23. Началникът на мелнишката войска Драгота замисля да се откъсне от Византия

 

58. След като това стана така, случи се и нещо по-тежко и заплашващо ромеите с големи бедствия. Защото началникът на мелнишката войска, по име Драгота, бил замислил да въстане открито. Той по природа, като българин, хранел омраза против ромеите, но изпитвал още по-голяма омраза от вродената поради ненавистта си спрямо императора — той се надявал да получи от него големи облаги и не смятал за достатъчно даденото му от император Йоан, макар то да беше много. Той събрал всички войници и други хора в Мелник, също така и мнозина от околността, заобиколил крепостта на Мелник, започнал да я обсажда и се стараел да я разруши. В тази крепост началници на защитниците ѝ бяха Теодор Нестонг и Йоан Ангел, и двамата способни да защитят крепост и да прогонят неприятели. Нищо друго не притеснявало хората в крепостта — те били богати с храна — освен недостига на вода, която е най-необходима от всичко през лятото и чиято липса е най-тежка. Но те — водата не им липсвала напълно — се противопоставяли здраво на неприятелите, стреляли със стрели, наранявали с камъни и се сражавали с всички други оръжия.

Чувайки това, императорът¹ понесе мъчно слуха, но като взе най-доброто решение, с най-голяма бързина събра войската и на дванадесетия ден пристигна в Сяр; той измина за кратко време толкова дълъг път, като водеше със себе си такава голяма войска, свикнала да се бие от близко разстояние, в пълно въоръжение, снабдена с товарни коне, а също натоварена и обременена и с всякакъв друг багаж. Когато дойде в Сяр, той пренощува там, а на разсъмване нареди войската и заповяда пешаците и стрелците да вървят напред. Той беше осведомен, че българският отред от малко конници и много пехотинци пази Рупелската теснина, по която тече река Стримон, заключена между две планини, така че през нея едва може да мине кола, понеже реката прави прохода съвсем тесен — такива места повечето хора наричат клисури. Българите бяха приготвили в нея и врата, укрепена с колове и напречни греди, за да бъде двойно непревзимаема за тях — поради непристъпността на мястото и поради положените от тях грижи, както и благодарение на други укрепления. Когато императорът се научи, че това е така, той бързо дойде до това място и намери всичко при него така, както беше осведомен. И тъй той отдели от пехотната войска достатъчен отред и му нареди да отиде в планината над главите на българите, та от по-изгодно положение да стрелят от твърде високите места по българите и да ги улучват в низината. Те изпълниха бързо заповедта, защото планината беше покрита с дървета и беше проходима за пехотинците. А на конниците заповяда да се бият срещу вратите.

Прочее, като видяха, че по тях хвърлят стрели отгоре, от хълмовете, и че отсреща им е наложено тежко сражение, и като съзряха, че положението им е много критично, българите се обърнаха в бягство, преследвани от императорската войска. И тъй ромеите съсякоха там мнозина, а останалите, които се спасиха, избягали чак до българските войски и им известили за делата на императора и за това, колко са пострадали. Те пък, смутени от внезапния слух и понеже бедата ги сполетяла ненадейно, всеки, както си бил, метнал се почти върху първия попаднал му кон и така се втурнали да бягат. Но тъй като нощта, в която ставало бягството, беше безлунна, мястото опасно и посоките на пътищата неизвестни, някои падали от конете, други ги стъпквали и убивали, някои изхвръквали от седлата по стръмнините, други пък по друг начин свършвали нещастно, така че малцина от тях се спасили и пристигнали в българска земя. Тогава и началникът им Драгота, който беше и подбудителят на бунта, бил изпотъпкан от конски копита, по цялото тяло и издъхнал на третия ден. И тъй императорът през тази нощ пристигна в крепостта и влезе в разговор с тамошните защитници, а те приеха самодържеца сърдечно, почитаха го с ръкопляскания, възвеличаваха го с похвални слова и го назоваваха бърз орел.

