Първа глава

 

НЕЖЕЛАНИЯТ СЪЮЗНИК

 

50 хиляди камбани от цяла Франция отговарят на траурния звън на църковната камбана в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз, когато на 12 ноември 1970 г. погребват Дьо Гол, починал три дни по-рано. На въпрос: „Лично за Вас, кой момент от кариерата на генерала Ви изглежда най-забележителен?" в Парижкия регион се получават следните отговори:

„- Призивът от 18 юни - 27%.
- Ролята му във Втората световна война - 22%. (Докато е в Лондон — Съпротивата.)
- Освобождението на Франция, влизането му в Париж - 9%.
- Неотговорили - 6%.

От останалите 36%:

- Връщането му на власт през 1958 г.
- 11%. (Създаването на Петата република, уреждането на алжирския проблем)"¹.

Френският институт за обществено мнение (ИФОП)² в това свое изследване от тази дата ще се обърне към парижани с въпрос: „Като мислите за генерал Дьо Гол, коя е думата, която Ви идва на първо място в съзнанието. Един от всеки двама ще отговори: „Велик човек". „Той спаси Франция" и „призивът от 18 юни" ще дойдат по-нататък. „Много, много малко са враждебните оценки, най-малко са без мнение! Винаги в неговата личност остава нещо, което не може да бъде атакувано, дори от най-твърдите му противници! Три четвърти или почти три четвърти от парижаните добре си дават сметка и са съгласни да кажат, че всички французи най-малко веднъж в живота си са били голисти."³ Невъзможно е да се обхване личност с подобни дела, с подобни митове и способности за самомитологизиране. На въпрос към сънародниците на великия покойник: „Лично за Вас кой момент от кариерата на генерал Дьо Гол Ви се струва най-забележителен?" - 58% от отговорите засягат „най-героичния" период от живота му - между призива от 18 юни 1940 г. и влизането в освободен Париж на 26 август 1944 г. Най-много - 27% от жителите на френската столица смятат, че „върхово" постижение в цялата кариера на Генерала е призивът от 18 юни след искането за примирие от предния ден от страна на маршал Петен.

Застанал начело на движението „Свободна Франция", 49-годишният бригаден генерал в разцвета на своите сили, се превръща в символ на френската Съпротива, стъпка по стъпка става неин единствен водач, с признанието на Великите сили. Той твърдо вярва, че има мисия в историята на страната си - да я спаси и обедини във войната, от която тя да излезе като една от Великите сили-победителки с решаващ глас при определяне на съдбата на света. На 26 август 1944 г. триумфално влиза в Париж.

Един от най-близките хора на Генерала Андре Малро казва: „Великият човек - това е среща между велик характер и велико събитие." Това определение твърде добре приляга на Дьо Гол⁴.

Пътят към величието и признанието е дълъг и трънлив. На Великия Шарл тепърва му предстои да изкачи доста стръмни и хлъзгави стъпала. Макар да е убеден в правилността на своята линия, нерядко е съпровождан с присмех, съмнение, отрицание. Принуден да слуша изказвания от рода на това - „да, може да има нещо в това, което казва, но ако се приложи на практика, Франция ще загуби войната."

Според данни от първото социологическо проучване на създадения през тридесетте години на ХХ век ИФОП 56% от парижаните, по равен брой от двата пола, са присъствали на срещата с Генерала. В действителност много малко са го видели, а тези, които не са, се утешават с филма за Освобождението, харесван от повече от 8 на всеки 10 души⁵.

Тези цифри сочат значимостта на призива от 18 юни в очите на съвременния французин или във всички случаи поставят въпроса как от никому неизвестния Спасител Дьо Гол се превръща в триумфатора от 26 август 1944 г.

Ако се приеме, че митът е съотношение между истината и нейната имитация, то „18 юни" е класически пример за мит, в който имитацията представлява доста по-голямата част. Шарл дьо Гол има слаба, дори нищожна популярност, откъдето и малобройни привърженици; силна зависимост от съюзника - Уинстън Чърчил, който прави възможно създаването на образния му свят; значителна доза деструктивен заряд поради стремежа да се уязви Петен. На този ден генералът се „легализира" като герой и затова се търси знакът на съдбата. Трябва миналото, което носи товара на поражението, да се отдели от настоящето и бъдещето, което ще донесе победата на нацията, оглавявана от него. Ето защо търсенето на разграничителната дата между „преди" и „сега" е обяснимо. 18 юни е „ден първи". И както в Стария завет, в началото е словото. В изначалния мрак след сътворението Бог изрича: „Да бъде светлина."⁶ Според голисткото представяне на историята генералът застава пред микрофона и се обръща с призива си за продължаване на борбата към потъналите в тъмата на поражението французи. Неговите думи трябва да им звучат като Божиите: „Да бъде светлина", и да имат същото въздействие - „И биде светлина", да им донесат озарението за верния път. Разбира се, митология не се създава за един ден. Прав е Жан Лакутюр, авторът на най-пълната и най-всеобхватната му биография, постигнала много задълбочено разбиране на своя „обект", като пише: „Каквото и да казва, Шарл дьо Гол на 18 юни 1940 г. не е приключил с живот, воден... в рамките на една солидна Франция и на една неделима армия... тъй като животът му е протекъл извън рамките на рутината и дори извън регламентираната практика в една страна, чиято крехкост той не престава да разкрива, в лоното на една разделена армия. [...] Именно това е неговият живот."⁷ Дори самата му линия на поведение е да се държи като „белязан от съдбата", като „човек на Провидението". Кой е Шарл дьо Гол на 18 юни 1940 г.? Кой стои зад него? Бивш заместник-държавен секретар по Националната отбрана и войната, с мисия за осъществяване на връзките между Франция и Великобритания, чийто планове за продължаване на борбата са отхвърлени не само поради съпротивата на повечето висши военни и политици, а и заради практическата им неизпълнимост. За Чърчил след юнските им срещи генералът остава като Конетабълът на Франция, Човекът на съдбата. Затова не е случайно, че на 17 юни с английски самолет, осигурен от ръководителя на „Интелиджънс сървис" за Франция генерал-майор сър Едуард Спиърс, Дьо Гол се отправя за Лондон, след като се убеждава в „предателството" на правителството на маршала.

„Аз, самотен и лишен от всичко, се чувствах в положението на човек, застанал на брега на океана, който трябва да преплува."⁸ Именно това определение от първия том на своите „Военни мемоари" оставя за официалната история или за нейната голистка интерпретация Конетабълът. В духа на това тълкуване той трябва да е „повече от всеки друг човек чувствителен към честта на Франция" - оттам и неговата омраза към тези, които са я умъртвили, като се отказват от задълженията от 28 март (1940 г. - съюзен договор между Франция и Великобритания, според който двете страни не могат да сключват сепаративно примирие или мир - б. а.)⁹. Дьо Гол „пропуска" настроенията срещу себе си дори сред първите голисти: „Вашият пример! Вие говорите за Вашите удобства! Вие можахте да отведете семейството си в Англия; моето е в окупирана Франция"; „Кой ще плати нашите оставки, нашите пенсии."¹⁰ Колкото до семейството му, той не успява да изведе майка си Жан дьо Гол. След смъртта ѝ на 16 юни 1940 г. в Пемпон, Ил-е-Вилен, генералът получава снимка на покрития ѝ с цветя гроб и се утешава с това, че е поддържан от съгражданите ѝ. Едва ли може да се говори за някакви „удобства", според горните твърдения, при положение, че животът на главата на „Свободна Франция" наистина е подложен непрекъснато на опасност. При една от африканските му обиколки оцелява при самолетна катастрофа, да не говорим за стрелбата по него до Нотр-Дам в деня на триумфа.

Противно на твърденията за комфорта, в който живее Дьо Гол, неслучайно през първата година на изгнанието си е наричан Шарл Безземни¹¹. Принуден е да компенсира липсата на собствен апартамент с взет под наем в центъра на Лондон. Ще добавя, че имението му в „Боасьори" е разграбено от германците. „Потънало е в развалини. Без врати, без прозорци, без мебели. Главата на семейството събира жена си и децата си: какво да се прави? Да се възстанови, казват те. Добавят едно условие: за него да докарат едно бюро. Именно близо до това бюро, пред малката масичка за игра, той ще се свлече в понеделник, 9 ноември 1970 г., когато идва краят: „Ох, боли ме там, гърба". Скъсване на аневризма. Кома. Няколко минути. И край"¹². Но това ще бъде друга история, повече от всякога замесена с тази на Франция: историята на политик, на глава на правителство, на патрон на Народното френско обединение, на президент на Републиката.

На 19 юни 1940 г. има добра вест за Шарл дьо Гол: съпругата му Ивон се обажда по телефона от малкото пристанище Фламут, за да извести, че заедно с децата е успяла да прекоси Ла Манш на малък бретански риболовен траулер. Тогава Генералът се обръща към редките си другари: „Жена ми и децата ми пристигат като подкрепление."¹³ Много тъжно потвърждение за малобройността на привържениците му.

Още от самото начало във Виши е започнато съдебно преследване. На 22 юни по решение на военния министър ген. Вейган производството на Дьо Гол в чин бригаден генерал с временно назначение е анулирано. Едва ли е съвпадение, че на тази дата Петен сключва примирие с Хитлер. Ден по-късно с декрет, подписан от президента Льобран, той е пенсиониран служебно като дисциплинарна мярка. На 30 юни Вейган нарежда генералът да бъде затворен в ареста Сен-Мишел в Тулуза. Едва ли някой е очаквал, че това ще го накара да се подчини. След четири дни военният съд на 17. регион осъжда полковник Дьо Гол на четири години затвор и 100 франка глоба за неподчинение. На 3 август друг военен съд - на 11. регион в Клермон Феран - го осъжда задочно на смърт, на лишаване от военен чин и на конфискация на движимото и недвижимото имущество. Институирана е съкратена процедура за „бившия полковник" и неговите привърженици. Решението е мотивирано с предателство, дезертиране в чужбина по време на война на територия на държава във война и в обсада. Основната причина е нападението срещу Дакар. Тази присъда е анулирана от съда в Риом на 11 януари 1945 г.

По това време Филип Петен възкликва: „Сърцето ми е с генерал Дьо Гол. Той е добър французин. Има много неприятности с англичаните. Ако имах тази възможност, щях да замина с него."¹⁴ В този дух е и заповедта да не бъде лишен от националност. Маршалът коментира смъртната присъда срещу Дьо Гол в тесен кръг: „Проста рутинна мярка. Така трябва да се спре дисидентското движение. Дисциплината я изисква."¹⁵ Той отменя нейното изпълнение и я оставя само „по принцип".

Докато е във Виши, Петен ще разкаже на ген. Еранг, привилегирован член на кабинета му: „Аз спасих живота на Дьо Гол. От Лондон дойде специален пратеник да ме предупреди, чрез посредничеството на един от министрите ми, по поръчение на една от най-видните личности във Великобритания, която казала: „Дьо Гол ми досажда. Той се взема за Жана д'Арк. Добре! Ние ще го изгорим. Няма нужда от клада, както през 1431 г. Достатъчно е да посочим на правителството във Виши деня и часа на следващия полет за Близкия изток и маршрута на полета." Аз отговорих на пратеника: „Не съм получавал Вашето съобщение и не искам да правя нищо против честта. Англичаните да се оправят с Дьо Гол."¹⁶

Маршалът не предприема против генерала нищо, което би накърнило честта му. Факт е, че и последният, когато след Освобождението Петен е изправен пред Върховния съд на Републиката през 1945 г., възприема препоръката на съда за замяна на смъртната му присъда с доживотен затвор поради възрастта. Заедно с политическия мотив - да не става убиец на победителя от Вердюн от 1916 г. - присъства и моралният.

Опитът на бъдещия глава на Съпротивата да привлече на своя страна влиятелните фигури в колониите остават без резултат. Той се обръща с телеграми към: генерал-губернатора на Индокитай генерал Катру, главния резидент в Мароко и главнокомандуващ в Северна Африка генерал Ногес, главния резидент в Тунис Пейрутон, върховния комисар в Сирия и Ливан Пюо, главнокомандващия войските в източната част на Средиземно море генерал Мителхаузер и главнокомандващия войските в Сомалия генерал Льожантийом. Предлага им да влязат в Съвет по отбраната на задморските владения. Без Катру и Льожантийом всички останали приемат примирието и изпълняват заповедите на режима във Виши. Към Дьо Гол не се присъединяват личности с тежест пред общественото мнение като Жан Моне, Рьоне Мейер, Андре Мороа, Анри дьо Керилис, намиращи се във Великобритания.

През юни 1940 г. бившият министър-председател Пол Рейно се отказва от авантюрата правителство в изгнание в Лондон. Бившият министър на колониите и на външните работи Жорж Мандел предпочита да опита шанса си в Мароко. Ден след призива Мороа отхвърля предложението на генерала да стане говорител на „Свободна Франция". Той обаче отказва и заминава за Съединените щати. Така Дьо Гол е оставен сам-самичък. Сред политиците, които се присъединяват към него мнозина имат минало, свързано с крайната десница, като Филип Барес, син на Морис Барес, както и капитан Дьоваврен („Паси"), капитан Фурко („Барбес"), Морис Дюкло („Сен-Жак"), до един сериозно подозирани, че са кагулари. „Всички те го убеждават, че Третата република е мъртва и че не тя трябва да бъде възстановявана. Нужно е той, генерал Дьо Гол, да поеме по-широка роля от тази на един военен; тази на творец на нов режим, по-авторитарен, освободен от влиянието на партиите и парламентаристите."¹⁷ Като се вземе предвид нагласата на Дьо Гол лично да управлява делата си, едва ли той би приел да бъде нечия маша, да му бъде внушавано какво трябва да направи в такъв ключов момент, какъвто е поражението на Франция. Що се отнася до партиите, той не им е „поклонник". Известно е, че презрително нарича партийните страсти „малките огънчета под малките тенджерки"¹⁸. Неслучайно, когато е министър-председател на Временното правителство, на 20 януари 1946 г. подава за пръв път в политическата си кариера оставка, защото не желае да бъде окован в техните пранги.

Въпреки опитите Дьо Гол да се представи като родоначалник на Съпротивата с „посланието" от 18 юни 1940 г., има редица други призиви за продължаване на борбата преди неговия. Пейруон дори използва думата „съпротива", като прокламира, че Империята се вдига по пътя на съпротивата. Генерал Ногес предупреждава правителството в Бордо (негово седалище преди Виши - б. м.) или да дойде да продължи борбата в Северна Африка, или да не ѝ пречи. Пюо, главнокомандващ войските в Сирия, генерал-губернаторът на Френска Североизточна Африка Коние, комисарят на република Камерун Брюно и Пиер Каран, говорител на ветераните в Мароко, в писмо до Ногес се изказват в същия смисъл. Разбира се, както тези факти не могат да бъдат отречени, така не може да се отрече и че след подписването на примирието управителите на Африка свалят оръжие и именно Дьо Гол продължава борбата. Но за да има истинска история, трябва да се каже цялата истина. Другото е политика, която може да деформира съзнанието на цели поколения.

„На въпросите кой е Дьо Гол и кой го подкрепя в началото, най-точно отговаря самият той в първия том на „Военни мемоари": „Аз отначало нищо не представлявах. Не разполагах с никаква, дори и минимална сила, и не ме поддържаше нито една организация. Във Франция - никой, който да може да гарантира за мен, и не се ползвах с никаква известност в страната. Зад граница - никакво доверие и оправдание на моята дейност... Хората, които през цялото време на трагичните събития се смущаваха от моята непримиримост, не искаха да разберат, че за мен, стремящ се да преодолея всички безмислени, противоречиви влияния, и най-малката отстъпка би довела до крушение на плановете ми. С други думи, колкото и ограничен в средствата и самотен да бях, именно вследствие на това трябваше да оглавя движението и вече да не изпускам властта от свои ръце.¹⁹

Логиката на Дьо Гол е ясна: тъй като е напълно независим от личности и организации, той е човекът, който трябва да оглави борбата. Ръководейки се от тази постановка, той става все по-агресивен в търсенето на средства, съюзници и привърженици, и в атаките си срещу Петен и Виши.

Ако за днешния французин призивът от 18 юни има твърде важно значение, то от най-различни източници от времето на произнасянето му може да се установи, че непосредственото му въздействие е нищожно. Той понякога е препечатван изцяло, но най-често в няколко реда в доста голям брой всекидневници в зоната, недостигната още от германската армия на 19 юни. Сред тях са „Льо Пти Провансал", „Марсей-Матен", „Льо Пти Марсейе", „Льо Прогре дьо Лион". Вижда се, че те все са от бъдещата „свободна зона". Анри Амуру по този повод пише, че „никой днес не си спомня да го е чел, но доста голям брой заявяват, че са го чули (подч. от А. Амуру)"²⁰. Всъщност, чули са изказване по радиото на Дьо Гол от 21 май 1940 г., което носи повечето теми на призива от 18 юни и е разпространено от около 5 милиона радиоприемници, налични във Франция към тази дата. Освен това друго е да си чул гласа на генерала, когато той за пръв път се е обърнал към французите и е издигнал лозунга, който се е оказал пророчески. Така ти си станал, макар и за миг, част от сила, извела нацията до победата. Ето защо възможно е голям брой от тези, които твърдят, че са чули на 18 юни 1940 г. Дьо Гол, да искат да се представят за малка частица от историята. Всеки човек иска да бъде съпричастен, или поне да се представи за съпричастен, към някое голямо дело. Всеки иска да изглежда по-голям, отколкото е. Пример за това са революционерите и дисидентите „след" революциите.

В изследването „Антуражът" и Дьо Гол" обаче се дава съвсем друга картина: призивът практически изобщо не е бил чут в момента на произнасянето му, с изключение на „...Елизабет дьо Мирибел и на Жофроа дьо Курсел, които са се намирали в Лондон по това време" (извод, основаващ се на отговори на въпроси, отправени към първите сътрудници на генерала)²¹. Подобно е положението с обикновеното френско население. Тези, които са го чули, са го чули по случайност, и ако има запознати с посланието на Спасителя, това се дължи на вестниците.

Посочените проценти на одобрение и на неодобрение на дейността на Генерала през Втората световна война в изследването от 1970 г. „Дьо Гол и французите" и по-специално цифрите, отразяващи отношението към призива от 18 юни, са резултат от доста по-късна пропаганда, а не на прякото му въздействие, затова не бива да се преувеличава значимостта му. Не трябва да се преувеличава със задна дата стойността на Дьо Гол в очите на тогавашните французи, поне до провала на маршал Петен. Въпреки че не могат да се представят изведени въз основа на научни изследвания цифри - първото социологическо изследване във Франция е проведено на 26 август 1944 г., - редица съвременници и повечето днешни автори смятат, че до ноември 1942 г., когато маршалът дава заповед за съпротива срещу операция „Торч" („Факел"), вместо, както очакват повечето хора, да я подкрепи, деветдесет, дори в южната зона до деветдесет и пет процента от французите, го приемат за единствен Спасител.

