Писание за верските битки на султан Мурад син на Мехмед хан - По заповед на падишаха опожаряват град София

Посещения: 2505

Индекс на статията

 

ПО ЗАПОВЕД НА ПАДИШАХА ОПОЖАРЯВАТ ГРАД СОФИЯ

 

От своя страна сатаната Янко се вдигна един ден от мястото си и заедно с войската на жалките неверници тръгна да стигне до град София. Касъм паша остреше уши и не спускаше очи от него. Един ден постът дойде и каза: „Ето, войската на неверниците идва срещу ни, пригответе се!“ Тогава Касъм бей и Турхан бей погледнаха и видяха, че с тези неверници не е възможно да се бият. Турхан бей веднага се метна на коня и препускайки дойде при падишаха-закрилник на света. Изскочи пред него с прашни крака и целуна земята. Падишахът рече: „Какво има, Турхан? Що за пристигане е това, кажи да видим!“ Турхан бей извести, че жалките неверници са се вдигнали от Шехиркьой и пристигат към София. Когато падишахът попита какво да се прави, Турхан бей отвърна: „Мой султане, срещу това няма лек. Ние не сме равностойни на дошлите неверници. Не ще им устоим. Остава ни само да се вдигнем от този град и да се върнем назад. Но нека да подпалим града и околностите му. Надявам се, че когато жалките неверници нахлуят в полето на София, ще излезе буря. Като не намерят къде да се приютят, без крака и ръце нека останат. Оттам нататък работата е лесна. Само така ще можем да им противостоим, друг начин няма.“

Тогава падишахът заповяда цялото население и всички домакинства да вземат стоката си и да излязат, а градът и всичките му села да бъдат опожарени. И тогава стой, та гледай Второ пришествие! Цялото население на град София - здрави и немощни, понесли домочадие и стока, в охкане и проклятия се разпръсна на всички страни. А Касъм бей по заповед на падишаха удари с огън от четири страни София и нахията ѝ. Опожари я цялата, че и минералните ѝ бани изгоряха. Най-накрая стана тъй, че и майките забравиха чедата си. Слама не остана ни в София, ни в нахията ѝ.

Тогава Негово Величество падишахът-закрилник на света се вдигна, премина Капулу дервент и се установи в Танръ бунаръ. Той беше твърде нажален и се разкайваше за направеното, ала каква полза - стореното, сторено! Ден и нощ се вайкаше: „Вах, вах, как напакостихме на кипрата София! Тоз, който ни подстори към това [дело] не ни е бил приятел! За беда избързахме и кандисахме на думите му!“ Така жално и скръбно си говореше той. После видя, че полза няма, та си рече: „Аллах заповядва!“ Разпореди се и ведно с еничарите заварди проходите. Касъм паша пък дойде до Ак данъшман, оттам мина в Излади и също заварди прохода.

Сега нашият разказ стигна до унгуруския крал, който идеше най-отзад. Един ден, след като премина река Морава, той стигна до Ниш и видя, че опожареното и изпепелено градче Ниш прилича на черна нива. Злосторникът-крал попита: „Кой опожари и разруши този град?“ Проклетниците около него му отговориха: „Кралю, този град бе опожарен от населението му, което е грабнало челяд и стока и се е разбягало.“ На другия ден отидоха и видяха всичките му села също опожарени, а на по-следващия стигнаха до Шехиркьой и влязоха. Кралят видя, че този градец също е бил опожарен и е станал на пепел, та се изненада: „Каква е тази работа?“ А старият Деспот каза: -  „Кралю, напълно ясно е каква е тази работа. Защото ние никак не мислим за последиците от своите действия. Този тюрк ни придърпва в ръцете си с хитрост. От дясната ни страна, чак до Селяник, всичко е на турчина, а от ляво е татарският хан, които днес да рече, вътре в два дни ще ни удари с двеста хиляди мъже. Османоглу също някой ден ще ни срещне. Този тюрк ловко ни примамва към една коварна примамка, така че, трябва да се вземат сериозни мерки. Добри ми кралю, направете това поне заради мене. Нека лицето Ви да бъде чисто пред светия Исус, нека Патреман Яндулос да ви бъде помощник, защото на всичко туй краят му се вижда. Останалото Вие знаете!“

При тези думи, чувайки изреченото от Деспота, проклетникът, наречен Янко, който този ден се беше върнал назад само с няколко неверника, за да посрещне краля, каза: „Ти не я разбираш тази работа. Турчинът така ти е уплашил окото, та всеки дръвник, когото видиш, го мислиш за турчин и ни плашиш с него. Мислиш ли, че след всичко турчинът ще се сбере да дойде срещу ни. Аз му разбих носа, та след случилото се е невъзможно да застане срещу ми и да се бие с мен. Щом е тъй, то нека разпратим писма до поповете по тези краища. Нека дойдат да донесат провизии и да помогнат!“

Кралят така и направи. Написа писма до поповете и до подметките на кръста и идола: „Който не дойде при нас и не ни помогне, според заповедта на Римския папа ще бъде убит, а жените и дъщерите му - поробени. Патреман Яндулос ще бъде доволен от тези, които ни подпомогнат, които ни донесат и продадат храна и тръгвайки пред нас, ни станат водачи и ни измъкнат от тези пропасти. А и Светият дух ще докосне техните души!“ Още много такива глупости изпонаписаха и ги изпратиха. Цялата рая пък се поклони на тези проклетници. Кой донесе храна и започна да продава, кой се качи на коня и заставайки отпред, им стана водач. С една дума, дадоха на жалките неверници едногодишния поголовен данък. Мнозина неверници от раята яхнаха конете и дойдоха във войската на Янко.1 Тогаз, като се поразмисли, Янко си рече: „Много добре стана за нас, че тази рая яхна и дойде. Добре ще е веднага да ги подредя в един отряд, та да вървят пред нас. Ако турците връхлетят върху ни, тези ще ни бъдат добър заслон.“ И заповяда, та невернишката рая стана един отряд и тръгнаха. Този ден, като преминаха през прохода Драгоман, стигнаха до Софийското поле. На другия ден стигнаха до град София2 и видяха, че той е изгорял от край до край и се е превърнал на черна нива, а селата му също са опожарени и са станали на въглен. Както и да е, тези проклетници се настаниха и с дълги шишове разчовъркаха града. Де що заровено нещо намериха - всичко измъкнаха и оплячкосаха. После всички неверници се събраха на едно място, потърсиха църква, за да сложат в нея попове и да направят молебен. Ала не можаха да намерят ни една. Тогава, като откриха джамията Сиявуш, си рекоха: „Ето, това по-рано е било църква“ и провесиха вътре една голяма камбана, запалиха няколко свещи, доведоха владиката митрополит и при дяволски песнопения надрънкаха куп глупости. Владиката оставиха в София, а самите те се вдигнаха, излязоха към Ерменския път и заминаха. А пък Янко овеси камбани във всички свещени джамии, запали няколко свещи и жалките неверници взеха да идват един през друг да се кланят.

