Средновековна България и Скандинавия през IX-XV в.

Посещения: 1024

 

Васил Гюзелев

 

Nicholas Roerich Guests from OverseasВзаимоотношенията на българите с народите от скандинавските страни имат твърде дълга история. Тя все още не е достатъчно проучена. Някои средновековни и по-късни автори ги отнасят към твърде ранни времена. В краткото житие на св. Климент Охридски (†916 г.), написано в началото на XIII в. от охридския архиепископ Димитър Хоматиан, се изтъква една уникална легенда за произхода на българите и тяхната ранна връзка с Александър Македонски (IV в. пр. Хр.) и европейския Север: „Този велик наш отец и български светилник бе от рода на европейските мизи, които многоразумният човек знае и като българи. Първоначално от Олимпийска Пруса [Бруса в Мала Азия] те бяха преселени от Александровата ръка и по негово повеление към Северния океан и Мъртво море. След като премина кратко време, с голямо усилие те прекосиха Дунав и наистина всичко заселиха - Панония и Далмация, Тракия пък и Илирик и много Македонска и Солунска земя.“1

В скандинавското средновековно географско анонимно описание „Какви земи са разположени в света“ (края на XIII - началото на XIV в.) в духа на библейската космогония и география тези взаимоотношения са отнесени към най-дълбока древност: „Реката се нарича Дунав. Тя извира от Алпийските планини. Толкова е голяма, че в нея се вливат 60 големи реки. Тя се влива в морето чрез седем ръкава и всички те са големи. Земята отвъд тази река се нарича Тракия. Там е разположен онзи град, който се нарича Константинопол. Той е основан от конунг Константин. Хората наричат този град Миклагард. В Тракия отначало живял Тирас, синът на Йафет, Ноевият син. От него произлязъл онзи народ, който се нарича траки. Мнозина казват, понеже така повествуват старите книги, че от тези земи били заселилите Свитьод [Швеция], а Норвегия била заселена от Свитьод, а Исландия от Норвегия, а Гренландия от Исландия“.2 Към библейската епоха ги отнася и родоначалникът на модерната българска историопис Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарска“ (1762 г.). Той не само тук за пръв път употребява у нас географското понятие Скандинавия (Скандавия), но и в нейното население търси произхода на славяните и българите: „Йафет имал един син - наричали го Мосхос. На неговото племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски език и се наричал Мосхосов род и език. Тоя род и език отишъл на север, гдето сега е Московската земя и по онзи свой прадед Мосхос нарекли Москва реката, гдето най-напред се заселили, а по нея и селището. После постепенно го превърнали в град, там поставили царския престол и поради това всички се нарекли московци - и до днес. В Московската земя има една страна, нарича се Скандавия. Както се разпръснали най-напред ония, които били в тази страна, нарекли ги скандавлани. Тези скандавлани след много години и време като се умножили в онази земя, вдигнали се от нея, отишли на запад и намерили там земя край Окиан море. Това море се нарича Балтийско и Помарийско. И се заселили тези скандавлани край Брандибур [Бранденбург], а по това име осандавлани после нарекли тоя род славяни - и до днес. Ония, които останали там, се наричат славяни. Кръстили ги свети Кирил и Методий и заради тях нарекли нашите книги и целия род и език славянски. Те говорят славянски език най-правилно и най-чисто и казват много думи, подобни на българските, но сега държат римска вяра и воюват на страната на немския цар... Тези славяни са от един род и език с българите. Когато се заселили в онази земя край немците и бранденбурите, по едно време се надигнал много народ от тях и отишли пак в Московската земя, но москалите и русите не ги пуснали в своята земя и станала голяма война и бран. Тук във войната победили славяните, отново влезли в онази земя и се заселили край голямата река Болга... Поради тази река Болга онези славяни се нарекли болгари - и до днес, и били в онази земя много години и времена до 328 г. от Рождество Христово“.3 Съвременната наука твърде отдавна е доказала, че нито скандинавците са произлезли от траките, нито пък превърналите се в славяни скандинавци, заселили се край река Волга, са дали началото на българския род.

За да избегна традиционната чисто хронологическа система на представяне на българо-скандинавската взаимност през Средновековието, ще се опитам в настоящето изложение да използвам тематично-структурния подход, който е не само моден в съвременната медиевистика, но и дава възможност за по-точно намиране на реалиите, които се съдържат в достигналите до нас разнообразни исторически извори. Задачите на настоящата студия се свеждат до формулиране на представите за няколко тематични кръга: установяване на началото и характера на българо-скандинавското общение; пътищата на неговото осъществяване; областите и средищата на взаимните им срещи; политически и други събития, в които е отбелязано паралелното участие на българи и скандинавци; археологически, нумизматични и други паметници в скандинавските страни и България - свидетелство за взаимоотношения между тях; скандинавските пътеписни, географски и картографски представи и изображения на българските земи и преценка на резултатите от взаимното общение през разглеждания продължителен период.

Предварително трябва да се отбележи, че оскъдността на писмени исторически сведения (в преобладаващата си част те са скандинавски и твърде малко са тези от български произход) и паметници на материалната култура и изкуството затруднява изследването и често пъти поставя повече въпросителни пред изследвача, отколкото даване на положителни отговори. Тематичната ограниченост на първоначалните проучвания в края на XIX - първата половина на XX в. в рамките на дейността на норвежкия конунг Харалд Хардради (Суровия) през XI в. на Балканския полуостров е типична за руския византинист В. Г. Василевский, скандинавските медиевисти П. А. Мунк и С. Бльондал и големия български историк В. Н. Златарски (1866-1935).4 Независимо от това, именно техните проучвания дават тласък за по-нататъшното изследване на българо-скандинавската взаимност, което през последните години даде добри плодове.

Общото събирателно название на скандинавците (датчани, исландци, норвежци и шведи), както в техните ранни творби (саги, исторически съчинения, поетични творби и др.), така и в писмените сведения на византийци и древни руси е „варяги" (Vaeringjar, Βάραγγοι, варяги, варязи)5; в латиноезичната световна литература - „нормани“ (Normanni), т.е. „северни люде“, а в исландски, англосаксонски, ирландски, франкски и други извори - „викинги“ (Vikingar).6 В старобългарски книжовни паметници от XI—XIII в. събирателното им име е „русите бради" (роусые брады).7 В скандинавските извори името „България“ или „Българска земя“ обикновено се обозначава като Bolgara land (Bulgaraland), а „българите“ са наричани „Bolgar“ и „Bulgar“.8 Липсата на други етнически наименования за тях в твърде голяма степен улеснява издирването на споменавания за тях.

 

I. НАЧАЛОТО

 

Разглеждането на взаимоотношенията между България и Скандинавия в етнически и териториален аспект води до установяването на редица техни предпоставки и обусловености. В основната си част те са продукт на движението на варягите на юг към Средиземноморието, Балканския полуостров и Светата земя, което имало различни форми и изяви и тяхното активно присъствие и роля в Древноруското княжество и Византийската империя, особено в нейната столица Константинопол. Както за българската, така и за скандинавската общност те са имали второстепенно значение и са играели периферна роля. Срещите и контактите помежду им са имали епизодичен, а понякога и твърде случаен характер.

Първите българо-скандинавски контакти (най-вече с даните, т.е. датчаните) се осъществяват в началните десетилетия на IX в. чрез франкската империя по времето на Людовик Благочестиви (814-840). Според сведенията на франкските аналисти, пратеници на българите и свързаните с тях племена тимочани и абодрити-преденеценти са се срещали в различни градове (Регенсбург, Майнц, Аахен и др.) с пратеници на даните, свеите (шведите) и норуичите (норвежците).9 По всяка вероятност именно тогава сред скандинавците се формира някаква представа за Българското ханство на Долния Дунав. Не може да не се отбележи, че ако даните откъм север са представлявали заплаха за франкската империя, то нейната Панонска марка станала прицелна точка за военните действия на българите през 20-те години на IX в. Едва ли е случайно, че в една поема на тогавашния франкски дворцов поет Валафрид Страбон „българинът“, „бретонецът“ и „хитрият датчанин“ са представени като изразители на „всякакъв вражески напор“.10 През есента на 845 г. крал Людовик Немски (840 - 876) на свикания събор в Падерборн приел и изслушал пратеници на „норманите, славяните и на българите“ (Nordmannorum, Sclavorum quoque et Bulgarorum legationes).11

От франкското описание на племената и народите, които обитавали в близост до границите на империята през първата половина на IX в., известно под името Баварски географ, се вижда, че сериозно внимание е обърнато на датчаните (Danaorum), нортабтрезите (Nortabtrezi) и българите (Vulgarii).12

През следващите столетия преплитането на българската и скандинавската история в различни области, места и измерения става значително по-активно. Варяжката експанзивност и войнственост, тяхната временна или постоянна миграция на юг лежи в основата на активизацията на полето на контактите.

 

II. ПЪТИЩА НА ДВИЖЕНИЕ, МЕСТА И ОБЛАСТИ НА ДОПИР

 

Почти през цялото Средновековие голяма активност в движението си към южните краища на европейския континент под формата на морски и сухоземни походи, участие в кръстоносното движение, поклонничеството на Светата земя и др. са проявявали най-вече варягите. Големите им успехи (особено на норвежците и исландците) в корабостроенето и мореплаването са определяли предпочитанието им към използване на големите водни пътища и артерии (морета и реки) пред традиционните сухоземни връзки, които свързвали северната с южната част на континента.

Най-важният и най-краткият път, който свързвал Скандинавия с Балканския полуостров, бил известният „варяжки път“ или „източен път“ (vaeringa verg; austr verg), който в древноруската летопис от XI в. „Повесть временных лет“ се нарича „путь из Варягъ въ Греки“.13 Той имал изключително важна роля за търговските и военно-политическите връзки на скандинавците (най-вече норвежците и шведите) с България и Византия и за техните придвижвания към Константинопол и Ерусалим. Неговото използване се наблюдава още в средата на IX в., но подробното му описание е съхранено и се дава столетие по-късно в съчинението на византийския император Константин VII Багрянородни (913-959) „За управлението на империята“. Варяжките кораби потегляли от селището Висби на остров Готланд (Швеция), достигали до Полоцк и оттам по реките Двина или Нева достигали до Холмгард (дн. Новгород) и по река Днепър достигали до остров св. Етерий (дн. Березан), оттук се прехвърляли в река Днестър и по нея достигали до Черно море и дунавските устия. Дотук те най-много се боели от нападенията на печенегите. По-нататък византийският император е записал следното: „От Селина [Сулинския ръкав на дунавските устия] те не се страхуват от никого, но като влязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа [остров Летя между Сулинския и Килийския ръкав], от Конопа до Констанция [дн. гр. Кюстенджа в Румъния], до река Варна [дн. р. Провадийска] и от Варна отиват до река Дичина [Тича]. Всичко това е българска земя. От Дичина те достигат до пределите на Месемврия [дн. Несебър] и така дотук свършва тяхното твърде мъчително, опасно, пълно с препятствия тежко плаване“. Покрай Анхиало, Созопол и Ахтопол те достигат до византийска територия и най-накрая в Константинопол.14 Преминаването на варягите по този път и благосклонното отношение от страна на Българското царство им давало възможност да бъдат в близки контакти с населението от черноморската област, особено при закотвянията си в пристанищата при своето близко до брега каботажно плаване. По този речно-морски път били извършвани походите на руските князе срещу Константинопол при активното варяжко участие през 860, 943 и други години. По свидетелството на исландските саги и историческото съчинение на Снори Стурлусон (1178 - 1241) „Земен кръг“ именно по този път през 1030 г. при отиването си във Византия и при връщането си оттам през 1043 г. преминал бъдещият норвежки конунг Харалд Хардради със своята варяжка дружина.15 Освен при военни походи и търговски пътувания скандинавците използвали този път за поклонение на светите места и църквите в Константинопол, особено след построяването на „Св. Богородица Варяжка“ и параклиса, посветен на св. Олав16 и светите места в Палестина и Ерусалим.

