългарската литургия, писменост и култура. Важното в случая е, че светите братя са знаели съвършено езика на солунските славяни и в това си качество са били напълно готови за просветителската си мисия.

Повлияни от общия дух на византийската политика от епохата, братята Кирил и Методий се заемат със създаването на славянска графична система. Според Черноризец Храбър те създават славянската азбука в 855 г. в манастира „Полихрон“ в Мала Азия. Изворите наблягат на водещата роля на Кирил при изнамирането на буквите, които се отличава със забележителни филологически способности.

Първата славянска азбука, създадена през 855 г.. е т.нар. глаголица. Тя съдържа 38 знака, които точно отразяват звуковия състав на езика на славяните от българската група. По своя облик тя е напълно оригинална, въпреки че в изписването на някои от буквите се наблюдават влияния на гръцкия и латинския шрифт от VIII—IX в. и на някои близкоизточни азбуки, произлезли от финикийското писмо. Следвайки гръцката традиция, в глаголицата има и букви за цифрите: първата деветка букви са отредени за единиците, втората деветка - за десетиците, а третата - за стотиците. Все пак не може да не си зададем логичния въпрос, възможно ли е свети Константин-Кирил дa е бил запознат с някаква славянска графична система, която той дa заложи в основите на глаголицата?

В Пространното житие на св. Кирил се натъкваме на следния епизод. Когато славянският първоучител е на мисия при хазарите в Кримския полуостров, той открива Псалтир и Евангелие, написани с „роски“ или „рушки“ букви. Намира и човек, който да говори този странен език. След като беседва с него, той изучава роския език така бързо, както преди това изучава еврейски, и започва да чете намерените свещени книги. В този епизод някои изследователи откриват доказателство, че към 860-861 г. свети Кирил се е запознал с първообраз на славянската азбука, сътворен в източнославянска езикова среда. Но тези учени забравят няколко основни неща. Първо, с понятието „рос“ съвременните извори обозначават варягите скандинавци, а не по-късните руси. Второ, запознаването с тази писменост се отнася след създаването на глаголицата. И трето - говорът на човека, който е знаел „роски“, първоначално е непонятен за първоучителя, следователно това едва ли е някой славянски диалект. Остава да предполагаме, че „роските“ книги са или скандинавски, или готски. Във всеки случай кримският епизод с „роските букви“ не оспорва оригиналността на глаголицата, сътворена от свети Кирил и брат му.

Когато в наше време празнуваме паметта на славянските първоучители, обикновено се взираме в техните изображения и в свитъка, който те носят. На свитъка са изобразени първите букви на славянската азбука в нейния кирилски вариант, т.е. във вида, към който светите братя нямат никакво отношение. Но това не е особено важно. Основното е това, че като наблягаме на създаването на азбуката, ние омаловажаваме и преиначаваме делото им. Да се създаде славянска графична система, не е особено трудно за хора с отлична филологическа подготовка и с основно познаване на славянската реч. Тъй като идеята е чрез новата азбука да се преведат библейски текстове и богослужебни книги, за да може славянският език да се използва в литургията, мъчното идва след създаването на глаголическата азбука. То се нарича „преводи“. Солунските братя се насочват първо към превеждане на Апракос евангелието (избрани откъси от Четириевангелието в календарен ред), Апракос апостола (Деяния и послания на светите апостоли, подредени по реда на четенето им за цялата година), Псалтира и избрани църковни служби. Да се преведат сложни текстове от гръцки на славянски, означава да се създаде ново ниво на езика, което вече не е предназначено за битово общуване, а за богослужение и литературно творчество. Превеждането е дълъг и сложен процес, при който братята, а по-късно и техните ученици създават стотици и хиляди нови думи, които до този момент са чужди на славянското слово. Тъкмо в това се състои величието на делото им: чрез осъществените преводи те създават основни езикови понятия, чрез които става възможно да се изразяват абстрактни богословски, философски и натурфилософски понятия. Така славянският език става третият богослужебен и книжовен език в Средновековна Европа. След превода на основни богослужебни книги светите братя са готови да изпълнят всяка мисия по разпространение на славянското богослужение в християнизираните славянски области на Европа. Развитието на славянските езици през IX в. не им създава езикови бариери - техният роден славянски диалект от областта на Солун е разбираем както за славяните във Великоморавия, така и за славяните в Панония или Хърватия.

Логично е да се запитаме знаел ли е княз Борис I за заниманията на братята със славянска азбука и за първите им преводи? До приемането на християнството този въпрос положително не го е вълнувал. Първите си стъпки като славянски първоучители те осъществяват далече от България и от българските църковни проблеми. Затова изворите мълчат по въпроса за евентуални ранни контакти на светите първоучители с българската действителност. През 863 г. на Кирил и Методий византийският император Михаил III възлага задачата да заминат за Великоморавия и там да проповядват Божието Слово на славянски език. Там братята продължават и завършват пълния превод на Евангелието и Апостола, като вмъкват в славянския литургичен език известен брой „моравизми“, т.е. елементи от езика на славяните от Централна Европа. Едва по време на техния престой там в съседна на България държава, в Блатненското княжество до езерото Балатон, и особено по време на пътуванията им до Рим, Венеция и Византия до слуха на българския владетел достига вестта за славянското богослужение. По това време той обаче има други спешни задачи, свързани с уреждането статута на Българската църква. Затова и съвременните автори, заплеснати по перипетиите на българския църковен въпрос и „сблъсъка на титаните“, пак мълчат за осъществяване на преки контакти. Пък и Византия строго следи за точното изпълнение на мисията на своите пратеници, а в нейния политико- църковен репертоар не влиза сценарият за разпространение на славянската литургия и проповед в България.

