Четвърта глава

 

МАЙ 1968: ДЬО ГОЛ „НА ВЕЗНИТЕ“

 

Дашиъл Хамет пише за своите герои политици от времето на „Сухия режим": „Десет часа на ден се опитват да попаднат на първа страница, още десет часа правят всичко възможно да попречат на другите да сторят същото, а нали трябва и да спят."¹ Тези думи важат с пълна сила за Френския май 1968 година. Той разбужда цялото общество, разтърсва из основи тогавашния елит, повлича и държавници и политици, които доскоро, а някои все още, управляват страната. Не оставя на мира и интелектуалците, които определят, или щеше да им предстои да определят облика на френската наука, култура и изкуство. Голяма част от тогавашните управляващи, повярвали, че Старият² е „откачил", „полудял", че „трябва да си върви", решават, че е дошло тяхното време, забравяйки на кого дължат постовете си. Започват да се съставят нови министерства и кабинети. „Младите вълци" в голистката партия вече не си спомнят за „героичния" голизъм, освен когато имат полза от него.

Май 1968 година не дава възможност на никого да остане без позиция, да остане безмълвен. Далеч невинаги 10 милиона работници започват да стачкуват. Далеч невинаги едни срещу други застават хора от една и съща нация и в зловещите сблъсъци падат над хиляда ранени. Далеч невинаги по площадите, булевардите и улиците на една столица пламват стотици коли и сгради, къртят се настилки, хвърчат павета, секат се дървета. Далеч невинаги в „центъра" могат да се видят полицейски сили от 65 департамента (от общо 90), военни части, сред които танкови и парашутни, а на прага му - танкови съединения дори от чужбина. Далеч невинаги се изключват телевизионните предаватели, за да се лиши провинцията от картина от столицата. Заради бунтовете е прекратен световният кинофестивал в Кан...

За какво става дума? „Революция“, както твърдят самите протестиращи; „психодрама", както обясняват учени като Реймон Арон; само няколко лоши студенти, които са се изплашили от изпитите, както е според Дьо Гол. За едни автори става дума за дълбока икономическа, политическа и социална криза, за рухване на авторитетите. Иначе казано, нещо предвидимо. Според други - точно обратното - събитията „са избухнали с внезапност, подобна на силата и дълбочината на ураган, който разтърсва политическия и идеологическия пейзаж, парализира дейността, разклаща режима и малко остава да разруши неговите институции. Нищо не дава възможност предварително да се усети неизбежността на бурята: обикновено няколко подземни изревавания или стълба дим към небето обявяват близкото разбуждане на вулкана. През май 1968 г. няма нищо подобно: всичко е тихо и спокойно"³. Много е трудно да се огледат отвсякъде подобни събития, още по-трудно е да се „преживеят" отново. Препоръчва се да се „изчака" определена дистанция във времето, за да може да има по-зрял, по-цялостен поглед върху тях. Но никой не е отмерил колко точно е „необходимо" да се чака. Защото всяко събитие си има конкретните измерения и се случва в точно определен контекст, „тласкано" е от живи хора. С годините „изветрява" истинският му аромат. По-нататък всяка репродукция може да бъде само по-добра или по-лоша репродукция, но не и оригинал. Свежестта, която може да усети един участник, завъртян от въртопа, от „урагана", както е определен май 1968, „от дистанцията на времето" само ще се загуби.

Не един съвременник, бил той политик или интелектуалец, изразява дълбоката си изненада от Френския май. Самите управляващи не схващат отначало смисъла и значимостта му и не могат да предначертаят правилната стратегия. Сред тях възникват противоречия по отношение на най-вярната линия. Очевиден е мащабът на май - разпространява се като пожар, който обхваща цялото общество. Същевременно пълноводната река също толкова бързо се връща в коритото си⁴. Явно институциите на Петата република показват забележителна устойчивост, въпреки че мнозина обявяват, че в страната цари безвластие и хаос. В крайна сметка майската криза се разрешава в рамките на установените парламентарни процедури и механизми. Правителството, политическите сили и синдикатите проявяват изключителна зрялост: преди всичко - да не се стреля, да се постигне така необходимото съгласие в рамките на самото общество. Според други твърдения едва ли не водачите на опозицията „спасяват" Петата република поради липсата на общ политически проект. Но нацията отхвърля насилието - както от страна на управляващите, така и на протестиращите. Отначало тя дава рамо на студентите против полицейските репресии. Обаче ожесточението на бунтуващите отблъсква тези, които доскоро са ги подкрепяли. Страхът от гражданска война не е „книжен", не е дело на политически декларации - кръв се лее из Париж, Лион, Бордо, Страсбург, Дюнкерк, Нант... Кръвта е истинска - не червена боя, труповете са на хора, които доскоро са дишали, имали са своите стремежи и мечти...

Френският май пренареди „шахматната дъска", даже нещо повече - след него вече полетата на тази толкова древна игра не са вече същите... Французите вече могат да кажат: „Царят е гол!" Студентите от левия бряг на Сена до Лионската гара посрещат с подигравателен смях заканата на Генерала от 24 с. мес., че ще си отиде, ако не получи положителен вот на референдума за участието. „Пионките" вече не са безгласни букви. А може би вече няма „пионки"?! Така нареченото голистко „мълчаливо" мнозинство нееднократно получава възможност да се изрази: и по отношение на насилието над студентите, и към масовите стачни действия, които обхващат най-различни категории хора.

Според Едуар Баладюр, натоварен през май 1968 г. със социалните дела в кабинета на Жорж Помпиду, „режимът, създаден от Дьо Гол, след успехите от първите години, започна да се задъхва. В началото французите са облекчени да се отърват от Алжир независимо на каква цена: пренаситени от драми и в момент на осъзнаване, те започваха да дишат спокойно"⁵. В края на краищата Генералът винаги е намирал изход. Във външните работи той осигурява на Франция реноме и авторитет. Никога досега тя не е имала толкова здрави позиции в света. Престижът му остава голям сред общественото мнение, дори и ако е намалял сред политиците. Опозицията е все още малцинствена. Както пише Рьоне Ремон, „страната е толкова мирна, че се налага на журналистите също да запазят спокойствие, за да не причинят досада"⁶.

„Често сравняват майската криза от 1968 г. с тристепенна ракета. Образът само отчасти е правилен: три кризи - университетската, социалната и политическата - в най-широкия смисъл - следват една след друга, като всяка служи за разпалване на поредната. За разлика от степента на ракетата, която като изпълни предназначението си, се отделя от по-горните етажи, нито една от трите кризи не изчезва, когато следващата я смени. Това е повече от временно явление, става дума за криза, която прогресивно се разширява, за да стане глобална. Образът на ракетата запазва обаче дидактическите си добродетели, тъй като позволява да се опишат етапите на това разширяване, тръгнало от университетите, и на което студентската среда е плодотворна почва."⁷

Предвестниците ѝ са твърде трудно различими и сякаш убягват от очите на съвременниците. Събития, които разгледани поотделно, сякаш са останали без отглас. През февруари 1964 г. упражняване на сила противопоставя студентите от социологическия факултет в Париж на правителството по повод посещението на президента на Италианската Република. Впоследствие те се окопават в старата Сорбона. В Страсбург ситуационистите⁸ проповядват от 1966 г. тези за радикален протест. През октомври 1967 г. няколко студентски стачки в необичаен по своята крайност стил разбунват много висши учебни заведения, сред които наскоро отделеният от Сорбоната социологически факултет в парижкото предградие Нантер и студентското градче. „Прекъснатите лекции, бойкотираните изпити, оспореният регламент на университетското ръководство, активността на някои малочислени, но подвижни групи от крайната левица, посещението на министри, идването на комунистически лидери за пресконференции, отнемането на дума, всички тези факти до този момент както в очите на общественото мнение, така и на управляващите, не са се разбирали като предвестници на онази брутална криза от пролетта."⁹ През цялата учебна 1967-1968 г. много факултети и студентски общежития, дори в провинцията, се превръщат в театър на разнообразна бунтовна агитация, особено срещу опекунството на „центровете", упражнявано съгласно старите регламенти върху политическия и частен живот на студентите.

Вече преди Великденската ваканция нагнетяването на инцидентите довежда до първото затваряне на Нантер от 22 март 1968 г. От онова време обществото винаги ще си припомня един епизод. Всичко започва на 8 януари 1968 г. от искането да се вдигне забраната за посещения на момичетата в помещенията на момчетата в университетите. Ето как 23-годишният Даниел Кон-Бенди, студент в този млад факултет, от германски произход, син на еврейски бежанци антифашисти, „се явява на бял свят" в политиката: „Вчера, от 17.20 до 17.40 ч. г-н Мисоф, министър на Младежта и Спорта, посети новия спортен център на факултета... в Нантер. Министърът зададе на архитекта технически въпроси, а именно: за инсталациите на парното отопление и вентилацията, както и за системата на пречистване на водата. При излизането на г-н Мисоф петдесетина студенти, които го причакваха, нададоха враждебни викове. Министърът искаше да започне диалог. Един студент, г-н Марк Даниел Кон-Бенди тогава взе думата и поиска от него да вземе отношение по сексуалния проблем. Министърът реши, че става дума за шега. Въпреки всичко студентът настоя и заяви, че „построяването на спортен център е хитлеристки метод, целящ да въвлече младежта към спорта, за да я отклони от действителните проблеми, когато трябва преди всичко да се осигури сексуалното равновесие на студента."¹⁰ Тогава никой не вижда в това повече от неприлична шега¹¹. Никой не обръща внимание на 22 март върху зараждането на „движението 22 март" в Нантер, оглавено от Кон-Бенди. То обединява всички леви течения - троцкисти, маоисти, анархисти, неорганизирани. Сам по себе си инцидентът е дребен, почти смешен. В духа на студентите обаче неговата значимост и последствията му ще станат огромни - върху Университета и чрез него - върху обществото. Тази дата е само началото на използването на сила, което се установява в международен мащаб. 142 студенти от Нантер, ръководени от Кон-Бенди, окупират административната сграда на факултета, в отговор на ареста на няколко привърженици на Националния виетнамски комитет, последван от трошене на витрини на американски банки в Париж. Никой не обръща внимание на 22 март на затварянето на Нантер, на 29 март на окупацията на един амфитеатър на Сорбоната от студенти-"гошисти"¹², дошли от Нантер.

През този месец започват да се създават агитаторски групи по германски образец. Телевизията показва портрета на Руди Дучке („червения" Руди), а „движението 22 март" развива пропагандна дейност с „червения" Дани. Властта не се намесва, тя няма нищо против да види тези „професори, интелектуалци, враждебни към всякакви реформи, спречкани с развилнелите се младежи"¹³.

Министърът на вътрешните работи Кристиан Фуше, който може би е трябвало да бъде по-добре запознат с нещата, пише: „В относително суровия климат на Франция от април 1968 г. инцидентите в Нантер не изглеждаха нито повече, нито по-малко опасни, отколкото скорошните селски смутове в Кампер или Рен, или работническите смутове в Каен."¹⁴ Едва в края на този месец по отношение на властта започват да си казват, че тези студентски манифестации са били доста твърди.

Това, че имаш кибрит, не значи, че можеш да запалиш огън, трябва ти искра. Едно искане момичетата да могат да посещават помещенията на момчетата в университетските градчета запали Френския май.

2 май. Министър-председателят Жорж Помпиду заминава на официално посещение в Иран и в Афганистан. Париж се готви да стане столица на мира, защото на 10 май тук ще започнат американско-виетнамски преговори. Президентът се готви да замине за Румъния. В Нантер е организирано антиимпериалистическо утро. Окупацията на амфитеатрите възпрепятства лекциите. По искане на декана факултетът е затворен. Второто затваряне на Нантер запалва фитила. От тук нататък всичко се навързва. Франсоа Мориак, който е в Малагар, пише: „Бурята слабо гърми"¹⁵. Май 1968 просто започва.

