Полските военнопленници

 

Въпреки немалката тежест, която новият нарком на вътрешните работи придобива, като става кандидат-член на Политбюро, той надали може да повлияе сериозно върху външната политика в този преломен момент. Рязко негативното отношение на Сталин към сключеното през 1938 родина Мюнхенско споразумение^* и към, меко казано, неадекватната реакция на Англия и Франция срещу създаването на единния военен фронт против набралата сила Германия, който предлага СССР, предрешават съдбата на наркома на външните работи M. М. Литвинов. На 4 май 1939 година той е отстранен от длъжност и постът му се заема от В. М. Молотов. Наркоматът на външните работи е подложен на чистка.

Оставката на Литвинов става знак за радикални промени и курса на външната политика и те наистина се извършват. Принципът за „колективна сигурност", проповядван от Литвинов, се подменя с ориентацията на СССР към фашистка Германия. На 23 август 1939 година в Москва за срок от 10 години е подписан Пактът за ненападение между СССР и Германия. Двете страни се пазарят, като кроят и прекрояват политическата карта на Европа. Трудно е да се каже дали Сталин е вярвал в искреността на Хитлер, по-скоро никак, както не вярва докрай на никого и никога, но той се стреми към незабавна печалба - Полша, а скоро след това Финландия, Латвия, Естония, Литва и Буковина, към възраждане ни великата Руска империя под червеното знаме със сърпа и чука. Не на последно място е и надеждата да се отложи неизбежната война с Германия, ако не с десет, поне с пет години, докато армията бъде превъоръжена.

Но всичко това предстои. А сега е време да се види до каква степен ще останат в сила неотдавнашните споразумения за Полша. В сила са и още как. Червената армия, която ни 17 септември 1939 година влиза в Полша, за 12 дни бойни действия напредва с 250-300 км на запад и заема територия с площ от 190 000 кв. км и население над 12 милиона души.

Колкото до защитниците на Полша, от едномилионната полска армия на германците се предават 19 000 офицери и 400 000 войници, докато 454 700 полски военнослужещи предпочитат съветския плен. При това войските на Белоруския фронт пленяват 60 202 военни, а на Украинския - 394 498.

Голяма част от озовалите се в съветски плен полски военнослужещи, особено от украински и белоруски произход, веднага са пуснати по домовете. В лагерите на НКВД влизат 125 803 души (включително 6000 полицаи).

НКВД доста сериозно се готви за приемането на пленници. Още на 19 септември 1939 година наркомът Л. П. Берия подписва заповед № 0308, във връзка с която е създадено Управление „Военнопленници и интернирани" и за негов началник е назначен старши майорът от държавна сигурност Пьотър Карпович Сопруненко (роден през 1908 година). Комисар на УПВИ става С. В. Нехорошев. За оперативната работа отговаря И. И. Хохлова, И. М. Полухин е натоварен с воденето на военнопленниците на отчет. Като цяло в новото управление работят 56 души. Дейността на УПВИ се ръководи от заместник-наркома на вътрешните работи на СССР, командващ дивизия В. В. Чернишов, който отговаря и за работата на ГУЛАГ.

За Л. П. Берия това е първата голяма самостоятелна операция, затова интензивността, с която излизат заповеди, пишат се инструкции, създават се нови структурни подразделения на наркомата в центъра и по места и възникват нови лагери е впечатляваща. Берия е в стихията си на организатор. Наистина кипи доста интересна дейност. Въз основа на решението на Политбюро на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР от 3 октомври 1939 година останалият редови състав е пуснат по домовете. В резултат на 19 октомври от лагерите са освободени и изпратени по местоживеене 40 769 души. На принципа „чуждото не искаме" се извършва размяна на военнопленници с Германия и Литва. На германските власти са предадени 43 054 души, мобилизирани от териториите, попаднали под германска окупация, а в замяна германците предават на СССР 13 575 военнослужещи.

И три лагера - Козелски, Осташковски и Старобелски — са настанени 8,5 хиляди офицери и 6,5 хиляди бивши жандармеристи и полицаи. Част от военнопленниците са изпратени в лагерите на Наркомчермет и в Ровнинския лагер за войници и младши команден състав.