Призивът от 18 юни не само няма пряко въздействие върху общественото мнение. Той не е подкрепен с материални средства. Генералът на три пъти повтаря в него, че Франция не е сама, тя може да се съюзи с Британската империя, която държи моретата и продължава борбата. Към юни 1940 г. Великобритания разполага с: 54 противотанкови оръдия; 2300 картечници; 52 бронирани коли; 385 леки танка; 72 средни танка; 83 тежки танка; 420 леки оръдия; 163 тежки оръдия.
Към силите ѝ се присъединяват 14 хил. поляци, 4 хил. чехи, 1000 холандци, 500 белгийци и 2000 французи²². Самолетите, от които най-много се нуждаят французите, са: 446 съвременни изтребителя и 491 годни за бойно ползване бомбардировача, от които само 376 са окомплектовани с екипажи²³. По заповед на Чърчил са изтеглени и 80-те изтребители от френския фронт. За сметка на това 400-те германски летци, свалени в сраженията, които Франция не предава на Англия, отново се завръщат в редовете на противниковата авиация. Вижда се, Великобритания не може да оправдае надеждите на Дьо Гол, защото ѝ предстои да решава проблемите на собствената си отбрана.

Твърдейки, че Франция не е сама, генералът уверява, че тя може да използва безгранично огромната индустрия на САЩ. Но американският президент „отписва" страната на юг от Ла Манш и няма никакво намерение да ѝ помага, освен с молитви.

Когато сочи в призива си, че Франция има огромна Империя, Дьо Гол все още не знае, че почти всички обявили се против примирието нейни глави ще го признаят заедно с правителството, което го е поискало. Тепърва предстои след редица неуспехи присъединяването на голяма част от владенията към генерала.

Лейтенантът от запаса Анри Лауст, натоварен с цензурата на печата в Алеп, по повод призива да се продължи войната в Империята казва, че му звучи „твърде романтично", „че този Дьо Гол може да има право, но той вижда нещата от Лондон"²⁴. Тук е изказано съмнение, на което е подложен всеки водач, който е вън от родната земя. То ще бъде изразено и от страна на ръководителите на организациите в метрополията, когато започне обединението на Съпротивата около него.

Един от близките му съратници и съидейници Андре Малро, следвал го до края на жизнения му път, пише много по-късно: „През 1940 г. генералът се сроди с мита чрез невидимостта, вездесъщността, дори с името си."  Но през юни 1940 г. все още не са дошли нито вездесъщността, нито името; тогава има само невидимост. Без собствени сили, без надежда скоро да получи подкрепа от англичани и американци, които смята за свои съюзници, Дьо Гол на първо време трябва да се задоволи с нападки срещу Петен и Виши. Но за юни 1940 г. характеристиката от неиздадения „Военен дневник" на Марсел Деа, публикуван от Жан-Реймон Турну в „Кралството на Ото", ще бъде напълно точна: „Дьо Гол: английското радио ни върти един призив на Дьо Гол без въздействие и тежест... Дьо Гол може колкото си иска да ни отправя призиви за вдигане на оръжие и за неподчинение (28 юни 1940 г.)."²⁶ Определенията „вездесъщност" и „прочуто име" по това време ще са валидни за маршал Петен.

В началото Конетабълът контактува не особено успешно с Обединеното кралство. Спиърс през 1963 г. ще трябва да напише, че британският министър-председател не показва никакъв ентусиазъм, като научава, че той е пристигнал от Франция²⁷. Още повече, че в момента грижата на правителството му е да не допусне предаването на флотата на неговия съюзник в германски ръце. „За голяма част от колегите му (на Чърчил - б. а.) и преди всичко на тези от Форийн офис Франция е държава, съюзник на Обединеното кралство, снабдена с правителство, чиято законност не може да бъде поставена под съмнение. Докато има средства то да бъде убедено да пази британските интереси и сигурност, важно е да не се отхвърля в противниковия лагер. И от само себе си се разбира, че едно изказване на вълните на Би Би Си на този военен Дьо Гол може да бъде прието само зле от Бордо. Дали е мъдро да се поеме този допълнителен риск"²⁸. На съвещание на Военния кабинет, в 12 часа и 30 минути на 18 юни, на което се обсъжда бъдещето на Франция, министърът на информацията Алфред Дъф Купър казва, „че Дьо Гол му е съобщил текста на обръщение, което желае да разпространи, казвайки на Франция, че не е победена, и приканвайки всички френски войници да се присъединят към него". След това изказване Военният кабинет заявява, че „текстът не предизвиква никакви възражения, но тъй като Дьо Гол е „персона нон грата" в очите на сегашното френско правителство, Би Би Си не трябва да му се предоставя на разположение, докато е възможно френското правителство да действа по начин, подходящ на интересите на Съюза" (заключение номер 11 от заседанието, цитирано от Морис Шуман)²⁹. Вижда се, че генералът трябва да преодолее доста препятствия, докато стане „Човекът от 18 юни". Той често отрича да е съобщавал на министъра на информацията текста на първия си призив. Почти всички свидетели го опровергават. Сред тях е и бъдещият говорител на „Свободна Франция" Шуман с посочения документ.

Естествено е желанието на Дьо Гол да омаловажи ролята на Великобритания в осъществяването на първото му послание. Но именно навременната и решителна намеса на сър Едуард Спиърс прави възможно влизането на 18 юни 1940 г. във френската история. Джон Колвил, началник на частния секретариат на Чърчил, пише в дневника си: „Генерал Спиърс влиза в кабинета ми. Иска да се срещне с Уинстън. Казва ми, че кабинетът е решил да попречи на Дьо Гол да говори по Би Би Си; министрите се тревожат да не разсърдят преждевременно сегашното френско правителство. Обратно, Спиърс иска да покаже колко голяма е нуждата сега да се даде възможност на Дьо Гол да говори. Става дума да се спасят, докато още има възможност, голям брой самолети, които в момента са в Бордо. Уинстън даде съгласието си, но при условие, че другите членове на Военния кабинет са на същото мнение (с други думи, ако си променят мнението). Спиърс с огорчено лице и кипяща кръв започна обиколката си. 16 ч. и 39 мин."³⁰. В резултат на нови консултации се взима решение да се даде на генерала възможност да говори още същата вечер след новините в 18 часа.

Ролята на Уинстън Чърчил може да бъде оприличена на „ракетата-носител", защото на тази дата Дьо Гол все още не разполага със средства за изграждане на митологията си и Радио Лондон е първото, което му предоставя някаква възможност за изява.

Данни за убедеността на генерала, че е човекът, който може да спаси страната, има от деня, преди да произнесе призива. На 17-и вечерта той казва на Жан Моне, който го посреща в Лондон: „Повече няма какво да се прави във Франция. Сега ние ще работим тук." И на г-жа Моне, която го пита каква мисия изпълнява: „Аз не съм с мисия, госпожо. Аз съм тук, за да спася Франция."³¹ Взаимоотношенията на Генерала с британското правителство са трудни още след кацането му в Англия. След поражението на Франция то се е „пренастройва" на вълна Петен и търси възможност да запази съюза си с него. Пол Рейно разчита, че предложението за примирие ще бъде отхвърлено от германската страна и тогава борбата ще бъде продължена в Северна Африка. В този смисъл са думите на Жорж Мандел, който казва на Дьо Гол: „Кой знае дали най-накрая няма да успеем да отведем правителството в Алжир? Генерале, на Вас Ви предстои изпълнението на големи задачи! Не мислете за нищо друго, освен за това, което трябва да се направи за Франция..."³² Според Лоран и Жанте именно заради това Дьо Гол в първия си призив се ограничава с постановките на Пол Рейно: продължаване на войната, „предпазва се да поведе след себе си всички французи, „където и да са", и се задоволява да посрещне тези, които са на британска земя"³³. Бившият министър-председател, разчитайки на провала на примирието, не отчита обаче твърде голямата популярност на маршала и податливостта на общественото мнение към неговия вариант за спасение на Франция, както и склонността на Германия да приеме предложението.

Самият текст на призива се е превърнал в мит. Запазен е ръкописът му. На полето на втора страница има бележка на „Човека от 18 юни": „Автентичният текст на моя призив от 18 юни. Ш(арл) дьо Гол"³⁴. В резултат на сливането на възванията му от 18 юни и 14 юли 1940 г. се получава по-късна версия на това от 18 юни. Началото е поставено на първа страница на брой № 1 на Официалния бюлетин на „Свободните френски сили" от 15 август 1940 г., където те са разположени едно до друго. Значителна е разликата в нюансите: в първия текст генералът само „кани", а във втория вече „свиква" французите да се присъединят към него. В „посланието на Спасителя" Дьо Гол не произнася думите: „Франция загуби една битка, но Франция не е загубила войната". Те се появяват във втория текст под заглавието „Към всички французи". Също така на 18 юни не е казал: „Случайни управници можаха да капитулират, отдавайки се на паниката, забравяйки честта, излагайки страната на поробване". Тогава не е произнесъл и думите: „Ето защо аз призовавам всички французи, където и да се намират, да се присъединят към мен в действието, саможертвата, в надеждата..." (думи от афиша от 14 юли)³⁵. Тези добавки са от манифест от З август 1940 г. Те хвърлят съвсем друга светлина върху образа на Дьо Гол, който е трябвало да бъде представен като самотен основател на Съпротивата още на „първия ден". Трябвало е той да изглежда като герой, който свободно разчупва всички прегради, за да поеме в свои ръце бъдещето на страната. Официалната история на Съпротивата започва с лъжа, която има за цел да прикрие условията, при които взима думата по Би Би Си³⁶.

Наистина идеята за световния характер на войната и за това, че битката за Франция е само епизод в рамките на световния сблъсък, е развита от генерала преди юни 1940 г. Може да се каже, че тя е една от опорите на надеждата му за крайната победа. И все пак недопустимо е изопачаването на подобен документ, какъвто е първият му призив.

Не може да се отрече обаче, че Дьо Гол има своя принос в демитологизацията на този мит в годините след войната. На 23 юни 1955 г. той се обръща с нота към Оливие Гишар, тогава министър на Националното образование, който е шеф на кабинета му през 1947-1948 г. и е един от верните му последователи от времето на „прехода през пустинята": „Изглежда, че на 18 юни Радио-телевизията направи възпоменателно предаване. Но изглежда също, че моят призив бе излъчен, така да се каже, с моя собствен глас. Моля Ви, информирайте се по последния пункт. Ако претендират, че са го чули днес с моя глас, това може да бъде само лъжа."³⁷

Както има принос за демитологизирането на този текст, така президентът присъства пред многохилядна тълпа пред Националния мемориал на съпротивата на тържествения церемониал на 18 юни всяка година. „През трясъка на радиосмущенията от далечната 1940 г. се донася тревожният глас на Дьо Гол", пише Генадий Новиков³⁸.

А на 18 юни 1990 г., на петдесетата годишнина от произнасянето на призива, голям радиоприемник бе издигнат в центъра на Париж и през половин час предаваше „историческото" обръщение. И все със смущенията в ефира и с паузите в гласа на генерала, звучащ отначало малко глухо, макар и твърдо, след това малко нерешително и неравно, но от начало до край странно ритмично и сурово"³⁹.

И „Човекът от 18 юни" и сътрудничката на Европейската служба на Би Би Си Елизабет Бакър, която го съпровожда до студиото, изрично подчертават, че не е имало запис, защото в радиостанцията не е имало практика да се записват новините. Така че по-късните автори не биха могли да знаят как точно е звучал призивът. Някои претендират, че бил чел ръкописен текст, но според Е. Бакър текстът е бил машинописен, с множество ръкописни поправки. Публикува се снимка на микрофона, пред който Дьо Гол е говорил, макар че студиото е разрушено през есента на 1940 година.

Появяват се по-късни фалшификации с дата 18 юни 1940 г., като текстът на паметната плоча на сградата на Главната квартира на Свободните френски сили в Лондон на „Карлтън гардънс" №№ 4. Той представлява не това, което е казал, а това, което би трябвало да каже генералът, според голистите, независимо от собствените му уточнения. Там е гравиран не призивът, прочетен по радиото, а позивът, разлепен по стените на Лондон през 1940 г., на който няма дата. По-късна фалшификация бе и монтажът в края на първа част от документалния филм „Съдба и човешка воля", в който бяха наложени кадри с текста на призива, независимо че няма нито звуков запис, нито дори една снимка, камо ли цял филм от 18 юни 1940 г.⁴⁰

По принципа какво би трябвало да каже Дьо Гол, в по-късните варианти се натрапва фразата, според която Франция е изгубила една битка, но не е изгубила войната. Николай Молчанов разсъждава, че кой знае защо той не я е прочел пред микрофона, а я е включил едва в текста на обръщението от 14 юли, разлепено като позив по стените на сградите в английската столица в хиляда броя, а след това разпръснато със самолети над френска територия⁴¹. Но това е изречение от първия вариант на цитираното възвание, а не от текста, излъчен по радиото, така че Молчанов няма какво да се чуди.

Дьо Гол възразява срещу лъжата от 1955 г., но само три години по-късно като президент няма нищо против да слуша „собствения" си глас. Нищо против грубата фалшификация няма и френската пропаганда.

Бившият адютант на Генерала от времето, когато е президент, полковник Жан д'Екриен, негов адютант за сухопътните сили от 1966 г. до неговата оставка през 1969 г. и останал на разположение до смъртта му на 9 ноември 1970 г., заяви в лекцията си „Националната независимост и политиката на генерал Дьо Гол", произнесена на 13 ноември 1995 г. в салона на Френския културен институт в София по повод смъртта му: „Призивът от 18 юни е зов за бунт. В него генералът задава въпроса: „Поражението окончателно ли е?" И отговаря: „Не!" Според него в света има достатъчно средства, за да бъде смазан неприятелят"... И завършва с пророческите слова: „Каквото и да стане, пламъкът на френската Съпротива не трябва да угасва и няма да угасне." Колкото до средствата, очевидно е, че на този етап Дьо Гол не разполага с повече от един микрофон. Много е прав полк. Д'Екриен, когато казва във връзка с призива: „Преди всичко той е едно отхвърляне - отхвърляне на всичко онова, което ни принизява и ни кара да се примирим с поражението. След това той е акт на смелост и на воля.

Защото на този млад бригаден генерал му е била нужна много смелост, за да се противопостави на законното правителство и да стори това, което смята за необходимо. Това също е и акт на вяра, на вяра в Човека, Човекът, който благодарение на своята упоритост ще надмогне страданията и в битките ще постигне триумфа"⁴².

Всяко ново поколение - иска или не, преживява отново големите събития от своята история. Всяко ново френско поколение преживява отново 1940 година. Ето защо отново е необходим 18 юни, който да възкреси надеждата и вярата, че ще има и 26 август. Затова живее митът „18 юни".

Шарл дьо Гол е наречен „човекът, който каза „не". Той е един от малцината, които имат силата да не се признаят за победени, да погледнат в бъдещето и да видят в тогавашна разпокъсана Франция утрешната Велика сила и в сразената армия - една от армиите победителки. Той е човекът, който дава самочувствието на бойци на: унизените от катастрофата, оскърбени от съюзниците, които са ги изоставили, обезверени от собственото си малодушие или приспособенчество французи.

Налага се въпросът защо фалшификацията все още е жива до едно такова голямо дело? Може би, защото както един добър сценарий не може да живее сам за себе си, а се нуждае от добра постановка, така е и с безспорните заслуги на политиците, в това число и на Дьо Гол. Необходима им е митологията, фалшификацията, слуховете, които ги правят част от живота, достъпни за обикновения човек. Изглежда, че на общественото мнение имитацията му е по-вкусна от истината. Или може би вече не ги различава...

Голистката „Свободна Франция" и в най-добрите си дни не е достигала повече от 70 000 души, така че въпреки всички твърдения на авторитетни вестници като „Таймс", не може да бъде наречена „решаващ фактор" в една световна война. По повод това определение Жан Лакутюр много точно очертава важната роля на британския печат в създаването на образа на Дьо Гол. По повод отношението на „Таймс" към по-голямата от инициативите му от 1940-1941 г. авторът смята, че, като се имат предвид действителната сила на генерала и истинското му влияние върху хода на войната, както и че големите всекидневници в тази страна се подчиняват на „религията на факта", в случая с главата на „Свободна Франция" в изблик на симпатия към него, са били нарушени вековни правила: „Във фактически план Дьо Гол няма почти нищо: този вестник, както впрочем „Дейли Телеграф" и „Йоркшиър поуст", всекидневник, силно повлиян от Антъни Идън, го представя като значителен фактор във войната."⁴³

Генералът, който според собственото му изявление от 13 юли 1940 г. бил в състояние да каже, че има забележителна военна сила, способна да се бие всеки момент по суша, по въздух и по вода, „има към същата дата 1994 души от сухопътната армия, от които 101 офицери и 125 подофицери. През май 1943 г. Свободните френски сили не наброяват повече от 50 хил. души, от които 16 хил. в бойна готовност" (последните данни са от Анри Амуру)⁴⁴. С тези хора той щял да бъде „значителен фактор" в една световна война...

Слабостта на „Свободна Франция" като военна сила ограничава възможността на генерала да утвърди собствената си законност чрез действия. Самите ръководители на неговото движение признават, че осъзнават това положение. „Ако Хитлер можеше да види през ключалката как този стар професор заявява: „Ние сме френската армия" със 7 хиляди души под нашите заповеди и този дълъг генерал добавя: „Ние сме Франция", щеше да си помисли, че ние сме луди за връзване", казва юридическият съветник на Дьо Гол в движението Рьоне Касен⁴⁵. От начало зад „дългия генерал" са моряците от остров Сен, легионерите от Нарвик, после непрекъснатият поток доброволци, които се включват в нейните редове със собствени средства: интелектуалци - католици или евреи, юристи, писатели, журналисти, някои политици, офицери от всички армии. Едни от „първите другари" са Жан Марен и Жан Оберле. Марен е кореспондент в Лондон от 1939-1940 г. на парижкия в. „Журнал". Той е първият хроникьор на новите предавания на френски език на Би Би Си от юни 1940 г. На 18 юни, към 18 ч. и 30 мин. той се намираше в Бродкестинг Хауз в компанията на Жан Оберле, талантлив художник и журналист по онова време. Така тези двама приятели имаха привилегията да чуят от съседното студио генерал Дьо Гол да произнася своя призив. Именно Оберле щеше да бъде вдъхновителят на славния припев: „Радио Париж лъже, Радио Париж е германско". Той казва за Дьо Гол: „този човек излезе от дисциплината, за да влезе в „Малкия Ларус"⁴⁶.

Първата победа на Дьо Гол е признаването му от Уинстън Чърчил като предводител на „всички свободни французи". То няма да стане отведнъж.

На генерала му се налага да оправдава действията на собствените си съюзници срещу французи, заради тежките бомбардировки на флота, закотвен на рейда в Мерс-ел-Кебир на 3 и 6 юли 1940 г. Твърде зловещи са кадрите от онова време, които показват върволицата от 1297 ковчези, в които са положени останките на хора, убити с „превантивна цел". Да не би Петен да предаде флота, който е останал непобеден във войната. Според договора за примирие в Монтоар от 22 юни флотата, която е втора в света и една от най-модерните, няма да бъде предадена на Германия. Самият Петен твърдо го обещава на своите съюзници, каквито са Виши и Великобритания до прекъсването на дипломатическите им отношения през 4 юни. Най-красивата единица на френската флота - крайцерът „Ришельо", е превърната в неподвижна плаваща крепост след бомбардировката на английската морска авиация на 9 юли 1940 г. на дакарското пристанище.