 

24. Император Теодор Ласкарис упорства в похода си против българите

 

59. И тъй, след като уреди тамошните работи, както подобаваше, императорът изгони οт крепостта и жените, и децата на разбунтувалите се и заповяда да се конфискуват всичките им имущества и като се вдигна от Мелник, пристигна в Солун. После той прекоси Вардар и като отмина на известно разстояние от Воден, там разпъна шатрите, защото заболя от болест на седалището. Тази болест стана епидемична за тамошните войски. Той остана там малко, колкото да оздравее от болестта, и после се насочи към Прилеп. Там той се приготви, както трябва, снабди се с машини, натовари на коли стенобойни уреди и се отправи за Велес, за да го обсади и да го освободи от ръцете на неприятелите. А те, поразени от самото пристигане на императора и без да дочакат поставянето на машините, се споразумяха за мир при условие да не пострадат нещо лошо, но да излязат от крепостта с оръжието и вещите си. Като получиха клетвено обещание от императора, те излязоха от крепостта. А императорът, като ги видя, че са твърде многочислени — наброяваха към петстотин души, — едри на ръст и в добър вид, се разкая за постъпката, че ще остави толкова много и такива хора да отидат в неприятелска земя и да станат противници на ромеите. Но принуден от клетвите, той ги освободи, като ги пусна на свобода.

След това, като тръгна с цялата войска, той мина през Невстапол. Мястото беше безводно, необитаемо и непроходимо за голяма войска. И тъй войската прекара немалко дни лишена от хляб, а повечето коне не бяха пили вода два дни. Като отминахме крепостта Струмица и прекосихме земите на Мелник, ние отново се върнахме в Сяр, понеже там самодържецът получи писмо от източните предели, изпратено от неговия приятел Музалон, че татарите тревожат мюсюлманите. Той ускори похода и започна да прави по-дълги дневни преходи. Когато дойде до Еврос, който простолюдието нарича Марица, и се научи, че положението на Изток не е такова, той престана да бърза, пътуваше по-бавно и правеше обикновените царски престои. Като се отклони от правия път за Изток, той пристигна в Димотика, а оттам в Адрианопол.

Не беше останало нито едно от завзетите от българите укрепления и крепости, защото императорът беше завладял всички освен две: едно съвсем малко укрепление, разположено в хълмовете на Ахрида, наречено Патмос, което Алексий Дука Филантропин, оставен от императора да пази Ахридската област, завзе твърде лесно, и друга крепост, наречена Цепена, която беше твърде укрепена и се намираше там, където се срещат двете най-големи планини — Хемус и Родопите, посред които тече река Еврос. Затова императорът се сърдеше, че не е завладял и тях подобно на другите, но като по-силни не са в ръцете му. Особено много му тежеше за Цепена. И тъй той бързаше да предприеме поход срещу нея и да изпита наличните си сили. Лятото беше вече минало, и есента беше към края си. А той никак не се грижеше за времето, не мислеше и за зимния студ — той целеше да изпълни единствено своето желание. Вдигна цялата войска от Адрианопол, нареди да се съберат отвсякъде от македонската земя² извънредно много коли — едни, за да возят машините и стенобойните уреди, а други да прекарват припасите на войската — и заповяда да бъдат събрани безбройно много мъже пехотинци, стрелци и боздуганоносци. След като всичко бе приготвено добре и така както смяташе, той се вдигна от Адрианопол и потегли срещу Цепена. Войската измина четири прехода и ужасна зима ги връхлетя около местността, която наричат Макроливада³. Сигурно тези, които са я видели за пръв път, са ѝ поставили името по формата.⁴ Бурята започна вечерта и през цялата нощ все повече се усилваше силата на студа и вятъра. Тя покри лицето на земята с дълбок сняг и на сутринта създаде големи затруднения. Защото и мястото беше ненаселено, и неприятелите бяха близо, а и очакваният недостиг на припаси не по-малко потискаше духовете. Това беше най-лошо за една войска. Изпаднал в толкова голямо затруднение, той събра началниците не само на ромейските войски, но и на латинските и скитските⁵  и ги запита какво трябва да направи. Почти всички го посъветваха да се завърне в Адрианопол. Той не отхвърли съвета им, но им каза: „Вие ме посъветвахте добре за това, което решихте, че е най-добро и полезно. Но ако и аз намисля с божия помощ нещо друго, не бихте ли го приели като казано от господар, който е разумен и се грижи за вас, както трябва?" И всички се съгласиха: „Което реши твое величество, ще го сметнем приятно и желано." И тъй императорът ги освободи всички да си отидат в своите палатки, за да се подкрепят с храна поради зимата, а сам влезе в шатрата си и се съвещаваше със свитата си какво е по-добре да направи. Някои искали да приложи на дело съвета на външните съветници, други пък, които императорът реши, че са разсъдили по-добре, предложили обратното. Защото те казали: „Колкото път има назад до Адрианопол, толкова ни е пътят и напред до крепостта Станимака. И както там можем да се снабдим богато с припаси, също така можем и в Станимака. Ако постъпим така, неприятелите няма да мислят за нас, че сме се върнали от страх пред тях или от затруднения поради зимата." Императорът намери това за най-добро и тъй като силата на бурята поутихна и снеговалежът спря, той заповяда на другия ден да свирят за сбор. И така, като взе оттук войсковите съединения, той се отправи за Станимака. И като заповяда да се нахрани тук цялата войска, тръгна направо за Цепена.

