Никита Хониат. Из "История"

Посещения: 15536

Индекс на статията

 

Публикувано по: ГИБИ, т. XI, 1983 г.

Увод, превод и коментари: В. Тъпкова

Тук коментарите са дадени в съкратен и редактиран вариант. Заглавията на разделите са на администрацията.

 

nicita honНикита Хониат (Νικήτας Χονιάτης) заема едно от първите места сред византийските писатели от XII и XIII в., когато се развиват съдбоносните събития на една от най-бурните епохи в съществуването на Византийската империя, а също и на балканските страни. Това е периодът, когато българската държава се възстановява след въстанието на Асеновци. Никита Хониат разказва подробно като достоверен свидетел на самото въстание и последиците от него.

Роден е около средата на XII в. в гр. Хон (Фригия), откъдето идва и прозвището му Хониат, докато фамилното му име е Акоминат. Дълги години той е учил красноречие, гражданско право и пр. в Атина под ръководството на своя по-стар брат Михаил, който по-късно станал Атински митрополит.

Блестящата кариера на Никита Хониат започва още в последните години от царуването на Мануил Комнин и след кратко прекъсване по време на узурпатора Андроник Комнин продължава с още по-бързи темпове при династията на Ангелите. Като първи секретар, Никита Хониат е участвал в похода на Исак Ангел срещу въстаналите българи. По време на Третия кръстоносен поход той бил управител на Филипополската област и взел участие в преговорите с Фридрих Барбароса. Едва при Алексей V Никита Хониат изпаднал в немилост, когато бил вече велик логотет. Наскоро след това бил принуден да бяга от Цариград, когато в 1204 г. византийската столица паднала под ударите на латинците. Изпаднал в неволя, този голям византийски сановник разказва за бедствията, които сполетели гражданите и за неприязненото отношение към тях на тракийското население от низините.

Никита Хониат умира в Никея между 1215 и 1220 г., без да види отново Цариград.

Между многото творби на този блестящ византийски стилист най-важно място заема неговата „История“ (Χρονικὴ διήγησις). Тя е разделена на 21 глави и обхваща периода от 1118 и 1206 г. За българската история тя е основно съчинение, от което е черпено обилно в историографските трудове въпреки известната му предубеденост към освободителното движение на българското население и неговите водители. Никита Хониат отделя значително внимание на балканското влашко население и понякога пренася името „власи“ и върху българското население. Освен това, по примера на повечето византийски писатели той архаизира, като нарича българите и „мизи“.

За ранния период на „Историята“ на Никита Хониат като извор е служил Йоан Кинам, а самият Хониат е използван в съчиненията на Теодор Скутариот, Дука, Сфранцес и пр.

От Никита Хониат са запазени 18 речи. В тях той дава твърде малко конкретни данни за събитията, които засягат българската история, но пък е съумял да отрази много вярно атмосферата, която е царувала тогава в Цариград.

 


 
I. Царуването на Йоан II Комнин и Мануил II Комнин

 

1. Нашествие на печенеги в Тракия*

 

В петата година от царуването му1 скитите2 преминали Истър3, оплячкосали тракийските земи и опустошили всичко по пътя си като гъст облак скакалци. [Императорът] излязъл срещу тях, като събрал ромейските войски и ги въоръжил, колкото може по-добре, не само поради почти неизброимото множество неприятели, но и защото варварите се показвали надменни и напредвали с диво самохвалство. Той си спомнял естествено претърпяното от него по-рано, когато Алексий Комнин4 държал ромейския скиптър — тогава Тракия била завладяна и по-голямата част от Македония била опустошена. Императорът си послужил с тактически ход и чрез пратеници, едноезични на скитите, се опитал да узнае дали войската ще се съгласи на споразумение и дали всички или някои от тях биха се отказали от сражение — те са разделени на много племена и се подчиняват на различни началници. Привлякъл прочее по тоя начин някои от техните първенци и им оказал всякакво внимание не само като им дал скъпи дрехи, но като ги подмамил и с копринени тъкани, и със сребърни чаши, и съдове. С такива примамки той разколебал духовете на скитите, но си дал сметка, че няма време за губене, а [трябва] да изведе срещу тях войските и веднага да образува боен строй, докато те са още нерешителни и се колебаят между двете решения. Те смятали, че ще сключат договор с ромеите поради направените им обещания, а се уповавали и на обичайните си по-рано победи във войната. Прочее [императорът] се вдигнал от областта на Бероя5, където станувал, и нападнал скитите по вечерно време. Започнала жестока схватка и невиждан дотогава ужасен бой. Защото скитите храбро посрещнали нашата войска и се показали страшни в конните нападения, в хвърлянето на стрели и с бойните си викове. А ромеите, щом влезли веднъж в сражението, решили да победят или да умрат. Императорът пък заедно със свитата си и тези, които му били телохранители, непрекъснато помагал на изнемогващите. Самите скити, научени от необходимостта как да действат умно, измислили следната хитрост. Събрали всички коли и ги наредили във вид на кръг. Над тях поставили значителна част от войската си и си послужили с това съоръжение като с вал, като направили между колите и много дъгообразни проходи. Когато ромеите нападали, те обръщали гръб срещу насрещните редици, вмъквали се в колите като в укрепена стена и така използвали самото си отстъпление. След това пък, като се посъвземели, изскачали оттам като през отворени врати и извършвали смели дела. Станалото било истинско сражение като около крепостна стена, организирано от скитите посред равнината. Поради това се случвало така, че ромеите изтощавали силите си напразно. Прочее тогава можело да се види как Йоан постъпвал мъдро по отношение на своите хора. Той не само давал добри и разнообразни съвети, но и пръв довеждал докрай това, което възлагал на стратезите и тагмите6. А необикновено голямото му благочестие се проявило, когато фалангите на ромеите се изтощавали при безумно смелия напор и устрем на неприятелите. Защото той носел със себе си образа на Богородица, който съзерцавал с плач, и с жален израз проливал сълзи, по-горещи от потта в сражението.

 

2. Унгарци плячкосват Сердика

 

Когато наближавало лятото,7  хуните8 преминали Истър и опустошили Браничево, като разрушили стените и пренесли камъните в Зевгмин9. Те оплячкосали и Сердика и отхвърлили и развалили сключените по-рано договори за приятелство. Истинската причина за тази вражда била, че Алмуш, който бил брат на Стефан10, вожда на хуните, дошъл при императора и бил приет много любезно от него. А благовидният и явен повод бил, че жителите на Браничево разбойнически нападали хуните, които минавали оттам за търговия, и се държели много лошо с тях. Тъй като това зло дошло неочаквано, императорът11 проявил благоразумие и останал във Филипопол, след като изгонил оттам хуните. Той използвал следващия период от време, за да подготви своите хора и да отблъсне неприятелите. Събрал войските си и приготвил бързи кораби, които вкарал в Истър през Понта. Така нападнал противниците едновременно по вода и по суша. Той преминал реката със стратегската триера и прехвърлил войската отвъд. После разпръснал в конно сражение и чрез хвърляне на копия събраните хуни. Той [императорът] прекарал дълго време в неприятелската страна и надминал себе си по издръжливост. Завладял Франкохорион12, най-тучната земя на хуните, която се разгъва на удобни за езда равнини и е разположена между реките Сава и Истър. Завладял и Зевгмин, след него нападнал Храм13 и взел твърде голяма плячка. Подир това, след други сражения, той сключил договор и с този народ и уредил добре всичко относно мира. Така след многобройните си успехи във войната с тях той принудил, макар против волята им, и останалите варвари, които са съседи на ромеите откъм запад, да влязат в приятелски връзки с него. После решил, че трябва да подчини по какъвто и да е начин и отвъдните племена, особено тези, които са склонни към търговия и печалбарство и идват с кораби в Константиновия град.

 

3. Немци спорят с ромеи при Пловдив

 

Когато алеманите  се разположили край Филипопол  при тамошния престой и тагмите не помислили за стълкновение. Защото там епископ бил Михаил Италиецът14, много красноречив човек, изучил всякакъв вид мъдрост, надарен със сладкодумие, с което в разговор привличал като магнит. Той спечелил краля15 с чара на словото си, омагьосал го с медения си език, като променял мнението [му] в полза на ромеите и се преобразявал умело като Протей Фароски16. Така подчинил с пустословието си надменния крал, който го слушал, канел го на трапезата си и пиел заедно с него. За да му угоди, кралят се отнасял много жестоко към тези, които донасяли храни откъдето и да е, без да ги заплащат. Когато кралят си заминал оттам и се придвижил напред, между алеманите от ариергарда и някои ромеи започнал най-напред спор, загдето неколцина от [алеманите] били пострадали. Този спор бил последван от шумна разправия сред множеството, която се разпалила от виковете. След това настъпила истинска свада. Тя пък въоръжила ръцете за бой. Идва Енио, подпомагана от Филопида,17 и избухва открито сражение. Самото то се разраснало и все вървяло нагоре, та малко оставало да допре до небето с главата си, въпреки че в началото било дребно и пълзело по земята. Но казаният архиепископ успял със своите омагьосващи думи да смири и предума против очакванията краля, който вече се връщал и заплашвал с война като лъв, изправен пред кървав пир, който маха с опашката и се готви да скочи. А когато войската пристигнала при добре укрепената крепост Адрианопол, кралят преминал през нея и продължил нататък. Един от неговите роднини, понеже се разболял, останал в Адрианопол.

 

4. Кумани опустошават земите край Хемус

 

Не след дълго и самият император18 тръгнал на поход с войската си. Още при първото нападение той разпръснал скитите,19 които били преминали Истър и опустошавали земите около Хемус, и като се дигнал от Филипопол, отправил се веднага към Корфу.

 

5. За нравите на куманите

 

Междувременно понеже и скитите20 преминали Истър  и опустошавали ромейските крепости около тази река, срещу тях бил изпратен някой си Коломан21. Но той повел неумело войната срещу скитите и бил напълно разбит от тях, така че бойните му редици били разкъсани, изгубил храбри мъже, а и сам умрял от смъртоносните рани, които получил по тялото си. Скитите пък, които по своя обичай събрали плячка по пътя си и натоварили ограбеното на конете си, решили да се върнат обратно. Те преминават Истър лесно, вършат нападение за плячка — още по-леко, а и връщането им не е уморително и трудно. Защото въоръжението им се състои от колчан, закачен напречно на хълбока, от извити лъкове и стрели. А има и такива, които в сражението размахват и въртят копия. Скитът язди коня, който го носи през време на изтощителната война, същият кон му доставя храна, като му се пререже вената, а пък, както разправят, ако конят е женски, удовлетворява и животинското желание на варварина по време на поход. Скитите преминават реката с кожени мехове, пълни със слама и извънредно грижливо съшити, та дори и най-малката капчица вода не прониква вътре. И тъй скитът възсяда меха, като го привърже за опашката на коня, поставя му и седло и каквото има военно снаряжение и лесно преплува, като си служи с коня вместо с лодка. Така той преминава водната шир на Истър.

 

6. Мануил Комнин готви поход срещу унгарците

 

Но [императорът]22 отново обявил военен поход срещу пеонците, които са [наричани] унгри и хуни23, и наредил на живеещите на Запад тежковъоръжени войници да докарат в лагера коли, с които и да си пренасят храните, и да помагат по този начин на останалата войска, която нямало да има такъв обоз. И тъй, когато войските се събрали на едно място, и императорът дошъл в Сердика, която сега се нарича Триадица. Той прекарал там немного време. Когато дошло пратеничество от пеонците с предложение за споразумение, тогава той променил пътя си и се насочил срещу сатрапа на сърбите.24  Уплашил го пътьом и го накарал да разбере, че само той е император, да се бои [от него] и да се откаже от договора с хуните. След това разпуснал по къщите им по-голямата част от войниците, а сам той стигнал в областта Тесалия, престоял там, колкото му се струвало необходимо, и се върнал в Цариград.

Едва-що слънцето изминало зимния си кръговрат, [императорът] отново отишъл в Пелагония, защото смятал, че тя е подходящо място за разполагане на стан, тъй като се разстила на удобни за конница полета, а и за лесно събиране на сведения относно действията на народите, с които воювал и бил във враждебни отношения. А освен това го вълнувало и безпокоило положението в Сицилия,25 понеже там все още не било настъпило спокойствие. А и този, който държал властта над хуните, мислел за война, както показали по-нататъшните му действия. Андроник Комнин, който по-късно узурпирал властта над ромеите, бил лишен от управлението на Браничевската и Белградската област, понеже, както станало известно, тайно се свързал с пеонците срещу ромеите и се договарял с владетеля им да свалят Мануил от властта и той да я поеме. Той веднага бил изпратен в Пелагония, където бил изобличен в нелоялност към братовчед си императора и оттам в окови бил отправен в столицата и затворен в една от тъмниците на големия дворец. Тогава владетелят на хуните веднага подхванал война срещу ромеите и започнал да обсажда Браничево, като своеволно опустошавал и унищожавал всичко там. Прочее императорът изпратил срещу него хартуларий Василий Цинцилук. Последният застанал начело на събраните войски, разделил ги на отреди и фаланги и смятайки, че разполага с войска, способна да постигне победа, влязъл в сражение с унгрите. И за известно време той излязъл победител над враговете.  Но понеже ромеите ги преследвали без ред, те се обърнали и проявявайки по-голяма храброст, превърнали поражението си в победа. Уведомен за това, императорът се отправил там, та дано някак пеонците се смутят от неговото идване и отстъпят от тия места. Те това и направили и сключили с императора договор, какъвто обстоятелствата позволявали. А той уредил, колкото могъл, положението в Браничево и Белград и се върнал в Цариград.

