КОЛКО Е ОПАСНО ДА СИ ЦАР В ТЪРНОВО!

 

Възходи и падения

 

Тринадесетото столетие по една разпространена преценка е най-успешният период на Европейското средновековие. Разбира се, това благополучие не трябва да се идеализира. Хората продължават да страдат от болести, от недохранване, от военни конфликти, от данъци, от арогантността на властниците... И все пак в сравнение с предишния и особено със следващия век действителността в периода от началото на XIII до първите десетилетия на XIV в. - да перифразираме един герой на Волтер - е ако не идеална, то поне поносима, дори и за съвременните стандарти. Но с кой ли аспект на тази „поносима действителност“ да започнем? Нека да е с онзи, който обикновено или се забравя, или се натиква някъде в края!

Тринадесетият век за Европа е последният период от климатичния „малък оптимум“, продължил близо два века и половина. Това е време, в което годишните температури се увеличават средно с няколко градуса. Климатичните условия стават изключително благоприятни за развитието на зърнено-лозовото земеделие, характерно за континента. Гладните години са по-скоро изключение, отколкото правило. Населението расте и към средата на XIV в. достига внушителните за времето си 75 млн. души. То има демографски потенциал да разчисти горите и да извоюва нови обработваеми площи. Земеделските добиви достигат респектиращи за този период нива. Съотношението между засятото и добитото зърно достига и дори надвишава съотношението 1:5. Излишъкът от хранителни продукти, вино, ейл, сайдер и др. артикули стимулира търговията и изхранва растящото население на градовете. Повишеният стандарт на живот създава чувство за непозната преди увереност в бъдещето, което се отразява благоприятно на литературата, архитектурата и изкуствата, богословието... Във всички аспекти на човешкия живот настъпва подем, който сгои в основата на наченките на Италианското възраждане през следващия век.

Онези, които се опитват да систематизират накратко постиженията на тринадесетото столетие, имат много възможности - въпрос на предпочитание. Които са убедени във водещата роля на науката и образованието, несъмнено ще започнат своето изложение с възникването и възхода на европейските университети. Самата дума „университет“ (universitas) в смисъл „научна корпорация“ на преподаватели или студенти, или и на двете групи заедно, създадена за преподаване и усвояване на научни знания, е използвана за пръв път от папа Инокентий III в 1208-1209 г. Повечето от тези висши училища от началото на съществуването си са автономни и наблягат много на дискусията като средство за достигане на истината. Натренираността на абсолвентите в това отношение е изумителна: по време на един научен спор английският учен Роджър Бейкън запомня и отговаря последователно на повече от 300 въпроса! Самите студенти никак не попадат в представите за средновековни сухари схоластици, които зубрят наизуст онова, което професорът им диктува, или спорят по безсмислени казуси. Типичният младеж, който усвоява знания в някой европейски университет, може без колебание да вярва в думите на свети Анселм Кентърберийски: „Не ме интересува да разбера онова, в което вярвам, но вярвам, за да мога да разбера“ и в същото време да напише в прочутата „Кармина бурана“ крилатия стих Meum est propositum in tabema mori („Моето намерение е да умра в таверна“). Много от завършилите университет намират добре платена работа като администратори в някои от владетелските дворове, но идеята на европейския университет по принцип не е да подготвя кадри за държавната администрация.

От всички явления на Златния европейски век има едно, което по чудесен начин съчетава в себе си технологичния прогрес, полета на духа и систематизирането на учението на Християнската църква в католическия вариант. Това е новият архитектурен стил, известен като готика. Поради онова, което той съдържа в себе си, а и заради личните ми пристрастия, появата и развитието на готиката се приема като емблематично за европейското католическо общество по това време.

Първата готическа катедрала е построена около средата на XII в. във Франция. За около век след нея в основните европейски общества се осъществява т.нар. поход на катедралите - те никнат като гъби. Само във Франция броят на различните по размери и художествени достойнства готически църкви достига близо 600. Технологичните основи на готическата архитектура е изобретяването на особена носеща конструкция, която на езика на архитектурата се нарича кръсторебрест свод. Освен че е красив, той е изключително функционален - в състояние е да носи тежестта на покривната конструкция, без за това да са нужни масивни стени и контрафорси. Към това трябва да се прибави въвеждането на скрипеца, с който огромни каменни блокове могат да се издигат на голяма височина. Двете нововъведения позволяват на строителите да развихрят фантазията си и да изграждат нещо като външен каменен скелет на цялата конструкция. Той се издига нагоре на неподозирана в романската архитектура височина. Кръсторебрестите сводове, опасващи външния скелет и сами по себе си с ажурна структура, пропускат обилна светлина в интериора на храма. Същинската готическа катедрата като че ли няма стени, а само сводове и огромни прозорци, заети от оцветени със специална технология стъкла - т.нар. витражи. Тя е отворена към света и Бога, пълна е с духовност и стремеж към небесното и е предизвикателство към земната гравитация въпреки камъка, от който е построена. Вътрешността и външността на катедралата е изпъстрена с триизмерни скулптури, а единствените плоски изображения с религиозни сюжети са във витражите. Подобни типове църкви нямат стенни пространства, върху които да се разгърнат иконографски сюжети, затова тази роля е отредена на оцветените прозорци. Основното внушение на готическата катедрала върху вярващите е лекота, възвисеност към небето, увереност в човешките възможности, известна нищожност пред мощта на Бога, но в никакъв случай чувство за безсилие пред него. Една голяма подобна катедрала може да съдържа около 10 хиляди изображения - скулптурни или витражни. Цялото това художествено богатство е един вид училище по свещена история и богословие, призвано да отговаря на повечето въпроси, които хората си задават за същността на този и на отвъдния свят. Ако готиката е символът на развитието на европейските общества през XIII в., в останалите области на човешката дейност и мисъл има още десетки постижения, чието изброяване и анализиране е достойно за отделна книга.

А може ли такова архитектурно-художествено съвършенство, като готическата катедрала, да няма свои интелектуално-богословски паралели? Оказва се, че не може! Тъкмо по времето на „похода на катедралите“ в католическа Европа живее и твори най-големият католически богослов на всички времена - свети Тома Аквински (1225-1274 г.). Той се смята за най-видния представител на схоластичната философия, за най-проникновения и фин коментатор на отношенията между вярата и разума, за учен, който инкорпорира учението на Аристотел в католическата теология. Той кодифицира и подрежда учението на Католическата църква. Всичко това свети Тома Аквински прави в многобройните си трудове и особено в своя шедьовър Summa theologiae. Схоластика! - ще каже някой презрително, - какво пък толкова! Ето какво!

Схоластиците и особено свети Тома Аквински следват вярата, дадена от Бог, от отците на църквата и от самата църковна традиция. Разумът, естествено, трябва да потвърди тази вяра, но в сблъсъка между вярата и разума могат да възникнат противоречия. Най-лесното е да ги заобиколиш, да се правиш, че те са плод на необузданата човешка мисъл, и да следваш сляпо Божието Слово. Голямото постижение на Аквински е, че той не бяга от противоречията, а ги обсъжда в цялата им сложност и дава различни възможни отговори, основани на логиката на Аристотел. Така възниква и получава разпространение доктрината за двете истини: философската истина, зависеща от разума, и богословската истина, независима от човешкия разум и стояща по-високо от него. Тези две категории всъщност не могат да влязат в конфликт помежду си, защото съществуват в две различни измерения. По този начин един учен - философ или богослов, може да се чувства свободен в изводите, до които стига, и да практикува своята вяра и своята философия без интелектуално напрежение. В своето прочуто съчинение Тома Аквински задава огромно количество въпроси върху неоспоримите църковни истини, както и аргументи за и против възможните интелектуални решения при търсенето на отговорите. Използвайки Аристотел (Философа) като арбитър, той накрая дава възможните отговори и разяснява възможните възражения. Така видният схоластик богослов осигурява широк простор на разума, без да му позволява да оспорва църковните истини. Само с наличието на това усещане за относителна свобода в едно принципно несвободно общество можем да си обясним как един католически духовник може без проблеми да завърши преписаната от него богослужебна книга с двустишието: „Работата свърших, аз не крия, а сега, за Бога, дайте ми да пия!“ Един негов съвременник или почти съвременник от България би отбелязал в края на своя изнурителен преписвачески труд нещо съвсем друго: „Аз, многогрешният Добриан, писах това малко творение, но поправяйки ме, помнете ме, а не кълнете, защото бях прост по ум“.

Нека прочее не подценяваме достиженията и на нашия културно- цивилизационен ареал. И в него има достижения - повече интелектуални, отколкото технически, и тук има учени с изумителна ерудиция, и тук има забележителни художествени постижения. Как обаче да очакваме те да са съизмерими със западните, след като десетилетия наред върху териториите на Византия и особено на България се стоварват огромни по своите мащаби политически и всякакви други катаклизми? При това положение енергията на обществата е впрегната повече в оцеляване, отколкото в съзиждане.

Да вземем само връхлетялото Източна и Югоизточна Европа нашествие на татаро-монголите или татарите, както ще ги наричаме за по-кратко. През първата половина на XIII в. техният именит владетел Чингиз хан и неговите наследници създават чрез завоевания най-голямата държава в световната история. Тя заема над 33 млн. кв. км и се простира в Китай, Индия, Централна Азия, Източна и Югоизточна Европа. През 1241 г. татарските войски, които изумяват съвременниците със своята жестокост, но и със своята дисциплина, организация и многобройност, унищожават Киевска Рус. В продължение на векове руските княжества ще са татарски васали. Това спира тяхното развитие и ги изтощава икономически, но отървава повечето от тях от директна власт на завоевателите на тяхна територия. Веднага след като изгарят Киев с „петролни гранати“ (глинени гърнета, пълни с петрол - made in China), татарите нахлуват в Унгария и като на шега поразяват войската на крал Бела IV край р. Шайо. Преследвайки унгарския крал, те достигат до Далмация, оттам завиват на юг и спират за кратко в областта на дн. Черна гора. През лятото на 1242 г. тази татарска група неочаквано минава по диагонала на Балканския полуостров от югозапад на североизток и се прибира в южноруските степи, за да участва в избора на нов велик хан. При това преминаване татарите опустошават основно българските земи и налагат на българския цар данъчна зависимост. Оттук, та чак до последните години на XIII в. над България виси като дамоклев меч възникналата в Северното Черноморие татарска периферна държава, известна като Златната орда. Комбинацията от татарската угроза с други неблагоприятни външни фактори за кратко свежда българската държава от политически хегемон във второстепенна сила на Балканския полуостров. Тя се оказва най-тежко засегната от татарската заплаха от всички свои съседи: Сърбия поради географското си положение се оказва пощадена, а по някакво причудливо стечение на обстоятелствата татарите спират настъплението си тъкмо преди на навлязат на никейска територия.

И други драматични събития разтърсват регионите около България по това време. В края на 50-те години Никейската империя окончателно става единствен претендент за възстановяване на Византия. Държавата на Асеневци някак си пропуска или не забелязва навреме този никейски възход, иначе тя би могла дори и при променените условия да продължи да балансира между латинци, никейци и епирци. През август 1261 г. един малък никейски отряд успява да изненада латинците в Константинопол (всъщност да завари Града без латински гарнизон) и да го превземе без бой. Така Византия е възстановена след 57-годишно „изгнание“. Първият император на възстановената империя - Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.), има амбицията да превърне Византия в предишната могъща империя, но няма достатъчно време и средства да поправи дори покрива на собствения си дворец. Срещу него постоянно се организират западни коалиции, душата на които е новият южноиталиански владетел Шарл д’Анжу. Той обединява около себе си антивизантийските сили на Балканския полуостров в поредица от съюзи, които карат империята да се чувства като затворен в тясна клетка хищник. Михаил VIII Палеолог яростно се бори с враждебното обкръжение, нанася ответни удари, организира съзаклятия в Сицилия (прочутата Сицилианска вечерня), сключва безпринципни съюзи, дори стига дотам да признае папското върховенство чрез сключване на т.нар. Лионска уния през 1274 г. В края на краищата той дотолкова изцежда последните ресурси на византийския държавен организъм, че оставя на своя наследник не велика, а тотално съсипана империя.

