Въведение

 

СКОКЪТ В ИСТОРИЯТА

 

„Последният велик човек в Историята“¹. Това е само едно от ласкавите определения, които признателните сънародници дават на Генерала. Според проучването „Седемте велики" на френското списание „Експрес" от 1991 г., осъществено във връзка със стогодишнината от рождението му на 22 ноември 1890 г., Дьо Гол е най-великият човек на планетата. Това е мнението на 97% от анкетираните. Той „загърбва" такива личности като Майка Тереза - символ на милосърдието, Джон Кенеди, олицетворил „разведряването", Уинстън Чърчил, оглавил самотната борба на Острова срещу нацизма, папа Йоан Павел II, канонизиран за светец, Михаил Горбачов - „лицето" на преустройството и гласността, Лех Валенса - работникът от гданската корабостроителница, станал водач на „Солидарност" и достигнал до президентския кабинет... В това проучване отговорът „не го познавам" набира нула точки за трима души - за Шарл дьо Гол, за тогавашния президент Франсоа Митеран (на 13-то място в класирането) и за Адолф Хитлер.

Почти двадесет години по-късно, съвременните французи продължават в същия дух на възхищение към Генерала: „Дьо Гол не е исторически лидер, той е Историята", „гигант"².

Човекът от 18 юни, Генералът на Франция, или просто Генералът, Спасител, Обединител, Олицетворение на нацията и родината, Месия, създател на агресивна контрамитология, насочена срещу маршал Петен... Това не е ли твърде тежък товар за един човек? Едни Спасители „спасяваха" страните си, като вкарваха в гроба, зад решетките или в лагери милиони, други не можаха да спасят дори себе си и краят им бе спасение за народите... А след смъртта на Дьо Гол дори противниците му, които само преди година се радваха, че си отива от президентския пост, се питат: „Сега какво ще правим без него?"

Всяка митология има своя „Ден първи". Тогава нейният герой се „легитимира". Разбира се, той не престава да бъде човек със своите радости и болки, вкусове и страсти. Но биографията му престава да бъде обикновен низ от събития - тя става „героична биография". Дотолкова, доколкото всяка епоха е белязана с определени исторически жалони, някои от които определящи, както за света, така и за всяка страна. Всяка национална история има своите повратни моменти и близостта на дадена личност до тях би повлияла върху тяхното митологизиране. Приносът ѝ в едни ключови събития създава основа за мнения, че тя може да играе важна роля във всякакви подобни ситуации и да се стигне дотам, че единствено тя може да се справи с подобен товар. Това налага подчертаването на дори незначително участие в едни събития и старателното прикриване на участието в други.

Болестите на един митологичен герой престават да бъдат обикновените човешки болести със значимост за самия него и близките му; пропагандата, колкото може, ги укрива, а след това „за радост" на цялата нация обявява например успешния изход от операцията или пък подробно разказва как водачът се бори със смъртта и все още има надежда (за него и за всички хора), независимо че той от няколко дни е умрял, но народите по света трябва да свикнат, че вече няма да го има.

„Първият ден" на голистката митология е 18 юни 1940 г. На тази дата бригадният генерал с временно назначение, убеден в престъпния характер на правителството на маршал Петен, поискало предния ден примирие от вековния враг, уверен, че той е човекът, който трябва да спаси Франция, се обръща с призив към французите да не прекратяват съпротивата и ги кани да се присъединят към него в Лондон, за да продължат войната. Още на следващия ден говори на вълните на Би Би Си от името на Франция, за да стигне съвсем скоро до кралското „Ние".

Макар че първият мит от неговата митология е „18 юни", като самият текст на обръщението му от тази дата също се е превърнал в мит, Шарл дьо Гол доста по-рано започва да изгражда образа си. В неговия характер има редица черти, а в личността му се откриват качества, които допринасят за създаването на „героичния" му облик. Благоприятна почва за формирането на съзнанието за изключителност у него е както семейната му среда, така и по-късното обкръжение, в което попада в хода на образованието и служебната си кариера. Осъзнаването на собствените достойнства, потвърдени от другите и особено от хора, приемани от самия него и от обществото за авторитети, потвърждаването на верността на преценките му по глобални въпроси, както и на военната му доктрина, отхвърляна от политическия и армейския елит, също са сред факторите, които ще „убедят" Дьо Гол, че е натоварен с особена мисия.

Очевидно е, че при анализа на бъдещия „Човек от 18 юни" трябва да се проследи както човешкото, така и „героичното" измерение. Периодът до деня на „легитимирането" му като митологичен герой е избран, защото все още не е дошла катастрофата, която създава повишено търсене на митове, и то на точно определени - Спасители и Обединители. Тогава победената и унизена нация има нужда от кумири, които ще ѝ вдъхнат увереност в собствените сили и да я изведат до победата. Бригадният генерал с временно назначение още не е станал Генералът. Никой още не е дошъл при него, за да му се представи на разположение, готов да приеме всякакво поръчение, както се случва след създаването на „Свободна Франция". Освен това едно е отношението на свидетели, които виждат пред себе си герой, или съответно анти-герой, предварително подготвени да се срещнат и общуват с такъв, и съвсем друго, когато пред тях е обикновен човек като тях самите. То се отразява върху достоверността и обективността на „показанията" им. Много трудно би могла да се изгради изчистена от „героичното" напластяване представа за човешкото у героя. Пристигайки на 17 юни 1940 г. в Лондон, Дьо Гол е почти на 50 години - напълно изграден като личност с формиран характер и с утвърдени качества. Съществуват достатъчно свидетелства от това време, които могат да дадат представа за тях, а и да послужат за коректив за по-късните данни, които е възможно да бъдат съзнателно или несъзнателно изменени, за представите, създадени под влияние на следващи събития и прояви на бъдещия Генерал на Франция, или на хора, променили мнението си за него.

Един от сериозните фактори на формиране на Шарл дьо Гол както за неговия характер, така и за възгледите му, е семейната среда. Мнозина смятат, че той е бил като портрет на майка си: същата чувствителност, скрита под ледената маска на невъзмутимостта, същият темперамент, в който се смесват уравновесеност и нервност, същата внезапна избухливост³. Синът му Филип дьо Гол си спомня за баба си Жан, че е била набожна и родолюбива⁴. Скриването на истинската същност и чувствата е „патент" на митологичните герои. Даже може да се каже, че животът под маска се превръща в техен истински живот, до такава степен се срастват с нея.

„Що се отнася до светогледа, културата, начина на мислене, той явно бил син на своя баща"⁵. Анри дьо Гол, преподавател по философия, история и математика в йезуитски колеж в Париж, не пренебрегва нищо, което да обогати формирането на това дете, „което вече изглежда различно от другите"⁶. Много отрано баща му открива на Шарл творбите на Морис Барес, Анри Бергсон и Шарл Пеги. Семейството се смята за „либерално-католическо", драйфусианско и се присъединява към републиката. Най-големият син е неговият фаворит. Още от най-ранна възраст Шарл дьо Гол се възприема като различен. Ето какво пише той за себе си, когато е 15-годишен: „В Париж и в другите големи градове радостта беше огромна. Градът, който отдавна не вярваше в спасението на Франция, премина от най-голямо отчаяние към най-голям кипеж. Организацията във Франция бе изградена със светкавична бързина. Генерал Дьо Гол бе поставен начело на 200 000 човека и 518 камиона. Той знаеше, че му предстои решаваща битка, защото цяла Европа бе отправила очи към стените на Мец". Времето е отвратително - месец февруари. Но французите се бият като смелчаци, преди всичко защото, сякаш по случайност са войниците от 43. линеен, полкът от Лил, където е роден авторът на това предвиждане („Германската кампания", 1905)⁷.

Тези редове не могат да се обяснят само с влиянието на семейната среда или рано проявените лидерски качества още в детските игри, в които той винаги е начело и командва „френските войски". Мец е болка за цялата нация - символ на поражението от Френско-пруската война от 1870 г. и на откъсването на Елзас и Лотарингия. Времето след тази дата е белязано с национализма и със стремежа към реванш. Повечето хора се „ограничават" в мислите си да бъдат войници на Франция. Шарл дьо Гол обаче, още на 15 години се вижда като главнокомандващ и свързва името си не само с величието на Франция, но и на цяла Европа. На 15 години пише за себе си като за генерал Дьо Гол, спасител на Франция и на цяла Европа, чиято поява предизвиква огромна радост и преминаване от най-голямо отчаяние към най-голям кипеж. В своите „Военни мемоари" (т. 1) Генералът пише: „Нищо не ме поразява повече от нашите национални успехи, ентусиазмът на народа при преминаването на руския цар, парадът на Лоншан, чудесата на изложението, първият полет на нашите авиатори. Нищо не ме натъжаваше повече от нашите грешки, които моето детство откриваше на лицата на тези, които ме ограждаха"⁸.

Жак Шабан-Делмас дава много интересно свидетелство за възпитанието и нагласата на бъдещия Спасител: „Когато бях малчуган, майка ми ми внушаваше: „Никога не забравяй, че аз съм ти майка, а майка ми, това е Франция." И това сложи отпечатък върху целия ми живот. Дьо Гол, който беше 25 години по-стар от мен, е възпитаван точно в тази патриотична традиция. Освен това като човек вярващ, католик, той говореше за Франция като за Богородица"⁹. Шарл дьо Гол получава мощен заряд от патриотизъм в семейството и от събитията до Великата война, пречупен през монархизма. Той е възпитаван да помни и почита дедите си, помагали на кралете да създават Франция.

