Индекс на статията
ХРИСТО МИЛКОВ
ДЬО ГОЛ Е
ИСТОРИЯТА
Въведение
СКОКЪТ В ИСТОРИЯТА
„Последният велик човек в Историята“1. Това е само едно от ласкавите определения, които признателните сънародници дават на Генерала. Според проучването „Седемте велики" на френското списание „Експрес" от 1991 г., осъществено във връзка със стогодишнината от рождението му на 22 ноември 1890 г., Дьо Гол е най-великият човек на планетата. Това е мнението на 97% от анкетираните. Той „загърбва" такива личности като Майка Тереза - символ на милосърдието, Джон Кенеди, олицетворил „разведряването", Уинстън Чърчил, оглавил самотната борба на Острова срещу нацизма, папа Йоан Павел II, канонизиран за светец, Михаил Горбачов - „лицето" на преустройството и гласността, Лех Валенса - работникът от гданската корабостроителница, станал водач на „Солидарност" и достигнал до президентския кабинет... В това проучване отговорът „не го познавам" набира нула точки за трима души - за Шарл дьо Гол, за тогавашния президент Франсоа Митеран (на 13-то място в класирането) и за Адолф Хитлер.
Почти двадесет години по-късно, съвременните французи продължават в същия дух на възхищение към Генерала: „Дьо Гол не е исторически лидер, той е Историята", „гигант"2.
Човекът от 18 юни, Генералът на Франция, или просто Генералът, Спасител, Обединител, Олицетворение на нацията и родината, Месия, създател на агресивна контрамитология, насочена срещу маршал Петен... Това не е ли твърде тежък товар за един човек? Едни Спасители „спасяваха" страните си, като вкарваха в гроба, зад решетките или в лагери милиони, други не можаха да спасят дори себе си и краят им бе спасение за народите... А след смъртта на Дьо Гол дори противниците му, които само преди година се радваха, че си отива от президентския пост, се питат: „Сега какво ще правим без него?"
Всяка митология има своя „Ден първи". Тогава нейният герой се „легитимира". Разбира се, той не престава да бъде човек със своите радости и болки, вкусове и страсти. Но биографията му престава да бъде обикновен низ от събития - тя става „героична биография". Дотолкова, доколкото всяка епоха е белязана с определени исторически жалони, някои от които определящи, както за света, така и за всяка страна. Всяка национална история има своите повратни моменти и близостта на дадена личност до тях би повлияла върху тяхното митологизиране. Приносът ѝ в едни ключови събития създава основа за мнения, че тя може да играе важна роля във всякакви подобни ситуации и да се стигне дотам, че единствено тя може да се справи с подобен товар. Това налага подчертаването на дори незначително участие в едни събития и старателното прикриване на участието в други.
Болестите на един митологичен герой престават да бъдат обикновените човешки болести със значимост за самия него и близките му; пропагандата, колкото може, ги укрива, а след това „за радост" на цялата нация обявява например успешния изход от операцията или пък подробно разказва как водачът се бори със смъртта и все още има надежда (за него и за всички хора), независимо че той от няколко дни е умрял, но народите по света трябва да свикнат, че вече няма да го има.
„Първият ден" на голистката митология е 18 юни 1940 г. На тази дата бригадният генерал с временно назначение, убеден в престъпния характер на правителството на маршал Петен, поискало предния ден примирие от вековния враг, уверен, че той е човекът, който трябва да спаси Франция, се обръща с призив към французите да не прекратяват съпротивата и ги кани да се присъединят към него в Лондон, за да продължат войната. Още на следващия ден говори на вълните на Би Би Си от името на Франция, за да стигне съвсем скоро до кралското „Ние".
Макар че първият мит от неговата митология е „18 юни", като самият текст на обръщението му от тази дата също се е превърнал в мит, Шарл дьо Гол доста по-рано започва да изгражда образа си. В неговия характер има редица черти, а в личността му се откриват качества, които допринасят за създаването на „героичния" му облик. Благоприятна почва за формирането на съзнанието за изключителност у него е както семейната му среда, така и по-късното обкръжение, в което попада в хода на образованието и служебната си кариера. Осъзнаването на собствените достойнства, потвърдени от другите и особено от хора, приемани от самия него и от обществото за авторитети, потвърждаването на верността на преценките му по глобални въпроси, както и на военната му доктрина, отхвърляна от политическия и армейския елит, също са сред факторите, които ще „убедят" Дьо Гол, че е натоварен с особена мисия.
Очевидно е, че при анализа на бъдещия „Човек от 18 юни" трябва да се проследи както човешкото, така и „героичното" измерение. Периодът до деня на „легитимирането" му като митологичен герой е избран, защото все още не е дошла катастрофата, която създава повишено търсене на митове, и то на точно определени - Спасители и Обединители. Тогава победената и унизена нация има нужда от кумири, които ще ѝ вдъхнат увереност в собствените сили и да я изведат до победата. Бригадният генерал с временно назначение още не е станал Генералът. Никой още не е дошъл при него, за да му се представи на разположение, готов да приеме всякакво поръчение, както се случва след създаването на „Свободна Франция". Освен това едно е отношението на свидетели, които виждат пред себе си герой, или съответно анти-герой, предварително подготвени да се срещнат и общуват с такъв, и съвсем друго, когато пред тях е обикновен човек като тях самите. То се отразява върху достоверността и обективността на „показанията" им. Много трудно би могла да се изгради изчистена от „героичното" напластяване представа за човешкото у героя. Пристигайки на 17 юни 1940 г. в Лондон, Дьо Гол е почти на 50 години - напълно изграден като личност с формиран характер и с утвърдени качества. Съществуват достатъчно свидетелства от това време, които могат да дадат представа за тях, а и да послужат за коректив за по-късните данни, които е възможно да бъдат съзнателно или несъзнателно изменени, за представите, създадени под влияние на следващи събития и прояви на бъдещия Генерал на Франция, или на хора, променили мнението си за него.
Един от сериозните фактори на формиране на Шарл дьо Гол както за неговия характер, така и за възгледите му, е семейната среда. Мнозина смятат, че той е бил като портрет на майка си: същата чувствителност, скрита под ледената маска на невъзмутимостта, същият темперамент, в който се смесват уравновесеност и нервност, същата внезапна избухливост3. Синът му Филип дьо Гол си спомня за баба си Жан, че е била набожна и родолюбива4. Скриването на истинската същност и чувствата е „патент" на митологичните герои. Даже може да се каже, че животът под маска се превръща в техен истински живот, до такава степен се срастват с нея.
„Що се отнася до светогледа, културата, начина на мислене, той явно бил син на своя баща"5. Анри дьо Гол, преподавател по философия, история и математика в йезуитски колеж в Париж, не пренебрегва нищо, което да обогати формирането на това дете, „което вече изглежда различно от другите"6. Много отрано баща му открива на Шарл творбите на Морис Барес, Анри Бергсон и Шарл Пеги. Семейството се смята за „либерално-католическо", драйфусианско и се присъединява към републиката. Най-големият син е неговият фаворит. Още от най-ранна възраст Шарл дьо Гол се възприема като различен. Ето какво пише той за себе си, когато е 15-годишен: „В Париж и в другите големи градове радостта беше огромна. Градът, който отдавна не вярваше в спасението на Франция, премина от най-голямо отчаяние към най-голям кипеж. Организацията във Франция бе изградена със светкавична бързина. Генерал Дьо Гол бе поставен начело на 200 000 човека и 518 камиона. Той знаеше, че му предстои решаваща битка, защото цяла Европа бе отправила очи към стените на Мец". Времето е отвратително - месец февруари. Но французите се бият като смелчаци, преди всичко защото, сякаш по случайност са войниците от 43. линеен, полкът от Лил, където е роден авторът на това предвиждане („Германската кампания", 1905)7.
Тези редове не могат да се обяснят само с влиянието на семейната среда или рано проявените лидерски качества още в детските игри, в които той винаги е начело и командва „френските войски". Мец е болка за цялата нация - символ на поражението от Френско-пруската война от 1870 г. и на откъсването на Елзас и Лотарингия. Времето след тази дата е белязано с национализма и със стремежа към реванш. Повечето хора се „ограничават" в мислите си да бъдат войници на Франция. Шарл дьо Гол обаче, още на 15 години се вижда като главнокомандващ и свързва името си не само с величието на Франция, но и на цяла Европа. На 15 години пише за себе си като за генерал Дьо Гол, спасител на Франция и на цяла Европа, чиято поява предизвиква огромна радост и преминаване от най-голямо отчаяние към най-голям кипеж. В своите „Военни мемоари" (т. 1) Генералът пише: „Нищо не ме поразява повече от нашите национални успехи, ентусиазмът на народа при преминаването на руския цар, парадът на Лоншан, чудесата на изложението, първият полет на нашите авиатори. Нищо не ме натъжаваше повече от нашите грешки, които моето детство откриваше на лицата на тези, които ме ограждаха"8.
Жак Шабан-Делмас дава много интересно свидетелство за възпитанието и нагласата на бъдещия Спасител: „Когато бях малчуган, майка ми ми внушаваше: „Никога не забравяй, че аз съм ти майка, а майка ми, това е Франция." И това сложи отпечатък върху целия ми живот. Дьо Гол, който беше 25 години по-стар от мен, е възпитаван точно в тази патриотична традиция. Освен това като човек вярващ, католик, той говореше за Франция като за Богородица"9. Шарл дьо Гол получава мощен заряд от патриотизъм в семейството и от събитията до Великата война, пречупен през монархизма. Той е възпитаван да помни и почита дедите си, помагали на кралете да създават Франция.
Родът Дьо Гол е много стар и има документи, че още от 1210 г. крал Филип Огюст подарява на Ришар дьо Гол, негов оръженосец, имение в Елбер-ан-Бре - най-старият известен негов представител. Векове наред те играят роля в историята на Франция, почти винаги, като патриоти, защитаващи отечеството от нашественици. Открива се следа към 1420 г. от един Жан дьо Гол, който е споменат в битката при Азенкур (1415), а след поражението в продължение на две години се съпротивлява на англичаните при отбраната на град Вир, Западна Нормандия, и който после ще отиде в изгнание в Бургундия. Пра-пра-прадядо му, Жан Баптист дьо Гол, е кралски съветник. Прадядо му, Жулиен Филип Дьо Гол, пише популярна история на Париж. За десетия си рожден ден малкият Шарл я получава като подарък и по-късно я чете и препрочита10. Може да се каже, че генеалогията е била семейна страст във фамилия Дьо Гол, като един от тях, който се интересува от нея, е и Шарл дьо Гол. В скорошна и добре документирана книга от 2009 година Жил Патре изостря вниманието си върху темата „Дьо Гол и Бургундия". В тази френска провинция родът има много разклонения. Дядото на бъдещия Генерал, Жулиен дьо Гол (1801-1883), бивш ученик на Екол дьо Шарт, е първият от това семейство на дребни благородници, чиито продължителни изследвания в архивите му позволяват да открие през вековете различните начини на изписване на името им (de Gaule, de Gaules, de Gaulle и пр.)11.
Баща му, лейтенант от подвижната гвардия, сражавал се с прусаците, обсадили Париж, и ранен в боя около градчето Стен, се нарича „тъгуващ монархист". В техния дом 14 юли се смята за „ужасна дата, страхотна дата, жестока дата" (Анри дьо Гол) и „Марсилезата" никога не прониква у тях12. В семейството се преплитат силната религиозност на майката с национализма на бащата, от когото бъдещият глава на „Свободна Франция" наследява вкуса към дисциплината и свободата, съзнанието за дълга към Родината и верността към нея. Възпитавани в строг морал и жертвоготовност, дъщерята и четиримата синове ще бъдат като баща си: носталгични монархисти, усърдни патриоти, хора на дълга13. Израснал в среда, в която монархическите възгледи са нещо естествено, не е чудно, че Дьо Гол избира армията като място за осъществяване на своите нравствени и политически виждания. В републиканска Франция именно армията и църквата са институциите, запазили консервативната си същност.
Дьо Гол учи в йезуитския колеж на улица „Вожирар" в Париж, основан от Братята на християнските училища на енорията „Свети Тома Аквински". По време на политическата криза през 1905 година, възникнала след приемането на закона за разделянето на църквата от държавата, според който се забранява на религиозните конгрегации да преподават в училищата, през 1907 г. се премества в Белгия в основания от парижките йезуити колеж „Светото сърце" в Антоанг. Това е първият му опит в изгнание. Следва лондонският.
Братът на бъдещия свещеник Пиер дьо Шарден Таян си спомня за своя съученик в колежа: „В учебните зали Шарл дьо Гол беше по принцип вглъбен и мълчалив..." При него е ставало дума за „по- универсални и по-високи идеи. Той ни превъзхождаше"14. Макар и доста отдалечено във времето, далеч дори от смъртта на Генерала (9 ноември 1970 г.), това свидетелство, „засечено" с други подобни, разкрива някои особености на характера и вижданията на Дьо Гол. Докато е в Белгия, от 14-та до 21-годишната му възраст, когато Франция е разделена на привърженици и противници на Драйфус, един човек ще окаже много силно влияние върху него - преподавателят му по история, йезуитът отец Огюст Бютен15.
След като завършва подготвителните класове в престижния частен колеж „Станислас" в Париж, през 1908 година е приет от първи път в Сен-Сир, но 119-ти от общо 221 души при 800 кандидати. Тъй като няма навършени 19 години, съгласно тогавашния правилник трябва първо да води в продължение на дванадесет месеца живот на редови войник. Избира 33. пехотен полк, разквартируван в Арас. Там е повишен в капрал, не повече. Неговият капитан обяснява: „Как искате да назнача за сержант момче, което се чувства на мястото си единствено като Конетабъл!" Някога Конетабълът е бил единственият господар на армиите след Бога и краля. В Сен-Сир съучениците му, сред които бъдещият маршал Алфонс Жуен, ще го нарекат „Великия Конетабъл". Някои от прякорите му ще бъдат не толкова доброжелателни - като „Двойния Метър" или „Аспержата", други са направо зли - като „Сирано", „Глупав-на-Ръст", „Големият Аспарагус" или „Бойният петел". Завършва блестящо на 13. място и по право може да избере всеки род войски, а тогава най-престижна е кавалерията. Той обаче предпочита пехотата, защото смята, че тя ще изнесе следващата война, и отново се връща в 33. полк. Новият му полковник ще бъде Филип Петен16.
Вижда се, че Шарл дьо Гол понася много обиди заради ръста си - 193 см, като за това време за днешния среден ръст - 170 см, се смятал за висок. Той е бил, или се е смятало, че е бил болен от синдрома на Марфан17. Другият повод за отправяните към него стрели е твърде високото му самочувствие и самомнителност. Третият - любовните му преживявания.
След избухването на Първата световна война за по-малко от две години той получава три ранявания. Първото - в коляното, е през август 1914 г., в Белгия. Другото - в Аргон, в ръката, през март 1915 г. И третото - пред Вердюн, в бедрото. По повод на последното злите езици на противниците му от крайната десница около 60-те години на ХХ век ще го обвинят, че е вдигнал бяло знаме, за да се прекрати огънят по време на кърваво сражение, в което германците са обхванали в клещи ротата му. Тези слухове обаче бързо са потушени. Когато печатът от шестдесетте отново ги подема, Дьо Гол ще се задоволи само да повдигне рамене - непроницаем, какъвто е според многобройните свидетелства за неговото поведение в бой18. На фронта се проявяват някои качества на личността му, които се превръщат в част от опората на митологията му. „Ако 33-ти полк беше блестящ пред Дуомон, той го дължи не на своя полковник, а на предвидливостта на капитана на 10. рота" (изпратена да прикрива най-опасния сектор на фронта при Вердюн; четиридесет години по-късно новобранци още са правили упражнения по разминиране на този участък), спомня си командирът на полка полковник Буд'Ор. По-късно добавя: „Аз бях вече голист през 1916 г."19 Ако последното „признание" може да бъде прието с твърде голяма резерва, то първата преценка на полковника отговаря на истината, като се вземе предвид описанието на обсадата на Вердюн от германските войски, командвани от кронпринца, и конкретно боя, в който е ранен капитанът на 10. рота. Изпаднал в безсъзнание от обилната кръвозагуба, след като бедрото му е пронизано с щик, той е пленен. Сметнат е за загинал на бойното поле и е споменат в заповед по армията, подписана от неговия полковник Филип Петен, според която му се присъжда орденът на почетния легион посмъртно. Заповед, която никога не е била нито променяна, нито отменена: „Капитан Дьо Гол, командващ рота, известен със своята висока интелектуална и морална стойност; тогава когато неговият батальон бе подложен на ужасна бомбардировка и враговете достигнаха ротата от всички страни, той вдигна хората си на жесток щурм и страховит бой тяло в тяло, единственото решение, което той прецени за възможно със своето чувство за войнска чест. Падна в мелето. Безподобен офицер от всяка гледна точка“20.
Интерниран е в различни лагери в Германия и в Австрия и се завръща през 1919 година във Франция, където ще открие своя бивш полковник в Генералния щаб с маршалски жезъл. Шарл дьо Гол не може да се примири с мисълта да бъде пленен. Пише на сестра си: „Можеш да прецениш мъката ми да свърша така тази кампания!" Но той не е човек, който би приключил толкова бързо. Към „героичната" му биография се добавят и пет опита за бягство, кой от кой по-смели и по-изобретателни, в продължение на две години. Единият път изминава 200 км пеш, при втория - издълбава стъпала в шестметровата крепостна стена преди да се прехвърли от другата страна с въже, 3 0 метра надолу, още един път - като пързаля дългото си тяло в кош с мръсно бельо21.
Според негови съвременници той притежава неукротима „сила на волята", „остро чувство за реалност", „усещане за историята", „дарба за предвиждане". Всички тези качества в собствените му очи, а и в очите на околните издигат стойността му и му създават съответното самочувствие.
Военният свещеник на Четвърта бронирана дивизия, командвана от Дьо Гол, абат Буржон, също свидетелства за неговата „желязна воля" и за силното му въздействие върху подчинените22. Когато определя начина, по който той ръководи операциите и дава заповедите, абатът говори за „убедителната яснота" и за „операционното му пророчество"23. Неговият дневник разкрива интересното преплитане на човешкото и „героичното" в личността на полковника. При една бомбардировка, когато военният свещеник иска да се скрие в избата на замъка, в който е разквартирувана частта им, или поне да застане под рамката на вратата, Дьо Гол толкова спокойно си пуши цигарата, че абата го досрамява да си покаже уплахата. „Той отгатна: „Какво, Вие имате вяра, а треперите..." (запис от 5 юни 1940 г.)24. Има много случаи като този, в които бригадният генерал (произведен на 1 юни 1940 г.) не показва страх, въпреки че съществува реална опасност за живота му. Абатът описва бомбардировка, при която на няколко метра от тях пада бомба и не избухва. Дьо Гол не помръдва от мястото си (разбира се, той може да е сразен от страх, но не го показва - б. а.).
В боевете по време на Втората световна война с оскъдни средства, с неокомплектована дивизия, в която част от танковете нямат радиостанции и връзката помежду им трябва да се поддържа с флагове, при липса на артилерийска и авиационна подкрепа, той извършва смели атаки. Дори предните му танкове достигат на два километра от командния пункт на Хайнц Гудериан.
Бъдещият генерал Пол Юар си спомня за него, че е упражнявал независимо, изключително авторитарно и егоцентрично командване, основано на убеждението, че неговата преценка при всички обстоятелства е най-добрата, ако не и единствено възможната. Това го кара да се съмнява в сведения, неподхождащи обаче на представата, която вече има за неприятеля25. Наложил своята „желязна воля" и въвел атмосфера на строга дисциплина и безпрекословно подчинение, Дьо Гол се утвърждава също с крайно внимание към личността и кариерата на всеки един от подчинените си в Четвърта бронирана дивизия, с прецизността, с авторитета и с възприетите „дистанции" - надменност, тайнственост, лаконизъм", пише Жан Лакутюр в първия том на една от най-пълните биографии на Генерала „Бунтовникът"26. Както отбелязва авторът, напълно според портрета на водача, който той е скицирал в книгата си от 1932 г. „Острието на шпагата". На основата на поведението, отношенията с другите, написаното от него, може да се каже, че през периода до 1940 г. Дьо Гол постепенно си е изградил една представа за „вожда", който е необходим на Франция, и това не е само абстрактен идеал, а образ, който самият той следва и с който постепенно се слива.
Неговото самочувствие и чувството му за превъзходство имат обективна основа. Редките му качества са забелязани от бъдещия му противник, преди това покровител, командира на 33-ти полк, разквартируван в Арас, полковник Филип Петен: „...Изявява се още от началото като офицер с истинска стойност, който дава най-добри надежди за бъдещето" (1913 г., първи семестър); „много интелигентен, обича страстно професията си, достоен за всякакви похвали" (Арас, 1 октомври 1913 г.)27. Преценките на Петен се покриват с данните от военното досие на Дьо Гол от главата „Детайлни наблюдения". Той е отбелязан като „офицер със забележителна храброст", „много горд и много смел", един офицер от „най-завършените", „превъзходен", „упорит работник". Определен е като „скромен", но и с „малко надменно държание" (втора година от стажа след едно пътуване на щаба за производство, полковник Моаран)28. Може би неговата „скромност" е по-скоро характерната му мълчаливост, вглъбеност и неконтактност. А „малко надменното държание" е твърде меко казано. В него се отразява чувството за превъзходство, което обаче е резултат от оценките, които получава, и от сравнението с околните.
Стъпка по стъпка у Дьо Гол се оформя съзнанието за бъдещата му роля в историята на Франция. Докато е в плен, за него се чуват противоречиви оценки. Едни казват: „Безчовечен, горделив, с луда амбиция". Други, като другарят му от плен Рьоми Рур, си спомнят: „Ние всички виждахме в негово лице бъдещ голям военачалник, бъдещ майстор на военното изкуство, преподавател по стратегия и тактика, който ще накара хората да говорят за него"29. Това „всички" малко смущава и навява съмнение за късно митологизиране. От друга страна, това, което казва Рур, се сбъдва. Факт е, че Дьо Гол изнася пред военнопленниците лекции по стратегия и тактика. Още тогава, в офицерския лагер „Инголщад" - форт IX, той развива тезите за офанзивата и за ролята на бронираните части.
„Малко офицери са на „ти" с Дьо Гол. Едни ще оценят по достойнство този офицер с превъзхождаща интелигентност, отворен към бъдещето, с безупречност, с любезност и с голяма чувствителност. Други ще го намерят надменен, изпълнен с превъзходство и с амбиция, лишен от човечност. До смъртта си едни ще казват: аз съм голист от 1916 г. А другите: аз съм антиголист от 1916 г.30" Според мен подобни оценки са породени от доста по-късна митологизация. Основните понятия и постановки на голизма се избистрят по време на Втората световна война и след нея. Маската на студенина ще покрие чувствителността от очите на тези, които ще го намерят лишен от човечност. Наличието на всички останали качества е потвърдено от различни източници.
„Жив интелект, широка обща култура, находчив, точен поглед върху терена, решителен, трудолюбив" - такава е оценката след първата година във Висшето военно училище. „Много развита личност, високо самочувствие (...), висок успех във всички родове войски, интелигентен, възпитан и сериозен офицер, блестящ и находчив, много надарен, с много качества"31. За такава характеристика всеки военен би могъл само да мечтае. Това е още един етаж в изграждането на самочувствието му, още едно потвърждение и признание за неговите способности. Тя обаче едва ли е изненада за Дьо Гол. По-скоро е нещо очаквано за него, нещо, което му се полага. Издигането съответно на най-високите стъпала на военната йерархия (достъпни за един випускник на Висшето военно училище!) също трябва да му бъде осигурено. Но трудно може да бъде иначе, когато сред обкръжаващите го има такива, които мислят за него така, както капитан Шовен: „Що се отнася до интелигентността му, неговото превъзходство е почти толкова очевидно, както и културата му. Ако неговите очи са широко отворени навън, и то повече към вещите, отколкото към хората, изглежда, че той живее интересен вътрешен живот"32.
Когато на излизане от Военното училище получава неблагоприятна атестация от преподавателя си полковник Моаран, ръководител на катедрата по тактика, и е назначен не в Генералния щаб, където отиват обикновено най-добрите випускници, а само в щаба на Рейнската окупационна армия, в Майенс (1924 г.), Дьо Гол е разгневен. С безкрайна самоувереност той заявява: „Тези от Военното училище! Аз ще се върна в тази мръсна кутия само като комендант на училището! И ще видите как всичко ще се промени!"33 Филип Петен, избран за кръстник на сина на бъдещия Генерал, дори ще се намеси, за да получи добра оценка на излизане училището, където ще го обвинят заради безочливите му забележки и заради държанието му като „крал в изгнание". Този млад офицер го привлича. Маршалът иска да му даде удовлетворение и организира прочитането на лекции пред потресените преподаватели. „Слушайте, драги, колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че тази работа с Дьо Гол е също толкова чудовищна, колкото една съдебна грешка (причина за тази атестация са острите му конфликти с полковник Моаран по време на следването по въпросите на тактиката - б. а.). Еранг (комендант на училището - б. а.), Вие ще организирате прочитането на цикъл лекции, които ще произнесе Дьо Гол. Неговото класиране е скандал. Искам да дам урок на някои от неговите преподаватели. Те ще разберат: Дьо Гол има право на компенсация. Аз също", заявява той през 1926 г.34 Намесата на маршала за пореден път потвърждава близостта между двамата бъдещи противници. „Слушайте, господа, капитан Дьо Гол... Слушайте го внимателно, защото ще дойде ден, когато признателна Франция ще се обърне към него"35.
Това е пророчество, изречено от неговия покровител, когото бъдещият Генерал ще обвини, че е довел до поражението на страната. ,,Компенсацията", която Дьо Гол - преподавал дотогава в продължение на четири години военна история в Сен-Сир, - получава от Петен, довежда до прикрепянето му към кабинета на маршала, тогава подпредседател на Висшия съвет на националната отбрана, фактически глава на френската армия от октомври 1925 г. до август 1927 г. и най-висш военен след смъртта на маршал Фош.
Един от участниците в първа серия на документалния филм за Генерала „Съдба и човешка воля" си спомня за случай от този период: „Бях изпратен в щаба на маршал Петен. В кабинета, в който работех, влезе млад капитан, доста мършав, с шлифер. Шлиферът висеше по тялото му. Това беше капитан Дьо Гол, тогава преподавател по история в „Сен-Сир" (получава майорски нашивки през 1927 г. - б. а.). Полковникът, при когото идваше, се обърна към мен и каза: „Стиснете му ръката и знайте, че сте поздравили един от бъдещите велики командващи на френската армия"36. През 1927 г. той е назначен за командир на 19-и мотопехотен батальон, едно от избраните поделения. По традиция за командир на такава част се назначава офицер, който по-рано е служил в нея. Но този път е направено изключение. При обяснението на този факт генерал Матер, командващ френските пехотни войски, забелязва: „Аз назначих на това място бъдещия генералисимус"37. Ако не бяха многобройните документи от времето на службата и следването, които не са „заразени" от митотворческо прехласване и дават съвсем обективни данни за Шарл дьо Гол, възможно е горецитираните „предсказания" за него да се възприемат или като заредени с ирония, или като повлияни от близостта му с Петен. Няма как „скромността" му да не е атакувана, при тези бляскави оценки на тази възраст (роден е на 22 ноември 1890 г.) и скромен чин, когато Европа е „наводнена" от герои с много по-голям боен опит и заслуги от неговите. Още за 1924 г. Жан Лакутюр пише: „Кой ще отрече, че Дьо Гол е амбициозен?... Той има не само определена идея за Франция, той има определена идея за ролята, която може да му е предопределена"38.
Трудно може да се обясни цялостно Шарл дьо Гол, без да се разгледат отношенията му с Филип Петен. Това е сблъсък не само между две личности, и два характера, но и на две виждания за военната стратегия, за средствата, на които ще заложи Франция, за да спечели надвисналата война. От най-близки приятели те стават врагове. Отначало Дьо Гол изразява към Петен най-голямо уважение и доверие. Неслучайно в негова чест той нарича сина си Филип. Дължи му цялата си кариера. Първата им среща е през октомври 1912 г., в 33. полк в Арас. Полковник отскоро е Петен, тогава на 56 години. Младши-лейтенантът Дьо Гол излиза от Сен- Сир. Той избира полка, в който е бил през годината задължителна военна служба. На пръв поглед всичко разделя двамата мъже. Възрастта: 34 години са между тях. Бъдещето: Петен се готви за пенсия и си купува малка къща близо до Сент-Омер, докато Дьо Гол уверява в реч, която държи на 26 октомври 1908 г., че бъдещето му ще бъде голямо: „Защото то е омесено с нашите дела."39 Корените: селски и скромни за този полковник републиканец, рационалист, изпълнен със здрав разум, ученик на доминиканците, но загубил вярата си; буржоазни и градски за аспиранта, литературен и романтичен, който чете Морас, Пеги и Барес и остава свързан с образованието, дадено му от йезуитите.
В действителност между Петен и Дьо Гол още от началото възниква силна симпатия. „...Въпреки различията, съществуват много общи точки. Армията, към която изповядват истински култ, в която те могат да служат на Франция и да се готвят за реванша.
Защо възниква чувството между тези двама честолюбиви до без край мъже: Петен, защото той жертва кариерата си заради неконвенционалните си идеи, в които непрекъснато обявява, че огънят убива и че офанзивата до край е глупост в съвременната война; Дьо Гол, защото той е алергичен към бъркотията, към нарядите, към рутината на казармения живот, които му струват от страна на другарите му прозвището „Конетабъла". Последната обща точка [...] e изкуството да съблазняват хубави жени."40 Младият Дьо Гол със сигурност не е безчувствен към женския чар. Той през 1908 г. публикува под псевдонима Шарл дьо Люгал, новела, озаглавена „Залайна", името на една „млада дивачка" от Нова Каледония, с толкова пленителна и странна красота, че неговият герой от Колониалната армия не ѝ устоява41. Петен, хубав мъж, ерген, с бяла коса, почти блестяща, и сини очи с фаянсов оттенък, изпитва голямо удоволствие да повтаря: „Обичам най-много две неща: любовта и пехотата". Любовта, това е слабо казано. Доста арагонки могат да го потвърдят. Парижанки - също. Много се шушука след това, че полковникът, скачащ на влака за Париж при пръв случай, за да открие тези красавици, понякога се среща със своя млад лейтенант. И Франсоа Мориак ще подхвърли един ден на Жан Лакутюр, биограф на бъдещия президент на Републиката: „Жени, Дьо Гол? Същите, с които и Петен...!" Към което Лакутюр добавя, че академикът се опира „очевидно на сигурни източници"42.
След като обаче се жени за Ивон Вендру, дъщеря на бисквитиер, Шарл дьо Гол ще се превърне в модел за съпруг. „Уреден" брак, както казват на времето. Организиран е за офицера, декориран с ордена на Почетния легион и младата гражданка на Кале, която прекарва зимата в Париж. Среща, „напълно случайна", трябва да повярва тя - у общи приятели. Посещение на Есенния салон на Гран Пале, бал в „Сен-Сир", в хотел „Резервоар" във Версай, където капитанът, който е малко надарен за танго или оан-степ, предпочита разговора. Такъв, че 20-годишната Ивон заявява след три дни: „Ще бъде той или никой друг."43 Класическо. И за двама им няма да има никого другиго.
В личен план двамата мъже дълбоко се уважават. Дьо Гол теоретизира мислите си („Към професионална армия", „Острието на шпагата") и всеки път в предговора благодари на маршала за неговите съвети и за помощта му. Някои предговори или глави дори са написани от Петен. Тогава защо идва скъсването? Много просто, когато тези двама мъже се скарват през 1936 г., когато „Острието на шпагата" излиза и Петен открива, че посвещението на негово име е по-късо и недостатъчно „пламенно". Тогава отношенията между тях се охлаждат чак до 1945 г.
Отношенията между двамата мъже се обтягат, когато през 1925 г. Петен натоварва своя подчинен служебно да подготви книга, в която да се изучи развитието на френската армия от епохата на Френската революция до 1918 г. и му дава всичките елементи. Тя е трябвало да се нарича „Войникът". В очите на маршала авторството безспорно му принадлежи, като Дьо Гол ще придаде форма на вложените в нея идеи за модернизация на армията. Последният обаче отказва да бъде писар и „черноработник", това изобщо не приляга нито на силната му личност, нито на нагласата му към самостоятелни действия. Той не може да се примири с ролята на безлично „протеже" и когато веригите ѝ стават твърде тежки, категорично ги отхвърля. Наскоро произведен в майорски чин, Дьо Гол научава, че един полковник е бил натоварен да прегледа книгата, която е написал за своя покровител. „В писмо на висок стил, надменен и същевременно уважителен, той иска неговата работа да бъде публично призната. И се осмелява да добави: „Ако целият свят знае колко струват действията и размишленията на маршал Петен, хиляди осведомени познават неговото отвращение от писането." Това предизвиква гняв от страна на заинтересования, който заплашва да го прати в отпуск или на разположение с „действие с обратна сила". Той не е по-любезен."44
За Дьо Гол, който влага много от себе си, това е негова собствена книга, която трябва да има предговор от Петен. Оттук се ражда нова - „Франция и нейната армия", която ще излезе на бял свят едва през 1938 г. Майорът изразява претенции за авторство, което ядосва Маршала. Накрая отстъпва, като настоява да се включи негов предговор. Книгата излиза, но с предговор от Дьо Гол, което предизвиква големи протести от страна на Петен. Ето какво пише той на директора на Института за политически изследвания през същата година по повод на този случай: „Познавам добре полковник Дьо Гол. Той е амбициозен и човек, лишен от всякакво възпитание. Аз широко вдъхнових последната му книга. Той я написа, без да се консултира с мен и се ограничи да ми я изпрати по пощата до поискване."45
Полковникът, който командва 33. брониран полк в Мец, пристига в Париж, за да даде обяснение, като се изразява с доста неласкави слова по отношение на бившия си началник. Дори заявява, че „Маршалът е твърде остарял и е изгубил педалите"46. Г-жа Петен казва на писателя Арон, че предполага, че агресивността на Дьо Гол към нейния съпруг датира от момента, в който той му е бил подчинен в Арас. Младши лейтенантът, току-що излязъл от училището, е бил размирник и кавгаджия. Неговият полковник тогава е решил да го „дресира" и след провинение не се е поколебал да го сложи в карцер. Г-жа Петен също казвала, че през 1933 г., когато веднъж е бил у тях на гости, Маршалът не е пропуснал, на шега, да му го припомни. Тя предполагаше, че враждебността, която изпитва към съпруга ѝ, е била мотивирана от тази рана върху самолюбието му"47. Това обяснение макар и да не може да изчерпи дълбокия конфликт между двамата бъдещи претенденти за водачи на френската нация, придава един допълнителен щрих към личността на Дьо Гол.
След дълго размишление Дьо Гол излага в книгата „Към професионална армия" (Berger-Levrault, 1934) система на военната организация на Франция, напълно различна от тази на маршал Петен. За него новата армия трябва да бъде професионална, изцяло моторизирана, с танкове и картечници, да се придвижва лесно. Пехотата следва танковете, а самолетите я прикриват. В тази книга той проповядва да бъдат събрани моторизираните машини в бронирани дивизии, вместо да бъдат разпръсквани по пехотните корпуси. Пледира за настъпателна стратегия, като острието на копието ще бъдат бронираните корпуси, опрени върху авиацията48. Тези елитни корпуси трябва естествено да бъдат основани от професионални войници, а не от наборници. Тези идеи черпят корените си в докладите на генерал Етиен (1917)49 и някои други английски и германски пионери като Фулър и генерал фон Зеект (1929). Той наистина не е първият теоретик и практик на танковата война, както бързат да го определят някои негови ранни почитатели, защото сам сочи авторите, от които е черпил идеи по въпросите на използването на танковете.
Но тези виждания са оспорени от маршал Петен, който изразява дефанзивните теории в Генералния щаб по това време. Висшите военни в своето смазващо мнозинство привилегироват разделеното използване на тези съединения. Никой не вярва в стратегията на Дьо Гол и всички го смятат за налудничав чешит. Петен остава верен на своята традиция. Настъпление не бива да се започва, докато отбраната не изтощи напълно противника. Страната, според него, е защитена от линията „Мажино": френската армия остава армия на всички французи. Не трябва да се въвлича в авантюри. Маршал Петен винаги е признавал превъзхождащите качества на полковник Дьо Гол, но не е харесвал нито неговата амбиция, нито политическите му познанства. Обвинява го, че се бори пред определени ръководни фактори да защити и наложи своите военни виждания. Самият маршал е уважаван и отляво и отдясно.
На съвестта на Филип Петен тежи отговорността за незавидното състояние на въоръжението във Франция в навечерието на войната. Той изповядва масивното използване на танкове, но ги вижда само като поддръжка за пехотата, което довежда до разпиляването на бронираните сили между различни и неравностойни типове, разпръснати в механизираната кавалерия (като SOMUA S-35) и пехотната поддръжка (най-вече с танкове Рено-35 и английските B1 bis). Съвременните пушки и автоматични оръжия не се произвеждат в резултат на консервативните виждания на Петен, с едно-единствено изключение - леката автоматична пушка Mle 1924. Прототипите на съвременните карабини навлизат едва през 1936, но много малко от тези MAS-36 достигат до войските през 1940 г. Отличното френско полуавтоматично оръжие от прототип MAS 1938-40 никога не достига до етап на производство. Така пехотата на страната ще се изправи срещу неприятеля със старо въоръжение от 1918 г. Когато през 1938 г. Петен става министър на войната, той фактически ще наблюдава военната авиация и флота. Въздушните сили през 1939 г. ще влязат в световния конфликт без дори и един прототип на бомбардировач, годен да достигне Берлин и да се върне. Усилията за създаване на изтребители ще бъдат разпръснати между няколко фирми: „Девоатин", „Моран-Солние" и „Марсел Блош", всяка от които има свой модел50.
Една седмица преди призива от 18 юни 1940 г. Генералът и Маршалът се разделят завинаги. Вече всичко ги разделя. Последната им среща е на 11 юни 1940 г. в Шато дю Мюже в Бретон, на изток от Бриар, където се намира главната квартира. Там се подготвя съвещание на Висшия междусъюзнически съвет, за да се обобщи военното и политическото положение. Предната вечер правителството е напуснало Париж, Италия е обявила война на Франция, германските сили са окупирали Руан и са пред вратите на Реймс. Навсякъде отстъплението на фронта се ускорява. Очаква се идването на министър-председателя Уинстън Чърчил и на английските генерали. Там са френското правителство начело с Пол Рейно, Петен, станал на 18 май 1940 г. заместник-председател на Съвета, ген. Вейган, „главнокомандващ всички оперативни театри" от 16 юни. Пристига ген. Дьо Гол, назначен на 25 май за заместник държавен секретар по Националната отбрана и войната. Той проклина всеобщото пораженчество. В галерията на замъка си пресича пътя с Петен, когото не е виждал от лятото на 1938 г.: „Вие сте генерал! Не Ви поздравявам, какво струват чиновете по време на поражение?" - „А самият Вие, господин маршал, именно при отстъплението от 1914 г. получихте първите си звезди. Няколко дни след това беше Марна. - Никакво отношение!" Дьо Гол, който разказва тази сцена в своите „Военни мемоари", уточнява: „По тази точка той имаше право".
Сред многобройните качества на Дьо Гол са обаянието и силата на въздействие върху другите. Ето какво казва през 1934 г. бъдещият предпоследен министър-председател на Третата република Пол Рейно, тогава депутат в Националното събрание: „Аз бях съблазнен от идеите на един майор [...], чиито темперамент и смелост на концепциите го бяха въвлекли в конфликт с немалко хора. Никой не е бил по-малко конформист... Майор Дьо Гол ми изпрати своите работи... Той се срещна с мен и започна да ме убеждава с необикновена изразителна сила и с този вътрешен пламък, който гореше у него, че идеите за организация на въоръжената нация, които досега съм защитавал, са вече недостатъчни. Трябва, според него, да добавим и нещо друго: развитието на моторизираните машини, тяхната мощ на действие и пробив..."51
Резултат от техните контакти е законопроектът на Рейно за създаване на специална танкова армия, внесен от него през 1936 г., чиято аргументация и отговори на евентуалните атаки на противниците му и преди всичко на военния министър Едуар Даладие, подкрепени със сравнителни данни за германските и френските танкови части, са изложени в писмото на темпераментния майор от 16 юли 1936 г. Въпреки пламенната си защита Рейно не успява да го прокара в парламента. Той се натъква на отпор в Камарата на депутатите, в частност от страна на Леон Блюм, който намира идеите на Дьо Гол за опасни. Социалистическият водач отхвърля принципа на професионалната армия, в който вижда заплаха за демокрацията.
Що се отнася до въздействието върху другите, то се появява особено ярко в отношенията на Дьо Гол с офицерите и с войниците от Четвърта бронирана дивизия и най-вече при заминаването му за Париж от фронта на 6 юни 1940 г., когато ще влезе в правителството на Рейно. Раздялата е описана така: „Това продължи две минути в застрашителна тишина. Всички знаехме какво губим със заминаването му. Без командир от неговата класа войниците, дори и най-добрите, са загубени."52 Особено ценен е такъв командир, който атакува дори при такива тежки обстоятелства, при отказ на водачите на страната да воюват. Тази обстановка прави още по- голяма силата на въздействие върху подчинените и раздялата с него - още по-тежка.
„Аз уважавах яснотата на нашите взаимоотношения, смелостта му, способите му за командване... През краткия, но вълнуващ период аз получих от него уроци... , които никога няма да забравя... За да си такъв водач, трябва много да си работил, много да си размишлявал, да познаваш великолепно военния занаят", пише капитан Нако53. Поредното свидетелство за личното обаяние и за силата на внушение, което бъдещият Генерал упражнява върху околните. Уроците, великолепното познаване на занаята, всичко това се врязва в паметта на подчинените му. Разбира се, неговото обаяние далеч не действа безотказно. Достатъчно е да се спомене пълният провал на всичките му опити да прокара своята военна доктрина за създаване на професионална армия и за оформяне на самостоятелни танкови съединения или неуспехът му да наложи който и да било от вариантите за продължаване на войната, които подкрепя. В случая с Четвърта бронирана дивизия трябва да се имат предвид както обективните обстоятелства, които предразполагат офицерите и войниците да се „отворят" към него, така и съвсем съзнателно избраната линия на поведение да се слее с образа, който е очертал за себе си - този на самотния водач, призван да спаси нацията.
Дьо Гол е убеден, че има предопределена роля. Според генерал Лор, бивш началник щаб на маршал Петен, той „ще има големи заслуги, защото има „мая" за водач"54. Бъдещият герой се обрича на самота, изолация, поддържа дистанция от околните. Много често е сам. „Сам, когато яде, сам, когато пие кафе, сам, когато се разхожда около командния пункт, също сам, когато инспектира бойните линии...
Защо сте винаги сам, господин полковник? С Вас е много приятно да се срещне човек и да си поприказва." „Какво ще си кажем, господин свещеник?
...Не се говори в операционна зала, нито на мостика, господин свещеник. И това, което бих искал да кажа като командир, за да включа хората и танковете в разгара на сражението, е, че препоръчвам тишината за размишление. Самотата, тишината, размишленията, Вие го знаете по-добре от мен, какво щеше да бъде, какво би могло да направи словото, дори словото на Господа, ако не бяха те... Всички, които са направили нещо трайно и достойно, са били самотни и тихи хора" (откъс от дневника на абат Буржон)55.
Наистина, за да достигне до другите, словото трябва да бъде чуто или прочетено, а за това е необходима тишина. Освен това то трябва да бъде осмислено. Въздействието му е още по-голямо, ако е отправено от авторитет, защото вече е създадено очакване, че ще бъде чуто нещо значимо. От векове съществуват средства, чрез които ефектът се увеличава изкуствено. Самотата и наложената тишина дават необходимата дистанция. Те подчертават различието между водача и масата. В резултат на съзнателното уединение той става недостъпен за нея, около него се създава един пояс празнина, така че да изпъкне по-релефно и словото му да бъде по-ярко (стига да има какво да каже!). Тишината и мълчанието потискат околните и героят не може да се загуби сред суетата им.
Според философа Семьон Франк „повечето от нас играят в една или друга област на живота определена „роля", като се стараят да я изпълнят добре и да заслужат овациите на зрителите; ние така се вживяваме в тази роля, че продължаваме да я изпълняваме и без зрители, за самите себе си, и може би дори умираме със заучените реплики на уста"56.
Смисълът на ролята на Дьо Гол през целия му живот е бил поемането на отговорности към Франция, неслучайно за него се казва, че е отговорен към бъдещето, че има усет към него, „който се съпровожда с презрение към тези, които живеят с настоящето"57. За да бъде убедителен, той следва правила, изложени в „Острието на шпагата" (1932), формулирани в негови по-късни изказвания.
Според него хитростта не е недостойна за един ръководител. Тя трябва да бъде използвана, за да се накарат хората да повярват, че си там, където не си, че искаш това, което не искаш („Острието на шпагата"). Не може да се каже, че на бъдещия герой му липсва това качество - нещо повече: с увеличаване на опита то все повече се засилва. Темата за тайнствеността особено много вълнува Дьо Гол. Характерно е противопоставянето „водач и другите", което е възлово в неговата мисъл още от младите му години. „Необходимо е в замислите, маниерите и проявите на ума да има нещо неразбираемо за другите, нещо, което интригува, вълнува, държи в напрежение" („Острието на шпагата"). Без тайнственост не може да се поддържа престижът на една личност, защото това, което е добре познато, не предразполага към преклонение, пише за абстрактния водач Дьо Гол. Но нека чуем отзива на английския историк и журналист Алекзандър Верт за цитираната книга, може би ще приемем неговото становище: „Очеркът „Острието на шпагата" ясно разкрива огромната ерудиция на Дьо Гол, неговия рядък класически литературен стил и висок ум. Но този очерк отразява и твърдото съзнание за собственото му превъзходство и непоколебимата му вяра, че е човек, пратен от съдбата". Ако се изредят само дотук цитираните характеристики за него, защото той има и други качества, които ще бъдат споменати по-долу, може да се приеме мнението на Верт: ако не за 1932 г., то във всички случаи за 1940 г., пред нас е завършен съвременен митологичен герой, който живее със съзнанието за спасителната мисия, която му предстои да изпълни, и единствено той е в състояние да го стори, защото провидението го е посочило. Като за всеки актьор от висока класа, и за него словото е „най-острото оръжие". Ето защо той твърди, че никога не говори напразно58. Дьо Гол знае как да наточва още повече острието на словото, да го кара да прониква по-дълбоко в съзнанието на другите.
Описаните дотук качества, поведение, отношение към хората, начин на мислене оставят впечатлението, че бъдещият герой е лишен от човечност. Ето как описва той човешкото у „своя" водач в „Острието на шпагата": „...Намирайки се на разстояние от другите, вождът се лишава от възможността да бъде в непринудени отношения с хората, отказва се дори от сладостната дружба... Удовлетвореността, вътрешният мир, радостта, т.е. всичко, което съответства на понятието щастие, е изключено за вожда..." Освен това голяма част от мнозинството не харесва условията, които той поставя за осъществяване на своите усилия: сдържаност, характер, величие. За да ги постигне, той трябва да бъде блестящ актьор, невъзмутим и сигурен преди всичко в себе си. Не може да допусне през маската да избие нещастие или страх.
Редица документи и устни свидетелства сочат, че под външния образ, очертан по-горе, се крие съвсем друг човек - дълбоко чувствителен, изпитал болката и нещастието, за когото човечността не е поредната поза, а едно от определящите качества. При Дьо Гол тя се изразява особено ярко в отношението към дъщеря му Ан, родена на 1 януари 1928 г., която е болна от монголизъм59. Ето какво си спомня Филип дьо Гол: „...Никога не повериха сестра ми на грижите на чужд човек. Отгледаха я сами. Баща ми, за когото казват, че е студен и резервиран човек, много я обичаше и беше един от малкото хора, които можеха да изтръгнат от нея усмивка."60 Любимата играчка на дъщеря му е неговата офицерска шапка. Трудно е да се повярва, че това е Божие създание, казват близки на семейството. „Желая здраве на всички. Това е най-важното нещо за нас. Ние ще изоставим всичко, което се нарича амбиция, състояние и т.н., ако от това може да се подобри здравето на нашата малка Ан", пише Ивон дьо Гол до съпругата на капитан Малрезон (по-късно генерал) през януари 1929 г., една година след раждането на дъщеря им61.
