В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Години на изпитания

Посещения: 2846

Индекс на статията

 

Години на изпитания
 

Европейска анархия, византийски ред

 

Едва ли има по-хаотичен период в историческото развитие на Централна и Западна Европа от времето след разпадането на империята на Карл Велики в 843 г. Нейните държави наследници продължават да се разделят и да роят различни по тип териториални княжества. В тях цари истинско обществено безредие: местните владетели воюват помежду си, разрушават църкви и манастири, избиват селяните на противника, разправят се жестоко помежду си.

В различни периферни области на континента възникват нови държави, които по сложен начин се обединяват, разпадат, изчезват, пак възникват и т.н. При това и външните граници на Европа се оказват сериозно застрашени. Откъм Средиземно море напират арабите, които слагат ръка на Южна Италия, Южна Франция, Испания, дори върху някои от алпийските проходи. Арабският капан ограничава търговията в Средиземноморието и затваря стопанството на Европа, като принуждава хората да произвеждат сами необходимото за живот. Търговията се ограничава до най-насъщното - сол, желязо, отделни източни стоки и почти нищо друго.

Но не са само арабите. Християнска Европа е тормозена периодично от нападенията на настанилите се в Панония унгарци. Тяхната страховита конница опустошава германското пространство, достига до Италия и Далматинското крайбрежие, прекосява Балканския полуостров и достига до Константинопол. Там в израз едновременно на безсилие и „варварска гордост“ унгарските вождове забиват бойните си секири във вратите на непревземаемия Град. Този унгарски натиск над християнското население на континента продължава до годината 1000, когато унгарците са покръстени и когато възниква унгарската средновековна държава. В следващите векове тя ще се превърне в мощен политически и военен фактор в съдбата на Централна и Югоизточна Европа.

Не са спокойни и северните дялове на континента. Като се започне от края на VIII и се стигне до средата на XI в., Скандинавският полуостров се превръща в един врящ котел, който периодично бълва войнствени и мобилни нормански групи във всички посоки. Жителите на сегашна Норвегия се насочват към Исландия, Гренландия и Северна Америка, датчаните се специализират в нападения над Британските острови и крайбрежието на Северна Франция, а шведите се отправят от бреговете на Прибалтика и Финския залив към Черно море. Тези походи са ужасно разрушителни: войнствените и сурови нормани избиват население, разрушават градове и манастири, блокират корабоплаването по северните европейски брегове. Периодът, известен като Век на викингите, внася допълнителна бъркотия в европейската действителност и води до възникване на нови нормански държави в обширен ареал - от Източна до Северна Европа, в Южна Италия и другаде.

В условията на разпространилото се по това време затворено натурално стопанство укрепват феодалните структури: появяват се замъци и обитаващи в тях представители на феодалната аристокрация, йерархия в средите на нейните представители, зависими селяни. В по-развитите региони възникват първите европейски градове като все още миниатюрни и малобройни островчета на човешката свобода и предприемчивост. Като цяло обаче Европа преживява един неспокоен период от своето развитие, през който се ражда и укрепва феодалният строй.

А какво става във Византия през същия период? След края на войните с цар Симеон империята навлиза в най-бляскавия период на своето средновековно развитие. Разцъфтяват изкуствата и образоваността, както никога преди укрепва византийското самодържавие, повече отвсякога ромейският елит демонстрира връзката си с римската държавност. Византийските императори с особена настойчивост демонстрират своето превъзходство над останалия „варварски свят“. В тронната зала на двореца е конструиран повдиган и спускан с хидравлични съоръжения трон, който смайва чуждите дипломати. Около него са разположени златни дървета с пеещи птици. Константинопол се превръща в град със стотици хиляди жители, в който цари учудващ за Средновековието ред. Занаятчийските корпорации са впрегнати да изпълняват държавни поръчки и се подчиняват на градския началник, титулуван епарх. В провинцията също господства изряден ред: темите са изградени, темните стратези провеждат волята на императора и получават за това огромни заплати. Войската запазва облика си на селско опълчение и продължава да бъде многобройна. Появяват се наченки на тежко въоръжена конница от рицарски тип, чийто личен състав притежава три пъти повече имущество от обикновените стратиоти. Тази тенденция не получава по-нататъшно развитие. Пък и за какво ли са им на ромеите рицари? Те неизбежно трябва да са представители на провинциалната аристокрация, срещу която императорите така упорито и успешно се борят, а и в региона нямат еднотипен военен противник. В основата на пирамидата на този византийски ред стои все още жизнената селска община, която плаща данъци и дава войници. Византийските императори смазват с твърда ръка проявите на разложение в нея и насочват своите удари срещу издигащите се представители на провинциалната аристокрация. За дълъг период от време тази политика работи и превръща Византия в уредена самодържавна монархия. От днешна гледна точка това имперско величие и механизмите, с които то се реализира, се обръщат срещу самата византийска държавност и общество. Докато Европа се феодализира в условията на анархия, Византия запазва архаичните обществени порядки и възпроизвежда отживели обществени модели. Византийският ред от времето на македонската династия спира европейското развитие на византийското общество и е отговорен за бъдещата криза. Но този вариант на развитие е виден само от разстоянието на времето: през X и особено в началните десетилетия на XI в. ромеите се опияняват от своето величие и са убедени в своето превъзходство.

В този бляскав период, който учените наричат Македонски ренесанс, империята най-после успява да се справи с разпокъсания Арабски свят. След 60-те години на X в. продължилата с векове борба с исляма завършва със стратегически успех. През следващия век, до появата на селджукските турци към средата на XI в., Византия за пръв път в своето съществуване няма изявен противник откъм Мала Азия. Тогава? Тогава византийската жажда за самоутвърждаване чрез смачкване на другите трябва да намери нов стратегически противник. Намира го в съседна България.

 

Другата България

 

Докато Дунавска България се формира, изживява кризи и възходи, приема християнството и изживява своя Златен век, далече на североизток се консолидира още една българска държава.

Наричат я условно Волжска или Волжско-Камска България поради обстоятелството, че нейното териториално ядро е разположено северно от Казахстан, при вливането на р. Кама в р. Волга.

Преди да видим какво става там, нека да разсеем една дълго съществуваща заблуда. Преселването на българите, предвождани от Кубратовия син Котраг, по Средна Волга не става веднага след разпадането на Стара Велика България. Появата на българите и на някои други племена в тази нова родина става на етапи и по всичко изглежда трябва да се свърже с продължителния конфликт между хазари и араби. Откриването на първите български некрополи в района на Волга-Кама се отнася към VIII в., а към средата на следващото столетие основното преселение завършва. Тази финална вълна вероятно е свързана с избухналите междуособици в Хазарския хаганат, предизвикани от налагането на юдаизма като основна религия в него. Заедно с българите към новите територии потеглят още племената савири или сувари, есегели, билери и части от аланите. По археологически път може да се установи, че в пределите на възникналата Волжско-Камска България съществуват и славянски групи от източния клон. Като прибавим към това наличието на местно финско население, групи от разпадналия се Тюркски хаганат, остатъци от хуни и унгарци, става ясно, че тази държава още от самото си начало има полиетнически характер. Това оказва влияние върху нейната структура. Някои от племената в нейния състав, като например билерите и суварите, образуват свои градове, които носят техните етнически названия (Биляр, Сувар) и освен това разполагат с известна териториална автономия в нея. В периода на разцвет, който се отнася за времето преди татарското нашествие от 20-30-те години на XIII в., територията на Волжска България се простира освен по средното течение на Волга и течението на р. Кама, още от Северното Прикаспие до бреговете на днешна Северозападна Русия. Въпреки че на тази територия живеят много народи, българското ядро играе ролята на консолидиращ и държавнообразуващ фактор. Към началото на X в. държавнообразувателните процеси навлизат в етап на зрялост и владетелите на българите налагат своята власт над останалите етнически групи. Следователно за разлика от Дунавска България, която се формира и развива бързо, Волжска България възниква бавно, в продължителна борба с хазарите и чрез мъчително преодоляване на териториалната обособеност.

Другата разлика обаче е много по-значителна. В края на IX и в началото на X в. в земите на Волжска България започва да се разпространява ислямът. Неговите импулси идват от Багдад, от самия център на арабския Абасидски халифат. През 922 г. при управлението на владетеля Алмуш (или Алмъш Джафар, както го нарича много по-късната историческа традиция) ислямът се налага като държавна религия. Политическият смисъл на това събитие е българо-арабски съюз с антихазарска насоченост. С приемането на исляма във Волжска България се налага арабската писменост и започват да се строят мюсюлмански култови сгради. Успоредно с това се слага край на историческата изолация, която ни лишава от изчерпателни исторически свидетелства за доислямския период. „Другата България" влиза в полезрението на редица видни арабски автори.

Според арабските извори жителите на Волжска България живеят в юрти или в дървени жилища, като част от тях практикуват сезонно скотовъдство. т.е. движение със стадата към зимни и летни пасища. По-голямата част от населението се занимава със земеделие, като отглежда различни зърнени култури. Развито е пчеларството и от меда се произвежда медовина, която някои от арабските автори споменават като основно питие при владетелските угощения. Поради възловото си географско разположение Волжска България се превръща в значителен търговски център. Посещават я или я пресичат от всички посоки търговци от Китай, Византия, руските земи, Иран, Централна Азия и Европа. Във връзка с интензивния търговски обмен тук отрано, към началото на X в., започва собствено монетосечене.

Основният град Болгар, който е първата столица на държаната, е построен от борово дърво, а укрепленията му - от дъб. Той се оформя предимно като политически и по-малко като търговски център. Другите големи градове - Сувар и Биляр, се развиват най-вече като центрове на занаятите и търговията. Волжските българи строят защитни валове, които отстъпват по дължина на тези от Дунавска България.

Нека прочее видим как известният арабски писател, пътешественик и политик от началото на X в. Ахмед ибн Фадлан описва своите впечатления от Волжска България, която той посещава при управлението на българския владетел Алмош (Алмуш) през 922 г.

