Публикувано по: ЛИБИ, т. IV, 1981 г.

Увод, превод и бележки: М. Петрова

 

Вилхелм Рубрук

 

Пътешественикът Вилхелм де Рубрук е фламандски монах, роден в Брабант (Франция) около 1220 г. Той влязъл в ордена на миноритите „Св. Франсоа" и се ползвал с влияние в двора на френския крал Людовик IX. По време на VI кръстоносен поход, в 1252 г. той бил в Сен Жан д'Акр (дн. Акра в Израел), където кралят му поверил една мисия с религиозна и същевременно политическа цел — да предприеме пътуване до Монголия и да провери дали действително великият хан Илчи Катай е приел християнството, както и да привлече татарите за съюзници във войната му със сарацините в Египет. Пътуването продължило две години. Мисията му не дала очаквания резултат.

Значението на това пътуване е огромно, защото отчетът, който Рубрук написал до краля на латински език — „Пътуване до източните страни" — съдържа ценни, дори в известни отношения единствени сведения за бита на татарите и за земите на татарските ханове, както и за другите земи, през които е минал — Крим, Туркестан, Кавказ, Армения, Сирия — и за народите, които са ги населявали.

„Пътуването до източните страни" на Вилхелм Рубрук има голямо значение за нашата история. Особено ценни са неговите данни за етнологията на посетения от него район и по-специално данните за кипчакските тюрки — кумани, печенези и узи, от една страна, и татари, от друга. След падането на Поволжието в ръцете на татарите, от 1223 г. започнало изселване на кипчакските тюрки в съседните земи, в резултат на което се засилил тюркският елемент в нашето Поддунавие и в други области през една сравнително късна епоха (XIII в.). Данните на Рубрук са важен исторически извор и за изучаването на бита на тюркските народи.

ИЗДАНИЕ: Récueil de voyages et de mémoires, publié par la Société de Géographie de Paris, v. IV, 1838, p. 213 — 336.

КНИЖНИНА: В Златарски. История на българската държава през средните векове. Τ III, С., 1940, с. 373 — 374; М. Petrova. Leben und Kultur der nördlichen nomandisierenden Viehzüchter nach Mitteilungen von Wilhelm de Rubruch. — Byzantinobulgarica, IV, 1973, p. 121 — 145.

 

 

ПЪТЕПИС НА БРАТА ВИЛХЕЛМ ДЕ РУБРУК ОТ ОРДЕНА НА МИНОРИТИТЕ,

В ГОДИНАТА НА МИЛОСТТА ГОСПОДНЯ 1253, ЗА ИЗТОЧНИТЕ СТРАНИ

 

1. Увод

 

Аз, братът Вилхелм де Рубрук, най-нищожният в ордена на братята минорити¹, приветствам Негово Превъзходителство преблагочестивия господар Людовик², по божия милост крал на Франция, и му пожелавам винаги да побеждава в Христа. В Еклезиаст³ е писано за мъдрия: „Ще отиде в земята на чужди племена и ще изпита при всички тях и добро и зло." Това дело, господарю мой кралю, аз изпълних, но дано да съм го сторил като мъдрия, а не като глупавия. Защото мнозина вършат това, което прави мъдрият, но не го вършат мъдро, а по-скоро глупаво. Боя се и аз да не съм в тяхното число. Все пак, както и да съм го свършил, понеже Вие казахте, когато се разделих с Вас, да Ви опиша всичко, каквото видя у татарите, и дори ми напомнихте да не се боя да Ви пиша дълги писания, аз правя това, което ми възложихте, и все пак със страх и боязън, защото не ми достигат подходящи думи, с каквито би трябвало да пиша до такъв велик владетел.

 

2. Описание на Черно море

 

И тъй, нека знае Вашето свято Величество, че в годината господня 1253 на 9 май ние навлязохме в Черно море, което на простонароден език наричат Голямо море. То има 1400 мили на дължина, както научих от търговците, и като че ли се разделя на две части: някъде около средата му има два провлака — единият на север, а другият на юг. Този, който е на юг, се нарича Синопол⁴ и е крепост и пристанище на султана на Турция. Този пък, който се намира на север, е някаква област, която сега латинците наричат Гасария⁵, а пък гърците, които обитават само крайбрежието ѝ, я наричат Касария, т.е. Кесария. Има и някакви провлаци, издаващи се в морето също и на юг, откъм Синопол. Между Синопол и Кесария има триста мили, така че от същите провлаци ще да има 700 мили надлъж и нашир до Константинопол и 700 към изток, т.е до Иберия, която е областта Георгия⁶.

 

3. Описание на намиращите се покрай Черно море земи, които плащат дан на татарите

 

Ние слязохме на брега на провинция Гасария или Кесария, която има форма на триъгълник. На западната му страна има град, който се нарича Керсон⁷, в който е измъчван свети Климент⁸. Плувайки покрай града, ние забелязахме острова, където е онзи храм, за който се говори, че е приготвен от ангелски ръце. На юг в средата като на възвишение има град, който се нарича Солдая⁹. Той се намира срещу Синопол. Там слизат всички търговци — както тези, които идват от Турция и искат да отидат към севернитe земи, така и обратно, идващите от Русия и северните земи, които искат да преминат в Турция. Те донасят пъстроцветна и самурена кожа и други скъпоценни кожи. Други донасят тъкани от памук или от груба коприна, копринени одежди и ароматни треви. В източната част на тази област има град, който се нарича Матрика¹⁰ — там, където Танаис¹¹  се влива в Черно море посредством едно устие, широко 12 мили. Тази река, преди да навлезе в Черно море, образува на север някакво море¹², което надлъж и нашир има по 700 мили, дълбочината му обаче никъде не превишава 6 крачки. Поради това големи кораби не навлизат в него. Константинополските търговци¹³ обаче, като достигнат до гореказания град Матрика, изпращат своите лодки чак до реката Танаис, за да купят сушена риба, именно есетри и платики, и безкрайно множество други видове риба.

И тъй гореспоменатата област Кесария се опасва от морето от три страни: откъм запад, където е градът на Климент, Керсон, откъм юг, където е град Солдая, до който ние стигнахме и който е най-високата част на провинцията, както и откъм изток, откъм Мараканда¹⁴, където е град Матрика и устието на Танаидското море¹⁵. Отвъд това устие е Зикия¹⁶, която не е подчинена на татарите.

Там живеят на изток и свеви¹⁷ и ибери¹⁸, които също не са подчинени на татарите. По-нататък откъм юг е Трапезунд¹⁹, който има отделен господар на име Гвидо²⁰, който води произхода си от константинополските императори и който е подчинен на татарите. По-нататък се намира Синоп, който принадлежи на султана на Турция и е подчинен по подобен начин. По-нататък лежи страната на Вастаци²¹, чийто син се нарича по дядото на майка му Аскар²². Той не е подчинен [на татарите]. От устието на Танаис на запад до Дунава всичко е тяхно, дори и отвъд Дунава към Константинопол — Влахия²³, която е земя на Асан,²⁴ и Малка България²⁵, и чак до Славония²⁶ — всички те им плащат дан: дори освен установената дан те са събирали до неотдавна от всяка къща по една брадва и всичкото желязо, което намираха на слитъци.

 

4. Пристигане на братята минорити в Солдая

 

И така ние пристигнахме в Солдая на 21 май. Някои константинополски търговци ни бяха изпреварили. Те бяха казали, че щели да дойдат там пратеници от Светата земя, които искали да отидат при Саркат²⁷. Прочее аз заявих публично на Връбница²⁸ в „Света София", че аз не съм пратеник нито Ваш, нито на другиму, но че отивам при тези неверници, подчинявайки се на нашия устав. Тогава, след като пристигнах, споменатите търговци ми казаха да говоря по-предпазливо, защото те били казали вече, че аз съм бил пратеникът, и ако аз кажа, че не съм пратеник, то не бих получил разрешение за преминаване. Тогава аз казах на управителите на града, по-скоро на техните наместници, тъй като самите управители бяха отишли през зимата при Бату да му занесат данъка и още не се бяха върнали, така: „Ние чухме, че се говори в Светата земя за Вашия господар Саркат, че бил християнин. Християните истински се зарадваха на това и особено благочестивият ни господар френският крал, който там е предприел кръстоносен поход²⁹ и се сражава със сарацините³⁰, за да изтръгне от ръцете им светите места. Ето защо аз искам да отида при Саркат и да му занеса посланието на моя господар — краля, в което той му обръща внимание върху ползата [от това дело] за целия християнски свят." Те ни посрещнаха благосклонно и ни оказаха прием в епископската църква. Епископът на тази църква бе ходил при Саркат и ми разказа много хубави неща за него, които аз по-късно не установих.

 

5. Пътуване на братята минорити до двора на Саркат

 

Тогава ни предоставиха да изберем дали бихме желали да получим двуколки с волове за превоз на багажа ни или пък товарни коне. Константинополските търговци ме бяха посъветвали да взема коли, по-скоро да си купя покрити двуколки [като тези], в които рутените³¹ пренасят кожите си, и в тях да поставя нашите неща, които не бих желал ежедневно да свалям. Ако ли пък бих предпочел коне, то аз би трябвало във всяка станция да разтоварвам и натоварвам на други коне и отделно да яздя на кон с по-бавна стъпка успоредно с воловете. Тогава аз възприех техния съвет, но за нещастие, защото аз пътувах до Саркат два месеца, което можех да извърша за един месец, ако бях отишъл с коне. Аз бях донесъл със себе си от Константинопол плодове и мискетово вино, както и фин сухар, за да подаря съобразно съвета на търговците на управителите, за да ми се разреши по-лесно преминаването, защото у тях никой, който идва с празни ръце, не се гледа с добро око. Всичко това аз поставих в една кола, когато не намерих там управителите на града, защото те ми казаха, че тези дарове ще бъдат много приятни на Саркат, ако бих могъл да ги отнеса чак до него. И така, ние тръгнахме на път около 1 юни с нашите 4 покрити двуколки и с другите две, които получихме от тях и в които се возеха тюфлеците за преспиване през нощта. Те ни даваха и пет коня за яздене, тъй като бяхме пет човека: аз и моят другар — братът Бартоломей от Кремона, и Госел, приносителят на настоящото писание и духовното лице — драгоманинът, както и отрокът Николай, когото аз купих с вашето подаяние в Константинопол. Те дадоха още двама души, които водеха двуколките и пазеха воловете и конете.

 

6. Описание на Херсонес Таврически и на районите, лежащи около река Дон

 

От Херсон до устието на Танаис има и вдадени над морето възвишения, има и четиридесет крепости между Керсон и Солдая, почти всяка от които имала свой език.³² Между тях имаше много готи³³, чиито език е тевтонският. На север, отвъд тази планинска страна, има прекрасна гора в равнина, изпълнена с извори и ручейчета. Зад тази гора се намира извънредно голяма равнина, простираща се на пет дни път на север, чак до края на тази провинция. Равнината се стеснява, тъй като има море от изток и от запад, така че там има един голям вал³⁴ — от едното море до другото. В тази равнина обикновено са пребивавали кумани³⁵, преди да дойдат татарите. Те са заставяли гореказаните градове и крепости да им дават дан. И когато татарите дошли, такова голямо множество кумани проникнали в тази провинция, че те всички бягали чак до брега на морето, защото се изяждали помежду си: живи — умиращите, според както ми разказа някакъв търговец, който е видял това, а именно, че живите са разкъсвали със зъби и поглъщали кървавите меса на умрелите, както кучета — мърша. Откъм покрайнината на тази провинция има много и големи езера, а по бреговете им има солоносни извори³⁶.  Веднага щом тяхната вода навлезе в езерото, образува се сол, твърда като лед. От тези солници Бату и Саркат имат големи приходи, защото от цяла Русия тук идват за сол и за всяка натоварена кола дават по две платна от памук, които струват половин перпер³⁷. По море идват много кораби за сол и те всички дават дан според товара си.

 

7. Бит и поминък на татарите

 

А. За Скития и за бита на тамошните племена

И тъй на третия ден, след като се отдалечихме от Солдая, ние срещнахме татари³⁸. Веднага щом проникнах сред тях, стори ми се, като че ли навлязох в някакъв друг свят, чийто живот и нрави аз Ви описвам, доколкото мога.

Татарите никъде нямат постоянен град и не се грижат за бъдещото си местопребивание. Те са разделили помежду си Скития³⁹, която се простира от Дунава чак до изгрев-слънце. Всеки предводител според това, дали има под свое водителство много или малко хора, знае пределите на своите пасища и къде би трябвало да се пасе през зимата и лятото, през пролетта и есента. В същност през зимата те слизат на юг — в по-топли области; през лятото се изкачват в по-студени райони на север. Безводните пасища се използват през зимата, когато там има сняг, защото употребяват сняг вместо вода.

 

В. За жилищата на татарите

Жилището, в което спят, те изграждат от плетени клони върху кръгла основа. Неговите греди са от клони и се събират в един малък горен кръг, от който се издигала нагоре шийка като комин, която покриват с бяла плъст. Обикновено те напояват плъстта с вар или бяла пръст и прах от кости, за да блести по-бяло, а понякога я боядисват в черно. Горната част на тази шийка те украсяват с красива и пъстра живопис. Пред прага те окачват също плъст, изпъстрена с многоцветни рисунки. Те в същност съшиват оцветена плъст или друга материя, за да изобразят лози и дървета, птици и зверове. Те правят тези жилища толкова големи, че понякога имат по тридесет стъпки на ширина. Аз наистина измерих веднъж ширината между следите от колелата на една колесница — 20 стъпки и когато жилището беше върху колата, то стърчеше извън колелата най-малко по пет стъпки от двете страни. Аз изброих в една кола двадесет и два вола, които возеха едно жилище. Те бяха единадесет в редица в зависимост от широчината на колата и други единадесет пред тях. Оста на колата беше колкото мачта на кораб и един човек стоеше на прага на жилището върху колата и караше воловете. Освен това те правят четириъгълни ракли от разцепени изтънени клони, с размери колкото един голям сандък и след това от единия до другия край издигат покрив от подобни клони и в предния край правят вход. След това те покриват този сандък или малко жилище с черна плъст, напоена със сало или овче мляко, за да не може да прониква дъжд. Украсяват го по подобен начин с многоцветна или пухкава материя. В такива сандъци те поставят цялата си покъщнина и съкровище и ги завързват здраво върху високи коли, които теглят камили, за да могат да преминават реките. Такива сандъци никога не се свалят от колите. Когато татарите свалят своите жилища, те винаги обръщат входа на юг и след това разполагат колите със сандъците от две страни близо до къщата на половин хвърлей камък, така че жилището стои между два реда коли като между два зида. Знатните жени си правят колите извънредно хубави, които бих могъл да опиша само като живопис и най-добре бих Ви изобразил всичко, ако знаех да рисувам. Един богат монголец или татарин има дори до сто или двеста такива коли със сандъци. Бату има 26 жени, всяка от които има по едно голямо жилище освен другите малки, които разполагат зад голямото жилище и които са като помещения, в които живеят девойките. Към всяко от тия жилища се наброяват по двеста коли. Когато разполагат на стан жилищата, първата съпруга помества своя двор в западната част и след нея другите според ранга си, така че последната съпруга ще бъде в източната част и между дворовете на двете господарки да има разстояние по един хвърлей камък. Дворът на един богат монголец би ти се сторил като една голяма вила, само че в нея ще бъдат съвсем малко мъже. Една жена води 20 или 30 коли, защото местността е равна. Те свързват колите с воловете или камилите една след друга. Жената седи отпред да подкарва един вол и всички останали го следват с равен ход. Ако се случи да дойдат до някакъв лош проход, те ги развързват и ги превеждат поотделно, защото те вървят с бавна стъпка, както може да върви агне или вол.

След като татарите са разположили жилищата на стан обърнати с входа към юг, те нареждат леглото на господаря откъм северната страна. Мястото на жените е винаги на източната страна, т.е. наляво от жилището на господаря, когато той седи в своето легло, обърнат с лице към юг. Мястото на мъжете пък е на западната, т.е. на дясната страна. В никакъв случай не е прието мъжете, когато влизат в жилището, да окачват колчана си откъм женската страна. Над главата на господаря винаги стои едно изображение като кукла или статуетка от плъст, която наричат брат на господаря. Друго подобно изображение стои над главата на господарката. Него наричат брат на господарката. Тези изображения са приковани към стената. А по-горе между тях има малко плоско изображение, което е като пазител на цялото жилище. Господарката на жилището поставя в дясната си страна при краката на леглото на едно издигнато място козя кожа, напълнена с вълна или друга материя, непосредствено до себе си — малка статуетка, обърната с лице към домашните робини и другите жени. До прага, откъм отделението на жените има пак друго изображение с краве виме, за жените, които доят кравите, защото жените имат в същност задължението да доят кравите. На другата страна на прага, откъм мъжете, има друга статуя с виме на кобила — за мъжете, които доят кобилите.

 

C. За почитта към прадедите

Когато татарите се съберат на пиршество, най-напред поръсват от питието на онова изображение, което е над главата на господаря, а след това и по другите изображения според ранга им. След това слугата излиза от жилището с потир и с питие в ръка и поръсва три пъти към юг, като всеки път коленичи все в израз на почитание към огъня, след това на изток — това също от почитание към въздуха; след това към запад — от почитание към водата. Към север те поръсват за мъртвите. Когато господарят държи в ръката си потира и трябва да пие,той тогава, преди да пие, излива най-напред своята част на земята. Ако ли пие седнал на кон, то преди да пие, той прави възлияние над врата или гривата на коня. След като слугата така поръси накъм четирите посоки на света, той се връща в жилището. Там стоят готови двама от домашните роби с два потира и толкова паници, за да отнесат питието на господаря и на съпругата, която седи до него горе на леглото. И тъй като той има няколко съпруги, то тази която спи до него през нощта, седи до него денем. Обичайно е всичките други съпруги да дойдат на този ден в това жилище, за да вземат участие в пиршеството, и там се събират те през този ден. Даровете, които се донасят на този ден, се поставят в съкровищницата на тази господарка. Пейка с ведро мляко или друго питие с потири стои пред входа.

 

D. За храните и напитките им

Татарите правят през зимата много хубаво питие от ориз, просо, ечемик и мед — бистро като вино. А вино им се донася от далечни страни. През лятото те не мислят за друго питие освен за кумис. Кумис винаги стои в жилището пред входа на вратата. До него седи китарист със своята китерула. Аз не видях там нашите китари и виоли, но има много други инструменти, които при нас не се срещат. Когато господарят започне да пие, тогава един от слугите извиква на висок глас „ха"? и китаристът удря по китарата. Когато започне голямото празненство, всички плескат с ръце, като същевременно скачат по звука на китарата: мъжете — пред господаря и жените — пред господарката. А след като е пил господарят, тогава слугата отново извиква, както по-рано, и китаристът млъква. Тогава всички в кръг пият, мъже и жени, и понякога те пият в надпревара твърде безсрамно и лакомо. Тогава, когато искат да раздразнят някого, за да му се припие, те го сграбчват грубо за ушите и го теглят силно, за да му се отворят устата, и плескат с ръце и скачат пред него. Също така, когато искат някому да устроят голямо празненство и радост, то един взима пълен потир, а други двама стоят от дясната и от лявата му страна и така и тримата вървят като пеят и скачат, за да стигнат до този, на когото трябва да подадат потира, и пеят и скачат пред него. Когато той протегне ръка, за да поеме потира, същите изведнъж отскачат назад и се връщат отново, както по-рано, и така му се надсмиват, оттегляйки потира три или четири пъти, докато той не се е хубаво възбудил и придобил добър апетит. Тогава те му подават чашата и докато той пие, те пеят, като плескат с ръце и удрят с крак.

За храните и ястията на татарите нека знаете, че те изяждат без разлика всичкия си добитък, който умре, а измежду толкова дребен и едър добитък не може да е другояче, освен да умират много животни. Независимо от това през лятото, докато имат кумис т.е. кобилешко мляко, те не се грижат за друга храна. Поради това, ако ли се случи да им умре вол или кон, тe изсушават месото, като го нарязват на тънки парчета и като го окачват на слънцето и вятъра, така то веднага се изсушава без сол и без какъвто и да е дъх. От вътрешностите на конете правят наденици, по-хубави от свински, които ядат сурови. Останалото месо те запазват за зимата. От кожите на воловете те правят големи мехове, които чудно изсушават на пушек От задната част на конската кожа пък те правят извънредно хубави полуботуши. От месото на една овца те хранят 50 или 100 човека, защото те го раздробяват на най-дребни късове в малки съдове със сол и вода. Наистина друго солено ядене не приготовляват. Тогава с острата част на ножа или с вилица, които специално изработват за целта, с каквито ние обикновено ядем круши и ябълки, варени във вино, подават всекиму от стоящите наоколо по една или две хапки според броя на хранещите се. Преди да се сложи месото от овена, най-напред господарят лично пръв взима, каквото му хареса. Също така, ако той подаде някому нарочно избрано парче, то прието е този, който го получи, да го изяде сам и не е разрешено да го дава другиму. Той обаче, ако ли не може да го изяде цялото, трябва да го отнесе със себе си или да го даде на своя прислужник, ако присъства някой, който да го охранява. Иначе той трябва да го прибере в своя каптаргак⁴⁰, т.е. четвъртита торба, която носят за прибиране на всичко такова и в която те поставят и кокали, когато нямат време добре да ги оглождат, та да ги глождат по-късно и да не се губи нещо от храната.

Самият кумис, т.е. млякото от впрегатни животни, се приготовлява по следния начин: изопват дълго въже над земята между два кола, забити в земята. На това въже връзват около девет часа жребчетата на кобилите, които искат да доят. Тогава майките стоят до своите малки кончета и позволяват кротко да бъдат издоени. Ако ли някоя е съвсем непокорна, то един мъж взима жребчето и го слага под нея, като му дава възможност малко да посуче. После го изтегля и млекодоячът застава на негово място. Когато впрочем се събере голямо количество мляко, което е така сладко като кравето, докато е прясно, те го наливат в голям мех или бучка⁴¹ и започват да го бият с пригодено за тази цел дърво. То на долния си край е дебело, колкото човешка глава, а отвътре е издълбано. Когато бият млякото бързо, то започва да кипи като ново вино и да киселее или ферментира, и те го пият, докато извадят маслото. Тогава го опитват и когато стане умерено стипчаво, го бият. Затова кумисът щипе по повърхността на езика, както когато се пие вино от гроздов плод, а когато човек спре да го пие, то оставя върху езика вкус на бадемово мляко и на човек му става приятно отвътре, а също опиянява слабите глави. Освен това предизвиква много уриниране.