Родът Дьо Гол е много стар и има документи, че още от 1210 г. крал Филип Огюст подарява на Ришар дьо Гол, негов оръженосец, имение в Елбер-ан-Бре - най-старият известен негов представител. Векове наред те играят роля в историята на Франция, почти винаги, като патриоти, защитаващи отечеството от нашественици. Открива се следа към 1420 г. от един Жан дьо Гол, който е споменат в битката при Азенкур (1415), а след поражението в продължение на две години се съпротивлява на англичаните при отбраната на град Вир, Западна Нормандия, и който после ще отиде в изгнание в Бургундия. Пра-пра-прадядо му, Жан Баптист дьо Гол, е кралски съветник. Прадядо му, Жулиен Филип Дьо Гол, пише популярна история на Париж. За десетия си рожден ден малкият Шарл я получава като подарък и по-късно я чете и препрочита¹⁰. Може да се каже, че генеалогията е била семейна страст във фамилия Дьо Гол, като един от тях, който се интересува от нея, е и Шарл дьо Гол. В скорошна и добре документирана книга от 2009 година Жил Патре изостря вниманието си върху темата „Дьо Гол и Бургундия". В тази френска провинция родът има много разклонения. Дядото на бъдещия Генерал, Жулиен дьо Гол (1801-1883), бивш ученик на Екол дьо Шарт, е първият от това семейство на дребни благородници, чиито продължителни изследвания в архивите му позволяват да открие през вековете различните начини на изписване на името им (de Gaule, de Gaules, de Gaulle и пр.)¹¹.

Баща му, лейтенант от подвижната гвардия, сражавал се с прусаците, обсадили Париж, и ранен в боя около градчето Стен, се нарича „тъгуващ монархист". В техния дом 14 юли се смята за „ужасна дата, страхотна дата, жестока дата" (Анри дьо Гол) и „Марсилезата" никога не прониква у тях¹². В семейството се преплитат силната религиозност на майката с национализма на бащата, от когото бъдещият глава на „Свободна Франция" наследява вкуса към дисциплината и свободата, съзнанието за дълга към Родината и верността към нея. Възпитавани в строг морал и жертвоготовност, дъщерята и четиримата синове ще бъдат като баща си: носталгични монархисти, усърдни патриоти, хора на дълга¹³. Израснал в среда, в която монархическите възгледи са нещо естествено, не е чудно, че Дьо Гол избира армията като място за осъществяване на своите нравствени и политически виждания. В републиканска Франция именно армията и църквата са институциите, запазили консервативната си същност.

Дьо Гол учи в йезуитския колеж на улица „Вожирар" в Париж, основан от Братята на християнските училища на енорията „Свети Тома Аквински". По време на политическата криза през 1905 година, възникнала след приемането на закона за разделянето на църквата от държавата, според който се забранява на религиозните конгрегации да преподават в училищата, през 1907 г. се премества в Белгия в основания от парижките йезуити колеж „Светото сърце" в Антоанг. Това е първият му опит в изгнание. Следва лондонският.

Братът на бъдещия свещеник Пиер дьо Шарден Таян си спомня за своя съученик в колежа: „В учебните зали Шарл дьо Гол беше по принцип вглъбен и мълчалив..." При него е ставало дума за „по- универсални и по-високи идеи. Той ни превъзхождаше"¹⁴. Макар и доста отдалечено във времето, далеч дори от смъртта на Генерала (9 ноември 1970 г.), това свидетелство, „засечено" с други подобни, разкрива някои особености на характера и вижданията на Дьо Гол. Докато е в Белгия, от 14-та до 21-годишната му възраст, когато Франция е разделена на привърженици и противници на Драйфус, един човек ще окаже много силно влияние върху него - преподавателят му по история, йезуитът отец Огюст Бютен¹⁵.

След като завършва подготвителните класове в престижния частен колеж „Станислас" в Париж, през 1908 година е приет от първи път в Сен-Сир, но 119-ти от общо 221 души при 800 кандидати. Тъй като няма навършени 19 години, съгласно тогавашния правилник трябва първо да води в продължение на дванадесет месеца живот на редови войник. Избира 33. пехотен полк, разквартируван в Арас. Там е повишен в капрал, не повече. Неговият капитан обяснява: „Как искате да назнача за сержант момче, което се чувства на мястото си единствено като Конетабъл!" Някога Конетабълът е бил единственият господар на армиите след Бога и краля. В Сен-Сир съучениците му, сред които бъдещият маршал Алфонс Жуен, ще го нарекат „Великия Конетабъл". Някои от прякорите му ще бъдат не толкова доброжелателни - като „Двойния Метър" или „Аспержата", други са направо зли - като „Сирано", „Глупав-на-Ръст", „Големият Аспарагус" или „Бойният петел". Завършва блестящо на 13. място и по право може да избере всеки род войски, а тогава най-престижна е кавалерията. Той обаче предпочита пехотата, защото смята, че тя ще изнесе следващата война, и отново се връща в 33. полк. Новият му полковник ще бъде Филип Петен¹⁶.

Вижда се, че Шарл дьо Гол понася много обиди заради ръста си - 193 см, като за това време за днешния среден ръст - 170 см, се смятал за висок. Той е бил, или се е смятало, че е бил болен от синдрома на Марфан¹⁷. Другият повод за отправяните към него стрели е твърде високото му самочувствие и самомнителност. Третият - любовните му преживявания.

След избухването на Първата световна война за по-малко от две години той получава три ранявания. Първото - в коляното, е през август 1914 г., в Белгия. Другото - в Аргон, в ръката, през март 1915 г. И третото - пред Вердюн, в бедрото. По повод на последното злите езици на противниците му от крайната десница около 60-те години на ХХ век ще го обвинят, че е вдигнал бяло знаме, за да се прекрати огънят по време на кърваво сражение, в което германците са обхванали в клещи ротата му. Тези слухове обаче бързо са потушени. Когато печатът от шестдесетте отново ги подема, Дьо Гол ще се задоволи само да повдигне рамене - непроницаем, какъвто е според многобройните свидетелства за неговото поведение в бой¹⁸. На фронта се проявяват някои качества на личността му, които се превръщат в част от опората на митологията му. „Ако 33-ти полк беше блестящ пред Дуомон, той го дължи не на своя полковник, а на предвидливостта на капитана на 10. рота" (изпратена да прикрива най-опасния сектор на фронта при Вердюн; четиридесет години по-късно новобранци още са правили упражнения по разминиране на този участък), спомня си командирът на полка полковник Буд'Ор. По-късно добавя: „Аз бях вече голист през 1916 г."¹⁹ Ако последното „признание" може да бъде прието с твърде голяма резерва, то първата преценка на полковника отговаря на истината, като се вземе предвид описанието на обсадата на Вердюн от германските войски, командвани от кронпринца, и конкретно боя, в който е ранен капитанът на 10. рота. Изпаднал в безсъзнание от обилната кръвозагуба, след като бедрото му е пронизано с щик, той е пленен. Сметнат е за загинал на бойното поле и е споменат в заповед по армията, подписана от неговия полковник Филип Петен, според която му се присъжда орденът на почетния легион посмъртно. Заповед, която никога не е била нито променяна, нито отменена: „Капитан Дьо Гол, командващ рота, известен със своята висока интелектуална и морална стойност; тогава когато неговият батальон бе подложен на ужасна бомбардировка и враговете достигнаха ротата от всички страни, той вдигна хората си на жесток щурм и страховит бой тяло в тяло, единственото решение, което той прецени за възможно със своето чувство за войнска чест. Падна в мелето. Безподобен офицер от всяка гледна точка“²⁰.

Интерниран е в различни лагери в Германия и в Австрия и се завръща през 1919 година във Франция, където ще открие своя бивш полковник в Генералния щаб с маршалски жезъл. Шарл дьо Гол не може да се примири с мисълта да бъде пленен. Пише на сестра си: „Можеш да прецениш мъката ми да свърша така тази кампания!" Но той не е човек, който би приключил толкова бързо. Към „героичната" му биография се добавят и пет опита за бягство, кой от кой по-смели и по-изобретателни, в продължение на две години. Единият път изминава 200 км пеш, при втория - издълбава стъпала в шестметровата крепостна стена преди да се прехвърли от другата страна с въже, 3 0 метра надолу, още един път - като пързаля дългото си тяло в кош с мръсно бельо²¹.

Според негови съвременници той притежава неукротима „сила на волята", „остро чувство за реалност", „усещане за историята", „дарба за предвиждане". Всички тези качества в собствените му очи, а и в очите на околните издигат стойността му и му създават съответното самочувствие.

Военният свещеник на Четвърта бронирана дивизия, командвана от Дьо Гол, абат Буржон, също свидетелства за неговата „желязна воля" и за силното му въздействие върху подчинените²². Когато определя начина, по който той ръководи операциите и дава заповедите, абатът говори за „убедителната яснота" и за „операционното му пророчество"²³. Неговият дневник разкрива интересното преплитане на човешкото и „героичното" в личността на полковника. При една бомбардировка, когато военният свещеник иска да се скрие в избата на замъка, в който е разквартирувана частта им, или поне да застане под рамката на вратата, Дьо Гол толкова спокойно си пуши цигарата, че абата го досрамява да си покаже уплахата. „Той отгатна: „Какво, Вие имате вяра, а треперите..." (запис от 5 юни 1940 г.)²⁴. Има много случаи като този, в които бригадният генерал (произведен на 1 юни 1940 г.) не показва страх, въпреки че съществува реална опасност за живота му. Абатът описва бомбардировка, при която на няколко метра от тях пада бомба и не избухва. Дьо Гол не помръдва от мястото си (разбира се, той може да е сразен от страх, но не го показва - б. а.).