Както е известно, изтощен от постоянните мисии, от съпътстващото ги напрежение и от напрегнатите диспути с противниците на делото си, Константин-Кирил умира на 42-годишна възраст на 14 февруари 869 г. в Рим. Брат му продължава с много трудности да проповядва Словото Божие във Великоморавия до смъртта си на 6 април 885 г. Някои от папите в Рим се опитват да го защитят като каноничен архиепископ на Великоморавия, но са безсилни да се противопоставят на немското духовенство. След кончината на Методий славянската литургия и проповед в тази славянска държава са унищожени от немските прелати, които упорито твърдели, че Великоморавия е техен диоцез. Учениците, които братята подготвят в тази славянска страна, са прогонени и много от тях намират убежище в България, чийто владетел отдавна „жадувал за такива мъже“. Във византийската, българската и въобще в православната традиция славянските първоучители и техните петима основни ученици - Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава (или Лаврентий). съставляват групата на светите Седмочисленици. От стъпването на Кирило-Методиевите ученици на българска почва онова, което до този момент за княз Борис I е само „жадуване“, се превръща в реалност. Започва същинското начало на славянската образованост, книжнина и богослужение в България. А за тези, които биха се учудили, че до този момент българската политика не е пряко свързана с делото на солунските братя, бих казал следното: да, България има малко участие в ранния етап от славянската книжовна култура. Но активната и дълбоко осмислената политика на нейните владетели след 885 г., а и историческата съдба ѝ отреждат да стане истинската родина на славянската просвета. По-късният анонимен автор на известната „Солунска легенда“ от XI в. справедливо приписва на св. Константин-Кирил думите: „Аз ги учих малко [тях, българите - б.м.], а те сами много постигнаха“. По-добре едва ли може да се каже.

 

„Цар на българи и ромеи“

 

След като приема Кирило-Методиевите ученици в България, настанява ги подобаващо и им осигурява всичко необходимо, за да учат „българските азбукарчета“ и да разпространяват Словото Божие на славянски език, княз Борис I се оттегля в манастир. Още преди това, според някои от изворите, той управлява през деня, а през нощта се отдава на аскетизъм и молитви. В съзнанието му вече е оформена концепцията за нова система на управление. Според нея титулярният владетел трябва да се оттегли мирно от престола, да приеме монашеско пострижение, да остави първородния си син за управител, а другия си син (в случая това е Симеон) да направи глава на Българската църква. По сходен начин постъпва първият представител на македонската династия във Византия Василий I. Във византийската политическа идеология от епохата това е един от начините за създаване на династическа стабилност и за заздравяване на симфонията между държава и църква чрез връзки на роднинство между владетел и църковен предстоятел. За съжаление тази система не пуска корени в България, но по-късно, през XIII в., дава добри плодове в Сърбия.

Към 889 г. княз Борис I пристъпва към изпълнението на своя план. Той става монах и поверява властта на най-възрастния си син – Расате, получил при кръщението християнското име Владимир. Но събитията се развиват по друг начин. Според немския летописец Регинон новият княз се отдава на пиянство и разврат и се опитва да върне новопокръстения народ към езичеството. Археолози твърдят, че по това време е разрушена голямата базилика в Плиска, а някои историци стигат дори до извода, че княз Владимир погубва българския архиепископ Йосиф. От друга страна, „езическата реакция" не посяга на славянските просветители, вече работещи в България Тъкмо по времето на Владимир те завършват подготовката на бъдещия славяноезичен клир, който към времето на детронирането на Владимир вече може да осигури богослужение на славянски език Във всеки случай нещо в дейността на първородния Борисов син притеснява както княза монах, така и третия му син - Симеон. Дали това действително е опит за връщане на езичеството или неприемлив външнополитически и църковен курс, остава непонятно. Във всеки случай старият княз сваля за малко расото, препасва „военния пояс“ и детронира сина си. Наказанието за княз Владимир – ослепяване, е жестоко от съвременна гледна точка, но е нормално за епохата. С него се показва публично, че ослепеният е лишен от власт завинаги.

По-късните извори от български произход премълчават много от подробностите, за да пощадят паметта на княза светец Борис I. Те твърдят, че става въпрос за заговор, организиран от него и от третия му син Симеон, без да обясняват мотивите за него. Но резултатите са ясни и те са твърде важни. На специален събор от 893 г. екскнязът обявява няколко важни решения. На първо място, старата езическа столица Плиска е изоставена и като нова столица е посочен град Преслав. През следващите 28 години той се изгражда като нова християнски политически и културен център на България. На второ място, обявено е, че славянобългарският език става официален за Българската църква и държава. Традицията нарича това решение „преложение книг“. И на трето място идва персоналната промяна - за български княз е обявен третият Борисов син, Симеон. Баша му го предупреждава публично, че ако последва примера на брат си, ше бъде наказан по същия суров начин.

Предупреждението се оказва излишно. В следващите 14 голини, до кончината си в 907 г., князът монах се убеждава, че третинл му син спазва неговите завети. Новият княз няма никакви колебания относно християнската и славяноезичната същност на България. Според някои извори той дори е подстриган за монах, но е трябвало да се откаже от духовното поприще и да се отдаде на политиката. Като възпитаник на Магнаурската школа Симеон познава византийския държавен и църковен елит, наясно е с византийската политическа доктрина и е убеден християнин. Ромеите не предполагат, че магнаурската подготовка на българския владетел може да даде неочаквани резултати. Вместо да се изпълни с лоялност към византийския модел, той се опитва да получи или да си присвои най-висшата владетелска титла, която ромеите смятат за свой патент - василевс. С течение на времето Симеоновата амбиция ражда идеята за замяна на Византия с нова славяно-гръцка империя, чийто скиптър да се намира в ръцете му.

