В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Освобождение и възход

Посещения: 2841

Индекс на статията

 

ОСВОБОЖДЕНИЕ И ВЪЗХОД

 

„...от векове никога не се е вземала по-голяма плячка...“

 

Тези думи на френския маршал Жофруа дьо Вилардуен ни отвеждат към събитията в Константинопол, разиграли се във вторник, тринадесетия ден на април, 1204 година от Рождество Христово. Тогава участниците в Четвъртия кръстоносен поход, сред които и венецианци, щурмуват и превземат византийската столица откъм най-уязвимото ѝ място - брега на залива Златния рог. За ромеите това е огромен шок, защото никога преди това вражески крак не бе поругавал дворците, църквите и улиците на Града. За изследователите, които добре познават еволюцията на кръстоносната идея, състоянието на папството, вътрешното положение на империята при управлението на династията Ангели ( 1185-1204 г.), напрегнатите отношения между Венеция и Византия и серия от по-конкретни събития от този период, случилото се не представлява изненада.

Идеята да се обсади и превземе византийската столица от кръстоносните войнства се появява закономерно в хода на Кръстоносните походи от XII в. По времето когато през Балканите минават част от участниците в Третия кръстоносен поход начело с немския император Фридрих Барбароса, тя дори е на път да се реализира. Докато прекарва зимата на 1189-1190 г. в Пловдив и в други тракийски градове, императорът изпраща писма до своя престолонаследник в Германия, призовавайки го да събира войски за превземане на Града на Босфора. Както и другите кръстоносни водачи преди него, той усеща на своя глава византийското двуличие спрямо кръстоносното движение. За разлика от тях обаче амбициозният император вижда, че империята не е същата като преди. От нея вече са се отделили сърби и българи и техните нови владетели охотно му предлагат да участват със свои войски в превземането на Константинопол. Император Фридрих Барбароса става свидетел на началната фаза на разпадането на Византийската империя, което обещава успех на акциите срещу нея. На този етап плановете за щурмуването на Константинопол все още стоят в сянката на далеч по-примамливата идея да се укрепят християнските владения около Светите места. Скоро и това ще се промени. Но в 1190 г. Фридрих Барбароса след известни колебания предпочита да премине в Мала Азия с византийска помощ. Там той става жертва на нордическата си страст към къпане в студена вода - след като се потапя в ледените води на една малоазийска река, той умира от пневмония.

За участниците в следващия Четвърти кръстоносен поход превземането на Константинопол вече става главна цел. Защо те се отказват от първоначалния план да акостират в Египет и да застрашат мюсюлманските владения около Светите места от юг, отдавна е обект на различни предположения. Някои изследователи смятат, че основната заслуга за тази промяна се пада на венецианския дож Енрико Дандоло и на венецианската политика спрямо Византия. Не е тайна, че венецианците от доста време искат да премахнат византийската конкуренция в търговията в Източното Средиземноморие, а и дожът таи лична неприязън спрямо ромеите. При това още от самото начало на похода кръстоносците са в дълг спрямо републиката на свети Марко - тя им доставя транспортни кораби и изисква за това сума, която рицарите и техните водачи така и не успяват да съберат. С други думи, венецианският дож има достатъчно лостове, за да насочва похода във венецианска изгода.

Други хвърлят основната вина за промяната на маршрута на папа Инокентий III ( 1198-1216 г.) - един от най-енергичните и амбициозни понтификси, които някога са заемали Апостолическия престол. В унищожаването на Византия той вижда шанс да наложи своята църковна власт над схизматиците, още повече че по време на организирането и провеждането на похода той е в усилена кореспонденция с българския цар Калоян за сключване на църковна уния. Трети не пропускат да изтъкнат „византийския принос“ в рухването на империята. Още от края на XII в. византийският принц Алексий Ангел обикаля Западна Европа, като особено дълго се застоява в двора на своя роднина Филип Швабски в търсене на помощ за собствената си интронизация. Пратеници на немския владетел се явяват при кръстоносците по време на една от спирките им в Далмация и им обещават от името на Алексий Ангел какво ли не - пари, провизии, помощни войски за поход срещу Йерусалим, подчиняване на папската власт, само и само кръстоносното войнство да се отбие до Константинопол и да му помогне да завземе престола. Вероятно немалка заслуга за тръгването на венецианските транспортни кораби, натоварени с рицари, оръженосци и коне към Града, а не към Египет, има и неговият военен водач маркиз Бонифас (Бонифачо, Бонифаций) дьо Монфера. Фамилията на този европейски аристократ има стари интереси във Византия и нейното рухване би му било само от полза. По-големият брат на Бонифас Рение, е бил женен за византийска принцеса, притежава наследствени имоти в Солун и Солунско, получава висшата византийска почетна титла „кесар“ и е убит от ромеите в 1183 г. Следователно за Бонифас дьо Монфера гибелта на Византия е вид отмъщение, а и той е наследник на солунските имоти на брат си. В интерес на истината група френски рицари не се подчиняват на заповедите му и продължават своя път към Египет. Но когато узнават за събитието от април 1204 г., бързо се връщат към византийските територии, за да участват в разпределянето им. Да, съпротива срещу отклоняването на похода, изглежда, има - това личи и от противоречивите чувства, с които лично папа Инокентий следи и реагира на действията на кръстоносците. Обаче изгодата от онова, което става в Константинопол, е толкова голяма за децата на Запада, че те охотно жертват кръстоносния си обет срещу нови владения и политико-църковни дивиденти.

В края на краищата излиза, че всички преки или косвени участници в Четвъртия кръстоносен поход имат явна или скрита изгода той да се отклони и насочи срещу Византия. Политическите, религиозните и личностните фактори се преплитат по неведомите закони на Клио, но в последна сметка действат в една посока. Превземането на Константинопол означава гибел за Византия, а тази гибел, макар и временна, променя коренно обстановката на Балканския полуостров и в Егея.

Още преди да превземат и ограбят византийската столица, водачите на похода се събират и очертават контурите на разделянето на Византия. Сложната игра на интереси води до това, че за император на Латинската империя, която кръстоносците създават на мястото на Византия, е избран фландърският аристократ Бодуен (Балдуин) д’Ено, а водачът на похода Бонифас дьо Монфера се задоволява с ролята на първи васал на латинската корона и владетел на т.нар. Солунско кралство. Латинската империя се изгражда на чисто феодални основи и във философията на нейната структура стоят принципите на западната феодална йерархия и васалитета. Изградена е на три степени: императорът в Константинопол е върховен сюзерен, негови васали са маркиз Бонифас, граф Луи дьо Блоа и др., техни васали са повечето от останалите участници. Те са насочени да завземат земи и да създават свои княжества в Тракия и в западната и южната част на континентална Гърция. Тези в Тракия се оказват мимолетни, но в Атика, Пелопонес и на о-в Евбея се създават десетки владения, които внасят на балканска земя западната, предимно френска феодална система. Някои от тях се оказват изключително жизнени и просъществуват чак докъм средата на XV в. Непосредствените владения на латинската корона са части от Константинопол, бивша византийска Тракия и византийска Мала Азия. Последната трябва да бъде завладяна и тъкмо това се опитва да направи император Бодуен през зимата на 1204-1205 г. Той вероятно е щял да успее, ако не бе ударът, нанесен му от българския цар Калоян. Разгромът, който той нанася на кръстоносците край Одрин, и пленяването на първия латински император не само осуетяват завладяването на Мала Азия, но и помагат тук да възникне една от основните „неовизантийски“ държави - т.нар. Никейска империя. Все пак не бързайте да отписвате Латинската империя като политически фактор! Последвалите събития показват, че независимо от перманентната криза, в която тя се намира до своя край в 1261 г., нейните рицари могат да показват зъби и нерядко печелят на бойното поле. При това тя и нейните периферни поделения имат силни връзки с папството и с различни династии и благороднически фамилии в Европа, предимно във Франция. Така че всеки, който си има работа с нея, в това число и българите, трябва най-малкото да е добре ориентиран в дебрите на тогавашната европейска политика.

По обща преценка Венеция печели най-много от развоя на Четвъртия кръстоносен поход. На нея освен части от Константинопол се пада цяла Западна континентална Гърция - от Преспанското езеро по билото на планината Пинд, та чак до Атика, както и правото да посочи латински патриарх на Константинопол. С полагащата ѝ се суша морската република постъпва прагматично: продава я или разменя парчета от нея за острови в Егея и за пристанища в Далмация и Югозападен Пелопонес. Така тя създава първата в Европа колониална империя с мозаичен характер, която съществува чак до вековете на османската власт. Тази империя се превръща в истинска таласократия не само в Егея, но и в Черно море и монополизира търговията между Изтока и Запада, в т.ч. и тази между Югоизточна Европа и Италия. Но в конкретните условия и Венеция прави непростима грешка. Нейните политици извоюват правото венецианци да са латинските патриарси на Константинопол. Така те заплитат републиката на свети Марко в най-нерешимия проблем в отношенията завоеватели-завоювани - религиозните им различия и противоречия.

Кръстоносците на Четвъртия поход са сравнително малобройни. В него участват малко повече от 30 000 души. След 1204 г. към Балканите се насочват още хиляди рицари в търсене на нови земни служби. Въпреки това „Божието войнство“ няма потенциал, за да наложи своята власт върху цялата византийска периферия. Там, където от латинска гледна точка се образуват „бели петна“ и където кръстоносци няма, се консолидират като самостоятелни държави късчета от разгромената империя. Кои са те?

От гледна точка на последвалите събития, т.е. с оглед на това, че през 1261 г. Византия е възстановена от възникналата в Мата Азия Никейска империя, би трябвало да се започне с нея. Но ако се ограничим само със събитията между 1204 и 1230 г., тази „империя" не е нищо особено. Тя се вплита в жестока борба с Латинската империя и със селджукските турци и едва по-късно, по времето на прочутия никейски император от арменски произход Йоан Дука Ватаци (1222- 1254 г.), се превръща в основен фактор в борбата за византийското наследство. Първоначално много по-перспективна изглежда другата „провинциална Византия“ - Епирската държава, наричана най-често, но погрешно Епирски деспотат. Нейно ядро е Епир, по-късно към него се присъединяват Тесалия, Южна Албания, Македония и Солунската област. За известно време нейният най-известен владетел - Теодор Ангел Дука Комнин (1215-1230 г.), дори е коронясан за византийски император, след като прогонва латинците от Солун в 1224 г. Между двете неовизантийски държави пламва нещо като студена война, при която техните политически и църковни елити се опитват да обосноват с всички средства правото си върху наследството на Византия. Предимство за Никея, наричана понякога „Византия в изгнание“, е, че в нейната столица се установява Вселенската патриаршия, прогонена от Константинопол. Но и епирците не остават назад - те превръщат Охридската архиепископия в своя държавна църква и поощряват нейните предстоятели да се държат предизвикателно и дори арогантно с никейския патриарх. Възходът на Епир продължава до 1230 г., когато е жестоко поразен от войската на българския цар Иван Асен II. Но и след това тази държава създава проблеми на тези, които преждевременно са я пратили в политическия архив. Епирската държава съществува поразително дълго, чак до 30-те години на XIV в. Голямата ѝ заслуга за историята на гърците се състои в това, че тъкмо на епирска територия в първите десетилетия на XIII в. се поставят основите на новогръцкото самосъзнание. Третата „провинциална Византия“ възниква около южночерноморското пристанище Трапезунд и на практика няма отношение към събитията на Балканския полуостров.

Към времето на превземането на Константинопол възстановената българска държава вече от две десетилетия е на политическата карта на Югоизточна Европа. Тя е продукт на припламналите с нова сила българска държавна традиция и българско самосъзнание, и разпадането на Византия. След 1204 г. българските царе трябва активно да участват в динамичната борба за надмощие, която се развихря в Южните Балкани и Мала Азия. На тях им е по-лесно, отколкото на владетелите отпреди 1018 г., защото пред тях не стои мощна империя, а отломки от нея. В същото време им е по-трудно, защото след 1204 г. центровете на власт се увеличават, а двуполюсният балкански свят безвъзвратно отива в миналото. Дълбокият смисъл на разнообразните конфликти през първите десетилетия на XIII в. е дали ще се възстанови Византия, или статуквото такова, каквото се създава след 1204 г., ще се запази. Каквито и да са зигзагите на българската политика, едно е ясно: България получава възможността да бъде арбитър в балканските взаимоотношения. Често от българския царски скиптър зависи изходът на борбата за византийското наследство. Сега е лесно да се каже, че българският интерес изисква запазване на пъстротата, следователно продължаване на арбитражната роля на българската политика в триъгълника Латинска империя - Никейска империя - Епирска държава. Дали обаче българските царе от това време осъзнават този аспект на българския интерес? Тепърва ще видим!

 

„Страда душата на Василий Българоубиец...“

 

Въстанието на Асеневци, произходът на неговите водачи, поведението на самите тях и на техните приближени в последните десетилетия на XII в. са много обсъждани исторически феномени. Информацията за тях не е много, при това е пречупена през светогледа на византийски автори от края на XII и началото на XIII в.

Въпреки това ние не спираме да разсъждаваме върху нея и да извличаме от основните писмени извори повече знание, отколкото те могат да ни дадат. Това вероятно е нормално. Едва ли можем да очакваме, че любознателните български читатели ще се задоволят с констатацията „Няма извори“. Те искат да знаят повече за времето, когато от дългите години на византийското владичество възкръсва наново българската средновековна държава, и за личностите, допринесли за победоносния край на българското антивизантийско въстание от 80-те години на XII в.

Прочее историческият подход изисква на първо място да обрисуваме времето преди и по време на въстанието на Асеневци. Както бе вече изтъкнато, още към края на управлението на династията Комнини Византия изпада в криза. В последните две десетилетия на XII в. тази криза води до тежки политико-военни неудачи, каквато е например нахлуването на италианските нормани на Балканите и превземането на втория по значение имперски град - Солун от тях.

Първият представител на новата династия Ангели - Исак II Ангел, и неговият пълководец Алекси Врана успяват някак си през лятото на 1185 г. да отбият норманите и да си върнат Солун, но проблемите продължават да се стоварват лавинообразно върху изпадналата в криза империя. В подобни случаи важи евангелската фраза „На имащия се дава, на нямащия се отнема“. Като представител на нова династия, която търси признание, и след дипломатическите трудности, последвали кървавата детронация на последния Комин, император Исак Ангел има нужда от демонстрация на легитимност. Намира я, като сключва съюз с унгарския крал Бела III. Както си му е редът в онова време, съюзът е „ратифициран“ чрез женитба на овдовелия Исак Ангел с 10-годишната дъщеря на краля. Дотук - добре, нищо ново под слънцето! Но поради своята алчност - поне така твърди византийският историк Никита Хониат - императорът решава да обложи населението на империята с допълнителен натурален данък върху животните и с набраните средства да отпразнува подобаващо морганистичния от съвременна гледна точка брак с невръстната унгарска принцеса. Така той се надява да спести средства от отънелия имперски бюджет. След това изворите, с които разполагаме, насочват вниманието ни директно към събитията в областта Паристрион. Тамошното население, което отглежда значително количество добитък, се оказва най-пострадало от допълнителния данък. Увеличаването на данъците и преди това предизвиква въстания. Сега обаче обстановката е друга: Византия е далеч по-слаба, властта ѝ в земите между Дунав и Стара планина - далеч по-формална. Но кое е това население от Паристрион, което така болезнено реагира на новия извънреден данък?