И тъй той пристигна в град, наречен Баткунион⁶, който може да задоволи с храна в продължение на много дни най-голяма войска. Оттук той изпрати чичо си Мануил Ласкарис, който беше монах и носеше името Максим, и началника на личния си отред Константин Маргарит да изследват мястото [и да видят] дали пътят до него е лесен за войската. А те, като отидоха и разгледаха околността и мястото, съобщиха на императора, че пътят е лесен за изкачване. Най-много [настояваше] Константин Маргарит, въпреки че мнозина сведущи възразяваха. Като се довери на думите им, императорът  тръгна нагоре с цялата си войска. Мястото навсякъде беше стръмно за изкачване и твърде дебелият и гладък лед правеше целия път много мъчен за вървене. И тъй войската през цялата тази нощ пали огньове и се гря, защото слугите на повечето воини, у които били палатките им, не можаха да намерят господарите си. Те започнали да плачат с непрекъснат, макар и не скръбен плач, защото димът от огньовете се задържаше от гъстите дървета и като не можеше да намери изход към свободното небе, връщаше се назад, щипеше остро очите и ги караше да сълзят. Това изпита и императорът. Когато нощта премина и светна денят, той разбра, че крепостта е недостъпна за обсада, и заповяда на войската да слезе в полето. И тръгнаха, а той изостана като ариергард с малко войници, и то от личната си охрана и новобранци. Той сам слизаше отзад пеша, както и останалите, защото беше невъзможно да върви като конник по склона на хълма.

60. И тъй той⁷ се забави там два дни и като плячкоса селището Баткунион, отново се върна в Адрианопол и оттам в Димотика. Там назначи за военачалници и Мануил Ласкарис, когото направи протосеваст, най-прост човек и лошо познаващ изкуството на стратег, и Константин Маргарит, за когото вече споменахме в разказа, селянин и произлязъл от селянин, отхранен с ечемичен хляб и трици, знаещ само да крещи — той произхождаше от Неокастрон⁸ и беше отначало в редовете на тамошния отред, а после стана и чауш. Понеже си създаде пред императора слава, че е опитен и способен да служи в двореца, той го взе оттам и го направи чауш на личния си отред, а после му прибави и едно велик⁹. А пък император Теодор го назначи за началник на личния си отред — такова нещо не беше се случвало още с никого дори до негово време, а пък той приписа към титлата и „велик". Императорът остави тях и много други военачалници да пазят страната. С тях остави достатъчна войска, но им беше заповядал да не влизат изобщо в сражение с неприятелите, ако те ги нападнат в съюз със скитите. За това се носеше мълва от по-рано. Ако неприятелите се впуснат да плячкосват страната, те да останели спокойни, тъй като били защитени и от Димотика — крепостта била здрава, — и от река Еврос. Той им беше заповядал да се разположат на лагер между тях. Но ако някаква малка войска се впусне срещу страната, смело да извършат срещу нея нападение.