Той твърди, че българите обичат да слушат лай на кучета, който според тях носи благополучие и добра реколта. Прави му впечатление наличието на много змии, които наблюдателният арабин вижда омотани по клоните на дърветата. Българите, според него, ядат предимно конско месо, просо, ечемик и пшеница. Като напитка използват медовината, която на техния език се нарича „ас суджив“. Ибн Фадлан описва подробно приема, който българският владетел Алмош организира в чест на арабските пратеници. За целта той нарежда да се издигне голяма юрта, която можела да побере до 1000 души. На пода на тази юрта са постлани арменски килими, а по средата ѝ е издигнат владетелският трон, покрит с византийски брокат. Около владетеля са наредени неговите васали, четирима на брой, които Ибн Фадлан нарича „царе“. Те присъстват на приема заедно със своите синове. Първоначално на владетеля върху специална масичка се поднася печено месо, от което той яде, а след това подава парчета от него на своите „царе“ и на пратениците. В момента на поднасяне на „владетелската мръвка“ пред всеки се поставя отделна масичка, така че към края на приема владетелската юрта се оказва изпълнена със стотици индивидуални места за хранене. На края на угощението се поднася прясно приготвена медовина. Българският владетел става, изпива чаша с медовина и произнася следните думи: „В това се състои моята веселба и почит за повелителя на правоверните [багдадския халиф], нека Аллах да продължи престоя му на този свят“. Владетелят Алмош вероятно все още не е знаел, че ислямът ще му забрани използването на съдържащи алкохол питиета. В това описание могат да се открият паралели с пиршествата на „хранените хора“ на кановете на Дунавска България и с технологията на пиршествата в Плиска, споменати в един от отговорите на папа Николай I до княз Борис I.

След приемането на исляма във Волжска България се твори ислямска по своя характер материална и книжовна култура. Строят се импозантни каменни сгради с различно предназначение, които днес са запазени само в отломки. За разлика от Дунавска във Волжска България религиозният език е арабският, а отделни литературни произведения се творят на местния български език, който се изписва с арабица. През 1212 г. волжско-българският поет Кул Гали създава едно от известните стихотворни произведения в мюсюлманския средновековен свят - „Поема за Юсуф“. Езикът на волжските българи търпи различни чужди влияния и все повече се отдалечава от езика на ранната българска общност и, разбира се, е много различен от този, който се говори в държавата на Борис и Симеон.

Още през X в. Волжска България се превръща в регионален център на ислямската религия. Показателно е, че нейни религиозни пратеници през 986 г. увещават киевския княз Владимир да приеме исляма. На въпроса на княза, в какво се изразяват техните вярвания и обичаи, пратениците отговарят: „Вярваме в Аллах, а Мохамед ни учи така: да се обрязваме, да не ядем свинско, да не пием вино. След нашата смърт Мохамед ще даде всекиму [изпълнил тези повели] по седемдесет красиви жени“. Последното твърдение много се харесва на княз Владимир, известен като ценител на женската красота. Не му харесват обаче другите изисквания на исляма - обрязването, въздържането от свинско месо и от вино. Затова той отказва офертата на волжските пратеници със следния мотив: „Русите при веселие обичат да пият - без това не могат“. С това приключва опитът на волжските българи да наложат ислямската религия в Киевска Рус.

Различните пътища на „двете Българии“ показват ясно колко пъстро е развитието на отломките на Стара Велика България, попаднали в различна етническа, езикова, географска и религиозна среда. Знам, че повечето, които четат тези редове, се питат дали е имало връзки между двете Българии. Много ми се иска да е имало. Теоретично широко разклонените търговски контакти на Волжска България предполагат съществуване на допирни точки с дунавската ѝ посестрима поне по бреговете на Черно море. Историческите извори обаче не казват нищо по въпроса. Това прави безпредметно фантазирането и изграждането на каквито и да е хипотези, каквато е например тази, че днешните българомохамедани са всъщност волжски българи. Красиво, но недоказуемо!

 

Добрият цар, лошият цар

 

В сравнение с бурните години на Симеоновото управление периодът, който следва, изглежда доста скучен. През 927 г. на власт в Преслав идва неговият син от втория му брак Петър, който остава на престола цели 43 години. Това го прави най-дълго управлявалия монарх в българската история. Редом с него отговорността за управлението споделя неговият вуйчо Георги Сурсувул.

Непосредствено след смъртта на цар Симеон българските управляващи се оказват разделени за насоките, които трябва да следва българската външна политика. Другите Симеонови синове Михаил, Иван и Венеамин (или Боян), са за продължаване на активната политика спрямо Византия. Заедно с това те се противопоставят на прекомерната византинизация на българската държава, като отказват да следват византийската аристократична мода в облеклото и демонстративно носят български дрехи. Новият цар Петър и Георги Сурсувул се придържат към по-реалистична концепция. Те осъзнават, че България няма потенциал да води война на изтощение със съседната империя, още повече че и другите съседи на България - унгарци, сърби, хървати, замислят реванш срещу следсимеонова България. Затова след известни колебания „партията на мира“ още през есента на 927 г. предприема действия за регулиране на отношенията с Византия. Мирните преговори започват в Месемврия и продължават в Константинопол. На тях е решено България да запази териториите си от 904 г. Така България продължава да бъде обширна по територия държава, но вече не попада в категорията „България на три морета“. На българския владетел ромеите признават титлата „цар на българите“. Това е изпитан трик, с който ромеите удовлетворяват претенциите на чужди владетели след Карл Велики. Признатата титла е такава, че удовлетворява в еднаква степен и българи, и ромеи. Първите получават владетел с най-висока възможна титла, а вторите наблягат на обстоятелството, че тя стои по-долу от византийската, тъй като визира власт само върху един народ. Според правилото „Царство без патриаршия не може“ на българския архиепископ се позволява да се кичи с патриаршеско достойнство за вътрешна употреба. Византия се задължава да изплаща за спазването на мира годишен данък на България. Като ратификация на тези мирни споразумения цар Петър е оженен за дъщерята на един от синовете на император Роман Лакапин - Мария, която е преименувана в Ирина (от гр. ирини - мир). Този мир продължава близо 40 години и това отново е рекорд - никога до този момент двете съседни държави не са живели толкова дълго, без да кръстосат оръжие. След тези стъпки за цар Петър и за Георги Сурсувул не е трудно да потушат метежите на синовете на цар Симеон Иван и Михаил.

Традиционната българска историография дълго време се упражнява в разсъждения колко е велик цар Симеон и колко „слаб“ е неговият наследник Петър. А теоретични аргументи за такива твърдения не липсват: България губи част от Симеоновите завоевания, а сръбската област Рашка се откъсва от българска власт. На мнозина историци, повлияни от българските мечти за величие, им се иска цар Петър да беше продължил политиката на баща си, без да осъзнават, че това на практика е невъзможно. България е изтощена от продължителните войни, заобиколена е с агресивни и непредсказуеми противници, а и началото на управлението на цар Петър е белязано от неплодородни години и нашествия на скакалци. В тази тежка обстановка политиката на цар Петър за помирение с Византия изглежда единствено възможната. Неслучайно той е един от двамата български средновековни владетели заедно с княза покръстител Борис, канонизиран от Българската църква за светец. Като че ли винаги и във всички времена хората ценят повече спокойствието, отколкото войните и кръвопролитията.

Обстановката в българската държава в годините на дългото Петрово управление изглежда доста спокойна. Единственото, което смущава мира, са периодичните нападения на унгарците в българските земи. Някои от унгарските походи преминават през българска територия и достигат до земите на Византия. Това обстоятелството е единственото, което внася смут в иначе добрите българо-византийски отношения. Притеснение предизвикват и периодичните руски морски експедиции към Константинопол, които преминават опасно близко до Българския черноморски бряг. Варяжките князе на Киевска Рус обаче все още не формулират претенциите си за власт в Българския североизток. И тъй, казано накратко, цар Петър се отказва от прекомерните стремежи на своя баща Симеон, но получава признание и мир от страна на Византия. България не успява да детронира империята от първото ѝ място в йерархията на държавите, която ромеите сами си били създали, но за сметка на това се вписва нормално поне за няколко десетилетия в съществуващото политико-държавно статукво. Друг е въпросът, че тъкмо в този период на почти идилични българо-византийски отношения византийската управляваща класа подготвя идеологически отхвърлянето на мира с България и организирането на решителна експанзионистична война срещу българите.

Още към края на IX в. византийският велможа Филотей създава първия наръчник за византийски дворцов церемониал, в който своето място имат специални български пратеници. Те участват в дворцовите угощения и тържества по два повода - за празнуване на Коледа и за Великден. По-късно, към средата на X в., византийският император и писател Константин Багренородни заимства и допълва този наръчник в съответствие с промените, настъпили в българо-византийските отношения и в титулатурата на българския владетел. Можем да бъдем сигурни, че в периода на продължителен мир при управлението на цар Петър български пратеници участват редовно в императорските празненства и заемат доста високо място в степенуването на „чуждите приятели“, както ромеите наричат пратениците на приятелските държави. Но как изглежда този византийски церемониал и какво място заемат българите в него?

За празненствата по случай Коледа във византийската столица пристигат неуточнено число български аристократи. Ha 1 януари, Василовден, след тържествената служба българите са на аудиенция при императора. Те се посрещат от логотета, с когото си разменят строго определени учтиви въпроси. Българите трябва да се осведомят за здравето на императора, неговата съпруга, синовете им, вселенския патриарх, двамата магистри, сената и четиримата логотети. От своя страна логотетът ги пита: „Как е духовният внук на нашия свят император, поставеният от Бога владетел на България? Как е по-ставената от Бога владетелка? Как е канартикинът (престолонаследникът) и вулиятарканът (вторият син на българския владетел)... Как са шестимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външни боляри? Как е целият народ?“ След като Петър получава признание за царската си титла, въпросите и отговорите търпят известна промяна, чиито тънкости вероятно са известни само на византийските церемониалмайстори. Логотетът вероятно дава и получава протоколни отговори от типа на „Добре са“, после предава българите на остиария - пазача на вратите към императорската приемна. Той ги насочва със специална златна пръчка и им дава кошница или панер, в който те поставят донесените дарове. Когато съдът се напълни, той се внася в императорската спалня, а пратениците напускат двореца.

С особена пищност се отличават угощенията при императора, провеждани обикновено в по-тесен състав в дворцовата зала на Юстиниановия дворец, наричана Златен триклиний. В тази осмоъгълна зала на специална естрада се намира масата на императора, а отстрани - по 9 маси отдясно и отляво, са предназначени за гостите. На императорската маса първо поставят трите основни ястия, които той разпределя между гостите си. Те се подреждат от външната страна на трапезите в зависимост от важността на представяните от тях държави и народи. На първо място по почит се подреждат арабите, след тях обикновено следват българите. Това предизвиква недоволството на пратеника на немския владетел епископ Лиутпранд от Кремона, който негодува от това, че е поставян след българите. Когато епископът, обиден от това отношение, понечва да напусне приема, двама византийски сановници го връщат със следното обяснение: когато цар Петър се жени за императорската внучка, между българи и ромеи е подписано споразумение. То предвижда българите да се поставят пред другите пратеници. Българският пратеник, какъвто и да е той (тук те намекват, че той е подстриган по унгарски обичай, т.е. обръсната отпред глава и коса, сплетена на плитка отзад, и е облечен по особен начин), е по ранг патриций и той трябва да стои пред някакъв си епископ, при това франкски... След българите на трапезата се канят франки, руси, алани и др. Когато приемът е с присъствие на представители на патриаршиите, българският архиепископ се нарежда веднага след тях. Следователно Българската църква заема възможното най-високо място във вижданията на византийците сред канонично установените патриаршии. На императорските угощения първо се поднася ястие, което с термините на съвременната кулинария може да се нарече „ордьовър“. Второто ястие обикновено е печено месо, а третото - някакъв вид десерт.