3 май. Студентските безредици се пренасят в Париж, в Латинския квартал, в древната Сорбона. Протестен митинг срещу решението за затваряне на Нантер е свикан в двора ѝ. Ректорът Рош решава да демонстрира авторитет и изисква намеса на силите на реда, които се впускат срещу студентите. За пръв път от много години в аудиториите нахлува полиция. Сбиването между две хиляди студенти и полицейските отряди продължава няколко часа. Започват да палят коли, издигат няколко барикади. 596 студенти са арестувани и съдени по бързото производство с тежки присъди: четирима от тях - на строг тъмничен затвор. Обявяват Сорбоната за закрита, на всички входове застават полицаи и не пускат никого. Няколко студенти, които са хвърляли камъни срещу силите на реда, са осъдени на по два месеца затвор. „Безспорно е, че движението на младите, които не искат нито увеличаване на заплатите, нито някакви други придобивки, предизвика постепенно известна симпатия сред общественото мнение. Насилието, с което силите на реда евакуираха Сорбоната на 3-ти, шокира много хора. Нова подобна грешка щеше да разтърси обществеността и да тласне недоволните от всякакъв вид да се присъединят към това движение, чиито действителни аспирации никой всъщност не знаеше."¹⁶ Без съмнение, отсъствието на министър-председателя е драматично. „Правителството, което в началото не забеляза движението и не прецени веднага опасността от него, щеше да балансира между две линии на поведение - силовите мерки, озлобяващи студентите и шокиращи обществото, и жестовете на съгласие, в които манифестантите виждаха само доказателство за слабост."¹⁷ Затварянето на Сорбоната е повод за първата схватка и първото значимо политическо решение - в нощта на 3 срещу 4 май. На другия ден са ранени 600 студенти, а 460 - арестувани. Националният синдикат за висшите училища (клон на Федерацията за национално образование за висшите училища) и Националният съюз за френските училища издават заповед за обща стачка в Университета и тази храброст разкрива вярна интуиция. Стачното движение постепенно бележи значителен успех. В продължение на седмица - от 3 до 10 май - то е ограничено в рамките на ВУЗ. „Но скоро прие два аспекта: спирането на работа бе, от една страна, протест срещу нарушаването на университетските свободи, извършени на 3-ти, от друга страна, бе използвано, за да се дискутират на място, на безбройни разнообразни неофициални събрания реформите, които трябваше да се приложат в университетския живот, в лекциите, в изпитите, в отношенията между ученици и преподаватели и т.н. Това бе, което се наричаше „оспорване", и което отговаряше толкова очевидно на потребността на много от умерените преподаватели и студенти, отначало отнесли се пасивно към заповедта за стачка, да се включат в нея и да приемат идеите ѝ."¹⁸ Студентският бунт стряска една република, заспала дълбок сън. Съюзът на Кон-Бенди и неговите „бесни", както сами се определят, рязко издърпва килима от краката на Великана. До този момент Дьо Гол винаги е превъзхождал противниците си по въображение и смелост. Сега той вече не води играта.

6 май. Най-страшните сблъсъци довеждат за няколко дни до пълна парализа на Френския университет. Щурмовете на Републиканския корпус за сигурност (КРС) - специални части за неутрализиране на обществените размирици на брой 45 000 души, въоръжени с автоматично оръжие - от Латинския квартал до булевард Сен-Жермен-дьо-Пре, целят да пометат студентите, които се бият с възгласа „Освободете нашите другари!" Първите стълкновения от началото на месеца довеждат до спонтанното мобилизиране на студентите. На другия ден в Латинския квартал те са 60 000. Стачното движение обхваща и провинцията¹⁹. Студентските организации искат полицията да напусне Латинския квартал, да се освободят осъдените и да се отворят факултетите в Париж и Нантер.

Сякаш Генералът остава неадекватен. Той смята, че за разлика от предвоенното време този челен отряд на обществото повече не се вълнува от истинските проблеми: „Днес нищо не може да ги възбуди повече освен искания, които се отнасят до студентските столове."²⁰ В започналия кипеж все още не вижда нищо особено тревожно: „Детска работа... Това са само няколко лоши студенти, които са се изплашили от изпитите."²¹ На 7 май той заявява на група депутати: „Университетът трябва да бъде преустроен и модернизиран. Но не може да се позволи на неговите противници да се настанят в университета, а на насилието - да се настани на улицата." Генералът се възмущава от новите съобщения за нарушения на свещения за него ред. Сбивания, палежи, барикади - всичко това го вбесява и разгневен, заявява на министрите си: „Това означава, че става дума да си изпитваме силите. Преди всичко редът трябва да бъде възстановен... Тези глупави студенти не искат да започнат отново занятията си. Те се гаврят с връщането към спокойствие и труд. Стремят се към китайска културна революция. За нищо на света! И дума не може да става за отстъпки!"²²

10 срещу 11 май. Първата „нощ на барикадите" в Латинския квартал. На 10 в конферентния център на авеню „Клебер" се откриват преговорите между виетнамци и американци. Сорбоната, обградена от студентите, става по един символичен начин това, което някои наблюдатели започват да наричат „Студентска Комуна". Изненадан от размера на техните манифестации, последвали евакуацията ѝ, Жан-Пол Сартр, без да се бави, им дава своята подкрепа. Той подписва петиция, която се появява този ден в „Монд": „Солидарността, която заявяваме тук със студентското движение в света - това движение, дошло бурно, за да разклати обществото, наречено перфектно въплътено във френския свят - е преди всичко отговор на лъжите, с които всички институции и политически формации (с малки изключения), почти всички органи на печата и комуникациите (почти без изключения) се опитват от месеци да го подправят, да изменят неговия смисъл и дори да го направят за посмешище."²³ Пред Радио-Люксембург видният интелектуалец обяснява, че студентите не искат „бъдещето на бащите си, т.е. нашето... бъдеще, което е доказало, че ние сме хора подли, изчерпани, уморени, безволеви от пълното подчинение, изцяло жертви на една затворена система... За студентите, които още не са влезли в системата, направена от техните бащи, и не желаят да влязат, насилието е единственото средство, което остава, какъвто и да бъде режимът..."²⁴

Преговорите на университетските власти с представителите на младежта са излезли безуспешни. В 17 часа студентите издигат на площад „Едмон Ростан" 60 барикади. Някои достигат два метра височина. Веят черни и червени знамена. Въоръжени са с бутилки със запалителна смес и с павета. Нямат огнестрелно оръжие, а за събарянето на барикадите са достатъчни само няколко булдозера. На КРС и Подвижната гвардия е заповядано да не стрелят. Имат газови бомби, палки и големи пластмасови щитове. Министърът на вътрешните работи Кристиан Фуше и министърът на Националното образование Андре Пейрефит не се решават да предприемат каквото и да било. В 10 ч. вечерта Дьо Гол си е легнал да спи и никой не се осмелява да го събуди. Най-после в 2 ч. се дава заповед за атака. Започват да избухват газовите бомби, запламтяват коли и сгради. Веригите полицаи, прикрити зад щитовете си, настъпват срещу барикадите. Подхващат незаконната, отвратителна и омразна на обществото, но закоравяла практика, наречена „бъхтене". Побоят продължава до 5 ч. сутринта. Резултат: 377 ранени, от които 250 - тежко, и един полицай²⁵. 188 изгорени коли. Улица „Ги-Люсак", булевард „Сен-Мишел", улица „Суфло" в ранната утрин представляват отблъскващо зрелище с изровените си настилки, с изсечените дървета, зрелище на разруха, на гражданска война. „На 11 май, когато Франция се буди разтърсена от това, което ѝ се случва, от това, което сама си е сторила, няма вече нито власт, нито държава, няма нищо, освен метачи, които метат „Сен-Мишел"²⁶. Тази нощ задълго ще остане в колективната психология.

Рано сутринта в Елисейския дворец пристигат „победителите": заместник министър-председателят (изпълняващ длъжността министър-председател) Луи Жокс, министър Фуше и министър Пейрефит. Съвещанията продължават през целия ден. Има предложения да се приемат исканията на студентите. Отговорът на Дьо Гол е твърд: „Не, не и не! Пред бунт не се капитулира. Държава не отстъпва."²⁷ Той, който преди всичко се отнася към бушуването на студентите с презрение, дава съвсем ясни директиви: трябва да се осигури поддържането на реда и без колебание да се арестуват тези, които го нарушават.

Франсоа Мориак пише в бележника си: „Нещастието на френското правителство е, че така да се каже, то бе загубило главата си; в този момент, главата беше отделена от тялото и се намираше изложена пред Персийския шах"²⁸. За Помпиду той казва - „солидната глава на Помпиду". Вечерта министър-председателят се връща спешно от Иран и Афганистан, свиква веднага правителството и предлага да се започне нов курс. В 11 ч. вечерта заявява, че Сорбоната ще бъде с открити врати от 13 май, че студентите ще бъдат освободени същия ден и се обявява за „готов за умиряването им". Дьо Гол след колебание приема отстъплението, като възлага отговорността върху него: „Ако успеете, толкова по-добре за Франция, ако се провалите, толкова по-зле за Вас." Осем дни по-рано тези инициативи може би биха могли да доведат до връщане на спокойствието. На 11 май те идват твърде късно. Кървавите сблъсъци, многобройните ранени и арестувани шокират общественото мнение и спечелват симпатиите му към студентите. Повечето от органите на печата застават зад тях. Партиите, включително и от мнозинството, отхвърлят полицейската бруталност.

13 май. Възпламенява се „втората степен" на „ракетата". Започва социалната криза. Скоро френските предприятия са окупирани. Студентските и синдикалните водачи дефилират рамо до рамо. „Стачката започва най-напред в държавния сектор и то в заводите, където в материално отношение работниците са в относително по-благоприятно положение, отколкото в други клонове на производството"²⁹. Макар и по-добре материално, те са сред най-активните в цялостен план. Както ще се види в хода на общата безсрочна стачка, започнала на 13 май, техните искания ще бъдат и доста високи. Например ако минималната работна заплата, поставяна като условие във Франция, е 600 франка, то работниците в „Рено" издигат лозунг за 1000 франка.

Синдикалните централи - Общата конфедерация на труда, Френската демократична конфедерация на труда, Работническата федерация и Федерацията за националното образование - дават нареждане на 13 май за обща 24-часова протестна стачка срещу полицейските репресии, разразили се по време на „първата нощ на барикадите". Тя прераства в общонационална безсрочна стачка. Всички напълно подкрепят борбата на студентите. Националният синдикат по висше образование³⁰ призовава за обща стачка срещу полицейския произвол. Същия ден един милион манифестанти са по улиците на Париж. Властите отстъпват пред борбеността на студентите. Това е урок, който работниците разбират, и незабавно прилагат. Още от 10 или 12 ч. в много предприятия хората прекъсват работа, без да чакат специално нареждане, със същата спонтанност, както и студентите.

Демонстрацията от 13 май е безспорен успех. Пространството от площада на Републиката до „Данфер-Рошро" става обичайна територия за събиране и влиза в съзвездието от символични места. Там се разстила огромен кортеж, в който дефилират студенти с лозунга: „Десет години стигат!" Така майското движение приема враждебна срещу режима посока. Издигат се и други: „Дьо Гол да върви в архивата!", „Дьо Гол да върви в старопиталище!", „Сбогом, Дьо Гол!" Демонстрацията е в деня на десетгодишнината от алжирския бунт, издигнал Големия Шарл на власт. Мнозина носят подигравателен лозунг: „13 май 1958 - 13 май 1968. Щастлива годишнина, господин генерал!" Когато минават черните знамена на анархистите, хората от службите на реда от Френския полицейски корпус скърцат със зъби. Но ги оставят да вървят, за пръв път в живота им. „Това движение, екзалтирано и дългокосо, лирично и непокорно на никакъв закон, спонтанно и провокативно, не е в стила на Пиер Мендес Франс [...]. Липсва му „позитивна" воля, „конструктивен" поглед, смята той. Но има топлината, която се отделя от всичко това и възпламенява суровия депутат от Гренобъл"³¹. Шествието поразява с мощния си размах и организираност. Синдикатите изграждат своя служба на реда. С присъщия си ироничен тон Жорж Помпиду казва на Жан Лакутюр на времето: „Голям смях ще падне, ако ни изхвърлят на 13 май."³²

На 14-и, когато Парламентът гласува амнистия за осъдените манифестанти, работниците от Сюд-Авиасион в Нант спонтанно започват безсрочна стачка, окупират завода и задържат директора. На другия ден под натиска на младите работници заводът „Рено" в Клеон (Руан) е окупиран. Стачкуващите чиновници завземат дори резиденцията на Националния съвет на френските индустриалци.

На 16-и, когато стачното движение се разпростира спонтанно, в Рено-Бийанкур се издигат искания, които се разпростират из цяла Франция: „Да няма заплата по-ниска от 1000 франка; незабавно връщане към 40-часовата работна седмица, без загуба на заплатата; пенсиониране на 60 години; плащане на часовете по време на стачката."³³ В заводите речите и исканията са различни от тези в Сорбоната: подобряване на условията на труд и по-справедливо заплащане. Но навсякъде фигурира Дьо Гол - „Десет години стигат!"