Като уреди всичко това по този начин, императорът премина Хелеспонт и постави шатрата си при Лампсак. ———¹⁰

61. След като презимува там,¹¹  при настъпване на пролетта той събра голяма войска, защото нареди да го последват не само строевите, но и тия, които изобщо никога не са били в редовете на войската. Той веднага включи във военните отреди без изключение всички помагачи на царете при лов на елени и глигани и помагащите със соколи. Събраното множество бе голямо. Властта на владетеля караше хората да се товарят с непосилно бреме. По такъв начин той беше събрал цялата войска. А като изпрати посолство и научи, че и персийският владетел¹²  няма затруднения от страна на татарите, той тръгна от Изток направо на Запад. ———

Като събра цялата си войска, която бе по-голяма от събраните някога войски от неговия баща императора и от него самия, той пристигна в Лампсак, за да прекоси Хелеспонт. Той се надяваше да намери невредими и оставените при Димотика според дадените им заповеди и те да се влеят като немалка добавка към войската му. Но тях ги погуби лошото ръководство и нарушението на царската заповед.

Когато българският владетел узнал, че императорът се намира по-далеч, той извикал в своя подкрепа скитска¹³  войска и я изпратил из земите на Македония¹⁴ да плячкосва и да тероризира ромеите. Както казваха осведомените скити, те наброявали около четири хиляди души. Някои казваха, че били повече, а други, че били по-малко. И тъй скитите, като отминаха Адрианопол, плячкосваха местата край реката, чието име е Регина¹⁵, и ограбваха селищата около Димотика. А споменатите по-рано военачалници на оставената в Димотика войска забравиха царските нареждания и като се въоръжиха, втурнаха се срещу скитите. Ромеите според обичая си бяха облечени в тежко въоръжение, а скитите бяха леко въоръжени и си служеха с лъкове. И тъй те отдалеч замеряха ромеите със стрелите и като нараняваха конете, лесно правеха конниците пехотинци и накрая ги обръщаха в бягство. Мануил Ласкарис с извънредно бързия си кон, който затова бе нарекъл и Златоног, отиде като беглец в Адрианопол, а Константин Маргарит и с него много други от поставените начело на войската бяха пленени. Тях скитите предадоха на българите. Императорът се натъжи, като се научи за това, но бързаше много да дойде в околностите на Булгарофигон и като усили препускането, още повече ускори движението. Но когато и съгледвачите започнаха да казват, че скитската войска се намира наблизо, той насочи натам, където съобщаваха, че бродят скитите, цялата си войска. В един ден той измина повече от 40-стадиен преход, но не се натъкна на тях. Защото и те се бяха научили за бързия поход на императора и избягаха колкото им държаха краката. Но повечето от тях и по-знатните от племето паднаха жертва на меча някъде около земите на Визия. Като не успя в това си предприятие, императорът разположи шатрата си около реката, която се нарича Регина, и там събра цялата си войска, която беше на брой голяма.

62. И тъй, като не можеше да направи нищо против ромеите, понеже императорът¹⁶ бе преминал на Запад с толкова много войски и се бе приближил до неговата земя, българският владетел¹⁷  прибягна към споразумение и реши посредник в мира да бъде неговият тъст, русинът Ур¹⁸, който беше зет по дъщеря на унгарския крал. И най-напред изпрати при императора посланици, които предварително да уредят идването на Ур при него — да бъде без страх и да бъде посрещнат от страна на императора с почести. Така и стана и Ур дойде при императора. И той, и свитата му бяха приети от страна на императора радостно и с подобаващи почести. Той сключи мира, като се закле от свое име и от името на зетя си — владетеля на българите — да бъде предадена на императора крепостта Цепена — българите държаха само нея от крепостите, които владееше император Йоан¹⁹, — а императорът да бъде в мирни отношения с българите и двете страни да се задоволяват с предишните граници. След като това се извърши по този начин според желанието на владетеля, Ур каза прощалната си реч и си отиде, като получи царски подаръци.²⁰ Те, ако бъдат събрани всички видове коне, тъкани и други неща, бяха на брой около двадесет хиляди. А императорът оставаше да чака предаването на Цепена в мястото до Регина.