На угощенията, които следват почти непрекъснато след великденските пости, присъства различен брой български пратеници – от двама до осемнадесет. Те се подреждат след арабите и сред византийските висши сановници. Последното угощение за тях се дава веднага след Томина неделя. В най-разширения му вариант на него присъстват представители на константинополския плебс, които се поставят да седнат след българите. В деня след Томина неделя българските пратеници присъстват на специално организирани конни състезания, след което се изпращат за родината си.

Византийският протокол изработва и специални формули, с които византийският владетел трябва да се обръща към българския при размяна на официална кореспонденция. Преди 927 г. обръщението е: „В името на Отца и Сина и Светия Дух, Единия и Единствен Бог наш [следва името или имената и титлата на василевса, след което се продължава]: До обичния ни и наш духовен син и поставен от Бога владетел на най-християнския народ на българите“. След признаване на царската титла на Петър формулата вече гласи: „До обичния наш духовен син, господар, споменатия цар на България“. От всички тези сложни византийски дворцови обичаи и епистоларни формули става ясно, че византийците приемат българския владетел в своето прочуто „семейство на владетелите“. В него всички околни господари се намират в някаква степен на реално или фиктивно родство с византийския василевс. Българският владетел, например е или „внук“, или „син“ на императора, а останалите владетели - негови „братовчеди“.

Български пратеници посещават Константинопол и по друг повод, за който византийските специалисти по дворцов церемониал не споменават. Ежегодно те се явяват в столицата, за да получат предвидения по договора от 927 г. данък. Тази практика продължава до 966 г., когато византийският император Никифор II Фока брутално я премахва.

 

Отшелници и еретици

 

Първите манастири в България възникват в годините след официалното покръстване. Те са разположени главно във или около столицата Преслав или Охрид. По своя облик и организация тези обители наподобяват византийските манастири във или около столицата Константинопол и по-големите градове. Изглежда, че ранните български манастири са основавани предимно от владетелите или членовете на техните семейства по подобие на византийските императори и техните роднини, като намерението е да се осигурят места за погребения и молитви за душите им. Манастирски облик имат школите за обучение на книжовници и духовници, наричани условно скрипториуми, за които знаем благодарение на археологическите разкопки.

Успоредно с тази официална тенденция през първите десетилетия на X в. започва една по-особена българска форма на монашески живот. В нея се усеша желанието да се съчетае християнският култ към откъсване от светския живот - т.нар. отшелничество, със създаването на по-особен тип монашески общежития, в които далече от светската суета преобладава монашеската аскеза. Ако се съди от най-ранния кирилски надпис върху камък от 922 г., намерен в скалния манастир край село Крепча, Поповско, тази тенденция не се ограничава само в западните и югозападните български земи, а обхваща повечето от териториите на българската държава. Приема се все пак, че средоточие на това ново течение стават планинските области около София, по горните течения на реките Струма и Вардар, в планините Рила и Осогово. Функционирането на тези региони като центрове на новия тип монашество се свързва с живота и аскетичните подвизи на свети Иван (Йоан) Рилски (ок. 876-946 г.) - най-почитания светец в българското пространство и светец покровител на България. Той е основател на най-известния и почитан манастир в българските земи - Рилския. Неговите последователи свети Гаврил Лесновски. свети Йоаким Осоговски и свети Прохор Пшински са основни пустиножители в западните български територии и създатели на едноименните манастири в тях. Тези монаси отшелници поставят началото на особена късна анахоретска традиция, близка по същество до ранното християнство и до атонското монашество, създадено от свети Атанасий Атонски.

Свети Иван Рилски е роден в с. Скрино, което е в пределите на Софийска област. Преследван от своите съселяни заради ранно възникналия у него стремеж към откъсване от света и монашески подвизи, той се оттегля от светския живот и постоянно търси отшелническо уединение. Живее последователно в колиба от храсти, в хралупа или на скала, като се храни с див нахут (практически единствения му източник на белтъци), шипки и други диви плодове. С тези „дарове на природата“ свети Иван Рилски гощава редките посетители, които съумяват да го намерят в непроходимата пустош. Когато днес човек пътува за основания от светеца Рилски манастир и погледне импозантната му статуя, издигната на разклона на пътя за манастира, неволно се пита дали при тази отшелническа диета е било възможно светецът да е приличал поне малко на този левент с баскетболна фигура, изобразен от съвременния скулптор. Славата на инока бързо се разнася из българските предели и хората търсят контакт с него. Мнозина пожелават да споделят подвизите му в името на Бога, но до 30-те години на X в. той предпочита самотата. Лично българският цар Петър се опитва да се срещне с Иван Рилски, но неуспешно - царят вижда само дима от огъня, който светецът запалва, за да обозначи своето присъствие. Житието на свети Иван Рилски разказва, че царят му изпраща подаръци и чаша, пълна със златни монети. Отшелникът приема даровете, с изключение на златото. По-късната традиция твърди, че той съветва царя да използва парите за устройване на силна войска. Така или иначе интересът на българския владетел към живота и личността на св. Иван Рилски свързва името на светеца с българската държава и създава усещането за симфония между църковен деятел и цар, на която православието толкова много набляга.

През последните 10 години от живота си св. Иван Рилски събира около себе си последователи и така възниква монашеското братство на Рилския манастир. Местно предание твърди, че първоначалната обител се намира в местността Стара постница, на около 2 км от съвременния манастир. През 941 г. светецът оставя на учениците си завет, в който разказва за преселването си в планината и им дава насоки за бъдещия им монашески живот. Основните му съвети са да не търсят светския живот, от който сами са се отрекли, да живеят единомислено, да се борят срещу езичеството, да си изберат достоен игумен. В „Завета на свети Иван Рилски“ са отразени разбиранията му за монашески живот, нравствените му идеали и някои черти на българската действителност от средата на X в. След това отново се уединява и прекарва така последните 5 години от живота си. Св. Иван Рилски склапя очи на 18 август 946 г„ на възраст около 70 г., 45 от които живее като отшелник. Тялото му, изтощено от продължителния пост, е положено от учениците му в дървен ковчег и престоява 40 дни, без да се разложи. Тези нетленни мощи, които днес се съхраняват в Рилския манастир, показват, че светецът е доста дребен за съвременните разбирания - висок е не повече от 155-160 см.

Свети Иван Рилски е канонизиран още при управлението на цар Петър. Наскоро след смъртта му неговите мощи са пренесени от Рила в Средец, където с прекъсвания престояват до пренасянето им във Велико Търново през 1194-1195 г. Там те са положени в специално построена за целта църква. Престоят на мощите на светеца в последната българска столица го издига до ранга на общобългарски светец. През 1469 г., вече в условията на османско владичество, мощите са върнати в Рилския манастир.

На свети Иван Рилски са посветени много и разнообразни литературни творби: кратки и пространни жития, разкази за пренасяне на мощите му, стихири, канони и служби. Те са свързани с трите дати, в които се чества паметта на светеца: 18 август - Успение, 19 октомври - пренасяне на мощите му от София във Велико Търново, 1 юли - връщане на мощите в Рилския манастир. През цялата епоха на Българското средновековие паметта за свети Иван Рилски изпълнява многопластови религиозни и религиозно-народностни функции. Чрез неговото отшелничество през X в. се отстоява новата християнска религия в западните български предели. В периода на византийското владичество чрез култа към него се защитава славянобългарската традиция. През XIII—XIV в. възраждащата се почит към светеца осъществява връзката между Първото и Второто българско царство и се създава база за възникване на пантеон от християнски светци, чиито мощи се съхраняват в последната българска средновековна столица Велико Търново.

Нито един извор не споменава за връзки на свети Иван Рилски с официалните представители на българския православен клир. И това е напълно обяснимо: с изключителната си праведност и въздържание, достигащи до самоизтезания. той едва ли се харесва на духовенството, голяма част от което тъне в разкош. Животът на официалното духовенство не се нрави и на обикновените християни, които виждат фрапиращите противоречия между проповед и действителност. Този разрив не закъснява да се прояви под формата на ерес, т.е. на учение, което се отклонява от официалната църква.

Към края на първото десетилетие от управлението на нар Петър приключва идиличният период в историята на българското християнство, в който основният въпрос е изкореняване на езичеството, а вярващите са относително сплотени и единни. Към 934 г. в кореспонденция на българския цар с константинополския патриарх Теофилакт се появяват първите сведения, че в българските земи се разпространява някаква ерес, чийто първоучител е някой си поп Богомил. От неговото име тази българска ерес се назовава богомилство. Константинополският патриарх получава от българска страна доста неясни сведения за характера на тази българска ерес, но все пак я определя като смесица между добре познатите на ромеите дуалистични учения на манихеите и павликяните. Изглежда, първите територии на разпространение на новата ерес се намират в Тракия - там, където преди това византийските императори заселват еретически групи от Мала Азия, за да укрепят границата си с България. По-късно тези територии стават част от българската държава и така тя получава в „готов вид“ дуалистични учения от Византийския изток. В основата на дуализма стои схващането за наличие на две противоположни начала в света: огьн и вода, светлина и тъмнина. Бог и Сатана. Тези начала се намират в противоречие и отношенията между тях определят възникването и състоянието на битието. Българските богомили възприемат тази основна концепция и я обогатяват със свои специфики, привнесени вероятно от българската средновековна действителност.