Според директивата на Л. П. Берия от 8 октомври 1939 година на специалните отделения по „оперативно - чекисткото обслужване на военнопленниците", създадени във всички лагери, се възлагат следните задачи:

„1. Създаване на агентурно-осведомителна мрежа за разкриване на контрареволюционни формирования сред военнопленниците и изясняване на техните настроения. Същевременно трябва да се има предвид необходимостта от създаване на два вида агентура: а) едната привидно да заявява, че се бори за „възстановяване" на Полша, като по този начин проникне във всички формиращи се антисъветски групировки сред военнопленниците, предимно бивши членове на полските контрареволюционни партии, офицерството и военните чиновници; б) другата да изяснява политическите настроения на военнопленниците от едни и същи полкове по землячески признак.

2. Пред агентурата да се постави задачата да разкрие и разработва следните контингенти: а) лицата, които са служили в разузнавателните, полицейските и охранителните органи на бивша Полша, служителите от затворническите и батальоните на КОП (корпуса за гранична охрана); б) агентурата на посочените по-горе органи (конфиденти, т. е. осведомители, криминални агенти); в) участниците във военно — фашистки организации в бивша Полша (ПОВ - полската войскова организация, ППС - полската социалистическа партия, „Обсадници", „Стрелци", „Съюз на офицерите от запаса" и др.; г) служителите от съда и прокуратурата; д) агентите на други чужди разузнавания; е) участниците в чуждестранни белоемигрантски терористични организации; ж) провокаторите от бившата царска охранка и лицата, служили в полицейско-затворническите учреждения на дореволюционна Русия; з) провокаторите на охранката в братските комунистически партии на бивша Полша, Западна Украйна и Западна Белорусия; и) кулаците и антисъветските елементи, избягали от СССР в бивша Полша. Пред агентурата да се постави също така задачата да разкрие както груповите, така и отделните бягства на военнопленници от лагерите."

„Оперативното обслужване" на специалните лагери се извършва от териториалните управления на НКВД и най-вече от техните специални отдели. Специалните отделения (00) работят в непосредствена връзка и със Специалния отдел и 1-ви специален отдел на НКВД на СССР.

В специалните лагери (Козелск, Старобелск и Осташков) са изпратени отговорни представители на централния апарат, които да ръководят дейността на специалните отделения и да водят следствията. На 31 октомври 1939 година за Козелск заминава един от отговорните служители на 5-о разузнавателно управление на ГУГГБ на НКВД на СССР, майорът от държавна сигурност В. М. Зарубин. През 30-те години той е резидент и в Германия, и във Франция, по време на войната оглавява резидентурата на НКВД в САЩ. Едновременно за Старобелск заминава капитанът от държавна сигурност Ефимов, а за Осташков - капитанът от държавна сигурност Антонов.

Към края на януари 1940 година и в трите лагера следствието приключва и на 10 февруари пред ръководството на НКВД са докладвани окончателните данни за контингента военнопленници като цяло. Посочва се, че в специалните лагери пребивават 12 генерали (4 кадрови), 84 полковници (54), 206 подполковници (139), 567 майори (356), 1534 капитани (936), 1830 поручици (480), 4182 други офицери (345), 18 капелани (17). От военноморските офицери в лагерите има 19    души: 1 адмирал, 2 капитани 1-ви ранг, 3 капитани 2-ри ранг, 13 капитани от морския флот.

Членовете на жандармерията са 63 души, на затворническата администрация - 166, полицаите са 5707.

През септември-октомври 1939 година са създадени четири „трудови лагера" за редовия и младшия команден състав. По решение на правителството над 20 000 военнопленници са изпратени да строят шосето Новоград-Волински-Лвов (обект № 1 на НКВД на СССР). Част от тях впоследствие са пуснати, но в началото на войната там има още над 14 000 души.

На 19 октомври в Ровенския лагер, където са настанени тези строители, има 23 163 души. След изпращането на част от тях в родината им и на 6000 - в лагерите на Наркомата по черната металургия, на 1 декември 1939 година в лагера остават 14 211 поляци.

В лагерите на Наркомчермет: в предприятията на обединенията „Дзержинруда" работят 2100 военнопленници, „Октябърруда" - 1100, „Ленруда" - 1300, „Никополмарганец" - 513, „Главспецстал" - 600. За отбелязване е, че трудът на затворниците поляци е меко казано, неефективен. Заместник-управителят на „Ленруда" Медведев заявява: „Военнопленниците за нас са бреме, което на мен като инженер ми пречи да работя. Така например от 6927 души, които пребивават в Криворожкия лагер, през януари 1940 година на работа са излезли едва 2600; в Запорожкия лагер от 1596 души 990 са отказали да работят; на 26 януари те обявиха гладна стачка. Част от тях са осъдени от Специалното съвещание на НКВД на по 1-2 години и са предадени в ГУЛАГ."