Студентството е повече от „детонатор" и „катализатор". То успява да разбуди цялата младеж и да раздвижи цялото общество. Важни са както неговите действия - бунтове, стачки и пр., така и контактите му с отделните социални прослойки. Така се осъществява взаимно проникване на идеи, платформи, лозунги. В резултат на това възниква един много по-сериозен и по-дългосрочен проблем, отколкото студентският кипеж: цялото национално производство е заложено. Преди края на седмицата железниците, транспортът и обществените служби, Френската организация на Радио-телевизията (ОРТФ) също се включват. Дали по собствена инициатива или поради прекратяването на снабдяването, повечето предприятия спират изцяло дейността си. Броят на стачниците за един ден се увеличава от 9 на 10 милиона. Вдигнали са се цитаделите на работническата класа - Сюд-Авиасион, автомобилният комплекс „Рено", СНЕКМА - заводите за самолетни мотори, стоманодобивните заводи в Дюнкерк - едно от чудесата на френската индустрия, заедно със Сюд-Авиасион, железниците, пощите и телеграфите - огромно море от хора. Към 20 май Франция е парализирана и правителството е атакувано от втори фронт - работническият.

24 май. „Лошата" реч на Генерала. Продължава шест минути. Може би най-безсъдържателната и най-безцветната от всичките му многобройни речи. След дълъг телефонен разговор с Жорж Помпиду президентът решава да съкрати с 12 часа посещението си в Румъния. Късно вечерта на 18 май каца в столицата. Министрите го посрещат с тревожни новини. Той е вбесен и се нахвърля срещу тях с укори и сарказми: „Достатъчно е Дьо Гол да се отдалечи и всичко се руши!" Вече в Елисейския дворец решително заявява: „Всичко това трябва да спре. Или те, или ние... Реформи - да, карнавал - не!"³⁴. Решава да използва любимото си оръжие - референдума. На заседание на Министерския съвет от 23 май Генералът обявява съдържанието на предстоящото изказване. Почти никой не посмява да се надигне срещу тази чудновата идея. В кулоарите на Националното събрание някои голисти заявяват: „Старият" е свършен, трябва да си върви." На заседанието всички са поразени от „равнодушния му тон", както пише Оливие Гишар, министър на Индустрията. „Някои дори повярваха, че вече е „откачил". Други, по-разсъдливи, че още опипва терена за контраатака. Ако бяха слушали по-внимателно дългия монолог на Генерала, може би щяха да отгатнат към каква идея ги насочваше Дьо Гол, той, който написа във „Франция и нейната армия": „Трябва да се организира изненадата, когато хиляди смутители се набъркат в делата." Заяви пред министрите същия ден: „Ние се намираме в страна, която не се страхува нито от бедност, нито от външна тревога. Докато французите повече не се страхуват, те ще бъдат готови да се върнат към своите стари склонности, които не ги водят към авторитета на държавата."³⁵

В 20 часа на другия ден Дьо Гол се появява на телевизионните екрани. Това изказване е дългоочаквано. Обявено е гръмогласно от всички говорители на властта. „Човекът-светкавица от 1961, саркастичният гений от кампанията през 1965, шампионът от всички категории в галактиката от образи, е не повече от един старец, разсърден, че някой е изцапал къщата му и че се гневят срещу легендата му. Той издига като върховно оръжие референдума и като абсолютно оръжие - своята оставка. Взрив от обиден смях посреща заплахата му от Лионската гара до левия бряг (на Сена - б. а.): „Да имаш да вземаш!"³⁶

В обръщението си към нацията Генералът обявява референдум за участието. Признава, че парализа застрашава страната и че трябва да бъде предотвратена опасността от въвличането ѝ в гражданска война, в „най-отвратителни и най-разорителни авантюри". При положителното гласуване на държавата и преди всичко на нейния ръководител трябва да се предоставят всички пълномощия да осигури обновлението. В случай на отрицателен отговор „няма да изпълнявам още дълго време функциите си"³⁷. Но протестът продължава. Тогава Генералът с много горчивина нарича французите „народ от телета, телета, които се протягат по корем."

Неговият син Филип Дьо Гол споделя, че той често употребява израза „Французите са телета", „когато ги виждаше да не реагират или да се смятат за победени преди дори да е извадено оръжие". Веднъж ги кръщава така в началото на юни 1940 г., след като страната е смазана от германските танкове за шест седмици. „...В Лондон, в хотел „Конот", (казва) с нисък глас, за да не бъде чут от съратниците си, които вечеряха на съседната маса. И сега го виждам нервно да стиска ножа преди да го сложи деликатно. После ми шушне: „Това са телета. Стават само за клане. Само това заслужават."³⁸

Тази анатема на Дьо Гол никога не му е простена. Май 1968 г. обявява: „От сега нататък ще има само две категории хора: телета и революционери. В случай на брак ще станат телереволюционери." Противопоставянето срещу нея предизвиква няколко афиша под надслов: „Смърт на кравите (ченгетата)", като на друг той е допълнен с поздрава „добър ден на телетата." В този дух е и образът на Хекзагона³⁹, от който излиза като фуния: „М-у! М-у!" Прави впечатление изключително бързата реакция и точният мерник на „Народните Ателиета"⁴⁰. Особено попадението с „телетата" е много точно, защото никой народ не иска да бъде смятан за стадо, колкото и да е уютен оборът, и колкото и да е сочна пашата.

Десетте години властване на Генерала започват да се приемат за твърде дълги. Смята се, че са довели до изчерпване на демокрацията, до избор без избор. Ето защо сред типичните лозунги на Френския май е „Изборите са капан за глупаци". Той отеква на бул. „Сен-Мишел" в Париж в хода на манифестациите от онези дни. Символизира отхвърлянето на политическата система в момент, в който гласуването се смята за конформистко поведение. Този лозунг може да се открие и в афиши по същата тема, като: „Център за гражданска интоксикация: veautez" (игра на думи на фр. език: votez и veautez се произнася по един и същ начин, т.е. вот (votе), равно на теле (veau)⁴¹. Смисълът му е много ясен - гласуването престава да бъде акт на отделната личност, а на стадото. В друг афиш също е използвана игра на думи, дадена в рима. В този случай разликата е само в две букви: votez - vivotez. Съдържанието му е „Вие гласувате: живуркайте". Създателите на трети афиш с текст: „Да гласуваш, значи да абдикираш" припомнят темата „капан за глупаци", като я изобразяваха чрез ръка, която пуска бюлетина в широко разтворената паст на капан върху урна, надписана „референдум". Изобщо урната е чест обект на нападки в онези дни.

Всички в кабинета на Мишел Жобер в Отел Матиньон гледат речта. Там са Помпиду, Жобер, Баладюр, Льофранк, Ширак. Едуар Баладюр ще си спомни: „Бях обхванат от тъга и тревога. Колко бяхме далеч от акцентите на Дьо Гол на алжирските барикади от 1960 или на генералския бунт от следващата година! Надявах се, че още веднъж с няколко думи Генералът ще укроти ситуацията. Какво щеше да стане, ако той се провалеше."⁴² Във всеки случай той не може да успокои раздвижването с една реч, нито да довърши Кон-Бенди или Жесмар, сякаш са Салан или Шал. Министър- председателят е с наведена глава, държи връзка ключове в ръце, кръстосани зад гърба, не показва никакво чувство. След края запазва за миг тишина и отбелязва: „Можеше да бъде и по-зле."⁴³ Жак Ширак е главен секретар по Трудовата заетост, най-младият член на правителството, един от малцината, запазили хладнокръвие в това положение. Вбесен е от масовото напускане на голисткия кораб от „плъховете". Той също като Помпиду е раздразнен от поведението на Генерала, който винаги се инати със своите фикс-идеи - за референдума, за участието. Не се прави референдум, когато цялата страна е обхваната от революция и оспорва първо самия Дьо Гол. Не се говори за участие тогава, когато барикадите се издигат в столицата.

Тази идея е една от най-старите в арсенала на Дьо Гол. Още през 1945 г. той създава комитетите в предприятията, като по този начин конкретизира една от точките в програмата на Съпротивата. Бившият президент на Конституционния съвет Пиер Мазо, президент на фондацията „Шарл дьо Гол", коментира, че с подписването на 17 август 1967 г. на ордонанса върху „участието на надничарите в плодовете от разширяване на предприятията", е била прокарана пътека, белязана и до днес с многобройни текстове на закони и декрети, които са превърнати в действителност, включително и чрез Трудовия кодекс, едно от главните намерения на генерал Дьо Гол⁴⁴. През май 1968 г. на „участието" стените отвръщат с присмех и разобличават истинската му, според тях, същност. На афиш под надслов „Голисткото участие" е изобразен работник в комбинезон, който навива менгеме, притиснало главата му. На друг капитализмът е като крокодил, който казва: „Участието е, за да ви схрускам по-лесно, деца." В този дух е „Аз участвам, ти участваш, той участва, ние участваме, вие участвате, те печелят."

Министърът на ПТТ Ив Гена „демократично" нарежда предавателите за провинцията да спрат да излъчват. Франция повече няма да бъде обезпокоявана от взривовете на гранатите в столицата.

На 24 срещу 25 май Париж и другите големи градове преживяват втора, много по-бурна „нощ на барикадите". Възпламенява се „третата степен". Кризата става политическа. Държавният глава не контролира положението. Отново има бунт в сърцето на столицата. Стотици са ранени, 795 - арестувани. Сорбоната и театър „Одеон" са окупирани. В Лион един полицейски комисар е убит. Бият се в Бордо, в Страсбург, в Нант.

Генералът казва на 23 май: „Ситуацията е неразбираема". Обаче ако човек като Дьо Гол признава, че една ситуация е неразбираема, трябва наистина да е била такава⁴⁵. Забележително точен израз. Досега не е имало такава криза, чиято продължителност почти да е надминавала тази на всички останали, взети заедно, по-предвидим изход, нито по-разумно решение. Правителството опитва всичко и всичко проваля. Държавният глава и главата на правителството са играли ва-банк, единият - с проекта за референдума за участието, другият - с големите преговори за заплатите. Вече става дума за криза на режима: залогът е напускането на Генерала, краят на неговата власт и промяната на институциите.

25-27 май. Преговори между собственици и синдикати за отстъпки. Споразумения от улица „Грьонел" с министър-председателя. На 25 май в 17 ч. в Министерството на труда на ул. „Грьонел" се откриват толкова очакваните преговори. Кабинетът е представен от министър-председателя Жорж Помпиду, социалния министър Жан-Марсел Жанени, държавния секретар по заетостта и работната ръка Жак Ширак, неговият сътрудник Едуар Баладюр, Жан-Филип Лека; Националният съвет на френския патронат (КНПФ) - от Пол Ювлен; Общата конфедерация на труда (КЖТ) - от Беноа Франшон, Жорж Сеги, неин генерален секретар, и от Анри Красюки; Френската демократична конфедерация на труда (КФДТ) - от Южен Декан; Работническите сили (ФО) - от Бержерон; Конфедерацията на средната класа - от Мийо; Общата конфедерация по кадрите (КЖК) - от Малтер; Френската конфедерация на работниците християни (КФТК) - от Санти и т.н. Заради пламенните разговори никой не забелязва едно учудващо отсъствие - на министъра на Финансите Мишел Дебре. Когато иска от Генерала „зелена светлина" за откриване на преговорите, Помпиду поставя изискването да не бъде притесняван от него. Дьо Гол приема.

Пред мащаба на манифестациите в Париж и в провинцията от 13 май работническият свят се хвърля в дълбоката вода. Синдикалистите, чиито голям страх е да не бъдат откъснати от „основата", ги следват. Тогава министър-председателят моли Жак Ширак да „направи нещо". Държавният секретар по Заетостта и Работната ръка, който още от самото начало поддържа връзка с КЖТ, се обажда на нейния ръководител Анри Красюки: „Нещата се развиват не според предвижданията. Една част от студентите тръгна надясно - трябва да бъдат спрени."⁴⁶ „Красю" обещава да мобилизира работниците. Но няколко часа по-късно Ширак разбира, че КЖТ е решила да промени позициите си, тъй като вече не вярва в солидарността с властта и бърза по цялата дължина на кортежа, за да се опита да го оглави. Той заявява тогава на Помпиду: „Стачките ще отекнат навсякъде. Ще загубя връзка с КЖТ. Ще бъде много тежко. Този път всичко започва."⁴⁷ Няколко дни по-късно пред страха от катастрофа и анархия Красюки заявява на 20 май на Франсоа Митеран: „Нашият посредник е правителството, нашата цел - споразумението." Ширак е поставен в течение на тези безпокойства на най-голямата централа, възвръща надежда и веднага предупреди министър-председателя. Същия ден по обяд го приема Дьо Гол: „Генерале, има едно единствено нещо, което трябва да се направи: да се разберем със синдикатите. Те са първите, които се безпокоят, тъй като знаят много добре, че ще изхвърчат в случай на катаклизъм. За нас това е единственото възможно действие. Всичко останало е пясък."⁴⁸ Дьо Гол изглежда скептичен. Петата република да бъде спасена от КЖТ? Каква цена ще иска? Няма ли по-скоро да изиграе картата на левицата, която започва да се раздвижва... Не, Дьо Гол не разбира. И този млад Енарх⁴⁹, който му говори за синдикатите, за г-н Сеги! Ръководителят на КЖТ Красюки го повика. Така Помпиду спечели облога. „Не пускайте повече Красюки!", каза му той.

