В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Българите под сянката на Pax Byzantina

Посещения: 2853

Индекс на статията

 

БЪЛГАРИТЕ ПОД СЯНКАТА НА PAX BYZANTINA

 

Християнският Запад и християнският Изток

 

В първите две десетилетия на втория християнски милениум, когато завършва „българската епопея“ в борбата срещу византийската агресия, Западна Европа навлиза в нов етап от своето развитие. Повечето изследователи наричат този период Развито средновековие и изтъкват оформянето на двете основни класи на средновековното общество - зависимите селяни и феодалната аристокрация.

Независимо от терминологичния консенсус историците от различни школи наблягат на разнообразните особености на този период от историята на континента. Но откъде прочее да започнем? Европейската действителност след годината 1000 е прекалено пъстра, за да позволи лесно и безпроблемно концептуализиране. И все пак!

Според някои в основата на новия средновековен период стои демографският бум, който довежда до неколкократно увеличаване на населението на Европа. Това води до разчистване на гори и до извоюване на обработваеми пространства, до създаване на „излишно население“ и изтичането му от селата в средновековните градове, но и до нови социални напрежения и конфликти. Ръстът на населението се подсилва от липсата на значими външни нашествия от типа на викингските и унгарските и от отсъствието на големи чумни пандемии, които спохождат европейските земи в зората и в залеза на Средновековието.

Други смятат, че основен белег на периода е възникването на средновековните градове - според един добре известен израз „най-красивото цвете на Европейското средновековие“. Подобно на гъби след дъжд, тези градове се появяват във всички части на католическа Европа - първо в Италия и Южна Франция, после в останалите европейски територии. Новите граждани възприемат формулираните в Северна Италия принципи на комунално управление. Градските хора образуват вид асоциация, в която те се обвързват с клетва да пазят общия мир, да защитават общите свободи и да се подчиняват на общи, избрани от самите тях длъжностни лица. Девиз на града комуна става изразът „Градският въздух прави човека свободен“. Средновековните градове комуни въпреки цялото си разнообразие от устройства и форми на демокрация представляват истински „островчета на свобода“ в една сурова и пълна с жестокости и насилие действителност. В тях възникват групи от свободни граждани - читадини, бюргери, буржоа, които ще получат общото название „трето съсловие“. Това съсловие представлява първообраз на бъдещата буржоазия и има свой морал и особени ценности, различни от тези на аристокрацията и на селяните. Стопанската и търговската дейност на новото съсловие динамизира цялостното развитието на обществото и въвежда в него новости, които днес смятаме за нормални, например нотариалното дело. В града комуна възниква примитивен капитализъм, който работи на познатия принцип „пари-стока-пари плюс“. Там обаче има и рудименти на примитивен социализъм: градските управи регламентират всичко - от изхранването, образованието и здравеопазването до производството, цените, реализацията на продукцията, забраната на женския и детския труд (разбира се, не от хуманизъм, а от страх жените и децата да не подбият цената на труда). В градската икономика се появяват нови занаяти, създават се нови технологии, например предачното колело - първият механизъм за предаване на въртящ момент чрез ремъчно устройство. По-късно ще бъде изобретен и механичният часовник с тежести, който възпитава ново отношение към времето и неговото измерване. В областта на строителството средновековната градска икономика ще изобрети скрипеца, с помощта на който могат да се издигат огромни каменни блокове на голяма височина. Това нововъведение, съчетано с полета на средновековния религиозен дух, води до издигането на първите готически катедрали - едно от най-бележитите архитектурно- художествени постижения на средновековна католическа Европа. А морските градове комуни възприемат от Северна Европа и усъвършенстват нов тип кораб, който поради тумбестия си силует получава определението „кръгъл“. Той слага край на вековното господство на галерата - този „морски болид“, който развива скорост, но не може да носи значителни товари. Кръглите кораби позволяват пренасяне на големи количества стоки, но също така и на въоръжени рицари в експедициите им към Светите места. Несъмнено възникването на средновековния европейски град комуна дава на Стария континент огромно преимущество пред непознатите все още общества от Далечния изток и много по-познатото общество на тогавашна Византия. В годините на Развитото средновековие триъгълникът град-замък-централна власт или, казано иначе, трето съсловие-рицари-императори (крале, графове и др.) оформя вектори на противоречия, около които за дълго време се фокусират обществените отношения.

За трети изследователи на преден план изпъква драматичната „борба за инвеститура“. С този израз се обозначава съперничеството на светската власт, представлявана от германските императори от Саксонската династия с Папската курия, представлявана от т.нар. папи клюнийци за това, кой да определя епископите и да признава владетелските титли на поместните владетели. Споровете около правото на инвеститура всъщност крият в себе си иманентно присъщото зa средновековното общество противоречие между светската и църковната власт. Съперничеството намира своя емблема в т.нар. поклонение в Каноса. След като отлъчва немския император Хайнрих IV, папа Григорий VII великодушно му „позволява“ да проси за милост, като го оставя да стои бос и облечен в груба плащаница в зимния студ пред портите на папския замък Каноса. Императорът е опростен, но по-късно взема реванш, като детронира своенравния папа. Да, папската институция се опитва по всякакъв начин да наложи папоцезаризма в чистия му вариант, но среща все по-успешна съпротива от императора и от отделните представители на властта. По-късно, когато рудиментите на национални държави се консолидират достатъчно, Апостолическият престол започва все по-често да се сблъсква с нежеланието на новата феодална класа да се съобразява с папския абсолютизъм. И, разбира се, през 1054 г. настъпва Великата схизма, т.е. окончателното разделяне на Римската курия и Патриаршията в Константинопол. До този момент те формално са обединени въпреки периодичното изостряне на конфликтите между тях по различни поводи.

Освен всичко друго, това е и епохата на първите Кръстоносни походи. Парадоксално е, че Византия, която векове наред се бори на живот и смърт с исляма и с различните му представители, не развива кръстоносната идея, въпреки че в отделни моменти стои близо до нейната теория и практика. Кръстоносните походи - това емблематично за западната средновековна цивилизация явление, могат да се определят и като религиозни войни на християнството срещу исляма, намерили израз в опитите да се завладее Йерусалим, и като колонизационни походи на западните хора на Изток, и като войни, в които за пръв път има някакъв идеал. Като цяло и въпреки многобройните жертви и обилното проливане на кръв Кръстоносните походи водят до обмен на знания и практически умения между християните от Европа и мюсюлманите от Изтока. Периодичните сухопътни кръстоносни походи минават през българските земи и по диагонала на византийските владения на Балканите и в Мала Азия и така позволяват пряк контакт между хората на Запада и хората от „византийската общност“. Логичните очаквания са, че тези контакти между разделени християни, но все пак между хора, споделящи обща вяра в Иисуса Христа, ще доведат до по-добро опознаване и сближаване. Уви, става тъкмо обратното! Конфликтите, които често съпътстват срещите между тях, водят до изграждането на взаимни негативни стереотипи. Оказва се, че това не са временни настроения, а устойчива личностна и колективна ориентация, която продължава през следващите столетия.

За разлика от Византия, Западна и Централна Европа през този период не изпитва сериозни външни нашествия. Борбата на християните с араби и бербери в Испания продължава, но вече ги няма нито набезите на викингите, нито опустошителните рейдове на унгарската конница. Въоръжени конфликти не липсват, но те са в повечето случаи „вътрешни“. Така например норманите на Уилям Завоевателя през 1066 г. завземат Англия, немските императори десетилетия наред се опитват да завладеят Италия, а по-късно насочват своята експанзия в Източна Европа. Продължават и локалните войни с обичайните им жестокости. Като цяло Европа е оставена сама да решава своите проблеми и в сравнително малка степен зависи от външни фактори. Но да се идеализира европейското развитие в този период и да се замества действителността с някаква виртуална романтика, е във висша степен неуместно. Континентът продължава да живее примитивно, повечето от градовете и замъците все още са дървени, селяните страдат от войни, гладни години и болести, гражданите - от болести, причинени от лоша хигиена, от периодични опустошителни пожари, от презрително и арогантно отношение от страна на сеньорите и от какво ли още не. Комбинацията от постижения и проблеми все пак създават предпоставки за навлизането на Европа в най-успешния век на средновековното си съществувание - тринадесетия.

А Византия? Как стои империята, в чиито граници българите са принудени да съществуват за точно 167 г. след злополучната за тях 1018 г., в контекста на общото европейско развитие?

Веднага бие на очи обстоятелството, че Източната империя представлява по-компактна политическа единица в сравнение с разпокъсания западно- и централноевропейски средновековен свят. Поради това тенденциите в нейното развитие са по-ясни и по-лесни за исторически синтез.

В десетилетията след големите завоевания на император Василий II Византия се държи така, сякаш е постигнала своята програма максимум. Тя е съкрушила българите, завладяла е Армения, спечелила е стратегическа победа над арабите. Територията ѝ е внушителна - цели 1 100 000 кв. км. Населението ѝ въпреки липсата на точни данни е не по-малко от 10-11 млн. души. За сравнение: населението на Англия към края на XI в. не надхвърля 1,5-1,6 млн. души. При това положение управляващият елит в Константинопол решава, че не трябва да прави нищо, освен да съхранява и да се наслаждава на постигнатото. Идеалът за суровия и грубоват император завоевател, заложен в епохата на Василий Българоубиец, им се струва неуместен и бързо е заменен с друг тип венценосец. Епигоните на завоевателя са далеч от неговото амплоа. Те предпочитат дворцовия разкош пред войнишката палатка. Повечето от тях са интелигентни и съдействат за новия разцвет на науките и изкуствата, за повторното откриване на константинополската висша дворцова школа и за възраждането на интереса към Гръцката античност. Тези императори, които някои изследователи наричат с основание „цивилни“, са меценати на изкуствата и с охота се впускат в дворцови интриги. И в двете поприща те постигат забележителни успехи. Усърдно им помага камарила от царедворци, сред които изпъква със съчетанието от интелигентност, начетеност и безскрупулност фигурата на Михаил Псел. В сравнение с все още примитивната Европа Византия впечатлява със своето богатство и уреденост. Към нея с охота се стичат „soldiers of fortune“ (наемници) от всички краища на континента от Скандинавия до мъгливия Албион. В Източната империя те не само печелят пари, но някои от тях правят военна кариера, като потушават антивизантийски въстания или колонизират далечни и рядко населени земи. Впечатлени от външния вид на тези деца на Севера, българите сполучливо ги наричат „русите бради“. В този „византийски мир“ (pax byzantina) от първите десетилетия на 11 столетие всичко изглежда подредено и спокойно. За добрия познавач на византийската действителност обаче подобно спокойствие е изключение и не може да съществува безпроблемно за дълго време.

