Писание за верските битки на султан Мурад син на Мехмед хан - Предговор

Посещения: 2493

Индекс на статията

 
ПРЕДГОВОР

 

Всред внушителната по количество и разнообразна по жанр османска наративна литература от края на XIV и началото на XV в. отчетливо се откроява както по своето съдържание, така и с жанровите си специфики анонимното съчинение „Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан“. То е посветено изцяло на съдбоносните за България, Балканите и целия Европейски Югоизток събития от 40-те години на XV в. - двата похода на обединените сили от различни европейски народности срещу Османската държава, ръководени от Владислав III Ягело и Ян Хунияди през 1443/4 г., и техните кулминационни точки - Златишката и Варненската битки.

Многопланов, логически свързан и жив, разказът на средновековния османски автор съдържа множество непознати от други източници данни за предпоставките, политическата подготовка и провеждането на кръстоносните походи, както и за вътрешното състояние на Османската империя през този период. Наситено с обилни факти и детайли, това съчинение е един от основните извори за най-мащабния опит на застрашения християнски свят от Средна и Източна Европа да спре османската експанзия през първата половина на XV в.

„Писание ...“ е един от най-ранните и характерни образци на специфичния за средновековната мюсюлманска литературна традиция наративен жанр „газаватнаме“. Самото название на този тип съчинения до голяма степен хвърля светлина върху тяхното съдържание, обхват и идейнополитическа насоченост. „Газа“ или „газават“ в превод означава „битка за вярата“, а „наме“ – „книга“, „писание“. Следователно „газаватнамета“ е писание, възхваляващо някоя особено важна победа на мюсюлманското оръжие срещу иноверни земи и народи. За разлика от широкопанорамните хроники, този тип летописни съчинения се посвещавали само на едно или на няколко свързани помежду си събития - обикновено възлов момент в експанзионистичната политика на османската държава. Ограничените рамки на темата на газаватнаметата се компенсират от много по-детайлно и многостранно проследяване на съответното събитие, от изобилието на сведения за него, каквито не биха могли да намерят място в по-мащабните летописни съчинения. Качествената разлика между хрониките и газаватнаметата не се проявява обаче само в по-големите подробности, които последните привеждат, а преди всичко в предаването на фактите, в тяхната взаимна обусловеност. Тези специфики на жанра се проявяват особено ярко в тук предлагания образец.

Както вече бе споменато, „Писание ...“ е анонимна творба. Неизвестните около нея не се изчерпват обаче само с името на автора ѝ, нито с мястото на създаването ѝ. Преди всичко липсват точни данни за времето, през което е създадена, а така също и за датировката на единствения познат досега неин ръкопис. Специалистите са склонни да приемат, че оригиналът бил съставен от съвременник на описваните събития и го отнасят към втората половина на ХV в. Някои податки в текста на ръкописа пък позволяват да се приеме, че той е по-късно копие (от XVI - XVII в.), в което били направени известни допълнения.

Към неизяснените въпроси, свързани със съчинението, трябва да отнесем и въпроса за неговите извори, които все още не са установени и проучени. Все пак, дори беглото съпоставяне с другите османски летописни съчинения от онова време, които засягат събитията от 1443-1444 г., показва, че авторът е използвал източници, явно непознати за неговите съвременници. Ако по идейно-политическа и религиозна насоченост съчинението му по нищо не се различава от техните, то проследяването и осмислянето на фактите го приближава до източниците от християнски произход. Много от изброените неясноти биха могли да бъдат отстранени при евентуално откриване на други ръкописни копия на съчинението, без които са немислими сравнителни проучвания.

Структурата на „Писание ...“ не се отличава качествено от познатите ни ранни османски летописни съчинения. То се състои от едно кратко въведение и от 17 глави, в които е разпределен фактическият материал. Въведението - задължителен за османската наративна традиция композиционен елемент - съдържа молитвени възхвали към Аллах, Мохамед и починалия султан Мурад II, комуто е посветено, и носи значително идеологическо натоварване. В него битките срещу християнския свят и унищожаването на „неверниците“ се величаят като най-висша добродетел за всеки мюсюлманин.

Седемнадесетте глави са твърде несъразмерни както по обем, който варира от няколко реда до десетина страници, така и по обхват на описваните събития. Заглавията на главите доста повърхностно, а някога и неточно характеризират съдържанието им. Съгласно с мюсюлманската летописна традиция, която предполага вмъкване на поетични откъси сред повествованието в проза, последните страници на съчинението са изпъстрени със стихове, целящи да предадат по-голяма тържественост и помпозност при описанието на удържаната победа.

