Публикува се по: Ал. Топтигин, Неизвестният Берия. Маршалът на Държавна сигурност

С любезното разрешение на ИК БАРД

 

 

 

Реорганизацията в работата на НКВД

 

Към средата на 1938 година Сталин подготвя подмяната на Н. И. Ежов. На 22 август 1938 година за първи заместник-нарком на вътрешните работи е назначен първият секретар на ЦК на Грузинската КП(б) Лаврентий Павлович Берия, а първият заместник-нарком и началник на първо управление на НКВД на СССР Μ. П. Фриновски е освободен от длъжност и е назначен за нарком на военноморския флот, като получава званието „командир 1-ви ранг". След репресиите на Ежов в армията и флота има предостатъчно свободни длъжности, но назначаването на Фриновски, който е напълно сухопътен човек, за нарком на ВМФ е явна подигравка. Изглежда, че Михаил Петрович го разбира и в рапорта си до Молотов (март 1939 година) моли да бъде освободен от новите си задължения „поради непознаване на морското дело". Молбата му е удовлетворена, в интерес на истината - по своеобразен начин, но напълно в духа на времето. През април 1939 година Фриновски е арестуван заедно с Ежов и през февруари 1940 година е разстрелян.

Междувременно Ежов се опитва да спаси положението си, но това само удължава агонията му. На 29 септември 1938 година той подписва заповед № 00641 на НКВД на СССР, с която Л. П. Берия е назначен за началник на новосъздаденото Главно управление по държавна сигурност. Негов заместник става бившият завеждащ на промишлено-търговския отдел на ЦК на Грузинската КП(б) В. Н. Меркулов. Със същата заповед е обявена новата структура на централния апарат на НКВД на СССР.

Нa 8 октомври Политбюро сформира комисия, на която е възложено в кратки срокове да подготви проектопостановление на ЦК, СНК и НКВД за новата позиция по въпроса за арестите, прокурорския надзор и воденето на следствието. За председател на комисията е назначен Ежов, нейни членове стават Л. П. Берия, прокурорът на СССР А. Я. Вишински, председателят на Върховния съд А. С. Ричков и Г. М. Маленков, отговарящ за дейността на административните органи в ЦК на ВКП(б). През 1953 година в предсмъртното си писмо Берия ще напомни на Маленков: „Още от първите дни на 1938 година при въвеждането на ред в МВР твоето участие в приемането и предаването на делата, укрепването на кадрите на МВР с твоя помощ..."

Постановлението на СНК и ЦК на ВКП(б) „За арестите, прокурорския надзор и воденето на следствието" е утвърдено от Политбюро чак на 17 ноември. От 8 октомври до 17 ноември 1938 година Политбюро потвърждава назначенията на новия началник на секретариата на НКВД П. А. Шарий и на началника на отдел „Кадри" Н. К. Давидов, назначава новите началници на международния отдел - В. Г. Деканозов, на оперативния отдел на ГУГБ - В. М. Бочков, а също така новия началник на управлението за Ленинградска област - С. А. Гоглидзе. Повечето от новоназначените са работили с Берия в Грузия и са „негови хора". Отстраняването на Ежов е направено майсторски, това е истински заговор. Вярно е, че има някои пропуски. Така например на 14 ноември наркомът на вътрешните работи на Украйна А. И. Успенски се укрива и минава в нелегалност. Чак на 16 април 1939 година след петмесечно неуспешно издирване той е арестуван, за което голяма група чекисти получават ордени.

Постановлението от 17 ноември 1938 година става последно свидетелство за края на предишното ръководство на наркомата. Като ръководител на НКВД Ежов е подложен на остра критика.

„Масовите операции по разгрома и изкореняването на вражеските елементи, проведени от органите на НКВД през 1937-1939 година при опростено водене на следствието и съдебната процедура, не могат да не доведат до редица много големи пропуски и извращения в работата на органите на НКВД и прокуратурата.

... Служителите на НКВД до такава степен са отвикнали от упоритата, системна агентурно-осведомителна работа и така са се увлекли от опростената процедура за водене на делата, че до последния момент настояват за така наречените „лимити" за извършване на масови арести." Дълбоко се е вкоренила „опростената процедура на разследване, при която обикновено следователят се ограничава да получи от обвиняемия признание за вината му и изобщо не се интересува дали признанието е подкрепено с необходимите документални данни", често пъти „показанията на арестувания се записват като забележки, а след доста време... се изготвя общ протокол, без изобщо да се спазва изискването... за евентуално дословно фиксиране на показанията на задържания. Не са редки случаите, когато протоколът от разпита не се изготвя, докато обвиняемият не се признае за виновен в извършването на престъпленията."

С постановлението от 17 ноември 1938 година на органите на НКВД и прокуратурата е забранено да извършват каквито и да било масови арести и изселвания, а самите арести е наредено да се извършват съобразно конституцията на страната само със съдебно постановление или със санкция на прокурора. В центъра и по места съдебните „тройки" се ликвидират, а делата, които те водят, се предават за разглеждане или от съдилищата, или от Специалното съвещание на НКВД на СССР. ЦК и СНК дават съответните нареждания и на прокуратурата - много внимателно да проверява обосновката на постановленията за арест.

На 23 ноември Ежов е извикан на среща със Сталин, която се провежда в сталинския кабинет в присъствието на Молотов и Ворошилов от 9 часа вечерта до един часа през нощта на 24 ноември. В заявлението си до Сталин от 23 ноември Ежов напълно признава своята вина и се разкайва за предателствата в редиците на чекистите: „Най-много проблеми в работата на НКВД имаше в кадровата сфера. Вместо да насоча вниманието си към факта, че през последните десетина години заговорниците от НКВД и свързаните с тях чужди разузнавания успяха да вербуват не само върхушката на ЧК, но и нейното средно звено, а често пъти и редови служители, аз се успокоих, че съм разгромил върхушката и част от най-компрометираните служители от средното звено. Мнозина от новоиздигнатите, както става ясно сега, също са шпиони заговорници." Но въпреки големите „пропуски и недостатъци" в собствената си работа, Ежов заявява, че под всекидневното ръководство на ЦК „здравата е разгромил враговете. Давам думата си на болшевик и се задължавам пред ЦК на ВКП(б) и пред другаря Сталин да отстраня грешките си, да се поправя и да се трудя навсякъде, където ЦК реши за необходимо да ме използва".

Дори на върха на кариерата му се промъква неговото необуздано „здравата разгромих враговете" - ах, тази професионална гордост на палач. Наистина, през 1937 и 1938 година са арестувани 1 372 392 души, от които 681 692 са разстреляни. Дори сега той призовава към нови репресии. „Мнозина от новоиздигнатите са шпиони и заговорници" - казва той за собственото си родно НКВД. Берия ще вземе предвид тези думи на Н. И. Ежов, и то в най-близко време.

На 24 ноември Политбюро удовлетворява молбата на Ежов. И все пак, като го отстранява от НКВД, Сталин го оставя на длъжността секретар на ЦК на ВКП(б), председател на КПК при ВКП(б) и нарком по водния транспорт. Но на XVIII конгрес на ВКП(б) Ежов не е избран дори за член на ЦК. „В изказването си против Ежов Сталин отбеляза незадоволителната му работа, но насочи вниманието си повече към неговото пиянство, отколкото към това, че е злоупотребявал с власт и е извършвал неоснователни арести. После се изказа и самият Ежов, който, след като призна грешките си, помоли да бъде назначен на по-малко самостоятелна длъжност" - спомня си адмирал Η. Г. Кузнецов.

Скоро, през април 1939 година, Ежов е арестуван, обвинен, че е ръководил „контрареволюционна организация в НКВД" и през февруари 1940 година е разстрелян. Ликвидиран е толкова тихомълком, та чак до 70-те години се носят слухове, че е жив и или ръководел някакъв малък провинциален завод, или живеел в някакъв лагер, където заемал не особено отговорен пост. Ежов е разстрелян заедно с голяма група бивши негови подчинени по присъда на Военната колегия на Върховния съд на СССР.

Л. П. Берия разчиства владенията си с енергията на грижовен стопанин. През 1939 година от НКВД са уволнени 7372 души (22% от общия брой на личния състав), от тях 66,5% - за длъжностни престъпления, контрареволюционна дейност и по компрометиращи материали. Само от централния апарат са уволнени 695 служители.

През 1939 година в реорганизирания апарат на НКВД са приети 14 506 души (45,1% от всички оперативни служители). 11 062 от тях идват от партийните и комсомолските органи (ето я помощта на Г. М. Маленков, за която Берия пише през 1953 година), 1332 са доведени от отдели извън УГБ, 1129 са издигнати измежду канцеларските и техническите служители, 347 идват от армията, 34 - от чекисткия запас, 602 са назначени, след като са подали молби за постъпване на работа.

През 1939 година на оперативни длъжности в управлението по държавна сигурност в централния апарат на НКВД на СССР постъпват 3460 души, от тях 3242 идват от партийните и комсомолските органи.

Мащабите на чистката в НКВД могат да се илюстрират с факта, че през 1939 г. от 6174 души ръководни оперативни чекистки кадри са сменени 3830 (62%).

На 1 януари 1940 година в структурите на държавната сигурност работят 32 163 оперативни служители, от тях в централния апарат на НКВД на СССР са 3573 души.

26 736 души (83% от оперативния състав в органите на НКВД) са членове на ВКП(б), 4810 (15%) - членове на ВЛКСМ, 617 служители (1,9%) са безпартийни.

Към 1 януари 1940 година висше образование имат 2036 чекисти (6,3%), незавършено висше - 897 (2,8%), средно - 11 629 (36,2%), начално - 17 601 (54,7%).

По трудов стаж „в органите" ръководният оперативен състав е разпределен така: до 1 година - 57 души (9,4%), от 1 до 3 години - 184 (30,5%), от 3 до 6 години - 43 (7,2%), над 6 години - 319 души (52,9%).

По възраст от 3573 оперативни служители в централния апарат на НКВД под 25 години са 363 (10,2%), от 25 до 35 години - 2126 (59, 5%) и над 35 години - 1084 (30,3%).

Националният състав на служителите в централния апарат е следният: руснаци - 3073 (84%), украинци - 221 (6%), евреи - 189 (5%), белоруси - 46 (1,25%), арменци - 41 (1,1%), грузинци - 24 (0,7%), а също представители на татарите, мордвинците, чувашите, осетинците и др.

С идването на Л. П. Берия със заповед № 0230 на НКВД на СССР от 2 декември 1938 година „За повишаване на работната заплата на служителите от оперативните чекистки управления и отдели и административния апарат на НКВД на СССР" са фиксирани следните заплати: нарком, заместник-нарком - 3500 рубли на месец; началник и заместник-началник на главно управление - 3200 рубли; началник-отдел, началник-секретариат - 2600-2800 рубли; старши оперативен пълномощник и старши следовател - 1500 рубли; оперативен пълномощник, следовател - 1400 рубли.

Спрях се така подробно на въпросите, свързани с формирането на апарата на НКВД на СССР, по две причини: първо, това показва колко грижливо са подбирани кадрите в НКВД на СССР. Второ, въпреки големите и постоянни структурни промени, които стават в апарата на НКВД, неговият състав е доста стабилен. Поне до края на Великата отечествена война, въпреки че на два пъти - през 1941 и 1943 година — НКВД се дели на два наркомата - на НКВД и НКГБ. Трябва да отбележим, че историята на държавните органи на СССР е изучена, меко казано, недостатъчно задълбочено. А темата, свързана с кадрите, функциите, структурата на НКВД-НКГБ-МВР-МГБ, чак допреди няколко години беше от засекретените. Ние успяхме да получим възможността да запълним това празно поле само благодарение на серията от статии на А. Кокурин и Н. Петров, публикувани в сп. „Свободная мисъл", а също от сборника документи, подготвен от същите автори „Лубянка. ВЧК-ОГПУ-НКВД-МГБ-МВР-КГБ", излязъл през 1997 година в поредицата „Русия. XX век. Документи".

И така, Берия активно и педантично подбира кадри за новите си владения, занимава се с въпросите за повишаване благосъстоянието на служителите, а успоредно с това — и с текуща чекистка работа, за което ще стане дума отново. Нека се запитаме защо все пак Сталин се спира при избора си тъкмо на Берия. Дали защото е грузинец, по-точно - мингрел? Едва ли. По всичко личи, че за Сталин националността на съратниците няма кой знае какво значение. Или защото е бил внимателен и грижовен с майката на вожда? Е, дълбоката почит към възрастните е дълбоко вкоренена национална черта. Защото го е спасил от недоказани покушения в Грузия? Това не е установен факт, но вече става по-топло. Заради способностите му на стопански ръководител, които е демонстрирал в Грузия? Да, има и такова нещо, но съществуват и по-кадърни ръководители. Заради чекисткия му опит? Безспорно. Възрастта? На 39 години той е в разцвета на силите си. Физически е здрав, което също е плюс. Организирал е издаването на книга за историческите заслуги на вожда, изнесъл е доклад? Добра работа е свършил, но това си е чисто организационна дейност. Пък и за ръководството на НКВД вождът не е подбирал историци. Бил е жесток и последователен в провеждането на репресиите ли? Тук с Берия са можели да премерят сили почти всички секретари на републикански ЦК, областните и краевите комитети. Като например Ейхе, Постишев, пък и Косарев, а от младите - Маленков и Хрушчов. Това не са заслуги, а норма на поведение. Че е бил образован? Е, годината вече не е 1917-а, Сталин си е създал специалисти. И все пак... Защото не зависи от никого друг в Москва, освен от него, от Сталин? Че има ли други? Вече не.

Но изборът явно не е случаен. Безспорно е умен, коварен с враговете, млад, образован, властолюбив, честолюбив, инициативен, предан, задължен му е, жесток е, трудолюбив, не се натрапва, не бие на очи. Внимателен е. Има вкус към интригата, на свое ниво, разбира се, много грижливо си е подбрал екип, който хем си гледа работата, хем уважава шефа. Не е пияница като Ежов, Жданов и Булганин. Обича жените, но това не е порок, виж, Калинин... Няма особени заслуги? Нищо, ще ги натрупа, въпрос на време. Изглежда, че издигането на Берия е било част от един широкомащабен експеримент. Сред другите издигнати са Г. М. Маленков и Н. А. Вознесенски. Експеримент, който за Сталин и Берия продължава цели петнайсет години.

Трябва да отбележим, че подмладяването на кадрите не е единственият експеримент, който Й. В. Сталин замисля и реализира в края на 30-те - началото на 40-те години. Както отбелязва 0. В. Хлевнюк в монографията си „Политбюро. Механизми на политическата власт през 30-те години" (М., 1996), същината на следващия, още по-мащабен проект се свежда до преразпределение на функциите на партията и правителството в управлението на СССР в полза на Съвета на народните комисари. Въпросният преход завършва на 7 май 1941 година, когато по решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) Сталин е назначен за председател на СНК, като запазва и поста си на първи секретар на ЦК на ВКП(б).

През това време Берия прави главозамайваща кариера и по партийна, и по държавна линия.

Той става нарком, когато е член на ЦК на ВКП(б), избран на XVII конгрес на партията през 1934 година. През март 1939 година, след XVII конгрес Лаврентий Павлович става кандидат-член на Политбюро. Той не взема прекалено активно участие в работата на Политбюро, но като се започне от 1937 година, срещаме името му в списъка на посетителите в кабинета на Й. В. Сталин (през 1937 година два пъти и само за 1,5 часа, през 1938 година посещенията вече са 33 пъти - 68 часа и 35 мин., през 1939 година се увеличават на 34 пъти, а времетраенето на срещите възлиза на 80 часа и 20 мин). Трябва да уточним, че Берия не се заседява в кабинета на вожда - средно посещенията му траят по малко повече от 2 часа.

На 21 март 1941 година са приети две отделни постановления на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР за реорганизация на Совнаркома, в които се предвижда значително разширяване на правата на правителственото ръководство. Първото постановление - „За организацията на работата в Совнаркома на СССР" предвижда увеличаване броя на заместниците на председателя на СНК, така че всеки да отговаря за по 2-3 наркомата. Заместник-председателите получават правото еднолично да решават всички въпроси, свързани с подведомствените им наркомати, в рамките на установените планове. Второто постановление е „За образуването на Бюро на Совнаркома". Този нов орган „има всички права на Совнаркома на СССР". Заседанията на Бюрото е трябвало да се провеждат веднъж седмично (при нужда - по-често), докато заседанията на СНК на СССР са се свиквали веднъж месечно. За членове на Бюрото са назначени В. М. Молотов, Н. А. Вознесенски, А. И. Микоян, Н, А. Булганин, Л. П. Берия, Л. М. Каганович, А. А. Андреев.

На 7 май 1941 година, след като Сталин е утвърден за председател на СНК на СССР, настъпват промени и в Бюрото на Совнаркома. Негов председател става Сталин, първи заместник - Н. А. Вознесенски, заместник-председатели на СНК са В. М. Молотов, А. И. Микоян, Н. А. Булганин, Л. П. Берия, Л. М. Каганович, Л. 3. Мехлис.

На 8 май, 1941 година е утвърдено постановление на СНК за разпределението на задълженията в Совнаркома на СССР между председателя и неговите заместници. От него следва, че Й. В. Сталин, новият председател на СНК, има 15 заместници: Н. А. Вознесенски, В. М. Молотов, К. Е. Ворошилов, Л. М. Каганович, А. И. Микоян, А. А. Андреев, Л. П. Берия, Н. А. Булганин, Л. 3. Мехлис, А. Я. Вишински, P. С. Землячка, В. А. Малишев, Μ. Г. Первухин, А. Н. Косигин, М. 3. Сабуров.

Л. П. Берия, който остава нарком на вътрешните работи, като заместник-председател на Совнаркома отговаря и за редица ключови ведомства - новосъздадения наркомат на държавната сигурност, наркоматите на горската промишленост, цветната металургия, нефтената промишленост и речния флот.