Чърчил жъне овации в Камарата на общините след агресията при това северноафриканско пристанище. Нападението е напълно безмислено, не само заради уверенията на маршала и на командващия флотата адмирал Дарлан, че тя няма да бъде предадена, но и заради убедеността на самия Хитлер, че дори и да я поиска, никога няма да я получи. Ако се опита да я вземе насила, корабите или ще се самопотопят, или ще отплуват в открито море. Генералът трябва да обосновава като необходими действията на Кралският флот, извършил едно с нищо непредизвикано нападение. Дори когато британците убиват французи, те трябва да останат съюзници: „Няма французин, който да не почувства болка в сърцето си, че са потопени френски кораби от съюзниците."⁴⁷ „Героичните" действия на Чърчил дискредитират престижа на Дьо Гол и пресичат потока от последователи към него през следващите няколко месеца.

Генералът и хората, които са застанали зад него, трябва да преживеят тежки дни. „Ще им липсва всичко, и преди всичко пари. Лондон забранява обмяната на франкове. Един сириец, бивш легионер, 15 пъти раняван по време на Първата световна война, предава диамант, оценен за 100 000 лири. Най-накрая през юли Чърчил открива специална сметка „Генерал Дьо Гол" в Английската банка, която ще функционира до 1943 г."⁴⁸ Поради неговата откъснатост от родната земя се подчертава зависимостта му от външния фактор. Към юни 1943 г., според Анри Костел-Вине, „Свободна Франция" дължи на Великобритания 30 милиона лири стерлинги, което във франкове от 1984 г. представлява около два милиарда. „Не е скъпо!" Може да се каже, че ние започнахме да се самофинансираме от 1 януари 1943 г. Връщането на дълга стана много скоро, както желаеше генерал Дьо Гол, през пролетта на 1945 г." (писмо до Жан Лакутюр от 1984 г.)⁴⁹.

„...Упълномощавайки се от факта, че съм висш офицер от френската армия, че моето име и моята личност имат известна популярност, накрая - че бях член на последното независимо френско правителство, аз предлагам себе си да установя Национален комитет в Лондон възможно най-скоро с някои видни френски личности, за да продължим войната със съюзниците", пише Дьо Гол до Уинстън Чърчил на 23 юни 1940 г.⁵⁰ А само след три дни генералът заявява на британския министър-предедател и на лорд Халифакс, че е във възможностите му да създаде незабавно френски комитет, без да чака формирането на Националния, с цел да постави на разположение всички съпротивителни движения, които се появят в метрополията и в колониите, да ги свърже със съюзниците, да ги свърже помежду им, за да ги снабдява и т.н.

Този комитет ще може да организира френската военна сила, която за момента е малка, но със сигурност ще се увеличи. Той ще създаде организации за устройване на френски инженери и работници в английски заводи, за проучвания и покупки на всякаква продукция и за преговори пряко с английски и с американски институции, за транспорт и снабдяване, за информация и пропаганда. В същия меморандум се набляга, че формирането на такъв комитет е възможно със съгласието на правителството на Чърчил по следните пунктове: уреждане на всички дейности на французите на британска територия при неговото посредничество и със съгласието му, отпускане на кредити, необходими за собствените му дейности, както и за заплати и надници за цивилните и за военните, прикрепени към него, регулиране на френско-британските отношения направо от френски комитет, осъществяване на пряка връзка между него и всички министерства⁵¹. Всички тези функции са присъщи на правителство. Това е принципната основа, на която Генералът иска да основе своята законност. Неслучайно за създаването на организациите, посочени в меморандума, той държи да му се даде „официално качество"⁵². Така неговите претенции, че е „въплъщение на Франция" ще получат одобрението на единствената велика сила, останала във войната срещу Хитлер. Така обаче се очертава пълната зависимост на „Свободна Франция" от Великобритания и преди всичко от решенията на главата на нейното правителство, които се влияят от хода на военните действия, от отношенията със САЩ, от Виши, от вътрешните противоречия в собствения му кабинет и пр.

Както пише сър Едуард Спиърс, „като цяло британският народ даде симпатията и доверието на този самотник, но един-единствен човек го разбра: Уинстън Чърчил. Без него нямаше да има нито Дьо Гол, нито свободни французи. Франция му дължи съществуването си повече, отколкото ние му дължим своето⁵³.

След провала на опитите да осъществи контакт с пасажерите на парахода „Масили" - осемдесетте депутати, гласували против Петен в Националната асамблея на 10 юли 1940 г., Чърчил се връща към Конетабъла: „Вие сте съвсем сам? Е, добре. Аз Ви признавам съвсем сам."⁵⁴.

На 22 юни се обявява създаването на движението „Свободна Франция". На 28 юни в Лондон е публикувано следното комюнике: „Правителството на Негово Величество признава генерал Дьо Гол за глава на всички свободни французи, които, където и да се намират, се присъединяват към него за защита на делото на съюзниците."⁵⁵. Още от първите си дни генералът се опитва да установи отношенията си с Великобритания на основата на равнопоставеността, независимо че тогава няма какво да предложи в замяна на признанието. Проф. Касен изготвя проект, в който се определя статутът на „Свободните френски сили", режимът на гаранциите, давани на доброволците, присъединили се към тях, и преди всичко на френско-британските връзки. „Над всичко доминираше двустранният характер и [...] равнопоставеността в ангажиментите. [...] Ако господин Чърчил се задължеше в случай на съюзническа победа да възстанови Франция и нейната Империя в тяхното величие и тяхната цялост, генерал Дьо Гол щеше да постави своята нова сила в служба не само на освобождението на нашата страна, но и на отбраната на британските територии и владения. Тази позиция на равенство, смело заета от партньорите, тогава лишени от всякакви средства, отначало изненада, а след това предразположи британските представители, тъй като тя конкретизираше нашата вярност към Съюза, без да включва в играта дипломатическите проблеми", пише той⁵⁶. За голистите такава позиция дава възможност да се избегне подозрението, че са английски протежета и да поемат управлението на всички включили се във войната територии, когато това стане възможно. След като договарянето на този текст е прекъснато от Мерс-ел-Кебир, последван от рязкото спадане на популярността на генерала, той е подписан на 7 авуст 1940 г., като Чърчил приема към договора да бъде приложено тайно писмо. То уточнява, че французите ще служат във френски части, вместо да бъдат включени в британски⁵⁷. Според официалния текст на джентълменското споразумение" Дьо Гол ще действа за създаването на доброволческа сила, която „никога не може да насочва оръжията си срещу Франция"⁵⁸. Както отбелязва проф. Луи Ружие, в нарушение на последното задължение една ескадра начело с генерала се насочва към Дакар на 23 септември 1940 г. В стремежа си да създаде своя законност Дьо Гол противопоставя на формалната законност придобитата чрез действие.

Така е поставено началото на постепенното отдалечаване на генерала от Великобритания, което преминава през структурната и юридическата автономия, на постигането на финансова самостоятелност на „Сражаваща се Франция", на обвързването на „вътрешната съпротива" на територията на метрополията с Дьо Гол. Това е неговата водеща линия на поведение: генералът е навсякъде, той трябва, той има правото да бъде навсякъде. Дьо Гол е въплъщение на Франция, нейният единственият възможен спасител. Оръжията на „Свободните френски сили" са единствените възможни френски оръжия. Ако някой иска да се бие за Родината, трябва да се нареди под неговата „шапка". В реч от 23 юли 1940 г. от Лондон Генералът възторжено съобщава за възобновяването на военните действия на 21 юли между френските сили и неприятеля - всъщност от трима летци в състава на английски екипажи, бомбардирали Рур. Но това не пречи на Дьо Гол да заяви: „Няма добри французи, които да не ме следват." На призива му „С мен истински французи!" Свободното списание „Елзас" отговаря в своя втори брой: „Ще бъдем!"⁵⁹

Дьо Гол се стреми да наложи активното присъствие на „свободните французи" по фронтовете, защото те не са допускани да решават въпросите на международните отношения, свързани със страната и нейната Империя. Ето какво пише Генералът до У Чърчил от Бразавил на 2 ноември 1940 г.": „.Генерал Дьо Гол и Съветът на отбрана на Империята смятат, че никакво съглашение не може да бъде сключено без тяхното непосредствено участие и без ясно изразеното им съгласие."⁶⁰

Главата на „Свободна Франция" се бори не само за собственото си узаконяване, но и за връщането на законността в страната. Една от неговите опори е отношението на Великобритания към Виши. Кабинетът на Уинстън Чърчил обявява на 23 ноември 1940 г., че „примирието, което е било подписано в нарушение на тържественото споразумение на съюзническите правителства, поставя правителството в Бордо в положение на пълно подчинение на неприятеля и го лишава от всякаква свобода, от всякакво право да представя свободните френски граждани. Вследствие на това правителството на Негово Величество престава да признава правителството в Бордо като правителство на независима страна."⁶¹

Тази декларация не пречи на британския кабинет да влезе през октомври-ноември 1940 г. в преговори с Виши. Според Луи Ружие, пратеник на маршала, Лондон много е искал да преговаря с неговото правителство, за да стигне до един modus vivendi, без знанието на генерала обаче и на американците. Неслучайно кабинетът на Чърчил поставя като условие - каквито и да било преговори да се водят в пълна секретност по отношение на голистите. Тази препоръка е била отправена към Ружие от посолството на Обединеното кралство в САЩ малко след пристигането му там. „Така английският и голисткият печат могат да се възмущават и да си тръбят за скандал, виждайки как Държавният департамент поддържа дипломатически отношения с Виши, докато Лондон прави толкова много в тази област, но скришом, защото вярва, че така винаги е свободен да се отрече."⁶²

Ето как Ерве Алфан на 10 септември 1941 г. описва отношението на Великобритания само след триседмичен престой. Мнението му е доста категорично: „Англичаните, с които се срещам, ми изглеждат невероятно провишистки настроени. Популярността на Петен във Франция не е угаснала и това се вижда от Лондон, където самите британци, съобразявайки се с това, попадат в клопката на Хитлер."⁶³

Много е трудно е да се направи разграничение между привидността и действителността в сложните връзки от двата бряга на Ла Манш по онова време. Още не е отзвучало ехото на взривовете от снарядите и бомбите край Мерс-ел-Кебир, не са изсъхнали сълзите по убитите моряци, блокирано е крайбрежието на Южна Франция и Северна Африка, а само след няколко месеца вече се водят преговори с Виши, включително и за отслабване на блокадата. Известна е близостта на Великобритания със „Свободна Франция", както и не по-малко тесните ѝ контакти с възстановеното Второ бюро на Виши. Затова е издигната бариерата на привидността, където нещата са прости и ясни, без много нюанси.

През септември 1940 г. Шарл дьо Гол иска от англичаните да го признаят за изразител на политическата власт вместо правителството на Петен. Нито Чърчил, нито министърът на външните работи Идън ще да му отговорят. На 27 октомври 1940 г. генералът отправя от Бразавил манифест, в който заявява, че смята, че само той държи легитимната политическа власт: „Повече не съществува френско правителство. Органът, установил се във Виши и който претендира да носи това име, е неконституционен и е подчинен на нашественика... Така че е необходима нова власт, която да се нагърби с товара да ръководи френските усилия във войната.. .Аз ще изпълнявам моите пълномощия в името на Франция и единствено, за да я защитавам."⁶⁴ До признаването му за единствен глава на съпротивата и на страната от Великите сили ще изтече много вода.

На 18 юни 1941 г., една година след първия си призив пред Френския комитет в Египет, Генералът произнася реч в Кайро, в която дава следната оценка на Виши: „След всеобщата паника клика пораженци и предатели чрез заговор завзеха държавната власт. Група банкрутирали политикани, безчестни аферисти, чиновници-кариеристи и бездарни генерали узурпираха държавната власт и едновременно се оказаха поробени. Осемдесет и четиригодишният старец, облечен в жалката обвивка на миналата слава, беше издигнат на щита на поражението, за да се прикрие с неговото име капитулацията и да се излъже френският народ. На другия ден се роди „Свободна Франция"⁶⁵. В описанието на начина, по който е издигнат маршалът, се съдържа безсрамна лъжа. След като Пол Рейно подава оставка на 16 юни, Петен е назначен за министър-председател от президента Албер Льобран. На следващия ден вечерта той се обръща към германците с искане за примирие. Договорът, подписан във вагона на маршал Фош, е именно за примирие. Никога не е ставало дума за „капитулация". Неслучайно сондаж от 1980 г. показва, че въпреки войната в ефира против него, поведена от Дьо Гол, в която той не спира да изкривява фактите, днешните французи имат доста противоположно отношение. На въпроса: „Мислите ли, че примирието беше нещо добро за Франция и французите?", се получават следните отговори: „Да" - 62%, „Не" - 20%⁶⁶.

През периода 1940-1942 г. се формират основните понятия на голизма. Жан Тушар, един от главните му изследователи, сочи, че през периода на войната основните му теми са били „Отказът", „Чест и здрав разум", „Свободата", „Единството", „Народът", „Франция". Първият отличителен белег на голизма в сравнение с Петеновата идеология на „Националната революция" е отказът на последователите му да се предадат на неприятеля, отхвърлянето на примирието. „Здравият разум" се съчетава с „честта", за да наложи продължаването на сражението поради световния характер на войната⁶⁷.

Понятието „чест" е един от ключовете за разбирането на голистката идеология и митология, доколкото извира от самата личност на Генерала. То е свързано с толкова важните за една победена нация опори, като величието и мъдростта, щастието и надеждата. Тези стълбове са още по-жизнено необходими за нация, като френската, която от една страна, има претенции за величие, а от друга, се намира в криза на националната идентичност още преди Втората световна война.

Напълно естествено е, когато Генералът се обявява за война докрай, основни теми в идеологията му да бъдат свободата и независимостта. „Свободна Франция" се противопоставя на поробена Франция. Но думата „свобода" има за Дьо Гол друг смисъл, който много скоро проличава, когато на 9 януари 1941 г. той говори за управляващите във Виши: „Свободна Франция противопоставя на техния политически авторитет цялата традиция на френските свободи."⁶⁸

Очевиден е стремежът и на Петен, и на Дьо Гол, както и на всеки ръководител, да стъпи върху нещо трайно. Така може да обоснове закономерността на появата си. И двамата смятат да възстановят традицията: единият - на Стара Франция, а другият - на Републиката.

Може да се предположи, че Генералът ще се обърне към разделената и разединена нация с призив за възстановяване на единството. Франция е възприемана от него като „единна и неделима", „една-единствена Родина". Основният въпрос, който я интересува, е „събирането на френския народ във войната", казва той на 27 май 1942 г.⁶⁹ Схващането за нацията като най-важен фактор в историческото развитие е сред стълбовете на мита Обединител, наред с този за Спасителя.

Друга важна идея на голизма е тази за силната власт. Според Дьо Гол „хората не могат без власт, както не могат без ядене, вода и сън"⁷⁰. И само силната държава, чийто глава разполага с широки пълномощия и не зависи от партийните разногласия, може да я защити и насочи към висшата цел - величието"⁷¹. Генералът има чувството за превъзходство над околните и самочувствието, характерни за вожд с определена историческа мисия. Войната му дава първата възможност да осъществи на практика идеите си за силната власт и за водача в „Свободна Франция". В реч от 15 ноември 1941 г. той формулира своята платформа, принципите на политиката си:

„Да се придаде колкото може по-голям размах и възможно най-голяма мощ на усилията на французите в конфликта.

Да се предостави думата на народа, веднага щом възможностите позволят, да изкаже свободно какво иска и какво не иска.

Основи, на които трябва да се опрат обновените институции на Франция - трите девиза на „свободните французи":

1. „Чест и Родина" - нацията може да се възроди само в резултат на победа, може да съществува само като велика нация.

2. „Свобода, Братство, Равенство" - искаме да останем верни на демократичните принципи.

3. „Освобождение" - за всеки французин да се създадат условия свободно да живее и да се труди, да запази чувството си за собствено достойнство."⁷²

Към началото на 1942 г. Генералът вече е набелязал основните черти на бъдещото икономическо и политическо преустройство на страната, такова, каквото той го вижда. Съветският посланик Иван Майски пише, докладвайки на Народния комисариат по външните работи за разговора си с него: „Дьо Гол смята, че бъдещият режим на Франция трябва да се опира на две основни идеи: а) силна политическа власт; и б) концентрация не върху политическите, а върху икономическите и социалните въпроси. Като се поинтересувах как Дьо Гол си представя всичко това, се оказа, че генералът вижда „корпоративен парламент", състоящ се от ред курии: селска, промишлена, на умствения труд и т.н. Корпоративният парламент ще се занимава с въпросите на социалното и стопанското устройство. Военните и политическите въпроси трябва да се контролират от правителството, за начина на формирането на което няма ясна представа."⁷³

Дали няма ясна представа или предпочита да не излага възгледите си по конкретни въпроси, които биха предизвикали разногласия и предпочита името му да се свързва само с общонационални теми, е отделен въпрос. Като се имат предвид активната законодателна дейност, структурните преобразования в икономическата, социалната и други области, осъществени от оглавяваното от Шарл дьо Гол Временно правителство, макар и просъществувало само 18 месеца, може да се твърди, че идеите и проектите за тях са замислени доста преди Освобождението. Известно е, че със съд или без съд в първите седмици от установяването на власт през 1944 г. са избити между 40 и 60 000 души (по-малката цифра се сочи от поддръжниците, а по-голямата - от противниците ѝ), че „чистката" засяга не само сътрудници на Виши и колаборационисти, но и политически противници на Дьо Гол от собствения му лагер. Но на 18 юни 1942 г. във в. „Рьофер ан Комбатан" е записано, че: „сражаваща се Франция се стреми победата да облагодетелства всички нейни деца. Под покрива на националната независимост, сигурност и величие тя иска на всички нейни деца да бъдат гарантирани и осигурени националните свободи, сигурността, достойнството на всеки французин"⁷⁴. И никъде в този текст не пише за „добрите французи" и че не са добри тези, които не са с Дьо Гол.

Пред Филип Барес Генералът заявява: „Има две думи, които няма никога да произнеса: република и демокрация." На въпроса на Барес с какво ще ги замени, той отговаря: „Ще кажа: свободите."⁷⁵ Налага му се да ги „произнесе". Стъпка по стъпка си спечелва ореол и на демократ, и на републиканец, борейки се срещу националсоциализма, фашизма и авторитаризма, и стремейки се да се свърже със съпротивителните движения, на чието знаме пише „република" и „демокрация". Както пише Жак Шастне, „това, в което парламентаристите грешат, е, че виждат в генерала един вид „апостол" на Народния фронт, демократ и решителен противник на личната власт"⁷⁶. Срещу него са отправени доста атаки за авторитарност и стремеж за установяване на лична власт.

Може да се заключи, че към края на 1942 г. голизмът се оформя като идейно течение. Неговото окончателно разгръщане и доразвиване тепърва предстои след тази година, особено след Освобождението. Ето защо Андре Малро е много прав, като смята, че „в края на войната Втора бронирана дивизия изразяваше голизма по-добре от който и да било доктринален текст"⁷⁷.

