Рецензия на проф. дин Пламен Симеонов Цветков

за монографията на Христо Милков Димитров

„ДЬО ГОЛ Е ИСТОРИЯТА“

 

Колегата Христо Милков се е захванал смело с една от най-известните личности в бурната и трагична история на ХХ в., без която са немислими нито Франция след Втората световна война, нито европейската интеграция. Става дума за генерал Шарл дьо Гол, водач на съпротивата срещу нацистката окупация и колаборационисткия режим на маршал Филип Петен през 1940-1944 г., председател на временното правителство на Франция през 1944-1946 г. и създател и пръв президент на Петата френска република от 1959 до 1969 г.

Това, което по традиция вълнува автора, е границата между реалните събития и митологията за тях, като тази митология лесно може да даде изопачена представа за това какво в действителност се е случило. Тук е именно голямото предизвикателство за всеки историк- да отсее легендата от реалността, за да възпроизведе една наистина меродавна картина за отминалите събития.

С жив език е описана историята на стария благороднически род, издънка на който е и Шарл дьо Гол, като специално се подчертава погнусата на фамилията към касапницата на френската революция от 1789 г., съчетана с несъмнен национализъм, както и с „носталгичен монархизъм“, но и с усет за дълг и с дълбока вяра в Бог. Читателят е запознат и с такива подробности като необикновено високият ръст на дьо Гол (193 сантиметра), както и много по-съществения факт, че след като завършва може би най-престижната военна академия във Франция Сен-Сир, младият дьо Гол попада под командването на бъдещия си основен враг, а именно Филип Петен, който тогава – през 1908 г. – е полковник. Проследено е и участието на дьо Гол в Първата световна война, което включва и пленяването му от германците през 1916 г., като и тук авторът остава верен на своята критичност към героичните митове за бъдещия генерал и президент, отделяйки внимателно измислицата от реалността.

Любопитен е също така фактът, че и в годините между двете световни войни, когато е вече маршал, Петен продължава да цени високо качествата на дьо Гол, помага му в по-нататъшната военна кариера и дори става кръстник на първородния му син. Съществено място е отделено на постепенното раздалечаване на двамата един от друг, докато се стигне до пълно скъсване помежду им, както поради лични причини, така и поради диаметрално срещуположните им схващания по военните проблеми. Главното е, че дьо Гол се застъпва за модерна, моторизирана армия и е един от теоретиците на онова, което по-късно ще стане известно като тактиката на нападателната „светкавична война“. За сметка на това Петен се опира изцяло на опита от Първата световна война и държи на позиционната отбрана и на войната на омаломощаването като на основен начин за справяне с потенциалния враг, който в онези години не може да бъде друг освен Германия.

Твърде интересни са и психологичните характеристики, които авторът прави на дьо Гол като на предопределен водач. Такава е и преценката, че водачът е априори самотен и се дистанцира от останалите. Това несъмнено задълбочава изолацията на дьо Гол спрямо повечето от колегите му във въоръжените сили, но абсолютният му конфликт и непримиримост с Петен се дължи все пак на същите политически причини, които разделят и цялата френска нация след капитулацията на Франция през юни 1940 г. на колаборационисти и на участници в съпротивата срещу Петен и Хитлер.

Както посочва авторът, дьо Гол е сред онези, които са убедени, че съюзът между Хитлер и Сталин, сключен с Пакта за ненападение от 23 август 1939 г. и потвърден с Договора за дружба и за границата от 28 септември същата година, е временен. Като довод дьо Гол посочва прокламираното от Хитлер намерение още в книгата „Моята борба“ да завладее и германизира Източна Европа до Урал. Дали и доколко обаче дьо Гол си е давал сметка, че при двама претенденти за завладяването на планетата, единият рано или късно трябва да унищожи другия?