От тук нататък действието се развива като в трилър. Само че никакъв филм не би могъл да пресъздаде онези майски дни, които неслучайно бяха наречени „сюрреалистични". Страната е пияна от свобода, кръв и сълзотворен газ. Сорбоната е наречена „пияният кораб".

Министър-председателят изиграва блестящо партията „Разделяй и владей!" Тактиката му е проста: да преговаря с КЖТ и да отхвърля другите, които ще бъдат принудени да я следват. Според неговия анализ, опрян на сведенията от Ширак, той разбира, че зад синдикалните искания всяка централа има своя политическа игра. Ако КФДТ има известна симпатия към майското движение, комунистите от КЖТ, „сталинските развратници", се плашат от този „анархистки" взрив.

Преди да влезе в залата, Помпиду приема представителите на „сежетстите" и им заявява, че те, както и правителството, а даже и повече, са заплашени. Ако тези студенти, „гошистите" от всякакъв вид и политическите партии, които тичат след тях, без да говорим за синдикатите, с които се състезават, въвлекат работниците, те ще бъдат отнесени, каквото и да правят. Ръководството им няма да устои. „Интересът ви е, знаете го както и аз, е възвръщането на спокойствието". При влизането му в залата всички стават. Сяда на председателското място и обявява: „Господа, ние сме тук, за да върнем Франция на работа."⁵⁰

Той задължава собствениците да направят големи отстъпки, които ще поставят в опасност националната икономика и валутата, но същевременно ще позволят да се възцари спокойствие. Работниците получават значителни привилегии: минималната почасова надница се покачва от 2,23 до 3 франка или с 35%. Реалната работна заплата се увеличава на два „транша" с 10%: на 1 юли със 7% и на 1 октомври - с още 3%. Намален е хорариумът, намалена е пенсионната възраст. Приет е принципът на създаване на синдикални секции.

На 26 Жорж Помпиду посреща водачите на КФДТ и им заявява:

„ - Водите опасна игра. Вярвате, че можете да се възползвате от безпорядъка, за да наложите вашите идеи. Комунистите няма да ви оставят. Не може всичко да се постигне: краят на една стачка е едно, реформата на обществото - съвсем друго. Тя няма да слезе от нашите дискусии.

- Имаме чувството, че Вие търсите преди всичко съгласие с КЖТ, че не държите сметка за нашите искания.

- Търся съгласие с тези, които разговарят на един език с мен, този на разума. Ако съгласието бъде сключено без вас, нещо, което не желая, това няма да бъде добре за никого, във всички случаи, не за вас."⁵¹

В два ч. сутринта, когато в залата се стеле цигарен дим, и дискусията изглежда в задънена улица, разбират, че вече КФДТ не е в играта. Тя, заедно с Франсоа Митеран и Пиер Мендес Франс, решава да организира манифестация на стадиона в „Шарлети". Генералният секретар на КЖТ Сеги вика: „Декан се подиграва с нас, КФДТ искат да ни метнат!" Ширак отговаря: „Хайде да ги задминем!" За по-малко от час двамата набелязват черно на бяло пълно съгласие. Помпиду го подписва. Противниковата федерация е бясна, но няма избор. Не бива да се забравя, че съглашенията в „Грьонел" са заблуждаваща маневра - ще бъдат изпълнени исканията на синдикатите. После инфлацията ще възстанови желаното финансово равновесие. Но най-важното е, че няма да има революция.

Изключително важно е да се изясни ролята както на синдикатите, така и на опозиционните сили. Най-голямата опозиционна сила ФКП нито за момент няма намерение по онова време да се възползва от политическата конюнктура. Обратното, комунистите се опитват да канализират движението от страх, че то окончателно ще им се изплъзне. В синдикален план КЖТ, прави същото. Именно това позволява на Жорж Помпиду да изпипа така блестящо партията „Грьонел".

Когато висшите ръководители на СЖТ и на КФДТ отиват на 27 май в заводите „Рено" да представят приетия от тях компромис като победа, работниците отхвърлят тези споразумения като недостатъчни и продължават стачката. Разединението в лагера на левицата, между отделните синдикати и конфликтите между ръководителите и членската им маса дават възможност на Генерала да овладее положението.

26 май. Манифестация, организирана от Френската демократична конфедерация на труда, Националния съюз на френските училища и Обединената социалистическа партия (ПСЮ). Едно комюнике на Жорж Помпиду от същия ден следобед, което нарежда да се разпръснат всички събрания, възобновява страховете. Вечерта се провежда среща между държавния секретар по Икономическите дела Ролан Нюгесе и представителна група от ЮНЕФ и ПСЮ. Договарят се, че предвижданият за следващия ден вечерта на стадион „Шарлети" митинг няма да излиза извън вратите на оградата и че разпръсването след приключването му ще бъде незабавно. Няма да се използва никаква полицейска сила. Генералът, макар и враждебен на разрешаването му, накрая се съгласява с виждането на благоразумните. „Шарлети" е стадион на Клуба на Парижкия университет. Намира се в околностите на студентското градче, но също и в близост до един завод от СНЕКМА, тогава окупиран и много активен политически. В легендарната вечер събира десетки хиляди души. „На ливадата, обикновено използвана за състезания по ръгби, се вихри кортежът от площад д'Итали, гази тревата, издига плакати. Акламираната премиера е на „демократичните синдикати от „Креди Лионе". Дори банките... Възклицанията се смесват с дюдюкания. С байраци и разпуснати коси „анархистите" галопират по пистата, където Жозе наскоро бе счупил световните рекорди. Момичетата, седнали на раменете на момчетата, развяващи своите среднощни знамена, имат вид на конници, дошли от степите. Със стегнати редици, по-кротко, ги следват маоистите, тази вечер немногочислени. После овацията се увеличава и надига: това е плакатът и песните на „Сюд-Авиасион", този на Френската демократична конфедерация на труда, на „Рено-Флин". И тонът на виковете все се повишава. Скандират: „Сеги - оставка!"⁵² Тълпата окупира пространството, зеленият цвят на ливадата се скрива. Този вид закуска на тревата накрая постига целта си. ЮНЕФ, с помощта на КФДТ, на ФЕН и на ПСЮ печели залога, пълни стадиона с 30 000 младежи и преди всичко събира млади работници и студенти. На този славен митинг присъства Пиер Мендес Франс, едновременно най-решителният и най-популярният антиголист сред всички водачи на левицата, известен с това, че си „има думата" с младежта. В 20 часа, когато са произнесени първите речи, той пристига. Поздравен е приятелски от тези, които го познават, а те са многобройни. Чувства се развълнуван, малко обезпокоен. Атмосферата на митинга е много буйна. Когато му дават микрофона, той отказва с мотива, че не е свикнал да взима думата на „синдикално събрание". Обяснява мълчанието си със страха от кръвопролитие и с надеждата да се избегнат провокации.

Същата вечер министър-председателят дава заповед танковете от лагера в Сатори да заемат позиции в Исю-ле-Мулино, пред вратите на Париж. Ето как Ширак описва среднощната си среща с него. Тъкмо отива да си ляга, и му се обажда Помпиду. „Каза ми: „Жак, не може, елате." Щом се облякох, подкарах като луд към Матиньон. Когато пристигнах, министър-председателят бе много добре, но разбрах, че има нужда да говори с някого. Наистина се разбрахме тази вечер." Представяме си необикновения разговор между двамата мъже в тишината на тази нощ в Матиньон. Франция се прекатурва, изглежда вече няма какво да се направи. Не могат в нищо да бъдат обвинени. Стъпка по стъпка се бориха. [...] Помпиду, уморен, се „пречупи" за няколко мига. И повика именно Ширак. Много бързо се отърси, но Ширак пристигна. Те бяха там, двамата, като баща и син, които всичко са загубили, но се разбират без думи. Политическите наблюдатели превърнаха Помпиду в „дявол" и Ширак - в „звяр". Дяволът и звярът пушеха цигари."⁵³

28 май. Хотел „Континентал", Париж. Председателят на Федерацията на демократичната и социалистическата левица Франсоа Митеран обявява пресконференция. На нея, треперейки, сякаш изненадан от непосилното бързане, под щракането на светкавиците и силната светлина на прожекторите, в олелията на въпросите, в атмосфера на полицейско разследване, заявява, че поради вероятността Дьо Гол да си отиде в резултат на референдума, а възможно и по-рано, предлага да се образува временно правителство. То би се състояло от десет члена, избрани без дискриминация и без отживялото времето си „дозиране", както това било направено през 1944 г. при други условия, близки обаче до днешния факт на изчезване на държавата⁵⁴. Обявява, че ако Генералът подаде оставка, той ще бъде новият кандидат за негов наследник, а Пиер Мендес Франс ще може да оглави правителството. Така иска да обезоръжи класическото възражение, че без Дьо Гол може да има само ужасен хаос. Според него, подхожда да се каже на французите, че Републиката ще функционира с или без Генерала. Обаче телевизията тълкува новината като аспирации към диктатура. Митеран я обвинява, че разпространява пресконференцията под формата на откъс, „монтиран" по тенденциозен начин⁵⁵. В интервю с Жорж-Марк Бенаму той твърди, че голистите използвали неведнъж тази афера срещу него: „Тогава се претендираше, че телевизията не е могла да филмира пресконференцията ми - това не бе вярно, защото те излъчиха така грубо монтирани откъси, че да ме представят по възможно най-антипатичния начин, с вдигнати ръце, фотографиран отгоре, по начина на Мусолини, със зле обръсната брада, уплаших се от самия себе си."⁵⁶ Известно е, че сред присъстващите в самата зала лидерът на левицата е направил много добро впечатление, докато сред тези, които са били пред екраните, ефектът е бил отрицателен. Макар че Дьо Гол се изказва за действията на Митеран и Мендес със саркастичната реплика „бракувани политикани", не може да се забрави, че на изборите от 1965 г. първият събира 10,5 милиона гласа и неговите привърженици получават 120 депутатски места.

Вечерта Генералът приема министъра на Вътрешните работи и му казва: „Видях Помпиду току-що и той ме увери, че ще бъде достатъчно да се държим и че всичко ще се подреди. Казах му, че е оптимист. [...] Това е наводнение. Работниците, които не държаха толкова да се включат в стачката, се включиха, защото видяха как всичко се отстъпва на студентите и как тепърва ще продължава да им се отстъпва. [...] И целият въпрос е да се знае дали може нещо да се направи!"

В устата на Дьо Гол това изречение ме обезпокои, най-малкото, защото сега не бе внушение или един от тези неочаквани обрати, в изкуството на които той минаваше за майстор.