При втория император от династията Палеолози - Андроник II (1282-1328 г.). Византия бързо се срива до ранга на средностатистическа балканска държава, която се отличава от своите съседи само по имперската традиция и по блясъка на имперската титла. В края на XIII в. все още няма човек, който да предугажда откъде ще дойде фаталният удар. А той се заражда в северозападния ъгъл на Мала Азия, където в края на XIII в. възниква османската държава. Кой да подозира, че това държавно мъниче, чиито поданици дори оше не са истински мюсюлмани, след век и половина ще се превърне в ислямски колос, който ще погълне както Византия, така и нейните православни съседи?

 

Разпиляване на наследството

 

Наследник на цар Иван Асен II е неговият невръстен син от брака му с унгарската принцеса, който носи побългареното унгарско име Калиман или Коломан (от Калман). Не е ясно кой влиза в състава на регентството - царят е само седемгодишен и не може да управлява самостоятелно. Знаем обаче, че още на първата година от царстването му татарите минават с огън и меч през българските земи и вероятно още тогава налагат неизвестен като размер и състав годишен данък на българската държава. Изворите съобщават любопитната подробност, че азиатските пришълци отнемат от всяко българско семейство железните предмети. Така те решават проблема с дефицита на този метал - някои автори съобщават, че в началото на своите победоносни нашествия татарите са въоръжени само с оръжия от кост, кожа и дърво. Татарската хегемония над България е толкова сериозна, че за новия цар и за неговото регентство не остава нищо друго, освен да подновят мира с Никея, да сключат краткотраен двугодишен мирен договор с Латинската империя и да потвърдят мирните си намерения спрямо другите български съседи. България все още е огромна държава и не е загубила нито педя земя от времето на цар Иван Асен II. Вероятно по тази причина към 1245 г. Папа Инокентий IV призовава българския цар да поднови унията с Рим.

Отговор нe последва, защото през лятото на следващата година едва 12-годишният цар вече не е между живите. Най-логичната версия за преждевременната му кончина е отравяне, а най-вероятният вдъхновител на това деяние - кръгьт около третата съпруга на цар Иван Асен II Ирина Комнина.

За нов владетел е определен друг син на Иван Асен, но този път от брака му с епирската принцеса Ирина Комнина - Михаил II Асен. Новият владетел също е малолетен, но този път знаем, че неговото регентство е доминирано от майка му Ирина. Имаме всички основания да предполагаме, че през август 1246 г. е осъществен преврат, който заменя една болярска групировка с друга. България започва да плаща цената за династическото напрежение, предизвикано от третия брак на иначе великия български цар. Неслучайно традицията вменява на царете да сключват бракове според държавния интерес, а не според личните си емоции. Но това са дреболии в сравнение с трагичните събития, които сполетяват България веднага след изострянето на династическите борби.

От преврата в Търново веднага се възползва никейският император Йоан Дука Ватаци - нищо, че между двете държави има потвърден мирен договор. Никейците сравнително лесно превземат Сяр, чиито стени още стоят в руини - всъщност градът е предаден без бой от неговия управител Драгота. След това той с голямо усърдие урежда и предаването на Мелник. Като овладяват Рупелското дефиле, никейците предприемат една „безкръвна екскурзия“, при която превземат почти цяла Централна и Северна Македония и Родопската област. Върху отрязаните от България земи на юг и югозапад слага ръка епирският владетел, а унгарците не пропускат случая да завладеят Браничево и областта на Белград. Стъписани от вътрешните сътресения и от едновременното овладяване на държавната периферия от съседите, българските управляващи не организират достойна съпротива. Те се примиряват със загубите, сдобряват се с Никея и на следващата година български войски участват заедно с никейците в офанзива срещу владенията на Латинската империя в Тракия. Вероятно в Търново все още се боят или не са свикнали с мисълта, че за запазване на териториите могат да повикат на помощ своя сюзерен - татарския хан на Златната орда. Пък и кой с лека ръка би призовал на помощ татарски войски - те и без това са широкоизвестни с дивашките си грабежи и жестокости. Затова регентството на цар Михаил II Асен предпочита все още да използва кумански наемници. Но тяхната ефективност вече не е същата поради разгрома, който те претърпяват от татарите, и разпиляването им на огромни територии в Унгария, Влахия, България и още по-далече. Онова, което сполетява България във втората половина на 1246 г., може да се сравни само със загубите, които тя претърпява през лятото на 1913 г.

Както обикновено, подробностите около борбата за власт в България остават малко познати, но нейният драматизъм едва ли подлежи на съмнение. Както и преди, единоборството е сблъсък и на външнополитически програми. Към 1253 г. основна фигура в регентството на все още малолетния цар става съпругът на неговата сестра севастократор Петър. Той владее обширни земи в днешна Добруджа и несъмнено е един от авторите на идеята България да „покаже мускули“ на западния си съсед - Сърбия. За тази цел е подписан договор с Дубровник, който предвижда война със сърбите и евентуално разделяне на сръбската територия при военен успех. Севастократор Петър не пропуска да защити подобаващо своите интереси. В текста на българо-дубровнишкия договор той фигурира като самостоятелна страна със собствена територия и във всички клаузи формулира своите права, но не и своите задължения. Войната със Сърбия действително избухва още през 1253 г. Българските войски нахлуват дълбоко на запад и стигат до течението на печално известната на българите р. Лим. И толкова. За някакви по-трайни успехи или териториални придобивки изворите не споменават.

На следващата година събитията карат царя и неговото регентство да обърнат отново поглед на юг. Причината е смъртта на никейския император Йоан Дука Ватаци. Веднага след като получават вестта за нея, в Търново организират освободителен военен поход срещу леко спечелените никейски територии на юг и югозапад. В началото изглежда, че българите ще се увенчаят с бърза победа и така ще се реваншират. Българо-куманската войска без усилия превзема родопските крепости и някои градове в Българския югозапад, предадени им от местното българско население. Но новият никейски император Теодор II Ласкарис проявява завидна енергия, контраатакува и успява на изтласка войските на „лъвчето“ (така византийският автор Георги Акрополит нарича шеговито българския цар) от завладените земи. По-сериозна съпротива никейците срещат край Мелник. Там известният ни вече Драгота вдига антиникейско въстание, но никейците успяват с воля и хитрост да го потушат. Техният устрем е спрян и от яките стени на родопската твърдина Цепина.

И сега какво? Оказва се, че българските войски, в чиито редове още има хора от времето на цар Иван Асен II, не могат да устоят на никейците в открито сражение. Изходът от заплетената ситуация се оказва още по-нелеп. В Търново решават да подобрят отношенията с Унгария, за да имат някаква опора при трудните мирни преговори с Никея. От унгарска страна като български съюзник се изявява управителят на Мачва Ростислав Михайлович - руски княз от Чернигов, намерил убежище в земята на свети Стефан след татарското нашествие. Съвременните никейски извори го наричат Ур (на унгарски това означава „господар“) и освен това му лепват прякора Мечката. През 1255-1256 г. той се оказва новият силен човек, който направлява действията на търновския цар и жени дъщеря си за него. Князът дотолкова печели доверието на търновските управляващи, че те му възлагат - с какъв ли акъл - да води мирните преговори с Никея в лагера на никейския император, установен край течението на р. Регина. В хода на самите преговори става ясно, че Ур няма никакво отношение към българските интереси, а Георги Акрополит ясно намеква, че е подкупен от никейците. В крайна сметка руският княз сключва такъв договор, че България губи всичко, изтръгнато с толкова усилия от Никея. За награда той получава безброй дарове, чието отнасяне до Мачва изисква организирането на специален керван.

Регинският мирен договор нагрява страстите в Търново и решава съдбата на все още невръстния цар. Какво точно става там, ние не знаем. Изворите ни уведомяват, че цар Михаил II Асен е убит извън Търново от своя братовчед Коломан - син на севастократор Александър, брата на цар Иван Асен II. Към цареубийството са причастни и част от „жителите на Търново“, което доста намирисва на организиран заговор. Но по всичко личи, че Коломан не успява да се възкачи на българския престол, макар че някои историци бързат да го обявят за цар Коломан II. Самият той е убит от своите противници, докато скита в околностите на столицата. Към Търново нахлува с войските си княз Ростислав Михайлович. Слава Богу, той се задоволява само да прибере дъщеря си - вдовица на цар Михаил Асен.

Липсата на титулярен цар отприщва властовата анархия. Тлеещата след смъртта на Иван Асен II борба за престола прераства в открита и ожесточена междуособица. С намерение да извадят борбата за трона от непримиримата вражда между наследниците на цар Иван Асен II от втория и третия му брак, „първенците“ в Търново (вероятно висшият болярски съвет) избират за цар скопския болярин от сръбско-български произход Константин Тих.

Няма как да не се дивим на стремежа на българските аристократи от онова време на всяка цена да се доберат до царския пурпур. Малко исторически знания биха им подсказали, че тронът носи по-скоро смърт, отколкото благополучие. Чувство за дълг пред държавата, би казал някой. Какъв ти дълг! Изворите подсказват, че по-скоро става въпрос за ирационална жажда за власт, отколкото за жертвеност в името на държавното добруване.

За четящите българи името на новия български цар Константин Тих обикновено е свързано с две неща. На първо място, това е неговият портрет в Боянската църква. Там той е изобразен заедно с втората си съпруга Ирина, със своя братовчед и ктитор, също от сръбски произход, севастократор Калоян и красивата му съпруга Десислава. На тези реалистични портрети, рисувани във времето след септември 1259 г., царят е представен като мъж на около 35 г., с червеникава коса и брада. Приблизително на същата възраст е и неговият далеч по-симпатичен чернокос братовчед. Боянската църква, разбира се, е един от най-известните, ако не и най-известният паметник на средновековната българска живопис и архитектура. Нейните стенописи - а те съвсем не се изчерпват с добре известните ктиторски портрети - имат своите паралели в съвременните провинциални центрове на византийско-балканския свят - Арта, Никея, Трапезунд. Отличават се с изключителни достойнства и без да са „предвестници на Ренесанса“, са най-добрият образец на Търновската художествена школа. Творческите търсения на православните зографи само няколко десетилетия по-късно ще родят т.нар. Палеологов ренесанс - последният бляскав период в развитието на византийско-балканското религиозно изобразително изкуство. Напоследък образованото общество се развълнува от предполагаемото откритие на името поне на един от зографите, работили в Боянската църква при зографисването на стенописите от 50-те години на XIII в. Това стана по време на реставрационните работи в началото на 2008 г. Името му се разчита като Василий или Василие от с. Субоноша, Сярско. Същото име, но записано столетия по-късно фигурира и в Боянския поменик редом с имената на царе и висши български средновековни аристократи. Учените, както винаги, се оказаха по-скептични от ентусиазираната публика и изтъкнаха редица доводи против бързата идентификация на Василий/Василие с Боянския майстор. Дори и за окото на неспециалист е видно, че надписът с предполагаемото име на зографа не е писан от школуваната ръка, която е изрисувала изящните фрески и надписите към тях в църквата. Това, естествено, засилва скепсиса към привлекателното, но все още недоказано предположение за истинското име на боянския живописец.

На второ място, като средоточие на интерес и знания към личността на цар Константин Тих-Асен е избухналото в края на управлението му (1277 г.) селско въстание. Между двете събития обаче е разположено едно некратко и изпълнено с превратности царуване, което не трябва да бъде пренебрегвано. Всъщност цар Константин Тих, нарекъл себе си и Асен, е много по-сложна и важна личност в иначе обърканата втора половина на XIII в. Малцина си дават сметка, че след Иван Асен II той е един от най-дълго управлявалите български царе в периода от въстанието на Асеневци до интронизацията на цар Иван-Александър през 1331 г. - цели 20 години. Това показва поне две неща: болярският съвет правилно обмисля своя избор на нов цар, като по този начин прекратява враждата между синовете на Ана Мария и Ирина. Новоизбраният цар, от своя страна, дълго време се справя нелошо с управлението в една тежка и непредсказуема обстановка.