За да бъде с нея, Дьо Гол ще прекратява важни срещи. За да я види повторно за миг, за да я полюлее, той ще прави продължителни нощни пътувания в хода на маневрите на полка му. За нея той ще наеме г-ца Потел, която ще ги следва до Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. За нея той ще измисли една песничка, която ще ѝ доставя радост. С мисълта за нея Шарл и Ивон дьо Гол купуват на кредит един имот, където през 1948 година ще се открие Фондацията „Ан дьо Гол". 1948 e годината на нейната смърт. Тогава баща ѝ ще каже: „Сега вече тя е като всички други."62 С един свой лекар споделя: „Без Ан какво бих направил от това, което съм направил досега... Тя ме накара да разбера толкова неща. Даде ми толкова смелост."63
Шарл дьо Гол е внимателен и търпелив баща, загрижен за съдбата на децата си, дори през мрачните дни на „Свободна Франция". Именно за тях той купува през 1934 г. сграда, датираща от времето на Империята. Това е „Боасьори" - мястото, където в годините на властването си ще се оттегля и ще намира почивка, и където на 9 ноември 1970 г. душата му ще намери вечен покой. Взимането на решение за покупка представлява трудност за семейството: сумата от 50 000 франка не е по възможностите на новия полковник (той на всеки две години си позволява цивилен костюм и съпругата му къта сумите).
За да прикрие мъката си, Дьо Гол изгражда непроницаема черупка за пред другите. Трудно може да се предположи, че под повърхността се крие разсипан от страдание човек. Той не може да допусне да се яви пред подчинените си и да покаже слабост. Така на психологическа основа се развива склонността му към създаване на образи, заложена у него в самия му характер. Освен личната съдба, „християнството е другият фактор, който прави Дьо Гол човечен", пише Леон Ноел64. След всичко, което е изпитал, той трудно би могъл да бъде „жесток и безчовечен".
Едно от главните препятствия в живота на Дьо Гол е линията „Мажино", „оградила" стабилно съзнанието на френския политически и военен елит, както и на цялото общество от всякакви нови идеи за промени във военната концепция. През 1934 г. в книгата си „Към професионална армия" той предлага „незабавно да се пристъпи към създаване на маневрена ударна армия, в състава на която да влизат отбрани механизирани и бронетанкови части и която да действа наред със съединенията, комплектовани на основата на мобилизацията"65. Аргументацията му в полза на изграждане на такава армия на професионална основа се опира не само на теоретични постановки, не само на възможностите, които биха открили подобни съединения при евентуална война или заради развитието им в Германия („Панцер-дивизионен" или танкови дивизии), но и на познаването на съвременното състояние на френската и германската армия.
В писмо от 8 октомври 1934 г. до генерал Буд'Ор от Генералния секретариат на Висшия съвет на националната отбрана Дьо Гол обобщава резултатите от неотдавнашните маневри в Мурмлон. Според него те са показали по крещящ начин, че резервните дивизии ще бъдат неспособни да понесат изпитанията на огъня и умората по време на война поради липса на тренировки и „дресировка". Дивизиите, наречени действащи, не са стрували повече66. В този документ се съдържа прозрение за това, което ще се случи през май-юни 1940 г.
Ако не е първият, то поне е един от първите, които искат да осъществят операции с подвижни съединения. Командирът получава по този повод едно много точно прозвище - „полковник Мотор". На маневрите през 1938 г. прави демонстрация с макети на танкове върху автомобили с неговия 507-ми полк. Командващият корпуса генерал Жиро остро се опълчва срещу опита му да извърши самостоятелна атака със свой танков батальон и казва, че докато той е жив, Дьо Гол „няма да успее да натрапи тук тези свои теории"67. Реакцията на френските военни относно събитията в Полша след 1 септември 1939 г. е: „Франция не е Полша". Те не виждат приноса на германското военно командване: първо, в самостоятелното използване на танкови съединения, и второ, на двойката танкове - самолети. Не е ли твърде висока за бъдещия герой линията „Мажино"?!
Именно в „Боасьори" семейството на Дьо Гол е изненадано на 1 септември 1939 г. от войната. Полковникът е назначен за командващ на танковете на 5-а армия в Елзас: това не е голямата бронирана част, за която е мечтаел. По-скоро конгломерат от разпръснати батальони. Лош знак: той започва отново да пуши. Не си прави никакви илюзии. На кмета на тяхната община Андре Демарсон, който ще подпише договор за вода с него през януари 1940 г., и разбира се го пита, той отговаря намръщено: „Може да се удържи за един момент, но за да се върви напред, не сме готови!"68 Това трудно може да стане при тържеството на изцяло отбранителните виждания, царуващи във френските политически и военни кръгове. Дьо Гол се е прочул много повече сред противника: неговата книга „Към професионална армия" е позната както на Хитлер и Гудериан, така и на редовите германски офицери, един от които, пленен от частта на Дьо Гол, когато разбира от кого е пленен, възкликва: „О, геният на танковете!" Екземпляр от книгата на Дьо Гол е открит от френските войски в Берхтесгаден. Германците громят съюзническите сили и нахлуват през май-юни 1940 г. по начини, предвидени и описани от Шарл дьо Гол. Структурата на техните бронирани дивизии малко се отличава от тази на частите, обрисувани в „Към професионална армия". Когато най-сетне бъдещият генерал е натоварен със създаване на танков корпус, вече е твърде късно.
След като се запознава с неговия меморандум от 26 януари 1940 г. „За нарастването на ролята на механизираните сили", главнокомандващият на съюзническите сили генерал Гамлен прави извода, че „Дьо Гол е опасен човек"69.
Не той, а тези, които оглавяват политиката и армията, са опасни хора. Напълно е прав бъдещият герой, като казва пред офицери, сред които и Рьоне Капитен: „Нашата стратегия ще ни доведе до същото поражение, което понесоха поляците... Нямаме какво да противопоставим на тези бронирани дивизии на Хитлер, които се увеличават... Нямаме вече съюзници от Изток... Франция е ивица от брега на континента, ние рискуваме да бъдем изхвърлени в морето..." По-нататък казва, че германските танкове няма да преминат Ла Манш, че британският флот ще изиграе решаваща роля; че американците и руснаците ще влязат във войната, защото германо-съветският пакт, той го повтаря, той го подчертава, е само временен. На въпроса защо смята така, Дьо Гол отговаря: „Чел съм „Майн Кампф"70.
Вижда се, че той е наясно както с процесите в собствената си страна, така и в световен мащаб. Още за Мюнхенската конференция от 1938 г. неговото мнение е, че е „непоправимо поражение". Предвидил катастрофата в битката за Франция още в началото на 1940 г., бъдещият победител непрекъснато повтаря, че трябва да се подготви нова със средствата и методите на неприятеля, която да разруши това, което ще постигне в предходната. Тези свои идеи той развива пред английска парламентарна делегация, пред министър-председателя Пол Рейно, в меморандум до най-видните политици и военни, общо 80 души. Вижда се, че Дьо Гол не се възприема като обикновен полковник, а като личност, чиито възгледи трябва да бъдат възприети от елита за спасяването на страната. И той прави всичко, което е по силите му, за да ги „предостави" на управляващите. Убеден в правилността на своите военностратегически схващания, той ги разпространява и сред своя кръг.
Дьо Гол е убеден, че не бива да се спира войната. А германските танкови клинове проникват дълбоко в територията на Белгия, Холандия и Люксембург и на 13 май 1940 г. пресичат френската граница. В обстановката на нарастващ хаос и паника е почти невъзможно да бъде срещнат човек с „невъзмутимата и непроницаема външност" като неговата, както се изразява британският министър-председател Уинстън Чърчил в своите „Мемоари". Неслучайно при вида му той си мисли: „Ето го Конетабълът на Франция" (за времето до 18 юни 1940 г.)71.
Генерал Дьо Гол пише на 1 юни 1940 г. на Пол Рейно и на 5 с. мес. на главнокомандуващия генерал Вейган, като за пореден път излага вижданията си за формиране на бронирани съединения:
„1. Като истинска гвардия (той очевидно прави алюзия с тази на Наполеон - б. а.) бронираните дивизии трябва да бъдат поставени на разположение на един главнокомандващ (вместо предвидените четири той предлага да се формират три пълни дивизии поради загубите, които да бъдат групирани в брониран корпус - френският чук в следващата битка - б. а.) [...]
4. Без никаква скромност, но със съзнанието, че съм способен за това, предлагам себе си за командващ този корпус."72
На 3 юни в меморандум до Пол Рейно той пише следното: „Господин министър-председателю, ние сме на ръба на пропастта и Вие носите Франция на гърба си. Аз Ви моля да имате предвид следното:
1. Нашето поражение произтича от прилагането от неприятеля на нашите концепции и от отказа на нашето командване да приложи същите концепции.
2. След този ужасен урок Вие, който единствен ме следвахте, Вие сте начело отчасти, защото ме следвахте и всички го знаят.
3. Но заставайки веднъж начело, Вие ни изоставихте на някогашните хора. Аз не отричам нито тяхната слава, нито техните някогашни достойнства, но твърдя, че тези хора на миналото, ако бъдат оставени, ще загубят и тази нова война.
4. Тези хора на миналото ни пречат, защото знаят, че съм прав и притежавам динамизма, за да им натисна спирачката. Поради това те правят всичко възможно днес, като и вчера, и с най-добри намерения, за да ми закрият достъпа до постове, на които мога да действам с Вас.
5. Страната чувства, че ни е необходимо спешно обновление. Тя би поздравила с надежда идването на един нов човек, на човека на новата война [...].
7. Да дойда при Вас като неотговорен? Шеф на кабинета? Шеф на бюро за проучвания? Не! Аз имам намерение да действам с Вас и сам за себе си...
8. Ако отказвате да ме вземете за заместник държавен секретар, направете ме командващ не на една от четирите бронирани дивизии, а на брониран корпус, групиращ всички тези елементи. Без да скромнича, но въз основа на бойния си опит от 20 дни мога да кажа, че съм единственият, способен да командва този корпус, който ще бъде нашето най-голямо богатство. Изобретявайки го, аз претендирам да го ръководя.“73
В тези документи много ясно се открояват контурите на личността на Шарл дьо Гол. Причина за поражението е неприемането на неговите концепции, приемането им е условие за спасението на страната; необходимо е спешно обновление и човек, който да го осъществи, като се пребори най-напред с водачите от миналата война, налагащи своите схващания и върху френската отбрана, производство на въоръжения и военни концепции и в следващата. Той трябва да подкрепи новите лидери като Рейно, които са повели нацията в битката за Франция. Дьо Гол е човекът на новата война, единственият, който може да командва танковия корпус - надеждата за победа. Той е надеждата на страната. И се отнася с характерното за него чувство за отговорност и със съзнанието, че е единственият, който може да се справи с тази задача, „без да скромничи". Тук ярко се открояват контурите на първия мит от неговата митология - Спасител, който той развива до края си. Очертава се вътрешната му логика: никой друг не е в състояние да се справи, да поеме тежките отговорности - ето защо е нужен той, за да поеме нещата в свои ръце в името на Франция.
Качествата на Дьо Гол са „организирани" около авторитарността, проявена по време на военната му кариера и при командването на IV бронирана дивизия, егоцентризма, около неговото високо самочувствие и чувството му за превъзходство над другите. Съзнанието, че е над околните получава както от детството, така и от многобройните оценки, които му вещаят бляскаво бъдеще. Здрава опора за това е и способността му да се самоусъвършенства непрекъснато и да си дава сметка за постигнатото, в сравнение с останалите. Така се заражда диспозицията „водачът и мнозинството", залегнала твърде рано и доста здраво в неговите възгледи и начин на мислене. „Етнолозите ни учат, че няма шаманизъм без известна постановка, няма магьосник, който да не е също така актьор"74. В очерка на Дьо Гол „Острието на шпагата" с други думи е изречена същата мисъл. Може да се каже, че той е великолепен актьор, защото трябва да се справя с ролята си, когато невинаги е възможно да се осигурят необходимите „дистанции" и когато публиката дори не се интересува от неговото изпълнение или пък го смята за „опасно" и вредно за интересите на страната. За бъдещия Спасител ролята не е средство за изтръгване на овации, за „гъделичкане" на дребнаво самолюбие. Тя го улеснява в изпълнението на дълга пред Франция, който сам е поел, или пък, както е убеден, съдбата му е отредила. Така мотивът за „избраника" става водещ в съзнанието му и по-късно се превръща в един от митовете в неговия образен свят.
Константин Симонов озаглавява книга втора на популярната си трилогия „Живи и мъртви" - „Хората не се раждат войници". Може да се каже, че и героите се раждат хора. И че въпреки героичната маска и роля, те остават хора. Поне някои като Шарл дьо Гол...
Линията „Мажино", смятана за „непробиваема", е обходена. От най-северната ѝ точка до морето има непокрити 150 км. Ардените, наричани „непроходими", са преминати. Френската отбрана, определена в първия ден на германската операция срещу Холандия, Белгия и Франция - 10 май 1940 г., като „абсолютно непробиваема"75, е съсипана от танковите клинове на ген. Хайнц Гудериан. Вярата на френското главно командване, че авиацията няма да играе решаваща роля в новата война, е зачеркната от воя на сирените на „щуките", които хвърлят в ужас съюзническата пехота и бягащото цивилно население. Комбинираното равнопоставено участие на сухопътни и въздушни сили прави германските удари неотразими. „Франция не е Полша." Така реагират френските военни на предупрежденията за новостите, които въвежда в стратегията и тактиката бъдещият противник срещу страната, с чиято защита са се „нагърбили" съюзниците. Точно от полския си опит се възползва Хитлер в кампанията си на Запад. Съюзническото командване, оплетено в стари схеми и представи от Великата война, така и не успява да разбере стратегическите замисли на врага, поддава се на негови уловки, на подхвърлени от шпионажа му фалшиви сведения за посоката на главния му удар, и хвърля елитните си части в неправилна посока. Това прави възможно пробива на фронта и тяхното обкръжаване. Зле организираният тил, лошото и остаряло въоръжение, затрудненото придвижване на войските, чието движение е спирано от колони бежанци, преследвани от германските самолети, правят френската отбрана твърде тежка задача.
Всички предложени варианти за съпротива са отхвърлени. Френските политици и висши военни, които поддържат продължаването на войната, не могат да осигурят нито средства, нито съюзници за него. Основната грижа на британския министър-председател Уинстън Чърчил, който смята битката за Франция за изгубена, е да спаси останалите части от своя експедиционен корпус, да не допусне ликвидирането на Кралските въздушни сили, които са единствената сила, способна да гарантира отбраната на Острова, и да избегне предаването на могъщата модерна френска флота в германски ръце.
Малкото победи на френското оръжие са свързани с името на младия бригаден генерал с временно назначение Шарл дьо Гол. „На 15 май 1940 г. бронираният корпус на Гудериан и 1-ви танков корпус достигат едновременно Монткорне, на 70 км от Седан. Може да се предположи, че германското върховно командване няма да се задоволи с едно обикновено предмостие през река Мьоз. Обаче ген. Фон Клайст даде заповед да се спре."76 Френските „контраатаки изобщо не ни застрашиха... Гудериан си свърши работата и аз чух да се говори за тях едва на другия ден."77 Ключовите фигури в политическия живот и в армията са убедени, че безнадеждната съпротива трябва да бъде прекратена. Дори личности като министър-председателя Пол Рейно - един от най-активните поддръжници на тезата за продължаване на войната, подал оставка, защото в правителството неговата позиция е загубила мнозинството - в действителност още след първите германски удари е убеден, че трябва да се иска примирие, защото Франция е бита.
Страната търпи най-голямото поражение в своята история. През май-юни 1940 г. армията ѝ е разпокъсана и негодна да продължи борбата, значителна част от нея е в плен. Обществото е разделено по въпроса за продължаване на войната. При тези обстоятелства за министър-председател на 16 юни е назначен „победителят от Вердюн" маршал Петен, за когото се смята, че е изразител на мнозинството от французите - на тяхното желание да се прекратят военните действия и на надеждите им за спасение. На 17 юни той се обръща към германската страна с искане за примирие. На следващия ден на вълните на Би Би Си Шарл дьо Гол се обръща с призив към своя народ да не слага оръжие.
1„Каква е вашата представа за Дьо Гол?“ Музей и мемориал „Historial Charles de Gaulle“, открит в Дома на Инвалидите в Музея на армията, в Париж, на 22 февруари 2008 г. в памет на генерал Дьо Гол и по повод петдесетгодишнината от V-тата република. В тази връзка се задава въпросът „Каква е Вашата представа за човека от 18 юни?“ От отговорите личи, че макар и по-малко, оценките за този голям държавник, които са „по-скоро отрицателни“ – на брой 20, и тези, които са „нито положителни, нито отрицателни“, – 17 съвсем не отсъстват. Останалите 121 са определени като „по-скоро положителни“. Представени са най-различни мнения, които не се подчиняват на принципа: „За мъртвия или добро или нищо“. От пълното обожествяване се стига до „Разпни го!“ Част от отговорилите имат широка обща култура и исторически познания, които не се опират само на учебниците. Личната история на други се е преплела по определен начин в периоди, когато Дьо Гол е бил начело или на „Свободна Франция“, или на държавата. L’Intern@ute. Histoire. 2008, internaute.com.
2Пак там.
3Симеонов, Боян. Генералът на Франция. – Трудово дело, 11 декември 1990 г.
4Пак там.
5Съдба и човешка воля. Шарл дьо Гол. Ч. І. Срещата.
6Cit. par: Robеrtson, Arthur Calendin. La doctrine de Général de Gaulle. Paris, 1959, p. 18.
7Le monde en guerre. 23.07.2010. Le forum de la deuxième guerre mondiale, www.39-45.org.
8Съдба и човешка воля, Ч. І.
9Цит. по: Митев, В. Човекът – епоха. – В: Паралели, 1990, 45–46.
10Encyclopedia of World Biography. Copyright 2010 The Gale Group, Inc. Your Dictionary.com.
11Godard, Didier. Les ancêtres du général de Gaulle en Bourgogne, 4 juillet 2010 Charles de Gaulle. Paris celebrity by W. D. Blog, 20esiecle.suite101.fr.
12Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit. Paris, 1971, р. 16–17.
13Акос, Пиер, д-р Пиер Рентчик. Болните, които ни управляват. София, 1993, с. 101.
14Съдба и човешка воля. Ч. І.
15Дьо Лоне, Жак. Психика и секс на знаменити съвременници. София, 1992, с. 182.
16Le monde en guerre.www.39-45.org.
17Смъртта на Дьо Гол, дължаща се на аневризъм на аортата, навежда някои медици на мисълта, че генералът е страдал от синдрома на Марфан (вид гигантизъм), наследствено заболяване от групата на наследствените колагенни заболявания на съединителната тъкан. Синдромът е описан от френския лекар Антолен Марфан. Характерни за него са твърде високият ръст, много дългите горни и долни крайници, нарушения в зрението, смущения в жлезите с вътрешна секреция и аневризъм на аортата. Смята се, че бележити личности като фараон Аменхотеп ІV Ехнатон, Юлий Цезар, президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн, Сергей Рахманинов, кралица Мери Шотландска, цигуларят Николо Паганини, също са били болни от него. Marfan syndrome, archive.salon.com.
18Le monde en guerre. www.39-45.org.
19Schumann, Maurice. Un certain 18 Juin. Paris, 1980.
20De Gaulle (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.
21Le monde en guerre, www. 39-45.org.
22Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 72.
23Malraux, André. Les chênes qu’on abat. T. II (De Gaulle – Malraux – leur dernière rencontre). Paris, 1971, p. 139.
24Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 75–76.
25Cit. par: Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I, Paris, 1984, p. 317–18.
26Lacouture, Jean. Op. cit., p. 309.
27Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 51.
28Ibid, p. 73.
29Cit. par: Ibid, p. 28.
30Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État. T. II, Paris, 1971, p. 72.
31Cit. par: Ibid, p. 78.
32Ibid, p. 96.
33Ibid, p. 101.
34Ibid.
35Цит. по: Симеонов, Боян. Шарл дьо Гол, Генералът на Франция...
36Съдба и човешка воля. Ч. І.
37Молчанов, Николай. Генерал Дьо Гол. София, 1985, с. 73.
38Lacouture, Jean. Op. cit., p. 124.
39Valloire, Fréderic. Pétain et De Gaulle – le grand duel. Valeurs Actuelles. 22.02.2008. Géostrategique.net.
40Ibid Roussel, Éric. Charles de Gaulle (Gallimard).
41Le monde en guerre. 23.07.2010. Le forum de la deuxième guerre mondiale. www.39-45.org.
42Ibid.
43Ibid.
44Ibid.
45Pétain à propos de de Gaulle. 25. 09. 2009. www.gringoire.com.
46Faure, Pétrus. Un procès inique. Paris, 2006. clamartcity.blogs.com.
47Ibid.
48Що се отнася до авиацията, в оригиналното издание на „Към професионална армия“ от 1934 г. тя не е спомената. Изречението, описващо използването ѝ като прикритие, ще бъде добавено в изданието в Алжир от 1944 г. (с. 168), след успешното ѝ използване от страна на германците срещу Франция.
49Лекция от 15 август 1920 г. в Консерваторията на изкуствата и занаятите, повторена многократно. В нея се описва използването на танковете и техниката на моторизирания пробив.
50Bio.true story.
51Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 215–216.
52Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État. T. 2, p. 75–76.
53Ibid, p. 76.
54Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 41.
55Ibid, p. 70–71.
56Франк, Семьон. Крахът на кумирите. С., 1994.
57Aron, Robert. Charles de Gaulle. Paris, 1964, p. 64.
58Недев, Ю. Спомени за Дьо Гол от Париж и София. – В: Демокрация, 3 декември 1990 г.
59Болест на Даун – вродено заболяване, предизвикващо забавяне на развитието, умствено изоставане и характерни морфологични изменения, сред които специфичен фациес („дръпнати очи“).
60Съдба и човешка воля. Ч. І.
61Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 184.
62Le monde en guerre, www. 39-45.org.
63Lacouture, Jean. Op. cit., р. 189.
64Noël, Leon. Comprendre De Gaulle, Paris, 1972.
65Де Голль, Шарль, Военные мемуары. Т.1. Призыв. Москва, 1959, с. 34–35.
66De Gaulle, Charles. Lettres, notes et carnets. Juin 1940 – juillet 1941. Paris, 1981, p. 416–418.
67Цит. по: Антюхина-Московченко, Вера. Шарль де Голль. – В: Новая и новейшая история, 1971, 4, с. 68.
68Le monde en guerre, www.39-45.org.
69Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 68.
70Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 296.
71Ibid, p. 334.
72Ibid, p. 319–320.
73Ibid.
74Girardet, Raoûl. Mythes et mythologies politiques. Paris, 1987, p. 72.
75Цит. по: Дневникът на граф Чано. Политически дневник 1939–1943. С., 1992, 211–212. Мнение на ген. Убналду Соду, заместник-началник на генералния щаб на италианската армия от 1937 до 1941 г.; държавен подсекретар на войната от септември 1939 г. до декември 1940 г.; главнокомандващ войските в Албания в 1940 г.; подал оставката си, след като не успял да отблъсне гръцкото нахлуване в Албания.
76Gert Bucheit. Hitler der feldherr, traduit en français sous le titre „Hitler, chef de guerre“. Ed Arthaud. De Gaulle, (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.
77Interview du maréchal Von Kleist, dans l’ouvrage de Liddell Hart Les généraux allemands parlent, ed Stock De Gaulle (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.
Първа глава
НЕЖЕЛАНИЯТ СЪЮЗНИК
50 хиляди камбани от цяла Франция отговарят на траурния звън на църковната камбана в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз, когато на 12 ноември 1970 г. погребват Дьо Гол, починал три дни по-рано. На въпрос: „Лично за Вас, кой момент от кариерата на генерала Ви изглежда най-забележителен?" в Парижкия регион се получават следните отговори:
„- Призивът от 18 юни - 27%.
- Ролята му във Втората световна война - 22%. (Докато е в Лондон — Съпротивата.)
- Освобождението на Франция, влизането му в Париж - 9%.
- Неотговорили - 6%.
От останалите 36%:
- Връщането му на власт през 1958 г.
- 11%. (Създаването на Петата република, уреждането на алжирския проблем)"1.
Френският институт за обществено мнение (ИФОП)2 в това свое изследване от тази дата ще се обърне към парижани с въпрос: „Като мислите за генерал Дьо Гол, коя е думата, която Ви идва на първо място в съзнанието. Един от всеки двама ще отговори: „Велик човек". „Той спаси Франция" и „призивът от 18 юни" ще дойдат по-нататък. „Много, много малко са враждебните оценки, най-малко са без мнение! Винаги в неговата личност остава нещо, което не може да бъде атакувано, дори от най-твърдите му противници! Три четвърти или почти три четвърти от парижаните добре си дават сметка и са съгласни да кажат, че всички французи най-малко веднъж в живота си са били голисти."3 Невъзможно е да се обхване личност с подобни дела, с подобни митове и способности за самомитологизиране. На въпрос към сънародниците на великия покойник: „Лично за Вас кой момент от кариерата на генерал Дьо Гол Ви се струва най-забележителен?" - 58% от отговорите засягат „най-героичния" период от живота му - между призива от 18 юни 1940 г. и влизането в освободен Париж на 26 август 1944 г. Най-много - 27% от жителите на френската столица смятат, че „върхово" постижение в цялата кариера на Генерала е призивът от 18 юни след искането за примирие от предния ден от страна на маршал Петен.
Застанал начело на движението „Свободна Франция", 49-годишният бригаден генерал в разцвета на своите сили, се превръща в символ на френската Съпротива, стъпка по стъпка става неин единствен водач, с признанието на Великите сили. Той твърдо вярва, че има мисия в историята на страната си - да я спаси и обедини във войната, от която тя да излезе като една от Великите сили-победителки с решаващ глас при определяне на съдбата на света. На 26 август 1944 г. триумфално влиза в Париж.
Един от най-близките хора на Генерала Андре Малро казва: „Великият човек - това е среща между велик характер и велико събитие." Това определение твърде добре приляга на Дьо Гол4.
Пътят към величието и признанието е дълъг и трънлив. На Великия Шарл тепърва му предстои да изкачи доста стръмни и хлъзгави стъпала. Макар да е убеден в правилността на своята линия, нерядко е съпровождан с присмех, съмнение, отрицание. Принуден да слуша изказвания от рода на това - „да, може да има нещо в това, което казва, но ако се приложи на практика, Франция ще загуби войната."
Според данни от първото социологическо проучване на създадения през тридесетте години на ХХ век ИФОП 56% от парижаните, по равен брой от двата пола, са присъствали на срещата с Генерала. В действителност много малко са го видели, а тези, които не са, се утешават с филма за Освобождението, харесван от повече от 8 на всеки 10 души5.
Тези цифри сочат значимостта на призива от 18 юни в очите на съвременния французин или във всички случаи поставят въпроса как от никому неизвестния Спасител Дьо Гол се превръща в триумфатора от 26 август 1944 г.
Ако се приеме, че митът е съотношение между истината и нейната имитация, то „18 юни" е класически пример за мит, в който имитацията представлява доста по-голямата част. Шарл дьо Гол има слаба, дори нищожна популярност, откъдето и малобройни привърженици; силна зависимост от съюзника - Уинстън Чърчил, който прави възможно създаването на образния му свят; значителна доза деструктивен заряд поради стремежа да се уязви Петен. На този ден генералът се „легализира" като герой и затова се търси знакът на съдбата. Трябва миналото, което носи товара на поражението, да се отдели от настоящето и бъдещето, което ще донесе победата на нацията, оглавявана от него. Ето защо търсенето на разграничителната дата между „преди" и „сега" е обяснимо. 18 юни е „ден първи". И както в Стария завет, в началото е словото. В изначалния мрак след сътворението Бог изрича: „Да бъде светлина."6 Според голисткото представяне на историята генералът застава пред микрофона и се обръща с призива си за продължаване на борбата към потъналите в тъмата на поражението французи. Неговите думи трябва да им звучат като Божиите: „Да бъде светлина", и да имат същото въздействие - „И биде светлина", да им донесат озарението за верния път. Разбира се, митология не се създава за един ден. Прав е Жан Лакутюр, авторът на най-пълната и най-всеобхватната му биография, постигнала много задълбочено разбиране на своя „обект", като пише: „Каквото и да казва, Шарл дьо Гол на 18 юни 1940 г. не е приключил с живот, воден... в рамките на една солидна Франция и на една неделима армия... тъй като животът му е протекъл извън рамките на рутината и дори извън регламентираната практика в една страна, чиято крехкост той не престава да разкрива, в лоното на една разделена армия. [...] Именно това е неговият живот."7 Дори самата му линия на поведение е да се държи като „белязан от съдбата", като „човек на Провидението". Кой е Шарл дьо Гол на 18 юни 1940 г.? Кой стои зад него? Бивш заместник-държавен секретар по Националната отбрана и войната, с мисия за осъществяване на връзките между Франция и Великобритания, чийто планове за продължаване на борбата са отхвърлени не само поради съпротивата на повечето висши военни и политици, а и заради практическата им неизпълнимост. За Чърчил след юнските им срещи генералът остава като Конетабълът на Франция, Човекът на съдбата. Затова не е случайно, че на 17 юни с английски самолет, осигурен от ръководителя на „Интелиджънс сървис" за Франция генерал-майор сър Едуард Спиърс, Дьо Гол се отправя за Лондон, след като се убеждава в „предателството" на правителството на маршала.
„Аз, самотен и лишен от всичко, се чувствах в положението на човек, застанал на брега на океана, който трябва да преплува."8 Именно това определение от първия том на своите „Военни мемоари" оставя за официалната история или за нейната голистка интерпретация Конетабълът. В духа на това тълкуване той трябва да е „повече от всеки друг човек чувствителен към честта на Франция" - оттам и неговата омраза към тези, които са я умъртвили, като се отказват от задълженията от 28 март (1940 г. - съюзен договор между Франция и Великобритания, според който двете страни не могат да сключват сепаративно примирие или мир - б. а.)9. Дьо Гол „пропуска" настроенията срещу себе си дори сред първите голисти: „Вашият пример! Вие говорите за Вашите удобства! Вие можахте да отведете семейството си в Англия; моето е в окупирана Франция"; „Кой ще плати нашите оставки, нашите пенсии."10 Колкото до семейството му, той не успява да изведе майка си Жан дьо Гол. След смъртта ѝ на 16 юни 1940 г. в Пемпон, Ил-е-Вилен, генералът получава снимка на покрития ѝ с цветя гроб и се утешава с това, че е поддържан от съгражданите ѝ. Едва ли може да се говори за някакви „удобства", според горните твърдения, при положение, че животът на главата на „Свободна Франция" наистина е подложен непрекъснато на опасност. При една от африканските му обиколки оцелява при самолетна катастрофа, да не говорим за стрелбата по него до Нотр-Дам в деня на триумфа.
Противно на твърденията за комфорта, в който живее Дьо Гол, неслучайно през първата година на изгнанието си е наричан Шарл Безземни11. Принуден е да компенсира липсата на собствен апартамент с взет под наем в центъра на Лондон. Ще добавя, че имението му в „Боасьори" е разграбено от германците. „Потънало е в развалини. Без врати, без прозорци, без мебели. Главата на семейството събира жена си и децата си: какво да се прави? Да се възстанови, казват те. Добавят едно условие: за него да докарат едно бюро. Именно близо до това бюро, пред малката масичка за игра, той ще се свлече в понеделник, 9 ноември 1970 г., когато идва краят: „Ох, боли ме там, гърба". Скъсване на аневризма. Кома. Няколко минути. И край"12. Но това ще бъде друга история, повече от всякога замесена с тази на Франция: историята на политик, на глава на правителство, на патрон на Народното френско обединение, на президент на Републиката.
На 19 юни 1940 г. има добра вест за Шарл дьо Гол: съпругата му Ивон се обажда по телефона от малкото пристанище Фламут, за да извести, че заедно с децата е успяла да прекоси Ла Манш на малък бретански риболовен траулер. Тогава Генералът се обръща към редките си другари: „Жена ми и децата ми пристигат като подкрепление."13 Много тъжно потвърждение за малобройността на привържениците му.
Още от самото начало във Виши е започнато съдебно преследване. На 22 юни по решение на военния министър ген. Вейган производството на Дьо Гол в чин бригаден генерал с временно назначение е анулирано. Едва ли е съвпадение, че на тази дата Петен сключва примирие с Хитлер. Ден по-късно с декрет, подписан от президента Льобран, той е пенсиониран служебно като дисциплинарна мярка. На 30 юни Вейган нарежда генералът да бъде затворен в ареста Сен-Мишел в Тулуза. Едва ли някой е очаквал, че това ще го накара да се подчини. След четири дни военният съд на 17. регион осъжда полковник Дьо Гол на четири години затвор и 100 франка глоба за неподчинение. На 3 август друг военен съд - на 11. регион в Клермон Феран - го осъжда задочно на смърт, на лишаване от военен чин и на конфискация на движимото и недвижимото имущество. Институирана е съкратена процедура за „бившия полковник" и неговите привърженици. Решението е мотивирано с предателство, дезертиране в чужбина по време на война на територия на държава във война и в обсада. Основната причина е нападението срещу Дакар. Тази присъда е анулирана от съда в Риом на 11 януари 1945 г.
По това време Филип Петен възкликва: „Сърцето ми е с генерал Дьо Гол. Той е добър французин. Има много неприятности с англичаните. Ако имах тази възможност, щях да замина с него."14 В този дух е и заповедта да не бъде лишен от националност. Маршалът коментира смъртната присъда срещу Дьо Гол в тесен кръг: „Проста рутинна мярка. Така трябва да се спре дисидентското движение. Дисциплината я изисква."15 Той отменя нейното изпълнение и я оставя само „по принцип".
Докато е във Виши, Петен ще разкаже на ген. Еранг, привилегирован член на кабинета му: „Аз спасих живота на Дьо Гол. От Лондон дойде специален пратеник да ме предупреди, чрез посредничеството на един от министрите ми, по поръчение на една от най-видните личности във Великобритания, която казала: „Дьо Гол ми досажда. Той се взема за Жана д'Арк. Добре! Ние ще го изгорим. Няма нужда от клада, както през 1431 г. Достатъчно е да посочим на правителството във Виши деня и часа на следващия полет за Близкия изток и маршрута на полета." Аз отговорих на пратеника: „Не съм получавал Вашето съобщение и не искам да правя нищо против честта. Англичаните да се оправят с Дьо Гол."16
Маршалът не предприема против генерала нищо, което би накърнило честта му. Факт е, че и последният, когато след Освобождението Петен е изправен пред Върховния съд на Републиката през 1945 г., възприема препоръката на съда за замяна на смъртната му присъда с доживотен затвор поради възрастта. Заедно с политическия мотив - да не става убиец на победителя от Вердюн от 1916 г. - присъства и моралният.
Опитът на бъдещия глава на Съпротивата да привлече на своя страна влиятелните фигури в колониите остават без резултат. Той се обръща с телеграми към: генерал-губернатора на Индокитай генерал Катру, главния резидент в Мароко и главнокомандуващ в Северна Африка генерал Ногес, главния резидент в Тунис Пейрутон, върховния комисар в Сирия и Ливан Пюо, главнокомандващия войските в източната част на Средиземно море генерал Мителхаузер и главнокомандващия войските в Сомалия генерал Льожантийом. Предлага им да влязат в Съвет по отбраната на задморските владения. Без Катру и Льожантийом всички останали приемат примирието и изпълняват заповедите на режима във Виши. Към Дьо Гол не се присъединяват личности с тежест пред общественото мнение като Жан Моне, Рьоне Мейер, Андре Мороа, Анри дьо Керилис, намиращи се във Великобритания.
През юни 1940 г. бившият министър-председател Пол Рейно се отказва от авантюрата правителство в изгнание в Лондон. Бившият министър на колониите и на външните работи Жорж Мандел предпочита да опита шанса си в Мароко. Ден след призива Мороа отхвърля предложението на генерала да стане говорител на „Свободна Франция". Той обаче отказва и заминава за Съединените щати. Така Дьо Гол е оставен сам-самичък. Сред политиците, които се присъединяват към него мнозина имат минало, свързано с крайната десница, като Филип Барес, син на Морис Барес, както и капитан Дьоваврен („Паси"), капитан Фурко („Барбес"), Морис Дюкло („Сен-Жак"), до един сериозно подозирани, че са кагулари. „Всички те го убеждават, че Третата република е мъртва и че не тя трябва да бъде възстановявана. Нужно е той, генерал Дьо Гол, да поеме по-широка роля от тази на един военен; тази на творец на нов режим, по-авторитарен, освободен от влиянието на партиите и парламентаристите."17 Като се вземе предвид нагласата на Дьо Гол лично да управлява делата си, едва ли той би приел да бъде нечия маша, да му бъде внушавано какво трябва да направи в такъв ключов момент, какъвто е поражението на Франция. Що се отнася до партиите, той не им е „поклонник". Известно е, че презрително нарича партийните страсти „малките огънчета под малките тенджерки"18. Неслучайно, когато е министър-председател на Временното правителство, на 20 януари 1946 г. подава за пръв път в политическата си кариера оставка, защото не желае да бъде окован в техните пранги.
Въпреки опитите Дьо Гол да се представи като родоначалник на Съпротивата с „посланието" от 18 юни 1940 г., има редица други призиви за продължаване на борбата преди неговия. Пейруон дори използва думата „съпротива", като прокламира, че Империята се вдига по пътя на съпротивата. Генерал Ногес предупреждава правителството в Бордо (негово седалище преди Виши - б. м.) или да дойде да продължи борбата в Северна Африка, или да не ѝ пречи. Пюо, главнокомандващ войските в Сирия, генерал-губернаторът на Френска Североизточна Африка Коние, комисарят на република Камерун Брюно и Пиер Каран, говорител на ветераните в Мароко, в писмо до Ногес се изказват в същия смисъл. Разбира се, както тези факти не могат да бъдат отречени, така не може да се отрече и че след подписването на примирието управителите на Африка свалят оръжие и именно Дьо Гол продължава борбата. Но за да има истинска история, трябва да се каже цялата истина. Другото е политика, която може да деформира съзнанието на цели поколения.
„На въпросите кой е Дьо Гол и кой го подкрепя в началото, най-точно отговаря самият той в първия том на „Военни мемоари": „Аз отначало нищо не представлявах. Не разполагах с никаква, дори и минимална сила, и не ме поддържаше нито една организация. Във Франция - никой, който да може да гарантира за мен, и не се ползвах с никаква известност в страната. Зад граница - никакво доверие и оправдание на моята дейност... Хората, които през цялото време на трагичните събития се смущаваха от моята непримиримост, не искаха да разберат, че за мен, стремящ се да преодолея всички безмислени, противоречиви влияния, и най-малката отстъпка би довела до крушение на плановете ми. С други думи, колкото и ограничен в средствата и самотен да бях, именно вследствие на това трябваше да оглавя движението и вече да не изпускам властта от свои ръце.19
Логиката на Дьо Гол е ясна: тъй като е напълно независим от личности и организации, той е човекът, който трябва да оглави борбата. Ръководейки се от тази постановка, той става все по-агресивен в търсенето на средства, съюзници и привърженици, и в атаките си срещу Петен и Виши.
Ако за днешния французин призивът от 18 юни има твърде важно значение, то от най-различни източници от времето на произнасянето му може да се установи, че непосредственото му въздействие е нищожно. Той понякога е препечатван изцяло, но най-често в няколко реда в доста голям брой всекидневници в зоната, недостигната още от германската армия на 19 юни. Сред тях са „Льо Пти Провансал", „Марсей-Матен", „Льо Пти Марсейе", „Льо Прогре дьо Лион". Вижда се, че те все са от бъдещата „свободна зона". Анри Амуру по този повод пише, че „никой днес не си спомня да го е чел, но доста голям брой заявяват, че са го чули (подч. от А. Амуру)"20. Всъщност, чули са изказване по радиото на Дьо Гол от 21 май 1940 г., което носи повечето теми на призива от 18 юни и е разпространено от около 5 милиона радиоприемници, налични във Франция към тази дата. Освен това друго е да си чул гласа на генерала, когато той за пръв път се е обърнал към французите и е издигнал лозунга, който се е оказал пророчески. Така ти си станал, макар и за миг, част от сила, извела нацията до победата. Ето защо възможно е голям брой от тези, които твърдят, че са чули на 18 юни 1940 г. Дьо Гол, да искат да се представят за малка частица от историята. Всеки човек иска да бъде съпричастен, или поне да се представи за съпричастен, към някое голямо дело. Всеки иска да изглежда по-голям, отколкото е. Пример за това са революционерите и дисидентите „след" революциите.
В изследването „Антуражът" и Дьо Гол" обаче се дава съвсем друга картина: призивът практически изобщо не е бил чут в момента на произнасянето му, с изключение на „...Елизабет дьо Мирибел и на Жофроа дьо Курсел, които са се намирали в Лондон по това време" (извод, основаващ се на отговори на въпроси, отправени към първите сътрудници на генерала)21. Подобно е положението с обикновеното френско население. Тези, които са го чули, са го чули по случайност, и ако има запознати с посланието на Спасителя, това се дължи на вестниците.
Посочените проценти на одобрение и на неодобрение на дейността на Генерала през Втората световна война в изследването от 1970 г. „Дьо Гол и французите" и по-специално цифрите, отразяващи отношението към призива от 18 юни, са резултат от доста по-късна пропаганда, а не на прякото му въздействие, затова не бива да се преувеличава значимостта му. Не трябва да се преувеличава със задна дата стойността на Дьо Гол в очите на тогавашните французи, поне до провала на маршал Петен. Въпреки че не могат да се представят изведени въз основа на научни изследвания цифри - първото социологическо изследване във Франция е проведено на 26 август 1944 г., - редица съвременници и повечето днешни автори смятат, че до ноември 1942 г., когато маршалът дава заповед за съпротива срещу операция „Торч" („Факел"), вместо, както очакват повечето хора, да я подкрепи, деветдесет, дори в южната зона до деветдесет и пет процента от французите, го приемат за единствен Спасител.
Призивът от 18 юни не само няма пряко въздействие върху общественото мнение. Той не е подкрепен с материални средства. Генералът на три пъти повтаря в него, че Франция не е сама, тя може да се съюзи с Британската империя, която държи моретата и продължава борбата. Към юни 1940 г. Великобритания разполага с: 54 противотанкови оръдия; 2300 картечници; 52 бронирани коли; 385 леки танка; 72 средни танка; 83 тежки танка; 420 леки оръдия; 163 тежки оръдия.
Към силите ѝ се присъединяват 14 хил. поляци, 4 хил. чехи, 1000 холандци, 500 белгийци и 2000 французи22. Самолетите, от които най-много се нуждаят французите, са: 446 съвременни изтребителя и 491 годни за бойно ползване бомбардировача, от които само 376 са окомплектовани с екипажи23. По заповед на Чърчил са изтеглени и 80-те изтребители от френския фронт. За сметка на това 400-те германски летци, свалени в сраженията, които Франция не предава на Англия, отново се завръщат в редовете на противниковата авиация. Вижда се, Великобритания не може да оправдае надеждите на Дьо Гол, защото ѝ предстои да решава проблемите на собствената си отбрана.
Твърдейки, че Франция не е сама, генералът уверява, че тя може да използва безгранично огромната индустрия на САЩ. Но американският президент „отписва" страната на юг от Ла Манш и няма никакво намерение да ѝ помага, освен с молитви.
Когато сочи в призива си, че Франция има огромна Империя, Дьо Гол все още не знае, че почти всички обявили се против примирието нейни глави ще го признаят заедно с правителството, което го е поискало. Тепърва предстои след редица неуспехи присъединяването на голяма част от владенията към генерала.
Лейтенантът от запаса Анри Лауст, натоварен с цензурата на печата в Алеп, по повод призива да се продължи войната в Империята казва, че му звучи „твърде романтично", „че този Дьо Гол може да има право, но той вижда нещата от Лондон"24. Тук е изказано съмнение, на което е подложен всеки водач, който е вън от родната земя. То ще бъде изразено и от страна на ръководителите на организациите в метрополията, когато започне обединението на Съпротивата около него.
Един от близките му съратници и съидейници Андре Малро, следвал го до края на жизнения му път, пише много по-късно: „През 1940 г. генералът се сроди с мита чрез невидимостта, вездесъщността, дори с името си." Но през юни 1940 г. все още не са дошли нито вездесъщността, нито името; тогава има само невидимост. Без собствени сили, без надежда скоро да получи подкрепа от англичани и американци, които смята за свои съюзници, Дьо Гол на първо време трябва да се задоволи с нападки срещу Петен и Виши. Но за юни 1940 г. характеристиката от неиздадения „Военен дневник" на Марсел Деа, публикуван от Жан-Реймон Турну в „Кралството на Ото", ще бъде напълно точна: „Дьо Гол: английското радио ни върти един призив на Дьо Гол без въздействие и тежест... Дьо Гол може колкото си иска да ни отправя призиви за вдигане на оръжие и за неподчинение (28 юни 1940 г.)."26 Определенията „вездесъщност" и „прочуто име" по това време ще са валидни за маршал Петен.
В началото Конетабълът контактува не особено успешно с Обединеното кралство. Спиърс през 1963 г. ще трябва да напише, че британският министър-председател не показва никакъв ентусиазъм, като научава, че той е пристигнал от Франция27. Още повече, че в момента грижата на правителството му е да не допусне предаването на флотата на неговия съюзник в германски ръце. „За голяма част от колегите му (на Чърчил - б. а.) и преди всичко на тези от Форийн офис Франция е държава, съюзник на Обединеното кралство, снабдена с правителство, чиято законност не може да бъде поставена под съмнение. Докато има средства то да бъде убедено да пази британските интереси и сигурност, важно е да не се отхвърля в противниковия лагер. И от само себе си се разбира, че едно изказване на вълните на Би Би Си на този военен Дьо Гол може да бъде прието само зле от Бордо. Дали е мъдро да се поеме този допълнителен риск"28. На съвещание на Военния кабинет, в 12 часа и 30 минути на 18 юни, на което се обсъжда бъдещето на Франция, министърът на информацията Алфред Дъф Купър казва, „че Дьо Гол му е съобщил текста на обръщение, което желае да разпространи, казвайки на Франция, че не е победена, и приканвайки всички френски войници да се присъединят към него". След това изказване Военният кабинет заявява, че „текстът не предизвиква никакви възражения, но тъй като Дьо Гол е „персона нон грата" в очите на сегашното френско правителство, Би Би Си не трябва да му се предоставя на разположение, докато е възможно френското правителство да действа по начин, подходящ на интересите на Съюза" (заключение номер 11 от заседанието, цитирано от Морис Шуман)29. Вижда се, че генералът трябва да преодолее доста препятствия, докато стане „Човекът от 18 юни". Той често отрича да е съобщавал на министъра на информацията текста на първия си призив. Почти всички свидетели го опровергават. Сред тях е и бъдещият говорител на „Свободна Франция" Шуман с посочения документ.
Естествено е желанието на Дьо Гол да омаловажи ролята на Великобритания в осъществяването на първото му послание. Но именно навременната и решителна намеса на сър Едуард Спиърс прави възможно влизането на 18 юни 1940 г. във френската история. Джон Колвил, началник на частния секретариат на Чърчил, пише в дневника си: „Генерал Спиърс влиза в кабинета ми. Иска да се срещне с Уинстън. Казва ми, че кабинетът е решил да попречи на Дьо Гол да говори по Би Би Си; министрите се тревожат да не разсърдят преждевременно сегашното френско правителство. Обратно, Спиърс иска да покаже колко голяма е нуждата сега да се даде възможност на Дьо Гол да говори. Става дума да се спасят, докато още има възможност, голям брой самолети, които в момента са в Бордо. Уинстън даде съгласието си, но при условие, че другите членове на Военния кабинет са на същото мнение (с други думи, ако си променят мнението). Спиърс с огорчено лице и кипяща кръв започна обиколката си. 16 ч. и 39 мин."30. В резултат на нови консултации се взима решение да се даде на генерала възможност да говори още същата вечер след новините в 18 часа.
Ролята на Уинстън Чърчил може да бъде оприличена на „ракетата-носител", защото на тази дата Дьо Гол все още не разполага със средства за изграждане на митологията си и Радио Лондон е първото, което му предоставя някаква възможност за изява.