Татарите приготвят също каракумис. т.е черен кумис, за употреба на големите господари. В този случай кобилешкото мляко не се пресича, защото по правило млякото на никое животно, в чиито стомах няма сирище, не се пресича. В стомаха на черния кон няма сирище. Ето защо млякото на кобилата не се пресича. Впрочем млякото се бие дотогава, докато всичко, което в него е гъсто, отиде на дъното като утайката на виното. Това, което е чисто, остава отгоре и то е като цвик или бял гроздов сок. Утайката е много бяла и се дава на домашните роби; тя въздейства приспивно. Светлата част на млякото пият господарите. Това питие сигурно е много приятно и има хубаво въздействие. Бату има около своя стан на разстояние еднодневен преход 30 човека. Всеки от тях отбива ежедневно своята дан с такова мляко от сто кобили, така че той ежедневно получава мляко от три хиляди кобили — като се изключи другото бяло мляко, което му занасят други. Защото, както в Сирия, селяните дават по една трета от плодовете, така и тези са длъжни да носят в дворовете на господарите си всеки трети ден кумиса. От кравето мляко те най-напред извличат маслото и го варят до пълно сваряване. След това го прибират в овчи мехове, коитο съхраняват за тази цел. В маслото те не поставят сол и въпреки това то не се разваля поради продължителното му варене. Него те запазват за през зимата. Другото мляко, което остане, след като се отнеме маслото, го остават да вкисне, колкото може повече, и го варят. При варенето то се пресича и пресеченото те сушат на слънце, и то става твърдо като желязна сгурия; те го прибират в торби за през зимата. Зимно време, когато имат недостиг на мляко, те слагат този силно избит продукт, който наричат „грис", в мех. Върху него те изливат гореща вода и силно го разклащат, докато той се разтвори във водата. От него тя става съвсем кисела и тази вода те пият вместо мляко. Те особено се пазят да не пият чиста вода.

Големите господари имат имения на юг, от които им се донася просо и брашно за през зимата. Бедните се снабдяват, като правят размяна срещу овни и кожи. Робите пълнят корема с мазна вода и на това са доволни Те ловят също мишки, от които там има много видове. Те не ядат мишките с дълги опашки, а ги дават на птиците си. Сънливки ядат, както и всякакъв род мишки, които имат къса опашка. Там има и много къртици, които там се наричат „согури", които се събират през зимата по 20 и също така по 30 в една дупка и спят шест месеца. Те ги ловят в големи количества Там има също питомни зайци, които имат дълга опашка като котка. На самия край на опашката те имат черни и бели косми. Те имат също така много други годни за ядене животни, които те сами твърде добре разпознават. Елени там не видях. Зайци малко съм виждал. Сърни — много. Диви магарета видях в голямо количество. Те са като мулета. Видях също друг един род животно, което наричат „аркал" и което има тяло досущ като овен и вити рога като на овен, но такива грамадни, че аз с мъка можах с едната ръка да повдигна двата рога От тези рога правят големи потири. Те имат соколи, орли, скални орли в голямо множество. Всички ги носят на дясната си ръка. Често те поставят около врата на сокола малко ремъче, което виси към средата на гърдите му. Посредством него те го подхвърлят напред към плячката, като навеждат с лявата ръка главата и гърдите на сокола,  за да не се отбие от вятъра или да не се понесе назад. Впрочем голяма част от своята храна те добиват чрез лов.

 

Е. За облеклата и носиите

За дрехите и облеклото им нека знаете, че от Катая⁴² и другите източни страни, а също от Персия и други южни страни им донасят копринени и златни облекла и платове от изкуствена коприна, с които се обличат през лятото. От Русия, от Максел⁴³ и от Велика България⁴⁴, от Паскату⁴⁵, която е Велика Унгария⁴⁶, и от Керкис⁴⁷, които са разположени на север и са покрити с гори, и от много други северни страни, които им са подчинени, също им докарват скъпоценни кожи от различен вид, които никога не съм видял по нашите страни и с които те се обличат през зимата. И през зимата те винаги си правят най-малко по два кожуха, единият, козината на който е обърната навътре към тялото, и друг — козината на който е обърната навън — към вятъра и снеговете. Тези кожуси са в по-голямата си част от кожи на вълци или лисици или пък диви кучета. Докато седят в къщи те носят друг по-тънък кожух. Бедните приготвят връхните кожуси от кучешки и кози кожи. Когато татарите поискат да отидат на лов за дивеч, те се събират на голямо множество и заобикалят района, в който знаят, че има дивеч, и постепенно се приближават един към друг, докато затворят дивеча помежду си като в кръг и тогава пущат върху него стрели. Те си правят също гащи от кожа. Богатите освен това си подплатяват дрехите с конопена подплата, която е извънредно мека, лека и топла. Бедните подплатяват дрехите си с подплата от памук, груба коприна и от по-мека вълна, която могат да извлекат от по-острата. От по-острата вълна те правят плъстени платнища за покриване на своите жилища и сандъци, както и за завивки на легло. Те си правят въжетата от вълна с примес на една трета част от конски косми. От плъст те правят също ямурлуци, подложки за под седлата и шапки против дъжд, поради което те изразходват много вълна. Облеклото на мъжете видяхте.

Мъжете бръснат на върха на главата един четириъгълник и от предните ъгли те продължават да бръснат през изпъкналата част до слепоочията на главата. Бръснат също и слепоочията и врата до горната му впадина и челото отпред до фонтанелата. Над нея те оставят снопче коса, която се спуща чак до веждите. В ъглите на обратната, тилната част на главата те оставят коси, от които правят плитки, които завиват на възел чак до ушите. Прическата на девойките не се различава от тази на мъжете освен по това, че е малко по-дълга. Обаче на следващия ден, след като девойката е омъжена, тя обръсва черепа си от средата на главата по посока към челото Тя носи широка туника като монашеско расо, но, общо взето, по-широка и дълга, отпред разрязана, която връзват под дясната страна. Татарите се отличават от тюрките именно по това, че тюрките завързват своите туники на лявата страна, а татарите винаги на дясната. Освен това те носят украшение на главата, което наричат „бока"⁴⁸ и което се прави от дървесна кора или от друг по-лек материал, какъвто те могат да намерят. Това украшение е кръгло и голямо — толкова, колкото може да се обхване с две ръце. На дължина то е един лакът и нещо повече и отгоре е четвъртито като капител на колона. Тази бока те покриват със скъпоценна копринена тъкан. Отвътре боката е куха, а в средата над капитела или под споменатия четириъгълник те поставят пръчка от стрела или от нежна тръстика на дължина също един лакът и повече. Тази именно пръчка те украсяват в горната ѝ част с паунови пера, а надолу по дължината в кръг — с перца от марлард, а също и със скъпоценни камъни. Богатите господарки слагат това украшение на върха на главата си, като здраво го затягат с шапчица от мех, която има на върха си пригодено за целта отверстие. И в него те прибират своите коси, които събират в задната част към върха на главата като на един възел и ги слагат в споменатата бока, която след това здраво завързват под гушата си. Ето защо, когато много господарки яздят заедно, ако се погледнат отдалече, те изглеждат като войници с шлемове на главите си и с вдигнати копия. Именно боката изглежда като шлем, а пръчката нагоре като копие. Всички жени седят на коне като мъже с разкрачени крака. Те връзват своите туники над кръста с копринен плат в небесен цвят, с друга връзка те ги връзват при гърдите. Забраждат се до под очите с бяла кърпа, достигаща чак до гърдите. Жените са удивително дебели. Тази, която е с по-малък нос, се счита за по-красива. Те също се обезобразяват, като грозно си изписват лицето. Никога не лягат в легло, когато раждат.

 

F. За занятията на мъжете и жените

Задължение на жените е да водят колите, да поставят върху тях жилищата, да ги свалят, да доят кравите, да приготвят масло и грут⁴⁹, да обработват кожите и да ги съшиват. Те ги съшиват с конец от жила. Те разделят жилите на тънки нишки и след това ги сплитат в един дълъг конец. Те шият обувки и ботушки и други облекла. Облеклата си никога не перат, защото те казват, че бог тогава се гневи и че биха се образували гръмотевици, ако ги прострат да съхнат. Напротив, дори те шибат с пръчки тези, които перат облеклата си или им ги отнемат. Те извънредно много се боят от гръм, отпращат тогава всички външни лица от своите домове и се завиват с черни плъстени платнища, в които се крият, докато премине бурята. Никога не мият съдовете си. Напротив, след като са сварили месото, не плакнат съда, в който трябва да го сложат, с кипящ бульон от котела, а след това отново го изливат обратно в него. Те правят също плъстени платнища и покриват жилищата.

Мъжете правят лъкове и стрели, изработват стремена и юзди и правят седла, плетат жилища и коли, пасат коне и доят кобили, избиват кумиса, т.е. кобилешкото мляко, правят ведра, в които то се съхранява, пасат също камили и ги товарят. Овцете и козите пасат общо и ги доят понякога мъжете, понякога жените. Те обработват кожите с кисело, сгъстено и солено овче мляко. Когато искат да си измият ръцете или главата, напълват устата си с вода и малко по малко си я изливат от устата върху ръцете си и с нея мокрят своите коси и си мият главата.

За сватбите им нека знаете, че никой няма у тях жена, ако не я купи. Затова понякога, докато се омъжат, девойките стават възрастни. Защото родителите винаги ги задържат, докато ги продадат. Те спазват първата и втората степен на кръвното родство, а друго родство не признават. Защото те се женят едновременно или последователно за 2 сестри. Ни една вдовица не се омъжва у тях, защото вярват, че всички, които им служат на този свят, ще им служат и на другия. Ето защо за вдовицата те вярват, че след смъртта си тя винаги ще се върне при първия си съпруг. Поради това у тях се среща позорния обичай синът да води всички съпруги на своя баща с изключение на майка си. Дворът на бащата и на майката се пада винаги на най-малкия син. Ето защо на него се пада и задължението да се грижи за всички съпруги на баща си, които му се падат заедно с бащиния двор. Тогава, ако желае, той ги използва като съпруги, тъй като той не смята за себе си позорно, ако някоя след смъртта ѝ би се върнала при баща му. Впрочем когато някой сключи договор с някого да вземе дъщеря му, бащата на девойката устройва пиршество и тя избягва при близки родственици, за да се скрие там. Тогава бащата казва: „Ето моята щерка е твоя. Вземи я, където и да я намериш." Тогава той я търси със своите приятели, докато я намери, и трябва насила да я вземе и да я заведе в къщата си уж насилствено.

 

G. За нравите и обичайното право

За правосъдието им нека знаете, че когато двама души се бият, никой не смее да се намеси, дори баща не смее да помогне на сина си. Този, който се окаже виновен обаче, трябва да обяви пред двора на господаря и ако след жалбата някой го докосне, бива убит. Онзи трябва обаче да отиде там без отлагане и този, който е понесъл обидата, го води като пленник. Те не наказват никого със смъртна присъда, ако не е заловен на местопрестъплението или не е признал. Но когато той се уличава от мнозина, тогава много го измъчват, за да си признае. Убийство на човек те наказват със смъртна присъда, както и съчетаване с чужда жена. Чужда жена аз наричам тази, която нито е негова съпруга, нито негова домашна робиня. Със своя робиня той може да върши каквото поиска. Също така наказват със смърт извънредно голяма кражба. За лека кражба, като например един овен, стига само да не бъде често залавян в кражба, те жестоко бият и ако определят сто удара, крадецът трябва да получи сто тояги. Аз говоря за тези, които се подлагат на побой по присъда на двора. Също така те убиват лъжливи пратеници, които само се представят, че са пратеници, а не са такива. Също така умъртвяват гадателки, за които обаче по-пълно ще Ви кажа по-късно, тъй като те ги считат за отровителки.

Когато някой умира, те силно скърбят, като издават високи вопли и тогава те са свободни, защото не плащат данък до изтичането на година. Ако някой присъства, когато умира някой възрастен, то до изтичането на година, той не влиза в жилището на самия Мангу-хан. Ако умрелият е дете, той не влиза в жилището му, докато не изтече месец. Покрай гроба на починалия те винаги оставят по едно негово жилище, ако той е от знатните, т.е. от рода на Чингис, който е бил техен родоначалник и господар. Гробът на този, който умре, остава необозначен. Винаги около тези места, където те погребват своитe знатни, има хижа за хората, които охраняват погребенията. Аз не съм разбрал дали заравят заедно с мъртвите и съкровища.

Куманите правят голяма могила над починалия и му въздигат статуя, обърната с лице към изток, която държи в ръката си пред пъпа потир. Те изграждат също така за богатите пирамиди, т.е. малки островърхи домове, и аз някъде съм виждал големи кули от печени тухли, другаде — каменни домове, макар че там не се намират камъни. Аз видях един неотдавна починал покойник, комуто бяха окачили на високи пръти кожите на 16 коня, във всяка посока по четири. Пред него те му бяха оставили кумис, за да пие, и месо, за да яде, и все пак казваха, че бил покръстен.

Аз видях други погребения, обърнати към изток, а именно големи площи, постлани с камъни, едни кръгли, други — четириъгълни и след това четири дълги камъка, издигнати към четирите посоки на света откъм вътрешната страна на площта.

Когато някой заболее, той ляга на леглото и поставя белег над къщата си, че там има немощен и никой не бива да влиза. Ето защо никой не посещава болния освен този, който го обслужва. Дори когато някой измежду знатните заболее, те поставят надалеч около двора му пазачи, които не позволяват никому да премине вътре в тези предели; защото те се страхуват да не би с влизащите да дойде зъл дух или вятър Своите прорицатели те титулуват свещеници.

 

8. Пристигане на братята минорити в двора на Скататай

 

Когато впрочем навлязохме сред тамошните варвари, видя ми се, както казах по-горе, като че ли навлизам в друг свят. Те ни заобиколиха на коне, след като дълго време се мъчеха да ни оглеждат, седнали на сянката на нашите двуколки. Първият въпрос беше дали някога сме идвали при тях. След като отговорих отрицателно, те започнаха безсрамно да искат от нашите храни. Дадохме им от сухара и от виното, което бяхме донесли с нас от града, и след като изпиха една бутилка вино, поискаха друга — като казаха, че човек не влиза в жилището на един крак. Ние не им дадохме, като се извинихме, че имаме малко. Тогава те попитаха откъде идваме и накъде бихме искали да отидем. Аз им казах гореказаните слова, — че сме чули за Саркат, че бил станал християнин и аз бих искал да отида при него, защото съм поел задължението да му занеса Вашето писмо. Същите ме попитаха предпазливо дали отивам по моя воля или съм изпратен. Аз отговорих, че никой не ме е заставил да тръгна, нито бих дошъл, ако не съм пожелал, от което следва, че идвам по свое желание и също така по желанието на по-горния от мен. Добре се пазих, да не кажа някога, че съм Ваш пратеник. Тогава попитаха какво има в двуколките, дали злато или сребро или пък скъпоценни облекла, които ще да занеса на Саркат. Аз отговорих, че Саркат добре ще види какво му носим, когато пристигнем при него, и че не е тяхна работа да питат това, а да накарат някого да ме заведе при техния предводител и самият той, ако иска да ми даде придружител до Саркат, нека го направи. Ако ли не, ще се върна. Защото в тази провинция имаше един сънародник на Бату, управител, на име Скататай, комуто господин константинополския император⁵⁰ изпращаше ходатайствено писмо да ми разреши да премина. Тогава те се съгласиха, като ни предоставиха коне и волове, както и двама човека, които да ни отведат. А другите, които ни доведоха, се върнаха. Все пак, преди още да ни дадат гореказаните неща, те ни заставиха дълго да чакаме, като искаха от хляба ни за техните деца, както и всичко, което виждаха по нашите прислужници — ножчета, ръкавици, кесии, ремъчки, и на всичко се учудваха и желаеха да го имат. Аз се извинявах с това, че ни оставаше още дълъг път и че не бива така бързо да се лишаваме от необходимите на нас неща, когато ни предстои толкова път. Тогава казваха, че съм бил самохвалец. Факт е, че те не отмъкнаха нищо насила. Обаче твърде безогледно и безсрамно искат това, което виждат, и ако човек им даде, губи, защото те са неблагодарни. Те се смятат господари на света и си въобразяват, че никой нищо не би трябвало да им отказва. Ако някой не им даде и след това му се наложи да се нуждае от услугата им, те лошо му помагат. Те ни дадоха да пием от тяхното краве мляко, от което беше избито маслото, твърде кисело, което те наричат айрян. И така ние се разделихме с тях и на мен наистина ми се стори, че се измъквам от ръцете на демони. На сутринта пристигнахме при вожда им.

От момента, когато напуснахме Солдая, в течение на два месеца, чак до Саркат, никога не спахме в жилище или палатка, а все под открито небе или под нашите двуколки. Ние не видяхме никакво жилище, нито следа от някаква постройка, където да е имало някога жилище, освен многобройните надгробни могили на куманите. Същата вечер прислужникът, който ни водеше, ни даде да пием кумис. Когато го вкусих, аз цял се изпотих от ужас и изненада, защото никога не бях пил от него. Все пак то ми се стори твърде вкусно, каквото е и в действителност.

 

9. За двора на Скататай

 

И така на сутринта ние срещнахме колите на Скататай, натоварени с жилища, и на мен ми се струваше, че насреща ни иде голям град. Аз се учудвах също на множеството едър рогат добитък — волове и коне, и на стадото овце. Малко хора видях, които да ги карат. Поради това аз попитах колко хора той има под своя власт. Казано ми бе, че са не повече от 500. Ние преминахме посред тях в други станове. Тогава прислужникът, който ни водеше, започна да ме уверява, че той трябва да даде нещо на Скататай, и ни накара да спрем, а сам отиде напред, за да извести за нашето пристигане. Часът преваляше вече три и те разположиха на стан своите жилища до някаква вода. При нас дойде неговият преводач, който веднага след като разбра, че никога не сме бивали при тях, поиска от нашите храни и ние му дадохме. Той искаше и някаква дреха, загдето щял да предаде нашите думи на своя господар. Ние учтиво отказахме. Той попита какво носим на неговия господар. Ние взехме едно шише вино и напълнихме една кошница със сухар и една чиния с ябълки и други плодове, но не му хареса, че не му дадохме някаква скъпа дреха. Така все пак ние влязохме със страх и благоговение. Самият той седеше в леглото си, като държеше в ръката си цитра, и съпругата му — до него. За нея помислих, че действително си беше отрязала носа между очите, за да е по-чипоноса, защото там не беше останало нищо от носа. Тя беше намазала това място с някаква черна помада, както и веждите, което в нашите очи изглеждаше извънредно грозно. Тогава аз му казах гореспоменатите слова, понеже навсякъде трябваше да казваме тези думи; защото за това нещо ние бяхме добре предупредени от тези, които са били между тях — никога да не променяме думите си. Аз го помолих също да благоволи да приеме минускулното писмо от ръцете ни, като се извинявах, че съм монах и че не е залегнало в нашия устав да притежаваме злато или сребро или пък скъпоценни облекла. Затова аз нямам нещо от тоя род, което да му дам, и нека приеме от нашите храни за благословение. Тогава той нареди да се приемат и ги разпредели незабавно между хората си, които се бяха събрали на пиршество. Аз му дадох също писмото на господин константинополския император. Това беше на осмия ден от Възнесение. Той незабавно го изпрати в Солдая, за да се преведе там, защото беше на гръцки, а той нямаше със себе си някой, който да знае гръцко писмо. Той ни попита също дали бихме желали да пием кумис, т. е. мляко от кобили, защото християните — рутените, гърците и аланите⁵¹, които са измежду тях  и които искат строго да съблюдават своята религия, не го пият, напротив — те не се смятат за християни, след като са го пили, и техните свещеници отново ги приобщават, като че ли са се отказали от христовата вяра. Тогава отговорих, че ние имаме все още достатъчно какво да пием, а когато тия напитки ни се изчерпат, ние ще трябва да пием това, което ще ни даде. Той попита също какво е съдържанието на нашето писмо, което Вие изпращате на Саркат. Аз казах, че нашата була е запечатана, но че в нея има само хубави и приятелски слова. Той попита също какво ще кажем на Саркат. Отговорих: „Думи на християнската вяра." И той ме попита какви, защото на драго сърце би желал да ги чуе. Тогава аз му изложих символа на вярата, колкото можах чрез моя преводач, който не беше нито способен нито красноречив. След като изслуша това, той замълча и кимна с глава. Тогава ни определи двама души, които да ни охраняват, както и коне и волове, и нареди да вървим с него, докато се върне пратеникът, който той е изпратил за превеждането на писмото на императора, и ние вървяхме с него до деня след Петдесетница.⁵²

 

10. Вярвания на племената, обитаващи Скития

 

В навечерието на Петдесетница дойдоха при нас някои алани, които там се именуват аас⁵³, християни по гръцкия обряд. Те имат гръцка писменост и гръцки свещеници Те все пак не са схизматици⁵⁴ като гърците, но почитат всеки християнин без разлика на личността. Те ни донесоха варено месо, като ни молеха да хапнем от тяхната храна и да се помолим за един техен покойник. Тогава аз казах, че беше навечерие на такъв празник и че на такъв ден не ядем месо и им разказах за празника, за което те бяха много радостни, защото те не знаеха нищо, което се отнасяше до християнския обряд с изключение само на името Христос. Те, както и много други християни, рутени и унгарци, попитаха също дали биха могли да бъдат спасени, защото им се налагаше да пият кумис и да ядат умряло животно или убито от сарацини и от други неверници, което дори самите духовници — гърци и рутени, го смятат като умряло или като принесено в жертва на идолите. Питаха още и за това, защото не познаваха дните на постите, нито можеха да ги спазват дори ако ги знаеха. Тогава аз им разясних правилно, колкото можах, като ги учех и укрепвах във вярата. Месото, което бяха донесли, ние запазихме до празничния ден, защото не срещнахме нищо, което да се продава срещу злато и сребро, а само срещу памучни или други облекла, а такива ние нямахме. Когато нашите слуги им показваха перпери, те ги триеха с пръсти и ги поднасяха към носа си, за да разберат по миризмата дали е мед.⁵⁵ Те не ни даваха храна освен само краве мляко, твърде кисело и вонещо. Виното вече ни се свършваше. Водата така се размътваше от конете, че не беше годна за пиене. Ако не беше сухарът, който имахме, и милостта Божия, сигурно щяхме да загинем.