Значението на варяжкия път в развитието на източноевропейската търговия не може да буди каквото и да е съмнение. Показателно е, че именно на остров Готланд са намерени най-много предмети от Средновековието, които имат византийски и балкански произход. Безспорно е, че в търговията по този път основни двигатели са били варягите, но в нея активно се включвали източните славяни, маджарите и печенегите, българите и византийците. Тази търговия е един от факторите за издигането на редица градове като Новгород и Киев и превръщането им в основни политически и търговски центрове в древна Русия.17 Активно участвали в тази търговия и няколко български градове, между които особено значение имали Мали Преслав (Преславец)18 и черноморските градове-пристанища. През 969 г. руският княз Светослав се обърнал към майка си Олга и своите боляри със следните думи: „Не ми харесва да стоя в Киев, искам да живея в Преславец на Дунава, защото там е средината на моята земя, тъй като тук се стичат всички блага: от Гърция - злато, платове, вино и различни плодове, от Чехия и от Унгария - сребро и коне, от Рус пък - кожи и восък, мед и роби“ (из Руси же скора и воскъ, медъ и челядь).19 Именно стоките от Киевска Рус са пренасяли в България и Византия варяжките търговци, а по обратния път са донасяли тук и в своите земи изброените по-горе стоки.

Друг морски път, използван често от скандинавците, е бил Балтийският. По него те преминавали с корабите си открай брега на Балтийско море, Атлантическия океан и през Гибралтар навлизали в Средиземно море. Движението по него имало не само военни и търговски цели, но и поклоннически. Понякога те се отклонявали в Рим за поклонение и търговия и оттук потегляли към Константинопол или Ерусалим. Именно по този път през 1151 г. достигнал до Свещения град и се завърнал оттук през 1154 г. един от най-учените мъже на скандинавското Средновековие абатът на бенедиктинския манастир „Тингейдар“ в Северна Исландия Николаус Семундарсон.20 За развитието на българо-скандинавските отношения този път не играел основна и значителна роля.

Известният диагонален път Via Singidunum: Константинопол - Адрианопол - Одрин - Филипопол (Пловдив) - Сердика (София) - Найсос (Ниш) - Сингидунум (Белград) – Буда - Саксония и т.н., който свързвал Византия и българските земи със Средна, Западна и Северна Европа21, бил използван от скандинавците главно подир XI в. във връзка с кръстоносните походи и зачестилото пилигримство. Той по-рядко бил преминаван с търговски цели, тъй като трасирал земи и области, в които хората от Севера не всякога били обезпечени и не срещали съдействие от местната власт. Този път играел твърде важна роля за опознаването на скандинавците с българите и техните градове и селища, разположени край важната сухопътна артерия. През 1111 г. на връщане от Ерусалим норвежкият крал Сигурд I Ерусалимеца се отбил в Константинопол при византийския император Алексий I Комнин. В негова чест василевсът устроил игри. На заминаване норвежкият крал оставил в Константинопол всичките си кораби, а императорът му дал много коне и придружвачи по пътя. „Конунг Сигурд отишъл най-напред в България (Bolgarland), а подир това преминал през Унгария, Панония, Свава и Бавария. Там той се срещнал с кайзер Лотар от Румаборг“ (т.е. Лотар Саксонски). Оттук през Дания той се върнал в Норвегия.22 В „Моркинскина“ за това негово пътешествие е запазено осмостишие, което в превод гласи следното: „Година хиляда / сто и единадесета / вече беше, когато /той от Гърция тръгна,/ премина през Тракия - Fracca, / други чужди страни / и до Саксония дойде / крал Сигурд“.23 Неизвестен по име датски монах, който също извършил преди това поклонение в Ерусалим, се завърнал през 1193 г. в родината си, преминавайки през Константинопол, България, Унгария и Източна Саксония.24 Използването на този път от участващите в първите три кръстоносни похода скандинавци не може да буди каквото и да е съмнение. Многократни споменавания в различни извори за преминаването на нормани по диагоналния път в значителна степен допълват информацията за неговото използване от хора на Скандинавия.

Егнациевият път (Via Egnatia)25, който свързвал Константинопол със Солун и Драч, бил използван както от кръстоносците, така и от норманите при тяхното проникване във вътрешността на Балканския полуостров през XI—ХII в. В една от норвежките саги от XII в. се разкриват подвизите на знатния варяг Ейндриди. През 1151 г. той пристигнал в Константинопол при император Мануил Комнин (Myklegard ... Manuele kaisar), който го зачислил в своята телохранителска гвардия. Три години по-късно той поел пътя към родината си. От Константинопол отишъл в намиращия се в България Драч (Dyrakksborg i Bulgarland), оттам през Бриндизи и Рим се упътил към Дания, за да достигне най-накрая в Норвегия.26 Именно за него се отнасят няколко осмостишия на Рогнвалд Кале-Рагнар (†1158), в едно от което се споменава, че за него още си спомняли в „българската земя“ (Bolgara-landi)27, където, изглежда, той е бил заедно с императора Мануил I Комнин.

Изясняването на въпроса за основните пътища, по които са се движели скандинавците към Балканския полуостров, дава възможност да се установят и основните средища, където се осъществявало прякото им общуване с българите. Извън областите на полуострова, населени с българи, това, изглежда, е ставало в трите свети за всички християни градове Ерусалим, Константинопол и Рим, а по всяка вероятност и Солун. Безспорно е, че най-често срещите са се осъществявали в Константинопол, където пъстроплеменността на населението, обитаващите града и неговите временни жители или пребиваващи, е една от най-верните му характеристики. Участникът в първия кръстоносен поход Бартолд де Нангис отбелязва, че тук през 1096 г. той видял гърци, българи (Bulgari), алани, кумани, печенеги италианци, венецианци, нормани (Normanni) и др.28 Немският монах от Вюрцбург Йохан, който през 1155 г. посетил Ерусалим, отбелязва, че тук той срещнал представители на различни народи, между които гърци, шотландци, французи, немци, българи (bulgari), англичани (angli) и др.29 Срещите им във „вечния град“ Рим, макар и пряко незасвидетелствани, са съвсем очевидни.

 

III. СРЕЩИ В ХОДА НА СЪБИТИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ И БАЛКАНСКИТЕ ЗЕМИ

 

Активността на българо-скандинавските отношения, изразена в главна степен чрез присъствието на варягите и италианските нормани в историята на Балканския полуостров, е най-голяма в периода IX—XII в. Тя е засвидетелствана в най-разнообразни извори (старобългарски, византийски, исландско-норвежки и латински). Най-значимият досегашен опит за нейното проследяване принадлежи на един от най-големите български медиевисти акад. Иван Дуйчев (1906- 1985).30

 

1. Варяги и българи през IX - XII в.

 

1Руско-варяжките морски походи към Константинопол през 860, 907 и 941 г.31, извършвани покрай българското черноморско крайбрежие по разгледания вече по-горе „Путь из Варягъ въ Греки“, едва ли са останали незабелязани от българите и техните владетели. Скоро подир първото нападение киевските варяжки князе Асколд и Дир (862-882) и редица техни сънародници приели от Византия християнската вяра.32 Това руско-варяжко първо масово покръстване е намерило отражение в редица старобългарски оригинални и преводни съчинения33 и е илюстрирано с миниатюра в среднобългарския превод на Манасиевата летопис (XIV в.) и към преводния текст за император Василий ! Македонец (867-886) старобългарският книжовник е добавил следния текст: „При този цар Василий се покръстиха русите“.34

През 943 г. киевският княз Олег събрал голяма войска от варяги, руси, поляни, словяни, кривичи, тиверци и печенеги с намерение да извърши поход по море и по суша срещу Византия (на Греки в лодьяхъ и на конихъ). Херсонците известили за предстоящия поход византийския император и той успял да го осуети чрез дарове от злато, сребро и платове. Достигналият до Дунава руско-варяжки княз обаче повелил на печенегите да нападнат българската земя.35 Това събитие намира отражение и в един ранен старобългарски надпис от 943 г., намерен в Добруджа.36 Може с основание да се смята, че през втората половина на IX - първата половина на X в. се наблюдават първите преки и косвени контакти на Българската държава с варягите, техните князе и дружините им.

В походите на киевския княз Светослав срещу Българското царство и Византийската империя през 968-971 г. участвали варяжки дружини, начело с воеводите Свенелд и Икмор. Първият от тях всъщност бил третият по ранг след княза и предвождал остатъците от княжеската армия при завръщането ѝ от България в Киев, а другият (той бил втори по ранг) през 971 г. загинал в битка срещу византийците край Дръстър (дн. гр. Силистра).37 Именно тогава българите имали възможност да опознаят и като врагове, и като съюзници варяжките витязи, наречени от тях „русите бради“. Под предводителството на Свенелд, българи, варяги и руси защищавали столицата Велики Преслав от пристъпите на византийците. Разказът си за падането на българската столица през пролетта на 971 г. византийският историк Лъв Дякон, очевидец на събитието, завършва с думите: „В тази битка паднали извънредно много мизи [българи]. Те се биели заедно със скитите [русите и варягите], изпълнени с гняв към ромеите [византийците], които станали причина за нашествието на скитите в земята им. Свенелд се спасил с бягство заедно с малцина други...“.38 Интересен е фактът, че Светославовите воини, макар и езичници, щадели българските църкви, а византийците, сред които се отличил магистър Йоан Куркуа, разорили много храмове в Източна България и разграбили намерените в тях църковна утвар и одежди.39

569px 64 manasses chronicleВаряго-руски дружини вземали участие като наемници в походите на византийския император Василий II Българоубиец срещу Българското царство. През 1016 г. византийците превзели редица крепости в Битолското поле и заграбили много добитък и пленници. Императорът разделил пленниците на три части. Едната дал на своите съюзници русите (Ιιρῶζ).40

Варягите особено често преплитали своята съдба със събития и личности от българската история, особено по време на византийското владичество (XI - XII в.), както в столицата Константинопол, така и в редица други градове и области на Балканския полуостров. Тъй като изчерпателното проследяване на засвидетелстваните в изворите факти не е възможно, ще се огранича с някои интересни примери.

През 1024 г. варяжкият вожд Хризохир (Златната ръка) събрал дружина от 800 воини, натоварил ги на кораби и се упътил към Константинопол, за да стане наемник. Тъй като не се подчинил на императорската заповед, той при Абидос влязъл в сражение с войската на тамошния стратег и стигнал до Лемнос. Там бил посрещнат от флотата, командвана от стратега на Самос българина Давид Охридски и солунския дук Никифор Василаки. Византийската морска войска избила всички варяги.41

Важна и решителна била ролята на варяжката дружина начело с Харалд Хардради при разгрома на българското въстание от 1042 - 1043 г., начело с Петър Делян. Този интересен епизод от българо-варяжките отношения ще бъде разгледан отделно поради широкото му отразяване в най-различни извори.

През 1043 г. варяго-руска дружина, под предводителството на княз Владимир Новгородски и воеводата Вишата, се отправила на морски поход към Константинопол. При входа на Босфора тя претърпяла поражение. Разбитата шестхилядна дружина се връщала покрай българския бряг на Черно море по море и суша. Повечето от тях вървели пеша. Срещу тях с войската си излязъл вестът Катакалон Кекавмен, управител на крайдунавските градове. Край Варна той не само разгромил дружината, избил мнозина от нея и заловил 800 пленници, които, оковани, изпратил в Константинопол.42

През 1069 г. византийският император Роман IV Диоген бил принуден да се опълчи срещу настъпващите в Сирия и Мала Азия селджукски турци с една войска, която представлявала сбирщина от македонци, българи, кападокийци, узи, франки, варяги и други народи.43

При потушаване на въстанието на българите в Македония под предводителството на Георги Войтех през 1072-1073 г. византийският император се опрял не само на собствени сили, но и на наемници, сред които, изглежда, са били и варягите. Продължителят на Йоан Скилица (XI в.) между другото отбелязва един интересен факт, разкриващ разорението на цар Самуиловата резиденция Преспа от византийските наемници: „Алеманите, пък и франките - те са западни народи, пуснати из страната, унищожили останалите в Преспа български дворци и ограбили местния храм на името на св. Ахил, като не пощадили никоя от светините му. Някои от тях били отново спасени, но другите войската си разделила и ги приспособила за собствено употребление“.44 Употребените в случая етнически понятия имат твърде общ характер и понякога включват в себе си и варягите.