В голямото помещение, напълно затихнало и едва осветено от нощната лампа на бюрото, както и от яснотата на нощта, която влизаше през полуотворените прозорци към градината, тогава дойде това невероятно изречение:

„Фуше, знаете ли, че започвам да мисля, че ще се сгромолясам!... Това ми се случи вече в Дакар, когато хората на Виши ме теглеха надолу. За няколко часа вярвах, че това е краят; че в крайна сметка съм се излъгал. Ако бъда честен, лично за себе си, действах във всеки случай както трябваше, но повярвах, че съм надценил шансовете на „Свободна Франция" и се питах дали си заслужава да остана там. [...] През 1943 г. след един ужасен сблъсък с Чърчил още веднъж бях готов да зарежа всичко... През 1946⁵⁷ и през 1953⁵⁸ г. наистина ми писна... Днес ми писна отново."⁵⁹

29 май. В Париж са съсредоточени полицейски сили от 65 департамента (от общо 90). Поставени са в готовност многобройни военни части, включително парашутни и танкови⁶⁰. В 10 часа сутринта е свикано заседание на Министерския съвет. Обаче 45 минути преди това по нареждане на Генерала, на Помпиду е съобщено, че то се отлага за 15 часа и 30 минути на другия ден. Дьо Гол му телефонира: „Аз съм съвсем измъчен, не съм спал вече шест нощи. Трябват ми 24 часа спокойствие и почивка, за да взема решение. Отивам в Коломбе, за да спя!" Оставя го в пълна несигурност за дълбоките си намерения. Не успяват да предупредят мнозина министри и те се явяват в Елисейския дворец. Едва тук узнават, че президентът е напуснал столицата и е взел куфари с архиви. Но французите все още не знаят всичко: Помпиду скоро научава, че следата на Генерала е загубена. Той е напуснал Париж с хеликоптер, но не е пристигнал в имението си и машината не е кацнала както обикновено в Шомон. Никой, с изключение може би на директора на Националната жандармерия, не знае откъде е минал. Жак Шабан-Делмас разказва: „Към 15 часа се обадих в Матиньон и министър-председателят ми каза, че е заедно с Мишел Дебре⁶¹, Роже Фре⁶² и Жак Фокар. Пет минути по-късно аз също пристигнах и намерих в съседната стая Клод Помпиду⁶³, много обезпокоена от новините. С влизането си поех драмата, която се носеше във въздуха. Жорж Помпиду се разхождаше с мрачно лице от единия до другия край и не изглеждаше да ме е забелязал. - Какво става? - Изгубихме генерала... Следобед Матиньон полудя."⁶⁴ Самият Помпиду признава, че тази сутрин хипотезата за заминаването на Конетабъла му се е струвала като катастрофа. Не само неговият престиж е продължавал да бъде основен елемент на властта, но и юридически оставката му е щяла да го постави в непоправимо положение.

В 14 часа и 30 минути министър-председателят приема група депутати от правителственото мнозинство и им съобщава думите на Дьо Гол. След това казва: „Сега трябва да чакаме решението на Генерала. Но в онова душевно състояние, в което го видях през последните дни, не е изключено неговото оттегляне."⁶⁵

Общественото мнение нито за момент не се е съмнявало в новината за заминаването: това е краят на голистката власт. Шефовете на опозицията го виждат като потвърждение на своите анализи и оправдание за инициативите за запълване на празнината. Членовете на правителството в мнозинството си не са далеч от същите мисли. В министерствата и кабинетите се съставят нови екипи. Почти сам, Жорж Помпиду не капитулира, въпреки горчивината, че е изоставен в пълна несигурност за мислите на Генерала. В сряда вечерта на 29 май, десет години след призива на президента Рьоне Коти към „най-прочутия французин", за да потуши кризата от 1958 г., всичко потвърждава убеждението, че Петата република изживява последните си часове.

Цялата държавна машина е хвърлена да търси „изчезналия" Генерал. Най-после в 16 часа и 29 минути военният министър съобщава на Помпиду, че органи на ПВО са попаднали на следите му: вертолетът му е отлетял за Западна Германия. Телефонират в щаба на френските окупационни сили в Баден-Баден, провинция Баден-Вюртенберг. Генерал Масю съобщава, че Дьо Гол е при него и всичко е в ред. В Отел Матиньон си отдъхват с облекчение. „Преживях два часа на ужасна тревога" - признава Жорж Помпиду⁶⁶.

Съществуват различни версии за тъй-нареченото мистериозно изчезване на Генерала. За кого бие камбаната? Чисто по Хемингуеевски. Бие ли камбаната за Дьо Гол?

Те се разминават както върху подробностите за фактите, така и в тълкуванията за намеренията на президента. Една от тях е „макиавелистки" театър. Дьо Гол иска да постигне голям психологически удар, като замине внезапно и се завърне неочаквано. Подготвя в свой дух сценария на триумфалното си пристигане, както уверяват някои, които са били при него в навечерието на тръгването. „Става дума за коварно замислена операция, гениално монтирана от един тактик, доминиращ и контролиращ събитията и лъжещ близките си по-добре от враговете си - както поддържа Пиер Виансон-Понте в няколко забележителни страници на своята „История на Голистката република", или хитрините на стратега са само покривало на едно огромно рухване, където професионалният гений е намерил средство за интригата си."⁶⁷ Според същия автор Помпиду е бил на тайно посещение в Баден-Баден - една чисто тактическа операция, студено и продължително подготвяна, за да бъде осъществена с маниакална грижливост и със забележителна сръчност, единствената теза, която изглежда задоволителна. Самият Помпиду никога не е потвърждавал тази теория.

Друг избран свидетел, генерал Боасийо, зет на Генерала, слага точка върху темата за „бягството" му. Според него всичко е не повече от игра да провокира изненада и да внуши страх или пред празнотата, или пред оглавяването на властта от него чрез армията, което той е щял да проучи⁶⁸. Предния ден Дьо Гол го вика от командния му пункт в Мюлуз. На другата сутрин в Елисейския дворец му обявява намерението си да напусне Париж, за да се срещне с генерал Масю. Иска от него да запази пълна тайна, защото има намерение да вкара французите, включително и правителството, в съмнение и безпокойство за овладяване на ситуацията. Ето какво си спомня той: „...Железницата заяде, какво да направя, може би е по-добре да си отида вкъщи и да пиша мемоари. Тогава застанах мирно пред него и му казах: „Пред Вас е не зет Ви, а командващият Седма армия. Дошъл е с послание до началника си." Дьо Гол също застана мирно и го видях как той действаше през последната седмица, при последната ни среща в Елисейския дворец и т.н. Освен това му казах: „Армията е вярна и чака заповеди. Тя не би понесла да остави да унижават държавата по този начин." Генералът се приближи и ми каза: „Ако армията се задържи сама, то аз ще действам както намеря за добре."⁶⁹

Тук се съдържат две от основните версии за „изчезването". Вече споменах първата - тъй нареченият макиавелистки театър. Напълно вероятна е, като се вземат предвид качествата на държавник и политик и на характера на Дьо Гол. От една страна, способността му да осъществява дългосрочни стратегии и планиране. Неслучайно успява да издигне разрушена Франция от развалините след Освобождението и да направи от Петата република модерна индустриализирана държава и една от великите сили. От друга страна, той като един от големите играчи на политическата сцена е добър актьор. Заедно с това е и режисьор на своите пиеси, което вече е рядкост. Подчертава се склонността му към импровизация, но тя не вреди, а обратното, само обогатява действията му. Някои от качествата на характера му, които до голяма степен дават обяснение за случилото се на 29 май, е тайнствеността, загадъчността, както и непрекъснатият му живот под ледена маска, докато в един момент маската сякаш измества истинската същност. И трите наследява от майка си.

Друга версия, която се съдържа в цитирания разговор с генерал Боасийо, е стремежът на Генерала да се срещне с военачалниците и да си осигури тяхната поддръжка, в случай че кризата се изроди в гражданска война. Вижда се, че зет му го уверява във верността на армията. В резултат на срещата с Масю една танкова дивизия е изтеглена от състава на френските войски в Германия и е разположена край Париж. Същевременно според други автори⁷⁰ тя не почива на никакво доказателство: идеята за сделка, поне подразбираща се, между Дьо Гол и доминиращата чувствителност на военните, се основава върху факта, че ще последва амнистия за генерал Салан, полковник Аргу, освободен през юни 1968 г., по- късно във Франция ще се върнат Жорж Бидо и Жак Сустел.

Вече споменах за изискването на Генерала към зет му да пази тайна. Подобно той отправя и към адютанта си адмирал Флохик. На 29 май му нарежда да вземе картите, без да го види който и да било, като дойде по на изток от Коломбе. Излитат от Исю-ле-Мулино. Вече във въздуха на борда на „Алует⁷¹ III" в 13 часа Генералът му открива целта си - резиденцията на ген. Масю. Когато заедно с пилотите уточняват по картите посоката, адютантът си спомня „ефектите от изненадата - такива, каквито са изложени в „Острието на шпагата"⁷². Последните факти изключват вероятността за импровизирано действие и по-скоро навеждат на мисълта за строго преследвана стратегия. Франция, която той е градил толкова време, се намира в катастрофа, за да може да си го позволи. Разбира се, той е човек с всичките човешки качества и слабости. Налегнали са го болести и умора. Независимо от ледената маска и неизменно изправената стойка. Твърде много свидетели сочат за редица моменти на срив, на колебание. Един от тях е едновремешният му съратник от „Свободна Франция" Кристиан Фуше. Самият Генерал му доверява за преломни събития, в които е бил готов да се откаже. И въпреки всичко министърът на Вътрешните работи нито за миг не отгатва, че той има намерение да напусне Париж и много по-смело и по-зрелищно, отколкото изобщо си е представял, ще се хвърли в предприятие, което ще преобърне напълно ситуацията. А може би не е случайно подигравателното му прозвище, дадено му от родените в Алжир французи - Grand Zohra (Голямата Зора - б. а.), в което чрез арабското женско име се намеква за непостоянството в позициите на Дьо Гол?

Една от версиите е, че Генералът се е опитал да напусне, за оставка, опит, който изоставя под настояванията на Масю. Дали сериозно е мислел да напусне властта? Няма да му бъде за пръв път. Той не се смята за абониран за клуба на властимащите. На 20 януари 1946 г., когато решава, че повече няма да позволява „режимът на партиите" да го оковава, подава оставка. Вечерта преди референдума от 28 октомври 1962 г., както преди балотажа на изборите през 1965 г., той остава няколко часа, или малко повече, в очакване, но не издига идеята, че ще си отиде. Така че не е изключено на 29 май 1968 г. да се е питал дали да не подаде оставка. Вече година по-късно ще го стори и този път без надежда за връщане. Дьо Гол е човек, който знае входа и изхода от политиката. Може да пристигне като национален герой, а не качен на „бунтовнически хеликоптер", знае кога да си отиде с достойнство, а не като досаден старец. Затова, когато подаде оставка, дори противниците му ще питат: „Той наистина ли напусна? Сега какво ще правим без Дьо Гол?"

Това, че Генералът заминава на 29 май със семейството си и с ценни книжа се приема за доказателство, че наистина е искал да напусне. Специално е повикан синът му адмирал Филип дьо Гол. Николай Молчанов е именно от тези автори. Според него в характера на Дьо Гол винаги проличава органическа двусмисленост между думи и дела. По принцип не се е придържал към по-рано установен план. „Нека си припомним [...] стремежа му да постъпва под влияние на интуиция, усет, емоция, още повече в такива объркани неочаквани обстоятелства."⁷³ Обаче не се гради държава по интуиция, усет и емоция. Особено, когато става дума за залагане на дългосрочни цели и приоритети. Не може да се измъкнеш от блатото на Алжир, да победиш ОАС, да водиш световна политика по подобен начин.

Ето как самият Дьо Гол коментира на 7 юни 1968 г. събитията в телевизионно интервю с Мишел Дроа, журналист, писател, член на Френската академия: „Да, на 29 се опитах да се оттегля, не си зададох въпрос за самия себе си... и после в същото време помислих, че ако замина, заплашителните размирици ще се разраснат и ще отнесат Републиката, ето защо за пореден път се реших."⁷⁴ После, къде може да отиде, кой ще го чака? Едва ли точно той би се превърнал в беглец.

Преди да замине „на изток" Дьо Гол казва на Жорж Помпи- ду: „Прегръщам Ви." Някои приемат това за доказателство, че е имал намерение да си отиде. Министър-председателят потвърждава тази теза. Генерал Масю - също. Тя шокира само тези, които виждат в лицето на Дьо Гол свръхчовек. В този преломен във френската история момент те са останали твърде малко. Може да се каже, че Масю е един от най-важните свидетели. В 15 часа на 29 май пристига на площадката, когато кацат двата президентски вертолета. От единия слизат Генералът и г-жа Дьо Гол. Той му казва: „Масю, всичко отиде на вятъра. Комунистите окупираха страната. Идвам да Ви видя." С първите си думи споделя своето безпокойството за децата си. Според Масю Дьо Гол е създавал впечатлението, че вече нищо не може да направи, бил е унизен да бъде третиран по такъв начин от французите, обезнадежден да присъства на самоубийството на страната си след пълния й просперитет. „Повече няма никой, на когото да се облегне, обща паника, желание на всички, дори и най-добрите, да го видят как ще се провали."⁷⁵ Дьо Гол не е приличал на себе си, пред Масю е стоял един засегнат и уморен човек. За пореден път му се е сторило, че той е много чувствителен. „Вече никой не ме иска." Голистът от „първия ден" е чувствал, че трябва да спечели време, че трябва да припомни на Генерала делото, което е осъществил, и риска от разруха. Усилието му е струвало повече от час. Отначало резултатът е бил сякаш доста несигурен. В мемоарите си „Баден 68"⁷⁶ споделя, че му е казал доста тежки неща и че няма право да напусне страната. Почувствал е, че това, което говори, му е действало добре.