В деня на Петдесетница дойде при нас един сарацин. Когато той разговаряше с нас, ние започнахме да обясняваме вярата. Той като чу за благодеянията божии, оказани на човешкия род с въплътяването и с възкресението на мъртвите и за бъдещия съд, както и за това, че умиването от греховете било в кръщението, той каза, че желае да се покръсти. И докато ние се приготвяхме за неговото кръщение, той изведнъж възседна своя кон, като каза, че ще отиде в къщи и ще се съветва със съпругата си. На сутринта, в разговор с нас каза, че по никакъв начин не можел да се реши да приеме кръщението, защото тогава не би могъл да пие кумис, защото християните в тази страна казваха точно това, че никой истински християнин не бивало да го пие, а без това питие не би могло да се живее в тази пустиня. Това негово мнение по никакъв начин не можах да разколебая. Поради това бъдете сигурни, че те много странят от вярата заради това тяхно мнение, което вече е затвърдено сред тях благодарение на рутените, които са най-много на брой между тях.

 

11. За връщането на братята в страната на Саркат

 

В този ден вождът⁵⁶ ни даде един човек, който да ни съпроводи до Саркат, и други двама, които да ни заведат до най-близкия стан, който отстоеше оттук на пет дни път, ако се пътува с волове. Те ни дадоха също една коза за храна и няколко меха с краве мляко, както и малко кумис, защото той се цени у тях. И така, като поехме пътя право на север, стори ми се, че сме преминали една врата на ада. Прислужниците, които ни водеха, започнаха смело да ни крадат, защото виждаха, че не сме много предпазливи. Най-сетне, след като загубихме много, неволята ни докара ума в главата. И така ние стигнахме до покрайнините на онази провинция⁵⁷, която от едното до другото море се затваряше от един окоп⁵⁸. Извън нея се намираше станцията на онези, при които, като отидохме, всички ни се виждаха прокажени, защото това бяха бедни хора, поставени там, за да събират мито от тези, които получават сол от гореказаните солници. От това място, казваха те, ние трябваше да вървим петнадесетдневен път, без да срещнем хора. Ние пихме кумис с тях и им дадохме една кошница, пълна със сухар. Те дадоха на нас, които бяхме осем човека, една коза за толкова [дълъг] път и не знам колко меха, пълни с краве мляко. Така след като сменихме конете и воловете, ние поехме пътя, които изминахме за десет дни до другата станция. По този път с изключение на две малки реки ние намерихме вода само в изкопи, направени в котловините. Ние вървяхме право на изток, откакто напуснахме споменатата провинция Гасария, като морето ни оставаше откъм юг, а просторната степ откъм север. Тя някъде се разширява на 30 дни път и там няма никаква гора, никаква планина, никакъв камък, а само най-хубава трева.⁵⁹ В тази степ обикновено пасяха стадата си куманите, които се наричат „каптат"60. Тавтонците⁶¹ ги наричат валани⁶² и провинцията им Валания⁶³. Изидор⁶⁴ казва — от реката Танаис до блатата на Меотида⁶⁵ и Дунава е Алания. Тази област продължава на дължина от Дунава до Танаис, който е граница между Азия и Европа, на два месеца път, ако се язди бързо, както яздят татарите. Куманите „каптат" я обитават цялата и също отвъд реката от Танаис та до Етилия⁶⁶. Между тези реки има десет дни път. На север от тази провинция лежи Русия, която навсякъде има гори и се простира от Полша и Унгария до Танаис. Тя цялата е опустошена от татарите и досега всеки ден се опустошава.

 

12. За трудностите, които изпитаха братята, и за могилите на куманите

 

[Татарите] предпочитат впрочем сарацините пред рутените, защото последните са християни и когато не могат да дават повече злато и сребро, те ги отвеждат заедно с малките им като стада в степта, за да им пазят добитъка. Отвъд Русия на север е Прусия, която напоследък цялата подчиниха братята-тевтонци⁶⁷ и сигурно лесно биха покорили Русия, ако биха се заели с това; защото ако татарите узнаеха, че великият свещеник, т. е. папата⁶⁸, би могъл да повдигне кръстоносен поход срещу тях, те всички биха избягали в своите степи. Ние впрочем вървяхме на изток, без да виждаме нищо освен небе и земя, понякога море oт дясната си страна, което се нарича Танаидско море⁶⁹, а също могили на куманите, които ни се явяваха на всеки две левги, защото тe имаха обичай да погребват заедно целите си родове. Докато бяхме в степта, ни беше добре, защото неприятното чувство, което изпитвах, когато приближавахме до техните станции, не мога да изразя с думи; защото нашият водач искаше аз да отида при всеки [татарски] предводител с подарък, а за това не достигаха средства. Наистина всеки ден ние бяхме осем човека, които ядяхме своя хляб, като се изключат случайно дошлите, които всички искаха да ядат с нас. Ние всъщност бяхме петима и трима, които ни водеха: двама водеха двуколките, а един щеше да отиде с нас чак до Саркат. Месото, което ни даваха, не ни стигаше и не намирахме нищо, което се продаваше за пари. Дори като седяхме под нашите двуколки на сянка, защото там по онова време горещината беше голяма, татарите така нахално се държаха с нас, че ни притесняваха, като искаха да видят всичко наше. Ако ги обхващаше желание да очистят стомаха си, те не се отдалечаваха от нас, поне на няколко крачки, напротив, докато разговаряха с нас, мълчаливо правеха своите мръсотии и много други неща правеха, които бяха извънредно гнусни. На всичко отгоре ме измъчваше, че не можех да им произнеса някаква проповед. Моят преводач казваше: „Не ме карайте да проповядвам, защото аз не знам да говоря такива думи." И право казваше, защото аз схванах по-късно, когато започнах по малко да разбирам езика им, че когато аз казвах едно, той казваше съвсем друго, както му дойдеше на ум. Тогава, като видях опасността да говоря посредством него, аз предпочетох да мълча. Ние впрочем с по-голяма мъка се придвижвахме от станция до станция, така че малко дни пред празника на блажената Мария Магдалена⁷⁰ стигнахме до голямата река Танаис, която дели Азия от Европа, както Египетската река дели Азия от Африка. На това място, на което пристигнахме, Бату и Саркат бяха наредили рутените да направят някаква станция на източния бряг. Те превозват пратениците и търговците с лодки. Същите превозиха най-напред нас, а след това и двуколките, поставяйки едното колело в едната лодка и другото — в друга. Като съединиха лодките на двойки и като гребеха така, те преминаваха. Там нашият водач постъпи твърде глупаво, защото той вярваше, че хората от станцията трябва да ни дадат коне, и освободи животните, които бяхме довели, на другия бряг, за да се върнат при господарите си. Когато поискахме от тях животни, те отговориха, че имат от Бату привилегия да не се задължават с нищо друго освен да превозват тези, които идват, и тези, които се връщат. Дори те получават от търговците голяма такса. Ние престояхме впрочем там на брега на реката три дни. На първия ден те ни дадоха голяма прясна риба барбут; на втория ден — хляб от ръж и малко от месото, което получаваше старейшината⁷¹ на селото, като курбан от различните къщи; на третия ден — сушени риби, каквито имат там в голямо количество. Тази река беше там толкова широка, колкото е Парижката Секана⁷². И преди да стигнем на онова място, ние преминахме през твърде красиви и богати с риба води, обаче татарите не знаят да ги ловят, нито се грижат за рибата, освен ако тя е толкова голяма, че да ядат месото ѝ като месо на овен. Тази река е източната граница на Русия и тя извира от блатата на Меотида, които достигат до океана на север⁷³.

Реката в същност тече на юг, образувайки някакво море, голямо 700 мили, преди да достигне до Понтийското море,⁷⁴ и всички води, през които преминахме, текат към онези предели. Също на западния бряг на гореказаната река има голяма гора. Отвъд това място татарите не минават в северна посока, защото по това време в началото на август те започват да се връщат на юг. По тази причина по-долу има друго поселение, където преминават пратениците зимно време. Ние бяхме там в голямо затруднение, защото не намирахме нито коне, нито волове срещу пари. Най-сетне, след като им посочих, че работим за общото благо на всички християни, те ни предоставиха волове и хора, а самите ние трябваше да вървим пеша. По това време те жънеха пшеница. Жито там не расте добре. Просо имат в голямо количество. Рутенките украсяват главите си като нашите,⁷⁵ а дрехата над туниката си те украсяват отвън с кожа на белка или самур от стъпалата чак до коленете. Мъжете носят наметала като тевтонци, но на главите си носят островърхи шапки от плъст, завършващи на върха с дълго острие. И тъй ние вървяхме три дни, без да срещнем хора. И когато бяхме твърде уморени, и воловете също, и не знаехме къде можем да намерим татари, изведнъж при нас дойдоха два коня, които взехме с голяма радост и на тях се качиха нашият водач и преводачът, за да узнаят къде бихме могли да срещнем хора. Наистина на четвъртия ден, като срещнахме хора, ние се зарадвахме като корабокрушенци, които стигат до пристанище. Тогава ние взехме коне и волове и се придвижихме от станция на станция, докато на 31 юли стигнахме в стана на Саркат.

 

13. За страната на Саркат и за нейните племена

 

Тази област, която е отвъд Танаис, е извънредно хубава, тъй като има реки и гори. На север се простират огромни гори, които обитават две племена; моксел⁷⁶, които нямат никакъв закон, чисти езичници, нямат град, а хижи в горите. Господарят им и голяма част от тях са били избити в Алемания⁷⁷. Наистина татарите ги били отвели до границата на Алемания, затова те много разчитат на алеманите, като вярват, че вече чрез тях ще се освободят от татарско иго. Ако при тях дойде търговец, то първият, при които той пристигне, трябва да се грижи за него през цялото време, през което желае да бъде между тях. Ако някой спи с жената на друг, той не се тревожи, освен ако види със собствените си очи, затова няма ревнивци. При тях изобилстват свинете, медът и восъкът, както скъпоценните кожи, соколите. Зад тях живеят други, които се наричат мердас⁷⁸, които латинците наричат мердини. Те са сарацини. Зад тях е Етилия, която е най-голямата река, която някога съм виждал. Тя тече откъм север, насочвайки се от Велика България на юг и се влива в някакво езеро⁷⁹, чиято обиколка е четири месеца път. За него по-късно ще Ви разкажа. Тези впрочем две реки, Танаис и Етилия, са отдалечени една от друга в посока към северните страни, през които минахме, само 10 дни, а на юг те много се отдалечават една oт друга. Танаис се влива в Понтийското море. Етилия образува гореказаното море или езеро заедно с много други реки, които се вливат в него откъм Персия. Откъм юг имаше големи планини, в които живеят по склоновете откъм степта киргизи⁸⁰ и алани или аас, които са християни и все още се сражават с татарите. Зад тях, близо до морето или езерото на Етилия, живеят някакви сарацини, които се наричат лесги⁸¹  които също така не се подчиняват на татарите. Зад тях са Железните врата, които Александър⁸² е направил, за да изолира варварските племена от Персия. За нейното разположение ще кажа по-късно, защото аз преминах през нея на връщане. Между тези две реки, в тези страни, през които минахме, живели [независими] куманите „капчак"⁸³, преди татарите да завладеят тези страни.

 

14. За двора на Саркат

 

И така ние срещнахме Саркат близо до Етилия, на три дни път. Неговият двор ни се видя твърде голям, защото има шест жени и първородният му син има две или три и всяка една има голям дом и двуколки почти двеста. Нашият водач отиде при един несторианец⁸⁴ на име Кояк, който е един от първенците на неговия двор. Той ни накара да вървим твърде дълго до господаря, който се нарича иамиам. Така наричат оня, който изпълнява службата да приема пратеници. Вечерта споменатият Кояк заръча да отидем при него. Тогава нашият водач започна да ни разпитва какво му носим и започна да се кара силно, когато видя, че нищо не бяхме приготвили да му занесем. Ние застанахме пред него. А той седеше достолепно и караше да звучат китарите и да играят пред него. Тогава аз му казах споменатите по-горе думи, когато бяхме дошли при неговия господар, като го помолихме да ни помогне неговият господар да види нашето писмо. Аз се извиних също, че понеже съм монах, нито притежавам, нито получавам, нито пък нося злато и сребро или друга ценност освен само книги и църковни утвари, с които служехме на бога. Затова не сме му предложили никакъв дар нито на него, нито на неговия господар. Наистина аз, който се бях отказал от свое, не можех да нося чуждо. Тогава той отговори достатъчно кратко, че добре съм правил, ако съм спазвал своя обет, откакто съм станал монах. И той не се нуждаеше от нашите неща, а по-скоро би ни дал от своите, ако се нуждаехме. И той ни накара да седнем и да пием от неговото мляко и след малко време поиска да произнесем благословия за него, което и направихме. Той запита също кой е по-големият господар между франките. Аз казах: „императорът,⁸⁵ ако има мир в земята си." „Не — каза той. — а кралят."⁸⁶ Той беше чул за Вас oт господин Балдуин де Хенония⁸⁷. Аз срещнах там един друг брат, Давид, който е бил в Кипър и който бе разказвал всичко, което беше видял. Тогава ние се върнахме до нашата квартира. На сутринта аз му изпратих едно шише мискетно вино, което най-добре беше се запазило при толкова дълъг път, и кошничка, пълна със сухар, което му беше извънредно приятно. И той задържа онази вечер нашите прислужници при себе си. На сутринта той ми нареди да отида в двора му, като му нося със себе си писмото на краля и църковните утвари и книгите, защото неговият господар може да пожелае да ги види. Това и направихме, като натоварихме едната двуколка с книгите и църковните утвари, а другата — с хляба, виното и плодовете. Тогава той нареди да обяснявам всички книги и облекла и много татари, християни и сарацини ни заобиколиха на коне. Като видя тия неща, той ме попита дали искам да дам всичко това на неговия господар. Като чух това, аз се изплаших и не ми харесаха думите му. Без да обръщам внимание, отговорих: ,.Господарю, ние молим вашият господар да благоволи да приеме този хляб и виното и плодовете не като дар, понеже това е твърде малко за дар, но за благословия, за да не се явяваме пред лицето му с празни ръце. Той обаче ще види писмото на господин краля и от него ще узнае по каква причина идваме при него. Тогава ще бъдем на негово разположение и ние и всичките ни неща. Наистина дрехите са осветени и не е разрешено да се докосват до тях други освен свещениците." Тогава той ни разреши да се облечем, за да отидем при неговия господар, което и направихме. Аз също, облечен в най-скъпоценни дрехи, сложих до гърдите си възглавницата, която беше много красива, и библията, която ми бяхте дали, и най-хубавия псалтир, който ни беше дала госпожа кралицата и в който имаше извънредно хубави рисунки. Моят другар взе църковните одежди и кръста. Клирикът, облечен в кожух, взе кадилницата. Така пристигнахме до неговото жилище. Те бяха повдигнали плъстената завеса, която висеше пред входа, за да може да ни види. Тогава тe с клирика и преводача коленичиха. От нас те не поискаха това. Тогава те ни наредиха много деликатно да се пазим при влизане и излизане да не допрем прага на жилището и да изпеем някаква благословия за него. Тогава ние влязохме, пеейки: „Бъди здрава, царице." При прага на входа имаше и пейка с кобилешко мляко и с потири Бяха се събрали всичкитe му съпруги и самите монголци, като влязоха заедно с нас, ни притискаха. Споменатият Кояк му донесе кадилницата с тамяна, която господарят разгледа, като я държеше внимателно в ръце. След това той му донесе псалтир, който той и седналата до него жена дълго разглеждаха. След това му донесе библията и той попита дали има там евангелие. Аз казах, че цялото свето писание е там. Той взе и кръста в ръката си и попита за образа, дали е образът на Христа. Отговорих, че е така. Несторианците и арменците никога не изобразяват над своите кръстове образа на Христос, откъдето се остава с впечатление, че те се възмущават от страданието и се срамуват от него. След това накара нас, които бяхме застанали около него, да се отдалечим, за да може по-подробно да види нашите накити. Тогава аз му поднесох вашето писмо и преписи на арабски и сирийски. Аз бях наредил да го преведат в Акона⁸⁸ на двата езика и азбуки. Там имаше арменски свещеници, които знаеха турски и арабски. Там бе и братът Давид, които знаеше сирийски, турски и арабски. Тогава излязохме и съблякохме дрехите си и дойдоха писари и споменатият Кояк. Те наредиха да се преведе писмото. След като го изслуша, той нареди да се приеме хляба и виното и плодовете, а дрехите и книгите ни нареди да върнем в квартирата си. Това стана на празника на Оковите на св. Петър⁸⁹.

 

15 За заминаването на братята и за престоя им в двора на Бату

 

На сутринта дойде един свещеник, брат на същия Кояк, който поиска чашата с мирото, защото Саркат искал да го види, както казваше. И ние му го дадохме. Привечер Кояк ни извика и ни каза: „Господин кралят е написал хубави слова на моя господар. Обаче в тях има известни затруднения, за които нищо не смее да стори без съвета на своя баща. Ето защо вие трябва да отидете при неговия баща. Двете двуколки, които вчера докарахте с облеклата и книгите, оставете на мен, защото моят господар желае да разгледа по-внимателно вещите." Аз веднага предугадих нещо лошо в неговото желание и му казах: „Господине, не само тях, но и другите две, които още имаме, ще оставим на Ваше хранение." „Не", отговори той, „онези ще ги оставите", а с другите правете каквото щете." Казах му, че това не би могло да се направи по никакъв начин, но че ще му изпратим всичко. Тогава попита дали желаем да прекараме известно време в страната им. Аз казах: „Ако добре сте разбрали писмото на господин краля, щяхте да знаете, че това е така." Тогава той каза, че ние трябва да бъдем много търпеливи и смирени. Така ние се разделихме онази вечер. Рано на сутринта той изпрати един несториански свещеник за двуколките и ние му закарахме всичките четири. Тогава като се яви при нас братът на самия Кояк, отдели всичко наше от онези вещи, които бяхме донесли предишния ден в двора; той ги прибра като свои, т. е. облеклата и книгите. Кояк ни нареди да си вземем с нас облеклата, с които бяхме облечени пред Саркат, за да ги облечем пред Бату, ако стане нужда. Свещеникът ни ги отне насила, като каза: „Ти си ги донесъл на Саркат, а сега пък искаш да ги носиш на Бату." И когато аз исках да му обясня, той ми отговори: „Не говори много, а си върви по пътя." Тогава ми бе нужно търпение, защото ние нямахме вече достъп до Саркат, нито пък имаше някой, който да се застъпи за нас. Аз се страхувах също от преводача, да не би да е казал някога другояче, отколкото аз съм му казал, защото много му се искаше да направим на всички дар. Една само утеха имах, че когато предчувствах тяхното желание, аз измъкнах от книгите библията и притчите и други книги, които най-вече почитах. Псалтирът на госпожа кралицата не се осмелих да измъкна, защото той беше твърде очебиен поради златните рисунки, които бяха в него. Така впрочем ние се върнахме с останалите две двуколки в нашата квартира Тогава дойде този, който трябваше да ни води при Бату. Той искаше бързо да се отправим на път. Аз му казах, че по никакъв начин не бих докарал двуколките, което той съобщи на Кояк. Тогава Кояк нареди да ги оставим при него, но с едно наше момче, което и направихме.

Така впрочем вървяхме към Бату, право на изток, и на третия ден стигнахме до Етилия. Като видях нейните води, аз се учудвах, откъде от север са се спуснали толкова води. Преди да се разделим със Capкат, гореказаният Кояк заедно с много други писари от двора ни каза: „Недейте казва, че нашият господар е християнин. Той не е християнин, а монголец"; защото името християнин им се струва да е име на някакво племе. Те са се възгордели до такава степен, че макар че силно вярват в Христа, те все пак не желаят да се нарекат християни, тъй като искат тяхното име, т. е. монголец, да се издига над всяко друго име, нито пък искат да се наричат татари. Татарите впрочем са друго племе, за тях така съм узнал.