Издигането в кариерата на Берия прилича на излитане, но трябва да кажем, че Сталин е имал и много високи изисквания към своите заместници. Е,  Л. П. Берия е притежавал неизчерпаема енергия.

 

 

Разведряването от времето на Берия

 

Постановлението на ЦК на ВКП(б) от 17 ноември 1938 година, което осъжда системата от методи на Ежов, довели до огромен брой неоснователни арести и смъртни присъди, развързва ръцете на новия нарком на вътрешните работи. Още през първите месеци на новата си длъжност Берия провежда редица мероприятия за коригиране на най-въпиющите грехове в партийната практика на своя предшественик. Делата не са от най-шумните, но са конкретни - за реабилитиране, намаляване на присъдите и освобождаване от затвора. По своя характер „първото разведряване от времето на Берия" напомня прочутия сталински похват, използван през март 1930 година, когато в „Правда" е публикувана статията на генералния секретар на ЦК на ВКП (б) „Главозамайването от успехите", обвинила за всички „изкривявания" и „грешки" в генералната линия на партията редовите функционери, прекалили с темповете на колективизацията. В случая в грешки и изкривявания се обвинява целият наркомат.

Реабилитирането на някои пострадали е призвано да създаде впечатление за либерализиране на системата, като се изберат нови, различни отпреди механизми за укрепване на абсолютната власт на вожда. С постановление от 17 ноември са ликвидирани печално известните „тройки", създадени по инициатива на Л. М. Каганович през 1935 година, ограничени са правата на Специалното съвещание към НКВД, възстановява се поне илюзията за работеща съдебна система. Репресиите намаляват. Но интересното е следното: в НКВД, където за разлика от другите ведомства отчетността е действително образцова, няма данни за броя на освободените поради реабилитация или преразглеждане на делата, във всеки случай поне в датирания от март 1940 година отчет на заместник-началника на ГУЛАГ старши майора от държавна сигурност А. П. Лепилов.

По този въпрос Лепилов дипломатично пише следното:

„Една от най-важните функции на апарата по отчетността на ГУЛАГ е проверката на законността за задържането на осъдените под стража.

Тази проверка има за цел:

а) да осигури освобождаване след изтичане на наказанието;

б) да се реализират определенията на съдебните органи и постановленията на наркома на вътрешните работи, произнесени при преразглеждането на наказателните дела;

в) да се представят на органите за прокурорски надзор данни за сроковете на незаконно (по едни или други причини) задържане на отделните лица под стража.

Дейността е извънредно трудоемка, тъй като става дума за значителен брой лица. Достатъчно е да кажем, че само през 1939 година поради изтичане на срока или по други причини са освободени: от лагерите - 223 600 души, от колониите - 103 800 души, а през първите месеци на 1940 година - 51 500 души (33 000 от които - от лагерите, и 18 500 - от колониите)."

През първото тримесечие на 1940 година (януари-март) от затворите са освободени 53 778 души, от които:

1)    предсрочно - 3 души (по болест);
2)    предсрочно след излежаване на половината срок - 737 души;
3)    предсрочно поради обща амнистия - 4 души;
4)    поради прекратяване на делата - 9856 души
5)    поради преразглеждане на делата - 6592 души;
6)    поради допълнителни активи - 58 души;
7)    поради изтичане срока на присъдата - 35 782 души;
8)    срещу подписка - 139 души.

Ако допуснем, а имаме основание за това, че 16 328 души са освободени по точки 2, 3, 4, 5 в резултат на „разведряването от времето на Берия", тогава, дори за половин година по този начин да са били освобождавани по 20-25 хиляди затворници, броят на освободените към началото на войната е можел да стигне от 100 до 125-130 хиляди души. А това е вече доста значителен брой, особено като се има предвид, че са били освобождавани офицери, инженерно-технически персонал, пък и просто наклеветени и невинно пострадали хора.

Естествено, изложеното току-що предположение почива само върху анализа за освободените през едно тримесечие. То може да се потвърди или обори само от документи, достъпът до които е, уви, забранен.

Чак до започването на Великата отечествена война от затворите и лагерите се връщат хора, вече смятани за покойници. Да, явлението със сигурност не е масово, тези 16 хиляди освободени през януари-март 1940 година са около 1,5% от общия брой на затворниците, но въздействието върху общественото мнение е огромно. Нека се обърнем към свидетеля от онази епоха, който оставя бегли бележки върху полетата на историческата летопис - писателя, поета, военния кореспондент, галеника на властта, който обаче не престава да бъде критичен към нея. Имам предвид Константин Симонов, който пише (естествено, много по-късно): „С назначаването му Сталин сякаш искаше да призове Берия - човека от Грузия, когото познаваше и на когото явно имаше доверие - да изпълни суровите си, свързани с тази дейност задължения там, където все още не е късно, като коригира извършеното от Ежов.

Защото не бива да забравяме, че освободените между края на 1938 година и началото на войната, бяха освободени по времето на Берия. Те не бяха много, не знам какво е процентното съотношение в другите сфери, но в „История на Великата отечествена война" пише, че точно през онези години са били освободени повече от една четвърт от арестуваните по времето на Ежов. Следователно слуховете, че възстановявайки справедливостта, Берия се е стремял да поправи извършеното от Ежов, не са безпочвени... Началото в дейността на Берия в Москва беше свързано с многобройни реабилитации, спиране на дела и връщане от лагерите на десетки, ако не и на стотици хиляди хора..."

Онова, което е позволено на Симонов през хрушчовско-брежневската епоха, съвсем не е позволено на реално озовалите на свобода. В мемоарите си Κ. К. Рокосовски, маршал и два пъти Герой на Съветския съюз, един от най-известните военачалници през Великата отечествена, освободен точно тогава, не обелва нито дума за своята лагерна одисея. Както през първото, така и през второто разведряване през 1953 година на Берия се пада честта да стане почти анонимен благодетел на освобождаваните затворници. Първия път то е и свързано с факта, че машината на репресиите не може да бъде спряна изведнъж. В Украйна се възцарява H. С. Хрушчов, който на всяка цена има нужда да докаже, че и той е вожд и че срещу него точат ножове кървави терористи от всякакъв ранг.

С идването на Хрушчов само в Украйна и само през периода 1938-1940 година са арестувани 167 565 души. Той обяснява засилването на репресиите с аргумента, че след пристигането му там рязко се активизирало дяснотроцкисткото нелегално движение. Лично Хрушчов се разпорежда неколкостотин души, заподозрени в организирането на „терористичен акт" срещу него, да бъдат репресирани.

Това са данни от документ, подготвен през 1988 година от редица членове на ЦК на КПСС начело с А. Яковлев. Репресиите като метод на политическа борба и терорът като средство за правене на кариера проникват в плътта и кръвта на значително обновеното ръководство на страната, изкатерило се върху костите на своите предшественици.

С право се отбелязва, че репресиите през първите месеци от властването на Берия продължават. Така например на 4 февруари 1940 година (в един ден с Ежов) е разстрелян „несломимият болшевик" Ейхе, разказът за поведението на който по време на следствието, изнесен от H. С. Хрушчов на закрито заседание на XX конгрес през 1956 година предизвиква в залата бурно негодувание срещу инквизиторите. Но самият Роберт Идрикович Ейхе може твърде условно да бъде смятан за невинна жертва. Арестуван през април 1938 година, Ейхе е бил кандидат-член на Политбюро, нарком по земеделието, а преди това - първи секретар на Западносибирския крайком на ВКП(б). Ръцете на този „вожд" са до лактите в кръвта на сибирските селяни и със своята готовност да изтребва човешки същества той едва ли не надминава самия Ежов.

Впрочем, надали можем да твърдим, че с ръцете на своя апарат Берия просто е въздал правосъдие на един от най-жестоките сталински сатрапи. Той самият, също както и другите ръководители - и млади, и „стари" - е имал имунитет към гледките с кръв и страдания. В противен случай сега щяхме да пишем не за наркома, който реформира своя апарат и контролира ГУЛАГ с цел максимална производителност и икономически ефект, а за поредната относително невинна жертва от партийния апарат.

Берия не е могъл да спре репресиите не защото е бил голям злодей, какъвто се опитват да го изкарат H. С. Хрушчов и неговите хора, а заради спецификата на длъжността, която е заемал, и на ведомството, което е ръководел. Но все пак, все пак... През 1939 година за контрареволюционни престъпления са осъдени 63 889 души, 24 720 от които по чл. 58-10 на НК на РСФСР (антисъветска агитация и пропаганда) - член, много обемист по предвидени наказателни мерки - от 6 месеца до 25 години лишаване от свобода или разстрел във военно време.

Вярно е, че през 1940 година съдилищата осъждат 28 894 души, а Специалното съвещание - 42 912. (Понеже в документите не е посочен националният състав на осъдените, можем да допуснем, че между тях има и военнопленници поляци. Но това са само предположения.) Все пак размахът на репресиите през първите, пък и през следващите години, докато Берия е на поста нарком на вътрешните работи, е направо несравним с предишните години. Най-обикновеното сравнение на данните от 1939-1940 година с тези от 1937 — 1938 година говори за радикална промяна в методите и размерите на наказателната политика, провеждана от НКВД.

За съвременния читател ще поясним, че „тройките" са специален извънсъдебен орган, в който влизат един началник на УНКВД, един прокурор и един партиен секретар. Съставът им се утвърждава със заповед на партийния комитет на вътрешните работи. Процедурата е съвсем проста - присъдата се изпълнява въз основа на протоколите от разпитите, съдържащи обикновено признанието на обвиняемия, и обвинителното заключение. На фона на този кървав произвол положението от времето на Берия изглежда едва ли не като апотеоз на правораздаването.

 

 

ГУЛАГ

 

Когато Л. П. Берия заема длъжността нарком, Главно управление „Лагери" вече има своя история. То води началото си от 1930 година, когато потребността от тази структура възниква „във връзка със значителното разширяване на мрежата от лагери", необходимо за успешното провеждане на колективизацията в селското стопанство. Както знаем, създаването на колхозния строй е немислимо без „ликвидирането на кулачеството като класа", което предполага изселване на кулаците в така наречените специални селища. „Стопанското и трудовото устройване на спецзаселниците" е възложено на ОГПУ на СССР, а непосредственото настаняване - на новото управление, ГУЛАГ.

През 1930-1931 година са изселени 1 803 392 селяни, на 1 януари 1932 година в специалните селища са регистрирани 1 317 022 души. През 1932 година там умират близо 90 хиляди души, през 33-та година - почти 152 хиляди. Но спецзаселниците са само началото на ГУЛАГ. И когато Берия оглавява НКВД, изселените кулаци, макар и да се смятат за питомци на ГУЛАГ, не са негови основни „клиенти". Основната маса от хора - 443 462 души, които лежат, по-точно се намират в лагерите на НКВД, са осъдените по печално известния чл. 58 - „за контрареволюционни престъпления", а общият брой на затворниците във владенията на ГУЛАГ по данни от 1 януари 1939 година е 1 289 491 души, от които 1 180 701 са мъже, а 107 319 - жени.

Към края на 30-те години лагерите на НКВД, освен че служат за „изолиране на социално опасния контингент", се превръщат в източник на почти безплатна работна ръка, използвана там, където не би работил никой свободен човек. Тези лагери не са фабрики на смъртта, макар да не могат да бъдат наречени и санаториуми. Началниците в тях носят лична отговорност за смъртността насред затворниците и трябва да кажем, че през годините преди войната - 1939 — 1940, тя е била сравнително ниска: от 3,1 до 2,72 %. През 1939 година по указание на Й. В. Сталин е отменена системата на „зачотите", която дава възможност на затворниците, работещи в особено опасни и тежки сектори, да намалят срока на присъдата си (ако някой от тях, да речем, е изпълнявал плана си на 150%, можел е да разчита, че един ден в лагера ще му се брои за два). Това лишава затворниците от стимул за ударен труд, но същевременно не лишава лагера от ценен работник. Изследователите най-често не виждат тук нищо друго, освен жестокост и недомислие. Нека си позволим да изкажем еретичната мисъл, че е възможно Сталин, който вече е ограничил размаха на репресиите, просто да е искал да запази стабилния състав на лагерите. Още повече че „зачотната" система е водела до повишаване броя на травмите и до бързо износване на работната ръка.

С всяка изминала година ГУЛАГ се превръща във все по-мощна икономическа организация. През март 1940 година в системата му влизат:

- 53 лагера (включително заети с изграждането на железници);

- 425 трудово-поправителни колонии (включително 170 промишлени, 83 селскостопански и 172 така наречените контрагентски, тоест работещи в системата на други наркомати);

- 50 колонии за непълнолетни.

Освен лагерите и колониите в системата на ГУЛАГ влизат и Бюрата за поправителен труд (БИР). Това е особен, доста специфичен контингент от работници и служители, допуснали самоотлъчка или нееднократно закъснели за работа. По решение на съда (като процедурата е била максимално опростена) те са продължавали да работят на предишните си места, като част от заплатата им (не повече от 25%) се е превеждала във фонда на ГУЛАГ. На фона на колосалното нехайство, превърнало се в начин на живот на трудещите се, тази несъмнено нестандартна мярка за укрепване на трудовата дисциплина е била доста ефикасна.

Естествено, режимът на работа в лагерите е по-строг, отколкото на свобода. Работният ден трае 10 часа. Понятието „почивни дни" не съществува, но на по-големите празници - 1 май и 7 ноември, затворниците все пак са имали право да почиват.

Лозунгът „Работата прави човека свободен!" спокойно може да краси порталите на лагерите. Водещо начало в живота на изолираните е спазването на правилото, че всеки затворник трябва да работи там, където го изпрати администрацията на лагера. Единствено изключение правят болните и признатите за нетрудоспособни. През 1940 година те са 73 000 души, чиято издръжка е струвала на ГУЛАГ над 100 млн. рубли, т. е. по около 144 рубли на месец. За сравнение можем да използваме следните данни: с разрешение на администрацията и в зависимост от отношението им към труда и от поведението им на затворниците са се отпускали по не повече от 100 рубли лични пари месечно. Ето още няколко цифри: затворниците са се охранявали от 107 хиляди души военизирана охрана, на която са плащани 790 милиона рубли годишно, т. е. по 615 рубли на месец.

Медицинската помощ за лагерния контингент се е осигурявала от стационари с 35 хиляди легла в лагерите и 5 хиляди легла в колониите. Болните са били обслужвани в 519 амбулатории и 2174 фелдшерски пункта. Медицинският персонал, обгрижващ затворниците, е включвал 2222 лекари, 4166 фелдшери, 2640 медицински сестри, 334 стоматолози, 495 фармацевти. Така че на един среден медицински кадър са се падали по 170 затворници, а на един лекар - по 750 затворници (за сравнение в процъфтяваща Грузия на 1 лекар са се падали по 806 жители от републиката). През 1939 година процентът на смъртност е бил 3,29% от общия брой на пребиваващите в лагерите, а в колониите - още по-нисък, 2,3%. Ако изхождаме от лагерната статистика, тези показатели са просто великолепни, но въпреки всичко смъртността в лагерите е почти двойно по-висока, отколкото в страната като цяло (33 починали на 1000 затворници и 18 на 1000 свободни съветски граждани). И нито големият брой лекари, нито големият брой болнични легла не са могли да помогнат за преодоляването на този печален факт. Между другото, смъртността в местата за лишаване от свобода винаги (поне в Русия) е била по-висока от смъртността на свобода. Мисля, че само в края на XX и началото на XXI век разликата е станала минимална.

Колкото до храната, затворниците не са угоявани: на ден им се полагат по 670 г ръжено и пшенично брашно, 56 г варива, 280 г зеленчуци, 14, 3 г месо, 78 г риба, 8 г захар, 8 г мазнини. Но дажбата далеч не е мизерна. Най-важното е, че не може да се краде от храната. За целта е измислена една доста хитра мярка. За повечето затворници няма ограничения в кореспонденцията, освен за осъдените по политически причини, които са можели да пишат от по едно писмо на месец до едно на три месеца. Писмата се предават незапечатани. Но ако са адресирани до наркома на НКВД, до „всесъюзния отговорник" М. И. Калинин, до генералния прокурор на СССР, до който и да било член на Политбюро, камо ли до Й. В. Сталин, трябва да са запечатани и администрацията на лагера няма право (под заплаха от наказателна отговорност) да ги отваря. Разбира се, най-често писмата съдържат молби за помилване, оплаквания по повод несправедлива присъда, но има и такива, които сигнализират за неуредици в условията за пребиваване на осъдените. В подобни случаи се вземат твърди и сурови мерки. Никой от администрацията на лагерите не иска да го сполетят, затова редът, макар почиващ не толкова върху комунистическата съзнателност, колкото върху страх, е съществувал и нарушаването му е било рисковано. Лаврентий Павлович веднъж и завинаги е обяснил на подчинените си, че на никого няма да позволи да го мами, камо ли да краде от затворническата бака. Хуманизъм? Дори и да го има, той е частичен - най- важното е затворниците да са работоспособни. Затова докладите до Берия не украсяват нещата, но и не сгъстяват тъмните краски. Докладните записки и аналитичните отчети до голяма степен са лишени от излишни самохвалства и славословия за непостигнати победи — в НКВД, поне докато нарком там е Берия, а негов заместник, отговарящ за ГУЛАГ - Чернишов, го знаят.

Работата в лагерите е източник на малки лагерни радости. Всъщност, те могат да изглеждат малки само за хората извън бодливата телена ограда. Всеки затворник има право на един колет от вкъщи. Веднъж на шест месеца може да разчита на свиждане. Ами пакетът цигари, купен със свои пари от лагерната лавка? Но това право трябва да бъде заслужено.