В края на октомври 1077 г. управителят на Драчката област дук и проедър Никифор Вриений вдигнал бунт, самопровъзгласил се за император и потеглил с войската си към Адрианопол (дн. Одрин), където се укрепил. Разнородната му армия включвала български воини от Драчката област, а също така и „голямо множество варяги и франки“.45 Подир година бунтът бил потушен от централната власт.

Към края на XI в. в Северна Добруджа, на юг от Сулинския ръкав на Дунавската делта, се поселили англо-варяги, бивши византийски наемници. В един неотдавна публикуван латински Лайденски ръкопис се известява, че те преминали през Черно море и се поселили в указаната област: „Прочее, като избиха там всички езичници, те започнаха да населяват провинцията, превъзхождаща всички имперски провинции по всякакъв вид плодородие. Те премахнаха старото име на тази земя и я нарекоха Англия за спомен на земята, от която водеха потеклото си. Англите нарекоха така градовете с имената (на своите градове). А тая област е много богата на пасбища, там има здравословни извори, реки с риба, приятни ливади, плодородни ниви, приятни на вкус плодове. Тази Нова Англия отстои от Константинопол на 6 дена корабоплаване към север в началото на Скитската земя“.46 Твърде вероятно е сред тези нови поселници в българските земи да е имало и някои скандинавци. Изглежда, че някои варяги са се поселили през XI - XII в. в Долния Дунав заедно с русите47, но за това липсват в изворите преки доказателства.

През 1123 г. нахлулите в Тракия печенеги били разгромени в битка край Берое (дн. гр. Стара Загора) от византийската войска, начело на която бил император Йоан II Комнин. Според византийския историк Йоан Кинам (XII в.) решаваща в битката била намесата на императорската гвардия - „секироносците“, които според него били от „британска народност“.48 В една от сагите за Хакон Могъщия исландският историк Снори Стурлусон представя нещата съвсем другояче. Когато в страната на гърците „конунг бил Кириалакс“, той тръгнал на поход срещу Блокуманаланд [т.е. Кумания], когато достигнал Петцинавьолум (т.е. „полето на печенегите“ или „печенежкия стан“), той бил посрещнат с непобедима армия, от езическия цар, който бил сляп. Първоначално езичниците победили в битката. Подир това гръцкият конунг образувал войска от франки и фламандци, която също била разбита. Съветниците му казали „да изпрати варягите - тези свои победоносни воини“. Варяжката дружина, начело с Турир Хелсинг, наброявала 450 души. В сравнение с многочислената печенежка войска те били „шепа хора“ - „шестдесет езичника стоели срещу един християнин“. Въпреки това варягите разбили езичниците, пленили техния сляп цар и го повели със себе си. Победата била удържана благодарение на Олаф Свети и преди битката варягите дали обет да му издигнат църква в Миклагард (Константинопол).49 В научните изследвания върху тази сага и идентификацията на отразеното в нея събитие съществува разноречие. Големият руски византолог В. Г. Василевский смята, че тук се споменава битката срещу куманите при Левунион от 1091 г. и неговото становище се приема от редица изследвани.50 К. Сигар го отнася към 1094 - 1095 г. и го свързва с несъществуващо куманско-влашко нашествие.51 Всъщност още през 1937 г. Р. Доукинс правилно свързва сагата с битката край Берое, която той неправилно датира през 1121 година.52 Това становище най-добре се съгласува с византийските сведения и реалиите в норвежко-исландската сага. Затова с направената хронологическа корекция то се възприема в тази студия.

 

2. Участието на Харалд Хардради и неговата варяжка дружина през 1041 г. в потушаването на въстанието на българите под предводителството на Петър Делян

 

Едва ли е случайно, че на този епизод от сблъсъка между българи и варяги почти винаги в досегашните изследвания се отделя специално внимание. Нему са посветени немалко страници в общи изложения върху българската и византийската история, а също така и отделни работи.53 Храбрият варяжки предводител на византийска служба от 1034 до 1042 г., норвежкият конунг (1047 - 1066) - основател на Осло, храбрецът, загинал на 50-годишна възраст в битката при Стамфорд бридж на 25 септември 1066 г. в хода на завладяването на Англия, със своите деяния винаги е привличал властно вниманието на средновековните скалдове и историци от XI в. чак до наши дни54 и на съвременни медиевисти.55 Вплитането на името му в историята на средновековна България става тогава, когато той е бил 25-годишен млад витяз.

PetarDelyanIsProclaimedTsarOfBulgariaВъстанието на българите под водителството на Петър Делян е широко отразено от съвременните му византийски автори (Йоан Скилица, Михаил Псел и Кекавмен).56 То избухнало през пролетта на 1040 г. От първоначалния си център, където предводителят му бил провъзгласен за цар, то широко се разпространило на юг и изток. Въстаническата войска през Ниш и Скопие (тогава главен град на тема България) се насочила към Солун срещу намиращия се там византийски император Михаил IV Пафлагон, който, изплашен, изоставил „целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани“ и се отправил към Константинопол. Станал господар на положението, цар Петър Делян разширил обсега на своите действия в различни посоки: една войска под предводителството на кавхана се упътила на запад и превзела Драч; друга, начело с пълководеца Антим, била изпратена към Елада и при Тива разгромила противопоставилата ѝ се византийска армия; трета войска навлязла в Тесалия и овладяла Димитрада. Към въстанието се присъединила и Никополската тема, която обхващала Епир, но без Навпакт. Българското население от югозападните краища на Балканския полуостров „отхвърлило ромейското владичество и се върнало към стария си начин на управление“.57

Цар Петър Делян с основната част от войската си се установил на стан край крепостта Острово (близо до дн. гр. Флорина - Гърция) край Островското езеро, откъдето ръководел военните действия. Император Михаил IV Пафлагон през пролетта на 1041 г. се установил със събраната от него войска в Мосинопол (сега развалини в близост до гр. Комотини - Гърция). Византийските автори изцяло приписват заслугите за успешните действия срещу българските въстаници нему като блестящ пълководец. Изпускат се два интересни факта: императорът тогава бил толкова болен (от епилепсия или воднянка), че и най-малкото движение му причинявало страдание и трудно понасял дори дрехите на гърба си.58 Измъчван от болестта, той всецяло се доверявал на „монаха Козма Цинцубук, който постоянно бил с него и му давал необходимите съвети“.59

Обратът в хода на военните действия срещу въстаниците в главна степен се дължал на предателството на българина Алусиян, син на бившия цар Иван Владислав (1015 - 1018), който бил на византийска служба и първоначално се присъединил към въстаналите си съотечественици. Когато дадената му от Петър Делян 40-хилядна войска претърпяла поражение пред стените на Солун, подир това, по време на един пир в Острово той ослепил царя и после „избягал при императора в Мосинопол“, където заради извършеното от него предателско покушение получил титлата „магистър“.60

Alusian appears before Peter Delyan and the Bulgarian camp

Другата личност, която в още по-голяма степен помагала за успехите на болнавия василевс срещу българите, бил варяжкият вожд Харалд Хардради. Единственият византийски автор, който разкрил неговите заслуги, е участникът в същите събития - византийският пълководец Кекавмен: „След това избухна бунтът на Делян в България. Харалд (Αράλτηζ) участва в похода заедно с василевса със своята войска и в борбата срещу враговете извърши дела, достойни за неговото благородство и храброст. След като покори България, василевсът се върна. Впрочем, и аз тогава се сражавах за василевса според силите си. Когато дойдохме в Мосинопол, василевсът награди Харалд затова, че той участваше във войната, като го почете с титлата спатарокандидат“.61 Всички досегашни изследвачи смятат, че награждаването на Харалд Хардради от императора е станало подир успешното потушаване на българското въстание. Според мен това е станало преди императорът да се отправи към Солун, откъдето започнал походът за сломяването на българското въстание, по време на който решаващо е било участието на Харалд Хардради и неговата дружина. Дотогава варягите и техният предводител извършили редица подвизи, които предопределили императорската награда.

На първо място Харалдовата дружина успяла през пролетта на 1041 г. да удържи редица победи над българските отреди, действайки откъм Атина, като възвърнала във византийски ръце окупираните от българите градове и крепости в Елада, Тесалия и Епир. Рунският надпис върху Пирейския лъв (сега той се намира във Венеция, а преди е бил в Атинското пристанище Пирея), съставен от варяг от Уплавд (Швеция), известява за първоначалните Харалдови успехи срещу българските въстаници: „Хакон заедно с Улф, Асмунд и Йорн завоюваха това пристанище. Тия люде и Харалд Високи наложиха върху жителите на страната значителни данъци заради бунта на гръцкия народ. Далк бе принуден да остане в отдалечени страни. Егил отиде на поход заедно с Асгейр, Торлейф, Торд и Ивар по заповед на Харалд Високи, без да гледа забраната на гърците“.62 Решаващ се оказал успехът, който Харалдовата дружина удържала в битката под стените на Солун. Според Йоан Скилица, заедно със солунчаните и намиращата се в града войска бил и „отрядът на телохранителите“ на императора63, в състава на който била Харалдовата дружина. Едва подир победата над българите в битката край Солун и след като узнал за ослепяването на цар Петър Делян, император Михаил IV Пафлагон възнаградил и почел съответно с титлите „магистър“ и „спатарокандидат“ Алусиян и Харалд Хардради в Мосинопол. Именно оттук ведно с цялата си войска и варяжката дружина императорът първо „отишъл в Солун. Оттам навлязъл в България, заловил Делян и го изпратил в Солун, а сам отишъл във вътрешността на страната“.64

Систематизирането и подреждането на сведенията на византийските автори за действията при окончателното потушаване на българското въстание дават възможност да се отбележат основните сражения, в които взела участие Харалдовата дружина в състава на императорската армия. Това участие изрично не е отбелязано, защото заслугите за удържаните победи се приписват изцяло на крайно болния и немощен император, който, според Михаил Псел, успял да превъзмогне болестта, която нощем лекувал, а на сутринта ставал с възродени сили, качвал се на коня и после „сам командвал редиците за чудо на всички, които го гледали“.65 Истината била съвсем друга и тя се разкрива от норвежко-исландските саги и частично от старобългарските известия. Но нека най-напред проследим хода на водените битки, а подир това да видим какво е отражението им в споменатите извори.

Съсредоточената в Солун византийска армия, начело с императора и Харалд Хардради, първоначално насочила своя удар към българския стан край Острово, разбила основното ядро на въстаниците и пленила ослепения Петър Делян, който бил отведен в Солун. След това била сломена съпротивата на дружината на Мануил Ивац край Прилеп, която възнамерявала да възпре византийското напредване във вътрешността на България: пленен бил и нейният предводител.66 Оттук ударът бил насочен към Триадица (дн. гр. София). Последното огнище на съпротивата била „здравата българска крепост Бояна“, където се намирали „прочути и войнствени българи“, предвождани от Бойко (Ботко). „Уповавайки се на своята храброст, те излезли да се бият вън от крепостта, сякаш се срамували да стоят вътре.

Като се завързало сражението и започнала ожесточена борба, онези прочути българи били разбити. А щом поискали да влязат през портата на крепостта, с тях влезли и ромеите, превзели града и извършили голяма сеч“.67

Не може да има каквото и да е съмнение, че Харалд Хардради и неговата дружина са взели активно участие в посочените четири битки: Острово-Прилеп-Триадица-Бояна. А подвизите както в тях, така и в предшестващите при потушаването на въстанието на Петър Делян му донесли прозвището „опустошител на българите“. То се среща в едно осмостишие на исландския скалд Тиодолф Арнорсон, съчинено през 1065 г.