- - - Също така за Саркат, дали вярва в Христа или не, не зная. Това знам само, че не желае да се назовава християнин, дори струва ми се, че осмива християните; защото самият той се намира на пътя на християните, а именно рутени, власи, българи от Малка България, солдайци⁹⁰, киргизи и алани. Те всички преминават през неговата земя, когато отиват в двора на баща му, носейки му дарове. Затова и той повече ги уважава. Все пак, ако биха дошли сарацини и биха донесли повече подаръци, той по-бързо би им дал път. Той има също около себе си несториански свещеници, които удрят по дъска и изпълняват своето богослужение. Има друг един, който се нарича Йера⁹¹, брат на Бату, който има пасбища при Железните врата, където е пътят за всички сарацини, които идват от Персия и от Турция. Те, като отиват при Бату, преминават през неговите земи и му носят подаръци. А той се представя за сарацин и не разрешава в неговия двор да се яде свинско месо. Тогава Бату, при нашето завръщане, му бе наредил да се премести от онова място отвъд Етилия на изток, тъй като не желаеше пратениците на сарацините да минават през неговите земя, защото мислеше, че прави много разноски. За четирите дни, през които ние бяхме в двора на Саркат, изобщо не бяхме снабдени с храна освен веднъж с малко кумис. По пътя между него и баща му изпитахме голям страх. Защото рутените и унгарците, и аланите, негови слуги, от каквито той има в голям брой, се сдружават по 20 и 30 заедно и бягат през нощта, с лъкове, и когото срещнат през нощта, го убиват. Денем те се укриват и когато конете им са уморени, те идват нощем при множеството коне на пасбищата, сменят конете и един или два коня отвеждат със себе си, за да ги изядат, когато им се наложи. Възможността да се случи такова нещо действително плашеше много нашия водач. Ние бихме умрели от глад на този път, ако не носехме със себе си малко сухар. Впрочем ние дойдохме до Етилия, най-голямата река. Тя е четири пъти по-голяма от Секана и извънредно дълбока. Тя тече откъм Велика България, която е на север, и слиза на юг, като се влива в някакво езеро или в някакво море, което сега наричат морето Сирсан⁹², по името на някакъв град, който лежи над брега му в Персия. Изодор обаче нарича това море Каспийско, защото на юг от него са Каспийските⁹³ планини и Персия, а на изток — планините Муглиек, т. е Аксасинските, които допират до Каспийските планини. На север пък от него се намира тази степ, в която сега живеят татарите. По-рано наистина там са обитавали някакви кумани, които са се наричали кангли⁹⁴. И от тази страна морето приема Етилия, която лете се увеличава като египетския Нил. На запад пък са планините на аланите и лесгите и Железните врата и планините на георгийците.⁹⁵ И така [Каспийско море] се намира от три страни между планини. Откъм север то достига до равнина. Братът Андрей обиколи двете му страни, именно южната и източната, а аз — другите две, т. е. северната — на отиване от Бату до хан Мангу, а на връщане ог Бату в Сирия по подобен начин — западната. Това море може да се обиколи за четири месеца. Не е вярно, това, което казва Изодор, че това море било залив, излизащ от океана, защото никъде то не се допира до океана, а навсякъде е заобиколено със суша.

Цялата тази област, от западния бряг на това море, където са Железните врата на Александър и планините на аланите, чак до северния океан и меотидските блата, откъдето извира Танаис, обикновено се нарича Албания⁹⁶. Изодор пише за нея, че там има толкова големи кучета и толкова свирепи, че преследват бикове и убиват лъвове. Това е вярно, доколкото разбрах от тези, които ми разказваха, защото там при Северния океан използват кучета заради големината и силата им да теглят в двуколки също като волове. Действително за това място, където ние пристигнахме до Етилия, има ново селище, което татарите са образували от рутени и сарацини. Те превозват [през реката] пратениците, както тези, които отиват, така и онези, които се връщат от двора на Бату. Защото Бату е на оттатъшния бряг, на изток, и когато през лятото тръгва на път, той не преминава на това място, където ние стигнахме. Той бе започнал вече да се спуска [на юг]. От януари впрочем чак до август той лично се изкачва заедно с всичките други татари в студени области, а през август започват да се връщат. И така ние слязохме с една лодка от това селище чак до двора на Бату. От това място до селищата на Велика България на север има пет дни път. И аз се учудвам кой дявол донесе тук учението на Мохамед. От Железните врата, където се излиза от Персия, има повече от тридесет дни път, докато се премине степта и се слезе по Етилия чак в споменатата България, в която няма никакъв град освен някои села близо до мястото, където Етилия се влива в морето. Тези българи са най-проклети сарацини, защото те спазват мохамеданския закон повече от всички други.

Когато впрочем видях двора на Бату, аз се стъписах, защото собствените му жилища изглеждаха като някакъв голям град, разпрострян на дължина и заобиколен отвсякъде от население дори до три-четири левги⁹⁷. И така, както у израелския народ, всеки един е знаел до кой район би могъл да разпъне кожите на шатрите си, така и те знаят до коя страна на дворцовия стан биха могли да си отредят място, когато установяват жилищата си. Поради това дворът се нарича на техния език орда, което значи среда, защото винаги е разположен посред хората му с изключение на това, че право в южна посока никой не се настанява, защото на тази страна се отварят портите на двора. Надясно обаче и наляво те се разпростират, колкото желаят, в зависимост от характера на местностите, докато точно пред двора или на отсрещната страна на двора те не отсядат. Най-напред ни заведоха при някой си сарацин, който не ни снабдяваше изобщо с храна. На следващия ден ни заведоха в двора и ханът нареди да се опъне голяма палатка, защото жилището не можеше да побере толкова хора и жени, колкото надойдоха. Нашият водач ни обърна внимание да не говорим нищо, преди да ни е наредил Бату, и тогава да говорим кратко. Запита също дали ще изпратите пратеници при тях. Аз разказах как бяхте изпратили пратеници при Кенхан и че не бихте изпратили пратеници до него лично, нито до Саркат писмо, ако не сте предполагали, че те са станали християни, защото Вие сте проводили пратеници не поради някакъв страх, а да споделите своята радост, като сте чули, че те са християни. Тогава той ни изведе пред палатката и ни обърна внимание да не допираме въжетата на палатката, които те смятат за граница на мястото на жилището. Там ние стояхме с боси крака, в нашето облекло, с непокрити глави и представлявахме голямо зрелище, както ни се струваше. Впрочем там беше братът Йоан Поликари⁹⁸. Той обаче си беше сменил облеклото, за да не бъде оскърбен, понеже беше пратеник на господин папата. Тогава ни въведоха чак до средата на палатката и не поискаха да отдадем някаква почит, като коленичим, както обикновено правят пратениците. Ние стояхме точно срещу него толкова време, за колкото би могло да се произнесе: „Смили се над мене господи", и всички бяха застанали в пълна тишина. Самият той седеше върху високото си ложе, дълго и широко като легло, цялото позлатено, и до него се изкачваше по три стъпала, и една господарка седеше до него. Мъжете пък, разпръснати, седяха от дясната и от лявата страна на господаря; мястото, което жените от тяхна страна не запълваха, защото там бяха само съпругите на Бату, го запълваха мъже. Пейка с кумис и големи златни и сребърни потири, украсени със скъпоценни камъни, бе поставена при входа на палатката. Той ни огледа внимателно и ние него. И струваше ми се, че той наподобява в осанката си господин Йоан де Белмонте, чиято душа нека почива в мир. Лицето му беше осеяно с розови пъпки.

Най-после той ми нареди да говоря. Тогава нашият водач ни нареди да коленичим и да говорим. Аз коленичих с единия си крак, както пред човек. Тогава той кимна да коленича с двата си крака, което и направих, защото не исках да споря за такова нещо. Тогава той ми нареди да говоря. И аз, като си представих, че се моля на Бога, защото бях коленичил с двата си крака, подех слова от молитвата Отче наш, като казах: „Господарю, ние се молим на бога, от когото произтичат всички земни блага, които Ви е дал, за да ви даде след това небесните блага. Защото едните без другите са празно нещо." Той внимателно изслуша и аз добавих: „Да знаете добре, че не ще получите небесни блага, ако не станете християнин. Защото Господ е казал: „Който е повярвал и е бил кръстен, ще бъде спасен. Който пък не повярва, ще бъде осъден."⁹⁹ При тази дума той сдържано се засмя. И другите монголци започнаха да плескат с ръце, за да ни се подиграят, и моят преводач изтръпна, та се наложи аз да го подкрепя да не се страхува. Тогава, като настъпи тишина, аз казах: „Аз съм дошъл при Вашия син, защото чухме, че бил християнин, и му донесох писмо от страна на господин краля на французите. Той лично ме изпрати тук при Вас. Вие ще трябва да знаете по каква причина". Тогава ме накара да стана и запита за Вашето име и моето и на другаря ми, и на преводача, и нареди да се запише всичко. Той попита също така, понеже бе разбрал, че Вие сте потеглили с войска на поход от Вашата страна, срещу кого сте воювали. Аз отговорих: „Срещу сарацините, които сквернят дома господен Йерусалим." Той запита също така дали някога сме пращали пратеници до него. „До Вас, казах аз, никога." Тогава той ни накара да седнем и да ни дадат да пием от неговото мляко, защото те смятат за голяма чест, когато някой пие кумис с него в неговото жилище. И докато, седейки, бях обърнал поглед към земята, той ми нареди да вдигна очи, тъй като желаеше още по-добре да ни разгледа по-скоро от суеверие, тъй като те смятат за лошо знамение или знак, или пък за лошо предсказание, когато някой седи с лице към тях и наведени очи, като че ли е тъжен, особено когато постави челюстта или брадичката на ръката си. Тогава излязохме и след малко при нас дойде нашият водач. И когато ни водеше до квартирата ни, ми каза: „Господарят крал иска да останеш в тази страна, но Бату не може да реши това без знанието на Мангу-хан. Ето защо се налага ти и твоят преводач да отидете при Мангу-хан. Сигурно твоят другар обаче и другият човек ще се върнат в двора на Саркат, където ще изчакат, докато ти се върнеш." Тогава духовникът-преводач се натъжи, смятайки, че е загубен. Моят събрат се кълнеше в боговете, че по-скоро биха му отрязали главата, отколкото да се раздели от мене. И аз му казах, че без другар аз не бих могъл да отида. Казах също, че трябва да бъдем двама свещенослужители, защото ако отпадне единият, той сам не би могъл да устои. Тогава Бату нареди: „Нека отидат двамата свещеници и преводачът, а духовникът да се върне при Саркат." Той, като се върна, ни каза решението. И когато аз пожелах да говоря за духовника да дойде с нас, каза: „Нека не говорим повече, защото Бату постанови и аз вече няма да се осмеля да ида отново до двора." От Вашата парична помощ клирикът Госет имаше още 26 перпери, не повече — 10 от тях задържа за себе си и отрока, а 16 даде на духовното лице за нас. И така ние се разделихме със сълзи едни от други. Той се върна при Саркат, а ние останахме там.

В навечерието на Успение Богородично¹⁰⁰ той пристигна в двора на Саркат и на сутринта несторианските свещеници бяха въведени с нашите одежди пред Саркат. Тогава нас ни заведоха при друг стопанин, който трябваше да ни снабдява с жилище, храна и коне. Тъй като обаче нямахме какво да му дадем, той правеше всичко небрежно. И пет седмици ние пътувахме с колите, спускайки се с Бату покрай Етилия. Моят другар беше понякога толкова гладен, че ми казваше почти с плач: „Струва ми се, като че ли никога не съм ял." Пазарът винаги следвал подир дворцовия стан на Бату. Но той беше толкова далеч от нас, че не можехме да отидем, тъй като се налагаше да вървим пеша поради липса на коне. Най-после намерихме някакви унгарци, които са били духовници. Единият от тях можеше все още да пее проникновено и беше смятан от другите маджари за свещеник и те го викаха за опяване на техните покойници. Другият пък беше добре обучен по граматика, защото разбираше, каквото му казваше писмено, но не знаеше да отговаря. Те ни оказаха големи добрини, като ни донесоха кумис за пиене и някакво месо за ядене. Когато те поискаха от нас някакви книги, а аз нямах какво да им дам, тъй като имах само библия и требник, ми стана мъчно. Тогава аз им казах: „Донесете ни хартия и аз ще Ви напиша [нещо], докато сме тук." Те това и направиха и аз написах от двете страни на листа часословните молитви на блажената дева и службата на покойниците. Един ден към нас се присъедини някакъв куманин, който ни поздрави с латински слова, като каза: „Здравейте господа!" Аз се учудих и след като самият му отвърнах на поздрава, запитах кой го е научил на този поздрав. А той каза, че бил покръстен от нашите братя в Унгария, които го бяха научили на този поздрав. Той ми каза още, че Бату много го е разпитвал за нас и че той му е изложил устава на нашия орден. Аз видях Бату да язди с цялата си орда. Всички старейшини яздят редом с него. По моя преценка те нямаха и 500 човека. Най-после около празника на „Въздвижението на светия кръст"¹⁰¹ при нас дойде някакъв богат монголец, чийто баща беше хилядник, което у тях е висок чин, и каза: „Аз трябва да ви заведа при хан Мангу. Пътят е четири месеца и там е толкова студено, че камъните и дърветата се пукат oт студ. Помислете дали бихте могли да издържите." Аз му отговорих: „Аз вярвам в силата Божия, че ние ще издържим това, което други човеци могат да издържат." Тогава той каза: „Ако не бихте могли да издържите, аз ще ви оставя насред път." Аз му отговорих: „Това не би било справедливо, защото ние не сме тръгнали заради нас, а изпратени от вашия господар. Затова от момента, когато ние се доверяваме на Вас, Вие не бива да ни напускате." Тогава той каза: „Добре, нека е така." След това той ни накара да му посочим всичките наши дрехи и ни накара да оставим на съхранение у нашия стопанин това, което му се виждаше по-малко необходимо. На сутринта донесоха на всекиго от нас по един селски кожух от овча кожа и по едни гащи от също такава кожа и боти или полуботуши, както е обичайно у тях, с терлици от плъст и башмаци от кожа, според техния начин на обличане. На следващия ден след Въздвижението на светия кръст потеглихме на коне, като ние тримата имахме два товарни коня. Ние яздихме непрекъснато в източна посока чак до Празника на всички светии¹⁰². И по протежението на цялата тази страна и още по-нашироко живеят канглите, някакви родственици на куманите. На север от нас беше Велика България и на юг — гореспоменатото Каспийско море.

 

16. За отиването и престоя на братята в двора на Мангу-хан

 

А. За Велика и Малка България

След като бяхме вървели 12 дни от Етилия, ние срещнахме голяма река, която наричат Ягат¹⁰³. Тя идва от север, от страната Паскатур и се влива в гореспоменатото море. Езикът на паскатурците и унгарците е един и същ.¹⁰⁴  Те са пастири без какъвто и да е град и на запад опират до Велика България. От тази земя на изток, в този северен пояс няма повече никакъв град. Поради това Велика България е най-крайната страна, която има град. От същата област Паскатур са дошли хуните, по-късните хунгари¹⁰⁵, където е сега Велика България. Изодор казва, че със страхотните силни коне те са преминали теснините на Александър¹⁰⁶, които в Кавказките планини са преграда за дивите племена, така че чак до Египет им се плащала дан. Те са опустошили и всички страни чак до Франция, поради което са били с по-голяма мощ, отколкото са сега татарите. Заедно с тях са настъпили власи и българи и вандали.¹⁰⁷ Именно от тази Велика България са дошли тези българи, които са отвъд Дунава близо до Константинопол. До Паскатур са илаците, които са в същност власи, обаче татарите не познават звука „В". От тях са дошли тези, които са в страната на Асен.¹⁰⁸  И едните и другите ги наричат илаци — и тези тук, и онези там. Езикът на рутените и на полоните и на бохемите и славоните е същият като езика на вандалите.¹⁰⁹ Всички са били [някога] с хуните, а сега в по-голямата част са с татарите, които бог докара от далечни страни. Те не представляват народ, а са невежо племе, според както каза господ: „Аз ще ги възбудя тях, т. е. тези, които не пазят своя закон, срещу това множество, което не е народ, и ще ги принизя в това невежо племе." Това се изпълва дословно над всички народи, които не спазват закона на Христа. Това, което казах за страната Паскатур, го зная от братята проповедници¹¹⁰, които са дошли тук преди идването на татарите и поради това самите те са били покорявани от съседните българи-сарацини и повечето от тях са станали сарацини. Другите неща могат да се знаят от хрониката, защото известно е, че тези области зад Константинопол, които сега се наричат България, Влахия, Словония¹¹¹, са били провинции на гърците. Така Унгария е била Панония. И така ние яздихме през страната Кангла¹¹² от празника на Светия кръст до празника на Всички светии¹¹³, почти всеки ден толкова път, колкото е разстоянието от Париж до Аурелиан¹¹⁴, доколкото мога да преценя това, и малко повече според това, колко коне имахме, защото понякога сменяхме два или три пъти на ден конете, понякога вървяхме по два или три дни, тъй като не срещахме хора, и тогава се налагаше по-бавно да се върви. От двадесет или тридесет коня [в станцията] ние винаги получавахме по-лошите, защото бяхме чужденци. Впрочем всички преди нас получаваха по-хубавите коне. За мен винаги предвиждаха силен кон, защото бях твърде тежък, но дали вървеше приятно или не, за това аз не съм смеел да повдигам въпрос, нито пък съм смеел да се оплаквам, ако конят мъчно се яздеше, защото всеки трябваше да понася съдбата си. Поради това за нас възникваха големи мъчнотии, защото много пъти конете се уморяваха, преди да можем да стигнем до хора, и тогава ние трябваше да подкарваме и бием конете, също така да поставяме дрехите върху други товарни коне, да сменяме ездитните коне с коне със самари, понякога ние двама да яздим на един кон.

Гладът и жаждата, студът и умората нямаха край, защото храна ни даваха само вечер. Сутрин те дават нещо за пиене или да сръбнем боза. Вечер обаче ни даваха месо, плешка от овца с ребрата и да пием определено количество бульон. Когато имахме за храна бульон от месо, ние се съвземахме най-добре и струваше ми се, че това е приятна и много хранителна напитка. В петъчен ден аз стоях гладен чак до нощта, без да ям нищо. Тогава трябваше със съжаление да ям месо. Понякога ние трябваше да ядем месото полусварено или почти сурово поради недостиг на горивен материал, когато с настъпване на нощта слизахме от конете и се разполагахме на стан, защото тогава не можехме достатъчно да събираме тор от говеда и коне. Друг материал за горене рядко намирахме освен срещащите се тук-там тръни. По бреговете на някои реки имаше някъде и гори, но това е рядко. Отначало нашият водач ни презираше много и му бе неприятно да води толкова нищожни хора. По-късно обаче, когато започна по-добре да ни опознава, той ни водеше през дворцовите станове на богатите монголци и ние трябваше да се помолим за тях. Поради това, ако бях с добър преводач, бих имал възможността да посея много добрини. Известният Чингиз, първият хан, е имал четири сина¹¹⁵, от които са произлезли мнозина. Всички те имат сега големи дворове и ежедневно се множат и пръскат по тази огромна степ, която е като море. Впрочем през становете на много от тях ни водеше нашият водач. Те извънредно много се учудваха защо ние не желаехме да вземем злато, сребро и скъпи дрехи. Също така питаха и за великия папа, дали е толкова стар, колкото са чували. Защото те бяха чули, че той бил на петстотин години. Разпитваха за нашите земи дали там наистина има много овце и говеда и коне. За океана не можаха да разберат, че наистина е без край или бряг. В навечерието на деня на Всички светии¹¹⁶ ние изоставихме пътя към изток, защото народът беше вече слязъл много на юг, и насочихме пътя си през някакви високи планини право на юг в продължение на девет дни. В тази степ аз видях много магарета, които наричат „кулам" и които повече наподобяват на мулета. Те бяха много преследвани от нашия водач и другарите му, които не направиха нищо поради извънредната им бързина. На седмия ден пред нас на юг започнаха да се появяват извънредно високи планини и ние навлязохме в равнина, която се напояваше също като градина, и ние се натъкнахме на обработена земя. На осмия ден от деня на Всички светии ние навлязохме в някакъв град на сарацините, на име Кинхат¹¹⁷.  Управителят му излезе извън града да посрещне нашия водач с ечемичено пиво и потири. Защото такъв е техният обичай, а именно да се посрещат от всички подвластни на татарските градове пратениците на Бату и хан Мангу с храна и напитки. По това време там те вървят по лед и още преди празника на свети Михаил¹¹⁸ имахме студове в степта. Аз запитах за името на тази област. Тъй като обаче ние вече бяхме на друга територия, те можаха да ми кажат само името на града, който беше твърде малък. Голяма река се спущаше от планините. Тя напояваше цялата област и в зависимост от това, къде желаеха за отклонят водата, тя не се вливаше в някое море, а се поглъщаше от земята и правеше още много блата¹¹⁹.  Там забелязах лозя и пих два пъти вино.

На следващия ден ние пристигнахме при друго село, по-близко до планините, и аз запитах за планините, за които разбрах, че били Кавказките планини¹²⁰, които опират от две страни до море — от запад та чак и от изток, и че вече бяхме отминали гореспоменатото море, в което се влива Етилия. Аз запитах също за града Талас, в който са били тевтонските пленници на Бури¹²¹, за които бе разказвал братът Андрей и за които аз бях разпитвал много в двора на Сархат и Бату. Аз не можех нищо да разбера освен това, че Бури, господарят им, е бил убит по такъв случай: Сам той не притежавал добри пасбища. Един ден, когато бил пиян, разговарял така със своите хора: „Не съм ли и аз от рода на Чингиз хан, както е Бату? (А той бил племенник или брат на Бату). Защо да не отида и аз към брега на Етилия като Бату, за да паса там стада?" Тези думи били донесени на Бату. Тогава самият Бату писал до неговите хора да му доведат вързан своя господар, което те и направили. Тогава Бату го попитал дали е казвал такава дума и той признал. Все пак той се извинил с това, че бил пиян, тъй като имат обичай да прощават на пияните. Бату отговорил: „Как си се осмелявал да споменеш името ми в пиянството си?" И наредил да му отрежат главата. За тези тевтонци не можах да узная нищо чак докато не стигнах в двора на Мангу-хан. В гореспоменатото селище разбрах, че зад нас до планините, на 6 дни път, се намираше Ялас¹²². Когато пристигнах в двора на хан Мангу, аз разбрах, че самият Мангу ги е преселил с разрешението на Бату на изток, на разстояние един месец път от Талас при някакъв град, който се нарича Болак, където копаят злато и изработват оръжия. Поради това аз не можах нито да отида, нито да се върна при тях. Все пак аз преминах на отиване доста близко, почти на около три дни път от този град. Аз обаче не знаех (това], нито бих могъл да се отклоня от пътя дори ако добре го знаех. От гореспоменатото селище ние дойдохме на изток до споменатите планини и оттам навлязохме между хората на хан Мангу, които навсякъде пееха и плескаха ръце пред нашия водач, понеже той беше пратеник на Бату. Защото по такъв начин те изразяваха взаимно своята почит — хората на хан Мангу да приемат по гореспоменатия начин пратениците на Бату и по подобен начин хората на Бату — пратениците на хан Мангу. Все пак хората на Бату са по-знатни и не спазват това толкова грижливо. След няколко дена ние навлязохме в планини, в които обикновено живееха каракатаите¹²³, и там срещнахме голяма река¹²⁴, която ни се наложи да преминем с лодка. След това ние навлязохме в някаква голяма долина, където видяхме някаква разрушена крепост, чиито стени бяха от кирпич, и там земята се обработваше. След това ние срещнахме някакъв хубав град, който се нарича Еквий¹²⁵. В него имаше сарацини, които говореха персийски, макар че са твърде отдалечени от Персия. На следващия ден, след като преминахме тези планини, които бяха свързани с големите планини, лежащи на юг, ние навлязохме в извънредно хубава равнина. В дясната ѝ част имаше високи планини, а в лявата — някакво море или някакво езеро¹²⁶, което можеше да се обходи за 25 дни. И цялата тази равнина се напоява изобилно от водите, които се спущат от планините. Те всички се вливат в това море. През лятото ние всички се върнахме на тази северна ширина на това море, където също имаше големи планини. В гореспоменатата равнина обикновено имаше много долини, обаче в по-голямата им част всички бяха разделени, за да пасат татарите там стадата си, защото най-хубави пасища имаше там. Ние срещнахме един голям град там, на име Кайлак¹²⁷, в който имаше пазар и много търговци го посещаваха. В него останахме 12 дни, тъй като чакахме някакъв писар на Бату, който трябваше да бъде другар на нашия водач в работите, които трябваше да се извършат в двора на Мангу. Тази страна обикновено се нарича Органум¹²⁸. Те обикновено си служеха със собствен език и писмо. Скоро обаче цялата тази страна беше завзета от туркоманите¹²⁹. Дори на тяхната писменост и език обикновено изпълняваха несторианците от тези места службата си и пишеха книги. Вероятно по тях тя се нарича „Органа", защото, според както ми е казано, те са обикновено най-добри китаристи и органисти. Там най-напред видях идолопоклонници, за които нека знаете, че имат много секти на изток.