Оказва се, че едно от решенията на събора от 893 г. удря византийските интереси в самата им същност. Ромейската империя цели 30 години се е борила да запази и утвърди своето църковно и езиково влияние в България, а сега с едно само решение те са поставени под въпрос. След обявяването на „преложение книг“ за официална политика византийското духовенство в България става излишно и е прогонено от страната. Официална Византия се оказва в деликатна ситуация. Тя не може да осъди открито акта на официализиране на славянския език в България, защото самата тя помага доскоро този език да се наложи във Великоморавия. Поради тази причина император Лъв VI Философ (886-912 г.) заявява, че българите са нарушили мирния договор от 863 г., без да посочва точно в какво се състои нарушението. На България са наложени икономически санкции: през 894 г. ромеите преместват тържището на българските търговци от Константинопол в Солун. Така българското търговско съсловие е лишено от възможността да оперира в най-големия търговски и икономически център на епохата и да контактува с търговци от Европа, от Арабския свят и от цялото Средиземноморие. Това означава война - първата и вероятно последната, която България води по икономически причини.

В този пореден българо-византийски въоръжен конфликт, който бушува две години (894-896 г.), двете страни влагат всичките си дипломатически и военностратегически умения. Византия използва любимия си похват, почиващ на принципа „Съседът на моя враг е мой приятел“. Приятели на ромеите в конкретния случай стават унгарците, които жестоко опустошават североизточните български предели. За степента на опустошението говори фактът, споменат в старобългарския разказ „Чудото на свети Георги с българина“. От 50 мъже от едно непознато българско село, тръгнали на война срещу унгарците, живи се завръщат само двама. Но кой е този нов народ който така неочаквано се намесва в българо-византийските отношения? По традиция българите и до ден днешен ги назовават унгарци (от източнославянското название угри) или маджари - българско съответствие на името, с които те самите се наричат.

Във времето, в което унгарците стават византийски съюзници те обитават земите между Днепър и Днестър. На унгарски език тази територия се нарича Етелкьоз, букв. Междуречие. Техният произход благодарение на данни от езикознанието се определя като угро-фински. Днес техни далечни родственици са няколко малобройни народа, които обитават Западен Сибир, както и живеещите на север фини, ести и лапонци. Прародината на унгарците се локализира от повечето учени между Урал и горното течение на р. Волга. От там те сравнително бавно се придвижват на юг, превръщат се в конници пастири и заемат пространството между споменатите реки.

При първите сблъсъци с унгарците през 894 г. княз Симеон показва, че е наясно с методите на византийската дипломация. От своя страна той също намира свой приятел в тила на източния български съсед. Това са печенегите, които с българска помощ съкрушават унгарската конница. Това принуждава унгарците да заобиколят Карпатите от север и да се настанят в Панония. За тях това е придобиване на постоянна нова родина, а за българите потенциална възможност в бъдеще да изгубят най-богатата си област Трансилвания.

По време на войната княз Симеон показва, че неслучайно го наричат „полугрък“. Той владее до съвършенство един от най-трудните византийски литературни жанрове - епистолографията. В кореспонденция с византийския дипломат Лъв Хиросфакт той прибягва до сложни гръцки словесни формули и не пропуска да подиграе византийския император Лъв VI Философ. Княз Симеон призовава византийския дипломат да пита своя император за бъдещите действия на българите, като ги узнае според движението на звездите. По този начин българският княз намеква за склонността на византийския си събрат към занимания е астрология. Така или иначе княз Симеон завършва победоносно първата си война с Византия. В следващите години той се отдава изцяло на строежа на Преслав и на меценатство в областта на литературата.

Какво е Симеоновото виждане за същността на българо-византийските отношения в момента на неговата интронизация, е трудно да се каже. Дали пък не храни илюзията за мирно съвместно съществуване със съседната империя, която ще уважава и ще търпи неговите нововъведения в областта на политическите идеи и книжовността? В края на краищата в Магнаурата са го учили, че както Бог праща слънце еднакво за всички хора, така и неговите поданици имат равно право да славят Бог на собствения си език. Само че магнаурското обучение е едно, а действителността - друго. Ако княз Симеон е очаквал разбиране от страна на Византия за заменянето на гръцките книги със славянски, то войната от 894-896 г. го връща в действителността на грубите държавно-религиозни интереси. Става ясно, че Византия няма да търпи нищо в близост до нейните граници, което да оспорва нейния политически, църковен и езиков икуменизъм. Е, щом идеите са само теория, тогава да видим какво може оръжието! В годините след приключването на войната от 894-896 г. княз Симеон без външно афиширани усилия премества българските граници на 20 км от Солун и налага своето върховенство над десетки крепости в Далмация. От своя страна император Лъв VI Философ като типичен представител на отдалечената от реалността византийска интелектуална каста демонстрира спокойствие спрямо българите. „Но понеже българите възприеха мира в Христа и в негово име приеха една и съща вяра с ромеите - отбелязва той в своя трактат по военно изкуство, -(...) ние вече не мислим да се въоръжаваме срещу тях... Затова сега не желаем да описваме нито техния строй срещу нас, нито нашия срещу тях, понеже те са наши братя (...) и обещават да слушат нашите съвети“. Събитията в годините след неговата смърт показват, че императорът се оказва дълбоко неправ.

През 912 г. император Лъв VI умира и империята се оказва във властова криза. Титулярен император е малолетният син на покойника - Константин VII, наричан Багрянородни, а регент неговият неуравновесен чичо Александър. Княз Симеон съзира в тази конюнктура възможност да омъжи своята дъщеря за малолетния император и по този начин да стане василиопатер (баща на император). Тази позиция лесно може да го доведе до бленувания византийски императорски трон, както всъщност постъпва малко след това арменецът на византийска служба Роман Лакапин. По регентът Александър попарва тези надежди, като обижда и отпраща с грубости Симеоновите пратеници. Затова през следващата 913 г. Симеон се озовава пред стените на Константинопол. Той познава добре византийската столица и отлично знае, че тя е непревземаема без флот, с който той не разполага. Но князът знае също така, че политическия натиск също е вид оръжие, и предявява своите искания. А те са ни повече, ни по-малко следните: да бъде признат за василевс (т.е. за цар на българите и да омъжи дъщеря си за Константин VII Багрянородни. Титлата „цар“, а оттук и съществителното „царство“ Симеон заимства от ранните преводи на библейски текстове на славянски език, а тя от своя страна е съкратен вариант на римо-византийската титла „кесар“. Тази титла се налага като славянски еквивалент на най-висшите тогавашни титли - „император“ (латиноезична) и „василевс“ (гръкоезична). Що се отнася до съществителното „царство", само въпрос на самочувствие е то да се приеме и използва като равнозначно на „империя“.