Тук вече информацията от изворите предизвиква повече въпроси, отколкото дава отговори. Варварските нашествия от XI и XII в., от които най-актуално за разглежданите събития е това на куманите, водят до обстоятелството, че византийските автори определят населението от областта като „смесени варвари“. Те имат предвид неромеи с българско самосъзнание и със смесен етнически произход, най-често българо-кумански. Всъщност основният ни извор - споменатият Никита Хониат - едва ли е бил най-добрият „експерт“ върху характера на населението в една отдалечена и живееща собствен живот под ромейска власт област, каквато е Паристрион. Според него тамошното население някога се наричало мизи, т.е. българи, а в неговото време - власи. На други места той говори за българи, мизи и власи и затвърдява убеждението, че за него не е първостепенна задача да задоволи нашето любопитство върху микроелементите в състава на т.нар. миксоварвари.

Споменаването за власи обаче заслужава особено внимание. Повечето извори - византийски и западни - говорят за власи в строго определен отрязък от време, който съвпада с управлението на първите трима български царе и братя - Петър, Асен, отчасти и при техния приемник цар Борил. След това този етноним изчезва и всички говорят само за българи. Откъде идва тази странност в използваните от историците текстове?

Влашките групи, организирани в т.нар. катуни, са известни в изворите от 976 г. Първоначално се споменават най-често на юг - около Преспа, в Тесалия, около Халкидическия полуостров и др. Влашките катуни практикуват сезонно скотовьдство. т.е. прекарват със стадата си летните месеци високо в планините, а зимите - в равнините, речните долини или морския бряг. С названието „власи“, което буквално означава „овчари“, тогавашните автори най-често обозначават сезонноскотовъдни групи, които говорят на „варварски“ латински език. Има достатъчно указания обаче, че власи са наричани и други етноси, включително и българи, които споделят техния начин на живот. През XII в. географията на влашките катуни се разширява - за власи се споменава в подножията на Стара планина, както и северно от Дунав. И в двата случая става въпрос за области, изключително подходящи за практикуване на сезонно скотовьдство. Обективността изисква да се каже, че в региона Стара планина - Подбалкана - Средна гора очевидно има влашки групи. Но нека се опитаме да се поставим на мястото на автори като Никита Хониат, Жофруа дьо Вилардуен и др., които по принцип имат бегли знания за населението отвъд Хемус. Те знаят, че по пътя за там по старопланинските проходи има власи, а Хониат вероятно ги е виждал, когато участва като секретар на императора в ромейската войска. Без да има ясна идея, какво има на север, той остава с впечатлението, че от Хемус нататък е земя, населена с власи. Така смятат и някои негови съвременници с подобни и дори по-малки знания за населението в Паристрион. Нещата все пак скоро идват на мястото си. Когато става пределно ясно, че въстанието е българско по своята държавно-национална идеология и че владетелите на възстановената държава имат българско самосъзнание и действат в името на българската държавна традиция, вече никой не говори за власи. Тогава всички извори се връщат към действителността – такава, каквато е. А тя е, че основното население в някогашната тема Паристрион, както и в Тракия, и в Македония, е българско и неговата държава е българска. Тази констатация, разбира се, едва ли ще възпре румънските учени да твърдят, че държавата, възстановена от Асеневци, е влашка или в най-добрия случай - българо-влашка.

Към времето, когато духовете в Паристрион са възбудени заради новия данък, на историческата сцена се появяват ръководителите на бъдещото въстание. Това са братята Теодор, наречен след коронацията си с царското име Петър, и Асен, наричан оше Иван Асен Белгун. Византийските извори споменават името му под формата Асанис, а българската традиция го превръща в Асен или Ясен. В първите години от историята на обновена България все още никой не подозира, че това ще стане име на най-славната царска династия в историята на Второто българско царство. Малко по-късно, към 1187 или 1188 г., изворите споменават и трети брат на Петър и Асен, когото те назовават Йоан, Йоаница или Калоян.

Споровете, кои са Асеневци и какъв е техният произход, имат дълга история. Изследователите търсят най-различни комбинации, с които да запълнят празнините в изворите и да съотнесат по подходящ начин своите тези към етническата обстановка в Подунавието към края на XII в.

Очевидно е, че първите представители на рода Асеневци са „нови хора“, които не се споменават по никакъв повод преди събитията от лятото на 1185 г. Те принадлежат към новата аристокрация в земите между Дунав и Стара планина, която се създава от смесването на местното българско население с придошлите от североизток варвари, най-вероятно преди всичко с куманите. Тезата, че Петър и Асен са от българо-кумански произход, и досега има най-сериозни основания. За „куманската връзка“ в техния произход говори името Асен, несъмнено от тюрко-кумански произход, както и прозвище Белгун, което се извежда отново от тюрко-куманската основа bel (в различни модификации), която означава „зная“. Следователно Белгун може да се преведе като „знаещ“ или „мъдър“. Разбира се, има и учени, които „прескачат“ всичко, което се случва с нашествията на тюркски племена от XI—XII в., и не престават да напомнят, че тези тюркски имена могат да възхождат към прабългарската езикова традиция. Всеки има право на мнение, стига то да е максимално съобразено със съществуващите реалности. А те са такива, че правят по-вероятен куманския произход на споменатите име и прозвище. В полза на българо-куманския произход на въстаническите водачи се изтъкват още обстоятелства: това, че куманите са чести и като че ли естествени съюзници на Петър, Асен и Калоян, и голямата роля. която куманският елемент играе в историята на т.нар. Втора българска държава.

Като представители на новата аристокрация, която възприема идеите на българската държавна традиция, Асеневци и някои от техните съвременници, чиито имена не знаем, притежават укрепени замъци и се усещат авторитетни и силни. Като център на владенията на братята Асеневци с основание се сочи Търново. Този град има дълга предистория още от времето на траките и от епохата на Първата българска държава. Той е естествено укрепен и осигуря¬ва на своите притежатели необходимата сигурност и самочувствие. Конюнктурата налага на Асеневци в хода на въстанието да го превърнат в нова българска столица. Българската държавна традиция е достатъчно зряла, за да изисква наличието на столичен град, но тя все пак не е като византийската, за която престолният град е единствен и незаменим. Поради това историята ни дава достатъчно примери за преместване на столицата на българските владетели в зависимост от политическата обстановка. Така и за Асеневци не е проблем да доизградят своя родов замък като български престолен град. Противно на традиционните представи, първият дворец на Асеневци е изграден на най-високото място на хълма Трапезица, а не на Царевец. Той представлява масивна сграда с размери 33 на 10 м. Около нея възниква укрепен дворцов комплекс, в който археолозите откриват освен традиционните укрепления още църква, манастирски комплекс и некропол. Този дворец е използван през цялото управление на първите Асеневци, поне до управлението на цар Калоян.

За водачите на българското въстание византийската власт е далечна и те първоначално се примиряват с нея, докато положението не стане нетърпимо. А то става такова тъкмо към края на лятото на 1185 г. Тогава и двамата братя се появяват на сцената вече като реални исторически личности.

За пръв път Никита Хониат споменава за тях по повод на една тяхна среща с византийския император Исак Ангел. Тя се състои в императорския лагер край тракийската крепост Кипсела. Братята се явяват там и искат от императора да ги зачисли в списъците на византийските прониари и да им отстъпи за издръжка някакво място в Хемус, което ромейският писател не уточнява. Получават отказ и по този повод те, особено Асен, изричат дръзки думи и заплашват императора с бунт и откъсване от византийската държава. В резултат те са прогонени, а Асен дори отнася за своята дързост няколко ромейски плесници. В този момент император Исак II Ангел няма ни най-малка представа колко скъпо ще струват на империята тези удари по лицето на бъдещия български цар.

От срещата в Кипсела започват събития, които за около две-три години ще доведат до освобождението на България. Никита Хониат ги описва, но пренебрегва точната хронология и това предизвиква много спорове: кога започва въстанието, кога са основните византийски походи, през коя година се стига до формалното признаване на възстановената българска държава и др. За изходен момент на антивизантийското въстание се смята Празникът на свети Димитър Солунски (26 октомври 1185 г.), когато е осветена църква, посветена на светеца в Търново. По този повод там се събира група юродии („луди с кървясали и разкривени очи“, според Хониат), които са първите пропагандатори на идеята за освобождение. Братята Петър и Асен показват тънък усет за религиозно-бунтовническа пропаганда, тъй като оставят юродивите - по стара православна традиция - да вдъхновяват присъстващите с внушени от Бога бунтовни слова. Въстаническият сценарий е пълен с всичко, което знаем от историята на въстанията: пропаганда, привличане на помощ свише, „накървяване“ (въстаналите са убеждавани да убиват безмилостно всички ромеи, за да не търсят компромис с тях) и др. Връх на всичко е слухът, че въстанието има за покровител свети Димитър Солунски, който е вдигнал егидата си от своя град Солун по време на превземането му от норманите. Изневиделица в новата търновска църква се появява и негова икона, дошла по неведоми пътища от Солун. В следващите близо 50 години български царе превръщат покровителството на свети Димитър над българската корона в официална политика - на реверса на техните официални печати неизменно четем името на светеца и съзираме неговия лик. В обстановка на приповдигнато настроение Теодор, по-големият брат, е коронясан за цар от набързо ръкоположения български епископ Василий. Остава да гадаем дали всичко, за което пише византийският историк, се е разиграло на Празника на свети Димитър през 1185 г., или трябва да се разположи в месеците след това. Сигурно е, че първата военна операция на новия български цар Петър IV е към Велики Преслав. На този етап въстаниците не успяват да превземат този „много стар град, целия от печени тухли“, но действията им са многозначителни. Те се опитват да поставят под свой контрол старата българска столица и така правят на пух и прах тезата за влашкия характер на възстановената от тях държава.

В двете години след обявяването на въстанието стават събития, на които като че ли вече сме били свидетели по време на многобройните българо-византийски войни в предишните столетия. Ромеите се опитват да предприемат военни походи срещу въстаниците, които се провалят по различни причини. В последна сметка император Исак Ангел лично застава начело на своите войски. Големи главоболия за ромеите са старопланинските походи и връзката на въстаниците с куманите отвъд Дунава. За тази цел в употреба влиза - е, не особено успешно - византийският флот, който е изпратен към Дунавската делта. Справедливостта изисква да се отбележи, че в началния етап на своето съществуване българската държава все още не е укрепила старопланинските проходи, поради което ромеите на три пъти ги преодоляват успешно. Не трябва да се забравя, че за разлика от VIII - X в. сега и теренът на военните походи е малко по-различен с оглед на преместването на българския политически център в Търново. Но как конкретно се развиват византийските кампании и как им противостоят българите?

Първият успешен ромейски поход е проведен през пролет - лятото на 1186 или 1187 г. и завършва с повторното завладяване на Мизия от тях. По този повод Хониат намеква, че между братята Петър и Асен възникват известни противоречия за стратегията на въстанието. Асен е за безкомпромисна война докрай, а Петър - за споразумение с ромеите. Някои виждат в това подновяване на старите противоречия сред българската аристокрация за характера на отношенията с империята, други съзират военна хитрост. Според вторите цар Петър със своите демарши приспива бдителността на императора и го кара да приключи набързо похода в Мизия. Той не поставя гарнизони в крепостите, а само изгаря пожънатите кръстци из полята. По този повод един византийски висш съдия - Лъв Монастириот, изрича прочутите думи: „Страда душата на Василий Българоубиец, понеже императорът пренебрегнал неговия пример...“ По същото това време Асен бяга северно от Дунав, връща се с кумански подкрепления и бързо възстановява българската власт в Мизия. След това под умелото командване на Асен кумани и българи пренасят войната срещу ромеите южно от Балкана и действат около Пловдив, Верея (Стара Загора), Карнобат.

След една година, в 1187 или 1188 г., следва втори византийски поход, който се насочва от София към Търново, но е спрян от яката крепост Ловеч. След неуспешна тримесечна обсада император Исак Ангел предпочита да сключи мир с българите. Този т.нар. Ловешки мир се тълкува като формално признание за възстановената българска държава. Царската титла на Петър не е легализирана - ромеите винаги остро са се противопоставяли на подобни „провинциални“ коронации, но самият факт, че се сключва мир с владетеля на българската държава, показва, че тя тихомълком е приета за юридически субект. Никита Хониат не крие, че Исак Ангел с радост се завръща в столицата, „защото - отбелязва той - нейните красиви дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързвали към себе си нашите императори и не им позволявали да останат дълго на откритото поле“. Всъщност и двете страни нямат никакво намерение да спазват постигнатото примирие.

Цар Петър IV и брат му Асен, който се очертава като умел и дързък пълководец, използват времето, за да възстановят крепостите и да укрепят старопланинските проходи. Но основната грижа на владетеля е да получи официално признание за царското си достойнство. Това не е суета, както би могъл да си помисли някой съвременник, а стремеж чрез признаване на титлата да се осигури и признаване на самата държава - такива са законите на Средновековието. Шанс за това цар Петър IV вижда в преминаването на Третия кръстоносен поход по Диагоналния път, ръководен от истински жив император - Фридрих Барбароса. На два пъти пратеници на българския цар призовават императора да „положи собственоръчно на главата му диадемата на гръцкото царство“, като в замяна му е обещана 40 000 войска за атака срещу Византия. Напразно! Императорът учтиво отклонява предложението и предпочита да се споразумее с ромеите.

В отговор на българското предизвикателство Исак Ангел предприема последния си и най-значим поход срещу България. Този път хронологията е сигурна: това става през пролетта и лятото на 1190 г.

Ромеите преминават Стара планина „по околни пътища“ и обсаждат самото Търново. С комбинация от военна сила и хитрост Асен (той изрично се споменава като ръководител на търновската отбрана) принуждава императора да вдигне обсадата и да се насочи по обратния път към Тревненския Балкан. Останалото сякаш го знаем, без да сме го чели в книгите. Българите устройват засада, разгромяват центъра на ромейската войски, а Исак Ангел едва не споделя съдбата на своя предшественик Никифор Геник. Неговите приближени го спасяват, като не се колебаят да избият струпалите се накуп ромейски войници, за да осигурят коридор за бягство на византийската императорска особа. В ръцете на българите падат различните видове императорски корони, скъпоценни чаши, пари и златен императорски кръст, в който е вградена частица от кръста на Христовото разпятие. Години след това тези трофеи са показвани в Търново по време на тържества и са смятани за най-ценните артефакти в българското царско съкровище. Събитията от 1190 г. имат и друг резултат, свързан с упражняването на властта в българската държава. Асен е коронясан за цар и остава да управлява в Търново. Самият град, основно обновен и укрепен наново, безапелационно се превръща в нова българска столица. Петър запазва царската си титла, но резидира във Велики Преслав. Неговите владения дълго след това са известни с названието Петрова земя. По това време двуцарствието все още не се превръща във вътрешен проблем - изворите категорично свидетелстват, че между двамата братя няма противоречия, а градивно сътрудничество.