Когато се прегледа списъкът на техниката, с която са разполагали в лагерите, става ясно, че почти всички дейности са извършвани ръчно или с инструменти, познати на строителите още от времето на египетските пирамиди. И все пак ГУЛАГ е най-важният комплекс на народното стопанство, чиято продукция се оценява на стотици милиони рубли. През 1940 година производството му обхваща 17 отрасъла и дава стоки на стойност 2 659 500 000 рубли.

Нека изброим основните отрасли от промишлеността, в които тогава са заети над 1,5 млн. затворници:

Дърводобив - с обем на стоковата продукция 730 млн. рубли.

До 1938 година дейността на ГУЛАГ в тази област задоволява предимно нуждите от дървен материал на лагерите и на строежите на НКВД, а също и снабдяването на Москва и Ленинград с дърва за огрев.

През 1939 година обемът на дърводобива на ГУЛАГ рязко нараства и той става един от основните производители в Съюза. Дървеният материал, добиван от затворниците, е 40% от обема на производството на наркомата по горската промишленост на СССР и 13 % от обема на цялото производство в страната. Основни производители са 16 специализирани горски лагера.

През 1940 година минно-металургичната промишленост на ГУЛАГ едва започва да се развива. Връх в нея бележат годините на войната, като между другото най-високата смъртност в ГУЛАГ през същия период е пак в този отрасъл.

Нека посочим основните обекти.

- Норилският комбинат - разположен отвъд Полярния кръг, на 2110 км на север от Красноярск и на 80 км на изток от пристанище Дудинка. Започва да се изгражда през 1935 година. Ръководител е един от бъдещите заместници на Л.П. Берия, отначало в НКВД, а по-късно в съветския „Атомен проект" - А. П. Завенягин. Комбинатът се строи върху едно от най-богатите находища на медно-никелова руда, платиноиди, кобалт и злато, където има също така големи запаси от висококалорични каменни въглища - в строителството и добива през 1939 година са участвали почти 12 хиляди питомци на ГУЛАГ.

- Комбинатът „Североникел" е разположен на Колския полуостров. Основната му продукция е никелът и съпътстващите го мед и кобалт. През 1940 година изграденият от затворниците в ГУЛАГ и предаден за експлоатация на Народния комисариат по цветните метали комбинат с решение на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР отново е върнат на подчинение на ГУЛАГ. На обекта работят 14 600 затворници.

- Актюбинският комбинат се намира на 110 км от град Актюбинск. Изграждането му започва едва през 1940 година. Тук са съсредоточени 95% от всички запаси на хромни съединения в СССР. В строителството са заети над 25 хиляди души.

- Джезказганският комбинат се намира в центъра на Казахстан, в слабонаселения район на Карагандинска област. До 1939 година се извършват проучвателни работи, които разкриват, че тук е основното находище на мед в СССР. Първата поточна линия в комбината трябвало да бъде завършена през 1942 година и да произвежда по 2500 тона мед годишно. През 1940 година в изграждането й участват 12,5 хиляди затворници.

Далстрой формално не влиза в системата на ГУЛАГ, но е тясно свързан с него. Неговата територия се разпростира между басейните на реките Колима и Индигирка, част от Охотско море и северното крайбрежие на Чукотка. Далстрой добива злато и калай в промишлени количества. В неговата работа участват над 60 хиляди затворници, които през 1940 година са извлекли 80 т химически чисто злато и 2000 т калаен концентрат.

Въгледобивната и нефтодобивната промишленост е организирана от ГУЛАГ в такива райони на СССР, където даденото гориво е единствен или най-важен източник за енергийните и металургичните мощности. Включени са четири находища, три от които са въглищни: Воркутинското, „Бугачача" (в Читинска област и Бурят Монголия), въглищното находище „Райчиха" (Амурска област) и Ухтинското нефтено находище. В общия баланс на въгледобива тези находища дават само 3,7% от общия добив. В лагерите, които ги обслужват, има 60, 5 хиляди затворници.

Няколко от лагерите на ГУЛАГ на Бяло и Каспийско море и по големите сибирски реки се занимават с риболов и обработка на риба - осоляване, опушване, има няколко рибно-консервени завода, но това е нещо като помощно стопанство, което осигурява риба за населението на ГУЛАГ.

Селскостопанските лагери и колонии на НКВД - Карагандинският селскостопански лагер например обхваща територия от 1,7 млн. хектара, 80 хиляди от които са обработваеми, а 160 хиляди хектара са пасища и ливади. Лагерът е основан през 1936 година върху напълно безлюдна територия в Централен Казахстан. Специалистите от НКВД селекционират есенния сорт ръж „Долински", който се разпространява по цял Казахстан, но основно се развива зеленчукопроизводството. В лагера с 20 отделения има 61 зеленчукови ферми, 43 ферми за отглеждане на едър рогат добитък, 1 конеферма, 11 свинеферми, 7 градинарски участъка. Лагерът е прилично (за онова време) оборудван със селскостопанска техника: 251 трактора, 59 комбайна и 164 камиона.

В Карлаг се добиват 65 хиляди тона каменни въглища, работи също шивашка фабрика, която произвежда продукция за 17 млн. рубли.

За да добием представа в какви условия са работили 30-те хиляди затворници, ще отбележим, че през 1943 година, когато се създават каторжните лагери, Карлаг е един от първите.

Сиблаг, разположен в Новосибирска област и Алтайския край, е специализиран в свиневъдството. Но там и преди е имало 211 ферми за едър рогат добитък.

Наред със селскостопанското производство в Сиблаг работи и голяма шивашка фабрика, която произвежда продукция за 102 млн. рубли годишно. В Сиблаг работят 46,5 хиляди затворници.

Среднобелският лагер се намира в Амурска област и е специализиран в зеленчукопроизводството. В неговото стопанство се използва трудът на 18 хиляди затворници.

Наред със специализираните селскостопански лагери почти във всички дърводобивни лагери има и селскостопански отделения. Задачата им е донякъде да обогатят с пресни продукти оскъдната трапеза на затворниците.

Освен селскостопанските лагери и помощните стопанства съществуват и селскостопански колонии, които са разположени в 30 края и области на РСФСР, а също в Казахстан, Киргизия и Украйна.

Важна област, в която се използва трудът на затворниците, е капиталното строителство. Така например, през 1940 година в строителството на минно-металургичните предприятия са вложени 371 млн. рубли, във въгледобивната промишленост - 88 милиона рубли, а в дърводобивната - 80 милиона рубли.

Но най-важните обекти на капиталното строителство са хидротехническите съоръжения:

Волгострой, чиято задача е изграждането на Угличката и Рибинската електроцентрали. Там работят 70, 5 хиляди затворници.

Куйбишевстрой - строителството на две водноелектрически централи на Волга, в което участват 31 хиляди затворници.

Соликамскстрой - строителството на водноелектрическата централа на Горна Кама - 45 хиляди затворници.

Обект от особена важност е Архангелският хидростроителен завод - днес Северодвинск. В строителството на това гигантско предприятие вземат участие над 60 хиляди затворници.

Обект № 263 в Совгаван, предвиждащ изграждането на строителната база на корабостроителен завод № 199 в Комсомолск на Амур.

Освен всички тези обекти, а трябва да кажем, че списъкът им далеч не е пълен, ГУЛАГ се занимава и с изграждането на шосета и железопътни линии, военни и граждански пътища, строи и експлоатира целулозно-хартиени предприятия, разполага със собствена промишлена база за производство на стругове и др. оборудване. Освен това по заявки на големите промишлени наркомати заделя работна ръка (от затворници), наброяваща десетки хиляди души.

През 1940 година бюджетът на ГУЛАГ е 7864 млн. рубли. Разходите надхвърлят приходите с 488 милиона рубли, които се покриват от държавата.

Отчитайки резултатите, началникът на ГУЛАГ, старши майор от държавна сигурност Лепилов отбелязва: „Този баланс в бюджета на ГУЛАГ показва, че при създаването на стокови и материални ценности в процеса на неговата производствена стопанска дейност ГУЛАГ получава от държавния бюджет само толкова дотации, колкото и всяка друга стопанска държавна организация.

В това се крие и финансовото значение на дейността му, тъй като ако трудът на затворниците не се използваше, държавният бюджет щеше да бъде натоварен с разходна част по линия на непроизводствените разходи в размер на около 3 милиарда рубли годишно, които да отиват за издръжка и обслужване на контингента от затворници."

ГУЛАГ от 1939-1940 година се превръща в огромно производствено-стопанско обединение, в чийто централен управленски апарат работят 1600 военни и граждански чиновници.

Л. П. Берия, една от най-характерните черти на когото е неговата организираност, много добре разбира, че във вида, и който съществува, ГУЛАГ се превръща в неуправляема и закостеняла организация. През периода 1940-1941 година той извършва съществена реорганизация, толкова по-насъщна, като се има предвид, че войната чука на вратата.

Реорганизацията на ГУЛАГ започва с отделянето през януари 1940 година на Главното управление на железопътното строителство (ГУЛЖДС), после през октомври - на Главхидрострой на НКВД. През февруари 1941 година „самостоятелност" получават Главпромстрой, Управлението на лагерите от дърводобивната промишленост (УВВП) и Главното управление на лагерите в минно-металургичните предприятия (ГУЛГМП).

Въз основа на постановлението на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР от 24 март 1941 година и на заповед № 00328 на наркома на ВКП(б) от 27 март за изграждането на летища за ВВС на Червената армия към ВКП(б) е създадено Главното управление за летищно строителство (ГУАС).

На 30 май 1941 година със заповед № 00689 на наркома Л. П. Берия са обявени новите щатове на ГУЛАГ, които сега вече предвиждат 526 места (без оперативния и политическия отдел). На 6 юни 1941 година СНК на СССР и ЦК на ВКП(6) приемат постановление № 1511-622сс, въз основа на κоето на 12 юни Л. П. Берия подписва серия от заповеди до всички лагерни подразделения на НКВД. Нареждането е от 1 юли да има готовност за евентуално преминаване на работен режим за изпълнение на мобилизационния план, което предвижда двусменна работа от по 11 часа за всяка смяна.

Нa 14 юни със заповед № 00774 всички началници на лагерните управления на НКВД, всички началници на трудово-поправителните лагери и колонии, и предприятията на ВКП(б), а също така наркомите на вътрешните работи на републиките и началниците на УНКВД на краищата и областите са предупредени, че подлежат на наказателна отговорност, ако провалят подготовката за мобилизация и плана за боеприпасите.

НКВД начело с наркома си активно се готви за неизбежната война.

 

 

Групите

 

При Й. В. Сталин интелигенцията не е на особена почит. Вождът много добре съзнава, че без нейна помощ е невъзможно да се осъществят грандиозните програми, залегнали в основата на първите петгодишни планове. Невъзможно е да се извърши и подготовката за войната, която буквално чука на вратата. И въпреки това Н. И. Ежов получава „картбланш" да арестува цяла кохорта от изтъкнати учени, чиито имена днес са гордост за руската наука и техника. Обвиненията, които им се предявяват, са доста стандартни. Ако някой от тях е имал неблагоразумието да отиде на командировка в чужбина - шпионаж. Роднините му се подлагат на репресии по различни обвинения - от укриване до помагачество. Сривът в производството или, не дай Боже, някоя авария е диверсия, терор и вредителство. Ако без ентусиазъм разобличаваш отявлените „врагове на народа" - будиш подозрение. Ако към тези варианти прибавим преките доноси, които не са рядко явление в научните среди, където по този начин някои хора са слагали точка на спора с опонентите си, и показанията, получени с насилие и заплахи, размахът на терора спрямо научно-техническия елит може да ни смае. Как ли въпреки всичко са оцелели на свобода някои учени и конструктори, как ли са успели да отърват умните си глави, без същевременно да се опетнят? Отговорът може да е двояк: или са били твърде известни (между другото, известността не спасява Н. Вавилов), или са били прекалено необходими при решаването на отбранителни или технически проблеми (Б. Ванников - бившият нарком на въоръженията за малко да бъде разстрелян непосредствено преди войната). Не бива да пренебрегваме и елемента късмет - бъдещият лауреат на Нобелова награда И. Е. Там обяснява относителното си благополучие точно с него (макар по параметри той да е в първите редици на потенциалните репресирани).

Отношението към учените е твърде особено. От една страна, налице е стремежът на най-активната част от партийното ръководство да изтрие от лицето на земята чуждите, не съветските, не партийните личности, а от друга - максимално да използва техните знания, опит и талант. И какво? Успява. Не веднага, не изведнъж, но успява. Изобретява една специфична форма за ангажиране на специалистите, в чиято лоялност съветската власт би могла да се усъмни. Академиците и конструкторите можели да работят не просто като секачи в гората или като строители на железопътни линии - пирони могат да се забиват и с микроскоп, но излиза скъпо и не е ефективно. По-добре е до всеки, който си служи с микроскоп или чертожна дъска, да се постави по един охранител, на прозорците - решетки, а самите творци да бъдат осъдени за „престъпленията" им на по 10-15 години строга изолация. И нека си творят. Класовата омраза към враговете намира своя отдушник, а НКВД гарантира невъзможността на евентуален рецидив на вредителство.

Опити за създаване на „специални лаборатории" или „конструкторски бюра" са правени още в началото на 30-те години, но истински размах те придобиват с идването на власт на наркома Л. П. Берия.

Още на 10 януари 1939 година Лаврентий Павлович подписва заповед № 0021 „За организирането на Специално техническо бюро". В него ясно се посочва, че Бюрото се създава от народния комисар на вътрешните работи и е от неговите компетенции. Създава се, за да се използват възможностите на затворниците, които имат специални технически умения. Със същата заповед се утвърждава щатът на Бюрото (ОТБ) и „Наредбата за Специалното техническо бюро към народния комисар на вътрешните работи".

Нека се запознаем с въпросния документ, който регламентира живота на стотиците висококвалифицирани роби.

„... 2. Задача на техническото бюро е да организира конструирането и внедряването в производство на нови средства за въоръжаване на армията и флота.

3. Бюрото включва следните групи по специалности:

а) група по самолетостроенето и авиационните витла;
б) група по авиационните мотори и горива;
в) група по военноморското корабостроене;
г) група по взривните вещества;
д) група по артилерийските снаряди и взривове;
е) група по бронираните стомани;
ж) група по бойните отровни вещества и противохимическата защита;
з) група по серийното внедряване на авиационно гориво АН-1 (към завод № 82).

Както чрез разделяне на съществуващите, така и чрез организиране на групи по специалности според нуждите могат да се създават нови групи, които не са предвидени по-горе.

4. Специалното техническо бюро се оглавява от др. М. А. Давидов.
5. Групите по специалности се оглавяват от съответните помощник-началници на Специалното бюро. Техните задължения включват: организирането на работното място за групата; материално-битовото обслужване на работещите в групата; организирането на техническите консултации за работещите в групата и подготовката за производство на опитните модели и образци.
6. Тематичните планове на Специалното техническо бюро се внасят за утвърждаване в Комитета по отбраната.
7. Тематичните планове се изготвят както въз основа на предложенията на лишените от свобода, така и по заявки.
8. Изготвените технически проекти се представят за утвърждаване в Комитета по отбраната, за да получат разрешение за направа на опитни образци. След като бъдат утвърдени от Комитета по отбраната, преминалите изпитанията образци се предават за серийно производство.
9. Специалното техническо бюро назначава на работа в групите волнонаемни специалисти най-вече измежду младите такива."

Това е вече сериозна заявка за ефективно използване на техническите специалисти. Берия за пореден път демонстрира истинските си способности на стопански ръководител.

Може би най-успешна е работата в група А, която се занимава със самолетостроене и участниците й я наричат шеговито „бандата на Туполев". Андрей Николаевич Туполев (роден през 1888 година), е член-кореспондент на Академията на науките на СССР (1933 година), академик (1953 година), два пъти Герой на социалистическия труд. Под негово ръководство са създадени 50 оригинални самолета и около 100 различни модификации. Създател е на изцяло металното самолетостроене. Умира през 1972 година.

Името на Туполев е широко известно в цялата страна, самолетите, конструирани под негово ръководство, поставят редица световни авиационни рекорди. 1937 година е особено успешна за А. Н. Туполев. На 5 май неговият АНТ-7 пръв измежду съветските самолети прелита над Северния полюс. На 21 май четиримоторните гиганти АНТ-6 откарват до ледовете на полярния басейн участниците в първата съветска плаваща станция „Северен полюс-1". С АНТ-25 екипажите на Чкалов и Громов прелитат над Северния полюс до САЩ (на най-краткия маршрут). За ходови изпитания се готви торпедният катер Г-8.

На 21 октомври 1937 година Туполев е арестуван в кабинета му в сградата на ГУАП (Главното управление на авиационната промишленост). Името му изчезва от авиационната лексика в страната. Самолетите АНТ бързо биват преименувани в ЦАГИ - ЦАГИ-25, ЦАГИ-40.

Туполев прекарва около година в Бутирския затвор. След като признава всичко, в което е обвинен, следователите оставят конструктора на мира. Към края на излежаване на присъдата си Туполев получава предложение да работи по своята специалност, и без да мисли дълго, се съгласява - в интерес на истината, след като поставя пред надзирателите и условието жена му да е на свобода, а децата да са с нея. И у него да не възникне съмнение по този повод. Юлия Николаевна бива незабавно освободена.

През есента на 1938 година А. Н. Туполев е преместен в (бившата трудова колония в село Болшово в Подмосковието, където вече е сформирана голяма група от конструктори арестанти. Скоро след това Андрей Николаевич получава задача лично от наркома, който по онова време вече е Л. П. Берия. Задачата, поставена пред конструктора, е технически неизпълнима - да се направи тежък 4-моторен пикиращ бомбардировач, който да може да носи голям бомбен товар и, както се изразява Берия, да има възможност да поразява „врага в неговото леговище".

Туполев успява да убеди Берия, че поръчката е неизпълнима, но дори да бъде направено, подобно чудовище няма да бъде прието от военните. Вероятно аргументите на най-опитния авиоконструктор са прозвучали твърде убедително, тъй като събеседниците повече не се връщат към темата.