В устрема си да разгледа подробно развитието на дьо Гол, авторът привежда и оценките на германски и италиански офицери, което сполучливо дообогатява картината. На моменти обаче са допуснати и някои формули, които биха могли да подведат по-незапознатия читател. Така например за гръцкото нахлуване в Албания, споменато във връзка с генерал Убиалду Соду, е пропуснато да се прецизира, че това нахлуване е всъщност победоносната контраофанзива на гърците в отговор на италианската агресия срещу Гърция, започнала на 28 октомври 1940 г.

Христо Милков се спира твърде подробно на апела на дьо Гол от 18 юни 1940 г. Напълно очаквано е да се прави връзка и с Библията, още повече, че дьо Гол е възпитаник на йезуитите, като по този повод си позволявам все пак забележката, че „В началото бе Словото“ не са първите думи на Стария завет, а първите думи на Евангелието според Йоан.

Както и в една предишна своя публикация колегата Милков посочва, че всъщност апелът на дьо Гол от 18 юни 1940 г. е силно митологизиран на по-късен етап, докато в началото малцина са го прочели, а още по-малко са били онези, които са го чули. Апелът дори не е бил записан, но на по-късни чествания най-редовно се излъчва някакъв запис, макар че самият дьо Гол посочва още през 1955 г., че записът не може да бъде автентичен. Този, както и други подобни факти, приведени от автора, пораждат сериозни съмнения за меродавността на не един „документален“ кадър или звукозапис.

Христо Милков споделя и становището на повечето автори, че до ноември 1942 г. единственият спасител за девет десети от французите не е дьо Гол, а Петен, макар че режимът на маршала във Виши е станал към това време вече твърде авторитарен и потиснически. Освен всичко останало това като че ли поразбива един друг мит, а именно за овчедушието на българите по време на комунизма – оказва се, че и голяма част от французите са били безразлични към състоянието на правата и свободите на личността в собствената си страна.

Забелязва се известна склонност да се подценява „Свободна Франция“, но от германските документи, отразяващи разговорите на Хитлер с редица държавници, сред които и маршал Петен, се вижда много добре, че през втората половина на 1940 г. силите на дьо Гол са вече самостоятелен фактор и в очите на германския диктатор. Самият автор посочва как още в края на 1940 г. репресивните служби на режима във Виши започват да донасят за нарастваща популярност на „голизма“ и в самата Франция. За това допринася отвоюването на все повече фрески колонии (главно в Африка) от силите на дьо Гол, а най-вече опитът за превземането на Дакар, което прави тезата за безсмисления характер на тази операция най-малкото дискусионна. Друг е вече проблемът, че „свободните французи“ се доутвърждават като самостоятелен фактор през втората половина на 1941 г. и най-вече след японското нападение срещу Пърл Харбър и влизането на САЩ във войната.

Христо Милков смята дьо Гол за отговорен и за убийството без съд и присъда на около 40 до 60 хиляди опоненти на „Свободна Франция“ в първите седмици след утвърждаването на Временното правителство начело с генерала през късното лято и есента на 1944 г. Според редица френски историци обаче, сред които Пиер Микел, често цитиран и от колегата Милков, тази вълна от убийства се осъществява от активисти на Френската комунистическа партия. Според Пиер Микел броят на убитите е стигнал дори до 100 000 човека. Твърде е показателно, че убийствата секват веднага след като в качеството си на председател на Временното правителство дьо Гол амнистира местния комунистически водач Морис Торез, който през 1940 г. е осъден на шест години за дезертьорство, но съумява да избяга в Съветския съюз. Тази пряка обвързаност между амнистията на Торез и края на масовите убийства също не е отбелязана обаче в рецензираната монография. С други думи, и Франция става жертва на комунистическия терор, макар че поради липсата на съединения на „червената армия“ комунистите имат слаби шансове да завземат властта.