Но кой прочее е той? Че принадлежи на сръбската управляваща династия Неманичи, е вън от съмнение. Че е женен за българка, вероятно от Скопие, е повече от вероятно. Различните родови комбинации, които се правят, водят до вероятния извод, че Константин Тих е внук или правнук на Тихомир (Тихомил) Неманя - брат на първия владетел на възникналата към 80-те години на XII в. средновековна Сърбия и основател на първата нейна династия Неманичи - Стефан Неманя. Тихомировото разклонение на Неманичи е отстранено от властта и не живее в Сърбия, но запазва родовата си памет, която ги свързва със заслужилата сръбска династия. Към нея принадлежи също така царският братовчед (и този период едно родствено понятие може да означава много степени на родство) севастократор Калоян - ктиторът на Боянската църква. И за него се търсят различни родови връзки, но най-вероятно той е син на сръбския крал Радослав Неманя ( 1227/28-1234 г.) и епирската принцеса Ана Комнина.

Ако избирането на Константин Тих за български цар като че ли става бързо и гладко, то неговото закрепване на престола е резултат на ожесточена и кръвопролитна междуособица. Новият цар се смята за представител на проникейската групировка на българските боляри, т.е. на тези, които разчитат на подобряването на отношенията с Никея. Срещу тях се възправя друга формация - на болярите, които са проунгарски, следователно и пролатински ориентирани. Един от тях, Коломан, е отстранен. На негово място като представител и водач на проунгарската „партия“ идва боляринът Мицо (Мичо). Той е свързан с Асеневата династия чрез женитбата си с дъщеря на цар Иван Асен II. При наличието на подобен претендент за престола новият цар трескаво групира около себе си съюзници. Намира ги в лицето на руския княз емигрант Яков Светослав, женен за внучка на Иван Асен II, и на своя братовчед Калоян, който, изглежда, идва заедно с него в България. Двамата основни съюзници на цар Константин са богато възнаградени за верността си: Яков Светослав получава деспотска титла и владения в северозападните български земи, а Калоян - титлата „севастократор“ и владения в района на София. Заедно с това царското обкръжение бързо подобрява отношенията с Никея и успява да ожени новия цар за Ирина Ласкарина - най-възрастната дъщеря на никейския император Теодор II Ласкарис. Тя е потомка от брака му с дъщерята на цар Иван Асен II - Елена, следователно е Асенева по произход. Първата съпруга на новия цар, чието име не знаем, е пратена в Никея, за да не пречи на „голямата политика“. Бракът на Константин Тих с Ирина е сключен реално тъкмо във времето на рисуването на боянските стенописи. Така се постигат две цели: цар Константин Тих става Асеневец по брак и започва да се назовава Константин Асен. На второ място, подобряват се отношенията с Никея, която е само на стъпка от възстановяването на Византия. Това обаче предизвиква изостряне на отношенията с Мицо, с ръководената от него проунгарска групировка и със самата Унгария.

Мицо е една загадъчна фигура в българската история от този период. Несъмнено той принадлежи към най-висшите кръгове на българското болярско съсловия и към време на събитията от 1256-1257 г., изглежда, управлява североизточните български земи, може би с център Велики Преслав. Успоредно с пристигането на Константин Тих-Асен в Търново Мицо се обявява за български цар и като такъв емитира серия „царски монети“. Но закрепването на новия цар в столицата предотвратява реалната му интронизация и той е принуден да подеме борбата срещу него от провинциалните си владения. През 1257 г. в подкрепа на Мицо се намесва венецианският флот, чиито кораби превземат и му предават важния пристанищен град Месемврия. Това е ясен сигнал, че Мицо и неговата групировка се ползват от подкрепата на все още държащите се в Константинопол латинци. Цар Константин Асен се опитва да си върне морския град, но търпи поражение и намира убежище във владения от никейците град Станимака (дн. Асеновград). Така в годините след 1256/57 в силно окастреното българско държавно пространство съществуват поне две владения: титулярният цар е в Търново и негови основни крепители и вероятно васали в провинцията са деспот Яков Светослав и севастократор Калоян. Другият цар - Мицо Асен - владее североизточните предели и части от Българското Черноморие. Двамата царе имат различна външнополитическа ориентация: Търново гравитира към Никея, владенията на Мицо - към Латинската империя, Венеция и Унгария.

След август 1261 г. (възстановяването на Византия) в политиката на двамата български царе се появяват нови нюанси. В царския двор в Търново поемат антивизантийска политика, която византийският историк Георги Пахимер обяснява с дълбоката лична вражда между българската царица Ирина, респективно нейния съпруг, с новия византийски император Михаил VIII Палеолог. Известно е, че последният заграбва властта в Никея, след като отстранява по най-брутален начин законния император и брат на българската царица. От своя страна отношенията на цар Мицо Асен с Византия стават все по-сърдечни. Той предава на империята властта си над Месемврия и получава в замяна имоти в Мала Азия. Неговото потомство поставя началото на византийския клон на фамилията Асеневци, която наброява над 80 души - доста повече от представителите на българския клон на фамилията.

Изглежда, отказът на Мицо от борбата за власт се дължи на провала на унгарската подкрепа за неговата кауза. Не че унгарците не се опитват да му помогнат - в продължение на 5-6 години има ежегодни унгарски походи в България, някои си които ръководени лично от унгарския престолонаследник Ищван. Унгарските завоевания достигат до течението на р. Искър. Въпреки това войските на цар Константин Асен, може би подпомагани активно си деспот Яков Светослав, устояват и на моменти също проникват дълбоко в унгарска територия. Тъкмо тази активна и по принцип успешна отбрана стои в основата на Константиновата победа над Мицо. Оттеглянето на последния във Византия означава не само триумф на търновския цар, но и обединяване на земите, подвластни на Търново, с тези на североизток и изток.

Обстановката обаче продължава да бъде сложна. Византия е враждебно настроена и между нея и България тлее различен по интензивност военен конфликт. Военните действия се водят с променлив успех, но към 1263 г. ромеите чрез прочутия си военачалник Михаил Глава Тарханиот успяват временно да надделеят над българите. В тази нелека за цар Константин Асен обстановка и основният до този момент царски съюзник - деспот Яков Светослав, не изпуска възможността да лавира между търновския цар и унгарския крал. Тогава цар Константин Асен изважда карта, която до този момент не е използват - татарите.

Всъщност ние не знаем как се развиват отношенията между България и Златната орда, след като наследниците на цар Иван Асен II се признават за татарски данъкоплатци. Към 1263 г. търновският цар вече използва с променлив успех татарски наемници в конфликтите с Византия. През 1265 г. изворите разказват за съвместна българо-татарска акция срещу империята. Нейна основна цел е да се освободи държаният във византийски плен селджукски султан Иззедин Кайкавуз. Според някои византийски извори основните инициатори на тези действия са роднина на султана, който живее при татарите, и българската царица Ирина. Георги Пахимер разказва, че по време на българо-татарския поход в Тракия цар Константин Асен се придвижва в специална кола, тъй като доста време преди това пада от коня по време на лов и трайно остава инвалид. Българо-татарските отряди достигат до стените на крепостта Енос, където се намира султан Кайкавуз, едва не пленяват византийския император Михаил VIII Палеолог и в последна сметка принуждават жителите на града да им предадат високопоставения пленник. Той е отведен на север и остава да живее при татарите.

Във връзка с този епизод в повечето исторически текстове съществува едно недоразумение. Става въпрос за твърдението, че по същото време в североизточните български земи, известни след края на XIV в. с названието Добруджа, заедно със султан Кайкавуз са заселени по нареждане на византийския император голяма група селджукски турци. Те уж са ръководени от известния в местната и в балканската традиция неортодоксален ислямски проповедник Саръ Салтък и образуват устойчиво поселение. За потомци на тези уж ранни селджукски преселници се смятат било гагаузите, било групите несунитско население, известни като казълбаши. Нека всеки, който се интересува от този въпрос, да е убеден, че за подобно преселение няма сведения в тогавашните извори - нито във византийските, нито в селджукските. За пръв път за подобно мнимо преселение се споменава в първите десетилетия на XV в., т.е. повече от век и половина след времето на предполагаемите събития, от османския писател и творец на османо-турски исторически митологеми Язъджиоглу Али. Защо си е измислил мнимото преселване на селджуки в българска територия, при положение че българският цар все още има възможност за съпротива, е доста сложно и трудно за обяснение. Във всеки случай тази „литературно-историческа операция“ е свързана с желанието на османския писател да обоснове правото на османците да владеят земите в днешна Североизточна България. Сведения на Язъджиоглу Али са повторени още веднъж през XVII в. от друг османски историк - Сеид Локман, и са приети от редица съвременни историци без проявяване на задължителната в подобни случаи критичност. Нека повторя още веднъж съвсем категорично: за подобно преселение няма сигурни и близки до събитието сведения. Гагаузите и казълбашите в днешна българска Добруджа и другаде, където те живеят, ще трябва да търсят в друго събитие и в друга историческа обстановка своя произход.

Към 1268 г. умира българската царица Ирина и това създава възможност за подобряване на българо-византийските отношения. От византийска страна на цар Константин Асен е предложено да вземе за съпруга племенницата на византийския император Мария. Като зестра за този брак ромеите обещават да върнат в българско владение черноморските пристанища Месемврия и Анхиало. Бракът е осъществен още на следната 1269 г., но императорът под различни предлози бави отстъпването на двете пристанища. В края на краищата този брак на българския цар не довежда до трайно подобряване на отношенията между двете съседни страни. Влошеното здраве на цар Константин Асен води до все по-активното участие на новата царица в политиката. Макар и племенница на Михаил VIII Палеолог, нейните отношения с него се влошават на лична основа. Чашата прелива тогава, когато тя ражда син, което, според уговорките, е условие за отстъпването на Месемврия и Анхиало на българите. Но нищо подобно не се случва и за всички е ясно, че двата града няма да бъдат върнати под българска власт при никакви условия. Това кара търновските управляващи да прегърнат идеята на южноиталианския владетел Шарл д'Анжу за антивизантийска коалиция. Масло в огъня налива сключената през 1274 г. от император Михаил VIII Палеолог уния с папството, което дава основание на Търново да се изтъква като център на православието. Особено активна в противодействието на унията е царица Мария, чиито пратеници търсят съдействие от йерусалимския и от другите източни патриарси. Инициирано от нея българско пратеничество достига чак до Египет, за да привлече египетския султан в антивизантийски действия. Предвижданият съюз не се осъществява, тъй като, според Георги Пахимер, в Кайро знаят малко за България и не са наясно доколко идващото оттам предложение заслужава доверие или не. И във вътрешен план царица Мария проявява голяма активност. За да осигури трона за своя невръстен син Михаил, тя организира отравянето на деспот Яков Светослав и така отстранява от сцената един от потенциалните претенденти за търновската царска корона.

Ромеите обаче не стоят със скръстени ръце. Те подобряват отношенията си с новия владетел на татарската Златна орда - хан Ногай, дават му за съпруга друга племенница на византийския император и го подтикват да осъществява грабителски походи в българска територия. От 1274 г. насетне татарски отряди ежегодно нахлуват в България и предизвикват огромни щети и страдания за обикновеното население. Централната власт и местните боляри се оказват безсилни да се справят със светкавичните и опустошителни татарски набези. Както винаги, така и сега на българина трябва да му дойде до гуша, за да поеме съдбата си в свои ръце.

 

„...в дните на цар Иваил...“

 

Опит да вземат съдбата си в свои ръце, разбира се, стихийно и с наивни идеи за бъдещето българите правят, когато един свинепас поне като такъв го представят византийските извори - вдига най-голямото въстание на селските низини в средновековна България. На обществеността този народен вожд е известен с името Ивайло, което в тази си форма никъде не фигурира в изворите. На въстаническия вожд никак не му върви с името, поне от съвременна гледна точка. Затова нека започнем с този проблем.

