Българската култура във Франция през Желязната завеса (1958-1969)

Написана от Христо Милков
Посещения: 202

 

 

17.Живков Дьо ГолМотото на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура или съкратено, ЮНЕСКО, учредена 16 ноември 1945 г., е че „мирът e създаден не за да се нарушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на човечеството“. България става неин член през 1956 г. Напълно оправдано е да се каже, че културата е посланик на мира, защото тя преодолява дори и най-дълбоките граници, дава възможност да се преодолеят различията. Благодарение именно на нея в годините на най-свирепо разделение на света от непроницаемата Желязна завеса непозната България получава възможност да представи своите най-високи достижения още от древността до съвременността и то не къде да е, а в една от страните, чието име – Франция, означава марка за висша култура, изкуство и образование, и към която нашата интелигенция още преди Освобождението се е стремила, и от която е черпила опит и пример.

След завръщането на Шарл дьо Гол на власт през 1958 г. се осъществява рязък обрат по посока на укрепване на вътрешнополитическата стабилност, а икономиката и финансите са във възход. Във външната политика Франция отново заема полагащото й се място на велика сила, преследваща собствени национални цели във всички точки на света. Едни най-важните от тях са утвърждаването на водещата роля на Франция в обединена Европа и противопоставянето на американското влияние в Стария континент. Политиката на Генерала по отношение на Съветския съюз и Източния блок се заключава във формулировката „Европа от Атлантика до Урал”. В речта си, произнесена на 13 октомври 1966 г. на официалния обяд в Елисейския дворец по случай посещението на Тодор Живков във Франция той заявява: „Нашата епоха, т.е. епохата на нова Европа, която след толкова страдания и въпреки многото предубеждения, недоверия и недоразумения, има нужда от единия си край до другия от разбирателство и обединяване. Нашата епоха, т.е. епохата на такава еволюция, че една и съща наука, една и съща техника, един и същи прогрес ръководят съдбата на хората, каквито и да са идеологическите и политическите различия, които на пръв поглед ни разделят.”1

Това не са само празни думи, кухи фрази на любезности към държавен глава на чужда страна, произнесени на по официален повод, от които нищо не следва. В тях е облечена трайна външнополитическа линия. Що се отнася до нашата страна президентът заявява: „…България, страната на древните траки, която от самото начало пиеше от изворите на цивилизацията, България, която свързва някога византийския свят с романския, България, която принадлежи на славянското семейство, с което галите винаги са търсели разбирателство, България, която е свързващо звено между Изтока и Запада, България е призвана да бъде приятел на Франция […] За да помогнат на нова Европа, на съвременното развитие на световния мир, България и Франция имат всички основания да организират своето приятелско сътрудничество в политическата, икономическата и културната област.”2

Годините управлението на Дьо Гол се отличават с ускоряване на културния обмен между двете страни. Трудно е дори само да се изредят в една статия всички прояви на нашата култура и изкуство пред френската публика. Ще се опитам да изтъкна най-значимите – тези, които едновременно представляват националната ни идентичност и заедно с това представляват безспорни достижения на европейската цивилизация, и по своята стойност се радват на високо международно признание.

Kalojan desislavaПрез май 1960 г. в Париж тържествено се чества 700-та годишнина от създаването на стенописите на Боянската църква, които имат не само художествена, но и историческа и документална стойност, високи качества и неоспорим принос в европейската култура. 19 години по-късно те ще бъдат поставени под закрилата на ЮНЕСКО.

От май до септември 1960 г. е организирана изложбата „2500 години изкуство по българските земи”. Успоредно с представянето й са прожектирани 10 филма, като „Арбанаси”, „Несебър”, „Повест от Търновград”, „Древният Севтополис”, „Античният град Абритус”, „Бачковският манастир”.3 Наред с това някои от тях са представени видни български творци, като художникът Андрей Николов. Изложбата е отразена във вестници от ранга на „Летр франсез”, „Монд”, „Либерасион” и „Фигаро”. На откриването присъстват представители на френското Министерство на външните работи и на просветата, което трябва да внуши, че при полагането на двустранни усилия културните връзки биха могли да се развиват възходящо. За съжаление легационните служители отбелязват, че тя не е много посетена, но „най-добрите познавачи историци, археолози и служители на това изкуство посетиха изложбата. Ние действително показахме, че имаме своя история, свое минало, за което много малко хора знаят”.4 Забележително е, че в нея не е включен следдеветосептемврийският период. След приключването на изложбата в Париж, българското изкуство е представено в Мюнхен.