Неизбежно е при проследяването на историята на Франция под нацистка окупация да се отдели подобаващо място и на ролята на комунистите, изградили още през ноември 1940 г. свои въоръжени формирования, които се активират след германското нападение срещу Русия и съответната директива на Сталин през юни 1941 г. Би трябвало да се очертае по-добре тази последователност и пряката и обвързаност с Москва, а не просто да се констатира не твърде точно, че вливането на комунистите било „обогатило“ френската съпротива след 22 юни 1941 г. Вярно е, че някои отделни комунисти действат на своя глава, но много по-същественото е, че още на 11 февруари 1941 г. Коминтернът инструктира мрежата си във Франция да насочи пропагандата не само срещу режима на Петен, но и срещу германската окупационна администрация. Във всеки случай участието на комунисти в антинацистката демонстрация в Париж на 11 ноември 1940 г. очевидно се нуждае от допълнителни проучвания, тъй като това е в самото навечерие на визитата на съветския премиер и външен министър Молотов в Берлин и е преди инструкцията на Москва от 11 февруари 1941 г.

Не е работа на автора в тази книга да анализира сложния проблем за лявото и дясното в политиката. Спирайки се обаче накратко на историята на пронацистката и колаборационистка Френска народна партия, учредена предимно от доскорошни комунисти, и той самият посочва фактическата липса на строга разделителна линия между комунисти, националсоциалисти и фашисти. Ще ми се един ден историците най-сетне да разберат, че няма крайна десница, а просто екстремисти, чиято непримиримост помежду им се определя не от някакви дълбоки идеологични различия, а от стремежа им да завземат цялата власт, при което не може да има място за никакви конкуренти, нито дори за „коалиционни партньори“.

Не може да се отрече все пак, че за разлика от комунистите в Югославия и Гърция, комунистите във Франция спазват директивите на Сталин и не тръгват на война срещу некомунистическата част от съпротивата. Това е показано много добре от автора, като се вижда, че немаловажна причина за тази, малко неочаквана сдържаност е вече твърде нарасналият авторитет на дьо Гол като признат водач на съпротивата със свои собствени въоръжени сили и със свои собствени територии. Този авторитет стига дотам, че и самите комунисти нерядко се определят и самоопределят като „голисти“. Никак не са за подценяване и влиятелните позиции на онези военни, които се включват във вътрешната съпротива като привърженици на „Свободна Франция“, но по всичко личи, че най-същественото са обилните парични средства, които дьо Гол отпуска на отделните съпротивителни организации, включително на комунистическите.

Христо Милков не е спестил и информацията за колаборационизма на комунистите с германския окупационен режим във Франция до началото на 1941 г. в съответствие със съветско-нацисткия съюз. След като Хитлер ликвидира този съюз с изпреварващото си нападение срещу Сталин, комунистите във Франция започват да търсят сами сътрудничество с дьо Гол, но спънките по пътя към обединението надали се дължат само на авторитарните методи на генерала, както твърди авторът. В действителност самите комунисти нямат много силно желание да се примирят с една роля, която не е ръководна.

Така или иначе дьо Гол, а най-вече неговият специален пратеник Жан Мулен, който загива трагично през юли 1943 г., съумяват да обединят отделните съпротивителни организации, при това сред продължаващите интриги на Великобритания и САЩ да заменят дьо Гол с някоя по-подходяща за тях фигура. Недоумение буди в тази връзка един цитат за дьо Гол от страна на кралица Елизабет ІІ, която тогава не само, че не е още кралица, но през 1940 г. е едва на 14 години. Може би авторът е имал предвид кралицата-майка, която също е Елизабет. Така или иначе страниците, посветени на поведението на САЩ и Великобритания спрямо дьо Гол, са интересни и любопитни. Не е пропуснато да се отбележи и принципното недоверие на американското правителство начело с президента Франклин Рузвелт към Чърчил и дьо Гол като към хора, които се стремят да възстановят напълно съответните колониални империи, а това е несъвместимо с традиционния антиколониализъм на Съединените щати.

Поучителни и същевременно отчайващи са фактите, показващи как ръководителите на световните демокрации разкриват своите разногласия дори пред може би най-чудовищния диктатор в цялата позната история на човечеството, какъвто е Йосиф Сталин. Във връзка с това Христо Милков напомня за начина, по който американският президент Рузвелт изразява силното си недоверие към дьо Гол именно пред Сталин. Единствената ми забележка по този повод е, че на моменти авторът сякаш се доверява прекалено много на руски автори от съветско време, които винаги трябва да се четат с по-висока степен на внимание.