Данни за убедеността на генерала, че е човекът, който може да спаси страната, има от деня, преди да произнесе призива. На 17-и вечерта той казва на Жан Моне, който го посреща в Лондон: „Повече няма какво да се прави във Франция. Сега ние ще работим тук." И на г-жа Моне, която го пита каква мисия изпълнява: „Аз не съм с мисия, госпожо. Аз съм тук, за да спася Франция."31 Взаимоотношенията на Генерала с британското правителство са трудни още след кацането му в Англия. След поражението на Франция то се е „пренастройва" на вълна Петен и търси възможност да запази съюза си с него. Пол Рейно разчита, че предложението за примирие ще бъде отхвърлено от германската страна и тогава борбата ще бъде продължена в Северна Африка. В този смисъл са думите на Жорж Мандел, който казва на Дьо Гол: „Кой знае дали най-накрая няма да успеем да отведем правителството в Алжир? Генерале, на Вас Ви предстои изпълнението на големи задачи! Не мислете за нищо друго, освен за това, което трябва да се направи за Франция..."32 Според Лоран и Жанте именно заради това Дьо Гол в първия си призив се ограничава с постановките на Пол Рейно: продължаване на войната, „предпазва се да поведе след себе си всички французи, „където и да са", и се задоволява да посрещне тези, които са на британска земя"33. Бившият министър-председател, разчитайки на провала на примирието, не отчита обаче твърде голямата популярност на маршала и податливостта на общественото мнение към неговия вариант за спасение на Франция, както и склонността на Германия да приеме предложението.
Самият текст на призива се е превърнал в мит. Запазен е ръкописът му. На полето на втора страница има бележка на „Човека от 18 юни": „Автентичният текст на моя призив от 18 юни. Ш(арл) дьо Гол"34. В резултат на сливането на възванията му от 18 юни и 14 юли 1940 г. се получава по-късна версия на това от 18 юни. Началото е поставено на първа страница на брой № 1 на Официалния бюлетин на „Свободните френски сили" от 15 август 1940 г., където те са разположени едно до друго. Значителна е разликата в нюансите: в първия текст генералът само „кани", а във втория вече „свиква" французите да се присъединят към него. В „посланието на Спасителя" Дьо Гол не произнася думите: „Франция загуби една битка, но Франция не е загубила войната". Те се появяват във втория текст под заглавието „Към всички французи". Също така на 18 юни не е казал: „Случайни управници можаха да капитулират, отдавайки се на паниката, забравяйки честта, излагайки страната на поробване". Тогава не е произнесъл и думите: „Ето защо аз призовавам всички французи, където и да се намират, да се присъединят към мен в действието, саможертвата, в надеждата..." (думи от афиша от 14 юли)35. Тези добавки са от манифест от З август 1940 г. Те хвърлят съвсем друга светлина върху образа на Дьо Гол, който е трябвало да бъде представен като самотен основател на Съпротивата още на „първия ден". Трябвало е той да изглежда като герой, който свободно разчупва всички прегради, за да поеме в свои ръце бъдещето на страната. Официалната история на Съпротивата започва с лъжа, която има за цел да прикрие условията, при които взима думата по Би Би Си36.
Наистина идеята за световния характер на войната и за това, че битката за Франция е само епизод в рамките на световния сблъсък, е развита от генерала преди юни 1940 г. Може да се каже, че тя е една от опорите на надеждата му за крайната победа. И все пак недопустимо е изопачаването на подобен документ, какъвто е първият му призив.
Не може да се отрече обаче, че Дьо Гол има своя принос в демитологизацията на този мит в годините след войната. На 23 юни 1955 г. той се обръща с нота към Оливие Гишар, тогава министър на Националното образование, който е шеф на кабинета му през 1947-1948 г. и е един от верните му последователи от времето на „прехода през пустинята": „Изглежда, че на 18 юни Радио-телевизията направи възпоменателно предаване. Но изглежда също, че моят призив бе излъчен, така да се каже, с моя собствен глас. Моля Ви, информирайте се по последния пункт. Ако претендират, че са го чули днес с моя глас, това може да бъде само лъжа."37
Както има принос за демитологизирането на този текст, така президентът присъства пред многохилядна тълпа пред Националния мемориал на съпротивата на тържествения церемониал на 18 юни всяка година. „През трясъка на радиосмущенията от далечната 1940 г. се донася тревожният глас на Дьо Гол", пише Генадий Новиков38.
А на 18 юни 1990 г., на петдесетата годишнина от произнасянето на призива, голям радиоприемник бе издигнат в центъра на Париж и през половин час предаваше „историческото" обръщение. И все със смущенията в ефира и с паузите в гласа на генерала, звучащ отначало малко глухо, макар и твърдо, след това малко нерешително и неравно, но от начало до край странно ритмично и сурово"39.
И „Човекът от 18 юни" и сътрудничката на Европейската служба на Би Би Си Елизабет Бакър, която го съпровожда до студиото, изрично подчертават, че не е имало запис, защото в радиостанцията не е имало практика да се записват новините. Така че по-късните автори не биха могли да знаят как точно е звучал призивът. Някои претендират, че бил чел ръкописен текст, но според Е. Бакър текстът е бил машинописен, с множество ръкописни поправки. Публикува се снимка на микрофона, пред който Дьо Гол е говорил, макар че студиото е разрушено през есента на 1940 година.
Появяват се по-късни фалшификации с дата 18 юни 1940 г., като текстът на паметната плоча на сградата на Главната квартира на Свободните френски сили в Лондон на „Карлтън гардънс" №№ 4. Той представлява не това, което е казал, а това, което би трябвало да каже генералът, според голистите, независимо от собствените му уточнения. Там е гравиран не призивът, прочетен по радиото, а позивът, разлепен по стените на Лондон през 1940 г., на който няма дата. По-късна фалшификация бе и монтажът в края на първа част от документалния филм „Съдба и човешка воля", в който бяха наложени кадри с текста на призива, независимо че няма нито звуков запис, нито дори една снимка, камо ли цял филм от 18 юни 1940 г.40
По принципа какво би трябвало да каже Дьо Гол, в по-късните варианти се натрапва фразата, според която Франция е изгубила една битка, но не е изгубила войната. Николай Молчанов разсъждава, че кой знае защо той не я е прочел пред микрофона, а я е включил едва в текста на обръщението от 14 юли, разлепено като позив по стените на сградите в английската столица в хиляда броя, а след това разпръснато със самолети над френска територия41. Но това е изречение от първия вариант на цитираното възвание, а не от текста, излъчен по радиото, така че Молчанов няма какво да се чуди.
Дьо Гол възразява срещу лъжата от 1955 г., но само три години по-късно като президент няма нищо против да слуша „собствения" си глас. Нищо против грубата фалшификация няма и френската пропаганда.
Бившият адютант на Генерала от времето, когато е президент, полковник Жан д'Екриен, негов адютант за сухопътните сили от 1966 г. до неговата оставка през 1969 г. и останал на разположение до смъртта му на 9 ноември 1970 г., заяви в лекцията си „Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол", произнесена на 13 ноември 1995 г. в салона на Френския културен институт в София по повод смъртта му: „Призивът от 18 юни е зов за бунт. В него генералът задава въпроса: „Поражението окончателно ли е?" И отговаря: „Не!" Според него в света има достатъчно средства, за да бъде смазан неприятелят"... И завършва с пророческите слова: „Каквото и да стане, пламъкът на френската Съпротива не трябва да угасва и няма да угасне." Колкото до средствата, очевидно е, че на този етап Дьо Гол не разполага с повече от един микрофон. Много е прав полк. Д'Екриен, когато казва във връзка с призива: „Преди всичко той е едно отхвърляне - отхвърляне на всичко онова, което ни принизява и ни кара да се примирим с поражението. След това той е акт на смелост и на воля.
Защото на този млад бригаден генерал му е била нужна много смелост, за да се противопостави на законното правителство и да стори това, което смята за необходимо. Това също е и акт на вяра, на вяра в Човека, Човекът, който благодарение на своята упоритост ще надмогне страданията и в битките ще постигне триумфа"42.
Всяко ново поколение - иска или не, преживява отново големите събития от своята история. Всяко ново френско поколение преживява отново 1940 година. Ето защо отново е необходим 18 юни, който да възкреси надеждата и вярата, че ще има и 26 август. Затова живее митът „18 юни".
Шарл дьо Гол е наречен „човекът, който каза „не". Той е един от малцината, които имат силата да не се признаят за победени, да погледнат в бъдещето и да видят в тогавашна разпокъсана Франция утрешната Велика сила и в сразената армия - една от армиите победителки. Той е човекът, който дава самочувствието на бойци на: унизените от катастрофата, оскърбени от съюзниците, които са ги изоставили, обезверени от собственото си малодушие или приспособенчество французи.
Налага се въпросът защо фалшификацията все още е жива до едно такова голямо дело? Може би, защото както един добър сценарий не може да живее сам за себе си, а се нуждае от добра постановка, така е и с безспорните заслуги на политиците, в това число и на Дьо Гол. Необходима им е митологията, фалшификацията, слуховете, които ги правят част от живота, достъпни за обикновения човек. Изглежда, че на общественото мнение имитацията му е по-вкусна от истината. Или може би вече не ги различава...
Голистката „Свободна Франция" и в най-добрите си дни не е достигала повече от 70 000 души, така че въпреки всички твърдения на авторитетни вестници като „Таймс", не може да бъде наречена „решаващ фактор" в една световна война. По повод това определение Жан Лакутюр много точно очертава важната роля на британския печат в създаването на образа на Дьо Гол. По повод отношението на „Таймс" към по-голямата от инициативите му от 1940-1941 г. авторът смята, че, като се имат предвид действителната сила на генерала и истинското му влияние върху хода на войната, както и че големите всекидневници в тази страна се подчиняват на „религията на факта", в случая с главата на „Свободна Франция" в изблик на симпатия към него, са били нарушени вековни правила: „Във фактически план Дьо Гол няма почти нищо: този вестник, както впрочем „Дейли Телеграф" и „Йоркшиър поуст", всекидневник, силно повлиян от Антъни Идън, го представя като значителен фактор във войната."43
Генералът, който според собственото му изявление от 13 юли 1940 г. бил в състояние да каже, че има забележителна военна сила, способна да се бие всеки момент по суша, по въздух и по вода, „има към същата дата 1994 души от сухопътната армия, от които 101 офицери и 125 подофицери. През май 1943 г. Свободните френски сили не наброяват повече от 50 хил. души, от които 16 хил. в бойна готовност" (последните данни са от Анри Амуру)44. С тези хора той щял да бъде „значителен фактор" в една световна война...
Слабостта на „Свободна Франция" като военна сила ограничава възможността на генерала да утвърди собствената си законност чрез действия. Самите ръководители на неговото движение признават, че осъзнават това положение. „Ако Хитлер можеше да види през ключалката как този стар професор заявява: „Ние сме френската армия" със 7 хиляди души под нашите заповеди и този дълъг генерал добавя: „Ние сме Франция", щеше да си помисли, че ние сме луди за връзване", казва юридическият съветник на Дьо Гол в движението Рьоне Касен45. От начало зад „дългия генерал" са моряците от остров Сен, легионерите от Нарвик, после непрекъснатият поток доброволци, които се включват в нейните редове със собствени средства: интелектуалци - католици или евреи, юристи, писатели, журналисти, някои политици, офицери от всички армии. Едни от „първите другари" са Жан Марен и Жан Оберле. Марен е кореспондент в Лондон от 1939-1940 г. на парижкия в. „Журнал". Той е първият хроникьор на новите предавания на френски език на Би Би Си от юни 1940 г. На 18 юни, към 18 ч. и 30 мин. той се намираше в Бродкестинг Хауз в компанията на Жан Оберле, талантлив художник и журналист по онова време. Така тези двама приятели имаха привилегията да чуят от съседното студио генерал Дьо Гол да произнася своя призив. Именно Оберле щеше да бъде вдъхновителят на славния припев: „Радио Париж лъже, Радио Париж е германско". Той казва за Дьо Гол: „този човек излезе от дисциплината, за да влезе в „Малкия Ларус"46.
Първата победа на Дьо Гол е признаването му от Уинстън Чърчил като предводител на „всички свободни французи". То няма да стане отведнъж.
На генерала му се налага да оправдава действията на собствените си съюзници срещу французи, заради тежките бомбардировки на флота, закотвен на рейда в Мерс-ел-Кебир на 3 и 6 юли 1940 г. Твърде зловещи са кадрите от онова време, които показват върволицата от 1297 ковчези, в които са положени останките на хора, убити с „превантивна цел". Да не би Петен да предаде флота, който е останал непобеден във войната. Според договора за примирие в Монтоар от 22 юни флотата, която е втора в света и една от най-модерните, няма да бъде предадена на Германия. Самият Петен твърдо го обещава на своите съюзници, каквито са Виши и Великобритания до прекъсването на дипломатическите им отношения през 4 юни. Най-красивата единица на френската флота - крайцерът „Ришельо", е превърната в неподвижна плаваща крепост след бомбардировката на английската морска авиация на 9 юли 1940 г. на дакарското пристанище.
Чърчил жъне овации в Камарата на общините след агресията при това северноафриканско пристанище. Нападението е напълно безмислено, не само заради уверенията на маршала и на командващия флотата адмирал Дарлан, че тя няма да бъде предадена, но и заради убедеността на самия Хитлер, че дори и да я поиска, никога няма да я получи. Ако се опита да я вземе насила, корабите или ще се самопотопят, или ще отплуват в открито море. Генералът трябва да обосновава като необходими действията на Кралският флот, извършил едно с нищо непредизвикано нападение. Дори когато британците убиват французи, те трябва да останат съюзници: „Няма французин, който да не почувства болка в сърцето си, че са потопени френски кораби от съюзниците."47 „Героичните" действия на Чърчил дискредитират престижа на Дьо Гол и пресичат потока от последователи към него през следващите няколко месеца.
Генералът и хората, които са застанали зад него, трябва да преживеят тежки дни. „Ще им липсва всичко, и преди всичко пари. Лондон забранява обмяната на франкове. Един сириец, бивш легионер, 15 пъти раняван по време на Първата световна война, предава диамант, оценен за 100 000 лири. Най-накрая през юли Чърчил открива специална сметка „Генерал Дьо Гол" в Английската банка, която ще функционира до 1943 г."48 Поради неговата откъснатост от родната земя се подчертава зависимостта му от външния фактор. Към юни 1943 г., според Анри Костел-Вине, „Свободна Франция" дължи на Великобритания 30 милиона лири стерлинги, което във франкове от 1984 г. представлява около два милиарда. „Не е скъпо!" Може да се каже, че ние започнахме да се самофинансираме от 1 януари 1943 г. Връщането на дълга стана много скоро, както желаеше генерал Дьо Гол, през пролетта на 1945 г." (писмо до Жан Лакутюр от 1984 г.)49.
„...Упълномощавайки се от факта, че съм висш офицер от френската армия, че моето име и моята личност имат известна популярност, накрая - че бях член на последното независимо френско правителство, аз предлагам себе си да установя Национален комитет в Лондон възможно най-скоро с някои видни френски личности, за да продължим войната със съюзниците", пише Дьо Гол до Уинстън Чърчил на 23 юни 1940 г.50 А само след три дни генералът заявява на британския министър-предедател и на лорд Халифакс, че е във възможностите му да създаде незабавно френски комитет, без да чака формирането на Националния, с цел да постави на разположение всички съпротивителни движения, които се появят в метрополията и в колониите, да ги свърже със съюзниците, да ги свърже помежду им, за да ги снабдява и т.н.
Този комитет ще може да организира френската военна сила, която за момента е малка, но със сигурност ще се увеличи. Той ще създаде организации за устройване на френски инженери и работници в английски заводи, за проучвания и покупки на всякаква продукция и за преговори пряко с английски и с американски институции, за транспорт и снабдяване, за информация и пропаганда. В същия меморандум се набляга, че формирането на такъв комитет е възможно със съгласието на правителството на Чърчил по следните пунктове: уреждане на всички дейности на французите на британска територия при неговото посредничество и със съгласието му, отпускане на кредити, необходими за собствените му дейности, както и за заплати и надници за цивилните и за военните, прикрепени към него, регулиране на френско-британските отношения направо от френски комитет, осъществяване на пряка връзка между него и всички министерства51. Всички тези функции са присъщи на правителство. Това е принципната основа, на която Генералът иска да основе своята законност. Неслучайно за създаването на организациите, посочени в меморандума, той държи да му се даде „официално качество"52. Така неговите претенции, че е „въплъщение на Франция" ще получат одобрението на единствената велика сила, останала във войната срещу Хитлер. Така обаче се очертава пълната зависимост на „Свободна Франция" от Великобритания и преди всичко от решенията на главата на нейното правителство, които се влияят от хода на военните действия, от отношенията със САЩ, от Виши, от вътрешните противоречия в собствения му кабинет и пр.
Както пише сър Едуард Спиърс, „като цяло британският народ даде симпатията и доверието на този самотник, но един-единствен човек го разбра: Уинстън Чърчил. Без него нямаше да има нито Дьо Гол, нито свободни французи. Франция му дължи съществуването си повече, отколкото ние му дължим своето53.
След провала на опитите да осъществи контакт с пасажерите на парахода „Масили" - осемдесетте депутати, гласували против Петен в Националната асамблея на 10 юли 1940 г., Чърчил се връща към Конетабъла: „Вие сте съвсем сам? Е, добре. Аз Ви признавам съвсем сам."54.
На 22 юни се обявява създаването на движението „Свободна Франция". На 28 юни в Лондон е публикувано следното комюнике: „Правителството на Негово Величество признава генерал Дьо Гол за глава на всички свободни французи, които, където и да се намират, се присъединяват към него за защита на делото на съюзниците."55. Още от първите си дни генералът се опитва да установи отношенията си с Великобритания на основата на равнопоставеността, независимо че тогава няма какво да предложи в замяна на признанието. Проф. Касен изготвя проект, в който се определя статутът на „Свободните френски сили", режимът на гаранциите, давани на доброволците, присъединили се към тях, и преди всичко на френско-британските връзки. „Над всичко доминираше двустранният характер и [...] равнопоставеността в ангажиментите. [...] Ако господин Чърчил се задължеше в случай на съюзническа победа да възстанови Франция и нейната Империя в тяхното величие и тяхната цялост, генерал Дьо Гол щеше да постави своята нова сила в служба не само на освобождението на нашата страна, но и на отбраната на британските територии и владения. Тази позиция на равенство, смело заета от партньорите, тогава лишени от всякакви средства, отначало изненада, а след това предразположи британските представители, тъй като тя конкретизираше нашата вярност към Съюза, без да включва в играта дипломатическите проблеми", пише той56. За голистите такава позиция дава възможност да се избегне подозрението, че са английски протежета и да поемат управлението на всички включили се във войната територии, когато това стане възможно. След като договарянето на този текст е прекъснато от Мерс-ел-Кебир, последван от рязкото спадане на популярността на генерала, той е подписан на 7 авуст 1940 г., като Чърчил приема към договора да бъде приложено тайно писмо. То уточнява, че французите ще служат във френски части, вместо да бъдат включени в британски57. Според официалния текст на джентълменското споразумение" Дьо Гол ще действа за създаването на доброволческа сила, която „никога не може да насочва оръжията си срещу Франция"58. Както отбелязва проф. Луи Ружие, в нарушение на последното задължение една ескадра начело с генерала се насочва към Дакар на 23 септември 1940 г. В стремежа си да създаде своя законност Дьо Гол противопоставя на формалната законност придобитата чрез действие.
Така е поставено началото на постепенното отдалечаване на генерала от Великобритания, което преминава през структурната и юридическата автономия, на постигането на финансова самостоятелност на „Сражаваща се Франция", на обвързването на „вътрешната съпротива" на територията на метрополията с Дьо Гол. Това е неговата водеща линия на поведение: генералът е навсякъде, той трябва, той има правото да бъде навсякъде. Дьо Гол е въплъщение на Франция, нейният единственият възможен спасител. Оръжията на „Свободните френски сили" са единствените възможни френски оръжия. Ако някой иска да се бие за Родината, трябва да се нареди под неговата „шапка". В реч от 23 юли 1940 г. от Лондон Генералът възторжено съобщава за възобновяването на военните действия на 21 юли между френските сили и неприятеля - всъщност от трима летци в състава на английски екипажи, бомбардирали Рур. Но това не пречи на Дьо Гол да заяви: „Няма добри французи, които да не ме следват." На призива му „С мен истински французи!" Свободното списание „Елзас" отговаря в своя втори брой: „Ще бъдем!"59
Дьо Гол се стреми да наложи активното присъствие на „свободните французи" по фронтовете, защото те не са допускани да решават въпросите на международните отношения, свързани със страната и нейната Империя. Ето какво пише Генералът до У Чърчил от Бразавил на 2 ноември 1940 г.": „.Генерал Дьо Гол и Съветът на отбрана на Империята смятат, че никакво съглашение не може да бъде сключено без тяхното непосредствено участие и без ясно изразеното им съгласие."60
Главата на „Свободна Франция" се бори не само за собственото си узаконяване, но и за връщането на законността в страната. Една от неговите опори е отношението на Великобритания към Виши. Кабинетът на Уинстън Чърчил обявява на 23 ноември 1940 г., че „примирието, което е било подписано в нарушение на тържественото споразумение на съюзническите правителства, поставя правителството в Бордо в положение на пълно подчинение на неприятеля и го лишава от всякаква свобода, от всякакво право да представя свободните френски граждани. Вследствие на това правителството на Негово Величество престава да признава правителството в Бордо като правителство на независима страна."61
Тази декларация не пречи на британския кабинет да влезе през октомври-ноември 1940 г. в преговори с Виши. Според Луи Ружие, пратеник на маршала, Лондон много е искал да преговаря с неговото правителство, за да стигне до един modus vivendi, без знанието на генерала обаче и на американците. Неслучайно кабинетът на Чърчил поставя като условие - каквито и да било преговори да се водят в пълна секретност по отношение на голистите. Тази препоръка е била отправена към Ружие от посолството на Обединеното кралство в САЩ малко след пристигането му там. „Така английският и голисткият печат могат да се възмущават и да си тръбят за скандал, виждайки как Държавният департамент поддържа дипломатически отношения с Виши, докато Лондон прави толкова много в тази област, но скришом, защото вярва, че така винаги е свободен да се отрече."62
Ето как Ерве Алфан на 10 септември 1941 г. описва отношението на Великобритания само след триседмичен престой. Мнението му е доста категорично: „Англичаните, с които се срещам, ми изглеждат невероятно провишистки настроени. Популярността на Петен във Франция не е угаснала и това се вижда от Лондон, където самите британци, съобразявайки се с това, попадат в клопката на Хитлер."63
Много е трудно е да се направи разграничение между привидността и действителността в сложните връзки от двата бряга на Ла Манш по онова време. Още не е отзвучало ехото на взривовете от снарядите и бомбите край Мерс-ел-Кебир, не са изсъхнали сълзите по убитите моряци, блокирано е крайбрежието на Южна Франция и Северна Африка, а само след няколко месеца вече се водят преговори с Виши, включително и за отслабване на блокадата. Известна е близостта на Великобритания със „Свободна Франция", както и не по-малко тесните ѝ контакти с възстановеното Второ бюро на Виши. Затова е издигната бариерата на привидността, където нещата са прости и ясни, без много нюанси.
През септември 1940 г. Шарл дьо Гол иска от англичаните да го признаят за изразител на политическата власт вместо правителството на Петен. Нито Чърчил, нито министърът на външните работи Идън ще да му отговорят. На 27 октомври 1940 г. генералът отправя от Бразавил манифест, в който заявява, че смята, че само той държи легитимната политическа власт: „Повече не съществува френско правителство. Органът, установил се във Виши и който претендира да носи това име, е неконституционен и е подчинен на нашественика... Така че е необходима нова власт, която да се нагърби с товара да ръководи френските усилия във войната.. .Аз ще изпълнявам моите пълномощия в името на Франция и единствено, за да я защитавам."64 До признаването му за единствен глава на съпротивата и на страната от Великите сили ще изтече много вода.
На 18 юни 1941 г., една година след първия си призив пред Френския комитет в Египет, Генералът произнася реч в Кайро, в която дава следната оценка на Виши: „След всеобщата паника клика пораженци и предатели чрез заговор завзеха държавната власт. Група банкрутирали политикани, безчестни аферисти, чиновници-кариеристи и бездарни генерали узурпираха държавната власт и едновременно се оказаха поробени. Осемдесет и четиригодишният старец, облечен в жалката обвивка на миналата слава, беше издигнат на щита на поражението, за да се прикрие с неговото име капитулацията и да се излъже френският народ. На другия ден се роди „Свободна Франция"65. В описанието на начина, по който е издигнат маршалът, се съдържа безсрамна лъжа. След като Пол Рейно подава оставка на 16 юни, Петен е назначен за министър-председател от президента Албер Льобран. На следващия ден вечерта той се обръща към германците с искане за примирие. Договорът, подписан във вагона на маршал Фош, е именно за примирие. Никога не е ставало дума за „капитулация". Неслучайно сондаж от 1980 г. показва, че въпреки войната в ефира против него, поведена от Дьо Гол, в която той не спира да изкривява фактите, днешните французи имат доста противоположно отношение. На въпроса: „Мислите ли, че примирието беше нещо добро за Франция и французите?", се получават следните отговори: „Да" - 62%, „Не" - 20%66.
През периода 1940-1942 г. се формират основните понятия на голизма. Жан Тушар, един от главните му изследователи, сочи, че през периода на войната основните му теми са били „Отказът", „Чест и здрав разум", „Свободата", „Единството", „Народът", „Франция". Първият отличителен белег на голизма в сравнение с Петеновата идеология на „Националната революция" е отказът на последователите му да се предадат на неприятеля, отхвърлянето на примирието. „Здравият разум" се съчетава с „честта", за да наложи продължаването на сражението поради световния характер на войната67.
Понятието „чест" е един от ключовете за разбирането на голистката идеология и митология, доколкото извира от самата личност на Генерала. То е свързано с толкова важните за една победена нация опори, като величието и мъдростта, щастието и надеждата. Тези стълбове са още по-жизнено необходими за нация, като френската, която от една страна, има претенции за величие, а от друга, се намира в криза на националната идентичност още преди Втората световна война.
Напълно естествено е, когато Генералът се обявява за война докрай, основни теми в идеологията му да бъдат свободата и независимостта. „Свободна Франция" се противопоставя на поробена Франция. Но думата „свобода" има за Дьо Гол друг смисъл, който много скоро проличава, когато на 9 януари 1941 г. той говори за управляващите във Виши: „Свободна Франция противопоставя на техния политически авторитет цялата традиция на френските свободи."68
Очевиден е стремежът и на Петен, и на Дьо Гол, както и на всеки ръководител, да стъпи върху нещо трайно. Така може да обоснове закономерността на появата си. И двамата смятат да възстановят традицията: единият - на Стара Франция, а другият - на Републиката.
Може да се предположи, че Генералът ще се обърне към разделената и разединена нация с призив за възстановяване на единството. Франция е възприемана от него като „единна и неделима", „една-единствена Родина". Основният въпрос, който я интересува, е „събирането на френския народ във войната", казва той на 27 май 1942 г.69 Схващането за нацията като най-важен фактор в историческото развитие е сред стълбовете на мита Обединител, наред с този за Спасителя.
Друга важна идея на голизма е тази за силната власт. Според Дьо Гол „хората не могат без власт, както не могат без ядене, вода и сън"70. И само силната държава, чийто глава разполага с широки пълномощия и не зависи от партийните разногласия, може да я защити и насочи към висшата цел - величието"71. Генералът има чувството за превъзходство над околните и самочувствието, характерни за вожд с определена историческа мисия. Войната му дава първата възможност да осъществи на практика идеите си за силната власт и за водача в „Свободна Франция". В реч от 15 ноември 1941 г. той формулира своята платформа, принципите на политиката си:
„Да се придаде колкото може по-голям размах и възможно най-голяма мощ на усилията на французите в конфликта.
Да се предостави думата на народа, веднага щом възможностите позволят, да изкаже свободно какво иска и какво не иска.
Основи, на които трябва да се опрат обновените институции на Франция - трите девиза на „свободните французи":
1. „Чест и Родина" - нацията може да се възроди само в резултат на победа, може да съществува само като велика нация.
2. „Свобода, Братство, Равенство" - искаме да останем верни на демократичните принципи.
3. „Освобождение" - за всеки французин да се създадат условия свободно да живее и да се труди, да запази чувството си за собствено достойнство."72
Към началото на 1942 г. Генералът вече е набелязал основните черти на бъдещото икономическо и политическо преустройство на страната, такова, каквото той го вижда. Съветският посланик Иван Майски пише, докладвайки на Народния комисариат по външните работи за разговора си с него: „Дьо Гол смята, че бъдещият режим на Франция трябва да се опира на две основни идеи: а) силна политическа власт; и б) концентрация не върху политическите, а върху икономическите и социалните въпроси. Като се поинтересувах как Дьо Гол си представя всичко това, се оказа, че генералът вижда „корпоративен парламент", състоящ се от ред курии: селска, промишлена, на умствения труд и т.н. Корпоративният парламент ще се занимава с въпросите на социалното и стопанското устройство. Военните и политическите въпроси трябва да се контролират от правителството, за начина на формирането на което няма ясна представа."73
Дали няма ясна представа или предпочита да не излага възгледите си по конкретни въпроси, които биха предизвикали разногласия и предпочита името му да се свързва само с общонационални теми, е отделен въпрос. Като се имат предвид активната законодателна дейност, структурните преобразования в икономическата, социалната и други области, осъществени от оглавяваното от Шарл дьо Гол Временно правителство, макар и просъществувало само 18 месеца, може да се твърди, че идеите и проектите за тях са замислени доста преди Освобождението. Известно е, че със съд или без съд в първите седмици от установяването на власт през 1944 г. са избити между 40 и 60 000 души (по-малката цифра се сочи от поддръжниците, а по-голямата - от противниците ѝ), че „чистката" засяга не само сътрудници на Виши и колаборационисти, но и политически противници на Дьо Гол от собствения му лагер. Но на 18 юни 1942 г. във в. „Рьофер ан Комбатан" е записано, че: „сражаваща се Франция се стреми победата да облагодетелства всички нейни деца. Под покрива на националната независимост, сигурност и величие тя иска на всички нейни деца да бъдат гарантирани и осигурени националните свободи, сигурността, достойнството на всеки французин"74. И никъде в този текст не пише за „добрите французи" и че не са добри тези, които не са с Дьо Гол.
Пред Филип Барес Генералът заявява: „Има две думи, които няма никога да произнеса: република и демокрация." На въпроса на Барес с какво ще ги замени, той отговаря: „Ще кажа: свободите."75 Налага му се да ги „произнесе". Стъпка по стъпка си спечелва ореол и на демократ, и на републиканец, борейки се срещу националсоциализма, фашизма и авторитаризма, и стремейки се да се свърже със съпротивителните движения, на чието знаме пише „република" и „демокрация". Както пише Жак Шастне, „това, в което парламентаристите грешат, е, че виждат в генерала един вид „апостол" на Народния фронт, демократ и решителен противник на личната власт"76. Срещу него са отправени доста атаки за авторитарност и стремеж за установяване на лична власт.
Може да се заключи, че към края на 1942 г. голизмът се оформя като идейно течение. Неговото окончателно разгръщане и доразвиване тепърва предстои след тази година, особено след Освобождението. Ето защо Андре Малро е много прав, като смята, че „в края на войната Втора бронирана дивизия изразяваше голизма по-добре от който и да било доктринален текст"77.
В началото „голисти" ще се наричат хората, които не приемат примирието и тръгват след генерала по пътя на продължаването на борбата, тези които се обявяват за негови привърженици. Кого всъщност обединява Дьо Гол? Както казва самият генерал: „Трябва да се действа не въз основа на мечти, а на реалности."78 Докъде е истината и откъде започва нейната имитация?
Най-важният стълб на Дьо Гол е „Свободна Франция". Но във време, когато три пети от метрополията е окупирана, а останалата е под властта Виши, който контролира главните френски владения, военновъздушните и военноморските бази, отсъствието на опора в Империята би направило проблематично превръщането на генерала в по-значителен фактор в отношенията със съюзниците и въобще във война със световен характер. Ето защо на 27 октомври 1940 г. без съгласието на министър-председателя Уинстън Чърчил е създаден Съветът за отбрана на Империята, признат официално, макар и само като консултативен орган от британското правителство на връх Коледа - на 24 декември. Чрез тази структура Дьо Гол стъпка по стъпка присъединява част от Империята. На 15 юли 1940 г., в навечерието на експедицията срещу Дакар, генералът казва в Сейнт-Стефънс-Хауз пред щабните си офицери: „Ако искаме да върнем Франция във войната, ако искаме да представим интересите на нашата страна както пред съюзниците, така и пред французите във Франция и в чужбина, които следят нашите действия, крайно необходимо е седалището на френското правителство да се установи на френска земя. Ето защо аз съм решен и сведенията, с които разполагам ми показват, че това е възможно, да установя в Дакар столицата на Империята през войната."79 Друг е въпросът, че експедицията не успява. В тези думи обаче ясно личи стремежът на Генерала да стъпи на здравата опора на африканските владения, предвид важното им стратегическо положение в разгръщащия се световен сблъсък и близостта им до метрополията. Те за пореден път изразяват убеждението му, че неговата организация е въплъщение на френската държавност, а правителството трябва да бъде в столицата. Наред с това се изразява още от самото начало желанието му да бъде независим от съюзниците си - линия, която непреклонно следва както през войната, така и докато е на власт. Той има волята и го осъществява още откакто единственото му оръжие е микрофонът на Би Би Си, а времето, с което разполага, са минутите на „опашката" на новинарската емисия от 18 ч. на 18 юни 1940 г.
Макар и претърпял поражение в Западна Африка, благодарение на полк. Льоклер стъпва в Екваториална. От 26 до 28 август 1940 г., след „трите славни победи": Чад - на 26-ти, Камерун - на 27-ми и Конго - на 28-ми, се присъединяват към „Свободна Франция". На 28 октомври 1940 г. започва операцията за завоюването на Габон. Според Лакутюр „историята с Дакар е горчив крах, историята с Габон е горчива победа. Дьо Гол говори за 20 убити. Историците от други страни ги изчисляват на повече от сто"80. Проникването в Централна Африка придава плът на претенциите на Генерала да предвожда всички французи, защото така се обединяват около неговия вариант за спасение. Обаче при експедицията срещу Дакар и в операцията за овладяване на Габон се сражават французи срещу французи, едни французи убиват други. Така постигнатият успех, или както се изразява Морис Шуман, говорителят на „Свободна Франция" от това време по повод присъединяването на Габон - щастие, - не е пълен. Колкото и да се опитват чрез най-различни начини и средства да го докажат, нито маршалът, нито генералът са обединители на всички французи, а само на онези, които приемат за единствено верен техния път. Те употребяват едни и същи думи за своите привърженици: наричат ги „истински французи". А тези, които не са сред тях, са „предатели".
До края на 1940 г. към Дьо Гол се присъединяват френският кондоминиум островите Нови Хебриди, Убанги-Шари, Таити, кантоните в Индия.
Известно е, че Дьо Гол не се спира пред принудата като средство за доказване на правата си, включително и когато някой друг му вади кестените от огъня. Такъв е случаят с блокадата на Джибути от април 1941 г., която трябва да бъде продължена до присъединяването му към „Свободна Франция". „Припомням, че действията на губернатора [на] Джибути не отговарят на истинските чувства на армията и населението. Именно на тези чувства трябва да се позволи да се проявят, като се посочи, че за Джибути няма друго разрешение, освен присъединяването", пише той в телеграма до ген. Уейвъл на 19 април 1941 г.81 Някак странно звучи това обединение, без никаква друга алтернатива.
Докато военните действия са не само въпрос на възможност, а и са невинаги най-доброто средство за „убеждение", „Свободна Франция" поставя на съвсем различна основа своята политика в сравнение с режима на Виши, чиято цел е запазването на всяка цена на единството между метрополията и Империята. Тук се отразява разбирането на Дьо Гол, че един ден Франция ще си отиде от колониите и те ще се превърнат в независими държави. Разбира се, рисковано е да се твърди, че Генералът е достигнал до идеята за деколонизацията по това време, още повече, че едва ли би намерил поддръжници тогава, защото тя би могла да бъде изтълкувана като стремеж за обезсилване на страната. Но в негова телеграма до делегацията на „Свободна Франция" от 23 април 1941 г. се изтъква недвусмислено този нов момент в сравнение с позицията на Виши: „Генерал Дьо Гол и Съветът за отбрана на Империята в съответствие със задълженията, поети от Франция от времето на установяване на мандата и политиката, поддържана от всички френски правителства до 18 юни 1940 г., са готови да признаят независимостта и суверенитета на Сирия и на Ливан и да сключат с тези държави военнополитически съюз, който да осигури тяхната защита от всяко нападение и заедно с това да способства за запазването на най-важните интереси на Франция на Изток."82
Във „Военни мемоари" Генералът излага цялостната линия на „Свободна Франция" по отношение на колониите и конкретно към Сирия и Ливан, придобили след 22 юни 1941 г. голяма стратегическа важност: „Необходимо бе да се установи колкото може по-скоро в тези държави правителство, способно да поеме новите задължения, което смятахме да му предадем, в частност в областта на финансите, на икономиката и на обществения ред. Ние искахме да запазим за Франция само отговорността за отбраната, за външните връзки и за „общите интереси" на двете държави, т.е. паричната система, митниците, снабдяването, а и също онези области на управлението, в които бе невъзможно за нас да се откажем от намеса, както бе невъзможно да се разделим веднага със Сирия и с Ливан. Предполагахме, че в бъдеще, когато развитието на военните действия го позволи, ще бъдат проведени избори, които ще доведат до независимо правителство."83
В този обширен пасаж, както и в телеграмата от 23 април 1941 г., личи първо, самоосъзнаването на Генерала, като единствен законен представител на всички французи, а не само на тези, които продължават войната. Второ, стремежът към превръщане на „Свободна Франция" в продължител на линията на републиканските правителства и към натоварването ѝ с присъщи на правителство функции. Трето, специално по отношение на колониите Дьо Гол смята да запази националните интереси на страната си чрез промяна на третирането им, а именно, като им се даде възможност да получат независимост, при условие че бъдат запазени „историческите прерогативи на Франция", както се изразява Генералът. Така организацията стъпва по-стабилно в немалка част от Империята и той става Обединител не само на думи. Признаването на договорите от 1936 г. в Париж със Сирия и с Ливан за замяна на мандатите осигурява силни позиции в съперничеството между „Свободна Франция" и Великобритания.
Много характерни са принципите на пропагандата, която Дьо Гол налага в държавите от Леванта. Преди всичко „Свободна Франция" е Франция. Тя представя нейните права и интереси. Ето защо декларацията за независимостта им трябва да се направи в нейно име. „Ние имаме всички права, защото ние се бием с неприятеля, заявява генералът в телеграма до делегацията на „Свободна Франция" от 17 юни 1941 г. Стреляйки срещу нас, Виши стреля по същите мишени, по които германците и италианците"84. Това не са просто думи, това е пролята кръв и сълзи.
С напредването на корпуса „Африка" под командването на ген. Ервин Ромел в Либия през първата половина на 1941 г. и японската бомбардировка над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. значението на френските владения в Северна Африка се увеличава още повече. Особено след Пърл Харбър, когато Индийският океан се превръща в боен оперативен театър, Мадагаскар придобива голяма стойност. След като прекият път за Азия през Гибралтар и Суецкият канал вече е твърде опасен, обиколният маршрут през нос Добра Надежда става основен за корабоплаването. Това увеличава важността на френските западноафрикански владения. Изброените събития заедно с борбата срещу Виши определят основните направления на „Свободна Франция" в Империята.
Със заповед №№ 16 от 24 септември 1941 г. се създава Френският национален комитет (ФНК), който координира действията на всички „свободни французи". Това ще бъде обединителен център на напредването в колониите и съсредоточаването на съпротивата в метрополията.
С Великобритания е подписано споразумение, което дава възможност на френските доброволци да се сражават в британската армия и авиация. Някои пилоти от „свободните военновъздушни сили", като Пиер Клостерман, се прочуват в Кралските военновъздушни сили. По-късно друго подобно споразумение позволява в съветската авиация да се набере покритата със слава „ескадрила Нормандия-Неман". Освобождаването на имперските територии създават условия за организиране на нови части под знамето с „Лотарингския кръст". Те се сражават по бойните полета на Африка. Благодарение на подвизите на полк. Льоклер и на ген. Кьониг съюзниците признават ФНК. Още през септември 1941 г. всички воюващи страни признават Генерала. На 2 март 1941 г., след сражения от 26 януари до 1 март, когато трикольорът за пръв път се издига над оазиса Куфра, Льоклер заклева хората си да „продължат борбата, докато френското знаме заплющи отново над Страсбург". С тези думи той призовава цялата енергия около поставената цел: повторно завоюване на националната територия. Ще трябват повече от четири години постоянни усилия, докато тази клетва бъде спазена. Възвръщайки, както казва ген. Дьо Гол, „победата в гънките на знамето", завземането на Куфра показва, че Франция стои рамо до рамо до съюзниците във войната.
В продължение на шестнадесет дни от 26 май до 11 юни 1942 г. първа френска свободна бригада на Кьониг отстоява атаките на моторизираните италиански и германски армии от Кор-пуса „Африка", командван от ген. Ервин Ромел. Така отсрочката, спечелена от „свободните французи", позволява на британците в по-лошо положение да се разгърнат и впоследствие да трумфират в Ел-Аламеин. Генерал Сен-Хитие ще каже през октомври 1991 г.: „Трябваше само едно зрънце пясък да задържи италианско-германското напредване, което достигна до Ел-Аламеин едва след пристигането на свежите британски дивизии: зрънцето пясък се наричаше Бир-Хакеим".
В Египет е осигурена защитата на икономическите, културните и религиозните интереси на Франция, където има значителна колония. Делегацията на ФНК в Кайро намира ефикасна поддръжка. В своя телеграма от Бейрут до Рьоне Плевен и Морис Дьожан от 25 август 1942 г. Генералът пише: „Завършвам едно наситено посещение в Дамаск, Сайда, Палмира, Дейр-ел-Зор, Алеп, Наша, Хомс, Латакиа. Навсякъде ми бе показан истински и изключителен ентусиазъм в полза на Франция."85
Известни са действията на „свободните французи" в Сирия и в Ливан и сблъсъците им с Великобритания в борбата за надмощие в тях. В една „лична и секретна инструкция" от 22 септември 1942 г. Дьо Гол определя мисията на Льоклер: „Той трябваше да достигне оазисите на Фезан и да организира администрация от името на Франция, после да достигне Триполи, като се установява в Гаш и Гадемес. Операцията трябваше да се развива, докато VIII Британска армия завземе Киренайка и Триполитания."86 В същата инструкция са изредени мисиите в Понтон, Голд-Кост, Адем, в Нигерия, разузнаванията в Кот д'Ивоар, Дахомей, Нигер. След редица конфликти, британците признават властта на „Свободна Франция" в Танреф (Мадагаскар) на 30 октомври 1942 г. и започват преговори за съглашение за Мадагаскар. Така се очертава широк обхват на действията на ФНК, което му осигурява значителна опора в Империята. Освен че създават неговия престиж на изразител на националните интереси в колониите, те довеждат до нови попълнения в редиците му. Според Дьо Голв Египет има две леки дивизии: в Екваториална Африка - 20 хиляди души, от които три хиляди французи, в Леванта - шест хиляди французи и 20 хиляди туземци87. Значителният брой на туземното население говори за привлекателността на перспективата, която предлага Генералът - признаване на суверенитета след приключването на войната.
Ето как се създава митът „Обединител". Една от причините за неговото изграждане е именно опората на Генерала в Империята. Чрез съчетаването на военните действия на политическата акция за защита на френските интереси и на пропагандната кампания в този дух, водена от радиостанциите в Бразавил, Дуала и Бейрут, той се превръща в обединител за голяма част от Одвъдморските територии.
Поел по пътя на продължаване на съпротивата, обявил, че неговата мисия е да спаси страната, ген. Дьо Гол, за да може да се превърне във въплъщение на Франция, трябва първо да стане глава на нейната съпротива. Така се създава „фигурата" „Дьо Гол, равно на „Сражаваща се Франция, равно на Франция". Налице са две тенденции в нейното оформяне. От една страна, са действията на Генерала да се постави начело на движенията в метрополията, а от друга - техният стремеж да се свържат с него, но само при определени условия. В клетвата на „Свободния французин" от 1940 г. пише: „Аз съм свободен французин. Вярвам в Бога и в бъдещето на Отечеството. Не съм човек със собствена личност. Имам една-единствена мисия: да продължа борбата за освобождението на страната си. Заявявам тържествено, че не съм свързан с нито една партия, нито съм свързан с който и да било политик, било то отляво, отдясно, или от центъра. Имам една-единствена цел: да освободя Франция."88 Генералът, който я е положил, е привидно твърде „кротък". Няма претенции да оглави Съпротивата, не дай Боже да олицетворява Франция. Може да му се вярва, че не е свързан с партия или с политическа личност, като се имат предвид неговото отрицателно отношение към партиите, изразено още преди войната, както и неуспехът му да привлече някой значителен френски политик или военен на своя страна. Трябва да се добави и отношението му към партиите и Съпротивата, изразено във „Военни мемоари": „По мое мнение нашите нещастия не се обясняват със съществуването на партиите, а с това, че използвайки държавните ни учреждения, те незаконно присвояваха властта. Ето защо аз не желаех те да се окажат начело на Съпротивата. По такъв начин нито тяхната дейност, нито техните идеи бяха източник на Съпротивата, защото всичките тези партии се оказаха несъстоятелни в този момент."89 В отговор на паметна записка от Генералното консулство от юли 1941 г., написан от трето лице, Дьо Гол се противопоставя на усилията на Форийн Офис и на Министерството на информацията да създадат партия на Освобождението, различна от неговото движение, защото това би довело до объркване. Той издига като основа на „Свободна Франция" идеята за обединението на всички французи, без разлика на партийната принадлежност, които искат да работят за него: „Френската партия на Освобождението съществува... Поради това няма никаква разумна причина да се създава друга."90 Накрая много на място подчертава, че във Франция всяко патриотично движение, което би имало за източник чуждестранна инициатива, по необходимост ще бъде осъдено на неуспех91. Ако през 1940 г. той е „човек без собствена личност", то след разстрела на 98 заложници в Нант и в Бордо в обръщение по Би Би Си от 23 октомври 1941 г вече се смята за човекът, който ще поведе френския народ: „В тази ужасна фаза на борбата френският народ трябва да получи заповед. Тази заповед ще му я дам аз. Тя идва от ФНК, който направлява нацията в нейната съпротива."92 По-нататък заявява, че войната трябва да „ръководят тези, на които това е възложено" (т.е. на него и на ФНК)93.
Постепенно към края на 1940 г. започват да се долавят симптоми на „обратна връзка". Според секретни документи на контраразузнаването на Виши, още през есента много французи слушат изказвания на генерала, наричат се „голисти", понякога се опитват да се присъединят към него в Лондон. „В първия секретен доклад на вишисткото разузнаване се съобщава за подривната дейност на привържениците на бившия генерал Дьо Гол. Съобщава се, че надписи с голистка насоченост и с голистки листовки, към които полицията причислява всички патриотични материали, включително инициативата на комунистите и на Националния фронт94, са открити в 16 града на северната и на южната зона, включително Париж, Лион, Марсилия, Бордо, Нант, Монпелие, Тулуза, Лимож" (препис от доклад относно дейността на привържениците на бившия генерал Дьо Гол от 15 ноември 1940 г.)95.
Докладите на префектите от северната зона от есента на 1941 г. нататък показват бързо натрупване на голистки „капитал". Там съществува известен брой слушатели, които „искат да започнат борба против окупатора в стриктно националистически дух в дясната линия на голисткия проект"96.
На 11 ноември 1940 г., на годишнината от примирието, сключено с Германия през 1918 г., по Шан-з-Елизе демонстрират 3000 студенти, комунисти и голисти, в продължение на два часа има сблъсъци с полицията и след това с германски части, които откриват огън. „Ако политическата насоченост на събитието е неясна, неговите мотиви - различни, инстинктивният съюз против окупатора е символичен. Ясно е очертано, че като цяло, без да се подлага на съмнение привързаността към личността на Петен, постепенно се оформя течение, спонтанно враждебно на сътрудничеството, поставено е скромно начало на завземане на колективното съзнание."97 Тази демонстрация е първата публична акция на Съпротивата. Нейното послание е много ярко. Ако преди двадесет и две години германците са искали примирие и единият от победителите е била Франция, днес стрелката е обърната на 180 градуса - Франция е на колене, и човекът, който е поискал примирие, е Петен.