От своя страна пашата на София беше в Радомир. Един ден го известиха за положението. Той мигновено заповяда да му доведат коня, на часа яхна и заставайки начело на войската си, тръгна по посока на София. Стигна там, превзе вратата на църквата, някои от поповете, монасите и неверниците, които бяха там, посече, на други извади очите. На кучето, наречено владика, отсече главата и я сложи в торба. После замина, ала главата на владиката, заедно с главите на неколцина известни хора, връчи на един куриер и ги изпрати при падишаха. Когато падишахът видя главите, разбра, че всички раи са се поклонили на неверниците и на часа издаде заповед: „Главата на всеки, който бъде хванат, че е съпричастен и носи храна на неверниците - било то войник, било рая - да бъде отсечена, имота му - конфискуван, а жените и синовете му да бъдат поробени“ [Аллах е най велик!]. Като заповяда това, всеки един войник от войската, която бягаше, подплашена от жалките неверници, стана като лъв. Този път тръгнаха, нанасяйки удар на четири страни. Щом стигнеха до някое село, посичаха мъжете, поробваха жените и синовете, плячкосваха зърното и хамбарите, а стоката и провизиите изземваха. Стана така, че ако по-рано във войската на жалките неверници се продаваше обилен фураж за четири акчета, то сега започна да се продава за половин грош и ако десет яйца се продаваха за едно акче, после взеха да търсят, за да дадат по един грош на яйце, ала не можаха да го намерят. В ислямската войска пък, докато по-рано фуражът се продаваше по половин грош, сега стана за три акчета, а докато едно яйце струваше десет акчета, сега едното парче стана по едно акче. А софийската и радомирската рая стана постелка под краката на конете и всеки, който донесеше пред падишаха една глава, вземаше по пет филори подарък.

Един ден Негово Величество падишаха на света извика при себе си Узун Каръоглу3 и му каза: „Иди, хвани и ми доведи един език от тези унгуруски неверници. Ала да не бъде от неверниците на София!“ Тогава Узун Каръоглу рече: „Заповедта принадлежи на моя повелител!“, яхна и се отправи към жалките неверници. Като каза на другарите си много напътствени слова, той всекиму вдъхна в сърцето сила. Вървяха целия ден. Когато се свечери и се спусна нощта, те спряха на лагер в едно поле. Забавиха се там до сутринта, а щом съмна, отново яхнаха и поеха по пътя. Ала през тази нощ беше паднала толкова гъста мъгла, че те с мъка се забелязаха един друг. Вървейки така, без да виждат нищо от мъглата, те навлязоха всред отрядите на жалките неверници. Тогава по волята на Аллаха излезе вятър и разнесе мъглата. Узун Каръоглу видя, че работата става лоша и на главата му се стовари голяма беда. Щитът му падна, той се прежали и погна жалките неверници. С мигновени удари разгонваше един подир друг невернишките отряди и си проправяше път. Ала по волята божия конят му се преобърна, счупи си гръбнака и му затисна едната ръка. Помъчи се, ала сила не му достигна да се привдигне от мястото си. Проклетниците се приближиха, плениха Узун Каръоглу и го оковаха в робски вериги. Като го натовариха на една кола, те го поведоха при злосторника-крал и си говореха: „Бре, този турчин акъл нямал! Устоява ли се с една-две хиляди души на такава огромна войска? Ето, че си даде гърлото за това, което направи.“ Един доста известен измежду жалките неверници каза: „По-добре щеше да бъде да не беше идвал и да не се беше хващал. Вярно е, че се напъха в ръцете на голяма войска, ала и колко християнски живота отне! Не видяхте ли, че се затрупа с мърша. Исус Христос помогна и Светият дух благослови, та конят му се преобърна. Иначе, ако конят му не беше паднал, още какво ли щеше да ви покаже и още колко ли глави щеше да откъсне, че на края щеше да се измъкне. Никой от вас не намери сили да отиде след него и да го спре, или поне да го преследва. Не чуха думите на нашия крал - Деспот Жупана, ала тези тюрки така ще ни наредят, че ще се видим в чудо!“ Тъй като Узун Каръоглу знаеше езика на онези, чу тези думи и си помисли: „С мен беше каквото беше, но нека поне да посипя огън в сърцата на онези неверници!“

Когато жалките неверници доведоха Каръоглу при Янко, Янко вдигна глава и каза: „Добре и верно да кажеш нещата, които ще те попитам! Не говориш ли истината, ще те накажа!“ Узун Каръоглу отвърна: „Ще ви кажа новини тогава, когато се съберат тримата на едно място - и унгуруският крал, и Деспот, и Янко. Тогава ще говоря, а сега не мога, ако щете да ме направите на парчета!“ Янко заповяда: „Този турчин има голяма новина. Заведете го при краля!“ Веднага се вдигнаха от там и отведоха Узун Каръоглу при краля. Янко също дойде и описа на краля един по един всичките извършени от Узун Каръоглу подвизи, а после му предаде и реченото от него: „На теб не мога да кажа, на краля ще говоря!“ Този път и кралят, и Деспот, и Янко се събраха на едно място и заразпитваха за падишаха и за войската му. Ела сега и виж как Каръоглу отвори медена уста и какво издума: „Нека бъде здрав нашият падишах! Той е от другата страна тъкмо на този проход, който сте стигнали. Ако ли пък питате за войската му, неговите капъкулу, които са еничари, и цялата румелийска войска точат зъби. И анадолската му войска на тълпи и на талази неспирно напредва. С една дума, без анадолската войска, само румелийската е повече от три пъти по сто хиляди души. И защо питате мен за падишаха? Вие не знаете ли? Да не би падишахът никога да не е идвал до вашата страна! Ами какво беше сторил на Коджа Крал4 и на бащата на този Деспот?!5 Както сте бягали от него като овце от лъв, така и сега ще трябва да бягате. Ако сте мъже, гледайте да минете през този проход, та да видите майките какви [юнаци] са родили!“ И каза още: „Кралю, вие не се обиждайте на тези мои думи. Каквото и да кажа, честно го казвам. И да липсва нещо в словата ми, излишък няма. Пък и ето, до няколко дни ще си проличи.