63. При това тогава се случи нещо чудно и достойно да се помни и разказва. Денят бе тържествен и празничен, в който ние, благочестивите, празнуваме Преображение Господне.²¹

И тъй императорът отиде на обичайното място. Заедно с него застанаха неговите първенци и аз, който ги следвах, се присъединих към тях. И всички го заобиколихме. А императорът каза: „Научихте ли се за току-що съобщеното ни?" А ние: „Не, царю." А императорът: „Един човек, който дойде преди малко, ни съобщи нещо неприятно. То е, че русинът Ур ни е излъгал. Той е дошъл тук користно, излъгал е в посредничеството за мира и се е заклел лъжливо. Всичко, което е направил, е измама от негова страна и той има благовидно извинение, както казват, за нарушение на клетвите, тъй като българският владетел, неговият зет, не приема мира при тия условия. Как ви се струва? Дали това е истина или измислена приказка на лъжец?" А ние казахме: „Изобщо, изглежда, съобщението не съдържа никаква истина. То е напълно лъжливо и несигурно, защото русинът Ур се закле не само за себе си, но и за своя зет, българския владетел. Как е възможно, като е християнин, да изпадне в такова клетвопрестъпление?" А императорът рече: „Вероятно страстта за пари го е накарала да се подхлъзне към такова безчестие. И ние не само не получихме приятелството на българите, но изразходвахме и толкова пари напразно." „Това не е истина, царю",— казахме ние. Императорът се обърна специално към мене: „А ти какво ще кажеш за това?" Аз пък: „По това мисля така, както и другите, и смятам, че съобщението е повече лъжа, отколкото истина. Ако ли пък, както се случва с някои, и този Ур е поискал да наруши клетвите, като е решил да ни излъже, то той ще има бога за свой противник, а ние ще го имаме на своя страна защитник на истината и справедливостта."²² Това казахме и императорът похвали реченото. Ние тръгнахме да се връщаме към палатките. Беше вече нощ, но месецът беше пълен и ни даваше светлина да виждаме.

А императорът, като отмина, пак ни питаше: „Какво мислите за съобщението?" И ние пак отговорихме: „Това е лъжа, господарю." И за това той ни пита не един, два или три пъти, но често, тъй като беше дребнав при такива обстоятелства. А ние, като му дадохме по един и същ начин отговора на въпросите, замълчахме. А той пак питаше. Но тъй като виждаше, че другите мълчат, обърна се към мене и попита, като прибави и служебното ми звание: „А ти какво ще речеш на това ? Защото тази работа подхожда за тебе и е най-вече твоя." А това той казваше, защото търсеше да намери повод за гнева си. Аз казах: „Защо да е моя? Ако не бях направил добре писмените договори, не бях уредил добре клетвите и не бях посрещнал него и свитата му, както трябва, това би било мое опущение и голяма грешка. Но ако това е било направено подобаващо и така, както трябва, то каква вина имам в неговата постъпка да развали станалото?" А императорът, не зная защо (понеже си бях казал мнението), пак казва: „Какво мислиш за тези неща?" А аз: „Няколко пъти, царю, казвах, че съобщението ми се струва повече лъжа, отколкото истина. А струва ми се, че не е лесно да се произнесе човек точно при неясни положения." А той каза: „Работата е да се произнесе човек сигурно и точно при неясни обстоятелства, защото при ясните и магаретата говорят." Аз отговорих: „Значи и ние сме били между магаретата." А императорът, изпълнен с гняв, каза: „Ти винаги си бил глупак и сега пак си глупак." Кълна се в думите си, аз не отговорих нищо повече, а само: „Аз съм глупак и затова млъквам, а умните нека дърдорят."