В обществен смисъл императорите епигони изоставят напълно мерките за защита на свободното военнозадължено селско население, защото това им се струва ненужно. Та кой би дръзнал да наруши политическата идилия, до която Византия достига след немалко усилия и кръв? На политическия хоризонт поне временно не се появява значима опасност. В недрата на относително еднородното население се появяват зависими селяни, които византийската терминология нарича с библейския термин „парици“ (букв. преселници). Селянинът стратиот е заменен от византийски тип феодали, наричани в изворите „прониари“ (от гр. прония - грижа). Това са провинциални аристократи, които пожизнено ползват определени приходоизточници срещу задължението да се явяват на поход със своя свита или да изпълняват друга държавна служба. С други думи, византийското общество развива в себе си институции, които са сходни със съответните европейски категории. „Вестернизацията“ се засилва с времето. Византийският император Мануил I Комнин например, който е женен за западна принцеса, охотно приема в двора си западни рицари, сам възприема елементи от рицарския етос и дори организира рицарски турнири. Но този процес не е дълбок и същностен и засяга само елита и формата. Намалената численост на армията поради нейната аристократизация се компенсира с наемници от най-различен произход, които са трудно управляеми и струват скъпо на хазната.

Две неща империята не създава и това до голяма степен се оказва фатално за бъдещото ѝ развитие: свободни градове и условия за развитие на модерни за времето си технологии. Византийската политико-държавна идеология не признава и смачква всяка проява на градска автономия, а византийските интелектуалци и занаятчии не създават нищо ново в областта на производството. В перспектива това ще доведе Византия до прогресивно изоставане от европейските общества. Управляващите в Константинопол продължават да смятат своите поданици за ромеи и по типичен свой маниер не забелязват, че в земите на империята вече има създадени регионални етнически самосъзнания - българско, гръцко, грузинско и др. Инкорпорирането на нови народности със свое самосъзнание и възходът на гръцкото самочувствие на провинциалните магнати като капки киселина разлагат иначе подредената представа за вътрешен ред и ромейска еднородност.

Другата особеност на византийското развитие е геополитическа и е свързана с особената географска конфигурация на нейната територия. Ако в Европа конфликтите с външни завоеватели отиват в миналото, през XI в. империята е връхлетяна от ново, този път тюркско в основата си нашествие, което е толкова значимо, че го наричат „Ново велико преселение“. Дали поради цикличната промяна на климата, дали поради други, трудно уловими причини, тюркските племена се раздвижват и техните лесно подвижни номадски конници обхващат като с клещи територията на Византия. По Долен Дунав нахлуват поредица от племена, които унищожават за дълго време византийската власт в Подунавието. А в Мала Азия се появяват селджукските турци, които поемат от арабите щафетата да тормозят този жизненоважен за империята регион. През 1071 г. селджуките нанасят емблематично поражение на византийските войски при арменската крепост Манцикерт и така отбелязват края на ромейския военен комфорт на Изток. Със закъснение ромеите разбират, че от военна гледна точка сбирщината от наемници и прониарски свити не могат да се мерят по боеспособност и жизненост с някогашното селско опълчение. А за адекватна военна реформа няма достатъчно воля, защото войската от рицарски тип неминуемо ще подсили провинциалната аристокрация и ще ерозира властта на столичните чиновници. От поражението при Манцикерт насетне, та до самата гибел на Византия тюрките в различни конфигурации и при различни ситуации ще представляват постоянен противник на империята в азиатските подстъпи към Константинопол. Българите и другите подчинени на империята народи използват настъпилата военна нестабилност, за да заявят чрез въстания желанието си за политическа свобода.

През 1081 г. на власт в Константинопол идва първият представител на династията Комнини - Алексий I. Епохата на Комнините продължава до 1185 г. и довежда до очевидна стабилизация на политическия и обществения живот. Алексий I Комнин отблъсква враговете, налага с твърда ръка относителен вътрешен мир и оставя на своите наследници една империя, която отново се оказва способна на външна експанзия. Отново избуява византийския универсализъм, който води до това, че някои от Комнините бленуват за създаването на единна империя, в която властта над хората и душите си разпределят василевсите в Константинопол и папите в Рим. Това временно укрепване на Византия, което някои определят като „загадката на Комнините“, води до прекратяване на големите антивизантийски въстания в българските земи. „Загадката“ все пак не трябва да се търси само в обстоятелството, че всички Комнини са много способни военачалници и администратори. В тяхно лице за пръв път трайно във Византия се налага властта на провинциалната военно-поземлена аристокрация. С други думи, в империята се осъществява класически обществен сценарий, при който успокоение настъпва, след като най-силната социална група взема властта. За цели 100 години Комнинова Византия съществува като съсловна монархия, в която властта се упражнява от династията в съюз със съсловието на провинциалните поземлени магнати. Всеки що-годе исторически грамотен човек би казал, че в Комниновия модел се крие едно огромно противоречие. Ако гръбнак на управлението са все по-засилващите се провинциални аристократи, то те рано или късно ще оспорят прерогативите на централната власт. С други думи, византийската съсловност за разлика от тази във Франция например, основана на съюз между краля и градовете, не може да доведе до трайна регенерация на централизираната държавност, защото основното звено в нея е носител на идеята за откъсване от властта на столицата. В началото моделът на съсловната монархия работи, но към 80-те години на XII в. се изчерпва и довежда до дезинтеграция и сепаратизъм, корупция, полуреформи, провеждани с ожесточение, но оставящи обществените проблеми нерешени, подновени борби за власт и засилени освободителни движения на подчинените на Константинопол народи. В краткия период между края на Комниновата династия в 1185 г. и фаталната 1204 г. Византия започва да се разпада. Кръстоносците от Четвъртия поход довършват действието на провинциалния сепаратизъм, като на 12 април 1204 г. превземат Константинопол. Така те лишават империята от последния елемент, който крепи съществуването на държавната пирамида. Ударена в самия си център, Византия рухва като детски замък от карти и престава да съществува за цели 57 години.

Съдбата на българите под византийска власт изпитва влиянията на перипетиите в имперското развитие. Реалният шанс за освобождение идва тогава, когато в края на XII в. българските земи стават елемент от разпадането на имперския интегритет. Това обстоятелство, съчетано с много други фактори от вътрешно, чисто българско естество, води до победоносно въстание и до възкръсване на българската държавност. Но нека започнем поред!

 

Адаптацията

 

„И след това се намери цар от друго коляно на име Василий. Тогава падна венецът на благочестивия и христолюбив цар Константин на неговата глава. И прие Василий царството, и погуби всички вражески земи и езически народи като някакъв храбър мъж. В дните на царя Василия много блага имаше сред людете. Прекара Василий в царството си 30 години, без жена, ни грях и благословено беше царството негово“.

За тези, които не могат веднага да се ориентират откъде е този цитат, уточнявам, че това е XII параграф от „Български апокрифен летопис“, създаден от неизвестен по име български книжовник към средата на XI в. „Цар Василий“, за когото в текста са казани хубави думи, не е никой друг, освен известният император Василий Българоубиец, който не само ослепява пленените Самуилови войници, но смазва безпощадно българската съпротива и завладява България. Откъде идва този удивителен лоялизъм на българския книжовник към византийски император, който надминава всички свои предшественици с жестокото си отношение към българите? Очевидно не от липса на средновековен патриотизъм, който книжовникът притежава в изобилие: в края на краищата той ни предлага първия вариант на собствен поглед към българската история и не може да бъде причислен към онези българи, които искат да се докарат пред новата византийска власт. Тогава?

За историка винаги е трудно да проникне в начина, по който един покорен през Средновековието народ приема своите завоеватели. Тогава малцина, да не кажем, почти никой не се интересува от изживяванията на обикновения човек. Средностатистическите българи, да не говорим за тези, които са грамотни, след 1018 г. по принцип имат изградено българско самосъзнание, в което доминират антивизантийските настроения - това е нормално след близо 50-годишната съпротива срещу византийския пристъп. Но в същото време и ежедневието казва своята дума. Завоеванието отминава, идва време за адаптация към новата византийска власт.

Вярно е, че император Василий Българоубиец притежава всичко, което да го направи омразен за поколения българи. В същото време той, смазвайки без пощада България, постъпва спрямо покорените българи така, както постъпват всички умни завоеватели. За оставащите 7 години от своето управление след фаталната 1018 г. той прави всичко, та обикновените българи да не усещат „византийския ярем“ в неговите най-уродливи форми. На първо място запазва старата данъчна система, в основата си натурална. Според византийския хронист Йоан Скилица всяко българско семейство при българските царе дава на хазната по една крина жито и просо, и по една стомна вино. Това е в удивителен контраст с тежката византийска данъчна система, в основата си парична, която скоро ще се стовари и върху българските плещи. Но за времето на първите години на чуждата власт запазването на старите порядки прави впечатление и води или до смекчаване, или до забрава на злините, които Василий Българоубиец е причинил на българите. При това, изглежда, императорът има и исторически късмет, защото нападенията на печенегите започват тъкмо една година след като той склапя очи. Следователно българите нямат основания да свързват неговото име с опустошителните нашествия на варварите през XI в.

Но император Василий Българоубиец не запазва само данъчната система, която винаги е интересувала обикновения човек. Той полага усилия да съхрани църковната организация в българските земи, като осъзнава, че църквата е онази институция, която в тази епоха стои най-близо до хората. Той, разбира се, не би могъл да запази Българската патриаршия в онзи ѝ статут, в който тя съществува преди завоеванието. Императорът я деградира в Българска архиепископия, поставя я на една нога с архиепископията в Кипър и определя за пръв неин предстоятел българина Йоан Дебърски - бивш игумен на манастира „Света Богородица“, разположен край дебърското село Агноандники. Център на новата архиепископия става Охрид, поради което в научната литература и не толкова в изворите тя е известна под името Охридска архиепископия.

С три поредни грамоти, издадени в интервала 1019-1025 г.. императорът очертава границите на архиепископията, посочва поименно подчинените ѝ епископии и дарява на всеки епископ определен брой зависими селяни (парици), които със своя труд и данъци да издържат Божите служители. От тези грамоти става ясно, че Българската архиепископия притежава около 30 епископии и се простира от Сремска Митровица и Белград на северозапад до Дръстър (Силистра) на североизток, до епископиите в днешна Северна Гърция на юг и до албанските земи на запад и югозапад. След смъртта на първия архиепископ - българин по произход, на архиепископския престол се възкачват по правило византийски духовници, някои от които, като например Теофилакт Охридски, са видни писатели и богослови на епохата. Въпреки своя ромейски произход и опитите си чрез литературно творчество да приобщят българите към ромейската общност, тези охридски предстоятели винаги с гордост носят титлата „пастир на българите“. Справедливостта изисква да се отбележи, че ромейските църковни предстоятели в Охрид не пречат и някои дори помагат за популяризиране на паметта на български светци от ранга на св. Йоан Рилски. Тъкмо когато българите са под тяхна църковна власт, в западните земи просияват монашеските подвизи на тримата основни следовници на българския светец - Йоаким Осоговски, Прохор Пчински и Гаврил Лесновски, и са основани техните манастири. Не толкова от любов към българите, които те смятат за груби и полуварвари, а вероятно поради дълбоката си християнска вяра, която не дели хората по национална принадлежност, охридските архиепископи не пречат на култа към основни български светци. Иначе някогашните български институции, които подкрепят и регулират каноничните параметри на българския книжовен живот, повече не съществуват и българоезичната литература от времето на византийската власт придобива ясно изразени апокрифни черти.