На 14 юли 1942 г. в Тулуза и в други градове на южната зона хиляди граждани излизат на първата голяма демонстрация след поражението. Името на Дьо Гол звучи заедно с Франция, Републиката и „Марсилезата". Според нелегалния печат полицията, Службата на реда в Легиона, франсистите98 и членовете на Френската народна партия99 повече от два часа не могат да ги спрат100.
Съпротивителното движение във Франция се засилва и обогатява по форма след 22 юни 1941 г., когато в него се включват комунистите. То, според признание на германски военни, придобива по-голяма организираност. Структурирането на първите движения „Моа", „Комба", „Либерасион", „Франтирьор е партизан" („Свободни стрелци и партизани"), „Дефанс дьо ла Франс", Темоаняж Кьотиен", създаването на Националния фронт, откриват пътя към обединението. Забележително е, че през 1941 година, в навечерието на разстрела на член на едно от тях - от „Ние от Съпротивата" - е уверяван от родителите си, че Дьо Гол ще отмъсти за него.
От етапа на разпространение на листовки и на нелегалния печат, на надписите с текст „Да живее Шарл дьо Гол" и „Долу предателите!" в навечерието на големи вишистки мероприятия, Съпротивата, снабдявана по въздуха с оръжия и материали от Великобритания, преминава към засилване на въоръжените действия срещу германски обекти и отделни военни. Зачестяват взривовете на жп линии и мостове и т.н.
След разбиването на „Интелиджънс Сървис" във Франция англичаните поощряват Дьо Гол да създаде Централно бюро за разузнаване и действие, което незабавно започва да събира доброволци: „Англичаните - пише Мари-Мадлен Фукад, - които очаквали да намерят у нас само малки групи от техници, били смаяни от почти едно цяло спонтанно поколение от патриотични формации и от тяхното разнообразие."101 Сред тези мрежи била мрежата на полколник Брусар, бивш комендат от „Сен Сир", и мрежата „Братство Нотр-Дам" на полковник Рьоми. От края на 1940 г. действат шест главни групи, координирани добре от Лондон. Така Дьо Гол разполага с постоянни средства за свръзка с „Вътрешната съпротива". Политехникът капитан Андре Дьоваврен („Паси"), натоварен с ръководството на Второ бюро (разузнаването) на „Свободна Франция", проявява забележителна интуиция. Според него „трябваше да се формират агенти, не за да изпращат да наблюдават това пристанище или онова летище, а да се осигури координирането на един легион потенциални информатори, иначе казано, да се създадат разузнавателни мрежи"102. Създадената агентура дава ценен принос за съюзническата кауза и представлява едно от реалните основания на генерала за равнопоставено участие във военните действия и в решаването на военните въпроси.
„Франция била твърде раздробена, за да бъде Съпротивата, в началото нещо повече от обединение на автономни движения, чиито състав и идеи имали регионален характер. Съществувала Съпротива в северната зона, друга в свободната, трета в „забранената" зона и дори в Елзас и Лотарингия, където дезертьорите от Вермахта всеки ден стават все повече и повече. Връзките между отделните огнища били трудни, несигурни. Съпротивата била до голяма степен регионална: тя възстановявала на Франция провинциите, Савоя, Ница, Бретан, Корсика, Лимузен. [...] Французите били прекалено много разединени, за да имат съпротивителните движения обща идеология. Интелектуалците - християни и евреи, от първата вълна на създаването им били рядко комунисти и трудно намирали общ език с мрежите, създадени от партията през 1941 и 1942 г. Какво да кажем за офицерите от армията на Виши? За младите от Училището за кадри или за инженерите от железниците? Съпротивата била обединение на французи, дошли от всички политически направления, често борещи се в движения, чиято ръководна идеология изобщо не споделяли."103 Именно тази нейна разпръснатост и раздробеност трябва да преодолее Дьо Гол, ако иска да я постави под своя контрол.
С успешните си действия във всички посоки ФНК стъпка по стъпка става притегателен център за „вътрешната съпротива". Той престава да бъде „голистко лоби", група за натиск, вдъхновявана от генерал, застанал зад микрофон. „Свободна Франция" вече е „Сражаваща се Франция". Във всеки следващ текст и особено в речта, произнесена на 5 април 1941 г. в Едуард Мемориъл Хол в Кайро, през тези месеци затрептява съвсем нова надежда. на 14 март 1941 г., след влизането на Льоклер в Куфра, един друг Дьо Гол излита за Ориента, много далеч от безпътицата от юни 1940 г., много далеч от фиаското в Дакар104.
Една от най-важните стъпки в тази посока е споразумението между ръководителите на най-големите движения от метрополията Еманюел д'Астие дьо ла Вижри и Андре Френе с Дьо Гол, според което оглавяваните от тях „Либерасион" и „Комба" се поставят под върховенството на ФНК. Това обаче се осъществява изключително трудно. Според мнението на тези водачи, както и на Стефан Назел, близък сътрудник на Паси, Дьо Гол не се е захванал да организира Съпротивата по-сериозно до момента, в който е трябвало да демонстрира законността си пред Франклин Рузвелт след дебаркирането в Алжир през ноември 1942 година105. Според Д'Астие Генералът е бил далеч от своя народ и не е могъл да се възползва от най-големия си шанс - френската Съпротива. За да пожъне плодовете, които тя би могла да му донесе, са били необходими доверие и поддръжка, а помощта, която е могъл да ѝ окаже, е била нищожна106. Основна причина за конфликтите на Дьо Гол с движенията в метрополията е схващането му за нейната роля в освобождението. Според него тя ще се ограничава в създаване на мрежи, складиране на оръжие, а бойците ще се държат в резерв, като се включат към действията на съюзническите армии на френска земя. На 23 октомври 1941 г. Генералът обявява тактиката на „атантизма" (изчакването), като в окупационната зона заповядва да не се убиват открито германци, защото врагът може безпрепятствено да извършва масови убийства на все още невъоръжени бойци: „Напротив, щом можем да минем в настъпление, ще бъдат дадени съответните заповеди."107
Дори когато Дьо Гол е приет от движенията от „вътрешността" за символ, това не става безрезервно и безусловно. Шарл Тийон, глава на „свободните стрелци и партизани", движение, създадено от ФКП, отхвърля „високомерното предписание" от 23 октомври 1941 г., че е трябвало да не се подчинява на Генерала заради дълга си108. Т.е. - неподчинението на ген. Дьо Гол е въпрос на дълг за един от най-влиятелните водачи на Съпротивата. Подчинявайки се на „своя" интернационален дълг, комунистите до подписването на Пакта за ненападение от 23 август 1939 г. се кълнат, че са най-верни борци срещу фашизма, а след тази дата се оказват в един лагер с фашистите. Ръководителите на ФКП избират Сталин, вдигнал в Москва прословутия си тост: „Аз зная колко силно германската нация обича своя фюрер и аз пия за негово здраве." Кървав договор, скрепен с печата на честната дума на „вожда на световния пролетариат", че никога няма да предаде своя партньор. Във Франция е започната кампания за мир и следователно - за признаване на престъплението срещу Полша от 1 септември 1939 г. Комунистическата партия е забранена същата година. Генералният ѝ секретар Морис Торез бяга през фронта в Москва. Осъден е на 6 години задочно за дезертьорство. Ще бъде помилван на 23 септември 1945 г. от Дьо Гол. ФКП издига лозунги за интернационална солидарност, за „побратимяване с хамбургския Ханс", който е залегнал в окопите от другата страна на фронта. След поражението „Юманите" е един от първите три вестника, които продължават да излизат в окупираната зона с разрешение на Гестапо. Водещи комунисти предлагат да дадат доказателства срещу лидери на социалистите на процеса в Риом и партийният орган протестира, когато Виши освобождава от затвора антинацисти. За разлика от другите партии, ФКП никога не провежда чистка в редовете си от колаборационисти, сред които би бил и Торез. Единствените хора, от които той се отървава, са тези, които не се подчиняват на линията на Сталин и се борят срещу нацистите.
Важно е да се изясни отношението на Генерала към комунистите в този преломен момент. На въпрос на Рьоне Капитен, зададен му на 14 март 1946 г., „Дали Вашите отношения еволюираха след 1942?", той отговаря: „Не. Още от самото начало те знаеха кой бях аз. Нито за това, с което аз бях пропит към тях от самото начало. Те никога не си имали илюзии по отношение на мен и обратното.
Въпреки това аз ги взех, тъй като те представляваха една зна-чителна пропорция от Съпротивата като партийци, и това още от самото начало, със задна мисъл. Да ги отстраня, това щеше да значи да се откажа да маневрирам с тези сили, необходими за нашата акция, които се наричаха CNR109, CDL110, FTP111 и пр.
Ако на времето бях изявил претенции да изключа комунистите, главните организации на Съпротивата щяха да ми избягат."112
В мемоарите си вече споменатият Паси пише, че „генералът, ако и да е имал престиж в очите на бойците от Съпротивата, не е влияел върху нейните действия"113. Кристиан Пино, ръководител на „Либерасион-Нор", категорично заявява: „Той (Дьо Гол - б. а.) не е наш глава. Ние подехме нашите действия без него, ние бихме ги подели при всякакво положение, дори да не бе говорил на 18 юни. Той не живее на националната територия, т.е. - не споделя опасностите, на които сме подложени ние. Въпреки това, ние сме готови в по-голямата си част да признаем неговия авторитет, тъй като ни трябва знаме, ако не водач."114 Отношението на „вътрешната съпротива" към Шарл дьо Гол е твърде различно от представите, които той има за собствената си роля в нея. Ето обобщеното мнение на активните участници в Съпротивата, изложено от Дьо Баяк: „.Генерал Дьо Гол представлява символ - един уважаван символ (освен за петенистите). Обаче той не е глава на движенията, по силата на обстоятелствата те са се родили и развили извън него... Нещо повече, концепциите, които се развиват в Лондон, объркват борците."115
В края на 1941 и началото на 1942 г. Генералът предприема стъпки за поставяне на „вътрешната съпротива" под свой контрол. На 18 октомври двама емисари на Паси влизат във връзка с професора по право Пиер-Анри Тейтген, наречен „Трианон", основател на движението „Либерте". Две седмици по-късно край Тулуза е спуснат с парашут християн-синдикалистът Морнандос. Под псевдонима „Ивон" този емисар, който говори от името на Дьо Гол, предава на всички, които го приемат, предписания за прегрупиране на различните движения и организации. И тази „заповед" е дадена на хора като Андре Френе, Албер Лакост и Жорж Бидо. „Три месеца преди тази на Жан Мулен, мисията на Морнандос е наистина преминаване на една епоха в друга - от тази на моментните контакти между „агенти", в тази на постоянните отношения между борци", пише Лакутюр по повод гореспоменатите събития116. Преломната стъпка в тази посока е пристигането на Мулен в качеството му на генерален делегат на ФНК във Франция на 1 януари 1942 г. със следната микрофилмирана заповед на Дьо Гол, скрита в кибритена кутия: „Назначавам Жан Мулен, префект на департамента Бо и Лоар, за мой представител в южната зона. Господин Мулен има мисията да осъществи единство на действията на всички елементи, които се борят с неприятеля и неговите помагачи." Според Лакутюр „намесата на „Рекс" (псевдоним на Мулен - б. а.) не довежда до бързото сливане на движенията, но позволява ако не да се задържи, то поне да се забави опасната криза между различните групи на съпротивата"117.
Д'Астие пише за началото на 1942 г. за неговата работа: „Той поема самотния си път; разтърсва движенията ни в южната зона, натиска ни, отива без сектантство от Кагул до комунизма, от авантюриста до политика, тласка към единство..."118 Мулен носи от Лондон половин милион франка, а до май следващата година ще разпредели 71 млн. сред движенията в „свободната зона". Наред с финансирането той разширява и връзките им с Острова. По-късно ще дойдат и доставките на оръжие.
При неговото назначаване на 22 юни 1942 г. начело на НСС генералът определя мисията му така: „Вие трябва да осигурите представителството на комитета, в рамките на който ще бъдат представени трите главни съпротивителни движения: „Комба", „Фран-Тирьор" и „Либерасион"... Всички други съпротивителни организации трябва да бъдат поканени да приобщят привържениците си към едно от тези движения и да изпратят групи за действие в частите на Тайната армия при формирането ѝ119. [...]
Осъществяването на тази линия не става съвсем гладко, нито пък поставянето на „вътрешната съпротива" под пълния контрол на „Свободна Франция". Оценката на самия Дьо Гол във втория том на „Военни мемоари", наречен неслучайно „Обединението", разкрива колко е труден този процес: „Техните отчети (на Френе и Д'Астие - б. а.) релефно представляваха пламенността на организаторите и стремежа към обединение, но също и крайния индивидуализъм на ръководителите, в резултат на който бяха и съперничествата между тях... Инструктирах ги да побързат с образуването на Националния съвет на Съпротивата начело с Мулен, който включва представители на всички движения, синдикати и партии. Карах ги да осигурят свързването на техните части с вече образуваната Тайна армия. Последните се подчиняваха на една-единствена власт - на военен делегат, назначен от мен. Натоварих Рьоми да занесе в окупираната зона същите директиви на нашите движения „Гражданска и военна организация", „Онези от Съпротивата" и също „Фран-Тирьор е Партизан", които, организирани от комунистите, бяха поискали да се присъединят към нас."120 Едва ли само „индивидуализмът на ръководителите", както казва Дьо Гол, е причина обединителният процес да не върви като по вода. Тук се намесва и неговият авторитарен начин на поведение и отношение към другите. Той изисква пълно и безусловно подчинение както към членовете на „Свободна Франция", така и на движенията на метрополията.
Генералният делегат се оказва пред значителен брой и различни по характер движения и организация. Среща се с Френе и му дава 250 000 франка - половината от сумата, която е получил Лондон. Не без трудности установява контакт с Жан-Пиер Леви от „Франтирьор" и с Еманюел д'Астие от „Либерасион". „Шефовете от Съпротивата са доволни, че получават фондове и че най-сетне влизат в редовни връзки със „Свободна Франция". Когато се разбира, че мисията на Мулен е да постави под контрол Съпротивата, малко се понамръщват."121
Въпреки различното отношение към генерала - несъгласието той да бъде единствен водач и противоречието във възгледите за ролята на „вътрешната съпротива", движенията се стремят към него по най-различни причини. Признат от Великите сили, Дьо Гол придобива законност и определен статут в очите на света. Съпротивата, свързвайки се с него, би получила същия статут. „Свободните френски сили", макар и да не представляват някаква значителна сила във военно отношение, все пак разполагат с кораби, с танкове и със самолети, за които в метрополията не могат и да мислят. Към тях се е присъединила значителна част от Империята. Освен това фондовете и запасите с оръжие на „Свободна Франция", колкото и да са ограничени, осигуряват поддръжката им. Всички тези факти са оценени от съпротивителните движения. Те скъсват връзките си с ген. Дьо Ла Лоренси, избран от американския президент Рузвелт ги оглави и да отстрани твърде независимия и подозрителен Дьо Гол, за което Алън Дълес го снабдява добре с пари. Организациите от метрополията излизат с обръщения, в които заявяват своята лоялност към ръководителя на „Свободна Франция"122. В доклад до генерала от 30 март 1942 г. Жан Мулен подчертава „пълното присъединяване на движенията към голизма"123. Генералният делегат е арестуван, осъден, измъчван и разстрелян от германците през юни 1943 г. Но той успява, преди да бъде заловен, да координира всички мрежи. През май с. г. НСС е създаден и признат от всички движения.
Американският президент и британският министър-председател съвсем не смятат Генерала като единствен представител на Франция. Законен представител и съюзник в техните очи е правителството във Виши. Наред с това и САЩ, и Великобритания имат свои „кандидати" за нови глави на страната. Президентът не се стеснява в частни разговори да му се присмива. Генералът казва на Дуайт Айзенхауер след войната „със своя хумор, който понякога му служи за маска и е щастие за редакторите от светските хроники: „Рузвелт мислеше, че се взимам за Жана д'Арк. Той бъркаше. Аз просто се взимах за генерал Дьо Гол!"124 А в началото на „Свободна Франция" това е твърде тежък товар, тежко предизвикателство, което той ще поеме без страх. Още са твърде далеч дните, когато името ще заработи за него, ще стане прочуто.
Ето как комисарят по информацията на „Свободна Франция и върл противник на Дьо Гол от времето на Алжир Жак Сустел коментира през 1989 г. връзките на Генерала с Чърчил: „От самото начало това бяха отношения между двама души, и двамата с непоносим характер. Когато между тях имаше съгласие, всичко беше наред. Но възникнеше ли и най-малкото несъгласие, реагираха като ужилени и започваха да се карат. Тогава Дьо Гол казваше: „Чърчил пие много. Уискито е унищожило неговия разум. От своя страна Чърчил упрекваше Дьо Гол, че се смята за Жана д'Арк и т.н."125 Министър-председателят не е във възторг от пристигането на никому неизвестния бригаден генерал и се стреми да наложи друг водач. През септември той се опитва да го замени с ген. Катру, но последният категорично отказва и предава на своя шеф състоялия се разговор.
За другия си „кандидат" - дофина на Виши, Чърчил споделя: „Ако бих могъл да срещна Дарлан, колкото и да го ненавиждам, с радост бих пропълзял цяла миля, ако с това бих го накарал да прехвърли тази своя флота в състава на съюзническите сили."126 Със сигурност омразата е взаимна. Според британския правителствен глава, ако Дарлан е бил избрал продължаването на борбата, „през юли 1940 г. е щяло да има един десет пъти по-силен Дьо Гол"127.
Търсейки по-подходяща фигура на мястото на генерала, Чърчил се опитва да изведе от Франция Жорж Мандел. Последният обаче в писмо от затвора в Портале от 20 август 1942 г. категорично изразява своята подкрепа на „Човека от 18 юни": „Това, което има значение, е Вие да бъдете водачът, безспорният водач на правителството и да имате пълна свобода на действие (курсив на Ж. Мандел). Вие, който не познавахте конкуренция, когато спасихте честта на Франция, се решихте да продължите борбата заедно със съюзниците; ще бъде неприемливо да бъдете изложен на конкуренция, когато се очертава Освобождението."128
Може да се каже, че от самото начало генералът е третиран като „резервен играч". Благодарение на силната му личност, на способностите и на качествата му, със средствата и пропагандата, с приятелски връзки се запълват пукнатините в образа на „Човека от 18 юни", причинени от липсата на реална опора. След като Гастон Палевски, от неговия антураж, осведомява безбройните си приятели кой е Конетабълът, кралица Елизабет II казва: „Най-накрая някой да познава Дьо Гол. Значи това не е най-обикновена прищявка на Чърчил" (началото на септември 1940 г.)129.
„Титулярът", избран от сър Едуард Спиърс, е Жорж Мандел. В навечерието на примирието той приема по принцип, но с уговорката, че ще стигне самостоятелно в Англия, за да не изглежда отиването му като бягство. Спиърс има сериозни основания да се спре именно на него. Той е известен с огромната си информираност. Откакто е на власт от времето на Жорж Клемансо, непрекъснато трупа картотека, известна в Париж като „черния" кабинет на Мандел. На всички министерски постове, които заема, събира ценни документи по всички ресори. Запознат е с частния живот на политическите дейци, с материалното им състояние, с техните връзки и планове. Има своя мрежа от хора в министерства, посолства, в политическата полиция, във Второ бюро. За него казват, че „познава Франция, като че я държи в джоба си". И на последния си министерски пост, когато оглавява вътрешните работи в правителството на Рейно, става известен с борбата срещу „петата колона", с чистката в полицията. „Едно от последните му разпореждания е изпращането на съхранение в Англия на най-важните френски документи."130 Разбираемо е разочарованието на Чърчил, когато на 17 юни 1940 г. пристига самоувереният, но никому неизвестен „спасител". Обясними са думите му: „Ако си дръпна ръката, генерал Дьо Гол няма да има дори един камък да сложи под главата си.131
Британският министър-председател нееднократно му заявява, че не го смята за единствен законен представител на Франция: „Вие казвате, че сте Франция! Аз не Ви признавам за Франция, не признавам, че във Ваше лице имам работа с Франция! Франция! Къде е тя? Аз признавам, разбира се, че генерал Дьо Гол и неговите приятели представляват значителна и уважавана част от френския народ, но несъмнено, възможно е и извън тях да се намери власт, представляваща не по-малка ценност." Дьо Гол в отговор го пита защо тогава обсъжда въпроси, свързани с френските международни интереси, след като не го признава за Франция132. Повод за сблъсъка от 29 септември 1942 г. е завземането на Мадагаскар от британски войски, без да се допитат до генерала, както и исканията му за Сирия и за Ливан. Тайните преговори между Лондон и Виши хвърлят съвсем друга светлина върху идеите на Чърчил за това кои са властите във Франция, които представляват ценност.
Могат да бъдат приведени най-различни реплики, разменени между двамата политици. Те само ще потвърдят верността на обобщението на Жак Сустел, че върху отношенията им се отразяват особеностите на техните характери - тежки и непоносими. Не може да бъде пропуснато взаимното уважение между Дьо Гол и Чърчил, както и уважението на първия към английския народ. На 2 юни 1940 г. военният свещеник абат Буржон записва в дневника си следното му изказване: „Те (англичаните - б. а.) никога няма да изоставят Отечеството си. Те ще изоставят нашата земя, но никога няма да допуснат войната у дома си. С тях може да се върви към победа."133 Те изразяват много вярна, лишена от илюзии преценка на политиката на Великобритания от онова време, за отношението ѝ към Франция, изобщо за хода на събитията. Заедно с това, избирайки я за съюзник, Дьо Гол, за когото са важни преди всичко националните интереси, е готов, ако тя ги накърни, да се раздели с нея. Комисарят по вътрешните работи на ФНК Морис Дьожан обаче съвсем категорично заявява, че ако „Свободна Франция" скъса с англичаните, „ще се превърне в приключение в девствена гора"134.
Има много интересно свидетелство от Кристиан Пино за отношението на генерала към Великобритания от неговия лондонски период: „През месеца, през който виждах Дьо Гол всеки ден (1942), той нито веднъж не ми проговори за германците. Говореше ми за своите трудности и спорове със съюзниците."135 Същата мисъл звучи и в думите на Пиер-Анри Тейтген, като прочита първия том на „Военни мемоари": „Като ги четох, имах впечатлението, че ние не сме водили една и съща война. Ние - с германците, а Вие - с англосаксонците."136 Закономерно е да се получи такова впечатление у двама водачи на „вътрешната Съпротива", като се има предвид нейната твърде ограничена роля за Освобождението на Франция.
По мнението на Дьо Гол войната е срещу неприятели, а мирът - срещу приятели. Той има всички основания да смята, че каузата на националната независимост, която защитава непрекъснато, е застрашена от собствените му съюзници. Последното много ясно личи от разговора му с Чърчил, цитиран от Лакютюр. След като заявява, че не го смята за въплъщение на страната му, британският министър-председател продължава: „Всичко това е записано на хартия. Вие не сте Франция. Вие сте „Сражаваща се Франция". В отговор генералът заявява: „Аз действам от името на Франция. Аз се бия рамо до рамо с Англия, не за нейна сметка. Аз говоря от името на Франция и съм отговорен пред нея. [...] Френският народ е убеден, че говоря в полза на Франция и ще ме поддържа дотогава, докато смята, че това е така." По-нататък Чърчил продължава: „Ние имаме много големи трудности, когато говорим с Вас. [...] Вие сте посели безпорядък, където сте минали. Това ме натъжава, защото аз уважавам Вашата личност. Но не мога да Ви считам за другар или приятел." Събеседникът му отвръща: „... Французите от Франция ще бъдат доста учудени от факта да чуят това. Аз дължа своята репутация във Франция на факта, че исках да продължим борбата редом с Вас. Но именно заради това трябва да създадем у френския народ чувството, че „Сражаваща се Франция" е третирана като истински съюзник, а не като креатура на Англия. И мисля, че правите голяма грешка, като отхвърляте приятелството, което би Ви било много полезно. Вие с нищо не сте ни помогнали."137
Разговорът между двамата политици изтъква голямата лична роля на Дьо Гол в стремежа му да създаде представата, че, първо, неговите интереси и тези на страната му са едно и също, и че действа и говори от нейно име, и че съществува обратна връзка между него и неговия народ. Второ, убеждението на генерала за собствената му значимост както в очите на французите, така и в очите на съюзниците. Трето, що се отнася до тях, някои от действията им представляват фактическо отрицание на идеята, че той е олицетворение на Франция, тъй като изобщо не са съгласувани с него. Такъв е случаят с десанта с техни войски на 5 май 1942 г. в Диего-Суарез, най-голямата военна база в Мадагаскар, и съобщението във Вашингтон, според което „Съединените щати и Великобритания са съгласни да възстановят Мадагаскар във владение на Франция, когато окупацията на този остров повече няма да бъде необходима на съюзническата кауза"138.
Като заключение за отношенията с генерала и Чърчил много подходящи са думите на Дейвид Астор в отговор на въпрос на Жан Лакютюр за представата на обществеността в страната му за него: „Английският народ се възхищаваше от Дьо Гол, боен другар в най-лошите дни, и оценяваше неговата смелост. В политическите среди критикуваха не идеите му или личността му, а малкото симпатия, която той показваше спрямо Великобритания. Това бе единствената пречка - като съюзник и гост те го намираха твърде свадлив."139
С включването на Съединените щати във войната генералът получава един мощен естествен съюзник. Разпространението на лендлийза от 11 ноември 1941 г. върху „Свободна Франция" дава възможност за активизиране на нейните военни действия. Според Лакутюр това е най-големият прогрес в американско-голисткото сътрудничество140. Признаването на Дьо Гол от страна на САЩ потвърждава значението на неговия принос и на усилията на ФНК, които поддържат традиционния дух на Франция и на институциите ѝ. През юли 1941 г. правителството на Съединените щати заявява в свой меморандум, че „нашите общи цели най-лесно могат да бъдат достигнати, като се предостави военна подкрепа и пълна поддръжка на ФНК в качеството му на символ на френската Съпротива като цяло против силите на Оста" (Вашингтон, 9 юли 1942 г.)141. Последният текст представлява силна дипломатическа и политическа подкрепа, поддържа образа на генерала пред света. Коментарът на Дьо Гол на този меморандум, направен пред Андре Тиксие, е, че споразумението, сключено с правителството на американското правителство му изглежда „задоволително" от различни гледни точки: „1) То създаде позитивни основи на нашите отношения с Вашингтон; 2) То съдържа някои полезни изявления по нашата национална позиция; 3) То признава централизирането на процесите, засягащи воденето на войната, в ръцете на ФНК; 4) То позволява да се започне реална военна организация съвместно със САЩ, конкретно с оглед евентуална битка за Франция"142.
Търсенето на съглашение с Америка винаги е било важен елемент от военната дипломация на Генерала, особено откакто „Свободна Франция" поема властта върху част от териториите на Империята. Нейният глава обаче поставя условия за него: поддържане на независимостта; уважение на интересите на страната и на суверенитета на „Свободна Франция" на националната територия, когато бъде освободена, присъединяване към преговорите за мир, които трябва да последват Освобождението. „Съединените щати не споделят тези френски изисквания. В замяна за американското участие в конфликта те очакват да получат от съюзническите нации и в частност от Франция, чиято окупирана територия ще бъде поле за важни сблъсъци, значителни придобивки: именно ограничаването на суверенитета в полза на Америка, що се отнася до воденето на войната и признаването на привилегированата роля на Съединените щати при изграждането на новия международен ред."143
Признаването на ФНК за символ на Френската съпротива изобщо не означава признаването му за олицетворение на Франция. Още по-малко това е „освещаване" на претенцията на Дьо Гол, че няма „добри французи", които да не са с него. И САЩ, и Великобритания поддържат тесни връзки с Виши и се стремят да използват, или поне да неутрализират неговите „активи" - френска Северна Африка, мощната флота, разузнавателните мрежи, личностите с авторитет сред армията, колониалната администрация и цивилното население. Върху отношенията на „Свободна Франция" и САЩ влияят противоречиви фактори, като съюзническите интереси, различията във виждането на ролята на Съединените щати в следвоенния свят и за приноса в организацията на победата. Рузвелт винаги се е отнасял подозрително към амбицията на Генерала да оглави Франция, към търсенето му на политическо признание и към стремежа му да постигне целите си, без да се обвързва с Великите сили. Всичко това напълно изключва признанието на Дьо Гол за въплъщение на страната му.
Още в хода на войната са заложени противоречията между Генерала и Съединените щати, които ще придобият нова форма вече на равнище отношения между две държави от 1958 г. нататък. Тогава Великият Шарл ще бъде президент със собствена международна политика, определена от самия него като „свободни ръце", която се противопоставя на дотогавашната обвързаност на Третата република с англичаните и на Четвъртата - с американците.
Отрицателното отношение на президента към главата на „Свободна Франция" има решаващо значение за оформянето на цялостната политика на тази Велика сила. В своите мемоари Чърчил много ярко е обрисувал позицията на Рузвелт към генерала и положението, в което е изпаднала Англия заради подкрепата към него: „Вашингтон показваше изключителна твърдост спрямо Дьо Гол. Не минаваше ден без президентът да ми подметне нещо по въпроса. Въпреки че го правеше най-приятелски и често пъти шеговито, чувствах, че проблемът сериозно го занимава. Почти всеки ден ми връчваха документи от Държавния департамент или американските тайни служби срещу Дьо Гол. Обвиняваха Дьо Гол, че е използвал британски пари за подкупи на моряци от (крайцера - б. а.) „Ришельо", за да преминат на негова страна. Само доброто възпитание възпираше нашите домакини да добавят, че поради финансовите ни отношения със Съедините щати това всъщност са американски пари. Чувствах, че ако продължим да го подкрепяме, ще предизвикаме охлаждане между правителствата на Великобритания и Съединените щати, а никой не го желаеше така силно като Дьо Гол. Специално привлякох вниманието на моите колеги в Англия към този въпрос. Не беше ясно дали не е по-добре да развалим отношенията си с този изключително труден човек. Все пак времето и търпението предложиха приемливи отношения."144
Ето защо във френските „афери" от времето на войната неизменно има и друг кандидат - лидер, който се радва на подкрепата на САЩ. Държавният секретар Кордъл Хъл пише в мемоарите си, че настойчивостта, която Дьо Гол показал в искането си за политическо признание, е предизвикала много голямо недоверие. „Ако начело на армията си той се беше хвърлил в битката срещу Оста, във военния смисъл на думата, ако всеки път, когато бе насочвал свободните френски сили в сражението, към него щяха да се присъединят многобройни привърженици след французите и членовете на ОН."145
Според изказване на държавния секретар от 5 септември 1941 г., разпространявайки лендлийза върху „Свободна Франция", „Америка продължава да смята тази организация само за една група, с която има сърдечни отношения без дипломатически статут"146. Съглашението с нея идва доста по-късно - на 15 януари 1942 г., а признаването ѝ за символ на съпротивата - чак през юли с. г.
Върху оформянето на позицията на САЩ и в частност на президента им към Дьо Гол, въздействат редица фактори. Първоначалните благоприятни характеристики от времето, когато е действащ офицер и член на правителството, не оставят и следа при окончателното създаване на мнението за него. Няма значение, че, както пише на 5 юни 1940 г. американският посланик във френската столица Уилям Булит, „със своята смелост и инициативност забавя германското напредване към Париж". Няма значение също, че като заместник-държавен секретар се проявява „като енергичен млад човек", който претендира, че още много може да направи"147.
Това, което остава да тежи върху оценката за Дьо Гол, са сведенията, че е протеже на любовницата на Пол Рейно графиня Елен дьо ла Порт, която, според Булит, много го харесвала. Този факт много ядосва американците, твърди Съмнър Уелс148.
Върху създаването на отрицателната представа за младия бригаден генерал сред американските управляващи кръгове влияе и не толкова сериозното отношение към него от страна на Великобритания от първите дни. Американският посланик Джордж Кенеди на 26 юни 1940 г., часове след официалното признаване на „Човека от 18 юни" за водач на „свободните французи", записва: „Един приятел от Форийн Офис ми уточни, че не става дума за признаването на Дьо Гол за глава на правителството или за прекъсване на връзките с маршал Петен. Един обикновен временен маньовър.“149
Редица французи „допринасят" в САЩ да се получи далеч неласкава представа за генерала. Сред тях е дори генералният му делегат във Вашингтон, който заявява на Кордъл Хъл: „Дьо Гол е блестящ човек, отличен офицер, но опасен, като Наполеон и Буланже, без да има техния бой."150
В крайна сметка, за Франклин Рузвелт Дьо Гол е „един от многото генерали" и след събитията от май-юни той не уважава французите - като цяло, и френските генерали - в частност. Впрочем, погледнато от Вашингтон, този генерал изглежда като английска креатура, провалил се е в Дакарското предприятие, и съветниците на президента не казват за него нищо добро. В американската столица Алексис Леже, този „скромен" секретар в Конгресната библиотека, включен в плановете на Чърчил за създаване на ФНК без Генерала151, Жан Моне и Рьоне дьо Шамбрьон (потомък на Лафайет и зет на Лавал) „го обрисуват като чирак-диктатор, фашист или комунист; според Виши шарше д'аферът Робърт Мърфи, после посланикът адмирал Лихи докладват, че Дьо Гол няма никакви привърженици във Франция: има доста групировки, които се наричат „голисти", пише Лихи, но това е единствено заради отъждествяването с предишното име на Франция, и без никакво отношение с генерал Дьо Гол.152 „Президентът и аз, ще напише държавният секретар Кордъл Хъл, много отрано бяхме заели позицията да не допуснем някой да успее да наложи Дьо Гол на французите. Бяхме решени да им оставим свободата, когато дойде моментът да изберат свое собствено правителство."153
Социалистът Феликс Гуен, бъдещ министър-председател след оставката на генерала на 20 януари 1946 г., пише на един от видните политици Леон Блюм с копие до американците: „Пазете се от този Дьо Гол и преди всичко от неговата прокълната душа Гастон Палевски."154
Една от основните причини за предубеждението на американския президент спрямо генерала е, че той - като французин, и Великобритания имат еднакви интереси по колониалния въпрос, именно по запазването на двете империи. Рузвелт категорично заявява пред сина си Елиът, че британците го притежават телом и духом, че са го снабдили с необходимите пари и материали, че са го подкрепили морално, за да организират подмолни действия във Франция.155
Според президента Дьо Гол възнамерява да създаде в своята страна правителство, възглавявано само от един човек. „Не мога да си представя друг човек, на когото така малко да се доверявам. Цялото негово движение „Свободна Франция" е изпъстрено с политически шпиони - той има агенти да шпионират дори сред неговите хора. За него свободата на словото означава свобода от критика. за него", споделя Рузвелт пред сина си по време на Конференцията в Казабланка156. Според Виорст в неговото много сполучливо озаглавено съчинение „Съюзниците-неприятели", американският президент смята генерала за „дребнав, егоист, шовинист, който не мисли за нищо друго, освен за това как да се добере до абсолютната власт и да я запази за себе си"157. В писмо до члена на Конгреса Джоузеф Кларк Болдуин Рузвелт пише за своя среща с него: „Аз и Дьо Гол само в общи линии разглеждахме съвременни теми; обаче по-подробно засегнахме бъдещето на Франция и нейните колонии, осигуряването на мира и т.н. Като стана дума за проблемите на бъдещето, той изглеждаше много „сговорчив", стига с Франция да се отнесат като със световна величина, но аз мисля, че просто е егоистичен."158
Фотокопие от това писмо, явно непредназначено да попадне в ръцете му, достига до генерала. Той е много обиден от мнението на Рузвелт. Последният не пести острите думи срещу него: „Какво искате да правя с човек, който се има едновременно за Жана д'Арк и за Наполеон."159 Личното отношение на Рузвелт към Дьо Гол се отразява върху отношенията му с организацията, която той оглавява. В този смисъл преценката на генерала, че „Съединените щати внасят във великите дела елементарни чувства и сложна политика" може да се приеме за вярна160.
Неведнъж на официални срещи, включително на Техеранската конференция (28 ноември - 1 декември 1943 г.) Рузвелт изразява отрицателни мнения за него. В разговор с Йосиф Висарионович Сталин той казва, че Дьо Гол не би му харесал. По-нататък продължава, че според него „французите са добър народ, но са им нужни абсолютно нови ръководители. Не по-възрастни от 40 години, които не са заемали никакви постове в предишното френско правителство"161. А Дьо Гол не се „вписва" и в двата критерия. Дали „подходящият" човек за новия кабинет ще бъде някой от специално подготвените офицери от бъдещото „Съюзническо военно управление на окупираните територии" (AMGOT - Allied Military Government of Occupied Territories), за което ще стане дума по-долу. Президентът остро се противопоставя на отъждествяването на генерала с Франция. „Рузвелт смяташе Дьо Гол за странна личност, на която не можеше да се има доверие. А когато този човек заявява един ден, че представлява Франция, това изобщо не се връзва с американския начин на мислене, още по-малко с този на един президент. Така че разбирам добре Рузвелт, когато казваше за Дьо Гол: „Той е луд. Отъждествява се с една нация, бил офицер в армията, при това не от най-известните. Дойде в Англия и заяви: „Аз съм Франция". Но ние ще намерим сериозни хора, за да решим проблема на Франция" (свидетелство на съветника на Джон Кенеди Пиер Селинджър)162. А както е известно, Рузвелт има за „сериозни хора" Петен и неговите министри. „Правителството на САЩ смята да действа с вишистките власти и отдавна търси човек, който да може да увлече вишистката администрация, а след това да замени Дьо Гол и вместо „Свободна Франция" да създаде „Свободен Виши"163. Когато ген. Вейган отказва окончателно да оглави „Свободен Виши", на преден план излиза кандидатурата на ген. Жиро. Явно е, че съюзниците смятат Генерала за „резервен играч", с когото нямат никакви ангажименти, и от когото биха се освободили при първия удобен случай. Налага се въпросът защо все пак той се налага за глава на Съпротивата и след това за глава на Временното правителство на Френската република?
Постепенно всички френски водачи губят популярност и по една или друга причина се лишават от привилегията, или най-точно казано, от правото да бъдат наричани така. Издигнатите от институциите на Третата република - депутати, сенатори, висши представители на трите власти - прехвърлят с възторг отговорността на Филип Петен. Несъгласните с примирието се откъсват от нацията и до края на войната не могат да създадат масова поддръжка, като си остават изолирани зад граница. При всичката вяра в Маршала неговият ореол на Спасител напълно се срива след пълната окупация на Франция от германците през 11 ноември 1942 г. в резултат на англо-американската операция „Торч" („Факел"). Адмирал Дарлан минава по сложния път на германофоб, който е готов да поведе флотата си, за да не попадне в ръцете на Хитлер. Обвиняван почти във фашизъм, искащ силна партия, той достига до разрив с Райха по военните въпроси, поради което е отстранен. Известен е като англофоб, който, според собствените му думи, би имал нерадостна съдба при британска победа. През ноември 1942 г. от името на Петен дава заповед на френските войски да спрат военните действия срещу съюзническите части. Завършва живота си под куршумите на активист на Съпротивата.
Ген. Вейган е човекът, който най-активно се бори против германското нахлуване в Северна Африка и успешно води преговори със Съединените щати за екипиране на френските части. Накрая е заловен и изпратен в Германия.
Никой от водачите на Империята не подкрепя с действия собствените си призиви за съпротива от юни 1940 г., нито оправдава надеждите, че може да вдигне колониите. Нито една от кандидатурите на съюзниците не се оказва достатъчно сериозна. Едни се присъединяват към Дьо Гол, други са блокирани от него, трети са арестувани. Той е напълно прав, че водач, който има чуждестранна подкрепа, няма да бъде приет от френското обществено мнение. Впрочем, такъв е случаят със самия него. Едва когато „Свободна Франция" постепенно придобива самостоятелност, като стъпва в колониите, обвързва „вътрешната съпротива", а в началото на 1943 г. постига и финансова автономия, Генералът е приет като водач на всички.
На този фон може да се разбере защо той побеждава ген. Жиро. Ключ към отговора на този въпрос е становището на Дьо Гол от 1945 г. за политиката на САЩ във Франция: „Американците непрекъснато се стремят да се опрат повече на този, който е податлив, отколкото на този, който е твърд. По време на войната се опираха на Петен или на Дарлан, или на Жиро против Дьо Гол, който беше твърд и въплъщаваше волята на нацията."164
Генерал Жиро изглежда по-приемлив в очите на съюзниците. Той става популярен след бягството си от германски плен, седем месеца преди операция „Торч". Няма амбицията да въплъщава нацията, но пък претендира да му бъде поверено командването на всички съюзнически войски, участващи в нашествието от 1942 г., като условие да се обърне към френските войски в Северна Африка да преминат на страната на съюзниците, с което американците не са съгласни. Въпреки това е определен от Робърт Мърфи още от самото начало като идеалният кандидат, който може да се противопостави на Дьо Гол, като са изтъкнати административните му способности. Личните му качества са твърде преувеличени: като политик няма добра представа за предстоящия ход на събитията. За него единственият проблем е военният - снабдяването на войските в Северна Африка. Общото заключение за мнението на Рузвелт за Жиро, след срещата им в Казабланка, е крайно разочарование: „Този е човекът, за когото Боб Мърфи каза, че цяла Франция ще го последва! Като администратор той е празен патрон, такъв ще бъде и като водач", казва през смях на сина си президентът165.
Съпротивителните организации от метрополията категорично застават зад Дьо Гол. Нелегалният печат като цяло е на мнение, че в името на обединението Жиро трябва да застане до него.
В. „Дефанс дьо ла Франс" твърдо заявява: „Ние не се съмняваме в достойнствата и честта на генерал Жиро, но се съмняваме, че този голям водач вижда точно настоящите интереси на Франция. Услугата, която се очаква от него, е да усили със своето присъединяване авторитета на генерал Дьо Гол."166 По-опитният в политиката глава на „Свободна Франция" отстранява с хитри ходове своя отдавнашен противник по въпросите за използването на танковете още от 1937 г. и оглавява еднолично Съпротивата.
Във взаимоотношенията на главата на „Свободна Франция" с другата Велика сила от времето на Втората световна война - СССР, се разкрива преценката му за развитието на световните процеси и на хода на войната. „Генерал Дьо Гол вижда в откриването на руския фронт преди всичко глобален шанс, предоставен на западните демокрации за отслабването на Райха за дълъг период. Но той веднага разбира, придавайки ѝ почти еднакво значение, че промяната в стратегическото равновесие ще бъде за него източник на истинско освобождение или по-добро от дипломатическо облекчение."167 Той се насочва към една от Великите сили, способна да реши изхода от войната, когато другата още не се е включила. При това, какъвто е случаят с Великобритания, генералът категорично се изказва в подкрепа на СССР, когато самото му съществуване е поставено под съмнение след светкавичното германско настъпление след 22 юни 1941 г. Това му придава тежест в очите на съветското ръководство. Още повече, че, както казва върховният комисар по външните работи Вячеслав Молотов през май 1942 г., „Между Франция и Русия няма ни най-малък повод за какъвто и да било спор, нито политически, нито икономически"168. Позицията на Дьо Гол е продиктувана от националните интереси: „Без да обсъждаме сега процесите и даже престъпленията на съветския режим, ние безусловно сме с руснаците, тъй като те се бият с германците. [...] Германските самолети, танкове и войници, които руснаците унищожават и ще унищожават, повече няма да бъдат тук, за да ни попречат да освободим Франция", пише той от Йерусалим в телеграма до делегацията на „Свободна Франция" в Лондон на 24 юни 1941 г.169 Още по-твърдо е защитено това становище в речта му по Би Би Си във връзка с победата на съветските войски под Москва от 20 януари 1942 г.: „Не е добър французин този, който не приветства победата на Русия... Смъртта на всеки германски войник, убит или замръзнал в Русия, дава на Франция един шанс в повече да се издигне и да победи."170
В резултат на започналите през август 1941 г. преговори се достига до становището на съветското правителство, изложено чрез посланика на СССР във Великобритания Иван Майски до Дьо Гол от 26 септември. В него се изразява готовност за установяване на връзка със Съвета за отбрана на Империята по всички въпроси, засягащи сътрудничеството с френските отвъдморски владения, които се подчиняват на генерала, и за оказване на всестранна помощ и съдействие в общата борба с хитлеристка Германия и нейните съюзници. Подчертава се и „твърдата решимост на съветското правителство след постигането на съвместната победа над общия враг да се осигури цялостното възстановяване на независимостта и величието на Франция".171
В своя дневник Ерве Алфан записва на 31 юли 1942 г. разговора си с Богомолов, в който е представена съветската политика по отношение на страната. „Ние знаем какво става във Франция, ние знаем, че французите не се подчиняват на господин Петен, нито на господин Ерио, нито на един англичанин, нито на генерал Макартър, но знаем, че ще се подчиняват на генерал Дьо Гол." Богомолов дори доверява на Алфан, че в Москва се изучава проект за признаването на генерала за правителствен глава172.
За заздравяване на връзките с бъдещия съюзник Дьо Гол желае да изпрати една дивизия с пълен комплект снаряжение и муниции за 5-6 месеца. Неговата активност в търсенето на сближение със Съветския съюз е напълно обяснима. Жан Лакутюр в оценката на мотивите му пише: „От момента, в който се сдобие с друг съюзник на изток, Шарл дьо Гол ще престане да бъде „просякът под стълбата", който протяга ръка към лордовете от Адмиралтейството, към министрите и генералите на Негово Величество."173 Признанието на ФНК за „единствен ръководен орган на „Сражаваща се Франция", имащ правото да организира участието във войната на френските граждани и на френските територии и да представя техните интереси пред правителството на СССР, особено в тази мярка, в която тези интереси се засягат от воденето на войната", е голям успех за политиката на Дьо Гол174. В официален документ той е признат от Велика сила за единствен законен представител на французите, които се борят за освобождението на страната си. Когато говорителят му Морис Шуман иска да прочете коментар, в който да приветства „този важен съюзнически жест", му е забранен достъпът до микрофона на британския съюзник. Така се моделира представата, че Дьо Гол въплъщава Франция - чрез едни ходове, които я поддържат, и чрез други, които я отричат.
Заедно с отсъствието на сблъсъци в икономически и в политически смисъл, за което говори Молотов, стремежът на Генерала да бъде открит възможно най-скоро Вторият фронт, е важна причина за успеха му в сближаването му със Съветския съюз, поради съвпадението на стратегическите интереси. Според Морис Дьожан, комисар по вътрешните работи на ФНК, в телеграма до Дьо Гол от 13 август 1942 г. пише: „Държанието на неговия събеседник (Деканозов, комисар по вътрешните работи - б. а.) наведе господин Гаро на мисълта, че при липсата на обща съюзническа офанзива на Запад съветското правителство, подложено на невероятния натиск на германските войски, горещо желае надигането на поробените държави."175 Мнението на Деканозов е, че френският народ не бива да чака военна помощ, а да започне ефективна борба срещу противника. По-нататък той е дал да се разбере, че „една бъдеща визита на генерал Дьо Гол в Москва, който се радва на популярност в СССР, ще бъде добре дошла", продължава Дьожан176. На 1 септември 1942 г. представителят на ФНК в съветската столица в телеграма до комитета в Лондон съобщава, че Андре Марти се е „поставил изцяло на разположение, за да помогне на разпространението на пропагандата на „Сражаваща се Франция" в СССР"177. Тези действия на Кремъл, особено последното, все повече укрепват позициите на Дьо Гол като официален представител на Франция.
Генералът трябва да надвие доста кандидати на двата западни съюзника. Има доста упорито антиголистко лоби и в САЩ, и във Великобритания, дори собственият му генерален делегат „работи" против него, какво да говорим за Виши. Той трябва да положи много усилия, за да надвие не само разединението на Съпротивата, но и собствените си схващания тя да бъде един вид придатък към съюзническите войски. В изпълнение на идеята си, че борбата за освобождение трябва да се води от френска територия, изказана в навечерието на Дакарската експедиция, той се премества във важния за Империята Алжир. На 3 юни 1943 г. в столицата е създаден Френският комитет за Национално освобождение (ФКНО). Негови съпредседатели са Дьо Гол и Жиро, когото Съединените щати с всички сили се опитват да наложат. Победен е след съвместна оставка и подлагане на избор за поста. Така Генералът остава едноличен водач, докато Жиро ще остане командващ армията до април 1944 г. Комитетът официално е признат от трите Велики сили през август 1943 г., до края на годината - от още 37 страни - изключително важно признание, за което Дьо Гол е вложил най-доброто от себе си. На 3 юни 1944 г. - година след ФКНО, е официалното раждане на Временното правителство на Френската република (ВПФР).