Вие си мислите, че падишахът бяга от вас, а хич не смисляте, че той вече ви стори каквото трябваше. Като се довлякохте чак до тук, сега забравете пътя за връщане, защото до три-четири дни всички проходи, останали зад гърба ви, ще бъдат затворени. Знайте, че изгорените градове, които видяхте, са били подпалени, за да ви примамят до тук, а не от страх пред вас. Е, стигнахте до тук по живо, по здраво, ала не зная като как ще ви се наложи да си отидете. Уповавате се на колите си, надявате се, че османците ще дойдат при вашите коли, а вие ще ги гоните като стреляте с топове и пушки. Хич и не се досещате, че те са пресметнали вашето коварство и не ще дойдат срещу колите ви. Може и да ви обградят в места, където топ не минава, и ще ви държат така докато не почнете един друг да се ядете. Речете ли да се върнете назад и да избягате, от тук нататък няма полза от бягство. Защото така зная - проходите са завардени. И птички да бяхте, пак не бихте могли да прехвръкнете. Ако питате за моето идване, то ето аз какво казах пред падишаха: „Нека отида с моите юнаци да срещна и ударя Янкото, та или да го хвана жив, или да му отрежа главата, или пък да пипна някои от бягащите херцози и банове и да го докарам!“ Тъй като времето беше мъгливо и нищо не се виждаше, влязох между отрядите ви и тогава по волята на Аллаха мъглата се вдигна и не смогнах да сторя каквото бях намислил. Ала хиляди благодарности към великия Аллах, защото трупът ми не остана сам. Отсега нататък не ми е жал, че ще умра, защото повалих като есенни листа в прахта толкова много жалки неверници. И ако конят ми не се беше преобърнал, пак щях да се измъкна и да си ида. Но такава била волята на Аллаха, та конят ми падна и хем кръста ми удари, хем ръката ми остана под него. Вие тук с Янко вършите глупости. А Янко беше безсилен да отвърне само на мене, когато отрядите му един по един се разпръскваха. И положението беше такова, че срещу всеки от нас се падаха по повече от хиляда ваши човека. Какво ли ще се случи с вас, когато срещу всеки един ваш се завъртят по десет наши?!“ И той наговори още много такива неща, докато душите на жалките неверници се качиха в гърлото им и те се същисаха какво да правят. Много се умислиха и угрижиха, а Узун Каръоглу Хъзър бей каза още: „Виж, Кралю! Вам никак не се понравиха тези мои отговори. Ала ще дойде ден, когато ще си спомняте думите ми, ще ме благославяте и ще жалите, че не сте действали според смисъла им. Главите си с камъни ще удряте. Защото нямате човек, който да отвърне на Османоглу. Ето, това са моите думи. А вие, както знаете, така правете!“ И млъкна.

Изкараха го навън. Тогава проклетникът Янко каза: „Истина е, че този простак ни стана добър език, ала трудностите на работата представи по своему!“ Тогава Деспот каза: „Този простак много думи издума, а от всяка негова дума има по нещо за вземане. Защото, ако целият двор и свита на Османоглу са се наострили, трудно ще бъде да им се даде отговор. Толкоз много говорих, не дадохте ухо на думите ми. Ала все пак ще трябва да се съгласите с мен. Аз от баща си съм се поучил що за вампир е този Османоглу!“ При тези думи проклетникът Янко каза: „Аз ще намеря Османоглу където и да е и един път ще се ударим. Вие тръгнете и елате след мен. На каквото е способен Османоглу нека го покаже на мен. След всичко, не върви да не се ступаме с него поне веднъж!“ После всички се разотидоха по шатрите и нощта мина. На другия ден, ведно с утринта, всички се вдигнаха от местата си и се отправиха към прохода.6

Ала от тази страна повелителят получи вест: „Неверниците напредват към прохода!“ Още същия миг падишахът призова бейовете си, окуражи ги и им даде много напътствия и съвети. Цялата нощ падишахът спа навън и не влезе в шатрата си. Когато съмна, той взе от дясната си страна анадолската, а от лявата - румелийската войска и така цялата ислямска войска зае определеното и място.

От онази страна проклетникът Янко също вървеше, а зад него напредваше и кралят. Когато Янко погледна и видя пехотата, той бързо слезе от колата,* яхна коня и удари върху нея. А пехотата призова божието име и замята стрели. Когато видя това положение, падишахът на света викна: „Защо стоите?!“ Веднага отвсякъде засвири военната музика, завиха зурните, зареваха тръбите, разлюляха въздуха наоколо звънците, неспирно забумтяха барабаните, развяха се знамената, повторно се призова божието име и ислямската войска се хвърли срещу врага. Велики Боже, каква битка започна! Този ден слънцето изгря съвсем червено от кървавите изпарения. Мнозина достигнаха желанията на отвъдния мир, изпиха питието на жертвата и като колеха и проливаха кръв, стигнаха до царството на нощта. С една дума, докато азапи и еничари, смесени наедно, се държаха мъжки в името на ислямската вяра, проклетникът Янко видя, че няма изход, та пришпори коня си, излезе напред и взе да командва жалките неверници. Тогава един куршум откъм ислямската войска удари коня му. В същия миг той смешно рухна ведно с коня и чуждоземното си въоръжение и полетя, както се лети от покрив. Ислямските войни пратиха много стрели, ала не го достигнаха, та много от бойците извадиха сабя. Не успяха обаче да го заколят, защото безверникът бе цял в желязо. Към него се хвърлиха няколко хиляди неверника, та едва-едва успя да отърве главата. Ала през това време мнозина от неверниците изпопадаха на земята. Бил пленен бозавият кон на проклетника с всичките му принадлежности и едно черно знаме. Навеждайки надолу знамето, го занесоха на падишаха ведно с коня, а падишахът ги дари с милост.

Все така се води боят чак до вечерта. Когато настана вечер и слънцето залезе, заби барабанът за почивка. Чавушите се вмъкнаха и разделиха една от друга двете войски. Ала падишахът заповяда: „Никой да не мърда и всички да останат по местата си!“ Чак до сутринта ислямската войска остана неподвижна, без да мръдне от мястото си, на което беше.

Нека сега нашият разказ стигне до неверниците, които този ден се върнаха сразени и изсипвайки се на главата на краля, казаха: „Кралю, стана тя, каквато стана! Казваха, че Османоглу е избягал. Какво ти бягане. Днес ни накара да изпием тасове отрова. Малко остана да хванат жив-живеничък и такъв мъжага като Янко. Както и да е, отървахме Янко, ала много християнски души отидоха при Светия дух. Плениха Янковите оръжия, заедно с един бозав кон и едно черно знаме, което наведоха надолу и отнесоха. А пък пехотата, честити кралю, била невиждано зло. След сто хиляди атаки и сто хиляди удара, дори един от тях не помръдна от мястото си, че дори и окото му не мигна.“ До сега не бяхме виждали такива бойци. Оттук нататък значи, изходът ни е да зарежем колите си по местата им и още тази нощ да си плюем на петите.7 Иначе, ако трябва когато съмне пак да държим бой, ни един от нас не ще остане!“ Казвайки това те взеха да се вайкат и да плачат. После пристигна един от приближените неверници и сведе глава пред Деспот. След като обясни каква е работата, Деспот каза: „Знаех си аз, още като дойдохте тук, че ще си намерите белята!“ „Станалото, станало“ - казаха – „сега какво да правим?“ Тогава Деспот рече: „Изходът е този. Нека кралят и колите ни се вдигнат, да се измъкнат и да си отидат. А ние с 40- 50 хиляди християни ще застанем пред Османоглу, та да не би той да стигне честития ни крал и да му стори зло!“ Никой думица не смогна да каже.8