Това казах, а императорът, изпълнен с неизразим гняв и яд и като побеснял посегна да изтегли меча от ножницата, като му хвана дръжката, но се възпря. Защото, след като го изтегли малко, той отново го скри. Но заповяда на великия си доместик Андроник Музалон да ме свали от коня. А той искаше, но не можеше, защото имаше нежно и слабо телце. И той тихичко [ми] каза: „Слез от седлото." И аз слязох от мулето. И най-добрият ми император, заради когото много нещо изпатих от неговия баща, който пред голямо множество и често бе казвал с висок глас, като имаше пред вид обучението по логика: „Този човек е станал за мене причина за много добрини и аз съм му длъжен за много неща", [той] заповяда на двама жезлоносци да ме бият. Той ги бе избрал вчера или завчера, към 24 на брой, не зная дали не заради мене, за да бъде превърната драматичната сцена в достойна трагедия. И те ме биеха, а аз приемах мълчаливо ударите. Това още повече го вбесяваше, защото аз, макар и удрян, никак не се скланях към молби. След като получих много удари по цялото тяло, със слаб и тих глас едва казах: „Христе царю, от колко болести боледувах и защо не свърших живота си нито от една от тях, а ме пазеше за такива времена?" Това казах и императорът, някак засрамен, се отдалечи, като каза на един от следващите го: „Вземи го!“, а той, като ме взе на коня, питаше къде бих искал да отида. Аз му отговорих: „Където сам искаш, ще те следвам." Той пак ме измъчваше с въпроси. Тогава и аз му отговорих : „Трябва да отидем при вардариотите²³. Струва ми се, че това и за тебе е по-добре." И така стана и ние отидохме във вардариотските палатки. Като ме видя примикирият им, учудено ме запита по какъв случай съм дошъл в неговата палатка. А аз казах: „За да си почина малко." Аз останах кратко време там. Вече и примикирият беше узнал случая с мене. А императорът не се забави много и съобщи да си отида в палатката. Но понеже се боеше да не би, обхванат от мъка, да избягам, заповяда известно време един отред да стои около палатката ми и тайно да ме пази.———²⁴

Настъпи и месец септември и Теодора, съпругата на деспот Михаил, дойде при императора²⁵ със сина си Никифор, за да се сродят с него, на което се беше съгласил преди известно време император Йоан²⁶, бащата на сега царуващия. Тогава императорът побърза да пристигне в Солун, където беше пожелал да направи сватбата. И като се вдигна от мястото, където се беше разположил, той пое пътя за Солун. По пътя той уреждаше договора със съпругата на деспота. Съпругата на деспота — Теодора, — макар и против волята си, се съгласяваше с думите на императора. Защото, като беше в ръцете му почти като в затвор, тя нямаше какво друго да прави. И тъй тя се съгласи да даде на императора укреплението Сервия и заедно с него Дирахиум. При тия условия се положиха писмено клетви и бяха изпратени на деспот Михаил. А той, както казва поезията, „доброволно против волята си" се съгласи на уговореното с клетви. Защото той желаеше и синът, и съпругата му да бъдат освободени и да дойдат при него.

При тия преговори императорът надви и мене, като успя да ме откъсне от упорството, към което се придържах. ———Тогава императорът ми съобщи всички планове за Михаил и ми разказа как отначало станало всичко. А това се случи в земята на Лангада. Това място е близо до Солун.
64. Като пристигна в Солун, императорът направи сватбата на дъщеря си Мария с Никифор, сина на деспот Михаил, когото издигна и за деспот.