Но император Василий Българоубиец не е могъл да знае докъде в бъдеше ще достигне чувството за автокефалност на охридските архиепископи, която той гарантира със своите грамоти. Постепенно те толкова се вживяват в своята църковна самостоятелност, че започват да оспорват църковната власт на Константинопол. Основен пункт в отстояването на правата им става теорията, че тяхното седалище в Охрид не е нищо друго, освен някогашната Юстиниана Прима - родното място на император Юстиниан Велики. Юстиниана Прима всъщност се намира далече на север, на около 30 км западно от днешния сръбски град Лесковац, но стара истина е, че една теза, повторена повече пъти, добива популярност.

Но дотук с „милостта“, която император Василий Българоубиец изсипва върху българите. Неговите действия за успокояване на покорените българи, изглежда, имат резултат, но останалите му управленски решения, както и тези на неговите приемници, показват, че византийските управляващи сериозно се заемат с онова, което те наричат „съединяване под един ярем на разделението“, т.е. с инкорпориране на българските земи и българите към Ромейската империя.

По отношение на онези българи - аристократи или обикновени войници, които оказват съпротива, отношението е ясно: които оцеляват, са преселени в далечни краища на империята, а на тяхно място са настанени ромеи. Онези, които слагат доброволно оръжие, получават византийски титли и длъжности, оженени са за представителки на ромейската знат и някои от тях поставят началото на известни ромейски фамилии от български произход. Съдбата отвежда потомци на тези родове в Италия, където техни наследници живеят и до днес. Така например за роднини на династията на цар Самуил се смята италианската благородническа фамилия Миструци ди Фризинга, чиито представители са живи и здрави до днес. Изключенията от тази политиката на ромеизиране на българската аристокрация са малко. Така например скопският болярин Георги Войтех - ръководител на антивизантийското въстание от 1072-1073 г„ е потомък на „рода на кавханите“. Следователно това българско аристократично семейство някак си преживява завладяването и мерките за обезличаване на българското болярство. Целта на ромейската власт е повече от ясна и тя обикновено се следва от всички завоеватели: да се лишат покорените от възможни водачи и така да се удължи максимално властта над тях. А иначе във времето на византийската власт хиляди български мъже служат във византийската войска като членове на прониарски свити или като наемници и на тях се пада поне частица от славата на византийското оръжие от този период.

Преди години някои от видните български историци, като Васил Златарски например, са смятали, че след 1018 г. целостта на България не е нарушена и тя попада en bloc във византийска територия. Сега вече знаем благодарение на обработването на нов материал и осмислянето на стария, че това твърдение не отговаря на истината. Един от белезите на византийското желание да се сложи край на българската държавна традиция е разпределянето на българските земи според съществуващата византийска темна организация. Ромейската администрация все пак се съобразява с териториалното им статукво по време на завоеванието. Това означава, че тя взема предвид географските особености на терена, обхвата на българската територия в 1018 г. и конкретните военни и административни необходимости на имперския провинциален организъм.

В административното разпределение на земите на българите, наложено след 1018 г., доминира голямата тема България. Тя неслучайно е наречена така. Разпростира се в централните части на Самуилова България или върху онези земи, останали под българска власт след големите византийски походи от 1014-1018 r. С течение на времето нейната територия се променя, като тя ту се присъединява, ту се отделя от съседните теми. За пръв катепан на тема България със седалище в Скопие е назначен известният византийски пълководец Давид Арианит. След него на този пост застават Константин Диоген, Христофор Вулгарос (ако се съди от името, той е българин по произход), Варда, управител със странното име Тзурванел, Василий Монах и много други. Тези управители се споменават или от съвременни византийски автори, или имената им са познати само по запазени техни оловни печати, с които скрепяват официалната си кореспонденция. От тези извори става ясно, че византийските провинциални велможи носят разнообразни титли - стратези, катепани, дуксове, сатрапи, архонти, игемони и др.

Сложна административна история изживяват българските земи между Дунав и Стара планина, които в периода на Първото царство са ядро на българската държавност. Поради изпълнената им с поврати политическа история в периода 971-1018 г. тези територии са подложени на динамични административни промени: първо са образувани темите Тракия и Йоанопол (бивш Велики Преслав) и Дръсгър. Скоро следва ново преразпределение и е образувана темата Дръсгър и Йоанопол. След повторното им завладяване от ромеите около 1000 г. се появяват нови две теми - Тракия и Македония, и Тракия и Дръстър. Едва в първите десетилетия след окончателното покоряване на българските земи се появява темата Подунавски градове и земи, която по-късно придобива името Паристрион или Парадунавон.

Българският северозапад първоначално е организиран в темата Морава, а по-късно е подчинен административно на град Сирмиум. Тази тема търпи сложни трансформации и в периоди на опасност е обединявана с тема България. Тенденцията в нейния териториален развой е ядрото ѝ да се мести на юг и да обхваща земите около Ниш и в Браничево.

Обикновеният българин не се интересува от тези промени - те са твърде сложни и не засягат пряко неговия живот. Той има достатъчно други грижи: нова власт, нови нашественици, въстания, по принцип неуспешни. Ако се съди по произведенията на българските книжовници, след първоначалното стъписване в съзнанието на хората започва да доминира покрусата от случващото се. Сигурен белег за това е преобладаването на творби с апокалиптичен характер, чиито първообрази са създадени във Византия във времената на големите чужди нашествия. Като цяло обаче византийската власт нито е в състояние, нито се опитва особено старателно да заличи вече съществуващото средновековно национално самосъзнание. Оказва се, че въпреки целенасочените действия за смазване на българската държавна традиция тя продължава да е налице. В апокалиптичните повествувания идеята за българска държавност е достатъчно силна. Поради тези причини не е чудно, че веднага след като византийската власт започва да отстъпва от политиката на император Василий Българоубиец и да въвежда нова данъчна система, започва серия от въстания, някои от които се вдигат с цел възстановяване на българската държава.

 

Въстанията

 

Българите традиционно обичат да четат и слушат за въстания. След като толкова много години са били под чужда власт, за повечето от тях въстанието е еманация на българския порив за свобода. Култът към въоръжената борба за свобода създава погрешната представа, че подготовката и вдигането на въстание е едва ли не присъщо за катадневното народно битие. Всъщност въстанието е екстремно събитие, а не ежедневие и до него се стига само ако са налице сериозни причини за отказ от тежък, но все пак мирен живот. Историята на антивизантийските въстания, които българите вдигат във времето на византийската власт, убедително доказват едно подобно твърдение.

Около двадесетина години след падането под византийска власт управленската формула, прилагана от Василий Българоубиец, се променя. Тогава фактическият управител на Византия евнухът Йоан Орфанотроф, премахва натуралните вземания и започва да изисква данъците в пари. Днес е трудно да си представим какво означава това за обикновения българин. Във всеки случай той трябва да продаде произведеното, за да се издължи към държавата във византийски номизми. Това се оказва изключително трудно поради насищането на и без това неразвития пазар с традиционни земеделски произведения. Икономическите несгоди създават общо недоволство сред българското население. Българите все по-ясно усещат, че са под властта на империя, която не се оказва в състояние да защити новите си поданици от започналите нападения на печенегите. Освен всичко, в ромейска среда все още има представители на някогашната българска династия, готови на борба и лишения за възстановяване на българската държава. Като такъв изпъква на първо място внукът на цар Самуил - Петър Делян, а след него и Алусиан - втори син на последния български цар Иван Владислав.

Петър Делян се ражда от иначе неуспешния брак на цар Гаврил Радомир с унгарска принцеса. Той се появява на бял свят в 1001 г. в Унгария. По време на краткото управление на баща си се връща в България. След 1018 г. е пленен и като пленник живее в Константинопол през следващите 20 години. Когато в България започват брожения срещу променената данъчна система, той бяга от византийската столица. Вероятно с унгарска подкрепа той обявява възстановяването на българската държава начело със себе си - легитимен наследник на българската династия. Въстанието е обявено през 1040 г. в Белград по един зрелищен начин: по стара римска, византийска и вероятно българска традиция Петър Делян е издигнат на щит и обявен за цар на българите. Ако приложим приетата днес династическа номерация, той би трябвало да е вторият български цар, носещ името Петър. Следователно той е цар Петър II Делян.

По същото време далече на изток живее и друг легитимен представител на българската династия. Това е Алусиан - син на цар Иван Владислав и царица Мария. Той има сравнително добра политическа биография. След 1018 г. Алусиан е един от онези, които се опитват да продължат антивизантийската съпротива в албанските планини. След неуспеха на това движение той заедно с братята си слага оръжие. Ромеите оценяват това по достойнство, почитат го с титлата „патриций“, женят го за представителка на виден и богат арменски род и му дават за управление византийската крепост Теодосиопол. Към момента на вдигането на въстанието на Петър Делян Алусиан изпада в немилост пред византийския император. Присъединяването му към въстанието става по-късно, когато то вече е обхванало значителна част от българските предели и Северна Гърция.

Въстанието се оказва изключително масово, но още от самото начало се появяват спорове за ръководството. Първоначално като съперник на Петър Делян изпъква обикновеният български войник Тихомир, спонтанно обявен от въстаналите българи в района на Драч за техен вожд. Петър Делян бързо и сравнително лесно се справя с този свой съперник. На специално свикано събрание на въстаналите българи той изтъква своя знатен произход и заявява пред тях, че „един храст не може да храни два папагала“. Някои изследователи, като имат предвид, че папагалът вероятно е хералдически знак на Самуил, изобразен на неговия гроб в Преспа, виждат в това намек, че въстанието трябва да се ръководи тъкмо от потомък на бележития български цар. Съдбата на Тихомир бързо е решена: в името на единоначалието и на старата традиция, която според един византийски хронист изисква „българите... да поставят начело на народа люде от царски род“, той е убит. Така поне на първо време за едноличен ръководител на въстанието е избран цар Петър Делян. За да спази българската държавна традиция, той назначава за командващ войската неизвестен по име кавхан.