 

Чух аз, че силната буря
краля връхлетяла при Хауг,
но опустошителят на българите (Bolgara brennir)
помогнал на брат си много.
Като снел от главата си шлема,
на петнадесет години от рождението си
той се разделил
с умрелия Олаф.68

 

В друго осмостишие същият поет на конунга Харалд Хардради енигматично намеква за „осемнадесет свирепи битки, водени от него по време на службата във Византия, в една от които обагрил ноктите на „кафявия орел“:

 

Народът знае, че Харалд
се е бил в осемнадесет свирепи битки.
Мирът бил често нарушаван.
Защото владетелят, победният конунг,
обагри острите нокти
на кафявия орел с кръв.
Преди да се върне тук,
вълкът спечели празник, на който и дойде.“69

 

Ако е напълно ясно защо Харалд Хардради е наречен „опустошител на българите“, то не е напълно ясно кои са тези осемнадесет битки. Вероятно сред тях се имат предвид и водените срещу българите. Ако в съчинението на Снори Стурлусон липсва сага, която може да бъде свързана с битка срещу българите, то в някои по-късни сборници като Morkinskinna (съставен между 1220-1240 г.), Flateyjarbók (около 1380 г.)70, Fornmanna sögur (XIV - XV в.)71 и др. се съдържа една сага, която с право редица изследвачи като П. А. Мунк, В. Г. Василевский и др.72 свързват със сражение, водено от Харалд Хардради срещу ослепения български цар Петър Делян. От трите известни версии на тази сага най-подробна е тази във Fornmanna sögur и тя в превод гласи следното: „Следва най-първо да се разкаже как гръцкият конунг получи вест, че твърде голяма езическа войска е нахлула в царството му и с огън и меч опустошава селища и крепости навсякъде, където мине. Рече тогава Гъргир [Георги Маниак] на конунга: „Добре ще е сега, владетелю, да използваме варягите и Нордбрикт [Харалд Хардради], техния вожд. Нека те се опитат сега, защото онзи път, когато всички бяхме заедно потеглили в поход, не пожелаха да ни помогнат. А и много хора тук освен това подозират, че без да знаеш, ти си наел човек от царски род, какъвто е Нордбрикт. Държи се тъй гордо, сякаш стои над всички, но аз зная, че нивга не е било обичай да бъдат наемани подобни люде“. Конунгът отвърна: „Говори се наистина, но не е доказано той да е от царски род. Всеизвестно е обаче, че по ум и смелост той надминава всички останали, а такива хора са ни най-необходими при отбраната на страната“. След това конунгът свика военачалниците и заповяда варягите да тръгнат срещу езичниците: „Ваш дълг и задължение е да браните страната ни“. Нордбрикт обеща да се приготви заедно с хората си и потеглиха, след като съзряха езическата войска и варягите бяха сами срещу нея. Езичниците имаха обковани със злато коли (vagna jamvarda) - много на брой и на колела, с тях те се хвърлят срещу фалангите на враговете си, а също и други разни бойни машини (vigvelar), опасни за варягите. Нордбрикт събра хората си на съвет и рече: „Сега излезе наяве, че гърците ни завиждат - на нас, варягите. Те често са ни създавали пречки, за да ни хвърлят в беда. Би било пряко силите, които имаме, в никакъв случай не можем да ги надвием. Ето защо предлагам първо да се обърнем към Бога и към светия конунг Олаф, моя брат, и да обещаем, че ще издигнем църква в Миклагард (Константинопол), която ще осветим в негова чест, ако той сега ни дари с победа над езичниците“. Всички на това се съгласиха и положиха с ръка клетва, след което сбраха войската срещу езичниците. Езичниците имаха много конунги (Heidinjar höfdu marga konunga) начело на войските си, но един от тези конунги стоеше над всички - беше най-мъдрият, ала сляп (blindr). Когато фалангите се приближиха една срещу друга, езичниците решиха да пуснат колите си срещу варягите, но те всичките така се заковаха на местата си, че бе невъзможно да ги помръднат. Тогава слепият конунг (blindr konungr) рече: „Туй е голямо чудо, но ето, че сега става едно още по-голямо, защото аз, слепият, виждам един мъж да язди бял кон пред строя ми, тъй страшен на вид“. Всичко това скоро хвърли много от конунгите им в ужас; само шестима от тях обаче останаха и приеха сражението. Накрая варягите извоюваха победа и се завърнаха в Миклагард с много плячка и слава“. Когато обещаната църква била построена, Нордбрикт решил да я освети и да даде голям пир, но гръцкият император му забранил и му казал, че няма по-големи права заради успеха и богатството си. Едва подир молбата на Нордбрикт, императорът дошъл на пира, устроен за построяването на църквата, заедно с епископа. Подир това църквата била осветена и увенчана с камбана, равна на която нямало в Миклагард.“73 С право може да се предположи, че в тази сага всъщност се разказва за битката при Острово през лятото на 1041 г.74, когато войската на слепия български цар Петър Делян била разгромена, а самият той бил заловен в плен. В сагата неговата съдба обаче не е разкрита. Разказът на очевидеца на събитието Михаил Псел за победоносния reditus imperatoris на Михаил IV Пафлагон в Константинопол разкрива не само византийския триумф над българите, но и съдбата на ослепения и пленен Петър Делян: „Той обърна в бягство и победи (българския) народ, който беше вече разкъсан от различни сражения и без вожд, направи го отново подвластен на същата империя, против която се беше разбунтувал и тържествено се върна в престолния град, като водеше много пленници и, разбира се, най-видните между тях, както и самия им вожд, незаконнородения, с отрязан нос и извадени очи. И тъй, той влезе тържествено в столицата, като целият град се стече да го посрещне.  Аз го видях тогава как се клатеше на коня си като на погребение. Пръстите му, които държаха юздите, приличаха на пръсти на великан, понеже всеки един от тях имаше дебелината и големината на ръка - толкова зле бяха вътрешностите му, а лицето му не беше запазило нито следа от предишния си вид. Така воден, той влезе в двореца с тържествен триумф, след като преведе през театъра [Хиподрома] пленниците и показа на ромеите, че силният дух възкресява мъртъвци и стремежът към подвизи побеждава телесното безсилие“.75 Скоро след това, измъчваният от болестта император доброволно се отказал от престола, замонашил се и на 10 декември 1041 г. починал.76 Колкото и да се стремят неговите съвременници да го покажат за победител над българите и Петър Делян, очевидно е, че този болник-император само е събрал плодовете на една чужда победа - тази на Харалд Хардради. Обогатил се от плячката по време на похода срещу българите и след оттеглянето от престола на Михаил IV Пафлагон, придобил славата на голям и победоносен пълководец и воин, варяжкият предводител още в началото на есента на 1042 г. напуснал Византия и се установил в двора на киевския княз Ярослав Мъдрия. При него преди това той изпращал натрупаните по време на византийската си служба богатства. Предположението за неговото лично участие в руско-варяжкия поход към Константинопол през юли 1043 г.77 според мен не изглежда правдоподобно. Върхът на Харалдовата служба във Византия били победите, удържани над българите, и поради това останала дълго славата му на техен „опустошител“.

Подвизите на Харалд Хардради в похода срещу българите в латиноезичните извори намират слабо отражение и поради неспоменаване на българското етническо име трудно се установяват. Адам Бременски (†1076 г.) в „Делата на хамбургските архиепископи“ отделя внимание на историята на скандинавските народи и между другото отбелязва, че Харалд, братът на крал Олаф Свети, като наемник на константинополския император, имал „много битки срещу сарацините по море и скитите по суша“ (multa prelia contra Sarracenos in mari et Scitas in terra).78 Ha друго място му дава следната кратка характеристика: „Прочее, той бе мъж могъщ и прочут с победите си, които по-напред [т.е. преди възкачването му на норвежкия престол през 1047 г.] удържал в битки срещу варварите в Гърция и областите на Скития“ (in Grecia et in Scythiae regionibus).79 Под „Скития“ и „скитите“ в цитираните текстове вероятно се разбират „България“ и „българите“. Впрочем, употребата на това етническо наименование в този смисъл срещаме и у Михаил Псел и някои други византийски автори.80 В Acta и Passio на св. Олаф краля и мъченика (XII в.) се съдържа легенда за издигането на църква в Константинопол, посветена на св. Олаф. Според нея някакъв езически крал нахлул в земята на гръцкия император и в първото сражение удържал победа над неговата войска. Отчаян, императорът се помолил за помощ към „блажения мъченик Олаф“. След като удържал победа и се завърнал в Константинопол, „той съградил църква в чест на Дева Мария“.81 По всяка вероятност това е кратка латинска версия на сагата за Нордбрикт, която вече бе разгледана по-горе. Всъщност сагата за битката на варягите срещу езичниците, преди която се обещава съграждането на храм в чест на св. Олаф, от светската литература преминава в житийната. Тази църковна редакция е била включена през 1170 г. в Passio от архиепископа Ейстейн.82 Съграждането на църква или параклис в чест на Олаф Свети трябва да се отнесе по време на пребиваването на Харалд Хардради в Константинопол83 и по всичко изглежда, че е станало през 1041-1042 г., непосредствено след потушаването на българското въстание.

Участието на Харалд Хардради и неговата варяжка дружина в потушаването на въстанието на българите под предводителството на Петър Делян намира отражение в няколко старобългарски историко-апокалиптични съчинения, създадени през XI в. Заслугата за това откритие принадлежи на М. Каймакамова, която успя правилно да разтълкува и идентифицира термина „русите бради“ и местата на техните действия в българските земи.84 В българската апокрифна летопис от XI в. се съдържа кратко предание за Петър Делян: „И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян, много красив. Той прие Българското и Гръцкото царство... И там царува двадесет и осем години и бе посечен от другоплеменник на Овче поле“.85 В друг книжовен паметник от същото столетие - „Видение Данилово“ места на действието са основни средища на българското въстание - Средец, Главиница, Велбъжд, Пертон (вероятно Перник) и Струмица и се споменава за укротяване на „русите бради“.86 В „Тълкувание Данилово“ се известява за жестоките воини - „русите бради“ и подробно се разкриват действията на Михаил каган от българите, който щял да укроти „русите бради“ при Главиница. По-нататък неговите действия се локализират на Овче поле, Скопие, Средец, Бояна, Велбъжд, планината Витоша, Солун и Струмица.87 Още по-указващи сведения относно връзката на (Петър Делян) с местата на действието и противопоставянето му на „русите бради“ има в една оригинална българска версия на „Сказание Исаево“: „И през годината на цар Чигочин ще излезе тридесет и осмият цар от Саровата земя на име Гаган и по прякор Оделян... И като дойде, ще укроти русобрадите (русобраде) и ще отиде в българската земя“. По-нататък действията и сблъсъците му с чуждоземни войски се локализират на Овче поле, Граово поле, Земен, Перник и Средец. Гибелта му е описана по следния начин: „После ще излязат някакви насилници от запад като безсрамни змейове и ще отидат на Овче поле с много войска. Тогава цар Гаган ще отиде на Овче поле, като събере цялата българска войска. Тогава ще се стекат воините на цар Гаган на Овче поле. И която майка е мъдра, тя ще удържи сина си, понеже ще бъдат посечени тия хора като полска трева. И хората ще кажат: „О, тежко ни, братя, защото загина Българската земя без остатък. И остана толкова, колкото да се обхване от сянката на един дъб“. И след това [цар Гаган] ще отиде от Овче поле на Едрило поле. И там ще стане много голяма сеч и много кръв ще се пролее, така че няма да се нарича вече Едрило поле, а ще се прослави като Костено поле. И там ще падне цар Гаган и с него повече от хиляда души. И хората ще кажат: „О, тежко ни, защото целият свят загина“.88 Въпреки че „отсяването на историческите (уви, обикновено твърде малобройни) от псевдоисторическите мотиви и образи89 в старобългарската историко-апокалиптична книжнина създава големи затруднения поради редицата напластявания през вековете, може с увереност да се твърди, че цитираните и преразказани по-горе старобългарски съчинения от XI в. съдържат в себе си народната легенда за цар Гаган-Оделян (Петър Делян) и неговите битки срещу „русите бради“ на Харалд Хардради, чиято жестокост била ужасяваща; тази легенда се вплела в писмения спомен. Не може да не направи впечатление, че Овче поле в Македония е място на главното действие. Може би именно там е станала решаващата битка на българските въстаници срещу византийската армия и включените в нея варяжки наемници. Впрочем към едно подобно тълкуване насочват и известията на византийските автори.90

Разглеждането на участието на Харалд Хардради и варягите в потушаването на въстанието на българите от 1040-1041 г. начело с цар Петър Делян (Гаган-Оделян) в светлината на византийските, исландско-норвежките, латинските и старобългарските извори дава възможност да се установи защо именно през 1065 г. скалдът Тиодолф Арнорсон нарекъл своя конунг „опустошител на българите“. А битката на Овче поле, изглежда, е била една от „осемнадесетте свирепи битки“, които основателят на Осло е водил преди завръщането си в Норвегия през 1047 г. и възкачването на престола. Тази предполагаема реконструкция изглежда напълно логична.