В боевете по време на Втората световна война с оскъдни средства, с неокомплектована дивизия, в която част от танковете нямат радиостанции и връзката помежду им трябва да се поддържа с флагове, при липса на артилерийска и авиационна подкрепа, той извършва смели атаки. Дори предните му танкове достигат на два километра от командния пункт на Хайнц Гудериан.

Бъдещият генерал Пол Юар си спомня за него, че е упражнявал независимо, изключително авторитарно и егоцентрично командване, основано на убеждението, че неговата преценка при всички обстоятелства е най-добрата, ако не и единствено възможната. Това го кара да се съмнява в сведения, неподхождащи обаче на представата, която вече има за неприятеля²⁵. Наложил своята „желязна воля" и въвел атмосфера на строга дисциплина и безпрекословно подчинение, Дьо Гол се утвърждава също с крайно внимание към личността и кариерата на всеки един от подчинените си в Четвърта бронирана дивизия, с прецизността, с авторитета и с възприетите „дистанции" - надменност, тайнственост, лаконизъм", пише Жан Лакутюр в първия том на една от най-пълните биографии на Генерала „Бунтовникът"²⁶. Както отбелязва авторът, напълно според портрета на водача, който той е скицирал в книгата си от 1932 г. „Острието на шпагата". На основата на поведението, отношенията с другите, написаното от него, може да се каже, че през периода до 1940 г. Дьо Гол постепенно си е изградил една представа за „вожда", който е необходим на Франция, и това не е само абстрактен идеал, а образ, който самият той следва и с който постепенно се слива.

Неговото самочувствие и чувството му за превъзходство имат обективна основа. Редките му качества са забелязани от бъдещия му противник, преди това покровител, командира на 33-ти полк, разквартируван в Арас, полковник Филип Петен: „...Изявява се още от началото като офицер с истинска стойност, който дава най-добри надежди за бъдещето" (1913 г., първи семестър); „много интелигентен, обича страстно професията си, достоен за всякакви похвали" (Арас, 1 октомври 1913 г.)²⁷. Преценките на Петен се покриват с данните от военното досие на Дьо Гол от главата „Детайлни наблюдения". Той е отбелязан като „офицер със забележителна храброст", „много горд и много смел", един офицер от „най-завършените", „превъзходен", „упорит работник". Определен е като „скромен", но и с „малко надменно държание" (втора година от стажа след едно пътуване на щаба за производство, полковник Моаран)²⁸. Може би неговата „скромност" е по-скоро характерната му мълчаливост, вглъбеност и неконтактност. А „малко надменното държание" е твърде меко казано. В него се отразява чувството за превъзходство, което обаче е резултат от оценките, които получава, и от сравнението с околните.

Стъпка по стъпка у Дьо Гол се оформя съзнанието за бъдещата му роля в историята на Франция. Докато е в плен, за него се чуват противоречиви оценки. Едни казват: „Безчовечен, горделив, с луда амбиция". Други, като другарят му от плен Рьоми Рур, си спомнят: „Ние всички виждахме в негово лице бъдещ голям военачалник, бъдещ майстор на военното изкуство, преподавател по стратегия и тактика, който ще накара хората да говорят за него"²⁹. Това „всички" малко смущава и навява съмнение за късно митологизиране. От друга страна, това, което казва Рур, се сбъдва. Факт е, че Дьо Гол изнася пред военнопленниците лекции по стратегия и тактика. Още тогава, в офицерския лагер „Инголщад" - форт IX, той развива тезите за офанзивата и за ролята на бронираните части.

„Малко офицери са на „ти" с Дьо Гол. Едни ще оценят по достойнство този офицер с превъзхождаща интелигентност, отворен към бъдещето, с безупречност, с любезност и с голяма чувствителност. Други ще го намерят надменен, изпълнен с превъзходство и с амбиция, лишен от човечност. До смъртта си едни ще казват: аз съм голист от 1916 г. А другите: аз съм антиголист от 1916 г.³⁰" Според мен подобни оценки са породени от доста по-късна митологизация. Основните понятия и постановки на голизма се избистрят по време на Втората световна война и след нея. Маската на студенина ще покрие чувствителността от очите на тези, които ще го намерят лишен от човечност. Наличието на всички останали качества е потвърдено от различни източници.

„Жив интелект, широка обща култура, находчив, точен поглед върху терена, решителен, трудолюбив" - такава е оценката след първата година във Висшето военно училище. „Много развита личност, високо самочувствие (...), висок успех във всички родове войски, интелигентен, възпитан и сериозен офицер, блестящ и находчив, много надарен, с много качества"³¹. За такава характеристика всеки военен би могъл само да мечтае. Това е още един етаж в изграждането на самочувствието му, още едно потвърждение и признание за неговите способности. Тя обаче едва ли е изненада за Дьо Гол. По-скоро е нещо очаквано за него, нещо, което му се полага. Издигането съответно на най-високите стъпала на военната йерархия (достъпни за един випускник на Висшето военно училище!) също трябва да му бъде осигурено. Но трудно може да бъде иначе, когато сред обкръжаващите го има такива, които мислят за него така, както капитан Шовен: „Що се отнася до интелигентността му, неговото превъзходство е почти толкова очевидно, както и културата му. Ако неговите очи са широко отворени навън, и то повече към вещите, отколкото към хората, изглежда, че той живее интересен вътрешен живот"³².

Когато на излизане от Военното училище получава неблагоприятна атестация от преподавателя си полковник Моаран, ръководител на катедрата по тактика, и е назначен не в Генералния щаб, където отиват обикновено най-добрите випускници, а само в щаба на Рейнската окупационна армия, в Майенс (1924 г.), Дьо Гол е разгневен. С безкрайна самоувереност той заявява: „Тези от Военното училище! Аз ще се върна в тази мръсна кутия само като комендант на училището! И ще видите как всичко ще се промени!"³³ Филип Петен, избран за кръстник на сина на бъдещия Генерал, дори ще се намеси, за да получи добра оценка на излизане училището, където ще го обвинят заради безочливите му забележки и заради държанието му като „крал в изгнание". Този млад офицер го привлича. Маршалът иска да му даде удовлетворение и организира прочитането на лекции пред потресените преподаватели. „Слушайте, драги, колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че тази работа с Дьо Гол е също толкова чудовищна, колкото една съдебна грешка (причина за тази атестация са острите му конфликти с полковник Моаран по време на следването по въпросите на тактиката - б. а.). Еранг (комендант на училището - б. а.), Вие ще организирате прочитането на цикъл лекции, които ще произнесе Дьо Гол. Неговото класиране е скандал. Искам да дам урок на някои от неговите преподаватели. Те ще разберат: Дьо Гол има право на компенсация. Аз също", заявява той през 1926 г.³⁴ Намесата на маршала за пореден път потвърждава близостта между двамата бъдещи противници. „Слушайте, господа, капитан Дьо Гол... Слушайте го внимателно, защото ще дойде ден, когато признателна Франция ще се обърне към него"³⁵.

Това е пророчество, изречено от неговия покровител, когото бъдещият Генерал ще обвини, че е довел до поражението на страната. ,,Компенсацията", която Дьо Гол - преподавал дотогава в продължение на четири години военна история в Сен-Сир, - получава от Петен, довежда до прикрепянето му към кабинета на маршала, тогава подпредседател на Висшия съвет на националната отбрана, фактически глава на френската армия от октомври 1925 г. до август 1927 г. и най-висш военен след смъртта на маршал Фош.

Един от участниците в първа серия на документалния филм за Генерала „Съдба и човешка воля" си спомня за случай от този период: „Бях изпратен в щаба на маршал Петен. В кабинета, в който работех, влезе млад капитан, доста мършав, с шлифер. Шлиферът висеше по тялото му. Това беше капитан Дьо Гол, тогава преподавател по история в „Сен-Сир" (получава майорски нашивки през 1927 г. - б. а.). Полковникът, при когото идваше, се обърна към мен и каза: „Стиснете му ръката и знайте, че сте поздравили един от бъдещите велики командващи на френската армия"³⁶. През 1927 г. той е назначен за командир на 19-и мотопехотен батальон, едно от избраните поделения. По традиция за командир на такава част се назначава офицер, който по-рано е служил в нея. Но този път е направено изключение. При обяснението на този факт генерал Матер, командващ френските пехотни войски, забелязва: „Аз назначих на това място бъдещия генералисимус"³⁷. Ако не бяха многобройните документи от времето на службата и следването, които не са „заразени" от митотворческо прехласване и дават съвсем обективни данни за Шарл дьо Гол, възможно е горецитираните „предсказания" за него да се възприемат или като заредени с ирония, или като повлияни от близостта му с Петен. Няма как „скромността" му да не е атакувана, при тези бляскави оценки на тази възраст (роден е на 22 ноември 1890 г.) и скромен чин, когато Европа е „наводнена" от герои с много по-голям боен опит и заслуги от неговите. Още за 1924 г. Жан Лакутюр пише: „Кой ще отрече, че Дьо Гол е амбициозен?... Той има не само определена идея за Франция, той има определена идея за ролята, която може да му е предопределена"³⁸.