 

7. Мануил Комнин идва в Сердика и Паристрион

 

Кралят на хуните Яца26 умрял и смъртта му била спокойна: природата разхлабила онова, което настройвало хармонично лирата [на тялото] му и то се разпаднало на съставните си части. Властта преминала у сина му Стефан27. А императорът сметнал, че случилото се е като твърде хубав плод, роден от лош корен, и размислил, че ако сатрапската власт над хуните премине върху Стефан28, негов зет по племенница (защото той наистина имал право върху властта), то най-напред самият той ще добие слава, а след това и империята на ромеите ще получи може би оттам някаква изгода, като непременно и сигурно бъдат завладени Зевгмин и Франкохорион. Така той напрегнал силите си, за да изпълни това, което имал предвид. Пратениците пристигнали веднага в земята на хуните, та заедно с тях да поставят на Стефан владетелската корона. Не след дълго императорът отишъл в Сердика. А хуните още при първия слух за това се отдръпнали от Стефан и им било неприятно да слушат неговото име. Те казвали, че и по други причини щели да го отстранят, но главно, защото се бил оженил при ромеите. За тях съвсем не било полезно да се управляват от човек, сроден с ромейския император. Страхували се да не би някак хуните, като бъдат под негова власт, той да бъде ръководен от ромеите и ограничаван в царската си власт. Поради това те не били разположени към пристигащия там Стефан и отпратили с празни ръце императорските му придружители. Тогава императорът, като размислил, че трябва да даде по-голяма помощ на Стефан, се вдигнал от Сердика и дошъл в Паристрион, сиреч в земите при Браничево и Белград, а със Стефан изпратил племенника си Алексий Кондостефан заедно с войска. Те стигнали в Храм и направили, каквото можели [за да получи] властта — примамвали с подаръци пеонските велможи, подкупвали ги с ласкателство и ги привличали с големи обещания. Но постигнали само това, че хуните приели като свой владетел Владислав, брата на Стефан.

 

8. Андроник Комнин в бягството си стига до Анхиало

 

Той [Андроник] стигнал в Меливот29, взел там конете, приготвени за неговото бягство, и веднага се отправил за Анхиало. Като стигнал там, той се открил на Пупаки30, който, както вече казах, пръв се изкачил по стълбата в Корфу. [Андроник] взел от него припаси и водачи за по пътя и тръгнал за Галиция. Но когато се освободил от страха и [смятал], че вече се е скрил от ръцете на преследвачите, достигайки границите на Галиция, където отивал като в спасително убежище, тогава именно попаднал в примките на гонителите си. Заловен от власите, които вече се научили от мълвата за бягството му, той бил върнат обратно на императора.

 

9. Унгарци опустошават крайдунавските земи

 

Но император Мануил сметнал, че бягството на братовчед му и отдалечаването му от родината е семеен позор. Освен това той гледал подозрително и на твърде дългото му отсъствие, особено когато научил, че той като че ли се стараел да тикне хилядната скитска конница в ромейските предели. Затова той казвал, че връщането на Андроник е работа, която стои на първо място. И тъй императорът наредил да го извикат оттам и като си разменили уверения за сигурност, той прегърнал скитника. Това било по времето, когато, както казах, пеонците нарушили договора и опустошавали крайистърската област на ромеите.

 

10. Протостратор Алексий в Сердика

 

И тъй Мануил не можел да обвини протостратора Алексий в някаква неблагодарност, защото той изобщо не го бил обидил или обезпокоявал, нито бил престъпил дължимата привързаност и вярност, като поне в малък размер му въздавал със същата мярка за оказаните му от него благодеяния. Но понеже някои злословели, той като човек подвел се от внушения и раздвижил като на везни другото блюдо, подтикван само от едно подозрение — от това, че виждал този мъж обичан и от военачалници, и от стратези и че бил великодушен и с широка ръка към всички. А може би той тайно желаел и неговото богатство. Когато бил в Сердика, заловил го преди изгрев, когато той още лежал със своята съпруга, и не само че го лишил от всичките му имоти, но го и подстригал за монах в един от манастирите при планината Папикий31.

 

11. Мануил Комнин отново в Сердика

 

Понеже пеонците отново престъпили клетвите си, срещу тях била започната война. Тя била прекратена за известно време и изглеждало, че ще свърши, но се разраснала като обилен добив на богат човек, който се нуждае от по-силни жетвари. И тъй, когато настъпило удобно за похода време, императорът тръгнал за Сердика, където той наредил да се съберат и войските, които щял да води срещу пеонците. По време, когато войските се събирали, той чул [следното]: над арката, която била построена на западната част на площада в Цариград, били издигнати някога две медни статуи, едната наречена „ромейката“, а другата — „унгарката“. А сега едната, която носела името си от това на ромеите, се наклонила поради времето, което променя всичко, а другата стояла на предишното си място. И тъй той се удивил на казаното и веднага изпратил да възстановят едната, а да свалят и отнесат другата, като мислел, че с разместването на статуите ще промени и преобразува хода на събитията, та да може да издигне положението на ромеите и да унищожи пеонците. А когато войските се събрали, императорът подложил на обсъждане [въпроса] дали трябва и той самият да участва в боя срещу пеонците или да повери войската на някой стратег и така да излязат срещу противника. И тъй всички били на мнение императорът да остане в Сердика, а за главнокомандващи във войната да бъдат провъзгласени някои от военачалниците, та при неизвестния изход на нещата и срамът от поражението да бъде умерен и успехът да бъде още по-голям и да води до най-голяма слава, щом като и едното, и другото се случи в отсъствието на императора. И тъй началникът на флотата Андроник Кондостефан бил назначен за началник на цялата войска. Когато войските щели да потеглят от Сердика, императорът застанал на едно място, откъдето се чувало добре, и произнесъл хубави, благородни и много убедителни слова. Той ободрил и самия Кондостефан в предстоящото му главнокомандване. Дал му не само тактически указания, но му определил и времето за нападение и рода на въоръженията и видовете боен строй. Въодушевил за сражение и подстратезите и иларсите32 и всички по ред военни, като им припомнил предишните им подвизи, убедил ги с примери да се стараят и да отстояват на предстоящите опасности, да ги изведат с божия помощ на добър край и да се върнат с блестящи трофеи. Така, като бъде прославен от тях и спечели, макар и отсъстващ, победа над варварите, той щял и сам да им се отплати с големи дарове. А те, през време на речта на императора, изглеждало, с удоволствие я чуват и възприемат, поради което слушали внимателно и пазели мълчание, докато той говорел. А когато престанал да говори, те още повече дали израз на вътрешното си благоразположение. Каквото неприятно чувство имали в душата си, те го успокоили с меда на словото [му], поради което и изглеждало, че ако някаква горчивина се е била наслоила у тях поради спомена от предишните войни, те напълно са я заличили. С приветствени възгласи те поздравявали императора и изказвали готовността си да се отличат пряко сили. И, разбира се, те викали стратегът да не се бави повече, а да ги води срещу неприятелите. Докато войниците били така въодушевени, внезапно в лагера се вдигнал някакъв смесен говор. Защото някой от народа на пеонците, който препускал на кон с все сила и бързо се приближавал, паднал по лице на земята. И тъй, императорът, като научил това, и сам се развеселил и приканил всички да бъдат смели, понеже изтълкувал това като благоприятно за бъдещето. Тъй ги карал да се радват, като че ли вече войната била свършила щастливо. При това положение императорът призовал бога-спасител да води войските. А Андроник, като приел военното командване, се вдигнал оттам с всичките сили и подир няколко дена преминал Сава и Дунав и влязъл в Зевгмин. Пеонците не се уплашили и от това, но събрали своите отреди и като взели немалко помощ от съседните си народи и от самите алемани,33 както казахме, поставили им за пълновластен стратег Дионисий, храбър мъж, който често пъти бил унищожавал противниковите фаланги. И така, въодушевени, те тръгнали високомерно напред. А този Дионисий, когато чул най-напред, че ромейската войска преминала Истър, възгордян от предишните победи, които бил спечелил срещу ромеите, казвал надуто, че пак ще натрупа хълм от костите на ромеите, паднали във войната, и че щял да си послужи, както и друг път, с тях като с трофеи. Защото той по варварски обичай бил направил нещо подобно, когато победил Гавра и Врана, както вече казах.

Когато настъпил празникът в памет на мъченика Прокопий,34 Кондостефан наредил войските за сражение. Самият той надянал ризницата и облякъл и другото въоръжение, като наредил и на останалите да постъпят по същия начин. Всеки повел своя отряд, като го построил в добър ред. Самият той застанал начело на фалангата, Андроник Лапардас заел дясното крило, а останалите таксиарси, които стратегът водел със себе си — лявото. Той наредил и други фаланги, като ги разположил малко настрана от едното и другото крило, за да могат навреме да отидат на помощ на пострадалите тагми.

А когато Андроник построявал и нареждал така войските, при него дошъл един носещ от страна на императора писмо, което нареждало да се отложи сражението този ден, понеже бил неблагоприятен за военни дела, и да се отнесе към друг ден, който също се означавал в писмото. И тъй, стратегът взел листа и го сложил в пазвата си и нито обърнал внимание на писаното, нито разкрил заповедта на велможите, които били с него, а отвлякъл вниманието им, като заприказвал за странични неща. Тогавашният ден като нещастен се отменял и изобщо като неблагоприятен за военно стълкновение, защото [Мануил] отдавал, не знам защо най-многобройните и важни неща, чийто добър или лош изход зависи от бога, на съчетанията на звездите, на някакви техни положения и движения, и се подчинявал на думите на звездобройците като на оракулски изказвания. Андроник пък изобщо не обърнал внимание на писаното, а знаейки често пъти, че и едно кратко ободрително слово от масажиста допринася голяма полза на бореца, въодушевил войската за предстоящото сражение със следните думи: „Ромеи, помнете военната доблест и не мислете за нищо недостойно за славата и сегашния ни успех. Вие добре знаете, че и дивите зверове се страхуват да нападнат тези, които отиват смело срещу тях и бягат на всички страни. А онези, които, се боят да застанат насреща им, биват живи изяждани като готова плячка. И тъй трябва да бъдем неустрашими и срещу тези звероподобни варвари, та да не би да попаднем под тяхна власт, като безславно се разболеем от страх, който не спасява, а погубва. Това именно е, което обикновено правят злините, които са противни на добродетелите, макар и да са свързани с тях и някак съседни. А и иначе ние не сме уязвими и смъртни, а неприятелите — направени от мед. Нито пък те са покрити с железни ризници и седят на бързоноги коне, а пък ние, тъкмо обратното, да се борим с непокрити тела. Нито пък неприятелят е опитен във войната, а ние небоеспособни. Всички имаме същото устройство, военно обучение и въоръжение. Изпускам да кажа, че доколкото с красноречието си и с образованието си сме надминавали варварите, дотолкова, може да се каже, стоим над тях и в стратегическото изкуство и във военната дисциплина. А ние и друг път вече сме премервали силите си в сражение с пеонците, като сме нападали земята им и сме я опустошавали. Впрочем да влезем и сега в сражение с тях, като привикнали вече да вървим към победа. Да, мъже, да, съратници, така да видите децата и жените си. Този дълбок Истър ще потопи гласовете на варварите, които загиват и са погълнати от водовъртежите му. Но и като тече кървав през страните, в които минава, ще възвести поражението на пеонците и победата на ромеите и ще смае с необичайните си води тези, които го гледат. А освен това трябва да имаме пред вид, че и този, който ни изпрати в тази война, изцяло се осланя на нас, ласкае се от приятни надежди, които ние му внушихме с обещанието си да се борим свръх сили. Той едва ли не брои пленниците и си представя величието на победата. И тъй да не посрамваме и него и да не нанасяме зло и на себе си, като се покажем слаби духом пред лицето на опасността, която не може да свърши с нещо по-страшно от смъртта. Защото най-големите злини не обичат да бъдат отбягвани. И ако малко отстъпим в сегашната опасност, ще изпуснем всичко.“

Като казал това, Андроник извел войската на открито поле.  И Дионисий изкарал насреща му своите войски, с весело лице и радостно ръкопляскане, като че ли отивал на упражнение. Поради това той не съумял да направи навреме каквото трябва, не разделил войската си на дясно и ляво крило, нито я разпределил на отреди и фаланги, но стегнал такава една войска в една сплотена маса, като че ли е сгъстена и висока като кула, и като черен облак я повел, изпълнен с надменно високомерие. И знамето му беше издигнато и се развяваше на един дебел и висок прът, влачен от два чифта впрегнати волове. А самата сплотена маса на противника изглеждала ужасна и страшна за гледане, понеже цялата била конна и въоръжена с копия. И не само мъжете били грижливо въоръжени до петите, но можело да се видят и венци на самите коне, странични ремъци и начелници, и нагръдници, за да ги защитават от рани. Цвиленето на конете, оръжията, които светели на слънцето, когато войските били наблизо една до друга, правели по-трудно да се гледа и изпълнили и двете войски със страх и удивление. Когато те дошли почти до средата, било към обед и денят изглеждал благоприятен за сражение. Тогава Кондостефан наредил на тези, които били най-близо от дясното и лявото крило, да ударят крайните редици на варварите, и поръчал особено конните стрелци да хвърлят начесто [стрели]. Целта на стратега била да разколебае или да прогони сплотените пеонски фаланги. Защото и тогава строят бил, както у Омира: „Щит се притискал до щит, шлем до шлем и мъж до мъж“ — конете били изравнили главите си. Започнал унищожителен бой с мечове и войските започнали да се вълнуват като движещ се змей с настръхнали люспи. А Дионисий като несъкрушима стена вървял напред, като насочвал меча си и срещу него и срещу войската около него. И тъй ромеите го посрещнали и до известно време се сражавали с копия, сборичквали се и си давали отпор. А когато копията се поломили и на разстоянието между войските бързо се образувала преграда от дръжките на копия, войниците извадили тогава дългите си мечове и като се устремили отново едни към други продължили сражението. Α когато и те вече претъпили острията си, защото войските изцяло били облечени в мед и желязо, пеонците останали без всякакви [защитни] средства и съвсем не им идвало на ум, че ако те нападнат ромеите, те ще могат да ги посрещнат. А ромеите взели в ръка железните боздугани (те имали обичай да носят и този вид оръжие, когато отивали на война) и с тях започнали да бият пеонците. Ударът, когато попаднел в главата и лицето, бил много сполучлив. И тъй на мнозина им се завивало свят и те падали от седлото на коня си, а други били изтощени от загуба на кръв поради раните си. И тъй, когато този несъкрушим строй бил разкъсан, нямало ромей, който да не удари или повали някой пеонец, или да не ограби падналия, или да не се облече с друго въоръжение, или да не се качи на кон, чийто ездач е убил. А когато се свечерявало, тръбата пронизително засвирила за отстъпление и развятото знаме на Дионисий било унищожено. В Истър били пуснати плавателните съдове и войската отплувала на отсрещния бряг. Защото сред лагера на ромеите се разпространила мълва, която поразила мисълта на стратега, че пеонците очаквали храбра, по-мощна войска да се присъедини към тяхната. Поради този слух, който възникнал не съвсем неоснователно, Андроник веднага се дигнал оттам след щастливия край на сражението.