В присъщия си стил в кратките години на своето управление цар Асен или цар Иван Асен, както той е наречен в текста на един от българските царски поменици, подновява войната с Византия. Неговите войски действат на широк фронт от черноморските крепости до София и долината на р. Места. Според израза на Никита Хониат византийският император е обкръжен отвсякъде и се чувствал като „восъчна пита, оградена отвсякъде от пчели“. Единственото, което той успява да направи, е да си върне крепостите Варна, Анхиало и София. В последната година на управлението си Исак Ангел организира поход до поречието на р. Сава, където съединява силите си с тези на своя тъст - унгарския крал Бела III. През 1195 г. той замисля нова голяма офанзива срещу българите, към която готовност да се присъедини демонстрира и унгарският крал. И толкова. В хода на подготовката Исак Ангел е детрониран и ослепен от по-възрастния си брат Алексий.

Използвайки тези византийски неуредици, цар Иван Асен I засилва натиска срещу империята. Българо-кумански войски достигат до околностите на Сяр, превземат града и околните крепости, достигат до долното течение на р. Струма и до Орфанския залив. Без особени усилия те разгромяват отрядите на противопоставилия им се севастократор Исак и го вземат в плен. Първоначално водачът на куманските отряди, когото Никита Хониат не познава по име, прави опит да укрие пленника, за да получи за него откуп. Тъй като севастократор Исак е високопоставена личност във византийската йерархия, неговото пленяване не остава тайна за царя и той нарежда куманският лагер да бъде претърсен. Плененият севастократор е открит и отведен като пленник в Търново.

Както е добре известно, в 1196-1197 г. българската държава е разтърсена от два последователни заговора. Първа жертва става цар Асен, последва го и брат му Петър, който успява за кратко да овладее властта в Търново. Тези заговори не спират българския устрем. На престола застава третият брат - Калоян, който с нова енергия продължава освобождаването на българските земи и утвърждаването на българската държава.

 

Заговори и сепаратисти

 

Въстанието на братята Петър и Асен несъмнено се вдига в името на възстановяване на българската държавна традиция, което не означава, че създадената от тях държава копира в своята структура Първото българско царство. Възобновена България съществува в друга епоха, за която са характерни упадък на силната централна власт и засилване на проявите на сепаратизъм. Така е в Западна и Централна Европа, така е и във Византия. България не може да прави изключение. Още от първите години на нейното съществуване историята ѝ е изпълнена с дворцови заговори и появи на периферни самостоятелни области. Това е напълно в духа на времето и не трябва във всички случаи да се обяснява със „стакана с византийската отрова“, както се е изразил един известен български поет.

Заговорите са елемент от трудното установяване на Асеневци като управляваща династия, чиито прерогативи се оспорват от довчерашните участници във въстанието. Те не са стара управляваща фамилия и всеки български болярин със сходен на техния произход се чувства оправдан в оспорването на тяхната власт. Освен това на набралото самочувствие българско болярство не му харесва твърдата ръка, с която новата династия утвърждава своя авторитет и суверенитета на младата държава. Що се отнася до сепаратизма, той е характерно явление за този етап от развитието на средновековното общество и неговите прояви не трябва да се осъвременяват. В България, както и в съседна Византия, откъсването от централната власт принципно се смята за отклонение от традиционната представа за държавност. Поради тази причина властта не прави опити както в европейските средновековни общества да узакони сепаратизма и да го превърне в стройна йерархична обществена система, в която да господстват принципите на сюзеренитета и васалитета. При това положение българската държава, която споделя византийския държавен модел, се люшка между временната централизация, свързвана от историческата памет със „силните царе“, и развихрянето на сепаратизма, схващано като време на криза.

Само едно десетилетие след началото на въстанието в Търново е осъществен първият заговор срещу владетеля на българското царство. Той е свързан с името на Иванко - български болярин, първоначално сътрудник на водачите на въстанието. Според византийските извори става въпрос за някаква любовна история: Иванко имал връзка със сестрата на царица Елена. Цар Иван Асен I го вика при себе си за обяснение, без да подозира, че последвалите събития ще отключат стаяваното недоволство сред търновското болярство. Събитията се развиват с главоломна бързина и поставят много въпроси, по които можем само да гадаем. Иванко отива на срещата по съвета на своите роднини и приятели въоръжен с меч и дворцовата стража го пропуска в покоите на царя. В избухналата свада цар Иван Асен I посяга да извади своето оръжие, но Иванко го изпреварва и го пробожда смъртоносно. Стражата отново го пуска безпроблемно да напусне двореца. Никита Хониат не крие, че към събитието са съпричастни много от търновските боляри и плененият византийски севастократор Исак, който към времето на събитията е вече покойник.

Преди това обаче той подтиква Иванко към заговор, като му обещава ромейско съдействие и женитба с дъщеря си Теодора. Въпреки че не са много изчерпателни, византийските извори дават основание да се предполага, че в Търново се реализира болярски заговор, в който има и „ромейска връзка“.

След цареубийството Иванко и неговият кръг обсъждат какво да се прави и набелязват два начина на поведение. Според първия те трябва да вземат властта и да започнат да управляват „по-справедливо“ от убития цар, а според втория при неуспех на това начинание трябва да се търси ромейска помощ. Действителността налага да се осъществи вторият вариант. Заговорниците не успяват да установят своята власт извън Търново, застрашени от царевия брат Петър и намиращия се при него трети брат Калоян. Тогава Иванко се обръща за помощ към византийския император Алексий Ангел. Ромеите правят два опита да помогнат на затворниците, но те се провалят поради отказа на византийските войски да преминат страховития Балкан - спомените за кървавите български засади в старопланинските походи все още тормозят съзнанието на византийските войници. При това положение изходът за Иванко, за неговия брат Мито, а и вероятно за други хора от този кръг, остава само един - бягство във Византия. Търново е завзето от войските на цар Петър и неговия по-малък брат Калоян. Но мрежата на заговора все още функционира и само няколко месеца след това и Петър е убит от затворник. В този случай византийските автори не са ни оставили никакви подробности. Известно е само, че до царския трон се добира Калоян. Знаем, че към 1187-1188 г. той за известно време е заложник в Константинопол като гаранция, че неговите братя ще изпълняват договореностите, постигнати в Ловеч. Оттам Калоян бяга и се установява при брат си във Велики Преслав.

А как ли новият български цар успява да се закрепи на престола? Изворите мълчат. Но като се имат предвид тогавашните нрави, жестокостта на борбата за власт, а и характерът на Калоян, можем да предполагаме, че това не става без проливане на кръв. Така за цели 10 години заговорническият вирус е потиснат.

След като бяга във Византия, Иванко е приет от императора с почести. Той е прекръстен и получава императорското име Алексий, след което е назначен за управител на Пловдивската област. Оженен е за съвсем малката, едва 4-годишна императорска внучка Теодора. Дори висшите византийски велможи са смутени от тази постъпка на императора и решават консумирането на този неестествен брак да се отложи за по-късно. При вида на своята бъдеща съпруга и на скоро овдовялата ѝ майка, Иванко изрича следните думи: „Защо ми давате агне-бозайниче и ме карате да почакам, когато имате под ръка зряла овца, готова за брачна връзка и смешение!“

Онова, което Иванко-Алексий прави като управител на Пловдивска област, показва, че той не е предател в истинския смисъл на думата, а по-скоро човек, жаден за власт. Той организира около себе си войска от българи, възстановява местните крепости и лека-полека започва да се откъсва от византийска опека. В неизвестно за нас време той установява контакти с българския цар Калоян, който впрочем също не страда от скрупули, когато става въпрос за държавни интереси. Византийският император Алексий Ангел дълго време не вярва, че някогашният заговорник отново се е върнал под българска егида и че укрепва и разширява своята власт в Родопите. За цар Калоян трудният съюз с Иванко е част от сложна политическа игра, която цели отвличането на ромейското внимание.

Съюзът цар Калоян - Иванко е толкова опасен за ромеите, че те нямат друг избор, освен унищожаването на неговото княжество. Противно на очакванията, настъплението срещу Иванко завършва с провал. Отцепникът успява да разгроми отряда на протостратор Мануил Камица и да го плени. След това той изпраща пленника в Търново, овладява Родопската област и достига до южните предели на планината. Скоро след това търновският цар „позволява“ на друг съвременен български сепаратист - Добромир Хриз - да откупи озовалия се при него Мануил Камица. Протостраторът веднага с голямо усърдие се включва във войната със своите сънародници. Така планът на цар Калоян сработва твърде ефективно. Докато ромеите се занимават с Иванко и отбиват нападенията на Мануил Камица в Южна Македония и континентална Гърция, българският цар превзема и разрушава крепостта Констанция в Тракия. На Великден следващата година (дали пък не е използвал опита на император Йоан Цимисхий от 971 г.?) цар Калоян щурмува и овладява Варна.

За ромеите не остава нищо друго, освен да пуснат в действие прочутото си вероломство. Императорът предлага на Иванко среща, но българинът, който добре познава византийските приоми, отказва. Той поставя свои условия: да му се изпрати невръстната годеница, да му се даде императорски хрисовул, с който да му бъдат признати владенията, и императорът да се закълне над Библията, че няма да му навреди. Ромеите приемат и за да е всичко възможно най-автентично, отнасят на Иванко екземпляра от Светото писание, над което е осъществена императорската клетва. Но дори и Иванко, който се отличава освен с физическа сила и със съобразителност, не предполага колко далеч може да стигне ромейският венценосец, за да се справи с него. Когато срещата между двамата се осъществява, дори не се провежда и елементарен разговор. Иванко е заловен и окован във вериги. За сполетялата го след това съдба нямаме информация, но не е трудно да се досетим каква е тя: той или е убит, или завършва живота си в тъмница. Ромеите слагат край на ефимерното му княжество, което просъществува само няколко години.

Малко преди убийството на цар Иван Асен I изворите споменават името на друг известен сепаратист - Добромир Хриз (Хръз). По време на голямата българска офанзива по долината на р. Места през 1195 г. този български болярин, по произход от дн. Северна България, с отряд от 500 души е изпратен от българския цар към Струмица. Добромир Хриз превзема града и се установява там. Оказал се в област, отдалечена много от Търново и от Константинопол, боляринът почти веднага се обявява за независим и започва да лавира между двете враждуващи държави. Амбициите му са да завладее земите около Сяр, но в този начален етап от своята кариера Хриз търпи несполука - заловен е от ромеите и е хвърлен в затвор. Драматичните събития в Търново от 1196 г. подсказват на император Алексий Ангел, че и този болярин може да е полезен за ромейската кауза. Добромир Хриз е освободен и поставен за официален управител на Струмица. Така през 1196 г. ромеите се опитват да създадат две полунезависими княжества: едното в Пловдивско и Родопите начело с Иванко и второто около Струмица начело с Добромир Хриз. Тези българи, смятани наивно от тях за верни византийски протежета, имат за цел да сдържат българския натиск към Византия.

Както Иванко, така и Добромир Хриз се оказват неверни византийски съюзници. Хриз премества основната си резиденция от Струмица в непристъпната крепост Просек по течението на Среден Вардар. Той я укрепва допълнително и я превръща в непревземаема твърдина. Своеволният болярин създава своя войска от българи, привлича на своя страна ромейски механик, който му построява каменометни машини, и повторно се отмята от византийската опека. Пръст в тази поредна хамелеонщина има българският цар Калоян, който незнайно как привлича отметналия се велможа в своята политическа орбита. Владетелят на Просек отново започва да ограбва византийските територии на юг. През 1198 г. император Алексий Ангел организира срещу неговите владения поход, описан с изключителни подробности от участващия в него Никита Хониат. Ромейските войници, подсилени със селджукски наемници, атакуват Просек и първоначално постигат значителен успех. Поради организационни неуредици във византийския лагер българите на Хриз контраатакуват с каменометни машини и всяват паника сред ромеите, като през нощта пускат по склоновете на Просек празни бъчви. В края на краищата конфликтът завършва със споразумение между императора и Добромир Хриз: той отново минава под ромейска егида и получава за жена византийска принцеса.

Този мир не трае дълго. Към 1201 г. владетелят на Просек откупва със свои пари пленения от Иванко и предаден на цар Калоян византийски протостратор Мануил Камица. Двамата нападат византийските територии в Южна Македония. Само Мануил Камица продължава настъплението към Тесалия и стига чак до Пелопонес. Това води до допълнително разпиляване на византийските сили, които с мъка възпират настъплението на византийския ренегат. В съшото време цар Калоян осъществява успешните си кампании в Тракия и срещу Варна.

Когато между България и Византия през 1202 г. се сключва мирен договор, буферното княжество на Добромир Хриз губи стратегическото си значение. Земите му се разделят между временно помирилите се държави, като ромеите вземат Струмица, а българите Просек. Добромир Хриз категорично отказва да се среща с византийския император, тъй като вече е наясно от случая с Иванко, че той не спазва и най-сакралните си клетви. В началото на 1202 г. цар Калоян завзема остатъците от земите на Добромир Хриз. Какво става с този болярин, не е ясно, тъй като българите нямат своя Никита Хониат, за да ни разкаже за това. Като се има предвид суровият нрав на българския цар, изходът е почти ясен: Добромир Хриз заплаща с живота си своя стремеж към самостоятелност и заиграването си с Византия.

Случаите „Иванко“ и „Добромир Хриз“ са симптоматични за новия етап, в който навлиза развитието на Балканския регион. Оттук нататък подобни владения никнат като гъби и започват да играят важна роля както във вътрешния живот на България, на Византия и на други, възникнали след 1204 г. държави, така и в техните взаимоотношения. Първите прояви на сепаратизъм завършват с победа на традиционните държави. Ще дойде време обаче, когато тези „териториални княжества“ ще станат много по-мощни и ше започнат да доминират политическия пейзаж в българското пространство. И още нещо: проявите на сепаратизъм и действията на неговите носители в никакъв случай не трябва да се разглеждат от позициите на съвременното разбиране за вярност към националната кауза. Отцепниците са деца на своята епоха - властолюбиви, непостоянни, стремящи се към самоутвърждаване и самостоятелна власт. Като тях има стотици в епохата на Развитото европейско средновековие.

 

Дипломация, битки, загадъчна смърт

 

По традиция историческите текстове превръщат в трафарет твърдението, че българските, както и всички други средновековни владетели, се стремят към легитимност на своята власт и оттук - към законност на управляваната от тях държава. В конкретния български случай това може да стане или със съгласието на Константинопол, или на Рим. Стремежът към признанието, получено от тези авторитетни институции, пролива немалко кръв или написва едни от най-напрегнатите дипломатически страници на българската история. В началото на XIII в. при напрегнатите българо-византийски отношения и при прословутата враждебност на империята към новите неромейски владетели, легитимацията на българската царска власт от Константинопол изглежда практически невъзможна. Поради тази причина съвсем естествено се стига до българо-папски преговори, в резултат на които се постига признаването на владетелската титла на Калоян и на църковната власт на българския архиепископ Василий от папа Инокентий III. Същевременно това е един от най-добре документираните епизоди от българската дипломатическа история, тъй като преговорите Търново-Рим се извършват чрез обширна кореспонденция, съхранена в архива на Ватикана.