Така през 1040 г. въстанието, което съчетава в себе си недоволство от византийската власт и наличието на легитимен наследник на българския престол, набира сила. Въстаническата войска превзема областта на Драч, голяма част от земите на тема България и прониква чак до Тесалия. В околностите на Солун въстаниците едва не пленяват византийския император Михаил IV. В техни ръце пада императорският обоз, предаден им от българина на византийска служба Мануил Ивац. Това не е никой друг, а синът на легендарния болярин на последните български царе Ивац. След първите успешни стъпки, когато въстанието има всички шансове да завърши с успех, на сцената се появява Алусиан.

При вестта за успешното начало на българското надигане срещу ромейската власт през септември 1040 г. той бяга от Византия и се явява в лагера на цар Петър Делян. Известно време Алусиан крие своя произход и същевременно тайно привлича някои от ръководителите на движението на своя страна. Наличието на двама души с царски произход внася разделение в лагера на въстаниците. На първо време Петър Делян показва великодушие и, изглежда, няма нищо против въстанието да се ръководи от двама души. В израз на благоразположение към своя роднина Алусиан той му поверява командването на голяма въстаническа войска от 40 000 души и му заръчва да превземе Солун.

Какво става под стените на Солун през пролетта на 1041 г. с ръководената от Алусиан обсада, трудно може да се възстанови с подробности поради противоречивостта на изворите. Според някои, предвождан от покровителя на Солун свети Димитър, гарнизонът на града извършва успешен излаз и разгромява войската на Алусиан. Според други той проявява пълна липса на пълководски умения и се опитва с изморените си войници да превземе яките стени на града, както казват военните, „от движение“. Каквито и да са подробностите, изходът от злополучния опит да се превземе града на свети Димитър е ясен. Обсадата се проваля, а голямата въстаническа войска губи близо една трета от личния си състав. Оттук нататък Алусиан има малко полезни ходове. Той избира най-зловещия. На организиран от него пир неговите хора ослепяват Петър Делян. При това положение Алусиан би трябвало да остане единствен ръководител на въстанието, защото според традицията незрящ човек не може да направлява държавното кормило. Неговите владетелски амбиции личат ясно от надписа на един негов запазен печат, който гласи: „Архангел Михаиле, потегляй в поход и завързвай бой заедно с Алусиан“. Но и при най-добро желание Божият войн не би могъл да помогне на човек, който няма никакви пълководски качества. Осъзнавайки това и вече загубил вяра в победоносния изход на въстанието, Алусиан се предава на ромеите, като предварително си издейства от тях да му върнат имотите, да му дадат амнистия и титлата „магистър“. Слепият Петър Делян остава начело на оределите въстаници и оказва последна съпротива в областта на крепостта Острово, дн. гръцко градче Арниса, в областта на Воден. В това последно сражение между въстаници и ромеи участва и отряд от скандинавски наемници („руси бради“ според терминологията на тогавашните българи), чийто предводител е Харалд Хардраг - основателят на Осло. Българският цар и въстанически ръководител е пленен, отведен в Константинопол и според някои скандинавски саги е посечен лично от варяжкия вожд Харалд Хардраг. Заедно с Петър Делян в столицата е отведен и неговият най-предан болярин Мануил Ивац, който неуспешно се опитва да спре византийската офанзива в района на Прилеп. Потушаването на това българско въстание засилва покрусата сред българите и намира подобаващо отражение в апокрифно-апокалиптичната литература, създадена след 1041 г.

По своя характер следващото по хронология въстание няма нищо общо с идеята да се възстанови независима България. То избухва през 1066 г. в Тесалия - територия, която трудно се вписва в съвременните представи за разпространение на българската общност. Но изворите са категорични. През XI в. там живеят и българи, смесени с власи и ромеи. Причина за тяхното надигане срещу императора е увеличението на данъците, което засяга както скотовъдците власи, така и земеделското население от български и гръцки произход. Следователно „въстанието на българи и власи в Тесалия“ - това е официално възприетото название на движението в историческата литература - се ограничава само с икономически искания на местното население.

Информацията, която има за това въстание, е доста странна. Намираме я на страниците на прочутия „Стратегикон“ на Кекавмен - автора, който ни е оставил многозначителната фраза: „... българите наричат имотния богат, което значи богоподобен“. Кекавмен е провинциален велможа, братовчед на водача на въстанието от 1066 г. Николица (Никулица) Делфина. Този пък велможа е потомък на Самуиловия войвода Николица. А самият Кекавмен знае за въстанието от версията, която Николица Делфина съобщава писмено на неговия дядо. За какво всъщност става въпрос?

Според информацията на самия въстанически ръководител въстанието назрява, когато византийската власт повишава данъците. Според тогавашните разбирания движението трябва да се оглави от най-авторитетния местен аристократ, а това е не някой друг, а Николица Делфина. По-късно той твърди, че нямал никакво желание да става въстанически ръководител. Неговото желание е да уведоми императора за готвеното въстание и така да го предотврати, но въпреки усилията му императорът остава пасивен. Тогава за Николица Делфина не остава нищо друго, освен по неволя да оглави недоволството на власи, българи и ромеи. Пак той твърди, че в противен случай въстаниците щели да навредят на него, на неговите роднини и на имотите му около и в гр. Лариса.

Като застава начело на войска от българи, власи и ромеи, Николица Делфина не прави опити нито да разшири обхвата на въстанието, нито да търси чужда подкрепа. Единствените военни действия, които се водят в 1066 г., са превземането на местните крепости Китрос и Сервия. Когато императорът вижда, че въстанието е реалност, той изпраща на водача му клетвено писмо, че ще отмени увеличението на данъците. С това писмо в ръце Николица Делфина успява да успокои въстаниците и да ги накара да сложат оръжие. Дали след това има някакви репресии срещу тях, не знаем, защото нашият извор се интересува предимно от съдбата на „вожда по неволя“. Първоначално той е опростен, после заточен в Мала Азия, след това отново е реабилитиран и дори получава доходна византийска служба. Между 1081 и 1083 г., вече при управлението на новата династия на Комнините, той пак се оказва в немилост и се завръща в родната си Лариса, където умира.

Онова, което бие на очи в този тесалийски бунт, е, че той има локален характер. Движението не е свързано нито с българското самосъзнание, нито със спомените за свободна България и е представено в кривото огледало на човек, който иска да оправдае своите действия. Все пак събитията от 1066 г. показват, че след потушаването на голямото въстание на Петър Делян византийската власт продължава с увеличаването на данъчната преса срещу българите и срещу другите свои поданици. И, разбира се, събитията от 1066 г. показват обхвата на реалната българска диаспора в днешна Северна Гърция през XI в.

Само шест-седем години след това се случват събития, които имат доста различен характер. Първо, да припомним, че в 1071 г. ромеите претърпяват катастрофално поражение от селджукските турци край Манцикерт и че в този период на Балканите съществува независима от ромеите държава, чието ядро е в земите на днешна Черна гора - т.нар. Зетско княжество (през XI в. днешна Черна гора се нарича Зета). Владетелите на княжеството са свързани родствено със Самуиловия род посредством дъщеря му Косара и зет му - един от първите князе на Зета - Иван Владимир. За населената със сърби Зета периодът към средата на XI в. може да се определи като разцвет, тъй като повечето от сръбските земи са присъединени към властта на зетския княз или княз Михаил. Във времето на т.нар. зетска хегемония в Скопие живее българският болярин Георги Войтех - потомък на рода на кавханите от времето на свободна България. Той изпъква като водач на кръг от знатни българи от града, чиито имена изворите не споменават. Допълнителен стимул за въстание от страна на българите е данъчният произвол над тях, който изворите свързват с името на великия логотет на Византия Никифор Карианит.

Въстанието започва в Призрен през 1072 г. и е обявено на сбирка на видните българи начело с Георги Войтех. За да спазят традицията, според която начело на въстанието трябва да стои човек от царски род, въстаналите велможи се обръщат към зетския княз Михаил за помощ, като имат предвид обстоятелството, че той е потомък на цар Самуил. Княз Михаил откликва на молбата и изпраща при въстаналите своя син Константин Бодин заедно с войводата Петрила и малък отряд от 300 зетски войници. Някои извори намекват, че българското движение е удобен повод за зетския княз да разшири своята власт в западните български земи. Така или иначе Константин Бодин е провъзгласен за български цар и получава титулярното име Петър. С други думи, той става цар Петър III.

Въстаническите сили се разделят на два отряда. Първият начело с Константин Бодин, alias цар Петър III, се насочва към Ниш и към днешния Български северозапад, а другият начело с Петрила - към Охрид, Девол и Костур. Първоначално въстаниците имат успехи, като разбиват една византийска войска и превземат Ниш, Охрид, Костур и Девол. Оказва се обаче, че намесата на зетския княз и на неговите хора внасят несъгласие в редиците на въстаниците. Явно те се страхуват, че евентуален успех на движението ще превърне българските земи от Видин до Костур в зетска провинция. Самият Георги Войтех също се държи колебливо. Когато ромеите се окопитват и се насочват към Скопие, той им предава града, като в същото време призовава Константин Бодин да потегли към града и да го освободи от византийска окупация.

През зимата на 1072-1073 г. въстаническите войски претърпяват две поражения. Отрядите на Константин Бодин са разбити на път към Скопие в южната част на Косово поле. Петрила също не се оказва на висота и търпи поражение при Костур. Съдбата на водачите на въстанието е различна. Титулярният български цар Петър III е пленен от византийците и по-късно освободен от венециански пирати, на които княз Михаил плаща една пълна кесия със златни монети. Петрила също е пленен, но неговата по-нататъшна съдба не е известна. Георги Войтех попада в ромейски ръце и по пътя за Константинопол умира от побоя, нанесен му от придружаващите го византийски войници. Като награда за потушаването на въстанието византийският военачалник Саронит позволява на своите войници и на норманските си наемници да доразграбят някогашните български царски дворци в Преспа и храма „Св. Ахил“.

Броженията в българските земи независимо от печалния край на въстанието от 1072-1073 г. продължават. През 1074 г. се вдигат земите в тема Паристрион, т.е. за пръв път става ясно, че въстанията не са приоритет само на тема България и че у българите в дунавските земи също има въстанически дух независимо от периодичните нашествия на номадски племена. Начело на това въстание застава дукът на Паристрион Нестор - българин по произход. Той привлича на своя страна печенегите, организира силна войска, с която се спускаа на юг в Тракия и достига Константинопол. Тук Нестор ултимативно иска от император Михаил VII Дука да му бъде предаден логотета Никифор, но получава отказ. Тъй като войската на метежника не е достатъчна за превземането на столицата, той се оттегля северно от Стара планина. Към този момент византийските автори губят следите му, поради което по-нататъшната съдба на Нестор остава неизвестна.