 

12. Кумани във войската на Мануил Комнин

 

И тъй поради това императорът започнал да приготвя наличните си сили, като прибавил в последно време35 и други към тях. Той събрал и немалко чужда войска, и то главно от латинския народ и от самите крайдунавски скити.36

 

13. Архиепископът на България в Цариград

 

А Андроник37 сметнал оттеглянето на Теодосий38 за най-хубав подарък на съдбата, защото се случило и неочаквано, а и според желанието му. Той сключил брачен съюз, като определил да бъде дадена благословия от архипастира на българите, който тогава пребивавал в столицата. Той обмислял и да постави за приемник на патриаршеския престол човек, който ще изпълнява волята му.

 

14. Йоан Каматир — архиепископ на България

 

Било решено главата [на Алексий] да се отсече39 и после да се занесе на Андроник, а останалата част от тялото да се хвърли в морето. Когато нареждането било приведено в изпълнение, главата била хвърлена тайно в така наречения катават, а тялото, затворено в оловен ковчег, било хвърлено в морските дълбини. Лодката, която носела този пренещастен товар, била карана с танци и песни от двама видни мъже, именно каниклият Йоан Каматир40, който впоследствие станал архипастир в главния град на българите, и Теодор Хумнос, който бил на длъжност хартуларий41.

 

15. Йоан, син на Андроник, във Филипопол

 

А когато Андрониковото погубване станало известно на тези, които придружавали във филипополската област император Йоан, Андрониковия син, те веднага хванали и него и му изболи очите. Той се разделил с живота си по мъчителен начин, като търсел утешение, което не намирал, и състрадание, което не виждал.42

 

*В ГИБИ, т. XI, е „Унгарци нападат Тракия и Македония“ – в този откъс обаче, Никита Хониат разказва за нападението на печенегите и за разгрома им от войските на Йоан II Комнин в битката при Бероя в 1122 г. (бел. адм.)
1От царуването на Йоан Комнин (1118-1143), т. е. 1122 г.
2Печенезите.
3Т. е. р. Дунав.
4Алексий Комнин (1081—1118).
5Стара Загора.
6Редовните военни отреди, чието главно командване било в Цариград.
7Този поход се датира между 1127 и 1129 г.
8Унгарците.
9Дн. Земун.
10На унгарския крал Стефан II (1114 —1131). В същност, Стефан бил племенник на Алмуш и син на Коломан I (1095—1114).
11Йоан Комнин.
12Това е името, което франките давали на Сирмиум (Срем), дн. Сремска Митровица.
13Град на левия бряг на Дунава, където се влива р. Нера.
14Михаил Италиецът или Италик, пловдивски митрополит (1142—1166).
15Конрад III Хохенщауфен (1138—1152) — водач на немското кръстоносно опълчение.
16Протей Фароски — морски бог, известен с променливото си настроение.
17Енио се среща в Илиада и другаде като богиня на войната. Филопида олицетворява крамолите.
18Императорът е Мануил Комнин (1143—1180).
19Това нападение на куманите се отнася към 1148 г.
20И тук със „скити“ са означени куманите.
21Борис Коломан, син на маджарския крал Коломан, който служил във византийската войска.
22Мануил Комнин.
23Както повечето византийски писатели, Никита Хониат архаизира, наричайки унгарците „пеони“ и „хуни“. Този поход се датира в 1153 или в 1154 г.
24Великият жупан на Рашка Урош II.
25Става дума за създалото се напрегнато положение след смъртта на Роджер I. Интересите на Византия и на Фридрих Барбароса започнали да се кръстосват в Сицилия.
26Крал Гейза II.
27Т.е. Стефан III (1161-1173).
28Бъдещият Стефан IV, който бил женен за Мария, дъщeря на севастократор И:ак. Той бил брат на Гейза II и предявил претенции за престола, след като умрял по-големияг брат Владислав II на 14. I. 1163 г., понеже в Унгария престолът се наследявал от братята, а не от синовете на краля.
29Пътна станция на крайморския бряг.
30Оръженосец на великия доместик Йоан Аксух.
31Дн. планина Пеперуда, намираща се в Западна Македония.
32Архаизъм, т. е. началници на войскови единици (в древността една „ила“ се състояла от 64 души).
33Това са германски отреди под командването на австрийския военачалник Хенрих, чиято дъщеря била женена за унгарския крал.
34Т. е. на 8 юли 1167.
35Събитията се отнасят към 1176 г., когато Мануил Комнин се готви за война срещу селджукските турци след скъсване на добрите отношения с Килидж Арслан.
36Вероятно от смесеното тогава крайдунавско население, състоящо се от българи, печенези, кумани, руси и пр.
37По това време Андроник Комнин е вече византийски император. Събитията се отнасят между май 1182, когато Андроник влиза в Цариград, и ноември 1183 г., когато е убит Алексий II Комнин (1180—1183).
38Патриарх Теодосий бил против брака на Ирина, дъщеря на Андроник Комнин, със законния император Алексий II, син на император Мануил. Бракът бил несъвместим поради близко родство по майчина линия.
39Покушението над младия владетел Алексий II през ноември 1083 г. било извършено по нареждане на Андроник Комнин.
40Йоан Каматир станал цариградски патриарх при Алексий III Ангел. Преди това той бил каниклий. Каниклият, който подготвял императорските документи, подпечатвани със златната вула, бил на твърде почетно място в императорската канцелария по време на Комнините.
41Хартуларият бил началник на военния архив.
42Андроник Комнин, който изгубил своята популярност главно след падането на Кипър, бил свален и мъченически убит на 12 септември 1185 г.

 


 
II. Исак II Ангел. Въстанието на Асен и Петър

 

16. Сицилийците достигат Цариград след превземането на Солун

 

А Исак43, като видял, че прииждали достатъчно хора от източните градове, за да може да надвие сицилийските си неприятели44, охотно ги настанявал, дарявал ги, доколкото можел, с подаръци и като ги въоръжавал, изпращал ги във войската на Врана45. Настанилите се ромейски тагми, които били проводени срещу неприятелите, стояли на лагери. Той изпратил императорската издръжка, възлизаща на 40 златни кентинария, и така още повече ги ободрил за предстоящата борба. Впрочем неприятелската сицилийска войска, която още не била чула какво е станало с Андроник, смело вървяла напред, като смятала да тури край на мъките от пътуването си [към Константинопол]. А и флотата вече отплувала и стигнала в околните острови, които са съвсем близо до столицата. Но този, който не позволява да се спасяват великаните с огромни сили и с колесници и коне, а облагодетелства постепенно смирените и кротките, той принизил горделивите и, както някога над стълпотворците,46 просто слязъл над тях, но не им разбъркал езиците, а самите тях разделил на три части. Едната част останала да пази главния град на тесалийците и пребивавала в тази област с бързоплувните си кораби. Втората, бродейки без страх, опустошавала Серес. Третата, бидейки напред, не останала съвсем неразделена, а едното ѝ подразделение пиело от Стримон и се къпело [там], като опустошавало околностите на Амфипол, докато другото вървяло весело напред и като че ли предварително ограбвайки пътя към столицата, лагерувало в Мосинопол47. Тези войници все побеждавали и не срещали никакъв отпор. Затова правели необмислено набезите си и се разделяли на групи, като всички се пръскали на различна страна според желанието на всекиго, колчем трябвало да излязат от Мосинопол за грабеж и за да донесат съестни припаси. И тъй стратегът Врана, като издебнал къде ставали тези действия на варварите, извел войската своевременно, като едва успял да я склони да се откъсне малко от планините и да тръгне най-после по поле, удобно за езда. А когато постигнали известен успех при първото нападение и обърнали в бягство една неприятелска част, те с делата си доказали мита за мирмидонците, като внезапно се превърнали в храбри мъже и непрекъснато поваляли изоставащите неприятели. Станало така, че преследването на неприятелите продължило и към самия Мосинопол. Понеже успешно отблъснали и следващите неприятели, те нападнали и онези, които били вътре в града. И тъй, подпалили и вратите, пазени от неприятелите (защото вече страх и трепет ги бил обхванал), втурнали се вътре и се насладили на убийствата, защото отдавна били жадни за такъв аресов пир.А когато се наситили на богатствата на чужденците и се награбили с плячка, започнали да замислят надменни планове и срещу онези, които били около Амфиполис, като престанали да мислят за победата си, вече остаряла с три дни, като за престояла храна. И тъй, снабдени с неприятелските коне и оръжия, те тръгнали като божии воини или като войска от лъвове срещу другата вражеска част, която още станувала край Стримон. Но тогава по божия повеля щастието им изменило. Тези, които неотдавна били с вдигнати глави, надменни и се хвалели, че едва ли не ще вдигнат и преместят планините с копията си, сега, от ужасните слухове за това, което се случило с техните при Мосинопол, били като ударени от гръм и тяхната мисъл била схваната от ехото на необикновено силна мълния. Затова те отлагали сражението и се нареждали нехайно в строй. А ромеите се ободрили духом и като орли, които летят в облаците и се спущат на лов за птици, които летят близко до земята, горели от желание да влязат в бой с крилата бързина срещу тези, които по-рано ги унижавали с укорни думи. А когато и двете войски се събрали на едно място (това място се казвало Димитрица)48, тогава сицилийците още повече проявили обзелия ги страх. Те замислили да започнат преговори и известили за това на Врана. Най-напред искането се харесало на ромеите. Но малко след това те променили мнението си и заподозрели, че има измама в предложенията на противниците. Ако пък не било това, то това било несъмнено у тях явен признак на страх. Затова, без да дочакат сигнал за сражение, нито звука на тръба, нито някакъв друг знак, които военачалниците обикновено дават преди сражение, те с извадени мечове влезли в бой с неприятелите. А неприятелите известно време бодро и мъжествено посрещали нападението на ромеите и успехът в сражението бил променлив. Накрая те отстъпили назад пред преголямото въодушевление на ромейската войска и ударили на безредно бягство. Поради това ромеите започнали да ги залавят, да ги избиват, да ги вземат в плен, да ги блъскат в река Стримон, да ги ограбват и да им свалят въоръжението. Било 7 ноември и се свечерявало, когато се случили тези неща. Паднали в плен и двамата военачалници от [неприятелската] войска: Ричард, брат на Танкредовата жена, който бил наварх на сицилийската флота, и Алдуин конт, който не произхождал от благороден и знатен род, но бил почитан от императора поради голямата си военна опитност и тогава бил облечен с длъжност главнокомандващ на всички войски. Той се бил много възгордял и от предишните си победи над ромеите и се сравнявал съвсем с Александър Македонски, само че не си показвал като него космите на гърдите, които изобразявали клюн и крила, но пък се хвалел, че е извършил по-големи дела от него без кръвопролития и за кратко време. А тези, които се измъкнали от мрежите на сражението и от [ромейските] отреди, и онези, които опустошили селищата около Серес, веднага отишли в Солун и, както бягали, се качили на намиращите се там военни кораби. Но и отплуването им не било успешно, защото силни бури се вдигнали и причинили гибелта им, която по божия повеля била отредена да ги порази на сушата, но скоро ги настигнала по море. А мнозина, като не успели да се качат в триерите, бродели още около Солун и били залавяни и избивани по различен начин, и то главно от наемниците алани. Защото те отмъщавали за това, което претърпели, когато Солун бил превзет, и не пощадявали никого от неприятелите, а изпълвали с трупове входовете и преддверията на божествените храмове. Те питали заловените сицилийци: „Где е брат ми?“, т. е. съплеменникът алан, когото тези били убили при превземането, и с тия думи забивали меча си. Но те убивали и онези, които били прибегнали в храмовете, като казвали: „Где е попът?“, т. е. онези свещеници, които те унищожили, като нахълтвали вътре в храмовете.

 

17. Исак Ангел взима за жена дъщерята на унгарския крал

 

Източните народи се успокоили благодарение на навременни дарове, а и защото получавали годишните данъци (и наистина тези ромеи, които властват над нас, умеят да се отнасят по този начин към чуждоплеменниците, като се стремят да си седят в къщи подобно на девойки, затворени в стаята си, които се занимават с предене).