Генералът не е допускан да воюва рамо до рамо с Великобритания и САЩ и трябва да влиза в конфликти с тях, за да могат неговите войски да бъдат включвани на първа бойна линия. Той държи страната му да бъде приемана за Велика сила и първостепенен съюзник. Преди настъплението срещу Монте Касино, когато на десния фланг са разположени френски войски, той казва: „Трябва да измиете френското знаме и то ще стане кървава баня и тази кръв ще бъде вашата." И френското знаме е измито. Генерал Кларк влиза в Рим на 4 юни 1943 г., а части на Дьо Гол - на следващия ден178.
Наистина, докато дойде времето, когато за водача на „Свободна Франция" ще се говори така, както неговият говорител Морис Шуман, трябва да се измине дълъг път: „Беше изключителна гледка. Целият град се бе събрал на площада (централният площад в Байо, август 1944 г. - б. а.) и днес виждам „органиста на катедралата, каноника, застанал до двете учителки, които съвсем не вярваха в Бога. Това бяха сълзите на Марсилезата. Това бяха овации, това беше радостта да видят на живо човека, този човек такъв, какъвто си го бяха представяли".
Генералът е убеден, че Франция трябва да бъде управлявана единствено и само от французи. Комисарят на Републиката в Марсилия Реймон Овраг разказва, че според него съюзниците в никакъв случай не бива да бъдат допускани да се занимават с въпросите за взаимоотношенията с цивилното население. Загрижеността на Дьо Гол се дължи на факта, че неговото правителство, по това време все още установено в град Алжир, не е признато от Съединените щати. Това става чак през октомври 1944 г. Рузвелт толкова късно признава правителството му, защото се нарича „Временно", и на „Република" - ВПФР. За него Дьо Гол завинаги ще си е остане с дикторски амбиции.
По въпросите на френския суверенитет Генералът е неотстъпчив. Във връзка с възстановяването на гражданската администрация и валутното обръщение в новоосвободените земи той за пореден път дава урок по независимост на своите съюзници. Такива предстои да им дава и през времето, когато е начело на Френската република като министър-председател (1944-1946) и президент (1958-1969). Американските и британските власти преди окончателния щурм срещу Оста през юни 1944 г. установяват Съюзническо военно управление на окупираните територии (AMGOT). Това е отдел към щабовете, създаден от специално подготвени в областта на гражданската администрация офицери, в по-голямата си част в университетите във Вирджиния (Шарлотсвил) и Йейл. Главното им задължение е да подготвят и установяват администрацията на новоосвободените територии в Европа и в Азия. Управлението функционира успешно в: Италия, Норвегия, Холандия и Белгия, обаче се отхвърля като нелегитимно в Дания и Франция. В тези две страни се смята, че местната администрация не е престанала да съществува, след като веднъж само е била „отвлечена" по време на германската окупация. Главната грижа на AMGOT е възвръщането на националните валути179. Преди Освобождението през 1944 г. е въведена нова валута. Става дума за американски тиражи, наречени „Филаделфийски". Те трябва да заместят тази, която е била в обръщение при Виши, в очакване на времето, в което новата френска държава отново може да печата свои банкноти и сече свои пари. На банкнотите на AMGOT ще трябва да бъде изписано „Френска република", но Рузвелт ще отхвърли това предложение, иронично твърдейки, че е невъзможно да се предскаже какво ще бъде следвоенното управление, не е задължително да бъде република, може би кралство и дори империя. Разбира се, това е стрела, насочена срещу Дьо Гол180. Въпреки всичко, националният девиз „Свобода, Братство, Равенство" е написан на тях, което потвърждава продължителността както в държавността, така и на формата на управление и неговата същност, а именно Републиката. Генерал Дьо Гол отхвърля банкнотите на AMGOT и ги нарича „фалшивите пари". Той пише в своите „Военни мемоари": „Войските и службите, които скоро ще извършат десант, са снабдени с някаква тъй наречена френска валута, направена в чужбина, и която Правителството на Републиката категорично не признава." След десанта на 6 юни 1944 г. банкнотите на AMGOT довеждат до няколкоседмична полемика. Два дни по-късно Временното правителство се обръща с протест към американското и английското правителство и заявява, че никоя валута няма да бъде призната за законна в неговите граници без неговото изрично съгласие. „Например след десанта в Нормандия американците напечатват в Съединените щати банкноти за плащане на разходите на окупационните сили. Нормандците не приели тези непознати за тях пари и започнали да си плащат с тях данъците."181
Серж Раванел, ръководител на партизаните от Тулуза, казва за американското отношение към французите: „Всички знаехме доста време преди Освобождението, че когато дебаркираха на 6 юни 1944 г. в Нормандия, американците нямаха намерение въобще да се съобразяват с генерал Дьо Гол и искаха да поставят в страната своя военна администрация, така, както постъпват и германците в окупираните страни. Иначе казано, трябваше да минем от една окупация под друга, защото американците нямаха доверие на генерал Дьо Гол и смятаха, че сме сътрудничели с германците. Това се наричаше АМGOT Но правителството на Виши отстъпва толкова бързо мястото си на голистките власти, че AMGOT не успява да се създаде, американците са посрещнати навсякъде с ентусиазъм не като нови завоеватели, а като истински освободители."182
Майор Франсоа Куле, първи комисар на Републиката в Нормандия, нарича тези банкноти „нередовни долари, декорирани с трикольор", и си спомня, че местните хора се опитват, колкото е възможно по-скоро, да се отърват от тях, например за плащане на данък общ доход. Куле съветва банките да ги приемат, за да ги изтеглят от обръщение. Той се оплаква от това положение на генерал Монтгомери, който казва на 9 юли: „Каква е тази врява с банкнотите, които донесохме? Казаха ми, че хората не ги искат. Хората трябва да приемат тези банкноти. Това са хубави пари: това са нашите банкноти!" Тази валута е в обръщение през периода на Временното правителство на Френската Република от 26 август 1944 до 16 януари 1947 г., датата на установяване на Четвъртата република, начело с президента Винсент Ориол. Окончателно са изведени от оборот в края на 1947 г.183
Новата „окупация" обаче е отхвърлена с твърда ръка от страна на Генерала. Полковник Дьо Шовиние, назначен за военен пратеник във френските области в хода на освобождаването им, придружава първия ешелон на съюзническото настъпление, за да се увери, че властта е установена навсякъде. Полковникът си спомня: „Изобщо не ми беше трудно да изпълня задачата си на наместник в Нанси, защото за французите нямаше две мнения: сега Франция беше Дьо Гол."184
През юли 1944 г. Генералът е поканен да посети Вашингтон. Пътуването на 5 юли е осъществено поради приятелското настояване на Чърчил. То е интересно със сключеното примирие. Най-накрая правителството на САЩ признава правителството му като израз на властта, способна да управлява във Франция, и се слага кръст на АМGOT, на налагането на чужда валута и на чужди кметове.
За Генерала въпросите на управлението и паричната единица са въпрос на суверенитет. За да има национален суверенитет, трябва да има и национално единство. За него от изключително значение е правителството му да се установи в столицата. След първото стъпване на територията на метрополията на плажа Курсел на 14 юни 1944 г. Дьо Гол пламенно настоява пред главнокомандващия на съюзническите армии армейски генерал Дуайт Айзенхауер Париж бързо да бъде освободен, докато съюзническата стратегия предвижда бързо да се напредва на изток, без да се минава през столицата.
На 26 август 1944 г. със заповед на Дьо Гол съюзническите и френските власти получават нареждане да предприемат всички необходими действия за осигуряване на незабавното придвижване към Париж на членовете на правителството. Ген. Айзенхауер смята завръщането им там за преждевременно и няма намерение да го улеснява. Накрая все пак френски части от покритата със слава Втора бронирана дивизия на ген. Льоклер влизат първи в столицата на 25 август. Министрите от Временното правителство бързат за там, защото знаят, че Генералът се готви да състави нов кабинет с много участници от Вътрешната съпротива, с което поставя под съмнение редица постове. Въпреки всичко те пристигат на 3 септември.
Влизайки в освободен Париж, главната му грижа е неговото запазване. А за това се изисква голяма твърдост. Дьо Гол отново се установява в Министерството на войната на улица Сен-Доминик, в канцеларията, която е заемал до 10 юни 1944 г. Това означава, че Виши е само една тъжна скоба, която трябва да се затвори, и че Републиката никога не е преставала да съществува. Тълпата, събрала се да поздрави с неописуем възторг Генерала по пътя му към кметството (на 26 август 1944 г.), е блестящо свидетелство за съществуването на това единство, поне що се отнася до столицата. Дьо Гол ще го подчертае в речта, която се готви да произнесе, отдавайки почит на всички сили, участвали в освобождението ѝ: „Париж е оскърбен, Париж е смазан, Париж е измъчен, но Париж е свободен. Освободил се сам, освободен от своя народ, със съдействието на френските армии, с подкрепата и съдействието на цяла Франция, което значи - на Сражаваща се Франция, на единствената, истинската, вечната Франция."185
Морис Шуман казва: „Болшинството от французите, привърженици на идеята на изчакването, мислеха през 1944 г. така, както мислех аз през 1940 г. Посрещайки най-сетне генерал Дьо Гол, те дори не изпитваха чувството, че сами противоречат на илюзиите и поведението, които бяха имали по-рано. Няма да забравя думите на моята хазяйка, с която се срещнах в освободен Париж. Тя ми каза: „Утре ще отида да приветствам генерал Дьо Гол. Изглежда, че ще бъде на Шан-з-Елизе. Трябва да ти кажа, че когато Петен минаваше, аз отидох да видя и него. Исках да видя униформа на истински френски маршал. Звучи малко глупаво, но всъщност е много вълнуващо." След малко повече от четири години четиридесет милиона петенисти ще станат четиридесет милиона голисти.
1Cit. par: Charlot, Jean. Les Français et De Gaulle. IFOP, Paris, 1971, p. 162.
2Institut français de l’opignon publique.
3Cit. par: Charlot, Jean. Op. cit., p. 162.
4Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 1. Срещата. 12 юли 1992 г.
5Cit. par: Charlot, Jean. Op. cit., р. 21–22.
6Първа книга Мойсеева. Битие. С. 1. – В: Старият завет. София, 1929.
7Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I. Le rebelle. Paris, 1984.
8Цит. по: Антюхина-Московченко. Вера. Шарль де Голль. – В: Новая и новейшая история. 1971, 4, с. 97.
9Jeantet, Gabriel. Jacques Laurant. L’Année 40. Londres – De Gaulle – Vichy. Paris, 1965, p. 60.
10Cit. par: Amouroux, Henri. La grande histoire des Français sous l’occupation.
T. 4. Le peuple révéillé. Paris, 1982, p. 85.
11Алюзия с Йоан Безземни, английски крал (1199–1216), който след неуспешните си войни с Филип II Огюст губи владенията си във Франция. Признава се за васал на папа Инокентий III (1213). След поражение с борбата си с феодалите през 1213 г. е принуден да подпише Магна харта либертатум.
12Le monde en guerre, www.39-45.org.
13Ibid.
14Cit. par. Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État, T. 2. De Pétain à De Gaulle. Paris, 1964, p. 275.
15Ibid, p. 257.
16Ibid, p. 222.
17Ibid.
18Акос, Пиер, д-р Пиер Рентчик. Болните, които ни управляват. София, 1993, с. 113.
19Де Голль, Шарль. Военные мемуары, Т. 1, Москва, 1959, с. 110–111.
20Amouroux, Henri. Op. cit., p. 75.
21L’“entourage” et De Gaulle. Ouvrage collectif; présenté par Gilbert Pillel. Paris, 1979, p 41.
22Cit. par: Amouroux. Henri. Op. cit., p. 72–73.
23Данните са от “History of the Second war”, р. 311. – В: История на Втората световна война, 1939–1945. Т. З, София, 1977, с. 143.
24Cit. par: Gaulmier, Jean. Rencontres avec le général de Gaulle (1941–1942). – Espoir. Revue de l’Institut Charles de Gaulle, 8 septembre 1989, p. 25, 28.
25Malraux, André. Les chênes qu’on abat. Paris, 1971, p. 285.
26Tournoux, Jean-Raymond. Le royaume d’Otto. Ceux qui ont choisi l’Allemague. France 1939–1945. Paris, 1982, р. 59.
27Cit. par: Amouroux, Henri. Op.cit. р. 66.
28Lacouture, Jean. Op. cit. р. 367.
29Schumann, Maurice. Un certain 18 Juin. Paris, 1980, р. 118.
30Ibid, p. 118.
31Cit. par:Daridan, J. Le chemin de la défaite. Paris, 1980, p. 57–58.
32Ibid, p. 103.
33Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’Etat, t. 2, Paris, 1964, p. 65.
34Вж. фотокопие на оригиналния текст, публикувано в En ce temps là De Gaulle, № 105.
35Cit. par: Jeantet, Gabriel. Jacques Laurant. Op. cit., р. 16.
36Ibid, p. 29–30.
37Les “appels” de l’appels. – En ce temps là De Gaulle, № 105, p. 128.
38Новиков, Геннадий. Де Голль, голлисты и голлизм. – В: Новая и новейшая история, 1990, 3, с. 37.
39Молчанов, Николай. Генерал Де Гол. София, 1985, с. 153–154.
40Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 1.
41Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 153–154.
42Лекция на полковник Д’Екриен на 13 ноември 1995 г. по повод 25-годишнината от смъртта на генерал Дьо Гол.
43Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 403–408.
44Amouroux, Henri. Op. cit., р. 88.
45Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 76.
46Cit. par: Crémieux Brilac, Jean-Louis. Du 18 Juin aux 18 juin: comment l’appel du 18 juin est devenu l’act fondateur de la Résistance. Espoir, 2000, №123, charles-de-gaulle.org.
47De Gaulle, Charles. Discours et messages. T. I. Juin 1940 – Janvier 1946. Paris, 1970. Реч от 4 юни 1940 г.
48Le monde en guerre www.39-45.org.
49Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 121.
50Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets, Juin 1940 – Juillet 1941, p. 14.0
51Ibid.
52Писмо на Шарл дьо Гол до Уинстън Чърчил от 23 юли 1940 г. Cit.par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Juin 1940-Juillet 1941, p. 17–19.
53Cit. par: Sairvais, Simonne. Op. cit., p. 387–388.
54Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 394.
55Ibid, p. 150.
56Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets, Juin 1940 – Juillet 1941, № 106, p. 149–160.
57Ibid, p. 150.
58Cit. par: Rougier, Louis. Les accords Pétain-Churchill. Histoire d’une mission secrète. Montréal, 1945, p. 62.
59Cit. par: Histoire générale de la presse française. Ouvrage collectif sous la diréction de Cl. Belldnger, J. Godechot, P. Guiral et F. Terrou. T. IV. De 1940 à 1958. Paris, 1975, p. 104.
60Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 379.
61Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 386.
62Rougier, Louis, Op. cit., p. 30.
63Alphand, Hervé. L’étonnement d’être. Journal 1939–1973. Paris, 1977, p. 90.
64Le manifeste de Brazzaville, 27 octobre 1940, par Jean-Paul Cointet. – Espoir, 1990, № 73.
65Cit. par: Crémieux Brilac, Jean-Louis. Du 18 Juin aux 18 juin: comment l’appel du 18 juin est devenu l’act fondateur de la Résistance. – Espoir, 2000, №123, charles-de-gaulle.org.
66Fabre-Lûce, Albert. Douze journées décisives. Paris, 1981, p. 170.
67Touchard, Jean. Le gaullisme. Paris, 1978, p. 53.
68Ibid, p. 54.
69Cit. par: Touchard, Jean. Op. cit., p. 55.
70De Gaulle, Charles. Le fil d’épée. Paris, p. 50.
71Цит. по: Смирнов, Владимир. Генерал дьо Голль в годы Второй мировой войны: становление идеологии голизма. – В: Новая и новейшая история, № 6, 1990, с. 53.
72Де Голль, Шарль. Военные мемуары. Т. 1. Призыв. Москва, 1957, с. 305.
73Цит. по: Смирнов, Владимир. Цит. съч.
74Refaire en combattant. Londre, 18 Juin 1942. Cit. par: Auburtin, Jean. Charles de Gaulle. Paris, 1986, p. 118.
75Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 80.
76Chastenet, Jacques. Cent ans de la République. T. VІІІ. De Pétain à de Gaulle. Paris, 1970, p. 169.
77Malraux, André. Le miroir de Limbes. Les chênes qu’on abat (De Gaulle –Malraux – leur dernière rencontre), T. 2. Paris, 1972, p. 288.
78De Gaulle, Charles. Pour l’avenir: extraits. Paris, 1973, p. 72.
79Cit. par: Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I, p. 430.
80Ibid, p. 444.
81Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Juin 1940 – Juillet 1941. Р. 305.
82Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 473.
83Пак там.
84Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit. T. II, p. 358.
85Ibid.
86Де Голль, Шарль, Цит. съч., с. 30.
87Пак там, с. 343.
88Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 394.
89Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 298.
90De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Р. 118–119.
91Ibid, p. 387.
92Charles de Gaulle. Message de 23 Octobre 1941, BBC. Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577.
93Ibid.
94Национален фронт – съпротивително движение от комунистически произход, но широко отворено към всички политически и религиозни движения, създадено през пролетта на 1941 г. То приема в редовете си толкова различни хора, като Фредерик Жолио-Кюри, Франсоа Мориак, Жорж Бидо или Пиер Вийон. Родил се в северната зона, но бързо пуснал корени и в двете зони, Националният фронт се обръща предимно към хората от свободните професии, към по-малко политизираните французи, към жените. В неговите рамки всяка група издава свой вестник и разпространява позиви, докато войските –„свободни стрелци и партизани“, извършват акциите.
95Цит. по: Смирнов, Владимир. Цит. съч., с. 54.
96Azéma, Jean-Pierre. Pourquois on devient résistant. – V.: L’Histoire, janvier 1990, № 129, spécial, р. 125.
97Laborie. Pierre. Quarante millions de pétainistes? – V.: Op. cit., p. 242.
98„Парти Франсист“ – движение, основано през 1934 г. от Марсел Бюкар. Финансирано първо от фашистка Италия, след това от националсоциалистическа Германия, то пропагандира открито пронацистка и войнствено антисемитска идеология. Подкрепян от максимум 10 000 души, франсизмът никога не пуска дълбоки корени. Забранен е през 1936 г. По време на войната Бюкар и неговите хора се отличават с краен колаборационизъм. Бюкар е арестуван в Италия и след това разстрелян на 1 март 1946 г.
99Френска народна партия – движение, създадено на 28 юни 1936 г. От Жак Дорио, бивш висш комунистически функционер, наричан „галеното дете“ на Третия интернационал. В него могат да бъдат открити неосоциалисти, членове на Бойните кръстове, морасисти и много комунисти. Партията бързо става движение, което се очертава като крайно дясно, но запазва внушително влияние. През 1938 г. наброява около 350 000 привърженици и симпатизанти. Неговата идеология се основава върху антикомунизма, антикапитализма, войнствения национализъм и засилване на изпълнителната власт. По време на войната Дорио се обвързва с колаборационизма, последван от известен брой активисти на ФНП. Убит е на 22 февруари 1945 г., когато Хитлер е решил да го направи глава на френските колаборационистки движения.
100Cit. par: Laborie, Pierre. Op. cit., p. 125.
101Цит. по: Микел, Пиер. Цит. съч., с. 444.
102Azéma, Jean-Pierre. Op. cit., p. 124.
103Микел, Пиер. Цит. съч., с. 443.
104Lacouture, Jean. Op. cit., p. 464.
105Op. cit., p. 412.
106Д’Астье де ля Вижри, Эмманюель. Боги и люди. 1943–1944. Москва, 1963, с. 130.
107Цит. по: Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 192.
108Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577–578.
109Conseil National de la Libération (CNR) – Национален съвет за Съпротива.
110Comité départamental de libération (CDL) – Департаметалeн комитет за съпротива – структура на вътрешната съпротива, която се развива във всеки департамент. Съпротивата е обединена през 1944 г. около две структури: военна – френски сили във Вътрешността и гражданска – CDL. Още от средата на 1943 г. Обединените съпротивителни движения начело с ген. Дьо Гол решават да дадат политическа подкрепа на сражаващите се сили във Франция. Така се развиват CDL.
111„Свободни стрелци и партизани“.
112Guy, Claude. En écoutant de Gaulle. Journal 1946–1949, Paris, 1996. p. 51.
113Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577–578.
114Ibid, p. 585.
115Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Le Royaume du Maréchal. Paris, 1981, p. 330–331.
116Lacouture, Jean. Op. cit., p. 588.
117Ibid, p. 589.
118Cit. par: Royer, J.-M. En ce temps là-De Gaulle-41, № 137. Visage de Jean Moulin (VI) Carnot.
119Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 591.
120De Gaulle, Charles. Op. cit. T. 2, p. 39.
121Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 230.
122Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 333.
123Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 230.
124Le monde en guerre, www.39-45.org.
125Дьо Гол или вечното предизвикателство, I серия. Излъчен по БНТ през 1990 г.
126Цит. по: Айзенхауер, Дуайт. Кръстоносният поход в Европа. София, 1976, с. 173.
127Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 311.
128Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 84.
129Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 233.
130Рис, Курт. Тоталният шпионаж. София, 1990, с. 173.
131Cit. par: Malraux, André. Op. cit., p. 311.
132Цит. по: Антюхина-Московченко, Вера. Шарл де Голль. – В: Новая и новейшая история, 1971, 4, с. 63.
133Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 74–75.
134Ibid, p. 95.
135Ibid, p. 84.
136Ibid, подл. 2.
137Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 567–568.
138Ibid, p. 551.
139Ibid, p. 408.
140Ibid, p. 518.
141Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit., p. 388.
142Ibid, p. 339.
143Debré, M. J.-L. Debré. Le gaullisme. Paris, 1978, p. 40–41.
144Чърчил, Уинстън. Втората световна война. Т. IV. Кръстопът на съдбата. София, 1995, с. 721.
145Cit. par: Viorst, Milton. Les Alliés-ennemis de Gaulle – Roosevelt. Paris, 1967, p. 113.
146Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 518.
147Cit. par: Nerrin, E. La guerre secrète de Roosevelt contre De Gaulle. Extraits du „Secrets des archives américains“. Document-Paris-Match, 1979, № 585, p. 4.
148Писмо от Уинстън Чърчил до Франклин Рузвелт, няколко дни след 5 юни 1940 г. Ibid, p. 4.
149Cit. par: Nerrin, E. Op. cit., p. 4.
150Ibid, p. 5. Cit. par: Nerrin, E.
151В телеграма от 21 януари 1944 г. британският правителствен глава пише до външния министър Антъни Идън: „Трябва да покажем на всички, че съпротивителното движение във Франция, което е в самото сърце на голистката мистика, вече не се идентифицира с този самодоволен и зложелателен човек. Наистина, не може да се оставя този злодей и нескопосник да се върти в кръг, следвайки злокобните си действия… Не ни е възможно повече да признаваме писмата, които си разменихме през 1940 г… Трябва да въведем Ерио и Леже в един комитет, от който Дьо Гол да бъде изключен…“
152Leahy, W. I was there, Gollancz. Londres, 1950, p. 56.
153Hull, C. Memoirs. Vol. II. Macmillan, N.Y., 1948, p. 962.
154Cit. par: Nerrin, E. Op. cit., p. 4.
155Цит. по: Рузвелт, Елиот. През очите на Рузвелт. София, 1947, с. 58.
156Пак там, с. 84–85.
157Viorst, Milton. Op. cit., p. 110.
158Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 281.
159Cit. par: Chapsal, Jacques. La vie politique en France depuis 1940. Paris, 1972, p. 59.
160Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 273.
161Съветският съюз на международните конференции в периода на Великата отечествена война. 1941–1945. Т. 2. Техеранската конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания, 28 ноември – 1 декември 1943. Сборник документи. София, 1984, с. 98.
162Дьо Гол или вечното предизвикателство, 2 серия, Атлантически бури.
163Антюхина-Московченко, Вера. Цит. съч., с. 66.
164Cit. par: Tourmoux, Jean-Raymond. La Tragédie de Général. Paris, 1967, p. 328.
165Цит. по: Рузвелт, Елиот. Цит. съч., с. 104.
166Cit. par: Histoire générale de la presse française. T. 4, p. 169.
167Lacouture, Jean. Op. cit., p. 509.
168Ibid, p. 512.
169Ibid, p. 508.
170Ibid, p. 512.
171Советско-французские отношения во время Великой отечественной войны 1941–1945 гг. Москва, 1945, с. 48–49.
172Cit. par: Alfan, Hervé. Op. cit., p. 118.
173Lacouture, Jean. Op. cit., p. 509.
174Советско-французские отношения во время…, с. 79.
175Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit. T. 2, p. 353.
176Ibid.
177Ibid, p. 363.
178Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
179Website of the Mémorial de Caen. The AMGOT banknotes. http://flagspot.net.
180Ibid.
181Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
182Пак там.
183Website of the Mémorial de Caen The AMGOT banknotes. http://flagspot.net.
184Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
185Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
Втора глава
СКЪПОПЛАТЕНАТА ПОБЕДА
„Човекът от 18 юни“ трябва да извърви много дълъг път, да преодолее много препятствия, докато се превърне във въплъщение на Франция. За да има пълноценно освобождение на страната, тя трябва да се освободи както от своите врагове, така и от своите приятели. Това може да стане, когато тя е равнопоставена с другите велики сили. Без да има централизирана държава, тези цели не могат да бъдат постигнати. Войната още не е свършила, страната не е излязла от катастрофата. Едно от условията за това е изграждане на администрацията на различни равнища, което върви успоредно с отвоюването на френските земи. За да се съхрани демократичната традиция, трябва да се свикат избори. Французите не са гласували от парламентарните избори за Народния фронт през 1936 г. - това е част от техния начин на живот, от техния начин на мислене.
Дьо Гол се сблъсква с лични и противоречиви амбиции и смята да действа в три жизненоважни направления: избягване на гражданска война и запазване на мира, съставяне на правителство на националното единство, участие в победата.
На 30 октомври 1944 г. Дьо Гол завършва в родния си Лил своето пътуване през освободена Франция, което е започнало в началото на месеца. „Човекът от 18 юни“ носи в свое лице законността на възстановената власт. От Марсилия до Лил, от Нанси до Кан, Генералът посещава една след друга освободените области. Навсякъде са назначени републикански комисари, които пряко му се подчиняват. За него това е първостепенен въпрос.
А в страната съобщенията са прекъснати, дори телефонните връзки липсват. Законната йерархия няма необходимите средства, за да се налага, но местната администрация въпреки това не спира да работи. „Инстинктивното движение насочваше французите към възстановяване на държавния апарат, който шестдесет години републиката им бе направила близък, и на който произходът бе още по-далечен. Навсякъде шефовете на служби се стараеха да се поставят под заповедите на новите префекти и подпрефекти. Почти навсякъде отстранените чиновници доброволно съобщаваха на своите наследници информацията или вижданията си. Една забележителна подробност - бившите префекти предлагат на тези, които ги наследяват, своите униформи или последните се обръщат с искане за това."1
Като демократ, оглавяващ демократично правителство, Генералът възнамерява да възстанови свободата на словото. Ето защо всички нелегални вестници започват да излизат напълно свободно. Голяма грижа на Дьо Гол е да се възстанови ролята на съдилищата и да се обезпечи чистотата на правосъдието. Това е сложна задача. В едно трудно поддаващо се на контрол освободително движение всичко поражда опасения: и личните отмъщения, и крайните действия спрямо хора, които не са били непременно предатели.
На 23 октомври 1944 г. Рузвелт най-сетне официално признава Временното правителство на Френската република. Същия ден това правят Съветският съюз и Великобритания, малко по-късно - и останалият свят.
На 11 февруари 1945 г. в Крим завършва Ялтенската конференция - поредната конференция на Тримата големи, без Дьо Гол. На нея се узаконяват границите на бъдеща Европа. По това време руснаците са на 60 км от Берлин, а Сталин заявява, че в освободените земи на Източна Европа ще се проведат свободни и демократични избори с участието на всички партии, стига да не са нацистки.
За Генерала Ялта е едновременно унижение и въпреки всичко - успех. Той не е поканен да присъства, когато се обсъжда бъдещето на Европа. Но заедно с това той постига две неща, сериозно подпомогнат от Чърчил. Първо, получава окупационна зона в Германия, която ще бъде отделена от английската и американската зона, тъй като руснаците не желаят да отделят територии от своята. Второ - френските окупационни власти ще осъществяват контрол в зоната си под общото ръководство на Контролния съвет (за представянето на специална окупационна зона на Франция в Германия). Дьо Гол казва: „Беше време за тази война, когато сред маршируващите войници светът долавяше далечната стъпка на французите. Сега ние водим редом с другите големите битки на Европа."
Когато светът едва е „долавял далечната стъпка на французите", сред тези, които още са държали фронта, е бил Генералът. И в най-черните дни на разгрома през 1940 г. в битките при Лаон и Абвил той показва воля за борба до последно, независимо от ограничените средства. Когато генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел на среща на представителите на воюващите страни на 8 май 1945 г. за подписването на примирие, което слага край на военните действия в Европа, вижда срещу себе си френски главнокомандващ, генерал Жан-Мари Латр дьо Тасини, възкликва изненадан: „Какво, французите!? Това е върхът на всичко!" Така той затвърждава петте години борба на Дьо Гол рамо до рамо със съюзниците и участието на Франция в победата.
В момента на капитулацията на Германия Обединените нации се събират в Сан Франциско, за да изработят Харта, която определя правата и задълженията на всеки. „Незабравима вечер на 7 май 1945 г. - разказва член на френската делегация. Очакват ръководителя. Той му казва: „Победихме. Накарахме конференцията да приеме Франция да бъде разгледана като страна победителка, т.е. тя да има същия статут като Великобритания, Китай, Съветския съюз и Съединените щати. От тази вечер четирите големи стават пет. Франция ще има постоянно място в Съвета за сигурност и ще се ползва с право на вето като другите големи. Френският език, заедно с английския, ще бъде официален език на ООН. По този начин за 24 часа на конференцията в Сан Франциско Франция отново се издига до равнището на световна сила."2
Страната се нарежда на масата на победителите. Но в една война няма победители и победени. Има само губещи. Човешката душа не е везна: не можеш на едната чашка да сложиш ползите, на другата вредите и да пресметнеш в коя посока ще се наклони. Няма как да бъде иначе, когато смъртта се превръща във всекидневие, ако може изобщо да се повярва, че смъртта може да се приеме така. Когато господства страхът, че следващият куршум ще бъде за теб и неистово се радваш, че те е пропуснал..., че следващата бомба ще се стовари върху дома ти и неистово се радваш, че го е пропуснала. Когато вилнее гладът и се чудиш как да осигуриш залък за себе си и семейството си и имаш купони за храна и продукти, но не можеш да си получиш все по-скромната дажба, защото храна и продукти просто няма... И накрая си оставаш само с редовните купони в ръка...
През Втората световна война приятелят става враг. Така е с Великобритания. Из цяла Европа изписват Чърчиловия знак на Победата „V" и на Кралските въздушни сили (RAF), станали символ на свободата и демокрацията. Англо-американската авиация обаче подлага на все по-тежки и разрушителни бомбардировки далеч не само военни обекти, но и такива, които не биха могли да имат и най-малко отношение към разгорелия се световен сблъсък. От двадесетте хиляди жертви, които дават французите при десанта в Нормандия, дванадесет хиляди са нейни жертви.
Когато отекват залповете на най-смъртоносната война в историята на човечеството, „галският петел", макар и коронован с венеца на Нике в предишната война, още не е излекувал раните от нея. През 1914-1918 г. Франция губи милион и половина убити, умрели от болести или от раните си, получени по време на операциите - пропорционално на населението тя е с най-много жертви. Към тях се добавят и 200 000 души, покосени между 1918 и 1920 г. от „испанската болест", която не e „пропуснала" нито един континент. Тринадесет департамента са изцяло или частично окупирани от неприятеля. В районите на сраженията цели селища са изтрити от лицето на земята. Много семейства живеят в руините на домовете си или под временен покрив. Сринати са 289 000 къщи, 422 000 са тежко засегнати, 11 000 обществени сгради - кметства, училища, църкви. Три милиона хектара орна земя са неизползваеми. Всеки опит за съпротива е смазван с масови екзекуции и с тежки глоби. Селото е окончателно изпразнено и ще трябват 30 години, за да бъде възстановена създадената празнина. Цяла Северна и Източна Франция страда от сраженията и окупацията.
В резултат на катастрофата от май-юни 1940 г. се разклащат устоите на самата република. В сраженията падат 120 000 души, ранени са 200 0003. В плен са отведени 1 850 000 души. От тях 37 000 никога няма да се върнат обратно. Милиони бежанци кръжат по цялата страна, някои от тях я обикалят по шест пъти4. По време на бягството бензинът се продава по 20 франка литъра, а чаша обикновена вода между реките Сена и Лоара струва баснословната сума от 10 франка.
Военнопленниците, депортираните и бежанците са под ведомството на съответния комисариат към Националния комитет на Съпротивата в Алжир през 1943 г., а след това министерство във Временното правителство на Френската република (1944-1945) под началството на Анри Френе. Капитанът сам е вкусил тяхната участ, когато е пленен на линията „Мажино", след това е избягал и прекосил завладяна Франция през юни и юли 1940 г., за да се озове в семейната си къща. Неслучайно е наречен „откривателят на Съпротивата"5, защото именно той създава Движението за национално освобождение, разгърнало се в северната зона, а през 1941 г. - най-значителното съпротивително движение „Комба". Френе е първият, който се надига срещу окупатора и полага основите на тайна армия, с определяща роля при двете дебаркирания. Окичил гърдите си с Големия кръст на Почетния легион, с отличието Боец от Съпротивата, с Големия кръст на националния орден за Заслуги, с два бойни кръста от 1939-1945 г., той се наема да осигури завръщането на военнопленниците и депортираните въпреки многобройните трудности. Не бива да се забравя и политическият момент. Дьо Гол не желае да проведе избори за Учредително събрание преди то да стане факт. Така през март 1945 г. в родината се прибират 20 000 души, през април - 313 000, през май - 900 000, през юни - 276 0006. Следващия месец министерството смята мисията за приключена. Завръщат се общо 1 503 000 души. Генералът може да разчита ако не на всички, то поне на по-голямата част от тях.
От гледна точка на стойностите пленниците имат много общи черти с фронтоваците от предишната война: братство, солидарност, омраза към германеца, който ги е задържал. Но за разлика от събратята им от Първата световна тяхната дума не тежи и рядко се чува: те символизират поражението на армията, причината за окупацията. Никой не обича победените войници! Сякаш се забравя прогнилата военна система, напълно негодната стратегия, тактика и въоръжение, които обричат Франция да не победи. Сякаш се забравя, че именно ветераните от Първата световна война не само са основната сила, която осигурява идването на маршал Петен на власт, но и една от ключовите опори на режима му в лицето на техния Легион. Пленниците страдат и от грижите на Виши, върху който се стоварва гневът на всички. След подписването на договора за примирие в Рьотонд на 22 юни 1940 г. маршал Петен, доколкото е по силите му и съгласно възгледите му, става закрилник на всички свои „деца" - в свободната и в окупираната зона, както и на тези, които са в Германия: „Никой не ще успее да разедини французите в момент, когато страната им страда"7. Режимът представя пленниците като „любимите деца" на държавния глава. Хитлер използва тази му позиция и осъществява така наречения „шантаж с пленниците", като получава срещу живота им нови и нови „допълнения" към и без това твърде разтегливия договор.
В деня на Освобождението Франция е страна с неразчистени сметки. Раните са твърде пресни, мисленето се опира на рязкото разграничение „приятел-враг", „свой-чужд", пропастите в обществото са твърде дълбоки, за да може да се направи преценка извън „черно-бялото". „Симптоматично е, че [пленниците] са отхвърлени от асоциациите на ветераните от 1914-1918 година и са принудени да се групират в отделни асоциации8, които останаха твърде дискретни. Също така симптоматично е, че те се откриват за пленниците от други конфликти - Индокитай и Алжир, които са със същите характеристики: липса на победа и връщане на победените в страната в мълчание. Да, имаше „изкривена памет", изкривяване, наложено със сигурност от славните митове за Освобождението: Съпротивата и Крайната победа не оставиха място за победените."9 Няма какво да добавя към тези думи, освен: „Горко на победените!"
След пет години раздяла с родната земя те откриват една съвсем друга Франция - различна от тази от 1940 година, различна от спомените и от мечтите им. Тя е натоварена със смазващото бреме на жестокостите на окупатора, чества героите на Съпротивата и техния принос към победата над Германия. Масата от пленниците са откъснати насила от Съпротивата, но някои участват в битката срещу нацизма. Приносът им обаче дълго време се „пуска край ушите". Преоткритото отечество наред с радостта от бленуваното завръщане им носи ред разочарования. „ Още след като прекосяват първите градове, те заварват една Франция, белязана с нещастията на войната, разрушенията, постоянната оскъдица. Изненадани са да открият толкова зле снабдени магазини, купони... Връщането у дома е едновременно и безкрайна радост, и тъга. Там също в продължение на пет години са живели без тях; дори ако образът на отсъстващия е бил грижливо съхраняван... Бащите откриват деца, които са пораснали без тях, и ги посрещат като чужденци. Болезнена е драмата на окончателните раздели с годеница или съпруга (половината от пленниците са женени, четвърт са глави на семейства). Дори двойките, останали заедно, трябва отново да свикват един с друг. Пет години раздяла са белязани с траур и първото посещение е на гробището, за да отдадат почит, която не са могли да отдадат при смъртта на починалите роднини..."10
Може ли да се добави нещо в повече от това, което се съдържа в тези няколко реда от писма на военнопленници от последната година в Германия: „Ние сме около милион французи, платили изцяло своя дан на нацията, и когато се върнем един ден, добре ще се подиграват с нас"; „Разбирам много добре, че нацията страда и че „пленническият проблем" е удавен в новите проблеми. Също нашите желания са прости: да открием нашите близки, нашите домове, нашите занятия."11
В Мемоарната книга на депортацията, публикувана през 2004-та - 60 години след Освобождението, се изброяват имената на около 85 000 души, репресирани заради борбата им против окупатора, участници в Съпротивата, политически противници, заложници. Тези цифри отразяват състоянието на изследванията към 1999 година. 40% от тези хора не се завръщат.
В резултат на антисемитските гонения или на привеждане в изпълнение на „окончателното решение на еврейския въпрос" в нацистки лагери в Европа са депортирани 76 000 души. 11 000 са деца. Те представляват четвърт от еврейското население в страната през 1940 г. Макар да е трудно да се направи точно изчисление, се смята, че в началото на Втората световна война във Франция живеят 330 000 евреи. Само 2500 избягват унищожението. Заедно с трите хиляди умрели във френски лагери за интерниране и хилядата екзекутирани като заложници, кървавата равносметка достига 80 000 жертви. Депортирани са и 17 000 цигани, от които много малко оживяват. Общо броят на незавърналите се е 108 000 души...12 Но едва ли могат да се измерят с тези числа кръвта и страданието, мъченията и отчаянието, надеждата и волята за живот до последно... Затова няма и никога няма да бъдат открити мерни единици...
Войната e време, в което този, който не е останал жив, е по-щастлив от този, който е останал. „Загубеното поколение" - то завинаги е с изранена душа, завинаги е приковано към миналото, погледът му завинаги е обърнат назад. Оцелелият ще носи кръста на вината, че е оцелял, ще бъде без вина виновен. Горко на тези, които не са оцелели, горко на тези, които са оцелели. Орадур-сюр-Глан. Името на това френско село става символ на престъпленията на нацизма наред с Лидице, Крагуевац, Комено, Калаврита, Дистомо, Марзбото... В 8 часа на 10 юни 1944 г. в него навлизат частите на 2. танкова СС дивизия „Дас Райх". Тази сутрин жителите му се събуждат мирно. Не знаят, че от април дивизията тероризира югозападните департаменти, където се е установила със задача за борба със Съпротивата. На 7 април е получила заповед да навлезе в Нормандия, но не е могла да използва влаковете, предвидени за прехвърлянето, заради бомбардировките и саботажите, парализирали железопътната мрежа. Не знаят, че бронираните ѝ съединения са били разпокъсани от Съпротивата и хората от „Дас Райх" нямат намерение да търпят повече това. Орадур е имал нещастието да бъде на пътя ѝ. Населението му бързо е струпано на пазарния площад. Мъжете са затворени в пет плевни. Убийците им започват да стрелят в краката им с автомати, после ги покриват със снопи и слама и продължават огъня. След това, още живи, ги запалват. Малкото оживели донасят до нас, че някои още са говорели. По време на клането от пощата звучи германска музика. Жените и децата са отведени в църквата, възпламенена с експлозиви. 254 жени и 255 деца загиват задушени, изгорени, разстреляни. Единствената оцеляла успява да разбие прозореца, да скочи от три метра, после, макар и ранена пет пъти, да се скрие в съседен двор. В клането тя губи съпруга, сина си, двете си дъщери и седеммесечния си внук. Животът угасва за 642-те жертви на нацисткия бяс. Германците „успешно" приключват наказателната операция, като дават само двама ранени. Накрая сриват селото с експлозиви. Днес руините на Орадур-сюр-Глан са запазени за поколенията така, както са ги оставили „опитните" есесовци.
В края на 1976 година Хайнц Барт, началник на отдела за рационализации в потребителската кооперация в Гарнзее край Берлин, попада случайно в контролния механизъм на Министерството за Държавна сигурност на ГДР. Той е бивш младши-лейтенант от СС, минало, което до този момент успешно е успял да прикрие.
През 1944 година командва отделение в 3. рота от 1 батальон на танковия полк „Дер Фюрер" в Орадур. Няма представа за задочната смъртна присъда, издадена срещу него през 1953 година от постоянния военен съд в Бордо. Общинският съд в Берлин след процес с широк международен отглас на 7 юни 1983 г. го осъжда на доживотен затвор.
Тогава той изразява особена готовност да сътрудничи. Показанията му са потресаващи. „Свинщината" в Орадур, - не мога да нарека другояче това, което направихме"; „участвах в тази „мръсотия" и вече нищо не може да се промени."13 Това е неговият кратък коментар за клането. Когато на основата на свидетелски показания е обвинен за участието си в убийствата, той заявява, че „не изключва възможността да е стрелял по човешки същества с автомата си в Орадур и че иска отново да размисли."14 Явно му е необходимо да си припомни по-добре. Но същевременно ясно си спомня писъците на жени, които се надигат от църквата, писъци, които завинаги са останали в съзнанието му.
Барт е категоричен, - през войната е искал да бъде „добър германец": „Не ставаше дума да се спасявам. Победата беше на тази цена." След службата си в полицията в окупирана Чехословакия 23-годишният мъж взима участие в наказателната операция срещу Орадур. Откриването на Втория фронт, постоянното засилване на Съпротивата, още по-големите жестокости правят французите все по-непримирими и по-смели в действията си срещу германците - „те станаха враг на есесовците, който трябваше да се срази и унищожи". „Бих искал да кажа, че в нашите редове се разви все по-враждебно отношение към населението на Франция. Между другото това се изрази в бруталната и насилствена акция срещу жителите на Орадур. Дори ако и днес ми е мъчително да говоря за това, и въпреки всичките ми съжаления, трябва да призная, че на времето съдбата на мъжете, жените и децата на Орадур ми беше безразлична."15 Има ли нужда да се добави нещо повече към думите на този „добър германец"?
Привидно на война всичко е ясно: фронтовата линия разделя „своите" от „чуждите". Но ако беше така, тогава нямаше да се роди зловещото определение „приятелски огън". „Малко" статистика: през Втората световна война са убити 412 000 цивилни французи, от които 67 078 - жертви на съюзнически бомбардировки. Десет дни британското командване планира операцията по завладяването на Хавър. В него са включени масивни бомбардировки, за да се „съкруши съпротивата" на гарнизона под командването на полковник Виделмут. „Първата голяма бомбардировка е на 5 септември от 17,45 до 19,30 ч. над центъра на града, където няма военни цели: 1820 тона експлозивни бомби, 30 000 запалителни, по 1 тон експлозив на 720 кв. м, по една запалителна бомба на всеки 43 кв. м. Близо 3000 души са убити... Следват шест дни бомбардировки по въздух, суша и море: 400 оръдия стрелят непрекъснато.
Щурмът, планиран да бъде ръководен и структуриран като часовников механизъм, започва на 10 септември в 18,15 ч. На 12-и в 17,00 ч. всичко приключва. Руините на Хавър са в ръцете на британците."16 Още „малко статистика": между 4 и 10 септември градът е сринат на 85%, върху него са изсипани 12 000 бомби, убити са 5000 цивилни, тежко са пострадали 35 000 сгради, „частично" - 65 000. Ако изобщо може да се говори за „частично" разрушени постройки при такава варварска бомбардировка.
„Петно от кръв и огън помрачи не само освобождението на Хавър, но и на цялата територия", пише Франсоа Пупел. Един английски офицер, журналистът и писателят У Дъглас Хоум, капитан от обсаждащите части, отказва да се подчини, когато научава, че командването е решило да нападне града, след като е отхвърлило евакуацията на цивилното население. Този скандал ще му струва пагоните и осем месеца затвор. „Това не е война, това е убийство, ще каже от своя страна в изблик на емоция командващият операцията Ж. Т. Крокер [...], оплаквайки бомбардирането на укрепения лагер". Новият губернатор на Хавър се чувства „посрамен и шокиран от безсмисленото разрушение на града". „Защо, защо такава ярост, за да се завземе крепостта на Хавър? Защо искаха тези жертви от едно население, което чакаше с такава надежда освобождението си?", ще напише журналистът от Агенция Франс прес Кристоф Бодиф17 в книгата си с разтърсващото заглавие „Лятото на 1944, жертването на нормандците" и по-страшното подзаглавие „Най-прекрасният ден".
Ето признание за десанта в Нормандия на една оцеляла от Сен-Ло, близо до Каен, на 75% сринат със земята, направено близо четиридесет години по-късно: „Да бъдем бомбардирани от съюзниците, чието идване очаквахме с такъв плам, бе все едно собственият ми баща да ми донесе терора и смъртта, опитвайки се да ме удуши. Не можех нищо да разбера, всичките ми представи рухнаха, това доведе до един вид пълна омраза към всичко и всички на света, най-красивата приказка за феите с един удар се превърна в кошмар." „Поне бомбардираните цивилни германци можеха да разберат, че ставаше дума за война, водена от вражеска армия. Можеха да намерят изкупителна жертва за нещастието си, да обърнат юмруци към небето и да излеят своя гняв и омраза. Ние, нормандците, нямахме вече Небе, към което да се обърнем", ще каже друг свидетел18. Месеци наред французите с надежда ще се обръщат към прелитащите съюзнически самолети, ще се опитват да различат отличителните им знаци, ще се грижат за ранените летци, на гробовете на загиналите ще оставят редовно цветя и ще ги пазят от поругаване, ще изписват по стените „Кралски въздушни сили"... И когато ще очакват с вяра, надежда и любов съюзниците, над главите им ще се изсипе огнен ад... „За историците няма никакво съмнение: бомбардировките остават основният стълб, около който гравитира паметта за лятото на 1944. Мястото, останало за идването на освободителите в разказите от онова време, е далеч по-ограничено."19
Два дни преди Освобождението френското градче Живор е опустошено от „приятелски огън". Убити са 40 души. Присъден му е Боен кръст. Днес на входа на общинското гробище има паметник, който анонимно напомня: „Град Живор на цивилните жертви на бомбардировките". „Този 23 август 1944 година беше петък. Прелитането на самолетите не обезпокои никого по улиците край канала. Очакваха освободителните армии от ден на ден. Те бяха в Монтелимар. Едва обърнаха лице към небето, за да проследят полета на долитащите самолети, които смятаха за приятелски. Обаче желязо и огън се изсипаха над града. Колко мъртви този ден? Колко сломени животи, колко семейства, разделени завинаги?... Войната... Тази война бе също като свиренето на бомбите над градовете на Франция, това бе също смъртта, която изненадва в апартамента или под твърде крехкия покрив... А победата бе толкова близо..."20
Образът на Темида с превръзка на очи е неприложим за историята, защото тя се твори от хора и за хора. Не само е махнала превръзката си, но даже придърпва едната или другата чашка на везната. Впрочем, това в пълна сила важи и за правото. По време на война, на окупация, на съпротивително движение човек си присвоява ролята на Бог, става Съдник, забравя „Не съди, за да не бъдеш съден". И сам изпълнява смъртните присъди.