От своя страна падишахът на света извика при себе си своите роби-еничари и каза: „И така, утре е денят на битката. Ха сега, да ви видя! Цялата ми хазна е ваша. Вие само свършете работа, пък аз ще ви удавя в злато и сребро!“ Тогава всичките му хора удариха глава в земята и казаха: „Само нека нашият падишах да бъде здрав! Утре, дай Боже, такава сабя ще сложим на жалките неверници, че някога легенди ще се разправят за това!“ Падишахът на света вдигна ръка за благослов и окуражи всинца. След туй покани военачалниците. Призова също кетхудата Йомер. Споменатите дойдоха, удариха глави о земята и останаха в преддверието. Тогава падишахът на света облече всекиму почетни одежди, разпита ги за здравето им и каза: „Утре е главната битка. Да ви видя как ще ударите!“ Всеки един от тях повторно положи лице на земята и каза: „Заповедта принадлежи на падишаха. Всички до един ще се бием докато станем на парчета!“ и излязоха навън. Този път падишахът призова бейовете и заповяда: „Колкото санджакбейове и бейлербейове има, всички да дойдат!“ При тази заповед всички бейове се представиха пред взора на султана и удариха глава в земята. Този път падишахът рече: „Утре сутринта е основното сражение и главната битка. Да ви видя да се биете като мъже! Трябва да се покаже на тези жалки неверници мястото им. Тези от нас, които паднат, ще бъдат жертви на вярата, тези, които останат, ще бъдат щастливи!“ Но колкото и наставления да им даваше падишахът на света, никой от тях не издаде звук. Споглеждаха се един друг и мълчаха. Като видя това, падишахът разбра, че от тях полза няма. Тогава обърна лице към палата на божията милост и от сърце се помоли: „Помагай Боже, моите роби-еничари да ми бъдат верни, та да разбия врага. Свърша ли работата [да даде Бог!] ще им въздам на тези бейове заслуженото - за някого смърт, за друг заточение!“

Щом съмна войските и от двете страни заеха местата си. Падишахът погледна и видя, че пехотата е притиснала врага към земята и отряд след отряд върви срещу му. Тогава той вдигна ръка, помоли се за своите еничари и азапи и заповяда. Засвириха военните музики, забиха тъпаните, призова се името на Аллаха и жалките неверници бяха обсипани с дъжд от стрели, а някои от тях и с огнестрелни оръжия удариха, та разкъсаха гърдите им. Велики Боже, такава битка се развихри през тоя ден, че син баща и баща сина си взе да не разпознава.9 Всред ръце и крака, носове и уши, разсипали се като стърготини от длетото на дърводелеца, проклетникът Янко много се постара, ала изход нямаше. Неверниците - дяволите му проклети - извиха лице, отидоха при колите си, влязоха и подготвиха дулата на топовете.10

От тази страна Турхан бей дойде пред падишаха и удряйки лице в земята, заговори: „Повелителю мой! Бойците на проклетите неверници взеха колите си и станаха мъже на смъртта. Заповядай ислямската войска да се върне назад. Тръгнем ли срещу им, те ще се прислонят между колите, ще ударят дулата на топовете и така ще оставим войската си да бъде разбита. После ще ни бъде трудно!“ Като каза това, той убеди падишаха. Падишахът-защитник на света заповяда, та чавушите влязоха сред ислямската войска и я накараха да се върне назад, [казвайки], че работата на неверниците била вече свършена. После падишахът на света се усети, че в ума на този Турхан бей е имало развала. Той съобрази, че войската е трябвало да мине напред и да заварди проходите. Като получи вест, че напред никой не е отишъл, Падишахът рече: „Без да отида самият аз, няма да стане!“ Но жалките неверници уловиха сгодния случай и още същата нощ се вдигнаха от там, преминаха Софийската река при село Герман и спряха, а на другия ден, без да се маят, тръгнаха отново.11 От тази страна падишахът благополучно се вдигна и тръгна да преследва жалките неверници.12

От онази страна съгледвачи казаха на краля: „Ето, турската войска ще ви стигне и удари. Пазете главите си!“ Тогава видяха, че ислямската войска ги е наближила. Злосторникът крал веднага подбра [хората си] като магарета, сглобиха колите и направиха стан. А негово величество падишахът- закрилник на света заповяда: „Тръгвайте на юруш срещу жалките неверници и още днес да видите сметката на тези врагове на вярата ни!“ Конни и пеши, всички казаха: „Заповедта принадлежи на падишаха!“ И всеки зае своето място в определеното му крило. Отрядите се подредиха и всички готови зачакаха знак.

А жалките неверници яхнаха конете, изкочиха вън от стана и застанаха. Докато проклетникът, наречен Янко, разиграваше коня си, падишахът даде заповед. Призоваха името на Аллаха, отвсякъде удариха бойните тъпани. Грохотът на тъпаните, стенанията на барабаните и крясъците, излизащи от гърдите на мъжете, изпълниха цялото Софийско поле. „На свещена война срещу гяурите!“ - викнаха газиите, грабнаха в ръце пламтящите си саби и се врязоха между неверниците. Като гладни вълци в стадо овце, като лъч в сухо тръстичище проникнаха те сред тях. Виждайки това, проклетникът Янко ревна като свиня: „Бре, какво стоите! Зацапахте с кал лицето на Светия дух! Патреман Яндулус ще се отвърне от вас!“, па като пришпори коня си, захвана да поучава жалките неверници. Щом като видя тяхното поведение, падишахът-защитник на света пришпори коня си и честито тръгна. Тогава [Велики Боже!] тези неверници взеха да капят като есенни листа и неспособни за съпротива - ха така, де! - се натикаха в стана си и взеха да подготвят топовете. Без да поглеждат към невернишките топове и пушки, ислямските воини тръгнаха от четири страни към невернишкия стан като лъвове, подушили кръв. А докато неверниците, загрижени за главите си, забравиха дори да стрелят с топове, Турхан бей отново пришпори коня си и удари глава в земята пред падишаха: „Нека моят султан заповяда и ислямската войска отстъпи назад от стана, защото тези неверници са проклети измамници. Не се ли изтеглим, те ще ударят топовете, ще разбият ислямската войска, а после отново ще излязат от стана и ще ни ударят. Тогава ние с какво ще им противостоим?“ На тези думи падишахът отвърна: „Тая няма да я бъде, Турхане, защото аз виждам, че у тези неверници не останаха силици ни с топове да стрелят, ни с пушки. Ти нещо не си с ума си!“ А Турхан рече: „Щом е тъй, нека моят падишах ми отсече главата, та да не видя с очите си този резил. Защото аз зная какъв ще бъде краят на тази работа. Гледай господарю! Измежду твоите бейове и роби няма по-стар от мен. Всред анадолците може и да има, но те пък не познават хитрините и коварството на този враг. Падишахо мой! Къща с вяра не се превзема. На мъдрите принадлежи бавността и спокойствието, на простите - яростта и бързината. Помисли за последиците, господарю! Ще пострадаш! Дано тези думи на стареца ти бъдат достатъчни!“ Каза това и още много приказки наприказва. Падишахът знаеше, че жалките неверници не ще смогнат да се съпротивляват, но се поразмисли и си рече: „Ако тази работа стане както аз казах ще бъде много добре. Ама стане ли обратното, ще рекат, че султанът не си държи на думата. Щом е тъй, нека изтеглим назад войските си и да видим за какво ще ни похвали всемогъщият Бог.“ Като си каза тъй, той заповяда: „Ислямската войска да се върне назад!“ В същия миг чавушите влязоха сред нея и с мъка разделиха разгорещените бойци. Всеки от тях си тръгна към шатрата - кой хулейки Турхана, кой - тези, които са станали причина за това. Ала бяха оплячкосали много от колите на проклетите неверници. От онази страна жалките неверници пак си събраха душата, горещо благодариха на Патреман Яндулус и останаха смирени и сразени.