Трудно може да се обясни цялостно Шарл дьо Гол, без да се разгледат отношенията му с Филип Петен. Това е сблъсък не само между две личности, и два характера, но и на две виждания за военната стратегия, за средствата, на които ще заложи Франция, за да спечели надвисналата война. От най-близки приятели те стават врагове. Отначало Дьо Гол изразява към Петен най-голямо уважение и доверие. Неслучайно в негова чест той нарича сина си Филип. Дължи му цялата си кариера. Първата им среща е през октомври 1912 г., в 33. полк в Арас. Полковник отскоро е Петен, тогава на 56 години. Младши-лейтенантът Дьо Гол излиза от Сен- Сир. Той избира полка, в който е бил през годината задължителна военна служба. На пръв поглед всичко разделя двамата мъже. Възрастта: 34 години са между тях. Бъдещето: Петен се готви за пенсия и си купува малка къща близо до Сент-Омер, докато Дьо Гол уверява в реч, която държи на 26 октомври 1908 г., че бъдещето му ще бъде голямо: „Защото то е омесено с нашите дела."³⁹ Корените: селски и скромни за този полковник републиканец, рационалист, изпълнен със здрав разум, ученик на доминиканците, но загубил вярата си; буржоазни и градски за аспиранта, литературен и романтичен, който чете Морас, Пеги и Барес и остава свързан с образованието, дадено му от йезуитите.

В действителност между Петен и Дьо Гол още от началото възниква силна симпатия. „...Въпреки различията, съществуват много общи точки. Армията, към която изповядват истински култ, в която те могат да служат на Франция и да се готвят за реванша.

Защо възниква чувството между тези двама честолюбиви до без край мъже: Петен, защото той жертва кариерата си заради неконвенционалните си идеи, в които непрекъснато обявява, че огънят убива и че офанзивата до край е глупост в съвременната война; Дьо Гол, защото той е алергичен към бъркотията, към нарядите, към рутината на казармения живот, които му струват от страна на другарите му прозвището „Конетабъла". Последната обща точка [...] e изкуството да съблазняват хубави жени."⁴⁰ Младият Дьо Гол със сигурност не е безчувствен към женския чар. Той през 1908 г. публикува под псевдонима Шарл дьо Люгал, новела, озаглавена „Залайна", името на една „млада дивачка" от Нова Каледония, с толкова пленителна и странна красота, че неговият герой от Колониалната армия не ѝ устоява⁴¹. Петен, хубав мъж, ерген, с бяла коса, почти блестяща, и сини очи с фаянсов оттенък, изпитва голямо удоволствие да повтаря: „Обичам най-много две неща: любовта и пехотата". Любовта, това е слабо казано. Доста арагонки могат да го потвърдят. Парижанки - също. Много се шушука след това, че полковникът, скачащ на влака за Париж при пръв случай, за да открие тези красавици, понякога се среща със своя млад лейтенант. И Франсоа Мориак ще подхвърли един ден на Жан Лакутюр, биограф на бъдещия президент на Републиката: „Жени, Дьо Гол? Същите, с които и Петен...!" Към което Лакутюр добавя, че академикът се опира „очевидно на сигурни източници"⁴².

След като обаче се жени за Ивон Вендру, дъщеря на бисквитиер, Шарл дьо Гол ще се превърне в модел за съпруг. „Уреден" брак, както казват на времето. Организиран е за офицера, декориран с ордена на Почетния легион и младата гражданка на Кале, която прекарва зимата в Париж. Среща, „напълно случайна", трябва да повярва тя - у общи приятели. Посещение на Есенния салон на Гран Пале, бал в „Сен-Сир", в хотел „Резервоар" във Версай, където капитанът, който е малко надарен за танго или оан-степ, предпочита разговора. Такъв, че 20-годишната Ивон заявява след три дни: „Ще бъде той или никой друг."⁴³ Класическо. И за двама им няма да има никого другиго.

В личен план двамата мъже дълбоко се уважават. Дьо Гол теоретизира мислите си („Към професионална армия", „Острието на шпагата") и всеки път в предговора благодари на маршала за неговите съвети и за помощта му. Някои предговори или глави дори са написани от Петен. Тогава защо идва скъсването? Много просто, когато тези двама мъже се скарват през 1936 г., когато „Острието на шпагата" излиза и Петен открива, че посвещението на негово име е по-късо и недостатъчно „пламенно". Тогава отношенията между тях се охлаждат чак до 1945 г.

Отношенията между двамата мъже се обтягат, когато през 1925 г. Петен натоварва своя подчинен служебно да подготви книга, в която да се изучи развитието на френската армия от епохата на Френската революция до 1918 г. и му дава всичките елементи. Тя е трябвало да се нарича „Войникът". В очите на маршала авторството безспорно му принадлежи, като Дьо Гол ще придаде форма на вложените в нея идеи за модернизация на армията. Последният обаче отказва да бъде писар и „черноработник", това изобщо не приляга нито на силната му личност, нито на нагласата му към самостоятелни действия. Той не може да се примири с ролята на безлично „протеже" и когато веригите ѝ стават твърде тежки, категорично ги отхвърля. Наскоро произведен в майорски чин, Дьо Гол научава, че един полковник е бил натоварен да прегледа книгата, която е написал за своя покровител. „В писмо на висок стил, надменен и същевременно уважителен, той иска неговата работа да бъде публично призната. И се осмелява да добави: „Ако целият свят знае колко струват действията и размишленията на маршал Петен, хиляди осведомени познават неговото отвращение от писането." Това предизвиква гняв от страна на заинтересования, който заплашва да го прати в отпуск или на разположение с „действие с обратна сила". Той не е по-любезен."⁴⁴

За Дьо Гол, който влага много от себе си, това е негова собствена книга, която трябва да има предговор от Петен. Оттук се ражда нова - „Франция и нейната армия", която ще излезе на бял свят едва през 1938 г. Майорът изразява претенции за авторство, което ядосва Маршала. Накрая отстъпва, като настоява да се включи негов предговор. Книгата излиза, но с предговор от Дьо Гол, което предизвиква големи протести от страна на Петен. Ето какво пише той на директора на Института за политически изследвания през същата година по повод на този случай: „Познавам добре полковник Дьо Гол. Той е амбициозен и човек, лишен от всякакво възпитание. Аз широко вдъхнових последната му книга. Той я написа, без да се консултира с мен и се ограничи да ми я изпрати по пощата до поискване."⁴⁵

Полковникът, който командва 33. брониран полк в Мец, пристига в Париж, за да даде обяснение, като се изразява с доста неласкави слова по отношение на бившия си началник. Дори заявява, че „Маршалът е твърде остарял и е изгубил педалите"⁴⁶. Г-жа Петен казва на писателя Арон, че предполага, че агресивността на Дьо Гол към нейния съпруг датира от момента, в който той му е бил подчинен в Арас. Младши лейтенантът, току-що излязъл от училището, е бил размирник и кавгаджия. Неговият полковник тогава е решил да го „дресира" и след провинение не се е поколебал да го сложи в карцер. Г-жа Петен също казвала, че през 1933 г., когато веднъж е бил у тях на гости, Маршалът не е пропуснал, на шега, да му го припомни. Тя предполагаше, че враждебността, която изпитва към съпруга ѝ, е била мотивирана от тази рана върху самолюбието му"⁴⁷. Това обяснение макар и да не може да изчерпи дълбокия конфликт между двамата бъдещи претенденти за водачи на френската нация, придава един допълнителен щрих към личността на Дьо Гол.

След дълго размишление Дьо Гол излага в книгата „Към професионална армия" (Berger-Levrault, 1934) система на военната организация на Франция, напълно различна от тази на маршал Петен. За него новата армия трябва да бъде професионална, изцяло моторизирана, с танкове и картечници, да се придвижва лесно. Пехотата следва танковете, а самолетите я прикриват. В тази книга той проповядва да бъдат събрани моторизираните машини в бронирани дивизии, вместо да бъдат разпръсквани по пехотните корпуси. Пледира за настъпателна стратегия, като острието на копието ще бъдат бронираните корпуси, опрени върху авиацията⁴⁸. Тези елитни корпуси трябва естествено да бъдат основани от професионални войници, а не от наборници. Тези идеи черпят корените си в докладите на генерал Етиен (1917)⁴⁹ и някои други английски и германски пионери като Фулър и генерал фон Зеект (1929). Той наистина не е първият теоретик и практик на танковата война, както бързат да го определят някои негови ранни почитатели, защото сам сочи авторите, от които е черпил идеи по въпросите на използването на танковете.

Но тези виждания са оспорени от маршал Петен, който изразява дефанзивните теории в Генералния щаб по това време. Висшите военни в своето смазващо мнозинство привилегироват разделеното използване на тези съединения. Никой не вярва в стратегията на Дьо Гол и всички го смятат за налудничав чешит. Петен остава верен на своята традиция. Настъпление не бива да се започва, докато отбраната не изтощи напълно противника. Страната, според него, е защитена от линията „Мажино": френската армия остава армия на всички французи. Не трябва да се въвлича в авантюри. Маршал Петен винаги е признавал превъзхождащите качества на полковник Дьо Гол, но не е харесвал нито неговата амбиция, нито политическите му познанства. Обвинява го, че се бори пред определени ръководни фактори да защити и наложи своите военни виждания. Самият маршал е уважаван и отляво и отдясно.