В рецензираната монография се отделя достатъчно място на механизма, по който дадена личност се утвърждава за водач. В тази насока дьо Гол не е някакво изключение, тъй като и той дължи кариерата си на цяла поредица от случайности. Като че ли решаващото е да попаднеш в подходящото време на подходящото място. Все пак не са заобиколени онези фактори, които в крайна сметка насочват избора към дьо Гол, като сред тях е и ловкото залагане от негова страна и на руската карта по формулата „враговете на нашите врагове са наши потенциални приятели“. Не е пропуснато да се подчертае, че в лицето на Сталин дьо Гол вижда и начин да се освободи от едностранната си зависимост от Великобритания и САЩ.

Търканията на дьо Гол с Великобритания и САЩ по време на войната с право се посочват като етап от по-нататъшната специална позиция и на Петата република спрямо англосаксонските демокрации. И като председател на Временното правителство в края на Втората световна война, и като създател и президент на Петата република от 1958-1959 г. нататък дьо Гол си остава човекът, поддържащ едва ми не еднаква дистанция спрямо Вашингтон и Москва и, което е много по-съществено за повечето французи, като човека, възстановил Франция като велика сила. Дадени са и любопитни подробности за окупационната политика на САЩ в Европа и за начина, по който „Свободна Франция“ съумява да докаже на американците, че разполага със свои собствени кадри за управлението на страната и да бъде призната в крайна сметка от Съединените щати за единственото законно правителство на Франция.

Твърде бегло е засегната Ялтенската конференция от февруари 1945 г., на която дьо Гол не е поканен, макар че по-късно в Германия се отделя специална – четвърта окупационна зона за Франция. Смущаващо е в тази връзка липсата на коментар за обещанието на Сталин за свободни и демократични избори в страните, окупирани от „червената армия“. Още по-интересно би било да се разбере, доколко дьо Гол е вярвал на обещанията на руския диктатор.

В момента, когато дьо Гол оглавява временното правителство, проблемите пред Франция са направо чудовищни. Покъртителна е картината със завръщащите се бежанци, както и изключването им от общността на победителите в лицето на участниците в съпротивата и на войските на „Свободна Франция“. Разтърсващ е и разказът за нацистките злодеяния в сетните месеци на окупацията, но все пак би трябвало да има засилено внимание към твърде подбираните процеси срещу нацистките извършители на престъпления срещу човечеството, изправяни пред източногермански съдилища преди 1989 г. Следва също така да се избягват ирониите, внасящи сякаш знак на равенство между нациста и „добрия германец“. Нацистът не може да бъде „добър германец“, нито изобщо добър човек, така както болшевикът не може да бъде „добър руснак“.

Похвала заслужава и това, че не са спестени „подвизите“ на съюзниците от Обединените нации, чиито безогледни въздушни нападения струват живота на близо 70 000 французи. Чест прави обаче на свободните и демократични общества, че намират сили да разнищят и кървавата диря на съюзническите бомбардировки, а Христо Милков ни разкрива и дейното участие на хора от френско потекло в масови избивания на собствените си сънародници като опоненти на окупационния режим.

В описанието на окупационния режим във Франция през 1940-1944 г. Христо Милков прибягва и до български архивни извори, което придава и български привкус на един исторически разказ, който е предимно френски, но и общочовешки. Изненадващо е все пак твърдението, че Пиер Лавал, чието име става синоним на най-гнъсния вариант на колаборационизъм, бил едва ли не един от учредителите на Народния фронт, дошъл на власт през май 1936 г. с помощта на местните комунисти. От друга страна, макар и Лавал да става синоним на предателството и на злодеянията срещу човечеството, оказва се, че той е спасил с личната си намеса немалко евреи. Още един нагледен пример за това, че в историята няма само бяло и само черно.