Когато говори за вожда на въстанието от 1277 г., византийският историк Георги Пахимер съобщава изрично, че той „пасе свине срещу заплащане“. За някои съвременници твърдението му може да звучи странно. Но и до ден днешен в някои части на България има порода полудиви свине, черни на цвят, които се отглеждат по открит способ на стада. Във времето на Ивайло тази порода очевидно е много по-широко разпространена и той се е занимавал тъкмо с нея. Георги Пахимер казва още, че го назовават „Кордокува/Кордокуба“. Според византийския историк гръцкото съответствие на странното име е Лахана, което се превежда като „зеленчук, зеле“. Оттук и стремежът на учените да разтълкуват името Кордокува така, че значението му да съответства на казаното от Пахимер. По такъв начин досещанията и предположенията започват да преследват личността и името на селския вожд още от зората на модерните знания за Българското средновековие.

Пръв започва с предположенията руският учен Измаил Срезневски. Той допуска, че при изписването на „Кордокува“ става т.нар. грешка на писалката (вместо К е трябвало да има примерно гръцкото П, което в началото на думите се чете като Б). Следователно споменатото от Пахимер име би трябвало да се разчита като Бордокува. След остроумните предположения всичко става по-ясно - в българските диалекти бордокува/бърдоква означава същото, което на гръцки означава лахана. В наше време това е едно от названията на глухарчето. Тезата на Изм. Срезневски ентусиазирано е приета от научната общественост, и то дотолкова, че в повечето от съвременните преводи на български език на текста на Георги Пахимер вариантът Кордокува дори не фигурира - той направо е заменен с Бърдоква. Впрочем както Георги Пахимер, така и другите византийски извори наричат вожда на въстанието Лахана, което без съмнение не е лично име, а прякор.

Второто популярно предположение принадлежи на известния чешки учен Константин Иречек. Той обръща внимание на финалната приписка в Свърлижкото евангелие, завършено „в дните на цар Иваил“ през 1278-1279 г. Текстът на приписката е повреден и нечетлив тъкмо на мястото, където би трябвало да завършва името на споменатия цар. Като се има предвид упоменатата година, става ясно, че „цар Иваил“ не е никой друг, освен вече победилият и коронясан за български владетел вожд на въстанието. Константин Иречек допълва липсващото място с буквата „о“ и се получава името Ивайло. Иречековата добавка е остроумна, неговият научен авторитет – безспорен, и малцина обръщат внимание на факта, че предложеното от чешкия учен име не се среща нито в Българското средновековие, нито във вековете на османската власт. Някои мимоходом допускат, че „цар Иваил“ може да е цар Иван Асен III, за когото ще стане дума по-нататък. Но към времето на приписката той още не е влязъл в Търново и официално още не е български цар. И ето - вождът на въстанието получава официално кръщение, а името Ивайло/Ивайла се налага от началото на XX в. като едно от популярните имена в съвременната българска именна традиция. То до такава степен е получило гражданственост, че е невъзможно да не се използва в каквото и да е историческо изложение. Така ще бъде и тук.

Отначало „феноменът Ивайло“ бе разглеждан като синоним на „авантюристичното начало“ в българската средновековна история. После дойде марксистката интерпретация, която го издигна до ранга на „народен герой“, чието въстание бе обявено за връх на класовата борба в средновековна България. После започнаха съмненията около неговия селски произход въпреки изричното твърдение в основния ни извор. Не можело, видите ли, един селянин да притежава такива забележителни пълководски умения! Той би трябвало да е болярин и дори областен управител, да речем, на североизточните български земи. Като че ли няма достатъчно случаи и във Византия, и в средновековна Европа, при които обикновени хора се издигат до върховете на военната и държавната йерархия. За да станеш пълководец или цар в България през XIII в., не е необходимо да завършиш някаква несъществуваща „висша школа“ или „военна академия“ в Търново! Да, издигането на Ивайло от прост свинепас до цар и пълководец изглежда невероятно, но нима всичко в историята е логично и лесно обяснимо?

Напоследък дойдоха предположенията, че Ивайло не е българин, а куманин. Авторите на тази теория чрез методите на „езиковата археология“ дори изковаха ново име на селския цар. И какво мислите е то? Затаете дъх: Иваил Кордоб оба. И Лахана не е прякор, а име - Лак хан или Алак хан! Моите уважения към осетинците и техните видни учени, чийто последовател е авторът на тази догадка, но българите нямат нужда да възстановяват своята история само чрез „езикова археология“. Тя може да допълва, но не и да подменя историческите реконструкции.

За Бога, уважаеми творци на предположения! Нали не мислите, че знаете повече за Ивайло от византийския историк Пахимер? Освен че е съвременник на селския цар, византийският историк се движи в кръговете около византийския император и патриарх. А в тези среди „случаят Ивайло“ се обсъжда, събира се информация за него и се правят планове за текущата византийската политика. Така е във Византия открай време и слава Богу, иначе нямаше да знаем почти нищо за средновековното си минало. Вероятно смятате, че тези висши византийски среди не разполагат с информация, която да е достойна за вашето просветено внимание? Хайде де! Георги Пахимер не само изрично казва, че Лахана е от обикновен произход, но и на няколко пъти индиректно потвърждава тази информация. Това, че Ивайло е прост селянин, от друга страна, не трябва да подтиква някои изследователи да търсят неговите корени в някоя специфична българска етнографска група. Не липсват дори опити да бъде възстановен външният облик на цар Ивайло, без за това да има каквито и да е податки. Той, естествено, е висок, рус и т.н. Нека не изпадаме в ситуация, която известният руски византолог А. П. Рудаков определя като „преследване на собственото въображение“. Достоверни или по-малко надеждни, писмените исторически извори все пак са единствените текстове, които ни позволяват да реконструираме българското средновековно минало, в това число и „феномена Ивайло“.

Но да оставим настрана догадките и да приложим принципа „Новото е добре забравеното старо“. Да се опитаме да възстановим събитията около Ивайло без излишна фантазия и чрез придържане към наличната информация. Какво предизвиква въстанието на Ивайло през 1277 г., изглежда доста ясно и е комбинация от татарски набези, неспособност на официалната власт да осигури сигурност, прекалено амбициозните планове на царица Мария в условията на все по-болен цар и още нещо, което изглежда твърде сериозно. Монетните емисии на цар Константин Асен към края на неговото управление показват явни инфлационни процеси. Те тежат само около грам и като размери са около 2 см в диаметър. Това може да се дължи на пренапрежение на държавните финанси поради увеличаващия се татарски данък. Какво означават тези факти за обикновените хора, е очевидно за всеки, който е живял в условията на инфлация.

Георги Пахимер ясно намеква, че движението на Ивайло има своята предистория, в която свинепасът убеждава своите „другари“, че сънува светии и те му внушават идеята за бунт. Нищо ново под слънцето! За да станеш селски вожд, в онази епоха трябва да убедиш околните или че си вдъхновен свише, или че си непризнат представител на управляващата в страната династия. Ивайло избира първия вариант. Когато вярата в неговите видения пуска корени, Лахана дава знак за началото на движението. Той се облича по-добре, „намята връхна дреха, препасва меч, възсяда кон и смело се впуска в дела, далеч по-големи от неговите възможности“. Пахимер е категоричен в още едно свое твърдение: движението на Ивайло, наричано „селско въстание“, „селска война“ или „гражданска война“, започва като съпротива срещу татарите. Поради тази причина предположението, че то започва някъде в североизточните български земи, откъдето идват основните татарски нападения, изглежда логично. В последно време проучванията показват нещо друго: движението се заражда в ареала между източната част на Подбалкана и северните склонове на Странджа. Това идва да покаже, че татарските нападения действително идват от североизток, но прехвърлят Стара планина, засягат въпросната област, а въстанието е достатъчно близко до границите на Византия, за да предизвика нейната загриженост. За кратко време хората на селския вожд разгромяват две „татарски фаланги“, което прави въстанието популярно сред низините. Неслучайно тъкмо споменът за разгрома на татарите вдъхновява един Лъже-Лахана десетилетия по-късно да поведе хора от низините в съпротива срещу османските нашественици.

След временното отстраняване на татарската заплаха Ивайло и вече понасъбралата се около него войска насочват вниманието си към завладяване на територии под властта на търновския цар. Това би могло да означава, че въстанието придобива вътрешни измерения. Много от областите в българската държава признават властта на селския вожд. В последен изблик на мъжество тежкоболният български цар Константин Асен събира войска, качва се на колесница и потегля срещу Ивайло. В станалото незнайно къде сражение царската войска е разбита, а част от нея се присъединява към Ивайло. Царят е заловен и убит собственоръчно от селския предводител.

Когато събитията в България стават известни в Константинопол, те предизвикват сериозно безпокойство. Император Михаил VIII Палеолог дори се установява в Одрин, за да може да следи случващото се отблизо. Там научава за гибелта на българския цар. Той, както и някои съвременни „ивайловеди“, първоначално мисли, че става въпрос за болярски метеж. Императорът не е далеч от мисълта да ожени новия „силен човек“ в България за своя дъщеря. По стара традиция Михаил VIII Палеолог изпраща съгледвачи, които да проучат ситуацията. Очевидно във Византия отчитат, че смъртта на цар Константин ги изправя срещу неприязънта на неговата вдовица и затова бързат да се подсигурят, като направят бъдещия цар Лахана императорски зет. Тези планове бързо са изоставени поради информацията, че става въпрос не за болярин, а за обикновен селянин. В изпълнение е приведена друга схема. От района на древната Троя е извикан синът на Мицо, който се нарича Иван и няма още 20 години. Той става византийски кандидат за българския престол, оженен е за императорската дъщеря Ирина и официално му е дадено името Иван Асен. Византийското протеже има известна подкрепа сред българската аристокрация, но в Константинопол отчитат, че тя не е достатъчна. Затова интронизацията на Иван Асен трябва да бъде осигурена от византийски войски. Но събитията се развиват по-бързо от скоростта, с която византийската политическа интрига придобива завършени форми.

Византийските планове, както всички подобни схеми, не са съвършени. Те не отчитат степента на компромиса, до която царица Мария е готова да стигне, за да запази короната за сина си Михаил. Когато войските на Ивайло са около Търново, тя прави една неочаквана за ромеите, пък и за българите стъпка - предлага брак на селския водач. По силата на тогавашната практика това означава, че двойката Ивайло-Мария ше бъде коронясана за цар и царица, а синът на Константин и Мария става престолонаследник. За Ивайло предложението е изненада и той за известно време се колебае. Според Пахимер той не желае да го приемат за „почитател на женските спални“ и възнамерява да завладее царството с меч. Тази проява на „селска чест“ е по-скоро временно колебание, отколкото трайна политическа ориентация. Всъщност кой ли, влязъл в голямата политика, не е принуден да прави компромиси? Макар и след известни колебания, Ивайло приема предложението на царицата, за да не се пролива излишна кръв. А и според разбиранията във всички времена да станеш цар, след като си излязъл от низините, е символ на тотален успех. Ивайло влиза мирно в Търново, жени се за Мария и е коронясан за цар. Ето ви един истински български Василий Македонец!

Георги Пахимер ясно казва, че новият цар не се чувства добре в новата дворцова обстановка, пълна с интриги и лицемерни ласкателства. Пък и враговете му не спят. Византийският император задейства плана си за поставяне на Иван Асен на българския престол. Това трябва да стане на копията на войските на прочутия византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот. За да може операцията да мине по-гладко, срещу цар Ивайло са задействани татарите. Новият цар осъзнава сложната игра, която се води срещу него. В безсилието си да се пребори с нея Ивайло си го изкарва на новата си съпруга, която често бие. Въпреки това той изпълнява съпружеските си задължения. По-късно се оказва, че царицата е бременна от него, но каква е съдбата на това дете, остава неизвестно.