Богомилите изработват свое учение за възникването на света (т.нар. космогония), в която доминира борбата между Бог и Сатанаил. Съперничеството между двете основни начала в Сътворението минава през „пропагандната игра“ помежду им, при която Сатанаил се опитва да привлече на своя страна Божите ангели. „Ти колко дължиш на своя господар (Бога)?“ обръща се Сатанаил към един от ангелите. „Сто мери пшеница“ - отговаря той. „Вземи перо и чернило (мастило) и пиши: шестдесет“ казва му Сатанаил и така намалява неговите данъци с цели 40%. Следващият ангел получава още по-голямо намаление - 50%. Въпреки това Сатанаил не успява да спечели двубоя с Бога, но според богомилите той получава възможност да сътвори видимия свят. За Бога остава властта над невидимия свят на душата. Според богомилите всичко видимо е от Сатаната, а всичко духовно от Бога. Заедно с това те не признават Стария завет, отричат църковните символи и тайнства, не смятат, че има нужда от професионално духовенство, живеят в общини с имуществено равенство и учат своите последователи да не работят на своите господари. След като обявяват видимото за творение на дявола, ог това следва, че всичко материално, свързано с официалната църква - черкви, кръстове, духовенство, икони, утвар и др., също е от него. Така те силно разколебават вярата на обикновените неграмотни християни в Християнската църква, тъй като те я схващат предимно чрез нейните материални символи. Богомилското учение много напомня на една друга дуалистична ерес – павликянството, възникнало във византийска Армения през VIII в. И все пак богомилският дуализъм е по-оптимистичен, защото предвижда крайна победа на Бога над Сатаната.

От страна на официалната църква в България през X в. учението на богомилите намира яростен критик в лицето на старобългарския писател Презвитер Козма. Ето как описва той последователите на новата ерес: „Външно еретиците са като овце кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят на глас, не любопитстват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече Господ... Като видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени на Светите църкви... Но към бесовете ли да ги причисля? Те са по-лоши от тях. Бесовете се боят от Христовия кръст, а еретиците секат кръстовете и си правят от тях сечива. Бесовете се боят от образа на Господа, нарисуван на дъска, а еретиците не се кланят на иконите и ти наричат идоли. Бесовете се боят от мощите на Божите праведници (...). а еретиците се гаврят с тях и ни се надсмиват, като ни виждат да им се кланяме... Те казват: чудесата не се вършат по воля Божия, тях върши дяволът, за да мами хората...“. Все пак Презвитер Козма не крие, че еретиците привличат на своя страна нищите поради това, че те се обременени с работа и нямат време да се молят. Според него богомилите ругаят царя и старейшините и учат своите последователи да не работят за тях. Не крие, че еретиците са прави, като бичуват част от българския клир и го обвиняват, че е забравил пастирските си задължения. „Скритом колко ли съгрешават - твърдят богомилите по отношение на духовниците, - когато явно живеят плътски, а не

духовно“. Българският писател трудно намира аргументи, за да обори тази част на богомилската проповед, освен този, че духовниците трябва да се почитат, макар и да са лоши. Колко актуално звучи тази полемика и за съвременните българи!

Още от първите крачки на новата ерес по българските земи тя среща твърд отпор от страна на светските и църковните власти. Патриарх Теофилакт съветва цар Петър да се подхожда нюансирано към отделните групи еретици. Водачите им трябва да се кръщават отново, на останалите да се налагат временни епитимии, а „доносниците“, т.е. тези богомилски проповедници, които извършват донесение за еретическите практики, да бъдат оставени на мира. С течение на времето наказанията се ожесточават и включват изгаряне на клада, дамгосване с нажежено желязо, прогонване и други изобретения на средновековната „наука за изтезанията“. Въпреки това държавата и църквата не успяват да се справят с последователите на богомилското учение: то съществува постоянно в епохата на Българското средновековие, само дето избуява или затихва в зависимост от обстановката. Едва в началото на XV в., вече в условията на османската власт, богомилството изчезва, защото самото официално християнство поема функцията на опозиция срещу новата държавна религия - исляма.

Българската историческа наука все още не е изработила балансирано отношение към явлението богомилство. Старите български историци го обявяваха за „зловещо учение“, което разединява народа в дни на изпитания. Българската марксистка историография пък изпадна в истински екстаз при проучването на богомилската ерес. Нейното учение пасна идеално на политиката на официален атеизъм, водена от комунистическите правителства. Богомилството бе обявено за проява на класова борба и едва ли не за най-голямото постижение на българския средновековен гений, за учение, което разнася името на българите в цяла средновековна Европа. Историците от това направление забравяха, че самите богомили не са смятали себе си за безбожници и че да си еретик в епохата на Средновековието, е нещо позорно. А ако възгледите на богомилите се бяха реализирали на практика, съвременните българи нямаше да могат да се гордеят с други значими постижения на Българското средновековие - иконопис, украсени ръкописи, църковно строителство и др. Това са все неща, които богомилството обяви за творения на Сатаната. Когато идеологическите бариери паднаха, избуя стремежът в богомилството да се търси нещо загадъчно. Такова е например твърдението, че тайните общества на бугрите (така наричат европейските последователи на богомилството) в Европа са пазители на Светия граал!

Богомилската ерес не е нито ..зловещо учение“, нито връх на българската средновековна цивилизация. То е нормална за епохата опозиция на обществените недъзи, която поради изключителната роля на църквата неизбежно придобива характер на ерес, т.е. на откъсване от нея. Както навремето казваше един вече покоен професор по история в Софийския университет, това твърдение, освен че е марксистко, е и вярно. Подобни ереси има в целия християнски свят през Средновековието. Тези учения балансират функционирането на обществото, като критикуват и отричат официалните църковни и светски институции. А историята отдавна е доказала, че общество, в което няма никаква опозиция, рано или късно стагнира в своето развитие.

Няма съмнение обаче, че богомилското учение е български вариант на разпространените на Изток дуалистични ереси. В оригиналния си вид или с различни модификации то се разпространява от българските земи в Западните Балкани, оттам в Северна Италия и в Южна Франция, както и в руските земи. И в този случай българската среда става трансмисия, която помага за разпространението на различни духовни учения от Изток на Запад.

 

Византийски истории за любов и власт в български вариант

 

Във времето на спокойствие в българо-византийските отношения около втората четвърт и средата на X в., както и по времето на тяхното рязко влошаване след 966 г., във Византия се разразява поредната властова драма, гарнирана със значителна доза еротика и любовни триъгълници. Основно действащо лице в нея е дъщерята на собственик на питейно заведение, която носи името Анастасо, позната повече с възприетото по-късно от нея ново име Теофано. Според византийския историк Лъв Дякон тя е най-красивата жена на своето време и още като 18-годишна привлича вниманието на византийския престолонаследник Роман. Той, както е добре известно, обичал гуляите и обикалянсто из константинонолските заведения. По време на една от своите пиянски оргии погледът му се спира на Анастасо. За нея не е трудно да завърти главата на бъдещия император и да го накара да се ожени за нея. Така младата кръчмарска дъщеря се озовава в двореца и приема името Теофано. Там тя веднага показва изключителното си властолюбие, като прогонва всички роднини на безволевия си съпруг и се превръща в едноличен разпоредител с двореца и делата на империята. По-късната мълва гласи (вероятно неоснователно), че тя има пръст в смъртта на своя тъст - император Константин Багренородни. През 960 г. императрица Теофано за пръв път вижда бъдещия император и свой втори съпруг Никифор Фока. Тогава тя заедно с император Роман II и множество ентусиазирани константинонолски граждани посреща този прославен пълководец от победоносното му завръщане от кампания срещу арабите. На външен вид той не ѝ харесва. Тя го вижда такъв, какъвто е и в очите на съвременниците - епископ Лиутпранд и Лъв Дякон: доста е възрастен - вече наближава петдесетте, прекалено е нисък, тялото му е несъразмерно, кожата на лицето - тъмна, при това интелектуално е доста ограничен, настроен е аскетично и живее почти като монах. Но за нея това няма значение и както ще се окаже, неугледният пълководец ще се превърне в поредната ѝ стъпка към запазване на властта. През 963 г. умира първият съпруг на Теофано император Роман II. Слуховете веднага обвиняват за смъртта му Теофано, макар че тя няма никаква полза от кончината на младия си съпруг. Тя е обявена за регент на малолетните си синове Василий (бъдещия император Василий II Българоубиец) и Константин, наследник на Василий (1025 1028 г.). но не може в пълна степен да осигури тяхното престолонаследие. Още тогава се говори, че Василий не е син от законния съпруг на Теофано, а от някаква нейна извънбрачна връзка. При това през лятото на 963 г. пълководецът Никифор Фока е обявен от войската за император и успява със сила да наложи своята власт в столицата. Той е авторитетен, но няма връзка с легитимната династия, а Теофано е носителка на тази връзка. При наличието на нов император обаче нейното регентство става безпредметно. Така идва закономерното в борбата за власт решение - тя съблазнява войнишкия император Никифор Фока, който по този начин легитимира властта си. Теофано предприема тази стъпка като средство да запази своето влияние и престолонаследието на своите синове.

Вторият брак на Теофано не тръгва добре. Първо, църквата в лицето на патриарх Поликтист отказва да го признае под предлог, че Никифор Фока е кръстник на едно от децата на Теофано и в този смисъл двамата са ,духовни“ роднини. Този въпрос някак си се решава, но другият се оказва по-траен. Двамата съпрузи се различават помежду си като огън и вода. Тя е млада, жизнена и порочна, а той вглъбен в себе си аскет. Императорът поради религиозни и личностни причини не изпълнява съпружеските си задължения и това кара Теофано да се огледа за негов заместник в постелята. Намира го в лицето на пълководеца Йоан Цимисхий военен съратник на Никифор Фока, също арменец по произход. Той е далеч по-привлекателен, по-млад и готов на авантюри. След като „консумират“ своята връзка, двамата организират покушение над действащия император, като Теофано пуска в покоите му убийци, подбрани от новия ѝ любовник. Никифор Фока е убит на 10 срещу 11 декември 969 г. За нов император е коронясан Йоан Цимисхий. Този път обаче плановете на Теофано да стане за трети път съпруга на император удрят на камък. Църквата отказва да короняса новия император, ако той не отстрани от двореца своята любима. Йоан Цимисхий отстъпва и изпраща Теофано на заточение на един от Принцовите острови. След неуспешен опит да търси убежище в църквата „Света София“, Теофано слиза завинаги от сцената на византийския дворцов живот.

В цялата тази история личностите на едни от най-успешните византийски императори изглеждат различни от образите им на видни военачалници и политици. В случая те стават играчки за прищевките на Теофано. Вероятно тъкмо този контраст прави историята на Теофано твърде популярна не само във Византия, но и в околния свят. Във византийска среда циркулират различни версии на пикантните истории - някои преувеличени, други плод на фантазията на обществените низини. Тази история в народния ѝ вариант възбужда интереса на анонимен български книжовник, който на нейна основа създава старобългарския разказ „Кръчмарката Теофана“ с подзаглавие „Разказ за цар Фока и за братята му, как ги погуби в една нощ кръчмарката Теофана“.