Веднага след това имаме информация за различни опити за надигания, чиито центрове са Средец и Месемврия. В Средец действа павликянинът Лека, а в Месемврия - някои си Добромир. Между тях се установяват контакти, но до мащабно въстание така и не се стига. Според византийските извори потенциалните вождове на въстанието „превили врат под робския ярем“ и потърсили прошка от императора, преди още въстанието да е избухнало. Жертва на събитията от 1074 г. става митрополитът на Средец Михаил, който е убит от Лека поради опита му да предотврати въстание в Средец.

Поредицата от въстания в българските земи през XI в. завършва с едно любопитно антивизантийско движение от 1084-1086 г., в основата на което е павликянското население около Пловдив и неговият вожд Травлос (Травъл). Дълго време преди това въстаническият вожд е на служба при император Алексий I Комнин. Тогава той е покръстен и е оженен за видна византийска дама от обкръжението на императрица Ирина Комнина. Византийската кариера на Травъл е прекъсната след 1081-1082 г., когато един павликянски отряд на византийска служба дезертира от византийската войска и се връща в родните си земи около Пловдив. Дезертьорите са подложени на репресии, на които Травъл става свидетел. Видяното възбужда у него омраза към ромейската власт. Той бяга от византийска служба, отхвърля светото кръщение и се връща към предишните си павликянски убеждения. Тук е мястото да се вмъкне, че за разлика от богомилите павликяните (впрочем също еретици дуалисти) се отличават с войнствен дух, без колебание грабват оръжието и както споменава византийската писателка Ана Комнина, те са „хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание“.

След като се озовава при своите едноверци около Пловдив, Травъл избира за свое убежище изоставената крепост Белятово, край дн. село Розовец, Пловдивско. Той и неговите хора опустошават околните земи и си създават нещо като свободна територия. Травъл не само отхвърля предложенията на императора да се смири, но и влиза във връзка с печенежките вождове Татуш и Сача, които по същото време опустошават земите южно от Дунавския бряг. Съединената войска на павликяни и печенеги вече представлява внушителна сила, поради което император Алексий Комнин нарежда на великия доместик на запада Григорий Бакуриани, известен повече като основател на Бачковския манастир, и на военачалника Врана да потушат въстанието с оръжие. Военният сблъсък обаче завършва с поражение за ромеите и с гибелта на двамата военачалници.

Към 1086 г. срещу Белятово и обединените сили на въстаници и печенеги е изпратена нова византийска войска, командвана от пълководеца Татикий и подсилена със западни наемници, предвождани от Умбертопулос. Двете войски се строяват в боен ред, но никоя от тях не посмява да започне боя. В края на краищата павликяните на Травъл и печенегите не издържат на напрежението и се оттеглят на север през прохода Траянови врата. Тук следите на Травъл се губят, вероятно защото той намира нова родина във владенията на печенегите по Дунавския бряг.

И така, във въстанията по българските земи, които избухват в периода 1040-1086 г., има всичко. На първо място наблюдаваме стремеж да се възстанови българската държава начело с представители на старата династия или на отделни български боляри. Повечето от антивизантийските движения имат, разбира се, икономическа основа и са предизвикани или подсилени от увеличаването на данъците и от принципно тежката византийска данъчна система. Съществуват и такива надигания, в които няма освободителен елемент, а само протест срещу увеличените данъци и произволите на византийската администрация. А във въстанието на Травъл преобладават антивизантийските настроения на една еретическа група, намерила свой съюзник в нахлуващите откъм Дунав печенеги. Към това трябвала се прибавят и няколко заговора във византийската столица, в които дейно участие вземат български боляри или потомци на българския царски род.

В цялото това разнообразие впечатление правят няколко неща. Първо, въстанията са разположени в строго ограничен период и обхващат времето от изоставянето на старата българска данъчна система от епигоните на Василий II до идването на династията Комнини на власт. Очевидно тъкмо това е времето, когато българите виждат шансове за освобождение и ги използват в рамките на своите възможности.

На второ място бие на очи, че въстанията по своите мащаби и сила изживяват регресивна динамика. Казано иначе, най-мощно и годно да победи е първото и колкото повече се отива напред във времето, надиганията стават все по-анемични, разконцентрирани и със слаби шансове за успех. Върху тази тяхна особеност влияние оказват два фактора. Византия въпреки всички проблеми, които има, бавно, но сигурно укрепва своята власт в покорена България. Успоредно с това се изчерпва потенциалът на българската аристокрация от старата генерация. Нейните представители стават все по-колебливи в действията си и в края на краищата слизат от историческата сцена като фактор за българското освобождение. А както бе вече отбелязано, след 80-те години на XI в. в продължение на близо век, във времето на последното укрепване на Византия, в българските земи няма условия за значими антивизантийски въстания. Бъдещите събития показват, че това е едно продължително затишие пред буря.

 

Второто велико преселение на народите

 

Взрени в динамиката на българо-византийските отношения във времето до началото на XI в., ние не обръщаме достатъчно внимание на онова, което се случва в Северното Черноморие и по Долен Дунав. А тази област винаги е излъчвала политическа динамика. Това е така, защото в по-широк географски контекст тя представлява част от огромното пространство, от което периодично нахлуват номадски народи - непредсказуеми, войнствени, готови да преминат хиляди километри в търсене на нови пасища. Българската държава, която сама възниква в резултат на подобни преселения, добре съзнава значението на този регион и още по-важно – разполага с технология за неговото политико-военно овладяване. Тя е проста: между границите на държавата и бушуващия номадски свят трябва да се остави достатъчно обширно „свободно място“, което като своего рода териториален амортисьор да поеме пулсациите на новите пришълци и да намали силата на техния удар. Че този механизъм работи, показва обстоятелството, че България в продължение на векове успява да задържи движението на различни народи от североизток и така да успокои за дълго време невралгичната област по Северното Черноморие.

А какво става след 1018 г.? Българската държава я няма и възстановената по Долен Дунав византийска власт се връща към традиционната, но неработеща вече римска идея да се защитават територии чрез речен лимес. Историческата практика показва, че номадските движения могат да бъдат спрени от всичко друго, но не и от река, та било тя и голяма. В изворите няма дори и намек, че някоя от тях може да ги спре. Следователно новата византийска речна граница би могла да е полезна във време на спокойствие, но не и във време на ново голямо номадско раздвижване.

Византийските и всички други автори от XI в., макар и много интелигентни и начетени, не са могли да схванат кое причинява големите етно-демографски движения, защото са нямали инструментариум за тяхното изследване. И за съвременните изследователи е трудно да разберат каква причина може да накара големи човешки групи, при това без някаква координация помежду им, в определен период да напуснат своите местообиталища и да се насочат според конфигурацията на терена в определени посоки. Мнозина смятат, че това се дължи на периодичните промени в климата. Действително от края на X и през XI в. температурите в Евро-Азиатския регион се повишават, това води до засушаване в земите на Централна Азия, а то от своя страна предизвиква движение на запад в търсене на свежи пасища. Този фундаментален фактор, съчетан с редица по-дребни политически събития, предизвиква през XI и XII в. нови нашествия на Балканския полуостров и в Мала Азия. Те са толкова масови, че изследователите с основание ги наричат „Второ велико преселение на народите“.

За разлика от Първото велико преселение този път основният контингент на преселванията са различни тюркски племена. Някои от тях, като печенегите например, са добре познати от предишния период, други, като узи и кумани, са нови играчи на политическата сцена. В хронологически ред флагман на новите нашествия са печенегите, които започват да нахлуват южно от Дунав още през 1026 т. До времето на преселването си те обитават местата западно от река Днепър. Истинското им настаняване южно от Дунав се отнася във времето след 1048 г., когато огромен брой, според тогавашните разбирания, печенеги преминават реката и се установяват по южните ѝ брегове. Опитите на византийската власт с участието на местното българско население да ги спре не дават резултат. Безсилна се оказва и значителната византийска дунавска флотилия, тъй като за щастие на нашествениците през зимата на 1048-1049 г. реката замръзва и те се прехвърлят в южна посока по леда, без да използват еднодръвни лодки и мехове. В следващите години печенегите представляват постоянен проблем за Византия. Тя ту търпи поражения от тях, ту ги побеждава и разселва в обезлюдените български земи. Значителни групи от тях са настанени около Средец, Ниш и в Овче поле, както и в североизточните български земи. Печенегите се оказват непослушни поданици и често дезертират от византийската войска, в която са привличани като военни контингенти. С големи усилия ромейската власт налага волята си и нанася на пришълците две големи поражения - веднъж в 1091 г. в местността Левунион край устието на р. Марица, втори път в 1123 г. край днешна Стара Загора. От ромейска гледна точка това са успешни действия по смачкване на „варварската дързост“ на „царските скити“, както те наричат печенегите. Но за българите резултатите са съвсем други. Много български области са обезлюдени, в българските земи се настанява значителен печенежко- тюркски елемент, който българското население трябва да търпи и да полага усилия за неговото асимилиране и християнизиране.

Втората номадска вълна се състои от тюркското племе узи (гузи, огузи). Под напора на куманите те заемат някогашните територии на печенегите, а през 1063 г. значителен брой от тях се прехвърлят южно от Дунав. Нашествието на узите е толкова мощно, че техни отряди достигат до южните части на Балканския полуостров. В крайна сметка византийската власт и местното българско население се справят с тях, но не успяват да ги принудят да се върнат обратно. Част от оцелелите узи, вече попаднали под ромейски ярем, са поселени в земите на тема България, други остават в земите на Паристрион. Византийските управляващи използват спрямо тях, както и спрямо печенегите преди това, любимия си похват да ги приобщят към своята власт посредством покръстване. Християнското кръщение, съчетано с тълкуване на етнонима „узи“, дава обилна храна на мнението, че днешни техни потомци са гагаузите: словосъчетанието „ак-а-уз“ означава „бели узи“. Езикознанието лесно прави връзка между названията „акаузи“ и „гагаузи“. Гагаузите - тази съществуваща и днес етнографска група, която обитава Варненско и Молдова, говорят тюркски, но са християни по вероизповедание.

Третата тюркска вълна съставляват куманите, наричани още кипчаци или половци. По познатия вече сценарий те изтласкват узите и към края на XI в. заемат териториите на днешна Молдова, Влашката низина и части от Трансилвания, които получават названието Кумания. Разположени тук, куманите в продължение на десетилетия влизат в оживени и разнообразни контакти с Волжска България, с Киевска Рус и с наследилите я уделни княжества, с Унгария, със селджукските турци, които периодично се прехвърлят на Кримския полуостров през Черно море, а по-късно - с възстановена България и с дошлите по-късно татари.

И преди появяването си северно от Дунав куманите са стари познайници както на ромеите, така на българските и на руските книжовници. Показателно е, дето анонимният български автор на „Български апокрифен летопис“, съставен далеч преди да стане ясна ролята на куманите в българската история, твърди, че българите всъщност са „една трета част“ от куманите. Човек неволно се пита дали това твърдение няма отношение към засвидетелстваното в руски извори отъждествяване на куманския език с езика на волжските българи.

