Писание за верските битки на султан Мурад син на Мехмед хан - Благословеното придвижване на султан Мурад хан от Анадола към този бряг

Посещения: 2487

Индекс на статията

 

БЛАГОСЛОВЕНОТО ПРИДВИЖВАНЕ НА СУЛТАН МУРАД ХАН
ОТ АНАДОЛА КЪМ ТОЗИ БРЯГ

 

Халил паша с анадолската войска тръгна и един ден стигна до мястото, наречено Инджегиз. От там написа писма и ги изпрати на султана. Падишахът научи, че Халил Паша е пристигнал. В същия миг Негово Величество падишахът-защитник на света се вдигна, дойде до мястото, наречено Гьоксу и спря. После написа писмо до Халил паша и рече: „Ха да те видя! Да поставиш под обстрела на топовете и онази страна на морето и то така, че [идващите] едно срещу друго топовни гюлета да се целуват!“ Халил паша постъпи съгласно заповедта на падишаха. Постави топовете от двете страни на морето и се приготви така, че оттам не кораб, ами птица да не може да прехвръкне. Когато се приготвиха, Халил паша отиде до мястото, където бяха топовете и даде много напътствия на топчията Саръджа: „Ха да те видя как ще се раздвижиш и как ще служиш на правата вяра. Ако от страна на неверниците дойдат кораби, ти трябва да дадеш огън от топовете по двата бряга, така че да разбиеш корабите на жалките неверници. Обещавам ти, че ако работата свърши по този начин и стане възможно падишахът благополучно да мине отсам, всяко твое желание ще бъде изпълнено от падишаха!“ Тогава топчибашията Саръджа се помоли и каза: „Мой господарю! Щом настаних топовете тук и застанах в засада, се надявах, с упование във всевишния бог, че не невернишки кораб, ами птица, не ще пропусна да прелети. Нека честитият падишах няма грижа, ами веднага благополучно да се качи на своята кадърга и да тръгне!“

Свинята, наречена владетел, обаче научи, че султан Мурад е пристигнал на мястото Гьоксу и се кани да премине на отсамния бряг. Тогава веднага заповяда, приготви оръдията на два големи кораба, напълни ги със стрелци и рече: „Ха да ви видя аз вас как ще служите на Светия дух. Ако хванете жив Османоглу и го доведете, или донесете главата му, или не го пуснете да мине отсам и го нaкарате да избяга, ще измоля от краля половината Румелия и ще ви я дам!“ И още много глупости издрънка. Двата големи кораба с готови оръдия един ден опънаха платна, хванаха кормилото и като предадоха управлението в ръцете на вятъра, отплуваха в морето, за да попречат на падишаха да премине. А Халил паша, след като добре се укрепи от двете страни, извести падишаха и му изпрати следното съобщение: „Господарю, ние сме се приготвили. Заповядайте по живо, по здраво!“ Тогава Негово Величество падишахът-закрилник на света удари в земята благословеното си лице и произнесе следния молитвен стих:

Милостиви боже, повелителю на всичко живо,
ние знаем, че земята на теб принадлежи.
Ти си ме създал и си ми заповядал
да сложа ред в този свят!
Ти, Господарю, си създател на всичко що е живо 
и нека робите ти да са ти покорни навсегда!
Послушните на волята ти да са заедно в радост
                                       и беда!
Ти всекиму раздаваш тяло и душа,
а аз, покорен роб, очаквам твойта помощ,
защото само ти познаваш мойта мъка!

Падишахът-защитник на света завърши молитвения стих, яхна коня и приближи към протока. Там дойдоха и влязоха казаните два големи кораба, изпратени от онзи владетел, за да не дадат път на падишаха и да го принудят да се върне обратно. Ала топчибашията Саръджа стоеше и ги наблюдаваше. Щом тези кораби дойдоха на прицел, топчибашията заповяда и топовете едновременно дадоха огън. И небето, и земята екнаха. Щом чуха нечакания грохот на топовете, жалките неверници, небрежни като у дома си, изгубиха ума и дума и не знаеха какво да правят. Гюлетата засегнаха единия от корабите, раздробиха ребрата му и го потопиха. На другия от корабите отвориха големи рани, та едва-едва и с хиляди мъки се спаси. Без да се оглежда назад, той се обърна към Истанбул и избяга.

А падишахът-защитник на света от своя страна се качи на кадъргата си и без страх и опасения премина на другата страна на морето. След като се срещна с Халил паша, той отрупа с милости всичките си роби. Най-специална почит и благоволение той оказа на топчибашията Саръджа, а за всички се прочете благодарствена молитва. Тогава Халил паша каза: „Господарю, Негово Превъзходителство принцът е в тревога и мисъл. Очаква новини от падишаха. Трябва да изпратим напред човек и да обадим, че ти си стъпил на брега благополучно, като си пробил мрежите на проклетника, наречен владетел, и си победител. Нека и принцът, и пашите да се зарадват и да се спасяват от грижа и мъка!“ Тогава падишахът заповяда да се напише радостно писмо, определи за пътуването копуджибашията и Мухтесибадзе и ги изпрати напред. А падишахът-защитник на света стегна отрядите, накара ги да развеят тугове и знамена, да гръмнат барабаните и после с цялото си великолепие се метна на гърба на коня и тръгна.