В началото „голисти" ще се наричат хората, които не приемат примирието и тръгват след генерала по пътя на продължаването на борбата, тези които се обявяват за негови привърженици. Кого всъщност обединява Дьо Гол? Както казва самият генерал: „Трябва да се действа не въз основа на мечти, а на реалности."⁷⁸ Докъде е истината и откъде започва нейната имитация?

Най-важният стълб на Дьо Гол е „Свободна Франция". Но във време, когато три пети от метрополията е окупирана, а останалата е под властта Виши, който контролира главните френски владения, военновъздушните и военноморските бази, отсъствието на опора в Империята би направило проблематично превръщането на генерала в по-значителен фактор в отношенията със съюзниците и въобще във война със световен характер. Ето защо на 27 октомври 1940 г. без съгласието на министър-председателя Уинстън Чърчил е създаден Съветът за отбрана на Империята, признат официално, макар и само като консултативен орган от британското правителство на връх Коледа - на 24 декември. Чрез тази структура Дьо Гол стъпка по стъпка присъединява част от Империята. На 15 юли 1940 г., в навечерието на експедицията срещу Дакар, генералът казва в Сейнт-Стефънс-Хауз пред щабните си офицери: „Ако искаме да върнем Франция във войната, ако искаме да представим интересите на нашата страна както пред съюзниците, така и пред французите във Франция и в чужбина, които следят нашите действия, крайно необходимо е седалището на френското правителство да се установи на френска земя. Ето защо аз съм решен и сведенията, с които разполагам ми показват, че това е възможно, да установя в Дакар столицата на Империята през войната."⁷⁹ Друг е въпросът, че експедицията не успява. В тези думи обаче ясно личи стремежът на Генерала да стъпи на здравата опора на африканските владения, предвид важното им стратегическо положение в разгръщащия се световен сблъсък и близостта им до метрополията. Те за пореден път изразяват убеждението му, че неговата организация е въплъщение на френската държавност, а правителството трябва да бъде в столицата. Наред с това се изразява още от самото начало желанието му да бъде независим от съюзниците си - линия, която непреклонно следва както през войната, така и докато е на власт. Той има волята и го осъществява още откакто единственото му оръжие е микрофонът на Би Би Си, а времето, с което разполага, са минутите на „опашката" на новинарската емисия от 18 ч. на 18 юни 1940 г.

Макар и претърпял поражение в Западна Африка, благодарение на полк. Льоклер стъпва в Екваториална. От 26 до 28 август 1940 г., след „трите славни победи": Чад - на 26-ти, Камерун - на 27-ми и Конго - на 28-ми, се присъединяват към „Свободна Франция". На 28 октомври 1940 г. започва операцията за завоюването на Габон. Според Лакутюр „историята с Дакар е горчив крах, историята с Габон е горчива победа. Дьо Гол говори за 20 убити. Историците от други страни ги изчисляват на повече от сто"⁸⁰. Проникването в Централна Африка придава плът на претенциите на Генерала да предвожда всички французи, защото така се обединяват около неговия вариант за спасение. Обаче при експедицията срещу Дакар и в операцията за овладяване на Габон се сражават французи срещу французи, едни французи убиват други. Така постигнатият успех, или както се изразява Морис Шуман, говорителят на „Свободна Франция" от това време по повод присъединяването на Габон - щастие, - не е пълен. Колкото и да се опитват чрез най-различни начини и средства да го докажат, нито маршалът, нито генералът са обединители на всички французи, а само на онези, които приемат за единствено верен техния път. Те употребяват едни и същи думи за своите привърженици: наричат ги „истински французи". А тези, които не са сред тях, са „предатели".

До края на 1940 г. към Дьо Гол се присъединяват френският кондоминиум островите Нови Хебриди, Убанги-Шари, Таити, кантоните в Индия.

Известно е, че Дьо Гол не се спира пред принудата като средство за доказване на правата си, включително и когато някой друг му вади кестените от огъня. Такъв е случаят с блокадата на Джибути от април 1941 г., която трябва да бъде продължена до присъединяването му към „Свободна Франция". „Припомням, че действията на губернатора [на] Джибути не отговарят на истинските чувства на армията и населението. Именно на тези чувства трябва да се позволи да се проявят, като се посочи, че за Джибути няма друго разрешение, освен присъединяването", пише той в телеграма до ген. Уейвъл на 19 април 1941 г.⁸¹ Някак странно звучи това обединение, без никаква друга алтернатива.

Докато военните действия са не само въпрос на възможност, а и са невинаги най-доброто средство за „убеждение", „Свободна Франция" поставя на съвсем различна основа своята политика в сравнение с режима на Виши, чиято цел е запазването на всяка цена на единството между метрополията и Империята. Тук се отразява разбирането на Дьо Гол, че един ден Франция ще си отиде от колониите и те ще се превърнат в независими държави. Разбира се, рисковано е да се твърди, че Генералът е достигнал до идеята за деколонизацията по това време, още повече, че едва ли би намерил поддръжници тогава, защото тя би могла да бъде изтълкувана като стремеж за обезсилване на страната. Но в негова телеграма до делегацията на „Свободна Франция" от 23 април 1941 г. се изтъква недвусмислено този нов момент в сравнение с позицията на Виши: „Генерал Дьо Гол и Съветът за отбрана на Империята в съответствие със задълженията, поети от Франция от времето на установяване на мандата и политиката, поддържана от всички френски правителства до 18 юни 1940 г., са готови да признаят независимостта и суверенитета на Сирия и на Ливан и да сключат с тези държави военнополитически съюз, който да осигури тяхната защита от всяко нападение и заедно с това да способства за запазването на най-важните интереси на Франция на Изток."⁸²

Във „Военни мемоари" Генералът излага цялостната линия на „Свободна Франция" по отношение на колониите и конкретно към Сирия и Ливан, придобили след 22 юни 1941 г. голяма стратегическа важност: „Необходимо бе да се установи колкото може по-скоро в тези държави правителство, способно да поеме новите задължения, което смятахме да му предадем, в частност в областта на финансите, на икономиката и на обществения ред. Ние искахме да запазим за Франция само отговорността за отбраната, за външните връзки и за „общите интереси" на двете държави, т.е. паричната система, митниците, снабдяването, а и също онези области на управлението, в които бе невъзможно за нас да се откажем от намеса, както бе невъзможно да се разделим веднага със Сирия и с Ливан. Предполагахме, че в бъдеще, когато развитието на военните действия го позволи, ще бъдат проведени избори, които ще доведат до независимо правителство."⁸³

В този обширен пасаж, както и в телеграмата от 23 април 1941 г., личи първо, самоосъзнаването на Генерала, като единствен законен представител на всички французи, а не само на тези, които продължават войната. Второ, стремежът към превръщане на „Свободна Франция" в продължител на линията на републиканските правителства и към натоварването ѝ с присъщи на правителство функции. Трето, специално по отношение на колониите Дьо Гол смята да запази националните интереси на страната си чрез промяна на третирането им, а именно, като им се даде възможност да получат независимост, при условие че бъдат запазени „историческите прерогативи на Франция", както се изразява Генералът. Така организацията стъпва по-стабилно в немалка част от Империята и той става Обединител не само на думи. Признаването на договорите от 1936 г. в Париж със Сирия и с Ливан за замяна на мандатите осигурява силни позиции в съперничеството между „Свободна Франция" и Великобритания.

Много характерни са принципите на пропагандата, която Дьо Гол налага в държавите от Леванта. Преди всичко „Свободна Франция" е Франция. Тя представя нейните права и интереси. Ето защо декларацията за независимостта им трябва да се направи в нейно име. „Ние имаме всички права, защото ние се бием с неприятеля, заявява генералът в телеграма до делегацията на „Свободна Франция" от 17 юни 1941 г. Стреляйки срещу нас, Виши стреля по същите мишени, по които германците и италианците"⁸⁴. Това не са просто думи, това е пролята кръв и сълзи.

С напредването на корпуса „Африка" под командването на ген. Ервин Ромел в Либия през първата половина на 1941 г. и японската бомбардировка над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. значението на френските владения в Северна Африка се увеличава още повече. Особено след Пърл Харбър, когато Индийският океан се превръща в боен оперативен театър, Мадагаскар придобива голяма стойност. След като прекият път за Азия през Гибралтар и Суецкият канал вече е твърде опасен, обиколният маршрут през нос Добра Надежда става основен за корабоплаването. Това увеличава важността на френските западноафрикански владения. Изброените събития заедно с борбата срещу Виши определят основните направления на „Свободна Франция" в Империята.

Със заповед №№ 16 от 24 септември 1941 г. се създава Френският национален комитет (ФНК), който координира действията на всички „свободни французи". Това ще бъде обединителен център на напредването в колониите и съсредоточаването на съпротивата в метрополията.

С Великобритания е подписано споразумение, което дава възможност на френските доброволци да се сражават в британската армия и авиация. Някои пилоти от „свободните военновъздушни сили", като Пиер Клостерман, се прочуват в Кралските военновъздушни сили. По-късно друго подобно споразумение позволява в съветската авиация да се набере покритата със слава „ескадрила Нормандия-Неман". Освобождаването на имперските територии създават условия за организиране на нови части под знамето с „Лотарингския кръст". Те се сражават по бойните полета на Африка. Благодарение на подвизите на полк. Льоклер и на ген. Кьониг съюзниците признават ФНК. Още през септември 1941 г. всички воюващи страни признават Генерала. На 2 март 1941 г., след сражения от 26 януари до 1 март, когато трикольорът за пръв път се издига над оазиса Куфра, Льоклер заклева хората си да „продължат борбата, докато френското знаме заплющи отново над Страсбург". С тези думи той призовава цялата енергия около поставената цел: повторно завоюване на националната територия. Ще трябват повече от четири години постоянни усилия, докато тази клетва бъде спазена. Възвръщайки, както казва ген. Дьо Гол, „победата в гънките на знамето", завземането на Куфра показва, че Франция стои рамо до рамо до съюзниците във войната.

В продължение на шестнадесет дни от 26 май до 11 юни 1942 г. първа френска свободна бригада на Кьониг отстоява атаките на моторизираните италиански и германски армии от Кор-пуса „Африка", командван от ген. Ервин Ромел. Така отсрочката, спечелена от „свободните французи", позволява на британците в по-лошо положение да се разгърнат и впоследствие да трумфират в Ел-Аламеин. Генерал Сен-Хитие ще каже през октомври 1991 г.: „Трябваше само едно зрънце пясък да задържи италианско-германското напредване, което достигна до Ел-Аламеин едва след пристигането на свежите британски дивизии: зрънцето пясък се наричаше Бир-Хакеим".

В Египет е осигурена защитата на икономическите, културните и религиозните интереси на Франция, където има значителна колония. Делегацията на ФНК в Кайро намира ефикасна поддръжка. В своя телеграма от Бейрут до Рьоне Плевен и Морис Дьожан от 25 август 1942 г. Генералът пише: „Завършвам едно наситено посещение в Дамаск, Сайда, Палмира, Дейр-ел-Зор, Алеп, Наша, Хомс, Латакиа. Навсякъде ми бе показан истински и изключителен ентусиазъм в полза на Франция."⁸⁵

Известни са действията на „свободните французи" в Сирия и в Ливан и сблъсъците им с Великобритания в борбата за надмощие в тях. В една „лична и секретна инструкция" от 22 септември 1942 г. Дьо Гол определя мисията на Льоклер: „Той трябваше да достигне оазисите на Фезан и да организира администрация от името на Франция, после да достигне Триполи, като се установява в Гаш и Гадемес. Операцията трябваше да се развива, докато VIII Британска армия завземе Киренайка и Триполитания."⁸⁶ В същата инструкция са изредени мисиите в Понтон, Голд-Кост, Адем, в Нигерия, разузнаванията в Кот д'Ивоар, Дахомей, Нигер. След редица конфликти, британците признават властта на „Свободна Франция" в Танреф (Мадагаскар) на 30 октомври 1942 г. и започват преговори за съглашение за Мадагаскар. Така се очертава широк обхват на действията на ФНК, което му осигурява значителна опора в Империята. Освен че създават неговия престиж на изразител на националните интереси в колониите, те довеждат до нови попълнения в редиците му. Според Дьо Голв Египет има две леки дивизии: в Екваториална Африка - 20 хиляди души, от които три хиляди французи, в Леванта - шест хиляди французи и 20 хиляди туземци⁸⁷. Значителният брой на туземното население говори за привлекателността на перспективата, която предлага Генералът - признаване на суверенитета след приключването на войната.

Ето как се създава митът „Обединител". Една от причините за неговото изграждане е именно опората на Генерала в Империята. Чрез съчетаването на военните действия на политическата акция за защита на френските интереси и на пропагандната кампания в този дух, водена от радиостанциите в Бразавил, Дуала и Бейрут, той се превръща в обединител за голяма част от Одвъдморските територии.

Поел по пътя на продължаване на съпротивата, обявил, че неговата мисия е да спаси страната, ген. Дьо Гол, за да може да се превърне във въплъщение на Франция, трябва първо да стане глава на нейната съпротива. Така се създава „фигурата" „Дьо Гол, равно на „Сражаваща се Франция, равно на Франция". Налице са две тенденции в нейното оформяне. От една страна, са действията на Генерала да се постави начело на движенията в метрополията, а от друга - техният стремеж да се свържат с него, но само при определени условия. В клетвата на „Свободния французин" от 1940 г. пише: „Аз съм свободен французин. Вярвам в Бога и в бъдещето на Отечеството. Не съм човек със собствена личност. Имам една-единствена мисия: да продължа борбата за освобождението на страната си. Заявявам тържествено, че не съм свързан с нито една партия, нито съм свързан с който и да било политик, било то отляво, отдясно, или от центъра. Имам една-единствена цел: да освободя Франция."⁸⁸ Генералът, който я е положил, е привидно твърде „кротък". Няма претенции да оглави Съпротивата, не дай Боже да олицетворява Франция. Може да му се вярва, че не е свързан с партия или с политическа личност, като се имат предвид неговото отрицателно отношение към партиите, изразено още преди войната, както и неуспехът му да привлече някой значителен френски политик или военен на своя страна. Трябва да се добави и отношението му към партиите и Съпротивата, изразено във „Военни мемоари": „По мое мнение нашите нещастия не се обясняват със съществуването на партиите, а с това, че използвайки държавните ни учреждения, те незаконно присвояваха властта. Ето защо аз не желаех те да се окажат начело на Съпротивата. По такъв начин нито тяхната дейност, нито техните идеи бяха източник на Съпротивата, защото всичките тези партии се оказаха несъстоятелни в този момент."⁸⁹ В отговор на паметна записка от Генералното консулство от юли 1941 г., написан от трето лице, Дьо Гол се противопоставя на усилията на Форийн Офис и на Министерството на информацията да създадат партия на Освобождението, различна от неговото движение, защото това би довело до объркване. Той издига като основа на „Свободна Франция" идеята за обединението на всички французи, без разлика на партийната принадлежност, които искат да работят за него: „Френската партия на Освобождението съществува... Поради това няма никаква разумна причина да се създава друга."⁹⁰ Накрая много на място подчертава, че във Франция всяко патриотично движение, което би имало за източник чуждестранна инициатива, по необходимост ще бъде осъдено на неуспех⁹¹. Ако през 1940 г. той е „човек без собствена личност", то след разстрела на 98 заложници в Нант и в Бордо в обръщение по Би Би Си от 23 октомври 1941 г вече се смята за човекът, който ще поведе френския народ: „В тази ужасна фаза на борбата френският народ трябва да получи заповед. Тази заповед ще му я дам аз. Тя идва от ФНК, който направлява нацията в нейната съпротива."⁹² По-нататък заявява, че войната трябва да „ръководят тези, на които това е възложено" (т.е. на него и на ФНК)⁹³.

Постепенно към края на 1940 г. започват да се долавят симптоми на „обратна връзка". Според секретни документи на контраразузнаването на Виши, още през есента много французи слушат изказвания на генерала, наричат се „голисти", понякога се опитват да се присъединят към него в Лондон. „В първия секретен доклад на вишисткото разузнаване се съобщава за подривната дейност на привържениците на бившия генерал Дьо Гол. Съобщава се, че надписи с голистка насоченост и с голистки листовки, към които полицията причислява всички патриотични материали, включително инициативата на комунистите и на Националния фронт⁹⁴, са открити в 16 града на северната и на южната зона, включително Париж, Лион, Марсилия, Бордо, Нант, Монпелие, Тулуза, Лимож" (препис от доклад относно дейността на привържениците на бившия генерал Дьо Гол от 15 ноември 1940 г.)⁹⁵.

Докладите на префектите от северната зона от есента на 1941 г. нататък показват бързо натрупване на голистки „капитал". Там съществува известен брой слушатели, които „искат да започнат борба против окупатора в стриктно националистически дух в дясната линия на голисткия проект"⁹⁶.

На 11 ноември 1940 г., на годишнината от примирието, сключено с Германия през 1918 г., по Шан-з-Елизе демонстрират 3000 студенти, комунисти и голисти, в продължение на два часа има сблъсъци с полицията и след това с германски части, които откриват огън. „Ако политическата насоченост на събитието е неясна, неговите мотиви - различни, инстинктивният съюз против окупатора е символичен. Ясно е очертано, че като цяло, без да се подлага на съмнение привързаността към личността на Петен, постепенно се оформя течение, спонтанно враждебно на сътрудничеството, поставено е скромно начало на завземане на колективното съзнание."⁹⁷ Тази демонстрация е първата публична акция на Съпротивата. Нейното послание е много ярко. Ако преди двадесет и две години германците са искали примирие и единият от победителите е била Франция, днес стрелката е обърната на 180 градуса - Франция е на колене, и човекът, който е поискал примирие, е Петен.

На 14 юли 1942 г. в Тулуза и в други градове на южната зона хиляди граждани излизат на първата голяма демонстрация след поражението. Името на Дьо Гол звучи заедно с Франция, Републиката и „Марсилезата". Според нелегалния печат полицията, Службата на реда в Легиона, франсистите⁹⁸ и членовете на Френската народна партия⁹⁹ повече от два часа не могат да ги спрат¹⁰⁰.

Съпротивителното движение във Франция се засилва и обогатява по форма след 22 юни 1941 г., когато в него се включват комунистите. То, според признание на германски военни, придобива по-голяма организираност. Структурирането на първите движения „Моа", „Комба", „Либерасион", „Франтирьор е партизан" („Свободни стрелци и партизани"), „Дефанс дьо ла Франс", Темоаняж Кьотиен", създаването на Националния фронт, откриват пътя към обединението. Забележително е, че през 1941 година, в навечерието на разстрела на член на едно от тях - от „Ние от Съпротивата" - е уверяван от родителите си, че Дьо Гол ще отмъсти за него.

От етапа на разпространение на листовки и на нелегалния печат, на надписите с текст „Да живее Шарл дьо Гол" и „Долу предателите!" в навечерието на големи вишистки мероприятия, Съпротивата, снабдявана по въздуха с оръжия и материали от Великобритания, преминава към засилване на въоръжените действия срещу германски обекти и отделни военни. Зачестяват взривовете на жп линии и мостове и т.н.