 

25. Император Теодор Ласкарис назначава Георги Акрополит за претор в западните области

 

66. Император Теодор, като се научи за станалото в земята на мюсюлманите²⁷,  не се тревожеше толкова за тях, колкото за своите работи, защото предположи, че голяма опасност заплашва ромейските земи. Затова той побърза да се върне на Изток. Като взе със себе си цялата ромейска войска, той пое пътя към Изток. В Солун и в западните части естествено той остави за защита на страната своя чичо по дядо Михаил Ласкарис, като му даде малък и незначителен отред от пафлагонци и от скити²⁸, на брой около 300; над отредите в Прилеп и около него той остави за началник своя скутерий²⁹, така наречения Ксилей, който, бога ми, заслужено носеше името си³⁰;  във Велес и в околните места — Теодор Калампак, когото наричаха дворцов татас³¹, а Константин Хаварон — за началник в Албанон; мене пък назначи за претор³² и ме постави над всички тях.

 

¹Теодор II Ласкарис.
²Т. е. от Източна Тракия.
³Дн. Узунджово
⁴Μακρολιβάδιον означава „Дълга ливада",
⁵Т. е. куманските.
⁶Баткун — при днешното село със същото име. Вж. Д. Цончев, Старият Баткун, ИИД, XIX—XX, 1944, стр-10—15. За посоката на този и следващите походи срв. Д. Ангелов, Съобщително-операционни линии и осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през XII—XIV в. ИИД, XXII—XXIV, стр. 214 и сл.
⁷Император Теодор II Ласкарис.
⁸Област (тема) в Никейското царство между реките Каик и Каистр.
⁹Великият чауш (длъжност от турски произход) бил началник на чаушите, които от времето на Мануил Комин заместили някогашните mandatores — вид царски куриери. Той бил пръв помощник на великия примикирий, отговорник за реда в двореца и императорската свита. Вж. Bréhier, Les institutions, стр. 148; Moravcsik, Byzantinoturcica, стр. 308 —309.
¹⁰В Лампсак императорът наградил със санове и длъжности своите приближени. След малко време се отправил за Нимфея.
¹¹Зимата на 1255—1256 г.
¹²Т. е. иконийският султан.
¹³Т. е. куманска.
¹⁴Т. е. Източна Тракия.
¹⁵Дн. р. Еркене.
¹⁶Теодор II Ласкарис.
¹⁷Михаил II Асен (1246—1257).
¹⁸Руският княз Ростислав Михайлович, син на черниговския княз Михаил Всеволодович, избягал след смъртта на баща си в Златната орда. Маджарският крал Бела IV (1230—1270) го оженил за дъщеря си Ана в 1243 г. и го назначил управител на Славения (1247), а по-късно (1254) го направил пръв бан на Мачва, област между реките Сава и Дрина.
¹⁹Йоан Дука Ватаци.
²⁰Мирът бил сключен в първите дни на август (но преди 6 август) на 1256 г.
²¹На празника Преображение Господне императорът, както всеки ден, тръгнал от своята палатка на кон към лагера, който отстоял на около 40 стадия, за да го обходи. След него на муле тръгнал Георги Акрополит. После императорът се изкачил на едно високо място и оттам огледал цялата си войска.
²²П. Ников, Българо-унгарските отношения от 1257—1277 г., стр. 80, бел. 3, приема, че известието, получено от императора, било вярно. Златарски, История, III, стр. 466, го намира за неприемливо.
²³Това са отреди вардариотски турци от императорската войска, чийто началник се наричал примикирий.
²⁴По-нататък Георги Акрополит говори за непреклонното си решение да не отива при императора и да не подновява службата си при него.
²⁵Теодор II Ласкарис.
²⁶Йоан Дука Ватаци.
²⁷Императорът получил съобщение, че Михаил Комнин, който бил оставен да управлява Витиния избягал при иконийския султан от страх пред заканите на императора, че ще го ослепи. Той останал в душата си верен на Византия. Бил се на страната на султана против нахлулите татари. 28Т. е. кумани.
29Скутерият бил дворцов сановник, който носел щита на императора.
30Името Ксилей в основата си напомня за думата ξύλον (дърво).
31Дворцов татас — титла с първоначално значение на дворцов възпитател.
32Преторската длъжност давала право на Георги Акрополит да надзирава всички държавни работи, държавни чиновници, включително и областните управители и военачалниците.