На съвестта на Филип Петен тежи отговорността за незавидното състояние на въоръжението във Франция в навечерието на войната. Той изповядва масивното използване на танкове, но ги вижда само като поддръжка за пехотата, което довежда до разпиляването на бронираните сили между различни и неравностойни типове, разпръснати в механизираната кавалерия (като SOMUA S-35) и пехотната поддръжка (най-вече с танкове Рено-35 и английските B1 bis). Съвременните пушки и автоматични оръжия не се произвеждат в резултат на консервативните виждания на Петен, с едно-единствено изключение - леката автоматична пушка Mle 1924. Прототипите на съвременните карабини навлизат едва през 1936, но много малко от тези MAS-36 достигат до войските през 1940 г. Отличното френско полуавтоматично оръжие от прототип MAS 1938-40 никога не достига до етап на производство. Така пехотата на страната ще се изправи срещу неприятеля със старо въоръжение от 1918 г. Когато през 1938 г. Петен става министър на войната, той фактически ще наблюдава военната авиация и флота. Въздушните сили през 1939 г. ще влязат в световния конфликт без дори и един прототип на бомбардировач, годен да достигне Берлин и да се върне. Усилията за създаване на изтребители ще бъдат разпръснати между няколко фирми: „Девоатин", „Моран-Солние" и „Марсел Блош", всяка от които има свой модел⁵⁰.

Една седмица преди призива от 18 юни 1940 г. Генералът и Маршалът се разделят завинаги. Вече всичко ги разделя. Последната им среща е на 11 юни 1940 г. в Шато дю Мюже в Бретон, на изток от Бриар, където се намира главната квартира. Там се подготвя съвещание на Висшия междусъюзнически съвет, за да се обобщи военното и политическото положение. Предната вечер правителството е напуснало Париж, Италия е обявила война на Франция, германските сили са окупирали Руан и са пред вратите на Реймс. Навсякъде отстъплението на фронта се ускорява. Очаква се идването на министър-председателя Уинстън Чърчил и на английските генерали. Там са френското правителство начело с Пол Рейно, Петен, станал на 18 май 1940 г. заместник-председател на Съвета, ген. Вейган, „главнокомандващ всички оперативни театри" от 16 юни. Пристига ген. Дьо Гол, назначен на 25 май за заместник държавен секретар по Националната отбрана и войната. Той проклина всеобщото пораженчество. В галерията на замъка си пресича пътя с Петен, когото не е виждал от лятото на 1938 г.: „Вие сте генерал! Не Ви поздравявам, какво струват чиновете по време на поражение?" - „А самият Вие, господин маршал, именно при отстъплението от 1914 г. получихте първите си звезди. Няколко дни след това беше Марна. - Никакво отношение!" Дьо Гол, който разказва тази сцена в своите „Военни мемоари", уточнява: „По тази точка той имаше право".

Сред многобройните качества на Дьо Гол са обаянието и силата на въздействие върху другите. Ето какво казва през 1934 г. бъдещият предпоследен министър-председател на Третата република Пол Рейно, тогава депутат в Националното събрание: „Аз бях съблазнен от идеите на един майор [...], чиито темперамент и смелост на концепциите го бяха въвлекли в конфликт с немалко хора. Никой не е бил по-малко конформист... Майор Дьо Гол ми изпрати своите работи... Той се срещна с мен и започна да ме убеждава с необикновена изразителна сила и с този вътрешен пламък, който гореше у него, че идеите за организация на въоръжената нация, които досега съм защитавал, са вече недостатъчни. Трябва, според него, да добавим и нещо друго: развитието на моторизираните машини, тяхната мощ на действие и пробив..."⁵¹

Резултат от техните контакти е законопроектът на Рейно за създаване на специална танкова армия, внесен от него през 1936 г., чиято аргументация и отговори на евентуалните атаки на противниците му и преди всичко на военния министър Едуар Даладие, подкрепени със сравнителни данни за германските и френските танкови части, са изложени в писмото на темпераментния майор от 16 юли 1936 г. Въпреки пламенната си защита Рейно не успява да го прокара в парламента. Той се натъква на отпор в Камарата на депутатите, в частност от страна на Леон Блюм, който намира идеите на Дьо Гол за опасни. Социалистическият водач отхвърля принципа на професионалната армия, в който вижда заплаха за демокрацията.

Що се отнася до въздействието върху другите, то се появява особено ярко в отношенията на Дьо Гол с офицерите и с войниците от Четвърта бронирана дивизия и най-вече при заминаването му за Париж от фронта на 6 юни 1940 г., когато ще влезе в правителството на Рейно. Раздялата е описана така: „Това продължи две минути в застрашителна тишина. Всички знаехме какво губим със заминаването му. Без командир от неговата класа войниците, дори и най-добрите, са загубени."⁵² Особено ценен е такъв командир, който атакува дори при такива тежки обстоятелства, при отказ на водачите на страната да воюват. Тази обстановка прави още по- голяма силата на въздействие върху подчинените и раздялата с него - още по-тежка.

„Аз уважавах яснотата на нашите взаимоотношения, смелостта му, способите му за командване... През краткия, но вълнуващ период аз получих от него уроци... , които никога няма да забравя... За да си такъв водач, трябва много да си работил, много да си размишлявал, да познаваш великолепно военния занаят", пише капитан Нако⁵³. Поредното свидетелство за личното обаяние и за силата на внушение, което бъдещият Генерал упражнява върху околните. Уроците, великолепното познаване на занаята, всичко това се врязва в паметта на подчинените му. Разбира се, неговото обаяние далеч не действа безотказно. Достатъчно е да се спомене пълният провал на всичките му опити да прокара своята военна доктрина за създаване на професионална армия и за оформяне на самостоятелни танкови съединения или неуспехът му да наложи който и да било от вариантите за продължаване на войната, които подкрепя. В случая с Четвърта бронирана дивизия трябва да се имат предвид както обективните обстоятелства, които предразполагат офицерите и войниците да се „отворят" към него, така и съвсем съзнателно избраната линия на поведение да се слее с образа, който е очертал за себе си - този на самотния водач, призван да спаси нацията.

Дьо Гол е убеден, че има предопределена роля. Според генерал Лор, бивш началник щаб на маршал Петен, той „ще има големи заслуги, защото има „мая" за водач"⁵⁴. Бъдещият герой се обрича на самота, изолация, поддържа дистанция от околните. Много често е сам. „Сам, когато яде, сам, когато пие кафе, сам, когато се разхожда около командния пункт, също сам, когато инспектира бойните линии...

Защо сте винаги сам, господин полковник? С Вас е много приятно да се срещне човек и да си поприказва." „Какво ще си кажем, господин свещеник?

...Не се говори в операционна зала, нито на мостика, господин свещеник. И това, което бих искал да кажа като командир, за да включа хората и танковете в разгара на сражението, е, че препоръчвам тишината за размишление. Самотата, тишината, размишленията, Вие го знаете по-добре от мен, какво щеше да бъде, какво би могло да направи словото, дори словото на Господа, ако не бяха те... Всички, които са направили нещо трайно и достойно, са били самотни и тихи хора" (откъс от дневника на абат Буржон)⁵⁵.

Наистина, за да достигне до другите, словото трябва да бъде чуто или прочетено, а за това е необходима тишина. Освен това то трябва да бъде осмислено. Въздействието му е още по-голямо, ако е отправено от авторитет, защото вече е създадено очакване, че ще бъде чуто нещо значимо. От векове съществуват средства, чрез които ефектът се увеличава изкуствено. Самотата и наложената тишина дават необходимата дистанция. Те подчертават различието между водача и масата. В резултат на съзнателното уединение той става недостъпен за нея, около него се създава един пояс празнина, така че да изпъкне по-релефно и словото му да бъде по-ярко (стига да има какво да каже!). Тишината и мълчанието потискат околните и героят не може да се загуби сред суетата им.

Според философа Семьон Франк „повечето от нас играят в една или друга област на живота определена „роля", като се стараят да я изпълнят добре и да заслужат овациите на зрителите; ние така се вживяваме в тази роля, че продължаваме да я изпълняваме и без зрители, за самите себе си, и може би дори умираме със заучените реплики на уста"⁵⁶.

Смисълът на ролята на Дьо Гол през целия му живот е бил поемането на отговорности към Франция, неслучайно за него се казва, че е отговорен към бъдещето, че има усет към него, „който се съпровожда с презрение към тези, които живеят с настоящето"⁵⁷. За да бъде убедителен, той следва правила, изложени в „Острието на шпагата" (1932), формулирани в негови по-късни изказвания.