След разбиването на „Интелиджънс Сървис" във Франция англичаните поощряват Дьо Гол да създаде Централно бюро за разузнаване и действие, което незабавно започва да събира доброволци: „Англичаните - пише Мари-Мадлен Фукад, - които очаквали да намерят у нас само малки групи от техници, били смаяни от почти едно цяло спонтанно поколение от патриотични формации и от тяхното разнообразие."¹⁰¹ Сред тези мрежи била мрежата на полколник Брусар, бивш комендат от „Сен Сир", и мрежата „Братство Нотр-Дам" на полковник Рьоми. От края на 1940 г. действат шест главни групи, координирани добре от Лондон. Така Дьо Гол разполага с постоянни средства за свръзка с „Вътрешната съпротива". Политехникът капитан Андре Дьоваврен („Паси"), натоварен с ръководството на Второ бюро (разузнаването) на „Свободна Франция", проявява забележителна интуиция. Според него „трябваше да се формират агенти, не за да изпращат да наблюдават това пристанище или онова летище, а да се осигури координирането на един легион потенциални информатори, иначе казано, да се създадат разузнавателни мрежи"¹⁰². Създадената агентура дава ценен принос за съюзническата кауза и представлява едно от реалните основания на генерала за равнопоставено участие във военните действия и в решаването на военните въпроси.

„Франция била твърде раздробена, за да бъде Съпротивата, в началото нещо повече от обединение на автономни движения, чиито състав и идеи имали регионален характер. Съществувала Съпротива в северната зона, друга в свободната, трета в „забранената" зона и дори в Елзас и Лотарингия, където дезертьорите от Вермахта всеки ден стават все повече и повече. Връзките между отделните огнища били трудни, несигурни. Съпротивата била до голяма степен регионална: тя възстановявала на Франция провинциите, Савоя, Ница, Бретан, Корсика, Лимузен. [...] Французите били прекалено много разединени, за да имат съпротивителните движения обща идеология. Интелектуалците - християни и евреи, от първата вълна на създаването им били рядко комунисти и трудно намирали общ език с мрежите, създадени от партията през 1941 и 1942 г. Какво да кажем за офицерите от армията на Виши? За младите от Училището за кадри или за инженерите от железниците? Съпротивата била обединение на французи, дошли от всички политически направления, често борещи се в движения, чиято ръководна идеология изобщо не споделяли."¹⁰³ Именно тази нейна разпръснатост и раздробеност трябва да преодолее Дьо Гол, ако иска да я постави под своя контрол.

С успешните си действия във всички посоки ФНК стъпка по стъпка става притегателен център за „вътрешната съпротива". Той престава да бъде „голистко лоби", група за натиск, вдъхновявана от генерал, застанал зад микрофон. „Свободна Франция" вече е „Сражаваща се Франция". Във всеки следващ текст и особено в речта, произнесена на 5 април 1941 г. в Едуард Мемориъл Хол в Кайро, през тези месеци затрептява съвсем нова надежда. на 14 март 1941 г., след влизането на Льоклер в Куфра, един друг Дьо Гол излита за Ориента, много далеч от безпътицата от юни 1940 г., много далеч от фиаското в Дакар¹⁰⁴.

Една от най-важните стъпки в тази посока е споразумението между ръководителите на най-големите движения от метрополията Еманюел д'Астие дьо ла Вижри и Андре Френе с Дьо Гол, според което оглавяваните от тях „Либерасион" и „Комба" се поставят под върховенството на ФНК. Това обаче се осъществява изключително трудно. Според мнението на тези водачи, както и на Стефан Назел, близък сътрудник на Паси, Дьо Гол не се е захванал да организира Съпротивата по-сериозно до момента, в който е трябвало да демонстрира законността си пред Франклин Рузвелт след дебаркирането в Алжир през ноември 1942 година¹⁰⁵. Според Д'Астие Генералът е бил далеч от своя народ и не е могъл да се възползва от най-големия си шанс - френската Съпротива. За да пожъне плодовете, които тя би могла да му донесе, са били необходими доверие и поддръжка, а помощта, която е могъл да ѝ окаже, е била нищожна¹⁰⁶. Основна причина за конфликтите на Дьо Гол с движенията в метрополията е схващането му за нейната роля в освобождението. Според него тя ще се ограничава в създаване на мрежи, складиране на оръжие, а бойците ще се държат в резерв, като се включат към действията на съюзническите армии на френска земя. На 23 октомври 1941 г. Генералът обявява тактиката на „атантизма" (изчакването), като в окупационната зона заповядва да не се убиват открито германци, защото врагът може безпрепятствено да извършва масови убийства на все още невъоръжени бойци: „Напротив, щом можем да минем в настъпление, ще бъдат дадени съответните заповеди."¹⁰⁷

Дори когато Дьо Гол е приет от движенията от „вътрешността" за символ, това не става безрезервно и безусловно. Шарл Тийон, глава на „свободните стрелци и партизани", движение, създадено от ФКП, отхвърля „високомерното предписание" от 23 октомври 1941 г., че е трябвало да не се подчинява на Генерала заради дълга си¹⁰⁸. Т.е. - неподчинението на ген. Дьо Гол е въпрос на дълг за един от най-влиятелните водачи на Съпротивата. Подчинявайки се на „своя" интернационален дълг, комунистите до подписването на Пакта за ненападение от 23 август 1939 г. се кълнат, че са най-верни борци срещу фашизма, а след тази дата се оказват в един лагер с фашистите. Ръководителите на ФКП избират Сталин, вдигнал в Москва прословутия си тост: „Аз зная колко силно германската нация обича своя фюрер и аз пия за негово здраве." Кървав договор, скрепен с печата на честната дума на „вожда на световния пролетариат", че никога няма да предаде своя партньор. Във Франция е започната кампания за мир и следователно - за признаване на престъплението срещу Полша от 1 септември 1939 г. Комунистическата партия е забранена същата година. Генералният ѝ секретар Морис Торез бяга през фронта в Москва. Осъден е на 6 години задочно за дезертьорство. Ще бъде помилван на 23 септември 1945 г. от Дьо Гол. ФКП издига лозунги за интернационална солидарност, за „побратимяване с хамбургския Ханс", който е залегнал в окопите от другата страна на фронта. След поражението „Юманите" е един от първите три вестника, които продължават да излизат в окупираната зона с разрешение на Гестапо. Водещи комунисти предлагат да дадат доказателства срещу лидери на социалистите на процеса в Риом и партийният орган протестира, когато Виши освобождава от затвора антинацисти. За разлика от другите партии, ФКП никога не провежда чистка в редовете си от колаборационисти, сред които би бил и Торез. Единствените хора, от които той се отървава, са тези, които не се подчиняват на линията на Сталин и се борят срещу нацистите.

Важно е да се изясни отношението на Генерала към комунистите в този преломен момент. На въпрос на Рьоне Капитен, зададен му на 14 март 1946 г., „Дали Вашите отношения еволюираха след 1942?", той отговаря: „Не. Още от самото начало те знаеха кой бях аз. Нито за това, с което аз бях пропит към тях от самото начало. Те никога не си имали илюзии по отношение на мен и обратното.

Въпреки това аз ги взех, тъй като те представляваха една зна-чителна пропорция от Съпротивата като партийци, и това още от самото начало, със задна мисъл. Да ги отстраня, това щеше да значи да се откажа да маневрирам с тези сили, необходими за нашата акция, които се наричаха CNR¹⁰⁹, CDL¹¹⁰, FTP¹¹¹ и пр.

Ако на времето бях изявил претенции да изключа комунистите, главните организации на Съпротивата щяха да ми избягат."¹¹²

В мемоарите си вече споменатият Паси пише, че „генералът, ако и да е имал престиж в очите на бойците от Съпротивата, не е влияел върху нейните действия"¹¹³. Кристиан Пино, ръководител на „Либерасион-Нор", категорично заявява: „Той (Дьо Гол - б. а.) не е наш глава. Ние подехме нашите действия без него, ние бихме ги подели при всякакво положение, дори да не бе говорил на 18 юни. Той не живее на националната територия, т.е. - не споделя опасностите, на които сме подложени ние. Въпреки това, ние сме готови в по-голямата си част да признаем неговия авторитет, тъй като ни трябва знаме, ако не водач."¹¹⁴ Отношението на „вътрешната съпротива" към Шарл дьо Гол е твърде различно от представите, които той има за собствената си роля в нея. Ето обобщеното мнение на активните участници в Съпротивата, изложено от Дьо Баяк: „.Генерал Дьо Гол представлява символ - един уважаван символ (освен за петенистите). Обаче той не е глава на движенията, по силата на обстоятелствата те са се родили и развили извън него... Нещо повече, концепциите, които се развиват в Лондон, объркват борците."¹¹⁵

В края на 1941 и началото на 1942 г. Генералът предприема стъпки за поставяне на „вътрешната съпротива" под свой контрол. На 18 октомври двама емисари на Паси влизат във връзка с професора по право Пиер-Анри Тейтген, наречен „Трианон", основател на движението „Либерте". Две седмици по-късно край Тулуза е спуснат с парашут християн-синдикалистът Морнандос. Под псевдонима „Ивон" този емисар, който говори от името на Дьо Гол, предава на всички, които го приемат, предписания за прегрупиране на различните движения и организации. И тази „заповед" е дадена на хора като Андре Френе, Албер Лакост и Жорж Бидо. „Три месеца преди тази на Жан Мулен, мисията на Морнандос е наистина преминаване на една епоха в друга - от тази на моментните контакти между „агенти", в тази на постоянните отношения между борци", пише Лакутюр по повод гореспоменатите събития¹¹⁶. Преломната стъпка в тази посока е пристигането на Мулен в качеството му на генерален делегат на ФНК във Франция на 1 януари 1942 г. със следната микрофилмирана заповед на Дьо Гол, скрита в кибритена кутия: „Назначавам Жан Мулен, префект на департамента Бо и Лоар, за мой представител в южната зона. Господин Мулен има мисията да осъществи единство на действията на всички елементи, които се борят с неприятеля и неговите помагачи." Според Лакутюр „намесата на „Рекс" (псевдоним на Мулен - б. а.) не довежда до бързото сливане на движенията, но позволява ако не да се задържи, то поне да се забави опасната криза между различните групи на съпротивата"¹¹⁷.

Д'Астие пише за началото на 1942 г. за неговата работа: „Той поема самотния си път; разтърсва движенията ни в южната зона, натиска ни, отива без сектантство от Кагул до комунизма, от авантюриста до политика, тласка към единство..."¹¹⁸ Мулен носи от Лондон половин милион франка, а до май следващата година ще разпредели 71 млн. сред движенията в „свободната зона". Наред с финансирането той разширява и връзките им с Острова. По-късно ще дойдат и доставките на оръжие.

При неговото назначаване на 22 юни 1942 г. начело на НСС генералът определя мисията му така: „Вие трябва да осигурите представителството на комитета, в рамките на който ще бъдат представени трите главни съпротивителни движения: „Комба", „Фран-Тирьор" и „Либерасион"... Всички други съпротивителни организации трябва да бъдат поканени да приобщят привържениците си към едно от тези движения и да изпратят групи за действие в частите на Тайната армия при формирането ѝ¹¹⁹. [...]

Осъществяването на тази линия не става съвсем гладко, нито пък поставянето на „вътрешната съпротива" под пълния контрол на „Свободна Франция". Оценката на самия Дьо Гол във втория том на „Военни мемоари", наречен неслучайно „Обединението", разкрива колко е труден този процес: „Техните отчети (на Френе и Д'Астие - б. а.) релефно представляваха пламенността на организаторите и стремежа към обединение, но също и крайния индивидуализъм на ръководителите, в резултат на който бяха и съперничествата между тях... Инструктирах ги да побързат с образуването на Националния съвет на Съпротивата начело с Мулен, който включва представители на всички движения, синдикати и партии. Карах ги да осигурят свързването на техните части с вече образуваната Тайна армия. Последните се подчиняваха на една-единствена власт - на военен делегат, назначен от мен. Натоварих Рьоми да занесе в окупираната зона същите директиви на нашите движения „Гражданска и военна организация", „Онези от Съпротивата" и също „Фран-Тирьор е Партизан", които, организирани от комунистите, бяха поискали да се присъединят към нас."¹²⁰ Едва ли само „индивидуализмът на ръководителите", както казва Дьо Гол, е причина обединителният процес да не върви като по вода. Тук се намесва и неговият авторитарен начин на поведение и отношение към другите. Той изисква пълно и безусловно подчинение както към членовете на „Свободна Франция", така и на движенията на метрополията.

Генералният делегат се оказва пред значителен брой и различни по характер движения и организация. Среща се с Френе и му дава 250 000 франка - половината от сумата, която е получил Лондон. Не без трудности установява контакт с Жан-Пиер Леви от „Франтирьор" и с Еманюел д'Астие от „Либерасион". „Шефовете от Съпротивата са доволни, че получават фондове и че най-сетне влизат в редовни връзки със „Свободна Франция". Когато се разбира, че мисията на Мулен е да постави под контрол Съпротивата, малко се понамръщват."¹²¹

Въпреки различното отношение към генерала - несъгласието той да бъде единствен водач и противоречието във възгледите за ролята на „вътрешната съпротива", движенията се стремят към него по най-различни причини. Признат от Великите сили, Дьо Гол придобива законност и определен статут в очите на света. Съпротивата, свързвайки се с него, би получила същия статут. „Свободните френски сили", макар и да не представляват някаква значителна сила във военно отношение, все пак разполагат с кораби, с танкове и със самолети, за които в метрополията не могат и да мислят. Към тях се е присъединила значителна част от Империята. Освен това фондовете и запасите с оръжие на „Свободна Франция", колкото и да са ограничени, осигуряват поддръжката им. Всички тези факти са оценени от съпротивителните движения. Те скъсват връзките си с ген. Дьо Ла Лоренси, избран от американския президент Рузвелт ги оглави и да отстрани твърде независимия и подозрителен Дьо Гол, за което Алън Дълес го снабдява добре с пари. Организациите от метрополията излизат с обръщения, в които заявяват своята лоялност към ръководителя на „Свободна Франция"¹²². В доклад до генерала от 30 март 1942 г. Жан Мулен подчертава „пълното присъединяване на движенията към голизма"¹²³. Генералният делегат е арестуван, осъден, измъчван и разстрелян от германците през юни 1943 г. Но той успява, преди да бъде заловен, да координира всички мрежи. През май с. г. НСС е създаден и признат от всички движения.

Американският президент и британският министър-председател съвсем не смятат Генерала като единствен представител на Франция. Законен представител и съюзник в техните очи е правителството във Виши. Наред с това и САЩ, и Великобритания имат свои „кандидати" за нови глави на страната. Президентът не се стеснява в частни разговори да му се присмива. Генералът казва на Дуайт Айзенхауер след войната „със своя хумор, който понякога му служи за маска и е щастие за редакторите от светските хроники: „Рузвелт мислеше, че се взимам за Жана д'Арк. Той бъркаше. Аз просто се взимах за генерал Дьо Гол!"¹²⁴ А в началото на „Свободна Франция" това е твърде тежък товар, тежко предизвикателство, което той ще поеме без страх. Още са твърде далеч дните, когато името ще заработи за него, ще стане прочуто.

Ето как комисарят по информацията на „Свободна Франция и върл противник на Дьо Гол от времето на Алжир Жак Сустел коментира през 1989 г. връзките на Генерала с Чърчил: „От самото начало това бяха отношения между двама души, и двамата с непоносим характер. Когато между тях имаше съгласие, всичко беше наред. Но възникнеше ли и най-малкото несъгласие, реагираха като ужилени и започваха да се карат. Тогава Дьо Гол казваше: „Чърчил пие много. Уискито е унищожило неговия разум. От своя страна Чърчил упрекваше Дьо Гол, че се смята за Жана д'Арк и т.н."¹²⁵ Министър-председателят не е във възторг от пристигането на никому неизвестния бригаден генерал и се стреми да наложи друг водач. През септември той се опитва да го замени с ген. Катру, но последният категорично отказва и предава на своя шеф състоялия се разговор.

За другия си „кандидат" - дофина на Виши, Чърчил споделя: „Ако бих могъл да срещна Дарлан, колкото и да го ненавиждам, с радост бих пропълзял цяла миля, ако с това бих го накарал да прехвърли тази своя флота в състава на съюзническите сили."¹²⁶ Със сигурност омразата е взаимна. Според британския правителствен глава, ако Дарлан е бил избрал продължаването на борбата, „през юли 1940 г. е щяло да има един десет пъти по-силен Дьо Гол"¹²⁷.

Търсейки по-подходяща фигура на мястото на генерала, Чърчил се опитва да изведе от Франция Жорж Мандел. Последният обаче в писмо от затвора в Портале от 20 август 1942 г. категорично изразява своята подкрепа на „Човека от 18 юни": „Това, което има значение, е Вие да бъдете водачът, безспорният водач на правителството и да имате пълна свобода на действие (курсив на Ж. Мандел). Вие, който не познавахте конкуренция, когато спасихте честта на Франция, се решихте да продължите борбата заедно със съюзниците; ще бъде неприемливо да бъдете изложен на конкуренция, когато се очертава Освобождението."¹²⁸

Може да се каже, че от самото начало генералът е третиран като „резервен играч". Благодарение на силната му личност, на способностите и на качествата му, със средствата и пропагандата, с приятелски връзки се запълват пукнатините в образа на „Човека от 18 юни", причинени от липсата на реална опора. След като Гастон Палевски, от неговия антураж, осведомява безбройните си приятели кой е Конетабълът, кралица Елизабет II казва: „Най-накрая някой да познава Дьо Гол. Значи това не е най-обикновена прищявка на Чърчил" (началото на септември 1940 г.)¹²⁹.

„Титулярът", избран от сър Едуард Спиърс, е Жорж Мандел. В навечерието на примирието той приема по принцип, но с уговорката, че ще стигне самостоятелно в Англия, за да не изглежда отиването му като бягство. Спиърс има сериозни основания да се спре именно на него. Той е известен с огромната си информираност. Откакто е на власт от времето на Жорж Клемансо, непрекъснато трупа картотека, известна в Париж като „черния" кабинет на Мандел. На всички министерски постове, които заема, събира ценни документи по всички ресори. Запознат е с частния живот на политическите дейци, с материалното им състояние, с техните връзки и планове. Има своя мрежа от хора в министерства, посолства, в политическата полиция, във Второ бюро. За него казват, че „познава Франция, като че я държи в джоба си". И на последния си министерски пост, когато оглавява вътрешните работи в правителството на Рейно, става известен с борбата срещу „петата колона", с чистката в полицията. „Едно от последните му разпореждания е изпращането на съхранение в Англия на най-важните френски документи."¹³⁰ Разбираемо е разочарованието на Чърчил, когато на 17 юни 1940 г. пристига самоувереният, но никому неизвестен „спасител". Обясними са думите му: „Ако си дръпна ръката, генерал Дьо Гол няма да има дори един камък да сложи под главата си.¹³¹

Британският министър-председател нееднократно му заявява, че не го смята за единствен законен представител на Франция: „Вие казвате, че сте Франция! Аз не Ви признавам за Франция, не признавам, че във Ваше лице имам работа с Франция! Франция! Къде е тя? Аз признавам, разбира се, че генерал Дьо Гол и неговите приятели представляват значителна и уважавана част от френския народ, но несъмнено, възможно е и извън тях да се намери власт, представляваща не по-малка ценност." Дьо Гол в отговор го пита защо тогава обсъжда въпроси, свързани с френските международни интереси, след като не го признава за Франция¹³². Повод за сблъсъка от 29 септември 1942 г. е завземането на Мадагаскар от британски войски, без да се допитат до генерала, както и исканията му за Сирия и за Ливан. Тайните преговори между Лондон и Виши хвърлят съвсем друга светлина върху идеите на Чърчил за това кои са властите във Франция, които представляват ценност.