Тогава императорът49 пожелал да се сроди чрез брак с чуждоплеменен народ, защото тази, за която бил женен по-рано, умряла. Като влязъл в преговори чрез пратеници с Бела50, краля на Унгария, той взел за жена дъщеря му, която още не била съвсем навършила десет години. Но понеже се скъпел да извърши брачните тържества на държавни разноски, той събрал тези пари безвъзмездно от своите земи. Поради скъперничество той обрал по прикрит начин и други градове, които се намирали при Анхиало, и предизвикал вражда най-вече срещу себе си и срещу ромеите от страна на варварите при планината Хемус, които по-рано се наричали мизи,  а сега се назовават власи51. Защото те се осланяли на непроходимите места и се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчели над отвесни скали. Те и иначе се държели високомерно към ромеите, а тогава намерили повода, за който казахме, за да отмъстят за [техния] Патрокъл52, а именно за отвеждането на стадата и за лошото им третиране, и открито вдигнали въстание.

Първопричинителите на това зло и подстрекателите на целия народ били някои си Петър и Асен, двама родни братя.  Те не вдигнали бунта без повод, а отишли при императора, който лагерувал при Кипсела53, с молба да бъдат зачислени към ромейската войска и да им се отстъпи с императорска грамота едно мъчнодостъпно селище, което се намирало при Хемус. Но молбата им не била удовлетворена, защото божията воля надделяла. И тъй те започнали да мърморят, че били пренебрегнати, и като настоявали напразно на искането си, изрекли и някои твърде остри думи, които загатвали за бунт, и какво щели да направят, като се върнат в къщи. От двамата Асен бил по-дързък и по-груб и затова по нареждане на севастократор Йоан  бил ударен по лицето като наказание за безсрамието си. Така те се върнали, без да са постигнали нещо, и извънредно раздразнени. А това, което тези безбожници и нечестивци извършили срещу ромеите, кое слово ще го предаде и кой разказ ще обхване тези илиади от злочестини? Но още е рано да говорим за тези неща и нека разказът ми продължи последователно.

 

18. Въстанието на Асен и Петър

 

Понеже мизите явно замисляли въстание, и начело на това зло застанали онези хора, за които споменах, императорът излязъл на поход срещу тях. Но не трябва да изпускам в разказа си и следните неща. Власите се колебаели най-напред и не се решавали да започнат въстанието, към което ги подбуждали Петър и Асен, понеже предугаждали важността на това дело. За да освободят от този страх своите съплеменници, братята издигнали молитвен храм на името на великомъченик Димитър. Те събрали в него мнозина бесновати от двата народа54 с кървясали и облещени очи и с разпуснати коси, а и иначе носещи точно белезите, които имат хората, обладани от бесовете. Те внушили на тези екзалтирани да повторят, че бог е отредил свобода на българския и влашкия народ и че е съгласен да се отърват от дългото иго. Поради това и христовият мъченик Димитър напуснал главния град на солунчаните и тамошния храм и пребиваването си при ромеите, а дошъл при тях, за да им бъде помощник и покровител в делото. Като се спирали за малко, тези побъркани хора внезапно избухвали още повече, отново изпадали в припадък и започвали да викат и крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие в ръка и да се тръгне срещу ромеите. А заловените във войната да не се взимат като пленници, но да се колят и избиват безмилостно; да не бъдат освобождавани срещу откуп, да не се отстъпва на молби, сърцето да не се размеква пред коленопреклонни умолявания, но [народът] да бъде твърд като някакъв елмаз, непреклонен пред всяка молба и да избива поголовно всички заловени. Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово взел оръжие. А понеже веднага им провървяло във въстанието, те още повече се уверили, че бог гледа благосклонно на тяхната свобода. И като им се сторило, че тяхното отцепване и бунт са недостатъчни, се пръснали и по градчетата и населените места оттатък Хемус. А единият от братята, Петър, увенчал и главата си със златен венец и на краката си обул и пристегнал пурпурни обувки. Като се отправили към Преслав (това е много стар град, цял направен от печена тухла и по-голямата му част е обкръжена от Хемус), те видели, че обсаждането му не е безопасно. Затова отминали и се спуснали от Хемус. Като нападнали внезапно и други ромейски градчета, те задигнали много свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък, както и значителен брой други домашни животни. И тъй Исак излязъл срещу тях. А те пък завзели мъчнодостъпните и непроходими места и дълго се съпротивлявали. Но паднал, изпратен ненадейно от бога мрак,55 който го направил свое покривало56, и покрил планините, пазени от варварите, които били застанали в засада по тесните места на проходите. Ромеите ги нападнали ненадейно и ги пръснали, като всели ужас у тях по този начин. Предводителите на това зло и на войската, именно Петър и Асен, и каквато имали около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истър, както в Евангелието стадото свини към морето.57 Те го преплували и се съединили със съседните им скити. А императорът, като можел да обходи цяла Мизия, понеже никой не щял да му попречи, и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които са край Хемус и повечето или почти всички са построени на стръмни скали и на височини, които стигат до небето, не направил нищо подобно. Той изгорил кръстците с жито и подведен от фалшивите [молби] на срещнатите власи, веднага си тръгнал оттам, оставяйки тамошните работи още неуредени. С това [императорът] направил варварите още повече да вирнат носа си срещу ромеите и още повече ги одързостил. А императорът, като стигнал в столицата, започнал да се гордее с постигнатите успехи, така че един от съдийското съсловие (той бил Лъв Монастириот) казал, че душата на Василий Българоубиеца страда, защото императорът пренебрегнал неговата разпоредба и завещанието, което той оставил в Состеновия манастир58, и че затова власите се разбунтували. Така той очевидно се подигравал и присмивал, като че ли [Василий] се бил излъгал в разпоредбата си; той казвал, че императорът отново е довел до предишното подчинение и робство въстаниците, но се върнал скоро и без да се бави дълго време като него, който като с веща уста и от делфийски оракулски триножник напусто бил изрекъл празни пророчества, миришещи на лъжа. А варварите около Асен, като преминали Истър и се свързали със скитите, събрали оттам според желанието си твърде многобройна съюзническа войска и се върнали в родината си Мизия.

Като я намерили съвършено изчистена и изпразнена от ромейската войска, те навлезли и още по-високомерно, като легион духове, се съединили със скитска войска. Поради това не били доволни, ако можели да спасят своите имоти и да постигнат управлението само на Мизия, но нямало да се спрат, ако не нанесели твърде големи вреди и на ромеите и не обединели управлението на мизи и българи59 в едно, както било някога. И успехът щял да бъде двоен, ако сам императорът бил излязъл отново срещу въстаниците. Обаче той отложил своето заминаване за друг път, а главнокомандването възложил на чичо си, севастократор Йоан. Този не ръководел войската колебливо, а, напротив — твърде похвално и в сраженията навредил значително на неприятелите, които съсредоточили немалка съюзническа войска и се спущали на поле, удобно за езда. Но скоро длъжността стратег му била отнета, защото се домогвал до царската власт. Военното ръководство приел кесар Йоан Кантакузин, който бил женен за сестрата на императора. Той бил човек с прилична външност и с богат опит във военната тактика, но тогава не ръководел добре войната срещу власите. Поради това Алексий Врана  поел главното командване. А той се стремял към царската власт още отдавна, когато ръководел войната срещу латинците, затова бил влязъл нощем в храма и се опитвал да подбуди тълпата за въстание. Понеже не успял в тогавашните си намерения, той се помирил с императора, но отново хранел предишното си желание, обаче, подобно на послушен кон, въздържал и задушавал скритото си властолюбие. А тогава струпването на войските било добре дошло за него и той решил да доведе докрай предишните си планове. По съвета на своите съграждани (той произхождал от Адрианопол), които били свързани с него по род, били многобройни и всичките имали власт, той обул червени сандали и се прехвърлил оттам в отечеството си. Провъзгласен за император от цялата войска, той се отправил към столицата и се разположил на стан около външната страна на така наречения Филопатий60.  Надвечер се приближил до градската стена с добре въоръжените си войски. Той яздел на вран кон, който имал на челото си само едно петно от бели косми във вид на луна, и се обърнал едновременно заплашително и увещателно към императорските войски и към гражданите, които гледали какво става. Казвал, че тези, които бъдат на негова страна, ще бъдат облагодетелствани; прочее, ако отворят вратите и го приемат, ще намерят в него спасител и благодетел. А ако му се противопоставят и се опират тогава, когато той идва през вратата и не желае да влезе от другаде, то, щом стигне до насилване на входа и заграбване на царската власт, неминуемо ще постъпи с тях, както дивите зверове, които изблъскват овчарите и не влизат в двора на добитъка през вратата, а от другаде. С такива и други подобни речи се хвалел той, като показал едновременно боеви строй, какъвто е потребен на тези, които се готвят за бой, после се върнал в стана си. На другия ден, когато слънцето току-що било озарило изтока, той отново дошъл пред градските стени и наредил войската си срещу вратата, която се намира на суша и се нарича Харсиева61. Той я разделил на дясно и ляво крило и като държал сам центъра на фалангата, тръгнал на бой срещу войските, които се стичали от града. Защото императорът разпределил подчинените си не само отвътре на градските врати, а заповядал на някои да стоят над стените. Освен това и отделил една част, която изпратил да направи набег извън стените, колкото се може по-далеч от рова, и да се противопостави на неприятелите, колкото може. Той им поръчал, ако враговете напрегнат силите си и ги изморят, да се притекат към стените, та тези, които стоят на бойниците, да им помагат. И тъй до обед от двете страни ставали престрелки отдалеч със стрели, и копия и известно време войските на Врана, като опитни във военното дело, имали успех над императорските войски. Най-много [се проявили] войниците, събрани от латинската пехота, тъй като императорът бил събрал останалите още живи от пленената сицилийска войска, освободил ги от затвор и окови, поставил ги въоръжени под началството на Врана и ги изпратил към Хемус. Те били най-силната пехотна фаланга от неговите войници, като се защитавали с конни щитове, дълги мечове и копия. Когато и конния отред, който бил край тях, им дошъл на помощ, те при пълно надмощие така обърнали в бягство войниците от града, че те въпреки желанието си преминали рова и се прилепили към стените. Помагали им тези, които се показвали от стените. С тези неща завършил този ден. Узурпаторът, след като дал пет дена отдих на своите сили, отново се заловил за същите работи, като се заел с обсадата на града. Той плашел гражданите и се опитвал да внася раздор вътре в града. Той отделил една част от своята войска и я изпратил на северната страна на града, която е отвъд притока и се нарича Босфор, откъдето ясно се вижда цялото протежение на морето, което достига до Влахернските дворци и, онези части на града, които гледат на север.  Изпълнявайки заповедта, войниците се изкачили там, където имало високи хълмове, и развели знамената. Слънцето, като падало върху ризниците и се спирало на ризниците на войниците, които били наскоро лъснати и гладки, карало ги да изпущат огнени отблясъци, понеже светлинните лъчи се пречупвали и отразявали. А тълпи от граждани се събрали на по-високите хълмове на града и гледали какво става и което ги изпълвало с голямо възхищение.

 

19. За Анхиалската област

 

Β тази война бил убит и Константин Ститат, който бил ранен с копие около слабините. Той бил добър и кротък човек, който управлявал Анхиалската епархия и придружил Врана без желание.62

 

20. Византийци бягат при Асен и Петър

 

А и мнозина избягали при Асен и Петър. Но и те се върнали не след дълго благодарение на една царска грамота.63

 

21. Втори поход на Исак Ангел срещу българите

 

Императорът, смутен със закъснение, съжалявал относно мизите, загдето при първото си нахлуване не уредил добре нещата в неприятелската земя, но се дигнал и си отишъл оттам, като че ли неприятели, стреляйки, го преследвали. Той не бил поставил ромейски гарнизони на крепостите, нито бил взел от варварите най-видните лица за заложници. И тъй тогава той тръгнал от столицата  с малцина свои хора. Защото бил чул, че мизите не се движели вече из планините и хълмовете, но, като събрали наемна скитска войска, били се отправили в околностите на Агатопол  и ги опустошавали с все сила, причинявайки термерийски злини64. Останалата войска се събрала, извикана от него срещу ненадейното и силно нападение на варварите, и той нагласил нещо подобно, като се надявал, че занапред ще спре враговете и че и неговите хора не ще бъдат така непокорни в този незабавен втори поход срещу власите, ако той пак привдигне оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал при Тавроком  [това е малко селско имение и не е много далеч от Адрианопол], той изчакал там да се съберат войските, а бил заповядал и на кесар Конрад65 да тръгне, без да се бави. То този явно бил недоволен от благосклонността, която получил от императора, като неотговаряща на императорски зет и несъответствуваща на неговия род. А и виждал, че извънредно големите му надежди се ограничили само до едни обувки, които не били различни по цвят от обувките на мнозинството — сиреч бил получил отличителните обувки на кесарите. Освен това той тръгнал от своята земя като кръстоносец и възнамерявайки някога да се запъти за Палестина, която вече била завладяна от египетските сарацини, само мимоходом сключил брак със сестрата на императора. Той се бил съгласил да тръгне с императора и да вземе участие в предстоящата война. Но когато волята божия се противопоставила и ромеите трябвало още да пострадат от мизите, той си променил намерението. Съоръжил здрав, новоскован кораб и решил да тръгне за Палестина. . .