Така или иначе те се появяват в българските земи към края на XI в., но стават много активни през XII в. и особено по време и след възстановяването на българската държава. Поради тази причини истинската им голяма роля в българската средновековна история ще ни занимава по-нататък. За времето на византийската власт те представляват третата голяма номадско-тюркска вълна. Част от тях се разпиляват по българските земи и причиняват на българите същите беди, каквито и предишните нашественици.

Но не са само нашественическите вълни на Второто велико преселение. През 80-те години на XI в. българското население от Южна Македония страда от нашествието на южноиталианските нормани, а по-късно - и от поредните вълни на кръстоносните войнства. Тук някой ще каже, че българите живеят в такъв регион, че често стават жертва на нашествия. Но една проста рекапитулация показва, че като поданици на Византийската империя те в много по-голяма степен страдат от външни нападения, отколкото по време на свободната българска държава. В последна сметка те се оказват едни от основните потърпевши от Второто велико преселение.

И така, какви са последиците от тюркските нашествия от XI и XII в. за съдбата на българите? Лесно, но и доста повърхностно е да се изтъкнат традиционните две неща: че българите страдат тежко от набезите и заселванията на печенеги, узи и кумани, но успяват да ги асимилират напълно или частично в етнически и религиозен смисъл. Даваме ли си сметка обаче какво се крие зад тези констатации?

На първо място, не трябва да се забравя, че нашествията засягат най-пряко и тежко земите по течението на Дунав и особено неговата източна част и по този начин съдействат за обезлюдяването на тази изключително важна за българската държавна традиция област. След втората четвърт на XI в. цялата енергия на българската общност в Подунавието е насочена към самозащита - за други действия, включително и за антивизантийски движения, просто не остават сили. Ето обяснение защо Паристрион по принцип не е център на освободителни антивизантийски движения в продължение на почти целия период на византийско владичество. Всъщност българите тук имат интерес византийската власт да е стабилна, за да може да ги брани от нашественическите вълни.

На второ място, едва ли сега можем да си представим какво означават за българите грабежите, отвличанията и другите издевателства, на които ги подлагат тюрките помади. А как им се отразяват заселванията на печенеги и узи в чисто български земи? Някои със задоволство биха подхвърлили, че печенежките и узките анклави в последна сметка са претопени от българите и може би създават особена локална етнопсихология и култура в някои български локални групи. За пример биха посочили шопите, които и днес живеят в част на областта, където към средата на XI в. е настанено многобройно печенежко население. Други изследователи отиват още по- далеч, като твърдят, че т.нар. късни номади оказват много по-голямо влияние върху физическия облик на българите, отколкото каквито и да са други етнически примеси от предишни и следващи периоди. Казано по друг начин, вливането на печенежка, узка и куманска кръв в българските жили засилва степните черти в българската антропология. Предположенията могат да се умножат, но попадат в риск да се сблъскат с традиционната липса на информация и да прескочат разумната граница на историческата хипотеза.

Каквото и да говорим обаче за последиците от Второто велико преселение, едно остава безспорно. Макар и относително беззащитни пред вълните от нашественици и заселници, българите имат пред тях едно огромно предимство. Те имат самосъзнание и държавна традиция. Нито една от настанилите се в българските земи тюркско-номадски групи не може да се похвали с подобни дадености. Затова, колкото и трудна да е асимилацията на тюрките, тя не само завършва с успех, но и приобщава част от тях, особено куманите, към идеята за независима българска държавност. Не трябва да се забравя, че умението на една нация, та било тя и средновековна, да приобщава към своите идеи чужди на своето наследство общности е сигурен залог за нейното успешно бъдеще.

 

Инквизиция по византийски

 

„Инквизиция във Византия ли?“, ще възкликнат някои, след което ще отсекат: „Там няма инквизиция!“ И ще споменат добре известното определение, че Инквизицията е специален църковен съд, въведен от Католическата църква към края на XII в., превърнат в институция от прочутия папа Инокентий III и призван да се бори с ересите. За обикновения човек Инквизицията е синоним на разнообразните мъчения, с които светите отци изтръгват от подсъдимите най-различни, понякога абсурдни признания. Да, във Византия няма институция, наречена Инквизиция. Това не означава обаче, че и тук не се прилагат същите методи за борба с ересите. А те, ересите, особено богомилството, избуяват във времето на византийската власт в българските земи и се превръщат в огромен проблем за византийската държава и църква.

Сред изследователите съществува единодушие, че през XI - XII в. богомилството не само продължава да съществува в българска среда, но се разпространява и извън българските предели. Границите на Балканите и между Балканите и Мала Азия са премахнати и въпреки че през Средновековието те нямат нищо общо с границите от кльонов тип, все пак тази либерализация улеснява по-свободното разпространение на идеи от различен вид. Така например през XI в. богомилството прониква във византийска Мала Азия. Там неговите последователи носят гръцкото название фундагиагити, което буквално означава торбеши. С това название и до ден днешен са известни българомюсюлманските общности от Западна Македония, Шар планина, Скопско и Дебърско. Обстоятелството отново повдига вечния въпрос за връзката между богомилските общества с различни названия с по-късните ислямизирани български групи. През XII в. богомилството поема на запад и става популярно в сръбските и босненските земи, и в Далмация. Оттам започва неговото шествие на запад, към Северна Италия и Южна Франция. Но да се върнем пак в българските земи.

Още след завладяването им от Византия и особено по-късно, когато ромейската власт успява окончателно да наложи тежката си данъчна система на българите, съществуват достатъчно причини богомилството да се радва на нарастваща популярност. Какво по-естествено от това при сблъсъка с тежката действителност богомилските проповедници да те убедят, че всичко видимо е от Сатаната. Сега вече критиките на еретиците са насочени към основния извор на злото - Византия. Не е случайно, че тъкмо тогава с особена популярност се ползва новата богомилска теза, че Сатаната е намерил истинския си дом в прочутия константинополски храм „Света София“. Но да оставим настрана идеите и да погледнем към реалната действителност.

Още през X в. Презвитер Козма ясно казва, че богомилската проповед намира почва сред селяните, защото те са прекомерно обременени с данъци и с принудителен труд. А по време на укрепването на византийската власт положението е още по-тежко. Тъй като шаблонът за все по-утежняващото се положение на трудещите се е достатъчно изтъркан, ще се обърнем директно към първичната информация. За пример вземам един хрисовул на император Алексий I Комнин, издаден през 1086 г. С него той дарява на своя военачалник Лъв Кефала мъгленското село Хощяне и по този повод детайлно изброява всички задължения на селяните, които до издаването на хрисовула те имат към държавата, а след това - към новия си собственик. Става въпрос за един ужасяващо дълъг и подробен списък от данъци и всякакви тегоби, с които горките жители на Хощяне са натоварени към онзи, който владее селото. Тук влизат голям брой натурални облагания или паричната им равностойност, пазарни такси, които обхващат всичко, което може да се купи или продаде (включително разни видове кучета, жерави, лебеди, гълъби, яйца от разни пернати), много отговорности по приютяване и хранене на всевъзможни чиновници, войници, военни наемници и крепостни гарнизони, принудителен труд по поддържане на крепости, пътища, мостове и други строежи, включително и задължението да се доставят мидени черупки, които се счукват и влагат в хоросана за по-голяма якост. Хората трябва да доставят железни предмети, да добиват дървен материал за строеж на кораби, да доставят войници и какво ли не още. При това императорът си позволява да спомене, че в бъдеще не е изключено да бъдат въведени още задължения. Каква „светла“ перспектива! Простата рекапитулация показва, че жителите на Хощяне, разбирай и хиляди други български села от това време, трябва под различна форма да плащат в натура и пари, да работят на различни обекти, да доставят и да приютяват десетки длъжностни лица: един дълъг списък от над 40 позиции. Освен това при тяхното събиране се допускат злоупотреби. Ще си позволя да припомня твърде показателен епизод от „Стратегикона“ на Кекавмен. Един син иска да стане данъчен чиновник и за да преодолее възраженията на баща си, му посочва богати къщи на византийски държавни служители, казвайки: „Всички тези къщи са издигнати от държавни служби“. Как при това положение богомилството със своята проповед срещу богатството и данъците да няма популярност? Изглежда дори, че богомилските проповеди за справедливост привличат към учението и по-заможни хора, включително и жители на столицата Константинопол.

Византийската държава, особено в лицето на император Алексий I Комнин, съзнава добре, че разрастването на богомилството и неговите критики подкопават устоите на обществото такова, каквото те искат да го видят. Те оспорват държавността и поколебават авторитета на църквата. Затова той се заема сериозно с изкореняването на ереста. На първо място, като човек интелигентен той нарежда на известния византийски богослов Евтимий Зигавин да създаде специален компендиум, в който да опише подробно ересите и основата на техните учения. Книгата е написана и според византийската писателка и Комнинова дъщеря Ана Комнина лично самодържецът и дава заглавие „Догматично всеоръжие“. Там богомилите и богомилството са описани по начин, който напомня на съчинението на старобългарския писател Презвитер Козма. Но едно е писането на книги, друго практическата борба с богомилството. Към 1109-1111 г. с особена популярност във византийска Тракия се ползва богомилският проповедник Василий, наричан още Вран (лекар). Някои тълкуват това прозвище като намек за практическите лекарски умения на носителя му, други виждат в него символика и смятат, че Василий е бил „лекар на душите“. Във всеки случай българославянският облик на прозвището указва за българския произход на еретика.

Според Ана Комнина Василий Врач има дванадесет ученици и в неговия антураж има и няколко жени. Той ходел облечен в монашеско облекло, бръснел брадата си и бил необичайно висок на ръст. За да го залови, византийската власт, разбира се, по заповед на императора, задържа богомила Дивлатий, подлага го на мъчения и изтръгва от него сведения за местонахождението на Василий Врач. Той е заловен и доведен пред императора. Алексий Комнин първо се опитва да предразположи ересиарха, като го кани на обяд и се преструва, че сам иска да приеме неговото учение. Малко по малко ледовете между двамата се разтопяват и Василий Врач започва подробно да излага учението си. Едно от отделенията на залата, в която се водят разговорите между еретик и император, е преградено със завеса и зад завесата е поставен бързописец, който точно записва думите на Василий. След като документира „престъпните му догмати“, включително и думите му, че Божите храмове са дяволски творения, императорът хвърля маската на доброжелател и пристъпва към брутални действия. Василий Врач е затворен в специална къщичка-затвор, а неговите последователи са задържани. Заплашват ги различни наказания, включително и изгаряне на клада. Ана Комнина не крие, че някои от тях се разколебават, други остават твърди в учението си. Император Алексий Комнин дава на еретиците следните две възможности. В близост до двореца са запалени две клади, в едната от които е забит кръст. Тези от еретиците, които искат да умрат от „безкръвна смърт“ като истински християни, трябва да изберат кладата с кръста, а тези, които настояват на еретическите си разбирания - на кладата без кръст. След известни колебания обвиняемите се разделят на две и тръгват към „различните“ си съдби. В последния момент императорът се смилява над всички. Отказалите се от богомилството получават множество поучения и са освободени. Останалите са хвърлени в затвор. Като се има предвид какво означава средновековен затвор, можем да сме сигурни, че там човек не може да остане жив дълго време, независимо дали го хранят редовно, или не.