Могат да бъдат приведени най-различни реплики, разменени между двамата политици. Те само ще потвърдят верността на обобщението на Жак Сустел, че върху отношенията им се отразяват особеностите на техните характери - тежки и непоносими. Не може да бъде пропуснато взаимното уважение между Дьо Гол и Чърчил, както и уважението на първия към английския народ. На 2 юни 1940 г. военният свещеник абат Буржон записва в дневника си следното му изказване: „Те (англичаните - б. а.) никога няма да изоставят Отечеството си. Те ще изоставят нашата земя, но никога няма да допуснат войната у дома си. С тях може да се върви към победа."¹³³ Те изразяват много вярна, лишена от илюзии преценка на политиката на Великобритания от онова време, за отношението ѝ към Франция, изобщо за хода на събитията. Заедно с това, избирайки я за съюзник, Дьо Гол, за когото са важни преди всичко националните интереси, е готов, ако тя ги накърни, да се раздели с нея. Комисарят по вътрешните работи на ФНК Морис Дьожан обаче съвсем категорично заявява, че ако „Свободна Франция" скъса с англичаните, „ще се превърне в приключение в девствена гора"¹³⁴.

Има много интересно свидетелство от Кристиан Пино за отношението на генерала към Великобритания от неговия лондонски период: „През месеца, през който виждах Дьо Гол всеки ден (1942), той нито веднъж не ми проговори за германците. Говореше ми за своите трудности и спорове със съюзниците."¹³⁵ Същата мисъл звучи и в думите на Пиер-Анри Тейтген, като прочита първия том на „Военни мемоари": „Като ги четох, имах впечатлението, че ние не сме водили една и съща война. Ние - с германците, а Вие - с англосаксонците."¹³⁶ Закономерно е да се получи такова впечатление у двама водачи на „вътрешната Съпротива", като се има предвид нейната твърде ограничена роля за Освобождението на Франция.

По мнението на Дьо Гол войната е срещу неприятели, а мирът - срещу приятели. Той има всички основания да смята, че каузата на националната независимост, която защитава непрекъснато, е застрашена от собствените му съюзници. Последното много ясно личи от разговора му с Чърчил, цитиран от Лакютюр. След като заявява, че не го смята за въплъщение на страната му, британският министър-председател продължава: „Всичко това е записано на хартия. Вие не сте Франция. Вие сте „Сражаваща се Франция". В отговор генералът заявява: „Аз действам от името на Франция. Аз се бия рамо до рамо с Англия, не за нейна сметка. Аз говоря от името на Франция и съм отговорен пред нея. [...] Френският народ е убеден, че говоря в полза на Франция и ще ме поддържа дотогава, докато смята, че това е така." По-нататък Чърчил продължава: „Ние имаме много големи трудности, когато говорим с Вас. [...] Вие сте посели безпорядък, където сте минали. Това ме натъжава, защото аз уважавам Вашата личност. Но не мога да Ви считам за другар или приятел." Събеседникът му отвръща: „... Французите от Франция ще бъдат доста учудени от факта да чуят това. Аз дължа своята репутация във Франция на факта, че исках да продължим борбата редом с Вас. Но именно заради това трябва да създадем у френския народ чувството, че „Сражаваща се Франция" е третирана като истински съюзник, а не като креатура на Англия. И мисля, че правите голяма грешка, като отхвърляте приятелството, което би Ви било много полезно. Вие с нищо не сте ни помогнали."¹³⁷

Разговорът между двамата политици изтъква голямата лична роля на Дьо Гол в стремежа му да създаде представата, че, първо, неговите интереси и тези на страната му са едно и също, и че действа и говори от нейно име, и че съществува обратна връзка между него и неговия народ. Второ, убеждението на генерала за собствената му значимост както в очите на французите, така и в очите на съюзниците. Трето, що се отнася до тях, някои от действията им представляват фактическо отрицание на идеята, че той е олицетворение на Франция, тъй като изобщо не са съгласувани с него. Такъв е случаят с десанта с техни войски на 5 май 1942 г. в Диего-Суарез, най-голямата военна база в Мадагаскар, и съобщението във Вашингтон, според което „Съединените щати и Великобритания са съгласни да възстановят Мадагаскар във владение на Франция, когато окупацията на този остров повече няма да бъде необходима на съюзническата кауза"¹³⁸.

Като заключение за отношенията с генерала и Чърчил много подходящи са думите на Дейвид Астор в отговор на въпрос на Жан Лакютюр за представата на обществеността в страната му за него: „Английският народ се възхищаваше от Дьо Гол, боен другар в най-лошите дни, и оценяваше неговата смелост. В политическите среди критикуваха не идеите му или личността му, а малкото симпатия, която той показваше спрямо Великобритания. Това бе единствената пречка - като съюзник и гост те го намираха твърде свадлив."¹³⁹

С включването на Съединените щати във войната генералът получава един мощен естествен съюзник. Разпространението на лендлийза от 11 ноември 1941 г. върху „Свободна Франция" дава възможност за активизиране на нейните военни действия. Според Лакутюр това е най-големият прогрес в американско-голисткото сътрудничество¹⁴⁰. Признаването на Дьо Гол от страна на САЩ потвърждава значението на неговия принос и на усилията на ФНК, които поддържат традиционния дух на Франция и на институциите ѝ. През юли 1941 г. правителството на Съединените щати заявява в свой меморандум, че „нашите общи цели най-лесно могат да бъдат достигнати, като се предостави военна подкрепа и пълна поддръжка на ФНК в качеството му на символ на френската Съпротива като цяло против силите на Оста" (Вашингтон, 9 юли 1942 г.)¹⁴¹. Последният текст представлява силна дипломатическа и политическа подкрепа, поддържа образа на генерала пред света. Коментарът на Дьо Гол на този меморандум, направен пред Андре Тиксие, е, че споразумението, сключено с правителството на американското правителство му изглежда „задоволително" от различни гледни точки: „1) То създаде позитивни основи на нашите отношения с Вашингтон; 2) То съдържа някои полезни изявления по нашата национална позиция; 3) То признава централизирането на процесите, засягащи воденето на войната, в ръцете на ФНК; 4) То позволява да се започне реална военна организация съвместно със САЩ, конкретно с оглед евентуална битка за Франция"¹⁴².

Търсенето на съглашение с Америка винаги е било важен елемент от военната дипломация на Генерала, особено откакто „Свободна Франция" поема властта върху част от териториите на Империята. Нейният глава обаче поставя условия за него: поддържане на независимостта; уважение на интересите на страната и на суверенитета на „Свободна Франция" на националната територия, когато бъде освободена, присъединяване към преговорите за мир, които трябва да последват Освобождението. „Съединените щати не споделят тези френски изисквания. В замяна за американското участие в конфликта те очакват да получат от съюзническите нации и в частност от Франция, чиято окупирана територия ще бъде поле за важни сблъсъци, значителни придобивки: именно ограничаването на суверенитета в полза на Америка, що се отнася до воденето на войната и признаването на привилегированата роля на Съединените щати при изграждането на новия международен ред."¹⁴³

Признаването на ФНК за символ на Френската съпротива изобщо не означава признаването му за олицетворение на Франция. Още по-малко това е „освещаване" на претенцията на Дьо Гол, че няма „добри французи", които да не са с него. И САЩ, и Великобритания поддържат тесни връзки с Виши и се стремят да използват, или поне да неутрализират неговите „активи" - френска Северна Африка, мощната флота, разузнавателните мрежи, личностите с авторитет сред армията, колониалната администрация и цивилното население. Върху отношенията на „Свободна Франция" и САЩ влияят противоречиви фактори, като съюзническите интереси, различията във виждането на ролята на Съединените щати в следвоенния свят и за приноса в организацията на победата. Рузвелт винаги се е отнасял подозрително към амбицията на Генерала да оглави Франция, към търсенето му на политическо признание и към стремежа му да постигне целите си, без да се обвързва с Великите сили. Всичко това напълно изключва признанието на Дьо Гол за въплъщение на страната му.

Още в хода на войната са заложени противоречията между Генерала и Съединените щати, които ще придобият нова форма вече на равнище отношения между две държави от 1958 г. нататък. Тогава Великият Шарл ще бъде президент със собствена международна политика, определена от самия него като „свободни ръце", която се противопоставя на дотогавашната обвързаност на Третата република с англичаните и на Четвъртата - с американците.

Отрицателното отношение на президента към главата на „Свободна Франция" има решаващо значение за оформянето на цялостната политика на тази Велика сила. В своите мемоари Чърчил много ярко е обрисувал позицията на Рузвелт към генерала и положението, в което е изпаднала Англия заради подкрепата към него: „Вашингтон показваше изключителна твърдост спрямо Дьо Гол. Не минаваше ден без президентът да ми подметне нещо по въпроса. Въпреки че го правеше най-приятелски и често пъти шеговито, чувствах, че проблемът сериозно го занимава. Почти всеки ден ми връчваха документи от Държавния департамент или американските тайни служби срещу Дьо Гол. Обвиняваха Дьо Гол, че е използвал британски пари за подкупи на моряци от (крайцера - б. а.) „Ришельо", за да преминат на негова страна. Само доброто възпитание възпираше нашите домакини да добавят, че поради финансовите ни отношения със Съедините щати това всъщност са американски пари. Чувствах, че ако продължим да го подкрепяме, ще предизвикаме охлаждане между правителствата на Великобритания и Съединените щати, а никой не го желаеше така силно като Дьо Гол. Специално привлякох вниманието на моите колеги в Англия към този въпрос. Не беше ясно дали не е по-добре да развалим отношенията си с този изключително труден човек. Все пак времето и търпението предложиха приемливи отношения."¹⁴⁴

Ето защо във френските „афери" от времето на войната неизменно има и друг кандидат - лидер, който се радва на подкрепата на САЩ. Държавният секретар Кордъл Хъл пише в мемоарите си, че настойчивостта, която Дьо Гол показал в искането си за политическо признание, е предизвикала много голямо недоверие. „Ако начело на армията си той се беше хвърлил в битката срещу Оста, във военния смисъл на думата, ако всеки път, когато бе насочвал свободните френски сили в сражението, към него щяха да се присъединят многобройни привърженици след французите и членовете на ОН."¹⁴⁵

Според изказване на държавния секретар от 5 септември 1941 г., разпространявайки лендлийза върху „Свободна Франция", „Америка продължава да смята тази организация само за една група, с която има сърдечни отношения без дипломатически статут"¹⁴⁶. Съглашението с нея идва доста по-късно - на 15 януари 1942 г., а признаването ѝ за символ на съпротивата - чак през юли с. г.

Върху оформянето на позицията на САЩ и в частност на президента им към Дьо Гол, въздействат редица фактори. Първоначалните благоприятни характеристики от времето, когато е действащ офицер и член на правителството, не оставят и следа при окончателното създаване на мнението за него. Няма значение, че, както пише на 5 юни 1940 г. американският посланик във френската столица Уилям Булит, „със своята смелост и инициативност забавя германското напредване към Париж". Няма значение също, че като заместник-държавен секретар се проявява „като енергичен млад човек", който претендира, че още много може да направи"¹⁴⁷.

Това, което остава да тежи върху оценката за Дьо Гол, са сведенията, че е протеже на любовницата на Пол Рейно графиня Елен дьо ла Порт, която, според Булит, много го харесвала. Този факт много ядосва американците, твърди Съмнър Уелс¹⁴⁸.

Върху създаването на отрицателната представа за младия бригаден генерал сред американските управляващи кръгове влияе и не толкова сериозното отношение към него от страна на Великобритания от първите дни. Американският посланик Джордж Кенеди на 26 юни 1940 г., часове след официалното признаване на „Човека от 18 юни" за водач на „свободните французи", записва: „Един приятел от Форийн Офис ми уточни, че не става дума за признаването на Дьо Гол за глава на правителството или за прекъсване на връзките с маршал Петен. Един обикновен временен маньовър.“¹⁴⁹

Редица французи „допринасят" в САЩ да се получи далеч неласкава представа за генерала. Сред тях е дори генералният му делегат във Вашингтон, който заявява на Кордъл Хъл: „Дьо Гол е блестящ човек, отличен офицер, но опасен, като Наполеон и Буланже, без да има техния бой."¹⁵⁰

В крайна сметка, за Франклин Рузвелт Дьо Гол е „един от многото генерали" и след събитията от май-юни той не уважава французите - като цяло, и френските генерали - в частност. Впрочем, погледнато от Вашингтон, този генерал изглежда като английска креатура, провалил се е в Дакарското предприятие, и съветниците на президента не казват за него нищо добро. В американската столица Алексис Леже, този „скромен" секретар в Конгресната библиотека, включен в плановете на Чърчил за създаване на ФНК без Генерала¹⁵¹, Жан Моне и Рьоне дьо Шамбрьон (потомък на Лафайет и зет на Лавал) „го обрисуват като чирак-диктатор, фашист или комунист; според Виши шарше д'аферът Робърт Мърфи, после посланикът адмирал Лихи докладват, че Дьо Гол няма никакви привърженици във Франция: има доста групировки, които се наричат „голисти", пише Лихи, но това е единствено заради отъждествяването с предишното име на Франция, и без никакво отношение с генерал Дьо Гол.¹⁵² „Президентът и аз, ще напише държавният секретар Кордъл Хъл, много отрано бяхме заели позицията да не допуснем някой да успее да наложи Дьо Гол на французите. Бяхме решени да им оставим свободата, когато дойде моментът да изберат свое собствено правителство."¹⁵³

Социалистът Феликс Гуен, бъдещ министър-председател след оставката на генерала на 20 януари 1946 г., пише на един от видните политици Леон Блюм с копие до американците: „Пазете се от този Дьо Гол и преди всичко от неговата прокълната душа Гастон Палевски."¹⁵⁴

Една от основните причини за предубеждението на американския президент спрямо генерала е, че той - като французин, и Великобритания имат еднакви интереси по колониалния въпрос, именно по запазването на двете империи. Рузвелт категорично заявява пред сина си Елиът, че британците го притежават телом и духом, че са го снабдили с необходимите пари и материали, че са го подкрепили морално, за да организират подмолни действия във Франция.¹⁵⁵

Според президента Дьо Гол възнамерява да създаде в своята страна правителство, възглавявано само от един човек. „Не мога да си представя друг човек, на когото така малко да се доверявам. Цялото негово движение „Свободна Франция" е изпъстрено с политически шпиони - той има агенти да шпионират дори сред неговите хора. За него свободата на словото означава свобода от критика. за него", споделя Рузвелт пред сина си по време на Конференцията в Казабланка¹⁵⁶. Според Виорст в неговото много сполучливо озаглавено съчинение „Съюзниците-неприятели", американският президент смята генерала за „дребнав, егоист, шовинист, който не мисли за нищо друго, освен за това как да се добере до абсолютната власт и да я запази за себе си"¹⁵⁷. В писмо до члена на Конгреса Джоузеф Кларк Болдуин Рузвелт пише за своя среща с него: „Аз и Дьо Гол само в общи линии разглеждахме съвременни теми; обаче по-подробно засегнахме бъдещето на Франция и нейните колонии, осигуряването на мира и т.н. Като стана дума за проблемите на бъдещето, той изглеждаше много „сговорчив", стига с Франция да се отнесат като със световна величина, но аз мисля, че просто е егоистичен."¹⁵⁸

Фотокопие от това писмо, явно непредназначено да попадне в ръцете му, достига до генерала. Той е много обиден от мнението на Рузвелт. Последният не пести острите думи срещу него: „Какво искате да правя с човек, който се има едновременно за Жана д'Арк и за Наполеон."¹⁵⁹ Личното отношение на Рузвелт към Дьо Гол се отразява върху отношенията му с организацията, която той оглавява. В този смисъл преценката на генерала, че „Съединените щати внасят във великите дела елементарни чувства и сложна политика" може да се приеме за вярна¹⁶⁰.

Неведнъж на официални срещи, включително на Техеранската конференция (28 ноември - 1 декември 1943 г.) Рузвелт изразява отрицателни мнения за него. В разговор с Йосиф Висарионович Сталин той казва, че Дьо Гол не би му харесал. По-нататък продължава, че според него „французите са добър народ, но са им нужни абсолютно нови ръководители. Не по-възрастни от 40 години, които не са заемали никакви постове в предишното френско правителство"¹⁶¹. А Дьо Гол не се „вписва" и в двата критерия. Дали „подходящият" човек за новия кабинет ще бъде някой от специално подготвените офицери от бъдещото „Съюзническо военно управление на окупираните територии" (AMGOT - Allied Military Government of Occupied Territories), за което ще стане дума по-долу. Президентът остро се противопоставя на отъждествяването на генерала с Франция. „Рузвелт смяташе Дьо Гол за странна личност, на която не можеше да се има доверие. А когато този човек заявява един ден, че представлява Франция, това изобщо не се връзва с американския начин на мислене, още по-малко с този на един президент. Така че разбирам добре Рузвелт, когато казваше за Дьо Гол: „Той е луд. Отъждествява се с една нация, бил офицер в армията, при това не от най-известните. Дойде в Англия и заяви: „Аз съм Франция". Но ние ще намерим сериозни хора, за да решим проблема на Франция" (свидетелство на съветника на Джон Кенеди Пиер Селинджър)¹⁶². А както е известно, Рузвелт има за „сериозни хора" Петен и неговите министри. „Правителството на САЩ смята да действа с вишистките власти и отдавна търси човек, който да може да увлече вишистката администрация, а след това да замени Дьо Гол и вместо „Свободна Франция" да създаде „Свободен Виши"¹⁶³. Когато ген. Вейган отказва окончателно да оглави „Свободен Виши", на преден план излиза кандидатурата на ген. Жиро. Явно е, че съюзниците смятат Генерала за „резервен играч", с когото нямат никакви ангажименти, и от когото биха се освободили при първия удобен случай. Налага се въпросът защо все пак той се налага за глава на Съпротивата и след това за глава на Временното правителство на Френската република?

Постепенно всички френски водачи губят популярност и по една или друга причина се лишават от привилегията, или най-точно казано, от правото да бъдат наричани така. Издигнатите от институциите на Третата република - депутати, сенатори, висши представители на трите власти - прехвърлят с възторг отговорността на Филип Петен. Несъгласните с примирието се откъсват от нацията и до края на войната не могат да създадат масова поддръжка, като си остават изолирани зад граница. При всичката вяра в Маршала неговият ореол на Спасител напълно се срива след пълната окупация на Франция от германците през 11 ноември 1942 г. в резултат на англо-американската операция „Торч" („Факел"). Адмирал Дарлан минава по сложния път на германофоб, който е готов да поведе флотата си, за да не попадне в ръцете на Хитлер. Обвиняван почти във фашизъм, искащ силна партия, той достига до разрив с Райха по военните въпроси, поради което е отстранен. Известен е като англофоб, който, според собствените му думи, би имал нерадостна съдба при британска победа. През ноември 1942 г. от името на Петен дава заповед на френските войски да спрат военните действия срещу съюзническите части. Завършва живота си под куршумите на активист на Съпротивата.