Ромеите се стъписват от тези безумни, според тях, искания, но се опитват да действат не със сила, а с дипломатическа благост. Княз Симеон и синовете му са поканени на аудиенция от патриарх Николай Мистик и от малолетния император в двореца Влахерна. Тук българският княз почита подобаващо патриарха и поставя пред него исканията си за нова титла и за брачен съюз на най-високо ниво. Това, разбира се, не е случайно. „Полугръкът“ Симеон добре знае, че във Византия, а и другаде в християнския свят коронацията на императорите се извършва от духовници с патриаршески ранг. Николай Мистик не отказва пряко, но и не извършва същински ритуал по коронацията, който във византийския свят се отличава с подобаваща пищност. Той прочита някаква молитва и вместо корона поставя на главата на княз Симеон своя епириптарий (патриаршеска шапка или було). Ромеите все пак удовлетворяват българското искане за брачен съюз и това, изглежда, временно успокоява амбициите на княз Симеон. Българският княз е обдарен богато и е отпратен в родината си.

Поколения наред български историци тълкуват поставянето на патриаршеския епириптарий на главата на княз Симеон като коронясване на българския владетел за цар. Всеки, който що-годе е запознат с византийската идеология и церемониал, може спокойно да потвърди, че това не е коронация. Тя нито се извършва в църква, нито отговаря на всички изисквания, предписани във византийските церемониални наръчници от тази епоха. Пък и както е добре известно, ромеите никога доброволно и без натиск не са удостоявали чужди владетели с най-висшата за времето си владетелска титла. За българския владетел остава единствената възможност да стане василиопатер и оттук да придобие византийската императорска корона. Само след година и тези надежди претърпяват крах: при поредната династическа и патриаршеска промяна византийците се отказват от обещания брак. За княз Симеон остават две възможности: или да засили натиска си и да направи империята по-отстъпчива, или да узурпира царската титла.

Той започва поред: първо започва широкомащабна офанзива срещу империята, като превзема Одрин и достига до Албанското крайбрежие. В отговор ромеите се опитват да организират голяма антибългарска коалиция. Оказва се, че българският княз има широко разклонена мрежа от съюзни местни владетели, които го уведомяват за тайните византийски действия. Като разполагат с подобна „разузнавателна информация“, българите осуетяват сключването на византийско-сръбски антибългарски съюз. До мащабна антибългарска коалиция не се стига, само дето печенегите се съгласяват да бъдат превозени с ромейски кораби до българския бряг и при планираната от ромеите военна кампания да ударят войските на княз Симеон в тил. В решителния момент и това не става. Отвратени от караниците между византийските военачалници, печенежките вождове се отказват от участие в конфликта. И така ромеите се изправят сами срещу войските на Симеон на 6 август 917 г. в равнината до крепостта Ахелой, дн. Поморие.

По-късните византийски хронисти знаят за две версии на станалите тук събития. И в двете се говори за първоначален византийски успех, като се намеква също така, че българските войски, командвани от княз Симеон от едно възвишение до бойното поле, осъществяват лъжливо отстъпление. След това нещата се обръщат и то в следните варианти, разказани ни от перото на хрониста Йоан Скилица. В първия вариант командващият ромейските войски, доместикът Лъв Фока, след успешно преследване на отстъпващите българи в жаркия августовски ден спира до някакъв извор, за да утоли жаждата си. Неочаквано конят му се изплъзва и хуква да бяга без ездач из бойното поле. Византийските войници си помислили, че командващият им е убит, и започват да бягат. Втората версия твърди, че по време на сражението съобщават на Лъв Фока, че командващият флота, който трябвало да превози печенегите - бъдещият император Роман Лакапин, се връща към Константинопол за да завземе престола. Доместикът, който също се виждал с императорска корона, изоставя преследването на българите и се връща в лагера, за да провери слуховете. И в този случай ромейските войници схващат това като бягство и напускат бойното поле... „Но все едно дали единият или другият разказ е верен, ромеите са били обърнати в бягство...“, заключава византийският хронист. Друг един ромейски човек на перото - историкът Лъв Дякон, отбелязв, по този повод, че при победата на българите край Ахелой падат много ромеи и техните кости все още, половин век след сражението, белеели по полето.

След тази победа българските войски шестват победоносно из целия Балкански полуостров. Те завладяват крайбрежието на Мраморно и Егейско море, големи части от континентална Гърция, днешна Албания. В резултат на няколко последователни похода българите слагат ръка на сръбските области в Рашка. Въпреки това ромеите, като се уповават на непревземаемите стени на Константинопол, остават непреклонни пред искането на Симеон да му бъде призната царска титла. Тогава той включва в действие втората възможност и решава да си я присвои сам, следвайки формално изискванията на византийския церемониал. Българският архиепископ е провъзгласен за патриарх и той от своя страна увенчава Симеон с царска корона. Тази последователност от действия се превръща в прецедент за православния свят и много по-късно, в 1346 r., е използвана от сръбския владетел Стефан Душан при провъзгласяването му за цар.