Работата, извършена от следствените групи в трите специални лагера, показва, че офицерството и полицаите, които са настанени там, са настроени силно антисъветски.

Така например комисарят от Козелския специален лагер Пехорошев докладва, че полските офицери се отнасят към влизането на Червената армия в Западна Белорусия враждебно и го смятат за агресия. Разпространява се мнението, че „СССР се е обединил с фашизма, но Полша я е имало и ще я има. Ако Англия и Франция са против Съветска Русия, ще трябва да им се помага от тила". Агентурата докладва, че част от офицерите мечтаят не само за възстановяването на Полша в границите от 1939 година, но дори за създаването на държава от море до море.

В дневника на затворника Вайда, намерен при разкопките на гробовете в Катин, четем: „Днес се навършват два месеца, откакто Съветите нападнаха Полша. Интересно, колко ли дълго ще продължи тяхното господство. Светът напира към война. С всеки изминал ден в нея се въвличат нови държави. Ах, колко напечено ще стане. Ах, какви руини ще се ширнат навсякъде, а между тях ще изникне Полша. Полша ще израсне голяма, нова и прекрасна. Полша отмъстителката, Полша, която ще знае как да живее, защото ние ще я управляваме."

Информацията за следствените групи, агентурните сведения и разшифровките на документите, попаднали в ръцете на Червената армия и предадени на НКВД, убеждават съветското ръководство, че полските офицери са жестоки и непримирими врагове.

Към края на януари и началото на февруари 1940 година назрява решението полските офицери, полицаи и активисти на политическите партии, с меко казано, не съветска насоченост, да бъдат унищожени.

Оповестява го, както му е редът, наркомът на вътрешните работи Л. П. Берия. В докладната му записка до Сталин се посочва: „В лагерите за военнопленници на СССР и затворите в западната част на Украйна и Белорусия понастоящем има голям брой бивши офицери от полските армии, бивши служители от полската полиция и разузнавателните органи, членове на полски контрареволюционни партии, участници в разкрити контрареволюционни въстанически организации, дезертьори и др. Всички те са заклети врагове на съветската власт, изпълнени с омраза към съветския строй. Военнопленниците офицери и полицаи, които се намират в лагерите, се опитват да продължат контрареволюционната си дейност и водят антисъветска агитация. Всеки от тях само чака да бъде освободен, за да може активно да се включи в борбата срещу съветската власт.

Органите на НКВД в западните части на Украйна и Белорусия са разкрили редица въстанически организации. Във всички тези контрареволюционни организации активна роля играят офицери от бившата полска армия, бивши полицаи и жандармеристи.

Сред задържаните дезертьори и нарушители на държавната граница са разкрити значителен брой лица, които участват в контрареволюционни, шпионски и въстанически организации. Като изхожда от това, наркомът на вътрешните работи предлага на Политбюро да вземе решение за разстрелването на всички тези закоравели и непоправими врагове на съветската власт."

На 5 март 1940 година Берия връчва на Сталин своите съображения, определящи участта не само на целия контингент от трите специални лагера за военнопленници, но и на поляците, намиращи се в затворите на НКВД в западните части на Украйна и Белорусия.

Той пише: „В лагерите за военнопленници има общо (без войниците и подофицерите) 14 736 бивши офицери, чиновници, помешчици, полицаи, жандармеристи, надзиратели и разузнавачи, 97% от които от полски произход.

От тях генералите, полковниците и подполковниците са 295; майорите и капитаните - 2080; поручиците, подпоручиците и хорунжиите^**  - 6049; офицерите и младшите офицери от полицията, граничната охрана и жандармерията - 1030; редовите полицаи, жандармеристите, надзирателите, разузнавачите - 5138; чиновниците, помешчиците, свещениците и обсадниците - 149.