Смъртните присъди, произнесени от нацистките военни съдилища във Франция, според германски източници, между юни 1940 и 15 юни 1942 г. са 679, от които 457 изпълнени, най-често за притежаване на оръжие, „помощ на неприятеля" и „тероризъм". След есента на 1943 г. броят им стреловидно нараства: между септември 1943 и февруари 1944 г. германското военно командване потвърждава 565 смъртни присъди, повечето от които за „деяния на свободните стрелци и партизаните"21.
Сътрудничеството на Френската държава е престъпление във всичките му форми. То е осигурено от Пиер Лавал, бивш адвокат, избран за депутат от социалистическата партия през 1914, сенатор през 1927, няколко пъти министър, баща на Народния фронт. След завръщането му през април 1942 г. във Виши като заместник министър-председател той заявява, че „желае победата на Германия, защото без нея болшевизмът ще се установи навсякъде". Сътрудничеството ще бъде полицейско и военно. По заповед на правителството във Виши полицаи и жандарми преследват и арестуват противници на режима, участници в Съпротивата, голисти, комунисти, евреи. Германската полиция пряко набира френски агенти, докато Комендатурите получават близо 10 милиона доноса. Една от най-важните фигури, олицетворяващи сътрудничеството, е Жозеф Дарнан. Той е ветеран от Великата война, многократно споменаван за своята смелост като „чистач на траншеи", получил военен медал от ръцете на маршал Петен и оттогава отдал му цялата си преданост. Същевременно е недоволен, че не е произведен в офицерско звание и хвърля цялата вина за това върху Републиката. През 1939-1940 г. отново се отличава в батальон алпийски стрелци, като се сражава в тила на врага. Награден е със званието „пръв войник на Франция" и кавалер на Почетния легион, затова че измъква от ръцете на врага тялото на своя командир и приятел капитан Аднели. След създаването на Френския легион на ветераните в Морските Алпи той сформира от млади привърженици на режима, които никога не са воювали, Службата за реда на Легиона. Постепенно тя се разпростира из цялата неокупирана територия и Северна Африка. Някои нейни водачи се отдават на брутални акции срещу действителни или предполагаеми противници на режима и вълната от насилие не пощадява нито гражданските, нито религиозните власти във Френската държава. Маршал Петен обявява Службата за реда в Легиона за автономна и я преобразува във Френска милиция под заповедите на националния водач Жозеф Дарнан. Последният получава чин щурмбанфюрер от СС-Вафен и полага клетва пред Хитлер. На 30 декември 1943 г. е назначен от маршала за главен секретар по поддържането на реда, а на 13 юни 1944 г. - за държавен секретар по вътрешните работи. Същата година Милицията се разгръща в Северна Франция. Нейният водач я определя като „новата кавалерия". Основната ѝ дейност е насочена за унищожаване на партизаните. Дестабилизирана от непопулярността си сред мнозинството от французите, тя удвоява своята жестокост. Членовете ѝ се отдават на групови екзекуции: в резултат на убийството на държавния секретар по информацията и пропагандата Филип Анрио от страна на Съпротивата те обикалят с коли улиците на град Шатору и безразборно стрелят по случайни минувачи. Хората на Дарнан се въвличат в хайки на евреи и в атентати срещу политици. Така е убит Жорж Мандел при репресиите след смъртта на Анрио. След Освобождението членовете на Милицията се включват във СС-Вафен. Но Дарнан предава командването на висш германски офицер, а сам заминава да преследва партизани в Северна Италия. На 25 юни 1945 г. е арестуван от британците. Осъден е на смърт на 3 октомври същата година и седмица по-късно е разстрелян.
Хиляди доброволци заминават да се бият на Източния фронт под германска униформа, първо в редовете на Легиона на френските доброволци, после в СС-Вафен дивизията „Карл Велики", която наброява до 8000 войници. След това от повече от 130 000-те „Въпреки нас" около 40 000 носят нацистка униформа. След присъединяването на Елзас и Лотарингия към територията на Райха германците веднага освобождават 75 000 елзасци и лотарингци и ги репатрират в провинциите им. Повечето от тях ще бъдат задължени да облекат вражеската униформа, откъдето и прозвището им „Въпреки нас". Не бива обаче да се забравя, че по време на германското настъпление след 10 май 1940 г. в Елзас и Лотарингия работят над 2000 радиостанции, които направляват движението на войските. Оживелите от фашистките партии, членовете на френското Гестапо, на Милицията и на дивизията „Карл Велики" ще бъдат екзекутирани или преди Освобождението, или съдени и осъдени след него, често на най-тежкото наказание.
Естествено, когато има насилие и зверства, има отмъщение и жажда за справедливост, а понякога жаждата за справедливост е само маска. Около 170 000 французи са участвали в Съпротивата; повече - 190 000 - са обвинени в колаборационизъм и около 100 000 са пратени в затвора. И досега никой не знае колко са убити през 1944 г.22 От 1942 г. печатът на Съпротивата публикува черни списъци на предателите, на палачите и на колаборационистите, които трябва да бъдат екзекутирани. След 26 август 1944 г. започва страшна чистка. Нейни жертви са предимно членове на Милицията, на полицията и на Френската народна партия. Бретански автономисти, попове, кметове, индустриалци и троцкисти са ликвидирани по политически и социални причини, често без отношение към сътрудничеството. Един от най-новите ѝ изследователи - Филип Бурдел - озаглавява монографията си, посветена на тази тема „дивата чистка"23. Един от най-значимите френски историци Анри Русо пък я характеризира като „незавършена история"24.
Това явление е характерно за всички европейски страни. Освобождението е съпроводено с лустрация, т.е. отстраняване на лицата, обвинени в сътрудничество с Германския райх, от политическия и социалния живот. Пречупени кръстове личат като черни печати върху домовете им, стрижат се до голо косите на жените, обвинявани, че са посещавали германци. Много е трудно, даже невъзможно да се определи точният брой на екзекутираните, защото не може да се разчита на сигурни документи особено за времето до Освобождението. Освен това вече след събитията се влагат най-различни интереси25. Макар че трудно могат да бъдат забравени онези десет милиона доноса, изпратени до германските Комендатури... Твърде много рани има по снагата на френското общество, рани, които не могат да зараснат, защото следват седемгодишната война в Индокитай и позора при Диен Биен Фу през 1954 г., унижението при Порт Саид и Суец на англо-френски десантни части под командването на генерал Масю две години по-късно, осемгодишната кръвопролитна война в Алжир, сриването на Империята.
Едва ли можем да си обясним това, което се случва през „черните години" и през тези, които са непосредствено след тях, ако не тръгнем от времето през Първата световна война. Тя „бележи истинското влизане на Франция в ерата на „модерната" инфлация: между 1914 и 1918 г. цените се увеличават с 2,1 с годишна инфлация от порядъка на 20% през 4-те последователни години, което беше нещо невиждано от революционния период..."
Повишаването на цените, решено от Народния фронт, и девалвацията от септември 1936 г. освобождават инфлацията, която следва през 1937-1938, после през цялото време на Втората световна война. Нейният връх през ХХ век е достигнат веднага след нея с годишна инфлация от порядъка на 50-55% през четирите последователни години между 1945-194826.
Още от първите седмици на Голямата война запасите от муниции и продукти започват да се изчерпват. 800 км траншеи прорязват френския Север и Изток - основните региони на националната промишленост. Поставя се въпросът за икономическото ръководство на войната, която се оказва по-продължителна от предвиденото. Заемите на Банк дьо Франс и на британските съюзници и увеличаването на валутата в обръщение далеч не са достатъчни. Тогава държавата отпуска четири големи заема между 1915 и 1918 година. Но французите са изправени пред изпитание: мъжете на трудоспособна възраст са на фронта, убитите и ранените се увеличават, лишенията подронват морала в тила. Как да се поддържа националната солидарност?
През следващата световна война страната е изправена пред катастрофа. Ако през 1914-1918 е унищожена една десета, то през 1939-1945 г. е унищожена повече от една четвърт от националното богатство. Близо 1 200 000 сгради са разрушени или тежко засегнати27. Без покрив остават 1 000 000 души28.
Включването в тоталната война превръща френската работна ръка в жизненоважен коз за германската икономика, тъй като тя е най-квалифицираната в окупирана Европа. Откриват се бюра за пласмент, за да подтикнат французите да заминат в Райха. Започва кампания за набиране чрез печата и афиши, които обещават на доброволците заплата, равна на германските работници, същите социални придобивки, както и премия за времето на отсъствието им от дома. Но те са твърде малобройни. Тогава нацистите настъпват там, където най-много боли: пленниците. Правителството във Виши достига до принципно съгласие с Третия райх за замяна: военнопленници срещу работници - така наречената „Размяна". Тя е постановена през юни 1942 г. и провъзгласяването ѝ е осигурено от Департаменталните служби по труда и местния печат. Заминаването на трима доброволни работници позволява завръщането на един френски военнопленник. Системата обаче не функционира само с доброволци. Затова Виши провъзгласява нов закон за използване на работната ръка от 4 септември 1942 г.: всички мъже между 18 и 50 години и всички неомъжени жени между 21 и 35 години могат да бъдат „принудени да извършват работи, които правителството сметне за необходими в името на висшия интерес на нацията". Така десетки хиляди работници, специализирани и общи, са изпратени в Германия от 15 октомври 1942 г.
Според българския пълномощен министър във Френската държава д-р Александър Балабанов „най-парливият и същевременно най-мъчно разрешим въпрос, който от няколко месеца насам (втората половина на 1942 г.) вълнува общественото мнение и правителството, но който през септември стана съвсем актуален и който през октомври предизвика сериозна криза, е въпросът за исканите от Германия 150 000 квалифицирани работници, предимно металургисти. Всъщност Германия иска освен работниците, които са вече в Германия, 150 000 квалифицирани работници, 100 000 обикновени работници в помощ на организацията „Тодт" (Organisazion „Todt", OT). [...] Най-голяма трудност представлява рекрутирането на 150 000 специалисти. Неимоверните усилия на Лавал, обещанията, пропагандата, заплашванията не дадоха досега задоволителни резултати. Според изглеждащи точни сведения, досега са заминали само 170 квалифицирани работници"29.
По-нататък българският дипломат изрежда причините, които, според него, са довели до бойкота на заминаването. Първата той вижда в самата природа на французина, който не се изселва лесно, не търси печалба вън от страната си. Немалка роля играе политическият елемент, нежеланието да се помогне на противника, засилвано от комунистическата и англосаксонската пропаганда. „Фактът, че въпреки големите материални облаги заминават сравнително малък брой работници, говори за наличието на идеализъм сред френското работничество."30 Поради непрестанния германски натиск Лавал е принуден да издаде закон, който му дава правото „да реквизира работници и да ги праща там, където намери за добре (чети Германия) на работа"31. Този закон предизвиква силно негодувание сред общественото мнение.
През януари 1943 г. нацисткият гаулайтер Заукел изисква 250 000 допълнителни френски работници, за да се интензифицира военното усилие на Третия райх. В отговор на това Пиер Лавал издава декрет за създаването на Службата за задължителна работа (Service de travail obligatoire, STO). В началото на 1943 година става трудно да се намерят работници, които да не са необходими на френската икономика. Тогава правителството се обръща към своята младеж, за да задоволи значителните нужди на германската индустрия. На 16 февруари се постановява STO. Младите мъже, родени между 1 януари 1920 и 31 декември 1922 г., трябва да се представят в кметствата, преди да бъдат повикани да заминат в Германия за две години. В началото на 1943 г. наборът от Службата се простира до 31 декември 1942 г. „Тази изключително непопулярна задължителна мярка предизвиква излизането в нелегалност на много млади хора, които се противопоставят на работата в Германия. Част от тях се присъединяват към партизаните."32
„Размяната, реквизициите, после STO и акциите „Заукел" (три на брой - б. a.), които принуждават 600 000 работници да заминат в Германия, нанасят огромни щети на икономиката. Към липсата на енергия, суровини (те са изострени след преминаването на Северна Африка и Френска Западна Африка към съюзниците) драматично се добавя и липсата на работна ръка, преди всичко специализирана. В Долна Сена собствениците протестират срещу „Размяната", която обвиняват, че предизвиква „истинско кръвопускане". В Сен Дени STO нанася мрачни удари върху персонала. В Гард в резултат на набора на доброволци за германските предприятия от май 1942 до юни 1943 година напускат 2500 души. Повече от половината са специалисти. Металургията в Ду-Севр също така плаща своя дан на „Размяната" и губи четвърт от своята работна сила, често най-квалифицираната."33
Много важна е ролята на ОТ във Франция. Тя търси преди всичко ефективност и съвсем естествено се ориентира към големите и модерни предприятия, съсредоточени в Парижкия регион, Нор и Па-дьо-Кале, Долна Сена, Рона и Буш-дю-Рон. Според английски доклад, основан на декларации на бивши нейни ръководители, направени малко след войната, през 1944 е имало между 1000 и 1500 френски предприятия, ангажирани от нея. Неслучайно ОТ е определена от Рьоми Декен като „машина за серийно производство на бункери". Тя осигурява строежа на една от най-големите отбранителни стени на миналия век - Атлантическия вал, построен от германските окупационни сили през периода 1939-1944 г. На Западния фронт EG West в навечерието на десанта в Нормандия разполага с 340 000 работници, от които 291 000 (или повече от 85%) са установени на Хексагона. Те се разпределят съответно на 15 000 германци - нейни кадри и на германски предприятия по крайбрежието, 85 000 французи, 25 000 души от колониите и 165 000 чуждестранни работници34.
Като цяло Франция е страната, доставяща най-много и най- квалифицираните работници за тази организация. Очевидно е възникването на редица неразрешими проблеми. Начело е сътрудничеството с неприятеля, което далеч надхвърля икономическите рамки. Една част от собствениците се включват в нацисткото усилие по идеологически причини. Тези предприемачи, както от северната, така и от южната зона, лично поемат в свои ръце инициативата за изпълнението на поръчките на Организацията „Тодт" и в продължение на четири години работят на пълен капацитет. „Освен големите парижки предприятия, които вече са създадени, войната довежда до раждането на редица нови. За техните ръководители надеждата за правене на пари, като се работи за германците, е главният мотив, мотив, споделен от цяла кохорта трафиканти и прекупвачи, за които започването на строежа на Атлантическия вал е истинска златна мина."35 Вижда се, че за германските нужди се използват най-качествените предприятия и най-квалифицираните работници.
Консумацията на ОТ е толкова интензивна, че много артикули напълно изчезват от френските пазари - екскаватори, бетоновози, релси, материали за транспорта, дековилки. И „френските фирми напълно удовлетворяват възлаганите на тях очаквания"36. До началото на 1944 г. те са третирани само като подизпълнители на големите германски общества, като „втора ръка". От тази дата, тъй като предприятията на територията на Райха са заети с възстановяването на щетите от съюзническите бомбардировки, френските престават да бъдат смятани като второразрядни и започват да договарят поръчки пряко с Организацията „Тодт". Неизбежно възниква и въпросът с бързото натрупване на големи състояния независимо от средствата - болка на всяко „смутно време", който залага безброй мини за години напред.
В хода на войната картината на транспорта става все по-застрашителна. Известна е славната страница от „Военни мемоари" на генерал Дьо Гол върху спирането му: „3000 моста са взривени: нито един влак, заминаващ от Париж, не може да достигне Лион, Марсилия, Нант, Лил, Нанси; никой не може да премине Лоара между Ньовр и Атлантика, нито Сена между Лион и Средиземноморието."37 Всяка река се е превърнала в препятствие за движението. Само през годината на Освобождението са разрушени 3000 км пътища и над 150 големи гари. Между юни и август 1944 г. около 1800 локомотива и над 6000 вагона са извадени от строя в резултат на действията на Съпротивата38. Възстановяването на френските железници ще бъде един от приоритетите за Временното правителство на Дьо Гол.
В дните на Освобождението в резултат на: тежките боеве след десанта в Нормандия и настъплението на съюзническите части, воденето на военни действия на френска земя до май 1945 г., британската блокада, засилилите се бомбардировки на англо-американската авиация, саботажите на Съпротивата - производството спира, а търговията рухва. Никога до този момент не е бил познат такъв разцвет на „черния пазар".
През 1940 година властите въвеждат купонна система. Създадено е Министерство на снабдяването. На 10 март, неделя, междуминистерски декрет и наредба, публикувани в „Журнал Офисиел", постановяват датата и условията за издаване на карти и купони, съгласно които всеки човек трябва да попълни декларация най-късно до 3 април. Според нея трябва да бъде класиран в една от предвидените категории за снабдяване. Нов декрет установява ограничения за месото. Вече предложението на кралица Мария Антоанета „Като нямате хляб, яжте пасти" не може да се приложи: през март се разпорежда затварянето на сладкарниците. Налага се и забрана върху продажбата на алкохол. Първите карти за купони са разпределени от октомври 1940 г. за основните продукти: хляб, месо, тестени произведения, захар. С изключение на военните, френското население е разделено на седем категории, като на всяка отговаря специфична карта39. Според тях дажбите варират между 100 и 350 грама хляб дневно (през 1942 г. - до 275 г); 180 грама месо седмично; 500 грама захар месечно. Млякото е запазено за категория Е (деца под три години), J (деца до 6 навършени години; деца между 6 и 12 и млади от 13 до 21 г., включително и бременни жени) и V (потребители на повече от 70 години). Виното е отредено за категория Т (потребители от 14 до 70 г., които се занимават с тежък физически труд, изискващ голям разход на мускулна сила)40.
При такова разпределение на храната на един човек не се полагат повече от 1200 калории на ден, като е прието, че са необходими 2400. За периода между 1943-1944 г. липсата на продукти е такава, че многобройни купони не са използвани. Трябва сам да се справяш, за да оцелееш. У дома се отглежда всичко възможно - в корита на балконите, в дворовете, по первазите. За хляба купонната система ще бъде продължена до 1949 г.
„Лично аз си спомням по-добре захарина, отколкото истинския вкус на захарта през моя период на J2 (между 6 и 12 години)! Спомням си също, че дядо ми тогава пушеше евкалиптови листа вместо тютюн, че много доброто кафе в действителност бе от цикория...
...Все пак имам няколко хубави спомена: разпределението на витаминозни бисквити в клас и редките, твърде редки случаи, когато имаше изсушени банани: какъв пир! Спомням си също, че моите родители можеха да имат живо пиле, въпреки рестрикциите... Големият пир беше един вид омлет, направен с пилешка кръв, с билки и със залци хляб, от който главно аз се възползвах... Когато можехме да имаме яйца, аз правех две дупки и ги пиех съвсем сурови, това беше добре за здравето! Спомням си също, че майка ми вареше мляко, донесено от съсед - фермер. Винаги следях с голямо внимание образуването на каймака, тъй като, ако беше гъст, това означаваше, че ще ядем сладкиш с необикновен вкус... ! Дядо ми, еколог преди да дойде времето и по необходимост, подхранваше голямата си градина със съдържанието на тоалетните, намиращи се в градината. Изглеждаше ми, че неговите зеленчуци бяха великолепни. Спомням си само ягодите, които късах без задръжки всеки път, когато имах възможност, без, разбира се, да ги мия!"41
През февруари 1941 г. се въвеждат купони за дрехи и за други текстилни стоки чрез бонове за покупка и специални разрешения. Има три категории: 1) деца на по-малко от 3 години: отпускане по право за нормални нужди; 2) деца между 3 и 17 години: отпускане на бонове в случай на утвърдени спешни нужди; 3) всички лица на повече от 17 години: не се предвижда никакъв бон за покупка, освен при сватба, бременност42, траур или завръщане от плен.
Списъкът е много прецизен, включвайки между другото: 3 ивици памук, 24 пласта или триъгълника, 6 ремъка лен първа година, 100 грама лен за плетене и т.н....
През време на войната процъфтяват модните списания. Известни са дори ревюта, в които дамите са облечени в рокли от хартия, като своеобразен протест против оскъдицата. Много популярни са списанията за домакини, в които се дават идеи и съвети за приспособяване и „преобразяване" на стари платове, дрехи и вещи, за отглеждане в домашни условия, за готвене и пр. „През войната след галошите с дървени или каучукови подметки, изрязани от стари гуми, от 1947-1948 до началото на 50-те години голям шик бе носенето на големи войнишки обувки и на панталони за голф... Дядо ми, бивш майор от войната през 1914-1918 г., беше измайсторил, за да се движи с баба ми, един вид триколка, вдъхновен от тази, която бе използвал в Тонкин. Дали съм бил нещастен през войната? Не, нямам спомен... Без никакво съмнение, привилегия на възрастта!"43
Рьоне Ремон сочи, че оскъдицата има най-различни последици върху общественото здраве: детската смъртност рязко скача до 77%. Растежът на децата е закъснял с две години в сравнение с нормалната норма за мирно време. 70% от мъжете и 55% от жените намаляват теглото си със 7 или с 8 кг. Наблюдават се напуквания на кожата поради липса на мазнини. Недостигът на протеини намалява устойчивостта на умора44. В това състояние гладният и болен френски народ ще трябва да се изправи пред предизвикателствата на следвоенното възстановяване и модернизация на икономиката.
Снагата на френското общество през 1940-1944 г. е набраздена от много по-дълги и по-дълбоки траншеи, отколкото през Първата световна война. Всеки взрив, всеки изстрел, „наш" или „чужд", ще води до нова рана. Дългоочакваното Освобождение няма да бъде нито панацея, нито магическа пръчка, с която да се излекуват всички болести. След 26 август 1944 г. нито ще има хляб, нито дрехи, нито обувки, защото по-важното ще бъде да се запази това, което все още е останало, и тепърва да се възстановява и съгражда новото във всички области на живота. Няма да има работа. За многобройни, подготвяни с години и с голям опит специалисти, ще бъде далеч по-изгодно да работят за американците като хамали в Марсилия, защото им дават неизмеримо по-висока заплата. Масовите убийства, извършвани от окупатора или от Милицията, без съд и присъда или с пародия на правосъдие, ще се заменят с масови убийства, извършвани от Съпротивата. Новосъздадените съдилища ще бъдат напълно пристрастни и некомпетентни - в тричленките ще има по един магистрат, ако изобщо има, и то от старата правосъдна система, защото просто други кадри няма. Ще действат извънредни съдилища с нелегални затвори към тях. Новите следователи, бивши членове на съпротивителното движение прилагат методите, които Гестапо е „упражнявало" върху самите тях. Едва ли тази Франция е дългоочакваната, мечтаната, съхраняваната в спомените на стотиците хиляди пленници и депортирани, едва ли точно това е бъдещето, в което нацията е вярвала, и за което се е борила. Не е „най-красивата приказка за феи", няма я Снежанка, няма го и Принцът. Но това е тяхната Франция, това е Франция на всички французи. И над нея отново се вее свободно трикольорът, който не е пришит на ръкава на есесовска униформа...
Франция излиза от Втората световна война с победа, но е потънала в руини. Цената на победата е твърде тежка. В сравнение с предишната война човешките загуби са по-малки, а материалните - по-големи. 74 департамента са засегнати срещу 13 само през 1914-1918 г., цели региони са опразнени. Земеделието и промишленото производство много повече са пострадали (индексът на индустриалното производство е паднал на 38 през 1945 г. срещу 100 през 1938 г.). Като цяло се смята, че повече от една четвърт от националното богатство на страната е ликвидирано (срещу около 10% през Първата световна война)45.
Земите губят част от своя производствен потенциал или поради германски реквизиции, или поради разрушения (повече от 1 млн. ха), защото са лишени за няколко години от необходимите торове, обработка и грижи.
Транспортът е невралгичната точка. Той има първостепенна роля, за да живее пълноценно всяка икономика. Бомбардировките и саботажите не го пощадяват. Мостовете из цялата страна са вдигнати във въздуха. Пътищата са в много лошо състояние. От 300 000 до 500 000 камиона са изчезнали. Възстановяването на френските железници - основно транспортно средство - ще бъде един от абсолютните приоритети46.
Плавателните пътища, определени за тежки продукти, са не по-малко засегнати. Повече от 3000 неизползваеми катери, близо почти 300 негодни шлюзове, запушват над половината водни пътища. Пристанищата са системно разрушавани от англо-американската авиация. Най-важните, най-съвременните, най-полезните мостове са пострадали, а именно в Марсилия, Хавр, Дюнкерк и т.н. Шлюзовете, подемните кранове, плаващите докове са засегнати между 60 и 100%.
Транспортът и пристанищата много са пострадали от бомбардировките. Но за пет години тези поражения са заличени. Заради пристанищата индустрията две години е в застой.
Така очертаното положение във Франция има за резултат не само изброените разрушения и щети. Тук се включва и намалената производителност на работната ръка. Вследствие на войната умират 600 000 души. Повечето от тях са достигнали трудоспособна възраст. Голямо затруднение е липсата на работна ръка. Много чужденци напускат или ще напуснат страната; два милиона пленници и депортирани, или работещите във вече спомената Служба за задължителна работа, които се намират в Германия; 1 милион са в армията и в Съпротивата. Производителността на труда на тези, които остават, намалява, поради недостига на продукти. Определената дажба представлява около 1000 калории на ден вместо 1500 отпреди войната47. След войната тя е 1200 калории.
Равнището на производство никога не е изглеждало толкова драматично. Най-ниската му точка на спад е през 1944 г. Индустрията е практически на 40% от своето равнище през 1838 г. (вече по-ниско, знае се, от това през 1929 г.). Енергийното производство, което обуславя другите, е в още по-критично състояние.
Въглищата са на ръба на изчерпването, поради грубата и безстопанствена експлоатация, извършвана от германците, която изхабява оръдията на труда и се стоварва опасно върху качеството на работната ръка. Ако през 1938 г. там се трудят 240 000 работници, то през ноември 1944 г. броят им намалява на 205 000. Дневното производство пада от 136 000 до 67 000 т. през септември 1944 г.; производителността е 674 кг на човек за ден вместо 1 220 кг; 15 месеца по-късно (декември 1945 г.), с 148 000 т. на ден и производителност 905 кг Още няма да се достигнат цифрите от 1938 г. и производството на 1945 г. ще бъде едва 35 млн. т. (47 през 1938 г.).
Фабриките, преработващи подпочвени богатства, спадат до 60% (много по-малко желязо).
Производството на стомана пада от:
500 000 т. месечно през 1938 г.
до 12 000 т. през септември 1944 г.
58 000 т. през декември.1944 г.
233 000 т. през декември 1945 г.
Всички други преработвателни фабрики достигат до паралелни фалити48. Земеделието е по-малко засегнато, но точната оценка при него е много трудна. Голямата част от производството се изплъзва от контрол.
Някои от следващите цифри ще бъдат дадени по следния начин:
| 1938 г. | 1944 г. | |
| Жито | 98 | 64,5 милиона кварти* |
| Картофи | 173 | 70 |
| Захарно цвекло | 80 | 54,5 |
| Вино | 60,3 | 41 (1943) милиона хектолитра |
| Говеда | 15,6 | 15,8 милиона глави |
| Прасета | 7,3 | 3,6 |
| Овни | 9,8 | 7,9 |
| Коне | 7,2 | 2,1** |
*Кварта - четвърт от ливрата (125 г.), четвъртина.
**Trotignon, Yves, Op. cit., p. 232.
Вътрешната търговия рухва в момента на Освобождението като логично следствие от краха на производството, на рухването на транспортните средства, на сраженията, които се водят на националната територия до 9 май 1945 г., на наличието на многобройни власти де факто. Магазините са празни, черният пазар процъфтява, както никога досега. Заводите не работят, международната размяна е станала невъзможна поради съюзническата блокада.
През Първата световна война Франция губи 1 400 000 души. В сравнение с тях преките загуби, причинени от войната през 1939-1944 г., са чувствително по-леки:
Военни, убити от неприятеля 200 000 души
Починали пленници и депортирани 240 000
Цивилни, разстреляни или убити (при бомбардировки и т.н.) 260 000
Общо: 700 000
Цивилните плащат по-тежък данък, отколкото военните. Смъртността е много изострена от лишенията от всички видове. Раждаемостта, както винаги по време на война, фатално пада. Освен това многобройни чуждестранни работници са напуснали Франция.
Смъртност 300 000 до 500 000
Дефицит на раждаемост 240 000 до 500 000
Заминаване на чужденци 300 000
Заминаване на французи 20 000
Общо 800 000 до 1 300 00049
Така войната пряко или непряко струва на Франция между 1 500 000 и 2 000 000 мъртви. Има и над 500 000 инвалиди.
Обществените финанси са в опасно положение. Натискът на социалните искания може да доведе до катастрофа, ако производството не се издигне бързо. Франция рискува да рухне още повече поради тласъците на инфлацията.
В така очертаващото се катастрофално положение на страната е необходима твърда ръка, която да се справи с хаоса и да се изградят опори. Именно това е големият държавник генерал Шарл дьо Гол. Той оглавява на 3 юни 1944 г. роденото в Алжир Временно правителство на Френската Република. Едно от най-забележителните му държавнически качества е да събира екип. Около него истински министри носят титлата „комисари на Републиката". Много от тях впоследствие ще играят важна роля във френския политически живот: Пиер Мендес-Франс е комисар на Финансите, Рьоне Плевен - на Колониите, Жан Моне - на Външните работи. Друго голямо качество на Генерала е, не само че успява да събира около себе си необходимия екип на точното място и в точното време, но че хората, които го сформират, са специалисти, изключително добре подготвени в своята област, с богат и разностранен опит. Наред с това те са личности със собствена позиция, включително и готови да се изправят и срещу него, защитавайки гледната си точка. А известни са диктаторските наклонности на Дьо Гол, наричан по време на президентството му „републиканския монарх". Много показателен е случаят с Мендес-Франс. През януари 1945 г. възниква конфликт между него и министъра на финансите банкера Льоперк, след това и с поелия този пост Плевен. Мендес-Франс, млад радикал, министър от Народния фронт, един от депутатите, гласували против Маршала, бивш боец от „Свободна Франция", предлага да се приложат драконовски мерки против зараждащия се инфлационен тласък: обмяна на банкнотите в банките, блокиране на сметките, данък върху капитала. С това той се стреми да задържи инфлацията, да изземе от спекулантите купищата пари, натрупани по време на войната, да парализира „черния пазар". Общата сума на доходите на забогателите през войната достига 800 милиона франка. Льоперк и Плевен посрещат „на нож" тази реформа. Дьо Гол след колебание не подкрепя Мендес-Франс, за да не се добавят нови сътресения във вътрешната политика. При това генералът му заявява: „Нима всички специалисти не са против Вас?", на което последният му отговаря: „Аз познавах един полковник Дьо Гол, против когото бяха всички специалисти преди войната."50 На 5 април 1945 г. Мендес-Франс подава оставка.
Името на министър Плевен се свързва с така наречения „ франк Плевен". Завещаният в наследство от преди войната франк, според закона „Пол Рейно" от 3 септември 1939 г. (един франк има 24,75 мг чисто злато), след нея дава нова дефиниция на стойността си за пръв път през декември 1945 г. „Франкът Плевен" има три пъти по-ниска стойност (7,46 мг). По-нататък той трябва да я понижи още три пъти, на други три етапа - през януари 1946, октомври 1948 и септември 1949 година.
Друга ключова фигура във Временното правителство е Жан Моне. Според Пиер Микел възстановяването на Франция се извършва в рамките на план, ръководен от един опитен човек, вещ във воденето на международните преговори, и познаващ англо-саксонските работи. Твърде модерните му възгледи по отношение на солидарността на европейските икономики и условията на американската помощ увеличават ефикасността на френския план, защото той е много точно приспособен51. Моне още от шестнадесетгодишна възраст работи в чужбина - главно в областта на търговските заеми, но цялата Велика война прекарва в канцеларията на Етиен Клементал - министър на търговията и първият французин, който вярва, че правителството трябва да помага на капиталистическите предприятия и че „демократичните народи" трябва да образуват „икономически съюз". По време на Втората световна война Моне извършва изключително важни услуги по координирането на производството на съюзническите армии и е естествено Дьо Гол да го избере за ръководител на разклатената икономика на Франция. Моне създава Генерален комисариат по планирането и на неговата основа започва да се създава един от първите органи на бъдещата Европейска икономическа общност. Той смята, че функциониращо планиране в промишлеността може да се постигне единствено чрез убеждение и съгласие. За него апаратът на планирането е една рамка. Правилата трябва да бъдат така съставяни, че да създават чиста конкуренция, а не утопии. Функцията на планиращия персонал е да обединява мозъците, а не да издава заповеди. В същността си планирането е икономическа дипломация. Ценността на подхода на Моне е, че той прави възможно съгласуването между планирането и пазарната система. Намалява до минимум планиращата бюрокрация и тиранията, която тя поражда - в комисариата му има само тридесет старши чиновници.
Микел твърди, че целта е френската икономика още през 1948 г. да достигне нивото си от 1929 г. Планът е насочващ, не е принудителен. Той „сочи" на политическите и икономическите ръководители какво трябва да се направи. Освен това дава възможност на финансовите органи да предвидят необходимите инвестиции и развитието на ключовите сектори, реконструкцията се извършва много бързо. Американската помощ, за която преговаря Жан Моне, позволява бързо оправяне на положението. През 1945 г. той сключва важен договор със Съединените щати: два милиарда долара в злато се намират в резерв в „Банк дьо Франс". От 1947 г. нататък политическите обстоятелства в Европа ще благоприятстват увеличаването на американската помощ заради началото на Студената война и събитията в Източна Европа52.
Консултативната асамблея, съставена от 248 първенци, играе ролята на Парламент с ограничена власт, тъй като няма Конституция. На 12 юли 1945 г. Дьо Гол прави публично достояние проект за референдум, който ще уреди едновременно съдбата на Конституцията на Третата република и тази на Конституционната асамблея, натоварена със създаването на нова конституция. Няма да бъде пресилено, ако кажа - на провалилата се по всички линии Трета република. Генералът има намерение да уточни функциите на асамблеята, за да избегне превръщането ѝ във всемогъщо тяло, поело всички власти без никакво убеждение и без никаква граница на определение, дори трайност. Това е първата лична позиция на временния правителствен глава и вече то е поставило целия проблем на разделението на властите между законодателната и изпълнителната, в едно прекъсване във френската традиция на парламентарния суверенитет53. Всички обвинения за „лична власт", съмнения в демократичната му същност, дори преките атаки на тема „диктатура" и „монархизъм" отпадат, като се погледне държавата, която изгражда Шарл дьо Гол, когато е начело на първите две правителства до 20 януари 1946 г. Тя отговаря на френските демократични традиции, борбата му е нито една политическа партия или дори коалиция да няма абсолютно мнозинство, което ще осигури свободния избор, както и политическия либерализъм и плуралистичната демокрация.
Временното правителство се установява в Париж на 31 август. Популярността му и желанието за обновление у хората улесняват неговата работа и го окуражава за велики дела. В програмата му в политическата област на преден план се извежда наказването на предателите и завръщането на свобода на военнопленниците и депортираните. Изисква се също преработване на политическите структури предвид установяване на истинска демокрация със социално, ако не и със социалистическо вдъхновение.
В икономически порядък се смята, че държавата единствена е способна да понесе огромния товар, който поражда войната. Накрая в социален план се сочи необходимостта от бърз прогрес за работниците, от справедливо разпределение на националния доход. Тази широка програма е изразена от Генералните щати на Съпротивата през лятото на 1944 година.
Дейността на правителството на Дьо Гол отговаря отчасти на големите очаквания към него. Тя има три принципни характерни черти:
• „тя е важна, и дори твърде важна, защото става дума във всичко да се въведе ред: администрацията, икономиката, снабдяването, правосъдието и всичко това в атмосфера на война. Именно в този период е направен, в съгласие с общественото мнение и с Националния съвет на Съпротивата, този важен избор, а именно национализацията и създаването на Социалната сигурност. Чистката се прави не без странности, но удря по-скоро икономическите действия, отколкото фактите на политическо сътрудничество с врага (освен някои изключения като Рено). Така Франция ще запази своите традиционни икономически кадри;
• тя е авторитарна едновременно по силата на обстоятелствата и на темперамента на Дьо Гол. В действителност „ордонансите" (а не „законите", защото няма Парламент) са обичайното средство на правителството. Поради същото трудностите (които ще се появят по-късно) са лесно преодолени;
• тя е доста продължителна (повече от година), тъй като председателят на правителството не само не иска избори преди завръщането на военнопленниците и депортираните, но желае режимът, който ще последва - да бъде окончателен режим - доста различен от този на Третата Република."54
Накрая, през октомври 1945 г., референдумът (с даването на право на глас на жените) осъжда Конституцията от 1896 г. с 96% от гласовете, приета през 1875 г. с 66%. Избраната Конституционна асамблея потвърждава единството около Генерала в различните власти (ноември 1945 г.). Но сега той трябва да се съобразява с Асамблеята. Условията вече са други.
През ноември 1944 г. Генералът търпи и първите критики. На 28 октомври 1944 г. правителството взима решение да разпусне патриотичните милиции, в голямата си част органи на Френската комунистическа партия, свързани със Съпротивата. На въпрос към французите дали го одобряват, се получават следните отговори:
| % | |
| Да | 63 |
| Не | 24 |
| Не се произнасят | 13 |
| 100* |
*Les Frangais et De Gaulle, Op. cit., p. 24.
Естествено, не може да има редовна френска армия, която да воюва на фронта на Втората световна война, и заедно с нея да съществуват „патриотични милиции". Не може заедно да съществуват и държава, и опитни и добре въоръжени единици, всяка от които си има „свой" господар. Обясним е високият процент от критикуващи, а именно почти 1/4 от французите. Олевяването на обществото е характерно за време след поражение, след катастрофа, особено когато поражението е на дясно правителство. Освен това Вътрешната съпротива е изнесена от леви сили с голям организационен опит, които създават здрави нелегални структури. Ето защо партиите от тази част с такава нагласа са популярни след Освобождението и победата във войната. И във Франция, и във Великобритания се наблюдава едно и също явление: стремеж към постигане на абсолютно мнозинство, съставено от леви сили и десен министър-председател, и то като „месия", като Дьо Гол и Чърчил.
След 28 октомври 1944 г. обаче повече няма да има никакво оправдание за действията на „патриотичните милиции" в освободените територии и за сраженията, продължаващи на Изток или срещу германския флот в Атлантика. „Нито протестите на комунистическата партия и на Националния фронт, които контролираха почти всички, нито злобният подтик, гласуван от Националния съвет на Съпротивата, нито критиките от голям брой вестници имаха ефект."55 Управлението на Шарл дьо Гол като министър-председател далеч не е безпроблемно. Противопоставянето срещу него се изостря още повече през ноември 1945 г., защото решително отказва да даде на комунистите „който и да било от лостовете, които командват външната политика, дипломацията, която я изразява, армията, която я поддържа, и полицията, която я покрива". На въпрос в анкета на Френския институт за обществено мнение: „Трябваше ли Генералът да даде на комунистическата партия едно от следните три министерства?" се получават следните отговори:
| % | |
| Да | 45 |
| Не | 45 |
| Не се произнасят | 10 |
| 100* |
*Les Frangais et De Gaulle, p. 22.
Четиридесет и пет процента е твърде висок процент. Тези, които смятат, че на тяхната партия (комунисти и социалисти) трябва да бъде поверено едно или повече ключови министерства, обвиняват Дьо Гол в „амбиции за лична власт", че е „човек на десницата", а идеята, че е надпартиен, е широко приета след 1946 г., т.е. след приемането на тази т.нар. от генералния секретар на ФКП Морис Торез оставка, която не е лишена от благородство, на 20 януари.
Това, което се случва през 1944-1945 г., е без прецедент в историята на Франция. Обяснява се едновременно от дискусиите на различни равнища, водени в обществото, съпровождащи национализациите и също с желанието да се осъществи в тези часове на Освобождението новото. Различните политически сили имат противоположни представи за тях. В крайната левица възприемат етатизацията, състояща се в поемане на предприятията в ръцете на държавата, която ги ръководи пряко. Отсега нататък те ще загубят всякаква финансова самостоятелност, директорите и специалистите ще бъдат само функционери. Продажната цена на продуктите ще се фиксира от държавата.
Социализацията (неопределен термин, който има няколко значения), предпочитана от социалистите, ще трябва да бъде много по-различна: предприятията ще бъдат поети от работниците, те ще ги ръководят в своя полза, те ще са истинските собственици.
Национализацията предава предприятието на нацията, която е истинският собственик, на нацията, а не на държавата. После ръководството не се осъществява пряко, но именно нацията го осъществява чрез квалифициран орган, в който тя има специално представителство. Така национализираното предприятие ще трябва да има финансова автономия, да осигурява свободно партньори, то е подчинено, както всяко друго, на законите на конкуренцията.
Въпреки че преди войната социалисти, комунисти и от 1919 г., Общата конфедерация на труда (ОКТ) призовават към национализация, Народният фронт след идването си на власт през 1936 г. напредва много благоразумно по този път. Той разширява влиянието си върху „Банк дьо Франс" и железниците („Национално общество на железните пътища"). Национализира някои военни заводи и такива за самолетно производство. Но това е малко.
След войната национализациите стават неизбежни по три причини:
„Идеологически причини: желанието за обновление, щедрият идеализъм, дори социализиращ „духа на Съпротивата". Така Съветът за национална Съпротива записва в програмата си „връщане на нацията на всички големи средства за „монополизиращо производство... именно големите банки".
Дьо Гол в речта си от 12 септември 1944 г. иска „големите източници на общи богатства да бъдат експлоатирани и управлявани не за лична полза, а за изгода на всички". Партиите и ОКТ са съгласни.
Политически причини: много от тези „собственици на монополи" повече или по-малко са „ сътрудничели" с неприятеля; трябва да бъдат наказани с конфискуване на имуществото. Но католическото Народнорепубликанско движение, третата по големина в страната партия, основана в края на 1944 г., изисква обаче новите ръководители да запазят предприятията от голямата индустрия, голямата инициатива на управляващите от върха на държавата.
Политически и финансови причини: единствена държавата изглежда способна да поеме смазващия товар на издигането и на модернизацията на икономиката (откъс от реч на Плевен от 4 юли 1945 г.), в частност в каменовъглените басейни и в електричеството. Впрочем тя трябва да помогне, за да покрие своите разходи с масата капитали, които са запазени в банките."56
Съществен момент е, че, първо, принципът на национализациите е залегнал в програмата на Националния Съвет за Съпротива и, второ, те се възприемат за нещо много повече от маша за сваляне на индустриалния елит и далеч не само като тясно икономически проект. Тяхното осъществяване е в рамките на Освобождението, тъй като те символизират възвръщането на конфискувания суверенитет от страна на неспособните олигарси и егоистичните феодали.
Ще припомня, че национализациите се оценяват като неизбежни. Ето защо те не могат да отминат без отглас нито икономическата, нито финансовата, нито социалната област, нито пък не могат да не засегнат която и да било обществена група, доколкото в този исторически период се залага историческата перспектива на Франция за години напред.
„Последното правителство, оглавявано от Дьо Гол, ще подготви всички текстове, институиращи национализацията на каменовъглените мини в Центъра и в Миди, и тази на газа и на електричеството, които ще бъдат гласувани след неговото напускане. Така основните източници на енергия, главните средства за комуникация, една значителна част от автомобилостроенето и самолетостроенето, част от банковия апарат и цялата система на кредита ще бъдат на пряко разположение на обществената мощ, която при правителството на Феликс Гуен ще се разпростре върху големите застрахователни компании. Още на другия ден след Съпротивата и почти изключително под отговорността на двете правителства, управлявани от Дьо Гол, държавата вече осигурява средства и ориентира икономическата активност."57
Каменовъглените мини в Нор и Па-дьо-Кале са национализирани с декрет от 13 септември 1944 г. След 27 септември е създадена „национална групировка" в тази ключова за френския въгледобив област. Петнадесет дни по-късно национализацията се осъществява, както подчертава ордонансът, по икономически причини. Спешната необходимост да се увеличи производството чрез цялостна и скъпа модернизация довежда до нея. Именно това показва Марсел Пол в своя проект, приет единодушно от Асамблеята.
Луи Рено е обвинен в сътрудничество с германците. След 4 октомври 1944 г. неговите мини са подложени на секвестиране; конфискацията е решена на 15 ноември; ордонансът обаче се появява едва на 16 януари 1945 г. Рено, научавайки за решението, умира при мистериозни обстоятелства малко преди процеса58. Според Николай Молчанов пък причината за смъртта му е разрив на сърцето, получен още при слуха за национализацията59. Неговата собственост, както и заводите му за производство на автомобили, са предадени на държавата, без обезщетение. Тя става главен акционер на всички предприятия и филиали. Предприятието се превръща в Национална Регия на заводите „Рено" и има финансова автономия с работническо участие, но зависи от министъра на Националното производство. Ръководството се осъществява от главен директор, назначен от правителството, и подпомаган от административен съвет. В него има представителство на държавата и единадесет делегати, избрани от персонала.
Законът от 17 март 1946 г. решава национализацията на всички мини за горивни материали, с изключение на няколко залежа, представляващи около 1% от производството, и на две лигнитни мини.
Заводите „Берлие" за камиони в един момент национализирани, са отново денационализирани. Вече посочих огромната липса на камиони в онзи момент на разруха на транспортните средства. Тя определя изключителната важност на тяхното производство.
Към първата фаза принадлежи и национализацията на Гном и Рона, специализирано общество за самолетни мотори, осъществена на 19 май 1945 г. Причините не са уточнени, но в действителност става дума за сътрудничество. Акционерите са експроприирани в полза на държавата. Единствено името се променя: то става национално предприятие СНЕКМА60, обединяващо значителната част от самолетостроителната промишленост.
Самолетният транспорт е национализиран на 20 юни 1945 г. с ретроспективен ефект на 1 септември 1944 г. (датата, на която държавата е поела ръководството над тези предприятия. Това означава трансфер на акции на държавата към обществата „Ер Франс", „Ер Франс Трансатлантик". Но тя ще може да отстъпи част от акциите на някои колективи: 30% от акциите на „Ер Франс" (които през 1946 г. са погълнати от „Ер Бльо" и са върнати отново) и така „Ер Франс" през 1948 г. става национална компания. Държавата скоро ще държи 98,55% от нейния капитал.
Търговската флота на 18 февруари 1944 г. преминава под управлението и контрола на държавата (което обаче не е истинска национализация). Комитет от четиринадесет члена осигурява и ръководи експлоатацията на навигационните линии. Закон от 18 юли 1948 г. реорганизира търговската флота, ръководена от Висш съвет.
Създаденото на 12 октомври 1945 г. Бюро за издирване на петрол е обществено учреждение, натоварено да подготви национална програма за проучвания, „да ги осигури и постави в интерес на нацията"; да съгласува финансовата помощ за предприятията, изпълняващи одобрени програми. То ориентира действията им. Тяхната роля ще бъде важна в проучването на петрола във Франция в икономическата дейност, без истинска национализация.
За разлика от предходните мерки, операциите, за които ще стане дума по-долу, са следствие на закон и действат в по-прагматичен дух.
Национализацията на кредита (2 декември 1945 г.) е постигната след много рекламации и дискусии. Тя не е завършена. Големите партии и Националният съвет на Съпротивата я включват в програмите си, правителството се присъединява. Причината е желанието да се унищожат фактически монополите в един особено значим за националната икономика сектор. Също така Рьоне Плевен подчертава желанието на държавата да се отдръпне от цялото владение на големи частни интереси. Текстът, преработен в няколко точки от Асамблеята, е окончателно гласуван като документ.
Взети са три решения. Първото е само уточняване на национализацията. На 1 януари 1946 г. се национализират „Банк дьо Франс" и четирите големи депозитарни банки Креди лионе, Сосиете женерал, Комтоар женерал д'есконт, Националната банка за търговия и индустрия. От 2 септември „Банк дьо Франс" престава да бъде частна банка. Националният кредитен съвет контролира инвестициите и закриля валутата (франка). Държавата става единствен акционер, бившите акционери са обезщетени чрез облигации. В генералния съвет членуват управител и двама заместник-управители (назначени от нея), четирима членове по право (директор на депозитарната Каса и т.н.), двама цензори и седем члена, назначени от Министерството на финансите. Персоналът делегира един избран представител, но се вижда колко е силно настойничеството на държавата. Колкото до четирите банки, държавата също е единствен акционер. Бившите собственици са обезщетени.