„Продължавайте, продължавайте." „Накрая той рязко стана. Бях изправен пред него, опрял гърба си за момент на бюрото си. Той се приближи към мен и ме прегърна: „Заминавам обратно! Повикайте жена ми!"⁷⁷ Старият съратник споделя, че Генералът не е човек, който се страхува, но не иска да бъде измамен, и също не иска да бъде заложник на студентите. Накрая Масю казва: „Нещо, което е много важно: може би, ако не бях аз, а някой друг, всичко би се забавило с 24 часа. Това би било пагубно."

Представят се свидетелства в „полза" и във „вреда" на най-различните версии. Сочат се „достоверни" свидетели. Но става дума за изключително събитие, което решава съдбата не само на Франция, но в перспектива и на Дьо Гол. В крайна сметка по един или друг начин митът му оцелява. Мнението ми е, че има взаимно допълване между версиите. Както има различни свидетели, които са били на ключови позиции със своите гледни точки. Все пак никой не остава напълно безпристрастен, нито пък безкористен. Може би най-точната, най-подхождащата на качествата на Дьо Гол като държавник и политик, и като личност, а не бива да се пропуска - и като митологичен герой, е първата версия.

30 май. Като се връща от Рейн, от летището до Коломбе Дьо Гол заминава със случаен полицейски автомобил. В 18 часа телефонира на Помпиду, че обявеното заседание на Министерския съвет ще се състои. В 14.30 ч. на другия ден пристига в Елисейския дворец. Преди откриването му министър-председателят убеждава Дьо Гол да се откаже от референдума и да отложи следващите избори след разпускането на Националното събрание. Генералът променя в този смисъл вече приготвената декларация. Той застава пред министрите твърд и решителен, според мнозина сякаш подмладен: „Аз взех решение. Оставам."

В 16 часа и 30 минути французите слушат по радиото изказването му. Но този път не го виждат едновременно на екраните. Не толкова, за да поднови традицията на гласа от Лондон, обърнал се към тях в нощта на Окупацията, противно на това, което си въобразяват. Става дума за технически причини: Френската организация за радио и телевизия (ОРТФ) стачкува от 23 юни и излъчването на едно предаване по телевизията съдържа много рискове, които радиото избягва. Несъстоятелни са твърденията, че Дьо Гол е нямал време да научи наизуст 60 реда, а не иска, особено днес, да демонстрира отслабващата си памет и да чете изказването си. Колкото до „отслабващата" памет на Генерала, достатъчно е да се припомнят неговите 90-минутни пресконференции и едночасовите му речи, по време на които не поглежда в бележките си и не изневерява на предварително подготвения текст. Известно е, че той е страдал от късогледство и е можел да чете само с очила с много висок диоптър и дебели рамки, обаче е отказвал да ги носи. Едва ли в такъв момент би искал да се покаже с тях.

Голисткият депутат от Париж Пиер-Шарл Криг отправя ден по-рано призив да се манифестира мълчаливо на 30 май в 18 часа на пл. „Конкорд" до пл. „Етоал", за да се заеме Шан-з-Елизе. Той иска „да се обяви свободата на гласуването в заводите, свободата на гласуването за страната". В декларацията си парламентаристът смята, че „Републиката е заплашена от диктатура и демокрацията е осмяна от малцинства, които очакват да наложат техния закон". Пиер-Шарл Криг продължава, че тези, които искат да работят, не могат. „Ние не можем да приемем повече това положение." Ето защо той приканва нацията да се обедини в името на Франция и на нейните свободи. Движението е организирано от: Комитетите за защита на Републиката, Бившите от Съпротивата, Асоциациите на ветераните и Съюза на демократите за Петата република. Към тях се присъединява националната групировка на офицерите инвалиди, Асоциацията за Петата република и Съюзът на младите за прогрес. От своя страна Движението от 22 март отхвърля „фашистката провокация и призовава населението да се организира на окупираните работни места и в квартирите си, за да се брани революционния ред в хода на неговото установяване срещу последните гърчове на реакцията"⁷⁸.

За разлика от несполучливото изказване от 24 май, гласът на Генерала звучи категорично. Цяла Франция е в слух: за четири минути и половина едно обръщение, произнесено със забележителна твърдост, с тон на краен авторитет, преобръща ситуацията: „Като носител на националната и републиканската законност аз изучих за 24 часа всички, без изключение, възможности, които биха ми позволили да я запазя. И взех своето решение. При днешните обстоятелства няма да напусна поста си. Аз получих мандата си от народа и ще го изпълня... Днес разпускам Националното събрание."⁷⁹ Той предупреждава, че страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която би била въведена при национално отчаяние, власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т.е. на тоталитарния комунизъм." Дьо Гол обявява датата на следващите законодателни избори и призовава към „гражданско действие".

Тази реч обръща на 180 градуса стрелката на политическия компас. Само предния ден 800 000, а според други данни дори 1 млн. французи, призовани от Общата конфедерация на труда, пращат „Човека от 18 юни" на „оня свят" и му искат за кой ли път оставката, като скандират „Сбогом, Дьо Гол" - един от най-често скандираните възгласи в онези дни. Афиш на един от участниците го изобразяваше като митничар със счупена ръка, който не може да спре хората - алюзия с изгонването на Даниел Кон-Бенди в Германия и налагането на възбрана върху пребиваването му във Франция за срок от 10 години. Само час и половина след речта от 30 май голистите организират голяма манифестация в подкрепа на президента и правителството. Тя разкрива тяхната способност за мобилизация и показва на различните фигури от майските събития, че нямат монопол върху общественото пространство. Това забележително събитие е осъществено по инициатива на личния му съветник в Елисейския дворец Жак Фокар и е опряно на Комитетите за защита на Републиката. Цялата тежка артилерия на Генерала е изпратена на позициите: министри, депутати, голисткият елит. Сред тях са министрите Ширак, Дебре, Малро, Мисоф, Жокс, Мишле, Перефит, Шабан-Делмас, както и всички голисти-парламентаристи. Тук е и Раймон Арон, излязъл, след като аплодира изказването на Генерала. Същевременно там могат да се видят многобройни младежи - сред младите хора на Франция има разцепление. Момичета, възкачили се на раменете на момчета - характерен „кадър" от онова време на феминизъм - държат голям лозунг, на който пише: „Студентите солидарни с Помпиду", а отдолу момче вее голямо национално знаме. Нейният успех обаче надхвърля всички очаквания, дори на самите организатори - събира 1 милион души (по данни на полицията 200 000), дефилиращи по Шан-з-Елизе, за да „сложат край на карнавала". Тя, заедно с тази от 4 март 1984 г., срещу закона за висшето образование Савари от 24 януари с. г. е най-внушителната в историята на Петата република. Нейната атмосферата напомня времето на Освобождението на Париж от 1944 година, когато французите тържествено приветстват Генерала.

Въздействието от това изказване е възпламеняващо. Рядко преобръщане на ситуацията се е извършвало за толкова кратко време. „Жан Лакутюр великолепно изрази овладяването на инициативата: „В разстояние на пет минути Франция смени господаря, режима и века. Преди 16 ч. и 30 мин. бяхме в Куба. След 16 ч. и 35 мин. почти дойде Реставрацията."⁸⁰ С възстановени сили и думи Генералът повдига духа на страната, която винаги е гледал „очи в очи".

Според Едуар Баладюр „Дьо Гол бе говорил с очаквания език, не този на лиризма или на реформата, неподходяща в този момент, но този на решителността, на силата. Всички тези, които вече не знаеха какво да мислят, желаеха да го чуят, дори тези, които петнадесет дни по-рано изискваха от правителството повече чувство. Днес този език бе добър, защото Дьо Гол, поучавайки се от предходните провали, бе предизвикал такова безпокойство със своето заминаване, че французите очакваха с тревога това, което той щеше да реши"⁸¹.

Префектът на Парижката полиция Морис Гримо описва като „тежък провал" обръщението от 24 май. Дали ще бъде същото и днес? „Още с първите думи, преди всичко от тона, ние подскочихме. Край на поученията: този път лично Зевс бе слязъл при смъртните със светкавица в ръка. С кратки изречения разгневеният бог хвърля пламъци върху враговете си, обединява верните си, събужда нерешителните. Когато свърши, ние всички реагирахме по един и същ начин: „Този път той победи!"⁸²

Именно тази реч осигурява успеха на манифестацията. Тя е продължително подготвяна, но след „изчезването" на Генерала неговите привърженици не знаят кога ще се състои. Още недочакали края на речта му, те излизат на улиците. Тълпата се изкачва към „Шан-з-Елизе". Над един милион души поемат от „Конкорд" към „Етоал", преминават пред Елисейския дворец. Това е тяхното решение, това е техният избор, още дори преди извънредните избори. Манифестацията е най-впечатляващата през месец май. Това са французи от така нареченото „мълчаливо мнозинство". Те са враждебни на стачното движение и причинената от него парализа на снабдяването, най-вече с гориво. Същевременно са преситени от студентското насилие и ожесточение. До началото на кризата, останали в мълчание, тези хора внезапно са намерили повод да се изразят. Преобладават хора от средна възраст, представителни, добре облечени. Няма работници. Личат бивши парашутисти, военни от запаса, чиновници. Тълпата скандира: „С Митеран е свършено!", „Опразнете Сорбоната!", „Обратно на работа!"

„Кортежът трябваше да бъде мълчалив, но лозунгите бързо започнаха да се скандират. Сред тях най-популярните бяха: „Дьо Гол не е сам", „Знамето е синьо-бяло-червено" или още „Френско единство". Други, вече изразяващи по-голяма омраза, също бяха викани, такива като „Комунягите на дръвника", „Комунягите в Москва", „Червения в Пекин". Сред основните бяха „Мир във Франция"; „Стига насилие" - такъв имаше и в един правителствен ситроен. Огромната част бяха сякаш изписани от една ръка. Лозунгът „Не на анархията", който бе рисуван от самите хора, драстично се открояваше, но напълно е възможно да е правен от самите организатори, за да се получи именно подобно въздействие⁸³. Могат да се чуят лозунги, заявяващи най-реакционни и най-отвратителни позиции, като „Кон-Бенди в Дахау!"

Радостта е необикновена, хората не искат да напуснат „Шан-з-Елизе" въпреки дъжда. Ивон дьо Гол през отворения прозорец долавя непрекъснатото ехо от аплодисменти, което се издига към Елисейския дворец. Брат ѝ Жак Вендру говори по телефона с Генерала: „Усетих по гласа му колко този порив към него го е възстановил от всичките му мъки..."⁸⁴

Един час, след като речта му е предадена по радиото, Дьо Гол излиза на балкона на Елисейския дворец. Вслушва се мълчаливо в шума на масовата демонстрация, организирана под лозунгите: „Да живее Дьо Гол!", „Франция на работа!" Застаналият до него адютант казва: „Господин генерал, какъв успех е това за Вас!" Дьо Гол отговаря: „Ако ставаше дума само за мен..."⁸⁵

Средствата изобщо не са жалени - повечето лозунги са изписани върху плат. Макар и видимо блестящо подготвена и опряна на сериозни и гъвкави структури, като голистката партия и Службата за гражданско действие, подобен успех не би могъл да бъде постигнат без съчетанието между организираност и спонтанност. Просто французите отхвърлят зверските сцени на насилие, извършвано от двете страни, отказват да гледат как полицията и особено силите за борба с безредиците (СРС) смазват от бой често напълно невинни хора. „Обикновена" гледка става побой, нанасян едновременно от петима тежко екипирани полицаи, които налагат с палки повален на земята протестиращ. На парижани им омръзна да живеят в постоянна блокада при липсата на хранителни продукти, във време, когато най-близката хлебарница се намира на дванадесет километра от домовете им.

Ето защо се подема мисълта на Дьо Гол: „Реформи да, карнавал не!" и се издига лозунг „Французите срещу карнавала. Да живее Франция!" Манифестацията се разпръсва към 21 часа, без ни най-малък инцидент. Този факт е твърде красноречив. С непозната и неочаквана дълбочина това е най-внушителното дефиле от началото на събитията. Има манифестации в подкрепа на държавния глава в провинцията. В Руан между седем и осем хиляди души скандират „ Анархията няма да мине" и „ Френско единство!" В Каен избухват сблъсъци между няколко хиляди манифестанти от десницата и триста поддръжници на крайната левица. Хиляда души от Рен се събират в подкрепа на Дьо Гол. Няколко инцидента стават пред окупираното от стачници кметство.