 

3. Българи и варяги в личната гвардия и отреди на византийския император през XI - XII в.

 

Ако варягите и русите още от началото на X в. като наемници започнали да влизат в състава на императорската гвардия във Византия, българската поява в нея става едва през XI в. Това е свързано с твърде активното присъствие на българи в състава на византийската армия през XI - XII в.91 Понякога те били обособявани в отделни отреди, а в други действали като наемници, но със свои собствени предводители. Има основание да се допусне, че понякога те са влизали в състава на императорската гвардия заедно с другите наемници.

Михаил Псел известява за един интересен факт, който се отнася към 1041-1042 г. Тогава византийският император Михаил V Калафат се заел „да прехвърли личната си охрана върху скитски младежи, които бил наел отдавна“; те били твърде предани, понеже той ги почел с почетни звания. Едни от тях му били телохранители, а други изпълнявали други негови желания“.92 Тъй като този византийски автор употребява в някои случаи етническото име „скити“ за обозначаване на българите, някои учени смятат, че в дадения случай става дума за привличането на български воини в императорската гвардия.93

1280px The body of Leo V is dragged to the Hippodrome through the Skyla Gate

В един хрисовул, даден през 1074 г. от император Михаил VII Дука Парапинак на аристократа-историк Михаил Аталиат, се повелявало „на началниците на тагмите и темите както и на руси, варяги, кулпинги, франки, българи, сарацини и всякакви други“ лично или с отредите си да не отсядат в неговите имения и тук да бъдат прехранвани.94 През 1079 г. император Никифор III Вотаниат потвърдил същия този хрисовул95 и през същата година издал хрисовул в полза на светогорския манастир Меланон, с който разпореждал той да бъде освободен от „митатон“ (задължение за даване на подслон) на „началници на тагмите и темите, а така също към руси, варяги, кулпинги, франки, българи, сарацини и някои други“.96 През 1086 г. император Алексий I Комнин чрез хрисовул за проявени заслуги дарил на Лъв Кефала „селото Хощяне, разположено в темата Мъглен“ (Македония) и повелил следното: „Споменатото село заедно с проскатимените в него се освобождават от даване на митатон на началниците на тагмите и на темите - ромейски и чуждоземни, още на руси, варяги, кулпинги, ингли, франки, немци, българи, сарацини, на „безсмъртните“ и всички други - ромеи и иностранци“.97 Същата повеля се повтаря в хрисовула, който императорът през 1088 г. дал на манастира „Св. Йоан Продром“, намиращ се на остров Патмос.98

Отдавна е установено от изследвачите, че след 70-те години на XI в. настъпва една значителна промяна при набирането на императорската гвардия, която е обусловена от създалата се обстановка: варяго-руските наемни дружини постепенно биват изместени от варяго-английските.99 Това обяснява и поселването на варяги от Англия в Северна Добруджа в края на XI в., които нарекли заселената от тях територия „Нова Англия“. От края на XV в. тенденцията към изграждане на византийската армия чрез масово набиране на наемници от различни народности е силно застъпена; тя е представена не само от ромеи, но и от варяги, руси, българи, печенеги, кумани, алани, абазги, арменци, селджукски турци, англичани, германци, унгарци и французи и е била етнически много пъстра и разнообразна.100 Между 1078-1081 г. българинът Борил е играл твърде важна роля във военно-политическия живот на Византийската империя, бидейки първоначално „проедър и велик примикюр на етниките“ (т.е. на корпуса от чуждестранните наемници), а по-късно - „етнарх“. Предполага се, че той е командвал отряда от български наемници.101 Един друг византийски аристократ от български произход Исаак Аарон (правнук на цар Иван Владислав) през 1166 г. бил аколут, т.е. командващ императорската варяжка гвардия.102

С други думи, съвместното участие във византийската армия е било една от формите на българо-варяжко общуване през XI - XII в., която при по-детайлно проучване би могла да бъде обогатена с нови примери.

 

4. Нормани и варяги - кръстоносци в българските земи през XI - XII в.

 

Наименованието „нормани“ служи главно за обозначаване на скандинавците, които се поселват в Англия, Северозападна Франция (Нормандия) и Южна Италия.

Норманите, заселили се масово в Южна Италия още в началото на XI в., не само създават своя държава върху византийска територия, но и влизат в остър конфликт с империята. През 1041 г. българи-павликяни в състава на византийската армия се сражавали в Италия срещу нормалите.103 През 1078 г. дукът на Драч Никифор Василаки събрал голяма войска от ромеи, българи, албанци и франки (вероятно нормани), вдигнал бунт и се упътил към Одрин с намерение да заеме византийския трон, но бил разбит от противопоставилата му се императорска армия.104

През 1081-1085 г. под предводителството на Робер Гюискар (Хитреца) и Боемунд Тарентски, италианските нормани извършили голямо нашествие в западната половина на Балканския полуостров (по-точно в някогашните български земи) и последователно превзели Драч, двата Полога, Охрид, Острово, Соск, Сервия, Бер (дн. гр. Верея в Гърция), Воден (дн. гр. Едеса в Гърция), Мъглен, Костур, Битоля и др. Това нашествие, отразено от византийската войска, в състава на която влизали варяги, руси, българи и др., обхванало земите между Адриатика и река Вардар и нанесло значителни щети на местното българско население.105 Енергична съпротива срещу обсадата на норманите оказал отбраняващият Охрид византийски пълководец от арменски произход Ариев през 1082 г.106 Неговото име се среща и в Българската апокрифна летопис от XI в. „И след това излезе друг цар от Константинград на име Арев, седна на престола на цар Константин, царува седем години и почина“.107 Това е косвено отражение на организирания заговор от него и от Умбертопул, друг византийски пълководец от варяжки произход, през 1091 г., за сваляне на император Алексий I Комнин, завършил с наказание - изгнание и заточаване на двамата затворници.108

Експанзията на норманите в западната половина на Балканския полуостров в самия край на XI в. и по-нататък започва все по-често да се преплита с преминаването на кръстоносните войски през българските земи, в които взимат участие италиански нормани и варяги. През есента на 1096 г. крал Боемунд Тарентски с 10-хилядна войска от Италия през Адриатическо море „слязъл на българска земя“ (in Bulgaria regione). В България (in Bulgaria) кръстоносците намерили голямо изобилие от жито, вино и масло. По нареждане на византийския император населението в Македония навсякъде им уреждало пазари, но българите от Костур отказали да сторят това. Тук, поради липса на съестни припаси, кръстоносците се нахвърлили да плячкосват овце, волове, овни, свине и др. В близост до града те попаднали на „някаква крепост на еретици (quoddam castrum haereticorum) - вероятно богомили, която превзели и изгорили заедно с жителите ѝ. Твърде интересен е фактът, че някои историци на похода на норманите-кръстоносци отбелязват градовете на адриатическото крайбрежие Валона и Драч и други градове като принадлежащи на Българското царство (per Valonam et Duraz et ceteras civitates regni Bulgarorum), a цяла Македония като „българска земя“.109

През 1107-1108 г. започнало норманското настъпление в западната половина на Балканския полуостров. Тогава войската на Боемунд Тарентски дебаркирала при Авлона (дн. гр. Вльора в Албания) и превзела редица някогашни български крепости като Канина, Девол, Главиница и др. и обсадила Драч. След едногодишен престой тя се оттеглила в Италия.110

Успоредно с Втория кръстоносен поход (1147-1149 г.) норманите предприели ново нахлуване във Византийската империя, действайки главно със своята флота и превземайки редица острови. През 1048 г. норманската флота достига чак до Константинопол и опожарява предградията му. Благодарение на венецианците империята успява да се очисти от нашествениците, оттеглили се отново в Италия.111

Арабският географ Идриси бил привлечен от норманския крал Рожер II в Палермо - Сицилия и тук през 1153 г. завършил своя изключително интересен трактат „Развлечение за копнеещия да преброди страните“. Това е един от най-богатите на сведения средновековен географски труд за европейските страни и особено за българските земи.112 Неговото предназначение е не само с познавателен характер, но и с оглед на настъпателната политика на норманското кралство спрямо Балканския полуостров.

Върхът и краят на норманската експанзия бележи нашествието през 1185-1187 г.113 То има пряка и косвена връзка със съдбата и историята на българите. Движейки се от Драч към Солун по известния Егнациев път (Via Egnatia), норманите подложили на опустошение областите и селищата в Македония. При защитата и превземането на Солун (24 август 1185 г.) загинали над 7000 души, „в това число от българските пехотинци и от цялата войска според напълно точни сведения на хора, които за този брой са чули“, пише митрополитът на Солун Евстатий.114 Изглежда, че именно при завладяването на града от норманите местни жители-българи успели да спасят чудотворна икона на покровителя му св. Димитър, която отнесли в Търново.115 Двамата братя Асеневци - Петър и Асен, които възглавили въстаническото движение на българите в земите на север от Балкана, използвали това, построили в Търново храм на името на светеца и разгласили, че „Христовият мъченик Димитър напуснал Солунската митрополия и тамошния храм и пребиваването си при ромеите, а дошъл при тях [българите], за да им бъде помощник и покровител в делото“, разказва съвременникът Никита Хониат.116 Превземането на Солун от норманите и заетостта на византийците за отблъскване на тяхното настъпление към Константинопол косвено подпомогнали успеха на българското въстание, което в крайна сметка довело до възобновяването на българската държавна независимост. Покоряването на кралството на италианските нормани от германския император Хайнрих V през 1194 г. сложило край на експанзията им към Балканите.

 

IV. БЪЛГАРИЯ В СКАНДИНАВСКАТА ГЕОГРАФСКА КНИЖНИНА
И СЪБИТИЯ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ В СКАНДИНАВСКИТЕ АНАЛИ

 

През XII—XIV в. в скандинавските страни се наблюдава засилен интерес към географията, в резултат на което се появяват редица съчинения и карти. По отношение на авторството и времесъставянетто на тези географски трактати в научната литература съществуват големи различия. Докато К. Рафн и следващите негови възгледи свързват най-старите скандинавски описания с имената на Николаус Бергсон (†1159), абат от манастира „Мункатвер“ в Северна Исландия и Хаукр Ерлендсон (|1334) - най-забележителните географи в скандинавското средновековие117, напоследък се наблюдава предатиране на съчиненията и свързването им с анонимни автори.118

Името на България като географско и политическо понятие се среща в почти всички средновековни скандинавски географски описания. В „Описание на земята“, съставено между 1170-1190 г., е записано следното: „Европа се нарича третата част от земята... В източната част на Европа се намира Гардарики [Русия]. Там са Кенугард, Холмгард, Палтеския и Смалеския [градовете Киев, Новгород, Полоцк и Смоленск]. До Гардарики на югозапад се намира царството на гръцкия конунг. Главният град на това царство е Константинопол, който ние наричаме Миклагард. В Миклагард има църква, която неговите жители наричат Агиософия, а норманите я наричат Егисив; тази църква по вид и размери е най-великолепната и забележителната от всички църкви на земята. На гръцкия конунг се подчинява и България (Bolgara-land), а също и много от онези острови, които се наричат гръцки. Крит и Кипър са най-известните от гръцките острови“.119 Въвеждането на името на България в исландската географска книжнина през XII в. едва ли е случайно, като се имат предвид връзките и присъствието на варягите и норманите с Византийската империя и на Балканския полуостров.