Едва след това идва мегаразправата с Василий Врач. Тъй като той не давал и дума да се каже за отказване от богомилските си разбирания, за него е приготвена особена клада. Тя е запалена в специално изкопан ров на Хиподрума. Василий Врач се стъписва пред буйния и пращящ огън, но е убеден, че ангели Господни ще го извлекат от огъня. За да проверят дали това ще стане, или не, неговите пазачи вземат връхната му дреха и я хвърлят пробно в огъня. От топлия въздух дрехата литва във въздуха и това окуражава допълнително Василий Врач, че огънят няма да го погълне. Когато обаче той е бутнат в кладата, никакво чудо не се случва. „И пламъкът го глътна така, като че ли бил разгневен срещу него“, отбелязва Ана Комнина. И допълва: „Нито се почувствала миризма, нито димът се променил, но се появила само една тънка струя пара в средата на пламъка“.

Какво да се добави? Може би само две неща. Във Византия няма Инквизиция като институционализиран специален съд срещу еретици и другомислещи. Но в империята се прилагат основните методи на Западната инквизиция - разпити, мъчения, изгаряне на клада. И традиционната добавка, че тези методи временно намаляват силата на богомилството, но не го изтръгват от корени, защото онези дадености, които го подхранват, продължават да съществуват.

 

Белязани с кръстния знак

 

„Така иска Бог!“ С този възглас, според кръстоносните историци, разноликата тълпа, събрана в южнофренския град Клермон, изпраща вдъхновената реч на папа Урбан II. С нея той ги призовава да освободят Божия гроб в Йерусалим от мюсюлманите неверници и да отърват своите братя християни на Изток от униженията, на които ги подлагат враговете на Христовата няра. Папските действия са предизвикани от писмо на византийския император Алексий I Комнин, в което той моли светия отец да му помогне в борбата с исляма. Веднага след папската реч много от присъстващите - предимно селяни и градска беднота - пришиват на дрехите си кръстове и набързо организирани в разнородни „Христови войнства“, потеглят на Изток, за да освобождават Йерусалим. С тях вървят жени и деца, увлечени от общия порив към Божи гроб и към богатствата, с които уж е пълен все още недобре познатият Изток. След тях тръгват по-организираните и снабдени групи на рицарите. Така, според по-късната представа за събитията, започва едно от най-емблематичните явления в Европейското средновековие - Кръстоносните походи.

Ако трябва да сме точни, движението на западни хора към Йерусалим, но под формата на поклонения в Светите места започва доста по-рано, още към края на X в. Поклонниците, които прекосяват българските земи и Византия, подготвят почвата за по-късните кръстоносни походи. Някои от тези поклоннически отряди се състоят от няколко хиляди въоръжени мъже и ако имаха папска благословия, спокойно биха могли да се нарекат „кръстоносни походи“. Но историята е твърде строга в това отношение: за да регистрира явлението като такова, тя иска съчетание от обществен импулс и благословия от авторитетна институция, в случая от Апостолическия престол. Това съчетание се осъществява на събора в Клермон през 1095 г.

Към края на XI в. в Европа няма сила, която може да предложи на кръстоносците флотилия, с която да ги превози сравнително бързо до Светите места. Затова първите кръстоносци тръгват по суша, често без да осъзнават трудностите, които ги чакат по дългия път към гроба Господен. Всъщност онова, което историческата наука нарича Първи кръстоносен поход (1096-1099 г.), представлява едно слабо координирано движение на различни кръстоносни групи през Балканския полуостров, българските земи и Мала Азия. Парадоксалното е, че този може би най-слабо организиран кръстоносен поход жъне забележителен успех: през 1099 г. кръстоносците превземат Йерусалим и слагат началото на по-дълго или по-кратко просъществували кръстоносни държави в Светите места. Последвалите кръстоносни походи имат за задача да защитят новите християнски държави по Източното Средиземноморие от непрекъснатите набези на мюсюлманските сили.

По време на Първия кръстоносен поход през българските земи преминават поне пет кръстоносни вълни. Първите две се състоят предимно от селяни, граждани и отчасти техните семейства. Първоначално в района на Белград, откъдето според кръстоносните автори започват българските земи, се появяват отрядите на Готие Санзавоар, наричан погрешно в българската историческа литература Валтер Голтака. Този кръстоносен вожд поради смисъла на фамилното си име (на френски език „санзавоар“ означава „безимотен, лишен от средства“) е обявен за обеднял рицар. Всъщност той принадлежи към една известна френска благородна фамилия, която въпреки родовото си име притежава значителни имоти и богатства. Скоро след първите кръстоносци в българските земи се появяват отрядите на монаха Пиер Пустинника. Тези два „селски похода“ са зле организирани и участниците им имат слаба ориентация за пътя, по който трябва да се върви. Показателно е онова, което съобщават кръстоносните историци: когато достигат до Унгария, селяните кръстоносци настойчиво се интересуват дали някой от градовете, покрай които преминават, не е Йерусалим. Вече към края на 1096 г. по Диагоналния път от Белград към Проливите минават рицарските отряди на Годфруа дьо Буйон, по-късно първи християнски крал на Йерусалим. Кръстоносците на граф Раймунд от Тулуза хващат пътя по Адриатическото крайбрежие, след което този, който води от Драч към Константинопол, известен от римско време като Via Egnatia. Норманите от Южна Италия, предвождани от Боемунд, преминават по море от Южна Италия до дн. Северна Албания и също поемат по Via Egnatia.

Впечатленията, които кръстоносците придобиват от българите и техните земи, особено тези, които поемат по пътя Белград-Константинопол, могат да се систематизират по следния начин: кръстоносците навлизат в българските предели при крепостта Белград, където резидира византийски управител. Често се споменава за отряди от езичници - печенеги и узи, както и за отряди от българи и унгарци, всичките на византийска служба. Тези разнородни войскови контингенти се опитват да охраняват кръстоносците и често влизат в стълкновения с тях. Между Белград и Ниш Христовите войнства преминават за около 8-10 дни през гъста гора, известна с названието Silva Bulgarica (Българска гора). След това те навлизат в Софийското поле и в полята на Тракия, където по единодушното им мнение пътят е по-хубав, а снабдяването с храни - по-добро. Отношението на византийските власти към „поклонниците“, както кръстоносците сами наричат себе си, е описано като „двулично“. Всъщност ромеите искат западна помощ срещу исляма, но не очакват такова масово нахлуване на хиляди слабо координирани кръстоносци на своя земя. Византийските управители се опитват да осигурят спокойно преминаване, като организират пазари за храни и охраняват западните хора с отряди от местни жители, включително и българи. Въпреки това често избухват конфликти между кръстоносци и местното население, които понякога прерастват в истински сражения. Така например между хората на Пиер Пустинника и населението във или около Ниш през 1096 г. се водят истински сражения, при които кръстоносците губят близо една трета от своя състав. Основната грижа на император Алексий I Комнин е да накара кръстоносните вождове колкото се може по-бързо да се прехвърлят в Мала Азия и да навлязат в земите на селджукските турци.

Почти всички кръстоносни историци споменават, че основен проблем на Христовите воини е липсата на постоянно и сигурно снабдяване с храни. В това няма нищо чудно: по това време липсва понятието „военна логистика“ и всеки кръстоносец трябва индивидуално да се грижи за себе си. По този повод възникват безбройни конфликти с местното българско население и с византийските власти. Някои от авторите обвиняват за това необузданото поведение на групи от кръстоносците, сред които изпъкват с лошата си дисциплина алеманите, т.е. немците. Във всеки случай първите кръстоносци остават с впечатлението, че тукашната земя е богата на храни, но населението е враждебно настроено към тях. Затова те не се свенят да обират узрялата реколта, за да утолят глада си и да попълнят оскъдните си припаси.

Войските на Втория кръстоносен поход (1147-1149 г.), водени от германския император Конрад III и френския крал Луи VII, минават по Диагоналния път в далеч по-голям ред. Въпреки това, поддавайки се на настроенията, че схизматиците - поданици на византийския император, и самият той пречат на кръстоносната идея, сред неговите водачи за пръв път назрява идеята за щурмуване и превземане на Константинопол. И този път не минава без неприятни инциденти, най-любопитният от които се разиграва в една крепост близо до Пловдив. Според хрониста на Втория поход - монаха Отон дьо Дьои - в една кръчма в крепостта, където отдъхват немски рицари, ненадейно се появява един местен жител, вероятно българин, който можел да прави фокуси. След като употребява доволно количество вино, той изважда от пазвата си опитомена змия и започва да демонстрира своите умения пред смаяните хора на Запада. Номерата му обаче вместо възхищение събуждат у немците отвращение към причинителя на първородния грях. Те скачат от столовете си и разкъсват нещастния фокусник на парчета. След това между тях и местните жители избухват безредици, овладени с мъка от местния градоначалник.

Част от кръстоносците на Третия кръстоносен поход (1188- 1190 г.) минават през българските земи в коренно променена обстановка - тук вече от 3 години съществува възстановената българска държава. Затова перипетиите около неговото преминаване ще ни занимават по-нататък.

Общата рекапитулация от събитията около преминаването на Кръстоносните походи през българските земи съвсем не е оптимистична. На първо място българите, ромеите и другите местни жители остават напълно равнодушни към кръстоносната идея. Ако се вярва на кръстоносния историк Алберт Аквенски, един-единствен българин от района на Ниш се присъединява към отрядите на Пиер Пустинника, решен да върви с него към Йерусалим. В избухналите конфликти с българското население той изпълнява ролята на преводач на кръстоносния вожд, след което следите му се губят. Да, по принцип източните християни, в това число и българите, остават встрани от кръстоносния ентусиазъм, който обхваща хората на Запада от края на XI в. насетне. Защо ли е така?