С милостта и щедростта на всевишния Аллах, който разпростира своето благотворение върху всички, нека всеки враг бъде посрамен и разбит, а ислямската войска да бъде победител! Заради почитта към приятелската мисия на Пророка-избранник Мохамед - нека всемогъщият Аллах го благослови и поздрави - и заради почитта към божия трон, и заради почитта към божиите заповеди, и заради почитта към съкровището на божия престол, и заради почитта към чистосърдечните невинни, и заради почитта на животните, пасящи трева, и заради правото на божествената сила и слава - ο Господи, ο Господи, ο Господи, ο Господарю на силата и славата, о ти, който си най-милостив от всички милостиви и състрадателни!

Щом се мръкна, жалките неверници удариха на бягство, преминаха през прохода на Шехиркьой и се настаниха в Шехиркьойското поле. Ала дяволските неверници бяха оставили в прохода много пехота. Тези проклетници щяха да останат в засада, в случай, че дойдат ислямските войски.

От тази страна падишахът на света каза на Турхан бей: „Виж, Турхане! Като наля студена вода върху нашето горещо ядене, ти направи, каквото направи! Карайки ме да изтегля назад нашата войска, ти стана причина да бъдат подарени главите на жалките неверници. Ето, че тази нощ те намериха сгода и преминаха прохода при Шехиркьой. Какво ще предложиш срещу това?“ Тогава Турхан каза: „Господарю мой! Нека моят господин да стои тук честито и както му харесва. Ние сме роби на нашия падишах и щом той заповяда, ще тръгнем да ударим сабя по тези душмани, та жива душа от тях да не остане!“ Падишахът заповяда де що има бейове и тимариоти - и Махмуд бей, син на Ибрахим паша, и Хасан паша, и Турхан бей - всички да отидат и да нападнат неверниците в гръб. А жалките неверници във всеки напуснат стан не оставяха ями, без да ги запълнят с трупове. В местата, където ями не се намираха, те палеха големи огньове и хвърляйки труповете в огъня, ги изгаряха, та турците като видят, да не разберат какво е станало.

Ала нека нашият разказ се върне при бейовете и ислямската войска, които бяха тръгнали след неверниците. Като наближиха прохода, бейовете спряха и взеха да се съветват дали в прохода няма невернишка клопка. „От дясната страна на село Драгоман има един път“ - казаха си те – „нека минем оттам, да поставим хора и да проверим прохода!“ После се застягаха. Тогава пристигна Турхан и попита: „За какво се съвещавате?“, а те му разказаха. А той не беше бей като бей, ами черна напаст, та им рече: „С кой ум ще проверявате? Как е възможно бягаща войска да поставя клопки. Щом се промъквате така още преди да сте видели лицето на неверника, какво ли ще бъде, когато го видите!“ Като каза това, той им развали съвещанието и те тръгнаха към прохода без страх и съмнение. Залегналите в клопката [неверници] отведнъж ги взеха на огън, та съпротивата стана невъзможна. Всички се върнаха назад и избягаха. Ала синът на Ибрахим паша - Махмуд бей - имаше съвест, та не избяга, а влезе в яко сражение с проклетниците и ги омаломощи. Но при Махмуд бей не остана никой. Като видя, че работата става лоша, той пришпори коня, за да си спаси главата, ала обърка пътя и стигна където не трябваше. Като видя, че оттам с кон не ще може да се мине, той скочи от коня и като вървеше, един отряд от неверниците го забеляза. „Това ще да е някакъв големец!“ - си рекоха и тоз час скочиха и го нападнаха като свини. Махмуд бей повали мнозина от тези проклетници на земята, но изход нямаше. Защото една ръка благоденствие не прави и от сам камък ограда не става. Тези проклетници направиха каквото направиха - хванаха и поробиха героя. И никой [от неговите хора] не каза, че този Махмуд бей е зет на падишаха, никой не рече да се върне и да му помогне, а оставиха него, героя, да бъде поробен.

Като хванаха Махмуд бей, неверниците го обраха и нищичко не му оставиха [Боже мой, прости в името на невинните и помнещите!]. После го отведоха в кралската шатра. Там Деспот, кралят и Янко стояха и си говореха: „Какво да правим, какво да струваме, за да не ни нападнат турците!“ Тогава Янко каза: „Какво могат да ни сторят на нас турците, та се страхувате!“ - и още много издрънка. Ала кралят рече: „Ти не говори глупости, защото, ако вчера турчинът не беше спрял войската си, нямаше двама на едно място да сме сега. Този Турчин щеше да ни изближе като сол. И защо не стреля с топовете и пушките, които приготви? Защото топове и пушки сами не стрелят, хора трябват за тях. Интересно и ти по това време в каква дупка си пъхнал главата си!“

Докато го хокаше така, през вратата влязоха неверници и казаха: „Кралю, добри вести! Турчинът бе разбит и един от бейовете е пленен!“ Тогава кралят рече: „Като е пленен един бей, пък и десет бейове да са пленени, турците не са разбити, глупости говорите! До там стигнахме, неколцина техни бейове да пленяваме. Докато вие си пощите брадите, те простряха християнството на земята.“