По-късно (вероятно в края на XIII - началото на XIV в.) е съставено друго „Земеописание“, в което представите и информацията са значително разширени и обогатени: „В Европа най-източната част е Скития, която ние наричаме Велик Свитьод. Там е проповядвал апостол Филип. Гардарики - там се намират Палтеския и Киенугард; там първоначално живял Магог, син на Йафет, сина на Ной... Огромната река Дунав тече между Саксланд [Германия] и Грикланд [Византия]. Тракия - това е същото, каквото е Грикланд. Там отначало живял Тирас, синът на Йафет, син на Ной. От него е произлязъл този народ, който се нарича траки. До Тракия са разположени Унгария и България (Bolgera land). В Грикланд има планина, която се нарича Олимп и тя се издига по-високо от облаците. Там има камък, който се нарича азбест и който не изстива, когато се нагорещи“.120 Сходен и изглежда съставен по същото време е и текстът в „Какви земи са разположени на земята“, който бе цитиран в началото на тази студия. Неговият завършек гласи следното: „До Тракия се намира Унгария. Оттук е родом епископ Мартин. Там близо се намира България“ (Bolgária-land).121 Ако в разгледаните описания библейският елемент е примесен със светския и със самостоятелни наблюдения, то в духа на библейската космогония и география са издържани две църковно-географски описания от началото на XIV в. Първото от тях гласи следното: „Йафет имал 7 сина. Техните имена са такива: Гомер, Магок, Мадан, Йуван, Тувал, Масок и Тирак. Тези са страните в тази част на света, която се нарича Европа: Велик Свитьод - там управлявал Магок; Кюлфигаланд, която ние наричаме Гардарики - там бил Мадай; Грикланд - там управлявал Йуван; България (Bolgara-land) - там бил Тирак; Унгария, Саксланд, Франкланд, Спанланд - там бил Тувал...“ Малка промяна е настъпила във втория текст, в който се отбелязва, че „Тирас управлявал България (Bolgara lande), Унгария, Саксланд и Франкланд“.122 В съставеното в началото на XIV в. „Ръководство“ по заръка на норвежкия конунг Хакон Магнусон името на България не се съдържа, но са употребени античните наименования на отделните провинции на Балканския полуостров, което е обусловено от терминологията и използваните латински източници. Независимо от това, текстът на това „Ръководство“ заслужава да бъде цитиран, заради информацията си: „Между по-рано споменатите Дунав и Средиземно море лежат такива земи. Отначало идва Мизия, получила наименованието си заради своите богати добиви на зърно и превъзходните плодове, поради което езичниците наричали Мизия житницата на Церера, която те почитали като богиня на зърното и дарителка на плодове. Мизия лежи на изток от Дунавските устия, а на югоизток от нея е тази земя, която се нарича Тракия (Tracia). На юг от нея лежи тази част от Гърция, която се нарича Македония (Macedonia), а на запад - Истрия. Подир това идва Панония, която е наречена така, защото епископ св. Мартин Турски се е родил тук. А пък Тракия е получила името си от Тирас, сина на Йафет. Там се намира Константинопол - този град, който норманите наричат Миклагард... На север от нея (Tracia) лежи река Истър - това е същият този Дунав. Той е най-голям от всички реки, които има в Европа. На юг от Тракия лежи онова море, което се нарича Егейско, а на запад от нея - Македония. Тези области в някогашно време заселили различни народи: масагети и месигети, сармати и скити и много други. И защото това е голяма земя, там се намират големи племена и много народи“.123

Латиноезичната традиция при обозначаване на географските понятия следват и най-старите средновековни скандинавски карти. Най-ранната от тях (средата на XIII в.) отбелязва на Балканския полуостров Гърция, Тракия (Tracia), Константинопол, Мизия (Misia) и Спарта124. В карта от XIV в. в рамките на Европа се отбелязват река Дунав, Унгария, Германия и Гърция, за която е записано: „В нея са Константинопол, Андропопол [Одрин], Тесалоника - чудни градове“.125 В карта, която неопределено се датува през XII - XIII в., от интересуващите ни географски понятия са посочени Дунав, Гърция, Константинопол и областите Македония и Тракия (Macedonia, Tracia).126 Както се вижда, при географските наименования се следва преди всичко античната традиция, а осъвременяването е твърде слабо в духа на западноевропейската средновековна традиция. Като източник на информация значението на скандинавските средновековни карти не е значително.

Скандинавското историко-летописно творчество (с изключение на сагите) като източник на информация за средновековна България досега не е било обект на внимание.127 В общи данни то следва универсалните хроники на автори от XI - XII в. като Екехард, Зигеберт, Хонорий и Венсан дьо Буве128 и заимства от тях някои сведения за българите. В „Исландски анали“, в които са изложени събития от 46 до 1406 г., се споменават редица събития от византийската история. Единственото сведение за историята на българските земи е поставено под 1396 г. и се отнася до битката при Никопол. То гласи следното: „Стана голяма битка, в която турският султан Баязид удържа победа над християните, а крал Сигизмунд, качвайки се на един кораб, избяга и спаси живота си. А пък други господари и знатни, които били пленени, били зверски измъчвани и избити“.129

 

V. АРХЕОЛОГИЧЕСКИ И НУМИЗМАТИЧНИ СВИДЕТЕЛСТВА
ЗА ВРЪЗКИТЕ НА ВАРЯГИТЕ С БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

 

Всъщност материализираният спомен за варяжкото присъствие в българската средновековна история са някои интересни археологически и нумизматични находки. Тяхната систематизация в много отношения ще създаде по-голяма плътност на представата за многовековното българо-скандинавско общение.

Установено бе, че ранносредновековните български амулети, представящи шаман, който извършва небесното си пътуване на кон, имат сюжетен паралел в една викингска вотивна златна огърлица, с изобразен на нея особен кон, върху който е поставена коронована човешка глава (вероятно божество). Това изображение, по силата на установената вече традиция, се запазило в изкуството на скандинавските народи чак до XIX в.130 Дали тези (пра)български амулети са оказали влияние върху варяжката торевтика - това е един въпрос, на който, засега поне, едва ли може да бъде даден задоволителен отговор. Може би това е общ мотив, продиктуван от сходство в религиозните езически вярвания на прабългари и скандинавци.

От „викингско време“ са три бронзови накрайника на ножници за меч, намерени в Мадара, с. Рупките, Старозагорско, и крепостта „Стана“ край гр. Нови пазар.131 Също на варяжки воин е принадлежал мечът, дръжката на който бе намерена при разкопки на намиращия се срещу Силистра остров Пъкъйул луй Соаре.132 По всяка вероятност тези интересни находки трябва да бъдат свързани с походите на киевския княз Светослав в българските земи през 968-971 г, когато в състава на неговата войска са участвали множество варяжки воини, както вече по-горе бе отбелязано. Възможността тези находки да бъдат свързани с присъствието на „викингски воини“ в Североизточна България през първата половина на XI в. изглежда малко вероятна.

Активната варяжка търговия през IX - XI в. с Русия и Византия е оставила нумизматични и други следи, които показват, че докато до средата на X в. в скандинавските селища византийски монети циркулират спорадично, то оттогава до средата на XI в. тяхната циркулация е регулярна, а по-късно вече бележи тенденция към намаляване и изчезване.133 Макар и варяжкият „Путь из Варягъ въ Греки“ да е минавал покрай българското черноморско крайбрежие, досегашните археологически находки не свидетелстват за активен търговски обмен.

Саксонският анонимен аналист (XII в.) отбелязва, че норвежкият крал Харалд Хардради имал 300 големи кораба и „освен това съкровище от злато, което донесъл от Гърция, чиято тежина едва 12 младежи вдигали до врата си“.134 В една от ранните саги (края на XII в.) се разказва, че Харалд Хардради се завърнал в дома си на търговски кораб, натоварен „с много богатства и съкровища".135 Не само при своите победоносни походи в различни краища (включително и в българските земи) той имал възможност да се награби с плячка. Въз основа на съществуващ обичай при смъртта или отстраняването на византийския император варяжката дружина можела да вземе от съкровищата му всичко онова, което ѝ трябвало.136 Харалдовата дружина имала три такива добри възможности: при замонашването на Михаил IV Пафлагон (1041 г.), при смъртта на Михаил V Калафат (1042 г.) и при свалянето на императриците Зоя и Теодора през същата година.

Изследванията на изтъкнати познавачи на византийската и скандинавската нумизматика показват, че след завръщането на Харалд Хардради и неговото възкачване на норвежкия престол в монетосеченето му се забелязва силно византийско влияние. Същото влияние се наблюдава и в монетосеченето на неговия съвременник датския крал Свен Естритсон (1047-1075).137 Възпроизвеждането на византийските прототипове на монети, сечени от императорите Михаил IV и Михаил V, става обикновено явление и свидетелства за процеса на византинизирането на скандинавските владетелски дворове.

Намерената в ранносредновековната българска столица Велики Преслав чаша на великия жупан Сивин (края на IX - началото на X в.)138 по стил и изображения върху нея е твърде сходна със сребърната чаша от средновековното съкровище от остров Готланд, датирана през XI в. Изразеното предположение, че готландската чаша е част от плячката на варяжките наемници на Харалд Хардради, участвали най-активно в потушаването на българското въстание през 1041 г., е твърде логично.139 По всяка вероятност и други старини от XI - XII в. от скандинавските страни могат да бъдат свързани с пребиваването на варягите на Балканския полуостров.

 

VI. ВАРЯЖКИ ОСТАТЪЦИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

 

Българо-скандинавското общуване през Средновековието оставя и някои следи от езиков характер, които досега са сравнително слабо проучени. Терминът „витяз“, който се среща в старобългарските извори и се употребява и до днес в смисъл на „храбрец“, „юнак“, вероятно е проникнал под влияние на варягите.140 Също под тяхно влияние е проникнал изразът „Тилилейски гори“, който във фолклора ни означава „далечна, незнайна и пуста планина“141, той се свързва с географското понятие Thule, с което в средновековните скандинавски извори се обозначават северните страни на европейската територия. Вероятно има и други заемки, които възхождат към Средновековието, но откриването им е дълг на езиковедите.