Ген. Вейган е човекът, който най-активно се бори против германското нахлуване в Северна Африка и успешно води преговори със Съединените щати за екипиране на френските части. Накрая е заловен и изпратен в Германия.

Никой от водачите на Империята не подкрепя с действия собствените си призиви за съпротива от юни 1940 г., нито оправдава надеждите, че може да вдигне колониите. Нито една от кандидатурите на съюзниците не се оказва достатъчно сериозна. Едни се присъединяват към Дьо Гол, други са блокирани от него, трети са арестувани. Той е напълно прав, че водач, който има чуждестранна подкрепа, няма да бъде приет от френското обществено мнение. Впрочем, такъв е случаят със самия него. Едва когато „Свободна Франция" постепенно придобива самостоятелност, като стъпва в колониите, обвързва „вътрешната съпротива", а в началото на 1943 г. постига и финансова автономия, Генералът е приет като водач на всички.

На този фон може да се разбере защо той побеждава ген. Жиро. Ключ към отговора на този въпрос е становището на Дьо Гол от 1945 г. за политиката на САЩ във Франция: „Американците непрекъснато се стремят да се опрат повече на този, който е податлив, отколкото на този, който е твърд. По време на войната се опираха на Петен или на Дарлан, или на Жиро против Дьо Гол, който беше твърд и въплъщаваше волята на нацията."¹⁶⁴

Генерал Жиро изглежда по-приемлив в очите на съюзниците. Той става популярен след бягството си от германски плен, седем месеца преди операция „Торч". Няма амбицията да въплъщава нацията, но пък претендира да му бъде поверено командването на всички съюзнически войски, участващи в нашествието от 1942 г., като условие да се обърне към френските войски в Северна Африка да преминат на страната на съюзниците, с което американците не са съгласни. Въпреки това е определен от Робърт Мърфи още от самото начало като идеалният кандидат, който може да се противопостави на Дьо Гол, като са изтъкнати административните му способности. Личните му качества са твърде преувеличени: като политик няма добра представа за предстоящия ход на събитията. За него единственият проблем е военният - снабдяването на войските в Северна Африка. Общото заключение за мнението на Рузвелт за Жиро, след срещата им в Казабланка, е крайно разочарование: „Този е човекът, за когото Боб Мърфи каза, че цяла Франция ще го последва! Като администратор той е празен патрон, такъв ще бъде и като водач", казва през смях на сина си президентът¹⁶⁵.

Съпротивителните организации от метрополията категорично застават зад Дьо Гол. Нелегалният печат като цяло е на мнение, че в името на обединението Жиро трябва да застане до него.

В. „Дефанс дьо ла Франс" твърдо заявява: „Ние не се съмняваме в достойнствата и честта на генерал Жиро, но се съмняваме, че този голям водач вижда точно настоящите интереси на Франция. Услугата, която се очаква от него, е да усили със своето присъединяване авторитета на генерал Дьо Гол."¹⁶⁶ По-опитният в политиката глава на „Свободна Франция" отстранява с хитри ходове своя отдавнашен противник по въпросите за използването на танковете още от 1937 г. и оглавява еднолично Съпротивата.

Във взаимоотношенията на главата на „Свободна Франция" с другата Велика сила от времето на Втората световна война - СССР, се разкрива преценката му за развитието на световните процеси и на хода на войната. „Генерал Дьо Гол вижда в откриването на руския фронт преди всичко глобален шанс, предоставен на западните демокрации за отслабването на Райха за дълъг период. Но той веднага разбира, придавайки ѝ почти еднакво значение, че промяната в стратегическото равновесие ще бъде за него източник на истинско освобождение или по-добро от дипломатическо облекчение."¹⁶⁷ Той се насочва към една от Великите сили, способна да реши изхода от войната, когато другата още не се е включила. При това, какъвто е случаят с Великобритания, генералът категорично се изказва в подкрепа на СССР, когато самото му съществуване е поставено под съмнение след светкавичното германско настъпление след 22 юни 1941 г. Това му придава тежест в очите на съветското ръководство. Още повече, че, както казва върховният комисар по външните работи Вячеслав Молотов през май 1942 г., „Между Франция и Русия няма ни най-малък повод за какъвто и да било спор, нито политически, нито икономически"¹⁶⁸. Позицията на Дьо Гол е продиктувана от националните интереси: „Без да обсъждаме сега процесите и даже престъпленията на съветския режим, ние безусловно сме с руснаците, тъй като те се бият с германците. [...] Германските самолети, танкове и войници, които руснаците унищожават и ще унищожават, повече няма да бъдат тук, за да ни попречат да освободим Франция", пише той от Йерусалим в телеграма до делегацията на „Свободна Франция" в Лондон на 24 юни 1941 г.¹⁶⁹ Още по-твърдо е защитено това становище в речта му по Би Би Си във връзка с победата на съветските войски под Москва от 20 януари 1942 г.: „Не е добър французин този, който не приветства победата на Русия... Смъртта на всеки германски войник, убит или замръзнал в Русия, дава на Франция един шанс в повече да се издигне и да победи."¹⁷⁰

В резултат на започналите през август 1941 г. преговори се достига до становището на съветското правителство, изложено чрез посланика на СССР във Великобритания Иван Майски до Дьо Гол от 26 септември. В него се изразява готовност за установяване на връзка със Съвета за отбрана на Империята по всички въпроси, засягащи сътрудничеството с френските отвъдморски владения, които се подчиняват на генерала, и за оказване на всестранна помощ и съдействие в общата борба с хитлеристка Германия и нейните съюзници. Подчертава се и „твърдата решимост на съветското правителство след постигането на съвместната победа над общия враг да се осигури цялостното възстановяване на независимостта и величието на Франция".¹⁷¹

В своя дневник Ерве Алфан записва на 31 юли 1942 г. разговора си с Богомолов, в който е представена съветската политика по отношение на страната. „Ние знаем какво става във Франция, ние знаем, че французите не се подчиняват на господин Петен, нито на господин Ерио, нито на един англичанин, нито на генерал Макартър, но знаем, че ще се подчиняват на генерал Дьо Гол." Богомолов дори доверява на Алфан, че в Москва се изучава проект за признаването на генерала за правителствен глава¹⁷².

За заздравяване на връзките с бъдещия съюзник Дьо Гол желае да изпрати една дивизия с пълен комплект снаряжение и муниции за 5-6 месеца. Неговата активност в търсенето на сближение със Съветския съюз е напълно обяснима. Жан Лакутюр в оценката на мотивите му пише: „От момента, в който се сдобие с друг съюзник на изток, Шарл дьо Гол ще престане да бъде „просякът под стълбата", който протяга ръка към лордовете от Адмиралтейството, към министрите и генералите на Негово Величество."¹⁷³ Признанието на ФНК за „единствен ръководен орган на „Сражаваща се Франция", имащ правото да организира участието във войната на френските граждани и на френските територии и да представя техните интереси пред правителството на СССР, особено в тази мярка, в която тези интереси се засягат от воденето на войната", е голям успех за политиката на Дьо Гол¹⁷⁴. В официален документ той е признат от Велика сила за единствен законен представител на французите, които се борят за освобождението на страната си. Когато говорителят му Морис Шуман иска да прочете коментар, в който да приветства „този важен съюзнически жест", му е забранен достъпът до микрофона на британския съюзник. Така се моделира представата, че Дьо Гол въплъщава Франция - чрез едни ходове, които я поддържат, и чрез други, които я отричат.

Заедно с отсъствието на сблъсъци в икономически и в политически смисъл, за което говори Молотов, стремежът на Генерала да бъде открит възможно най-скоро Вторият фронт, е важна причина за успеха му в сближаването му със Съветския съюз, поради съвпадението на стратегическите интереси. Според Морис Дьожан, комисар по вътрешните работи на ФНК, в телеграма до Дьо Гол от 13 август 1942 г. пише: „Държанието на неговия събеседник (Деканозов, комисар по вътрешните работи - б. а.) наведе господин Гаро на мисълта, че при липсата на обща съюзническа офанзива на Запад съветското правителство, подложено на невероятния натиск на германските войски, горещо желае надигането на поробените държави."¹⁷⁵ Мнението на Деканозов е, че френският народ не бива да чака военна помощ, а да започне ефективна борба срещу противника. По-нататък той е дал да се разбере, че „една бъдеща визита на генерал Дьо Гол в Москва, който се радва на популярност в СССР, ще бъде добре дошла", продължава Дьожан¹⁷⁶. На 1 септември 1942 г. представителят на ФНК в съветската столица в телеграма до комитета в Лондон съобщава, че Андре Марти се е „поставил изцяло на разположение, за да помогне на разпространението на пропагандата на „Сражаваща се Франция" в СССР"¹⁷⁷. Тези действия на Кремъл, особено последното, все повече укрепват позициите на Дьо Гол като официален представител на Франция.

Генералът трябва да надвие доста кандидати на двата западни съюзника. Има доста упорито антиголистко лоби и в САЩ, и във Великобритания, дори собственият му генерален делегат „работи" против него, какво да говорим за Виши. Той трябва да положи много усилия, за да надвие не само разединението на Съпротивата, но и собствените си схващания тя да бъде един вид придатък към съюзническите войски. В изпълнение на идеята си, че борбата за освобождение трябва да се води от френска територия, изказана в навечерието на Дакарската експедиция, той се премества във важния за Империята Алжир. На 3 юни 1943 г. в столицата е създаден Френският комитет за Национално освобождение (ФКНО). Негови съпредседатели са Дьо Гол и Жиро, когото Съединените щати с всички сили се опитват да наложат. Победен е след съвместна оставка и подлагане на избор за поста. Така Генералът остава едноличен водач, докато Жиро ще остане командващ армията до април 1944 г. Комитетът официално е признат от трите Велики сили през август 1943 г., до края на годината - от още 37 страни - изключително важно признание, за което Дьо Гол е вложил най-доброто от себе си. На 3 юни 1944 г. - година след ФКНО, е официалното раждане на Временното правителство на Френската република (ВПФР).

Генералът не е допускан да воюва рамо до рамо с Великобритания и САЩ и трябва да влиза в конфликти с тях, за да могат неговите войски да бъдат включвани на първа бойна линия. Той държи страната му да бъде приемана за Велика сила и първостепенен съюзник. Преди настъплението срещу Монте Касино, когато на десния фланг са разположени френски войски, той казва: „Трябва да измиете френското знаме и то ще стане кървава баня и тази кръв ще бъде вашата." И френското знаме е измито. Генерал Кларк влиза в Рим на 4 юни 1943 г., а части на Дьо Гол - на следващия ден¹⁷⁸.

Наистина, докато дойде времето, когато за водача на „Свободна Франция" ще се говори така, както неговият говорител Морис Шуман, трябва да се измине дълъг път: „Беше изключителна гледка. Целият град се бе събрал на площада (централният площад в Байо, август 1944 г. - б. а.) и днес виждам „органиста на катедралата, каноника, застанал до двете учителки, които съвсем не вярваха в Бога. Това бяха сълзите на Марсилезата. Това бяха овации, това беше радостта да видят на живо човека, този човек такъв, какъвто си го бяха представяли".

Генералът е убеден, че Франция трябва да бъде управлявана единствено и само от французи. Комисарят на Републиката в Марсилия Реймон Овраг разказва, че според него съюзниците в никакъв случай не бива да бъдат допускани да се занимават с въпросите за взаимоотношенията с цивилното население. Загрижеността на Дьо Гол се дължи на факта, че неговото правителство, по това време все още установено в град Алжир, не е признато от Съединените щати. Това става чак през октомври 1944 г. Рузвелт толкова късно признава правителството му, защото се нарича „Временно", и на „Република" - ВПФР. За него Дьо Гол завинаги ще си е остане с дикторски амбиции.

По въпросите на френския суверенитет Генералът е неотстъпчив. Във връзка с възстановяването на гражданската администрация и валутното обръщение в новоосвободените земи той за пореден път дава урок по независимост на своите съюзници. Такива предстои да им дава и през времето, когато е начело на Френската република като министър-председател (1944-1946) и президент (1958-1969). Американските и британските власти преди окончателния щурм срещу Оста през юни 1944 г. установяват Съюзническо военно управление на окупираните територии (AMGOT). Това е отдел към щабовете, създаден от специално подготвени в областта на гражданската администрация офицери, в по-голямата си част в университетите във Вирджиния (Шарлотсвил) и Йейл. Главното им задължение е да подготвят и установяват администрацията на новоосвободените територии в Европа и в Азия. Управлението функционира успешно в: Италия, Норвегия, Холандия и Белгия, обаче се отхвърля като нелегитимно в Дания и Франция. В тези две страни се смята, че местната администрация не е престанала да съществува, след като веднъж само е била „отвлечена" по време на германската окупация. Главната грижа на AMGOT е възвръщането на националните валути¹⁷⁹. Преди Освобождението през 1944 г. е въведена нова валута. Става дума за американски тиражи, наречени „Филаделфийски". Те трябва да заместят тази, която е била в обръщение при Виши, в очакване на времето, в което новата френска държава отново може да печата свои банкноти и сече свои пари. На банкнотите на AMGOT ще трябва да бъде изписано „Френска република", но Рузвелт ще отхвърли това предложение, иронично твърдейки, че е невъзможно да се предскаже какво ще бъде следвоенното управление, не е задължително да бъде република, може би кралство и дори империя. Разбира се, това е стрела, насочена срещу Дьо Гол¹⁸⁰. Въпреки всичко, националният девиз „Свобода, Братство, Равенство" е написан на тях, което потвърждава продължителността както в държавността, така и на формата на управление и неговата същност, а именно Републиката. Генерал Дьо Гол отхвърля банкнотите на AMGOT и ги нарича „фалшивите пари". Той пише в своите „Военни мемоари": „Войските и службите, които скоро ще извършат десант, са снабдени с някаква тъй наречена френска валута, направена в чужбина, и която Правителството на Републиката категорично не признава." След десанта на 6 юни 1944 г. банкнотите на AMGOT довеждат до няколкоседмична полемика. Два дни по-късно Временното правителство се обръща с протест към американското и английското правителство и заявява, че никоя валута няма да бъде призната за законна в неговите граници без неговото изрично съгласие. „Например след десанта в Нормандия американците напечатват в Съединените щати банкноти за плащане на разходите на окупационните сили. Нормандците не приели тези непознати за тях пари и започнали да си плащат с тях данъците."¹⁸¹

Серж Раванел, ръководител на партизаните от Тулуза, казва за американското отношение към французите: „Всички знаехме доста време преди Освобождението, че когато дебаркираха на 6 юни 1944 г. в Нормандия, американците нямаха намерение въобще да се съобразяват с генерал Дьо Гол и искаха да поставят в страната своя военна администрация, така, както постъпват и германците в окупираните страни. Иначе казано, трябваше да минем от една окупация под друга, защото американците нямаха доверие на генерал Дьо Гол и смятаха, че сме сътрудничели с германците. Това се наричаше АМGOT Но правителството на Виши отстъпва толкова бързо мястото си на голистките власти, че AMGOT не успява да се създаде, американците са посрещнати навсякъде с ентусиазъм не като нови завоеватели, а като истински освободители."¹⁸²

Майор Франсоа Куле, първи комисар на Републиката в Нормандия, нарича тези банкноти „нередовни долари, декорирани с трикольор", и си спомня, че местните хора се опитват, колкото е възможно по-скоро, да се отърват от тях, например за плащане на данък общ доход. Куле съветва банките да ги приемат, за да ги изтеглят от обръщение. Той се оплаква от това положение на генерал Монтгомери, който казва на 9 юли: „Каква е тази врява с банкнотите, които донесохме? Казаха ми, че хората не ги искат. Хората трябва да приемат тези банкноти. Това са хубави пари: това са нашите банкноти!" Тази валута е в обръщение през периода на Временното правителство на Френската Република от 26 август 1944 до 16 януари 1947 г., датата на установяване на Четвъртата република, начело с президента Винсент Ориол. Окончателно са изведени от оборот в края на 1947 г.¹⁸³

Новата „окупация" обаче е отхвърлена с твърда ръка от страна на Генерала. Полковник Дьо Шовиние, назначен за военен пратеник във френските области в хода на освобождаването им, придружава първия ешелон на съюзническото настъпление, за да се увери, че властта е установена навсякъде. Полковникът си спомня: „Изобщо не ми беше трудно да изпълня задачата си на наместник в Нанси, защото за французите нямаше две мнения: сега Франция беше Дьо Гол."¹⁸⁴

През юли 1944 г. Генералът е поканен да посети Вашингтон. Пътуването на 5 юли е осъществено поради приятелското настояване на Чърчил. То е интересно със сключеното примирие. Най-накрая правителството на САЩ признава правителството му като израз на властта, способна да управлява във Франция, и се слага кръст на АМGOT, на налагането на чужда валута и на чужди кметове.

За Генерала въпросите на управлението и паричната единица са въпрос на суверенитет. За да има национален суверенитет, трябва да има и национално единство. За него от изключително значение е правителството му да се установи в столицата. След първото стъпване на територията на метрополията на плажа Курсел на 14 юни 1944 г. Дьо Гол пламенно настоява пред главнокомандващия на съюзническите армии армейски генерал Дуайт Айзенхауер Париж бързо да бъде освободен, докато съюзническата стратегия предвижда бързо да се напредва на изток, без да се минава през столицата.

На 26 август 1944 г. със заповед на Дьо Гол съюзническите и френските власти получават нареждане да предприемат всички необходими действия за осигуряване на незабавното придвижване към Париж на членовете на правителството. Ген. Айзенхауер смята завръщането им там за преждевременно и няма намерение да го улеснява. Накрая все пак френски части от покритата със слава Втора бронирана дивизия на ген. Льоклер влизат първи в столицата на 25 август. Министрите от Временното правителство бързат за там, защото знаят, че Генералът се готви да състави нов кабинет с много участници от Вътрешната съпротива, с което поставя под съмнение редица постове. Въпреки всичко те пристигат на 3 септември.