640px Sofia Panagyurishte Thracian Gold TreasureСензация предизвиква тракийската цивилизация, представена на изложбата „Съкровищата на българските музеи” от 30 януари до 2 юни 1963 г. Включени са такива забележителности, като Панагюрското и Вълчитрънското златни съкровища. По този повод Николай Шмиргела съставя специален каталог, а автор на предговора е Реймон Нансанта директор на частната галерия Шарпентие, в която тя е устроена. Последният свиква две предшестващи пресконференции, а всички всекидневници я отразяват. Ирина Григорова сочи, че поради ценността на археологическата сбирка френското Министерство на външните работи поема патронажа над изложбата и осигурява полицейски ескорт на експонатите до галерията, а пристигането им е заснето от телевизията и кинохрониката. „Предварителните инициативи по разгласяването дават неочакван резултат – по данни на организаторите около 120 000 французи посещават галерията, в това число журналисти, писатели, изкуствоведи, историци, политици, дори министър-председателя Жорж Помпиду”.5 Публикувани са над 1000 статии с отзиви, а радиото и телевизията излъчват няколко предавания за нея. Заявки да приемат експозицията се получават от Англия, САЩ, ФРГ, Белгия, Швейцария и Австрия.

Един от най-големите върхове, които българската култура завоюва във Франция в края на 60-те години на ХХ век, е свързан с честванията на 1100-годишнината от блажената кончина на покровителя на Европа Св. Константин Кирил-Философ през 1969-ма. Според докладите на посолството ни те са дали добра възможност и основа за инициативи и представяне във Франция на нашата култура през вековете. Съвсем справедливо ще бъде да се приеме, че 1969 съвсем не е случайна. Тя съвпада с два важни юбилея - 25 години от Деветосептемврийската „революция”, както и 120 години от рождението на легендарния поет-революционер Христо Ботев. В това отношение отбелязването на такава кръгла годишнина от смъртта на личност от калибъра на Св. Константин Кирил-Философ дава един успешен старт на честванията, свързани с 9 септември.

На 20 януари в Международната дипломатическа академия в Париж българският посланик проф. Владимир Топенчаров6 изнася доклад за мястото и ролята на Кирил и Методий за постиженията и ръста на славянската култура, за връзката между културите на славянските и западните страни. Във в. „Монд” от 14 февруари е публикувана голяма статия за светите братя. Тринадесет дни по-късно в Страсбург е проведено тържествено честване на 1100 годишнината от смъртта на Кирил в Славянския институт при Страсбургския университет. Акад. Петър Динеков изнася доклад на тема „Един голям хуманист от 9-ия век”. Местното радио и телевизия предават репортаж за честванията. В препълнената източноправославна руска църква в Париж на 2 март е проведена литургия и произнесено много добре приготвено слово за Кирил и славянската култура от архиепископ Л’Юлие. В края на март излиза от печат книгата на проф. Топенчаров „Св. Кирил – АВС дьо ла Ренесанс”, изд „Сегерс”. Според нашите дипломати това е много добре оформено луксозно издание, с научен принос в областта на изследването на културата на славянските и западните страни.

Лекторите по български език и култура във Франция запознават в хода на лекциите си студентите с делото на Кирил и Методий и техния принос за културата на славянските страни. Организирани са чествания за 1100 от смъртта на Кирил в голямата зала на ЮНЕСКО в Париж, за което е образуван комитет от видни общественици и учени, както Тази кръгла годишнина ще бъде отбелязана в университите в Лион, Тулуза, Клермон-Феран, сред българската колония. Публикуван е и специален брой на сп. „Франс-Бюлгари”.7

Може да се заключи, че организацията на честванията на 1100 от смъртта на Кирил е разгърната в много широк план, а проведените мероприятия са разнообразни и представят цялата значимост на делото на братята Кирил и Методий по един забележителен начин. В този смисъл те дават възможност да се представи българската култура и нейните постижения и тежест в план, далеч нахвърлящ националната рамка.