Едно обширно писмо на папата до унгарския крал Имре (Емерих) от около 1204 г. показва, че легитимността не е израз на владетелска суета, а има реални политически изменения. В случая с цар Калоян унгарският крал се придържа към тезата, че той не е формално признат за владетел и затова незаконно държи своите владения. Следователно унгарците могат без угризения да ги нападат и завладяват. Налага се папата да изнесе на крал Имре историко-правна лекция върху българското минало. В нея той припомня основните моменти от българското развитие и аргументирано заключава, че българският владетел не е узурпатор, а законен суверен на наследената от дедите му територия. Поради това той, папата, смята за възможно да признае на българския владетел кралска корона. Нека прочее се върнем към генезиса на това събитие.

Преди да пристъпим към излагане на съдържанието на кореспонденцията между папа Инокентий III, цар Калоян, архиепископ Василий и други български светски и духовни лица, нека си опитаме да си представим механизма на тези контакти. Оказва се, че редом със сложната дипломация и двете страни трябва да се занимават със съвсем тривиални проблеми. Става ясно например, че в Търново няма хора, които да знаят латински език. Налага се написаните на латински език папски писма поне в началото да се превеждат на гръцки език от архипрезвитера на гърците в Бриндизи Доминик - папски служител, който донася първото папско писмо в българската столица към края на 1199 г. След това от гръцки те са превеждат на български и се представят на българския цар за прочит. Това притеснява българската страна, поради което се налага в Рим да бъдат изпратени млади българчета, включително и синът на цар Калоян Витлеем. зз да бъдат научени на латинско четмо и писмо. Този подход, изглежда, дава резултати, защото в хода на кореспонденцията, а и на контактите на българската власт с латинците в Константинопол, „езиковият проблем“ повече не се появява.

Тези, които тълкуват кореспонденцията между Рим и Търново, традиционно се съсредоточават върху нейното съдържание и отбягват трудностите, които съпътстват физическия контакт между кореспондентите. За да осъществят своите мисии, папските и българските пратеници имат два варианта. Единият е да се пътува през Драч и Бриндизи, т.е през Отрантския проток. Българският църковен глава Василий веднъж се опитва неуспешно да използва този път. Поне до април 1204 г. ромеите държат пристанището на Драч и година преди това те спират българския първосвещеник да прекоси в Италия с дарове за папата. Той е принуден да отпрати в Рим второстепенни представители на своята делегация, които папата не признава за легитимни представители на Българската църква.

Вторият възможен маршрут е по Диагоналния път към Северна Италия. След Белград той преминава през територията на враждебно настроения спрямо България унгарски крал. Кореспонденцията между папата и българския владетел показва, че унгарците използват случая да затрудняват контактите и дори не се колебаят да върнат високопоставен папски пратеник от унгарско-българската граница. Не липсват случаи, в които папски пратеници са натоварени с „двойни“ мисии. Така например легатът Йоан де Казамария трябва първо да мине през Босна, за да проучи въпроса с „босненската ерес“, и после през Унгария да стигне до България, за да предаде папското писмо. Папа Инокентий III схваща пречките от унгарска страна за връзките му с Търново като лично предизвикателство и специално изисква от верния син на Католическата църква - унгарския крал, да осигури свободен и сигурен достъп през своя територия на папските и българските пратеници. Към края на кореспонденцията този въпрос е решен, като традиционният маршрут на пратениците става пътят през Унгария. Поради това за българската страна най-удобен пратеник става епископът на Браничево Власий - неговият диоцез граничи с Унгария и това му пести технологично време при пътуванията до Рим.

Самата кореспонденция между папата и българския владетел е била обект на множество коментари. Тя е изпълнена с исторически аргументи, позоваване на „стари книги“, надхитряне по въпросите за църковния и владетелския статут на българските власти, намеци от българска страна за евентуално обръщане към Византия и какво ли не още. Повече от вероятно е, че редом с официалната кореспонденция преговорите се развиват и на принципите на „тайната дипломация”, като освен писма пратениците имат и устни инструкции за преговори. Тон на тази дипломатическа игра дава първото писмо на папа Инокентий III от края на 1199 г. Верен на своята амбиция да подчини православния свят и вероятно повлиян от униатските обещания на византийския принц Алексий, той заявява, че родът на Калоян е от град Рим и поради тази причина той храни искрена преданост към Апостолическия престол. Около две години след това Калоян му отговаря, като поема и развива идеята за старите връзки между българите и папството. Той декларира, че би искал да бъде признат от папата за император, тъй като в старите български летописи е открит сведения, че и други „български императори“ - споменават се Петър и Самуил, а по-късно и Симеон - са били утвърдени в това си достойнство от предшествениците на папа Инокентий III. Исканията на Калоян са съвсем ясни: да бъде признато царското му достойнство, да получи царска корона от папството. Папското становище по въпроса, ако се съди от папските писма, претърпява известна еволюция. Първоначално папата не е чужд на мисълта българският владетел да се присъедини към Апостолическия престол, като направи публична изповед на католическата вяра. Постепенно папата развива идеята за уния, т.е. за специфичен съюз между България и папството, прИ който Българската църква се подчинява в организационно отношение на Рим, но запазва православния си характер. Този механизъм на отношения между една православна държава и центъра на католицизма добива плът и кръв тъкмо в българо-папските отношения от началото на XIII в. и по-късно ще бъде използван при други случаи на признаване на папската власт в православни региони. Възприел идеята за уния, папата насочва своето внимание първоначално към българския църковен предстоятел, подчинените му двама митрополити и техните епископи. От кореспонденцията с тях става ясна структурата на Българската църква в десетилетията след въстанието на Асеневци. За църковен глава се смята търновският архиепископ. Подчинени са му двама митрополити - на Велбъжд (дн. Кюстендил! и на Преслав, които от своя страна имат няколко подчинени епископии. Още преди официалното сключване на унията архиепископът получава палиум като символ на църковна власт. Палиумът, който отговаря на православния омофор, представлява особена по форма лента ог вълна на агне, с избродирани върху нея 6 кръста, която се слага около врата на носителя на църковно достойнство. Редом с палиума архиепископ Василий получава правото да ръкополага епископи, но само съвместно със съседни католически епископи. Възложено му е също така да прегледа „старите български книги“ и да разбере от тях подробности около даването на владетелска титла от папата на предишни български владетели. С течение на времето папа Инокентий III разширява кръга на своите български кореспонденти. Той си пише например с полусамостоятелния владетел на Браничевската област княз Белота. Макар сведенията за него да са оскъдни, изглежда, той е част от политическата игра на цар Калоян по създаване на автономни, но подчинени на Търново гранични територии, които поемат ударите на враждебните български съседи. В случая с княз Белота той управлява полусамостоятелно граничните с Унгария български територии и като такъв отговаря за свободното преминаване на пратеничествата от България към Рим и обратно по трасето на Диагоналния път. Освен кореспонденцията с търновския архиепископ Василий папа Инокентий III си пише и с други висши български духовници.

Събитията около отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход към Константинопол и последвалото превземане на Града ускоряват българо-папските преговори за уния. По деликатен начин се заобикалят противоречията между исканията на българите за царско и патриаршеско достойнство и нежеланието на папата да удовлетвори тези искания в пълен обем. Това, което той е готов да признае, е кралска титла и архиенископско достойнство. В крайна сметка двете страни се съгласяват на компромис: папата дава онова, което смята за възможно, а българският владетел официално приема, че е получил това, което иска. Според папа Инокентий III „примас“ и „патриарх“ всъщност е едно и също нещо, казано с различни думи. На българския примас Василий папата дава правото да коронясва за в бъдеще българските владетели, а на подчинената му църква - да приготвя свето миро. От своя страна призналият папската църковна власт български архиепископ изпраща в Рим специална писмена клетва. В нея той обещава да се подчинява на Апостолическия престол, да изисква от българските царе, които той коронясва, подчинение и вярност към Рим, да участва в папските събори, при положение че на тях не се обсъждат разликите с православните (това Василий нарича евфемистично „каноническа задръжка“) и да посещава лично или да изпраща свои упълномощени пратеници в Рим веднъж на всеки четири години. Остава да гадаем дали тези клетвени обещания се осъществяват в пълен обем през следващите 30 години от действието на унията.

В изпълнение на договореностите през есента на 1204 г. в Търново пристига папският легат Лъв. Той донася на Калоян знаци на владетелското достойнство и знаме с изображение на кръст и двоен ключ. Според папското тълкувание кръстът е, за да побеждава в името на Христа своите врагове, а двойният ключ символизира разграничаване на доброто и злото и властта, чрез която да наказва злото и да налага доброто. Българският архиепископ получава, както се изразява самият той, „цялата пълнота на патриаршеското достойнство“, всички елементи на облеклото на висш свещенослужител, включително и митра, привилегиум и писмени наставления. Митри и палиуми получават двамата български митрополити, както и подчинените им епископи. В този си вид те са приличали повече на папски кардинали, отколкото на православни владици. Друг е въпроси дали в служението си те използват тези атрибути, или ги приемат повече от почит към римския първосвещеник и от църковна куртоазия.

Официалната церемония по провъзгласяването на архиепископ Василий за примас и коронацията на Калоян за крал се извършва в Търново от папския легат кардинал Лъв на 7 и 8 ноември 1204 r. Toй собственоръчно полага на главата на Калоян царска корона и му връчва скиптър. Официално той е признат за крал, но в своята кореспонденция с папата официално се подписва като „император на българи и власи". Папата с нищо не показва, че възразява срещу тази титла. По сходен начин Василий получава официалното църковно звание „примас“, но също като своя владетел твърди в своите писма до Рим, че е получил „пълнотата на патриаршеското достойнство“. И това твърдение не среща възражения от папска страна. Така и двете страни се оказват удовлетворени: папа Инокентий III привлича България в своята орбита, а българите получават желаните владетелски и църковни достойнства. Голяма загадка представлява реалното обвързване на България с папството. Вярно е, че унията продължава доста дълго, но е вярно също така, че българите не изменят на своята православна същност. Друг е въпросът, че в определени случаи българската църковна политика се оказва повлияна от импулсите, които идват от Рим. И още нещо, което обикновено се пропуска. Папата позволява на цар Калоян да сече собствени монети и българският владетел се възползва от тази възможност. Той продължава традицията на своите предшественици и подобно на латинските императори в Константинопол, емитира имитации на византийски монети. Предпочитан образец за това имитативно монетосечене са емисиите на византийските императори от династиите на Комнините и Ангелите. Официалното папско разрешение дава нов стимул на този тип монетосечене при управлението на цар Калоян. Българските монети са изработвани в монетарниците на Верея (Стара Загора) или Пловдив и отчасти в столицата Търново. По приблизителни изчисления общото производство на подобни български монети възлиза на няколко милиона екземпляра. Те задоволяват в пълна степен необходимостта на търговията в първите десетилетия след въстанието на Асеневци.

Събитията от есента на 1204 г. стават известни в тогавашния православен свят. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан остро възразява срещу получаването на „цялата пълнота на патриаршеското достойнство“ от страна на българския църковен глава, защото по стара традиция смята българските земи за свой диоцез. Първоначатно той обвинява за това своите църковни противници от Константинопол, които не се спират пред нищо, за да уязвят целостта на Охридската архиепископия. Когато научава, че това е папско дело, изпитва известно облекчение: неканоничното, според него, издигане на търновския църковен глава е дело не на православен събрат, а на омразния нему римски първосвещеник.

Превземането на Константинопол от кръстоносците предхожда с около 6 месеца унията между Търново и Рим. Едно от неосъществените очаквания и на двете страни е, че тя ще превърне в добри съседи България и възникналата Латинска империя - и двете държави се кълнат във вярност към папството. Папа Инокентий III не крие надеждите си, че българите ще са добри съседи на новата империя на Босфора, което ще ѝ даде възможност да дозавладее византийските територии в Мала Азия. Цар Калоян от своя страна не е чужд на идеята да помогне с войска на кръстоносците при превземането на Константинопол. Всички тези очаквания стават на пух и прах поради недодяланото и самоуверено поведение на кръстоносците. Първоначално чрез своя пратеник Пиер дьо Брашо те изнасят една поучителна лекция на българския владетел, като му заявяват, че те са потомци на троянците, емигрирали на Запад при превземането на Троя и върнали се,  за да завладеят отново наследството на дедите си. После напълно в духа на онова, което по-рано смята и унгарският крал, те заявяват, че цар Калоян владее бивши византийски територии, които им принадлежат по право, след като са наследници на ромеите. При това положение, въпреки че формално не къса унията, българският владетел е тласнат към конфликт с Латинската империя. Подтик за това е и въстанието на гръцката аристокрация в Тракия, която обещава на цар Калоян, че при съвместни действия срещу латинците може да го признае за свой владетел. Пред търновския цар се открива доскоро немислимата перспектива да получи мечтаната и радваща се на непомръкнал престиж корона на византийските императори.

През 1205 г.. в обичайното за военна кампания време - месец март - войската на цар Калоян, която се състои от български отряди и кумански наемници, се насочва към въстаналия срещу латинците Одрин. Натам, след като набързо е изоставил кампанията по подчиняваме на Мала Азия, вече се е насочил и император Бодуен с подчинените си рицари и със своите васали, сред които изпъква граф Луи дьо Блоа.

При положение, че съюзниците са ясно определени - българи и тракийски ромеи срещу латинци, и че българският цар официално нахлува в Тракия, за да помогне на антилатинските въстаници, военният сблъсък между войските на цар Калоян и император Бодуен става неизбежен. Но срещу кого се изправят българите и куманскнте им съюзници? Това е една сравнително малобройна, но страховита със своето снаряжение и военни умения рицарска войска. Често авторите на исторически и художествени произведения се отнасят снизходително към облечените в желязо рицари и създават впечатлението, че да ги свалиш от коня с куки или аркани и да ги убиеш на земята е лесна работа. Така те, вероятно без да искат, подценяват последвалата българска победа. За всеки, който е имал възможност да види реален макет на рицар на кон в някои от западните музеи, е ясно, че той представлява изключително ефективна военна машина. Подредена в боен строй, с насочени копия и напредваща със скорост, която позволява подвижността на тежките коне от арденската порода, рицарската „желязна стена“ трудно може да бъде спряна в открито поле. За да победиш подобна войска трябва първо да си доста по-многоброен от нея (във военното дело осигуряването на числено превъзходство е част от военното умение), да си подходящо въоръжен, т.е. да разполагаш със специфични оръжия, предназначени за сваляни на рицарите от конете, и да я принудиш да воюва на терен, в който тя не може да реализира в пълна степен своето технологично превъзходство. Българите и куманите, умело командвани от цар Калоян, постигат всички тези неща.