Следващата глава е посветена на чудовищните стопански и чисто човешки предизвикателства, пред които се изправя временното правителство на дьо Гол. В тази връзка се привеждат твърде интересни цифри, от които излиза, че през Втората световна война Франция дава по-малко убити и ранени, отколкото през Първата, но щетите върху икономиката са несравнено по-катастрофални. Специално внимание се обръща и на умението на дьо Гол да си подбира хората, сред които изпъкват наистина епохални личности като един от строителите на обединена Европа Жан Моне. По достъпен и убедителен начин се разкриват и идеите на Моне за плановата икономика, които нямат, разбира се, нищо общо с плановата икономика на комунистическия и националсоциалистическия тоталитаризъм.

Проследени са и чудовищните предизвикателства пред Временното правителство, което намира все пак сили да разтури въоръжените формирования на комунистите. Влиянието на комунистическата партия се дължи несъмнено и на характерното радикализиране (а не „олевяване“) на обществото в края на Втората световна война, но в никакъв случай не бива да се подценява и продължаващото обилно финансиране на комунистическата мрежа от страна на Москва, макар че Сталин официално е разпуснал Коминтерна още през 1943 г. В действителност това прословуто разпускане се изразява в прехвърлянето на коминтерновските структури към Външния отдел на ЦК на ВКП(б). От друга страна, компартиите не бива безапелационно да се окачествяват като част от левите сили, най-малкото поради това, че комунистите са непоклатими в намерението си да унищожат всички автентично леви партии.

По-нататък авторът проследява национализациите на част от банките, на автомобилната и самолетостроителната индустрия, на каменовъглените мини и т.н. Подробно са посочени причините за този етатизъм, като същевременно се подчертава, че национализираните предприятия продължават да действат в условията на свободен пазар и конкуренция, макар и със засилена регулаторна роля на държавата и че се национализират предимно онези компании, които са монополизирали една или друга сфера на стопанската дейност. Национализациите все пак не са напълно свободни от чисто политически мотиви, като например стремежа да се отстранят поне част от колаборационистите от ключови позиции в промишлеността. От друга страна, в повечето случаи собствениците на национализираните предприятия са обезщетени.

Оставката на дьо Гол от Временното правителство, след като французите отказват да възприемат идеите му за силна президентска власт и за по-голяма независимост на изпълнителната власт спрямо законодателната, се преценява като честен жест. Генералът получава неочаквана възможност да реализира схващанията си през 1958 г., когато дълбоката криза, обхванала Франция, кара Националното събрание да го повика отново на власт, за да изработи и подложи на референдум една нова конституция. Новата конституция е одобрена от 80% от французите, което бележи края на Четвъртата република и началото на Петата. През 1962 г. по инициатива на дьо Гол се провежда нов референдум, на който над 60% от французите одобряват предложението за пряк избор на президента.

Дьо Гол печели и първите преки президентски избори, а сред най-неотложните му работи е да реши алжирската криза, предизвикана от продължителна и кървава война за независимост. Предоставяйки независимост на Алжир, дьо Гол става обект на близо тридесет атентата, извършени от една терористична организация на крайните елементи, недоволни или направо отчаяни от това решение.

Самата алжирска война се разглежда доста подробно, като твърде точно се посочват и причините за непримиримостта между араби и французи, която изключва демократичното решение – нито французите искат Франция да стане полуарабска, нито пък арабите желаят да станат полуфранцузи. Пропусната е обаче съществената субверсивна роля на комунистическа Русия, която се намесва пряко в алжирската война, подпомагайки обилно Фронта за национално освобождение с оръжие и „съветници“.

Немалко място е отделено и на специфичната позиция на дьо Гол за ролята на Франция в НАТО. Посочено е, че макар и да се противопоставя на доминиращата роля на САЩ, генералът е неизменно на американска страна при всеки по-съществен акт на съветската агресия, което се вижда най-добре при издигането на Берлинската стена от руските окупационни власти и при кризата със съветските ракети в Куба. Все пак претенциите на дьо Гол за равнопоставеност по сила на Франция спрямо Съединените щати са израз по-скоро на комплекс за малоценност, отколкото стремеж да се противодейства на „самозабравянето им като световна сила“, както твърди авторът.

