ОБСАДАТА НА КРЕПОСТТА ШУМЛУ

От онази страна жалките неверници тръгнаха и стигнаха до Шумлу. Този път населението на Шумлу беше помислило, че неверниците ще минат и заминат, без да погледнат към крепостта. Неверниците обаче взеха да обстрелват крепостта Шумлу. Като видяха това, хората на крепостта се опънаха мъжки, удариха топове и пушки и кой с каквото може - кой с...^*, кой с копие, кой със стрели, такъв бой поведоха, че на всеки един по сто души врагове не постигаха. Ала ги бяха сварили неподготвени, пък и жалките неверници бяха много повече и за туй не им останаха сили да се бият. Най-сетне мръкна, ала жалките неверници нападнаха отвсякъде и съвсем ги омаломощиха. Като видяха, че работата е свършена, всички се събраха наедно, простиха се и се обрекоха на смърт. После си казаха: „Воля божия“ и всеки застана на предишното си място. През нощта жалките неверници закрепиха огромни стълби и се приготвиха. Щом съмна, те отново тръгнаха, опряха стълбите от четири страни и се заизкачваха. Виждайки това, ислямските воини - мъже и жени - така се биха, че е невъзможно да се опише. Натрупаха се труп връз труп.

Неверниците разбраха, че тази работа няма край, та струпаха около трийсет хиляди души и удавиха небето в желязо. Но и ударите на ислямските войни не секваха. Когато онези изкачиха стълбите и взеха да се изливат в крепостта, ислямските войни отидоха и се затвориха в кулата. Колкото и да се стараха, неверниците не успяха да я завладеят и нямаха брой и чет повалените измежду тях. Като разбраха, че инак не става, те подпалиха кулата. Ислямските войни видяха, че ще изгорят, но пак не предадоха кулата. Някои изгоряха, други сами се хвърляха долу, но всички мюсюлмани се постараха за правата вяра. Онези, които се хвърлиха от кулата, бяха пресрещнати от неверниците с шишове, саби и копия, та някои от тях паднаха върху тези оръжия и предадоха богу дух. С една дума, неверниците завладяха крепостта Шумлу, а проклетникът, наречен Янко, нахлупи капата си, отиде при краля и му рече: „Ето кралю, така се превзема крепост! С голи приказки на хората крепост се не дава!“ И още много глупости надрънка. Този път кралят повдигна глава и рече: „Това, на което вие викате крепост, е една овча кошара. Добре, превзехте крепостта, но къде са толкоз много от моите хиляди херцози, къде са толкоз много от моите въоръжени с пики банове, къде са толкоз много мои юнаци, които се падаха по десет на един турчин? Щом една шепа паланка ни глътна такива загуби, какво ли ще е положението ни, ако стигнем до Едирне? Щом тази паланка с хиляда или две хиляди човека се би по този начин, то една крепост, която има в себе си петдесет-шестдесет хиляди души, как ли ще се сражава! Хич ли не пресмяташ и не смисляш това! Или си мислиш, че тази страна няма господар? Все някой ден Турчинът ще ни срещне. Ето, тогава ще ви видя аз вас дали сте мъже. Ако разбием Турчина, аз ще знам, че ще видим Едирне и ще се разходим в околностите му. Ако не го превземем, то дано поне го зърнем. Само Светият дух да ни е на помощ, а Патреман Яндулус да ни закриля! Друг изход няма!“ Изричайки това, кралят никак не окуражи Янко. Тогава очите на Янко Жупан се превърнаха в паници кръв и той каза: „Виж, кралю, защо приказваш всичко това? Вест ли някаква получи или Турчинът те срещна? Един-двама турчина се завъртяха и поразходиха около нас. Да не би от тях да си се уплашил?! Владетелят овладя протоците и постави толкоз много кораби. Крила ли имат тези турци, че да прелетят и пресекат морето? Риби ли са, та да преплуват водата? Що за думи изричаш? Дори Турчинът да е преминал на отсамния бряг, да не би аз да не познавам Османоглу?! Зная го! Скоро с него си разменяхме глави! Ти само гледай, кралю, следвайки Черноморския бряг, да се прехвърлим от другата страна на планината, а от там да стигнем до Едирне. Ще видиш тогава каква работа ще свърша!“ И в този дух още много думи издума и глупости издрънка.

^*Липсва дума в текста.