Битката край Одрин става точно една година след победоносното влизане на рицарите в Константинопол. В бой първи влизат куманите. Тези чада на степите, качени на дребните си, но изключително подвижни и издръжливи коне, нападат рицарския лагер, след което симулират отстъпление. Известно е, че противно на онова, което ни показват историческите филми, конят се изморява и не може да носи в галоп или в тръс своя ездач повече от няколко километра. Рицарите започват да преследват куманите, но скоро осъзнават, че нямат шанс да ги стигнат със своите трудноподвижни коне. Император Бодуен е наясно, че преследването на куманите е безпредметно, и на военния съвет на своите васали нарежда да не се напуска лагерът при никакви обстоятелства.

На следващия ден сценарият се повтаря. Граф Луи дьо Блоа обаче не издържа на куманските провокации и отново се втурва да ги преследва. Куманите съзнателно водят рицарите към пълната с оврази и блатисти места равнина северно от Одрин, към предварително организираните от българите засади. Попаднал в този капан, графът и неговите рицари започват да гинат. Император Бодуен, изпълнявайки своя дълг на сюзерен, се втурва да спасява своя васал, но и тук се случва същото. Попадайки на засадите, рицарите са сваляни от конете и убивани. Така те нито успяват да се строят в обичайния си ред, нито да изберат подходящ за своята военна тактика терен. Към края на деня всичко е свършено. Рицарската войска е сразена, а нейният предводител - взет в плен. Остатъците от нея използват нощта, за да избягат в посока Константинопол. Неистовата езда нощно време изцежда последните сили от тялото на престарелия дож на Венеция Енрико Дандоло и веднага след това бягство той умира.

Като пленник в Търново умира или е убит и плененият латински император Бодуен. Слуховете за неговата гибел са най-различни. Според някои убийството му става заради някаква романтична любовна връзка с царицата, според други той е посечен по заповед на цар Калоян по време на един от изблиците на жестокост от страна на българския владетел. Никейският историк Георги Акрополит дори твърди, че неговият череп е обкован във вид на чаша, която е използвана от българския владетел за пиене на вино. Както е видно, това е доста нескопосан опит съдбата на омразния за никейците латински император да се приравни с тази на византийския император Никифор I Геник. Тронът в Константинопол е зает от брата на Бодуен - Анри, несъмнено най-талантливия владетел на ефимерната Латинска империя.

След победоносната битка край Одрин войската на цар Калоян стига до стените на Константинопол, но кампанията е прекратена поради оттеглянето на куманите. Причината е повече от прозаична, но важна за редовните български съюзници. Настъпват летните горещини, тревата изсъхва и куманските коне нямат паша. Още нещо бележи времето след битката при Одрин. Ромейската аристокрация изневерява на съюза си с българския цар и той се изправя срещу двама противници в Тракия - рицарите и бившите си ромейски съюзници. И спрямо двамата цар Калоян е достатъчно жесток. Така например при превземането на Сяр той нарежда да бъде избит рицарският гарнизон на крепостта. При превземането на Пловдив пък ромейският военачалник Алексий Аспиет е обесен надолу с главата с въже, прекарано през ахилесовото му сухожилие. Някои обясняват тази жестокост с влиянието на куманските съюзници, други я приписват на ужасните болки, които сполетяват българския цар поради стара рана в областта на тила. Пленените в Тракия ромеи обикновено са преселвани по стар български обичай отвъд Дунав. В този период, според ромейските историци, цар Калоян с гордост нарича себе си „ромеоубиец“ и смята, че отмъщава за действията на някогашния византийски император Василий II. В стремежа си да унищожи Латинската империя българският владетел сключва съюз с никсйския император Теодор I Ласкарис, но съвместната атака срещу нея е осуетена от повторното оттегляне на куманите поради настъпилите летни суши. От съвременни позиции спокойно можем да заключим, че в този случай българският владетел се ръководи повече от антилатински емоции, отколкото от хладния разум. А той, разумът, изисква Латинската империя да не се унищожава, а да се държи в състояние на криза, за да може България да балансира между нея и амбициите на неовизантийските държави за възстановяване на Византия.

Към края на лятото и началото на есента на 1207 г. българите постигат още една победа. На българска засада в склоновете на Южните Родопи попада вторият човек в Латинската империя - маркиз Бонифас дьо Монфера. Той е убит, а главата му - изпратена на цар Калоян. Овакантяването на престола на Солунското кралство прави Солун естествен обект на българските завоевателни амбиции. През октомври 1207 г. българи и кумани обсаждат града. На военен съвет са уточнени подробностите около щурмуването на крепостните стени, отчетена е готовността на обсадните машини и оръжията, след което цар Калоян спокойно се оттегля в шатрата си. Към полунощ той умира при загадъчни обстоятелства.

Според солунската традиция, отразена в „Чудесата“, посветени на солунския светец свети Димитър Солунски, българският цар е убит от него, за да бъде спасен закриляният от него град. Самото убийство е предадено с любопитни, но доста фантастични подробности. По този повод дори възниква иконописен сюжет, на който е изобразен свети Димитър на кон, а в краката на коня - прободеният от копието му български цар. На тази версия можем да повярваме само ако се придържаме към думите на известния католически богослов свети Тома Аквински: „Вярвам, понеже е абсурдно!“ Конкретно събитието е предадено в „Чудесата“ по следния начин: свети Димитър влиза в шатрата на българския цар на бял кон и му нанася смъртоносна рана с копието си в областта на „утробата“ (както става ясно от следващите редове - в сърдечната област). Подобно „парадно“ изпълнение няма аналог в историята на световните заговори и явно е плод на фантазията на писателя. „А той [Калоян] изведнъж изохкал - продължава анонимният автор - и започнал да обвинява върховния началник на войската си Манастър, че бил наранен от него, защото му се сторило, че го видял да влиза на кон в шатрата... и да забива в сърцето му копието, което носел“. Манастър чува виковете на царя, защото шатрата му се намира наблизо, скача от постелята си, влиза в царската шатра и категорично отрича да има нещо общо с покушението: „Не, царю, помилуй и пощади ме! Не съм аз, не съм аз! Видение ти се е явило, това не е истина“. Като вижда, че жертвата настоява на своето, Манастър го полага възнак (колко милозлив заговорник!) и веднага напуска лагера - царските обвинения не вещаят нищо добро за неговото бъдеще. Стражата и вярната на царя войска не се опитват да го спрат. Цар Калоян продължава да се превива и стене от болки, „под него“, твърди авторът на „Чудесата“, започва да тече кръв. Смъртта настъпва след около дванадесет часа, към залез слънце на следващия ден. Според житието на сръбския светец Сава царската войска е обхваната от ужас и се готви да напусне обсадения град, но военачалниците овладяват положението. „Те не искали - твърди житиеписецът - да оставят своя цар за поругание на гражданите и за ядене на зверове и птици, а като имаха вяра към него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия цар със себе си. А понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му и като извадиха всичките му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна“.

Тази история обаче има своето продължение. По всичко изглежда, че мъртвият цар е погребан в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“. Смята се, че е идентифициран неговият скелет, който издава внушително телосложение: ако това действително е скелетът на третия Асеневец, той е бил висок близо два метра! Черепът му е белязан от дълбока рана в тилната част, получена още преди да е заел царския престол. И накрая - открит е масивен, близо 60-грамов златен пръстен (кой ли може, освен царят да притежава толкова масивна златна вещ), на чиято плочка има изрязан надпис в негатив: „Катоянов пръстен“. Врязаният негативен надпис очевидно е предназначен за подпечатване на восъчните печати на царската кореспонденция. Подобни пръстени с далеч по-малко тегло притежават и висшите боляри около царския двор. Защо името на царя не е придружено с титлата, за която той така упорито пледира в кореспонден¬цията си с папата, остава загадка.

Когато разказва за Калояновата смърт, никейският историк Георги Акрополит е доста по-лаконичен, но може би и по-точен. Той твърди, че цар Калоян умира, „обхванат от болка в страната“. Говори се, продължава Акрополит, че смъртта му произлязла от Божия гняв (той намеква за Калояновата жестокост спрямо противниците, поради което е наричан от ромеите Скилойоан - букв. Кучето Йоан). Историкът чувал да се говори, че в съня си (точно така, в съня си!), преди да умре, цар Калоян вижда мъж да го поразява в шатрата му с копие.

От казаното дотук става ясно, че изворите за смъртта на българския цар разказват легенди или слухове, но не съдържат изрична информация за заговор. Обикновено те използват неясни изрази, като „сторило му се“, „присънило му се“ или „както казват някои“. Ако се вземат предвид малкото и неясни зрънца информация в изворите, като причина за смъртта може да се подозира инфаркт, съчетан с кръвоизлив „отдолу“, за който могат да се изтъкнат различни медицински причини. Войската и нейните военачалници остават верни на мъртвия цар и не са съпричастни към гибелта му. Вярно е, че „основният обвиняем“ Манасгьр бяга, за да спаси живота си, но дори и той не се държи като истински заговорник и убиец. Шатрата на царя е охранявана от благородни младежи и освен да се фантазира, че те са съпричастни към убийството, никой извор не намеква за измяна от тяхна страна. Става ясно, че няма точна и надеждна информация за класически заговор и цареубийство. Тогава откъде идва почти единодушното твърдение, че цар Калоян е поредната жертва на насилствена смърт?

Аргументите се търсят в поведението на племенника на Калоян - бъдещия цар Борил, куманската съпруга на царя и евентуално тяхната връзка с военачалника Манасгьр, куманин по произход. Борил се домогва до царската корона със зъби и нокти, жени се за вдовицата на Калоян и започва гонения срещу евентуалните претенденти за престола. Тъй като знаем достатъчно за неговото управление, мъчно можем да си го представим като ненадминат майстор на политическата интрига. При неяснотата относно наследяването на властта (единственият споменат син на Калоян - Витлеем, е изпратен да учи латински в Рим и така не се връща, а синовете на покойния цар Иван Асен I са малолетни) борбата за престола може да се приеме за нормална при царска смърт и неуредено престолонаследие и не е задължително тя да се схваща като резултат от заговор. В случая става въпрос за често срещаното в българската историческа наука запълване на липсата на информация със съждения от логическо ес¬тество. Доминира обаче традиционното схващане, че българското величие винаги е спирано от заговори и интриги срещу неговите носители - това е най-лесното обяснение за трагичното редуване на възходи и падове, с които е изпълнена българската средновековна история. Казано иначе, тезата за заговор е удобна като обяснение как заговорите погубват „добрите царе“ и издигат на престола хора, неспособни да продължат великото им дело. А истината обикновено е много по-прозаична!

 

Цар Борил - необходимият грешник

 

За малко повече от двадесет години самостоятелно съществуване в българската държава нито веднъж не се стига до предаване на властта от баща на син. Фамилията Асеневци вече е неоспорим династически лидер, но принципът „Царят е мъртъв, да живее царят" нито веднъж не е прилаган на практика. Затова не бива да ни учудва яростта, с която роднините на първите царе започват борба за престола след ненадейната смърт на цар Калоян. Неволно си задаваме въпроса, да не би тази ожесточеност да е подклаждана от различите виждания на претендентите за външната политика на България?

Претендентите са най-малко четирима. Това са синът на цар Иван Асен I, наречен също Иван Асен, който е малолетен; племенникът на Асеневци, син на неизвестна по име тяхна сестра Борил; неговият брат севастократор Стрез и другият племенник на тримата първи царе - Алексий Слав. Борбата за власт кипи с пълна сила в зимните месеци на 1207-1208 г. По това време до престола се добира Борил, който, за да легитимира властта си, се жени за вдовицата на цар Калоян. В историческата литература той с неоснование е заклеймяван като узурпатор, въпреки че по род е Асеневец. По-старата българска историческа традиция не го смята за незаконен натрапник на престола на славната династия. В „Бориловия синодик“ идването на цар Борил на власт е предадено напълно в стила на династическата традиция: „След тези [първите Асеневци] прочее, когато прие царството техният сестреник, преблагочестивият цар Борил..."

Повечето от българските царски поменици също не го смятат за незаконен владетел, а го споменават редом с другите царе. В условията след смъртта на цар Калоян и в безмилостната борба за трона за него няма полезен ход, освен да преследва своите врагове (средновековната история изобилства с такива примери), а във външнополитически план - да използва инерцията на военните успехи на цар Калоян срещу латинците. Всъщност цар Борил в първите години на управлението си не прави нищо, което да е различно от поведението на цар Калоян. Това означава, че той на практика се явява защитник на антилатинската външна политика на своя преждецарстващ вуйчо. За да се спасят от репресии, загубилите борбата за власт се спасяват поединично. Малолетният Иван Асен и брат му Александър са отведени от своите възпитатели при куманите, а после - в руското княжество Галич, севастократор Стрез бяга в Сърбия, а Алексий Слав се обявява за независим в управляваната от него Родопска област с център крепостта Цепина (до дн. с. Дорково, Пазарджишко). Въпреки своите усилия цар Борил, най-вероятно коронясан от униатския архиепископ Василий, не успява да се справи с отцепниците. Куманите и Галич са далече, сърбите не предават севастократор Стрез въпреки заплахите от страна на Търново, а владенията на Алексий Слав са такива, че не обещават военен успех. При това положение за цар Борил не остава друго, освен да заложи на нова победа срещу латинците.

Щом като настъпва подходящият за воюване сезон на 1208 г., войската на Борил нахлува в Тракия. Известно време тя се конфронтира с Алексий Слав, но изоставя тази кампания като безперспективна. След това Борил напада латинските владения, сблъсква се с латинската войска при Стара Загора, после се оттегля към Пловдив с намерението да даде на император Анри д’Ено генерално сражение. Тук цар Борил прави първата си военна грешка. Той разполага с немалобройна войска от българи и кумани, в нея участват мнозина от победителите при Одрин, но забравя няколко неща. Първо, начело на латинците е един изключителен пълководец и организатор като император Анри. Второ, повече от рисковано е на рицарите да се дава открито сражение на равно поле. Трето, сблъсъкът с латинците става в разгара на лятото, следователно куманските коне са изтощени от настъпилите горещини и липсата на свежа трева. Резултатът идва закономерно: край Пловдив само три години и три месеца след победата при Одрин войската на българския цар търпи унизително поражение.

Тази несполука не може да се определи като катастрофална, но окуражава Бориловите противници да надигнат глава. Алексий Слав се среща с император Анри, дава му клетва за васална вярност, получава от него деспотска титла и изпросва незаконната му дъщеря за съпруга. Латинците третират неговите родопски владения като васална територия, но непокорният болярин всъщност затвърдява позицията си на независим родопски властелин. Севастократор Стрез със сръбска помощ завладява Вардарска Македония и установява своята резиденция в известната вече крепост Просек. И той, въпреки първоначалната сръбска опека, бързо се превръща в самостоятелен владетел на географската област Македония. Прави впечатление, че териториите на двамата сепаратисти от времето на цар Борил в обши линии съвпадат с тези от началния период от управлението на цар Калоян. Разликата е, че по Калояново време Иванко и Добромир Хриз са привлечени на българска страна и улесняват българските действия срещу Византия. Във втория случай севастократор Стрез и особено деспот Алексий Слав се превръщат в част от враждебното обкръжение около Търновска България. Владението на Стрез съществува много кратко, едва няколко години, но това на деспот Алексий Слав се оказва изключително жилаво и просъществува чак до 1231 г. Така в периода 1207-1231 г. имаме пълно основание да говорим за две български държави, управлявани и двете от представители на династията Асеневци.