Освен постиженията на нашата култура и изкуство от древността и Средновековието, които определят облика на европейската цивилизация, във Франция са представени и творци, изпълнители, танцови състави, хорове, спечелили световно признание през съвременността. Ето какво си спомня проф. Павел Писарев8, който е кореспондент на в. „Работническо дело” от 1964 до 1968 г. във френската столица: „В Париж един след друг се изредиха знаменитостите на България по това време. В Гранд опера пяха Гюзелев, гостува Софийската опера с акапелно изпълнение на „Княз Игор”, видях сред публиката Марлене Дитрих, Андре Малро, Луи Арагон и Елза Триоле и куп други величия. Завъртях се около тях през антракта да ги питам най-нахално за впечатленията им: „О, българските гласове са прекрасни, а басът (т.е. Гюзелев) е велик певец.” Казах му го, за да го зарадвам, а той: „Аз си зная”. Браво на него, има самочувствие, без него артистът за къде е. Истински фурор предизвикаха нашите танцови състави и хорове, представящи българския фолклор. В най-престижни зали парижкият елит ставаше на крака и бурно аплодираше нашите народни песни и хора, народните носии. В Нотр Дам и в други катедрали български хорове пееха преди Коледа и Великден великолепни църковни песни. Повиши ни се самочувствието.”9

През целия разглеждан период забележителни успехи жъне Софийската филхармония. Важен е коментарът на нейно турне от октомври 1960 г., включващо Париж, Страсбург, Мюлуз, Лион и Ница на временно управляващия легацията М. Иванов: „…в продължение на близо две седмици в емисиите на радио Париж се споменаваше името на България и се чуваше българска народна и симфонична музика. Този факт има безспорно и политическо значение. От това следва да се направят изводи, а именно, че в западните страни по-лесно се възприема нашата културна пропаганда и ние трябва максимално да я използваме.”10

Квартет „Димов” неизменно е посрещан топло от френската публика. За пореден се представя блестящо с концерт в театър „Шан-з-Елизе” в Париж на 8 март 1969 г. Според печата „той е дошъл в отлична форма, притежава младежки ентусиазъм и плам, зрялост, техника и отлична музикалност и ще заеме място между най-големите международни квартети.”11

Софийският камерен оркестър същия месец изнася 8 концерта в столицата и други големи градове като Тулуза, Гренобъл. Концертът на 7 март в зала Пале д’Орсе-Париж е предаван пряко по радиото. В печата е отбелязано, че „този състав от млади даровити музиканти се характеризира с изключителна чистота на изпълнение, прецизност и прекрасен стил, че всичко това е постигнато благодарение на безупречното ръководство на младия диригент Васил Казанджиев. Смята се, че той може без съмнение да заеме едно от първите места между най-известните инструментални камерни оркестри, както по класически, така и по съвременни творби.”12

R 15001587 1585343663 4395jpegЕдин от най-големите успехи на българското изкуство и култура на френската сцена по време на управлението на генерал Дьо Гол постига танцовият състав и вокалният октет „Дружба” при Ансамбъла за народни песни и танци на БНА. Публиката е покорена от неговите изпълнения. За това може да се съди както по докладната записка от януари-март 1969 г. от посолството на НРБ, така и от публикациите в печата. Той изнася цели 68 концерта от 22 януари до 31 март 1969 г. в Парижка област, Компиен, Халуен, Дюнкерк, Руан, Шербург, Орлеан, Хавър, Кан, Клермон-Феран, Лион, Дижон и много други градове от Северна, Южна и Средна Франция. Програмата се отличава със забележително разнообразие: възрожденски и революционни песни, партизански и военни песни, руски и френски песни, ръченица, шопската сюита, танцът „По полята на Добруджа”, военният танц „Нашият взвод”, съветският военен танц „Войнишка дружба” огласят препълнените зали. Публиката бурно акламира певческото и танцовото изкуство на българските армейци. Всяко изпълнение е придружавано от много ръкопляскания и настойчиво желание да се повтори. Те са приети топло и радушно дори и в градовете като Компиен, където публиката е известна като твърде хладна и сдържана. Кметът на Компиен, Льожандр – бивш депутат и министър, отправя много топли слова към представителите на Посолството и Ансамбъла. Той казва: „Ние приемаме с радост представителите на българската армия, като пратеници на мира и приятелството на нашите народи. Ние сме чували и други песни, на други армии, придружени с тропота на ботуши, които ние не искаме да си спомняме (намек за немските войски – б.а.). Вашите песни са чудесни. Имах възможност да ги чуя и ми харесаха много. Вашите песни са чудесни”.13 Френската публика се стреми и в лични контакти със състава да изрази чувствата си. Продадени са хиляди грамофонни плочи и са разпространени над 8000 дипляни с материали за България, както и над 300 афиша.