А императорът отдели около две хиляди избрани войника, даде им оръжия и бързоноги коне и от Тавроком се насочи към неприятеля, като нареди целия обоз и обозните слуги да дойдат в Адрианопол. Някои от съгледвачите съобщиха, че [неприятелите] опустошавали селата около Лардея66, че избили твърде много хора и не по-малко пленили и че като се награбили с много ценни неща, били решили да се върнат. И тъй, през нощта, под звука на тръбата, императорът възседнал коня си и тръгнал. Като стигнал до едно селище, наречено Бастерна67, той даде там отдих на войската, понеже неприятелите не се появяваха. Подир три дни той се дигна оттам рано сутринта и тръгна право към Бероя. Но още не беше изминал и четири парасанги, когато пристигна един лековъоръжен мъж, по чието лице беше изписана лоша вест, и като често си поемаше дъх, каза, че неприятелят се връща някъде наблизо с плячката, като обикновено бавно се движи по две причини — първо, защото не виждал никакъв противник, и второ — защото били натоварени с твърде много плячка. Прочее императорът раздели веднага войската, която беше с него, между военачалниците и като определи бойния ред и ѝ каза да върви по пътя, по който бе съобщено, че се движи неприятелят. А когато ги забелязахме и ясно ги видяхме (защото и аз придружавах императора като подсекретар), скитите и власите предадоха плячката на някои от своите части и им заповядаха да избират най-кратките пътища и да вървят напред, докато стигнат до планините. А останалите се сгъстиха и дочакаха яздещите срещу тях ромеи, като започнаха да се сражават по бащиния си обичаен начин. Те нападаха, като ту хвърляха стрели, ту удряха с копия. След кратко време промениха нападението в бягство и предизвикваха противника да ги преследва като бегълци. И отново, по-бързо от птиците, които порят въздуха, те се обръщаха с лице към идващите срещу тях неприятели и влизаха в бой, като се сражаваха много по-храбро. Повтаряха това много пъти, така че взеха вече надмощие над ромеите и не помисляха вече да се обръщат назад, а като извадиха мечовете си и нададоха някакъв ужасен вик, нападнаха ромеите по-бързо от мисълта. Настигнаха едновременно и тези, които се сражаваха, и онези, които бяха уплашени, и започнаха да ги косят. И за малко в този ден скитите щяха да пожънат голяма слава и да се възгордеят над нас. Ние щяхме да бъдем опозорени от този безумен народ, ако сам императорът не беше дошъл на помощ със своята още незасегната фаланга. Тръбите, които засвириха бойна песен, медноустите рогове, които затръбиха, и образите на драконите, които се виждаха, издигнати на копия и развяващи се на вятъра, изплашиха неприятелите, понеже даваха представа за по-голяма войска. Прочее тогава императорът измъкна малко нещо от плячката като от уста на зверове и достигна в Адрианопол, като пренебрегна пътя, по който щеше да върви. Но тъй като варварите не се укротиха, той отново пое по пътя, който беше изоставил. Като стигна при Бероя, той прекрати набезите на скитите и мизите благодарение на твърде опитни военачалници, но не по-малко и благодарение на самия себе си. А те, макар и да се страхуваха от ромеите и да се обръщаха в бягство, когато императорът се появяваше, все пак незабелязано отново нападаха, втурвайки се някъде уж за да се сражават и даваха вид, че нападат, а в същност отиваха другаде и винаги постигаха някакъв успех. А и когато императорът пристигна в Агатопол, за да прекрати набезите на варварите, те опустошаваха селищата, които бяха съвсем близо до Филипопол. Когато пък той дойде при пострадалото място, те отново препуснаха в онези места, от които императорът се беше вдигнал. Това правеше единият от братята Асен, който беше извънредно съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение. Прочее императорът реши отново да влезе в Загора и да се опита, доколкото може, да възпре мизите. Като тръгна от Филипопол, стигна в Триадица. Защото той беше чул, че оттам пътят към Хемус не е съвсем непроходим, но че има места, където може да се мине направо, че има в съвсем достатъчно количество вода за пиене и по пътя трева за впрегатния добитък, стига само човек да пътува там в подходящо време. Но когато слънцето се наклони и пое зимния си път, реките се сковаха от студ и понеже тамошният климат е изобщо северен и студен, натрупалият се много сняг покри лицето на земята и не само изпълни пропастите, но затвори и вратите на къщите. Тогава императорът отложи начинанието си до пукването на пролетта и разпусна войската да станува в тамошната провинция, а самият той с леко въоръжение се върна в столицата, където се развличаше с конни състезания и се наслаждаваше на зрелища. А щом настъпи пролетта, той отново потегли и пристигна при мизите.68 Прочее той прекара [там] цели три месеца, мъчи се твърде много да превземе крепостта, именувана Ловеч, и оставяйки пак незавършено начинанието си, тръгна оттам и се върна в Цариград. Прелестите на Пропонтида приятните ѝ сгради, ловът и конните състезания като че ли приковаваха нашите самодръжци и не им позволяваха за дълго да прекарват навън, но ги караха да стават бегълци и да се стремят към тях. Тогава императорът плени и жената на Асен и взе за заложник другия му брат Йоан. Но и при това положение работите отиваха към по-лошо.

 

22. Фридрих Барбароса преминава Тракия

 

Но година не минаваше, без да донесе едно общо бедствие, като че ли божеството беше определило дните на съвременниците ни да протекат безпокойно. Сякаш не беше достатъчно наказание войните от варварското обкръжение, та кралят на алеманите Фридрих ни донесе нещастие от чужда земя. Той проводи пратеници до император Исак, като молеше да премине приятелски през земята на ромеите — сам той и колкото войска го придружава на път за Палестина, и да им се позволи да си купуват съестни продукти, а също и да му съобщи решението си по тези въпроси чрез обратно пратеничество от свои хора. Прочее логотетът на дрома  Йоан Дука беше изпратен при него. Те си дадоха взаимни уверения, че кралят ще премине без бой през земята, подчинена на ромеите, и че няма да направи нищо лошо нито на град, нито на село, нито на крепост, нито на градче, че ромеите ще му дават в изобилие необходимото и войската му няма да бъде лишена от нищо, но ще има без усилие и до насита храна за хората и конете. След известно време [Дука] се върна оттам и съобщи на императора за уговореното. А императорът се погрижи да се съберат стоките и със заповед областните управители трябваше да ги пренесат веднага по онези места, през които кралят щеше да мине. А когато беше съобщено, че и самият той се намира в ромейските земи и когато едно писмо, изпратено до императора с мъже знатни по род и по длъжност, го уведоми за пристигането му, отново бе изпратен логотетът, за да уреди преминаването на краля, а заедно с него и Андроник Кантакузин. Но те, не разбирайки това, което беше необходимо да се извърши и поради присъщата им небрежност (защото, макар и тези мъже да са ни приятели, истината трябва да се цени като по-важна и по-мила), предизвикаха и самия крал срещу ромеите, и подведоха императора да подозира в него неприятел. Поради това и клетвите бяха нарушени и доставката на храни се прекъсна. Ние, които пишем тези неща и които тогава бяхме облечени в длъжността управител и апограф на Филипополската тема,69 се заплетохме в твърде много неприятни работи. Ту получавахме заповед от императора да издигнем отново околовръстния защитен пояс на Филипопол и да го оградим с ров, а [после] като извършвахме това в тези притеснени и опасни времена, след кратко време ни се налагаше чрез писмо да го разрушим, за да не послужи града за убежище на краля. Естествено, понеже кралят се снабдяваше с продукти, като правеше набези, императорът не пускаше пратениците му да си отидат при този, който ги беше изпратил, и започна да затваря теснините на проходите, както му хрумнеше: той караше да повалят с брадви високите и коренисти дървета и да ги натрупват като преграда, непроходима за преминаващите. Освен това той заповяда на своя племенник Мануил Камица, който беше протостратор, и на доместика на Запада Гидо Алексий  да го следват с войските и тайно да нападат алеманите, които събират фураж и търсят храна. А тези укрепления от повалени дървета, които бяха направени в теснините, толкова попречиха на краля, че той ги премина без никакъв труд. Което пък е още по-смешно, той премина по друг път, влезе във Филипопол и направи вал около него. Така, по околен път, той тайно се яви срещу ромеите и завладя тези места, от които го отстраняваха и заради които проходите бяха преградени. А като влезе във Филипопол, намери го изоставен от повечето и от по-видните му жители. Пък и да беше останал някой, то той беше някой бедняк, чието цяло имущество се състоеше в това, с което бе облечен, или някой, който се числеше към арменците.  Защото тези хора, единствени от всички, смятаха преминаването на алеманите не за нашествие на чужденеца, а за пристигане на приятели. И затова алеманите общуват с арменците и са съгласни помежду си относно повечето еретически учения. И арменците, и алеманите еднакво забраняват почитането на светите икони. И едните, и другите употребяват безквасните хлябове при свещените обреди. Отклонявайки се от правия път, те съблюдават като закон и други някои неща, презирани от православните християни. Между това, като завладя Филипопол, кралят не пропусна да пише на протостратора и да му извести, че ромеите напразно спират напредването му и ненужно му пречат да върви напред, „Защото той нито сега, нито преди бил замислял нещо вредно и неприязнено срещу тях и пазел ненарушимо уговореното“. А [протостраторът] извести на императора за писаното и чакаше нареждане какво да прави след това. Но императорът съвсем не му отговори в миролюбив дух, а още повече насърчаваше за сражение с краля и го обвиняваше в страхливост, загдето и досега не разбрал, че трябва да се унищожат и победят алеманите, които излизат по отреди, за да търсят храна, и тук и там се разпръсват като стада с твърде голямо доверие.

 

23. Кръстоносци в Тракия

 

А протостраторът, който действаше според императорските наставления, пренебрегваше това, което кралят му писа, и изцяло се зае да вреди някак на алеманите, когато те излизаха да събират дърва. Един път той избра около 2000 войника, добри ездачи, и пожела да премине през нощта близо до Филипопол, да залегне в засада при тамошните хълмове и на сутринта да нападне тези, които събират фураж. Той се залови за тази работа, а на обозните и на помощните войници, както и на останалата войска, той като по божие внушение поръча да отстъпят оттам заедно с нас. Защото денят още не се беше усмихнал, когато алеманите научиха от арменците, които бяха в крепостта Прусин70 (там стануваше императорската войска), какво е намерението на протостратора. Те се вдигнаха същата нощ от Филипопол — над 5000 души, всички облечени с железни ризници, и бързаха да ни нападнат. Останаха незабелязани от разузнавачите и стражите, които имахме, и не се срещнаха с избраните войници, които бяха с протостратора, тъй като протостраторът вървеше по местата близо до планините, където имаше и села все още пълни с припаси. Той се движеше под височините, като се криеше, за да не бъде забелязан от тези, които преследваше. Алеманите уверено крачеха по пътя през равното поле, който водеше към стана на ромеите. А неприятелите, като не намериха никакъв противник, но научиха, че обозът на войската отпътувал оттам рано вечерта, а най-добрата част от тях потеглила срещу съплеменниците им, които пренасяли храна към стана, без да чакат известие, обърнаха конете си, искайки да бъдат срещнати от неприятелите, които ги търсеха. И тъй неприятелите, като се спущаха от тамошния хълм, който се издига при крепостта Прусин, а нашите, като се качваха, неочаквано се сблъскаха помежду си. Когато влязоха в сражение и се биеха, аланите, които бяха предвождани от Теодор, сина на Алексий Врана, едва не паднаха всичките, понеже се сразиха сами, и то първи с алеманите. Ромеите пък удариха на безредно и безславно бягство, като не издържаха дори открито да гледат противниците. А самият протостратор, който се върна по друг път, не се яви пред нас три дена още след това. Измъкнал се с облекчение от ръцете на неприятелите, той едва се върна, като че ли след дълго скитане по море беше стигнал на пристанище, плювайки още солената вода след сражението, и в ушите му още звучаха пронизителните гласове на алеманите, които идваха да го пленят. Мнозина се върнаха в лагера без оръжие и без коне, като бяха изпотрошили колите си при бързането. А оттогава алеманите и ние ромеите бяхме разделени дотолкова едни от други, че [между нас] имаше повече от 60 стадия. Те още стояха при Филипопол, а ние си отдъхвахме, когато стигнахме до пределите на Ахридос71, като се грижехме само да се спасим. А трябва да се каже и нещо друго, ограбвахме собствената си земя и отнасяхме храните. Когато тези новини дошли лично до императора, едва го убедили да отстъпи. А когато и ние самите не след дълго се върнахме, разправихме му по ред всичко. Прибавихме и това, което казват алеманите, че нищо друго не накарало императора на ромеите да пренебрегне клетвите си към западните християни, а само договора му с вожда на сарацините: според обичая за приятелство, който съществувал у тях, и двамата били прерязали вената на гърдите си и всеки насочил в краката на другия изтеклата оттам кръв. Така успяхме да преодолеем упорството му. Без съмнение, като промени първоначалното си решение, той започна да се грижи за преминаването на алеманите на изток. Но като виждаше, че кралят отлага преминаването за напролет поради настъпването на зимата (защото когато тези неща ставаха, беше месец ноември), той пак остана на предишните си позиции. Изпрати писмо на краля, като му предричаше по начин недостоен за император, че той ще умре преди великденските празници. Но за да отмина повечето от деянията и думите му, които заслужават укор, а не похвала [ще кажа само], че едва се съгласи да пусне пратениците да се върнат при краля.72 А той, като ги видял и като научил, че императорът дори не ги оставил да седнат, но когато се явили при него, били застанали сервилно, по същия начин, както ромеите, и че не били удостоени с никакво друго особено внимание, макар и да били епископи и негови роднини, разсърдил се и било явно, че е разгневен от случилото се там. А когато и нашите пратеници пристигнали при него, той ги накарал да седнат до него, самите те, както и прислужниците им, като не оставил прави нито готвачите, нито конярите, нито хлебарите. Понеже те казвали, че не подобава на слугите да седят редом с великия император (достатъчно било, че и господарите им са седнали), той ни най-малко не се отказал от намерението си и против волята им ги накарал да седнат заедно с господарите им. С тези неща той се подиграл с ромеите и показал, че у тях няма разлика нито по заслуги, нито по род, но както свинарите, които вкарват свинете, слагат всички в едно помещение, без да отделят тлъстите и струващите при продажба повече, така и ромеите са всички еднакви за тях. Не измина много време и недостигът от хранителни припаси принуди краля да раздели своята войска. И тъй самият той отиде в Орестиада73, а своя син и епископите остави във Филипопол с достатъчно войска, като казал: „Трябва вие тук да си починете, докато не закрепите уморените си прасци и разслабените си колене от стоенето пред императора на гърците.“

 

24. Константин Аспиет, който воювал срещу българите, е ослепен като подбудител на въстание

 

[Исак] се отнесе така не само към Алексий и към Андроник, но и към Константин Аспиет. Този викаше пред войската, която предводителстваше, когато отиваше на войната срещу власите, и казваше само, че войниците не могат да се борят срещу глада и срещу власите — две мъчнопреодолими злини, — но че трябва да им се даде годишната издръжка. Без да може да удържи гнева си, [императорът] веднага го задържа, свали го от военното командване и го лиши от зрението му, понеже подозираше, че този мъж ще разбунтува войската под предлог, че я защитава.