Срещу това действие на цар Симеон ромеите не могат да сторят нищо, освен да продължат да се бранят на живот и смърт и да използват прочутото си в такива случаи красноречие. Новият император Роман Лакапин, който през 920 г. като василиопатер се присламчва към македонската династия и така се докопва до върховната власт, пише на българския владетел следното: „Кажи ми, прочее, какво предимство има за теб в това, да се пишеш василевс на българи и ромеи, когато Бог не съизволява и не съдейства за това дело? (...) И тъй, ако желаеш, можеш да се наричаш василевс на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата Земя, от която ти не притежаваш ни най-малка част... Ако наистина трябваше някой да се нарече василевс на ромеите и на българите, то трябваше да се наречем по-скоро ние, които действително сме получили това от Бога...“. На тези слова приглася с присъщата за сана му витиеватост и патриарх Николай Мистик. В едно от многобройните си писма до цар Симеон той го съветва да не се надява някой да го признае за василевс, „защото това не може да стане и никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч“. Вместо тези прекомерни амбиции българският владетел е посъветван да поиска злато, ценни одежди или земи - от това на империята няма да ѝ бъде причинена непоносима загуба, а и за българите може да се окаже полезно!

За днешния човек е трудно да проумее защо се влагат толкова усилия и се лее кръв за някаква си титла, та било тя и царска. Нека не забравяме прочее, че средновековните хора персонифицират явленията и събитията от тяхното настояще. Това, което привидно изглежда като борба „за“ и „срещу“ царската титла на Симеон, всъщност е борба за пренареждане на тогавашния християнски ред. Ако българският владетел стане цар, то и неговата държава става царство, т.е. империя. Като такава тя се намества на най-високо място в йерархията на държавите и оспорва правото на Византия да се смята за единствената легитимна християнска империя. С това ромеите не могат да се примирят и бранят своята уникалност със зъби и с нокти.

Новият цар Симеон отлично знае, че в християнския свят има и друг църковен предстоятел, който коронясва императори - папата. Незнайно в коя година той търси признание за новата си титла и от Рим (за това намекват по-късни извори), но и тук удря на камък. Апостолическият престол също отказва да дублира титлата, която век преди това е признала на Карл Велики, а също така да легитимира произтичащия от това имперски статут на България.

Дръзките думи на Роман Лакапин, честите писма на патриарх Николай Мистик и папският отказ не обезкуражават българския цар, а като че ли засилват неговите амбиции. Той изглежда решен да постигне със сила това, което му е отказано по мирен път. При появите си край стените на византийската столица цар Симеон демонстрира на гледащите го от стените жители царско поведение. Гвардията му е облечена в позлатени и посребрени ризници и го славослови като ромейски император на гръцки език. Съвременният на цар Симеон старобългарски писател Йоан Екзарх описва българския владетел като византийски император, седнал на украсен трон, с корона, златен меч и всички други атрибути на императорската власт.

За да превземе Константинопол, цар Симеон влиза в контакти с египетската арабска династия Фатимиди, като им предлага съвместна сухопътно-морска обсада на Града. Той е готов при превземане на столицата да отстъпи на арабите цялата плячка, но да задържи самия Константинопол за себе си. Само случайността осуетява този план. Българо-арабското пратеничество е заловено от пирати по пътя от Египет за Западнобалканското крайбрежие и предадено на ромеите. След това византийците вече знаят как да постъпят. Арабите са върнати в Египет с богати дарове, а българите намират гибелта си в ромейска тъмница. Цар Симеон трябва да признае, че Константинопол си остава непревземаем бастион на византийската държавност и идеология.

Поведението на българския цар Симеон през последните години от управлението му показва, че той пренебрегва цената на своите амбиции. А те струват пари, ресурси и човешки страдания. Перманентната война, която българският цар отваря на ромеите, се стоварва като тежко бреме върху българското население. В своето писмо до цар Симеон Роман Лакапин споменава, че земите, които той завладява, са опустошени и от тях остават само крепостите. които струват допълнителни средства за поддържане. И продължава: „Миналата година са избягали в мирната и спокойна наша държава приблизително около 10 000 българи, които, види се, са намразили вашия войнолюбив устрем...“. Споменава също така, че във византийска от българската територия прибягват още хора, които са попаднали под българска власт, но се чувстват ромеи. Изглежда, свръхактивната политика на цар Симеон и напрегнатата му строителна програма в един момент надхвърлят възможностите на българския военен и икономически потенциал. Симптоматично е, че в предпоследната година от живота му - 926-а, българските войски претърпяват военно поражение. От завзетата територия на Рашка Симеонов военачалник, когото Константин Багрянородни назовава погрешно не с личното му име, а с българската му титла „алогоботур“ (вероятно „алп багатур“ - „велик юнак)“, се опитва да нахлуе в Хърватия по крайно неудобния път през босненските планини. Тук някъде неговата войска претърпява поражение от хърватите. На 27 май следващата година цар Симеон умира, както твърдят византийските извори, от сърдечен удар. И този път, както в случая с Крум, ромеите не пропускат да изтъкнат своите заслуги за тази кончина. Според византийските автори един константинополски астролог на име Йоан посъветвал император Роман Лакапин да отсече главата на една статуя, поставена на константинополския хълм Ксилороф. Статуята предварително е обявена за изображение на българския владетел. През нощта императорът изпраща хора, които декапитират „каменния Симеон“. Уж в резултат на тази „черна магия“ във византийски стил и за всеобщо успокоение на ромеите истинският цар Симеон умира, „обхванат от безумие и сърдечна болест“. Той се прощава с живота на 64 години - възраст нормална за властимащите по това време и недостижима за повечето от техните поданици.

 

Златният век

 

Цар Симеон е единственият български средновековен владетел, който по толкова сполучлив начин съчетава дейността на голям политик и пълководец с висока образованост и покровителство на книжовността и културата. Още при раждането на славистичната наука нейните видни представители наричат неговото време Златен век. Този метафоричен израз бе широко възприет в българската научна и ежедневна лексика. Той отговаря на желанието на българите за историко-културно величие и което е по-важно - отразява точно политическото, държавно-идеологическото и културното развитие на България в края на IX и в началото на X в.