Във всеки случай цар Ивайло действа повече като военачалник, отколкото като политик. След няколко месеца престой в задушната за него атмосфера в столицата той потегля срещу нахлулите в Българския североизток татари. Подробностите за военните деиствия са оскъдни, но дават да се разбере, че войната с тях е трудна. Преди да надделее над нашествениците, цар Ивайло и войската му са обсадени от тях за три месеца в Дръстър (Силистра). По същото време Михаил Глава Тарханиот нахлува през Източния Балкан, превзема редица български крепости и се насочва към Търново. По време на тази военна кампания той успява да плени петима български военачалници, които обикновено се приемат за съратници на селския цар. Византийският поет Мануил Фил ги изброява по име: Куман, Кънчо, Момчил, Стан, Дамян. Той намеква, че те са вързани заедно и блъснати в пропаст под одобрителните възгласи на византийските войници. По стъпките на византийския военачалник към Търново потегля кандидат-царят Иван Асен, следван от съпругата си. Тъкмо по това време, след септември 1278 г., в град Свърлиг книжовникът Костадин, напречен Войсил Граматик, написва прочутата си приписка с недовършеното име на селския цар. Освен това той акуратно, но и доста безстрастно отбелязва, че по същото време „гърците стояха край град Търново“. С други думи, войските на Михаил Глава Тарханиот са се намирали около българската столица.

Военните действия на цар Ивайло далече от Търново и достигането на византийските войски до българската столица създават благоприятна обстановка за реализацията на византийския план. Със съдействието на столичното болярство, сред което изпъква със своя авторитет куманинът Георги Тертер, царица Мария е отстранена от престола и е изпратена бременна във Византия, а за български цар е прието византийското протеже Иван Асен. Той записва името си в списъка на българските царе с името Иван Асен III.

И неговият престой в търновския царски дворец се оказва краткотрайно. От една страна, той се сблъсква със стремежа на Георги Тертер да се добере до престола. От друга страна, цар Ивайло, след като се справя с татарите, обръща оръжието си срещу ромеите. Помага му обстоятелството, че Михаил Тарханиот се връща във Византия, за да лекува пристъп от подагра. В продължение на около месец през лятото на 1279 г. цар Ивайло унищожава до крак две византийски войски, командвани от пълководците Мурин и Априн. Пахимер твърди, че българският цар не спазва неписания военен кодекс на поведение, според който пленниците християни не се убиват, а се пускат на свобода. Притиснат от тези военни победи и от интригите на търновските боляри начело с Георги Тертер, натрапеният от византийците цар Иван Асен III решава да избяга от Търново. За да не предизвикат подозрение, той и неговите приближени се преструват, че отиват на разходка в околностите на столицата. Предварително те скриват в дрехите си най-ценните предмети от българското царско съкровище, пленени по време на успешната за българите битка с император Исак II Ангел в Тревненския Балкан. След като се отдалечават достатъчно от столицата, бегълците по най-бързия начин се насочват към Месемврия и оттам с кораб се добират до Константинопол. Приемът на дезертиралия цар от страна на императора е повече от хладен, тъй като неговото бягство от Търново срива византийските планове по отношение на България. Не остава друго, освен пак да се разчита на татарите.

Така през 1279 г. търновският царски дворец отново се оказва празен. Законният цар е далече по бойните поля, а византийският поставеник се е отървал чрез бягство от царските задължения. Тогава боляринът Георги Тертер взема инициативата и убеждава търновското болярство да го провъзгласи за нов български цар. През 1279-1280 г. България си има ни повече, ни по-малко трима владетели с царски титли.

Избирането на Георги Тертер за български владетел затваря вратите на Търново за селския цар Ивайло. Войската му е изтощена и една обсада на столицата без свежи сили не вещае победа. От кого да иска помощ? От ромеите и от сърбите е изключено: първите помнят неговите кървави победи над техните военачалници и имат свой кандидат за цар, макар и компрометиран; вторите не забравят, че Ивайло е убиец на цар Константин Асен, който е кръвен роднина на техния крал. Може би той обмисля и други варианти, но в края на краищата решава да се запъти към хана на Златната орда Ногай. Защо ли е предприел тази странна стъпка? Предположенията може да са много и различни: татарите с готовност и без емоции воюват за пари, а Ивайлов протостратор, т.е. върховен военачалник, е татаринът Касим бег. Стъпката крие риск и цар Ивайло сигурно си дава сметка, че отиването му при хан Ногай е крайно опасно. Но той е свикнал с риска и решава да го поеме. За да не останат назад от голямата игра, ромеите пращат при татарския хан своя кандидат за български цар Иван Асен. Двамата се озовават заедно в стана на Ногай, носят му дарове и са принудени дълго време да угаждат на хрумванията му, следвайки го навсякъде. Според една екзотична „догадка“ Ивайло си говорел с Ногай и с неговото обкръжение на „родния“ си кумански език, тъй като голяма част от тях били кумани. Интересно на какъв език си е контактувал с тях Иван Асен? За него поне никой не е посмял да твърди, че е куманин!

Така или иначе, хан Ногай се оказва в позицията да държи съдбата на българския трон в ръцете си, тъй като и двамата титулярни български царе имат един враг - цар Георги Тертер в Търново. Ромеите също имат силен коз пред Ногай - неговата съпруга Ефросина, роднина на византийския император. Как завършва тази история, ни е разказал подробно Георги Пахимер: „Веднъж той [Ногай] уредил пир и пиенето продължило дълго време. Когато били пияни и разсъдъкът ги напуснал, изведнъж Ногай скочил като от сън и като си спомнил тогава за препирните им [на Ивайло и на Иван Асен] (...) заповядал така спокойно на заобикалящите го, като че не възнамерявал нищо да върши, да хванат Лахана, както той бил седнал. Тогава казал: „Този е враг на моя баща императора и не е достоен изобщо да живее, но да бъде посечен“. Те неочаквано го хванали от двете му страни за ръцете, забили меч в гърлото му и го убили там, където паднал. След това Ногай заповядал да бъде убит гледащият тези неща Касим бег...“ Същата участ, според Георги Пахимер, очаква и вцепенения от ужас Иван Асен, станал свидетел на кървавата сцена. Ногаевата съпруга Ефросина обаче го спасява и го изпровожда жив и здрав във Византия.

И смъртта на селския цар не остава без абсурдни предположения. Според едно от тях неговият труп е хвърлен на празнуващите извън шатрата на хана „народни маси“ и те го използват, за да играят с него на известната до днес в Киргизия, Монголия и Афганистан конна игра кокборю. Целта на играта е представител на единия отбор да вземе трупа на убития враг, да надбяга своите противници и да го хвърли в центъра на специално постлана за целта кожа. Излишно е да казвам, че това е чиста фантазия, за която няма дори и минимален намек в изворите.

В продължилата повече от 3 години история на възхода и смъртта на селския цар Ивайло има доста неща, които разпалват въображението и подхранват различни типове историческо и неисторическо мислене. В нея има главоломно издигане, съпротива срещу обществените нещастия, авантюризъм, политически интриги, военни победи и поражения и, разбира се, жени. Не е случайно, че към „случая Ивайло“ са проявявали и проявяват интерес представители на различни исторически школи, езикови археолози и различни дилетанти. Никой не може да им наложи да мислят по един и същи начин, но нека да не се забравя, че мненията за него не могат драстично да пренебрегват историческата информация, с която разполагаме. Френският енциклопедист Жозеф Жубер го е казал пределно ясно: „Човек с въображение, но без познания има крила, но няма нозе!"

 

Мрачни десетилетия

 

Последните две десетилетия на XIII в. са едни от най-мрачните в историята на Второто българско царство. Страната е изтощена от продължителната селска война. На североизток заплашително стоят татарите, от юг постоянна заплаха все още е Византия, от запад сила набира сръбската държава. Централната власт е компрометирана от честата смяна на престола и има много малка практическа власт. Сепаратистичните тенденции в периферията на българското пространство се засилват, което води до възникване на нови самостоятелни владения. Независимо от това, кой ги управлява - кумански велможи или български боляри, всички те имат своя политика, свои интереси, своя територия, своя администрация и данъци. Нищо лошо, ще кажат някои, така е и в Европа през Развитото средновековие. Да, но Европа няма татари и турци, тя по принцип не живее в обстановка на постоянна външна опасност. Затова европейските княжества стават центрове на регионално развитие, а не символ на държавен упадък и невъзможност за съпротива.

В началото на този тежък за България период на българския престол стои цар Георги I Тертер (1280-1292 г.). Той е куманин по произход и принадлежи на известен кумански род, заселил се в България след татарските нашествия. Редом с царя е неговият брат, който носи типичното куманско име Алдемир или Елтимир. Той излиза открито на политическата сцена значително по-късно.

Външната политика на цар Георги I Тертер е активна, но с малък коефициент на полезно действие. До смъртта на византийския император Михаил VIII Палеолог (1282 г.) царят се впуска в различни антивизантийски комбинации, свързани с мащабните коалиции на неаполитанския крал Шарл д’Анжу. И монетосеченето на цар Георги I Тертер, колкото и странно да изглежда, е свързано с желанието му да стане известен на Анжуйския двор. Монетната му емисия е незначителна, но затова пък е от сребро и на монетите царят е титулуван не с обичайната титла за български владетел, а като dux. Затова се предполага, че тези монети не са предназначени за циркулация, а за „реклама“ на българския цар пред евентуалните му западни съюзници. Всичко щеше да е наред, ако коалициите на Шарл д’Анжу водят до някакъв антивизантийски успех. А те се провалят и българското участие в тях се оказва напразно. Второ. Византия има позиции в двора на хан Ногай и сравнително лесно неутрализира България чрез насочване на татарски походи срещу нея. Българските войски не могат да спрат нахлуващите татарски отряди, които носят опустошение и смърт. Дори и след смъртта на император Михаил VIII Палеолог тези нападения не престават. След идването на власт на император Андроник II Палеолог във Византия (1282-1328 г.) в българо-византийските отношения настъпва известно затопляне. Външен негов израз е връщането в Ромейската империя на втората съпруга на цар Георги I Тертер и сестра на ексцаря Иван Асен III, и повторното събиране на търновския цар с първата му съпруга Мария. Тя и царският син Светослав Тертер се завръщат в Търново от почетното си заточение във византийска Мала Азия. Изворите изрично казват, че цар Георги I Тертер има сериозни проблеми с признаването на втория му брак от страна на Българската църква. Търновският патриарх не го допуска до църквата и нейните тайнства, което е уникално за България и едно от изключенията на принципите на цезаропапизма, характерен за византийската православна общност. Както и в други страни от нея, и в България ръководството на църквата става по-смело и самостоятелно във времена на упадък на царската власт. На българския принц Теодор Светослав не му е съдено дълго време да остане в Търново. За да омилостиви татарите, баща му го праща като заложник в двора на хан Ногай. Оказва се, че това заложничество позволява на бъдещия цар да натрупа политически опит, но не спасява Бълтария от татарски набези.

Успоредно с това върви подобряване на отношенията със Сърбия. През 1284 г. сключеният мирен договор е скрепен с брак между сръбския крал Стефан Милутин и едва 5-годишната Елена, дъщеря на българския цар. При нормални условия това би могло да се схване като добър политически ход. Но като се има предвид, че бракът се осъществяват само две години след завладяването на Северна Македония от сърбите, той може да се схваща по един начин. Търновска България публично демонстрира съгласие с тези сръбски разширения. Някои биха обвинили цар Георги I Тертер в предателство или в безразличие към съдбата на Българския югозапад. В негова защита бихме припомнили, че притиснат от татарите и пред лицето на фактическо откъсване на периферни територии от властта на Търново, царят няма възможност да реагира на сръбските действия и предпочита да се придържа към официален неутралитет. Кой знае, може би куманският му произход го прави по-непричастен към съдбата на югозападните български земи от другите владетели, израснали със спомените за традиционния обхват на българската държава!

Тези политически ходове не намазяват влиянието на татарския фактор. Продължават и опитите да се намали татарският натиск. След Теодор Светослав за лагера на татарския хан заминава дъщеря на цар Георги I Тертер, определена за съпруга на ханския син Чоки. Оказва се, че тези тежки жертви нито възпират татарските нападения, нито охлаждат желанието на хан Ногай да се меси в българските държавни дела. През 1292 г. цар Георги Тертер губи доверието на Ногай. Изпадайки в пълна безизходица, царят бяга от Търново и тръгва да търси убежище във Византия. Там византийският император Андроник II Палеолог не го приема под страх от татарска реакция. След като го оставя известно време да се скита като обикновен човек, той в края на краищата се смилява над него, приема го и го отпраща далече в малоазийските владения на империята. По-късно, през 1301 г., неговият син и нов цар на България Светослав Тертер го разменя срещу 13 пленени византийски военачалници и му позволява да доживее дните си вероятно в родовите владения на Тертеровци. В хода на тези събития един жител на Шумен на име Георги в изблик на безсилие изсича върху скала в шуменската крепост един покъртителен и показателен за настроенията на хората от това време надпис. Той гласи: „Аз, Георги, като погледнах долу и горе, рекох: Боже, заради името ти избави ни от татарите“.