Турнето е широко отразено в средствата за масова информация. На 25.01.1969 от 14.00 до 14.35 по първи канал на телевизията е излъчена специална програма. Трудно може да се обхване в няколко изречения цялата пъстрота и разнообразието на материалите, които отразяват представянето на Ансамбъла на БНА. Става дума за статии, публикувани както в столицата, така и в по-големи и в по-малки градове, като веднага трябва да се подчертае, че провинциалният печат има изключително роля върху формирането на общественото мнение. Ето само някои от тях: в. „Репюбликен”: „Този ансамбъл…подкупва не само със своите военни и фолклорни танци със заразителен ритъм, но още и със своя хор, солисти от изключителна класа, изпълняващи по възхитителен начин български народни, маршови и войнишки песни…” От своя страна в. „Маси актюалите палезо” го представя още от самото му създаване, кои страни е посетил, какви награди има, колко концерти е изпълнил и по-нататък пише: „Популярността на песните и танците на българския ансамбъл днес е огромна…Що се отнася до хора, до изключителните качества на български армейски октет, той е световно реномиран…Техният репертоар беше специално подготвен за това турне във Франция”. Ето и оценката на в. „Журнал дьо Кантон”: …Целият спектакъл беше едно смайване, едно удоволствие. Движенията, грацията на танцьорите и танцьорките, духовитостта и поезията на сюжетите, вокалните качества на изпълнителите на хоровия ансамбъл, виртуозността на музиката, най-сетне целият ансамбъл ни държа няколко часа на отмора и истинско удоволствие…” Само в едно изречение в статията, публикувана от в. „Либерасион кампан” се изразява неподправен възторг: „…Каква красота, каква свежест е изразена в танца „По полята на Добруджа…”14

В българското посолство са получени общо 300-350 статии, някои от тях много големи. Тази цифра достатъчно красноречиво говори за огромния успех на Ансамбъла на БНА във Франция.

Може да се заключи, че само за първите три месеца на 1969 г. едни от най-големите достижения на българската култура и изкуство са представени във Франция, като тук се включват изпълнения от световна класа, делото на братята Кирил и Методий, като стремежът винаги е бил да се изтъкне неговата международна значимост и непреходност. Според служителите на посолството „тези инициативи имат културен и подчертано политически характер. Те допринасят за разширяване на положителната представа за нашата страна, за нарастване на нейната популярност сред френската общественост, за разширяване кръга на приятелите и за повишаване интереса към България като културна и миролюбива страна.

Щастливо съвпадение се получи, като в къс период от време на френската общественост бяха представени голям брой спектакли от фолклорни песни и танци, изложба с творби на наши художници, значителен брой прожекции на филми за България, сказки. Заговори се нашироко за славянската и българската култура, което дава като цяло сравнително добра представа за ръста на нашето изкуство, за постиженията на нашата страна, за облика на България.”15

Много важна роля за осъществяването на сближаването между България и Франция изиграва съхраняването на френски военни паметници на наша земя. Френската Легация в София „поднася почитанията си на МВнР и има чест да му съобщи, че Главният комисар за възпоменателните паметници от войните и от съпротивата в Париж, който контролира поддържането на възпоменателните паметници, издигнати от френското правителство или от френските общности в чужбина, поиска от Легацията един списък от паметниците в чест на френски военни подвизи, издигнати от Франция в България.”16

Един от тях е надгробен камък, поставен от моряците на парахода „Монтебелло” в памет на 300-те члена от екипажа му, жертви на холерата във Варненския залив през 1854 г. Той е издигнат в местността „Карантините”. Паметникът на загиналия френски екипаж на френския военен кораб „Монтебелло” в местността „Карантината” край град Варна е преместен по решение на ГНС-Варна в местността „Траката”, непосредствено по пътя за курорта „Златни пясъци”. Причините за преместването му са опасността от разрушаването му поради свличане на пластовете на морския бряг, извършване на някои мероприятия за укрепване на брега, както и от градоустройствения характер. Паметникът е преместен грижливо, на подходящо място и е възстановен в същия си вид. Преместването му не е единственият случай. Поради изтъкнатите вече причини са изместени някои български исторически паметници, като този на загиналите воини през 1912-1913 г. и др.17

Единственият паметник, посветен на храбростта на френските войски е този, намиращ се край град Лом, разрушен през 1944 година по време на бомбардировките. Той е бил издигнат в чест на 175 пехотен полк, който е успял да предотврати дебаркирането на една австрийска група монитори на Дунавския бряг през 1918 г.