 

25. Втори поход на Исак Ангел срещу българите

 

Тъй като работите на Запад вървяха все по-зле и власите с куманите постоянно нападаха подвластната на ромеите земя, като я плячкосваха и опустошаваха, императорът отново потегли срещу тях.74 Той мина покрай Анхиало и навлезе в Хемус по околни пътища. Но като не можа да извърши нищо достойно за императорското си присъствие, ограничи похода си на два месеца. И наистина той намери тамошните крепости и градчета защитени с много по-голяма сила от по-рано и заобиколени с новопостроени стени, около които се издигаха могъщи кули. А защитниците им отвън стояха като елени на високите места, катерейки се като елени и избягвайки ръкопашен бой. Понеже самодържецът подозираше нападение от страна на скитите (защото времето не беше неблагоприятно за преминаването им), той се принуди да се върне бързо оттам. Прочее той не възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше навлязъл, а търсеше друг, по-кратък път, по който, като пресече към Бероя, да се спусне по тамошните долини. Но изгуби по-голямата част от войската и ако бог не беше с него, сам щеше да се пресели в Ада. Той трябваше да върви по широка местност, която да позволява понякога и конницата да се разгъне достатъчно, а завлече и себе си и войската в задънените и мъчнопроходими места и в тесни планински пътища.75 През това място протича и планински поток. Напред вървяха протостраторът Мануил Камица и Исак Комнин, който беше зет по дъщеря на царувалия по-късно Алексий. В ариергарда беше севастократор Йоан Дука, чичо на императора. А самият император Исак и брат му севастократор Алексий командваха средата на фалангата, пред която вървеше обоз и нестроевата дружина от слугите. Варварите се показаха от двете страни на този тесен проход и беше ясно, че всеки момент ще извършат нещо страшно. И тъй предните части преминаха без бой, понеже власите не бяха се приближили още до тесните части на пътя, а и защото смятаха без съмнение, че е по-изгодно предните части да преминат без кръвопролития и да прехвърлят височините, а те да настъпят в средата и да нападнат фалангата, в която беше императорът, свитата му и колкото знатни люде го придружаваха. И те не се излъгаха в намеренията си. Защото след като самодържецът навлезе много навътре в това недостъпно място, откъдето наникъде не можеше да избяга, варварите тогава нападнаха с твърде много крясъци. Но и войниците от ромейската пехота не се показаха нехайни в тези обстоятелства, но и те се стараеха да не бъдат обкръжени, като изкачваха стръмнините на това място, и макар и трудно и с опасности задържаха спускащите се от билото варвари. А когато бяха надвити от множеството и зле пострадаха от търкаляните камъни, ромеите отстъпиха само че постепенно, не прекалено немного. Но чужденците продължаваха да взимат надмощие, като напрягаха сили и масово ги нападаха; това ги хвърли към войската в безредие. Последва бъркотия и всеки се стремеше да спаси себе си. Неприятелите измъчваха заловените като животни, затворени в обор, и убиваха всички, които им попаднеха в ръце. Никой не се защитаваше, нито можеше да се защити. И самият император, като че ли хванат в мрежа, често пъти се опита да отблъсне варварите, които настъпваха срещу него. Но освен че не можа нищо да направи, изгуби и шлема от главата си. Мнозина, и то най-знатни, се събраха около него. Убиха не само много товарни животни, но, както казват, и ромейски войници, които бяха застанали на похода поради блъсканицата. Така го улесниха да излезе и той се спаси единствен, докато мнозина загинаха. Като се съедини с предните отреди, той като Давид  принесе благодарствена жертва на бога-спасител, който осени главата му в това сражение. А севастократор Дука, като видя, че местата пред очите му са непроходими, мина по друг път, като успя да се сдобие с един добър водач, когото един войник от неговата войска на име Литовой отвлече от отреда на варварите, влизайки с него в разговор. По този път той излезе, без да му се случи нещо лошо. А императорът се спаси в Бероя през така наречения Крън и намери войската, която беше стигнала преди това невредима и която си представяше лоши работи за него — разпространявал се слух, че и той бил загинал с останалата войска. Поради този безоснователен слух императорът прекара няколко дена в тези места и се отправи за Цариград.

 

26. Бунтът на Константин Аспиет

 

И тъй власите, възгордяни от постоянните си победи над ромеите и като се сдобиха с разкошни богатства и всякакъв вид оръжие от ромейската плячка, станаха оттогава нататък неудържими в нападенията си. Те вече не нападаха или опустошаваха само села и полски имоти, а насочваха оръжието си и срещу градове, укрепени с големи кули. Прочее те опустошиха Анхиало, завладяха Варна и стигнаха до Триадица, която някога се казвала Сердика. Унищожиха по-голямата част от нея и обезлюдиха и самия Стоби76. Стигнаха и до Ниш и оттам завлякоха немалко плячка от хора и животни. Императорът като восъчна пита, обкръжена от пчели, не знаеше на кого от тежко изнемогващите да помогне по-напред или на кого последен да отдаде подкрепата си. Затова разпредели войската между военачалниците. Естествено той възстанови Варна, укрепи Анхиало и им постави гарнизони. Но изглеждаше, че тези неща не били извършени от императора, както трябва, и затова противниците отново взеха превес.

По време на есенното равноденствие и сам той излезе около Филипопол, като водеше със себе си и жените и възпря, доколкото беше възможно, набезите на власи и скити.77 Но понеже жупанът на сърбите78 вършеше злини и разори Скопие, той се насочи срещу него. Когато войските се сблъскаха при реката, наречена Морава, варварите отстъпиха и при настаналото преследване голям брой от тях бяха унищожени, като се давеха във водите или бяха пронизвани от копия. Като премина Ниш и стигна при река Сава, той се срещна със своя тъст унгарския крал Бела. Прекара там много дни и отново се върна във Филипопол, а оттам отиде в столицата, отклонявайки се от пътя през Хемус.

Императорът замисли да сложи друго управление на Филипополската област, защото тамошните жители винаги теглеха много. Затова той изпрати като стратег своя братовчед Константин, когото назначи и за дук на флотата. Той, макар и да не беше преминал още юношеска възраст, все пак проявяваше смелост, както малките лъвчета, показвайки от самото си рождение гордия си нрав, гъстата си грива и острите си нокти. Той така възпита в подчинение и страх войската, която беше с него, че те го слушаха само при едно кимване и поглед и бързо се покоряваха на заповедите му. Той изпълняваше длъжността си стратег с вродена прозорливост. А ако понякога кипящата му младост го отклоняваше от дълга му, опитността на подчинените му подстратези го възпираше и му напомняше да не преминава определените граници. И тъй въстаналите власи се уплашиха от него дори повече, отколкото се страхуваха, когато гледаха самия император. Често пъти, когато Петър и Асен се готвеха да опустошават земите при Филипопол и Бероя, нахлуването им не оставаше скрито за Константин, но той връхлиташе върху им и преследваше фалангите им, така че те не правеха, както по-рано, чести набези.

Но Константин трябваше да използва тези успехи за родината си и за тамошните градове, обаче той постъпи по друг начин. Възгордян от тия малки подвизи той с непостоянството на младостта започна да привлича на своя страна подчинените си военачалници и тези от местните войници, които знаеше, че са от прочут род и много опитни във военното дело. И тъй малко време измина до момента, когато реши да извърши промяна, смени дрехата на стратег с царското одеяние и обу краката си в пурпурни сандали като знак, че се готви за узурпация. И с писмо извести за станалото при него на мъжа на сестра си великия доместик на Запада Василий Ватаци.  Но [Ватаци], който тогава пребиваваше в Адрианопол, не само че не одобри това, което беше дръзнал, и не се поддаде на младежките му постъпки и дръзкото му писмо, но дори се надсмя на временното му и заедно с това безразсъдно честолюбие. И преждевременно го оплака за неговата гибел. Това и стана наскоро.

Защото, когато тръгваше от Филипопол с цел да стигне до Адрианопол, за да привлече въпреки волята му своя зет Ватаци като съучастник в делото и сътрудник в действията си, той едва достигна до така нареченото Неуци — това е гранично селище между двете епархии (именно Адрианополската и Филипополската), и беше заловен и предаден на императора от самите тези, които го бяха подтикнали към бунт и провъзгласили за самодържец. А те, за да се оправдаят, като придадат благовидност на това, което били направили, съобщили на императора, че се подчинили на бунтовника и се присъединили към него, понеже не можело да се постъпи по друг начин освен въпреки волята си да се подчинят на момента и на обстоятелствата. Тогава се виждало, че не е безопасно за тях и безнаказано да се противопоставят на намеренията на Константин, защото той бил най-гневливият от всички предходни стратези и веднага изваждал меча си срещу тези, които не се съобразявали с решенията му. Като доказателство за неизменната си вярност към самия [император], те сочеха сегашната си постъпка, която извършили, щом намерили възможност. Императорът, макар и да знаел хитростите на тези непостоянни мъже и измислените им предлози, все пак одобри станалото като полезно за него, не наказа явно никого от съучастниците на Константин, а него лиши от зрение.

Власите се зарадваха толкова много и Петър и Асен тържествуваха от случилото се с Константин, понеже той се беше нахвърлил и върху царството на техния народ и императорът не можел да облагодетелства повече власите, отколкото, като извади очите на Константин. Така разсъждаваха те при тези обстоятелства и се присмиваха на положението на ромеите, което все повече се влошаваше и малко по малко отиваше към най-лошо. Те се молеха да бъде дълголетна властта на потомците от рода на Ангелите, които управляваха ромейската държава, и умоляваха божеството тях да не ги стига смърт, ако е възможно, и да не изгубват царската власт. И проклетниците, като изтъкваха тази причина, предричаха, че докато те царуват, работите на власите все повече ще се развиват и напредват, че те ще се сдобият и с чужди села и градове и измежду тях ще излязат князе, а също и вождове от тяхната кръв. Те разказваха тези неща, за които не знам къде и как им бяха внушени.

Оттогава те нападаха със скитската си фаланга, за да разрушат някоя крепост, да ограбят села и да разорят градове и опустошаваха всичко по пътя си, като ту връхлитаха на Филипопол, ту обсаждаха Сердика, а понякога настъпваха и към Адрианопол. Ромеите им отвръщаха твърде слабо и когато им се противопоставяха или влизаха в сражение, нанасяха неголеми щети на противниците.

А този император, подобно на бегач на дълго или на късо разстояние, след като започна да пробягва пътя на най-добрата царска власт, се спря веднага още в началото. Още не направил много кръгове в полето на честта, като че ли уморен, отслаби силата на порива си и се отпусна напълно от похвалното си намерение. И тъй той поверяваше ту на едни, ту на други държавното управление, като че ли [чрез това] постигаше добро управление. Накрая той предаде държавното ръководство и управление на вуйчо си Теодор Кастамонит.

 

27. Исак Ангел иска помощ от унгарския крал

 

[Императорът] не можеше да понася набезите и грабежите на власите заедно със скитите, а беше поразен и от това, че Гвидо Алексий и Василий Ватаци (първият от които командваше източните отряди, а Ватаци стоеше начело на западните), влизайки в бой с неприятелите съвсем близо до града, построен от Аркадий, не само че не постигнали нещо благоприятно, но и Гвидо удари на безредно бягство, след като загинала най-добрата част от войската му, а Ватаци бил разгромен с отредите си. Той реши, че трябва отново сам да започне война срещу противниците. Започна събиране и преброяване на ромейските войски. Беше събрана и наемната войска, която не беше за пренебрегване. Той проводи пратеници и до своя тъст, краля на хуните, за да му иска помощ. А този на драго сърце се съгласи да му помогне и прие да изпрати през Видин отреди с войници. И тъй като събра достатъчно войска, [императорът] приготви 15 кентенария злато и задели над 60 кентенария сребро и всичко друго, което беше нужно за войската. През мартенските дни той излезе от столицата, като се повери на бога и затвърди духа си срещу варварите като твърд камък. Той определи за срок на завръщането си края на делото, заради което излизаше на поход срещу въстаниците. Ако то излезело успешно, той щял да отдаде благодарност богу, а ако не успеел и тогава щял да се подчини на присъдата му, понеже той предоставял понякога жезъла на [грешниците] да наказва праведниците. И той тръгна с такова усърдие, като едновременно вървеше към най-големи опасности. Но ръката [на бога], която все още стоеше заплашително над всички и, както пролича, гневът на всемогъщия не беше се смирил от всичко, което претърпяхме от власите в дотогавашните им победи и надмощие. Така очите на владетеля гледаха към омразните въстаници и мислено той си представяше бъдещите събития. А не виждаше, че са наблизо и налице тези, които щяха да го свалят от властта, и не забелязваше безпокоящата опасност за дома му.