След поредната си среща с Л. П. Берия Туполев казва на сътрудниците си: „Докладът ми подразни Берия. Когато завърших, той ме изгледа с неприкрит яд. Изглежда, беше наговорил на Сталин доста неща за ПБ-4 и вероятно го е убедил. Това ме изненада, защото от предишните си срещи със Сталин останах с впечатление, че дори да не разбира от авиация като конструктор, поне има здрав разум и позиция. Берия каза, че двамата със Сталин ще се оправят. Цял ден се притеснявах в килията си, после отново ме повикаха. „И така, с другаря Сталин още веднъж прегледахме материалите. Решението е следното: спешно да се изработи двумоторен. Щом приключите, започнете с ПБ-4, имаме голяма нужди от него", каза ми Берия. После проведохме следния диалог:

Берия: Каква скорост можете да постигнете?

Аз: Шестстотин.

Той: Малко е, трябва да са седемстотин! Каква е дистанцията?

Аз: Две хиляди.

Той: Не става, трябва да са 3000! А натоварването?

Аз: Три тона.

Той: Малко са. Трябва да са четири. Край - обръща се към Давидов. — Заповядайте на военните да изготвят изисквания за двумоторния пикиращ самолет. Параметрите, заявени от гражданина Туполев, да се уточнят според моите указания."

Скоро групата на Туполев е преместена от Болшово в Москва. Първоначално тя включва 17 души, работата между които се разпределя по следния начин: А. Н. Туполев - главен конструктор; С. М. Егер - технически проект; А. В. Надашкевич - въоръжение; Р. Л. Бартини - крила и фюзелажи; Г. С. Френкел - аеронавигация; А. Р. Бонин - хидравлика; Ф. М. Фисун - двигатели, и т. н. През април 1939 година групата се попълва с още седем участници: В. С. Денисов, В. П. Сахаров, А. Кованов, В. А. Успенски, А. М. Саги, И. X. Гимилщайб, В. А. Чижевски.

Дейността се разгръща в сградата на КОКОС (конструкторския отдел на сектора за опитно самолетостроене на ЦАГИ), където вече работят групите на В. М. Петляков и В. М. Мясишчев. За по-голяма секретност групата на Петляков  получава цифровото означение „100", групата на Мясишчев ставa група „102", Туполевците - „103", четвъртото конструкторско бюро на Д. Л. Томашевич бива наречено група „110". В отдел „100" на В. М. Петляков се разработва издигащ се на голяма височина изтребител. По-късно въз основа на него е създаден пикиращият бомбардировач, получил шифъра „Пе-2". През годините на войната авиационната промишленост на СССР произвежда 11 427 самолета Пе-2.

Отделът, ръководен от В. М. Мясишчев, работи върху създаването на бомбардировачи с висок и далечен полет ДВБ-102. За жалост, през годините на войната тази машина, събрала в себе си според специалистите най-прогресивните идеи и световната авиация, не се произвежда серийно.

А. Н. Туполев работи в отдел „103" върху самолета, който по-късно става известен под името Ту-2.

Дмитрий Людвигович Томашевски работи в отдел „110" върху изтребителя, кодиран със същото число, построен в единични бройки и преминал изпитанията, но така и не влиза в серийно производство.

Конструкторското бюро на В. М. Петляков първо постига блестящи резултати. През април 1940 година неговият самолет покрива летателните тестове и участва в първомайския парад. Веднага е спуснато указанието високолетящият скоростен изтребител да се преправи на триместен пикиращ бомбардировач. За целта се дават 45 дни. За изпълнението на задачата се наемат 300 свободни работници, изпратени от конструкторското бюро на С. В. Илюшин, А. С. Яковлев и Λ. А. Архангелски. Затворници и свободни хора работят, без да жалят сили. Отговорността за изпълнение на задачата е възложена на В. М. Петляков.

На 2 юни 1940 година в най-важния момент от подготовката за предаване на чертежите в завода производител В. М. Петляков получава присъда от 10 години в трудово-поправителен лагер.

На 28 май, малко преди това, А. Н. Туполев също е запознат с присъдата си - 15 години лагер. В интервал от 2 седмици почти всички, работещи в „бандата на Туполев", чиито следствени дела са прекратени, получават присъди от по 5 до 15 години в трудово-поправителен лагер.

Какво е това, опит да се стимулира творческата им активност с камшик? Но въпреки общата потиснатост, както пишат всички мемоаристи, работата продължава.

„Самолет 103 преминава изпитания в НИИ на ВВС на 29 януари 1941 година, самолет 103У преминава изпитания в НИИ на ВВС на 15 май 1941 година. Заключение: по летателни данни самолетите 103 и 103У с два мотора АМ-37 превъзхождат всички известни самолети от този тип и напълно решават задачата по въоръжаването на Червената армия с фронтови пикиращи бомбардировачи.

Самолет 103, който развива скорост на съвременен изтребител и покрива първия етап от държавните изпитания, е препоръчан за построяване като многоцелеви самолет, който може да изпълнява задачите на изтребител и бомбардировач."

Този документ с резултатите от изпитанията е утвърден от Π. Ф. Жигарьов и А. И Шакурин - нарком на авиационната промишленост (НК на АП).

Със заповед № 533 на НК на АП от 17 юни пред началника на 10-о управление на наркомата, Тарасевич и пред директора на завод № 18, Шенкман, се поставя задачата:

„Незабавно да започне подготовка за производство на самолет 103, като се изхожда от това, че през 1942 година трябва да са произведени 1000 самолета 103 и 400 самолета ЕР-2.

Директорът на завод № 156, др. Ляпидевски заедно с началника на ОТБ на НКВД др. Кравченко: а) да разработят серийните чертежи и между 15 август и 15 септември 1941 година да ги предадат в завод № 18.

Не по-късно от 15 септември в завод № 18 да се изпратят 2025 специалисти от ОТБ на НКВД начело с др. Туполев и 40 човека волнонаемни конструктори...

Шахурин"

Усвояването на ТБ-7 протича бавно, преди войната са произведени само 17 бройки, също толкова - през 1941 година, през 1942-1944 година - по 18 машини годишно. Усвояването на Ту-2 също не се разгръща бързо - 3 машини към януари 1942 година, първият полк - 132-ри далекобомбардировъчен, оборудван с Ту-2, излита от Омск през есента на 1942 година.

Интересна е съдбата на В. М. Петляков. На 2 юни 1940 година му съобщават, че е осъден на 10 години трудово-поправителен лагер.

На 25 юли 1940 година е амнистиран по настояване на НКВД.

През януари 1941 година получава Сталинска награда I степен.

Странното е, че за амнистия ходатайства същият, когото всички от „бандата на Туполев" ненавиждат - наркомът Л. П. Берия.

В. М. Петляков е освободен на 25 юли 1940 година. Тогава са амнистирани също: Н. И. Базеков, Е. Л. Бару, А. Н. Вартанов, Б. С. Вахмистров, Л. И. Дяконов, А. А. Енгибарян, А. М. Изаксоп, M. М. Качкачян, Б. М. Кондорски, С. М. Лешченко, И. М. Лопатин, К. В. Минкер, В. М. Мясишчев (арестуван през 1937-а, освободен през 1940 година), Н. С. Некрасов, Е. И. Погоски, Κ. Е Полишчук, К. В. Рогов, А. И. Путилов. Всички те работят заедно с В. М. Мясишчев, всички са арестувани между края на 1937 и началото на 1938 година.

Втората вълна на освобождаване от ЦКБ-29 на НКВД е през лятото на 1941 година, когато на свобода излиза А. Н. Туполев, а след него: В. Л. Александров, В. В. Але, В. И. Бардин, T. М. Башта, А. Р. Бонин, С. М. Вигдорчик, B. С. Денисов, С. М. Егер, С. Я. Желтковски, И. М. Звонов, Л. Л. Кербер, А. П. Кованов, И. М. Косткин, Д. С. Марков,  C. М. Меерсон, И. X. Мутовчински, А. В. Надашкевич, H. С. Наумов, И. Г. Неман, Η. Г. Нуров, Г. А. Озеров, Н. И. Петров, А. Ю. Рогов, Τ. П. Саприкин, Б. А. Сауке, Г. М. Селезко, И. M. Силянски, Η. А. Соколов, А. Е. Стерли, Л. С. Терлин, Д. Л. Томашевич, К. И. Трунов.

Останалите от над стоте души са освободени през периоди от 1943 (повечето) до 1948 година. Сред излезлите на свобода през 1944 година е и С. П. Корольов - бъдещият генерален конструктор на космическите кораби.

Фактически ЦКБ-39 на НКВД на СССР е ликвидирано през 1941 година

Но освен „бандата на Туполев" съществуват и други групи, занимаващи се с отбранителната проблематика. В ОТБ на НКВД, което по-късно преминава към 4-ти специален отдел на икономическото управление, също са създадени нови конструкции на авиационни двигатели: МБ-100 - под ръководството на А. М. Добротворски, АРД (РД-1) — с конструктор В. П. Глушко. В 4-ти специален отдел се работи върху бронетанковата техника и артилерията. През 1941 година на изпитания е подложен бронираният купол БУР-10, конструиран от С. М. Лодкин. Под ръководството на М. Ю. Цирюлников е модифицирана 45-милиметровата противотанкова пушка М-42, полковото 76-милиметрово оръдие ОБ-25, образец 1943 г., корпусното 152-милиметрово оръдие БЛ-7 (взето на въоръжение през 1943 година). През 1939 година В. И. Кудряшов проектира 130-милиметровата артилерийска установка Б-2 за кораби и брегова артилерия. Под ръководството на А. С. Касациер се проектира подводница, на Π. Г. Гоинкис - торпедни катери. Създадени са редица нови технологии за производство на нитроглицеринови взривни вещества (А. А. Спорциус, А. С. Бакаев, 1940 година), нов начин за производство на сярна киселина (С. Д. Ступников), за изтребителите са конструирани редица уреди за водене на нощен бой (ПНБ), артилерийската радиостанция „Марс", под ръководството на М. В. Василиев - портативната станция за проследяване. Като цяло през 1939-1945 година са изпълнени повече от 20 крупни военнотехнически разработки, част от които почти веднага са взети на въоръжение (Пе-2, Ту-2, пушката ОБ-25 и редица други), а останалите, макар да не се произвеждат серийно, служат като основа при разработването на нови военнотехнически проекти.

Берия ръководи Специалното техническо бюро чак до оставката си в края на 1945 година. По-късно ръководенето на отдела е възложено на А. П. Завенягин. ОТБ е окончателно ликвидирано след смъртта на Сталин, когато Берия за кратко  заема поста министър на вътрешните работи.

Трябва да кажем, че самата идея за принудителния инженерно-технически труд не среща съпротива от страна на държавното ръководство. Така например на юлския пленум през 1953 година В. М. Молотов заявява буквално следното: „Туполев лежа известно време като осъден за вредителство, а сега ни прави самолети. Като видя как стоят нещата и че трябва да работи за тази власт, започна да работи и Господ здраве да му дава, нека работи." Между другото, малко е да кажем: „не среща съпротива", това, че бившите „вредители" са били превърнати в хора, полезни за съветската държава, е предмет на гордост за „педагогиката на партията и НКВД".

Впрочем, в тези „педагогически" похвати няма нищо особено. Главното е, че на човек се предоставя избор: дали да се озове в лагер заедно с престъпниците и „контрите", към които той по никакъв начин не причислява себе си, или да продължи в малко по-различни условия да се занимава с работата, на която е посветил целия си предишен живот. А трябва да кажем, че Берия е умеел да организира както трябва работата на затворниците инженери. За тях е заделена сграда на улица „Радио" (бившият КОКОС), осигурени са богати библиотеки с книги, конфискувани от подобни на тях „врагове на народа", битовите условия са луксозни в сравнение със затворническите или лагерните. М. Б. Саунке и Л. Л. Кербер си спомнят един доста характерен епизод - веднъж, когато Л. П. Берия идва на посещение, след предложението му да „запалят по една" А. Н. Туполев започва да тъпче джобовете си с цигари от отворената за почерпка кутия. Недоумението на наркома, който знае, че Туполев е непушач, се сменя с ярост, когато разбира, че затворникът взема цигарите за другарите си. Но гневът му е насочен не срещу грижовния авиоконструктор, а срещу онези, на които е възложено да осигурят СТБ с всичко необходимо. И тутакси пред очите на Туполев се разиграва сцена, за която той с удоволствие разказва на колегите си. Берия извиква коменданта и началника на СТБ и им вдига истински скандал, като ги задължава да хранят затворниците на ниво ресторант и да им осигуряват такива марки цигари, каквито са пушили, когато са били на свобода. Комендантът, който излиза от кабинета на Берия след Туполев, се оплаква на глас, че няма откъде да вземе такъв готвач, за да изпълни разпореждането на наркома. Саркастичният А. Н. Туполев го съветва да арестува готвача на хотел „Национал". В интерес на истината, нещата се разминават без арести, но храната става несравнимо по-добра, пък и повече не възникват проблеми с цигарите - затворниците получават такива, каквито си изберат - от „Херцеговина Флор" и „Казбек" до „Беломорканал".

Още едно предимство са свижданията с близките: децата, жените, родителите, не по-често от веднъж месечно, но все пак е по-добре, отколкото среща след 10-15 години.

Като използва опита на предшествениците си Ягода и Ежов, Берия успява да създаде един ефективно работещ механизъм за експлоатиране на интелектуалния труд. Дозираните тояга и морков спрямо научно-техническия елит е принцип, който той е възприел през годините преди войната, когато се занимава непосредствено с „бандите", и който му помага и сега, когато отговаря за почти цялата отбранителна промишленост - в етапа на създаване на атомното оръжие и ракетните системи за противовъздушна отбрана.

 

 

Полските военнопленници

 

Въпреки немалката тежест, която новият нарком на вътрешните работи придобива, като става кандидат-член на Политбюро, той надали може да повлияе сериозно върху външната политика в този преломен момент. Рязко негативното отношение на Сталин към сключеното през 1938 родина Мюнхенско споразумение^* и към, меко казано, неадекватната реакция на Англия и Франция срещу създаването на единния военен фронт против набралата сила Германия, който предлага СССР, предрешават съдбата на наркома на външните работи M. М. Литвинов. На 4 май 1939 година той е отстранен от длъжност и постът му се заема от В. М. Молотов. Наркоматът на външните работи е подложен на чистка.

Оставката на Литвинов става знак за радикални промени и курса на външната политика и те наистина се извършват. Принципът за „колективна сигурност", проповядван от Литвинов, се подменя с ориентацията на СССР към фашистка Германия. На 23 август 1939 година в Москва за срок от 10 години е подписан Пактът за ненападение между СССР и Германия. Двете страни се пазарят, като кроят и прекрояват политическата карта на Европа. Трудно е да се каже дали Сталин е вярвал в искреността на Хитлер, по-скоро никак, както не вярва докрай на никого и никога, но той се стреми към незабавна печалба - Полша, а скоро след това Финландия, Латвия, Естония, Литва и Буковина, към възраждане ни великата Руска империя под червеното знаме със сърпа и чука. Не на последно място е и надеждата да се отложи неизбежната война с Германия, ако не с десет, поне с пет години, докато армията бъде превъоръжена.

Но всичко това предстои. А сега е време да се види до каква степен ще останат в сила неотдавнашните споразумения за Полша. В сила са и още как. Червената армия, която ни 17 септември 1939 година влиза в Полша, за 12 дни бойни действия напредва с 250-300 км на запад и заема територия с площ от 190 000 кв. км и население над 12 милиона души.

Колкото до защитниците на Полша, от едномилионната полска армия на германците се предават 19 000 офицери и 400 000 войници, докато 454 700 полски военнослужещи предпочитат съветския плен. При това войските на Белоруския фронт пленяват 60 202 военни, а на Украинския - 394 498.

Голяма част от озовалите се в съветски плен полски военнослужещи, особено от украински и белоруски произход, веднага са пуснати по домовете. В лагерите на НКВД влизат 125 803 души (включително 6000 полицаи).

НКВД доста сериозно се готви за приемането на пленници. Още на 19 септември 1939 година наркомът Л. П. Берия подписва заповед № 0308, във връзка с която е създадено Управление „Военнопленници и интернирани" и за негов началник е назначен старши майорът от държавна сигурност Пьотър Карпович Сопруненко (роден през 1908 година). Комисар на УПВИ става С. В. Нехорошев. За оперативната работа отговаря И. И. Хохлова, И. М. Полухин е натоварен с воденето на военнопленниците на отчет. Като цяло в новото управление работят 56 души. Дейността на УПВИ се ръководи от заместник-наркома на вътрешните работи на СССР, командващ дивизия В. В. Чернишов, който отговаря и за работата на ГУЛАГ.

За Л. П. Берия това е първата голяма самостоятелна операция, затова интензивността, с която излизат заповеди, пишат се инструкции, създават се нови структурни подразделения на наркомата в центъра и по места и възникват нови лагери е впечатляваща. Берия е в стихията си на организатор. Наистина кипи доста интересна дейност. Въз основа на решението на Политбюро на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР от 3 октомври 1939 година останалият редови състав е пуснат по домовете. В резултат на 19 октомври от лагерите са освободени и изпратени по местоживеене 40 769 души. На принципа „чуждото не искаме" се извършва размяна на военнопленници с Германия и Литва. На германските власти са предадени 43 054 души, мобилизирани от териториите, попаднали под германска окупация, а в замяна германците предават на СССР 13 575 военнослужещи.

И три лагера - Козелски, Осташковски и Старобелски — са настанени 8,5 хиляди офицери и 6,5 хиляди бивши жандармеристи и полицаи. Част от военнопленниците са изпратени в лагерите на Наркомчермет и в Ровнинския лагер за войници и младши команден състав.