На цар Борил очевидно му липсват пълководски умения, но не му липсва упоритост. Той следва по принцип ходовете на своя именит предшественик, като сключва антилатински съюз с Никея и се опитва да привлече на своя страна брат си - севастократор Стрез. Но и тук военното щастие му изневерява. Латинците го отблъскват от Тракия и осуетяват българо-никейското военно сътрудничество. С преминалия на негова страна Стрез цар Борил се опитва да се опълчи срещу латинци и съюзените с тях епирци в Македония, но отново е поразен край Битоля. Вторият Борилов опит да воюва с латинците и епирците във Вардарска Македония също завършва без успех. Този път срещу него открито се опълчва деспот Алексий Слав. Между 1211 и 1213 г. срещу Борил въстават боляри от Видин и той не намира друг начин да ги покори, освен да търси унгарска помощ. Въстанието е потушено, но на унгарците са отстъпени Белградска и Браничевска област. На всичкото отгоре и севастократор Стрез е отстранен от сърбите, като изворите намекват, че той е отровен с участието на бъдещия сръбски архиепископ и светец Сава. При това положение деспот Алексий Слав успява да сложи ръка на долните течения на Струма и Места и пренася своята столица в Мелник. Равносметката от първите четири-пет години от Бориловото управление е повече от неблагоприятна: Търновска България губи Родопите, Македония, северозападните си територии и части от Тракия.

През февруари 1211 г., преди да потегли на поход в Македония, цар Борил свиква в Търново антиеретически събор. Под негово ръководство се провежда нещо като инквизиционен процес в стил „Алексий I Комнин“ в една от търновските църкви. Царят призовава докараните на процеса богомили да изложат своите вярвания, след което в присъствието на униатските български епископи ги изобличава. Част от подсъдимите се връщат в правата вяра, други упорстват в ереста си и са осъдени. Е, изгаряния на клада няма - на някои от еретиците са наложени неуточнени „наказания“, а други са прогонени извън страната. По този повод на български език е преведен византийският „Синодик в неделята на православието“ от 843 г., като към превода са добавени разказ за свикването на събора, анатеми срещу български и други еретици, поменик на царе, царици и боляри. Този т.нар. Борилов синодик е толкова православен по своето съдържание, че на тази основа някои изследователи смятат унията с Католическата църква за прекратена. Всъщност ние не знаем какъв е оригиналният текст на синодика, тъй като разполагаме с късни негови преписи - от края на XIV и дори от XVI в. Следователно той може да е преправян и допълван с оглед на възстановената към 1235 г. Българска патриаршия.

Предлаганото обяснение за антиеретическия събор от февруари 1211 г. е много просто: страната е в криза, положението на народа се влошава, следователно трябва да се очаква активизиране на богомилската активност и реакция на държавата и на църквата срещу нея. Това „влошаване на положението“ става за малко повече от три години, което означава завидна, направо несредновековна динамика в развитието на българската обществена структура, както и светкавична реакция на властите. В обяснението на този събор се пренебрегват други обстоятелства, които вероятно имат пряко отношение към неговото свикване. България все още е в уния с Рим. Дори и да приемем, че архиепископ Василий нарушава клетвата си да посещава Рим лично или чрез свой представител всеки четири години, внушенията, които идват оттам, не са за пренебрегване. През 1209 г. папа Инокентий III институционализира Инквизицията и ако българският църковен глава или упълномощен от него духовник тогава е в Рим (това е четвъртата година от клетвата), то става свидетел на събитието и знае за наченалите Албигойски войни. Папата е известен с непримиримото си отношение към ересите и с използване на Кръстоносните походи за справяне с отклоненията от вярата. А и скоро след 1211 г. цар Борил променя курса на своята политика и започва сближение с католическите сили - Латинската империя и Унгария. Много по-логично е да се приеме, че в случая България следва антиеретическата политика на Рим, отколкото да се прибягва към клишетата за „влошеното положение на народа“ и „автоматичното“ избуяване на ересите като обяснения за събора от 1211 г.

Наскоро след неуспешната за цар Борил военна кампания през 1211 г. той приключва с хиперактивността си като пълководец и залага на дипломацията. Първият негов пробив в това отношение е подобряването на отношенията с Латинската империя, скрепено с брак на император Анри с неизвестна по име заварена дъщеря на цар Борил (всъщност дъщеря на цар Калоян). Връзките Търново-Константиноиол се заздравяват още повече, когато цар Борил се жени за племенница на императора. Латинците също, макар и да смятат българските владетели за малко диви (деспот Алексий Слав) или за недостатъчно знатни (цар Борил), също се съгласяват на подобряване на отношенията, защото нито за миг не подценяват българския си противник. Според мнението на латинските барони „те – българите - са най-силният народ и най-опасни за империята...“. Тенденцията за подобряване на връзките между Търновска България и католическите ѝ съседи продължава с предвижданата женитба между кръвна дъщеря на Борил и унгарския престолонаследник Бела. Ето ви една типична дипломация на династическите бракове, която традиционната историческа наука свързва повече с именития цар Иван Асен II! Не може да се отрече, че дипломатическите ходове на царя са твърде успешни. В периода на тази интензивна „брачна дипломация“, довела до забележително успокояване в българската политика, цар Борил само още веднъж посяга към оръжието. През 1214 г. българи и латинци организират поход срещу Сърбия и обединяват своите войски в района на Ниш. И този поход се проваля, сякаш някаква зловеща прокоба тежи над военните начинания на цар Борил. През една нощ в българо-латинския лагер избухва суматоха (според известния български историк Петър Мутафчиев виновна за това е диверсията на някакви „сръбски партизани“) и съюзниците започват да се избиват едни други. Когато недоразумението се изяснява, войските са толкова деморализирани, че походът към сърцето на Сърбия е прекратен.

След 1214 г. активността на цар Борил забележимо отслабва. Защо ли? Да не би към този период да се отнасят думите на никейския историк Георги Акрополит, че намиращият се в Галич и междувременно достигнал пълнолетие Иван Асен „поискал обратно бащиното си наследство“? Според него той се връща в България със „сбирщина от руси“, започва война с цар Борил и му отнема немалко земя. Логиката налага да се приеме, че отвоюваната от Иван Асен земя се намира в североизточните български предели. След военните неуспехи Борил се затваря в Търново, където е обсаден, победен и ослепен. Така с руска помощ (този път радетелите на изконната българо-руска дружба са удовлетворени, тъй като руските бродници или тези от Галич помагат на „добрия цар“) към 1218 г. на трона се възкачва цар Иван Асен II, представител на второто поколение Асеневци по низходяща линия. Колко дълго ли трае този нов конфликт между племенник и син на цар Асен I? Георги Акрополит споменава за седемгодишна обсада на Търново, която някои съвременни историци произволно и без никакви основания преправят на „седем месеца“. Всъщност неговите думи могат да се схващат като указание, че борбата е дълга и изглежда поглъща цялото внимание на цар Борил в последните години от управлението му. Тя започва с отнемане от страна на Иван Асен на обширни части от Търновска България и завършва с обсада и превземане на Търново. Успоредно с това цар Борил е сполетян и от други несполуки: през 1215 и 1216 г. умират един след друг основните му съюзници - епирският владетел Михаил Комнин и латинският император Анри. Заедно с император Анри си отива от земния свят и папа Инокентий III, свързан емоционално с българите. На всичкото отгоре тъкмо когато цар Борил се нуждае от подкрепа, неговият сват - унгарският крал Андраш, потегля с цялото си войнство на Кръстоносен поход, пети поред според официалната статистика. На практика търновският цар остава без никаква подкрепа и губи борбата за престола. За мнозина неговото детрониране идва като облекчение: отива си „некадърният узурпатор“, идва талантливият законен владетел.

Действително единадесетгодишното управление на цар Борил е изпълнено с несполуки, но не трябва да се забравя, че историческият късмет не е негов съюзник. На него се пада да управлява в една изключително неблагоприятна обстановка. Освен това кой е казал, че военното щастие е неизменна величина? И на най-талантливите пълководци в световната история не са им спестени заблуди и поражения. Така че по-спокойно! Нека не продължаваме да възпроизвеждаме средновековната си история като низ от възходи и падове!

Както вече бе споменато, успоредно с Търновска България в българското пространство съществуват още самостоятелни български владения. От тях особено внимание заслужава държавата (да, именно държавата) на деспот Алексий Слав в Родопите. Изворите са категорични, че неговото владение има изградена административна, църковна и военна структура. Канцеларията на Слав издава първия известен официален владетелски документ от времето на Второто царство, т.нар. Сигилий за основаването на манастира „Света Богородица Спилиотиса“ в Мелник. В една молитва на мелнишкия митрополит Павел Клавдиополит държавата на деспота е наречена „свето царство“. Той има основната заслуга за издигането на Мелнишката епископия в ранг на митрополия, за укрепване статута на някои от мелнишките църкви и манастири, за превръщането на Мелник в истинска регионална столица. Алексий Слав води своя външна политика, която по принцип не съвпада с тази на търновския владетел. Но какво от това? Той се чувства владетел на самостоятелна държава и налага правото си да има собствени политически интереси. А българите трябва сериозно да се запитат: нима немците, французите, испанците, русите и други народи трябва да отричат всички онези десетки владения, които съществуват през епохата на Зрялото средновековие на тяхна територия, а не да ги смятат за неразделна част от своята историческа съдба?

Съвременните българи, възпитани от Възраждането насам в дух на държавно единство, изпитват неприязън към подобни сепаратистични владения, наричат ги с какви ли не термини, за да подчертаят временния им характер и вредата, която те нанасят на държавното единство. Средновековните българи се отнасят доста по-спокойно към феномена „териториални княжества“. Показателно е, че както деспот Алексий Слав, така и далеч по-кратко управлявалият севастократор Стрез фигурират в царския поменик на Бориловия синодик, при това имената им са поставени непосредствено след това на цар Иван Асен II. Следователно те са смятани за български владетели. Териториалните княжества се превръщат в неизменна част от българския политически пейзаж и са нормално явление в историческото развитие на българската държавност. Това всъщност е израз на европейската принадлежност на българското средновековно общество, тъй като сепаратизмът е доминиращо явления в живота на Европейския континент от това време.

 

„Той бил обичан не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи“

 

Естествено, става въпрос за цар Иван Асен II (1218-1241 г.) - най-възхвалявания цар от историята на Второто българско царство. Той започва управлението си с кървава разправа над цар Борил. В първите 12 години от управлението си обаче новият цар в Търново с нищо не подсказва, че обича политическата динамика. До този момент, за малко повече от 30 години съществуване, българската държава изживява изключително напрегнат период. На пръсти се броят годините, когато няма войни, походи или дипломатически демарши. Цар Иван Асен II не продължава тази традиция. Дали той съзнателно иска да успокои страната, или просто дългите години на изгнание го възпитават в изчакване? Изворите мълчат.

Във всеки случай информацията за първия период на неговото управление - до март 1230 г., е повече от оскъдна. Още в първите си царски години Иван Асен II изпитва удоволствието от лесни и носещи изгода решения. Към 1219 г. през България минава на връщане от Светите места унгарският крал Андраш, начело на изнемощялата си и негодна за активни военни действия войска. България има нерешени проблеми в отношенията си със своя северозападен съсед и ето ти случай те да бъдат решени в българска полза без проливане на кръв! Кралят и неговата войска са задържани от цар Иван Асен II. За да ги пропусне свободно, той изисква женитба с дъщерята нз крал Андраш Ана-Мария. Учените с основание предполагат, че зад това искане за брак се крие и друго: връщане на владените от унгарците Белградска и Браничевска област, защото в този период династическият брак по правило има политически последствия. Крал Андраш II няма друг избор, освен да се съгласи. За постигнатите договорености е уведомен папа Хонорий III, и то най-малко по три причини: унгарският крал по принцип има навика да се консултира с Апостолическия престол и да го уведомява за своите решения, става въпрос за брак между католическа принцеса и православен цар, самият православен цар Иван Асен II - все още е в уния с папството и на този етап няма намерения да я разтрогва. По този повод и българският цар уведомява папата, но неговото писмо за съжаление не е съхранено в архивите на Ватикана. И така, през 1221 г., след получаването на папска благословия, бракът е сключен и България си връша изгубените от цар Борил северозападни територии. Изворите намекват, че по този повод цар Иван Асен II се развежда с първата си съпруга, вероятно рускиня по произход, която изворите наричат Ана, в монашество Анисия. Византийските извори предпочитат да наричат първата царска съпруга „наложница“, с което вероятно искат да изтъкнат, че първият брак на българския цар няма особено политическо значение.

След това обещаващо начало българската политика затихва за цели 7 години. Историците се губят в догадки и запълват тази празнина с предположението, че цар Иван Асен II се ориентира в сложната политика около византийското наследство или пасува, за да повдигне цената на българската намеса в нея. Забравя се (както впрочеч по принцип се забравя) онова, което става на североизток. А там, в земите на руските княжества, в обширните територии, населявани от кумани, и около границите на Волжска България, се появяват татарите. Да припомним, че в 1223 г. татарите разгромяват при река Калка обединените сили на руси и кумани, след което започва дългото и изпълнено с повратности завладяване на „другата България“. Наивно е да се смята, че българският цар, който относително добре познава обстановката в региона, няма информация за случващото се и още по-малко не е разтревожен от него. Логиката изисква да приемем, че неговото внимание в тези неясни 7 години е отвлечено на североизток и българите предприемат мерки за защита от новата опасност. Затова на търновския цар му е нужно спокойствие на юг. Ето защо той сключва мирен договор с най-енергичния и активен в този период играч в борбата за „византийското наследство“ - епирския владетел (от 1227 г. император) Теодор Комнин. Както си му е редът, договорът е скрепен с брак между Теодоровия брат Мануил и Иван-Асеновата дъщеря Мария.

Но динамиката на събитията около Константинопол и съдбата на Латинската империя принуждават цар Иван Асен II отново да обърне поглед на юг. Какво всъщност става там? В 1228 г. умира поредният латински император Робер дьо Куртене и на престола застава малолетният му брат Бодуен II. Нормалната реакция на константинополските барони е да му търсят регент, чийто авторитет да закрепи разклатеното положение на империята. Живелият два века по-късно венециански историк Марино Сануто споменава, че те уж имали предвид цар Иван Асен II. Според думите на венецианеца с българския цар е сключен клетвен договор, според който негова дъщеря трябва да се омъжи за Бодуен II, а царят със своите войски се задължава да отвоюва загубените от империята и завладени от Епир земи на Балканския полуостров. Тълкуванието на тези късни сведения приписват на цар Иван Асен II стремеж да стане Бодуенов регент и така да повтори Симеоновите опити да се добере до константинополската императорска корона, като стане василиопатор - баща на императора. За съжаление сведенията на Сануто са късни, а клетвен договор между латинци и българи така и не е открит. Всъщност играта е доста по-сложна и перфидна. Симпатиите на константинополските барони са на страната на йерусалимския крал Жан дьо Бриен и именно той е гласен за императорски регент и тъст. Но защо да не заиграят и с амбициите на търновския владетел, като му внушават, че той е най-подходящата кандидатура за регент и императорски тъст? Така за известно време ще сдържат евентуално негово силово участие в съдбата на империята, а и съвпадението на имената (Иван, Жан) също спомага за достоверността на интригата. Освен това на тях им е ясно, че една подобна хипотеза ще сблъска интересите на Епир и България: епирският владетел се стреми да унищожи Латинската империя, а сега изневиделица тя се сдобива с нов регент и покровител!