 

28. Българи и кумани опустошават ромейски земи

 

Като извърши всичко това или за да се изразя по-точно, като взе участие в извършването му, императорът79 беше принуден да се подчини на времето и обстоятелствата, да разпусне войската, да си иде в своите поселища, без да държи ни най-малко сметка, дали власите нападат заедно със скитите и грабят по пътя си.

 

29. Алексий напразно търси мир с Асен и Петър

 

След като се възцари Алексий най-много от всичко се стараеше някак да сключи мир с власите и проводи пратеници при Петър и Асен. Но той съвсем не сполучи относно мира и договора, защото тези хора дадоха надменни отговори и предложиха за мира такива условия, които, разбира се, бяха неприемливи и безчестни за ромеите. И тъй, докато императорът пребиваваше на изток, те нападат българските области около Серес80 и след като победиха лагеруващия там ромейски отред, унищожиха и твърде много други, а плениха и Алексий Аспиет, който беше назначен за военачалник на ромеите. Завладяха и много от тамошните крепости, укрепиха ги здраво и се върнаха в къщи, като се сдобиха с огромна плячка. Страхувайки се да не би и след това да се случи нещо подобно, императорът изпрати своя зет севастократор Исак с достатъчно войска. Власите съветвали Асен да не върши вече нападения над ромеите, увлечен от чувствата си, а да има пред вид и военните правила на стратегията (защото, както били научили, царувал мъж войнствен, който далеч превъзхождал брат си). Но Асен високомерно отговорил: „Не трябва винаги да се дава ухо на слуховете. И когато мълвата разпространи, че някой е храбър, не трябва да се изплашваш, като че ли той наистина е такъв. Нито пък, когато се разнесе слух, че е страхлив и невойнствен, трябва да го пренебрегваш и да го отхвърляш, преди да имаш опит. Но не бива съвсем да се пренебрегва мълвата, защото тя е ненапълно неоснователна особено когато повечето от хората я разпространяват. Тогава тя трябва да се взима като пробен камък за делата на мъжете, които хули или въздига, но постоянно да се взима и окото като съдия за това, което се говори, и така да се приема мълвата като истинска или да се отхвърля като лъжлива и да се изпраща да отлети някъде другаде. Защото ушите не виждат какво се върши, но като приемат шума на езика, са пазители на чужди, често противоречиви слухове. А окото е сигурен съдия на събитията и верен свидетел на видяното и не се доверява в нещо, което идва от другаде, както ухото, което се поддава на казаното. Прочее и вие не се смущавайте, загдето мълвата разтръбява, че сегашният император на ромеите бил храбър, а трябва да се види дали е такъв, какъвто го славят. Мерило в това да ви бъде предишният му живот — чрез него точно да опознаете този мъж. Ако прочее внимателно проследите, ще видите, че той не е такъв, за какъвто се слави. Защото нито е участвал във войни, нито се е излагал на опасност за ромеите, сражавайки се заедно с брат си в негова помощ — това зная аз самият, който постоянно грабя и опустошавам неприятелската страна, нанасяйки победа след победа и трупайки трофеи след трофеи. Той не е получил багреницата и царския венец като награда за труда си, но, както се видя от делата му, овладял е скиптъра поради игра на сляпата случайност. И тъй аз не мога и да си представя как този човек, когото не съм виждал в бой и който нито с реч, нито с ръка, нито с намерение е навредил някога на мизите, внезапно изцяло ще се промени. За да ви обясня и с пример, доколкото мога, положението с този човек и с целия му род, гледайки лентите, които са окачени на моето копие и се развяват от вятъра, различни по цвят, но не и по тъкан. Те са произлезли от една материя и един тъкач ги е тъкал, но като се различават по цвят, изглеждат различни и по направа. Това обаче не е така, не е така! И тъй Исак и Алексий са еднокръвни братя, единият от които вече е свален от царската власт, а другият сега носи багреница и се увенчава с владетелски венец. Те са имали един родител, излезли са от една утроба, родени са на една и съща земя, получили са всичко еднакво, макар да е ясно, че единият от тях, Алексий, е по-възрастен. Поради това, както ми се струва и както всички от опит знаем, те не би трябвало да се различават и във военното дело. И тъй аз казвам, че трябва с оглед на предишния си проект отново да се заловим за войната, като знаем, че и сега ще застанем срещу същите тези, които и по-рано са били на противната страна, за да не кажа и срещу по-слаби. Защото гледам, че са отпаднали и отслабнали духом ромеите, които ние многократно побеждавахме, без те ни веднъж да са могли да възстановят положението си. А и както мисля, те са си навлекли гнева на бога, като незаконно лишиха от царската власт Исак, който ги беше освободил от тежката тирания. Тези, които се въоръжават така срещу спасителите си, не трябва ли бързо да бъдат унищожавани от враговете като клетвопрестъпници?“ С такива мисли варваринът повдигна духовете на подчинените си и с още по-голяма самоувереност нападна областите около Стримон и Амфипол.81 Когато севастократор Исак чу, че те нахлули и в Серес, той, понеже беше млад и се гордееше с някакъв неотдавнашен удар, който беше нанесъл на власите, устреми се срещу тях при първия слух и без да прецени предварително силите на неприятелите. При звука на тръбата той веднага построи войската, пръв възседна бойния кон, облече устремно и без бавене ризница, с насочено копие срещу противниците и излезе, като че му беше приготвен лов на сърни или му беше уредено някъде там ловно тържество. И тъй, като премина с отпуснати юзди около тридесет стадия, той и конницата изтощи, така че тя стана ненужна в часа на сражението, а и пехотата след това не беше годна за нищо полезно. Когато пък се приближи там, където се бяха настанили неприятелите, Асен беше разположил в засади и клопки по-голямата и по-добрата част от войската си. А Исак, без да разбере тази военна хитрост и измама, се втурна с бесен устрем с цел да победи и да обърне неприятеля в бягство. Поради това, когато тези, които бяха в засадите, нападнаха, той беше уловен като в мрежа, изгуби много от хората си, а накрая и сам беше взет в плен от скитите. Оттогава стана така, че варваринът като лъв във владенията си се впусна в безстрашни нападения и набези, защото още никой от ромеите не му се противопоставяше, а всички, които още не бяха станали жертва на меча в сражението, уплашени, се спущаха към град Серес с отпуснати юзди. Скитът пък, който плени севастократора, всячески го криел да не бъде забелязан от Асен, като се блазнел от някакви не безоснователни надежди, че ако се промъкне между власите и го заведе в своята земя, императорът ще му заплати твърде висока цена. Но тъй като мълвата се разпространи, че стратилатът е заловен, било направено грижливо издирване — той беше открит и представен на Асен.

Тези неща завършиха по този начин. Тогава и един от пленените свещеници беше заведен към Хемус като пленник. Той молел Асен да го пусне, като го призовавал за милост поради едноезичието им — той знаел езика на власите. А той отказал, като рекъл, че си бил поставил за цел никога да не освобождава ромеи, а да ги погубва, защото това искал и бог. Като въздъхнал дълбоко и със сълзи на очи, свещеникът, казват, отговорил на това, че и към него бог няма да се покаже състрадателен, загдето той не помислил да окаже милост на един беден мъж, близък на бога поради свещеничеството си, че краят на живота му е близък и няма да настъпи чрез естествена смърт като в спокоен сън, а както обикновено става с тези, които предпочитат да убиват с меч. И предсказанието на божия служител не закъсня. Защото малко по-късно, като се връщаше в Мизия, той беше убит от един свой приближен. Ето по какъв начин беше погубен: един мъж, подобен на него и по вид, и по характер, и който беше гледан от него много благосклонно (името му беше Иванко, а тази дума значи Йоан), тайно имал връзка със сестрата на жена му. Прочее, като разбрал за тази връзка, [Асен] най-напред поискал обяснение от жена си и я заплашил със смъртно наказание заради мълчанието ѝ около станалото. Когато жена му с разни приказки успокоила убийствените му погледи и пориви, а след това и прибавила, че напразно се сърдел на нея, защото и той добре знаел за тази връзка, той прехвърлил гнева си от жена си на Иванко и изпратил да викат човека късно през нощта без изобщо да успокои възбуждението си. Този, като помислил, че не без причина и вина го търсят ненавременно, отложил отиването си за сутринта. Но понеже [Асен] отново настоявал и не можел да търпи бавенето, което смятал за пренебрежение, Иванко, който най-сетне се сетил за причината на повикването му, се посъветвал с роднините и приятелите си какво да прави. Те му внушили да препаше дългия си меч, да го скрие под дрехата си и да влезе. И ако Асен излеел гнева си спокойно, ако сдържел кипналото си негодувание срещу него, ако изобщо се задоволел с наказание, което не застрашава живота, да понесе мъжествено и да иска извинение за провинението, в което бил уличен. А ако [Асен] вдигнел меча си срещу него, тогава и той да се покажел смел, да побърза да предотврати това, което тутакси щял да понесе, да му нанесе смъртна рана и да изпрати в ада този безсрамен и кръвожаден човек. Той така и направил. Понеже варваринът съвсем не мислел да се покаже умерен, а веднага, при първия поглед, се озверил и затърсил убийствения си меч, Иванко успял да го удари в слабините и го убил. И тъй Иванко веднага избягал и отишъл при съучастниците в делото си. Той им известил за станалото, решил заедно с тях да вдигнат бунт, защото братята на убития и каквито имал роднини и приятели нямало да останат спокойни. И ако постигнели целта си, те щели да управляват и земите си, и самата Мизия по-справедливо и по-законно от Асен, нямало да решават всичко с меч, както убитият, и да вършат това, което им внушава гневът. А ако намеренията им пропаднат и изобщо не се осъществят, те щели да се прехвърлят на друг кораб и да поверят делото си на тези, които управляват ромейската държава. Прочее още същата нощ те не само че утвърдили решението си, но подбудили и мнозина да вземат участие в плановете им. После завзели Търново (той е най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен със здрави стени, пресечен от малка река и изграден на върха на една височина) и се опълчили срещу Петровите хора, защото с настъпването на зората мълвата за смъртта на Асен се била разпространила не само в стените на Търново и извън тях, но и надалече. И тъй, понеже Петър смятал, че няма лесно да унищожи Иванко, нито пък този можел да отблъсне Петър, последният гледал да протака, като мислел, че единствено това изчакване ще сломи противника му Иванко. Той пък разбрал, че трябва да прибяга при императора на ромеите и с помощ оттам да надвие противниците си. Казваше се също, че Иванко убил Асен  по внушение на севастократор Исак, който и с твърде много други обещания го подбудил за това, а освен това го окуражил и като му предложил да му даде за жена собствената си дъщеря Теодора, Само че той умрял в затвора, преди да било извършено убийството. А Иванко извести на императора за станалото и го подканяше да изпрати някого с войска, за да завземе Търново и да се бори заедно с него за цяла Мизия. И може би щеше да се случи нещо благоприятно за ромеите, ако императорът при това съобщение веднага се беше заел усърдно да уреди нещата и, след като би взел Търново, би придобил лесно и без труд цяла Мизия. Но в този момент тоя ленив човек се скри в двореца отново, както червей се свира в дупката си, и изпрати протостратор Мануил Камица, като го назначи за стратег. А той се вдигна от Филипопол с войските, които го следваха, и с бърз ход достигна до пределите на Мизия, но неочаквано се върна бързо, защото войската се разбунтувала. „Къде ни водиш, казвали те, с кого ще се сражаваме? Не сме ли често преминавали тези погранични пътища и не само че нищо по-добро не постигнахме, но и малко оставаше всички да изгинем! И тъй, връщай се, връщай се и ни води към нашата си земя.“ Освен това, като изпаднаха и в паника поради безсмислени опасения, те вървяха в безредие, като че ли някои ги преследваха в гръб, и нападаха с всякакво оръжие. И тъй отново същата участ сполетя императора с по-голяма войска. Завинаги беше провален успехът, защото никой не се решаваше да влезе в ръкопашен бой с варварите, за да помогне на Иванко. Прочее той вдигнал ръце и се отчаял от положението в Търново, защото хората на Петър се засилвали и умножавали постоянно, тъй като към тях прииждала [нова] войска. Затова Иванко тайно излиза оттам и отива при императора. Така властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър. Но и той не умрял от естествена смърт, а малко по-късно мизерно завършил живота си, като бил пронизан с меч от един свой съплеменник. Властта пък над власите преминава у Йоан, третия от братята. Тогава прочее Петър бил взел за свой помощник в делата и за участник в управлението Йоан, който доста време прекара у ромеите, след като император Исак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избяга и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи също като покойния Асен, защото природата не беше вложила и у него никаква търпимост към нашата държава. Никой от нас не се противопостави на Петър, а и не можеше и докато в продължение на твърде много години враговете постигаха такива и толкова много успехи и това зло разклащаше ромейската държава, нито една малка победа не се усмихна никога на ромеите, нито излезе наяве нещо, което да прилича на успех. Никой от високопрестолните архиепископи, които получават най-високите почести, или от дългобрадите монаси, които нахлуват до носа си килимявки, не се замисляше за това пренебрежение и почти пълно изоставяне от страна на бога. Те не ни поучиха по какъв начин да му се противопоставим, нито пък излязоха открито да говорят пред императора, предлагайки спасително средство за ромеите. Но като че ли всички се бяха отдръпнали и бездействаха,82 не долавяха какво ставаше и като че ли вървяха срещу ударите на божия бич. Елините търсели причината за мора и като научили за предсказанието на Калхас83, не оставили злото без лек, без да държат сметка, че първият и най-могъщият от войската щял силно да се разгневи. А Иванко, като дойде при императора, беше приет благосклонно и принесе немалка полза на ромеите: той беше висок на ръст, извънредно съобразителен и с голяма физическа сила. Но свирепите черти на лицето и грубият му характер явно издаваха кръвожаден човек. И докато пребиваваше при ромеите, той съвсем не се промени и не стана с по-мек и по-гъвкав нрав. Все пак императорът сметна, че този мъж не е недостоен за дадените му брачни обещания, но отложи сватбата за законно определеното време (защото невестата още чуруликала с детския си говор), а него включи между велемощните си роднини, като не го постави по-долу нито в почестите на властта, нито по размерите на богатството му. А той, като гледаше пренебрежително към обречената му императорова внучка84, отправяше жадно очи към цъфтящата хубост на майка ѝ Анна, която беше още вдовица, и казваше, мечтаейки за брак с по-голямата: „Защо ми е агне-сукалче, когато ми трябва зряла овца или истинска коза!“ Впрочем този мъж положи много труд в земите при Филипопол и беше ценна преграда за ромеите срещу своите сънародници, които нападаха заедно със скитите и опустошаваха всичко по пътя си. А понякога и като излизаше на война заедно с императора, се показваше особено енергичен. Но кой би могъл да изброи колко пъти и кога през годината скитите и власите правеха нападения и какви безбожни дела вършеха? Без съмнение пустинността на земите при Хемус и опустошенията в Македония и Тракия свидетелстват за извършеното по-добре от колони и от надписи и по-ясно от всякаква история.