Влизайки в освободен Париж, главната му грижа е неговото запазване. А за това се изисква голяма твърдост. Дьо Гол отново се установява в Министерството на войната на улица Сен-Доминик, в канцеларията, която е заемал до 10 юни 1944 г. Това означава, че Виши е само една тъжна скоба, която трябва да се затвори, и че Републиката никога не е преставала да съществува. Тълпата, събрала се да поздрави с неописуем възторг Генерала по пътя му към кметството (на 26 август 1944 г.), е блестящо свидетелство за съществуването на това единство, поне що се отнася до столицата. Дьо Гол ще го подчертае в речта, която се готви да произнесе, отдавайки почит на всички сили, участвали в освобождението ѝ: „Париж е оскърбен, Париж е смазан, Париж е измъчен, но Париж е свободен. Освободил се сам, освободен от своя народ, със съдействието на френските армии, с подкрепата и съдействието на цяла Франция, което значи - на Сражаваща се Франция, на единствената, истинската, вечната Франция."¹⁸⁵

Морис Шуман казва: „Болшинството от французите, привърженици на идеята на изчакването, мислеха през 1944 г. така, както мислех аз през 1940 г. Посрещайки най-сетне генерал Дьо Гол, те дори не изпитваха чувството, че сами противоречат на илюзиите и поведението, които бяха имали по-рано. Няма да забравя думите на моята хазяйка, с която се срещнах в освободен Париж. Тя ми каза: „Утре ще отида да приветствам генерал Дьо Гол. Изглежда, че ще бъде на Шан-з-Елизе. Трябва да ти кажа, че когато Петен минаваше, аз отидох да видя и него. Исках да видя униформа на истински френски маршал. Звучи малко глупаво, но всъщност е много вълнуващо." След малко повече от четири години четиридесет милиона петенисти ще станат четиридесет милиона голисти.

 

¹Cit. par: Charlot, Jean. Les Français et De Gaulle. IFOP, Paris, 1971, p. 162.
²Institut français de l’opignon publique.
³Cit. par: Charlot, Jean. Op. cit., p. 162.
⁴Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 1. Срещата. 12 юли 1992 г.
⁵Cit. par: Charlot, Jean. Op. cit., р. 21–22.
⁶Първа книга Мойсеева. Битие. С. 1. – В: Старият завет. София, 1929.
⁷Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I. Le rebelle. Paris, 1984.
⁸Цит. по: Антюхина-Московченко. Вера. Шарль де Голль. – В: Новая и новейшая история. 1971, 4, с. 97.
⁹Jeantet, Gabriel. Jacques Laurant. L’Année 40. Londres – De Gaulle – Vichy. Paris, 1965, p. 60.
¹⁰Cit. par: Amouroux, Henri. La grande histoire des Français sous l’occupation.
T. 4. Le peuple révéillé. Paris, 1982, p. 85.
¹¹Алюзия с Йоан Безземни, английски крал (1199–1216), който след неуспешните си войни с Филип II Огюст губи владенията си във Франция. Признава се за васал на папа Инокентий III (1213). След поражение с борбата си с феодалите през 1213 г. е принуден да подпише Магна харта либертатум.
¹²Le monde en guerre, www.39-45.org.
¹³Ibid.
¹⁴Cit. par. Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’État, T. 2. De Pétain à De Gaulle. Paris, 1964, p. 275.
¹⁵Ibid, p. 257.
¹⁶Ibid, p. 222.
^17Ibid.
¹⁸Акос, Пиер, д-р Пиер Рентчик. Болните, които ни управляват. София, 1993, с. 113.
¹⁹Де Голль, Шарль. Военные мемуары, Т. 1, Москва, 1959, с. 110–111.
²⁰Amouroux, Henri. Op. cit., p. 75.
²¹L’“entourage” et De Gaulle. Ouvrage collectif; présenté par Gilbert Pillel. Paris, 1979, p 41.
²²Cit. par: Amouroux. Henri. Op. cit., p. 72–73.
²³Данните са от “History of the Second war”, р. 311. – В: История на Втората световна война, 1939–1945. Т. З, София, 1977, с. 143.
²⁴Cit. par: Gaulmier, Jean. Rencontres avec le général de Gaulle (1941–1942). – Espoir. Revue de l’Institut Charles de Gaulle, 8 septembre 1989, p. 25, 28.
²⁵Malraux, André. Les chênes qu’on abat. Paris, 1971, p. 285.
²⁶Tournoux, Jean-Raymond. Le royaume d’Otto. Ceux qui ont choisi l’Allemague. France 1939–1945. Paris, 1982, р. 59.
²⁷Cit. par: Amouroux, Henri. Op.cit. р. 66.
²⁸Lacouture, Jean. Op. cit. р. 367.
²⁹Schumann, Maurice. Un certain 18 Juin. Paris, 1980, р. 118.
³⁰Ibid, p. 118.
³¹Cit. par:Daridan, J. Le chemin de la défaite. Paris, 1980, p. 57–58.
³²Ibid, p. 103.
³³Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Secrets d’Etat, t. 2, Paris, 1964, p. 65.
³⁴Вж. фотокопие на оригиналния текст, публикувано в En ce temps là De Gaulle, № 105.
³⁵Cit. par: Jeantet, Gabriel. Jacques Laurant. Op. cit., р. 16.
³⁶Ibid, p. 29–30.
³⁷Les “appels” de l’appels. – En ce temps là De Gaulle, № 105, p. 128.
³⁸Новиков, Геннадий. Де Голль, голлисты и голлизм. – В: Новая и новейшая история, 1990, 3, с. 37.
³⁹Молчанов, Николай. Генерал Де Гол. София, 1985, с. 153–154.
⁴⁰Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Ч. 1.
⁴¹Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 153–154.
⁴²Лекция на полковник Д’Екриен на 13 ноември 1995 г. по повод 25-годишнината от смъртта на генерал Дьо Гол.
⁴³Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 403–408.
⁴⁴Amouroux, Henri. Op. cit., р. 88.
⁴⁵Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 76.
⁴⁶Cit. par: Crémieux Brilac, Jean-Louis. Du 18 Juin aux 18 juin: comment l’appel du 18 juin est devenu l’act fondateur de la Résistance. Espoir, 2000, №123, charles-de-gaulle.org.
⁴⁷De Gaulle, Charles. Discours et messages. T. I. Juin 1940 – Janvier 1946. Paris, 1970. Реч от 4 юни 1940 г.
⁴⁸Le monde en guerre www.39-45.org.
⁴⁹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 121.
⁵⁰Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets, Juin 1940 – Juillet 1941, p. 14.0
⁵¹Ibid.
⁵²Писмо на Шарл дьо Гол до Уинстън Чърчил от 23 юли 1940 г. Cit.par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Juin 1940-Juillet 1941, p. 17–19.
⁵³Cit. par: Sairvais, Simonne. Op. cit., p. 387–388.
⁵⁴Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 394.
⁵⁵Ibid, p. 150.
⁵⁶Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets, Juin 1940 – Juillet 1941, № 106, p. 149–160.
⁵⁷Ibid, p. 150.
⁵⁸Cit. par: Rougier, Louis. Les accords Pétain-Churchill. Histoire d’une mission secrète. Montréal, 1945, p. 62.
⁵⁹Cit. par: Histoire générale de la presse française. Ouvrage collectif sous la diréction de Cl. Belldnger, J. Godechot, P. Guiral et F. Terrou. T. IV. De 1940 à 1958. Paris, 1975, p. 104.
⁶⁰Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 379.
⁶¹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 386.
⁶²Rougier, Louis, Op. cit., p. 30.
⁶³Alphand, Hervé. L’étonnement d’être. Journal 1939–1973. Paris, 1977, p. 90.
⁶⁴Le manifeste de Brazzaville, 27 octobre 1940, par Jean-Paul Cointet. – Espoir, 1990, № 73.
⁶⁵Cit. par: Crémieux Brilac, Jean-Louis. Du 18 Juin aux 18 juin: comment l’appel du 18 juin est devenu l’act fondateur de la Résistance. – Espoir, 2000, №123, charles-de-gaulle.org.
⁶⁶Fabre-Lûce, Albert. Douze journées décisives. Paris, 1981, p. 170.
⁶⁷Touchard, Jean. Le gaullisme. Paris, 1978, p. 53.
⁶⁸Ibid, p. 54.
⁶⁹Cit. par: Touchard, Jean. Op. cit., p. 55.
⁷⁰De Gaulle, Charles. Le fil d’épée. Paris, p. 50.
⁷¹Цит. по: Смирнов, Владимир. Генерал дьо Голль в годы Второй мировой войны: становление идеологии голизма. – В: Новая и новейшая история, № 6, 1990, с. 53.
⁷²Де Голль, Шарль. Военные мемуары. Т. 1. Призыв. Москва, 1957, с. 305.
⁷³Цит. по: Смирнов, Владимир. Цит. съч.
⁷⁴Refaire en combattant. Londre, 18 Juin 1942. Cit. par: Auburtin, Jean. Charles de Gaulle. Paris, 1986, p. 118.
⁷⁵Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 80.
⁷⁶Chastenet, Jacques. Cent ans de la République. T. VІІІ. De Pétain à de Gaulle. Paris, 1970, p. 169.
⁷⁷Malraux, André. Le miroir de Limbes. Les chênes qu’on abat (De Gaulle –Malraux – leur dernière rencontre), T. 2. Paris, 1972, p. 288.
⁷⁸De Gaulle, Charles. Pour l’avenir: extraits. Paris, 1973, p. 72.
⁷⁹Cit. par: Lacouture, Jean. De Gaulle. T. I, p. 430.
⁸⁰Ibid, p. 444.
⁸¹Cit. par: De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Juin 1940 – Juillet 1941. Р. 305.
⁸²Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 473.
⁸³Пак там.
⁸⁴Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit. T. II, p. 358.
⁸⁵Ibid.
⁸⁶Де Голль, Шарль, Цит. съч., с. 30.
⁸⁷Пак там, с. 343.
⁸⁸Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 394.
⁸⁹Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 298.
⁹⁰De Gaulle, Charles. Lettres, notes, carnets. Р. 118–119.
⁹¹Ibid, p. 387.
⁹²Charles de Gaulle. Message de 23 Octobre 1941, BBC. Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577.
⁹³Ibid.
⁹⁴Национален фронт – съпротивително движение от комунистически произход, но широко отворено към всички политически и религиозни движения, създадено през пролетта на 1941 г. То приема в редовете си толкова различни хора, като Фредерик Жолио-Кюри, Франсоа Мориак, Жорж Бидо или Пиер Вийон. Родил се в северната зона, но бързо пуснал корени и в двете зони, Националният фронт се обръща предимно към хората от свободните професии, към по-малко политизираните французи, към жените. В неговите рамки всяка група издава свой вестник и разпространява позиви, докато войските –„свободни стрелци и партизани“, извършват акциите.
⁹⁵Цит. по: Смирнов, Владимир. Цит. съч., с. 54.
⁹⁶Azéma, Jean-Pierre. Pourquois on devient résistant. – V.: L’Histoire, janvier 1990, № 129, spécial, р. 125.
⁹⁷Laborie. Pierre. Quarante millions de pétainistes? – V.: Op. cit., p. 242.
⁹⁸„Парти Франсист“ – движение, основано през 1934 г. от Марсел Бюкар. Финансирано първо от фашистка Италия, след това от националсоциалистическа Германия, то пропагандира открито пронацистка и войнствено антисемитска идеология. Подкрепян от максимум 10 000 души, франсизмът никога не пуска дълбоки корени. Забранен е през 1936 г. По време на войната Бюкар и неговите хора се отличават с краен колаборационизъм. Бюкар е арестуван в Италия и след това разстрелян на 1 март 1946 г.
⁹⁹Френска народна партия – движение, създадено на 28 юни 1936 г. От Жак Дорио, бивш висш комунистически функционер, наричан „галеното дете“ на Третия интернационал. В него могат да бъдат открити неосоциалисти, членове на Бойните кръстове, морасисти и много комунисти. Партията бързо става движение, което се очертава като крайно дясно, но запазва внушително влияние. През 1938 г. наброява около 350 000 привърженици и симпатизанти. Неговата идеология се основава върху антикомунизма, антикапитализма, войнствения национализъм и засилване на изпълнителната власт. По време на войната Дорио се обвързва с колаборационизма, последван от известен брой активисти на ФНП. Убит е на 22 февруари 1945 г., когато Хитлер е решил да го направи глава на френските колаборационистки движения.
¹⁰⁰Cit. par: Laborie, Pierre. Op. cit., p. 125.
¹⁰¹Цит. по: Микел, Пиер. Цит. съч., с. 444.
¹⁰²Azéma, Jean-Pierre. Op. cit., p. 124.
¹⁰³Микел, Пиер. Цит. съч., с. 443.
¹⁰⁴Lacouture, Jean. Op. cit., p. 464.
¹⁰⁵Op. cit., p. 412.
¹⁰⁶Д’Астье де ля Вижри, Эмманюель. Боги и люди. 1943–1944. Москва, 1963, с. 130.
¹⁰⁷Цит. по: Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 192.
¹⁰⁸Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577–578.
¹⁰⁹Conseil National de la Libération (CNR) – Национален съвет за Съпротива.
¹¹⁰Comité départamental de libération (CDL) – Департаметалeн комитет за съпротива – структура на вътрешната съпротива, която се развива във всеки департамент. Съпротивата е обединена през 1944 г. около две структури: военна – френски сили във Вътрешността и гражданска – CDL. Още от средата на 1943 г. Обединените съпротивителни движения начело с ген. Дьо Гол решават да дадат политическа подкрепа на сражаващите се сили във Франция. Така се развиват CDL.
¹¹¹„Свободни стрелци и партизани“.
¹¹²Guy, Claude. En écoutant de Gaulle. Journal 1946–1949, Paris, 1996. p. 51.
¹¹³Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 577–578.
¹¹⁴Ibid, p. 585.
¹¹⁵Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Le Royaume du Maréchal. Paris, 1981, p. 330–331.
¹¹⁶Lacouture, Jean. Op. cit., p. 588.
¹¹⁷Ibid, p. 589.
¹¹⁸Cit. par: Royer, J.-M. En ce temps là-De Gaulle-41, № 137. Visage de Jean Moulin (VI) Carnot.
¹¹⁹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 591.
¹²⁰De Gaulle, Charles. Op. cit. T. 2, p. 39.
¹²¹Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 230.
¹²²Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 333.
¹²³Cit. par: Delperrie de Bayac, J. Op. cit., p. 230.
¹²⁴Le monde en guerre, www.39-45.org.
¹²⁵Дьо Гол или вечното предизвикателство, I серия. Излъчен по БНТ през 1990 г.
¹²⁶Цит. по: Айзенхауер, Дуайт. Кръстоносният поход в Европа. София, 1976, с. 173.
¹²⁷Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 311.
¹²⁸Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Jamais dit, p. 84.
¹²⁹Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 233.
¹³⁰Рис, Курт. Тоталният шпионаж. София, 1990, с. 173.
¹³¹Cit. par: Malraux, André. Op. cit., p. 311.
¹³²Цит. по: Антюхина-Московченко, Вера. Шарл де Голль. – В: Новая и новейшая история, 1971, 4, с. 63.
¹³³Cit. par: Tournoux, Jean-Raymond. Op. cit., p. 74–75.
¹³⁴Ibid, p. 95.
¹³⁵Ibid, p. 84.
¹³⁶Ibid, подл. 2.
¹³⁷Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 567–568.
¹³⁸Ibid, p. 551.
¹³⁹Ibid, p. 408.
¹⁴⁰Ibid, p. 518.
¹⁴¹Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit., p. 388.
¹⁴²Ibid, p. 339.
¹⁴³Debré, M. J.-L. Debré. Le gaullisme. Paris, 1978, p. 40–41.
¹⁴⁴Чърчил, Уинстън. Втората световна война. Т. IV. Кръстопът на съдбата. София, 1995, с. 721.
¹⁴⁵Cit. par: Viorst, Milton. Les Alliés-ennemis de Gaulle – Roosevelt. Paris, 1967, p. 113.
¹⁴⁶Cit. par: Lacouture, Jean. Op. cit., p. 518.
¹⁴⁷Cit. par: Nerrin, E. La guerre secrète de Roosevelt contre De Gaulle. Extraits du „Secrets des archives américains“. Document-Paris-Match, 1979, № 585, p. 4.
¹⁴⁸Писмо от Уинстън Чърчил до Франклин Рузвелт, няколко дни след 5 юни 1940 г. Ibid, p. 4.
¹⁴⁹Cit. par: Nerrin, E. Op. cit., p. 4.
¹⁵⁰Ibid, p. 5. Cit. par: Nerrin, E.
¹⁵¹В телеграма от 21 януари 1944 г. британският правителствен глава пише до външния министър Антъни Идън: „Трябва да покажем на всички, че съпротивителното движение във Франция, което е в самото сърце на голистката мистика, вече не се идентифицира с този самодоволен и зложелателен човек. Наистина, не може да се оставя този злодей и нескопосник да се върти в кръг, следвайки злокобните си действия… Не ни е възможно повече да признаваме писмата, които си разменихме през 1940 г… Трябва да въведем Ерио и Леже в един комитет, от който Дьо Гол да бъде изключен…“
¹⁵²Leahy, W. I was there, Gollancz. Londres, 1950, p. 56.
¹⁵³Hull, C. Memoirs. Vol. II. Macmillan, N.Y., 1948, p. 962.
¹⁵⁴Cit. par: Nerrin, E. Op. cit., p. 4.
¹⁵⁵Цит. по: Рузвелт, Елиот. През очите на Рузвелт. София, 1947, с. 58.
¹⁵⁶Пак там, с. 84–85.
¹⁵⁷Viorst, Milton. Op. cit., p. 110.
¹⁵⁸Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 281.
¹⁵⁹Cit. par: Chapsal, Jacques. La vie politique en France depuis 1940. Paris, 1972, p. 59.
¹⁶⁰Цит. по: Де Голль, Шарль. Цит. съч., с. 273.
¹⁶¹Съветският съюз на международните конференции в периода на Великата отечествена война. 1941–1945. Т. 2. Техеранската конференция на ръководителите на трите съюзни държави – СССР, САЩ и Великобритания, 28 ноември – 1 декември 1943. Сборник документи. София, 1984, с. 98.
¹⁶²Дьо Гол или вечното предизвикателство, 2 серия, Атлантически бури.
¹⁶³Антюхина-Московченко, Вера. Цит. съч., с. 66.
¹⁶⁴Cit. par: Tourmoux, Jean-Raymond. La Tragédie de Général. Paris, 1967, p. 328.
¹⁶⁵Цит. по: Рузвелт, Елиот. Цит. съч., с. 104.
¹⁶⁶Cit. par: Histoire générale de la presse française. T. 4, p. 169.
¹⁶⁷Lacouture, Jean. Op. cit., p. 509.
¹⁶⁸Ibid, p. 512.
¹⁶⁹Ibid, p. 508.
¹⁷⁰Ibid, p. 512.
¹⁷¹Советско-французские отношения во время Великой отечественной войны 1941–1945 гг. Москва, 1945, с. 48–49.
¹⁷²Cit. par: Alfan, Hervé. Op. cit., p. 118.
¹⁷³Lacouture, Jean. Op. cit., p. 509.
¹⁷⁴Советско-французские отношения во время…, с. 79.
¹⁷⁵Cit. par: De Gaulle, Charles. Op. cit. T. 2, p. 353.
¹⁷⁶Ibid.
¹⁷⁷Ibid, p. 363.
¹⁷⁸Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
¹⁷⁹Website of the Mémorial de Caen. The AMGOT banknotes. http://flagspot.net.
¹⁸⁰Ibid.
¹⁸¹Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
¹⁸²Пак там.
¹⁸³Website of the Mémorial de Caen The AMGOT banknotes. http://flagspot.net.
¹⁸⁴Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.
¹⁸⁵Съдба и човешка воля. Дьо Гол. ІІІ серия.