Домът на поета и общественик, член на Френската академия Алфонс дьо Ламартин, където той е отседнал през 1833 г. в Пловдив е превърнат в къща-музей. Причината в София да желаят да изразят уважение към неговата личност е топлото чувство, с което той описва българския народ, неговата поддръжка за края на Османската империя, посочването на готовността на българите за независимост и обявяването на пълната му подкрепа за това им въжделение. Ламартиновата къща е обявена за паметник на културата.

Документите от МВнР дават възможност да се заключи, че официалният културен обмен между двете страни по обем е почти четири пъти по-голям, в сравнение с този с другите западни страни, с които имаме подписани планове – Англия, Италия, Норвегия, Швеция, Гърция. Важна роля за това играе симпатията към френската култура на личности на ръководни постове. Наред с това има и изтъкнати творци – френски възпитаници и специализанти – Марин Големинов, Любомир Пипков, Цанко Лавренов, Илия Петров.

Не става дума само за количествени показатели. Най-доброто, което България е сътворила, е представено пред взискателната френска публика. Може да се обобщи, че през разглеждания период е настъпило истинско културно отваряне към Франция.

 

1Цит. по: Писарев, Павел. От нашия кореспондент…С., 2010, с. 8.
2Пак там.
3АМВнР, оп. 17, дело 54, а. е.955, л. 103.
4АМВнР, оп. 14п, а. е. 832, л. 5, 14, 23; а. е. 837, л. 99; оп. 16п., а. е.951, а. е. 951, л. 4, 50, 71; а.е. 970, л. 52, 88; оп. 16, а. е. 683, л. 168; оп. 17, а. е. 965, л. 116; ЦДА, ф. 363, оп. 8, а. е.374, л. 250. Цит. по: Ирина Григорова. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал дьо Гол (1958-1969)”. С., 2009, с. 243.
5Григорова, Ирина. Цит.съч., с. 266.
6Топенчаров, Владимир (1905-1997), български журналист, историк и политик, академик. Главен редактор на в. "Отечествен фронт" (1944-1958), директор на печата към Министерството на външните работи (август 1945 - октомври 1949), генерален секретар (1 юли 1955-1957) и председател на Съюза на българските журналисти (1957 - януари 1958), посланик на България във Франция (5 ноември 1964 - 18 декември 1972), посланик на България в Холандия, със седалище в Париж (16 септември 1965-1968), член на Централния комитет на Българската комунистическа партия (19 ноември 1966 - 2 февруари 1990), депутат в 7-ото и 8-ото Народно събрание (1976-1986). Той е автор на книгите "Българската роля в историята на европейската цивилизация" и "Богомили и катари - две жарави, един пламък", публикувани на френски от парижкото издателство „Сегерс”.
7АМВнР, оп.99, преп. 2475, л. 155.
8Писарев, Павел – журналист, публицист, два пъти директор на БНТ /1970-1971, 1990/, заместник и първи заместник министър на културата /1971-1983/, ст.н.с. д-р на социологическите науки.
9Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. С., 2011, с. 269-270.
10АМВнР, оп. 16п, а.е. 952, л. 1-5. Доклад от Владислав Видинов – първи секретар при легацията в Париж, 3 декември 1960 г. Цит. по: Ирина Григорова. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал дьо Гол /1958-1969/”. С., 2009, с. 242.
11АМВнР, оп. 17, дело 55, преп. 2475, л. 166.
12Пак там, л. 166.
13Пак там.
14АМВнР, оп. 25, дело 99, преп. 2427, л.155-156.
15АМВнР, оп. 25, дело 99, преп. 2475, л. 166.
16АМВнР, оп.18, дело 81, преп. 1355, л. 4
17Пак там, л. 8, 10, 12, 23.

 

X

Right Click

No right click