Според него хитростта не е недостойна за един ръководител. Тя трябва да бъде използвана, за да се накарат хората да повярват, че си там, където не си, че искаш това, което не искаш („Острието на шпагата"). Не може да се каже, че на бъдещия герой му липсва това качество - нещо повече: с увеличаване на опита то все повече се засилва. Темата за тайнствеността особено много вълнува Дьо Гол. Характерно е противопоставянето „водач и другите", което е възлово в неговата мисъл още от младите му години. „Необходимо е в замислите, маниерите и проявите на ума да има нещо неразбираемо за другите, нещо, което интригува, вълнува, държи в напрежение" („Острието на шпагата"). Без тайнственост не може да се поддържа престижът на една личност, защото това, което е добре познато, не предразполага към преклонение, пише за абстрактния водач Дьо Гол. Но нека чуем отзива на английския историк и журналист Алекзандър Верт за цитираната книга, може би ще приемем неговото становище: „Очеркът „Острието на шпагата" ясно разкрива огромната ерудиция на Дьо Гол, неговия рядък класически литературен стил и висок ум. Но този очерк отразява и твърдото съзнание за собственото му превъзходство и непоколебимата му вяра, че е човек, пратен от съдбата". Ако се изредят само дотук цитираните характеристики за него, защото той има и други качества, които ще бъдат споменати по-долу, може да се приеме мнението на Верт: ако не за 1932 г., то във всички случаи за 1940 г., пред нас е завършен съвременен митологичен герой, който живее със съзнанието за спасителната мисия, която му предстои да изпълни, и единствено той е в състояние да го стори, защото провидението го е посочило. Като за всеки актьор от висока класа, и за него словото е „най-острото оръжие". Ето защо той твърди, че никога не говори напразно⁵⁸. Дьо Гол знае как да наточва още повече острието на словото, да го кара да прониква по-дълбоко в съзнанието на другите.

Описаните дотук качества, поведение, отношение към хората, начин на мислене оставят впечатлението, че бъдещият герой е лишен от човечност. Ето как описва той човешкото у „своя" водач в „Острието на шпагата": „...Намирайки се на разстояние от другите, вождът се лишава от възможността да бъде в непринудени отношения с хората, отказва се дори от сладостната дружба... Удовлетвореността, вътрешният мир, радостта, т.е. всичко, което съответства на понятието щастие, е изключено за вожда..." Освен това голяма част от мнозинството не харесва условията, които той поставя за осъществяване на своите усилия: сдържаност, характер, величие. За да ги постигне, той трябва да бъде блестящ актьор, невъзмутим и сигурен преди всичко в себе си. Не може да допусне през маската да избие нещастие или страх.

Редица документи и устни свидетелства сочат, че под външния образ, очертан по-горе, се крие съвсем друг човек - дълбоко чувствителен, изпитал болката и нещастието, за когото човечността не е поредната поза, а едно от определящите качества. При Дьо Гол тя се изразява особено ярко в отношението към дъщеря му Ан, родена на 1 януари 1928 г., която е болна от монголизъм⁵⁹. Ето какво си спомня Филип дьо Гол: „...Никога не повериха сестра ми на грижите на чужд човек. Отгледаха я сами. Баща ми, за когото казват, че е студен и резервиран човек, много я обичаше и беше един от малкото хора, които можеха да изтръгнат от нея усмивка."⁶⁰ Любимата играчка на дъщеря му е неговата офицерска шапка. Трудно е да се повярва, че това е Божие създание, казват близки на семейството. „Желая здраве на всички. Това е най-важното нещо за нас. Ние ще изоставим всичко, което се нарича амбиция, състояние и т.н., ако от това може да се подобри здравето на нашата малка Ан", пише Ивон дьо Гол до съпругата на капитан Малрезон (по-късно генерал) през януари 1929 г., една година след раждането на дъщеря им⁶¹.

За да бъде с нея, Дьо Гол ще прекратява важни срещи. За да я види повторно за миг, за да я полюлее, той ще прави продължителни нощни пътувания в хода на маневрите на полка му. За нея той ще наеме г-ца Потел, която ще ги следва до Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз. За нея той ще измисли една песничка, която ще ѝ доставя радост. С мисълта за нея Шарл и Ивон дьо Гол купуват на кредит един имот, където през 1948 година ще се открие Фондацията „Ан дьо Гол". 1948 e годината на нейната смърт. Тогава баща ѝ ще каже: „Сега вече тя е като всички други."⁶² С един свой лекар споделя: „Без Ан какво бих направил от това, което съм направил досега... Тя ме накара да разбера толкова неща. Даде ми толкова смелост."⁶³

Шарл дьо Гол е внимателен и търпелив баща, загрижен за съдбата на децата си, дори през мрачните дни на „Свободна Франция". Именно за тях той купува през 1934 г. сграда, датираща от времето на Империята. Това е „Боасьори" - мястото, където в годините на властването си ще се оттегля и ще намира почивка, и където на 9 ноември 1970 г. душата му ще намери вечен покой. Взимането на решение за покупка представлява трудност за семейството: сумата от 50 000 франка не е по възможностите на новия полковник (той на всеки две години си позволява цивилен костюм и съпругата му къта сумите).

За да прикрие мъката си, Дьо Гол изгражда непроницаема черупка за пред другите. Трудно може да се предположи, че под повърхността се крие разсипан от страдание човек. Той не може да допусне да се яви пред подчинените си и да покаже слабост. Така на психологическа основа се развива склонността му към създаване на образи, заложена у него в самия му характер. Освен личната съдба, „християнството е другият фактор, който прави Дьо Гол човечен", пише Леон Ноел⁶⁴. След всичко, което е изпитал, той трудно би могъл да бъде „жесток и безчовечен".

Едно от главните препятствия в живота на Дьо Гол е линията „Мажино", „оградила" стабилно съзнанието на френския политически и военен елит, както и на цялото общество от всякакви нови идеи за промени във военната концепция. През 1934 г. в книгата си „Към професионална армия" той предлага „незабавно да се пристъпи към създаване на маневрена ударна армия, в състава на която да влизат отбрани механизирани и бронетанкови части и която да действа наред със съединенията, комплектовани на основата на мобилизацията"⁶⁵. Аргументацията му в полза на изграждане на такава армия на професионална основа се опира не само на теоретични постановки, не само на възможностите, които биха открили подобни съединения при евентуална война или заради развитието им в Германия („Панцер-дивизионен" или танкови дивизии), но и на познаването на съвременното състояние на френската и германската армия.

В писмо от 8 октомври 1934 г. до генерал Буд'Ор от Генералния секретариат на Висшия съвет на националната отбрана Дьо Гол обобщава резултатите от неотдавнашните маневри в Мурмлон. Според него те са показали по крещящ начин, че резервните дивизии ще бъдат неспособни да понесат изпитанията на огъня и умората по време на война поради липса на тренировки и „дресировка". Дивизиите, наречени действащи, не са стрували повече⁶⁶. В този документ се съдържа прозрение за това, което ще се случи през май-юни 1940 г.

Ако не е първият, то поне е един от първите, които искат да осъществят операции с подвижни съединения. Командирът получава по този повод едно много точно прозвище - „полковник Мотор". На маневрите през 1938 г. прави демонстрация с макети на танкове върху автомобили с неговия 507-ми полк. Командващият корпуса генерал Жиро остро се опълчва срещу опита му да извърши самостоятелна атака със свой танков батальон и казва, че докато той е жив, Дьо Гол „няма да успее да натрапи тук тези свои теории"⁶⁷. Реакцията на френските военни относно събитията в Полша след 1 септември 1939 г. е: „Франция не е Полша". Те не виждат приноса на германското военно командване: първо, в самостоятелното използване на танкови съединения, и второ, на двойката танкове - самолети. Не е ли твърде висока за бъдещия герой линията „Мажино"?!

Именно в „Боасьори" семейството на Дьо Гол е изненадано на 1 септември 1939 г. от войната. Полковникът е назначен за командващ на танковете на 5-а армия в Елзас: това не е голямата бронирана част, за която е мечтаел. По-скоро конгломерат от разпръснати батальони. Лош знак: той започва отново да пуши. Не си прави никакви илюзии. На кмета на тяхната община Андре Демарсон, който ще подпише договор за вода с него през януари 1940 г., и разбира се го пита, той отговаря намръщено: „Може да се удържи за един момент, но за да се върви напред, не сме готови!"⁶⁸ Това трудно може да стане при тържеството на изцяло отбранителните виждания, царуващи във френските политически и военни кръгове. Дьо Гол се е прочул много повече сред противника: неговата книга „Към професионална армия" е позната както на Хитлер и Гудериан, така и на редовите германски офицери, един от които, пленен от частта на Дьо Гол, когато разбира от кого е пленен, възкликва: „О, геният на танковете!" Екземпляр от книгата на Дьо Гол е открит от френските войски в Берхтесгаден. Германците громят съюзническите сили и нахлуват през май-юни 1940 г. по начини, предвидени и описани от Шарл дьо Гол. Структурата на техните бронирани дивизии малко се отличава от тази на частите, обрисувани в „Към професионална армия". Когато най-сетне бъдещият генерал е натоварен със създаване на танков корпус, вече е твърде късно.

След като се запознава с неговия меморандум от 26 януари 1940 г. „За нарастването на ролята на механизираните сили", главнокомандващият на съюзническите сили генерал Гамлен прави извода, че „Дьо Гол е опасен човек"⁶⁹.

Не той, а тези, които оглавяват политиката и армията, са опасни хора. Напълно е прав бъдещият герой, като казва пред офицери, сред които и Рьоне Капитен: „Нашата стратегия ще ни доведе до същото поражение, което понесоха поляците... Нямаме какво да противопоставим на тези бронирани дивизии на Хитлер, които се увеличават... Нямаме вече съюзници от Изток... Франция е ивица от брега на континента, ние рискуваме да бъдем изхвърлени в морето..." По-нататък казва, че германските танкове няма да преминат Ла Манш, че британският флот ще изиграе решаваща роля; че американците и руснаците ще влязат във войната, защото германо-съветският пакт, той го повтаря, той го подчертава, е само временен. На въпроса защо смята така, Дьо Гол отговаря: „Чел съм „Майн Кампф"⁷⁰.