От своя страна капуджибашията и Мухтесибзаде, препускайки бързо, влязоха в град Едирне и донесоха добрата вест, че падишахът благополучно е преминал на отсамния бряг, като е разкъсал атаката на владетеля. Когато принцът и другите бейове получиха тази вест, така се зарадваха, че мъртвият се съживи, а живият се превърна в седмоглаво чудовище.

Нека нашият разказ отиде при онзи кораб, който се беше повредил и бягайки беше отишъл към Истанбул. Един ден той, тътрейки се бавно като кротка птичка, спасила се от ноктите на сокола, стигна до Истанбул. Когато описаха положението на владетеля и проклетникът научи какво се е случило, той каза: „Истанбул се изплъзна из ръцете ни. Уви, настъпих по опашката лежащото чудовище. Сбогом на теб, Истанбул, сбогом!“ и от очите му потекоха кърви вместо сълзи. Ала каква полза! Потънал в собствената си мъка, той не обръщаше никакво внимание на идващите и отиващите си неверници. Загуби спокойствието си и денонощно мислеше как да спаси Истанбул.

А падишахът-защитник на света честито вървеше и спираше, ядеше и пиеше. Денем напредваше, после нощуваше, мяркаше се бързо и никъде не спря на стан. Когато до град Едирне остана една нощувка път, съобщиха на принца: „Баща ти, Негово Величество султан Мурад хан пристигна!“ Тогава принцът заповяда, та всички бейове и паши, улема и достойни мъже излязоха да посрещнат падишаха-закрилник на света. По пътищата постлаха килими, по стъпките му заклаха курбан и го срещнаха с почит и уважение. Той всекиму оказа милост, с радост дойде до Едирне и влезе, а бейовете му се разотидоха по стаите си. Ала принцът наново седна на престола и взе да заповядва. Той нареди да поканят при него Халил паша и му каза: „Помоли баща ми да остане и да пази Едирне от истанбулските неверници, а аз да отида срещу унгуруските неверници и да водя война за вярата!“

Халил паша беше умен везир и рече: „Принце, аз не мога да кажа тези думи на Негово Величество падишаха. Ето, с божията помощ той пристигна! От сега нататък нему принадлежат всички планове и каквото той каже, това ще стане!“ И още го поучи: „Защото този враг е тежък враг, а ти, мой принце, си млада розичка и на теб ти прилича да се покоряваш на падишаха и да не прекършваш думата му!“ Принцът отиде при бащата си, целуна му ръка, а падишахът-защитник на света мило посрещна сина си, помоли се за неговото добро и за много неща се разговориха. После принцът рече: „Господарю, моля те и мен да заведеш на тази война за вярата. Нека и аз да ударя сабя в битката срещу жалките неверници за правата вяра!“ Падишахът отговори: „Не синко, не казвай тези думи! Прави само това, което ти казвам! Този враг е железен враг и когато аз отида срещу му, ти ще пазиш трона от истанбулските неверници, защото кой знае какво ще се случи. Ти само се моли!“ Като посъветва така принца, падишахът си помисли, че Халил паша трябва да го е научил на тези думи, та заповяда и когато доведоха при него Халил паша, той каза: „Лала, ти си умен везир и предвидлив човек. Как можа да си помислиш и да подучиш сина ми да поиска похода! Ти знаеш, че светът е пълен с козни и взе, че вложи такива думи в устата на това момче!“ Тогава Халил паша удари лице в земята и отговори: „Господарю, аз нищо не зная. Принцът само ме помоли аз да кажа тези думи на падишаха. Но аз, твоят роб, не се съгласих на това и дори доста съветвах моя принц. Явно, че не е имало полза и той сам е казал. Ала господарю, няма вреда. Той е още младеж, не знае. Друга цел няма. Ако имаше, то аз, твоят роб, щях да ти съобщя.“ Тогава падишахът на света му каза: „Лала! Ето, аз по волята на бога съм замислил война за вярата и ще отида срещу врага. А ти ще трябва да останеш и да забелязваш всичко, що се отнася до сина ми. Внимавай, пази Едирне от истанбулските неверници и каквото и да се появи, ми обаждай!“ Така го посъветва.

Един щастлив час той се метна на коня, под ударите на тъпаните се насочи срещу жалките неверници ведно с цялата ислямска войска. Ама преди това падишахът бе събрал улемата на Едирне и бе казал: „Господа! Ето, че враговете на ислямската вяра изведоха войска и идват срещу ни. Добре, че благодарение на бога с нас е еничарският корпус. Ала този враг е тежък враг. Има опасност да не се справим с него. Може да се спусне мрак и да загубим земята и страната си, хората от мюсюлманската вяра да бъдат поробени, а имотите им - ограбени. Как да се противопоставим на това?“ Улемата бе отговорила: „Господарю наш! Тъй като жалките неверници дойдоха срещу ни, пред всички ни възникна задължението да вземем участие в тази свещена война за вярата!“ Тогава по заповед на падишаха бе свикан общ сбор на войската в Румелия. Заприиждаха отвсякъде и ежедневно група след група, отряд след отряд и така се струпаха наедно.