 

В. За ойгурите и другите народи

Първи са ойгурите¹³⁰, чиято страна опира ο гореспоменатата страна Органум и се намира между тези планини на изток. Във всичките им градове има смесени несторианци и сарацини и самите те също са разпръснати в сарацинските градове към Персия. В гореспоменатия град Каалат те имаха 3 капища, две от които посетих, за да видя глупостта им. В първото срещнах някакъв човек, който имаше малък кръст от мастило върху ръката си. Поради това помислих, че е християнин, защото на всички въпроси, които го попитах, той отговаряше като християнин. Поради това аз го запитах: „Защо тогава нямате тук кръст или образ на Исуса Христа?" Той отговори: „Ние нямаме този обичай." От това аз повярвах, че са християни, но са пренебрегнали [кръста и образа] поради недостатъчно познание на учението. Защото аз виждах там отзад някакъв сандък, който им служеше вместо олтар. Върху него те поставят светилници и дарове и също така някакво изображение, което имаше крила като на свети Михаил, и други изображения като епископи, които държаха пръстите си като за благословия. Същата вечер не можах да намеря друго нещо, защото сарацините толкова отбягват [ойгурите], че дори не желаеха да говорят за тях. Поради това, когато питах сарацините за ритуала им, те се засягаха. На сутринта бе началото на месеца и пасхата на сарацините и аз промених квартирата си, като бях настанен близо до друго капище, защото хората там прибират пратениците, всеки според своята възможност или своите съестни средства. Тогава, като влязох в гореспоменатото капище, аз срещнах жреци на идолите. На деня на Нова година те отварят своите храмове, жреците се обличат, донасят тамян и издигат светилниците и поднасят [на олтаря] даровете на народа от хляб и плодове.

Най-напред прочее ще ви опиша всички ритуали на всички капища и след това на тези ойгури, които са нещо като секта, отделена от другите. Всички се молят към север със сключени ръце и като се простират коленичейки на земята, те поставят челото върху ръцете си. Затова несторианците в тези страни не си сключват ръцете при молитва, но се молят като протягат длани пред гърдите си. Те разполагат храмовете си от изток към запад и на северната страна правят едно помещение, като издаващ се клирос, или понякога, ако сградата е четвъртита — в средата на дома. На северната страна те включват едно помещение като клирос. Там поставят един сандък, дълъг и широк, също като маса. И зад този сандък срещу юг поставят главния идол, какъвто аз видях в град Каракорум¹³¹ — толкова голям, колкото се рисува блаженият Христофор. Един несториански свещеник, който бе дошъл от Китай, ми каза, че в онази страна има толкова голям идол, който може да се види от два дни път. Те нареждат другите идоли в кръг, всички извънредно хубаво позлатени. Върху този сандък, който е като една маса, поставят светилници и приношения. Всички врати на храмовете са отворени на юг, противно на обичая у сарацините. Те имат също така като нас големи камбани. Вярвам, че затова източните християни не са желаели да имат такива. Все пак рутените и гърците в Газария имат [камбани].

Също така всички техни свещеници бръснат цялата си глава и брадата и са облечени в оранжевожълто облекло и пазят целомъдрие, поради което си бръснат главите и живеят заедно по сто или двеста в една община. В дните, в които влизат в храма, те поставят две скамейки и седят в помещението по направление клирос срещу клирос на земята и държат книги в ръце, които понякога те поставят върху тези скамейки. Главите им са непокрити, докато са в храма. Те четат тихо и пазят тишина. Затова, когато бях влязъл в един храм в Каракорум и ги заварих така да седят, аз се опитвах по много начини да ги предизвикам да говорят и никога не успях. Накъдето и да тръгнат, те винаги държат в ръцете си някакъв светилник или броеница от 100 или 200 зърна, така както ние носим броеницата „отче наш", и винаги произнасят тези думи „он ман бакам", т. е. „Боже, Ти знаеш", според както някой от тях ми преведе, и той толкова пъти очаква възнаграждение от бога, колкото пъти, казвайки тези думи, си спомня за него. Около своя храм те винаги правят хубав притвор, който плътно заграждат със стена, и на юг правят голяма врата, при която сядат да разговарят. И над тази врата издигат дълъг прът, който стърчи, ако може, над целия град. И посредством този прът може да се разбере, че този дом е храм на идоли. Това е общо за всички идолопоклонници. Когато бях влязъл в гореспоменатото капище, аз намерих свещеници, насядали под външната врата. Тези, които аз видях, стори ми се, че са французи, понеже бяха с бръснати бради. Те имаха на главите си татарски тиари. Свещениците на тези ойгури имат такова облекло. Където и да отидат, те винаги са [облечени] в оранжевожълти туники, доста тесни, препасани отгоре, също като французи, и имат наметало върху лявото рамо, което, като се спуща, покрива гърдите и гърба до дясната страна, както когато дяконът носи наметало с качулка през четиридесетдневните пости. Татарите са възприели тяхната писменост. Те започват да пишат отгоре и теглят реда надолу. По същия начин те четат и увеличават редовете отляво надясно. Те многократно използват хартията и буквите за гадаене, поради което техните храмове са изпълнени с окачени кратки текстове. Хан Мангу им изпраща писма на монголски език, но с тяхната писменост. Те изгарят мъртвите си по стар обичай и прибират праха на върха на пирамидите. Когато бях седнал до гореспоменатите свещеници, след като бях влязъл в храма и бях видял много техни идоли, големи и малки, аз ги запитах как вярват в бога. Те отговориха: „Ние вярваме само в един бог." И аз попитах: „Вярвате ли, че той е дух, или че е нещо плътско?" Те каказаха: „Ние вярваме, че е дух". А аз казах: „Вярвате ли, че никога не е приемал човешко въплъщение?" Отговориха: „Ни най-малко." Тогава аз казах: „Щом вярвате, че той е само един и [е] дух, защо му правите материални изображения и толкова много. Освен това, щом не вярвате, че той е станал човек, защо му правите по-скоро човешки изображения, отколкото на друго животно?" Тогава те отговориха: „Ние не извайваме тези образи на бога, а когато някой богат от нашите почине, то или неговият син или жена му, или някой нему близък поръчва да се направи образа на покойника и го поставя там и ние го почитаме в негова памет." На тези слова аз казах: „Тогава вие правите тези образи само за почит на хората." „Точно така — казаха те, — в [тяхна] памет." Тогава те ме попитаха, като че ли, за да ме подиграят: „Къде е бог?" Аз им казах: „Къде е вашата душа?" Те отговориха: „В нашето тяло." Аз им казах: „Дали не е навсякъде във вашето тяло, като го управлява цялото и все пак не се вижда? Така бог е навсякъде и всичко управлява: все пак е невидим, защото е разум и мъдрост." Тогава въпреки, че исках да разсъждавам още с тях, моят уморен преводач, като не пожела да превежда думите, накара ме да млъкна. От тяхната секта са монголците или татарите, що се отнася до това, че и те вярват само в един бог, но те правят от плъст изображения на своите покойници и ги обличат със скъпоценни платове и ги поставят в една или две колесници. Никой не се осмелява да докосне тези коли. Те са под охраната на техните прорицатели, които са техни свещеници и за които по-късно ще ви разкажа. Тези прорицатели винаги са пред двора на самия Мангу и на другите богати монголци. Бедните впрочем нямат такива [прорицатели] освен тези, които са от рода на Чингиз. И когато трябва да пътуват с колите, те вървят пред тях, също като облачната колона пред синовете на Израел¹³². И сами те избират място за разполагане на лагер. Едва след това те свалят първи своите жилища и след тях целия дворцов стан. И тогава, когато е празничен ден или първо число на месеца, те изваждат гореспоменатите изображения и ги поставят наредени в кръг в техния дом. Тогава идват самите монголци и влизат в този дом. Те се покланят на тези изображения и ги почитат. И в този дом не е позволено на никой чужденец да влиза. Аз поисках един път да вляза, но бях много жестоко мъмрен.

Наистина споменатите ойгури, които са смесени с християни и сарацини, както ми се струва, чрез чести спорове са дошли до това положение да вярват само в един бог. Те самите живееха в градове, които най-напред бяха подчинени на Чингиз хан, поради което самият той даде своята дъщеря на техния нар. И самият град Каракорум като че ли е в тяхна територия. Пък и цялата земя на царя или презвитер Йоан и на Унк, неговия брат, се намира около тяхната земя, но те обитават пасищата на север, а ойгурите — между планините на юг. Тази е причината, поради която самите монголци са възприели тяхната писменост и ойгурите са техни главни писари. Почти всички несторианци знаят тяхната писменост. Зад тях се намират тангутите¹³³, на изток между планините. Това са хора извънредно храбри, които са пленили Чингиз по време на война. След сключване на мира той бил пуснат от тях на свобода, а след това ги покорил. Те имат твърде яки волове с космати опашки като на коне, с космати кореми и гърбове. Те са по-дебели в бедрата от другите говеда, но са по-силни. Те теглят големите жилища на монголците и имат тънки, дълги и извити, извънредно остри рога, поради което винаги се налага да се отсичат върховете им. Кравата не позволява да се дои, ако не ѝ се пее песен. Те имат характера на бивол, защото ако видят човек облечен в червени дрехи, се хвърлят върху него, за да го убият. Зад тях са тибетците — хора, които обикновено изяждат починалите си родители, защото от чувство на дълг към тях не ги погребват на друго място освен в своя стомах. Сега те все пак са изоставили това, защото са станали омразни на целия свят. Все пак и досега те правят красиви потири от главите на родителите, за да тачат паметта им, като пият от тях при своето веселие. Това ми каза човек, който е видял това. Те имат в тяхната земя много злато, поради което този, който се нуждае от злато, копае, докато намери, и взима толкова, от колкото се нуждае, като заравя останалото в земята. Защото, ако го постави в съкровище или сандък, вярва, че бог ще му отнеме другото, което е в земята. Измежду тях аз видях много грозни хора. Видях тангутци големи, но много тъмнокожи. Ойгурите имат среден ръст, какъвто е нашият. У ойгурите е изворът и коренът на тюркския и куманския език. Отвъд Тибет са лонга и соланга,¹³⁴ чиито пратеници видях в дворцовия стан. Те бяха докарали големи коли, повече от десет, и всяка се теглеше от шест вола. Те са дребни на ръст хора и тъмнокожи като испанците. Те носят ризи като дяконско расо с малко по-тесни ръкави. На главите си обаче те имат митри като епископи, но предната част е малко по-ниска от задната и не завършва в един ъгъл. Те са отгоре четвъртити и са направени от груба материя, черна на цвят. И тя е изгладена дотолкова, че да блести на слънчевата светлина като огледало или добре излъскан шлем. Около слепите очи те имат дълги ленти от същата материя, пришити към митрата, които при вятър се изправят като два рога, излизащи от слепите очи. И когато вятърът много ги вее, те ги завиват над средата на митрата по-отгоре — от сляпо око до сляпо око, и лежат като един кръг на тилната част на главата. И това е много красиво украшение на главата. Главният пратеник винаги когато идваше в двора, имаше много излъ-скана табличка от слонова кост, дълга един лакът и една длан на широчина. И колкото пъти говореше със самия хан или с друг големец, винаги поглеждаше в тази табличка и като че ли, намираше в нея това, което казваше. И той не поглеждаше нито надясно, нито наляво, нито към лицето на този, с когото разговаряше. Също така, като пристъпва към господаря и като се оттегля от него, гледа само в своята табличка. Отвъд тях има други хора, както достоверно научих, които се наричат мук¹³⁵  и които имат градове, но не държат в частна собственост никакви животни. И все пак има много стада и много е впрегатният добитък в тяхната страна и никой не ги пази. И когато някой се нуждае от някакво животно, той се качва на хълма и вика, и всички животни, които чуват вика, прииждат при него и позволяват да бъдат използвани като домашни животни. Но когато пратеник или някой чужденец навлезе в тази област, те го затварят в къщи и го обслужват с необходимите неща, докато си свърши работата. Защото, ако чужденец тръгне из района, животните биха се разбягали, като ги подушат, и биха станали диви животни. По-нататък се намира обширният Китай, чиито жители, доколкото зная, са се наричали в старо време сери. От тях идват най-хубавите копринени тъкани, които се наричат по този народ серика. Този народ се нарича сери по някакъв техен град. Добре разбрах, че в тази област има град със сребърни стени и златни бойници. В тази страна има много области, повечето от които не се подчиняват сега на монголците. И между тях и Индия лежи морето. Тези китайци са дребни хора. При говорене те имат силно носово произношение. Общото е, че всички ориенталци имат тесен отвор на очите. Те са много изкусни майстори във всеки занаят. Техните лекари твърде добре познават лечебната сила на билките и най-добре съдят по пулса. Обаче пикочогонни средства те не използват, нито знаят нещо за урината. Това именно видях. Много от тях живеят в Каракорум. Имат обичай, какъвто занаят работи бащата, същия да имат всички негови синове. Затова плащат толкова голям данък, защото те дават на монголците всеки ден 1500 яскота или кумис. Яскотът е късче сребро, което тежи 10 марки¹³⁶, т. е. всеки ден — 15 хиляди марки, като се изключат копринените тъкани и храните, които те взимат оттам, и другите ангарии, които те отработват. Всичките тези народности се намират между Кавказките планини, но все пак на изток от тези планини чак до Източния океан към южната част на самата Скития,¹³⁷ която обитават пастирите монголци. Те всички им плащат трибут и всички са отдадени на идолопоклонство. Същите измислят разкази за множество богове и някои боготворени хора и за родословието на боговете, така както правят нашите поети. Между тях има примесени като пришълци несторианци и сарацини чак до Китай. В 15 града на Китай има несторианци и те имат там епископство в града, който се нарича Сегин¹³⁸. Но по-нататък живеят чисти идолопоклонници. Всички жреци на идолите у споменатите народи носят широки, жълтоцветни качулки. Между тях има и някои отшелници, както разбрах, в горите и планините чиито живот е странен и аскетически. Несторианците не разбират нищо там.

Те извършват своята служба наизуст и имат свещени книги на сирийски. Те не знаят този език и затова пеят като монасите у нас, които не знаят граматика и затова са напълно покварени. Те са най-вече лихвари и пияници. Дори някои между тях, които са с татарите, живеят с много жени като тях. Когато влизат в църква те мият долните части на тялото като сарацини. Ядат месо в петък. В този ден те правят своите пиршества по обичая на сарацините. Рядко идва епископ в тези страни, едва ли веднъж на петдесет години. Тогава те нареждат всички малки деца, дори и тези, които са в люлки, да бъдат ръкоположени за жреци, поради което всички мъже са жреци. И след всичко това те се женят, което е напълно противно на статута на отците. И те са двубрачни, защото след като умре първата жена, самите жреци си довеждат втора. Те всички си служат със симония,¹³⁹ защото не извършват безплатно никое тайнство. Те са загрижени за жените и децата, поради което не се стремят към разпространение на вярата, а към забогатяване. Поради това се случва, когато някои от тях възпитават някои синове на знатни монголци, макар и да ги учат на евангелието и на религиозност, все пак поради лошия живот и порочността си те повече ги отдалечават от християнския нрав, защото животът на самите монголци, ако и да са туини, т. е. идолопоклонници, е по-непорочен отколкото животът на тези жреци.

На празника на свети Андрей¹⁴⁰ ние вече излязохме от гореспоменатия град и там, на почти три левги път, попаднахме на едно село, което цялото беше несторианско. Ние влязохме също така в църквата им и пяхме с възторг, колкото можахме с по-висок глас: „Радвай се, царице", защото дълго време беше изминало, откакто не бяхме видели църква. Като отпътувахме оттам, на третия ден, ние стигнахме до главния град на тази провинция, където започва гореспоменатото море¹⁴¹, което ни се струваше бурно като океан. Ние видяхме в него и един голям остров. Моят другар се доближи до брега му и натопи едно парче ленен плат в него, за да вкусим от водата, която беше малко солена и все пак пивка. Някаква долина се спуска между големи планини в посока към югоизток. Там, между планините, имаше друго голямо море. През тази низина, от едното до другото море, течеше река и непрекъснато духа толкова силен вятър през тази низина, че хората я преминават, като се излагат на риск да бъдат отнесени в морето от вятъра. И така ние преминахме долината: като вървяхме на север към големите планини, покрити с много сняг, който тогава покриваше земята. И така на празника на свети Николай¹⁴² ние започнахме много да ускоряваме пътя си, защото вече не срещахме хора, а само ямове, т. е. хора, поставени на разстояние от един ден път, за да посрещат посланиците, тъй като на много места между планините пътят е тесен и пасищата са малки. Така че между деня и нощта ние преминавахме два яма, откъдето следва, че ние изминавахме двудневен път за един ден и вървяхме повече нощем, отколкото денем. Там имаше твърде голям студ, поради което ни дадоха козите кожуси с козината навън. На втората събота от пътя ни, вечерта, ние преминахме през някаква местност между твърде страшни скали и нашият водач изпрати човек, като ме молеше да произнеса някакви хубави слова, с които биха могли да се прогонят злите духове, защото в този проход тези демони имаха обичай изведнъж да отвличат хората и не се знаеше какво правят с тях. Понякога те отвличаха коня, а оставяха човека. Някога изтръгваха вътрешностите на човека, като оставяха мъртвеца върху коня. И много такива неща се случваха там често. Тогава ние изпяхме с висок глас „Вярвам в единия бог" и ние преминахме благодарение на милостта божия с всичките си хора невредими. Оттогава започнаха да ме молят да им напиша хартия, която да носят над главите си. И аз им казах: „Аз ще ви науча на слово, което ще носите в сърцето си, и от него ще бъдат спасени вашите души и вашите тела вовеки." И винаги, когато пожелаех да поучавам, ми липсваше преводач. Въпреки това аз им написах „Аз вярвам в единия бог" и „Отче наш" като казах: „Тук е написано това, което човек трябва да вярва за бога и молитвата, с която се измолва от бога това, което е необходимо на човека Ето защо, вярвайте твърдо в това, което е написано тук, макар и да не бихте могли да го разберете, и молете бог да ви стори това, което се съдържа тук написано в молитвата. На тази молитва сам [бог] със собствените си уста научи своите ученици и аз се надявам, че тя ще ги избави." Друго нещо не можах да направя, защото да се проповядват слова от [Христовото] учение чрез такъв преводач би било толкова много рисковано, дори невъзможно, защото той не ги знаеше. След това ние навлязохме в тази равнина, в която беше дворът на хан Кеу и която се смяташе, че е страната на найманите, които бяха поданици на презвитер Йоан. Тогава обаче аз не видях този стан, а на връщане. Все пак аз тук ви разказвам това, което се случи с неговите роднини, със сина му и жените му. След като хан Кеу починал, Бату поискал Мангу да стане хан. За смъртта на самия Key не можах да науча нищо сигурно. Братът Андрей каза, че бил умрял от някакво лекарство, което му било дадено, и подозираше се, че Бату е бил наредил да стане това. Аз обаче научих друго нещо. Key бил извикал Бату да отиде при него, за да му се поклони. И Бату тръгнал на път с голяма дружина. Все пак той и хората му много се страхували и той изпратил напред един от братята си на име Стика. Когато той пристигнал при Key и трябвало да му подаде чаша, възникнал спор и те взаимно се убили. Вдовицата на самия Стика ни задържа за един ден, за да влезем в къщата му и да я благословим, т. е. да се помолим за нея. След като впрочем Key починал, по волята на Бату бил избран Мангу и той бил избран вече, когато братът Андрей бил там. Key имал някакъв брат на име Серемон, който по съвета на съпругата на Key и на своите васали потеглил с голяма дружина към Мангу, като че ли за да му се поклони. Всъщност обаче той имал намерение да го убие и изтреби целия му двор. И когато Мангу бил вече наблизо, на един или два дни път, той оставил една от колите, която се строшила по пътя, и докато коларят се мъчел да я поправи, внезапно дошъл един от хората на хан Мангу. Той му помогнал и толкова много го разпитвал за пътя им, че коларят му разкрил това, което възнамерявал да направи Серемон. Тогава човекът [на Мангу], като се преструвал, че малко го интересува това, отишъл при стадото коне, и като взел един по-як кон, който могъл да избере, и като препускал денем и нощем, бързо пристигнал в двора на Мангу и му съобщил това, което бил чул. Тогава Мангу, като свикал набързо всичките си люде, наредил да направят четири кръга от въоръжени хора около неговия дворцов стан, така че никой да не може да влезе в него. Останалите той изпратил срещу самия Серемон, които го заловили, когато не подозирал, че неговото намерение е разкрито, отвели го заедно с всичките негови хора при двора. Мангу го обвинил в престъплението и той веднага си признал. Тогава той бил убит, както и по-големият син на хан Key и заедно с него още и 300 от знатните на татарите. Били изпратени хора и за жените и те всички били набити с горящи главни, за да признаят. Те признали и били убити. Малкият син на Key, който ни най-малко не е можел да бъде участник или съучастник в заговор, бил оставен жив и на него останал дворът на баща му заедно с всички числящи се към него животни и хора. През този дворцов стан ние минахме на връщане. Моите водачи не бяха склонни нито на отиване, нито на връщане да се отбиваме в него. Седеше впрочем натъжена господарката на народите и нямаше кой да я утеши. Тогава отново се изкачихме на планините, вървейки все към север. Най-сетне, в деня на блажения Стефан,¹⁴³ ние навлязохме в голяма равнина като море, където не се появяваше никакво хълмче. На сутринта, на празника на свети Йоан Евангелист¹⁴⁴, ние пристигнахме до дворцовия стан на този голям господар. Когато бяхме близо до него, на пет дни път, този ям, при когото преспахме, пожела да ни насочи по някакъв заобиколен път така, че ние трябваше да се мъчим повече от петнадесет дни. И това е било, както разбрах, за да минем през Онанкеруле, т. е. тяхната собствена земя, където е дворът на Чингиз хан. Други казват, че с това са искали да направят пътя по-приятен и за да ни представят по-голямо своето могъщество. Така постъпват обикновено с хората, които идват от неподчинени на тях райони. Нашият водач се наложи с голяма мъка да пътуваме по прекия път. Те ни задържаха по този повод от разсъмване до три часа. Пак на този път, този именно писар, когото бяхме очаквали при Кайлат, ми каза, че в писмото на Бату, което изпращаше до хан Мангу, е било писано, че вие сте искали войска и подкрепление от Саркат срещу сарацините. Тогава аз започнах много да се учудвам и също да се безпокоя, защото аз знаех съдържанието на вашето писмо, и че нищо не се споменаваше за това във вашето писмо освен, че му напомняхте да бъде благосклонен към всички християни, да издигне кръста и да стане враг на всички врагове на кръста. Страхувах се също, защото преводачите бяха арменци от Велика Армения, които много мразят сарацините, с цел да възбудят ненавист и затруднение спрямо сарацините, да не превеждат според това, което им се харесва: И тъй аз замълчах, без да кажа нито „за", нито „против", защото се страхувах да не би да вляза в противоречие с думите на Бату и да не би да бъда наклеветен без основателна причина. Впрочем ние стигнахме на посочения ден до споменатия дворцов стан.