Тъкмо разпространяваните тогава слухове предава в своята хроника Марино Сануто, който иначе няма сведения от първа ръка. Но те, изглежда, са доста натрапчиви и в тях има толкова елементи на теоретична достоверност, че на тях се хваща и епирският император Теодор Комнин. Тъкмо когато той вече се вижда възстановител на Византия, пред него уж се изпречва призракът на решителна българска намеса в стабилизирането на Латинската империя. Неговият неуравновесен характер и склонността му към вероломство са добре познати на съвременниците, поради което те не се учудват много на решението му, вместо да атакува Константинопол, да насочи своите войски към България, с която има договор.

Пасивната българска политика през третото десетилетие на XIII в., изглежда, създава усещане за слабост и внушава на епирския владетел, че кампанията срещу България ще е лесна. Затова преди пукването на пролетта на 1230 г. Теодор Комнин потегля на север по течението на р. Марица на нещо като „военна екскурзия“. Той води неизвестна на брой войска от „ромеи и италийци“ (да не забравяме, че в числото на ромеите влизат и българи от покорените от Епир югозападни български земи), както и своето семейство. Каква самоувереност! Цар Иван Асен II от своя страна е изненадан и успява да мобилизира срещу епирците войска от малко на брой кумани и българи. Тя е малобройна, но силно мотивирана. Царят нарежда на хоругвата или знамето, което предвожда войската, да бъде забучен потъпканият от епирския владетел договор. Срещата между двете войски става на Деня на Св. Четиридесет мъченици, който през XIII в. се пада на 9 март, край съществуващото и днес хасковско село Клокотница.

Съвременните извори не дават много информация за състоялата се битка. Но те и не казват, че тя е особено кръвопролитна. Във всеки случай войската на цар Иван Асен II побеждава решително епирците, пленява епирския владетел и семейството му, както и голяма част от войската му. След като е отведен в Търново, плененият епирски владетел е ослепен по заповед на българския цар поради опита си да кове интриги и евентуално да организира заговор. Далеч по-привлекателна е съдбата на неговата дъщеря Ирина, в която българският цар се влюбва „повече, отколкото Антоний в Клеопатра“ и я прави своя трета съпруга. От семейството на Теодор Комнин от клокотнишки плен успява да се измъкне само брат му Мануил, който се установява като владетел в Солун и успява криво-ляво да продължи съществуването на епирската държава. Но той не е в състояние да спре победоносния ход на българската войска из територията на Епир. Никейският историк Георги Акрополит е най-силно впечатлен от човеколюбието на българския цар. Той не избива пленените вражески войници, както се е случвало преди и от двете страни, а ги пуска да си вървят. Така той подготвя лесното териториално разширение за България, което следва след битката при Клокотница. Без да срещне съпротива и без никакво проливане на кръв, царят завладява Одрин и прилежащите земи, Родопската област, Македония, албанските земи, Тесалия и Епир. На картата отново се появява една българска държава, която поне в южна и югозападна посока съвпада с пространството на Симеонова България. Но приликата е само външна. Ако разширението при първия български цар е постигнато с огромно напрежение и обилно проливане на кръв, то в 1230 г. всичко става доста лесно и безкръвно. В този смисъл битката при Клокотница е уникална за предишната и за следващата българска история. Последствията от събитието на 9 март 1230 г. дават оправдано самочувствие на цар Иван Асен II. Той посещава Света гора и издава грамоти на някои от манастирите там, от които е запазена само тази за манастира „Ватопед“. Издава и грамота в полза на дубровнишките търговци, с която им позволява свободна безмитна търговия в българските земи - каква изумителна щедрост! След Клокотница Иван Асен II се титулува „цар на всички българи“ (Търновския надпис), но почти едновременно с това възприема и титлата „цар на българи и гърци“ (Ватопедска и Дубровнишка грамота). И това не е, защото в българските земи има и гръцко население, а за да придаде икуменистичен, наднационален характер на владетелската титла. В чест на победата е ремонтирана из основи търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“. В нея са поставени две колони. Едната е докарана от Преслав и върху нея четем прочутия надпис на кан Омуртаг за изграждането на „преславен дворец на Дунава“ и известната сентенция „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда“. Другата съдържа също така знаменателен надпис, който отбелязва по подобаващ начин победата при Клокотница. В него цар Иван Асен II не пропуска да отбележи, че на Балканския полуостров няма държава, която да не е подчинена или да не се съобразява с волята на българския владетел. По това време вече нишките на управлението водят към изградения нов дворцов комплекс на търновския хълм Царевец. Цар Иван Асен II премества своя дворец от Трапезица на Царевец и започва да изгражда този търновски хълм като нов център на българската царска власт.

За всеки, който познава изворите за началото на втория период в управлението на цар Иван Асен II (1230-1241 г.), е ясно, че действията на българския цар се ръководят от стремежа му да скъса унията с Рим и да възстанови Българската патриаршия. Зад този стремеж прозира искрена привързаност към православието и неговите структури и усещането, че църковното подчинение на Рим вече не носи предишните изгоди. Царят отчита обстоятелството, че след 1230 г. в българските предели попадат две автокефални църкви - Търновската и Охридската. А Охридската архиепископия винаги се отличава с непримиримост спрямо Рим. При това положение продължаването на унията може да доведе до допълнителни усложнения и затруднена интеграция на диоцеза на „пастирите на българите“ в Охрид. Реакция от католическите сили спрямо прекъсването на унията може да се очаква на практика само от Унгария. Унгарските действия в Българския северозапад са неутрализирани от брата на царя - севастократор Александър, който, изглежда, управлява там със значителни пълномощия. Лесно се осъществява и отстраняването на униатския български патриарх Василий, който се оттегля от своето служение и се установява на Света гора. Основният проблем се състои в това, че възстановяването на Българската патриаршия минава през подобряване на отношенията с Никея, където се намира този, който може да санкционира подобно решение - константинополският патриарх в изгнание. Действително цар Иван Асен II стопля отношенията си с малоазийската империя и в духа на епохата сгодява деветгодишната си дъщеря Елена за 11-годишния никейски престолонаследник Теодор. Никейският император Йоан Дука Ватаци от своя страна съдейства пред патриаршията за уреждането на българския църковен въпрос. Никейският патриарх Мануил Камаретос (Герман II) натоварва с тази задача анкирския митрополит Христофор. Тъй като в тогавашната обстановка събирането на православните патриарси на едно място на православен събор е невъзможно, тяхното съгласие за възстановяване на Българската патриаршии се взема, както бихме казали сега, „на подпис“. През 1235 г. в Лампсак  е финализиран продължилият няколко години процес по възстановяване на Търновската патриаршия. На българския цар е дадено правото да избира кандидата за този пост, който после е утвърден от представителите на православните църкви. За пръв патриарх на Втората българска държава е ръкоположен Йоаким, останал на този пост не повече от две години. Унията с Рим, то се знае, е прекратена.

Както може да се очаква, папа Григорий IX реагира на събитията. Между него и цар Иван Асен II са разменени няколко писма, като съдържанието на тези, писани в Търново, остава неизвестно. След като спистолографията не дава резултат, папата започва да призовава за организиране на кръстоносен поход срещу България, като изтъква за причина разпространението на ереси в българските земи. Изглежда, и българската позиция е доста гъвкава, защото въпреки това към края на управлението си цар Иван Асен II пропуска през своя територия една значителна кръстоносна войска, отиваща на помощ на Латинската империя. Всъщност нищо не е в състояние да промени вече взетото решение. След близо 30-годишна реална или формална уния България възстановява в пълна степен принадлежността си към православния свят.

Важните дипломатически и църковни отношения не пречат на цар Иван Асен II да се отдава на традиционното „царско хоби“ - лова. В едно от житията на сръбския архиепископ и светец Сава, който посещава Търново през зимата на 1234-1235 г., се разказва един епизод, който показва какви мащаби достига царската ловна страст. Цар Иван Асен II посреща подобаващо сръбския духовник, осигурява му всичко необходимо за безгрижно прекарване в българската столица, след което веднага след коледните празници на 1234 г. се отправя на ловна експедиция в Подгорието, вероятно в Подбалканската низина. Този царски лов за диви зверове продължава до навечерието на Великден на 1235 г., т.е. не по-малко от 4 месеца! По това време Сава склапя очи, но никой не смее да съобщи на царя, за да не го отклони от любимото му занимание. Едва след приключването на ловния излет владетелят узнава за кончината на своя близък приятел и повелява погребението му да се извърши в църквата „Свети Четиридесет мъченици“.

Договореностите с Никея изискват от българския цар да участва заедно с никейците във военни операции срещу Латинската империя. Действително православните съюзници предприемат съвместна обсада на Константинопол, но тя не донася успех. Дали поради папските усилия за развалянето на съюза, дали заради смъртта на латинския регент Жан дьо Бриен или съзнанието, че не е в български интерес засилването на Никея, но цар Иван Асен II се отказва от съюзничество с издигащата се Никейска империя. Този политически обрат не минава без лична драма. Царят на практика отвлича дъщеря си Елена от никейците и дори, според думите на Георги Акрополит, я зашлевява заради нежеланието и да напусне своя невръстен годеник и свекърва си. На следващата 1237 г. вече виждаме българи и латинци да действат заедно срещу някои от балканските предмостия на Никея, каквато е крепостта Цурулум (Чорлу) на Галиполския полуостров. И този път цар Иван Асен II не се оказва ревностен съюзник. Повод за напускането на обсадата на Цурулум от негова страна е внезапната смърт на неговата съпруга Ана Мария, патриарх Йоаким и едно от царските деца по време на избухнало в Търново заразно заболяване. Според Акрополит това лично нещастие царят схваща като наказание за греха, че е изменил на съюза с православна империя и се е заел да помага на латинците. Но има и нещо друго, което рядко, почти никога не се отбелязва. Тъкмо когато българският цар води сложната политика на лавиране между Никея и Латинската империя, татарите превземат столицата на Волжска България. Случайно или не, по време на смъртта на царската съпруга, дете и патриарх в Търново в България се настанява първата голяма група кумани, бягащи от татарите. Адаптацията им в новата среда не минава гладко и вероятно предизвиква серия от главоболия за царя и за неговата администрация. В страната търсят спасение и руски князе от южните руски предели. Татарската опасност приближава границите на България и елементарната прозорливост би подсказала на цар Иван Асен II, че над страната му надвисва огромна опасност от един доказал вече своята безпощадност нашественик. При това положение много по-естествено е царят да се оттегли от активни действия на юг и да съсредоточи усилията си към устройването на куманските бежанци и към защита на североизточните български земи. Но на този етап никейските извори не се интересуват от далечната за техните автори опасност. Те просто регистрират оттеглянето на цар Иван Асен II от борбата за византийското наследство и се задоволяват с констатацията, че до края на живота си той предпочита да живее в мир със своите южни съседи. Единствен френският хронист Филип Муске споменава накратко, че някъде към края на управлението на цар Иван Асен II българите успяват да отбият едно татарско нападение. Но големият сблъсък с вдъхващите ужас азиатски нашественици тепърва предстои. Бележитият български цар и този път има исторически късмет. Той склапя очи около Еньовден на 1241 г., без да има нещастието да види земята си омърсена от новите нашественици.

Второто десетилетия от управлението на цар Иван Асен II обикновено се представя като период на благоденствие, спокойствие, политическа хегемония и териториално разширение, оформяне на структурата на българската държава, строеж на църкви, възход на икономическия живот и какво ли не още. Добавя се, че въпреки папските обвинения в България няма богомилски прояви и това веднага се свързва с просперитета и свързаното с него затихване на обществените конфликти. Мнозина намират за уместно да говорят за „втори Златен век“ и да сравняват времето на цар Иван Асен II с управлението на цар Симеон Велики. За подобна панегирична характеристика има основания. Голяма България има много повече икономически възможности - приходите от данъци зависят пряко от броя на населението. През нейна територия минават всички основни сухопътни пътища, които свързват Централна, Западна и Източна Европа с района на Проливите. Към България проявяват интерес основните търговски сили на епохата, като до нас достига единствено грамотата с привилегии, издадена от българския цар на търговския град Дубровник, наричан още Рагуза. Военни конфликти има, но те не са нито продължителни, нито кръвопролитни. Никога преди, а и след това в историята на Втората българска държава българското развитие не изглежда по-успешно. Тук обаче, и то не от стремеж за оригиналност на всяка цена, а в търсене на истината, ни се иска да отбележим следните особености на българското битие в безспорно успешната епоха на цар Иван Асен II.

На първо място, неговото управление има само външни прилики с времето на цар Симеон Велики. Тези, които смятат за възможно да говорят за нов Златен век, трябва да имат предвид, че цар Иван Асен II не е „културтрегер“ от Симеонов тип. Той е голям покровител на църквата, има значителна заслуга за укрепването на православието, продължава събирането на мощи на светци в Търново, за да го превърне в истинска православна столица. Но цар Иван Асен II нито е носител на нови културни стандарти, нито създава около себе си блестящ книжовен кръг, който сътворява литературата на истинския Златен век. По негово време българските книжовници не създават такива изявени образци на средновековната славяноезична литература, както дейците на Симеоновата епоха. Ако по времето на цар Симеон Велики се развиват всички познати литературни жанрове, вниманието на българските книжовници от първите десетилетия след освобождението е насочено преди всичко към възстановяване на литургичните книги и към литературата, свързана с култа към новите търновски светци (жития, служби, похвални слова). В този смисъл те също, но далеч не със същия блясък дават своя принос за развитие на българската средновековна литература. Дейците на словото осъвременяват българските богослужебни сборници в съответствие с тенденциите на епохата и ги изчистват от архаичните елементи, наследени от Първата българска държава. Тяхна заслуга е постигането на известно и в рамките на възможното унифициране на литургичната книжнина. Тези тенденции обаче са характерни не само за времето на цар Иван Асен II, а по-скоро за целия XIII в. Постигнатото е много важно, но не може да се сравнява по значение с извършеното от книжовниците на Преславския книжовен и литературен кръг. Следователно времето на цар Иван Асен II се характеризира с голям политически и икономически възход, но със сравнително скромно, макар и много важно, развитие в областта на книжовността. Без да подценяваме неговото величие, то не отговаря на една от основните характеристики на Златния век - съчетаване на политически и културен, предимно литературен възход.

Когато се говори за икономическия просперитет на България по времето на най-бележития владетел на Второто царство, обикновено се изтъква монетосеченето на цар Иван Асен II. За пръв път този владетел сече собствени монети с кирилски надписи. Известно е, че количеството и разпространението на монетните емисии е сигурен белег за икономическо оживяване и за масово навлизане на монетното обращение в търговията и данъчната система. Прочее как в действителност стои въпросът с монетосеченето на цар Иван Асен II?