 
 
 
1Ал. Милев. Житие на св. Климент Охридски. София, 1961.
2Е. А. Мельникова. Скандинавские географические сочинения.Тексты, переводы, комментарий. Москва, 1986, с. 62, 65.
3Б. Райков. Паисиевият ръкопис на „История славяноболгарская“ 1762. София, 1989, с. 55-56. Зографската история от 1785 г. на монаха Яков („История вкратце о болгарословенском народе“) търси произхода на българите също „от река Волга до Велика Скандинавия“, но го обяснява съвсем по друг начин - вж. Й. Иванов. Български старини из Македония. София, 1931, с. 630-631. Йеросхимонах Спиридон Габровски в „История во кратце о болгарском народе словенском“ от 1792 г. (изд. В. Н. Златарски, София, 1900, с. 10-14) смята, че „българският народ е най-първият и най-старият в християнството и царството, глава и предводител на целия славянски род“ и произхожда от племето на Мосох както и останалите славянски народи, но по твърде оригинален начин представя заселването на българите на Балканския полуостров и началната им история тук.Той не смята Скандинавия за българска прародина, както своите предшественици.
4В. Г. Васильевский. Варяго-русская и варяго-английская дружина в Константинополе XI и XII веков, VII. Действительная история Гаральда и его верингов в Константинополе. - Журнал Министерства народного просвещения, ч. 177 (1875), с. 394-451; Р. A. Munch. Det Norske Folks Historie, II. Oslo, 1885, s. 66 ff.; B. H. Златарски. История на българската държава през средните векове, III. София, 1934, с. 71-78, 487-489; S. Blöndal.The Last Exploits of Harald Sigurdson in Greek Service. A Chapter from the History of the Varangians. - Classica et mediavalia, II, 1 (1939), p. 1-26; idem, The Varangians of Byzantium. An Aspect of the Byzantine military History, translated, revised and rewritten by B. S. Benedikz. Cambridge, 1978, p. 74-77.
5Относно тези наименования вж. S. Blöndal. The Varangians in Byzantium, p. 1-14; Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI века, подготовка текста, введение, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина. Москва, 1972, с. 176, 280, 439-440, 590-594; Повесть временных лет. - В: Памятники литературы древней Руси (XI - начало XII века). Москва, 1978, с. 36, 38, 58 и др.
6H. Damaco. The Voyage to Byzantium: the Evidence of the Sagas. - Византийский временник, 56 (81), 1995, с. 108, бел. 4.
7В.Тъпкова-Заимова и А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, с. 125.
8Отделни насочвания в изворите на наименованията на България и българите ще бъдат направени по-нататък в изложението и бележките.
9Einhardus. Annaies regni Francorum. - Monumenta Germaniae historica- Scriptores, I, p. 212-214; Annales Fuldenses.-Ibidem, p. 358-359.
10Walafridus Strabo. Carmina. - Monumenta Germaniae historica - Poetae latinorum medii aevi, II, p. 406.
11Annales Fuldenses, p. 364.
12В. Гюзелев. Баварският географ и някои въпроси на българската история от първата половина на IX в.-Годишник на Софийския университет-философско-исторически факултет, LVIII, 3 (1964), с. 292.
13Повесть временных лет, с. 26.
14Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik et R. Jennkins. Budapest, 1949, p. 56-62. Подробен коментар c опит за идентификация на наименованията - Ibidem, vol. II. Commentary. London, 1962, p. 54—58. Вж. също тълкуванията на П. Коледаров. Из историческата география на Северозападното Черноморие по данните на Константин Багренородни,-Исторически преглед, XXXIII, 3 (1972), с. 50-64.
15Снорри Стурлусон. Круг земной. Москва 1980, с. 402-403, 410. Срв. английския превод: Snorri Sturluson (1178-1241). Heimskringla (History of the Kings of Norway). Transl. Lee M. Hollander. Austin, University of Texas Press, 1964, p. 578-579, 589.
16E. А. Мельникова. Культ св. Олава в Новгороде и Константинополе. - Византийский временник, 56 (81), с. 92-106. Църквата „Св. Богородица Варяжка“ в Константинопол се намирала зад катедралата „Св. София“- Fr. Miklošič et J. Müller. Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana, I. Vindobonnae, 1860, p. 423.
17Ю. В. Готье. Железный век в Восточной Европе. Москва - Ленинград, 1930, с. 232-235.
18В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, 1, 2. София, 1927, с. 580, смята, че този средновековен град се намирал между Черна вода и Хърсово при с. Кадъкьой, Тутраканско.Това гледище се оспорва - вж. Гръцки извори за българската история, VI. София 1965, с. 280, бел. 6. По- вероятно изглежда Мали Преслав да е идентичен с развалините на остров Пъкъйул луй Соаре на Дунава, разположен срещу Силистра.
19Повесть временных лет, с. 80, 82.
20Р. Riant. Expeditions et pelerinages des Scandinaves en terre Sainte au temps des croisades. Paris, 1865, p. 80 sq.
21За този важен сухоземен път вж. К. Иречек. Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи. - Българска историческа библиотека, IV, 4 (1931), с. 1-162; П. Мутафчиев. Старият друм през „Траянова врата“.-Списание на Българската академия на науките, IV (1937), с. 19-148.
22Снорри Стурлусон. Круг земной, с. 486-488; Snorri Sturluson. Heimskringla, p. 698-699.
23Morkinskinna. Udg. F. Jónsson. København, 1932, p. 408-409; Е. А. Рыдзевская. Древняя Русь и Скандинавия в IX-XIV вв. (Материалы и исследования). Москва, 1978, с. 43.
24P. Riant. Op. cit., p. 295.
25F. O’Sullivan. The Egnatian Way. Harrisburg, 1972; J. Koder. Der Lebensraum der Byzantiner. Graz-Wien-Koln, 1984, S. 66-68.
26Orkneyingasoga, umset av G. Indrebo. Oslo, 1929, p. 203.
27Corpus poeticum boreale. Ed. G.Vigfusson et F. York Powwel, II. Oxford, 1883, p. 353; Den norsk-islandske skjaldedigtning, udg. E Jónsson, A. I. København og Kristiania, 1912, p. 486.
28P. Riant. Op. cit., p. 130.
29T. Tobler. Descriptiones Terrae Sanctae exsaeculo VIII, IX, XII et XV. Lipsiae, 1874, p. 189.
30Iv. Duicev. Les Normands a Byzance et dans la peninsule des Balkans.- In: Varangians Problems. Copenhagen, 1970, p. 201-208.
31Г. Острогорски. История на Византийската държава. София, 1998, с. 310-311, 346, 367-368.
32Е. Михайлов. Руси и българи през ранното средновековие.- Годишник на Софийския университет, Исторически факултет, т. 66 (1975), с. 122 сл.
33В. Гюзелев. Старобългарски свидетелства за покръстването на русите през 866 г. - Годишник на Софийския университет, Научен център за славяновизантийски проучвания „Иван Дуйчев“, т. I (1987), с. 59-65.
34Летописта на Константин Манаси. фототипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод, увод и бележки от Иван Дуйчев, с. 328, 334.
35Повесть временных лет, с. 58; М. Д. Приселков. Троицкая летопись. Москва-Ленинград, 1950, с. 73-74. В първата летопис събитието е поставено под 6452 (=944 г.), а във втората в 6451 (=943 г.). Заслугата за правилната датировка принадлежи на Н. Я. Половой. О дате второго похода Игоря на греков и похода русских на Бердаа.- Византийский временник, XIV (1956), с. 139 сл.
36В. Гюзелев. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. Исторически преглед, XXIV, 6 (1968), с. 40-48.
37Основни извори са историческото повествувание на Лъв Дякон (X в.) - Гръцки извори за българската история, т. V. София, 1964, с. 248-250, 253-274, и руската Повесть временных лет, с. 78-88. От досегашните български изследвания внимание заслужават тези на В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1, 2. София, 1927, с. 577-624; П. Мутафчиев. Русско-болгарские отношения при Святославе. -Seminarium Kondakovianum, IV (1931), с. 77-94.
38Гръцки извори за българската история, т. V София, 1964, с.264.
39Пактам, с. 268.
40Основен извор за това събитие и за следващите, свързани с варягите, е историческото съчинение на византийския автор Йоан Скилица (X-XI в.) и неговия продължител - Гръцки извори за българската история, T. VI. София, 1965, с. 289.
41Пактам, с. 297.
42Пак там, с. 307-308; Повесть временных лет, с. 169.
43Пак там, с. 334.
44Пак там, с. 337.
45Пак там, с. 188; Гръцки извори за българската история, т. VII. София, 1968, с. 202-203.
46К. N. Ciggaar. L'émigration anglaise à Byzance après 1066,- Revue des études byzantines, XXXII (1974), p. 322-323. Български превод у В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав - гранична зона на византийския Запад. София, 1976, с. 132-133.
47П. Мутафчиев. Произходът на Асеновци. - Македонски преглед, IV, 4 (1928), с. 24 сл.
48Гръцки извори за българската история, т. VII. София, 1968, с. 210. Срв. сведението на по-късния византийски автор Никита Хониат (XII-началото на XIII в.) - Гръцки извори за българската история, т. XI. София, 1983, с. 8-9. Вж. изложението у В. Н. Златарски. Цит. съч., т. II. София, 1.934, с. 368-370.
49Снорри Стурлусон. Круг земной, с. 551-552. Български превод у П. В. Стоянов. Някои исландски саги от XIII - XIV век като източник за българската история.-В: България и светът през вековете.София, 1983, с. 14-16.
50В. Г. Василевский, цит. съч.-Журнал Министерства народного просвещения, т. 178 (1875), с. 143 сл.; П. В. Стоянов, цит. съч., с. 17.
51К. Ciggaar. Flemish Mercenaries in Byzantium. Their later History in an Old Norse Miracle.-Byzantion, LI (1981), p. 46-74.
52R. M. Dawkins. An echo in the Norse Sagas of the Patzinak War of John II Komninos.- Annuaire de philologie et d’histoire orientale, V (1937), p. 243-249.Това мнение възприемат S. Blöndal. The Varangians of Byzantium, p. 148; H. R. Ellias Davidson. The Viking Road to Byzantium. London, 1976, p. 191, 205. 
53Вж. цитираната литература в бел. 4. Към нея от българските изследвания трябва да се добавят следните работи: В. Н. Златарски. Норвежката столица Осло и българите. - в. Свободна реч, г. I, бр. 263 от 11 януари 1925; lv. Duicev, op. cit., p.202-205; Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според „Стратегикона“ на Кекавмен. - Известия на Института за българска история, VI (1956), с. 592 сл.; П. Стоянов. Въстанието на Петър Делян в исландските саги. - Векове, IX, 5 (1980), с. 41-46; История на България, т. III. София 1982, с. 32-34; Ив. Божилов и В. Гюзелев. История на средновековна България VII - XIV в. София, 1999, с. 399-401. Твърде ценни и съдържателни бележки за Харалд Хардради вж. В: Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI века, подготовка текста, введение, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина. Москва, 1972, с. 590-598. От другите византоложки работи внимание заслужават: A. Vasiliev. The Opening Stages of the Anglo-Saxon Immigration to Byzantium in the Eleventh Century. - Seminarium Kondakovianum, IX (1937), p. 39 sq.; Ph. Grierson. Harald Hardrada and Byzantine Coin Types in Denmark.-Bysantinische Forschungen, I (1966), p. 124-138; M. F. Hendy. Michael IV and Harald Hardrada. -The Numismatic Chronicle, VII series, vol. X. London, 1970, p. 187-197.
54От исландско-норвежките средновековни извори основно място има „Сага за Харалд Хардради (Суровия)“ в произведението на Снори Стурлусон, „Круг земной“, с. 402- 464, която се допълва от някои осмостишия на скалдове и саги с друго съдържание. От латинските извори интересни сведения се съдържат в автори от XII в.-Adam Bremensis. Gesta Hamburgensis ecclesiae pontificum. Ed. В. Schmelder. Hannoverae et Lipsiae, 1917, p. 153-154,159; Theodoricus monachus. Historia de antiquitate regum norwagiensium. - In: Monumenta historica Norvegiae Latinske kildeskrifter til Norges historie I middelalderen. Udg. G. Storm. Kristiania, 1880, p. 57.