Още преди възцаряването на Георги I Тертер и още повече по време на неговото управление в няколко български области възникват нови самостоятелни владения. Хронологически първото от тях се оформя 3-4 години преди въстанието на Ивайло. Разположено е в Българския североизток, между районите на Браничево, Оршова, Чуприя и планините Кучевска и Гълъбинска. Управляват го двамата боляри от кумански произход - Дърман и Куделин. Тяхна регионална резиденция е крепостта Ждрело, разположена по горното течение на р. Млава. В началото на 80-те години двамата братя се заплитат в конфликт с Унгария. На няколко пъти те разбиват унгарските войски, което кара унгарския крал да възложи войната с Дърман и Куделин на своя васал Стефан Драгутин. Той е бивш сръбски владетел (1276-1281 г.), който получава за управление областта Срем, поради което изворите го наричат „сремски крал“. Неговата офанзива срещу братята започва в 1284 г., но в продължение на 6-7 години военните стълкновения се развиват успешно за Дърман и Куделин. Тогава срещу тях се изправят обединените сили на Стефан Драгутин и на неговия брат - титулярния сръбски крал Стефан Милутин. Техните войски успяват да надделеят над силите на двамата боляри и те са принудени да бягат от владенията си. Близо 17-годишното самостоятелно управление на Дърман и Куделин се оценява като лоялно към властта в Търново. Обстоятелството, че неговото унищожаване позволява на сърбите да овладеят Браничево и други области от Българския северозапад, показва, че каквато и да е формата на периферен сепаратизъм, той най-често завършва във вреда на Търновска България.

Случаят „Дърман и Куделин“ има свое продължение. След като бягат при хан Ногай и търсят неговата подкрепа, той подтиква към намеса в конфликта със Сърбия своя васал, видинския деспот Шишман. Така на сцената излиза още едно сепаратистично българско княжество, разположено източно и югоизточно от владенията на Дърман и Куделин. Неговата територия е значителна и обхваща освен днешна Северозападна България, още земи в днешна Източна Сърбия и Югозападна Румъния. Политически център на това „деспотство“ е крепостта Видин.

Началото на държавата на деспот Шишман е забулено в неизвестност. Предполага се, че тя възниква в средата на 80-те години на XIII в. и се намира под татарски сюзеренитет. Шишман е баща на българския цар Михаил Шишман (1323 - 1330 г.) и на Кераца Петрица - майката на друг български цар, Иван-Александър (1331 - 1371 г.). Неговата роля в българското развитие от края на XIII и първите две десетилетия на XIV в. е значителна. Той се споменава в българските царски поменици, а неговото значително по територия владение се схваша от западни пътешественици от началото на XIV в. като самостоятелна българска държава. Деспот Шишман също се отнася лоялно към владетелите в Търново, но по всичко изглежда, че е но-зависим от татарите, отколкото от българския цар.

И така, през 1292 г. татарският хан Ногай реагира на унищожаването на княжеството на Дърман и Куделин, като насочва срещу сърбите видинския княз Шишман. Загадка е отношението на цар Георги I Тертер към призивите на своя сюзерен. Последвалото негово отстраняване от престола навежда на предположението, че той отказва или няма възможност да се опълчи на своя вече бивш зет, крал Стефан Милутин. Деспот Шишман обаче е по-изпълнителен и веднага насочва своите войски към владенията на двамата сръбски крале. Офанзивата му завършва без успех. Крал Милутин разбива разнородната му войска край бившата резиденция на Дърман и Куделин Ждрело. Сръбските летописци обясняват Шишмановото поражение с появата на небесно сияние, пратено от Бог, което хвърля в паника неговите войници. След това крал Милутин предприема мащабно нападение в земите на деспотството и успява да превземе крепостта Видин. Към този момент пред сръбския крал застава перспективата да се конфронтира с Шишмановия сюзерен хан Ногай. Тъкмо тази възможност, а не вроденото миролюбие на крал Милутин охлажда сръбския завоевателен ентусиазъм. Конфликтът завършва с изтегляне на сръбските войски от територията на Шишман и със сключване на брачни споразумения. Шишман се жени за дъщеря на виден сръбски велможа, а неговият син Михаил - за дъщерята на сръбския крал Ана Неда. Така деспот Шишман не успява да възстанови владенията на Дърман и Куделин, но запазва своето княжество и властта си в него. В този случай намесата на Ногай като никога изиграва положителна роля за съдбата на Българския северозапад. Ако не бе повелителят на Златната орда, вероятно щяхме да сме свидетели на ранно настаняване на сърбите във Видинско и по дунавското течение около пролома Железни врата. „Звездният миг“ на княжеството на видинските Шишмановци настъпва в 1323 г., когато неговият втори владетел Михаил Шишман е коронясан за търновски цар. Дългото съществуване на Видинското княжество ясно показва, че Българският северозапад се оформя като един от центровете на политически сепаратизъм в българските земи.

Още едно териториално княжество възниква и съществува в този мрачен период. То се простира в Подбалканската област, между Сливен на изток и крепостта Копсис (дн. Аневско кале край Сопот) на запад. В събитията от началото на XIV в. неговият обхват се разширява с присъединяването на областите около Ямбол, Айтос, части от Черноморието, до Сакар планина и склоновете на Странджа на юг. Първите му владетели са братята Смилец, Радослав и Войсил, които, ако се съди по имената, не са кумани, а българи. Между тях изпъква най-възрастният - Смилец, който през 80-те години на XIII в. вече е толкова известен, че се жени за племенница на император Михаил VIII Палеолог. Нейното име е неизвестно, затова обикновено я наричат Смилцена. След бягството на цар Георги I Тертер от Търново хан Ногай определя за български цар тъкмо Смилец (1292-1298 г.). Неговото управление минава напълно под знака на татарската хегемония и с основание се приема за връх на българската зависимост от Златната орда. След интронизацията му започва най-безличният период, за щастие кратък, от българската история през втората половина на XIII в. Паралелно с царуването на Смилец неговите братя запазват властта си над Подбалканската област и по-късно изпъкват като верни съюзници на Византия. Сепаратизмът вече е толкова силен, че дори интронизацята на Смилец не води до присъединяване на неговите владения към Търновското царство.

За управлението на цар Смилец могат да се кажат много малко неща. Той прави опит да воюва с Византия, но търпи поражение от войските на известния византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот. Въпреки верността си към татарите той не успява да защити страната си от техни нападения, насочени предимно към земите в Тракия. По инерция българският държавен авторитет още е достатъчно висок. Свидетелство за това е бракът, сключен между дъщерята на Смилец Теодора и сръбския престолонаследник, а по-късно крал Стефан Дечански. От този брак се ражда най-известният представител на династията Неманичи и най-популярен сръбски средновековен владетел Стефан Душан. За разлика от своя предшественик цар Смилец не емитира дори и малки количества „рекламни” монети и в този смисъл е един от малкото български владетели от Второто царство, останал без собствено монетосечене. Изглежда, той нито има икономическа възможност за това, нито пък има какво да рекламира. Управлението на цар Смилец завършва така безлично, както и протича - Георги Пахимер регистрира безстрастно неговото „изчезване“, без да е ясно дали то е резултат на естествена или насилствена смърт. На България ѝ предстои да изживее две напрегнати и пълни с опасности години, преди да си отдъхне от събитията, заплашващи самото нейно съществуване.

За да запази престола си и да осигури наследството на своя син Йоан Комнин, Смилецовата вдовица развива трескава дейност. На първо място, привлича на своя страна завърналия се от татарско изгнание брат на цар Георги I Тертер - деспот Алдемир. Тя му дава поне част от териториалното княжество на своя съпруг в Подбалкана и ръката на своята дъщеря Мария. На второ място, тя изпраща свой специален пратеник при сръбския крал Стефан Милутин. За него споменава византийският дипломат Теодор Метохит, който се засича с анонимния български дипломат по време на пратеничеството си в Сърбия. Задачата на Метохит е ясна: той трябва да финализира сръбско-византийските преговори около брака на крал Милутин с невръстната византийска принцеса Симонида. Целта на българския пратеник по принцип е да осуети този брак. Вместо това той, изпълнявайки нарежданията на българската царица, предлага на сърбите неща, които Метохит предава по следния начин: „Тя [Смилцена] се старае, както може, да спечели за себе си женитбата, като унищожи клетвите и спогодбите с нас. Тя без друго ту обещава, осигурява и възхвалява българското царство, на което тя е господарка и което той [крал Милутин] непременно ще има чрез нея“. Този пасаж обикновено се тълкува като указание, че българската царица предлага брак на крал Милутин, от което логически следва (спомнете си случая с Ивайло) коронясването му за български цар. Ако това се бе случило, България в най-добрия случай щеше да влезе в персонална династическа уния със Сърбия и да загуби голяма част, ако не и цялата си независимост. От днешна перспектива е ясно, че Смилцена не се ръководи от българските интереси, а от желанието да властва и да осигури престола на своя син. Напоследък се чуват гласове, че Метохит не е достатъчно ясен в изказа си и неговите думи не съдържат преки указания за зловещите планове на Смилецовата вдовица. Така или иначе крал Милутин въпреки заиграванията си с българския пратеник не приема българските предложения. Основна причина за това е страхът, че ще предизвика татарска намеса. Добре, че той няма ни най-малка представа как ще се развият събитията около Златната орда, иначе като нищо щеше да приеме ръката на българската царица, а вероятно и короната на България.

Малко след това в Златната орда избухват междуособици. Те изхвърлят от властта Ногаевия син Чоки (Чака). Придружен от своя шурей и български принц Светослав Тертер, той се насочва към Търново. Светослав успява с обещания и дарове да спечели симпатиите на търновските боляри и двамата с Чоки влизат в Търново. Българската царица Смилцена и синът ѝ търсят убежище при деспот Алдемир, а по-късно емигрират във Византия. Следват няколко месеца на неяснота около властта в българската столица. За това несигурно време Пахимер пише следното: „След това [влизането на високопоставената татаро-българска група в Търново] Светослав за малко остана спокоен. После реши, че е много по-близък до българите от Чоки (...) и като се нахвърли върху зетя си и го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които с доверие използваше за такива цели. Той хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите“. Някои изследователи тълкуват този пасаж в смисъл, че за кратко време Чоки е български цар, други отхвърлят тази възможност, като изтъкват, че за подобно твърдение липсват категорични доказателства. Така или иначе намира се български аристократ, който решително се разправя с татарския принц, озовал се в Търново, и с представителите на „протатарската партия“ в столицата. Колкото и да е странно, водач на тази група е патриарх Йоаким, който заплаща с живота си симпатиите си към нехристияните татари. Мъжеството на Светослав Тертер е безспорно, но да не забравяме, че то се проявява, след като татарската опасност за България вече не съществува в предишния уродлив вид. Проблемите остават, но в Търново вече се диша по-спокойно.