Според българския разказ за „кръчмарката Теофана“ в „царството“, т.е. във Византия при управлението на Никифор Фока цари спокойствие и благоденствие. За това спомага какго благочестивият характер на императора, така и юначеството на осмината му братя, които защитават империята от врагове и вътрешни крамоли. Сановниците в Константинопол оценяват по достойнство мъдрото управление на императора, но се страхуват, че неговият аскетизъм ще лиши държавата от престолонаследник. Затова те отправят към него гореща молба да се ожени и да създаде потомство. Никифор Фока се съгласява при условие бъдещата му невеста да мине през един твърде строг „кастинг“. На велможите са дадени обувки с изключително малки размери. Която мома в империята успее да ги обуе, тя ще стане съпруга на императора. След много търсения велможите намират подходящата кандидатка - това е Теофана, дъщеря на кръчмарка от град Никомидия. Император Никифор Фока се жени за нея, но е далеч от мисълта и практиката да създаде престолонаследник. Нощно време той продължава да чете Псалтира и да измъчва тялото си, като спи на земята и често ляга върху остри камъни. Теофана се опитва да привлече съпруга си със следните думи: „Царю и господарю, втасаха вече твоите ябълки и черешите са узрели. Време е да ги оберем“. Фантазията на съвременния читател може да тълкува тези „еротични“ метафори като опит за съблазняване. На това императорът отговаря с предложение двамата да направят пътешествие в Йерусалим, след което да станат калугер и калугерка. Пред тази алтернатива кръчмарската дъщеря търси друг мъж, който да „обере“ ябълките и черешите. Този мъж е Йоан Цимисхий, при когото Теофана отива с директното предложение: „Ела да легнем заедно“. След известна съпротива Цимисхий се предава на съблазънта, след което със съдействието на своята любовница съсича Никифор Фока в покоите му. Според старобългарския автор умиращият император удря своя убиец по главата с Псалтира и също го убива. Теофана хвърля телата им в една яма в двореца и я покрива с кожено покривало. В тази импровизирана „вълча яма“ тя примамва осемте братя на Никифор Фока и там те намират своята гибел. След това си намира трети мъж и се опитва да убеди велможите, че тя и новият ѝ съпруг са владетели на царството. Измамата на Теофана е разкрита, когато от ямата с труповете започва да се носи „благоухание“ и една от слугините в двореца издава всичко, което се е случило. Теофана е наказана със смърт, а вътрешностите ѝ са „разточени“ из улиците на Константинопол.

Като предава своя вариант на събитията, старобългарският писател се интересува повече от греховността на женската природа, чието олицетворение в случая е Теофано/Теофана и от възмездието, което тя получава. Историческата истина е изтласкана на заден план. Книжовникът напълно пренебрегва грубата антибългарска политика на двамата императори - Никифор Фока и Йоан Цимисхий, и дори не намеква за обстоятелството, че тъкмо последният завладява Източна България през пролетта и лятото на 971 г. От разказа за „кръчмарката Теофана“ българският средновековен читател получава четиво за властолюбие, греховност и възмездие, а не за българската трагедия, която се разиграва в дните на кръчмарската дъщеря и на нейните любовници и съпрузи.

 

Българската епопея. Действие първо: падането на Преслав

 

През 966 г. византийският император Никифор Фока се завръща в столицата след поредната си победа над арабите и заварва в двореца български пратеници, проводени да получат традиционния византийски данък. Като чува за това, императорът пламва от гняв - нещо непривично за сдържания му нрав, и на висок глас заявява: „Позорно е сега за ромеите, ако те, които победиха с оръжие всички свои противници, трябва да плащат данък като роби на един беден и при това презрян скитски народ“. След това, според думите на византийския историк Лъв Дякон, той нарежда да набият пратениците и ги отпраща с думите: „Вървете си и обадете на вашия господар, облечения в кожух кожогризец: всесилният и велик ромейски василевс ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък. Така ще се научиш ти, трижди роб по прадеди, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш данък от тях като от роби“. Емоционалната императорска „реч“ изразява порасналото самочувствие на василевса и на обкръжението му след големите военни успехи на Изток. От политическа гледна точка постъпката на Никифор Фока означава едностранно денонсиране на договора за мир. По всичко изглежда, че причината за това е комбинацията между изтичането на срока му на действие и продължаващите унгарски нападения срещу Византия през българска територия. Българите не успяват да спрат унгарците и това не трябва да ни учудва. По това време никой - немци, ромеи и пр., нямат военна технология да се противопоставят на бързата и изключително издръжливата унгарска конница. Става ясно, че затишието в отношенията между двете съседни държави - Византия и България, вече е ненужно за византийския империализъм. Във военен смисъл това си е чисто и просто обявяване на война.

Първоначално император Никифор Фока подготвя поход в българските земи, но при вида на планините и трудния терен (както се е изразил Лъв Дякон, „в страната на мизите, т.е на българите, злини върху злини връхлитат“), той се отказва от пряка интервенция. Вместо това византийският дипломат Калокир е изпратен при княза на тавро-скитите, наричани в обикновения говор „рос“, т.е. при владетеля на Киевска Рус Светослав с поръка да го убеди да нападне България. Разширяването на пределите на киевската държава до Долен Дунав и без това е в политическата програма на Светослав, поради което той не се нуждае от много увещания. Действията на Калокир обаче не се изчерпват със защитаване на ромейските интереси. Той крои планове с помощта на киевския княз да се добере до престола в Константинопол, а за княза да остави завладените от него български земи. След като приема предложението на Калокир, през 968 г. княз Светослав натоварва войската си, съставена предимно от скандинавци, на кораби и слиза на дунавския бряг. Изпратената да ги спре далеч по-малобройна българска войска е разбита и тавро-скитите се настаняват в Добруджа. Към този момент интригите на Калокир стават известни на император Никифор Фока и той дава заден ход на руската си авантюра.

На първо време императорът урежда изтеглянето на княз Светослав от България, като типично по ромейски насъсква срещу него печенегите. Този ход успява и войската на княза се оттегля обратно към Киев. Успоредно с това спешно са подобрени отношенията с България. Напредналата възраст на българския цар Петър не му позволява да преживее връхлетелите го нещастия - в 969 или 970 г. той склапя очи. На престола го замества неговият първороден син Борис II. Въпреки византийската подкрепа той не успява да овладее събитията и в краткото време на своето управление е по-скоро безпомощен свидетел на тяхното динамично и трагично за България развитие.

През пролетта на 970 г. войската на киевския княз отново нахлува в България. Този път варяго-русите превземат Преслав и фактически окупират България, без формално да детронират българския цар. Налагането на властта на княз Светослав в новозавладените земи е съпроводена с изключителни жестокости. Така например при превземането на Пловдив князът нарежда жителите му да бъдат набити на кол.

Веднага след окупирането на България идва време за осъществяването на плановете на Калокир. По негово внушение и като присъединява към войските си отряди от българи, унгарци и печенеги, княз Светослав нахлува във византийска територия. Тук ромейските войски успяват да разбият действащите самостоятелно печенеги и изтласкват многобройните, но разнородни отряди на княз Светослав отвъд Стара планина.

Впрочем по време на тези събития в Константинопол вече има нов император - Йоан Цимисхий. Макар да е отстранил своя предшественик чрез преврат, той точно следва неговите препоръки за начина, по който трябва да е организирана византийската войска в предстоящата ѝ кампания срещу русите в България. Император Цимисхий сформира елитен конен отряд от 1000 души, чиито членове са наречени „безсмъртни“. Този отряд от тежка конница точно отговаря на описанието, което дава за нея Никифор Фока в написания от него или по негово нареждане трактат за военното изкуство. Подготовката за поход в българските земи северно от Балкана продължава през цялата зима на 970-971 г. Тя включва комплектоване на многобройни конни отряди и точно преценяване на времето, в което да бъдат прехвърлени страховитите за ромеите проходи на старопланинската верига.

Окупиралите България варяго-руси са езичници и едва ли са наясно какво трябва да прави един християнин в седмицата преди Великден. Покорените от тях българи обаче вече са натрупали доста дълъг християнски стаж и знаят, че по време на Страстната седмица вярващият в Иисуса Христа не трябва да прави нищо друго, освен да съпреживява кръстните мъки на Спасителя. Изпълнявайки това изискване на християнската традиция, те изоставят охраната на проходите. Та кой ще подозира, че най-християнският от владетелите - византийският василевс Йоан Цимисхий, ще нареди те да бъдат преминати тъкмо преди дните на Разпятието и Възкресението! Много от византийските военачалници се стъписват от тази заповед на своя император, но той решително заглушава техния ропот: очакванията от кампанията срещу варяго-русите и съюзилите се с тях българи са толкова големи, че в случая може да се приложи православната „икономия“ и да се пренебрегнат християнските религиозни задължения. Император Цимисхий се оказва прав. В проходите на Балкана през Страстната седмица на 971 г. няма никакви стражи и неговите войски безпрепятствено ги прекосяват. Такова нещо историята не помни от времето на кан Крум. За броени дни ромеите се озовават пред стените на Преслав. Там ги чакат набързо построените отряди на варяго-русите, въоръжени с големите си, опиращи до земята щитове и присъединилите се към тях българи. Тъй като княз Светослав по това време е в Дръстър, тях ги командва третият по ранг във варяго-руската йерархия, който носи скандинавското име Свенкел.

Византийският историк Лъв Дякон, който участва в този поход, споменава изрично, че пешеходната войска на варяго-русите и българите трудно удържа атаките на византийската конница. Самият император Цимисхий участва в сражението под стените на Преслав, яхнал буен кон и въоръжен с дълго копие. Човек неволно се пита къде е прочутата българска конница, която толкова пъти е всявала ужас сред ромейските войски. Дали пък в годините след покръстването и след дългата липса на открити сражения след 927 г. традицията да се поддържа тежка конна войска не е загубена? Българският елит пък е раздвоен между това, дали да подкрепи своите окупатори, или да вярва, че ромеите са дошли, за да отърват българите от тях. Поради това българското военно участие в спирането на византийската агресия е доста безлично. Така или иначе ромеите надделяват в сражението под стените на Преслав след атаката на отряда на „безсмъртните“. Оцелелите в сражението защитници на Преслав са принудени да се затворят зад стените на българската столица. По същото време печално известният Калокир се измъква тайно от града и се присъединява към княз Светослав в Дръстър.

Без да се бави, император Йоан Цимисхий нарежда обсада и щурм на Преслав. Един византийски войник на име Теодосий Месоникт успява да се покачи до крепостните зъбери, да обезглави един подаващ се от тях тавро-скит, чиято глава се търкулва в подножието на стената, и да се изкачи на крепостната платформа. След него там нахлуват още византийски войници и защитниците са принудени да изоставят стените. Ромеите превземат външния град, избиват повечето от неговите жители, пленяват българския цар Борис II и семейството му. Император Йоан Цимисхий го приема любезно и го уверява, че воюва не срещу неговите сънародници, а иска да отмъсти на варяго-русите за злините, които са причинили на българската държава. Тези любезни, но лицемерни отношения ще продължат още няколко месеца, до окончателното прогонване на княз Светослав от България.