Второто решение е за контрола, а не за национализацията върху бизнесбанките (примерът с Банк дьо Пари-е-Пеи-Ба). В действителност те остават частни, но свободата им на действие е ограничена чрез назначаване на „правителствени комисари" (1946 г.).
Обсъжданията в Асамблеята, свързани с тях, са много бурни: социалистите и комунистите препоръчват национализацията им, защото виждат в нея фундаменталната подкрепа на капитализма, докато правителството, обратното, желае тяхното прегрупиране.
Последното решение е за ръководство и контрол от Национален съвет по кредита. Този орган дава становището си върху всичко, което засяга проблемите, свързани с него. Тези мнения са такива, че частните банки да не бъдат напълно свободни. Консултативен съвет подпомага министъра, който вижда дали има нужда да се улесни или да се ограничи кредитът според конюнктурата.
Само няколко банки за вложения и бизнесбанките („Ротшилд", „Париба", „Банк д'Ендошин" и др.) са останали ненационализирани.
Национализацията на Банк д'Алжери е постановена през април 1946 г.
Национализацията на застраховките (23 април 1946 г.) е не по-малко тотална от тази на банките. Мотивът за нея е, че те дават твърде големи резерви на застрахователните компании в частни ръце. Именно това безпокои държавата. Тя като гарант на нацията трябва да ги контролира.
Осъществяването ѝ обаче е трудно поради международния характер на застраховането. Правителственият проект, дело на Андре Филип, министър на финансите, закъснява поради различните концепции на партиите. Комунистите искат национализация на всички застраховки, другите партии - не. Окончателно проектът „Филип" е гласуван много лесно: тридесет и четири застрахователни общества са национализирани. Те формират в този момент единадесет групи (осем през 1963 г.). Тогава събират повече от 60% от капитала на всичките компании, като всяка държи повече от един милиард франка. Национализираните общества запазват своите интереси в чужбина. Акционерите там ще бъдат обезщетени. Всяко общество има административен съвет, представящ държавата, персонала, застрахователите, ръководството. Той е създаден от Националния съвет на застрахователите.
Национализацията на източниците на енергия включва електричеството и газът (8 април 1945 г.) и каменните въглища (17 май 1946 г.). Електричеството и газът са обект на продължителни обсъждания, които довеждат до закъсняването ѝ, въпреки програмите на Плевен през юли 1945 г., който смята за възможно нейното осъществяване в края на годината. Това е много сложен проблем и несъгласията са дълбоки в Асамблеята. Десницата се противопоставя на идеята за единно ръководство, делегирано от Национален съвет. Центърът настоява за ефективна национализация на производството и транспорта. Комунистите с министър Марсел Пол искат да добавят и тази на разпределението. Най-трудните въпроси за малките местни ръководства, са собствеността на заводите за газ с малък капацитет или електрическите централи, свързани с металургията или със заводите за алуминий. Изглежда невъзможно да се национализира. Стои въпросът докъде ще се върви? Газът и електричеството, които се противопоставят в някои региони, са разделени, в други - обединени. Споровете са безкрайни. Накрая се създават „Електричество на Франция" и „Газ на Франция", поставени под авторитета на министъра на индустрията. Те имат национални и регионални служби, едните, които да осигуряват производството и транспорта и другите - за разпределение.
Във финансовата област двете учреждения се радват на автономия. Те могат да пускат облигации чрез посредничеството на каса, която от 1948 г. започва да се нарича Национална енергийна каса. Тогава нейната служба обхваща каменовъглените басейни. Привилегиите впрочем, са осъществени лесно, инвестициите спешно се налагат. Административните съвети са тристранни. В тях влизат представители на държавата, на потребителите и на персонала, а през 1953 г. в тях се включват и специалистите, чиято роля се превръща в доминираща. Генералният директор на всяко предприятие е назначаван от правителството. Бившите акционери са обезщетени.
В заключение може да се каже, че в крайна сметка е постигната национализация, която повдига много спорове, и чието осъществяване е резултат на много споразумения. Резултатите обаче са напълно положителни.
Големият следвоенен въртоп почива преди всичко върху истинска индустриална революция: тази на идеите на Кейнс, които се въвеждат в икономическата наука. Според тях икономиката престава да бъде смятана за даденост, да бъде възприемана като константа. Трансформацията на икономическата роля на държавата, която се извършва след този период, намира тук своя произход. Тя не се развива вътре в себе си, както и новата ѝ роля в икономиката не е следствие на по-глобално предефиниране на нейното място в обществото, което води до приспособяването ѝ. Икономиката се схваща като система от променливи величини и потоци. Това е значително скъсване с възгледите за миналото. Всички величини, свързани с нея, подлежат на въздействие и промяна: валутата, бюджетът, приходите, цените, предлагането, търсенето, данъците. Това развитие се отразява в самия език: приложението на термина „политика" се разширява във всички области. „Икономическото" и „социалното" стават неотделими - сплетени са като керемидите на покрива. Така се появява нова функция на държавата - регулацията. Самото понятие произлиза от следната рамка на анализ: съществува главен агент, комбинативна сила, която може да бъде единствено и само държавата.
Във Франция е изграден изцяло нов апарат за изучаване на икономиката и обществото. Докато Пиер Мендес-Франс ръководи голямото Министерство на националната икономика от септември 1944 г. до април 1945 г., той установява, че не би била възможна икономическа политика, ако не се приложат нови статистически и методологически инструменти. Формите на държавната намеса и средствата на знанието се развиват винаги успоредно: знанието позволява действието и действието позволява знанието. Развива се нова система за национално счетоводство. Дейността ѝ предполага постоянно оценяване на развитието на заплатите и на цените, на колебливостта на производството, на данните на растежа. Модернизацията и разширението на статистическия апарат след 1945 г. свидетелстват сами за себе си за трансформации в ролята на държавата. Старата Генерална статистика, основана през 1840 г., е подновена чрез създаването на Национален институт за статистика и икономически проучвания (INSEE)61, чиято мисия е много по-широка. Месечните, тримесечните и годишните показатели отсега нататък са в средището на обществения живот, издигнати са като основни информационни факти. Успоредно с производството на тези цифрови данни се установява и нова методология за анализ на икономическия живот.
„При Дьо Гол се поставят основите на държавното управление на национализираните отрасли и дори на определено регулиране на икономиката като цяло. Той е създал Върховен комисариат за „план на модернизация и снабдяване". Основал е през август 1945 г. Висше държавно училище за административни ръководители."62 Тук още веднъж се набляга на тенденцията за запазване на традиционните икономически кадри на Франция, за която вече споменах, и в по-ново време - за подготвяне на висококвалифицирани администратори, които да заемат ръководна роля в национализираните предприятия. В този случай на Генерала му се налага да балансира между буржоазията и изискванията на програмата на Националния съвет на Съпротивата.
Укрепен преди войната, контролът върху промените съществува и върху нравите. Национализациите създават един особено значим „обществен сектор" в областта на енергийното производство и по-специално на въглищата и на електричеството. „Каквато и да бъде политическата конюнктура, това вече няма да се промени."63
Национализацията е избор, който е особено важен за възстановяването на страната след войната и поражението. Тя би могла да се тълкува и като един успешен политически ход в държава с толкова силни леви партии.
Според Френския институт за обществено мнение през декември 1962 г. от 10 французи 8 одобряват ролята, която Дьо Гол е изиграл през 1940 г., 7 са доволни от връщането му на власт през 1958 г. и от начина, по който урежда алжирския проблем, петима запазват добър спомен от управлението му от 1944 до 1946 г., само трима одобряват ретроспективно създаването на Обединението на френския народ през 1947 година64.
Може би най-подходящ завършек за периода на следвоенното изграждане са думите на самия Генерал в реч от 25 април 1945 г.: „Това ще бъде продължителна и трудна битка, каквато беше битката на армиите. Времето на затрудненията, жертвите, тежките данъци все още е тук и е далеч от края си, само че вместо да се огъваме под тежестта и да се оставим на добрата съдба като обезкуражения пътник, който ще седне край пътя и върху него ще се спусне смъртоносната нощ, сега можем да констатираме, че сме се заели със задачата си много смело."65
1De la Gorce, Pierre-Marie. Naissance de la France moderne. L’aprèsguerre. 1944–1952. Paris, 1978, p. 36–37.
2Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 3. Комунистите и ние.
3Histoire et mémoire. Enseigner l’histoire des deux guerres. Dossiers proposes par Jean-Pierre Husson. Според Ив Тротиньон убитите са 200 000 (La France au XX siècle. T. I. Paris, 1990, p. 252). Твърде голяма „ножица“... Няма нищо общо с „ножицата“ между цените и заплатите...
4Quid 2006. Histoire de France. Seconde guerre mondiale. 8 000 000 бежанци са намерили подслон в южната зона – 1/3 от територията на страната. От тях 1 200 000 са подгонени от Белгия, Холандия и Люксембург.
5През 2004 година е създаден документален филм под това заглавие с режисьор Жан А. Шерес, продукция на France 5/Bailleul Production/INA Enterprise. Излъчен на 8 октомври 2004 г. Филмът се основава на изследването на историка от младото поколение Робер Бело.
6Музей на Ордена на Освобождението. Биография на Анри Френе. 23 юни 2005 г.
7Микел, Пиер. История на Франция. София, 1999, с. 433. Изказване на маршал Петен от 23 юни 1940 г. – само ден след подписването на примирието.
8Основано е Национално движение на военнопленниците и депортираните.
9Mémoire repliée des prisonniers de guerre. Mémoire locale et Sеgonde Guerre mondiale. Mémoire-net.
10Durand, Yves. Le retour des prisonniers de guerre en 1945. Chemins de Mémoire, juin 2005, № 151.
11Ibid.
12Dossiers proposés par Jean-Pierre Husson; Les oublies de la déportation. Par Eve Line Blum-Cherinevski, responsаble de l’ouvrage “Nous sommes 700 Français” dédié à la mémoire du convoi № 73, août 2006. Тя отбелязва, че в законите и наредбите за депортираните, публикувани в „Журнал Офисиел“, и до днес включително се дава поименен списък на засегнатите лица. В него са посочени не повече от 50 до 60 000 души. Колко са до 108 000...? Когато се говори за паметта на хора, загинали в мъки и страдания, не може да се лъже или да се „забравя“.
13Meyer, Ahlrich. L’Occupation allemande en France. Toulouse, 2002, p. 201.
14Ibid.
15Ibid, p. 206.
16Beaudife, Christophe. L’été en Normandie, le sacrifice des Normandés. Le jour le plus beau. Paris, 1994, p. 265.
17Ibid, р. 285–286.
18Ibid, p. 291.
19Ibid, p. 286.
20Py, Évelyne. “Morts pour la France” sous les bombes alliées, il y a 60 ans“. Mémoire locale et la Segonde guerre mondiale. Mémoire-net.
21Meyer, Ahlrich. L’Occupation allemande en France. Toulouse, 2002, p. 218. Цифрите за разстреляните от германците заложници са доста противоречиви. Според прокурора Дюбо те са 29 078 (24 януари 1946 г.). ФКП сочи 200 000, от които 75 000 нейни членове. (Quid 2006. Histoire de France Seconde guerre mondiale. La guerre et la France.) В тази връзка Пол Джонсън коментира, че комунистите, които се противопоставят на войната през 1939–1940 г. (техният генерален секретар Морис Торез дезертира от фронта в СССР и има 6-годишна присъда, която след войната Дьо Гол му опрощава – б. а.), най-много печелят през 1944 г., когато успяват да убият повечето от враговете си. Те се определят като „Партията на разстреляните“, твърдейки, че 75 000 „комунисти-патриоти“ са разстреляни от нацистите и от Виши. Но на Нюрнбергския процес официалната френска цифра за всички убити по време на окупацията е 29 660 души и комунистите никога не дават истинските имена на повече от 176 жертви. Според германския посланик във Франция Ото Абец разстреляните заложници преди 1 юни 1942 г. Са 498, а след тази дата до 25 август 1944 г. – 254 (1949). Анри Френе, глава на Министерството на пленниците, депортираните и бежанците (1944–1945), сочи, че разстреляните са 23 000. От депортираните 222 000, от членовете на Съпротивата, оцеляват 16 702, но никога няма да се завърнат 9783, от репресираните по политически причини са живи 13 415, а умират 9325. От интернираните от Съпротивата живите са 9911, мъртвите – 5759, от „политическите“ оживяват 10 117, а не се завръщат – 2130. Quid 2006; Джонсън, Пол. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София, 1993, с. 478.
22Mourre, M. Dictionnaire encyclopédique d’histoire (Q-S, 3843–3844, Bordas). В тази авторитетна енциклопедия се смята, че „през 1944 под похлупака на Съпротивата се извършва всякакъв вид разчистване на лични сметки.
23Bourdel, Philippe. L’épuration sauvage, 1944–1945, Paris, 2002. В него е обхванат периодът непосредствено след Освобождението 1944–1945 на основата на документи от всички френски департаменти.
24Rousso, Henri. L’épuration en France: une histoire inachevée – Vingtième siècle. Revue d’histoire, № 33, mars-juillet 1992, p.p. 82 et 83. Според него проучването на Комитета по история на Втората световна война позволява да се изброят 8775 извънсъдебни екзекуции – от които „80% са извършени по време на окупацията, основно в момента на сраженията за Освобождението“.
25France-Jeunes-net. France en 1945. Общо броят на екзекуциите е 9000, като трябва да се добавят и 767 екзекуции по присъди, издадени от съдилищата. През февруари 1945 г. Сен-Полиен, цитирайки министъра на вътрешните работи Адриен Тиксие, ги определя на 105 000 души. Франсоа Митеран, по онова време пазител на Печата, на 28 май 1948 г. – на 97 000. Големият специалист по история на германската окупация Анри Амуру през 1991 г. не дава точна цифра. Според него те са между 9000 и 15 000. Quid 2006. Проучванията, направени по искане на Министерството на вътрешните работи от Службите на полицейските префектури и дирекцията на Сюрте и Жандармерията през 1948 и 1952 г. наброяват респективно 9673 и 10 822 екзекуции, цифри твърде близки до тези, които сочи генерал Дьо Гол (10 842, от които 5675 – преди Освобождението; според Mémoires de guerre, tome 3: Le salut).
26Piketty, Thomas. Les hauts revenues en France au XX siècle. Inégalités et rédistributions, 1901–1998. Essai.
27Rosanvallon, Pierre. L’État en France à nos jours. Paris, 1990, p. 252.
28Quid 2006.
29ЦДА, МВнР, ф. 176, оп. 15, а. е. 40, л.л. 155–156. Ал. Балабанов във
Виши до Б. Филов в София. Доклад за периода от 2 октомври до 11 ноември 1942 г.
30Пак там, л.л. 156–157.
31Пак там.
32Guide souvenir. Mémorial de la Liberté retrouvée. La vie quotidienne sous l’Occupation. Luc Bauer.
33La vie des entreprises sous l’Occupation. Une enquête à l’échelle locale. Sous la direction de A. Beltran, R. Frank, H. Rousso. Paris, 1994, p. 380.
34The Atlantic wall linear museum. Изследователска програма “Culture 2004”, изучаваща Атлантическия вал. Remy Desquesnes. L’Organisation Todt en France: Les entreprises françaises au service de la Todt.
35Ibid. Remy Desquesnes. Les patrons du BTP (Batiments et travaux publiques) face à la puissance occupante.
36Ibid. Xavier Dorsch. Organization Todt in Frankreich. MS-B-670, 80, Bundesarchiv – Freiburg.
37Ibid, p. 381.
38Moore, M. Dictionnaire encyclopédique d’histoire, Q-S, p. 3844.
39Наредба от 20 октомври 1940 г., публикувана в Журнал Офисиел на 23 октомври 1940 г., с. 5496.
40Наредба от 11 декември 1940 г., публикувана в Журнал Офисиел, с. 6103, фиксира труда, професията, заетостта и специалното положение, в което потребителите могат да се възползват, за да бъдат класирани в категория Т.
41Guerres, crises économiques et les monnaies. Le rationnement en France pendant la Première guerre mondiale, nithart.com. В този файл от февруари 2006 г., носещ името на своя създател – елзасеца Филип Нитар, са разгледани различни периоди от френската история, през които е имало въведени ограничения на продуктите. Проследени са събития от 1793 г. Събрани са спомени, лични и семейни документи, които допринасят за по-пълното им изясняване, както на официалното равнище – създаване, законова уредба и механизми на действия на институциите, които ги въвеждат, така и на „човешкото“, доколкото обикновеният човек винаги понася най-големите и най-трайните последствия от кризисните моменти в историята.
42През следващия месец се създават специфични бонове за покупки за бременни жени, включващи нуждите на дете на по-малко от година.
43Guerres, crises économiques et monnaies. Спомени на Филип Нитар.
44Rémond, Rеné. Notre siècle, Paris, 1991, p. 318.
45Rosanvallon, Pierre. Op. cit., p. 252.
46Trotignon, Yves. La France au XXe siècle. Tome І: jusqu’en 1968. Paris, 1986, p. 229.
47Ibid, p. 230.
48Ibid, p. 232.
49Ibid, p. 226.
50Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 283.
51Микел, Пиер. Цит. съч., с. 453.
52Пак там.
53Trotignon, Yves. Op. cit., p. 24–25.
54Ibid, p. 253.
55De la Gorce, Pierre-Marie. Op. cit., p. 37.
56Trotignon, Yves. Op. cit., p. 307.
57Ibid, 24–25.
58Ibid.
59Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 281.
60Société Nationale d’Étude et de Construction de Moteurs d’Aviation (SNECMA) – Национално общество за проучване и производство на самолетни мотори.
61Institut National de la Statistique et des Études Économiques (INSEE). Той е създаден през 1946 г. като наследник на Националната статистическа служба (SNS) от времето на Виши. SNS окончателно е преобразувана в INSEE чрез закона от 27 април 1946 г. (Национален институт за статистика и икономически проучвания за метрополията и Отвъдморска Франция).
62Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 282.
63La France à nos jours. A. Nouschi, M. Agulhon, R. Schor. Paris, 1990, p. 38.
64Les Français et De Gaulle, p. 22.
65Съдба и човешка воля. ІІІ серия.
Трета глава
„РЕПУБЛИКАНСКИЯТ МОНАРХ“
Според Ромен Гари „най-добрият портрет на Шарл дьо Гол, с който разполагаме, е новата френска конституция - неговата конституция. Действително в нея е всичко: убедеността в непогрешимостта на френския народ, старата републиканска идея, че демокрацията е система за управление, замислена така, че да спечели най-добрият; тя съдържа идеалистичната до голяма степен вяра в човечността, към която се прибавя и добрата воля да се залага на величието на човека, а не да се търсят непрестанно гаранции срещу неговата поквареност. Преди всичко конституцията отразява оптимистичната вяра на Дьо Гол, че народите от всички раси и вероизповедания могат да живеят и да работят заедно в мир и хармония"1.
След призоваването му като „най-достойния французин", който може да спаси Франция, Генералът има две основни задачи - създаване на нова Конституция и разрешаването на алжирската криза. През 1958 г. Дьо Гол се връща сред разрухата на институциите и партиите на Четвъртата република. 54% от французите смятат, че повторното му възкачване на власт е „едно голямо добро", 26% - „по-малкото зло", само 9% - „нещо много лошо" и 11% не се произнасят (юни с. г.)2. Дьо Гол обаче не постига по-висок връх на популярност от този в навечерието на оставката му през януари 1946 г., когато между юли и ноември предишната година шест, седем, понякога и осем от десет французи желаят той да се задържи като министър-председател по времето на Конституционната асамблея. В течение на 17 периодични сондажа, осъществени от Френския институт за обществено мнение през периода от началото на 1959 до края на първото полугодие на 1961 г., шест-седем на десет французи се обявяват в негова полза като президент на републиката. И в двата случая популярността, която постига, е твърде висока.
Факт е, че неговите сънародници търсят силна власт. Ето защо, ако се разгледат тенденциите след идването на Генерала на власт през 1958 г., според които ролята на президента на републиката е по-малка, еднаква или по-значима от тази на Парламента, за периода от февруари 1962 до октомври 1970 г. ще се забележи устойчиво утвърждаване на последната - от 45 даже до 70% в самия край3.
Ето това е новата конституция, новата държава на „старата лисица", както го нарича един депутат при посрещането му в парламента през 1958 г. Осемдесет на сто от сънародниците му я приемат за основен закон. Заслужава си да се обърне внимание на следните въпроси, засягащи Петата република, създадена от него.
„Смятате ли, че Франция е по-добре, по-зле или еднакво добре управлявана при V-та република, отколкото беше при IV-та република", пита вече споменатият институт.
|
18-26 % |
22 септември- % |
|
| По-добре управлявана | 26 | 44 |
| По-зле управлявана | 21 | 12 |
| Еднакво добре управлявана | 45 | 25 |
| Не се произнасят | 7 | 19 |
| 100 | 100* |
*Ibid, p. 102.
Когато вече са получили възможността да се огледат назад и да усетят промените в резултат на идването на новия държавен глава, въвел нова вътрешна и външна политика, и на гласуването на новата конституция, французите дават отговор в полза на Петата република като „по-добре управлявани" - с 18% се повишават процентите за по-малко от година.
Това, което най-вече отличава републиката на Генерала от Четвъртата, е „правителствената стабилност", както смятат 66% от сънародниците му, и „авторитетът на държавата" - 55% (22 септември - 8 октомври 1962 г.). Все големи цели, към които той винаги се е стремял и се е смятал за водач, който е длъжен да се бори за тяхното осъществяване както на теория, така и на практика. За това говорят още първите му книги като „Острието на шпагата" (1932 г.). В хода на военните действия се създават структури, които не са толкова военни, колкото държавни и олицетворяващи националния суверенитет - „Свободна Франция", ФНК, ФКНО и Временното правителство.
Ако си представим колко процента от нацията приема конституцията на Дьо Гол, ще видим, че те са точно толкова, колкото са тези, които приемат Филип Петен за държавен глава във Виши през 1940 г. Явно тези водачи, които по някакъв начин се опитват да осигурят в страната ред и стабилност - Маршалът чрез примирието и Генералът чрез конституцията, стават популярни сред огромна маса от населението.
На площада на Републиката Дьо Гол заявява в реч от 4 септември 1958 г.: „Режимът (Четвъртата република - б. а.) се оказа лишен от вътрешен авторитет и външно доверие, без които той не можеше да действа. Парализата на държавата беше неизбежна, което щеше да доведе до тежка национална криза и веднага републиката щеше да бъде заплашена от срив. Именно в положение на законност аз и моето правителство поехме изключителния мандат да създадем проект за нова конституция и да я предложим на решението на народа. Ние я направихме на основата на принципите, поставени извън нашата инвеститура, ние я направихме в сътрудничество с Административния съвет, установен от закона. Ние я направихме, като държахме сметка за тържественото мнение на Държавния съвет. Ние я направихме след много свободно и много задълбочено разискване на нашите министерски съвети, съставени от хора, колкото е възможно по-различни по тенденции и по произход и солидарни в решимостта си. Ние я направихме, без в никой момент да сме посегнали върху никое право на народа и на никоя обществена свобода. Нацията е тази, която ще съди дали ще одобри или ще отхвърли нашето дело, но с пълното съзнание за това ние ѝ го предлагаме.4
На 4 септември 1958 г. генерал Дьо Гол представя новата конституция, която е одобрена с 28 септември с. г. с 79.2% от гласовете. Тя му позволява да съсредоточи в свои ръце основната власт. Избран за президент на Републиката и на Френската общност през януари 1959 г. от колегия на Големите избиратели (парламентаристи, главни съветници, избрани общински представители), той се заобикаля от няколко верни последователи, но също и от четирима държавни министри, които са бивши председатели от IV Република. С тези назначения той има намерение да въплъти в свое лице континюитета на държавата и на Републиката, въпреки установяването на нов режим. След възкачването си на власт Дьо Гол се посвещава на уреждането на войната в Алжир.
Съгласно Конституцията изборът на президента се осъществява чрез непреки избори. Той се вписва в традицията от III и IV Република, съгласно която държавният глава е бил избран от Парламента. Националната асамблея е единствената инстанция, избрана на общи преки избори, силен източник на легитимност, противотежест на широките пълномощия на президента на републиката. През войната в Алжир Шарл дьо Гол заявява малко по малко преимуществото на президентската институция. Към нейния край той изразява желанието да впише тази еволюция в конституцията, установявайки избора на президент чрез общи и преки избори.
Дьо Гол решава да подложи това предложение на референдум без предварително да го обсъди парламентът, т.е. в изпълнение на член 11 от конституцията (референдум за проекти за обикновени закони), а не на член 89 (отнасящ се за ревизия на Конституцията). Това предизвиква бурни протести от страна на повечето парламентаристи. Всички политически партии в Националната асамблея (с изключение на голисткото движение) внасят вот на недоверие, приет на 5 октомври 1962 г. Президентът взима решение да разпусне Асамблеята и да организира законодателни избори след референдума от 1962 г. Гласувалите с „да" са 13 150 516 (62,25%) и с „не" - 7 974 538 (37,75%).
Ето как френският политик Раймон Жано, изиграл значителна роля за написването на голистката конституция, описва пълномощията на президента: „Член 5 определя философията на функциите му: президентът бди върху спазването на Конституцията. Той осигурява чрез своя арбитраж редовното спазване на обществените власти, както и върху континюитета на държавата, той е гарант на националната независимост, на националната цялост и на спазването на договорите. [...] Чл. 11 поверява на президента по предложение на правителството или на Асамблеите решението да направи призив за референдум. [...] Чл. 12 дава на президента правото на разпускане. Чл. 16 му поверява всички власти в случай на опасност или изключителна криза [...] Чл. 18 му позволява да прави обръщения пред двете асамблеи. Чл. 54 му „позволява да свика Конституционния съвет в съгласие с Конституцията на една клауза за международен ангажимент. Чл. 56 му поверява да номинира трима от деветте члена на Конституционния съвет, както и номинирането на председателя му."5
Неслучайно референдумът предизвиква толкова вълнения. За Дьо Гол това е привилегирован начин на изразяване на политическа воля. Той е част от главните му политически идеи. При всеки избор Генералът се грижи да уточни, че резултатът от него представлява волята на целия френски народ. Също така държи да се подчертае републиканския му характер. В пресконференция в Лондон от 26 май 1942 г. Дьо Гол заявява: „Демокрацията, според мен, напълно се слива с националния суверенитет. Демокрацията е управление на народа и чрез народа, и националният суверенитет, това е народът, изпълняващ своя суверенитет безпрепятствено." В „Мемоари на надеждата" той определя референдума като основен принцип на Петата република и на неговата собствена доктрина, който френският народ трябва сам да се справи с това, което е основното в неговата съдба6.
В излъчено по радиото и телевизията обръщение на Шарл дьо Гол, произнесено в Елисейския дворец на 20 септември 1962 г., той нанася завършващия удар: „Президентът на Републиката отсега нататък ще бъде избиран с общи и преки избори. По този повод, който засяга всички французи, по какъв път ще трябва страната да изрази своето решение? Ще отговоря: по най-демократичния, по пътя на референдума. Също така това е най-утвърдилият се, тъй като националният суверенитет принадлежи на народа и очевидно му принадлежи преди всичко в конституционната област. Впрочем, от вота на всички граждани, от който произлезе нашата сегашна Конституция. Впрочем, тя уточнява, че народът изпълнява своя суверенитет, тоест чрез представителите си, или чрез референдума."7
За едни конституцията от 28 септември 1958 г. осигурява реда и стабилността, а за други е направена по мярката на Дьо Гол от „блюдолизци", и оставя отворена вратата към диктатурата. Опасенията са твърде основателни. Дьониз Дьошанел справедливо сочи, че създаденият президентски режим може да бъде опасен. „На общи избори можеш да издигнеш човек, от когото конституцията не дава възможност да се отървеш, както в Съединените щати. И който е недосегаем."8 Никога до този момент не е имало държавен глава с толкова големи пълномощия. Два месеца след като тя е приета на референдума на 28 септември с.г. със 79,2% от гласовете, на 23 и 30 ноември се избира Национално събрание. Генералът на 21 декември 1958 г. става първият президент на Петата република. За да утвърди още повече значимостта на институцията чрез референдума от 28 октомври 1962 г. установява общите преки избори на държавен глава.
„Алжир дълго време ни разделяше, макар че именно той в крайна сметка щеше да ни обедини", пише авторът на серия уводни статии в списание „Нувел Обсерватьор" под обширната рубрика на негово име „Уводната статия на Жан Даниел."9 Една от най-големите роли в историята на Франция Шарл дьо Гол изиграва във връзка с Алжир. Именно Алжир му дава възможност да излезе на сцената на властта, законно повикан като Спасител и Обединител. Много лозунги, равносилни на действия, на които Дьо Гол е майстор, белязали съзнанието на французите, са свързани с името Алжир: „Френски Алжир", „Френски Алжир, свързан с Франция", „Алжир на татко е мъртъв", „Аз ви разбрах". Редица формулировки за общуване с хората, които са негов специалитет, са свързани с това име. При „обиколка на офицерските столове", в отговор на въпроса на френски офицер дали ще предаде Алжир на Фронта за национално освобождение (ФЛН), Дьо Гол казва: „Да сте чули Дьо Гол някога да е предал парче френска земя?"
Андре Малро казва, че смъртта превръща живота в съдба. Алжир е повод Дьо Гол за пореден път да се яви на среща с историята. Редица офицери от Организацията на Тайната армия (ОАС) смятат, че неговата политика за самоопределение и даване на независимост на това „законно френско достояние" е извършване на национално предателство и решават, че той трябва с всички средства „да бъде пратен на среща със смъртта". Както казва синът му адмирал Филип дьо Гол, кръщелник на Филип Петен, срещу баща му са извършени около тридесет атентата, десетина от които наистина опасни10. Тогавашният министър на вътрешните работи Роже Фре много пъти напразно моли Генерала да се откаже от някои пътувания. Наситеният график на публичните му прояви не престава и във времето на най-опасните атентати на ОАС. Когато Шарл дьо Гол подписва Евианските споразумения от 18-19 март 1962 г., „гущерът откъсва опашката си". За да се спаси, Франция откъсва от тялото си Алжир и алжирските французи, за да продължи напред. Алжир, в който има толкова много френски инвестиции, интереси и труд, получава независимост.
Какви са причините за бунта от 1 ноември 1954 г., който тогава никой изобщо не мисли да нарича „война"? Дълго време французите в метрополията ще говорят за „събитията в Алжир", за „конфликта в Алжир", за „кризата в Алжир", за „умиротворяване".
Въпреки слабите реколти и глада, вследствие на мира и на по-добра санитарна организация, населението започва бързо да се увеличава. Може да се говори за главозамайващ демографски растеж без съответното увеличение на ресурси и преразпределение на властта и на богатствата. Демографският бум мощно допринася да се развият негативни икономически, социални и политически процеси. През 1954 г. населението наброява 8 450 000 души. Свързани с демографската експлозия, емиграцията във Франция (300 000 през 1954 г.) и урбанизацията представляват друг дефект на колониалната система. Селото, резервоар на хора (1 438 000 безработни през 1954 г.) не се обезнаселява. То само се освобождава от своя излишен товар. Масовото изселване от него в градовете предизвиква у европейците страхове, че ще бъдат залети от емигранти. Ако френското правителство иска да задържи Алжир, то трябва да разреши именно тези противоречия, тези проблеми, да потуши сблъсъците между „черноноги" и араби. Проблемите, които карат алжирците да се надигнат на война, могат да се опишат с една дума - непоносими: по отношение на жилищното настаняване, на учрежденията, на здравеопазването, на образованието.
Пол Делмие казва, че „алжирският въпрос винаги е бил неопределен Различни правителства - републикански, на крале, на императори, винаги са изпитвали затруднения и в дъното на тези затруднения е стояло желанието да превърнат Алжир в колония от френски заселници. Всичко това води до съотношение 10% европейци и 90% араби. Създават се същински европейски градове. Колкото до политическата система, имало е известни колебания. В крайна сметка Третата република решава да образува департаменти, броят на които нараства през 1945 г. Затова не е учудващо, че след Индокитайската война и нейния злощастен край, след независимостта е по-лесно да се отиде в Тунис и в Мароко - двата протектората. Бих казал, че всички условия, както социални, така и психологически са налице, за да започне алжирската драма"11.
Алжир е най-ценената френска територия - от 1830 г. - като няколко фактора превръщат раздялата с нея в трудно изпълнима задача. „През годините държавата осъществява поредица от инвестиции в инфраструктурата на региона (вкл. напоителни системи), важни са природните богатства и предимно откритият в Сахара петрол, а френско-алжирският стоков оборот заема най-висок относителен дял чрез обмена на индустриални произведения - суровини12 (аргумент, който губи своето значение, когато Франция след подписването на Римския договор излиза от затворената рамка на Френската общност). Съпротива се среща у част от френското население, склонно да приравнява величието на страната с териториалните владения. Именно тя, след обявяването на независимостта на Тунис и Мароко през 1956 г., на Гвинея през 1958 г., на Камерун, Сенегал, Того, Бенин (Дахомей), Нигер, Буркина Фасо, Брега на слоновата кост, Чад, Централноафриканската република, Конго, Мали и Мавритания през 1960 г., емоционално възприема Алжир като субстрат на бившата френска империя и последна реминисценция на миналата ѝ слава"13. Най-сетне твърд отказ има сред алжирците от френски произход (1 млн. от общо 10 млн. население), които живеят там от поколения и го чувстват като свой дом, и тяхната непримиримост постепенно стига до екстремизъм.
Неведнъж се поставя въпросът за начина на съществуване на тази „френска собственост", за бъдещето ѝ, за съдбата на алжирските французи. Вече споменатият Пол Делмие казва връзка с колонизацията, че тя е преобразила страната. „Със свои сили, средства и кръв „черноногите" кръщават градове, строят пристанища, заводи, железни пътища, пресушават, покриват Алжир с лозя и овощни градини".14 Симптоматична за линията на Франция към тази колония е политиката на правителството на Пиер Мендес-Франс (1954-1955). Поради заплахите, които крие Алжир, министьр-председателят назначава за генерален делегат голиста Жак Сустел, който скоро ще заяви: „Франция направи своя избор, този избор се нарича интегриране".15 Така „най-силният човек" в Алжир се оказва на различна позиция от тази на Генерала по въпроса за съдбата на колонията.
Има редица представителни изследвания върху общественото мнение във Франция. През периода от 1954 до пролетта на 1956 г. французите изобщо не смятат за важни „събитията в Алжир". През август 1955 г. само 5% от запитаните се интересуват от четене на новините във вестниците. През декември същата година само една четвърт мисли, че въпросите на Черна Африка трябва да имат приоритет в действията на правителството. Но през април следващата година те са 65%, а през май - 2% повече. Достигането на съгласие за опасността на „алжирския проблем" без всякакво съмнение е свързано с призива на запасняците. Социалистическото правителство на Ги Моле, поддържано от комунисти, изпраща в Алжир контингента, войниците са задържани в армията над законния срок, а наскоро уволнените са призовани отново под знамената. Възникват смутове в наборните центрове. Общественото мнение в метрополията е против тази война, както е било и против войната в Индокитай. Започва да се издига лозунгът „Не искаме нов Диен Биен Фу!" В историческите изследвания се пише за „войната в Алжир", но в действителност няма „една" война, а няколко. Това са войната между френската армия и бунтовниците, ожесточената война между различните движения за налагане на един единствен представител на Алжир, който да бъде „равностоен партньор" пред лицето на Франция, после гражданската война между законното правителство и Организацията на Тайната армия (ОАС) и накрая финалното обяснение между ОАС и алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН).
За да отведем генерал Дьо Гол до Евиан, трябва да тръгнем от неговата политика към Френската империя, в частност към Африка и по специално към Алжир. Желанието му е през Втората световна война да се продължи френският суверенитет над страните от Империята. Според него запазването на колониалното условие е ключов елемент за величието на Франция. Дори ако е принуден да покровителства независимостта на колониите, той се грижи да увековечи френското влияние в Африка и Азия и да го възстанови в Средиземноморието. След завръщането на Дьо Гол на власт през 1944 г. по негова инициатива е свикана конференцията в Бразавил (столица на ФКНО) от 30 януари до 30 февруари 1944. През януари в Бразавилския манифест Генералът пише: „Що се отнася до живота в утрешния ден на планетата, икономическата изолираност няма да бъде нито желана, нито даже възможна. Убедени сме, че не може да се говори за никакъв прогрес, ако хората, живеещи на родната си земя под сянката на нашето знаме, не се възползват от този прогрес както в психологическо, така и в икономическо отношение и ако развитието на нещата не ги доведе до това те сами да решават и да управляват собствените си дела. Ето в какво се изразява дългът на Франция, който Франция има да изпълнява тук."16 В общественото мнение деколонизацията започва именно оттам. Конференцията признава гражданските права на всички африканци, които за пръв път ще заседават в Националното събрание. Макар че тази идея е отхвърлена от официалния текст, за много африканци Дьо Гол става „човекът от Бразавил", „борецът от Бразавил", „приятелят на Черния човек".
За Шарл дьо Гол няма друга политика във френска Северна Африка, „освен тази, която цели да замени господството с приобщаването". Именно това заявява той още на своя пресконференция от юли 1955 г. в Алжир. Илон Моранда, приятел от Съпротивата, през 1956 г. посещава Генерала в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. Прекарва известно време в Алжир и след завръщането си му докладва това, което е видял сред военните и гражданското население. Убеден е, че битката там е спечелена, и то на полесражението, на място, както се казва тогава. Жан Матиоли споделя: „Видях го на другия ден след посещението му в Коломбе. Каза ми, че Генералът го изслушал търпеливо, както правел обикновено, и след дългия монолог той просто му отговорил с няколко думи: „Но, Моранда, Алжир е загубен." Леон Делбек, майор от запаса и голист още от времето на войната, казва: „От декември 1957 г. до май 1958 г. мнозина мюсюлмани и някои европейци все по-често произнасяха името на Генерала. От момента, в който у една нищожна част от армията взеха да зреят определени идеи в началото на април, реших да създам Комитет за повишена бдителност, за да не бъдем изненадани и да се опитаме да насочим събитията към генерал Дьо Гол, единствен реформатор на обществените институции, с една дума, възползвах се от течението, позволих му да ме понесе. Но това течение и тези обстоятелствата не бяха създадени от политиката."17 Между 1956 и 1958 г. Генералът мълчи, остава в сянка, не иска да попречи на възможното разрешение на конфликта.
На 8 февруари 1958 г. френската авиация извършва зверска бомбардировка на границата с Алжир над тунизийското село Сакие-Сиди-Юсеф, в което са се укрили алжирски партизани, извършващи набези по съседната територия. Има 75 убити тунизийци, от които 21 деца, 150 са ранени. Никакви партизани не се оказали тук. Целият свят е потресен. Тунизийското правителство скъсва дипломатическите си отношения с Франция и се обръща към Съвета за сигурност към ООН. Американското и английското правителство налагат посредничеството си и слабият кабинет на Феликс Гаяр отстъпва. Метрополията, континентална Франция, общественото мнение и Националното събрание приемат интернационализирането на конфликта като унижение. На 13 април правителството пада. В Коломбе Генералът чувства, че мигът на неговото завръщане наближава, а в Алжир напрежението се покачва.
Назначаването на елзасеца Пиер Пфимлен за министър-председател предизвиква буря в столицата Алжир поради неговата позиция за либерално решение, постигнато чрез преговори. В деня на встъпването му в длъжност - 13 май 1958 - тълпата се събира пред Генералното управление. Още на 8 май, когато той призовава да се започнат преговори за прекратяване на огъня, генерал-губернаторът - социалистът Робер Лакост, обяснява на алжирските генерали, че „тяхната власт е в опасност", защото „се върви към дипломатически Диен Биен Фу". Може да се каже, че това е най-силният и най-въздействащият символ за тежко и унизително поражение на времето и неслучайно Лакост го употребява. На 9 май генералите Салан, Алар, Масю и Жюо известяват генерал Ели, началник на Генералния щаб: „Френската армия единодушно усеща като обида изоставянето на това национално достояние. Не би могла да се предвиди нейната реакция на отчаяние."18 Лакост констатира на 24 април 1958 г., че армията е на страната на улицата. Започва дълбока криза.
При вида на нажежаващата се атмосфера все по-наложително става осигуряването на подкрепата на армията от страна на Дьо Гол. През 1957 г. военен министър в правителството на Феликс Гаяр става верният съратник на Генерала Жак Шабан-Делмас. Със специална мисия в Алжир е изпратен майорът от запаса Леон Делбек, който е натоварен със задачата да създаде голистки щаб под названието „Антена" от началото на 1958 г. Целта му е да следи подготовката на военния бунт. Вербуват се привърженици сред гражданските и военните кръгове. Делбек влиза в допир и с видни военни, като ги привлича на страната на Дьо Гол. Успява да създаде и връзки с някои от цивилните „ултра". Голистите действат и в армията на метрополията. Установяват се връзки с командването на седем от осемте военни окръга. Обещават поддръжката си на видни членове от щаба на френските окупационни войски в Западна Германия.
За привличане на организациите на европейското население в Алжир на страната на Дьо Гол най-важна роля играе Жак Сустел19, който още през 1955 г. е генерал-губернатор там и установява тесни връзки с водачите на алжирските „ултра". Той създава във Франция „Съюз за обновяване и спасяване на френски Алжир", а след това и филиал на този съюз в колонията. На самия 13 май 1958 г. се създава Комитет по бдителността в гр. Алжир, който обединява 17 колонизаторски организации. По неговия призив трябва да се проведат обща стачка и демонстрация. А същия ден в Париж голистите и парижките „ултра" организират демонстрация. В 18 часа те се отправят към Бурбонския дворец. Събират се всичко няколко хиляди души и веднага се разпръснали, щом се натъкват на полицейски отряд. Остават само няколкостотин с плакати „Повикайте Дьо Гол и Франция ще стане отново Франция!"20
На 13 юни 17-те политически групировки ще организират обща стачка и демонстрация в гр. Алжир и ще създадат Комитет за обществено спасение под председателството на генерал Масю21, завзел властта в гр. Алжир. Между столицата на метрополията и гр. Алжир неразбирателството е пълно. Манифестации обкръжават генерал-губернаторството. Обявен е призив към генерал Дьо Гол. Националното събрание му възлага всички пълномощия за разрешаването на алжирската криза за шест месеца. „...Един час по-рано, в 18 часа, на платото Глиер над Форума, който доминира над генерал-губернаторството, пет хиляди души, екзалтирани от речта на алжирските студенти, реват: „Да живее Масю! Да живее Френски Алжир!" По същото време генерал Салан, главнокомандващ в Алжир, командващите на въздушните сили генерал Жуо и на флотата - Обоано, както и Масю, военен комендант на департамента в столицата Алжир, и префектът на региона Серж полагат венец на паметника на загиналите."22 Масю, Бижар, Шал и преди всичко Дьо Гол са действащите лица в тази алжирска трагедия.
Армията ще приеме ново лице. Тя инвестира в цивилните и военните власти. Генерал Салан е едновременно генерален делегат на правителството и главнокомандващ, генерал Алар - подпрефект, генерал Масю - префект на Алжир. Комендантите на зони изпълняват функциите на префекти, комендантите на сектори - на подпрефекти. В тази нова роля армията ще донесе цялата си чест, убеждение да работи за сближението на общностите, да се създаде свят, по-малко краен, по-братски. „Ерата на Форума е затворена", ще каже генерал Масю. Обаче активистите от 13 май 1958 г. няма да се откажат. Те се обръщат към Дьо Гол с призив, изискващ натиск върху политическите партии. Масю не се оставя да бъде впечатлен и напомня заповедите на генерал Салан, натоварен да контролира действията на Специалните Полицейски Части. Тази позиция на твърдост обезпокоява вече твърде крайните, които стигат дотам да късат портретите на Дьо Гол. „Масю е обкръжен на първия етаж като глиган в широкия кабинет на Робер Лакост. Генерал Салан тихо се оттегля в една изключително пестеливо подредена стая заедно с големите началници и членовете на неговия щаб. Тъй като не може да ги сдържи, Масю уверява първо тези, които го натискат да вземе властта, с много ясни думи, че му досаждат. Обаче той е сам, като сред вихрушка, без никакви директиви. Не е възможно да управлява, още по-малко да стреля срещу невъоръжена тълпа, всичко трябва да бъде „коафирано"23. Трима полковници - Тринкие, Дюкас и Томазо, също и активистите Мартел, Лагайар, и след това се изнася списък за разквартируване на войската и накрая шестима други напълно непознати цивилни. Единият просто заявява, че представлява „тълпата." Полковник Годар, шеф на сектора град Алжир-Сахел: „Вашият комитет носи името „въстание." Той и неговият адютант отказват да се присъединят. Генерал Салан остава в салона си безучастен. Жак Масю от балкона в 20,15 ч. прочита своята прокламацията: „Аз, генерал Масю, образувах Комитет за обществено спасение..., за да бъде формирано във Франция правителство на общественото спасение, представлявано от генерал Дьо Гол."24 Той е акламиран, но никой, както изглежда, не обръща внимание на препоръката му за бившия глава на „Свободна Франция", когото не обичат никак в Алжир. Масю от името на Комитета обявява на тълпата, все така приветстваща го, близкото посещение на Жак Сустел, когото алжирците чакат под звездите; и моли настоятелно Генерала „да наруши тишината, като се обърне към страната с възвание за формирането на правителство на общественото спасение"25. Колкото до него, след това той ще нарича 13 май 1958 г. „най-дългата нощ" и ще отиде да си почине за няколко часа. Надява се, че гласът на Дьо Гол сега ще се чуе. Самият той след толкова настоятелни молби е загубил своя, влиза в една топла баня и прави евкалиптови инхалации. Сред европейското население на Алжир популярността на Жак Масю тогава е в своя зенит. Съвсем естествено той става председател на Комитета за обществено спасение, произведен е в чин дивизионен генерал и командващ армейския корпус в Алжир.
Започва дълбока криза, от която след един месец се намира изход. Тя предизвиква завръщането на Генерала към държавните дела и края на Четвъртата република. На 14 май 1958 г. в уводна статия във в. „Експрес" Франсоа Мориак пише: „Ние се надяваме винаги на Дьо Гол, но не на един Дьо Гол, който ще отговори на призива на Масю."26 Той няма подобно намерение, не смята да пристигне в Париж на „бунтовнически хеликоптер". Той не одобрява бунта. Членовете на Комитета за обществено спасение изпращат телеграма с искане до „Правителството на общественото спасение". На 14 май Дьо Гол отива в столицата в хотел „Лаперуз". На следващия ден вечерта телеграфните агенции предават изявлението му, че е готов да поеме пълномощията на Републиката според една редовна и приемана от всички процедура. На 29 май е призован от президента Рьоне Коти, на 1 юни - назначен за министър-председател с абсолютни пълномощия за създаване на Конституция за шест месеца и със специални пълномощия за Алжир.
Дьо Гол не закъснява да покаже, че той въплъщава държавата и няма да позволи армията да му сложи „намордник". Още на 30 май заповядва на мобилизираните и чакащи да скочат в метрополията парашутисти да спрат операцията си. Влезлите в политиката военни не бива да се бъркат в алжирските избори и трябва да се оттеглят от Комитетите по обществено спасение. Това е неговата линия. Генералният делегат на правителството ген. Салан е призован в метрополията и заместен от цивилен - Пол Дьолверие. Най-политизираните офицери са подложени на дълга серия промени: повече от 1500 са преместени във Франция. Петите бюра, натоварени с психологическата война - пълновластни до 1958 г., са или повторно подчинени, или с ограничени пълномощия. В речта си в Алжир пред армията Генералът казва: „Чуйте добре: вие не сте каква да е армия, вие сте армията на Франция. Вие съществувате само за нея, чрез нея и в нейна служба!"27
Генералът пристига в Алжир като Месия на 4 юни 1958 г., за да възстанови една власт, която предишните правителства са преотстъпили на армията. Към огромното 300-хилядно мнозинство на Форума той вика: „Аз ви разбрах! Знам какво се е случило тук! Виждам, че пътят, който сте открили в Алжир, е този на обновлението и на братството!" Тази реч дава повод за разнопосочни тълкувания. „Разбрах ви" не значи „одобрявам всичко". От основно значение в случая е думата „обновление". След години в „Мемоари на надеждата" признава, че тази двусмислена реплика е била предварително подготвена, въпреки че предизвиква спонтанна реакция. Едни го разбират, че той поддържа „Френски Алжир", „хилядите алжирци" - че застава зад тяхната позиция.