Ето, сега един бей сте хванали, ала Аллах знае колко християни са били затрити. Хайде, доведете го да видим!“ Въведоха Махмуд бей. Кралят заповяда, та колкото банове, херцози и капитани имаше, всички се вдигнаха от местата си, посрещнаха Махмуд бей и му оказаха почит. Поставиха му стол и го настаниха. Ала той беше гол. Не на бей, ами дори на камилар не приличаше. Кралят заповяда, та веднага донесоха почетни дрехи и облякоха Махмуд бей от главата до краката. Чак тогава го попитаха: „Ти кой си и чий си?“ Махмуд бей отговори: „Аз съм Махмуд бей, син на Ибрахим паша. Моят брат е сегашният велик везир Халил паша.“ Когато той каза това, Деспот заповяда, та на часа доведоха на Махмуд бей един оседлан кон, поставиха му отделна шатра и му дадоха двадесет души слуги и всичко необходимо. Качиха Махмуд бей на коня и той влезе в шатрата, а Деспот влезе заедно с него и седнаха. Деспот разпита Махмуд бей за здравето и състоянието му и каза: „Ти си пази здравето, а аз в скоро време ще те свържа с твоите. Вие сте големи хора. Където и да се намирате, мястото ви е ясно. А аз съм видял много добрини от баща ти и не съм от хората, които забравят стореното добро!“ После проклетникът Деспот Жупан се заумилква като лисица и каза: „Синко, ти само не си мисли, че християнството е разбито. Не поражение, а дори и грам опасност няма, но тези дни аз непрекъснато ги плаша, та да се върнат и да си отидат. Защото на тях не ще им се опре ни Филибе, ни Едирне, ни Бурса. Но както и да е. Аз ги накарах да ме послушат и ги върнах, защото от османците много добрини сме видели.“ И други подобни сто хиляди лафове издрънка. Защото неверникът имаше цел. А Махмуд бей, след като изслуша многото приказки на мерзавеца, вдигна глава и заговори: „Нека предположим, че всички ваши думи са истина, и вие сте били приятел на османците. Ала дошлите с вас крале - и полякът, и чехът, и Янко Жупан, и Деспот Жупан, който си ти, и самият Крал, и френският капудан - сега всички заедно не са ли тук?“ Деспот отговори: „Разбира се, тука са“, „Сега поне един от тях отишъл ли си е?“ Деспот отговори: „Разбира се, не си е отишъл!“ „Ами ти каза, че тази невернишка тълпа не била разбита. Като не е разбита, какво е станало с войската ви, която я няма никъде? На небето ли отиде, що ли? Като ме видяхте млад, решихте, че нищо не разбирам, така ли? Но ти не ме гледай от високо, защото аз от малък гледам войска и битки. Може би на вас веднъж на няколко години ви трябва войска. Ние пък трябва в една година на един-двама врагове да отвръщаме. Е, като е така, да ти кажа, че две трети от войската ви, която дойде тук, стана храна за сабите ни и главите на мнозина се търкулнаха пред падишаха. А тези, които отърваха главите, напълниха трапове и реки, а някои бяха изгорени, дано османците, като видят тази камениста земя, да не разберат положението. Вие обаче не смисляте, че знаещите всеки ден ви поставят на везна и ви теглят кантар по кантар, ока по ока, мискал по мискал. Хайде, аз нищо не зная, но в замяна на доброто, което видях от тебе, ще кажа, че вие - било разбити, било стегнати - ако успеете по живо по здраво да преминете река Морава, ще покажете юначество и ще спасите главите си. Защото знам, че целта да ни изпратят с 5-10 хиляди мъже към този проход беше да ви наближим откъм гърба и след сражение в сутрешния мрак щяхме да се върнем, а вие...*

„...трябва да вървите по десет часа, само на едно място да спирате, ако добитъкът на която и да било от колите се умори и спре, веднага вещите от тази кола в името на Исус Христос да се вземат, а колата да бъде изгорена!“ След като даде наставленията си, още същата нощ по залез слънце те се вдигнаха и си заминаха, оглеждайки се назад.

От тази страна, ислямската войска, разбита в битката при прохода, се беше разпиляла така, че баща сина си не погледна. Анадолската войска с анадолския бей и Турхан - всички дойдоха при султана. Ала езиците им къси, а лицата им - никакви ги няма. Всеки един от тях стоеше възвил глава на една страна, скрита в дрехата му. Негово Величество падишахът-защитник на света предположи, че дошлите вършат някаква работа. Докато си казваше: „Чудно кога ще дойде хубавата вест!?“ известиха: „Господарю наш, войските ни, които вървяха след противника, са разбити, - нека султанът да бъде здрав! - и Махмуд бей е паднал в робство.“ Тогава падишахът запита: „Ами от войската кой дойде?“ Съобщиха му: „Всички дойдоха.“ Падишахът се ядоса и заповяда: „Извикайте ми тези анадолски пръчове!“ На часа му ги представиха и той заповяда на капуджибашиите да набият с тояги тези непрокопсаници. Та, душо моя, кого от тях набиха с тояги, кому изскубаха коса и брада, на кого тимара дадоха другиму. Като наказа някак си всеки един от тях, на другия ден падишахът се качи на коня и тръгна към Едирне. Никъде не спря. Непрекъснато вървеше, без да обръща внимание на никого от бейовете и без да ги поглежда. Един ден, когато доближи до Едирне, той спря. До народа на Едирне дойде вестта: „Всички - мало и голямо - да посрещнат падишаха!“ А падишахът разпита всекиго за здравето , всекиму според положението оказа милост, мина и, както си му е редът, седна на престола. Зае се с делата на бедните и се отдаде на безгрижни забави и пирове.

От онази страна жалките неверници вървяха денонощно, без да спират и да се задържат - победени, разбити, разсипни, отчаяни. Един ден те стигнаха до Паракин. Със страх и ужас преминаха река Морава и разпратиха на четири страни съгледвачи, да не би ислямската войска да им препречи пътя. Когато жалките неверници тръгнаха и стигнаха до Капулу дервент, те започнаха плячкосване. Изоставяйки по пътищата не само яденето си, но и всички купени със собствени парици продоволствия и вещи, те бяха вървяли нещастни и окаяни, стенейки и пъшкайки по друма, като брат брата и баща сина си изоставяше на гладувалите с дни селски и градски псета. Та, щом преминаха река Морава, злосторникът-крал заповяда и донесоха много овце и говеда, заклаха курбан и яко се повеселиха, казвайки си: „Ние наново от майка се родихме.“ Когато стигнаха по този начин до Белград, белградските неверници излязоха да ги посрещнат. Ала какво да видят - от идващите нямаше ни един, който да не е белязан. Кой без ръка, кой без крак, кой без нос, кой без ухо и всички дибидюс голи, те пристигаха слепи и куци и правеха смях. Като ги зърнаха на този хал, белградските неверници решиха, че отивайки мнозина, а врщайки се малко, те са свършили много работа, видяли са големи битки, завладяли са цяла Румелия и са оставили хора по крепостите, та затуй половината от войската не е дошла, а връщащите се са негодни за работа. Викаха си: „Хайде, станалото, станало, барем турците изгониха, както бяха рекли!“ После ги разпръснаха по къщите. Чак когато съмна се разбра онези на каква беда са били налетели.