На следващия ден в големите градове са организирани изяви в подкрепа на Дьо Гол. Манифестация в Лион се събира по призив на Комитета за гражданско действие в Рона, 70 000 души, които дефилират от площад Белкур, до площад дьо Теро сред гора от трикольори. Лозунгите са „Да живее Дьо Гол", „Залдек в Москва"⁸⁶, ,Дон-Бенди в Пекин"; иска се „Свобода на работата". Червеното знаме е изгорено. От балкона на кметството кметът Луи Прадел поздравява манифестантите. Има такива, които пряко са насочени срещу Пиер Мендес Франс и Франсоа Митеран, като ,,Митеран, свършено е". Начело на дефилето депутатите от Съюза за защита на Републиката с трикольорните си ленти през рамо са заобиколили министъра и депутата от Рона Луи Жокс. В момента на разотиването няколкостотин студенти се опитват да контраманифестират с червени знамена. Завързват се схватки и знамената са конфискувани⁸⁷.

Дългата ръка на Комитетите в защита на Републиката в Марсилия събира манифестация, разтеглила се на цял километър. В 19 часа е организирана контраманифестация. Внушителен кортеж между крайната левица и крайната десница също така дефилира по улиците на Тулуза. Няколко стълкновения между екстремисти от двете крила пламват пред Социологическия и Правния факултет. В Гренобъл 20 000 манифестират с „Марсилезата" и със скандирания „Дьо Гол не е сам", „Свобода на работата", „Пиер Мендес Франс при вехториите", които могат да се чуят предния ден на Шан-з-Елизе. 10 хиляди хавърци потвърждават своята подкрепа към държавния глава. 5 хиляди негови поддръжници от Нанси се събират пред паметника на Съпротивата. Други 5 хиляди, но в Безансон, също му изразяват своята подкрепа. Няколкостотин манифестанти от опозицията издигнаха малка барикада вечерта на площад Гранвил в близост до Социологическия факултет. Силите на реда се намесват, за да възвърнат спокойствието към 2 ч. Две хиляди и петстотин манифестанти се събират в Клермон-Феран пред паметника на загиналите във войната 1939-1945 с викове „Да живее Дьо Гол", „Франция на французите" и „Митеран на дръвника". Опозицията призовава за манифестация на следващия ден. Накрая, в Лимож, манифестантите носят лозунга: „Комунизмът няма да мине"⁸⁸

31 май. Жорж Помпиду осъществява най-широката промяна на правителство от 1962 г. Разделя се с всички, които не бяха изпълнявали задълженията си във връзка с Майското движение: титулярите на Вътрешните работи, на Националното образование, на Информацията, на Социалните дела са заместени с хора, известни с енергия, с малка подкрепа от левите голисти, за да се съберат всички части от семейството предвид изборите. Те са приети от всички с изключение на гошистите. Изчезват тези, които правилно или не, в очите на Генерала имат отговорност за „карнавала". Сред тях са Луи Жокс, Кристиан Фуше, Ален Пейрефит (сам подал оставка преди три дни), които са големите „победители" от „първата нощ на барикадите" на 10 срещу 11 май, и осигурявали реда и контактите с опозицията заедно с Марсел Гримо. Отпада Жан-Марсел Жанени - един от представителите на правителството на преговорите на улица „Грьонел". Отива си и Марсел Мисоф, носител на изключително важния портфейл за френското общество, чиято значимост нараства още повече предвид факта, че до голяма степен майските събития се зародиха в недрата на младите хора и обхващат тях до голяма степен. Един от съборените е Горс - министър на Информацията, под чиято опека се намираше ОРТФ. Все ключови постове - стрелбата е на месо, няма пропуснати мишени.

Не е забравен и самият победител от Май 1968-ма, почти самотният капитан, държал руля, докато плъховете се надпреварваха да напускат кораба и плетат козни. След като свършва „черната работа" не само от времето на майската катастрофа, но и по време на триумфалната избирателна кампания, идва и неговият ред. Генералът не може да му прости, че популярността му е започнала заплашително да нараства с риск да затъмни неговата собствена. Обвини го, че не е предвидил събитията. „В действителност Помпиду искаше да си отиде, без наистина да го иска, както Дьо Гол желаеше да го замести, без много да си придаде вид, че е загубил доверието му. Разбира се, министър-председателят много бе дал от себе си; разбира се, той се бе (може би) излъгал, но въпреки всичко бе спомогнал ,да се спасят мебелите" и бе ръководил контраатаката на изборите. Накратко, той бе разгневил Дьо Гол, но не бе загубил благоволението му. Дьо Гол бе помолил Помпиду да не подава оставка, Помпиду настоя, после отстъпи, но когато накрая прие да остане на поста, бе вече твърде късно."⁸⁹ След като внася оставката си, уточнява ясно, че тя е по искане на Генерала. В конституционен план това събитие е много важно, защото до този момент министър-председателят не можеше да бъде отзоваван от президента, който в действителност го е назначил. Десет години след приемането на Конституцията на Петата република нещата рязко се променят. Президентът вече не е само „един арбитър", той може да отзовава своя министър-председател.

1-7 юни. „Връщане към нормалното". В деня на голямата министерска промяна отново е отворено кранчето на горивото. „Май 68-ма не беше революция - когато бензинът се върна отново, всички заминаха на уикенд - но беше катарзис. Дори някои голисти казаха, че тогава във въздуха е имало нещо неопределимо. Ако имаше някакъв проект в ядрото на „студентската комуна", това беше самоорганизиращо се хоризонтално и прозрачно общество, където цялото представителство и институция са лесно изживени като лишаване от собственост. Тази идея за пряка демокрация без правова държава, без общи избори („избори - капан за глупаци"), без институции е свързана с тоталитарния образен свят."⁹⁰ Тя обаче не пасва на голямата част от обществото. През май и юни французите не биха могли да бъдат обвинени, че са останали като безволеви „телета". Общата стачка, парализирала цялата страна, достигна до 10 000 000 души, а исканията, които ги обединиха, не бяха само синдикални, а и общополитически. Самите студенти получават голяма подкрепа на различни категории хора. Манифестациите, блокирали столицата, достигат 1 000 000. Графитите, афишите, нелегалният печат, лозунгите бяха израз на това, което действително желае обществото, израз на неговите настроения и чувства.

Дьо Гол е заклеймен като диктатор, чиято диктатура трябваше да бъде срината. Смяташе се за символ на изхабена система - „да строшим старите зъбчатки". Обявен е като властелин, застоял се прекалено дълго на трона, който трябва да бъде „пенсиониран" и пратен „в старчески дом". Неговото управление в очите на противниците е равно на корупция, свързана с абсолютна власт - „цялата власт корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно". Въпреки това, още преди да изтече месец май, Генералът получава подкрепата на един милион французи само в Париж и на стотици хиляди в провинцията. В крайна сметка предпочетено е „Връщане към нормалното", както гласи един от възловите афиши на онова време. Той изобразява мирно и стройно крачещо стадо овце. В началото на юни печатът обявява края на социалните смутове, работата започва отново в заводите, спокойствието се завръща из улиците на Париж и най-вече в Латинския квартал. Този афиш от 8 юни 1968 г. напомня саркастично и с голяма тъга как е постигнато това „нормално".

Стига да проследим само първата седмица от този месец до датата на създаването на афиша, ще се убедим, че в „диалога" между властта и обществото средствата не са нито нормални, нито спокойни, поне в голямата си част. Първите три дни без съмнение са твърде привлекателни: деблокират се складовете с гориво и градовете отново се снабдяват с бензин. Но само на 3 юни армията окупира техническите инсталации на ОРТФ. Полицейските сили обкръжават Дома на радиото. На 6-и след намесата на специалните части персоналът на Франс Ентер е заменен от военни. На 14 юни „Льо Монд" публикува списък на 50 заместени или по-рано пенсионирани радиожурналисти. „Свободата на словото" отново тържествува...

На 3-ти се възстановява работата на Френската газова и електрическа компания, мините, металургията и работниците в държавните предприятия. Този и следващият ден от юни са белязани с кървави сблъсъци в един от най-големите центрове на вълненията Лион. В началото на месеца напрежението, което царува в града, достига до факултетите. Изпитите са отложени, освен в Правния факултет. През нощта на 3-ти срещу 4-ти студентите от крайната левица окупираха залите му (до 13 ч.), за да не могат да се проведат изпити на следващия ден. Започват сблъсъци между бъдещи юристи, които искат да бъдат изпитани и окупаторите. Деканът е принуден да обяви нова дата през септември. Вечерта студентите по право, подпомогнати от група от крайната десница „Запад" и Комитетите за гражданско действие, се опитаха да окупират Социологическия факултет. Барикади от маси и столове са издигнати, за да укрепят вратите. В „ход" са пуснати камъни и коктейли „Молотов". Към 21 ч. силите на реда се намесват, за да разделят сражаващите се. В официалните декларации се говори за „бунтовни елементи", „сбирщина", „скитници" - младите, които окупират факултета от началото на събитията. Явяването на изпити и възпрепятстването им беше само един от изразите на една вечна тема, съществуваща във всяко общество - желанието и отказа да се вместиш в калъпи, да бъдеш „селектиран" по чуждия аршин. Тя не минава без внимание в афишите от Френския май, като понякога е изобразявана доста драстично. На един от тях с надпис: „Изпитите в ред" е изобразена редица от фигури със събути панталони, направили дълбок поклон. Върху задните им части се удряше печат „Селекция 68". „Подравняването" по държавния калъп е отразено и на други афиши. Под надпис „Ние участваме, те селектират" е изобразена сложна апаратура. От едната ѝ страна влизат многобройни ситни човечета. През различните етапи на селекцията те се изсипваха в различни по големина боклукчийски кофи, докато накрая остава само едно, което пада в чаша за алкохол. На нея пише „елит". Афишът е подписан от Лицейския акционен комитет⁹¹. Това ли е френското общество, готов ли е французинът да бъде дребно човече, което колкото и да се издига в йерархията, накрая пак е запратено на боклука? Майските събития отхвърлят подобна представа.

По пътя към връщането към нормалното на 6 юни отново започва работа парижкият обществен транспорт, държавните железници и администрацията. На следващия ден СРС със сила евакуират завода „Рено" във Флин, в резултат на което избухват сблъсъци. Там през май 1968 г. обикновените работници са изхвърлили синдиката и са го окупирали, без да чакат специално нареждане. Това обаче не става безболезнено: формулирането на исканията, опитите да се разшири стачката в предприятия в региона, популяризацията на движението, не минава без сблъсъци с постоянните синдикати, дошли да вземат контрола върху стачката. Собствениците, от своя страна, не остават бездейни и опитват различни маневри, за да я пречупят: организиран е на вот с тайна бюлетина (той ще бъде бойкотиран от стачниците), после интервенция на полицията, за да евакуира окупирания завод. Този опит отново ще бъде провален от работниците, подкрепени от студентите, дошли от Париж: лицеистът Жил Тотен на 10 юни ще намери смъртта си. Отново вот с тайна бюлетина, организиран от синдикатите, решава в крайна сметка възобновяването на работата, откривайки оживен дебат между представител на Общата конфедерация на труда и група работници.

Същия ден, 6 юни, са амнистирани затворените ръководители на Организацията на тайната армия.

Неслучайно е отделено такова пространно място на този афиш „Връщане към нормалното". Освен, че е сред най-представителните за този период, той съдържа едно от ключовите за времето изображения - показването на французина като овца или като теле в други варианти. „Сниши се, и си паси", „съветва" благоразумно лозунг от онова време. Призивът на афиш от май е: „Не бъдете овце". На него има овца, чиято вълна е изрисувана със съкращения на партии и организации - движещи сили на събитията от май-юни 1968 г. „Да оставим червения страх на рогатите животни", пише Виктор Юго в „Клетниците". Един век по-късно манифестантите от май подхващат за своя сметка думите на този ангажиран писател, като ги изписаха с черно върху червено стадо - цветовете на анархистите.

23-30 юни. Законодателни избори. Още от създаването на Националното обединение за Република (ЮНР) съюзът показва устойчива тенденция към увеличаване на броя на получените гласове. През 1958 г. той събира 4 160 000 гласа, през 1962 г. - 6 500 000, 1967 г. - 8 400 000, а през 1968 г. - 9 000 000. Това са все хора, изразили своя вот към голисткото обединение. Под неговите знамена са влезли представители на най-различни части от френското общество.