Едно голямо жилище бе отредено за нашия водач, а за тримата нас — малка колибка, в която c мъка можахме да сложим нашите вещи и да си устроим легла и малко място за огън. Мнозина бяха дошли да посетят нашия водач. Бе му донесена ракия от ориз в дълги шишенца, стегнати отгоре. Аз не можах да забележа никаква разлика между това пиво и най-хубавото отозиодорско вино с изключение на това, че нямаше никакъв мирис на вино. Бяхме повикани и взискателно разпитани по каква работа сме дошли. Аз отговарях: „Узнахме за Саркат, че е християнин. Ние дойдохме при него. Френският крал му изпрати чрез нас затворено писмо. Сам той ни изпрати при своя баща, а баща му ни изпраща тук. Той ще ви е писал причината за това." Самите те попитаха дали вие бихте желал да сключите мир с тях. Аз отговорих: „Той изпрати лично на Саркат писмо като на християнин и ако знаеше, че не е християнин, никога не би му изпратил писмо. Относно сключването на мир аз ви казвам, че той не ви е сторил никакво зло. Ако ли вече ви е сторил нещо, заради което да е трябвало вие да обявите война на него или на неговия народ, то той самият щеше на драго сърце като справедлив човек да иска да се поправи и да поиска мир. Ако вие пък без основание бихте пожелали да обявите война на него или на неговия народ, ние се надяваме, че бог, който е справедлив, ще им помогне." А те все се учудваха, повтаряйки: „Защо сте дошли, щом не сте дошли да сключвате мир?" Защото те вече са се надигнали до такава голяма гордост, че вярват, че целият свят би пожелал да сключва мир с тях. И сигурно ако бих получил разрешение, аз в цял свят според моята възможност бих проповядвал война срещу тях. Аз обаче не желаех открито да им изложа причините за моето пристигане, за да не би случайно да кажа нещо в разрез с това, което ми бе заръчал Бату. Затова аз свеждах цялата причина за моето идване към обяснението, че той самият ме е изпратил. На следния ден ние бяхме заведени в дворцовия стан. И аз се надявах, че бих могъл да вървя с боси крака, както в нашите страни, и затова си бях свалил полуботушките. Но тези, които идват до дворцовия стан, слизат толкова надалеч от жилището, в което е самият хан, на каквото разстояние лък може да изхвърли стрела. Там оставят конете с прислужниците, които вардят конете. Поради това, когато слязохме там и нашият водач отиде в жилището на самия хан, при нас се яви един прислужник унгарец, който ни позна, т. е. позна нашия орден. И когато ни заобиколиха хора и ни оглеждаха, като че ли сме чудовища и най-вече, защото бяхме c боси крака, и питаха излишни ли ни са нашите крака, защото те предполагаха, че ще ги загубим поради измръзване. Този унгарец им даде обяснение, като им разказа за устава на нашия орден. Тогава дойде главният писар който беше несторианец и с когото се допитват за всичко, за да ни види. Той ни огледа внимателно и извика онзи унгарец, на когото зададе много въпроси. Тогава ни бе казано да се върнем в квартирата си. И когато се върнахме, аз забелязах пред самия край на дворцовия стан, откъм изток, на такова разстояние от стана, на каквото би могъл да достигне изстрел от балиста, взет два пъти, дом, над който имаше малък кръст. Тогава аз се зарадвах много, като предположих, че там би могло да има някакво християнско общество. Аз влязох смирено и намерих олтар, изработен наистина добре, защото върху златотъкан плат имаше в една или две ивици образът на спасителя и на благочестивата дева и на Йоан Кръстител и на двама ангели, в одежди, очертани с маргарит. Там имаше голям сребърен кръст със скъпоценни камъни в ъглите и в средата му и много други филигранни утвари и полилей, който гореше пред олтара и на който имаше осем кандила. Там седеше един арменски монах, мургав и слаб, облечен в киликийска туника от най-остра вълна, достигаща чак до средата на пищялките. Върху нея той имаше черно наметало, подплатено с козина, и под киликийската туника препасан с разни железа. Веднага след като влязохме, още преди да поздравим монаха, проснати на земята, ние изпяхме „Здравей, владичице небесна" и сам той стана и се молеше с нас. Тогава, след като го поздравихме, седнахме до него. Той държеше малко огън в мангал пред себе си. А ние му разказахме причината на нашето пристигане и той започна много да ни окуражава, като каза да проповядваме смело, понеже сме пратеници на бога, който е по-велик от всеки човек. След това той ни разправи за своето пристигане, като каза, че е бил дошъл един месец преди нас тук, че е бил отшелник на ерусалимска земя и че бог му се бил явявал три пъти и го бил посъветвал да отиде при владетеля на татарите. Когато сам той все отлагал да замине, на третия път бог го заплашил, като го прострял на земята, казвайки му, че ще загине, ако не отиде. И че самият бог бил казал на Мангу, че ако би пожелал да стане християнин, целият свят би дошъл да му се подчини, и че французите и великият папа ще му се подчинят. Той ме посъветва да кажа подобни слова на Мангу. Тогава аз отговорих: „Братко, на драго сърце ще го поощря да стане християнин, защото затова съм и дошъл, за да проповядвам това на всички. Аз ще му обещая също, че французите и папата много ще се радват и ще го смятат за техен брат и приятел. Обаче това, че трябвало да станат негови подчинени и да му плащат трибут така, както другите народи — никога не бих му обещал, защото бих говорил против моята съвест." Тогава той замълча. Ние отидохме в нашата квартира, която намерих студена и не бяхме яли нищо в този ден. Ние сварихме малко месо и просо във вода, в която бе вряло месо, за да я изсърбаме. Нашият водач и неговите другари се бяха напили в дворцовия стан. Към нас се проявяваше малко грижа. Тогава там имаше при тях пратеници на Ватаци, което ние не знаехме. На разсъмване хората от двора ни накараха да станем набърже. Аз извървях с тях бос доста път до жилището на споменатите пратеници. Те ги попитаха дали ни познават. Тогава един гръцки войник позна ордена ни, а също и моя другар, защото ни бе виждал в двора на Ватаци заедно с нашия служител и брата Тома и заедно с всичките свои другари ни засвидетелстваха голяма почит. Тогава те ни попитаха дали вие сте в мир или във война с Ватаци. „Нито в мир, нито във война" — отговорих аз. Те попитаха как може такова нещо. „Защото техните земи — казах аз — са отдалечени една от друга, нито пък имат нещо общо." Тогава пратеникът на Ватаци каза, че съществуват мирни отношения, което ме накара да бъда предпазлив. Тогава замлъкнах. Тази сутрин измръзнаха върховете на пръстите на краката ми, така че повече не бях в състояние да вървя с боси крака. В тези области студът е извънредно остър, поради което щом започне да мръзне, не спира чак до май, дори през май месец. Замръзваше всяка сутрин, но през деня се размръзваше от силното слънце. През зимата никога не се размръзва, а заедно с всяко засилване на вятъра продължава и студът. И ако там през зимата би имало вятър, както при нас, нищо не би могло да вирее там. Обаче времето винаги е тихо до април, когато се надигат ветрове. И тогава, когато бяхме там, около Великден, измря от студа безбройно множество животни и това стана по време на вятъра. Там през зимата пада малко сняг, но около Великден, който беше на края на април,¹⁴⁵ падна толкова много сняг, че всички квартали на Каракорум бяха пълни и се налагаше да изнасят снега с коли. Тогава на нас ни донесоха от двора най-напред овчи кожуси и гащи от същата кожа и полуботуши. Взеха ги моят другар и преводачът. А пък аз не вярвах да ми потрябват, защото ми се струваше, че ще да ми е достатъчен моят кожух, който бях донесъл от Бату. Тогава, на осмия ден от „деня на непорочните деца"¹⁴⁶ ние бяхме отведени в дворцовия стан. Дойдоха несториански свещеници, за които не знаех, че са християни, които запитаха в каква посока се молим. Аз казах: „На изток." Те попитаха това, защото ние бяхме оставили да ни обръснат брадите, за да се явим пред хана, по съвета на нашия водач, така както се носим в нашата родина. Поради това те самите бяха сметнали, че ние сме турви, т. е. идолопоклонници. Те ни накараха също така да разкажем [нещо] от Библията. Тогава ни попитаха каква почит възнамеряваме да отдадем на хана — дали смятаме да я изпълним по нашия или по техния обичай. Отговорих им: „Ние сме свещеници, отдадени в служба на бога. В нашите страни знатните господа не изискват свещениците да падат на колене пред тях, каквато почит се отдава на един бог. Все пак ние сме готови да се смирим пред всеки човек заради бога. Ние сме дошли отдалеч: най-напред, ако искате, ще изпеем възхвала на бога, който здрави и читави ни доведе до толкова далечно място, след това ще се съобразим с това, което бъде угодно на вашия господар, с изключение на това — да не ни се нарежда нещо, което би било против култа и почитта на бога." Тогава те влязоха вътре и съобщиха моите думи. Те се харесаха на господаря и сега те ни оставиха пред входа на жилището, като повдигнаха плъстта, която висеше пред входа и понеже беше Рождество, започнахме да пеем: ,От пределите на изгряващото слънце, та чак до границите на света, ние прославяме всемогъщия Христос, роден от дева Мария." След като бяхме изпели този химн, бяхме претърсени навсякъде по бедрата ни и пазвите и ръцете да не би да имаме у нас ножове. Те накараха преводача да се отстрани и да остави ремъка с ножа си навън, под охраната на един пазач. Тогава влязохме. При входа имаше пейка с кумис, до която накараха преводача да застане. Нас пък ни накараха да седнем на една пейка пред госпожите. Наистина цялото жилище беше покрито отвътре със златотъкан плат и в един малък жертвеник в средата на жилището гореше огън с тръни и корени на пелин, който расте там твърде много и също с говежда тор. Впрочем сам той седеше в леглото, облечен в петниста кожа и твърде лъскава, каквато е кожата на морската крава. Той е човек чипонос, със среден ръст, на възраст 45 години. До него седеше младата му съпруга и някаква негова дъщеря, твърде грозна, на име Кирина, вече израснала, седеше заедно с другите по-малки негови дъщери в леглото зад тях. Прочее това жилище принадлежеше по-рано на някаква християнка, която беше обикнал много и от която беше родена споменатата дъщеря. И въпреки че беше взел за съпруга онази млада жена, все пак дъщерята беше господарка на целия двор, който е бил собственост на майка ѝ. Тогава той нареди да ни запитат какво бихме желали да пием — дали вино, или терациново питие, т. е. ракия от ориз, или пък каракумис, т. е. бистрото мляко на едрия добитък, или пък „бал", т. е. медовина от мед. Защото тези четири напитки те най-вече употребяват през зимата. Тогава аз отговорих: „Господарю, ние не сме хора, които търсят удоволствие в пиенето. Достатъчно ни е вашето благоволение." Тогава той нареди да ни дадат от оризовото питие, което е бистро и вкусно като бялото вино. От питието аз пийнах малко от уважение към него. За наше нещастие преводачът ни стоеше до виночерпците. Те му дадоха да пие много и той веднага се напи. Тогава лично ханът нареди да донесат соколи и други птици, които взе върху ръката си. Той размисли и след като помълча дълго, нареди да говорим. Тогава трябваше да коленичим. Той лично имаше свой преводач, някакъв несторианец, за когото не знаех, че бил християнин, а ние също си имахме преводач, такъв, какъвто беше, макар и вече пиян. Тогава аз казах: „Най-напред въздаваме благодарност и хвала богу, който ни съпровождаше от толкова далечни страни, за да видим хан Мангу, комуто бог даде толкова голяма власт на земята. Ние боготворим Христос, в чието царство ние всички живеем и умираме, и нека самият Христос му даде да живее добре и дълго." Защото това именно желаят татарите — да се отправят молитви за техния живот. Тогава аз му разказах: „Господарю, ние узнахме за Саркат, че е станал християнин. Възрадваха се християните, които чуха това и особено господин кралят на французите. По тази причина ние отидохме при него и господин кралят му изпрати по нас писмо, в което имаше миролюбиви слова и между другите думи той му даваше сведения и за нас, какви хора сме, и го молеше да ни разреши да останем известно време в неговата страна. Прочее наше задължение е да поучаваме хората да живеят според божия закон. Той ни изпрати накрая при неговия баща Бату. Бату пък ни изпрати тук при Вас. Вие сте този, комуто бог даде голямо господарство на земята. И така ние молим Ваше Величество да ни дадете разрешение да останем във Вашата земя, за да извършваме богослужение за Вас и Вашите съпруги и деца. Ние нямаме злато или сребро или пък скъпоценни камъни, които да можем да ви подарим, освен самите нас, които се отдаваме в служба на бога и за да се молим богу за Вас. Дайте ни поне разрешение да останем, докато премине студът, защото моят другар е толкова слаб, че по никакъв начин здравето не му позволява повече да се мъчи да язди". Прочее моят другар сам ми бе говорил за своята немощ и настойчиво ме бе помолил да поискам разрешение да остане; защото ние добре си давахме сметка за това, че би могло да се наложи ние да се върнем при Бату, освен ако хан Мангу по особено свое благоволение ни разреши да останем. Тогава той, отговарайки, започна така: „Така както слънцето разпръсва навсякъде лъчите си, така и моята власт и тази на Бату се разпръсва навсякъде. Поради това ние не се нуждаем от вашето злато, нито от среброто ви." Дотук аз разбрах моя преводач, обаче по-нататък ни една цяла мисъл не можах да доловя. По това добре схванах, че беше пиян. И също така самият хан Мангу ми изглеждаше пиян. С това завършиха неговите слова и както ми се стори, не му се харесваше, че по-напред бяхме отишли при Саркат, а след това при него. Тогава аз, като видях, че преводачът не е в състояние да превежда, замълчах с изключение на това, че само го попитах, дали не му се понрави това, което бях казал за златото и среброто, защото аз не бях казал, че той се нуждаеше от такива или че желае такова нещо, а защото ние на драго сърце бихме желали да го почетем както със светски, така и с духовни блага. Тогава той ни накара да се вдигнем и отново да седнем и малко след като той лично ни поздрави, ние излязохме. Заедно с нас излязоха и неговите писари и онзи негов преводач, който възпитава една от неговите дъщери. Те започнаха да разпитват за френското кралство, дали там има много овни, говеда и коне, като че ли веднага трябваше да нахлуят и завладеят всичко. И много пъти с голямо усилие трябваше да правя други неща, за да сдържим моето възмущение и гняв. Аз отговорих: „Много блага има там, които вие ще видите, ако се случи да идете там." Тогава те ни определиха някакъв човек, който трябваше да се грижи за нас, и ние отидохме при монаха. И когато бяхме излезли оттам, за да идем в квартирата си при нас дойде гореспоменатият преводач, казвайки: „Хан Мангу ви съчувства и ви дава два месеца време да пребивавате тук. Тогава ще бъде преминал големият студ. Ханът ми нарежда да ви се предаде, че тук наблизо, на 10 дни път, има хубав град, който се нарича Каракорум. Ако желаете да идете там, той лично ще нареди да ви се услужи с необходимото. Също така, ако ли пък желаете да останете тук — можете и ще имате необходимите неща. Все пак мъчително ще бъде за вас, да яздите заедно със стана." Аз отговорих: „Бог да пази хан Мангу и да му даде хубав и дълъг живот. Ние срещнахме тук същия монах, за когото повярвахме, че е свет човек и че по божия воля е дошъл в тази страна. Поради това ние на драго сърце ще живеем заедно с него, защото сме монаси. Заедно ще произнасяме нашите молитви за живота на хана " Тогава той мълчаливо се отдалечи. Ние отидохме до голямото жилище, което намерихме студено и все още без гориво и бяхме лишени от всякаква храна, а беше нощ. Тогава този, комуто бяхме предадени, ни снабди с гориво и с малко храна. Нашият водач се върна при Бату, след като поиска одеялото или килима, който бяхме оставили по негово нареждане в двора на Бату. Ние се съгласихме и самият той смирено се отдели от нас, като поиска нашата десница и призна своята грешка. Той бе допуснал да търпим глад и жажда по пътя. Ние му простихме и същевременно поискахме от него и от хората му извинение, ако сме им причинили нещо лошо. Срещна ни някаква жена от Метц в Лотарингия, която бе хваната в плен в Унгария, на име Пасха, която много ни съчувстваше, доколкото можеше. Тя принадлежеше към двора на онази господарка, която беше станала християнка и за която ви споменах по-горе. Пасха ни разказа нечуваната бедност, която бе понесла, преди да дойде в двора. Сега обаче тя имаше всичко достатъчно, защото имаше млад мъж рутенец, от когото беше добила три много хубави момченца. Той умееше да строи къщи, което у тях е добър занаят. Освен това тя ни разказа, че в Каракорум имало някакъв майстор златар на име Вилхелм, родом от Париж. Фамилното му име е Бушие, а името на баща му — Лаврентий Бушие. И той и досега вярва, че той има брат под Големия мост на име Рожер Бушие. Тя ми разказваше също, че той имал някакъв младеж, когото бе отхранил като свой син, който беше най-добрият преводач. Хан Мангу бе дал на споменатия майстор 300 яскота, т. е. 3000 марки и 50 занаятчии за извършването на някаква работа. И така, той се страхуваше, че не би могъл да изпрати при мене своя син. Наистина самата тя бе чула в двора да ѝ казват: „Хората, които дойдоха от твоята земя, са добри мъже и хан Мангу на драго сърце би разговарял с тях, но преводачът им е негоден." По тази причина тя се бе загрижила за преводач. Тогава аз писах на споменатия майстор за моето идване, като го помолих, ако може да ми изпрати своя син. Той ми отговори, че през този месец не би могъл, но през следващия би могъл да завърши своята работа и тогава ще ми го изпрати.