Вижда се, че той е наясно както с процесите в собствената си страна, така и в световен мащаб. Още за Мюнхенската конференция от 1938 г. неговото мнение е, че е „непоправимо поражение". Предвидил катастрофата в битката за Франция още в началото на 1940 г., бъдещият победител непрекъснато повтаря, че трябва да се подготви нова със средствата и методите на неприятеля, която да разруши това, което ще постигне в предходната. Тези свои идеи той развива пред английска парламентарна делегация, пред министър-председателя Пол Рейно, в меморандум до най-видните политици и военни, общо 80 души. Вижда се, че Дьо Гол не се възприема като обикновен полковник, а като личност, чиито възгледи трябва да бъдат възприети от елита за спасяването на страната. И той прави всичко, което е по силите му, за да ги „предостави" на управляващите. Убеден в правилността на своите военностратегически схващания, той ги разпространява и сред своя кръг.

Дьо Гол е убеден, че не бива да се спира войната. А германските танкови клинове проникват дълбоко в територията на Белгия, Холандия и Люксембург и на 13 май 1940 г. пресичат френската граница. В обстановката на нарастващ хаос и паника е почти невъзможно да бъде срещнат човек с „невъзмутимата и непроницаема външност" като неговата, както се изразява британският министър-председател Уинстън Чърчил в своите „Мемоари". Неслучайно при вида му той си мисли: „Ето го Конетабълът на Франция" (за времето до 18 юни 1940 г.)⁷¹.

Генерал Дьо Гол пише на 1 юни 1940 г. на Пол Рейно и на 5 с. мес. на главнокомандуващия генерал Вейган, като за пореден път излага вижданията си за формиране на бронирани съединения:

„1. Като истинска гвардия (той очевидно прави алюзия с тази на Наполеон - б. а.) бронираните дивизии трябва да бъдат поставени на разположение на един главнокомандващ (вместо предвидените четири той предлага да се формират три пълни дивизии поради загубите, които да бъдат групирани в брониран корпус - френският чук в следващата битка - б. а.) [...]

4. Без никаква скромност, но със съзнанието, че съм способен за това, предлагам себе си за командващ този корпус."⁷²

На 3 юни в меморандум до Пол Рейно той пише следното: „Господин министър-председателю, ние сме на ръба на пропастта и Вие носите Франция на гърба си. Аз Ви моля да имате предвид следното:

1. Нашето поражение произтича от прилагането от неприятеля на нашите концепции и от отказа на нашето командване да приложи същите концепции.

2. След този ужасен урок Вие, който единствен ме следвахте, Вие сте начело отчасти, защото ме следвахте и всички го знаят.

3. Но заставайки веднъж начело, Вие ни изоставихте на някогашните хора. Аз не отричам нито тяхната слава, нито техните някогашни достойнства, но твърдя, че тези хора на миналото, ако бъдат оставени, ще загубят и тази нова война.

4. Тези хора на миналото ни пречат, защото знаят, че съм прав и притежавам динамизма, за да им натисна спирачката. Поради това те правят всичко възможно днес, като и вчера, и с най-добри намерения, за да ми закрият достъпа до постове, на които мога да действам с Вас.

5. Страната чувства, че ни е необходимо спешно обновление. Тя би поздравила с надежда идването на един нов човек, на човека на новата война [...].

7. Да дойда при Вас като неотговорен? Шеф на кабинета? Шеф на бюро за проучвания? Не! Аз имам намерение да действам с Вас и сам за себе си...

8. Ако отказвате да ме вземете за заместник държавен секретар, направете ме командващ не на една от четирите бронирани дивизии, а на брониран корпус, групиращ всички тези елементи. Без да скромнича, но въз основа на бойния си опит от 20 дни мога да кажа, че съм единственият, способен да командва този корпус, който ще бъде нашето най-голямо богатство. Изобретявайки го, аз претендирам да го ръководя.“⁷³

В тези документи много ясно се открояват контурите на личността на Шарл дьо Гол. Причина за поражението е неприемането на неговите концепции, приемането им е условие за спасението на страната; необходимо е спешно обновление и човек, който да го осъществи, като се пребори най-напред с водачите от миналата война, налагащи своите схващания и върху френската отбрана, производство на въоръжения и военни концепции и в следващата. Той трябва да подкрепи новите лидери като Рейно, които са повели нацията в битката за Франция. Дьо Гол е човекът на новата война, единственият, който може да командва танковия корпус - надеждата за победа. Той е надеждата на страната. И се отнася с характерното за него чувство за отговорност и със съзнанието, че е единственият, който може да се справи с тази задача, „без да скромничи". Тук ярко се открояват контурите на първия мит от неговата митология - Спасител, който той развива до края си. Очертава се вътрешната му логика: никой друг не е в състояние да се справи, да поеме тежките отговорности - ето защо е нужен той, за да поеме нещата в свои ръце в името на Франция.

Качествата на Дьо Гол са „организирани" около авторитарността, проявена по време на военната му кариера и при командването на IV бронирана дивизия, егоцентризма, около неговото високо самочувствие и чувството му за превъзходство над другите. Съзнанието, че е над околните получава както от детството, така и от многобройните оценки, които му вещаят бляскаво бъдеще. Здрава опора за това е и способността му да се самоусъвършенства непрекъснато и да си дава сметка за постигнатото, в сравнение с останалите. Така се заражда диспозицията „водачът и мнозинството", залегнала твърде рано и доста здраво в неговите възгледи и начин на мислене. „Етнолозите ни учат, че няма шаманизъм без известна постановка, няма магьосник, който да не е също така актьор"⁷⁴. В очерка на Дьо Гол „Острието на шпагата" с други думи е изречена същата мисъл. Може да се каже, че той е великолепен актьор, защото трябва да се справя с ролята си, когато невинаги е възможно да се осигурят необходимите „дистанции" и когато публиката дори не се интересува от неговото изпълнение или пък го смята за „опасно" и вредно за интересите на страната. За бъдещия Спасител ролята не е средство за изтръгване на овации, за „гъделичкане" на дребнаво самолюбие. Тя го улеснява в изпълнението на дълга пред Франция, който сам е поел, или пък, както е убеден, съдбата му е отредила. Така мотивът за „избраника" става водещ в съзнанието му и по-късно се превръща в един от митовете в неговия образен свят.

Константин Симонов озаглавява книга втора на популярната си трилогия „Живи и мъртви" - „Хората не се раждат войници". Може да се каже, че и героите се раждат хора. И че въпреки героичната маска и роля, те остават хора. Поне някои като Шарл дьо Гол...

Линията „Мажино", смятана за „непробиваема", е обходена. От най-северната ѝ точка до морето има непокрити 150 км. Ардените, наричани „непроходими", са преминати. Френската отбрана, определена в първия ден на германската операция срещу Холандия, Белгия и Франция - 10 май 1940 г., като „абсолютно непробиваема"⁷⁵, е съсипана от танковите клинове на ген. Хайнц Гудериан. Вярата на френското главно командване, че авиацията няма да играе решаваща роля в новата война, е зачеркната от воя на сирените на „щуките", които хвърлят в ужас съюзническата пехота и бягащото цивилно население. Комбинираното равнопоставено участие на сухопътни и въздушни сили прави германските удари неотразими. „Франция не е Полша." Така реагират френските военни на предупрежденията за новостите, които въвежда в стратегията и тактиката бъдещият противник срещу страната, с чиято защита са се „нагърбили" съюзниците. Точно от полския си опит се възползва Хитлер в кампанията си на Запад. Съюзническото командване, оплетено в стари схеми и представи от Великата война, така и не успява да разбере стратегическите замисли на врага, поддава се на негови уловки, на подхвърлени от шпионажа му фалшиви сведения за посоката на главния му удар, и хвърля елитните си части в неправилна посока. Това прави възможно пробива на фронта и тяхното обкръжаване. Зле организираният тил, лошото и остаряло въоръжение, затрудненото придвижване на войските, чието движение е спирано от колони бежанци, преследвани от германските самолети, правят френската отбрана твърде тежка задача.

Всички предложени варианти за съпротива са отхвърлени. Френските политици и висши военни, които поддържат продължаването на войната, не могат да осигурят нито средства, нито съюзници за него. Основната грижа на британския министър-председател Уинстън Чърчил, който смята битката за Франция за изгубена, е да спаси останалите части от своя експедиционен корпус, да не допусне ликвидирането на Кралските въздушни сили, които са единствената сила, способна да гарантира отбраната на Острова, и да избегне предаването на могъщата модерна френска флота в германски ръце.