Когато говорим за „мрачните десетилетия“ в края на XIII в., не трябва да изпускаме от внимание още едно явление, което символизира българската криза по онова време. Като се възползва от кризата в България и от задълбочаващата се слабост на Византия, сръбският крал Милутин слага ръка на Скопие и на Северна Македония. След близо двудесетилетни колебания Византия, която практически е владетелка на тези земи след 1246 г.. признава сръбските завоевания по много специфичен начин. Те са отстъпени като зестра за женитбата на 54-годишния сръбския крал за 6-годишната внучка на император Андроник II Палеолог - Симонида. С тези разширения на юг Сърбия поставя началото на своята експанзия към областта Македония, чието окончателно и практически безкръвно покоряване тя ще завърши към септември 1345 г. Днес е лесно да осъждаме българските владетели от онова време, че нямат присърце съдбата на тази българска област и не се намесват в нейна защита. За тяхно оправдание ще кажем, че обстановката всячески поощрява и подпомага сръбското разширение на юг. Сърбия не изпитва татарската хегемония, от която страда България. Нейната експанзия е насочена срещу противник, в случая Византия, който не оказва никаква съпротива. И не на последно място - не трябва да се забравя, че от средата на XIII в., когато се датира началото на кризата в България, в Сърбия започва разработката на сребърни рудници, което рязко увеличава постъпленията в кралската хазна. Така представителите на династията Неманичи натрупват не само самочувствие, но и материални ресурси за експанзия. А разположението на Северна Македония е такова, че войските на крал Милутин просто се разхождат из областта, налагайки сръбска власт. Истински битки и леене на кръв тук няма. Следващите десетилетия ще покажат, че сърбите са готови и на това, за да защитят и продължат своето разширение в несръбски области.

 

Има ли замъци в България и как е устроена тя през XII-XIV в.?

 

Както е добре известно, замъкът в средновековна Европа е основна архитектурна и обществена даденост за епохата на Развитото средновековие. Освен защитни и жилищни функции за представителите на аристокрацията той е едно от средоточията на обществения конфликт между бароните, централната власт и свободните градове. Редом с някои други явления и дадености в средновековното европейско общество, замъкът се е превърнал в един от символите на средновековната действителност. Пресъздаван е хиляди пъти в картини, илюстрации, опитвали са се да го реанимират като архитектурен комплекс в епохата на романтизма. Европейският средновековен замък отразява развитието на обществото в по-голямата част от средновековната епоха и е символ на аристократизъм и влияние.

А дали в България през времето на Второто царство има замъци? Този въпрос би изненадал някои читатели, тъй като нас са ни учили, че те по принцип не са характерни за българското средновековно общество. Интензивните археологически проучвания в последните години и разчупването на стереотипите са на път да променят тази представа. Днес вече можем не само уверено да говорим за български средновековни замъци, но да ги типологизираме и да открояваме техните архитектурни и обществени специфики.

Нека обаче започнем с една особеност на българското средновековно общество, която дава облик и на българския замък. В България през XII—XIV в. не съществуват свободни градове, следователно не съществува типичното за Европа противопоставяне между аристокрация и граждани, между замъци и градове. Ако в европейския вариант замъците се строят така, че да противостоят на града, в българския случай преобладават т.нар. градски замъци - аристократични комплекси, вплетени в архитектурното устройството на градските центрове. Това отразява действителност, в която средновековната аристокрация не се опълчва на градовете. Напротив, тя доминира в градския живот, а нейните замъци господстват в градското пространство. Замъците, които се откриват по археологически път в българските земи, са „градски замъци“. В повечето случаи издигането на замък води до възникването на град, в който има ясно обособени две части: владетелска или болярска резиденция и „долен град“, в които живее обикновеното население.

Иначе в разгорилата се борба за власт между едрите боляри и при непрестанната външна опасност издигането на укрепени жилища от страна на болярите е логично и естествено. С други думи, възникването и съществуването на замъци в България е предизвикано от същите обществени и политически условия, както и в Европейския континент. Има и още една съществена разлика. Ако в Европа замъкът и неговото название се оказват свързани с дадена аристократична фамилия в течение на векове, то съдбата на българските замъци е различна. По-скоро като изключение и за кратко време се натъкваме на свързване на съдбата на дадена болярска фамилия с определен градски замък. Освен това в епохата на османското владичество подобен тип конструкции се оказват излишни и опасни, и обикновено са разрушавани, използвани за строителен материал или преустройвани по начин, който заличава първоначалния им облик. Затова, ако в Европа замъците са добре съхранени и много на брой, в България подобни постройки са буквално единици. Тук има по-добре или по-зле запазени остатъци от замъци, които се разкриват предимно по археологически път. Българските археолози трудно могат да изброят повече от две дузини укрепления от замъчен тип, повечето запазени като основи или като порутени стени. Малка част от тях могат да се свържат с определени болярски фамилии. Това са примерно Търново, възникнало като фамилен замък на Асеневци, Аневско кале (резиденция на Смилец и на неговата фамилия), Мелник - седалище на деспот Алексий Слав, Калиакра - средище на владетелите на Добруджа през втората половина на XIV в., и др. Има и по-особени случаи, какъвто е например кулата на Стефан Хрельо в двора на Рилския манастир - един напълно оборудван според всички средновековни стандарти замък, осигуряващ защита, условния за живот и общение с Бога чрез специален параклис, изграден на най-горния етаж. Особеното е, че той е издигнат не в град, а в пределите на Рилския манастирски комплекс.

Ако българските замъци имат свои социални особености, като архитектурни комплекси те напълно отговарят на западните изисквания. Строени са, както и повечето фортификационни съоръжения, от ломен камък, като зидарията е изравнявана със специални дървени скари, наричани сантрачи. Като изключение се използват и тухли, но повече за фасадна декорация или за направата на възпоменателни надписи. Стените им са дебели от един до около два метра. Защитата от нападения се осигурява от зъбери, изградени най-отгоре, и мазгали - тесни отвори на отделните етажи. Тук трябва да се отбележи, че в оригиналния си вид защитните кули на замъците, пък и на крепостите въобще, имат покриви, които поради дървените си конструкции не са запазени.

Българският „градски замък“, както и европейският му аналог, има многопластови функции. По принцип те са жилища на аристократ (болярин и неговото семейство) и трябва да осигуряват защита, условия за живот, престиж и в същото време да представляват сравнително автономен стопански комплекс. В основата на защитните функции на замъка стои кулата, наричана с европейската дума с неясен произход донжон. Донжоните имат различна форма в зависимост от терена и строителната традиция. Те могат да са многоъгълни, четириъгълни, триъгълни, кръгли, трапецовидни или П-образни. Последните два случая се срещат тогава, когато кулата съзнателно е оставена без стена, когато граничи със стръмен и практически непреодолим склон. Защитата на донжона се осигурява освен от фортификационните елементи, още от добрия изглед, недостъпното място, специалната врата от дърво, обшита с железни ленти и затваряна с напречна греда, и от различни други „трикове“. Така например етажите на кулата се свързват помежду си с дървени стълби, които в случай на опасност са можели да бъдат изгорени или изтеглени, а достъпът между етажите - прекъснат. В замъка е разположено жилището на болярина и семейството му, складове за хранителни припаси, помещения за готвене, хранене и за настаняване на прислугата, обори и зидани резервоари за вода. Задължително българските градски замъци имат параклис или църква. Досущ като в Европа, те по принцип имат представителна зала, предназначена за посрещане на високопоставени гости. В по-големите комплекси съществува обособено помещение за осъществяване на управленски функции. В повечето случаи обаче представителната зала и административното помещение са слети в едно. В някои случаи пред входа на замъка е оформен малък площад.

Външният вид на замъка и неговото разположение трябва да внушават респект пред свои и чужди. Обикновено той се строи на най-високото място в градската среда. Понякога фасадата му съзнателно е построявана така, че да изглежда мрачна и недостъпна. Всичко това. естествено, е свързано с принципно напрегнатите отношения на болярите със своите себеподобни и с поданиците им. А те като всички управлявани имат основания да са недоволни. Да, замъци в България има, но тяхното съществуване е кратко, а свързването им с определени болярски фамилии - спорадично или трудно за установяване. Затова тук „културата на замъка“ с всичките ѝ особености - семейно-аристократични предания, легенди за призраци, за рицарски двубои или за гербове, не получава развитие.

Проблемът за българските градски замъци през XII-XIV в. открива голямата тема за устройството на българската държава през указания период. За твърдо установени могат да се смятат няколко неща: Втората българска държава има малко общо като структура с времето VII—XI в. Тя се развива като държава от византийски тип. В същото време се наблюдават известни различия от византийския еталон. За детайлно очертаване на държавното и общественото устройство обаче българските историци не разполагат с многоброни владетелски, манастирски или частноправови грамоти. Това е празнина, която едва ли ще бъде запълнена в бъдеще. В такъв случай професионатният подход изисква липсата на информация да не бъде запълвана с различни изкуствени конструкции. Допълнително затруднение представлява обстоятелството, че България като всяка друга средновековна държава не може да реализира държавно устройство от съвременен тип. В него има дублиране на функции или неяснота за правомощията на носителите на властта. Дестабилизащ фактор е и политическият сепаратизъм, който нарушава съществено държавната йерархия.

Има няколко неща, които в устройството и идеологията на Втората българска държава несъмнено са плод на византийско влияние. На първо място това е държавната идеология, която изисква държавата да има определена столица и да представлява централизирана административна структура. На практика това трудно се осъществява. Държавата се тресе от сепаратистични прояви - дело на набиращата мощ аристокрация, а царската институция не е в състояние да запази държавния централизъм. Иначе в дворцовия церемониал господства византийската дворцова култура. Българските царе и царици се обличат по византийски владетелски маниер и отдават особена почит на пурпурния цвят - той се смята за символ на владетелското достойнство. И царската титла е конструирана по византийски образец. Нейният стандартен облик се възстановява от царските подписи в малкото запазени царски грамоти. Традиционният ѝ вариант е: „В Христа Бога [име], цар и самодържец на всички българи [понякога се прибавя „и гърци“]“. „Цар и самодържец“ отговаря на византийското „василевс и автократор“, а „българи и гърци“ идва да замени понятието „ромеи“ в константинополската титла. В конструирането на централната власт силно влияние имат онези боляри, които са ангажирани с личния живот на царското семейство. Такива са протокелиотът - нещо като царски бодигард, епикерният, наричан на български „чашник“ или „столник“, който отговаря за царската трапеза, и великият примикирий - царският церемониалмайстор. Общата тенденция в развитието на царската власт през XII-XIV в. е намаляването на нейния авторитет и реална власт поради известното в Средновековието явление „разсейване на суверенитета“. Това означава, че властта по места минава в ръцете на болярите и царската институция не може както в предишни периоди да упражнява власт над населението и да събира данъци директно от него. „Разсейването на суверенитета“ става най-често чрез даване на пълен и частичен имунитет на представителите на аристокрацията и на големите манастири. Това означава, че на съответния собственик се дават права да упражнява административна, съдебна и данъчна власт в подчинените му територии. По този начин те се откъсват от прерогативите на царската власт. Така царската икономическа мощ намалява, а царската войска не се отличава с многочисленост. Обикновено се налага привличане на наемници - кумани, татари, яси, турци и др., но и те не са многобройни поради липсата на пари. Тенденцията е характерна и за Византия, поради което кръвопролитните и масови българо-византийски битки от миналото се израждат в набези, взаимно преследване или малкомащабни и не особено кръвопролитни сражения.

Българската войска преобладаващо е конна и е въоръжена със стандартните за региона оръжия - ризници, съставени от захванати една за друга халкички, или елеци от кожа с прикрепени към нея железни плочки, мечове, копия, стрели и лъкове и др. Има сведения, че в определени моменти българите внасят оръжие от Италия, Далмация и от Бохемия.

В устройството на българската държава през този период има още една типично византийска особеност - титлите се разделят на почетни и функционални. Почетни са онези, които не са свързани с определени задължения, а функционалните онези, които се дават на боляри, имащи определени административни или военни функции. Сигурно е, че Втората българска държава възприема от имперския си съсед поне две от най-висшите почетни титли - „деспот“ и „севастократор“. Третата по значение почетна титла - „кесар“, не е засвидетелствана в българска държавна среда, а само в югозападните български земи под сръбска власт. Деспотската и севастократорската титла са запазени само за близки роднини на царя. Те имат свои инсигнии, близки по облик до царските. Притежават правото да издават документи, подписвани с определен цвят мастило - деспотът с червено, севастократорът със зелено, и да имат собствени печати за заверяване на документи. Вероятно в България възприемат тези византийски титли, но не спазват напълно нито изискването за техния почетен и нефункционален характер, нито това за степента на родство с царя. Безпрекословно се спазва обаче друго едно изискване на византийската титулярна теория и практика: висшите почетни титли могат да бъдат давани само от носител на царско, респективно императорско достойнство.