Ние живеехме впрочем заедно с другите пратеници. И по различен начин се постъпва в двора на Бату и в двора на Мангу с пратениците. Прочее в двора на Бату има един ям на западната страна на стана, който приема всички идващи откъм запад, и такива ямове има и за другите посоки на света. В двора на Мангу всички се обслужват от един ям и могат взаимно да се посещават и виждат. В двора на Бату те не се познават и всеки от тях не знае за другия, дали е пратеник или не; защото те не си знаят квартирите един на друг, нито се виждат освен в двора. И тогава, когато канят единия, не повикват може би другия. Защото те отиват в двора само ако бъдат повикани. Там ние намерихме някакъв християнин от Дамаск, който казваше, че е дошъл от името на султана на Монте Регали и Крак¹⁴⁷ — султанът искаше да плаща дан на татарите и да стане техен приятел. Още в предишната година, преди да дойда при татарите, тук е бил някой си клирик от Анкона, който се наричаше Раймунд, обаче в действителност името му беше Теодол. Той беше тръгнал на път от остров Кипър заедно с брат Андрей и отишъл с него чак в Персия. Той си набави един църковен музикален инструмент чак от Аморик, там някъде в Персия, и остана там и след брата Андрей. След като братът Андрей се върна, той продължи пътя, носейки своите инструменти и пристигна при хан Мангу. Той, запитан за какво бе дошъл, казал, че самият се придружава от някакъв епископ — светец, комуто Господ бе проводил писмо от небето, написано със златни букви, и му заръчвал да изпрати човек при владетеля на татарите, защото той щял да бъде господар на целия свят, и че този човек би могъл да убеждава хората да живеят в мир с него. Тогава Мангу му каза: „Ако ти беше донесъл това писмо, което е дошло от небето, и писмо от твоя господар тогава щеше да си добре дошъл.  Той отговори тогава, че е носел със себе си писмо, но то е било заедно с другите негови вещи върху някакво необуздано товарно животно, което било побягнало през гори и планини, така че всичко загубило. И действително такива случаи там често стават. Поради това трябва човек твърде предпазливо да държи своя кон, когато слиза от него, за да свърши някоя работа. Тогава Мангу попита за името на епископа. Той казваше, че се бил наричал Одо. Поради това той казваше на този от Дамаск и на майстор Вилхелм, че бил клирик на господин легата. Тогава самият хан Мангу го запитал в чие царство е бил той. Той му отговорил, че бил човек на някакъв французки владетел, който се наричаше крал Молес¹⁴⁸. Впрочем от него бил узнал това, което бе станало при Манзура¹⁴⁹, и е искал да каже, че е от вашите приближени. Освен това той беше казал на хана, че сарацините са застанали на пътя между французите и него и препречвали пътя. Защото ако пътят би бил отворен, французите щяха да изпратят пратеници и на драго сърце щяха да сключат мир с него. Тогава хан Мангу попита дали [Теодол] би пожелал да заведе пратеници при споменатия крал и до самия епископ. Той отговори, че е съгласен — дори и при папата. Тогава Мангу нареди да бъде направен твърде як лък, който двама души едва можеха да обтегнат, и две рибообразни стрели, чиито глави бяха от сребро и изпълнени с канали, които свирят като пищялки, когато биват хвърлени. А на монголеца, когото трябваше да изпрати със споменатия Теодол, ханът възложи: Ти ще отидеш при онзи французки владетел, при когото той ще те заведе, и ще му поднесеш тези оръжия от мое име. Ако кралят поиска да живее в мир с нас, то ние ще покорим земята на сарацините чак до самия него и ще му отстъпим останалата част от света на запад. В противен случай пък ти върни обратно при нас лъка и стрелите, като му кажеш, че с такива лъкове бием надалеч и здраво пробиваме." Тогава той нареди да излезе самият Теодол, чиито преводач бе синът на майстора Вилхелм и в негово присъствие каза на същия монголец: „Ти ще вървиш с този човек. Добре разузнай пътищата и местността, и градовете и крепостите, и хората и тяхното оръжие." Тогава младежът упрекна самия Теодол, като казваше, че зле ще постъпи, водейки със себе си пратеници на татарите, които не ще отидат за друго, а само за разузнавателна цел. Тогава той отговори, че ще ги остави в морето така, че да не знаят нито откъде са дошли, нито накъде да се върнат. Мангу даде на този монголец своята була, т. е. златна плочка, широка, колкото една длан, и дълга половин лакът, в която се вписва неговото поръчение. Този, който носи такава була, може да заповядва каквото пожелае и то се изпълнява незабавно. И така Теодол отишъл чак при Ватаци, искайки да премине през страната му на път за папата и да измами папата — така, както бе измамил хан Мангу. Тогава Ватаци го попитал дали има писмо до папата за това, че е пратеник и че трябва да води пратеници на татарите. Като не бил обаче в състояние да покаже писмо, [Ватаци] го хванал и му отнел всичко, което бил придобил, и го хвърлил в затвора. А самият монголец се разболял и умрял там. Ватаци наистина върнал на хан Мангу златната була на този монголец чрез свои служители, които аз срещнах при Ерзерум, на границата на Турция, и те ми разказаха как е свършил Теодол. Такива измамници бродят по света и монголците ги убиват, когато успеят да ги заловят.

Предстоеше денят на Богоявление¹⁵⁰ и един арменски монах, на име Сергий, ми казваше, че той щял да покръсти хан Мангу на деня на празника. Аз пък го помолих да се погрижи с всички средства, щото да присъствам и да мога да дам сведение за това като очевидец. Той ми обеща. Дойде денят на празника. Монахът не ме извика, обаче в шест часа бях извикан в двора и аз видях монаха заедно с другите свещеници да се връща от двора със своя кръст, както и свещениците, с кадилница и евангелие [в ръка]. Защото на този ден хан Мангу бе дал угощение. Той има обичай на такива дни, които неговите прорицатели му съобщят, че са празници, или неговите несториански свещеници — че са свети дни, самият той да събира целия двор и на такива дни при него най-напред идват християнски свещеници със своите одежди и се молят за него и благославят неговия потир. Когато те си отидат, дохождат сарацинските свещеници и правят същото. След тях идват свещениците на идолопоклонниците, които правят същото. Монахът ми казваше, че ханът вярва само на християните и все пак обаче желае всички да се молят за него. И сам [ханът] лъжеше, защото никому не вярваше, както по-късно ще узнаете. Наистина всички спохождат двора му така, както мухи [налитат на] мед, и на всички той дава [достъп] и така всички вярват, че са негови доверени хора и всички му предсказват успехи. Тогава ние поседяхме дълго време пред неговия двор. Донесоха ни месо за ядене, при което аз отговорих, че няма да ядем там, но ако искат да ни предвидят храна, да ни снабдят в нашето жилище. Тогава те казаха: „Идете впрочем у дома си, защото вие бяхте повикани тук не за друго, а само за да се нахраните." Ние се върнахме с монаха, който се червеше за лъжата, която ми беше казал, и затова аз не пожелах да му дам възможност да говори за това. Все пак някои несторианци искаха да ме убедят, че [ханът] бил покръстен. На това аз отвръщах, че никога не бих повярвал, нито пък бих казал на други поради това, че не съм видял. Ние отидохме в нашето студено и празно жилище. Снабдяваха ни с легла и завивки. Донасяха ни също гориво и ни даваха месо от един малък и мършав овен за нас тримата, храна за шест дни, ежедневно по една чиния, пълна с мед, и по една кварта на ден просено питие и нагласяваха гърнето и триножника за варене на нашето месо. Когато то биваше сварено, ние сварявахме просо във водата, където беше вряло месото. Такава беше нашата храна. И тя добре щеше да ни стига, ако ни бяха оставяли да я изядем на спокойствие. Обаче толкова гладни хора има, които не се продоволстват с храна и които веднага щом видят, че ние приготвяме храната, така ни се натрапваха, че се налагаше и те да ядат с нас. Тук аз изпитах колко е мъчно да бъдеш щедър в бедността си.

Тогава студът започна да се усилва и хан Мангу лично ни изпрати три кожуха от диви кучета, чиято козина се обръща навън и които ние взехме с жест на благодарност. Запитаха също какви храни са необходими. Аз отговорих на това, че малко храна ни е достатъчна, но че нямаме дом, в който да се молим за хан Мангу — защото нашата хижа бе толкова малка, че ние не можехме да стоим в нея изправени, нито да отворим книгите, щом палехме огън. Тогава те предадоха казаното на хана и той изпрати човек при монаха да узнае, дали същият би желал нашето съжителство, а той с радост отговори, че желае. Оттогава ние се снабдихме с по-хубав дом и слизахме с монаха пред двора, където никой освен нас и неговите прорицатели не се приемаше. Последните обаче стояха по-близко и пред самия двор на по-голямата господарка. Ние пък заставахме там — на източния край, пред двора на първата господарка. Това е вече навечерието на осмия ден след Богоявление. На сутринта, вече на неделния ден след Богоявление, всички несториански свещеници се събраха пред настъпването на деня в параклиса. Те удряха по дъска и изпяха сутрешната служба тържествено, после облякоха своите одежди и приготвиха кадилницата и тамяна. Докато така те стояха, първа дойде на плащадката пред църквата първата съпруга на хана, на име Котота Катен (Катен е същото, каквото е госпожа, Котота е собствено име). Тя влезе в параклиса с многото други госпожи и своя първороден син на име Балку и с другите си деца. Те се проснаха на земята, допирайки челата си по несториански обичай и след това докоснаха с дясната си ръка всички икони, като след всяко допиране трябваше да целуват ръката си. И след това те подаваха десницата си на всички, които стояха наоколо в църквата. Впрочем такъв е обичаят на несторианците, когато влизат в черква. Тогава свещениците пяха много, като подаваха тамяна в ръката на господарката. А тя го поставяше върху огъня и тогава я прекадяваха. След това, когато вече се разсъмна, тя започна да сваля украшението от главата си, което се нарича бока, и аз видях оголена плешивостта на главата ѝ. Тогава тя нареди да излезем и на излизане аз видях, че донесоха сребърния купел. Дали са я покръстили или не, аз не разбрах. Зная обаче, че те не извършват своето богослужение в палатка, а в солидно построена църква. На Великден аз ги видях да кръщават и с голяма тържественост да освещават кръщелната вода, което тогава не правеха. Докато ние влязохме в нашия дом, дойде самият хан Мангу. Той влезе вътре в черквата или молитвения дом. Там му бе занесено златно легло, на което седна той редом с госпожата срещу олтара. Тогава ни извикаха, без да знаем, че бе дошъл Мангу, и пазачите ни претърсиха да не би да имаме у нас ножове. Аз също влязох в молитвения дом с библия и требник на гърдите. Най-напред аз се поклоних на олтара и след това на самия хан и като преминахме покрай него, застанахме между монаха и олтара. Тогава ни накараха да изпеем псалма по нашия обичай и да пеем. Ние изпяхме от текста следното: „Ела [при нас], о, свети дух." Тогава самият хан нареди да му бъдат занесени нашите книги, библията и требника и питаше усърдно за картините, какво означават. Несторианците му отговориха каквото желаеха, защото нашият преводач не бе влязъл с нас. Както когато за пръв път бях при него аз носех библията на гърдите си, която той нареди да му бъде занесена и дълго време я разглежда. Тогава той се оттегли, а госпожата остана там и раздаде подаръци на всички християни, които бяха там. На монаха тя даде един йастук¹⁵¹  и на архидякона на свещениците — още един. Пред нас тя разпореди да се постави „насик"¹⁵², т. е парче плат, широко, колкото завивка на легло и твърде дълго, както и парче брокатна тъкан. Тъй като аз не пожелах да ги приема, те ги изпратиха на преводача и той ги задържа за себе си. Насика той отнесе със себе си чак в Кипър и го продаде за 80 кипърски безанса¹⁵³, обаче той се бе много протрил по пътя. Тогава бе донесено питие, т. е. ракия от ориз и къпиново вино, както и вино от град Рупел, и кумис. Тогава господарката, държейки пълен потир в ръка, бе коленичила и молеше благословия; всички свещеници пееха на висок глас и тя изпи целия потир. Също и аз и другарят ми трябваше да пеем пак когато тя пожела да пие. Когато всички бяха почти пияни, тогава бе донесена храна — месото на един овен, което веднага бе изядено, и след това големи риби, които наричат шарани — без сол и без хляб, от които ядох и аз. Така прекараха деня чак до вечерта. И когато вече и самата господарка беше пияна, тя се качи на колата заедно с жреците, които пееха и виеха, и пое своя път. На следващата неделя, когато се чете „Сватбата се извърши в Кана", дойде дъщерята на самия хан, чиято майка бе християнка и направи подобно [угощение], но не с такава тържественост, защото тя не раздаде подаръци, а даде на свещениците да пият до напиване и да ядат варено просо.

Пред неделята на Седемдесетница¹⁵⁴ тези несторианци постят три дни, което наричат пост на Йона — така бе проповядвал Нинивитис. Тогава и арменците постят пет дни, което те наричат пост на свети Серкис, който у тях е голям светец и за когото гърците казват, че бил обявен за светец. Несторианците започват поста във вторник и го завършват в четвъртък, така че на шестия ден те вече ядат месо. И аз видях по това време, че архиварят, т. е. великият писар на двора, на име Булгай, направи в това време, в петък, угощение с месо. Те благословиха с голяма тържественост месото, така както се благославя великденско агне. Все пак самият [Булгай] не яде от месото, спазвайки поучението на майстор Вилхелм Парижанина, който е много близък с него. Самият монах накара Мангу да пости през тази седмица, което той е направил, както узнах. И така в събота на Седемдесетница, когато е нещо като Великден за арменците, ние отидохме в шествие до жилището на Мангу. Монахът и ние двамата, претърсени предварително да нямаме ножове, влязохме с жреците при него. И докато ние влизахме, излизаше някакъв слуга, който изнасяше кости от лопатките на овни, изпечени чак до цвета на черен въглен, на което твърде много се зачудих, че ханът бе пожелал такива неща. Когато по-късно запитах за това, разбрах, че ханът не предприема никъде нищо, преди да потърси решение в тези кости. Поради това той не разрешава никому да влиза в жилището му, преди да се допита до такава кост. Този начин на гадаене се извършва така: когато желае да предприеме нещо, той нарежда да се занесат три от тези кости, преди още да са изпечени, и като ги държи, той мисли върху тази работа, за която иска да се посъветва дали да я извърши или не. И тогава предава на слугата костите за изгаряне. Има две малки помещения до жилището, в което ханът лежи. В тях се изгарят тези кости и всеки ден такива кости усърдно се търсят по целия стан. Най-после след като костите са изпечени до почерняване, те отново му се донасят, и тогава той преглежда дали от жарта на огъня костите са се пропукали направо по дължината. Тогава е открит пътя за онова, което би трябвало да се извърши. Ако ли костите са изпочупени напречно или ако са се отделили кръгли късчета от тях, тогава не предприема нищо. Прочее в огъня винаги се разпуква костта и тъканта върху нея. И ако от трите кости едната се разцепи правилно, той предприема замисленото. Когато най-после влязохме при хана, предупредени преди това да не допираме прага, несторианските свещеници му донесоха тамян и той лично го постави върху кадилницата и върху него запали огън. Тогава несторианците пяха, за да осветят неговото питие. След тях монахът произнесе своята благословия и най-накрая трябваше и ние да си кажем [благословията]. И след като видя, че ние държим библията пред гърдите си, нареди тя да му се занесе, за да я види. Той дълго време внимателно я разглежда. Тогава, след като той бе пил и великият жрец му служеше с потира, те дадоха на жреците да пият. След това ние излязохме и моят другар остана след мене. Когато най-после бяхме навън, моят другар, когато е трябвало да излезе след нас, обръща лице към самия хан, като му се покланя, и тогава, като тръгва да ни последва, се препънал в прага на жилището. И когато ние бързо един след друг според ранга си се отправихме към жилището на неговия син Балту, пазачите на прага спряха моя другар и го накараха да се спре и да не ни последва. Те извикаха някого и му наредиха да го заведе при Булгай, който е великият писар на двора и осъжда на смърт провинилите се. Аз, обаче, не знаех това все пак, когато погледнах назад и не го видях да идва, помислих, че са го задържали, за да му дадат по-леки облекла. Защото беше слаб и така беше натоварен с кожуси, та с мъка можеше да върви. Тогава те извикаха нашия преводач и го накараха да остане с него. Ние също отидохме в жилището на първородния син на хана, който има вече две съпруги и който е разположил двора си на дясната страна на стана на своя баща. Той щом ни видя да идваме, веднага скочи от леглото, в което седеше, просна се, допирайки челото си до земята, молейки се на кръста. Когато стана, нареди кръста да се постави отново върху новия плат на издигнатото твърде почетно място до себе си. Той има някакъв съветник, несториански свещеник, на име Давид, твърде склонен към пиянство, който го напътства. Тогава той ни покани да седнем и да се даде на свещениците нещо за пиене. Самият той също пи, след като бе получил от тях благословия. Тогава ние отидохме в двора на втората господарка, която наричаха Котота. Ние бяхме последвани от идолопоклонниците. Намерихме я да лежи в леглото болна.

Когато си дойдохме с монаха, той грижливо ни напомни да се въздържаме от месо — то да бъде изядено от моя и от неговите слуги; за нас пък достави брашно и дървено масло или краве масло. Така и направихме, макар че то бе мъчно приемливо за моя другар поради немощта му. Затова храната ни беше просо с масло или тесто, сварено във вода с масло, или кисело мляко с безквасен хляб, изпечен в жарава от говежди или конски тор.

Дойде впрочем и Петдесетница¹⁵⁵, когато престават да ядат месо всички ориенталци, и по-знатната госпожа Котота със своите хора постеше през тази седмица И всеки ден тя идваше в нашия молитвен дом и раздаваше храна на свещениците и на другите християни. Голямо множество от тях се стичаше там през тази първа седмица, за да чуят литургията. Тя даде на мен и на другаря ми, на двамата, по една туника и едни гащи от самски самит¹⁵⁶, ушити с конец от калчищни влакна, защото моят другар много се оплакваше от тежкото кожено облекло. Аз ги получих за утешение на моя другар, като все пак се извиних, че не нося такива дрехи. Аз дадох това, което ми принадлежеше на моя преводач. Тогава пазачите на дворцовата порта, виждайки, че ежедневно толкова голямо множество прииждаше към църквата, която беше отвън пределите на двора, изпратиха едного от своите хора при монаха да му извести, че не е желателно такова голямо множество да се събира там отвъд пределите на двора. Тогава монахът рязко отговори, че сам иска да знае дали това са наредили по волята на Мангу, добави също някои заплахи, като че ли имаше намерение да ги обвини пред Мангу. Тогава те, изпреварвайки го, го обвиниха пред Мангу, че говорел много и събирал много голямо множество на своите беседи. След това, в неделята на Петдесетница, бяхме извикани в двора и след като монахът бе позорно претърсен дали има нож дотолкова, че сам трябваше да изуе обувките си, ние влязохме пред самия хан, които държеше в ръката си изпечена овча кост от плешка и я гледаше. И като че ли четейки в нея, започна да мъмри монаха, като го питаше — щом е човек, който трябва да молитства пред бога, защо толкова разговаря с хората. Аз пък стоях отзад с непокрита глава, когато ханът му каза: „Защо не сваляш покривалото от главата си, когато се явяваш пред мен, както прави онзи французин?" и нареди да се приближа. Тогава монахът, много смутен, вдигна островърхата си шапка, противно на обичая на гърците и арменците. След като ханът му говори много грубо, ние излязохме. Тогава монахът ми предаде кръста, за да го нося до молитвения дом, тъй като самият той поради смутеност не желаеше да го носи. След няколко дни ханът си подобрил отношението към него, като му предложил да иде при папата, за да накара всички западни народи да се подчинят на хана. Ето защо той се върна в молитвения дом след този разговор с хана и започна да ме разпитва за папата дали вярвам, че той ще иска да го види, ако отиде при него от името на Мангу, и дали той би му услужил с коне чак до Свети Якоб.¹⁵⁷ Той ме попита и за вас дали вярвам, че бихте поискали да изпратите вашия син при Мангу. Тогава аз го предупредих да избягва да обещава на самия Мангу лъжливи неща, защото това би довело до нова грешка, по-лоша от предишната, нито пък бог се нуждае от нашите лъжи, за да говорим за него лукаво.

В тези дни възникна някакъв спор между монаха и един свещеник на име Йона, човек добре образован, чийто баща е бил архидякон. Другите свещеници смятаха тоя свещеник за магистер архидякон. Монахът впрочем казваше, че човекът е съборен преди рая и че така учело евангелието. Тогава аз бях извикан за арбитър по този спор. Аз обаче, като не знаех, че са спорили по това, отговорих, че раят е сътворен на третия ден от седмицата, когато и другите дървета, а човекът — на шестия ден от седмицата. Тогава монахът заговори: „Нали дяволът донесе на първия ден пръст от четирите страни на света и след като направи глина, оформи човешко тяло и Бог му вдъхна душа?" Тогава, като чух тази ерес на Μанихей  и видях, че тя се проповядва така открито и безсрамно, аз строго го порицах, казвайки му да сложи пръст на устата си, защото не знаеше светото писание, и да се пази, да не каже нещо, за което би се провинил. Той започна да ме осмива, че не зная неговия език. И така, като се разделих с него, аз тръгнах към нашия дом. След това стана така, че той и свещениците тържествено бяха тръгнали към дворцовия стан, без да ме извикат, защото монахът не ми говореше заради гореспоменатото порицание, нито искаше да ме води със себе си, както бе свикнал. Когато впрочем стигнали при Мангу, той, като не ме видял между тях, попитал внимателно къде съм, защо не съм дошъл с тях. Свещениците пък се изплашили и се извинили. Те се върнаха обаче и ми разказаха думите на самия Мангу и изразяваха недоволството си от монаха. След това монахът се помири с мене и аз с него, като го помолих да ми помогне да науча неговия език, а аз да му помогна да научи светото писание; защото брат, който се подпомага от брат — те са като силен град.

След първата седмица на поста господарката престана да идва в молитвения дом и да дава храна и ракия, която бяхме свикнали да получаваме. Монахът не разрешаваше да ни се донася храна, като казваше, че се поставяла при нейното приготовление овча тлъстина. Зехтин също рядко позволяваше да ядем. И така ние нямахме нищо освен хляб, изпечен под пепелта, и сварена във вода тестена каша, за да сърбаме тази каша, защото вода имахме само от разтопените снегове или от ледовете, която беше много лоша. Тогава моят другар започна да пада духом. Тогава аз изложих нашата нужда на самия Давид, учителя на по-стария син на самия хан, и той предаде разговора на самия хан. Той нареди да ни се даде вино и брашно и зехтин. Несторианците не ядат по никакъв начин риба по време на четиридесетдневния пост, нито пък арменците. Тогава ни бе даден един мех с вино. Монахът казваше, че той ще яде само в неделен ден. Тогава самата господарка изпрати супа от сварена хлебна каша с оцет. Той също имаше при себе си под олтаря кутия бадеми с някаква каша и сушени сливи, както и много плодове, които по цял ден ядеше, когато беше сам. Ние се хранехме по веднъж на ден, и то при най-голяма оскъдица. Откакто бяха узнали, че хан Мангу ни бе дал вино, по най-безсрамен начин като кучета те се нахвърляха върху нас — и несторианските свещеници, които по цял ден пиянстваха в двора и самите монголци и слугите на монаха. А също и монахът, когато някой идваше при него, комуто той искаше да даде [нещо] за пиене, го изпращаше при нас за вино. И така това вино ни причиняваше повече неприятност, отколкото удоволствие Защото ние не можехме да откажем без разправия. Ако дадехме, на нас не ни достигаше. Нито пък смеехме да искаме повече от двора, след като бяхме [го] изчерпили.