Според директивата на Л. П. Берия от 8 октомври 1939 година на специалните отделения по „оперативно - чекисткото обслужване на военнопленниците", създадени във всички лагери, се възлагат следните задачи:

„1. Създаване на агентурно-осведомителна мрежа за разкриване на контрареволюционни формирования сред военнопленниците и изясняване на техните настроения. Същевременно трябва да се има предвид необходимостта от създаване на два вида агентура: а) едната привидно да заявява, че се бори за „възстановяване" на Полша, като по този начин проникне във всички формиращи се антисъветски групировки сред военнопленниците, предимно бивши членове на полските контрареволюционни партии, офицерството и военните чиновници; б) другата да изяснява политическите настроения на военнопленниците от едни и същи полкове по землячески признак.

2. Пред агентурата да се постави задачата да разкрие и разработва следните контингенти: а) лицата, които са служили в разузнавателните, полицейските и охранителните органи на бивша Полша, служителите от затворническите и батальоните на КОП (корпуса за гранична охрана); б) агентурата на посочените по-горе органи (конфиденти, т. е. осведомители, криминални агенти); в) участниците във военно — фашистки организации в бивша Полша (ПОВ - полската войскова организация, ППС - полската социалистическа партия, „Обсадници", „Стрелци", „Съюз на офицерите от запаса" и др.; г) служителите от съда и прокуратурата; д) агентите на други чужди разузнавания; е) участниците в чуждестранни белоемигрантски терористични организации; ж) провокаторите от бившата царска охранка и лицата, служили в полицейско-затворническите учреждения на дореволюционна Русия; з) провокаторите на охранката в братските комунистически партии на бивша Полша, Западна Украйна и Западна Белорусия; и) кулаците и антисъветските елементи, избягали от СССР в бивша Полша. Пред агентурата да се постави също така задачата да разкрие както груповите, така и отделните бягства на военнопленници от лагерите."

„Оперативното обслужване" на специалните лагери се извършва от териториалните управления на НКВД и най-вече от техните специални отдели. Специалните отделения (00) работят в непосредствена връзка и със Специалния отдел и 1-ви специален отдел на НКВД на СССР.

В специалните лагери (Козелск, Старобелск и Осташков) са изпратени отговорни представители на централния апарат, които да ръководят дейността на специалните отделения и да водят следствията. На 31 октомври 1939 година за Козелск заминава един от отговорните служители на 5-о разузнавателно управление на ГУГГБ на НКВД на СССР, майорът от държавна сигурност В. М. Зарубин. През 30-те години той е резидент и в Германия, и във Франция, по време на войната оглавява резидентурата на НКВД в САЩ. Едновременно за Старобелск заминава капитанът от държавна сигурност Ефимов, а за Осташков - капитанът от държавна сигурност Антонов.

Към края на януари 1940 година и в трите лагера следствието приключва и на 10 февруари пред ръководството на НКВД са докладвани окончателните данни за контингента военнопленници като цяло. Посочва се, че в специалните лагери пребивават 12 генерали (4 кадрови), 84 полковници (54), 206 подполковници (139), 567 майори (356), 1534 капитани (936), 1830 поручици (480), 4182 други офицери (345), 18 капелани (17). От военноморските офицери в лагерите има 19    души: 1 адмирал, 2 капитани 1-ви ранг, 3 капитани 2-ри ранг, 13 капитани от морския флот.

Членовете на жандармерията са 63 души, на затворническата администрация - 166, полицаите са 5707.

През септември-октомври 1939 година са създадени четири „трудови лагера" за редовия и младшия команден състав. По решение на правителството над 20 000 военнопленници са изпратени да строят шосето Новоград-Волински-Лвов (обект № 1 на НКВД на СССР). Част от тях впоследствие са пуснати, но в началото на войната там има още над 14 000 души.

На 19 октомври в Ровенския лагер, където са настанени тези строители, има 23 163 души. След изпращането на част от тях в родината им и на 6000 - в лагерите на Наркомата по черната металургия, на 1 декември 1939 година в лагера остават 14 211 поляци.

В лагерите на Наркомчермет: в предприятията на обединенията „Дзержинруда" работят 2100 военнопленници, „Октябърруда" - 1100, „Ленруда" - 1300, „Никополмарганец" - 513, „Главспецстал" - 600. За отбелязване е, че трудът на затворниците поляци е меко казано, неефективен. Заместник-управителят на „Ленруда" Медведев заявява: „Военнопленниците за нас са бреме, което на мен като инженер ми пречи да работя. Така например от 6927 души, които пребивават в Криворожкия лагер, през януари 1940 година на работа са излезли едва 2600; в Запорожкия лагер от 1596 души 990 са отказали да работят; на 26 януари те обявиха гладна стачка. Част от тях са осъдени от Специалното съвещание на НКВД на по 1-2 години и са предадени в ГУЛАГ."

Работата, извършена от следствените групи в трите специални лагера, показва, че офицерството и полицаите, които са настанени там, са настроени силно антисъветски.

Така например комисарят от Козелския специален лагер Пехорошев докладва, че полските офицери се отнасят към влизането на Червената армия в Западна Белорусия враждебно и го смятат за агресия. Разпространява се мнението, че „СССР се е обединил с фашизма, но Полша я е имало и ще я има. Ако Англия и Франция са против Съветска Русия, ще трябва да им се помага от тила". Агентурата докладва, че част от офицерите мечтаят не само за възстановяването на Полша в границите от 1939 година, но дори за създаването на държава от море до море.

В дневника на затворника Вайда, намерен при разкопките на гробовете в Катин, четем: „Днес се навършват два месеца, откакто Съветите нападнаха Полша. Интересно, колко ли дълго ще продължи тяхното господство. Светът напира към война. С всеки изминал ден в нея се въвличат нови държави. Ах, колко напечено ще стане. Ах, какви руини ще се ширнат навсякъде, а между тях ще изникне Полша. Полша ще израсне голяма, нова и прекрасна. Полша отмъстителката, Полша, която ще знае как да живее, защото ние ще я управляваме."

Информацията за следствените групи, агентурните сведения и разшифровките на документите, попаднали в ръцете на Червената армия и предадени на НКВД, убеждават съветското ръководство, че полските офицери са жестоки и непримирими врагове.

Към края на януари и началото на февруари 1940 година назрява решението полските офицери, полицаи и активисти на политическите партии, с меко казано, не съветска насоченост, да бъдат унищожени.

Оповестява го, както му е редът, наркомът на вътрешните работи Л. П. Берия. В докладната му записка до Сталин се посочва: „В лагерите за военнопленници на СССР и затворите в западната част на Украйна и Белорусия понастоящем има голям брой бивши офицери от полските армии, бивши служители от полската полиция и разузнавателните органи, членове на полски контрареволюционни партии, участници в разкрити контрареволюционни въстанически организации, дезертьори и др. Всички те са заклети врагове на съветската власт, изпълнени с омраза към съветския строй. Военнопленниците офицери и полицаи, които се намират в лагерите, се опитват да продължат контрареволюционната си дейност и водят антисъветска агитация. Всеки от тях само чака да бъде освободен, за да може активно да се включи в борбата срещу съветската власт.

Органите на НКВД в западните части на Украйна и Белорусия са разкрили редица въстанически организации. Във всички тези контрареволюционни организации активна роля играят офицери от бившата полска армия, бивши полицаи и жандармеристи.

Сред задържаните дезертьори и нарушители на държавната граница са разкрити значителен брой лица, които участват в контрареволюционни, шпионски и въстанически организации. Като изхожда от това, наркомът на вътрешните работи предлага на Политбюро да вземе решение за разстрелването на всички тези закоравели и непоправими врагове на съветската власт."

На 5 март 1940 година Берия връчва на Сталин своите съображения, определящи участта не само на целия контингент от трите специални лагера за военнопленници, но и на поляците, намиращи се в затворите на НКВД в западните части на Украйна и Белорусия.

Той пише: „В лагерите за военнопленници има общо (без войниците и подофицерите) 14 736 бивши офицери, чиновници, помешчици, полицаи, жандармеристи, надзиратели и разузнавачи, 97% от които от полски произход.

От тях генералите, полковниците и подполковниците са 295; майорите и капитаните - 2080; поручиците, подпоручиците и хорунжиите^**  - 6049; офицерите и младшите офицери от полицията, граничната охрана и жандармерията - 1030; редовите полицаи, жандармеристите, надзирателите, разузнавачите - 5138; чиновниците, помешчиците, свещениците и обсадниците - 149.

В затворите в западните части на Украйна и Белорусия има общо 18 632 арестувани (от тях 10 685 са поляци), от които: бивши офицери - 1207; бивши полицаи, разузнавачи, жандармеристи - 5141; шпиони и диверсанти - 347; бивши помешчици, фабриканти и чиновници - 465; членове на различни контрареволюционни и въстанически организации и различни контрареволюционни елементи - 5345; дезертьори - 6127."

Берия препоръчва:

„1) Делата на намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи, обсадници и надзиратели,

2) а така също делата на намиращите се в затворите в западните части на Украйна и Белорусия 11 000 членове на контрареволюционни и шпионски организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери и дезертьори да се разгледат по специален ред и да се присъди най-строгото наказание - разстрел."

Същия ден докладната на Берия е внесена на заседание на Политбюро на ЦК на ВКП(б). На него освен Сталин и Берия присъстват Ворошилов, Молотов и Микоян. В онзи период съществува практиката да се пита за мнението на членовете на Политбюро, които по някакви причини отсъстват от заседанието (това се отнася и за кандидат-членовете на Политбюро). Документът е изпратен на Л. М. Каганович и М. И. Калинин. Предложението е единодушно подкрепено от всички присъствали на заседанието, както и от получилите го за изразяване на мнение. Като се има предвид, че при решаването на полския въпрос в протоколите изниква името на А. А. Жданов - секретар на ЦК, и на още един секретар на ЦК - Г. М. Маленков, можем да твърдим, че принципът на колективизма в случая е спазен. Решението на Политбюро на ЦК на ВКП(б) от 5 март 1940 година гласи следното:

„Решение от 5/III-1940 година
144. Въпрос на НКВД на СССР.

I. Да се предложи на НКВД на СССР:

1) Делата на намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи, обсадници и надзиратели,
2) а така също делата на намиращите се в затворите в западните части на Украйна и Белорусия 11 000 членове на контрареволюционни и шпионски организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери и дезертьори да се разгледат по специален, ред и да се присъди най-строгото наказание - разстрел.

II. Делата да се разгледат без призоваване на арестуваните и без повдигане на обвинение, постановление за приключване на следствието и обвинително заключение да се изпрати в следния ред:

а) на лицата, намиращи се в лагери за военнопленници - по удостоверения, представени от Управление „Военнопленници" при НКВД на СССР;
б) на арестуваните - по удостоверения от делата, представени пред НКВД на УСССР и НКВД на БССР.

III. Разглеждането на делата и формулирането на решението да се възложи на тройка с членове: др. Меркулов, Кобулов и Баштаков (началник 1-ви Специален отдел на НКВД на СССР)."

Това решение на Политбюро санкционира разстрела на 25 000 бивши полски офицери, полицаи и т. н.

Нека веднага поясним, че тази мярка отговаря много точно на съветско-полските отношения отпреди двайсет години. И хората (можем да се отнасяме към тях различно, но би трябвало да се опитаме да ги разберем), които подписват всъщност смъртната присъда, много добре помнят съдбата на съветските войници и командири, попаднали в полски плен през първата „истинска" (не Гражданската) война от 1919-1920 година. Тази война е кръвопролитна, но не за това става дума, а за начина, по който полските власти и полската армия се отнасят със съветските военнопленници.

Запазили са се многобройни документи, в които съветската страна обръща внимание на полските власти за недопустимото отношение към военнопленниците, запазили са се и сведения от бойци и командири на Червената армия, които са успели да се измъкнат от ада на полските концлагери. Без да се притесняват от мирното население, полските „жолнежи" са извършвали масови екзекуции, особено в районите на Западна Белорусия. Червеноармейците са били използвани за живи мишени. През май 1920 година генерал Сикорски заповядва направо на фронтовата линия с картечница да се разстрелят 300 червеноармейци. Бъдещият генерал Песецки заповядва „да не се пленяват руски войници", ако могат да бъдат унищожени на бойното поле. В дневника на граф М. Косаковски, привърженик на Ю. Пилсудски - президент на Полша и главнокомандващ нейните въоръжени сили, са записани откровенията на един полски офицер, който „... е стрелял по десетки хора само защото са били бедно облечени и приличали на болшевики". Пак там: „Когато пред него разказват, как са смазвали глави и са чупили крайници, бившият началник-щаб на генерал Листовски отвръща вяло: „Детинщини". Аз самият видях да се прави следният опит - в разпрания корем на един човек зашиха жива котка и се обзаложиха кой ще умре пръв - човекът или котката."

Ето един любопитен факт: в трудовете си, публикувани през 1999-2000 година (вероятно по повод юбилея на първата и единствена победа на полското оръжие над Русия), полските историци, и по-специално 3. Карпус, Б. Скродзински и редица други, от една страна, се мъчат как ли не да докажат, че Червената армия, кажи-речи, изцяло се е предала в плен, а от друга, че процентът на умрелите в полски плен е напълно „приемлив": от 10 до 12% от пленниците - 14 000 - 16 000 души, а останалите били преминали на страната на белогвардейските формирования на Булак-Булахович, останали са да живеят в Полша или през Източна Прусия са се прехвърлили в Германия, където били интернирани, а по-късно - върнати в Съветска Русия. При това хорът на полския исторически научен елит и публицистика с цяло гърло възпява доблестта на полското офицерство, оставило костите си в Катин, Медни и другаде, където са извършени масови разстрели на „най-свидните синове на полския народ".

Хайде, стига, панове! 25 000-те полски офицери, полицаи, служители на разузнаването, дейци на полските политически партии, възпитани в омраза към Русия, са най-вече хората, изпълнявали заповедите да не се пленяват руснаци: доубивали са на бойното поле ранените руски войници, обзалагали са се „кой ще умре по-напред: човекът или котката", спокойно са гледали издевателствата над руските военнопленници. Пък и дали 25 000-те, изтребени в Русия, и 6-те милиона загинали в самата Полша под ботуша на хитлеристката окупация, са „най-добрите измежду добрите". Не искам да съм непочтителен към загиналите във войните, те са загинали по различни начини, но смъртта изравнява всички паднали. Искам само да попитам как така Полша, изгубила най-добрата част от населението си, все още се е запазила като национална държава и какво потомство са могли да създадат оцелелите, щом не са елитът, не са най-добрите?

Но да се върнем към съветско-полската война. От 16 февруари 1919 година до 18 октомври 1920 година Червената армия губи 206 887 пленници, в това число 450 командири. По официални полски данни според Рижкия договор (1921 година) Полша връща 66 762 души (според данни на Червената армия са върнати 75 699 човека), а 18 000 умират в плен. Ако вземем предвид броя на преминалите на страната на поляците - донски и кубански казаци, 2000-те останали и Полша и европейските страни, частта, вляла се сред привържениците на Булак-Булахович и Петлюра, неизвестна остава съдбата на 76 800 души. Нито полските историци, нито правителството на Полша отговарят на този въпрос. Защо? Нима не знаят? Едва ли. Полската демокрация, която напира да се приобщи към западноевропейската цивилизация, не желае да си признае смъртния грях за изтребването на руснаците, озовали се в полски плен. От полските учебници по история са заличени данните, показващи загубите на Съветската армия по време на боевете за освобождаване на Полша от германофашистките агресори - 600 000 съветски войници и офицери.

Разбира се, че Катин не е най-добрата страница в съветско-полската история, но като имаме предвид кой загива и катинската трагедия и се запитаме имало ли е смисъл на съветска територия да се държи една 25-хилядна армия от поляци, настроени антисъветски, мисля, че отговорът ще е недвусмислен. Нека не забравяме, че Съветският съюз е бил пред прага на най-голямата война, така че присъствието на врагове в тила е можело да нанесе само вреда (особено ако възнамерява да воюва не както Полша с германците през 1939 година).

От тази гледна точка унищожаването на част от полския офицерски корпус (именно част, а не на всички полски офицери поголовно), интерниран на териториите, преминали към СССР, изглежда, ако не целесъобразно, то поне като неизбежна мярка. В случая Л. П. Берия изпълнява нещо, което е бил длъжен да направи, т. е. да се погрижи за държавната сигурност на страната си.

Мотивът отмъщение не е измежду политическите категории, но за жалост международното право и практиката на прилагането му и до днес се намират в различни плоскости.

 

^*Сключено на 29-30.09.1938 г. между Англия, Франция, Германия и Италия, според което Германия получава Судетската област, а Полша и Унгария задоволяват териториалните си претенции към Чехословакия. То откри на пътя на Хитлер към завладяването на Чехословакия и подпалването им Втората световна война. — Б. ред.
^**Хорунжий – подпоручик в казашките войски – Б. пр.

 

 

Преследването на Троцки

 

На фона на репресиите и безспорното сталинско единовластие, което укрепва в процеса на масовите чистки в партията, фигурата на Л. Д. Троцки, който неуморно се бори със сталинизма от своя „мексикански замък", предизвиква у всемогъщия вожд много силна омраза. Сталин умее да изчаква и да прикрива гнева и раздразнението си. Но както за него, така и за Троцки изходът от дългогодишната борба не може да е друг, освен смъртта на единия от двамата. За ръководителите на НКВД борбата с троцкизма е приоритетна и ако вътре в страната обвинението в троцкизъм е предимно повод за поредна разправа, то на международната арена Троцки и неговите групи, пръснати по цял свят, са реален противник. Във физическото отстраняване на Троцки Сталин вижда единствения начин за ликвидиране на троцкизма като идейно течение. Организирането на операцията по ликвидирането на Троцки е своеобразен зрелостен изпит за съветските специални служби. По този предмет изпит полага и новият нарком на вътрешните работи, който за разлика от своите предшественици успява да го вземе, макар и не от първия път. Лев Давидович е принуден да напусне Европа и тъй катο не успява да получи американска виза (дори след смъртта си, но за това - по-нататък), възползва се от поканата на мексиканския президент Карденас и през 1937 година се заселва в предградието на Мексико Койоакан в една вила, която наема от местния художник Ривера.