Оцелелите защитници на Преслав се установяват във Вътрешния град и оказват яростна съпротива. Като вижда, че атаките на дворцовия комплекс носят само жертви, но не и резултати, император Йоан Цимисхий нарежда Вътрешният град да бъде запален. Пожарът изпепелява царския дворец и всичко, което се съхранява в него - библиотека, архив и Бог знае какво още. По време на пожара около 7000 оцелели варяго-руси и българи, сражаващи се заедно с тях, се строяват на площада пред царския дворец и дават на ромеите последно сражение. Всички те падат в разразилата се битка. Лъв Дякон изрично споменава, че в сраженията за Преслав загиват много „мизи“ (така той нарича българите). „Те се биели заедно със скитите [варяго-русите] - отбелязва той, - изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земите им“. Сражението пред двореца на българските царе решава съдбата на Преслав. Той пада в ромейски ръце само за два дни. Император Йоан Цимисхий отпразнува Възкресение Христово в полуразрушената българска столица, нарича я на свое име - Йоанопол, и след кратка почивка потегля към Дръстър.

Докато траят кървавите сражения за Преслав, от Вътрешния град към предградията на столицата неизвестен българин или варяго-русин пренася дървено сандъче с голямо количество златни или позлатени предмети, принадлежащи на българското царско съкровище. За да го запази от задаващата се вакханалия, този неизвестен любител на ценности, а може би и приближен на българското царско семейство, го поставя в пещта на една обикновена къща от столичните предградия. Приносителят на съкровището вероятно загива в сраженията и скритото от него сандъче престоява в скривалището си цели 1007 години. То е открито случайно през 1978 г. в местността Кастана край днешния град Преслав. Съдържанието му надхвърля всички очаквания: над 120 златни или позлатени украшения, огърлици, медальони, обеци, златни копчета, пръстени, монети. Връх на всичко е отлично запазената диадема корона, съставена от златни плочки, изработени чрез технологията клетъчен емайл. Както показват направените изследвания, това е тип лека или нетържествена владетелска корона, която византийските императори изпращат на покръстени и признати от тях невизантийски владетели. Тя е предназначена за всекидневна употреба, когато владетелят или царицата трябва да се показват пред своите поданици с царски инсигнии. Тържествената корона остава у цар Борис II и по-късно става плячка на ромеите. Остава да гадаем дали преславската лека корона е увенчавала главата на царете Петър и Борис II или на някоя от византийските принцеси, обитаващи българския царски дворец преди неговото поругаване от византийците. Впрочем трудно е да си представим колко ценни предмети и утвар са заграбени от българските земи по време на византийската офанзива от лятото на 971 г. В този смисъл неизвестният укривател на Преславското съкровище спасява за поколенията най-значимата колекция от ценни предмети от епохата на Българското средновековие.

През лятото на 971 г. основните сражение между ромеи и варяго-руси се разиграват под стените на Дръстър. Хората на княз Светослав оказват упорита съпротива. Те избиват или затварят в тъмница българските боляри, които показват симпатии към ромеите. По своя обичай варяго-русите се прощават със своите загинали, като, преди да ги изгорят на клада, убиват над техните трупове пленници и давят във водите на Дунав пеленачета и петли. В един момент от битките с ромеите варяго-русите дори се опитват да се сражават на коне, но този им опит завършва печално поради неумението им да управляват непривичните за тях животни. Единственият им успех се оказва разбиването на византийския отряд на пълководеца Йоан Куркуа. Самият византиец пада от коня и е насечен на парчета от варяго-руските мечове и брадви. Лъв Дякон обаче не съжалява за неговата гибел: Куркуа влиза в сражението пиян, а и смъртта му се възприема като възмездие за това, че по време на похода в България той „се отличава“ с ограбването на скъпа утвар и одежди от българските църкви.

Положението на войската на княз Светослав се оказва безнадеждно, когато откъм Дунав се появяват византийски „огненосни" кораби, т.е. съдове, снабдени със сифони за изстрелване на гръцки огън. Мнозина от варяго-русите, а и лично княз Светослав все още си спомнят как флотът на предишния киевски владетел - Игор е опожарен от това византийско оръжие пред стените на Константинопол. Затова князът решава да приеме византийските предложения за мир и да се оттегли от българските земи. По пътя си за Киев той е нападнат и убит от печенегите.

За император Йоан Цимисхий не остава друго, освен да се радва на своята победа. Става ясно, че той е търпял военни несгоди и е жертвал живота на своите войници не за да защити българите от варяго-русите, а за да спечели двойна победа: да прогони княз Светослав от опасната му близост с Византия и да покори България. Ромеите, разбира се, унищожават Българската патриаршия, чийто предстоятел Дамян е в Дръстър след падането на Преслав. Патриархът все пак се оказва доста по-чевръст от българския цар и неговия брат и успява да избяга в Средец, или както вече го наричат – Триадица. Значителната за ромеите победа е отпразнувана с подобаваща церемония в Константинопол. Шествието е водено от колесница, на която е качена икона на Богородица с Младенеца, взета от Преслав. След тържествен молебен в църквата „Света София“ Йоан Цимисхий завежда в двореца пленения и неотличил се с нищо особено български цар Борис II. В двореца на василевсите той е принуден да участва в организиран от ромеите „театър“. Цар Борис II публично е принуден да свали от себе си знаците на царското си достойнство. Те са златна, обвита с пурпур корона, пурпурна плащеница и червени ботуши. След това император Цимисхий великодушно го удостоява с магистърско звание и го причислява към кръга на византийската аристокрация. Изглежда, ромеите смятат, че от бившия цар Борис II не могат да се очакват сериозни усложнения. Съдбата на Борисовия брат Роман е по-тежка. Византийците му правят една привична за тях операция, с която го лишават от възможността да има потомство. С тези действия император Йоан Цимисхий иска да убеди себе си и приближените си, че с България е свършено. Да, свършено е с Източна България и с българската столица Преслав. Оказва се, че и славната Крумова династия, ако не и напълно физически прекратена, е сведена до един напълно византинизиран слабоволев бивш цар и един скопец. Покорено, ограбено и окупирано от варяго-русите, политическото ядро на българската държава не се оказва в състояние да устои на двойния военен натиск и пада под византийска власт. През 971 г. никой, който участва в триумфа на императора, а и самият той не подозират, че истинската борба за България не свършва с византийските победи от 971 г., а тепърва предстои.

 

Действие второ: Комитопулите

 

Преди, по време и след събитията от пролетта и лятото на 971 г. западните и югозападните български земи остават неопустошени и в голяма степен готови да продължат съпротивата срещу византийската експанзия. Византийският хронист Йоан Скилица и онези, които го следват или допълват, са доста лаконични по отношение на събитията в незасегнатите от походите български земи. Той говори, че четирима български велможи - синове на управителя на един от западните български комитати Никола, замислят въстание още по времето когато ромеите се опитват да прогонят русите от българските земи. Някои пишещи братя мислят, че това е „антибългарско“ въстание и виждат неговите корени в съществуването на някаква неспомената в изворите „македонска“ средновековна нация! Нужно ли е да оборваме тази „теза“? Какво по-нормално за българската провинциална аристокрация от земите на запад и югозапад, която държи на българската държавност, да се противопостави дори и чрез въстание на онази анархия, която настъпва в Преслав след 967 г.!

След смъртта на Цимисхий и настъпилата във Византия властова бъркотия българите от западните и югозападните територии реално въстават срещу съвсем формалната и неналожена на практика византийска власт извън Източна България. Те избират четиримата комитопули - синовете на комит Никола и на съпругата му Рипсимия (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), за свои управители. Прави впечатление, че мъжките рожби на Никола и Рипсимия носят рядко срещани в българската именна традиция старозаветни имена. Това обстоятелство, съчетано с някои оскъдни изворови податки, отново става причина за спекулация: видите ли, те не са българи, а арменци и не знам какви още! След като години по-късно синът на един от комитопулите в официален каменен надпис от град Битоля ясно заявява, че е „по род българин“, и поименно споменава своите предшественици, всякакви размишления на тази тема стават излишни.

В същото време от Константинопол успяват да избягат бившият български цар Борис II и неговият брат Роман и се насочват към свободните и управлявани вече от комитопулите български земи. На границата става трагичен инцидент: Борис, който е облечен в ромейски дрехи, е убит със стрела от българската гранична стража. Роман, който при тези обстоятелства остава единствен носител на българското царско достойнство, се спасява на българска територия. Ако комитопулите бяха антибългарски въстаници, ето ти изгоден случай да се разправят с последния потомък на кан Крум! Но не! Те го приемат с подобаващо уважение и го оставят спокойно да довърши земните си дни. По същото време комитопулите продължават войната с Византия на широк фронт, в която двамата най-големи от тях - Давид и Мойсей - намират гибелта си.

Давид е убит от някакви „скитащи власи“ в района между Костур, Преспа и местността, наричана Красивите дъбове. Фактически това е първото споменаване за власи в средновековен извор. Названието „власи“ е от келтско-германски произход и означава „овчари". Обикновено те се смятат за потомци на латинизираното предславянско население на Балканите, което през Средновековието говори на варваризиран латински език, изпъстрен със славянски думи. В някои случаи с понятието „власи“ се обозначават хора, които практикуват сезонно скотовъдство, т.е. движат се периодично към летните и зимните си пасища - през лятото пребивават високо в планините, а през зимата се спускат към речните долини и морските брегове.

Вторият брат - Мойсей, загива, когато се опитва със своите отряди да обсади и превземе византийската крепост Сяр. Според едни извори той е погубен от хвърлен от крепостните стени камък, а според други е съсечен от един византийски велможа под стените на града, когато конят му се спъва и пада. Съдбата на третия брат - Арон, изглежда проблематична, поне що се отнася до времето на неговата гибел. Византийският хронист Йоан Скилица споменава, че той е уличен от малкия си брат Самуил в сътрудничество с ромеите и е екзекутиран заедно с цялото си семейство в околностите на днешния град Дупница. От Ароновия род остава жив само синът му Иван-Владислав - последният цар на Първото българско царство. Някои изследователи отнасят смъртта на третия комитопул към лятото на 976 г., защото Скилица разказва за нея веднага след сведенията за гибелта на Давид и Мойсей. Други сигурни извори обаче споменават името на Арон в събития от лятото на 986 г. Нещата тук съвсем не опират само до някаква си година. Ако Арон е убит през 976 г., това означава, че още тогава най-младият от братята - Самуил, застава самостоятелно начело на свободните български земи. Ако не, което е повече от сигурно, тогава Арон и Самуил би трябвало заедно да споделят славата за големите български победи над Византия в края на 70-те и в началото на 80-те години на X в. Но тъй като върху името на третия комитопул тежи бремето на по-късното предателството, историческата традиция се е постарала да изличи неговото участие от събитията. Това, че някои от братята загиват на различни места, дава основание на някои историци да твърдят, че в свободните български земи до 976 г. има някаква „тетрархия“, т.е. комитопулите си разделят и управляват паралелно свободните български територии. Може и така да е, но изворите не съдържат категорични указания в това отношение.