Изглежда, най-правдоподобното обяснение на това явление трябва да се търси в различията между Западната и Източната църква по отношение на фундаменталните светогледни проблеми на християнството. Ако в папския диоцез на особена популярност се радва учението на свети Августин Блажени, то на Изток много по-популярни са идеите на свети Василий Велики. Казано но възможно най-опростения начин, свети Августин е идеолог на активното християнство, което налага себе си чрез мисионерство, а ако е нужно и чрез насилие. От творбите на свети Василий струи друга концепция: християнската вяра е толкова велика и безгрешна, че няма нужда от човешки усилия, за да се наложи. Естествено, в по-нататъшната еволюция на тези идеи става възможно цивилизационно-религиозния кръг на свети Августин да роди активно мисионерство, поклонничество и в края на краищата - военно поклонничество, което всъщност е кръстоносният поход, а този на свети Василий увереност, че християнската вяра няма нужда от защита от страна на греховните човешки същества. Във византийския си вариант тази идея, разбира се, не изключва необходимостта от защита и разширяване на християнството, но за това е нужна не религиозна война, възникнала отдолу, а организиран отпор, ръководен от централната власт и от императорите. Затова василевсите и техните служители посрешат поредните вълни от въоръжени поклонници по-скоро със страх и правят всичко възможно да си осигурят тяхното подчинение, включително с изискване на не особено популярните в ромейска среда васални клетви. Различията между представителите на двете страни на християнството проличават най-добре при смесицата от удивление и ужас, с която източните християни съзират в кръстоносните войски въоръжени монаси. Според техните разбирания духовникът при никакви обстоятелства не трябва да проявява насилие и в този смисъл не може да бъде войник, а само пастир на душите.

За да обясняват постоянните конфликти между кръстоносци и българи, историците обикновено изтъкват предварителната негативна нагласа, с която западните хора сгъпват на българска земя. За тях това е територия на схизматиците, тъй като само около половин век преди началото на походите към Йерусалим Папската и Константинополската църква са обявили официална схизма помежду си. В това становище има доза истина, но то пренебрегва обстоятелството, че основните причинители на конфликти в кръстоносните среди се ръководят не от възвишени религиозни мотиви, а от гласовете на стомасите си. Прочее нека се опитаме да погледнем на явлението от друг ъгъл.

Когато качен на климатизиран автобус, снабден с храна и напитки, ти, читателю, преодоляваш пътя от или към Западна Европа и скоро започваш да се отегчаваш от безкрайната лента на аутобана, замисляш ли се какво е да извървиш този път пеш или на кон? Идва ли ти наум какво означава да преодолееш по някогашния примитивен начин хиляди километри, без елементарни удобства, по правило лишен от храна и от елементарна сигурност? Нека се опитаме за миг да си представим какво изживява обикновеният кръстоносец, който тръгва на Изток от областта на Рейн или Лоара пеш или яздещ някакво товарно животно, което скоро ще умре от изтощение. Оскъдните припаси, ако въобще ги има, се изчерпват, стопяват се и малкото дребни монети, които кръстоносецът носи. Когато западните хора достигат до границата между Унгария и българските земи в района на Белград, повечето от тях, а и жените и децата, които някои от тях водят, са гладни, изтощени, болни. Мнозина от тях няма да оживеят, ако не получат помощ. А кой да им помогне? Местните хора и власти понякога проявяват разбиране, но по-често се страхуват да не бъдат нападнати и ограбени. Това западните хора тълкуват като двуличие и неразбиране на идеята, за която са тръгнали на Изток. Дори и тогава, когато кръстоносците са добре снабдени с провизии, каквито са например норманите на Боемунд, местното население в района на Костур и Южна Македония пак не проявява разбиране към техните нужди. „... всички бягали от тях - отбелязва по този повод хронистът Роберт Монах, като смятали, че нашите дошли, за да плячкосват и да опустошават цялата страна“. Така норманите уж се принуждават да плячкосват „всичко, което можело да им послужи за храна“. Избухващите периодично конфликти създават отрицателни взаимни стереотипи, които кръстоносните и византийските историци отразяват в своите произведения. Затова големият историко-културен смисъл на Кръстоносните походи - сближаването между християнската и ислямската цивилизации в условията на конфликти, не сработва в отношенията между западни хора, българи, ромеи и други представители на православната християнска общност. Какво да се прави - често сближаването е възможно повече между представители на християнството и исляма, отколкото между представители на двата варианта на християнството.

 

В градината на Богородица

 

По време на драматичните събития, разтърсили България през 70-те години на X в., някак си неусетно и без много шум в източния ръкав на Халкидическия полуостров възниква светогорският манастир „Свети великомъченик Георги Зограф“. След около едно столетие той се превръща в българско представителство в най-авторитетното манастирско средоточие на православния християнски свят.

Още в раннохристиянската епоха този полуостров, наричан по името на най-високия връх в него Атон или Света гора, поради своята изолираност се превръща в любимо място за откъсване от света и за монашеска аскеза. Броят на монашеските братства и на индивидуалните монаси в него се увеличава особено по време на иконоборския период във Византия, когато тук намират убежище стотици монаси, преследвани от официалните власти в империята. Всички светогорски манастири по-късно създават легенди за своето възникване, които историческата наука не може да потвърди. Легендата за „Зограф“ е, че той е основан към 919 г. от трима братя от Охрид - Арон, Мойсей и Йоан Селима. Постепенно светогорските братства започват да се схващат като нещо отделено от останалия свят. Изразител на тези настроения става византийският император Роман Лакапин, който за пръв път определя сухопътната граница между Света гора и останалия свят. Тя се намира близко до остатъците от канала на Ксеркс. Известно е, че по време на Гръко-персийските войни този персийски владетел нарежда да се прокопае канал в най-тясната част на полуострова, за да могат неговите кораби да пътуват по-бързо до основните градове на неговите гръцки противници. Районът на недовършения канал и на сухопътната граница на Света гора и до ден днешен се нарича от местното население със славянобългарското название Провлака. Обитателите на Света гора са убедени, че тяхната територия се намира под покровителството на Богородица и поради това я наричат с гордост Градината на Богородица.

Десетото столетие се оказва решаващо за съдбата и статута на оформящата се в Атон „монашеска република“. За нейна рождена дата се смята годината 963, когато свети Атанасий Атонски осно¬вава най-престижния и до ден днешен манастир в светогорската йе¬рархия - Великата лавра „Свети Атанасий“. Девет години след това, в 972 г., добре известният на българите император Йоан Цимисхий издава първия светогорски устав или типик, който е популярен с названието „Трагос“. То идва от факта, че типикът е написан на парче обработена кожа от козел (от гр. трагос - козел). В него за пръв път е формулирана една забрана, която на Света гора се спазва и до ден днешен: на нейната територия не се допускат жени, евнуси и голобради младежи. И за манастира „Зограф“ „Трагосът“ е от изключително значение - на него се е подписал истинският основател и епоним на манастира, неизвестният от други извори зограф Георги.

В този ранен период от историята на монашеската общност на Атон възникват стотици малки и по-големи манастири. Повечето от тях са основани от отделни византийски велможи, пенсионирани ромейски военни, живописци и какви ли не още и обикновено носят имената на своите основатели. Например манастирът „Хилендар" („Хиландар“) е основан от пенсиониран византийски капитан на кораб от типа „халандия“, откъдето идва и името му. Има също и Манастир на плешивия. По същия механизъм се появява названието на бъдещия български светогорски манастир, основан ог зографа Георги. Легендата, разбира се, дава друга, по-романтична версия. Според нея при споровете, как да се назове новият манастир, е решено да се остави чиста дъската, на която трябва да се изографиса храмовата икона. На сутринта там чудодейно се появява прясно изрисувана икона на свети Георги. Това е сметнато за ясно знамение, кой светец трябва да е патрон на манастирския храм и на самия манастир. До 1054 г.. т.е. до Великата схизма, в Света гора има манастири и на отделни италиански градове, които след тази дата изпадат в забвение.

Постепенно автономията на манастирската общност укрепва, макар че тя никога не поставя под съмнение духовната власт на константинополските патриарси. Като водещи се очертават 20 от най-големите манастири, в числото на които неизменно фигурира и Зографският манастир. Оформя се нещо като столица на общността: и досега това е градчето Карея в южната част на полуострова. Създава се особена форма на самоуправление, при която двадесетте основни манастира излъчват по един представител, а тези представители образуват т.нар. Протат (букв. Съвет на първенците) или Кинотис (Общност). Този манастирски сенат избира с мандат от четири години ръководител на общността, който се нарича прот. С течение на времето отделните светогорски манастири натрупват огромни богатства в земи, градини, икони, ценни предмети, книги и др. С тях идват и безконечните спорове за имоти между отделните манастири и съпътстващите ги явления - съдебни решения, фалшифициране на дарствени грамоти и др. Независимо че това явление е укоримо от гледна точка на монашеския морал, то спомага за натрупване на огромно количество документи. И до днес светогорските манастири са притежатели на значителни средновековни архиви, съпоставими по значение само с тези на някои от далматинските градове.

А сега нека се върнем на историята на българския манастир „Свети Георги Зограф“. След своето възникване преди 972 г. той натрупва скромно количество имоти, които първоначално са на самия Атонски полуостров. Те създават и първия му конфликт с манастира „Кастамонит“, при който дори възниква бой между двамата игумени - Йоан Зографски и Нифон Кастамонитски. Докъм 60-те години на XII в. „Зограф“ няма все още оформен български облик. Едва тогава се появява подписът на първия български игумен Симеон и започва интензивното побългаряване на манастира. Справедливостта изисква да се изтъкне, че български монаси обитават и други светогорски манастири, както и обратното - монаси от други националности живеят в „Зограф“. Всъщност този процес, както и конкретната история на „Зограф“ през XI, XII и първата половина от XIII в. не могат да бъдат проследени поради следната доста странна причина. През 1267 г., при един от многобройните светогорски спорове за имоти - в случая между „Зограф“ и Великата лавра - един лавриотски монах си позволява да изфабрикува фалшива императорска заповед. С нея се нарежда на византийския управител на Солун да изземе и унищожи архива на българския манастир, като целта е повече от ясна - той като спореща страна, да бъде лишен от документални свидетелства за спорните имоти. Солунският управител Константин Торник взема фалшификата за истинска императорска заповед и унищожава архива на „Зограф“ така, че днес в него има незначително количество ранни документи, които или не засягат собствено развитието на „Зограф“, или са фалшификати. Не че и зографските монаси не прибягват до фалшификации. Тяхната силна страна в тази осъдителна дейност е обстоятелството, че византийските администратори не знаят български език. В определени случаи монасите се изкушават да им поднасят за подпис неразбираеми за тях фалшиви документи за собственост на принципа „Bulgarica sunt, non leguntur“ („Българско е, не се чете“). Все пак трябва да се отбележи, че зографските фалшификати са далеч по-малко, отколкото на другите водещи светогорски манастири.

Така или иначе превръщането на манастира в българско атонско представителство продължава. Българските царе също се включват в този процес, като се превръщат в наследствени ктитори на манастира. Поради тази причина в официални светогорски документи той става известен като „манастир на българите“. За разлика от някои други светогорски обители българският манастир не натрупва огромни имоти и неговото имотно състояние винаги е под средностатистическото за Атонския полуостров.

 

X

Right Click

No right click