Междувременно примката около бившия член на Политбюро продължава да се затяга. През 30-те години загиват седем негови секретари: Глазман, Бутов, Блюмкин, Серлукс, Познански, Климент и Волф. НКВД активно преследва троцкистите. Така например през 1937 година е ликвидиран лидерът на испанските привърженици на Троцки - Андрей Нин. През 1938 година в Париж агентите на НКВД Турк, Коротков и Ейл Таубан убиват секретаря на IV интернационал Рудолф Климент.

В началото на март 1939 година майорът от държавна сигурност П. А. Судоплатов е извикан при наркома на вътрешните работи Л. П. Берия, който му заповядва да го придружи на една важна среща. Срещата наистина се оказва повече от важна. Един от най-успешните ликвидатори от НКВД и наркомът са приети от самия генерален секретар на ЦК на ВКП(б) Й. В. Сталин. Берия буквално от вратата предлага Судоплатов да бъде назначен за заместник-началник на разузнаването в НКВД. Предложението му не предизвиква у вожда особен ентусиазъм и той помолва наркома да го запознае с най-важните според него насоки в разузнавателната дейност. Като посочва, че войната става все по-близка и неизбежна, Берия предлага да се активизира разузнавателната дейност в Германия и Далечния изток и да се изоставят скъпо струващите и слабо ефективни действия против „бялата емиграция", която не представлява реална сила.

Берия смята борбата със силите, които внасят разкол в комунистическото движение, и на първо място с троцкизма, за друго важно направление. Трябва да се премахне заплахата, създавана от троцкистките центрове, което според него може да се реши с един удар - чрез отстраняването, тоест ликвидирането на Троцки.

Сталин, общо взето, се съгласява с оценката му и насочва вниманието си към ликвидирането на Троцки, защото сред последователите му няма фигури, които да заменят Стареца (така НКВД нарича Лев Давидович в шифрограмите си).

Сталин се обръща към Судоплатов: „Вие - казва той - ще трябва да оглавите групата бойци за провеждането на операцията по ликвидирането на Троцки, който понастоящем се намира в Мексико. В случай че акцията премине успешно, Родината няма да забрави нито нейните изпълнители, нито членовете на техните семейства." Участниците в разговора явно разбират, че в случай на неуспех Родината също така няма да забрави престъпниците, провалили тази тъй важна задача на партията, нито членовете на семействата им, които автоматично ще се озоват в графа „ЧСИР" - „членове на семейства на изменници на Родината". Това не се изрича на глас - присъстващите са интелигентни хора.

Когато Судоплатов се опитва да обясни, че не владее испански, Сталин изобщо не реагира. Назначаването е приключило и се искат конкретни идеи. Павел Анатолиевич предлага в Мексико да бъдат изпратени ветерани от партизанската и диверсионната война в Испания. „Това е ваше задължение и партиен дълг - да намирате и подбирате подходящи и сигурни хора, за да изпълните задачата на партията - категорично заявява Сталин. - Ще ви бъде оказана всякаква подкрепа и помощ. Ще докладвате пряко на другаря Берия и на никого друг, но не забравяйте, че цялата отговорност за изпълнението на акцията е ваша. Лично ще трябва да проведете подготвителната работа и лично да изпратите специалната група от Европа за Мексико. ЦК изисква да представите целия отчет за операцията изключително в писмена форма."

Точно навреме от командировка във Франция се връща Ейтингон. Берия „одобрява" идеята той да бъде привлечен в „акцията". Самият Ейтингон без колебание се съгласява да участва в нея. Още на съвещанието при Берия е взето решение, че до Троцки може да се стигне само чрез испански емигранти - участници в Гражданската война в Испания.

Разработват се какви ли не планове. Судоплатов смята, че в операцията могат да бъдат привлечени троцкисти, вербувани от НКВД. Ненадейно резидентът на НКВД майорът от държавна сигурност Орлов (Николски) дезертира, като това е едва ли не единственият случай, когато не се прави опит дезертьор да бъде заловен; причината е в писмото на Орлов до Сталин със заплахата, че усети ли нещо да го застрашава, ще разкрие цялата разузнавателна мрежа на НКВД в Европа и Америка. Тайните, които знае Орлов, са предостатъчно, сред тях има и от най-мръсните. Сталин се разпорежда да го оставят на мира. Дори роднините му, които живеят в СССР, не са докоснати с пръст. Но доверието към агентурата на Орлов е нулево и с основание, защото той е предупредил Троцки за подготвянето срещу него покушение и му е съобщил, че сред най-близките му сътрудници има доста агенти на НКВД.

Ейтингон предлага друг вариант: да се създадат две независими групи от хора измежду агентите, които никога не са участвали в операции против Троцки и неговите привърженици. Първата група трябва да се оглави от Давид Алваро Сикейрос - мексикански художник, личен познат на Сталин, ветеран от Гражданската война в Испания, един от организаторите на Мексиканската комунистическа партия.

Втората група - с кодовото название „Майка" - се оглавява от Каридад Меркадер. Тя е знатна испанска дама, потомка на вицекраля на Куба и на посланик на Испания а Русия. В началото на 30-те години Каридад напуска мъжа си - испански железопътен магнат - и с четирите си деца с преселва в Париж. Със започването на Гражданската война се връща в Испания, влиза в редовете на анархистите и е тежко ранена. Най-големият ѝ син загива - опасан с гранати, той се хвърля под един фашистки танк; средният, Рамон, се сражава в партизански отряд, малкият - Луис, пристига в Москва заедно с децата на други испански антифашисти. Дъщеря ѝ остава в Париж. Нито Каридад, нито Рамон са известни в кръговите на троцкистите. Още през 1938 година Ейтингон решава да изпрати Рамон в Париж, където да се представя за млад бизнесмен, търсач на приключения и бонвиван. За да изглежда екстравагантен, е трябвало да подкрепя материално различни екстремистки организации. През 1939 година и Каридад, и Рамон поемат ангажимента да сътрудничат на НКВД. През септември 1939 година Рамон (подтикнат от агентите на НКВД братята Руан) се запознава със Силвия Агелоф и съпрузите Розмер, които поддържат най-приятелски отношения със семейството на Троцки.

През юни 1939 година Берия за последен път преди заминаването им инструктира Судоплатов и Ейтингон, които тръгват за Париж, за да се срещнат с терористите. На сбогуване им казва да не се притесняват за финансовата страна на въпроса. В Париж Судоплатов се среща отначало с групата на Сикейрос и се убеждава, че тя е достатъчно сигурна, с опит в диверсионната дейност в тила на франкистите. После се вижда с Рамон и Каридад. Тъй като те не са запознати с такива елементарни за разузнавача диверсант неща, като методите за разработка на източника, вербуването на агентура, откриването на наблюдение или промяната на външния вид, Судоплатов заповядва на Ейтингон да поостане един месец в Париж и да ги подготви за каквото е необходимо (Ейтингон дори преизпълнява заръката, като успява междувременно да стане любовник на Каридад).

Подготовката на акцията навлиза в заключителния си етап и Судоплатов се връща в Москва. През август 1939 година за Ню Йорк заминават Рамон и Каридад. Ейтингон с неговите полски документи трябва да остане известно време в Париж: започва Втората световна война и един поляк във Франция може или да бъде мобилизиран в армията, или интерниран. Налага се героят любовник да постъпи в психиатрична клиника, докато магьосниците от НКВД му направят нови документи, с каквито едва ли някой би могъл да го закача: Ейтингон става сирийски евреин, който страда от психично заболяване. Той пристига в Ню Йорк чак през октомври 1939 година и основава в Бруклин фирма за внос-износ, която се превръща в „прикритие" и за Рамон. И така, има вече две групи с различни по състав членове - на Сикейрос с бойците, готови да щурмуват вилата в Койакан, и на Рамон, който с пълна пара експлоатира любовната си връзка със Силвия Агелоф и тихомълком се внедрява в обкръжението на Троцки. Сикейрос разполага с план на вилата, който му е осигурен от Мария де Лас Ерас, агент на НКВД, работеща като секретарка на Троцки до момента, когато я отзовават в Москва във връзка с бягството на Орлов.

В края на 1939 година Берия предлага да се заздрави мрежата от нелегални агенти в Мексико. Той запознава Судоплатов с Григулевич (кодово име „Юзик"), пристигнал в Москва след нелегалната си дейност в Западна Европа. Троцкистите познават Григулевич като човек политически неутрален, а появата му в Мексико е напълно естествена - баща му притежава аптека в Аржентина. Григулевич пристига в Мексико през април 1940 година и по указание на Ейтингон създава третата резервна група за провеждане на операцията в Мексико и Калифорния. Той си сътрудничи с групата на Сикейрос. Същевременно успява да се сприятели с един от телохранителите на Троцки - Шелдън Харт.

По настояване на американските привърженици на Троцки домът му е подсигурен с дебели врати, алармена система и картечници, които да отрязват пътя на евентуалните нападатели. Охраната е засилена. Десетима мексикански полицаи дежурят там денонощно. Хората от „личната гвардия" на Троцки, в която влизат предимно млади американци, произхождащи от средно заможни семейства, може и да са приятни събеседници, но откровено казано, не стават за телохранители. Въпросният Робърт Шелдън Харт, който, между другото, се намира във вилата от 7 април, в крайна сметка се държи не като телохранител, а по-скоро като помагач. Когато призори Григулевич, с когото дежурният в момента Харт се познава, почуква на вратата, той прави фаталната грешка да му отвори и групата на Сикейрос нахлува във вилата.

Около 4 часа сутринта Троцки се събужда от звук, който прилича на картечна стрелба. В първия момент решава, че мексиканците празнуват някой от шумните си национални или религиозни празници. Но както по-късно пише самият Троцки, „изстрелите отекваха прекалено отблизо, тук, в стаята, до мен и над мен, миризмата на барут се засили и се разнесе навред. Бяхме нападнати". Наталия, жената на Лев Давидович, вече е скочила от леглото и го е прикрила с тялото си. Само след миг (това е вече от спомените на Н. Седова) тя го събаря на земята в ъгъла между леглото и стената, той я дръпва до себе си на пода, а тя отново го прикрива с тялото си. Без да издават нито звук и без да помръдват, те лежат така, докато невидимите нападатели обстрелват стаята през прозорците и вратите. Произведени са над 200 изстрела, стотина - по леглото или около него. По-късно по стените и вратите са открити 70 дупки от куршуми. Когато стрелбата приключва, обитателите на вилата се събират в двора и установяват, че няма убити или сериозно ранени. Троцки изтичва навън и забелязва, че всички полицаи са обезоръжени и вързани. Единственият пострадал е внукът му Сева, леко ранен в крака. Охранителят Робърт Шелдън Харт е изчезнал. Полицаите разказали, че били разоръжени и вързани от хора във военни и полицейски униформи, видели също, че американецът не оказал никаква съпротива, но по-късно нападателите го извели, като здраво го държали за ръцете.

Половин час след инцидента на местопрестъплението пристига началникът на мексиканската тайна полиция полковник Салазар (между другото, той също е оставил спомени - Salazar L. A. S. Murder in Mexico. London. 1950). Той е смаян от сдържаността на Троцки, която според шефа на полицията е неестествена и дори подозрителна: дали не става дума за някаква мистификация? „Толкова много нападатели, толкова много изстрели, дори бомби и той е невредим." Офицерът пита Троцки дали подозира някого. „Разбира се - отговаря той, - автор на нападението е Йосиф Сталин, който действа чрез ГПУ."

Води се следствие и сред заподозрените както и преди е изчезналият Харт, а полицията арестува двамата секретари на Троцки. Скоро обаче са задържани неколцина участници в нападението, които признават, че са действали под ръководството на Сикейрос! На 25 юни е открито тялото на убития Робърт Харт. Всички подозрения за мистификация отпадат. Троцки нарежда в чест на загиналия да бъде поставена паметна плоча.

Судоплатов, Берия и Сталин научават за провала на операцията от съобщението на ТАСС (изглежда, че радиовръзката с Мексико е била под всякаква критика). Според Судоплатов покушението се е провалило, защото групата за нападение не е била професионално подготвена за конкретната акция. Ейтингон не участва от конспиративни съображения - той не би се провалил, но в групата на Сикейрос са влизали миньори и селяни с елементарна подготовка за водене на партизанска война и диверсии.

Сикейрос е арестуван на 4 октомври 1940 година, вече след като Меркадер е убил Троцки. Художникът комунист не отрича участието си в нападението през май, но твърди, че комунистическата партия няма нищо общо, че целта не е била Троцки да бъде убит, а „да се предизвика психологически шок" в знак на протест, че той живее в Мексико. Освободен под гаранция, Сикейрос за няколко години напуска страната.

Судоплатов получава отчета на Ейтингон и решава да използва резервния вариант, свързан с Меркадер. След доклада му Берия смята, че трябва да се посъветва със Сталин. Този път срещата се провежда в „близката вила". Сталин одобрява използването на алтернативния вариант и нарежда до Ейтингон да се изпрати телеграма, в която да му се гласува пълно доверие.

Вождът се отнася към провала на поредното покушение доста спокойно, но е твърдо решен да реализира замисъла докрай.

Рамон Меркадер сам се наема да изпълни задачата, като използва навиците си от времето на партизанската борба в Испания. Каридад дава на сина си своята „благословия". Остава да изберат оръжието и в крайна сметка се спират на алпинистки пикел, който може да бъде внесен във вилата незабелязано, а успешният удар да гарантира липсата на картечен шум, което дава възможност човек да се измъкне, без никой да го усети, след края на операцията.

Междувременно романът на Меркадер (под името Франк Джексън) и Силвия Агелоф става достояние на цялото обкръжение на Троцки. Рамон често е канен във вилата на Троцки, той обаче не злоупотребява с гостоприемството на домакините. Въпреки скорошното покушение охраната на Троцки си остава далеч от професионализма. На никого и през ум не му минава да претърсва приятеля на Силвия.

На 20 август 1940 година Джексън-Меркадер донася на Троцки статията си за положението в окупираната от германците Франция и го моли да я прегледа. Двамата отиват в кабинета и след няколко минути оттам се чува сърцераздирателен вик. Като използва, че Стареца се е зачел, Меркадер го издебва в гръб, вади от преметнатото си през ръката палто пикела и нанася на Троцки страшен удар по главата. Но понеже в този момент жертвата се е навела, не успява да я убие на място. Целият в кръв, шестдесетгодишният Троцки напада двайсет и пет годишния си убиец с изненадваща сила. Толкова ловко го поваля на земята, че младежът не успява да извади нито нож, нито пистолет. Охранителите, които дотичват в кабинета заедно с Наталия Седова, се озовават пред кошмарната картина как обленият в кърви Троцки души своя убиец. Но в случая охраната е на висота и започва да удря с дръжките на пистолетите и да рита падналия. Все още в съзнание, Троцки им заповядва да спрат, защото иска да научи кой е изпратил Джексън. Младежът мърмори нещо за майка си, но когато го питат за ГПУ, отрицателно клати глава.

На 21 август 1940 година в 19,25 ч най-големият враг на Сталин умира.

По време на следствието Джексън се държи твърдо и непрекъснато повтаря, че постъпката му е мотивирана от лична неприязън, тъй като Троцки увещавал Силвия Агелоф да не се омъжва за него. Изтъква също, че това била единствената възможност да избегне предложението на Троцки да се включи в терористична организация, поставила си за цел убийството на Сталин.

Първоначалният план предвижда Меркадер да успее тихо да убие Троцки и незабелязано да се измъкне от вилата. Наблизо го очаква колата с Каридад и Ейтингон, но когато във вилата се вдига шум, става ясно, че няма какво повече да се чака. Ейтингон се връща в СССР заедно с Каридад през май 1941 година, непосредствено преди започването на Великата отечествена война.

Берия съобщава на Судоплатов, че е взето решение за защитата на Меркадер да не се жалят средства. Наети са най-добрите адвокати, но въпреки всичко Рамон Меркадер, осъден под името Френсис Джексън, получава 20 години затвор - най-тежкото наказание по законите на Мексико. Условията в затвора, особено през първите 6 години са ужасни. Килия без прозорци, всеки ден побоища. Но след като мексиканските власти не без помощта на твърде приказливата Каридад научават кой всъщност е Джексън, отношението към него се подобрява.

По волята на Сталин участниците и организаторите са удостоени с високи отличия. Рамон Меркадер става Герой на Съветския съюз (е, не получава наградата си от ръцете на Калинин или Берия, а през 1960 година тя му е връчена от председателя на КГБ Шелепин), през 1941 година Каридад получава орден „Ленин", също както и Л. П. Берия, Π. А. Судоплатов и Н. Й. Ейтингон. През 1941 година И. Р. Григулевич е награден с орден „Червена звезда".

Убийството на Троцки може да бъде оправдано или да бъде смятано за поредното „сталинско престъпление" - това зависи от личната позиция на всеки. Но не можем да отречем високия професионализъм на специалните служби, ръководени от Л. П. Берия.

 

 

Разузнаването и разузнавачите

 

Когато става нарком на вътрешните работи, Лаврентий Павлович приема работата от излизащия в оставка Н. И. Ежов (макар че действа цяла комисия, в която влизат Г. М. Маленков, В. Н. Меркулов, Б. 3. Кобулов, В. Г. Деканозов и редица други проверени другари). Нещата не се протакат, но се разкриват голям брой грешки и откровени пропуски, а в редица случаи - и напълно съсипана дейност. Не на последно място всичко казано се отнася за направление „Външно разузнаване". През годините, когато ръководител е Ежов, външното разузнаване във вида, в който е получено от Ягода, е напълно ликвидирано.