Йоан Скилица, следвайки логиката на своето изложение и без да споменава повече за Арон, твърди, че след гибелта на тримата комитопули четвъртият - Самуил, става едновластен господар на България. „Той бил войнствен човек - отбелязва Скилица, - който никога не знаел покой“. Като използва жестоката борба за власт във Византия през 977-979 г., в която император Василий II с мъка отстоява властта си срещу узурпатора Варда Склир, той напада темите Тракия, Македония и Солун, опустошава цяла континентална Гърция и стига чак до Пелопонес. С други думи, Самуил налага на империята война на широк фронт и завладява немалка част от ромейските територии в Южните Балкани. Като особена негова победа Скилицз споменава завземането на град Лариса през 980 г. Жителите на града са преселени в България, мъжете са записани в списъците на българската войска и участват в сраженията с Византия. От завзетия град Самуил отнася мощите на свети Ахил и ги полага в разкошен храм, който той издига в негова чест на остров в Преспанското езеро. В близост до храма Самуил построява и своите дворци. В тази нова столица или владетелска резиденция на България се озовава и патриарх Дамян. По този начин България постига желаното единство между държава и църква. По време на тези успешни за българите години те успяват да възстановят българската власт в бившата столица Преслав и до Делтата на Дунав. Дали пък това не е дело на Арон, който по този начин дава своя принос в борбата срещу Византия на фронт, в който събитията са по-тихи и не така зрелищни? Разбира се, това е само подхвърлено предположение, което има за цел да изкара на светло неговите действия преди „семейната драма“ от 987 г. Но териториите на североизток са разорени от походите на варяго-русите и византийците, Преслав е полуразрушен, а вътрешният му град - опожарен, местната българска аристокрация е избита или изселена. Поради тази причина двамата комитопули не виждат смисъл в преместване на своята власт там и остават да оперират в съхранените и по-гъстонаселени български земи на запад и югозапад. Макар и с нов център на власт, българската държавност съхранява държавната традиция и някои от типичните за Дунавска България висши дворцови титли, например титлата „кавхан“. Изглежда, в двора на комитопулите и на цар Самуил съществува и аналог на ичиргубоила. Византийските извори превеждат тази българска титла като „топарх на вътрешните крепости“.

Едва на десетата година от своето управление император Василий II решава да преустанови българските успехи чрез военен поход в сърцето на българските земи. Целта на тази кампания е Средец или Тралица/Триадица, както българите по това време назовават града. Преди това той се опитва да внесе разединение между Самуил и по-големия му брат Арон. Не знаем подробности за хронологията на тази характерна за ромеите акция, но логиката подсказва, че това става преди големия византийски поход в България от лятото на 986 г. С по-възрастния от братята ромеите провеждат сепаративни и тайни преговори, като вероятно му предлагат да преустанови съпротивата и да признае византийската власт. Арон поставя твърде амбициозни условия: да се ожени за Ана - сестрата на император Василий II. Ромеите уж се съгласяват, но в последния момент подменят Ана с друга жена. Измамата е разкрита и преговорите - прекратени. Дали Самуил научава своевременно за опитите Арон да бъде привлечен на византийска страна? Може би не, защото по времето на обсадата на София и разгрома на византийските войски край Ихтиман на 17 август 986 г. двамата братя действат рамо до рамо. Един кратък, но сигурен като съдържание извор, какъвто е Битолският надпис на цар Иван-Владислав от 1016 г., отбелязва лаконично: „... двамата [т.е. Самуил и Арон] разбиха в Щипон [Ихтиман] гръцката войска на цар Василий...“. Опитът за предателство е разкрит и през лятото на 987 г. идва погубването на Арон и целия му род по Самуилова заповед в областта Разметаница край Дупница.

Но да се върнем към началото на събитията. В началото на лятото на 986 г. император Василий II започва своята офанзива, въпреки неуспеха да всее раздор между двамата комитопули. Той се придвижва по течението на р. Марица, минава западните разклонения на Средна гора през прохода Траянови врата и се озовава в Софийското поле. Според участващия в тези събития Лъв Дякон походът тръгва зле поради некадърността на военачалниците, лошото изразходване на припасите и активността на софийската отбрана. Българите правят излаз извън крепостните стени и веднъж унищожават разпръснатите из полето за фураж ромейски войници, втори път изгарят обсадните им машини. На всичкото отгоре византийският командващ на западните войски Стефан или Кондостефан, както го наричали заради ниския му ръст, убеждава императора да свали обсадата и да се оттегли, защото срещу него назрява нов заговор. След двадесетдневна обсада ромеите са принудени да се оттеглят и да поемат обратния път към Траянови врата. В нощта срещу 17 август 986 г. в близост до ромейския лагер пада комета и според Лъв Дякон това вещае поражение. В своето съчинение писателят дава множество примери, в които падащите звезди носят нещастие. Той се оказва прав. По стара традиция войската на българите устройва засада на византийците на изхода от Ихтиманското поле и при влизането в Траянови врата. При нападението, което става на 17 август, българите избиват много ромейски войници и пленяват императорската палатка и обоза. Император Василий II се спасява и за негово щастие избягва съдбата на Никифор Геник. Отървава се и Лъв Дякон, който пришпорва коня си и успява да излезе от капана на засадата, преди българите да завземат околните височини. Когато най-после силно оредялата византийска войска се озовава в Пловдив, вбесен от претърпяното поражение, императорът хвърля цялата вина на военачалника си Кондостефан. Той уж лъжливо му внушил, че властта му е застрашена, и така ускорил решението да се вдигне обсадата на Средец. Когато Кондостефан възразява на отправените му обвинения и се опитва да се защити, гневът на императора избухва с пълна сила. Той забравя за всякакъв императорски протокол, скача прав, хваща го за косата и брадата и го тръшва на земята. Императорската агресия към човек, който не носи основната вина за военния провал, не затъмнява обстоятелството, че първият голям византийски поход срещу владенията на Самуил се проваля с гръм и трясък.

А какво прави по това време титулярният български цар Роман? Знаем, че той резидира на различни места, но най-дълго се задържа в Скопие. Там основава известния средновековен манастир „Свети Георги Бързи“ и това комай е единственото действие, което съхранява името му в историческата памет с нещо добро. Изворите не споменават българския цар като участник в протичащите събития. Следователно той или е съзнателно изолиран от комитопулите, а по- късно и от цар Самуил, или просто няма нагласата да бъде истински ръководител на българската съпротива. Вероятно истинските вождове на българите не му гласуват доверие, защото той като потомък на рода на византийските Лакапини има симпатии към ромейската кауза. Самуил го почита като цар и въпреки че разполага с цялата власт, не оспорва неговото номинално върховенство. Арабският хронист Яхия Антиохийски, възпитан в духа на халифатската традиция, дори го нарича „гулям“ на цар Роман. В Абасидския халифат гулямите първоначално са членове на личната гвардия на халифа, а в последните векове на съществуването му по-видните от тях поемат в свои ръце цялата власт вместо формалните султани и халифи. Оказва се, че този чужд за българската и византийската традиция термин сравнително точно отразява статута на Самуил в условията на все още жив, но неуправляващ цар. Ако искаме да сме по-близо до европейската действителност, отношенията между цар Роман и Самуил много напомнят на отношенията между „ленивите“ крале и техните всесилни майордоми в ранното Франкско кралство. През 991 г., при един от походите на император Василий II срещу свободните български територии, цар Роман предава Скопие на ромеите и е отведен от тях в плен. Във Византия той преживява като затворник още 6 години и умира през 997 г. Едва сега, спазвайки принципа на династическата легитимност, Самуил се провъзгласява за „цар и самодържец на българите“.

 

Епилог

 

Победата край Ихтиман бележи кулминацията в българската съпротива срещу византийската експанзия. Самуил, вече като едноличен владетел, още неведнъж ще се радва на победите си срещу мощния и коварен съперник. В същото време император Василий II изживява поредните трудни времена - жестока борба с поредния претендент за престола, конфликт с киевския княз Владимир, постоянни неуспехи срещу българския владетел. Сполетян от тези изключителни трудности, императорът се затваря в себе си, става безпощаден и раздразнителен, заживява аскетично и никога не си поставя за цел да се ожени и създаде потомство. През 989 г. той постига нещо, което неимоверно ще разшири хоризонта на „византийската общност“. След драматични обрати в отношенията с княз Владимир ромеите успяват да го убедят да приеме византийския тип християнство. Така византийското влияние се разпростира върху славянизиращата се Киевска Рус. С помощта на отряди на княз Владимир (впрочем изворите споменават, че варяго-руси участват и преди това във византийските походи в България) Василий II най-после приключва победоносно борбата за съхраняване на властта си. „Българският принос“ в християнизацията на киевската държава не е документиран, но изглежда почти сигурен. Славянската писменост, литургия и книжнина няма откъде да проникнат на руска почва освен от България. На князете на Киевска Рус са спестени много колебания и дипломатически усилия, защото механизмът на приемане на византийското християнство на говорим език вече е отработен на българска почва. Основните книги са преведени, а книжовниците и духовниците на Киевска Рус имат от кого да се учат. Дали това се харесва на някои, е друг въпрос.

След категоричното установяване на своята власт в Константинопол основна грижа на Василий II става България. Двете воюващи страни възприемат стратегия, която изключва генералните сражения от миналото. Противниците се придържат към походи дълбоко в територията на другия, като изненадата се превръща в тяхно основно оръжие. Цар Самуил продължава с походите си дълбоко на юг във византийска територия, а ромеите се опитват да ограничат неговата власт, като нападат и превземат периферните български области. Нерядко те изненадващо обсаждат, а понякога и превземат крепости с ключово значение за отбраната на българската територия. В тази война на изтощение постепенно започва да си казва думата по-големият византийски военен и човешки потенциал.