Щом кралят-злосторник влезе в Белград, заповяда, та след няколко дни всички банове и херцози се събраха наедно и взеха да се съвещават. Всеки от тях каза по нещо. Най-после дойде ред и на Деспот. Сатаната Деспот завъртя език и каза: „Думите на всички ви са празни приказки. Аз знаех, че такъв ще бъде краят на тази работа и многократно ви го казах. Ала що да сторя като не взехте от дума. Дори Янко Жупан ни обиди като каза: „Турчинът ти е зет, та затова размахваш турска сабя и ни плашиш!“ Не ни оставиха да вземем мерки. Заради туй така се случи, но аз и на това съм доволен. Пак добре, че Светият дух ни помогна да видим Белград със земни очи. Ама тази работа не ще остане дотук. Защото настъпихме по опашката един заспал змей, та ще видите утре, като пукне пролет, как турчинът ще направи Белград тесен за главите ни, ще ни вземе дъщерите и синовете и ще трябва да трупаме рани върху раните си. Още от по-рано да вземем мерки, защото този турчин преди все пак малко се побояваше от нас, а сега вече преброи брадите ни и не ни слага в сметките. Пък вие правете каквото искате!“

Тогава думата взема злосторникът крал и каза: „Това, което трябва да стане, е следното. Да се напишат писма на всички посоки, да се събере войска и да изпратим съгледвачи при турчина. С колкото и войска да дойде той срещу ни, те да видят и да ни пратят вест. Ако ли пък не стане тъй, ще свикаме общ сбор на войската и като оставим Янко в Белград, ще отидем да посрещнем турчина. Помогне ли ни Светият дух да го разбием, ще извикаме Янко от Белград и ще се хвърлим, та изцяло ще го унищожим. Напредвайки, ще превземем Едирне и ще завладеем Румелия от край до край.“

Янко хареса плана на краля и рече: „Ето кралю, така ще стане работата!“ А кралят пак погледна към Деспот и попита: „Ти какво ще кажеш?“ Депот рече: „Ти кралю направи добър план. Ала ако ние още от днес започнем да изписваме войска, за колко време тя ще бъде готова? Нека това пресметнем.“ Пресметнаха: „Войската ни ще бъде готова до шест месеца.“ Като му отговориха така, Деспот попита: „Е добре, кралю. Колко време има до лятото и до израстването на тревата?“ Казаха, че има 50-60 дни. Този път Деспот рече: „Кралю, турчинът не ще се свива, докато ние изпишем войска и се приготвим. Знайте, че още до 50-60-70 дни ще е тук. Защото тази зима той се приготви и само чака тревата. Ще дойдат срещу ни още щом тревата поникне. Те и сега щяха да пристигнат, ала турчинът не пресмята погрешно като нас. Той знае, че ако сега дойде насам, ние ще вдигнем сеното и ечемика, който се намира по селата, или ще го подпалим, а после добитъкът му няма да има какво да яде. Ето защо те чакат лятото. Не видяхте ли, че когато ние отидохме през зимата, те още от по-рано бяха изгорили всичките си села и градчета и ние тегло теглихме за зърно.“ След като той изрече много много думи, кралят каза: „Всичко това ни сполетя, защото по-рано не се вслушахме в думите ти. Знаем, ти си голям и мъдър човек, любимец на Светия дух. Но станалото станало! Сега трябва да търсим изход. Ти това гледай.“ Тогава сатаната Деспот рече: „Изходът сега е следният. Без да се залисваме, нека разпратим на всички посоки хора да съберат войска. После да обградим с високи почести онзи тюрк, който е пленник при мен, да го отрупаме с коне, злато и почетни одежди, пък да го пуснем на свобода. Щом турчинът си отиде, да подберем помежду си пратеници да отидат при брадата на Османоглу. Нека и тримата да го помолим да прости вината ни и да ми даде Семендире и Гюерджинлик. Надявам се, че така думата ще мине пред Османоглу. Защото у тях има милосърдие. Те не удрят сабя по тези, които молят за пощада, и не преследват бягащия. Вие сами видяхте. Ако Светият дух ни помогне и Османецът се помири с нас, нищо няма да се случи. Дари ли ни Семендире - добре, не ни ли го даде - пак добре, само да се помирим!“

Тогава всички одобриха този план. Оказаха големи почести и внимание на Махмуд бей. Дариха му богато украсени оседлани коне и го пуснаха на свобода. Той тръгна към падишаха и си отиде. А жалките неверници приготвиха дарове и изпратиха неколцина човека при падишаха. Пратениците потеглиха ядейки и пиейки, яздейки и спирайки.

Един ден, когато Негово Величество падишахът-защитник на света заседаваше в Дивана и разглеждаше делата на бедните и слабите, той хвърли око на Турхан бей и начаса заповяда на Балтаоглу да го хване и да го доведе пред Дивана. Тогава капуджибашията хвана Турхан бей и го затвори по заповед на падишаха. Ала Касъм паша, който беше бейлербей на Румелия, каза: „Този Турхан има и съучастници. Те също трябва да си получат заслуженото!“ и много думи изприказва на великия везир Халил паша. А Халил паша отговори: „Виж братко паша! Когато главата отиде, и краката не държат.“ Тогава Касъм паша рече: „Щом е така, мене ме освободете от Румелия и я поверете другиму. Падишахът да бъде здрав, пък ние без служба няма да останем.“

Тогава Негово Величество Падишахът-защитник на света повери Румелия на Шахин паша и заповяда да отведат Турхана и да го затворят в Токатската кула. А капуджибашията отведе Турхан и го затвори в крепостта на Токат.

Нека нашият разказ стигне до жалките неверници, които бяха освободили Махмуд паша и го бяха отпратили. Един ден Махмуд бей стигна до Едирне. Падишахът на света много му се зарадва и когато го заразпитва как се е случило всичко и как се е освободил, Махмуд подробно разказа на Падишаха всичко видяно и чуто. Поразговориха се до насита.

Един ден в Едирне пристигнаха пратениците на неверниците и влязоха. После отидоха при пашите и поискаха милост. Ала пашите не им обърнаха внимание и не им оказаха почит. След няколко дни пратениците влязоха при Негово Величество Халил паша, целунаха му ръце и поли и го помолиха за милост. Халил паша не ги погледна цели три дни, а после им каза: „Аз не мога да се намесвам в тези работи и да ги съобщавам на Падишаха. Как да се отвори дума пред него, когато той е толкова разярен срещу неверниците! Ислямската войска се стича на тълпи и се струпва. Няма да стане, щото Падишахът да не вдигне тази войска и да не се удари с неверниците.“ Така ги въртя три дни, ала беше разказал на Падишаха-защитник на света за това, че са дошли пратеници да молят за милост. И когато пратениците пак удариха лице в земята и се замолиха на Халил паша, той каза: „Добре тогава, за ваш хатър ще говоря на Падишаха.“ Един ден той заведе пратениците пред султанския Диван и ги накара да целунат земята. После Халил паша каза на Негово Величество падишаха на света: „Мой господарю, това са някакви си пратеници, а за пратеничество не се полага гибел и те са в безопасност. Затова трябва веднага да им се даде отговор и да бъдат отпратени!“ После му беше заповядано, та взе писмата им и ги прочете. Там се казваше: „Мой падишах, който си султан на Мека и Медина! Аз съм унгуруски крал и потомък на Нуширеван. Ние се провинихме по недоглеждане и признаваме грешките си. Вие не правете като нас. Изпълнен сте с благородство, падишахо мой, и ако нас не ни помилвате, то пощадете раята, та поне тя да не бъде стъпкана под краката ви. Вярно, бяхме се одързостили, но разбрахме колко струваме. Сега молбата ни към нашия господар е следната. Нека той отново дари на Коджа Деспот Семендире и Гюерджинлик. Нека и занапред останем приятели с вас и нашите търговци, както и по-рано, да идват и да си отиват. Нека вашите приятели станат и наши, а ние ще бъдем врагове на вашите врагове!“ С тези думи завършваше писмото.