В затворите в западните части на Украйна и Белорусия има общо 18 632 арестувани (от тях 10 685 са поляци), от които: бивши офицери - 1207; бивши полицаи, разузнавачи, жандармеристи - 5141; шпиони и диверсанти - 347; бивши помешчици, фабриканти и чиновници - 465; членове на различни контрареволюционни и въстанически организации и различни контрареволюционни елементи - 5345; дезертьори - 6127."

Берия препоръчва:

„1) Делата на намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи, обсадници и надзиратели,

2) а така също делата на намиращите се в затворите в западните части на Украйна и Белорусия 11 000 членове на контрареволюционни и шпионски организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери и дезертьори да се разгледат по специален ред и да се присъди най-строгото наказание - разстрел."

Същия ден докладната на Берия е внесена на заседание на Политбюро на ЦК на ВКП(б). На него освен Сталин и Берия присъстват Ворошилов, Молотов и Микоян. В онзи период съществува практиката да се пита за мнението на членовете на Политбюро, които по някакви причини отсъстват от заседанието (това се отнася и за кандидат-членовете на Политбюро). Документът е изпратен на Л. М. Каганович и М. И. Калинин. Предложението е единодушно подкрепено от всички присъствали на заседанието, както и от получилите го за изразяване на мнение. Като се има предвид, че при решаването на полския въпрос в протоколите изниква името на А. А. Жданов - секретар на ЦК, и на още един секретар на ЦК - Г. М. Маленков, можем да твърдим, че принципът на колективизма в случая е спазен. Решението на Политбюро на ЦК на ВКП(б) от 5 март 1940 година гласи следното:

„Решение от 5/III-1940 година
144. Въпрос на НКВД на СССР.

I. Да се предложи на НКВД на СССР:

1) Делата на намиращите се в лагерите за военнопленници 14 700 бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи, обсадници и надзиратели,
2) а така също делата на намиращите се в затворите в западните части на Украйна и Белорусия 11 000 членове на контрареволюционни и шпионски организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери и дезертьори да се разгледат по специален, ред и да се присъди най-строгото наказание - разстрел.

II. Делата да се разгледат без призоваване на арестуваните и без повдигане на обвинение, постановление за приключване на следствието и обвинително заключение да се изпрати в следния ред:

а) на лицата, намиращи се в лагери за военнопленници - по удостоверения, представени от Управление „Военнопленници" при НКВД на СССР;
б) на арестуваните - по удостоверения от делата, представени пред НКВД на УСССР и НКВД на БССР.

III. Разглеждането на делата и формулирането на решението да се възложи на тройка с членове: др. Меркулов, Кобулов и Баштаков (началник 1-ви Специален отдел на НКВД на СССР)."

Това решение на Политбюро санкционира разстрела на 25 000 бивши полски офицери, полицаи и т. н.

Нека веднага поясним, че тази мярка отговаря много точно на съветско-полските отношения отпреди двайсет години. И хората (можем да се отнасяме към тях различно, но би трябвало да се опитаме да ги разберем), които подписват всъщност смъртната присъда, много добре помнят съдбата на съветските войници и командири, попаднали в полски плен през първата „истинска" (не Гражданската) война от 1919-1920 година. Тази война е кръвопролитна, но не за това става дума, а за начина, по който полските власти и полската армия се отнасят със съветските военнопленници.

Запазили са се многобройни документи, в които съветската страна обръща внимание на полските власти за недопустимото отношение към военнопленниците, запазили са се и сведения от бойци и командири на Червената армия, които са успели да се измъкнат от ада на полските концлагери. Без да се притесняват от мирното население, полските „жолнежи" са извършвали масови екзекуции, особено в районите на Западна Белорусия. Червеноармейците са били използвани за живи мишени. През май 1920 година генерал Сикорски заповядва направо на фронтовата линия с картечница да се разстрелят 300 червеноармейци. Бъдещият генерал Песецки заповядва „да не се пленяват руски войници", ако могат да бъдат унищожени на бойното поле. В дневника на граф М. Косаковски, привърженик на Ю. Пилсудски - президент на Полша и главнокомандващ нейните въоръжени сили, са записани откровенията на един полски офицер, който „... е стрелял по десетки хора само защото са били бедно облечени и приличали на болшевики". Пак там: „Когато пред него разказват, как са смазвали глави и са чупили крайници, бившият началник-щаб на генерал Листовски отвръща вяло: „Детинщини". Аз самият видях да се прави следният опит - в разпрания корем на един човек зашиха жива котка и се обзаложиха кой ще умре пръв - човекът или котката."