От своя страна Шахин паша, който беше бейлербей на Румелия, вдигна цялата румелийска войска и като отиде, установи се на лагер в мястото, наречено Ески хисар, за да следи каква посока ще поемат неверниците. Един ден той получи вест, че жалките неверници са си наумили да прехвърлят планината при Акча Къзанлък. Тоз час той заповяда да надуят тръбите, да ударят тъпаните и като се вдигна от там, отиде да заварди пътя през планината при Акча Къзанлък, та да не пусне жалките неверници и за дълго да ги спре. Ала много се бяха умърлушили. Не щеш ли, един ден казаха, че е дошъл Мухтесибзаде. И докато Шахин паша да каже: „Да благодарим на божията помощ!“, Мухтесибзаде дойде при него в шатрата му, целуна полите на дрехата му и съобщи радостната вест, че падишахът е преминал на отсамния бряг и сега благополучно се е вдигнал от град Едирне и се движи срещу жалките неверници. Тогава всички бейове и алай-бейове, малки и големи, си поеха дъх. Мъртвите се съживиха, а живите, превърнати в седмоглави змейове, взеха да отвяват самохвални слова. Шахин паша отрупа с толкова почести, благоволения и дарове Мухтесибоглу, та чак богат го направи. После му каза: „Ха да те видя! Побързай и като стигнеш до господаря, целуни от мое име края на дрехата му и го извести за положението ми. Съобщи му, че ние много дни препречваме пътя на жалките неверници и ги задържаме, ала от запасите и от храните ни вече зърно не остана. Защото тези тук са синове на земята, никого не слушат и на вересия не работят. Трябва да им платя. Добре, ама както сам видя с очите си, хазната ни е обедняла. Така и да съобщиш!“ С тези думи той изпрати Мухтесибоглу при падишаха, а после написа писмо и на Фериз бейоглу. Съобщи му, че падишахът е преминал на отсамния бряг и вдигайки се с ислямската войска, е потеглил срещу жалките неверници. Написа още: „Хайде синко, да те видя! Повечко следи за жалките неверници, стани око и ухо и ни обаждай накъде ще се обърнат и накъде ще тръгнат. Нека се потрудим, та да не пропуснем неверниците през завардените от нас проходи, докато дойде падишахът. Ха да те видя как ще се развихриш под погледа на падишаха. Сто пъти се измъчи, едно добро име си спечели! Спомогнеш ли както се следва да си омиеш лицето, каквото пожелаеш от падишаха, аз ще го измоля!“ Написа още много наставления, връчи писмото на човек и го изпрати. Един ден писмото пристигна при Фериз бейоглу, а той, след като го прочете, се възрадва и се усети като новороден. Щом изпрати човека на Шахин паша, той, както повеляваше писмото, прикова очи и уши към жалките неверници и захвана скришом да ги дебне.

Доста умърлушени от поражението си в Търново, жалките неверници не знаеха какво да правят. Един ден те се посъветваха и си казаха: „Работата със седене не се върши. Тревата за добитъка ни се отдалечи и хранениците ни са обезсилени. Щом е така, трябва непременно да се вдигнем, та да влезем в пътя си, да отидем и да завладеем Едирне. Ако Османецът ни пресрещне, трябва да го разбием и прогоним. След като оставим в Едирне много войска, с останалата ще ударим страната - мъжете им ще посечем, жените и синовете им ще хванем, имотите и храните им ще плячкосаме, джамиите и месджидите им ще срутим, големи камбани ще окачим и наоколо ще запалим свещи!“ Така всеки от тях според гнусната си мутра изяде някаква мухлясала смет и като се вдигнаха от мястото, където бяха отседнали, минаха през Кьосова и тръгнаха към Шумлу. Виждайки това, Фериз бейоглу, без да се мае, написа на хартия следното: „Татко мой! Неверниците се вдигнаха и тръгнаха към Шумлу, ала не зная ще стигнат ли, няма ли да стигнат до планината. Вие по-силно укрепете проходите, пък каквато и да е целта на тези проклетници, каквото и да стане, ние ще ви пратим вест.“ После изпрати писмото. Щом то стигна при пашата, той веднага се вдигна от мястото, наречено Тавуслу, и даде платата на азабите. На следващия ден тръгна, премина река Мараш и спря на лагер. На сина си заповяда: „Бързо ни донеси зърно!“ и го изпрати. После нареди на Хасан бейоглу Иса бей следното: „Ти също се вдигни от мястото си, спри при реката, наблюдавай тамошната крепост [това е крепостта Янболу] и внимавай да не ни липсват хора. Когато бъдем известени, ние ще вземем мерки!“ Тогава Иса бей се вдигна от мястото си, отиде и стигна до крепостта.

 

X

Right Click

No right click