Малкото победи на френското оръжие са свързани с името на младия бригаден генерал с временно назначение Шарл дьо Гол. „На 15 май 1940 г. бронираният корпус на Гудериан и 1-ви танков корпус достигат едновременно Монткорне, на 70 км от Седан. Може да се предположи, че германското върховно командване няма да се задоволи с едно обикновено предмостие през река Мьоз. Обаче ген. Фон Клайст даде заповед да се спре."⁷⁶ Френските „контраатаки изобщо не ни застрашиха... Гудериан си свърши работата и аз чух да се говори за тях едва на другия ден."⁷⁷ Ключовите фигури в политическия живот и в армията са убедени, че безнадеждната съпротива трябва да бъде прекратена. Дори личности като министър-председателя Пол Рейно - един от най-активните поддръжници на тезата за продължаване на войната, подал оставка, защото в правителството неговата позиция е загубила мнозинството - в действителност още след първите германски удари е убеден, че трябва да се иска примирие, защото Франция е бита.

Страната търпи най-голямото поражение в своята история. През май-юни 1940 г. армията ѝ е разпокъсана и негодна да продължи борбата, значителна част от нея е в плен. Обществото е разделено по въпроса за продължаване на войната. При тези обстоятелства за министър-председател на 16 юни е назначен „победителят от Вердюн" маршал Петен, за когото се смята, че е изразител на мнозинството от французите - на тяхното желание да се прекратят военните действия и на надеждите им за спасение. На 17 юни той се обръща към германската страна с искане за примирие. На следващия ден на вълните на Би Би Си Шарл дьо Гол се обръща с призив към своя народ да не слага оръжие.

 

¹„Каква е вашата представа за Дьо Гол?“ Музей и мемориал „Historial Charles de Gaulle“, открит в Дома на Инвалидите в Музея на армията, в Париж, на 22 февруари 2008 г. в памет на генерал Дьо Гол и по повод петдесетгодишнината от V-тата република. В тази връзка се задава въпросът „Каква е Вашата представа за човека от 18 юни?“ От отговорите личи, че макар и по-малко, оценките за този голям държавник, които са „по-скоро отрицателни“ – на брой 20, и тези, които са „нито положителни, нито отрицателни“, – 17 съвсем не отсъстват. Останалите 121 са определени като „по-скоро положителни“. Представени са най-различни мнения, които не се подчиняват на принципа: „За мъртвия или добро или нищо“. От пълното обожествяване се стига до „Разпни го!“ Част от отговорилите имат широка обща култура и исторически познания, които не се опират само на учебниците. Личната история на други се е преплела по определен начин в периоди, когато Дьо Гол е бил начело или на „Свободна Франция“, или на държавата. L’Intern@ute. Histoire. 2008, internaute.com.
²Пак там.
³Симеонов, Боян. Генералът на Франция. – Трудово дело, 11 декември 1990 г.
⁴Пак там.
⁵Съдба и човешка воля. Шарл дьо Гол. Ч. І. Срещата.
⁶Cit. par: Robеrtson, Arthur Calendin. La doctrine de Général de Gaulle. Paris, 1959, p. 18.
⁷Le monde en guerre. 23.07.2010. Le forum de la deuxième guerre mondiale, www.39-45.org.
⁸Съдба и човешка воля, Ч. І.
⁹Цит. по: Митев, В. Човекът – епоха. – В: Паралели, 1990, 45–46.
¹⁰Encyclopedia of World Biography. Copyright 2010 The Gale Group, Inc. Your Dictionary.com.
¹¹Godard, Didier. Les ancêtres du général de Gaulle en Bourgogne, 4 juillet 2010 Charles de Gaulle. Paris celebrity by W. D. Blog, 20esiecle.suite101.fr.
¹²Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit. Paris, 1971, р. 16–17.
¹³Акос, Пиер, д-р Пиер Рентчик. Болните, които ни управляват. София, 1993, с. 101.
¹⁴Съдба и човешка воля. Ч. І.
¹⁵Дьо Лоне, Жак. Психика и секс на знаменити съвременници. София, 1992, с. 182.
¹⁶Le monde en guerre.www.39-45.org.
¹⁷Смъртта на Дьо Гол, дължаща се на аневризъм на аортата, навежда някои медици на мисълта, че генералът е страдал от синдрома на Марфан (вид гигантизъм), наследствено заболяване от групата на наследствените колагенни заболявания на съединителната тъкан. Синдромът е описан от френския лекар Антолен Марфан. Характерни за него са твърде високият ръст, много дългите горни и долни крайници, нарушения в зрението, смущения в жлезите с вътрешна секреция и аневризъм на аортата. Смята се, че бележити личности като фараон Аменхотеп ІV Ехнатон, Юлий Цезар, президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн, Сергей Рахманинов, кралица Мери Шотландска, цигуларят Николо Паганини, също са били болни от него. Marfan syndrome, archive.salon.com.
¹⁸Le monde en guerre. www.39-45.org.
¹⁹Schumann, Maurice. Un certain 18 Juin. Paris, 1980.
²⁰De Gaulle (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.
²¹Le monde en guerre, www. 39-45.org.
²²Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 72.
²³Malraux, André. Les chênes qu’on abat. T. II (De Gaulle – Malraux – leur dernière rencontre). Paris, 1971, p. 139.
²⁴Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 75–76.
²⁵Cit. par: Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I, Paris, 1984, p. 317–18.
²⁶Lacouture, Jean. Op. cit., p. 309.
²⁷Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 51.
²⁸Ibid, p. 73.
²⁹Cit. par: Ibid, p. 28.
³⁰Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État. T. II, Paris, 1971, p. 72.
³¹Cit. par: Ibid, p. 78.
³²Ibid, p. 96.
³³Ibid, p. 101.
³⁴Ibid.
³⁵Цит. по: Симеонов, Боян. Шарл дьо Гол, Генералът на Франция...
³⁶Съдба и човешка воля. Ч. І.
³⁷Молчанов, Николай. Генерал Дьо Гол. София, 1985, с. 73.
³⁸Lacouture, Jean. Op. cit., p. 124.
³⁹Valloire, Fréderic. Pétain et De Gaulle – le grand duel. Valeurs Actuelles. 22.02.2008. Géostrategique.net.
⁴⁰Ibid Roussel, Éric. Charles de Gaulle (Gallimard).
⁴¹Le monde en guerre. 23.07.2010. Le forum de la deuxième guerre mondiale. www.39-45.org.
⁴²Ibid.
⁴³Ibid.
⁴⁴Ibid.
⁴⁵Pétain à propos de de Gaulle. 25. 09. 2009. www.gringoire.com.
⁴⁶Faure, Pétrus. Un procès inique. Paris, 2006. clamartcity.blogs.com.
^47Ibid.
⁴⁸Що се отнася до авиацията, в оригиналното издание на „Към професионална армия“ от 1934 г. тя не е спомената. Изречението, описващо използването ѝ като прикритие, ще бъде добавено в изданието в Алжир от 1944 г. (с. 168), след успешното ѝ използване от страна на германците срещу Франция.
⁴⁹Лекция от 15 август 1920 г. в Консерваторията на изкуствата и занаятите, повторена многократно. В нея се описва използването на танковете и техниката на моторизирания пробив.
⁵⁰Bio.true story.
⁵¹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 215–216.
⁵²Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État. T. 2, p. 75–76.
⁵³Ibid, p. 76.
⁵⁴Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 41.
⁵⁵Ibid, p. 70–71.
⁵⁶Франк, Семьон. Крахът на кумирите. С., 1994.
⁵⁷Aron, Robert. Charles de Gaulle. Paris, 1964, p. 64.
⁵⁸Недев, Ю. Спомени за Дьо Гол от Париж и София. – В: Демокрация, 3 декември 1990 г.
⁵⁹Болест на Даун – вродено заболяване, предизвикващо забавяне на развитието, умствено изоставане и характерни морфологични изменения, сред които специфичен фациес („дръпнати очи“).
⁶⁰Съдба и човешка воля. Ч. І.
⁶¹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 184.
⁶²Le monde en guerre, www. 39-45.org.
⁶³Lacouture, Jean. Op. cit., р. 189.
⁶⁴Noël, Leon. Comprendre De Gaulle, Paris, 1972.
⁶⁵Де Голль, Шарль, Военные мемуары. Т.1. Призыв. Москва, 1959, с. 34–35.
⁶⁶De Gaulle, Charles. Lettres, notes et carnets. Juin 1940 – juillet 1941. Paris, 1981, p. 416–418.
⁶⁷Цит. по: Антюхина-Московченко, Вера. Шарль де Голль. – В: Новая и новейшая история, 1971, 4, с. 68.
⁶⁸Le monde en guerre, www.39-45.org.
⁶⁹Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 68.
⁷⁰Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 296.
⁷¹Ibid, p. 334.
⁷²Ibid, p. 319–320.
⁷³Ibid.
⁷⁴Girardet, Raoûl. Mythes et mythologies politiques. Paris, 1987, p. 72.
⁷⁵Цит. по: Дневникът на граф Чано. Политически дневник 1939–1943. С., 1992, 211–212. Мнение на ген. Убналду Соду, заместник-началник на генералния щаб на италианската армия от 1937 до 1941 г.; държавен подсекретар на войната от септември 1939 г. до декември 1940 г.; главнокомандващ войските в Албания в 1940 г.; подал оставката си, след като не успял да отблъсне гръцкото нахлуване в Албания.
⁷⁶Gert Bucheit. Hitler der feldherr, traduit en français sous le titre „Hitler, chef de guerre“. Ed Arthaud. De Gaulle, (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.
⁷⁷Interview du maréchal Von Kleist, dans l’ouvrage de Liddell Hart Les généraux allemands parlent, ed Stock De Gaulle (Charles) jusqu’en 1940. Mythes et réalités.