В продължение на три дни главата на правителството осъществява триумфална обиколка. „В Оран, сто хиляди души тържествено го акламират на Полето на маневрите: „Да живее Дьо Гол!" С ръка в знак „Виктория" Генералът крещи: „Франция е тук в мое лице!" Внезапно се издигат викове: „Да живее Сустел!" Дьо Гол се гневи: „Моля ви, мълчете! Мълчете!" После той подхваща отново речта си, удря с юмрук по трибуната: „Да, да, да, Франция е тук със своето призвание, сега и завинаги". [...] В Мостаганем, вцепенение и вдъхновение. Дьо Гол, да, Дьо Гол произнася думите: „Да живее Френски Алжир!"28 Две години по-късно генералът, като препрочита текстовете на своите декларации относно Алжир, ще запита своя Кабинет: „Съвсем сигурни ли сте, че аз казах: „Да живее Френски Алжир?" (курсив от Турну) Когато отговорът очевидно не оставя и капка съмнение, Дьо Гол ще добави: „Видях дух на истинско братство, предизвикано от армията, впрочем насочена срещу „черноногите", срещу статуквото. Аз не исках да изпусна никакъв шанс. Това беше повърхностно."29
Първото нещо, което Генералът оповестява на 4 юни, е премахването на двете избирателни колегии: едната - за мюсюлмани, другата - за европейци. И вече има само една. Ясно е, че ще надделее по-многобройната група. И, както казва тогава неговият зет генерал Ален дьо Боасийо, в разговора, който са имали, Дьо Гол му казал „Френски Алжир" на заселниците не е „Френският Алжир" на военните и още по-малко на мюсюлманите. „Оставете ме да маневрирам. Ще се опитам да открия най-френското разрешение на въпроса. Но нека не бленуваме. Нека не забравяме, че в края на века алжирците в метрополията ще са колкото нас и не можем вечно да водим тази война."30
Като истински държавник от голям мащаб Дьо Гол веднага схваща същността на проблема и посоката на развитието му. Колкото и да се опитва Франция да запази тази „собственост", а не може да се каже, че не се старае независимо от всякакви насилия (показателни са истинските „кланета" на парашутистите на генерал Масю, които измъчват и убиват пленници, масовите гробове, останали до села, в които се е настанил Чуждестранният легион), ако навреме не се откаже от Алжир, тя ще бъде разтърсена из основи от противоречията, свързани с войната и залята в един момент от алжирците.
На среща с Робер Лафон от 29 април 1959 г. избраният на 21 декември предишната година за президент на Републиката заявява: „Алжир е френски; нужно ли е да се казва, това е просто така?" Тези думи имат много широк отзвук и в страната, и в чужбина. Генералът обяснява защо не е произнесъл думата „интеграция" - „първо, защото са искали да му я наложат", после, защото е предприел мерки, които изрежда - равенство на правата, общо училище, планът „Константин". Всички те са „истинска интеграция", целяща да „деклошаризира" Алжир. Той иронизира тези, които поддържат „интеграцията" и са бесни привърженици на „Алжир на татко е мъртъв". „Ако еволюцията пропадне, дори ако умиротворяването е окончателно, Алжир бързо ще бъде за нас, тъй като при първия случай той отново ще се надигне и този път няма да има разрешение."31 Това е една от главните му идеи и може да се каже, че по този въпрос проявява прозорливост, доколкото борбата за независимост и за национална държава е заложена в програмата на алжирския Фронт за национално освобождение (ФЛН)32. При наличието на подобни идеи и програми едва ли е възможно каквото и да е „умиротворяване". И най-вече, на един непрекъснато нарастващ потенциал и усъвършенстваща се организация никаква армия и специални части не са способни да се изправят, защото бунтовниците имат опората на своя народ.
Даден е знак на армията, че си е изпълнила мисията. „Умиротворяването" вече е не военен, а политически проблем. След като на практика тя решава съдбата на Алжир по време на Четвъртата република, дълбоко навлиза в политиката, особено около 13 май 1958 г. Генералът като истински държавник намества силите и стойностите по местата им, така както повелява Конституцията, изработена по негов проект и одобрена от нацията.
Декларацията „Алжир на татко е мъртъв" дълбоко разтърсва алжирските французи, колкото и президентът да уверява, че „Алжир е френски". И има за какво. Само няколко месеца по-късно - на 16 септември 1959 г. „Човекът от 18 юни" произнася декларацията за самоопределението: „Алжир принадлежи на Алжир. Не така, както биха му я наложили ножовете и автоматите, а така както кажат самите те - по законен път, с всеобщо гласуване. С тях и заради тях. Франция ще гарантира свободата на техния избор." Според него тази политика трябва да удовлетвори и мюсюлманите и французите с добра воля: „Аз поемам задължението да попитам, от една страна, алжирците от дванадесетте им департамента какво искат да бъдат в последна сметка и от друга страна, да поискам от французите да приемат този избор."33 След тази реч офицерите се опитват да накарат Дьо Гол да се откаже от своето решение. Когато началникът на Генералния щаб генерал Зелер е уволнен, за пръв път става дума за военен бунт - операция „Вероника", останал обаче безуспешен. Във всеки случай Алжир си е пак френски.
В борбата срещу Армията за национално освобождение (АЛН) се действа твърдо с презумпцията, че никоя партизанска война не би била възможна без активната поддръжка на народа. За да не може АЛН да живее като риба във вода в неговата среда и да не бъде захранвана и подпомагана от селското население, трябва последното да бъде прегрупирано - именно това оправдава авторитарното преместване на цели групи и ограничаването им от Специалните административни секции (САС). Населението трябва да бъде спечелено на страната на Франция чрез „психологически акции" и да се контролира стриктно. Някои офицери използват абсолютната власт, за да вземат в ръце целия икономически и социален живот на своите подадминистрирани. Създават се училища, призовават се войници, въоръжават се милиции. Алжир се превръща във военна провинция. Води се война, за която тъй наречените закони, приети от цивилизованите страни, не важат. Единственият начин, по който може армията да победи партизаните, е като използва собствените им методи. И тя го прави. Бунтовниците обаче се оттеглят в селата, възстановяват се и се усъвършенстват организациите им. Армията се възмущава на кампаниите на общественото мнение, водени срещу нея. Смята се за изолирана от нацията, чувства се пренебрегната и неразбрана. 76% от французите осъждат като вредна намесата ѝ в политическата област. „Тя не понасяше опозицията на някои среди на интелектуалците срещу Алжирската война и се възмущава срещу благодушието на правосъдието към подписалите „манифеста за непокорство" (Този манифест излиза на 4 септември 1960 г., отначало обявен от 121 души. По-късно е подписан от по равен брой известни личности - възприет от едните като непоносима провокация, от другите - като „събуждане на френската интелигенция")34. Явно армията, особено алжирската, не може да се определи като „демократична". Тя не може да възприема различни гледни точки. А и тези две мнения не биха могли да съществуват съвместно. Ето защо Франция се раздира от противоречия.
В речта си от 16 септември 1959 г. Дьо Гол дава три варианта на решение на политическата съдба на Алжир: разделение, францизиране, асоцииране. Реакцията на офицерите-европейци е особено остра. Ето мнението на един от тях от времето на събитията: „Така всичко е поставено под съмнение... Референдумът с масово „да" не послужи за нищо. Ние, които видяхме на място какво представляваше вотът на мюсюлманите, има за какво да се посмеем. Девет десети не разбират и една дума от зададените въпроси. Три четвърти не знаят да четат..."35 Обстановката съвсем се нажежава, когато президентът при срещата си с алжирските депутати Лориол и Лараджи на 19 януари 1960 г. не скрива враждебността си към интеграцията и дори напомня разделението. Когато те му казват, че ще страдат, доста брутално им отговаря: „Ами ще страдате!" Тези думи посяват смущение у европейците. Лагайар в отговор заявява, че самоопределението е престъпление и че тези проекти трябва да се спрат единствено чрез бунт. Алжирските кметове гласуват предложение, осъждащо политиката на държавния глава.
След връщането си на власт Дьо Гол ще провъзгласи правото на независимост на всеки африканец от Бразавил до Дакар. Именно в Дакар на 28 август 1958 г. той ще заяви: „На хората, издигащи лозунгите, искам да заявя следното: те искат своята независимост - нека си я получат на 28 септември."
Генералът, имайки предвид всички измерения на проблема - алжирско, френско, международно, смята за необходимо възможността за самоопределение да бъде провъзгласена веднага. На референдума за самоопределението от 1959 г. 75 % от гласуващите са за Дьо Гол. Макар броят да е по-малък в сравнение с 1958 г., това е нов израз на доверие.
Той не отстъпва пред нищо. Самоопределението е законно положение. Армията обаче е шокирана. Тогава той предприема така наречените обиколки по офицерските столове и се опитва да успокои младшите чинове на ниво капитани, че мисията му продължава да е само една - победа. Началник-щабът и адютант на генерал Масю полковник Аргу разказва спомен от Кабилия на свой приятел, млад офицер: „Веднъж го запитали: „Господин генерал, вярно ли е, че един ден бихте могли да изоставите Алжир?"
Тогава, като погледнал право в очите този, който му задал въпроса, му отвърнал: „Мислите ли, че генерал Дьо Гол може някога да изостави нещо?"36..
Оттук нататък привържениците на Френски Алжир се надяват само на военно насилие. Кой стои начело на ОАС? Жорж Бидо, човек, който е бил председател на Националния съвет на съпротивата, избран от мрежите на Вътрешната съпротива. Съставил е неговата Харта през 1942 г. Бил е министър на външните работи във Временното правителство. Защитавал е Конституцията на IV Република от голисткото Националното републиканско движение. Така е стигнал до оглавяването на Политическото крило. Подбудителят на това насилие е полковник Аргу, началник на оперативния отдел на ОАС. Ето какво казва той за него: „За Дьо Гол ли? Може би не подобава на един християнин, но лично аз бих го убил със собствените си ръце, ама без никакво колебание."37
Масю е единственият генерал от 13 май 1958 г., който още е в Алжир. Той е съсредоточил цялата военна и полицейска власт като префект, след като генерал-губернаторът Лакост му я поверява през 1957 г. с мисията да се справи с бунтовниците с всички средства. Голист още от първите дни, ръководител на Второ и Трето бюро, той никога не изневерява на своя голизъм и винаги е подкрепял Дьо Гол в най-трудните моменти. Показателно е „рамото", което той дава на Генерала през 1968 г. по време на вълненията в Париж. Масю е готов да го подкрепи като командващ френските окупационни части в Германия. Неслучайно Дьо Гол отива именно при него в Главната квартира в Баден-Баден.
Речта за самоопределението естествено го противопоставя на Дьо Гол. На 19 януари 1960 г. в интервю, взето от журналист на „Зюд-Дойче-Цайтунг" (както се твърди, бивш парашутист, станал след това репортер на този германски вестник), генералът ще заяви, че вече не е съгласен с политиката на държавния глава, следвана в Алжир днес. Според него надеждите от 13 май 1958 г. са погребани. Нещо, което е много важно за Масю, защото Дьо Гол е не само „Човекът от 18 юни". За много французи, преживели сътресенията около Комитета за обществено спасение и призивите за Правителство за обществено спасение, той е станал и „Човекът от 13 май". Оправдал ли е тази надежда?
Независимостта означава за „черноногите", че във Франция те нямат никакво бъдеше, там никой нито ги чака, нито ги иска. Алжир е единственото им място, което дълги години са строили по свой образ и подобие, но днес войната руши всичко и няма изгледи да спре. Може би армията е сбъркала, като е повикала Дьо Гол. Сега той не е сигурен дали всички офицери ще са му верни във всичко. Но не е работа на армията да качва или сваля държавния глава и да преценява дали е сбъркала, като го е повикала и съответно да взима решение дали трябва да го свали. Иначе ще ѝ стане навик. Реакцията на президента на това интервю не закъснява. На 19 януари Масю е свален от длъжност и отзован в Париж. Няма да вземе участие на пресконференция три дни по-късно по повод Алжир и ще бъде заместен на поста си от ген. Крепен. В неговото отдалечаване поддръжниците на „Френски Алжир" виждат желание на властите с всички средства да го пречупят - в Алжир „капакът на тенджерата ще хвръкне". Мнението ми е, че постепенното му отдалечаване от този ключов пост, именно постепенно, не е случайно. Тук се намесват отношенията им с генерал Дьо Гол още дълги години преди събитията. Нека не забравяме за голизма и в присъединяването на кои колонии участва Масю и кои бюра оглавява по време на Втората световна война, в кои битки се сражава във Втора бронирана дивизия на ген. Льоклер. Нека обаче не забравяме, че именно Комитетът за обществено спасение в Алжир призовава Дьо Гол и че неговите парашутисти са готови да започнат операция да го подкрепят.
Единственият арбитър в очите на много от „черноногите" отново става армията. През „седмицата на барикадите" (24-31 януари 1960 г.) в столицата Алжир се раждат славните „Алжери франсез" (Френски Алжир) или още 3+2 (сигнал с клаксон, останал далеч след събитията, който шофьорите разменят в знак на несъгласие с алжирската политика на Дьо Гол), вика се на воля „Масю", „Дьо Гол на дръвника". Печатат се особено агресивни позиви, такива, каквито би очаквала армията, вперила очи в „Ръководния комитет". Бързо се появяват барикади от павета. Увеличава се кървавата равносметка, когато един срещу друг са изправени французи. Париж е виждал и други „барикади". Тези специално бързо се разрушават. Тази „седмица" не пречупва желанието и твърдостта на Дьо Гол да наложи „най-френското" решение. Въпреки опита за натиск по всички линии и на всички равнища и уверенията, че именно интеграцията с нейните предимства, показани му от полковниците Дюфур и Дьо Боасийо, е вярното решение, той не я приема. Въпреки твърденията пред печата от страна на десетина парламентаристи, че политиката му е „незаконна, невъзможна и нелегална" и подкрепата им за бунтовниците, той не отстъпва. Ако кадрите в град Алжир ги поддържат, във вътрешността на колонията войските остават обаче неоспоримо верни на правителството.
Ключов момент от утвърждаване на политиката на Генерала за самоопределение е речта от 29 януари 1960 г., предавана по телевизията. Точно в 20 часа, според привичния церемониал, той се обръща като държавен глава и главнокомандващ към французите. Съобразно обстоятелствата е облечен в униформата на бригаден генерал с Лотарингския кръст. След като потвърждава, че нищо не може да бъде направено във Франция, докато алжирският проблем не бъде регулиран, Дьо Гол тържествено обявява решението си с твърд глас: „Алжирците ще разполагат свободно със своята съдба". Той потвърждава: „Самоопределението е единствената политика, която ще бъде достойна за Франция... единственият възможен изход." И заявява, че няма да преговаря с бунтовническа организация върху политически проблем. „Алжирски французи, как може да слушате... тези, които ви казват, че оставяйки свободен избор на алжирците, Франция на Дьо Гол иска да ви изостави на бунта?" След като припомня на военните, че техен първостепенен дълг е абсолютното подчинение, той заявява: „Никой войник под страх от сурово наказание, не трябва да се присъединява в никой момент, дори пасивно, към бунта." Всички синдикати решават да обявят едночасова генерална стачка в знак на подкрепа. Армията и военачалниците, които са чули речта му чрез „транзисторите" си, незабавно се подчиняват. Тя е очаквана с безпокойство. Макар че не казва нищо ново, носи потвърждения. Първо, на вече утвърдили се постановки - самоопределение, ясна позиция срещу бунта, категорично заявление на държавния глава. Второ - на ораторското му майсторство. Формулировката „само-определение" е все така заплашителна за алжирските французи. По закона на бройката те са все така заплашително елиминирани. Какво е тяхното бъдеще?!
Преди да продължа с последния етап от Алжирската драма, озаглавен от Дьо Гол „Алжирски Алжир", ще се върна малко по- назад - на 3 октомври 1959 г., когато той обявява плана „Константин". Това е петгодишен план, който е предназначен да развие колонията. Името идва от главния град Константин на департамента със същото име. Кратък анализ на целите, средствата за изпълнение и постигнатите резултати показва политиката на Дьо Гол в Алжир в най-различни области. Сред мерките, които той препоръчва, са създаване на равенство на заплатите между метрополията и колонията, перспектива и равни шансове за всички, интеграция в обществените функции на мюсюлманите в съотношение 10%. Обявява създаването на 400 000 работни места, аграрна реформа, обхващаща 250 000 ха, ограмотяване на две трети от детското население, построяване на 320 000 жилища за един милион души. На 16 септември 1959 г. Дьо Гол уточнява, че усилието трябва да се развива в продължение на петнадесет години, за да се постигне превръщането на Алжир в продуктивна и просперираща държава38. Големите индустриални проекти, финансирани от обществени фондове, напредват по-бързо, без да бъдат прекратени през 1962 г. след подписването на Евианските споразумения. Всички петролни и газови находища на Сахара са свързани със Средиземно море с петролопроводи и газопроводи и брутната продукция на петрол достига 20 млн. тона през 1962 г. Броят на работните места в някои клонове като строителството и обществените работи, строителните материали, мините и кариерите, стига от 104 000 до 180 000 души, т.е. повече от две трети от наемните работници в преработвателния сектор. Лабиринтът от противоречиви статистики пречи да се изчисли точният брой на новопостроените жилища, на откритите училища и дори на ограмотените алжирски деца (330 000 през 1957 г., 700 000 през 1961 г.).
В речта си в Константин Дьо Гол заявява, че „бъдещето на Алжир... ще бъде построено върху личността му и тясната му солидарност с френската метрополия". А „личността на Алжир" не е нито „Френски Алжир", нито „интеграцията". Според полковник Пиер льо Гойе, участвал в операциите в колонията, „планът Константин", поставяйки ударение върху индустриализацията и пренебрегвайки земеделието, не достига целта си - да подобри личната съдба на всеки мюсюлманин. Проблемът не е в това едно малцинство да се направи от бедно богато чрез индустриализацията, а селската маса да премине „от мизерията в бедността" (Шарл Пеги). „Разбира се, тя (индустриализацията - б. а.) е много важна, но резултатите ще бъдат почувствани едва след твърде дълъг период, докато усилието в земеделието трябва да бъде незабавно, ако искаме да получил конкретни резултати."39 Планът „Константин" показва, че френската държава пуска в ход политика на развитието с надеждата да убеди алжирците да поддържат привилегировани връзки с метрополията. След като обявява мерките за неговото изпълнение, Дьо Гол извиква: „Да живее Алжир и Франция!" План, който се приема за икономическо решение за развитието на колонията, на културата и на образованието, за създаване на кадри. Генералът преди всичко иска да пречупи съпротивата на привържениците на „Френски Алжир" и на тези, които, издигайки го на власт, искат от него да защитава тази идея. За да потуши съпротивата им, не му остава нищо друго, освен да спечели един съюзник - мюсюлманското население.
И тъй... последно действие. „Алжирски Алжир". При „поредната им обиколка из масите" между 3 и 5 март 1960 г. Дьо Гол цели едновременно да успокои офицерите от кадровите бойни части и да ги увери, че „Алжирски Алжир" би могъл да бъде единственото „френско разрешение". Пътуването му е в най-чувствителните зони на Алжирския Юг, Оре, Севера на Константин. Дьо Гол говори предимно като главнокомандващ. Заявява, че няма да има „Алжирски Диен Биен Фу", уточнява, че „основната роля на армията е да смаже бандите". В частност три фрази поразяват неговите слушатели-военни: „Алжирският проблем ще бъде разрешен едва след победата на френските армии"; „Франция ще остане в Алжир"; „Алжир ще бъде алжирски и свързан с Франция". Ако този език е приемлив за всички - и именно него очакват всички - той напомня, че военните успехи сами по себе си не са край и че те трябва да приключат с постигане на политическата цел и тя не може да бъде „францизиране", тъй като „алжирците не са нито Провансалци, нито Бретонци". Той остро критикува „независимостта-отцепване", тъй като тя ще доведе до „мизерия, просия, катастрофа". Тогава предлага това, което ще стане историческа формула: „Алжирски Алжир"40. Все още не е ясно какво се противопоставя по своя дух на „Френски Алжир". Различни сили влагат във фразата далеч не еднакво съдържание, поради което министърът на информацията Луи Терноар разпространява комюнике. В него се опитва да обясни това, което включва този израз: „Истинското е „Алжирски Алжир", свързан с Франция".
При срещата си в Елисейския дворец депутатът Пиер Лафон, директор на „Л'Еко д'Оран", известен като отявлен екстремист, смята, че през април 1960 г. Дьо Гол изяснява доста от политическите си позиции: „Не ми казвайте, че хора като Вас биха и са могли и за момент да повярват, че аз съм бил верен на интеграцията. Аз никога не съм произнасял тази дума. Защо? Защото никога не съм вярвал в нея. Доскоро казваха, че Алжир бе най-френската провинция на Франция. По-френска от Ница и Савоя. Това е глупаво. Ница и Савоя са населени с християни, говорят френски, не са се вдигали и пет пъти срещу Франция. С тия думи могат само да ни осмиват. В действителност в Алжир има население, с което всичко ни разделя: етническият произход, религията, начинът на живот и нищо не е направено, за да се прекрати това състояние на нещата. Алжирските французи искат да живеят с арабите при условие, че те пребивават в подчинено положение и по никакъв друг начин. Е, добре, мюсюлманите не искат повече това положение. Те искат сами да се управляват и да престанат да бъдат управлявани само от французи. Виждате ли, когато си държавен глава - и аз съм, за да правиш политика не се основаваш върху утопии, а върху факти. А факт е, че през 1960 съвременното състояние на нещата, което продължава вече 130 години, повече не може да продължава... "
На въпроса на Лафон: „Ако мюсюлманите въпреки това изберат независимостта?" Дьо Гол отговаря: „Не казвайте независимост". Лафон настоява: „И ако мюсюлманите изберат отделянето?" „Защо искате, те имат в дъното на сърцето си това намерение Франция през годините да им праща своите хора, своята техника, своите милиарди, за да се стигне до този резултат!" „Ако го искат, по-добре това да стане колкото е възможно по-скоро."41 Не би могъл да бъде изложен изцяло този твърде дълъг разговор, който обхваща най-различни проблеми на политиката на Дьо Гол към Алжир. В него е заложена обаче не само основата, на която действа, не само различните политически линии, както в международен, така и във вътрешен план, но са показани и бъдещите му етапи по дати в близка и по-далечна перспектива с тяхната обосновка.
Една от основните грижи на Дьо Гол е да подаде ръка на фелахите (алжирските въстаници) и да сключи мир. Очевидно е, че без приключване на военните действия никакво осъществяване на набелязаните цели не е възможно, защото Генералът е наясно, че войната не може да продължава вечно, нито да бъде потушена завинаги - след пет или десет години ще започне отново, при това с числено равенство за алжирците. На 14 юни 1960 г. той подновява предложенията за самоопределение от 16 септември 1959 г.: „Още веднъж се обръщам от името на Франция към ръководителите на въстанието. Декларирам им, че ние ги очакваме тук, за да намерим с тях почетен край на сраженията, които още се водят, да уредим предназначението на оръжията, да осигурим съдбата на бойците. След което всичко ще бъде направено така, че алжирският народ да има думата в умиротворяването. Решението ще зависи единствено от него, но колкото до мен, аз съм уверен, че той ще вземе разумното решение: да осъществи в съюз с Франция и сътрудничество с общностите трансформация на Алжирски Алжир в модерна и братска страна."42 Тази реч предизвиква поляризирани реакции. От една страна, само два дни по-късно се създава „Фронтът на Френски Алжир" под ръководството на заместник- председателя на Националното събрание и убеден интеграционалист Буалем. Числеността му само за няколко дни достига 100 000. По инициатива на Жак Сустел и Жорж Бидо се основава „Комитетът на Венсан", чиито четири основни принципа са: Алжир, земя на френския суверенитет; защита против всички преговори, които водят автоматично до отделяне; съюз за интеграция на Алжир в Общността и Френската република; отхвърляне на формули като „Алжирски Алжир". На противоположния полюс на удовлетворените от тази реч е „огромното мнозинство от французите", което, според уверението на Гастон Дефер, желае мир. На 6 юли 1960 г. държавният глава обявява в Шербург, после в Сен-Ло: „В Алжир крачка по крачка ние напредваме по пътя към алжирското бъдеще, свързано с Франция по природата на нещата. Това ще бъде решено от самите алжирци и всичко, което забавя това велико решение, не е добро дело от гледна точка на алжирското население, от гледна точка на света."43
Изключително важен момент по пътя към Евиан е речта от 4 ноември същата година. Тогава Дьо Гол заменя „Алжирски Алжир" с „Алжирска република", „еманципиран Алжир... който ще има свое правителство, свои институции, свои закони... " Дьо Гол очертава поредния много важен етап в политиката си: от „Алжирски Алжир", който обаче се разбира като „Алжирски Алжир, свързан с Франция", той преминава на „Алжирска република", макар да не забравя да заяви, че здравият разум няма да отдели алжирците от Франция44. Две седмици по-късно под ръководството на Луи Жокс е създадено Държавно министерство на алжирските дела.
На 29 януари 1961 г. в столицата Алжир Генералът заявява в обръщение към нацията: „Ето че сме заедно с теб, стари и скъпи народе, пред едно сурово и трудно изпитание. По силата на мандата, даден ми от моя народ, и на законността на нацията, която олицетворявам от 20 години, искам всички вие да ме подкрепите, каквото и да се случи. И ако виновниците, които мечтаят да станат узурпатори, използват като повод взетото от мен решение за самоопределението на Алжир, нека всички добре да знаят и да разберат, че аз няма да се откажа от това решение. Да се откажем от него при тези условия, това означава да унищожим корените си, които все още имаме в Алжир. Това ще означава също да принизим държавата пред отправеното оскърбление... Грозящата заплаха, при която Франция не ще бъде нищо друго, освен една разпокъсана играчка сред океана на рисковете.
За пореден път призовавам всички французи, каквито и да са те, и където и да се намират, да се приобщят към Франция."45
Така идва и референдумът от 8 април 1961 г. На него е зададен следният въпрос: „Одобрявате ли проектозакона, предложен на френския народ за утвърждаване от Президента на Републиката и засягащ самоопределението на алжирското население и организацията на обществените власти в Алжир преди самоопределението." На въпроса на Френския институт за обществено мнение: „Смятате ли референдума от януари като крачка напред към уреждане на алжирската афера, като крачка назад или като нямащ влияние?" (10 декември 1960 г.), разпределението е: крачка напред - 36%, крачка назад - 6%, без влияние - 29% и не се произнасят 29%46. Официалните резултати са от 100% гласували: „да" - 75,25% и „не" - 24,75%47. Три четвърти от французите поверяват на Дьо Гол правото в началото на 1961 г. да преговаря от тяхно име по най-важния от въпросите - самоопределението на Алжир. Партията на „Френски Алжир" е победена. „Не ѝ остава да предвиди кое в нейните очи е по-лошото: беззаконието или убийството. Тя няма да се въздържи да го извърши."48
На 11 април 1961 г. Дьо Гол говори на своя пресконференция за „Алжирска суверенна държава, асоциирана с Франция". Но уточнява: „Франция няма никакъв интерес да поддържа под своя закон и под своя зависимост един Алжир, който е избрал друга съдба. Тази държава ще бъде това, което искат алжирците. Що се отнася до мен, аз съм уверен, че той ще бъде суверенен отвън и отвътре, Франция няма да му попречи." В течение на същата конференция той изрича думите, които дълбоко шокират алжирските французи: „Алжир ни струва - това е най-малкото, което може да се каже - по-скъпо, отколкото ни носи... Ето защо днес Франция взе с най-голямо хладнокръвие едно такова решение като това, че Алжир да не присъства в нейната собственост, решение, което в други времена щеше да изглежда катастрофално за нас и което, още веднъж, ние разглеждаме със съвсем спокойно сърце."49 Това е ясно предложение за независимост. За алжирските французи не остава нищо друго освен бунтът. В Мадрид се ражда Организацията на Тайната армия (ОАС), образувала нелегална мрежа през 1960-1961 г. в течение на няколко дни на съвещание на лидери на „Френски Алжир". Тя реално се превръща в „Организация" едва през май 1961 година.
Началото на преговорите в Евиан се отлага поради различни протакания. Референдумът от януари 1961 г. за независимостта на Алжир води до ново драматично събитие, разтърсило Франция, което я хвърля в паника, в смут и в политически хаос. Четирима генерали организират преврат на 22 април. Сутринта Радио Алжир съобщава, че властта е взета от тайно пристигналите там генерали от запаса Шал, Жуо и Зелер, към които се е присъединил същия ден долетелият със самолет Салан. С помощта на парашутистите от Чуждестранния легион те завладяват всички ключови позиции на алжирската столица и арестуват представителите на правителството Морен и Робер Бюрон. Хунтата на разбунтувалите се генерали завзема Оран и Константин.
В 8 часа вечерта на 23 април 1961 г. Дьо Гол все пак се появява по телевизията, облечен във военна униформа. Речта му е с много силен ефект за потушаването на заговора: като осъжда рязко бунта, той заявява: „В името на Франция аз заповядвам да се използват всички средства, подчертавам - всички средства, за да се прегради пътят на тези хора... Забранявам на всеки французин, и преди всичко на всеки войник, да изпълнява техните заповеди... Съдбата на узурпаторите е само такава, каквато повелява строгостта на законите. Французойки и французи, помогнете ми!"50
Политиката по алжирския въпрос отговаря на стремежите на огромното мнозинство на френския народ през Втората световна война. В дадения случай той използва генералския бунт, за да засили личната си власт, като въведе в действие прословутия член 16 от Конституцията, който му предоставя неограничена власт. Против кого се е готвел той да я използва? Генералите Шал и Зелер са арестувани, а Салан и Жуо се скриват, но това няма значение, натискът на десните му позволява във всеки случай да вземе мерки и срещу левите.
В резултат от призива на министър-председателя Мишел Дебре в Париж са взети всички предохранителни мерки, за да се избегне евентуален десант на парашутистите. И наистина, без предварителна подготовка се стичат доброволци в МВР, където набързо са сформирани отбранително-милиционерски отряди. В утрото на 24 април, все така спокоен Париж е придобил непривичния изглед на обсаден град. В Алжир балонът ще спадне със същата бързина, с каквато е бил надут. Не без учудване светът научава за внезапния край на тази авантюра. Дьо Гол печели. Както казва Генералът пред Министерския съвет: „Това, което е сериозно, господа, в тази афера е, че тя не е сериозна". Едва ли. Властта твърде добре си е свършила работата и в метрополията, и в Алжир. Енергията, която е употребила, за да потуши преврата още много преди да е започнал, е твърде голяма, така голяма, неговият шанс за успех е нищожен. Освен това има една далеч немаловажна „подробност", осигурила победата на Дьо Гол. Вечерта преди изявлението му от 23 април на войниците за тяхна безкрайна радост са раздадени транзистори. По този начин речта му достига много пряко до тях и може да окаже влияние върху повече хора. Така резултатите са незначителни: флотата остава вярна на правителството, авиацията е твърде разделена и преди всичко контингентът е враждебен на всякакво беззаконие. За него това е скъсване със семействата, продължаване на престоя, може би гражданска война. Ето защо той не изпълнява заповедите на разбунтувалите се офицери. Само полковете от наемници се противопоставят. Бунтът лесно е овладян без проливане на кръв.
Ето „какво струва" на Франция Алжир: независимостта - бунт на алжирските французи; поддържането му в нейните рамки - война, изсипване на милиарди. Осемте години война струват на Франция доста кръв - освен убитите, изчезналите, ранените, пострадали са и много мирни жители. Изгнание - това е мъчителната реалност за французите, родени и живеещи в Алжир. Както и да оценяваме предишното им поведение, те принадлежат на система, основаваща се върху несправедливостта, отчаян народ, който е по-скоро жертва на състоянието на нещата, отколкото отговорен за политика, която му отнема родната земя и го препраща към несигурно убежище. Големият стратег може би трябваше да произнесе думи, които биха могли, ако не да превържат рани, поне да открият перспективи за нова солидарност. След като поема всички рискове, Шарл дьо Гол е взел своите решения, ръководейки се само от интересите на държавата.
Единственото „френско решение" става даването на независимостта на Алжир. На 10 май 1961 г. двете правителства обявяват откриването на първата Евианска конференция и я насрочват за 20 май. Франция решава: „едностранно прекъсване на нападателните операции". През април 1961 г. 78% от французите одобряват преговорите като решение за бъдещето на Алжир. Какво е виждането на двете страни, от какви позиции трябва да се тръгне и каква трябва да бъде съдбата на този т.нар. конфликт, на тези „събития"?
Първите разговори са много трудни и накрая блокирани от два проблема: за Сахара и за статута на европейците. Генералът вече е изключил от консултациите за самоопределение сахарските департаменти. Партньорите му изискват те да бъдат включени, защото за тях Сахара е част от Алжир. Главата на френската делегация Луи Жокс иска за европейците двойна националност. Главата на Временното правителство на Алжирската република (ВПАР) Карим Белкасем е непреклонен - трябва да имат една-единствена националност, по техен избор, и признание на „легитимно придобитите" блага. Френската страна желае прекратяване на огъня. Алжирската делегация вижда в това чисто пропагандна маневра и повтаря, че то не може да дойде преди политическото съгласие. За да покаже своята непреклонност, увеличава атентатите - средно 35 на ден. От 17 май до 8 юни са убити 133 души, от които 17 европейци. Това са най-жестоките нападения в историята на 8-годишната драма.
Месец след приключването на първата Евианска конференция - на 12 юли - Дьо Гол произнася по телевизията обръщение, в което уточнява позицията на Франция относно Алжир: тя приема „без никакви резерви, че алжирското население създава изцяло независима държава". Готова е да организира заедно с алжирските политически елементи и по-точно с тези от въстанието „свободно самоопределение". Генералът уточнява: „Тя остава разположена да предостави своята помощ на Алжир, оттогава, когато органическото сътрудничество между общностите бъде осигурено и бъдат гарантирани нейните собствени интереси."51 На 5 септември Дьо Гол признава алжирския характер на Сахара. Алжир няма да бъде ограничен. Европейската общност ще бъде интегрирана към алжирската държава. Това са именно решения на преговорите на Жокс с ВПАР през септември. В дните 11-18 февруари 1962 г. се провежда в Рус, планината Юра, тайна конференция, останала като конференцията в Рус - важна крачка преди официалните преговори в Евиан на 18-19 следващия месец. Последните инструкции на Дьо Гол са: да се действа бързо, да се държи на най-главното и да се приема само възможното. Най- главното е без съмнение бъдещето на френско-алжирските връзки. Каква ще бъде съдбата на европейците? Дьо Гол не я уточнява. На 17 февруари Генералът, нетърпелив да закрие заседанията, изпраща двама делегати със следните указания: „Основното е да се приключи с едно съглашение, включващо прекратяването на огъня, после самоопределението, в момента, в който това съглашение не води до внезапни сътресения в съвременните условия, засягащи материалните и политическите интереси на европейците, за френското военно присъствие в Алжир, за практическите условия, при които ще се извършва на място експлоатацията на петрола и тази на газта, накрая, за икономическите, техническите и културните отношения между Алжир и между метрополията."52 Подписва се принципно съгласие за независимост и съюз. На 18 и 19 март 1962 г. в Хотел-дьо-Парк в Евиан най-после са подписани споразуменията. Делегациите слагат подписите си под текст от 93 страници, чието резюме още на следващия ден е разпространено от Министерството на правосъдието. На 19 март влиза в сила разпореждането за прекратяването на огъня и е предвиден референдум в Алжир и във Франция за одобрение на споразуменията в Евиан.
Няма да описвам подробно всичко договорено. Главното е, че една кървава война се прекратява поне официално, защото тепърва трябва да се сложи край на войната на ОАС. Незабавно организираният референдум на 8 април показва масовото одобрение (90%) на тази мирна политика. След обявяването на независимостта на Алжир на 3 юли 1962 г. по-нататъшното съжителство между европейци и алжирци е невъзможно. 1,4 милиона заселници напускат страната.
През 1954 г. французите не са благоприятно настроени към деколонизацията, но малко по малко се примиряват с нея. „Управлението на алжирците в тесен съюз с тях им изглеждаше по-рано най-желателното разрешение, по-реалистично от невъзможната интеграция, по-малко унизително от отцепването. Голямата сила на генерал Дьо Гол направи тази политика желана от мълчаливото мнозинство на френския народ, противно на премълчаването на неговия елит. Това бе трайното доверие на народа, поддържано въпреки постоянната критика на политическия апарат, което му позволяваше да налага на армията политика на деколонизацията, нежелана от нея на никаква цена."53 Това одобрение изобщо не е случайно. То има своите дълбоки корени в нуждата от мир, в отказа да се дават жертви в изгубена война, във война, смятана за безизходна. Масово и твърде рано се приема липсата на всякаква перспектива за Алжир. Слаба е солидарността с алжирските французи, допълнително разядена от агитацията на „ултрата" и одобрението им на престъпленията на ОАС. Омразата към републиканската законност от страна на армията или поне на част от нея също отблъсква. По такъв начин Генералът изпълнява най- важното си задължение пред страната.
Министерският съвет се събира за обсъждане на споразуменията с Алжир. Андре Малро ги приветства тържествено, като ги нарича истинска победа. Министър-председателят Мишел Дебре възразява, че преди всичко това било победа над тях самите. Накрая на заседанието Дьо Гол казва: „Ние се опитахме да направим за Алжир всичко, което е в човешките възможности. Тези споразумения са краят на дългата криза. Този изход е единствено възможният и той трябва да се приеме. Не е необходимо да се обсъжда какво е било направено и какво не е било направено. Хората са хора и те могат да грешат. Необходимо беше да се изведе Франция от едно положение, което ѝ носеше само нещастие... Сега ние трябва да се обърнем към Европа. Ерата на организираните континенти смени колониалната ера."54
„Алжирският проблем дава на първата фаза на Петата република силна и драматична интензивност, налага обединението на французите и ги довежда до крайност, карайки ги едновременно да оценят човека на бурите. Цели четири години политическият живот във Франция се развива според възможно най-голистката схема: сложен е край на посредниците, твърде слаби са партиите, които нямат нито мнозинство, нито резервна политика; французите са обединени в тревогите си по повод войната в Алжир и се доверяват на Дьо Гол, за да я прекрати; три референдума потвърждават и подпечатват с „откровено и масово" ДА договора, сключен между народа и този, който отговаря за неговата съдба."55
В резултат на разрешаването на Алжирската криза кривата на популярността на Дьо Гол отбелязва абсолютен рекорд, а тази на недоволните от него стига до най-ниското си равнище. Никога повече той няма да бъде така подкрепян и толкова малко критикуван. Първият етап от историята на Петата република приключва. Кървавият път до Евиан е извървян.
През първия седемгодишен мандат на първия президент на Петата Република доверието на французите достига рекорден ръст. При уреждането на „аферата с барикадите" от януари 1960 г. стига своя връх - 75%, при потушаването на бунта на генералите през април 1961 г. - 72% и при сключването на Евианските споразумения - 70%56.
През април 1964 г., две години след сключването на споразуменията за независимостта на Алжир, нацията поставя мира в Алжир начело на постиженията на Петата република много по- напред от реформата на институциите и правителствената стабилност. С времето и развитието на дейността на Генерала те ще поставят алжирския проблем в много по-сходна перспектива от тази на държавния глава: през ноември 1965 г. в йерархията на политическите му успехи след 1958 г. правителствената стабилност е по-важна от войната в Алжир. След август 1967 г. международната политика и престижът на Франция са определени за негови най-големи заслуги. „Обратната страна на медала" - социалната политика, редовно се приема за това, което Дьо Гол „най-зле е направил".
Първият най-голям спад в популярността на Генерала е през 1963 г. - стачката на миньорите. След Алжирската драма нацията отведнъж се връща към всекидневните си грижи. „Едва една година след края на конфликта за седем от десет французи икономическите и социалните проблеми стават „най-важни за Франция"; четирима от пет се безпокоят от покачването на цените и намират за „оправдани" исканията на миньорите, които те издигат по време на най-популярната стачка от Петата република; две трети „стоварват върху Дьо Гол по-голямата част от отговорността" за социалната политика на правителството и двама от пет се страхуват от безработица"57.
Всичко това е в началото на първия му седемгодишен мандат. Мандат, който той е получил въз основа на конституция по неговия проект. Когато вече се е очертала ясно тенденцията за силна президентска власт, която ще е по-значима от парламентарната. „За пръв и единствен път за единадесетте години Дьо Гол не е бил толкова непопулярен сред цялата нация; сред работниците среща повече неодобрение, отколкото одобрение. Никога Дьо Гол между 1958 и 1969 г. няма да бъде толкова критикуван и толкова малко поддържан, колкото пред пролетта на 1963 г. Индексът на голизма между март и май 1963 г. е най-нисък и все пак остава положителен: само 12 точки."58 Дьо Гол, „човекът на Нор (фр. север)" (департаментът, където се намира основната част от каменовъглените залежи - б. а.), е дълбоко развълнуван от този „тъжен епизод" - от стачката и от социалната криза през пролетта на 1963 година.
От 1 до 8 март с.г. миньорите започват да стачкуват. Исканията им засягат главно заплатите. Миньорът, определян като „първият френски работник" на другия ден след Втората световна война, се чувства петнадесет години по-късно отхвърлен от икономиката, за чието издигане най-широко е допринасял. През 1962 г. му е отказано повишение на заплатата от 0,77%, което обаче получават другите предприятия от обществения сектор. Миньорите тогава искат увеличение с 11%. След редица преговори между отделните конфедерации най-накрая е постигнато решение за обща безсрочна стачка от 1 март. На следващия ден в Коломбе Дьо Гол подписва декрет, разрешаващ мобилизация на персонала на Уийе от басейна и Шарбонаж дьо Франс. Това действие още повече засилва убедеността на стачниците. Те са решени да се борят, докато „Шарло" отстъпи пред техните искания.
Седмица след началото ѝ Френският институт за общественото мнение се обръща c въпрос: „За вас исканията на миньорите, които са се надигнали на стачка, струват ли ви се оправдани или неоправдани?" 79% от запитаните отговарят - миньорите са в правото си, само 4% (!) ги приемат за „неоправдани", а останалите - до сто процента, не са се произнесли59.
Движението изненадва със своята дълбочина: това е тридесет и осемдневен сблъсък. Миньорите са поддържани от значителна част от населението, което изразява солидарността си с тях, като ги подпомага с пари или със стоки. Стачката надхвърля обичайната рамка на нацията или на сектора. Тя получава материална и финансова помощ, произлизаща от чужбина. „Многобройни стачки са организирани във Франция в подкрепа на миньорите и представляващи периферни движения, които ги окуражават да продължат борбата."60
Формите на подкрепа са най-разнообразни - писма в тяхна поддръжка, манифестации, издаване на комюникета на Между-синдикалните комитети за Солидарност. Ето текста на едно от тях: „На събрание на Междусиндикалния комитет в Нор и Па-дьо-Кале, свикано на 17 април в Ленз, се решава единодушно на всички стачкуващи работници или чиновници да бъдат изплащани парични помощи от 60 нови франка срещу представяне на два бона от март."61 В подкрепа се включват магазини, които разлепят афиши: „Този магазин участва в помощта на семействата на миньорите. Изисквайте вашите касови бележки при покупка."62 В Минния басейн се разпространяват позиви: „Защо прекъснаха преговорите с каменовъглените мини, без да поискат нашето мнение? Ние искаме свобода на труд. - Стига диктатура на екстремистките синдикати" или „Жени на миньори! Знайте, че се наливат с шампанско и че добре пият с парите от помощите. - Какво ще остане от всички тези пари за нас и за нашите момчета?"63
Най-забележителният израз на солидарност е в приема на техни деца по време на Великденските ваканции. Като най-пострадали от лишенията, резултат на стачката, те представляват един от приоритетите на солидарност. „Така, на 18 март, председателят на Националната федерация на „Комитетите за бдителност и действие за защита на нещастното детство" Алексис Данан обявява, че тя е решила да отпусне на всяка от Федерациите на Миньорите сума от по 350 франка, за да бъдат предадени на децата на миньорите"64. Този вид дейности допълва изпращането за Великденските ваканции в приемни семейства или във ваканционни лагери. За да се осъзнае широтата на тази подкрепа, трябва да се има предвид, че в Нор и Па-дьо Кале около 12 000 деца са подслонени в селища предимно от парижкия регион или у жители, или от комитети на предприятията и общините. Извън кметствата многобройни организации се заемат с приемането на деца по време на Великденските ваканции. Една от тях е Народната помощ, която приема около 1100 деца в своя дом на солидарност, след това ги разпраща в общности и в семейства. Друга - е младежкият Съюз на Смелите. Пребиваването, което той организира в парижкия регион, е широко отразено в печата. „Смелите организират програма за всички деца, с грижата за които са се натоварили. Те посещават Париж с корабче, гората в Фонтенбло, Айфеловата кула, присъстват на представление на Московския цирк. През тези дни някои с приемните семейства посещават зоологическата градина или Сакре-Кьор. Всичко е направено, за да може за децата това пребиваване да бъде възможно най-приятно и да остави най-прекрасен спомен"65. Оливие Оверло, автор на цитирания труд, разказва: „Тридесет и три години по-късно, много пъти срещах хора, които през 1963 г. са били съвсем деца. Те винаги си спомнят за тези Великденски ваканции като за различни дни, съвсем не като другите."66
Разгледах ненапразно толкова нашироко миньорската стачка. Първо, тя среща подкрепа далеч извън рамките на сектора. Второ, предизвиква широка подкрепа от страна на цялото общество под най-различни форми, в които най-забележителна е човешката топлота и загриженост при приемането на децата. Трето, стачката на „черните мутри", както тогава наричат миньорите, отключва протестни действия, обхванали постепенно голяма част от национализирания и от обществения сектор. От своя страна те също срещат широка подкрепа от страна на французите. Съотношението „одобрение":„неодобрение" на исканията при Националното общество на френските железници е 52% срещу 22%; при Пощите, телефоните и телеграфите - отново 52% срещу 22%; Електричество на Франция - Газ на Франция са 45% срещу 29%; Льо Газ дьо Лак67 - 44% срещу 19% и за Ер Франс - 26% срещу 28% - единствената компания, при която процентът неодобрение надвишава този на одобрение68.
1963 година е характерна с взривове от социално напрежение, което неизбежно се отразява върху популярността на „Човека от 18 юни", довел до Евиан. Постепенно започват да избухват стачките на железничарите от пролетта на 1961 г., след това на обществения транспорт в Париж. През тази година се все повече и повече започва да набира енергия движението на селяните, представляващи 21% от активното френско население. Те не престават да се опитват да привлекат вниманието на обществените власти под формата на: събрания пред кметствата, „живи вериги", преграждащи пътищата, и доброволно унищожаване на части от продукцията. Причините за тях са: трудностите на условията на живот, условията на експлоатация на земите им, проблемът с цените, каналите на разпространение, неспособността им да се приспособят към европейското състезание.
След като представителите на правителството уведомяват Генерала за надиганията и прегражданията на пътищата с трактори, той казва: „Аз не съм издигнат от гъбите. Най-добрите гъби няма да са доволни от мен. Под гъбите е Франция." Дали властите се страхуват от тях? Ето мнението на Дьо Гол: „Навсякъде по свята си имат неприятности със селяните: Хрушчов, Аденауер, Кенеди. При нас изглежда, че хората не ядат достатъчно картофи. Какво искате от мен да направя!"69
През юли 1963 г. близо един от двама французи са благоприятно настроени към селското движение, като 49% смятат, че исканията им са напълно справедливи и 37% - частично70. По-голямата част от общественото мнение определя като недостатъчни мерките, взети от правителството, за да се изправи срещу селската „фронда" под формата на увеличаване на цените на някои земеделски произведения, на дотациите, които им се отпускат или на промяната на режима на пенсиониране.
Ако се тегли чертата на натрупващото се социално напрежение срещу режима, от една страна, и от друга, на широката подкрепа, която отделните движения получават от голяма част от населението, могат да се очерт