Около средата на четиридесетдневния пост дойде синът на майстор Вилхелм, като донесе хубав сребърен кръст, изработен в галски стил, и върху него беше прикован сребърен образ на Христа. Монасите и свещениците, като го видяха, го докоснаха; кръстът трябваше да се поднесе от майстора на самия Булгай, който е старши писар на двора. Като чух това, аз много се възмутих. Синът на самия хан Мангу съобщи, че работата, за която Вилхелм се беше заловил да извърши, е завършена. Това изделие ще ви опиша. Самият Мангу има при Каракорум голям дворец до стените на града, обграден от широка стена, така както се ограждат манастирските имоти у нас. Там има един голям дворец, в който той устройва своите пирове два пъти в годината: веднъж около Великден, когато отиде там, и веднъж през лятото, когато се завърне. Дворецът е пределно обширен, защото там се събират при неговия двор всички знатни, които живеят на два месеца път оттам. Тогава той ги дарява с дрехи и подаръци и показва своето голямо величие. Там има много жилища, дълги като хамбари, в които прибират храните си и съкровищата си. При входа на този голям дворец, понеже беше неудобно да се внасят вътре мехове с мляко и други напитки, майстор Вилхелм Парижанинът му направи едно голямо сребърно дърво. При корените му има четири сребърни лъва, които са снабдени с един канал и всички изпускат бяло мляко от впрегатен добитък. Вътре в дървото четири канала водят чак до върховете му. Неговите върхове са извити назад и така, по подобен начин всеки от тях е една позлатена змия, чиято опашка достига до ствола на дървото. Един от тези канали изпуска вино, друг каракумис, т. е пречистено мляко от впрегатен добитък, трети — боал, т. е. питие от мед, четвъртият — оризена ракия, която се нарича терачина. И за всяко питие е приготвен отделен сребърен съд при подножието на дървото за изливане на напитките от тези четири канала. На върха той направи ангел, който държи тръба, и под дървото направи една крипта, в която човек може да се скрие. Каналът преминава през средата на сърцевината на самото дърво чак до ангела. Най-напред той бе направил ветрила, обаче те не подаваха достатъчно вятър. Извън двореца има пещера, в която складират напитките. Там стоят слуги, готови да наливат, когато чуят тръбящия ангел. По дървото има сребърни клони, и листа и круши. Когато началникът на виночерпците се нуждае от питие, вика към ангела, за да засвири тръбата. Тогава, като чуе този, който е поставен в скривалището, духа силно по канала, който води към ангела и ангелът поставя тръбата на устата си и свири твърде силно. Тогава слугите, които са в пещерата, наливат — всеки от своето питие по зачисления му канал и каналите се изливат отгоре и отдолу в съдовете, приготвени затова, и тогава виночерпците черпят и разнасят по двореца на мъжете и жените.

Дворецът прилича на църква, която има в средата кораб и две странични крила след два реда колони и три порти на южната страна. Пред средната порта отвътре се намира дървото и самият хан седи на северната абсида на издигнато място така, че да може да се вижда от всички. Две стълби водят до него: по едната се изкачва този, който му донася потира, а по другата слиза. Онова пространство, което е в средата между дървото и тези стълби, по които се стига до него, е празно. Там стои този, който служи с потира и също така пратениците, които донасят дарове. Самият хан седи там горе като някой бог. На дясната страна, т. е. на източната, стоят мъжете, на лявата — жените. Защото дворецът се простира от север [към юг]. На юг — до колоните, на дясната страна, има издигнати места за сядане във формата на тераси, в които седят синът му и братята му. Ляватa страна също има подобно разположение. Там седят съпругите и дъщерите му. Една само жена седи там горе до него, все пак не на същата височина като него.

Освен това Мангу хан има осем братя трима едноутробни и пет от баща му. Единия от едноутробните си братя изпрати в земята на хазазините, които се наричат от тях мулибет, и заповяда всички да бъдат убити. Другият отиде към Персия и вече навлизаше в нея, за да отиде, както мислеше, в турска земя, и за да изпрати оттам войска срещу Балдак и срещу Ватаци. Единия от другите [братя] изпрати в Китай срещу тези, които още не са се подчинили. Най-малкия от едноутробните братя на име Арабука задържа при себе си да управлява двора на майка им, която беше християнка и чийто слуга е майстор Вилхелм. Впрочем някой от неговите братя по бащина линия го хванал в Унгария, в някакъв град, който се нарича Белеграве, в който беше норманският епископ от Белевил до Ротомагум, с някакъв племенник на епископа, когото видях там при Каракорум.

Този обаче, който говореше с мен, беше сарацин и е бил пратеник при Ватаци. И ослепен от даровете, беше посъветвал Ватаци да изпрати пратеници при Мангу хан, и между това да мине време. Понеже Ватаци вярваше, че веднага би трябвало да навлязат в неговата земя. И той изпрати [пратеници] и след като ги опозна, малко го беше грижа за тях и нито той сключи мир с тях, нито досега те са навлезли в негова земя. Нито биха могли, докато смее да се защищава. Понеже никога не са завзели някоя земя със сила, а [само] с измама; а понеже хората сключват мир с тях, по време на този мир ги унищожават.

 

¹Название на едно от подразделенията на ордена на францисканците, основан от св. Франциск от Асизи (1182 — 1226), въведен във Франция от папа Инокентий IV (1243 — 1254).
²Людвик IX Свети (1226 — 1270).
³Название на старозаветна библейска книга, чийто автор се смята цар Соломон.
⁴Днешният гр. Синоп
⁵Т.е. Хазария — област в дн. Южна Русия, населявана от племето хазари след X в , когато били подчинени от русите, част от хазарите още известно време се задържат в областта между Каспийско море и Кавказ, след което биват асимилирани от съседните народи.
⁶С Георгия се означава днешна Грузия.
⁷Херсонес Таврически, преминал под византийска власт. Край Херсонес са намерени развалините на един манастир, където някога са се намирали мощите на св. Климент I. Поради това този град се споменава в текста като града на Св. Климент.
⁸Свети Климент I, римски епископ от 92 г. от н.е., умрял като мъченик в Херсонес Таврически (около 103 г.), където бил заточен от император Траян (98 — 117 г.). Мощите му са взети от Кирил и Методий през време на пътуването им при хазарите (858 г ) и са пренесени в Рим, където се намират и досега.
⁹Става дума за гръцкия град Солдая от III в. пр. н.е. Към VII в. е имал значително търговско значение, което изгубва чак след като бил завзет от турците през 1475 г. (дн. Судак).
¹⁰Дн. Тмутаракан на Таманския полуостров.
¹¹Днешната река Дон.
¹²Става дума за Азовско море.
¹³Това са генуезците, които още през 1203 г. са основали колония в Константинопол.
¹⁴Античната Maracanda, дн Самарканд.
¹⁵Днешното Азовско море
¹⁶Зикия е страна на източния бряг на Черно море. През XIII в. в нейните предели е влизал и Таманският полуостров заедно с гр Тмутаракан.
¹⁷Свеви, т. е. свеби, е сборно име за германски племена.
¹⁸Днешните грузинци.
¹⁹Днешния гр. Трабзон. Тук става дума за Трапезундската империя
²⁰Мануил I Комнин, трапезундски владетел (1238 — 1268).
²¹Никейският император Йоан III Ватаци (1222 — 1254).
²²Никейският престолонаследник, по-късно никейски император Теодор II Ласкарис (1254 — 1258).
²³Под Влахия тук се разбира територията на българската държава на север от река Дунав.
²⁴Българският цар Михаил II Асен (1246 — 1257).
²⁵България
²⁶Обозначение на северозападната част на Балканския полуостров.
²⁷Саркат — монголски принц, син на Бату (1235 — 1256).
²⁸Връбница през 1253 г. се е празнувала на 13 април.
²⁹Става дума за VII кръстоносен поход (1248 — 1250).
³⁰Народ, живял на север на Щастлива Арабия. Това название първоначално означавало чергарско разбойническо племе. През средните векове било разпространено от християнските писатели върху всички араби, а по-късно започнало да означава въобще „мюсюлмани".
³¹Латинското название на руски племена от южноруските степи.
³²Това твърдение на автора не е съвсем точно. Безспорно числото на крепостите, които той не споменава поименно, а и на езиците, които са се говорели там, е преувеличено.
³³Готите заедно с бургунците и вандалите нахлуват в Южна Европа — до Черно море, Испания, а също и в Африка, през време на Великото преселение на народите.
³⁴Става дума за железните врата — Дербенд и Кавказ. Те са затваряли по-важните проходи между Каспийско и Черно море.
³⁵Кумани (кипчаци, половци) — народ от тюркски произход, сродни с печенезите През XIII в. са били покорени от монголо-татарите и части от тях се изселили (в Задкавказието, Русия, Балканския полуостров, Мала Азия, Унгария, Египет).
³⁶Тук вероятно става въпрос за страничния басейн на Азовско море — Сиваш (т. нар. Гнило море), извънредно солена застояла вода, непригодна за корабоплаване.
³⁷Един златен перпер или номизма съдържа около 4,48 г злато.
³⁸Този термин, като название за народ, има по-скоро историческо, отколкото етнографско значение. Татари е събирателно име за редица народи от монголски и главно от тюркски произход.
³⁹Под Скития в случая трябва да разбираме дн. Южна Русия, в чиито степи са живели номадски племена.
⁴⁰Такива торби са изобразени на така наречените каменни баби.
⁴¹Бучка е термин от домашното млекопреработване дълъг тесен съд, в който се избива маслото.
⁴²Т.е. Китай.
⁴³Тук най-вероятно става дума за областта между реките Волга, Ока, Сура и притоците на Мокша, където обитават източнофинските племена мордва.
⁴⁴Τ е. Волжка България.
⁴⁵Т.е. Башкирия.
⁴⁶Въз основа на грешната представа, която са имали през средните векове за прародината на маджарите, с Велика Унгария се означава Башкирия в пътеписите от XIII в.
⁴⁷Τ. Е. Киргизия — на западните склонове и предпланини на Кавказ и в околните низини.
⁴⁸Вид монголска шапка, потвърдена от някои археологически находки.
⁴⁹Млечен продукт.
⁵⁰Т.е императора на Латинската империя Балдуин II (1228 — 1261).
⁵¹Племе от тюркски произход. Първоначалното му поселение е било в Кавказ, откъдето част от него е тръгнала на север. През византийско време също се споменават аланите в Кавказ.
⁵²През 1253 г. Петдесетница е била на 9 юни.
⁵³Ас (аас) е тюркското племенно име на иранското племе осетинци — едно от индоевропейските племена на Кавказ, потомци на аланите и сродни с азиатските сармити. В руските летописи се споменават под името яси.
⁵⁴Схизматици — в римскокатолическата църква — лица, отпаднали от църковното единство, но останали правоверни в догматично отношение. Тъй като църковното единство се поддържа от папата, то с това название се бележат главно източните християни (православните).
⁵⁵Златното съдържание на византийските златни монети през XIII в било намалено.
⁵⁶Т. е. Скататай.
⁵⁷Под „онази провинция" се разбира Хазария.
⁵⁸Тук става дума за Перекопския провлак — тясна ивица земя, съединяваща Кримския полуостров с Азиатския континент. В древността провлакът е бил прокопан с ров и ограден с вал.
⁵⁹Тук става дума за Минусинската низина (по бреговете на р. Енисей).
⁶⁰Т.е. кипчак. Тук най-вероятно става дума за западните кипчаки — племе от тюркски произход 61Тевтонският орден е основан през 1128 г. в Ерусалим с цел да оказва помощ на бедни и болни поклонници от германски произход През 1189 г. синът на Фридрих Барбароса му придал военен характер През 1191 г папа Климент III утвърдил устава му.
⁶²Т.е. алани — племе от тюркски произход.
⁶³Т.е. Алания.
⁶⁴Изидор Севилски — испански епископ (601 — 636), знаменит латински писател-учен на раннохристиянската епоха.
⁶⁵Меотийско езеро (блато) или Меотида — дн. Азовско море, получило името си от живеещите по бреговете му меоти.
⁶⁶Латинското име на р. Волга.
⁶⁷Постепенното завладяване на Прусия (Борусия) — страна, населена от пруси (боруси), балтийски народи, говорещи литовски и латвийски език, започва през 1231 г., след договор между епископ Християн и Тевтонския орден.
⁶⁸По това време папа е бил Инокентий IV (1243 — 1254).
⁶⁹Т.е. Азовско море.
⁷⁰Т.е на 22 юни.
⁷¹Старейшината е имал също и жречески функции.
⁷²Т.е. Сена.
⁷³На това място, както и на други места в текста, Рубрук застъпва доста неясните представи на средновековните хора за географията: блатата на Меотида, т. е. Азовско море не е достигало на север до океана.
⁷⁴Т. е. Черно море.
⁷⁵Т. е. прическа с плитки.
⁷⁶Т. е. мокша — мордовско племе.
⁷⁷Алемания е област в ди. Югозападна Германия, населена с алемани — германски племена, живеещи първоначално по средното течение на р. Елба. Самите те са се наричали свеби.
⁷⁸Т. е. мордви — най-значителното от източнофинските племена, обитаващи района между р. Волга, Ока, Сура и притоците на р. Мокша. Били завладени от татарите по време на татаро-монголското нашествие.
⁷⁹Т. е. Каспийско море.
⁸⁰Киргизите са племена, обитаващи днес в околностите на Тиен-Шан и Памирското плоскогорие. През 1207 г. техният вожд доброволно се подчинил на монголците.
⁸¹Тук става дума за лесгините, които са отчасти мюсюлмани, отчасти християни.
⁸²Александър Велики.
⁸³Т.е. кипчаките.
⁸⁴Несторианци — християнска секта, възникнала през V в. от н. е., водеща произхода си от Несторий (знаменит еретик, родом от сирийския гр. Кесария Германикийска на р. Ефрат. Произходът му и годината на раждането му са неизвестни). Поради гоненията, предизвикани срещу тях, те се преселват в Персия, откъдето несторианството се разпространява в Средна Азия Индия и Китай.
⁸⁵Немският император Фридрих II Хохенщауфен (1212 — 1250).
⁸⁶Т. е. френският крал Людвик IX Свети (1226 — 1270).
⁸⁷Навярно това е императорът на Латинската империя Балдуин II (1228-1261).
⁸⁸Τ. Е. крепостта Акра (Saint Jean d'Acre, сега в Израел).
⁸⁹На 1 август.
⁹⁰Жителите на гр. Солдая на Кримския полуостров.
⁹¹Берке — син на Джучи и брат на Бату.
⁹²Т.е. Хирканското езеро — дн. Каспийско море.
⁹³Тук става дума за т. нар Кавказки хребет— планинска верига, пресичаща целия Кавказки провлак от Черно до Каспийско море.
⁹⁴Канглите са номадски племена. Според някои автори кангли и канглити са разпространени названия на печенезите или на част от тях през периода когато са обитавали Азия.
⁹⁵Под планините на аланите, лесгите и георгийците (т.е. грузинците) се разбира Кавказкият хребет.
⁹⁶Тук авторът има пред вид дн. северен и кавказки Азърбайджан.
⁹⁷1 левга е равна приблизително на 4 км.
⁹⁸Може би става дума за Плано Карпини (loannes de Plano Carpini), францисканец-минорит, известен пътешественик, род. 1182 г. Бил начело на мисията, изпратена от папа Инокентий IV при монголския император, който по това време, според някои автори, извършва своето второ пътешествие до татарите.
⁹⁹Евангелие на св. Марко, л. 16, с. 15-16.
¹⁰⁰Τ. е. на 15 август.
¹⁰¹Т.е. на 14 септември.
¹⁰²Т.е. до 1 ноември.
¹⁰³Ягат или Яич е дн. р. Урал.
¹⁰⁴Тук Рубрук отразява преобладаващото през средните векове погрешно мнение, че башкирите са говорели първоначално унгарски език и чак по-късно под влияние на татарите са приели своя сегашен език, доста близък до езика на татарите. В действителност башкирският език принадлежи към урало-алтайския клон, а унгарският — към угро-финския клон на тюркските езици.
¹⁰⁵Някои учени са извеждали произхода на унгарците от хуните на Атила.
¹⁰⁶Т.е. Александровия вал.
¹⁰⁷Тук авторът има пред вид пътя на хуните и на народите, взели участие във Великото преселение на народите, започнало в края на III в.
¹⁰⁸Тук авторът има пред вид династията на Асеневци.
¹⁰⁹Според Рубрук езикът на рутените, полоните, бохемите и славоните е еднакъв с езика на вандалите. Езикът на вандалите според запазените писмени паметници е самостоятелен клон на източната (готска) група на германските наречия.
¹¹⁰Орденът на братята проповедници (Ordo fratrum praedicatorum) или доминиканци е основан през 1215 — 1217 г от св. Доминик (1170 — 1221) в Тулуза, утвърден от папа Хонорий III и бързо разпространил се във Франция.
¹¹¹Славония е западната част на Балканския полуостров.
¹¹²Т.е. страната на печенезите.
¹¹³Т.е. от 14 септември до 1 ноември.
¹¹⁴Т.е. от Орлеан, намиращ се на 110 км от Париж.
¹¹⁵Чингис хан е имал четирима сина: Тулуй, Чагатай, Угетай и Юки.
¹¹⁶На 1 ноември.
¹¹⁷Град в долината на р. Талас.
¹¹⁸Празникът на св. Михаил се е празнувал на 29 септември.
¹¹⁹Става дума за р. Талас, която извира от снеговете на южните склонове на Александровия хребет и се влива в степното езеро Кара-Кул, представляващо в същност разлив на реката между пясъчни дюни.
¹²⁰Сега Александров хребет заедно с неговото продължение Ала-тау. Мнението, че това са Кавказките планини, е погрешно.
¹²¹Бури е син на Чагатай и племенник на Бату.
¹²²Т.е. р. Талас.
¹²³Т. е. каракидаши (кидани) — племе, живеещо през X в. в съседство с Китай. Били подчинени от Чингис хан.
¹²⁴Това е реката Или.
¹²⁵Еквиус не е идентифициран.
¹²⁶Сега езерото Балкаш.
¹²⁷Кайлак не е идентифициран.
¹²⁸Под Органум се разбира Хиркания.
¹²⁹Може би това са туркмените — народ от югозападния клон на алтайската група на тюркските племена.
¹³⁰Ойгурите са източнотюркско племе. През средните векове се разделили на два клона:
единият от тях — в Монголия, в басейна на Байкалското езеро, а другия — в източен Туркестан. Последните през 1209 г. доброволно се подчинили на Чингис хан. Ойгурите били чиновници в монголските канцеларии и възпитатели на монголските принцове.
¹³¹Тук става дума за столицата на степната монархия на монголците, възникнала заедно с империята на Чингис хан през XIII в. на десния бряг на р. Орхон, на около 70 км от едноименната столица на ойгурското царство, построена през VIII в.
¹³²Точният цитат е: „... а Господ вървеше пред тях денем като облачен стълб, като им показваше пътя, а нощем като огнен стълб, който им светеше, та да вървят и денем и нощем." Изход 13:21.
¹³³Тангутите са племе, сродно на тибетците. Живеят смесено с монголци и китайци в северен Тибет (в горното течение на р. Хуанхъ).
¹³⁴Въпросът е спорен. Според някои автори това са чурките.
¹³⁵Мук е племе от тангутски произход.
¹³⁶Тегловна единица.
¹³⁷Тук най-вероятно става дума за Скития, въпреки че в оригинала се споменава Сития.
¹³⁸Сегин — една от средновековните столици на Китай.
¹³⁹Т.е. с продажба на църковни длъжности.
¹⁴⁰Т. е. на 30 ноември.
¹⁴¹Това е езерото Ала-Коул.
¹⁴²Т.е. на б декември.
¹⁴³Т.е. на 26 декември.
¹⁴⁴Τ.е. на 27 декември.
¹⁴⁵Великден през 1254 г. се е празнувал на 12 април.
¹⁴⁶Денят на непорочните деца се празнува на 28 декември.
¹⁴⁷Градове в Персия.
¹⁴⁸Може би това е изопачение на името Louis, те Людвик IX Свети.
¹⁴⁹Манзура е гр. в Долен Египет, на десния бряг на ръкава на Нил — Диамета. През 1250 г. тук е бил разбит и взет в плен френският крал Людвик IX Свети.
¹⁵⁰Τ.е. 6 януари.
¹⁵¹Етимол плосък (от тюрк йасъ — сплескан и йастъ — 4 пръста широк, т е сребърен плосък слитък, използван като монета с висока стойност.
¹⁵²Златен брокат от коприна, произвеждан в Китай.
¹⁵³Безанси е изопачено обозначение на византийската златна монета солид, известен под името перпер.
¹⁵⁴Седемдесетница през 1254 г е била на 1 февруари
¹⁵⁵Петдесетница през 1254 г. е била на 1 юни.
¹⁵⁶Самитът е тежка тъкан с вплетена в нея златна или сребърна нишка. Рубрук е употребявал този термин за китайските копринени материи.
¹⁵⁷Тук вероятно става дума за Св. Яков Компостела — област в Испания (дн. Сатяго).
¹⁵⁸Т. е. манихейство — християнска ерес, получила названието си от името на своя основател Сураик (по-известен под почетното прозвище Мани — дух, ум), род. през 214 г. в Мардина, Вавилонска област.