Преди всичко трябва да се подчертае, че в епохата на Златния век има удивително съчетание между политическо могъщество и културен разцвет. Това е по-скоро изключение, отколкото правило в историческото развитие на обществата. След това идва поразително бързото съзряване на културните процеси, и то в една епоха, за която бързината не е най-типичното качество. За около четири десетилетия българската средновековна култура възприема постиженията на християнския свят и сама става модел за подражание. Освен това в структурата на българските културни феномени се наблюдава изключителна пълнота - развиват се книжовността, архитектурата, изобразителното изкуство. Славяноезичната българска християнска книжовност постига забележителни успехи в усвояването на съвременните, предимно византийски жанрове. Нейните творци пишат жития, похвални, празнични и тълковни слова, полемични съчинения, авторска проза, богословски и природонаучни творби, поезия, летописни съчинения и др. Някои снизходително ще отбележат, че повечето от тези съчинения не са оригинални, а са преводи или в най-добрия случай - творчески или авторски преводи. На тях ше напомним, че съвременното изискване за оригиналност на писменото творчество не важи за средновековните хора на перото. Те са традиционно настроени, нямат чувството, че плагиатството е грях, и ценят високо вече създаденото, а не тепърва сътвореното. С други думи, не можем да изискваме от тези хора онова, което не влиза в „творческата програма“ на книжовника от онова време. При това пред българските творци от Златния век стои цяла грамада от християнско знание, които те трябва да усвоят и адаптират за своите читатели. Това само по себе си е интелектуален подвиг, който поглъща много време и огромни усилия.

В сферата на книжовния живот всичко започва с идването на учениците на светите братя Кирил и Методий в България. С подкрепата на княз Борис I и особено на неговия син цар Симеон българската територия е разделена на културно-просветни „окръзи“ и в тях започва усилено славяноезично обучение на ученици. Само свети Климент Охридски подготвя около 3500 ученици. Казано на днешен език, тази дейност подготвя „кадри“ за славянско богослужение и за книжовно творчество. Към 893 г. този процес в общи линии завършва и в Българската църква вече може да се служи и проповядва на славянски език. Някъде по това време е извършена азбучна реформа, като сложната и елитарна графика на глаголицата е заменена от т.нар. кирилица. Терминът „кирилица“ е въведен много по-късно, в епохата на Петър Велики в Русия. Основната част на буквите от кирилската азбука наподобяват гръцкото писмо, като глаголическите знаци са запазени само за звуковете, за които няма съответните гръцки букви. Кой ли осъществява тази реформа и защо им е на българските църковни и книжовни дейци тази подмяна? Ако се вярва на един византийски автор, писал повече от три века след събитията, автор на азбучната реформа е свети Климент Охридски. Някои съвременни учени смятат въвеждането на кирилицата за „колективно дело“ на български книжовници от Преслав. Разбира се, че славянска азбука, създадена по подобие на гръцката, им е по-близка и по-позната, защото много от тях имат византийско образование. Освен това българската владетелска канцелария вече е създала традиция да кореспондира на гръцки език. Но не е само това. От особено значение за българската книжовност е бързината в „производството“ на богослужебни книги, а в условията на ръкописна книга това е възможно единствено чрез използване на бързописна азбука. В тогавашната епоха бързото писане е възможно чрез създаване на особен шрифт, при който буквите се изписват слято, без вдигане на ръката. А глаголицата няма технологично време да стане бързописна. Чрез въвеждането на кирилицата славянобългарската писменост се ориентира към една отработена бързописна азбучна система и по този начин прескача или по-скоро заобикаля еволюцията на глаголицата в тази посока. Така се генерира възможност за по-бързо преписване на необходимите за църквата богослужебни книги. Разбира се, глаголицата не изчезва изведнъж, използва се още дълго време, а много от българските книжовници са двуазбучни, т.е. пишат еднакво добре и на двете азбуки.

По време на Златния век новата българска столица Преслав се превръща в културен и просветен център. Тя не може да уподоби Константинопол, защото българската държава въпреки несъмнения си разцвет не разполага с ресурсите на късната Римска империя, нито Преслав е разположен така удачно на Проливите, както византийската столица. Все пак ролята на Преслав е толкова значима, че напоследък се смята за възможно да се използва като синоним на Златния век изразът „Преславска цивилизация“.

В Преслав творят книжовници, които по нищо не отстъпват на византийските си събратя, освен по типично византийското занимание с антична литература. Познати ни са имената на черноризец Докс - брат на княз Борис I, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, презвитерите Григорий и Йоан, преписвача Тудор Доксов и др. По това време на българска почва се утвърждава култа към св. св. Кирил и Методий, а техните последователи допълват тяхното преводаческо дело и редактират вече осъществените от тях преводи. Самият цар Симеон взема активно участие в културния живот. Той комплектова богата царска библиотека, в която събира богословски и природонаучни трудове, географски описания, енциклопедии с различна смислова насоченост, съчинения на раннохристиянски писатели, исторически съчинения, законодателни сборници и др. Самият цар е източник за вдъхновение на книжовниците, които той събира около себе си. Той просвещава своите приближени и изпъква като съставител на 3 обемисти сборника, които в науката са известни с названието „Симеонови сборници“. Тази „висока книжнина“ е предназначена за тесен кръг образовани хора, на които е представена широка панорама от знания във всички области на тогавашното знание - богословие, история, библейско сътворение и особености на създадените от Бог живи твари, жития и др. Златният век все пак е средновековно явление и неговите идеи нямат допирни точки със схващането за масово ограмотяване и просвещаване на социално нищите. Но и те намират начини да се образоват но своему, използвайки обстоятелството, че богослужебният и книжовният език е говорим и разбираем. Обикновени свещеници превеждат или създават, а после и разпространяват т.нар. апокрифни, сиреч тайни произведения. Те могат да бъдат четени пред по-нискокултурна и дори неграмотна среда, като обясненията им за явленията в света са съобразени с интересите на тази аудитория. Понякога апокрифните произведения са оформени като въпроси и отговори из различни области на знанието. Например: „Въпрос: А кой изнамери българската книга? Отговор: Кирил Философ“.