55От скандинавските медиевисти през XIX - XX в. най-голяма активност при изследване на делата на Харалд Хардради проявяват норвежките историци: Р. A. Munch. Det Norske Folks Historie. II. Oslo, 1855, s. 53 ff.; idem, Kritiske Undersogelser om vore Kongesagaers Fremstilling of H. Sigurdsons (Haardraades) Bedrifter in den graeske Keisers Tjeneste.-ln:Samlede Afhandlinger, Bd. I. Oslo, 1873, s. 519 ff.; G. Storm. Harald Haardraade og Vaeringerne I de graeske KeiseresTjeneste.- Historisk Tidsskrift, 2. rekke, IV (1884), s. 354 ff.; H. Koht. Harald Hardrade.- In: Norsk biografisk Leksikon, V. Oslo, 1931, s. 464-465; M. Olsen. En skjemtehistorie av Harald Hardrade. Maal og Minne, 1953. Цяла книжка на норвежкото списание St. Hallvard (XLIV, 3-4, Oslo, 1966, s. 129-248) е посветена на 900-годишнината от смъртта на конунг Харалд Хардради. С оглед на българската и византийската история най-голямо значение в този сборник от статии има работата на Per Jonas Nordhagen. Harald og Byzants. - Ibidem, p. 129-149. Публикуваните след 1966 г. различни изследвания върху подвизите на Харалд Хардради, свързани с българската и византийската история през първата половина на XI в., се цитират на различни места в настоящата студия.
56Гръцки извори за българската история, т. VI. София, 1965, с. 94—99, 301—306; Советы и рассказы Кекавмена. Москва, 1972, с. 160, 162, 172, 174, 180, 282, 284. Допълнителни сведения се срещат също в „Житие на Лазар“ от монаха Григорий (втората половина на XI в.) и „История“ на Михаил Аталиат, която отразява периода 1034-1079 г.- вж. Гръцки извори за българската история, т. VI. София, 1965, с. 90-91, 160. Цялостни изложения върху въстанието у: В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, т. II. София, 1934, с. 41-81; Г. Цанкова-Петкова. Петър Делян през погледа на неговите съвременници. - Исторически преглед, XXII,4 (1966), с. 97-106. Г. Литаврин. България-Византия (XI - XII век). София, 1987, с. 288-303; Ив. Божилов и В. Гюзелев. История на средновековна България, VII - XIV век. София, 1999, с. 396-401.
57Гръцки извори за българската история, т. VI. София, 1965, с. 303-304.
58Пак там, с. 95,160; Советы и рассказы Кекавмена. Москва, 1972, с. 172,174.
59Гръцки извори за българската история, т. VI. София, 1965, с. 306.
60Пак там, с. 96-98, 304-306; Советы и рассказы Кекавмена. Москва, 1972, с. 160,162.
61Советы и рассказы Кекавмена. Москва, 1972, с. 160,162.
62Български превод у В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, т. II. София, 1934, с. 74-75; П. Стоянов. Въстанието на Петър Делян в исландските саги. - Векове, IX, 5/1980/, с. 45.
63Гръцки извори за българската история, т. VI. София, 1965, с. 305.
64Пак там, с. 305-306; Советы и рассказы Кекавмена, с. 282.
65Гръцки извори за българската история, т. VI. София 1965, с. 96.
66Пак там, с. 306.
67Пак там, с. 160; Советы и рассказы Кекавмена, с. 180.
68Den norsk-islandske skjaldedi gtning, A. I, S. 369, В. I, S. 339.
69Ibidem, A. I, p. 370, В. I, p. 340-341.
70Morkinskinna. Udg. F. Jónsson. København, 1932, p. 65-68.
71Fornmana sögur (Magnusar konungsngoda, Haralds konungs Hardrada ok sona Haus). Utg.Th. Hins. Kaupmannahofn, 1831, p. 144-148; Antiquités russes d’après les monuments historiques des Islandais et des anciens Scandinaves. Ed. С. C. Rafn.; Copenhague, 1852, p. 31-34.
72P.  A. Munch. Kritiske Undersogelser..., S. 519; В. Г. Василевский. Советы и рассказы византийского боярина XI века. - Журнал Министерства народного просвещения, т. 216 (1881), с. 149 сл., 330-342.
73Към превода на П. Стоянов. Въстанието на Петър Делян в исландските саги, с. 42-44, са направени някои допълнения и корекции.
74П. Стоянов, цит. съч. с. 45-46.
75Гръцки извори за българската история, VI, с. 99.
76Пак там, с. 306.
77Советы и рассказы Кекавмена, с. 597.
78Adam Bremensis. Gesta Hamburgensis ecclesiae pontificum, p. 153-154.
79Ibidem, p. 159.
80Гръцки извори за българската история, I, с. 93, 99.
81Acta sancti Olavi regis et martyris. - In: Monumenta historica Norvegiae, p. 135-136.
82E. А. Мельникова. Культ св. Олава в Новгороде и Константинополе.- Византийский временник, 56 (81), 1995, с. 104 сл.
83K. Ciggaar. Harald Hardrada: His Expedition against the Pechenegs.-Balkan Studies, XXI (1980), p. 385-401, който c основание допуска тази възможност.
84М. Каймакамова. Две старобългарски летописни съчинения от XI в,- Исторически преглед, XXXII, 5 (1976), с. 88 сл. Известно съмнение у В. Тъпкова- Заимова и А. Милтенова, цит. съч., с. 93-94. За употребата на термина „руси бради“ във византийската апокрифна книжнина вж. A. A. Vasiliev. The Emperor Michael III in Apocryphal Literature. - Byzantina metabyzantina, I (1946), p. 247 sq.
85В. Тъпкова-Заимова и А.Милтенова, цит. съч. с. 198.
86Пак там, с. 118-120.
87Пак там, с. 125-127.
88Пак там, с. 167-172. Друга по-кратка версия е публикувана от А. Николов. Наблюдения върху цикъла старобългарски историко-апокалиптични творби οτ Χ-ΧΙ в.-Старобългаристика, XXI, 1 (1997), с. 105-106.
89А. Николов, цит. съч., с. 105.
90В. Тъпкова-Заимова и А. Милтенова. цит. съч., с. 160, бел. 19.
91Вж. цялостно изследване у П. Тивчев. За участието на българи във византийската войска през периода на византийското иго (1018-1185 г.).-Исторически преглед, XIX, 1 (1963), с. 79-93.
92Гръцки извори за българската история, VI, с. 99.
93G. Schlumberger. Lepopee byzantine a la fin du Xе siecle, III. Paris, 1895, p. 337.
94Пак там, с. 196. Ha този и други подобни факти обръща внимание П. Тивчев, цит. съч., с. 91.
95Гръцки извори за българската история, с. 16-17.
96F. Miklošich et J. Müller. Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana. V, Vindobonnae, 1887, p. 137.
97Гръцки извори за българската история, VI, с. 29-32.
98F. Miklošich et J. Müller, op cit., V, p. 47.
99A. Vasiliev. The Opening Stages of the Anglo-Saxon Immigration to Byzantium in the Eleventh Century.-Seminarium Kondakovianum, IX (1937), p. 37-70.
100Г. Острогорски. История на Византийската държава. София, 1998, с. 476.
101Ив. Божилов. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 238-233.
102F. Chalandon. Les Comnène- études sur I’Empire byzantin au XIIе siecle, II. Jean II Comnène (1118-1143) et Manuel I Comnène (1143-1180). Paris, 1912, p. 648-650.
103Латински извори за българската история, II. София, 1960, с. 359.
104Гръцки извори за българската история, VI, с. 191-193;338-339.
105Ал.Тончев. Италианските нормани и балканското население под византийска власт (1081-1100 г.).- Исторически преглед, XXXI, 2,1975, с. 27-38.
106Гръцки извори за българската история, VIII, София, 1971, с. 46.
107В. Тъпкова-Заимова и А. Милтенова. цит. съч. с. 108.
108Гръцки извори за българската история, VIII, с. 94; VII, София, 1968, с. 205.
109Латински извори за българската история, III. София, 1965, с. 16, 26, 74-75, 85-87, 91-92, 93-97, 98-99, 104-106 и др.
110Ал.Тончев. Италианските нормани на Балканите през XII в. (1100 - 1187 г.).- Исторически преглед, XXXIII, 3, 1977, с. 23 сл. ·
111Пак там, с. 24-25.
112Б. Недков. България и съседните ѝ земи през XII в. според Идриси. София, 1960; Ст. Кендерова и Б. Бешевлиев. Балканският полуостров, изобразен в картите на ал-Идриси, София, 1990.
113Ал. Тончев. Италианските нормани на Балканите през XII в., с. 31 сл.
114Eustathius metropolita Thessalonicensis, Opuscula. Ed. G. L. F. Tafel. Francotorti ad Moenum, 1832, p. 297. Немски превод в: Die Normannen (1185 n. Chr.) in der Augenzeugenschilderung des Bischops Eustathios, übersetzt, eingeleitet und erklart von H. Hunger. Graz-Wien-Koln, 1955, S. 113.
115Ив. Дуйчев. Проучвания върху българското средновековие. София, 1945, с. 44-51.
116Гръцки извори за българската история, XI. София, 1983, с. 27.
117Antiquités russes d’après les monuments historiques des islandais et des anciens Scandinaves, p. 401-445; O. Pritsak. The Origin of Rus’, vol. I Old Scandinavian Sources other than the Sagas. Cambridge - Massachusetts, 1981, p. 524, 526, 715.
118E. А. Мельникова. Древнескандинавские географические сочинения, с. 75 сл.
119Пак там, с. 76.
120Пак там, с. 94.
121Пак там, с. 62.
122Пак там, с. 134.
123Пак там, с. 144.
124Пак там, с. 105-107.
125Пак там, с. 113.
126Пак там, с. 117-118.
127Scriptores rerum danicarum medii aevi. Ed. J. Langebek et A. Hafniae, I - IX. Köpenhafn, 1773-1878; Monumenta historiae Norvegiae. Ed. G. Storm. Kristiania, 1880; Islandske annaler. Udg. G. Storm. Kristiania, 1888.
128Латински извори за българската история, III, с. 32-49. 
129Antiquités Russes d'après les monuments historiques des Islandais et anciens Scandinaves, p. 387. Вж. за тази битка публикувания неотдавна сборник „1396 - Никополската битка в съдбата на България, Балканите и Европа“, съставителство и редакция В. Гюзелев.София, 1999.
130Изкуството на викингите и техните предшественици - каталог. София, 1980, с. 45, обр. 96; Д. Овчаров. За смисъла и значението на един вид ранносредновековни амулети,-В: Сборник в памет на проф.Станчо Ваклинов, отг. редактор В. Гюзелев. София, 1984, с. 136-139.
131G. Feher. Les monuments de la culture protobulgare et leurs relations hongroises. Budapest, 1931, p. 71-73; П. Георгиев. Находка от „викингско време“.- Музеи и паметници на културата, XXVI, 3, 1986, с. 19-23.
132R. Рора. Knaufkrone eines Wikingerzeitlichen Prachtschwertes von Pacului lui Soare. - Germania, LXII (1984), S. 425-431.
133E. Piltz. Varangian Companies for Long Distance Trade-Aspects of Interchange between Scandinavia, Rus’ and Byzantium in the 11th-12th Centuries. - Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания, т. 87 (6), 1994, с. 90-93.
134Annalista Saxo.- Monumenta Germaniae Historica, Scriptores, VIII, p. 695.
135Altnordische Saga Bibliothek, VIII. Halle 1929, 42.
136E. А. Рыдзевская. Древняя Русь и Скандинавия в IX - XIV вв. Материалы и исследования. Москва, 1978, с. 157.
137В. Skaare. Heimkehr eines Warägers. Die Münzprägung Harald Hardrades in Dänemark. - In: Dona numismatica Walter Hävemick zum 23. Jannuar 1965 dargestellt. Hamburg, 1965, S. 110 ff.; Ph. Grierson. Harald Hardradaand Byzantine  Coin Types in Denmark.- Byzantinische Forschungen, I (1966), p. 124-138; M. F. Hendy. Michael IV and Harald Hardrada.-The Numismatic Chronicle, VII series, vol.X (1970), p. 187-197.
138Т. Тотев. Сребърна чаша c надпис от Преслав. - Известия на Археологическия институт XXVII (1964), с. 5-16.
139Същият, За един паралел на чашата на Сивин жупан от Преслав. - Археология, VIII, 1 (1966), с. 31-37.
140lv. Duičev. Les Normands a Byzance et dans la péninsule des Balkans, p. 206-207.; H. Геров. Речник на българский язик, ч. I (А-Д). Пловдив, 1895, с. 128.
141Н. Геров, цит.съч., 4.V (P-Я). Пловдив, 1904, с. 336.
 
 
X

Right Click

No right click