Както може да се очаква, в монографията се обръща немалко внимание и на френско-германското помирение като предварително и неизбежно условие за европейската интеграция и в тази връзка се отдава дължимото и на персоналната роля на дьо Гол и германския канцлер Конрад Аденауер. Наистина убеденият атлантизъм на наследниците на Аденауер осуетяват плановете на дьо Гол за европейско обединение около френско-германската ос, но личното приятелство между дьо Гол и Аденауер изиграва ключова роля за интеграцията в следващите няколко десетилетия, та чак и до днешната Европа на 28-те.

Твърде пресилено е обаче политиката на дьо Гол спрямо Москва и излизането на Франция от СЕАТО да се приписва на разминаването му с останалите партньори по целите на европейското обединение – дали Европа на независимите отечества или Европа с общи институции. На всичкото отгоре СЕАТО, създаден в Азия от САЩ за възпиране на тамошната комунистическа агресия се окачествява като „агресивен“ блок“, Изглежда, че тук авторът се е повлиял прекалено много от тогавашната съветска пропаганда, преповтаряна от цитираните от него руски автори.

Не е изключено това да е попречило на една по-пълна картина за френско-българските връзки при дьо Гол. Наистина те не са в центъра на рецензирания труд, но все пак отделни техни аспекти са щрихирани в бележки под линия. Авторът намеква, че основна пречка пред разгръщането на сътрудничеството между Париж и София през този период е подчинението на България пред Съветския съюз дори в по-голяма степен, отколкото при останалите подопечни територии на Москва в Източна Европа, но това би могло да се доуточни и по по-категоричен начин.

Доста подробно са проследени последиците от бейби-бума и стопанския подем, които съвпадат по време с президентството на дьо Гол, за да се очертаят по-добре предпоставките за масовата протестна вълна през май 1968 г. Става дума за задълбочаване на разликата между богати и бедни, за това, че икономическото чудо се придружава от ниски заплати за голям брой французи и от нарастваща безработица и т.н., а на всичкото отгоре право на глас в изборите имат само навършилите 21 години. В тази връзка също се привеждат рапортите на българските дипломатически представители във Франция, но авторът би трябвало да е по-критичен към очевидните идеологични изкривявания на нашите дипломати по онова време в духа на съветския марксизъм-ленинизъм.

На самата криза от май 1968 г. и на оставката на дьо Гол следващата година е посветена цяла глава. Разказът умело предава емоционалната наситеност и драматизъм на тези събития, като и тук Христо Милков остава верен на себе си, спирайки се начина, по който се създава политическа митология и от страна на дьо Гол, и от страна на опонентите му. Специално трябва да се подчертае и изводът на автора, че дьо Гол „знае входа и изхода от политиката“, което е наистина едно рядко срещано качество сред политиците и държавниците!

Най-големият и очевиден принос на Христо Милков с тази монография е, че разглежда живота и дейността на Шарл дьо Гол като ръководител на антинацистката съпротива, председател на Временното правителство и пръв президент на Петата република през призмата на политическата митология. Този подход не е добре познат у нас и Христо Милков е сред малцината български историци, които имат куража да го приложат. Между другото самите французи са оценили приносния характер на книгата, като са спонсорирали нейното издаване. Наистина това би могло да се отдаде и на естествения стремеж на Франция да популяризира своята история и култура, но трудът е несъмнено уникален и с българския си привкус, който може би остава някак си „зад кадър“, но си има конкретни измерения, например в привеждането и на български архивни източници за някои събития и процеси. Това прави „Дьо Гол е историята“ полезно и интересно четиво не само за тесните специалисти, но и за по-широка аудитория, стремяща се да открие по-близкото ни минало през един определено нестандартен поглед.