Книжовността на Златния век има огромно значение за развитието на българската средновековна нация и за културата на славянския свят въобще. Книжовниците от това време по принцип възприемат византийския книжовно-богословски модел, превеждат или адаптират неговите постижения на славянски език и в този му вид го предават на останалите православни народи и особено на православните славяни. Българските книжовници от епохата извършват истински културен подвиг - те обогатяват новия литургично-книжовен език, продължават делото на светите братя, като същевременно разпространяват култа към тях, усвояват и предават византийския тип книжовна култура, в определени случаи проявяват творчество и оригиналност. Но с възхвалата дотук. Българските книжовници от Симеоново време са чада и адепти на византийската култура в нейния християнски вариант. Но византийските интелектуалци, макар и християни, са и отлични познавачи на античната гръцка литература, та било тя и езическа. Тази страна на византийския интелектуален живот остава до голяма степен чужда на българските книжовници. Използването на говорим, а не на класически език пречи на българската култура да общува пряко с античното литературно, философско и научно богатство в епохата на Европейското възраждане. Оставям на читателите да преценят какъв е историко-културният ефект от това явление.

Златният век, разбира се, не е само книжовност и литература. Развиват се още архитектурата, живописта, приложните изкуства. Преслав се застроява като нова християнска столица, а не като владетелски аул. Той е по-малък по площ от Плиска и както смятат някои, създава за пръв път модела на двуструктурния средновековен град, който по правило се състои от цитадела и външен град. Към 906 г. тук е завършена т.нар. Златна или Кръгла църква, построен е владетелски (вече царски) дворец и множество манастирски комплекси. Планът и изпълнението на Кръглата църква са многозначителни. Тя не е съобразена със съвременната и византийска църковна архитектура. Кръглият ѝ план и многобройните прилежащи конхи напомнят за вече забравеният архитектурен тип на ротондата и ни отвеждат към образци от Източна Мала Азия и Кавказ. Един архитектурен паралел обаче е особено показателен: преславската Кръгла църква наподобява много прочутата Кръгла катедрала в Аахен, строена век по-рано от император Карл Велики. Цар Симеон има същите политически амбиции като именития си франкски предшественик, но го е надвишавал по степента на своята образованост.

Остатъците от живописта на Златния век са нищожни - това са предимно по-късно прерисувани миниатюри, но и те показват достатъчно ясно високата степен на художествена естетика. Изглежда, „българският патент“ в изобразителното изкуство са керамичните икони, отломки от които се намират в голямо количество в руините на някогашната столица. По отношение на приложното изкуство българските майстори от епохата развиват и прилагат една изключително сложна и трудоемка технология на изработка на фасадни плочи. Каменната плоча се издълбава с различни орнаменти и изображения, след което те се запълват с глина, оцветена с различни пигменти. При изпичането на плочката се получава разноцветен „гранитогрес", с който се декорират фасадите на представителните сгради. Развитие получават различни художествени занаяти - златарство, стъкларство, обработка на кост и др.

Усилията, положени от цар Симеон и от неговите съратници да съизмерят българската култура с византийската и да изпълнят новия царски статут на държавата с културно съдържание, струват ужасно скъпо. Достатъчно е само за момент да си представим как в тази епоха се изработва физическият носител на писаната информация пергаментовата книга. Необходим е изнурителен труд по набавяне на кожи от стотици животни (понякога това са например зайци), обработката ѝ, свиването на обработената кожа на „тетрадки", подвързването на създадения кодекс. Следват още много усилия по преписване на текст, в който не трябва да има никакви грешки, иначе книжовникът изпада в непростим грях. Да не говорим за цената на строителството на нова столица с представителни църкви и сгради. Хората от всички епохи по принцип осъждат разходите, ако отиват напразно. Но малцина заклеймяват харчовете, които дават траен позитивен резултат. Затова и съвременните българи приемат Златния век като еталонна и недостигната по-късно епоха в българското културно и политическо развитие.

 

Новата общност

 

Българската историческа наука отдавна е формулирала концепцията, че в периода от края на IX и в първите десетилетия на X в. в територията на българската държава се създава нова общност - българската. Под влияние на Сталиновото обществознание тази общност се нарича „българска народност“. Според това все още жилаво схващане „народността“ е категория, характерна за етноконсолидационните процеси в епохата на Средновековието за разлика от Новото време, когато вече можем да говорим за „нация“.

А дали някой е взел предвид, че понятието „народност“ е непреводимо на повечето от съвременните западни езици и въобще не се използва в тях? Затова трябва да върнем историческата терминология към нормалното: става въпрос не за българска народност, а за българска средновековна нация. Трябва да се изтъкне, че на старобългарски език понятието „народ“ няма този възвишен смисъл, както в съвременния език, и означава най-често „група от хора“ или „тълпа“. Поради редица особености на средновековната епоха, сред които в случая най-важни са слабата комуникация, липсата на средства за масово осведомяване в съвременния смисъл и оттук - отсъствието на механизми за влияние върху обществото, формирането на тази нация не може да стане за няколко десетилетия. В българското средновековно развитие има периоди, които действат интегриращо, но и други, които се отразяват деструктивно на този общност. Затова бих предложил формирането на българската средновековна нация да се схваща като продължителен процес, който не приключва за няколко десетилетия и в който има възходи и падове.

Напоследък стана модерно да се изчисляват процентите на генните фондове, които участват във формирането на българската средновековна нация. Разбира се, това е полезно, но се забравя, че нацията е историческа, а не биологическа категория. За нея елементите на битова общност и на самосъзнание имат много по-голяма роля, отколкото съотношението на гените в кръвта на съвременния българин.