Аристокрацията в българската държава носи названието „боляри“, което е славянизиран вариант на старата българска титла „боили“. Терминът намира разпространение и в други средновековни държави - в Босна (спорадично през XIII в.) и в Русия. В болярското съсловие има двустепенно деление на „велики“ и „мали“ боляри. Разделителната линия, изглежда, е участието на великите боляри в централното управление, а на малите - в провинциалното. И тук могат да се търсят византийски паралели. В империята, както е добре известно, аристокрацията се дели на служебна, която е концентрирана в столицата, и на провинциална, която има поземлено-военен характер. Голямата загадка в облика на българските боляри е доколко техните задължения и имоти имат условен характер, т.е. те служат и притежават земя по волята на царя или владеят своите територии с пълни права на собственост, която не е свързана със задължения към държавата. Най-вероятно на българска територия съществуват и двата типа боляри. Първият е сходен с византийските прониари, а вторият има статут на царски васали, чиито отношения се уреждат със специален „васален договор“. Ако съществува такава разлика в статута на българските боляри, то тя очертава една от разликите спрямо византийския образец.

Най-висшият болярски орган на управление е болярският съвет, наричан с византийските понятия „вулевтерион“ (съвет, събрание) или „синклит“ (събрани хора, събрание). Пръв царски министър е великият логотет, чиито функции се отнасят предимно към външната политика. Обикновено се смята, че областите, на които се дели държавната територия, се наричат хори (букв. области), но сведенията, които имаме, се отнасят само за времето на цар Иван Асен II. Логиката изисква да се приеме, че областите, както и да са се наричали, обхващат територията около по-голям град и техният обхват най-вероятно се определя от географските особености на терена - реки, била на планини и др. Когато се стигне до оформяне на териториално княжество в пределите на българската територия, то, по всичко изглежда, копира този тип държавно устройство. Градовете имат свой управител, наричан кефалия и началник на крепостния гарнизон, наричан кастрофилакс. На дъното на йерархията стоят многобройни царски чиновници, натоварени със събиране на данъци, съдопроизводство, командване на малки военни единици, отглеждане на кучета и соколи за царски или болярски лов и др. Най-отдолу са вечните потърпевши - селяните. Те плащат данъци в пари, натура или чрез безвъзмезден труд, страдат от глад, войни, нашествия или произволи. Да си цар в Търново или претендент за престола, е опасно, тъй като малцина от тях завършват живота си по нормален начин. Но да принадлежиш към групата на селяните, е трудно, много трудно от гледна точка на съвременните жизнени стандарти. Селяните живеят в села, управлявани от т.нар. примикюри (букв. пръв господин, първенец) и наброяващи приблизително около 80-120 души. През XII - XIV в. повечето от тях вече са зависими от боляри или големи манастири, а все по-малка част запазват подчинението си спрямо царската власт. Зависимите селяни в България се наричат по два начина - парици (букв. преселници) и отроци (деца, чада). Тъй като тук няма свободни градове комуни, част от занаятчиите също са зависими и се наричат технитари.

И така, българската държава през XII—XIV в. принципно принадлежи към модела, характерен за византийската общност. По причини на своето разположение и регионални особености в нейната структура проникват още черти, характерни за някои от държавите в Западните Балкани (например Босна) и в Централна Европа (например Унгария). Във всеки случай трябва да е ясно, че държавното и общественото устройство има едни особености в териториите, близо до Византия или преминаващи често във византийски ръце, и други в земите на запад, северозапад или североизток.

 

„Скорозрейно и нетрайно“ ли е българското развитие?

 

В средата на XIX в. руският учен А. Хилфердинг формулира така своите наблюдения върху българската история: „В цялото развитие на България има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността е може би най-съществената черта на българската история“.

По-малко от век след това, към края на 30-те години на XX в., тази теза е подета и доразвита от известния български историк медиевист Петър Мутафчиев (1883-1943 г. ) в непубликуваната му приживе монография „Книга за българите“. На възходите и падовете в българската история е посветена голяма част от нейната VI глава, озаглавена „Нашата политическа и културна съдба“. Тя започва така:

„Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представлява странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва. Като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие - в далечното минало, както и в ново време - и във всички области на националния ни живот. Равномерното движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения, и от периоди на пълна неподвижност и немощ“.

Петър Мутафчиев бе медиевист, един от най-добрите и оригиналните, които българската научна среда е родила. За да потвърди горната своя теза, той дава предимно средновековни примери, един от които е смяната величие-криза, което ни предлага българската история преди и след средата на XIII в. Това схващане, скрито или явно, доминира в схващането на българина за средновековното му минало. Кой не знае за бележитите канове Аспарух и Тервел и за кризата, настъпила след тяхното управление, за величието на Симеоновата епоха и за упадъка при неговия син или за мъдростта на цар Иван Асен и за безотговорността на неговите наследници? В този смисъл е издържан историческият преглед, който проф. Мутафчиев прави на Българското средновековие, за да потвърди тезата си за българската история като редуване на величия и падения. Но не само Средновековието, но и времето, в което живее българският учен, също дава материал за подобни мрачни схващания. От най-динамично развиващата се балканска държава след Освобождението тя отива на опашката на регионалното развитие след националните катастрофи от 1913 и 1918 г. Няма как тази действителност да не оказва влияние върху концепцията на Петър Мутафчиев за българското развитие въобще. Той е свидетел и участник в един от тези цикли. Като офицер от запаса е участвал в победоносния поход на българската войска до Охрид, после е свидетел на националната катастрофа.

Като антипод на българската „скорозрейност“ и „нетрайност“ Петър Мутафчиев сочи средновековна Сърбия. Нейното развитие, според него, „е постепенно и бавно, но за сметка на това трайно“. И тук уж има чисто средновековни примери за възхода на тази държава през XIII-XV в., но някъде в задкулисното стои влиянието на събитията от ново и най-ново време. Не е тайна, че западният ни съсед започва модерното си развитие като миниатюрна държава в земите на османския Белградски пашалък и за около век, след 1918 г., слага ръка над почти целите Западни Балкани. Българският историк е непосредствен свидетел на този съседски възход, но не и на това, което се случва в края на XX в. - краха на сръбската доминация в бивша Югославия.

Петър Мутафчиев бе интелект от висока класа и не можеше да си позволи да не обясни своята теза. Според него в основата на редуването на българските исторически контрасти стои географското положение на българските земи. Невралгичният регион между мощната Византия и непредсказуемото Северно Черноморие е отговорен за редуването на победи и поражения. Той превръща стремежа към оцеляване на българите в „национална доминанта“. Тя поглъща онази негова енергия, която иначе е призвана за творческо и възходящо развитие. Съседството с принципно по-силния южен съсед - Византия, развива стремеж за пренапрягане на силите в опит да му бъдеш равен и да го копираш, което от своя страна изтощава „народните сили“ и тласка държавата в периодични кризи. Няма как да не се отбележи, че в този случай се натъкваме на опит да се създаде философия на българската история. И тук, както и в други случаи, проф. Мутафчиев демонстрира удивителна интелектуална мощ.

И все пак трябва или не трябва да поставим под съмнение тезите на този бележит български учен? Да, трябва! Първо, в науката не съществуват неоспорими авторитети, чиито схващания да представляват аксиоматични истини. Историята се развива, при това за учудване на онези, които не са пряко ангажирани с исторически изследвания, твърде динамично. Натрупва се нов материал, осмисля се старият, всяко време има свой поглед към миналото. Схващането, че българското развитие не е градивно и постоянно, а на приливи и отливи, е заредено с исторически песимизъм. То създава убеждението, че е безсмислено да се работи за възхода на общността, след като той така или иначе ще бъде последван от криза. Ако аз си позволявам да съм критичен към въпросните мнения на бележития учен, в същото време искам категорично да се разгранича от онези недоучени и политически острастени следдеветосептемврийски младежи, които го обявиха за фашист и призоваха да се горят с „нажежено желязо“ неговите схващания. Нека това да е пределно ясно!

Първо, да припомня виждането на прочутия френски учен, може би най-големия историк на XX в. Фернан Бродел. Той ясно показа, че в човешкото развитие има динамични и бързо променящи се дадености, каквато например е политическата история. Има обаче и такива, които той нарича „протяжното време“. Те са консервативни и относително постоянни. Такива са характерът на агрикултурата, производственото ежедневие и др. От тази гледна точка смяната на възходи и падове е само едната страна, повърхността на българското развитие. Тя изпъква, тъй като изворите говорят изключително за политическата история, изпълнена със заговори, убийства на царе, нашествия и пр., и пр. Онова, което остава стабилно, е българското „протяжно време“ и българската култура, която и във време на кризи продължава да дава плодове. Във всички средновековни общества е така, така е и в България. Разликата е само в продължителността на циклите, на които те са подвластни. У нас смяната на политическото щастие е по-интензивна, тъй като районът, в който живеем, е по-непредсказуем.

На второ място, кое е това общество или държава, които да се развиват изключително възходящо в политически и военен смисъл? Коя империя или държава има щастието да изживява само победи и безметежие? Такива няма, тъй като историята предлага изпитания на всички, а изходите от тях могат да са най-разнообразни. Именно тук схващането за последователността на българските успехи и неуспехи търпи най-сериозна критика. България не е сама в тази си съдба. Нима Византия не се развива така? Или може би руските земи? Да не говорим за Китай, където от дълбока древност до наши дни се сменят периоди на изумителни постижения с времена на упадък и конфуцианска загуба на интерес към новото. Разликата е само в мащабите и в продължителността на циклите. Що се отнася до Сърбия, дадена като пример за „стабилно и постоянно“, нещата си имат обяснение. Сърбия живее в друга геополитическа среда, тук неочаквани нашествия от типа на татарското няма или те са далеч по-малко. Постоянството и стабилността, които нашите западни съседи уж излъчвали, може да се дължат на различния начин, по който е представено и възприемано тяхното развитие. В Сърбия за разлика от България съществува литературният жанр владетелско житие-биография. Тези произведения са писани от братя, синове или внуци на кралете и представят деянията на представителите на династията Неманичи от гледна точка на династическата приемственост и лоялизъм. Иначе и там има заговори, убийства на владетели, аристократи и други нелицеприятни неща, но те са завещани на поколенията смекчено и не така драматично. А основните извори за България са писани във враждебна за нея среда във Византия. В тях лоялизъм и още по-малко снизходителност съвсем липсват. А и друго. По времето когато Мутафчиев пише „Книга за българите“, Сърбия за разлика от България, е осъществила своята национална програма максимум и като че ли е на върха на държавно-националното си благополучие. Интересно какво би казал той от гледна точка на скорошното разпадане на Югославия и обстоятелството, че Сърбия за пръв път от много време насам е по-малка по територия от България! Българската държава не представлява някакво изключение от развитието на себеподобните си освен може би в динамиката, с която се редуват периодите в нейното развитие. Но това не е иманентно присъщо за нея като организъм, а е причинено от геополитическата среда, в която тя съществува.

А дали впечатлението за „скоротечност“ и нестабилност в българското развитие не се дължи на подхода, който прилагаме при изследване и разсъждение върху миналото си? Ако ние сме предварително убедени, че в него няма нищо трайно, то самият подход към явленията вече е изкривен. Така например ние съзнателно ще величаем цар Симеон или цар Иван Асен II повече от онова, което ни дават изворите и обективният им анализ, и ще принизяваме и подценяваме онова, което вършат техните наследници. Българите и българските историци трябва сериозно да се замислят дали не преекспонират величията и кризите за сметка на континуитета в развитието на българското общество. Замислете се! Може би нито възходите са толкова импозантни, нито кризите толкова дълбоки. А отношението към тъмните десетилетия в миналото е истински тест за национално самочувствие. Не трябва да се забравя, че се оцелява тъкмо в периоди на криза. Величието дава самочувствие, но изпитанията показват доколко едно общество е жизнено или не. Българите със сигурност са показвали неведнъж, че силната им страна трябва да се търси в това, което американците биха нарекли „behaviour under fire“. В свободен превод - „поведение в трудни моменти“. Затова ги има и до днес!