След като падишахът го изслуша, пратениците връчиха донесените подаръци и излязоха от султанския Диван. Тогава падишахът-защитник на света погледна пашите: „Какво ще кажете? Ето, тези неверници молят за помилване, ала искат крепостта Семендире. Какво ще предложите?“ - ги попита. Тогава пашите отговориха: „Господарю, тази работа на друга не прилича. Заповядайте да се свика Дивана, да се съберат деловите мъже и хората на оджака и да се посъветват дали тези неверници наистина молят за помирение, или искат само да получат една-две крепости. Без такова съвещание не може!“ ...**.

...и каза: „Разумно е да подобрим пазара, като приемем по-раншния мир.“ Тогава заповяда и всички паши се събраха на едно място. Там доведоха и пратениците и им казаха: „Вижте, пратеници! Съгласни сме да поемем работата! Ние ще придумаме падишаха да приеме исканията ви и ще го склоним да се помири. Но и ние имаме едно условие. Ако приемете - добре! Ако ли не го приемете, то без увъртания и шеги идете да си гледате работата и не ни пречете да си гледаме нашата, защото след деня идва нощ. Всички ние сме хора на похода. Не ни пречете да се готвим!“ Тогава пратеникът каза: „Заповядайте, какво е желанието ви?“ Пашите рекоха: „Ако вашите крале, и Деспота, и Янко, и самият Крал склонят да се закълнат - добре! Ако ли пък честта им не понесе да дават клетва, тогава гответе се! До шестдесет и пет дни от днес с радост и удоволствие ще си поговорим под Белград и работата, разбира се, ще се обърне на една страна. Не стане ли тази година - тогава следващата. Ако и тогава не стане, то по-следващата! Крамолата ще продължи до Второто пришествие!“ Пратеникът от свое име обеща, че кралете ще се закълнат и [решиха] да изпратят като пратеник там някой си Балтаоглу Сюлейман. Пашите казаха: „Да вървим при падишаха! Може би при това положение думата ще мине и нещо ще уредим!“ После се разпръснаха, отидоха при падишаха и му обадиха за станалото. Казаха му, че като пратеник ще отиде Балтаоглу. Падишахът издаде ферман в този смисъл и Балтаоглу тръгна към унгурусите.13

В един прекрасен ден, когато Негово Величество падишахът на света си седеше и се забавляваше според вкуса си, той си спомни за Шехзаде14 и заповяда да отидат и да доведат принца. На часа се написаха писма и се изпратиха хора при Шехзаде. Един ден връчиха писмото на принца и му казаха: „Баща ти, падишахът на света, те вика!“ Тогава принцът рече: „Заповедта принадлежи на падишаха!“ и се приготви за път. Един ден той яхна коня си и развявайки тугове и знамена, удряки тъпана, се вдигна от Сарухан и тръгна с желание към Едирне. В един прекрасен ден, когато приближаваше Едирне, неговите възпитатели му поговориха и казаха: „Принце наш, сега като пристигнем в Едирне, пашите и бейовете ще излязат да те посрещнат. Ха да те видим как ще ги почетеш. Трябва всекиго поотделно да почетеш и да го запиташ за здравето му!“ Дадоха му много напътствия и съвети в този смисъл. Така един ден, когато принцът приближи Едирне, паши и бейове, мало и голямо, посрещнаха принца и го приеха с почести. А той уважи всички, като се заинтересува за здравето им. После влезе в двореца и целуна бащината ръка. Баща и син се видяха и радостта им нямаше край.

 

1Активната поддържка, която българското население оказало на кръстоносците, е отразена в редица източници от християнски произход. „Писание ...“ обаче е единственият извор, в който се говорила организирането на специален български отряд във войската на Хунияди.
2Съдейки по писмата на Хунияди, които той изпратил до жителите на Брашов (З.ХII.1443 г.) и до кардинал Чезарини (4.ХII.1443 г.), в които съобщава за настъплението от София към Проливите, можем да считаме, че кръстоносците влезли в София не по-късно от декември 1443 г.
3Узун Караоглу Хъзър бей, един от приближените на румелийския бейлербей Шахин паша Шехабеддин. Вероятно от неговото име произлиза името на пловдивското село Узун Кара (по-късно Узун Кърово, сега с. Дълго поле), което фигурира в списъка на селата вакфирани от Шехабеддин паша за издръжка на пловдивския имарет.
4Става дума за унгарския крал Сигизмунд Люксембургски (1387-1437). Вероятно тук авторът намеква за поражението, което обединените сили на Сигизмунд и войската на деспот Георги Бранкович претърпели от Мурад II при Голубац в 1423 г.
5Вероятно се има предвид наказателната експедиция на Мурад II срещу сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427 г.), заради неговото неподчинение и съглашателство със Сигизмунд през 1426 г., когато османските сили достигат Крушевац. Тук авторът погрешно представя предшественика на Г. Бранкович - деспот Стефан Лазаревич като негов баща.
6Вероятно авторът има предвид придвижването на кръстоносната армия в Тракия в две колони: едната към Ихтиман, а другата - към северния изход на Златишкия проход през пролома на р. Тополница между селата Петрич и Мухово. В текста е използувана унгарската дума „хинто“ със значение „талига“, „екипаж“. Налице е още едно указание, че авторът е ползувал източници с неосмански произход.
7Буквално „да заменим своето спокойствие с бягство“.
8Описваното сражение станало на 12.ХII.1443 г. вероятно около Златишкия проход и е известно в литературата като „Златишка битка“. Независимо от своята тенденциозност, приведените сведения са най-подробното и обширно свидетелство за нея в османската историография.
9Това второ сражение между левия фланг на кръстоносната армия и османските сили станало източно от днешния Пирдоп, наречено „Чешко поле“.
10Става дума за вагенбурга, който имал важно стратегическо значение в бойната техника на хуситите.
11Кръстоносната армия била принудена да се върне не заради разгрома, както се стреми да покаже авторът, а поради общите неблагоприятни условия - суровата зима, липсата на продоволствие и невъзможността да се преодолеят в зимни условия планинските вериги.
12Според други османски наративи след отстъпващите кръстоносци тръгнал не самият султан, а румелийският бейлербей Турхан паша.
13Одринският мирен договор бил сключен на 12.VI.1444 г.
14Става дума за принца и бъдещ султан Мехмед II Хан Гази (Фатих), син на Мурад II, роден в 1430 г., на престола (1444-1446; 1451-1481).
*Липсва един лист от оригинала.
**Липсва лист от оригинала.
 
 
X

Right Click

No right click