Според пролетарското „ще сринем из основи, а след това..." през периода на чистките 1937-1938 година от 450 служители в ИНО (включително работещи зад граница) са репресирани 275 - над 60% от личния състав. Резултатите от този „голям очистителен процес" са печални - връзката с много от ценните агенти е изгубена и невинаги може да бъде възстановена. Ето един много красноречив факт: през 1938 година държавното ръководство в продължение на 127 дни не получава от ИНО на НКВД на СССР никаква информация. Нека си представим за момент, че Сталин е оставил Ежов за още година-две или най-добре - за целия период на Отечествената война. Без да надценяваме заслугите на Берия, можем да кажем, че тогава войната щеше да ни струва много по-скъпо. Но, слава Богу, историята не използва условно наклонение. Нека и ние не гадаем докъде би ни докарала дейността на Ежов. Между другото, всичко се повтаря в началото на 1950-те години, когато още един „партиец" - С. Д. Игнатиев - сменя В. С. Абакумов на поста министър на МГБ. Игнатиев бодро докладва, че се извършва процес на укрепване на резидентурите с партийни кадри. Когато за втори път става министър на вътрешните работи и обединява под свое ръководство МВР и НГБ, Берия се ужасява от въпиющия непрофесионализъм, който цари във външното разузнаване. Втория път той не успява да направи почти нищо, а това, което успява да свърши, е наречено вражеска дейност, пък и самият Берия е обявен за агент на световния империализъм.

Но в края на 1938 година той става пълновластен стопанин на „Лубянка", и то не за три месеца, както през 1953 година, а за цели седем години. Негов заместник е В. Н. Меркулов, а непосредствен ръководител на външното разузнаване - В. Г. Деканозов, който малко след това ще оглави и контраразузнаването, макар и за кратко: още през май ще бъде назначен за заместник-нарком на външните работи, а в края на 1940 година - посланик в Германия.

Но докато трае реорганизацията, В. Деканозов поне не й пречи много, защото най-важните решения се вземат на ниво Берия - Меркулов.

През 1939 година структурата на 5-и отдел - чуждестранния - изглежда по следния начин:

1-во    отделение - Германия, Унгария, Дания
2-ро    отделение - Полша
3-то    отделение - Франция, Белгия, Швейцария, Холандия
4-то    отделение - Англия
5-о    отделение - Италия
6-о    отделение – Испания
7-о    отделение - Румъния, България, Югославия, Гърция
8-о    отделение - Финландия, Швеция, Норвегия
9-о    отделение - Естония, Латвия, Литва
10-о    отделение - САЩ, Канада, Мексико, Южна Америка
11-о    отделение - Япония, Манджурия
12-о    отделение - Китай, Синдзян
13-о    отделение - Монголия, Тува;
14-о    отделение - Турция, Иран, Афганистан;
15-о    отделение - техническо (научно-техническо) разузнаване;
16-о    отделение - оперативна техника
17-о    отделение - визи и чужденци.

След като на 13 май 1939 година В. К. Деканозов е преместен в НКИД, мястото му заема старши майорът от държавна сигурност (отговаря на званието командващ дивизия, генерал-майор) Павел Михайлович Фитин. Между другото, това назначаване говори колко остър е бил недостигът от кадри. Фитин идва в НКВД през март 1938 година по линия на партийния набор със завършен институт по механизация и електрификация на селското стопанство, 11-годишен партиен стаж и ненавършени 32 години. С какво Павел Анатолиевич Судоплатов - връстник на Фитин, но опитен чекист, който има зад гърба си не една командировка в чужбина и орден „Червено знаме" за ликвидирането на лидера на украинските националисти Е. Коновалец, не се харесва на Берия, остава само да гадаем. Вероятно думата си казва фактът, че Фитин е с висше образование, каквото по онова време Судоплатов още няма. Всъщност, това са само предположения. Сред ръководителите на наркомата има хора и с начално образование като В. С. Абакумов, което не му пречи да заема дори поста министър.

Впрочем, като избира Павел Михайлович, Берия не греши - той наистина е талантлив разузнавач, който за максимално кратки срокове успява да възстанови разтурените резидентури и да организира непрекъснат поток информация от чужбина.

Ръководството на ИНО насочва вниманието си най-вече към подбора на ръководители на резидентурите. Така през периода 1939-1940 година зад граница са изпратени такива опитни разузнавачи, каквито са М. А. Алахвердов, В. М. Нирубин, Е. Ю. Зарубина, А. М. Коротков, Б. А. Рибкин, П. И. Тахичианов, Д. Г. Федичкин.

Благодарение на взетите мерки разузнаването отново става работоспособно. В централния апарат на ИНО в Москва работят 692 души, в чужбина - 242 разузнавачи, командировани през 1939-1940 година. Комплектовани са 40 резидентури. Най-големите от тях са в САЩ (18 души), Финландия (17 души) и Германия (13 души). Съветското разузнаване в Англия, Китай, Франция, Германия и САЩ успява да възстанови агентурния си апарат от над 600 източника на информация.

Ръководството на НКВД ясно определя приоритетните насоки на работа на външното разузнаване през този сложен и напрегнат предвоенен период. Към тях се отнасят:

организирането на работата по разкриване на военно-политическите и другите планове на нацистка Германия и нейните съюзници;

разкриване истинските намерения на САЩ и Англия, особено във връзка с войната и отношението им към СССР;

провеждане на активно разузнаване в неутралните страни с цел недопускане присъединяването им към Оста, противодействие срещу германското разузнаване и организиране на тяхна територия на разузнаване срещу Германия и нейните съюзници;

провеждане на научно-техническо разузнаване в развитите капиталистически страни с цел укрепване на военния и икономическия потенциал на СССР.

Й. В. Сталин непрекъснато експериментира със структурата на органите, като от една страна, се стреми да постигне повече ефективност в тяхната работа, а от друга - да не допусне прекалено да се засилят. На 3 февруари 1941 година се провежда заседание на Политбюро на ЦК на ВКП(б), на което е взето решение за разделянето на НКВД на два наркомата: НКВД на СССР и НКГБ на СССР с прехвърляне на основните оперативно-чекистки подразделения от НКВД в НКГБ. Аналогична дейност трябва да се извърши и по места: в републиките, краищата, областите, където наред с УНКВД се създават съответните управления на Наркомата по държавната сигурност. Същия ден - на 3 февруари 1941 година, излиза указ на Президиума на Върховния съвет на СССР за разделянето на НКВД и назначаването на Л. П. Берия за нарком на вътрешните работи, а на В. Н. Меркулов - за нарком на държавната сигурност. Според постановлението на ЦК на ВКП(б) и Совнаркома на СССР от 21 март 1941 година Берия става заместник-председател на Совнаркома (един от 15-те) и отговаря за работата на новосъздадения наркомат по държавната сигурност, наркоматите на горската промишленост, цветната металургия, нефтената промишленост и речния флот, като същевременно остава нарком на вътрешните работи на СССР.

От този момент разузнаването и контраразузнаването се предават на новия апарат на НКГБ. С разузнаването в чужбина се занимава 1-во управление, като негов началник остава П. М. Фитин.

Към началото на войната структурата на 1-во управление на НКГБ изглежда по следния начин:

- ръководство на управлението;
- секретариат.

Оперативни отдели:

- Централноевропейски (Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Украйна);
- Балкански (България, Румъния, Югославия, Гърция);
- Западноевропейски (Франция, Италия, Швейцария, Белгия, Португалия);
- Скандинавски (Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Холандия);
- Англо-американски (Англия, САЩ, Канада, Южноамериканско отделение, отделение „Научно-техническо разузнаване");
1-ви    далекоизточен (Япония, Корея, Манджурия);
2-ри    далекоизточен (Китай, Синдзян, Тайланд);
Средноизточен (Турция, Иран и арабските страни, Афганистан и Индия);
отдел „Съветски колонии".

В централния апарат на управлението работят 120 души.

В    чужбина действат 45 легални и 14 нелегални резидентури. Осен това в УНКГБ в крайграничните местности са създадени подразделения за външно разузнаване - 1-ви (разузнавателни) отдели.

След разделянето на наркомата на вътрешните работи Лаврентий Павлович уж губи възможността непосредствено да ръководи и да планира едни или други разузнавателни акции, но това не е съвсем така. Той продължава да дърпа конците и това далеч не е свързано с факта, че начело на новия наркомат е някогашният му подчинен Всеволод Меркулов или че повечето от издигнатите от него хора са служители точно в НКГБ - братята Кобулови, Сергей Гоглидзе и др. При решаването на въпросите, с които се занимават Берия и Меркулов, няма място за приятелски отношения и Сталин не би погледнал с добро око, ако някои пряко волята му се опитва да прави промени в неговите разпоредби. Така стоят нещата. Но когато през март 1941 година на XVIII конгрес на ВКП(б) става кандидат-член на Политбюро и заместник-председател на Съвета на народните комисари, Берия получава правото да отговаря за дейността на новия наркомат, а функциите на отговорник понякога не се различават от пълномощията на нарком, дори ги надхвърлят. Затова, щом говорим за разузнаване в навечерието на войната, не бива да забравяме за Берия само защото формално тези въпроси не засягат неговите функции като нарком на вътрешните работи. Външното разузнаване е разузнаване стратегическо, много данни от него трябва да бъдат уточнявани, примерно когато става дума за струпването на германски войски в непосредствена близост до съветските граници. Лаврентий Павловия е разполагал с достатъчно възможности точно за такива цели и за решаването на задачи от подобно естество.

Имам предвид разузнавателния апарат на гранични войски, чието ниво на подготовка е позволявало успешно да се изпълняват понякога неосъществими от външното разузнаване задачи. Изобщо, ако вземем общия обем на разузнавателните данни, постъпващи в НКВД, НКГБ и наркомата ни отбраната с неговата мощна разузнавателна служба - Главното разузнавателно управление, което действа към Генералния щаб - ще видим, че можем смело да разделим информацията примерно на три равни части.

Сега, когато общо взето сме запознати със структурата на „разузнавателната общност" на СССР преди започването на войната, нека видим как е работила тя и най-вече с какви резултати.

На първо място, щом става дума за връзките, прекъснати вследствие действията на Ежов и възстановени след смяната на ръководството на НКВД, трябва да отбележим възобновяването на редовните контакти с предишната агентура в Германия. Това се отнася най-вече за Арвид Харнак и Вили Леман. За възстановяване на връзките с В. Леман, който сътрудничи на съветското разузнаване от 1929 година и благодарение на заемания от него пост в контраразузнаването на райха съветското разузнаване няма в Германия нито един провал, там е изпратен М. Коротков. През септември 1940 година връзката с Леман е възобновена. Още на 9 септември наркомът на вътрешните работи Л. П. Берия изпраща на Коротков указания относно работата с Леман (Бройтенбах, Е-201). Берия пише: „Не бива да възлагате на Бройтенбах никакви специални задачи, засега вземайте всичко, което е в непосредствените му възможности да ви достави, както и всичко, което знае за работата на различните разузнавания против СССР - във вид на документи, които не подлежат на връщане, и лични доклади от източника."

Коротков поддържа връзка с Леман до края на 1940 година, после го поема служителят от легалната берлинска резидентура Борис Николаевич Журавльов. През този период информацията от Леман има изключително тревожен характер. На последната му среща с Журавльов, проведена на 19 юни, Леман съобщава, че в РСХА е получил заповедта  вермахта да започне военни действия срещу ССCP  в 3 часа на 22 юни. След започването на войната връзката с Леман е прекъсната. Което се обяснява с факта, че съветското разузнаване не е успяло да подготви канали за свръзка за в случай на война. На 17 септември 1940 година Коротков възстановил връзката с Харнак, който сътрудничи на разузнаването на НКВД от 1935 година. Докато връзка липсва, групата на Харнак не само не се разпада, но дори чувствително активизира своята работа. С негова помощ Коротков успява да вербува лейтенанта от разузнавателния отдел на Луфтвафе Харо Шулце-Бойзен, а през април 1941 година - ръководителя на антифашисткия кръжок Адам Кукхоф. Тези свързани помежду си групи непрекъснато информират Москва за предстоящото нападение на Германия срещу СССР.

Преди войната се активизира дейността на така наречената „Кембриджска петорка" в Англия.

През този предвоенен период най-ценна информация предава Джон Кернкрос, който през септември 1940 година става личен секретар на лорд Хенки, член на министерския съвет, и получава достъп до документи на английското правителство. Най-важният документ, предаден от Кернкрос, е отчетът на лорд Хенки, че Хитлер няма възможност да нахлуе, на Британските острови.

Доналд Маклин предава важна информация от английското МВнР. Гай Бърджис, Ким Филби и Антъни Блант по заръка на лицата, които ги ръководят от съветска страна, постъпват на служба в британското разузнаване. Така благодарение на тяхната информация към средата на 1940 година съветското ръководство получава възможност да наблюдава английските специални служби отвътре.

Огромна работа извършва външното разузнаване в Япония, от която СССР във всеки момент може да очаква нападение в руския Далечен изток. Във връзка с това е взето решение да се засили токийската резидентура. През януари 1940 година в Токио пристигат новите служители на резидентурата - резидентът Γ. Г. Долбин и оперативните работници Г. М. Баласанов и В. Н. Рогов. Те успяват бързо да организират работата си и да вербуват нови агенти, чрез които получават достъп до информация за разузнавателната дейност срещу СССР. Съветското разузнаване доста подробно информира съветското ръководство за наближаващата война. Информацията за военните приготовления на Германия идва в нарастващ поток от Берлин, където резидент е Амаяк Кабулов, от Хелзинки - от Елисей Синицин, от Рим - от Глеб Рогатньов, от Лондон, Варшава и Токио. Донесенията на външното разузнаване на НКВД-НКГБ се допълват с информация от ГРУ и данни, постъпващи в НКВД от граничните окръзи. Сведения постъпват и от дипломатически източници, които формално не са свързани с разузнаването. За подготовката за война говори и активизирането на националистическото нелегално движение в Западна Украйна, Белорусия и новосъздадените републики на Прибалтика. Цялата информация се изпраща на Сталин. На 16 юни А, Кобулов (Захар) предава в Москва донесение от Стареца и Старшината (Харо Шулце-Бойзен), от което се вижда, че най-важни цели на германската авиация ще бъдат електроцентралата „Свир-3" и московските заводи, произвеждащи самолетни части: електрооборудване, капаци и др. Освен това се посочва: „в стопанското министерство казват, че на събранието на стопанските ръководители, предназначени за „окупираната територия..." се е изказал и Розенберг, който е заявил, че понятието „Съветски съюз" трябва да бъде изтрито от географската карта".

На 17 юни 1941 година В. Н. Меркулов изпраща това съобщение до Й. В. Сталин в ЦК на ВКП(б), а също до СНК на СССР. В обратната записка към него, написана от ръката на Сталин, четем: „До др. Меркулов. Можете да пратите вашия „източник" от щаба на германската авиация на... Той не е е източник, а дезинформатор. Й. Ст."

В интерес на истината трябва да отбележим, че наред с достоверните и ценни сведения потокът от разузнавателни донесения, който в онези дни тече към Москва, наистина съдържа и голямо количество дезинформация. Както в цитирания по-горе откъс е посочването на московските заводи и електроцентрала „Свир-3" като първостепенни цели на германската авиация. В по-ранни донесения на Старшината също се прокрадва дезинформация. Така например, на 30 април 1941 година той предава за Москва: „По сведения, получени от офицера за свръзка между германското министерство на външните работи и щаба на германската авиация Грегор, въпросът за настъплението на Германия срещу Съветския съюз е решен окончателно и трябва да се очаква, че то ще започне всеки момент". Но минават месец и половина, а нападение няма.

Следователно, трябва да признаем, че посочената резолюция на Сталин не е просто израз на високомерие от страна на вожда, той наистина има основания за подобен род умозаключения.

След този коментар В. Н. Меркулов отказва да подпише „Календар на съобщенията от Корсиканеца и Старшината", подготвен по поръчение на Π. М. Фитин от началника на германския отдел Павел Журавльов, а също от Зоя Рибкина и Михаил Алахвердов. В този документ е отразена всичката най-важна информация, постъпваща от Германия от септември 1940 до юни 1941 година. На 17 юни Зоя Рибкина завършва този документ с краткото резюме: „Всички военни мероприятия на Германия са приключили и всеки момент може да се очаква удар." Меркулов не само не го подписва, но изобщо отказва да го представи на Сталин.

Ами Л. П. Берия? В литературата от времето на перестройката и постперестройката той е представян като безмозъчен идиот, който подтиква Сталин и едва ли не предлага посланикът в Германия В. Деканозов да бъде сменен заради дезинформацията, която му бил изпращал. Цитира се Г. К. Жуков, според когото цялата информация от разузнавателен характер стигала до Генералния щаб във вид, препариран от Берия. Не бива да забравяме обаче, че това го пише един жив човек, който изпитва към Берия далеч не приятелски чувства.

По принцип е постигнато най-важното - разузнаването, изпозастреляно по време на наказателните акции на Ежов, заработва и при наркома Берия започва да дава значителни резултати.

 

 

Войските на НКВД

 

Л. П. Берия продължава да усъвършенства апарата на НКВД, който наследява от Н. И. Ежов. С постановление на Съвета на народните комисари на СССР от 28 февруари 1939 година за заместници на наркома са назначени комбригът И. И. Маслеников (по войските) и майорът от държавна сигурност С. Н. Круглов.