Ето един любопитен факт: в трудовете си, публикувани през 1999-2000 година (вероятно по повод юбилея на първата и единствена победа на полското оръжие над Русия), полските историци, и по-специално 3. Карпус, Б. Скродзински и редица други, от една страна, се мъчат как ли не да докажат, че Червената армия, кажи-речи, изцяло се е предала в плен, а от друга, че процентът на умрелите в полски плен е напълно „приемлив": от 10 до 12% от пленниците - 14 000 - 16 000 души, а останалите били преминали на страната на белогвардейските формирования на Булак-Булахович, останали са да живеят в Полша или през Източна Прусия са се прехвърлили в Германия, където били интернирани, а по-късно - върнати в Съветска Русия. При това хорът на полския исторически научен елит и публицистика с цяло гърло възпява доблестта на полското офицерство, оставило костите си в Катин, Медни и другаде, където са извършени масови разстрели на „най-свидните синове на полския народ".

Хайде, стига, панове! 25 000-те полски офицери, полицаи, служители на разузнаването, дейци на полските политически партии, възпитани в омраза към Русия, са най-вече хората, изпълнявали заповедите да не се пленяват руснаци: доубивали са на бойното поле ранените руски войници, обзалагали са се „кой ще умре по-напред: човекът или котката", спокойно са гледали издевателствата над руските военнопленници. Пък и дали 25 000-те, изтребени в Русия, и 6-те милиона загинали в самата Полша под ботуша на хитлеристката окупация, са „най-добрите измежду добрите". Не искам да съм непочтителен към загиналите във войните, те са загинали по различни начини, но смъртта изравнява всички паднали. Искам само да попитам как така Полша, изгубила най-добрата част от населението си, все още се е запазила като национална държава и какво потомство са могли да създадат оцелелите, щом не са елитът, не са най-добрите?

Но да се върнем към съветско-полската война. От 16 февруари 1919 година до 18 октомври 1920 година Червената армия губи 206 887 пленници, в това число 450 командири. По официални полски данни според Рижкия договор (1921 година) Полша връща 66 762 души (според данни на Червената армия са върнати 75 699 човека), а 18 000 умират в плен. Ако вземем предвид броя на преминалите на страната на поляците - донски и кубански казаци, 2000-те останали и Полша и европейските страни, частта, вляла се сред привържениците на Булак-Булахович и Петлюра, неизвестна остава съдбата на 76 800 души. Нито полските историци, нито правителството на Полша отговарят на този въпрос. Защо? Нима не знаят? Едва ли. Полската демокрация, която напира да се приобщи към западноевропейската цивилизация, не желае да си признае смъртния грях за изтребването на руснаците, озовали се в полски плен. От полските учебници по история са заличени данните, показващи загубите на Съветската армия по време на боевете за освобождаване на Полша от германофашистките агресори - 600 000 съветски войници и офицери.

Разбира се, че Катин не е най-добрата страница в съветско-полската история, но като имаме предвид кой загива и катинската трагедия и се запитаме имало ли е смисъл на съветска територия да се държи една 25-хилядна армия от поляци, настроени антисъветски, мисля, че отговорът ще е недвусмислен. Нека не забравяме, че Съветският съюз е бил пред прага на най-голямата война, така че присъствието на врагове в тила е можело да нанесе само вреда (особено ако възнамерява да воюва не както Полша с германците през 1939 година).

От тази гледна точка унищожаването на част от полския офицерски корпус (именно част, а не на всички полски офицери поголовно), интерниран на териториите, преминали към СССР, изглежда, ако не целесъобразно, то поне като неизбежна мярка. В случая Л. П. Берия изпълнява нещо, което е бил длъжен да направи, т. е. да се погрижи за държавната сигурност на страната си.

Мотивът отмъщение не е измежду политическите категории, но за жалост международното право и практиката на прилагането му и до днес се намират в различни плоскости.

 

^*Сключено на 29-30.09.1938 г. между Англия, Франция, Германия и Италия, според което Германия получава Судетската област, а Полша и Унгария задоволяват териториалните си претенции към Чехословакия. То откри на пътя на Хитлер към завладяването на Чехословакия и подпалването им Втората световна война. — Б. ред.
^**Хорунжий – подпоручик в казашките войски – Б. пр.