Досега е запазена само една златна монета на царя, дело на Солунската монетно-гравьорска школа. Мнозина специалисти или дилетанти в нумизматиката изказват съмнения в нейната автентичност, като изтъкват както особености на изображенията върху нея, така и странния начин, по който тя попада в нумизматичната сбирка на Археологическия музей в София. Към настоящия момент нейната автентичност може да се смята за окончателно доказана. Златната монета спазва облика на монетосеченето на Комнините и има възпоменателен характер. С други думи, тя не е предназначена за разменно средство в истинския смисъл на думата и трябва да се схваща като престижен ценен предмет, а не като свидетелство за икономически възход. Тази малобройна монетна златна емисия, изработена в Комнинов стил, чисто и просто ознаменува голямата българска победа при Клокотница.

Подобен възпоменателен характер имат и по-масовите билонови (сребърно-медни) или само медни монети на цар Иван Асен II, отново ковани в Солунската монетарница или от солунски майстори. На пръв поглед броят им е значителен и се изчислява на повече от 200 000 екземпляра. Тази цифра все пак е скромна в сравнение с няколкото десетки милиона монети от всякакъв тип, емитирани от Латинската империя и от съвременните ѝ неовизантийски държави. Изводът може да е само един: въпреки началото на собствено монетосечене по времето на цар Иван Асен II то има повече представителен, отколкото икономически смисъл. България все още задоволява своите монетни потребности с чужди монетни емисии, използва „своите“ монети като символ на царски и държавен престиж и като средство за пропагандиране на своята мощ и суверенитет.

 

Добродетелите и пороците на всекидневието

 

Дотук изложението има за обект, както биха казали някои, сериозната страна на историческия процес - дипломация, войни, църковна политика и т.н. И това е нормално. Средновековните автори, които използваме като източници на информация, се интересуват предимно от официалната страна на историческия процес. Като изключение те дават сведения за черти на характерите на владетелите, а в по-редки случаи - на аристократи или на хората от тяхното обкръжение: страст към лова, влюбчивост, жестокост, непостоянство, изнеженост, хитрост, грубост. Най-пикантната страна на това всекидневие на дворците са династическите бракове. Тук можем да се натъкнем на всякакви странности, като потърпевши обикновено са царските дъщери. Те са истински разменни монети в голямата политика. Принцесите ги омъжват или сгодяват за чужди владетели, без да вземат предвид възраст, възпитание, а още по-малко такива „глезотии”, като личните им симпатии или антипатии. А за всекидневието на хората от простолюдието? За него не знаем почти нищо. Нашите информатори - предимно хора от образования елит- не се интересуват от тях, а от друга страна българските историци на Средновековието нямат на разположение, както е в Западна Европа, семейни или градски архиви.

И въпреки всичко понякога има изключения. Тъкмо когато тече първият период от управлението на цар Иван Асен II, на охридския архиепископски трон застава един виден византийски писател и специалист по каноническо и църковно право - Димитър Хоматиан. Преди да се увенчае с архиепископска корона, той дълги години е служител на тази автокефална църква и познава отлично нейната територия и население. Хоматиан служи Богу в смутни времена. Неговите пасоми първо са поданици на Византия, после на България, после на Епир, после пак на България. Охридският владика взема отношение към държавните и църковните проблеми в „голямата България”, но основното му внимание е насочено към хората от неговия диоцез - българи, гърци, власи. За щастие интензивната правораздавателна дейност на архиепископ Димитър Хоматиан, както и тази на Охридския синод при неговото архиерействане (ок. 1216 - след 1230 г.), е доста добре документирана. Съдебните казуси засягат различни случки от живота на предимно българското паство на владиката и в този смисъл представляват добра панорама на тяхното всекидневие. Но и тук трябва да бъдем внимателни. Първо, не можем да бъдем сигурни дали онова, което важи за хората от Охридско, Костурско, Дебърско, Скопско, Мъгленско и др., важи и за другите, да речем, в северните, северозападните или североизточните български земи. За тях не разполагаме с подобна информация от съдебни документи. Добре известна истина е, че средновековното общество е доста пъстро и с изявени регионални особености. От друга страна, документираната съдебната практика, подобно на днешните средства за масова информация, се ръководи от девиза „Добрата новина не е новина“. Тя се занимава с определен казус само тогава когато той излиза извън границите на приетото и регламентираното. С други думи, съдебните решения не засягат нормалното протичане на живота, а само отклоненията от закона, църковните правила, морала на тогавашните хора. Затова тяхното съдържание не трябва да създава впечатлението, че всекидневието е изпълнено с имотни измами, лъжесвидетелства, прелюбодеяние, езически практики и др.

А то, рутинното всекидневие, е изпълнено с ежедневен труд, с празници, съобразени с изискванията на църквата и традицията, с патриархални битови практики, с раждане и отглеждане на деца. За тези нормални страни от бита решенията на Димитър Хоматиан и на охридските владици само загатват, но не им обръщат специално внимание. Въпреки това ще започнем именно с тях като уважение към нормалния ход на човешкото битие.

Ясно е прочее, че голяма част от хората, живеещи в селата и отчасти в градовете от диоцеза на Охридската архиепископия, са българи. Те носят имена, които днес звучат познато (Десислав, Кондьо, Мирослава, Стана) или по-екзотично (Пребо, Драгоста, Добрешин, Чернокоса, Звина). Названията на селата, които те обитават, също имат познато звучене - Банище, Видовище, Грънчари, Ракита, Черношовище и др. Справедливостта изисква да се подчертае, че охридският архиепископ и неговите владици не делят християните от своите диоцези по народност, уважават битовите традиции на българите и отсъждат спрямо тях така, както биха отсъдили по отношение на един гръцки християнин. Сезон след сезон, година след година селските хора отглеждат предимно зърнени култури, лен, лозя, овощия. От домашните животни се споменават овце, свине, крави, магарета, пчели, домашни птици. Мимоходом се говори за мандри, в които самите овчари произвеждат сирене. Както е обичайно за Византийско-балканския регион, известен със старите си традиции на винопроизводство, на особена почит са лозята. В тогавашната система на данъчно облагане и на покупко-продажба на земя се приема, че единица площ, засята с лозе, носи от 6 до 8 пъти по-големи приходи, отколкото същата площ, засята със зърнени култури. Внимание се отделя на плодните дръвчета (ябълки, круши, череши, орехи, черници), чиято сушена продукция се търси на пазара, особено по време на пости. Овощните дръвчета са разпръснати из лозя и други имоти или са групирани в градини, особено в околностите на градовете. На няколко пъти се споменава за съществуването освен на дребни селски земеделски участъци на окрупнени стопанства, нещо като чифлици. В споменатите документи на Димитър Хоматиан - на пръв поглед странно - почти никакво място не е обърнато на занаятчийското производство. Когато помислим малко защо, нещата си идват на мястото: занаятчийски дейности има, но поради характера на техните „дълготрайни активи“ - инструменти, грънчарски колела, скромни работни места и др., те рядко стават обект на посегателства, следователно и на съдебна практика. На пръв поглед съвсем случайно и между другото в документите се споменава за прекомерно данъчно облагане. Данъкоплатците от Охридския диоцез с чувство на горчив хумор наричат необосновано наложените данъци с гръцката дума „подокопия“, букв. „умора на краката“ (на бирника).

А какви щрихи от пъстрото ежедневие ни предлагат тези съдебни решения? Голяма част от тях, около половината, се занимават със спорове за имоти от най-различен характер. Това са спорове за наследство на деца от различни бракове, извънбрачни деца, сираци. Не са малко делата, при които се оспорва сключването на сделка с недвижим имот или наследство особено когато става дума за сираци. Както се казва, нищо ново под слънцето!

Истински изненади ни очакват в съдържанието на делата, които засягат разнообразни случаи на брак, изневяра, извънбрачно съжителство, ранни бракове, полова немощ на мъжа. Самото изброяване на казусите вероятно ще накара мнозина да се запитат за коя епоха става въпрос. Припомням: първите десетилетия на XIII в.

Да започнем с една странност за бита на съвременните хора. Във Византия и вероятно в съседните държави законната възраст за встъпване в брак, определена в Юстиниановото законодателство, е необичайно ниска - 12 години за девойките, 14 години за младежите. Някой би казал, че това е теория, докато действителността е друга. Нищо подобно! Съдебните решения от Охридската архиепископия показват, че тази възраст се спазва, особено по отношение на жените. Така например някой си Георги се жени за 12-годишната Чернокоса, живее с нея като съпруг 18 г. и двамата се сдобиват с 8 деца. В случаи когато става въпрос за извънбрачни деца или сирачета, техните настойници са склонни да прибягват до още по-ранни бракове - споменава се за подобен опит с момиче на 10 г. Подобни случаи се оправдават с желанието да се осигури на младоженката спокойно бъдеще.

Естествено, съдебните решения се занимават с доста случаи на полови престъпления, които самият Димитър Хоматиан систематизира така: по един начин се наказва насилствено обезчестилият неомъжена девица, по друг - обезчестилият омъжената, по трети - малолетната [вероятно под 12 г.]. Различно е и наказанието за отвличане на неомъжена мома, както и това на омъжена, а съвсем различно - това на обезчестилия неомъжена девица по нейно „желание“. Богатата казуистика но тези случаи говори за богата практика, но никой не би могъл да се ангажира с някаква що-годе точна „статистика“.

При встъпването в брак се спазва обичаят кандидат-младоженецът да заплаща един вид такса, за да види бъдещата си съпруга. Ако всичко върви нормално, младоженецът внася предбрачни дарове, а след официализирането на брака сам получава зестра. Съдебната практика показва, че в случаи на развод всяка от двете страни има право да изисква обратно даденото: мъжът - предбрачните дарове, жената - зестрата, плюс още нещо, ако виновен за развода е мъжът.

Разводът впрочем е рядко явление в живота на средновековните хора. Но в съдебните решения на Димитър Хоматиан сравнително често се срещат подобни казуси, вече казахме защо. Като причина за развод обикновено се изтъква изневяра на някой от съпрузите, но все пак предимно от страна на жената, отчуждаване на съпругата от нейния съпруг, полова немощ на съпруга или дълго негово отсъствие от дома. Тези случаи заслужават малко повече подробности поради своя пикантен характер, а може би и заради това, че съвременните хора имат малко идеализирана представа за морала на средновековните християни.

Семейството на войника (стратиота) Радо и съпругата му Слава е заможно - то има освен имоти и домашна прислужница. Когато Слава е на двадесет години, съпругът ѝ е призован във войската на Теодор Комнин. По време на това войнишко отсъствие Слава с посредничеството на слугинята си Кала се свързва с нейния брат и започва да прелюбодейства с него. „Класика в жанра!“, ще възкликнат онези мъже, които са били в казармата! Когато Радо се връща от военен лагер, съпругата му се опитва да го отрови, но неуспешно. Тогава измаменият съпруг подава молба за развод. Призована пред съда, Слава си признава за извършеното прелюбодеяние и изразява желание да се върне при мъжа си, ако той я приеме. В края на краищата Димитър Хоматиан решава, че Радо таи зли мисли спрямо жена си. На него му е даден двегодишен срок да реши дали да възобнови брака си, или да получи развод. По това време на Радо му е забранено да общува със Слава поради подозрения, че отношението към съпругата му крие опасност от престъпление.

А ето и втори случай. Грънчарят Хрис от Костур се мести в Охрид с желание да се замогне. Там той се свързва с някоя си Джола (ако се съди по името, тя е от влашки произход). В съдебното решение тази жена е характеризирана като обременена с грехове и умееща да привлича очите и сърцата на мъжете чрез своята „похотлива изобретателност“. Двамата заживяват заедно, раждат три деца и дори натрупват известно имущество. След години законната съпруга на Хрис идва да го търси и го убеждава да се върне при нея. Джола обаче завежда дело срещу Хрис. На делото тя произнася обвинителна реч, в която изтъква, че двамата с Хрис са придобили имущество с обш труд и не е справедливо тя да остане без компенсация. Съдът приема, че доводите на Джола имат основание. Решено е Хрис да се върне при законната си съпруга, но да компенсира Джола с половината от добитите от двамата зърнени храни, крава и двугодишното ѝ теленце, магарица с нейното малко, две свини, един кошер пчели, тридесет лакти ленени тъкани и - обърнете внимание – „с една вълнена тъкана постелка, наричана „черга“ на местния негръцки език“.

Развод получават и онези брачни двойки, при които, казано на съвременен език, настъпва пълно „несъответствие на характерите“. Някоя си Ирина дотолкова се отчуждава от мъжа си, че бяга от него и започва да живее в чужд дом. Принудена да се яви пред съда, тя прави опит да се самоубие, като заявява, че ще повтори опита си, ако я принудят да се върне при съпруга си. В края на краищата Димитър Хоматиан разрешава развода, като налага на Ирина църковно наказание.

Колкото и странно да изглежда за онази епоха, половата немощ на мъжа е приемана от църковния съд като основание за развод. Жена на име Звина се оплаква на синодалните владици, че от 5 години е омъжена за Георги Сервопул и за това време той нито веднъж не е изпълнил мъжките си задължения. По тази причина тя иска развод, като изтъква, че поведението на съпруга ѝ може да я подтикне „към престъпно съвкупление“. В друг случай самият съпруг - някой си Мавър от с. Чернишовище - заявява пред съда, че четвърта година не може да изпълни съпружеските си обязаности спрямо съпругата си Ана и моли за развод. Той посочва и причините за явяването си в съда: прави това, за да предотврати тласкането на жената към „публичен разврат“. Защото, казал той, „имал съмнения за такава нейна наклонност“. Във всички подобни случаи синодалният съд дава развод на ищците.

Във въпросните документи има доста сведения за народни обичаи, които църквата не одобрява, но и не осъжда прекалено строго. Споменава се за състезания по стрелба с лък, за различни форми на нецърковни предбрачни споразумения и др. Широко разпространено и популярно е побратимяването, което обикновените хора схващат като встъпване в кръвно родство и го смятат като пречка за встъпване в брак на роднини на побратимените. И още един любопитен обичай, споменат в църковните документи със съществуващото си и днес име - обичаят русалии. „В техния край [в диоцеза на Охридската архиепископия] - се казва в един от документите - съществува старинен обичай, който се нарича русалия, според който в седмицата след Петдесетница младежи се събират и обикалят по селата в областта и с игри, хора, вакхически подскоци и непристойни сценки подмамват местните жители да им дават подаръци...“. Хората ги търпят, защото вярват, че участниците в русалийските „мъжки групи“ умеят да лекуват болни по особен начин. Съществена разлика в описанието на обичая русалии тогава и сега е времето на тяхното провеждане. В по-ново време този народен ритуал в много български територии се провежда в т.нар. мръсни или поганни дни, между Коледа и Богоявление, а не в седмицата след Петдесетница.

Подобни сведения за сетен път ни убеждават колко богата е житейската практика. Те ни изпълват с усещането, че заниманието с „официална история“ ни позволява да видим само върха на историческия айсберг.

 

X

Right Click

No right click