Ето и триумфът: това бе „Ненамираемата камара от 68", както наричат „изборите на големия страх". Сборът за Републиката - Сборът за Защита на републиката (ЮДР) - новото име на тази сила, получи 296 места, или с 96 повече от 1967 г. „Независимите републиканци" на Валери Жискар д'Естен, които през май описват „странни" криволичения, съпроводени с откровени предателства, докато намерят „верния" път, изпратиха 64 депутати (с 21 повече). За пръв път от сто и двадесет години една партия (ЮДР) сама може да достигне абсолютно мнозинство (с 38% от гласовете и 296 места от общо 485 в Националното събрание). Това е относително поражение на жискардистите, чиято подкрепа не е необходима. Двете групи от мнозинството, заедно с голистите- „дисиденти", са достатъчни, за да получат три четвърти от новата Асамблея.

Левицата е лишена от места и излиза от изпитанието с намалена подкрепа. ФКП намалява гласовете си от 22,5 на 20% и брои само 34 депутати (с 34 по-малко в сравнение с последните законодателни избори). Колкото до Федерацията на Франсоа Митеран, тя има 47 депутати (минус 47). Пиер Мендес Франс е победен от Жан-Марсел Жанени в Гренобъл и повече няма да се върне в Парламента.

Гласуването, както за обявения на 24 май референдум, така и за парламентарните избори от 23-30 юни, предизвиква бум от афиши, които съдържат както атаки лично срещу Генерала, така и срещу политическата система като цяло. „Винаги гласувайте, аз ще направя останалото", казва едрият генерал, който с едната си ръка тупка дребничък Хекзагон сякаш е топка, а с другата държи зад гърба си масивна палка. Другаде надписът „Гласувайте свободно" е тъпкан от вериги на танк с огромно оръдие, насочено срещу зрителя. Стените наричат изборите „капан за глупаци" и намират оригинално решение на вечния конфликт родители-деца: „Когато родителите гласуват, децата закъсват." На последния афиш едра фигура на родител с цивилен костюм, каска и очила на СРС и палка в ръка, тъпче младеж. „Народните ателиета" смятат, че избирателната бюлетина на непълнолетните е павето. Но на изборите голизмът завоюва категоричен триумф - „капанът за глупаци" щраква победно.

Победата на парламентарните избори на голистите през юни 1968 г. е успех за Помпиду, когото многобройни депутати смятат за истинския водач на мнозинството срещу Дьо Гол, който остава извън всекидневната политика. Без съмнение тази силна позиция тласка Дьо Гол да се раздели с един министър-председател, който започва да го засенчва. Но това отстраняване е омекотено с думите на президента, който заявява, че ще държи Жорж Помпиду в „резерва на Републиката" и го кани да бъде готов за всеки „мандат, който нацията би могла един ден да му повери".

Чрез тези думи Помпиду става естествен наследник за следващите президентски избори.

Недосегаемият голист Жак Шабан Делмас по онова време „промърморва": „Ние спечелихме, но Генералът загуби."

27 април. Референдум за регионализацията и трансформацията на Сената. Президентът на Републиката се опитва да завърши двойна реформа, която смята за съществена. Ако отговорът на французите е „откровено и масивно „да", без съмнение той ще остане в Елисейския дворец, за да контролира осъществяването на проекта. Ако отговорът е „не", ще се завърне в Коломбе със спокойно съзнание, ако не с леко сърце: поне ще се е опитал. Във всички случаи неговото сбогом трябва да бъде безупречно, безукорно, без нищо, което би могло да отхвърли всякакво подозрение за някаква антидемократична манипулация. На 22 април 1969 г. точката е сложена над „и"-то. Дьо Гол по радиото и телевизията обявява: ако той бъде лишен от доверието на страната, мисията му на държавен глава „би станала очевидно невъзможна и [той] веднага би престанал да изпълнява [своите] функции"⁹². В 22 ч. и 30 мин. на 27 април вече няма никакво съмнение: ще бъде „не" (с 53,17 % от гласувалите или 44,67% от записалите се). Половин час по-късно министър-председателят Морис Кув дьо Мюрвил отваря един плик, който му е поверил Президентът. Вътре е това лаконично изречение: „Аз преставам да изпълнявам функциите на президент на Републиката. Това решение влиза в сила днес в полунощ."⁹³ То е окончателно: нито е маневра в последния час, нито е опит да се измъкнеш през някой прозорец. Генерал Дьо Гол е от малкото държавници, за които може да се каже, че изразът „че оставката му е в джоба", не е празна декларация, не е поза за пред медиите. Не са много тези, които подават о ставката си на два пъти - на 20 януари 1946 г. и на 27 април 1969 г. И в двата случая той не е принуден по силата на обстоятелствата, а защото е убеден, че мисията му е изчерпана. Шарл дьо Гол е от тези политици, които имат мъжеството да си тръгнат сами, имат силата да се разделят с властта.

 

¹Хамет, Д. Прокълната кръв. София, 1985, с. 129.
²Едно от прозвищата на Дьо Гол.
³Rémond, Rеné. Notre siècle. De 1918 à 1991. Paris. 1991, p. 599.
⁴Ibid.
⁵Sеrvais, Simonne. Op. cit., p. 43.
⁶Rémond, René. Op. cit., p. 600.
⁷Duby, Gеorge, Robert Mandron. Histoire de la civilisation française. XVІІ–XXe siècle. Avec la participation de J. F. Sirinelli. Paris. 1984, p. 392.
⁸Ситуационизъм (фр.) – Движение от политическия, литературен и художествен авангард от края на 50-те години на ХХ век, наследник на сюрреализма и летризма, което изразява радикални позиции по време на събитията от 1968 г.
⁹Duby, George, Robert Mandron. Op. cit, p. 392–393.
¹⁰Доклад на Разузнавателната служба (РЖ), тайни архиви на полицията, януари 1968.
¹¹Rémond, René. Op. cit., p. 605.
¹²Гошизъм (фр.) – Политическо течение от крайната левица.
¹³Микел, Пиер. История на Франция, София. 1999, с. 482.
¹⁴Desjardins, Thierry. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris. 1983, p. 150. Тиери Дежарден, голям репортер на в. „Фигаро“, бивш главен редактор на в. „Франс-Соар“, носител на наградата Албер Лондр от 1975 г., автор на многобройни трудове, сред които „Сто милиона араби“, „Със заложниците в Чад“, „Корсика е отвлечена“, „Митеран, един голистки социалист“, „Садат, фараон на Египет“.
¹⁵Ibid, p. 153.
¹⁶Ibid.
¹⁷Rémond, René. Op. cit., p. 606–607.
¹⁸Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nоs jours. Paris, 1988, p. 87.
¹⁹Микел, Пиер. Цит. съч., с. 482.
²⁰Молчанов, Николай. Генерал Дьо Гол. София, 1985, с. 485.
²¹Пак там, с. 486.
²²Пак там.
²³Winock, Michel. Le siècle des intellectuеls. Paris, 1997, p. 564–565.
²⁴Ibid, p. 565.
²⁵Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 154.
²⁶Ibid.
²⁷Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 489.
²⁸Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 154.
²⁹АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2735, л. 212. Справка по събитията във Франция, София, 17 юни 1968 г.
³⁰Syndicat National De L’enseignement Supérieur (SNESup).
³¹Lacouture, Jean. Pierre-Mendes France. Paris, 1981, p. 475.
³²Дьо Гол или вечното предизвикателство. V част.
³³Van Sinoy, G. Mai 1968: l’explosion révolutionnaire. LCR, la gauche, 06 mai 2008. http://www.lcr-lagauche.be.
³⁴Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 492.
³⁵Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 165.
³⁶Lacouture, Jean. Op. cit., p. 478.
³⁷Реч на Дьо Гол от 24.V.1968 г.
³⁸В интервю пред Мишел Ториак под заглавие „Французите, такива, каквито са“, включено в биографичната творба на адмирала „Дьо Гол, моят баща“. (Плон, Париж, 2003 и 2004.). С. 114–115.
³⁹Шестоъгълник (фр.) – синоним на Франция поради формата на територията ѝ.
⁴⁰Всички афиши от това време са отпечатани в различни Народни Ателиета, създадени както в Париж, така и в провинцията. От всички тези „центрове на производство“ Училището за изящни изкуства в Париж е без никакво съмнение най-прославено. Отпечатани в малко екземпляри, те са произвеждани от ден на ден, като функция на развитието на събитията. Използвайки сериграфията, техника, свързана с простота и бързина, те са незабавен отговор на официалните позиции, подкрепят стачките и манифестациите. Представляват огледало на всекидневния живот на Май’68.
⁴¹Présumes coupables. Manif, slogans, grafs, opinions. Pigeon Déchaine, cabnal.jennifer.free.fr.
⁴²Servais, Simonne. Op. cit., p. 44–45.
⁴³Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 164–165.
⁴⁴Mazeaux, Pierre. A 40 ans, la loi sur la participation reste d’actualité. Objectif-France Magazine, 07.09.2008.
⁴⁵Servais, Simon. Op. cit., p. 48.
⁴⁶Дьо Гол или вечното предизвикателство. V част. Автори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Вж. и L’Humanité, 14. 05. 1988, p. 25. Claude Lecomte. Six heures passionnantes comme un feuilleton.
⁴⁷Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 156.
⁴⁸Ibid, 160–161.
⁴⁹Enarque (фр.) – Випускник на Е.N.A. Екол насионал д’администрасион.
⁵⁰Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 166.
⁵¹Ibid.
⁵²Lacouture, Jеan. Op. cit., p. 478.
⁵³Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 169.
⁵⁴Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 495–496.
⁵⁵Noushi, A. M. Agulhon, R. Schor. Op. cit., p. 89.
⁵⁶Mitterand, François. Mémoires inerrompus. Entretiens avec Georges-Marc Bénamou. Paris, 1996, p. 242.
⁵⁷На 20 януари 1946 г. Генералът подава оставка като министър-председател на Временното правителство.
⁵⁸На 6 май 1953 г. Дьо Гол изоставя председателството на Обединението на френския народ и се оттегля от активната политика.
⁵⁹Servais, Simonne. Op. cit., p. 164.
⁶⁰Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 487.
⁶¹Мишел Дебре – голист от „първия ден“, създател на Висшето училище за административни кадри през 1946 г.; министър-председател (1959–1962); министър на Финансите.
⁶²Роже Фре – министър на Вътрешните работи; министър на Връзките с Парламента.
⁶³Клод Помпиду – съпруга на министър-председателя.
⁶⁴Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 171.
⁶⁵Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 495.
⁶⁶Пак там, с. 498.
⁶⁷Cit. par: Lacouture, Jеan. Op. cit., p. 485.
⁶⁸Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 170.
⁶⁹Дьо Гол или вечното предизвикателство. V част.
⁷⁰Noushi, A. M. Agulhon, R. Schor. Op. cit., p. 88.
⁷¹Alouette (фр.) – Чучулига, кодовото име на президентския хеликоптер.
⁷²Servais, Simonne. Op. cit., p. 164.
⁷³Молчанов, Николай. Цит. съч., с. 498.
⁷⁴Desjardins, Thierry. Op. cit., p. 170.
⁷⁵Servais, Simon. Op. cit., p. 255.
⁷⁶Massu, Jacques. Baden 68: Souvenirs d’une fidélité gaulliste. Paris, 1983.
⁷⁷Servais, Simon. Op. cit., p. 255.
⁷⁸C4N Come 4 news. Le réseau social de reporteurs citoyens. Les 29 et 30 mai. Le général de Gaulle à Baden-Baden. Mai’68.
⁷⁹Молчанов, Н. Пак там, с. 500.
⁸⁰Rémond, René. Op. cit., p. 615.
⁸¹Servais, Simon. Op. cit., p. 47.
⁸²Ibid, p. 194.
⁸³Un million de manifestants pour de Gaulle. Le Quotidien de 1968. NouvelObs.com, 31.05.2008.
⁸⁴Ibid, p. 375.
⁸⁵Молчанов, Николай. Цит. съч. с. 500.
⁸⁶Дьо Гол отхвърля ФКП като тоталитарна партия и нейният генерален секретар Валдек-Роше е охулван.
⁸⁷L’Intelligence d’une ville. Mai 1968 à Lyon. Exposition de 8 avril au 28 juin 2008. Parcours dans l’exposition.
⁸⁸La province défile pour de Gaulle. Quotidien de mai 1968. NouvelObs.com., 31.05.2008.
⁸⁹Desjardins. Thierry. Op. cit., p. 176.
⁹⁰1968, la parole liberée. 2008, le pouvoir déboussolé. Jean-Pierre Le Goff et Jérôme Vidal discutent les vrais apports de Mai 1968. Receuilli par Éric Aeschnann, 23 февруари 2008, Libération.fr.
⁹¹1968-mai-partitipation-gaulliste.
⁹²En 1969, le Général „bat“ en retraite.
⁹³Ibid.