На 6 март 1939 година Главно управление „Вътрешни войски" е разделено на 6 главни управления:

- Главно управление „Гранични войски" (ГУПВД на НКВД), ръководено от командващия дивизия Γ. Г. Соколов.
- Главно управление на войските на НКВД на СССР по охрана на железопътните съоръжения - командващият бригада А. И. Гильов.
- Главно управление на войските на НКВД по охрана на промишлените обекти от особена важност - комбриг Е. В. Козик
- Главно управление „Конвойни войски на НКВД" - комбриг В. М. Шарапов
- Главно управление „Военно снабдяване" (ГУВС) на НКВД на СССР - комбриг А. А. Вурфгарт.
- Главно управление „Строителни войски" (ГВСУ) на НКВД на СССР - комбриг И. С. Люби.

Нa 27 март 1939 година със заповед № 00296 на Л. П. Берия се приема наредбата за главните управления на войските на НКВД.

Трябва да отбележим, че по време на предшествениците на Л. П. Берия не е имало специален апарат за управление на войските. От времето на Ежов в НКВД има само ГУПВО начело с командващия корпус Μ. П. Фриновски, където влизат гранични войски и вътрешната охрана на НКВД на СССР.

Впоследствие структурите на управленията на вътрешните войски се променят: управленията ту се сливат, ту отново получават статут на самостоятелни. Възникват нови подразделения. Така например на 17 април със заповед № 00414 е утвърдена наредбата за „Управлението на оперативните войски на НКВД", за началник на което е назначен генерал-лейтенант П. А. Артьомиев.

За разлика от управление „Гранични войски", което съществува и преди, всички останали структурни подразделения, създадени през пролетта на 1939 година, са дело на новия нарком. Безспорно сред войсковите формирования основно внимание се обръща на граничните войски и те първи са снабдени с ново оръжие. Така например те първи във въоръжените сили на СССР получават автомати. Маршал Кулик - заместник-нарком по отбраната - отказва да приеме на въоръжение автоматите, като се оправдава пред тогавашния нарком на въоръженията Б. Л. Ванников, че поглъщали огромно количество патрони, нямали такава далекобойност като пушките, пък и изобщо автоматът е по-скоро полицейско оръжие и служи за скоростни огневи контакти. Въпреки възраженията на Кулик, началникът на правителствената охрана Власик и Соколов поръчват малки количества автомат „Дегтярьов" и не сбъркват. Когато започва съветско-финландската война, въоръжените с автомати финландци нанасят на Червената армия огромни поражения предимно от засада. Й. В. Сталин научава за това и сериозно порицава Ванников, който, позовавайки се на разпореждането на Кулик, му докладва, че оборудването за производство на автомати е демонтирано, а за да заработи отново, ще трябва поне два-три месеца. Между другото, наркомът напомня, че неколкостотин броя са поръчани от граничарите и правителствената охрана. За няколко денонощия автоматите, които са на разположение на гранични войски, са иззети и предадени на частите, които водят боеве с финландците.

Гранични войски са въоръжени с леки противотанкови пушки (макар не навсякъде и не в необходимите количества), важните рубежи се охраняват от гранични кораби, пригодени за плаване както в реки и езера, така и по море. Най-често това са различни модификации „морски ловци" и плавателни съдове от аналогичен клас за речни действия. В организационно отношение гранични войски се делят на гранични полкове и гранични застави. Висши подразделения по места са граничните окръзи, действащи автономно при решаването на собствените си оперативни задачи, но работещи в тясно взаимодействие с частите на Червената армия οт съответните окръзи и в определени ситуации преминаващи под шапката на командващите окръзите, които в случай на война се превръщат във фронтове. (Така става по време на боевете край езеро Хасан във финландската кампания и това се превръща в общовалидно правило през годините на Великата отечествена война.) Но трябва да отбележим, че оперативното подчинение на гранични войски на Червената армия има временен и ситуационен характер. Те разполагат със зенитни картечници, а също с няколко полка изтребителна, лекобомбардировъчна и разузнавателна авиация. В Далечния изток (Приморието), в Прибалтика и на Черно море граничарите разполагат с ескадрили от „летящи лодки".

Числеността на гранични войски по необходимост (огромната дължина на границите и, меко казано, недружелюбното обкръжение) е твърде значителна. Службата в тях се смята за престижна, съветската пропаганда не жали сили да описва романтизма и героизма й. Граничарите се ползват с особената симпатия на Й. В. Сталин. Естествено, наркомът Берия обръща на тези войски особено голямо внимание. В публикуваните в поредицата „Каталози" „Заповеди на НКВД ни СССР (1934-1941 година)" (Новосибирск, 2000) две трети от заповедите на Берия, които се отнасят за войските, са дадени тъкмо на гранични войски. Естествено, можем да разглеждаме заповедите - например: „За заделянето на 150 коня на допълнително разпореждане на ГУПВ" или „За благоустрояването на заставата в Северозападния граничен окръг" и редица подобни - като дребна опека, но от друга страна, можем да ги квалифицираме и като всекидневна грижа за поверените му войски. Върху бюрото на Берия всеки ден се трупат доклади за морално-политическия дух на граничарите, подписани от началника на политическото управление на гранични войски, дивизионен комисар П. М. Мироненко, отчети от граничните окръзи, съобщения от Γ. Г. Соколов - началник на ГУПВ на НКВД на СССР.

Гранични войски вземат най-активно участие в боевете край езеро Хасан. Петима граничари получават званието Герой на Съветския съюз, с указ на Върховния съвет на Съюза на ССР от 26 август 1938 година 190 бойци и командири получават ордени и медали. На територията на Монголия в състава на войските на Червената армия действа своден батальон от граничари, който бива високо оценен от командващия корпус Г. К. Жуков. 364-те бойци, командири и политически работници от него и редица други гранични части са наградени с ордени и медали с указ от 13 ноември 1939 година.

По настояване на Върховния съвет на Таджикска СССР 87 граничари също получават държавни награди. За награждаване са предложени 499 бойци и командири от гранични войски, които са се отличили при освобождаването на Западна Украйна и Западна Белорусия.

В съветско-финландската война, разкрила много от слабите страни на Червената армия, граничарите се представят като истински бойци. Те не отстъпват на противника нито в познаването на местността, нито по храброст. В умението си да водят бой на малки групи са ненадминати, екипирани са далеч не като останалите войски на Червената армия, а според сезона - с полушубки и ватенки, със ски - както подобава на истински северняци.

Със започването на бойните действия на 30 ноември 1939 година граничарите изпълняват задачи по ликвидирането на финландските кордони и осигуряването на успешното напредване на Червената армия през линията на държавната граница. По-нататък гранични войски на Ленинградски, Мурмански и Карелски окръзи охраняват държавната граница и тила на действащата Червена армия и водят битка с диверсионно-разузнавателните групи и дребните противникови формирования.

За да се охранява тилът на действащата Червена армия, от граничните части се формират 8 полка. Много гранични поделения получават благодарност от командването, а 4-ти, 5-и и 6-и граничен полк са наградени с ордени „Червено знаме". 13 граничари стават Герои на Съветския съюз, 1691 бойци от гранични войски са удостоени с ордени и медали на СССР. Сред тях орден „Ленин" получават 15 души, орден „Червено знаме" - 36, „Червена звезда" - 127, орден „Почетен знак" - 204, медал „За храброст" - 321, медал „За трудова доблест" — 54. Като цяло с указ от 26 април 1940 година „за успешно изпълнение на правителствените задачи по охрана на държавната сигурност" са наградени 757 служители на НКВД. Между другото, броят на наградените за финландската кампания е 9 хиляди души, а званието „Герой" получават 405 души.

Един от героите във финландската война е командващият Ленинградския фронт К. А. Мерецков, който високо оценява действията на граничарите: „Немалка роля изиграха... полкове на окръжните гранични войски под командването на генерал-майор В. Н. Долматов... Така например само в Карелия до средата на март 1940 година те ликвидираха около 70 противникови отряда, преминали нашата граница, след което граничните полкове активно се включиха в охраната на новите държавни рубежи."

„Нови държавни рубежи" на Съветския съюз има вече не само по финландската граница. След присъединяването на Западна Украйна и Белорусия, а после и на Балтийските републики и Буковина възниква сериозният въпрос за създаването на укрепени райони и рубежи по новите граници. Така че граничарите трябва да работят и като строители. В интерес на истината, тук сериозна помощ им оказват строителните части, които също се ръководят от НКВД.

Неприкосновеността на границата се проверява непрекъснато: през 1939 година загиват 279 граничари. Явно е, че отношението на загубите е в наша полза - загубите на противника са 3820 души. През 1939 година гранични войски задържат 180 нарушители, от тях 145 - при преминаване в СССР, а останалите - при опит да напуснат страната. Е, в документите не се посочват точно какви са били нарушителите, и най-вероятно далеч не всички са шпиони, терористи и диверсанти.

Като се започне от есента на 1939 година и се стигне до началото на войната, докладите на граничното командване са изпъстрени със съобщения за многобройни нарушения на въздушното пространство на СССР. Така например от 28 септември 1939 година до 16 октомври 1940 година инцидентите са със 120 германски самолета, един от които е свален, два са накарани да кацнат принудително чрез изтребители на ВВС на СССР, други 7 - да кацнат принудително на съветски летища.

На границата с Манджурия и Япония от 1 октомври 1939 до 16 октомври 1940 година японските самолети нарушават въздушната граница на СССР 83 пъти.

Нa границата с Румъния през този период има 69 подобни инцидента.

В един от докладите се отбелязва:

„Прави впечатление фактът, че напоследък са зачестили случаите с нарушаване на границата на СССР от германски и японски самолети, които извършват полети на голяма височина и навлизат далеч зад линията на държавната граница (германските самолети - до 70 км, японските - до 33 км).

Полетите на германските самолети в повечето случаи са над райони на военно строителство, а на японските – над железопътни линии. Няма съмнение, че тези полети са разузнавателни" - докладва И. И. Маслеников на Л. П. Берия. Съобщения за разузнавателни полети се получават почти от всички части на границата и с всеки месец, който приближава СССР към войната, тяхната интензивност нараства. Сега вече заместник-наркомът на НКВД по войските генерал-лейтенант И. И. Маслеников всеки ден информира Берия за въздушни провокации:

„На 19 юни т. г. по участъците на граничните отряди (с. Озьорки, Мурманска област, гр. Куолоярви, Карело-Финска СССР, гр. Кретинга, Тауроген, Литовска СССР, гр. Августон, БССР, гр. Рава Руская, Перемишъл, Лиско, Ском, УСССР) са отбелязани 12 нарушения на границата на СССР от 16 чуждестранни самолета. На височина от 500 до 8000 м самолетите навлизаха в територията на СССР до 110 км навътре. От 15 нарушили границата 3 германски самолета в участъка на граничен отряд в гр. Рава Руская са приземени от изтребители на ВВС на Червената армия, два чуждестранни самолета в участъка на граничен отряд в с. Озьорки, Мурманска област, са обстрелвани със зенитна артилерия..."

На 20 юни 1941 година: „Относно нарушаването на границите на СССР от чуждестранни самолети НКВД на СССР съобщава, че от 10 до 19 юни т. г. граничните отряди на НКВД са засекли 86 случая с нарушаване на границата от чуждестранни самолети. От тях - 63 от страна на Германия, 9 - на Финландия, 2 - от страна на Унгария, 12 - на Румъния..."

На 20 юни 1941 година: „На 20 юни в участъците на граничните отряди са засечени 36 случая на нарушаване на границата на СССР от чуждестранни самолети. От страна на Финландия - 4, от страна на Германия - 30, от страна на Манджу-Го - 1 случай, от страна на Румъния - 1 случай."

Ни 21 юни 1941 година: „19 случая на нарушаване на границата от чуждестранни самолети, от страна на Германия - 11 случая, на Финландия и Румъния - по 4 случая. На височина 150-8000 м самолетите са навлизали в територията на СССР на разстояние до 35 км."

На 21 юни генерал-лейтенант И. И. Маслеников докладва на  Л. Π. Берия, че „началниците на гранични войски от Мурмански, Ленинградски и Черноморски окръг на 20 юни т. г. съобщават, че военноморските сили на Северния, Балтийския и Черноморския флот на 19 юни т. г. са преминали в готовност номер 2: всички средства на кораба са готови за бой. Една от смените носи бойна вахта на постовете си, останалите две смени почиват по местата си според бойното разписание или в непосредствена близост до тях.

Граничните морски отряди са в повишена бойна готовност при изпълнение на дълга си за охрана на границите на Съюза на ССР."

Берия не рискува нищо, гранични войски са в състояние на повишена бойна готовност - такава е службата.

Друга крупна структура на вътрешни войски са войските на НКВД по охрана на железопътните обекти. Мостове, тунели, обикновена проверка на железопътните линии за тяхната изправност, предотвратяване на диверсии по железниците, на кражби, злоупотреби, проверка на състоянието на техническите обекти на охраняваната територия. Железопътни войски, по-точно войските по охрана на железопътните обекти, притежават сериозно въоръжение, например няколко бронирани влака, зенитна артилерия, стационарни и ръчни картечници, редовият състав е въоръжен с пушки, офицерите - с пистолети TT и „Наган". Освен всичко друго войските разполагат с ремонтни бригади, които могат бързо да поправят някои повреди по железниците (смяна на спукани релси, изгнили траверси и т. н. ). В условията на бойни действия войските по охрана на железопътните обекти имат задачата не само да охраняват, но и да отбраняват пътищата, които в бойни условия се превръщат в стратегически обекти.

През периода на съветско-финландската война, която е кратка, но кръвопролитна, тези поделения на вътрешни войски получават истинското си бойно кръщение. Финландските войски и специални подразделения се опитват широко да използват методите на диверсионната борба с противника, но не успяват да организират нито една значителна диверсия по железопътните линии. Изобщо не става дума, че на финландските диверсанти им липсва професионализъм - те разполагат с всичко необходимо за организирането на диверсионната дейност. Без дори да се опитват да го крият, и англичаните, и французите, и германският вермахт им оказват всякаква подкрепа. Войските по охрана на железопътните съоръжения обаче провалят диверсионните планове на противника. Една година след края на финландската кампания генерал-майор Гулиев, който в края на 1939 - началото на 1940 година е началник на управлението ,на войските за охрана на железопътните cъоръжения към НКВД, обобщавайки опита в предвиждането на предстоящите сражения, пише:

„По време на събитията на Северозападния фронт (любопитна подробност е, че съветско-финландската война не се определя като война, а се използват термини като „инцидент", „събития", „сблъсък", „конфликт" - А. Т.) беше засилена охраната на съоръженията и се охраняваха обекти по Кировската, Октябърската и Ленинградската железопътни линии. При изготвяне списъка на обектите, подлежащи на приемане за охрана от войските на НКВД във военно време, беше приложен принципът под охрана да се поставят всички мостове с дължина над 20 м, главните водни помпи за основно водоснабдяване, тецовете и най-големите локомотивни депа.

В мирно време на Кировската железница войските на НКВД охраняваха 37 железопътни съоръжения, а по време на съветско-финландския конфликт под охрана бяха поставени 154 железопътни съоръжения.

Непосредствената охрана на железопътните съоръжения от гарнизоните чрез поставяне на войскови наряди на самите обекти и в близост до тях се допълваше от провеждане на войсково разузнаване в радиус от 3-5 км от охранявания обект."

Със сигурност самата охрана, да не говорим за разузнаването, са били възлагани далеч не на новобранци. В това отношение наркомът на НКВД е доста стриктен и не изпраща срещу финландските специални части неопитни бойци.

Интерес представлява използването на бронирани влакове и моторизирани бронирани вагони. „За охраната на Октябърската и Кировската железопътна линия има пет бронирани влака на поделенията на войските на НКВД, две леки и четири роти моторизирани бронирани вагони (12 вагона)."

Използването на бронирани влакове при онези условия е ефикасно средство както за охрана на железопътните гари, така и за огнева поддръжка на войските (в много от случаите танковите подразделения не са ефективни).

„При преминаването на границата, където за стрелба от закрити огневи позиции бяха използвани артилерийски батареи, две роти участваха заедно с частите на Червената армия и прикриваха железопътните участъци близо до границата.

Един моторизиран брониран вагон от началото до края на войната действаше в челната линия на Виборгското направление и напредваше след войските едновременно с ремонтирането на железопътната линия."

Задачата за взаимодействие и субординация между различните родове войски, изглежда, се ражда на етапа на разделяне на най-древните армии на пехота и кавалерия. Броят на битките, изгубени заради липсата на синхрон между командващите различните родове войски, правят военната история не по-малко конфликтна от политическата и при всички случаи (точно поради това) много по-кръвопролитна.

Гулиев отбелязва: „Всички подразделения на бронираните влакове бяха подчинени на командването на ръководещите ги армии или на НКВД чрез командирите на полкове."

За да илюстрираме ефективността на войските на НКВД при охраната на железопътните съоръжения, можем да посочим някои цифри: предотвратени са 73 влакови катастрофи и по линиите са открити 3264 неизправности. „Нито един от охраняваните обекти не е изваден от строя, което позволи в района на фронта да се осигури непрекъсната работа на железопътните линии."

Изводите, до които стига Гулиев, са валидни и за условията на голямата война - Великата отечествена:

„Обстановката ... ни продиктува необходимостта във военно време да охраняваме не само основните технически cъоръжения... трябва да имаме подвижни огневи средства (брониран автомобил, който да може да се движи по релси, моторизиран брониран вагон и бронирана площадка).

Всяко железопътно съоръжение (което в мирно време не се охранява), трябва да разполага с подготвени за включване кабели за свръзка, запас от средства за направа на заграждения и съответните резервни части за оперативен ремонт." По време на финландската война А. И. Гулиев се проявява като деен, мислещ и твърд командир и не случайно по време на поредното реформиране на вътрешни войски той (в допълнение към „железопътните си задължения") оглавява и управлението за охрана на промишлените предприятия от особена важност. Това става през пролетта на 1941 година.

Между другото, от края на 1940 година бойците по охрана на железопътните съоръжения също както граничарите забелязват, че активността по западните и северозападните граници се засилва, едно след друго идват съобщения за пресечена разузнавателна дейност в граничната полоса, предимно близо до железопътните съоръжения.