В епохата на Златния век се съчетават основните фактори, които водят до базисно образуване на българската средновековна нация. Някои от тях са вече съществуващи, а други - нововъзникнали. Това са държавността, християнската религия, славяноезичното богослужение и езикът. Към тях трябва да се прибавят новите моменти в развитието на културата във всичките и елитарни и битови разновидности.

Ролята на българската държава се състои в обединяването на различните етнически елементи и във впрягането на усилията на общността за постигане на определени военни и политически резултати. Държавните предели са онази географска рамка, в която се осъществява, естествено, бавно общност на битовата култура и наченките на общо самосъзнание. Но българската държава не е нещо, което е постоянен фактор в живота на българите - в продължителни периоди те са принудени да живеят под чужда власт. Другите консолидационни фактори се оказват по-трайни и продължително действащи. Християнската религия премахва племенните религии, разрушава бариерите за сключване на смесени бракове и създава чувство за общност на по-високо ниво, отколкото това може да стори държавнополитическият фактор. Чрез християнството на българска почва прониква ново по тип законодателство, което замества плурализма от обичайни правни системи и унифицира, доколкото това е възможно през Средновековието, правната норма. Славяноезичната литургия и официалният славянски език допълнително консолидират българската общност. Дори неграмотните хора могат да слушат и да разбират славословия за българския владетел и за управляващия синклит, текстове от жития на български светци и така да осъзнаят общата си съдба и потекло. При положение, че като официален държавен и църковен език се налага славянският, езиците на останалите общности, които участват във формирането на средновековната нация, изчезват. Те, разбира се, обогатяват лексикалния фонд и другите елементи на новия език, който получава названието български. Общият език е основният фактор, който отграничава „ние“ - своите, от „те“ - чуждите. Тази разделителна линия е много важна за българите, тъй като те живеят в близост до Византия, а дълги години и в нейните предели. А империята, както е известно, съзнателно потиска проявите на етническо самосъзнание. Поради огромната роля, която играе езикът във формирането на българската средновековна нация, думата „език“ на старобългарски означава „народ“, „род“, „племе“.

Консолидирането на българската средновековна нация довежда до появата и затвърдяването на понятието „българска земя“. Добре известно е, че за съществуването на нациите общата територия не е абсолютно необходима. През Средновековието българи живеят във Византия, в Мала Азия, на някои от островите в Егея, дори и в по-далечни територии. Но основното ядро на българската общност си остава на Балканския полуостров. Останалите групи са обречени рано или късно на асимилация и обезличаване.

След края на IX в. като общо название на новата средновековна нация се налага етнонимът българи. Първоначално съвременните автори използват паралелно понятията „българи“ и „славяни“, след което първото започва напълно да доминира. Показателно е, че това става в периода, в който българите са под византийска власт. Това опровергава несъстоятелната теза на югозападните ни съседи, според която понятието „българи“ е еднотипно с понятието „ромеи“. С него уж се означавали всички поданици на българската държава независимо от тяхната етническа принадлежност. Скритият смисъл на тази теза е, че под названието „българи“ могат да се крият някакви други загадъчни общности, като македонци например. Ако това бе вярно, византийските автори от XI—XII в. щяха да назовават всички хора под тяхна власт „ромеи“, защото всички те отговарят на смисъла на това понятие - те са християни и са поданици на византийския император. Но не и не! Те упорито наричат българите с техния вече утвърдил се етноним.

Колко значими са промените в живота на новата християнска българска средновековна нация, показват новите законодателни паметници, възприети на българска почва след покръстването. Първите от тях са византийски, които се ползват в гръцки оригинал, а след това се превеждат с някои промени на славянски език. Българският преводач на тези закони подхожда избирателно към византийските правни норми: някои са пропуснати (например сложните постановки за дългосрочен наем на недвижима собственост), други, като отношението към робите, са видоизменени в духа на обичайното славянобългарско право. Първият чисто български законник е съставен към края на IX или началото на X в. и е известен с названието Закон за съдене на хората.

Елементарният количествен анализ на неговия текст показва, че най-много внимание неговите съставители обръщат на престъпленията срещу половия морал, на кражбите и на отстъплението от християнството. Формалната логика изисква да се приеме, че тъкмо това са областите, в които традиционното обичайно право търпи най-силни изменения.

Половите престъпления са следните: блудство на женен или неженен мъж с робиня, блудство на калугер, женитба за кума и блудство с кръщелница, изнасилване на девица (цели четири текста!), кръвосмесителство, двуженство. Предвидените наказания са разнообразни - прогонване, глоби, епитимии (църковни наказания като пост, молитва, отстраняване от присъствие на богослужение), членовредителства, принудително бракосъчетание и др.

Най-дългият текст в Закона за съдене на хората е посветен на отношенията между съпрузите и основанията за развод. Българският законодател изхожда от християнския принцип, според който „което Бог съедини, човек да не разлъчва, освен при прелюбодеяние. Прелюбодеянието следователно е основна причина за развод, като пострадавшата страна винаги е жената. Това създателят на закона обяснява с библейското грехопадение: „А жената, като опита горчивия плод, даде на мъжа си от същия горчив плод поради дяволската лъст. Те дружно нарушиха Божията заповед и за греха смърт ни даде, съпружеството без да разтрогне“. Но освен прелюбодеянието законодателят предвижда още една причина за разтрогване на брака: ако някой от съпрузите, без предварително да се изповяда, зарази своя партньор с определен вид болести. Заразните болести са споменати изрично: на първо място това е проказата, като под това название се крият вероятно и други прилепчиви болежки, и крастата.

Основанията за развод трябва предварително да се установят от съдия и свидетели.

На съвременния човек юридическите казуси в българското законодателство изглеждат наивни, а понякога и смешни. Несъмнено е все пак, че за времето си те много сполучливо съчетават обичайните норми с постановките в римо-византийското законодателство, поради което се радват на голяма популярност. Свидетелство за това са многобройните преписи, които се използват в България и в останалия славянски православен свят през следващите векове.