Стара истина е, че войната е царство на хаоса. Сякаш за да потвърдят тази максима, съвременните извори говорят за множество сражения и обсади, без да оставят на съвременния читател някаква стройна хронология. И все пак към 997 г. при поредния си поход на юг в континентална Гърция цар Самуил и придружаващият го негов син Гаврил-Радомир (или Роман, както го наричат изворите) търпят тежко поражение край реката Сперхей от византийския пълководеи Никифор Уран. Българите дават много жертви, самият Самуил и синът му са ранени и се спасяват, като се преструват на загинали. След това те се измъкват през планините на запад и се добират на българска територия. Тежката рана на лявата ръка, която цар Самуил получава в това сражение, ще изиграе ключова роля в идентифицирането на неговия скелет и респективно на неговия гроб в църквата „Свети Ахил“ в Преспанското езеро.

След като се възстановява от злополучното сражение и като усеща наближаващата византийска офанзива, българският цар извършва серия от контрадействия. Той нахлува и завладява територията на миниатюрното Дуклянско или Зетско княжество (в дн. Черна гора) и пленява неговия княз Иван Владимир. След това продължава похода си по Далматинското крайбрежие, достига до град Задар, след което се връща във владенията си през Босна и Рашка (по-късната Стара Сърбия). Трудно можем да установим какво от обходените територии остава под българска власт, но стратегическата цел на похода е ясна. Подобно на цар Симеон век преди това, в перманентната война с Византия Самуил се опитва да ограничи максимално нейното влияние на Балканския полуостров и така да я изолира от евентуални нейни бази и съюзници.

В тези напрегнати времена не липсват романтични любовни истории - нещо, което не се среща често в Българското средновековие. Две от дъщерите на цар Самуил се влюбват и омъжват за видни пленници, държани от баща им в почетен плен в неговите дворци. А цар Самуил, нали освен владетел е и баща на момичета в трудна възраст, обикновено се съобразява с техните желания. Мирослава, първата дъщеря, се залюбва с пленения византийски военачалник от арменски произход Ашот и е омъжена за него. Доколко младоженецът е бил щастлив, не знаем, но получава свободата си и поста управител на Драч. Оттам той и неговата българска съпруга се качват на кораб, предават града на ромеите и дезертират в Константинопол, радушно посрещнати от византийския император. Втората Самуилова дъщеря - Косара, се влюбва в пленения зетски княз Иван Владимир и по примера на първата е омъжена за него. Като царски зет съпругът на Косара е върнат на престола на Зетското княжество като български васал. По-късно той е убит от последния български цар Иван-Владислав.

В самото начало на второто хилядолетие след Рождество Христово, в годината 1000, става ясно, че голямата византийска офанзива срещу България вече е в ход. Започва се с повторното налагане на византийска власт в областта на бившите български столици Преслав и Плиска. На следващата година византийските войски обсаждат Видин и въпреки упоритата и на моменти много ефикасна съпротива го превземат след 8 месеца. Император Василий II високо оценява завземането на Видинската крепост. В една от своите грамоти в полза на охридския архиепископ, издадена веднага след завладяването на България, той заявява, че тъкмо това събитие му „отваря пътищата си за страната [България]“, т.е. офанзивата от 1000 г. той смята за успешно начало на бъдещите си завоевания на българските земи. За да възпре ромеите, цар Самуил предприема насрещен поход към Адрианопол, но успява да превземе и разграби само градския пазар, провеждан извън стените на града. Без да се впечатляват от българските контрадействия, ромеите продължават методично с ежегодните си походи в България. Част от българските градоначалници се съпротивляват, други се предават - в тази напрегната обстановка има много героизъм и много предателства. Символ на съпротивата стават Николица - управител на Сервия (град в областта Тесалия в дн. Гърция), Драгшан - управител на Воден, и особено Кракра - управител на Пернишката крепост и на още десетки укрепени места в околността на града. Притиснат от мощната византийска офанзива, в края на краищата българският цар се отказва от активната съпротива и нарежда да се строят укрепени лагери по местата на предполагаемите византийски маршрути към основните български крепости.

Един от основните такива лагери се издига в района на крепостта Ключ, разположена между дн. Петрич и Дойранското езеро. Това е мястото, от което византийските войски лесно и бързо проникват в самото сърце на българската държава. В укрепленията при Ключ е настанен значителен гарнизон от над 15 000 души. Когато през лятото на 1014 г. император Василий II потегля тъкмо през този маршрут за поредния си български поход, укреплението и гарнизонът оказват толкова успешна съпротива, че ромейското придвижване е спряно. Тогава един византийски отряд начело със стратега на Филипопол Никифор Ксифий успява да заобиколи укрепленията и да се озове в гръб на защитниците на Ключ. На 29 юни ромеите атакуват изненадания гарнизон, разрушават преградните стени и пленяват значителен брой български войници. Последва разправа с тях, която няма равна на себе си в изпълнените с какво ли не българо-византийски отношения. Около 15 000 пленници са ослепени, като на всеки 100 е оставен по един едноок. Полуослепените водачи на плененото войнство трябва да го заведат при българския цар. Ето как византийският хронист Йоан Скилица описва срещата на царя с ослепените му войници. „А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял“. Това става на 6 октомври 1014 г. Тялото на покойния български цар е положено в специален гроб в построената от него катедрала „Свети Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. През 1969 г., 955 години след Самуиловата гибел, неговият гроб е открит при разкопки от гръцкия археолог Николаос Муцопулос. Скелетът на цар Самуил показва, че той почива на възраст около 70 г. и е висок към 160 см височина, характерна за повечето хора от тази епоха. Това, което свързва скелетът на цар Самуил с реални исторически събития с негово участие, е следата от дълбока рана в лакътната става на лявата му ръка, получена в злополучната за българите битка при р. Сперхей. Счупената ръка е зараснала накриво по време на продължителното бягство на Самуил и на неговия син от мястото на сражението. С осакатена лява ръка българският цар преживява последните седемнадесет години от своето управление.

А византийският император? За себе си той е повече от доволен. Прикачил си е прозвището Българоубиец и е станал свидетел на смъртта на непримиримия си български противник. За него жестокото ослепяване на пленените български войници не е нищо повече от ефикасен начин за сломяване на съпротивителния дух на българите, който той използва - макар и в по-малки мащаби - и в следващите години на своите походи в българските земи. И въпреки проявената жестокост византийското напредване не върви гладко. Малко след успеха при Ключ ромеите напредват до Струмица, като разрушават издигнатите укрепления. Тук някъде попадат на засада и търпят ново поражение.

Девет дни след смъртта на цар Самуил за негов наследник е коронясан синът му Гаврил-Радомир, наричан с „царското име“ Роман. Според Йоан Скилица той се отличава с огромна физическа сила, но отстъпва по разум на баща си. Император Василий II продължава своята офанзива, превзема още крепости, изселва пленените българи и ослепява онези, които дръзват да окажат по-упорита съпротива. През есента на 1015 г. войната пламва отново, като този път чрез специален пратеник българският цар уведомява ромеите, че е готов на споразумение. Това се тълкува или като ход за печелене на време, или може би като свидетелство, че у самия цар и сред хора от неговото обкръжение се засилват капитулантските настроения. Това е и последното сведение, което имаме за сина на Самуил.

Какво ли се крие зад тази „династическа драма“, разиграла се само три години преди гибелта на България? Примамливо е да се мисли, че Гаврил-Радомир е отстранен от антивизантийската „партия“, чийто представител е Иван-Владислав, т.е. че в средите на българската аристокрация и династия бушува традиционната борба между провизантийска и антивизантийска групировка. Все пак нещата изглеждат като че ли доста по-прости: става въпрос за борба за власт и за продължение на „семейната драма“ в семейството на комитопулите, започнала с убийството на Арон и неговия род. Във всеки случай Иван-Владислав - последният цар на Първото българско царство, проявява фрапираща неблагодарност, като убива онзи, който през лятото на 987 г. го е спасил от сигурна смърт.

Краткото управление на цар Иван-Владислав може да се определи като началото на края за българската държава. Ромеите продължават методично да завладяват крепости и да напредват във вътрешността на българските земи. Те завземат някои от периферните резиденции на българските царе, преселват пленени българи в отдалечени земи, с всичко показват, че за тях няма друга цел освен унищожаването на България. В тази обстановка царят не намира други полезни ходове, освен ремонт и допълнително укрепване на все още непревзетите крепости и отвличане на византийското внимание чрез обсада на северноалбанския град Драч. По време на обсадата между Иван-Владислав и местния византийски велможа Никита Пигонит е обявен конен двубой в турнирен стил, но с истински оръжия. По време на стълкновението ромеите нарушават рицарските правила на двубоя - двама византийски войници се намесват и пронизват българския цар с копията си.

Смъртта на българския цар отприщва вълна от неверие в съпротивата и много български боляри слагат оръжие. Така постъпват иначе коравият защитник на Перник Кракра, управителите на Битоля, Струмица, Скопие, Охрид и други крепости, българската царица Мария и част от нейните синове и дъщери. В Охрид Василий II слага ръка върху българските царски съкровища и ги разпределя между войската си. Единствен престолонаследникът Пресиан и неговите братя правят опит да продължат съпротивата в албанските планини, но пред лицето на триумфалния византийски поход из българските земи също слагат оръжие. Още неколцина български боляри отказват да се предадат. Това са Ивац управител на част от българските владения в днешните албански земи, неизвестният по име управител на Сирмиум, Елемаг и Гавра - управители на албански Белград (Берат). Тяхната съпротива бързо и жестоко е сломена - къде със сила, къде с измама. Оцелелите български войници са събрани, записани в списъците на византийските стратиоти и изпратени на изток, за да завоюват арменските земи в полза на Византия. По стара традиция император Василий II отвежда пленената царица Мария и нейните наследници в Константинопол, но дори и не си прави труда да изпълнява церемонията по публичното им лишаване от власт - задоволява се само с благодарствен молебен в катедралния храм „Света София“. След близо 50-годишна борба византийският император най-после успява да осъществи старата мечта на своите предшественици - да унищожи българската държава.

Две години преди края на българската епопея последният български цар възстановява крепостта Битоля и нарежда там да бъде поставен възпоменателен надпис. Неговото съдържание е кратко, но струва повече от много псевдоисторически предположения и хиляди изписани страници със съмнителна стойност. Затова в края на епилога на българската драма ще си позволя да цитирам основната част от него: „През годината 6523 от Сътворението на света [1015- 1016 г.] обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан [цар Иван-Владислав], самодържец български, с помощта и с молитвите на Пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните Апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите... Този самодържец [цар Иван-Владислав] беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил...“.

 

X

Right Click

No right click