Фактическият материал в отделните глави е подреден по хронология. Не може да се каже обаче, че авторът се е ръководел единствено от хронологическия принцип при проследяване на събитията. Стремежът му да предаде фактите в тяхната многоплановост и взаимовръзка създава сериозни предпоставки за нарушаване на стриктната им хронология. В разказа, който непрекъснато се прехвърля от единия в другия враждуващ лагер, от Централна Европа и Балканите в Мала Азия и Караманския бейлик, често се долавя ретроспекция.

В така очертаните жанрови и структурни рамки анонимният османски автор е съумял да вложи твърде богато съдържание. Преди всичко той е показал много добро познаване на политическата обстановка в Европа в навечерието на походите и е разкрил достоверно ролята на отделните участници в антиосманската коалиция. Привеждайки непознати досега сведения, той е обърнал особено внимание на активната роля на византийския император Йоан VIII Палеолог за организирането на общ християнски фронт срещу османската експанзия.

Пътят на кръстоносците, разпределението на силите им, условията на провеждането на походите, са проследени детайлно и много от приведените за това данни се потвърждават от свидетелства в западни и византийски хроники.

„Писание...“ попълва и съществена празнина в познанията за вътрешнополитическото състояние на Османската империя в този период, за действията на войската ѝ, за ролята и участието на нейните военачалници в отделните етапи на „свещената битка за вярата“. Авторът не само е изнесъл съвършено нови сведения по тези въпроси, но в оценките му в това отношение може да се долови известна критичност и обективност, каквито почти не се срещат у съвременниците му, засегнали в известна степен описаните събития - Оруч, Ашъкпашазаде, Нешри, анонимните хроники.

Значително място в съчинението е отделено и на взаимоотношенията на Османската империя с малоазийското феодално княжество Караман, както и на връзките на последното с антиосманската коалиция.

Оценявайки значимостта на „Писание...“ бихме желали да обърнем особено внимание върху значението му като извор за българската история. Сцената, на която се разиграва двубоят между двете вражи групировки, както при първия, така и при втория поход, били нашите земи. Като проследява конкретните моменти от движението на двете войски и стълкновенията между тях, авторът е споменал имената на редица български селища и е дал много важна информация за тяхната съдба. Безценни за нас българите са онези страници от съчинението, които разкриват съпричастието на вече поробените български народни маси, лишени от собствена държава и организиращи сили към общата борба срещу завоевателя. Направо уникален по своето съдържание е разказът за опожаряването на София, в който е споменато за организиране на самостоятелен въоръжен отряд от българи към войската на Хунияди. „Писание ...“ е единственият османски наративен източник, в който българите са показани не само като пасивна жертва, подложена на варварско унищожение, а като борчески народ, дал своя дял в общата борба на изправения пред гибел християнски свят.

Както всеки извор, така и „Писание...“ се нуждае от критичен прочит, при който трябва да се вземат под внимание присъщата на всички османски летописи тенденциозност, преувеличаване на собствената мощ и бойно умение, верският фанатизъм и ненавист към враговете на империята. Само ползвайки го паралелно и в непрекъснати съпоставки с извори от друг характер и произход, бихме получили възможност да направим точна преценка за мащабността на третираните в него събития.

Ръкописът на „Писание ...“ е открит доста късно - едва през 1949 г - и има сравнително кратка история. Издирването му дължим на проф. Расих Гювен, а въвеждането му в научно обръщение - на турските професори X. Иналджък и М. Огуз, които още през 1949 г. съобщават за него в списанието на Историко-географския факултет на Анкарския университет. По-късно, през 1954 г., проф. X. Иналджък публикува частично текста му в сборника „Изследвания и документи за епохата на Завоевателя“. Въз основа на това издание „Писание ...“ намира път и към българската историческа наука посредством преведения откъс от И. Татарлиев „Варна, 1444“ и изследванията на Б. Цветкова.

През 1978 г. X. Иналджък и М. Огуз осъществяват цялостно издание на извора в отделна книга. Тази публикация, в която представеният с много четливо факсимиле и с латинска транскрипция текст е задълбочено и компетентно коментиран от проф. X. Иналджък, е на високо ниво. Тя напълно отговаря на всички научни изисквания, предявявани при издаване на ръкопис, и представлява солидна база за превод на други езици. Именно по това издание е направен и предлаганият тук превод на съчинението.

Неголемият обем на паметника ни позволи да го представим изцяло, без каквито и да било съкращения. При превода стриктно сме спазвали структурата на съчинението, що се отнася до разпределянето на материала в отделните глави. Вътре в текста обаче въвеждаме нови редове и обособяваме пряката реч. Нормализирането и възможната идентификация на срещаните лични названия, както и обясненията на някои непреводими специфични османски термини и понятия сме направили в азбучен показалец-коментар, а необходимите обяснения и уточнения към текста в бележки под линия. Считаме за необходимо да изтъкнем, че при съставяне на бележките сме имали предвид и изчерпателния коментар на проф. X. Иналджък.

X

Right Click

No right click