 

43Исак II Ангел (1185—1195; 1203—1204). Събитията се отнасят към 1185 г.
44Става дума за норманите.
45Т. е. Алексий Врана.
46Битие, 11, 1—9.
47Дн. Гюмюрджина (Комотини).
48Димитрица се намирала по долното течение на Струма. Сражението станало на 7 ноември 1185 г.
49Исак II Ангел.
50Бела III (1173—1196). Като зестра Исак II Ангел получил обратно завзетите от унгарците Белградска и Браничевска област, както и Поморавието.
51У Теодор Скутариот същото място гласи: „които по-рано се наричали мизи, а сега се назовават власи и българи.“ А Хониат с „власи“ нарича българи и власи.
52Никита Хониат сравнява иронично българите с Ахил, който започнал да действа усилено в борбата за превземането на Троя, когато приятелят му Патрокъл бил убит.
53Дн. Ипсала в Източна Тракия.
54Сиреч българи и власи.
55Загатва се за станалото слънчево затъмнение.
56Пс. 17, 12.
57По Матей, 8, 32.
58Този манастир се намирал на европейския бряг на Босфора, в местността Анаплас.
59Изразът „мизи и българи“ още един път доказва разнообразието от названия, които Никита Хониат дава на българското население от Северна България, както и на влашкото и друго смесено население, което живеело в тези райони.
60Този дворец се намирал извън градските стени, северно от Балъклейската горичка към Влахерните.
61Харсийската врата се намирала на северната част на Теодосиевата стена, дн. Едирнекапу.
62Анхиалският епарх, който се занимавал с астрология, предсказал на Врана триумфа и нещастния му край.
63Т. е. Исак Ангел дал амнистия на всички завърнали се.
64Термерийски злини е поговорка: големи злини.
65Конрад Монфератски, който бил женен за Теодора, сестра на Исак Комнин.
66Дн. Хисарлък, западно от Карнобат.
67Бастрена се намирала между Ямбол и Елхово.
68През пролетта на 1188 г.
69Никита Хониат е бил управител на Филиполската тема (т. е. административна област). Апографът е бил един вид инспектор, който имал същевременно друга длъжност като управител на тема или пък бил
назначаван във висшата централна администрация.
70Крепостта Прусин или Брусин. Тя се е намирала може би при с. Куклен, Асеновградско.
71Ахридос е област, намираща се по Долна Арда.
72Фридрих Барбароса бил в договорни отношения с иконийския султан, враг на Саладин, с когото пък Исак Ангел бил сключил съюз.
73Това е античното име на Одрин (Адрианопол).
74През 1190.
75Вероятно Тревненския проход.
76Дн. с. Стоб на р. Рила. Събитията стават през 1191(или 1192) г. според посочената по-горе датировка. В СИИНJ, IV, с. 154—157, те са отнесени към 1190 г.
77Куманите са наречени „скити“, а българите - както на много места — са означени като „власи“.
78Стефан Неман (1168—1196).
79Според Никита Хониат възцарилият се с преврат Алексий  III Ангел (1195—1203) раздавал безогледно длъжности и пилеел парите на хазната, оставяйки се да го подвеждат придворни и близки.
80В 1195 г.
81Стримон е p. Струма, а гр. Амфипол се е намирал между Кавала и Драма, близо до устието на реката.
82Изразът е от ПС. 13, 3.
83Легендарен древноелински прорицател. Той твърдял, че морът във войската на  елините бил по вина на главния им вожд Агамемнон.
84Теодора, която тогава била четиригодишна, била внучка на император Алексий III Ангел от дъщеря му Анна, омъжена преди това за севастократор Исак.

 


 

III. Борба на Империята с цар Калоян и отцепниците

 

30. Добромир Хриз се отцепва от съюза с византийците

 

След това, като тръгна по предначертания си път, императорът отиде при Кипсела, за да направи нещо спасително за тракийските градове, които власите и скитите бяха довели до бедствено положение. Той възнамеряваше и да залови Хриз или поне да прекрати набезите,  които той правеше скришом, като опустошаваше селищата около Серес. А този Хриз беше влах по произход и дребен на ръст. Той не беше в съгласие с Петър и Асен, когато въстанаха срещу ромеите, нещо повече: той вдигна оръжие срещу тях с подчинените си петстотин сънародници и стана съюзник на ромеите. Но не много по-късно той беше уличен, че клони към сънародниците си, и то все повече и повече, и че се домогва до царска власт и затова беше хвърлен в тъмница. След това беше освободен и изпратен да пази Струмица, но измами надеждите на императора, който го бе изпратил там. Възползвайки се от положението си, той започна сам безсрамно да причинява злини на съседните ромеи. И тъй императорът се насочи срещу него и събра достатъчно войска при Кипсела. Но след кратко време изостави намерението си и пожела да се върне, така че войската напразно беше събрана там и той напразно беше предприел пътуването до Кипсела. И тъй като остави западните области в същото бедствено положение, в което бяха и по-рано, той се върна във Византион, като не се задържа и два месеца извън столицата.

 

31. Войната срещу Добромир Хриз

 

Впрочем като отиде и в Солун и се мярна за съвсем малко време колкото да заеме катедрата, [Месопотамит]85, светкавично се завърна обратно във Византион, без да погледне назад и без да се спре някъде в цялата околност. И по тоя начин той започна да презира всички, защото можеше да промени и да отмени всичко с един знак на пръста си.86 Особено когато императорът отново се насочи срещу Хриз, а той като негов съветник уреждаше работите срещу този отцепник, той се показа способен да се занимава с военни планове и да бъде съвършен имперски свещенослужител.

 

32. Севастократор Исак Комнин умира в България

 

Ирина, която беше по-възрастна, изгуби съпруга си Андроник Кондостефан, който почина тихо, а Анна87, която идваше след нея и беше по-хубава, беше омъжена за Исак Комнин, който умря в окови в Мизия, както казахме в предходния разказ.

 

33. Кумани нападат Тракия

 

Α императорът88, който още не се беше съвсем съвзел от болестта и не можеше да стои на крака, тръгна на поход и отиде в Кипсела, като приготви и уреди всичко за война. Защото докато той беше в тежко състояние, скитите с част от власите преминаха Истър [и стигнаха] до тракийските градчета, които бяха около Месина89 и Чорлу, и нападнаха и опустошиха, каквото беше останало от околностите им на връх годишния празник на Христовия мъченик Георги. Както беше известно, варварите решили и се уговорили с тези, които им били водачи по пътя, да стигнат до Куперион (Куперион е село, съседно до Чорлу, където се празнуваше тогава празникът на мъченика и се стичаше народ). Но понеже на сутринта по земята беше плъзнала мъгла, голяма част от варварите се отделиха от определения път и се отбиха в други села, като се спуснаха до крайморския Редесто. А една част от тях се озоваха около Куперион, но не влязоха в храма и в двора. Защото множеството, което се беше стекло да чества празника на мъченика, реши, че е по-добре да извърши нещо набързо, отколкото да пострада, като стои в бездействие. То събра колите, обкръжи [с тях] храма и го направи непристъпен срещу първото непосредствено нападение на варварите. Впрочем скитите и досега избягват да щурмуват укрепленията в села и градове, защото те с първия си устрем връхлитат като вихрушка върху това, което е по пътя им, и по обичая си се връщат в обиталищата си. Онези пък, които напуснаха храма и побягнаха към град Чорлу, за да се спасят, както могат, бяха масово пленени от тях, без да успеят да достигнат укреплението. Никой от тях нямаше да вкуси горчивината на пленничеството, ако един ужасен и негоден дрипльо, който дошъл там от Антигоновския манастир, за да събира подаяния за празника, не беше пренебрегнал да предаде писмото на Теодор Врана90, който управляваше тамошните места. Той забранявал да се събира народът в Куперион, съобщавал за нахлуването на скитите и предлагал на стеклото се множество или да се подчинят на заповедите му и да останат невредими, или да загинат, ако не се подчинят. Но ето, че този, който напълно се бил отделил от света, тържествено бил скъсал с всичко земно и доброволно се бил облякъл като Христов воин, страхувайки се да не би да изпусне медната пара, ако се разпръсне народът, пъхнал писмото в пазвата си и го скрил дълбоко в черната си одежда. А на събралите се предсказал (като че ли там, където имал изгода и печалба, хитрият човек е по-находчив от пророк), че нямало да пострадат от нищо лошо и че повечето пъти слуховете потискат истината, без изобщо да осведомяват. Така скитите събраха голяма плячка и се върнаха назад. А ромейската войска, която пазеше Визия91, като научи, че скитите се връщат, се насочи към тях. Когато и двете войски се сблъскаха, победи нашата, скитите бяха избивани и удариха на бяг. Твърде голяма част от пленниците беше им отнета обратно. Но и това беше за кратко време, защото вродената алчност на ромеите, безумна и проявяваща се при всякакви обстоятелства, унищожи победата. Те изцяло се втурнаха да ограбват и отнемат това, което скитите носеха, след като бяха опустошили ромейските селища, и отстъпващият и обърнат вече в бягство неприятел се върна обратно, а след това се впусна в противонападение.

 

34. Обсадата на Просек

 

Тези работи станаха по този начин. Императорът, като тръгна от Кипсела, се спря в Солун, а оттам се вдигна и потегли срещу Хриз. Този човек, влах по произход, който си беше присвоил Струмица, завзе една крепост, наречена Просек, уреди си я като резиденция и подсили с всички средства укреплението, което природата открай време беше старателно създала и укрепила. Защото там има отвесни скали, разсечени на две и наклонени една към друга, а към тях води само един стръмен път, тесен и ограден от две височини. Останалите скали са недостъпни и за козите непроходими. Дълбокият Аксиос92 ги обкръжава от двете страни и ги укрепява по още по-удивителен начин. Накрая и изкуството в съперничество с природата направи скалите почти непревзимаеми. Недостъпна стена, която прегражда достъпния вход, е довършила това необикновено укрепление. Но ромеите пренебрегнали някога тая крепост Просек без да помислят за българите, и я оставили пуста. А Хриз си приспособи там непристъпно обиталище срещу ромеите, като събра всички мъже, които се изхранваха с оръжието си, обгради [крепостта] с метателни оръдия, набави си в изобилие храни и пусна цели стада от овце и волове да пасат по върховете. Прочее не е лесно да се обиколи крепостта, която се простира много нашир и надлъж. Покрита е с дъбрави, напоявани от дъждовете, и изобилства с гористи места. Крепостта беше лишена само от едно благо, и то най-необходимото, най-хубавото и най-доброто: там отникъде не се вливаше никаква струя вода, нито имаше изкопани кладенци, а трябваше да се слиза в реката и да се нагребва вода с ведра. Прочее като стана господар на такава крепост, Хриз съвсем не се смути от това, че императорът настъпва срещу него, но се приготви за съпротива. И тъй опитните във войната ромеи — ако изобщо дотогава бяха още останали такива, — които добре познаваха тамошното местоположение, решиха и съветваха императора, че трябва да заобиколи Просек, да нападне останалите градчета и села, които бяха подчинени на Хриз, и след като ги покори, да нападне Просек. По този начин войската щяла да бъде по — самоуверена, след като си завладее най-напред по-лесно достъпни крепости и добие плячка оттам. Пък и самият Хриз, принуден от обстоятелствата, ще вземе по-благоприятно решение и ще отстъпи от неумереността си или дори ще се откаже напълно. А да се хвърлят веднага още с първия устрем срещу непревзимаемите крепости и да се борят с отвесни планини, казваха те, не само че е безсмислено, но и ще се изложат на кървав пот и много трудности, а и [би означавало] да си въобразяват, че мъжете, които воюват, няма да побягнат назад. Тези неща съветваха те. Но скопците, тайни служители на императора, се възпротивиха по-смело, начело с Георги Инеотис и заедно с голобрадите младежи, които служеха при него. Тези най-стари и най-опитни мъже, които стояха около императора, го убедиха да поведе на часа войската към Просек, да насочи оръжието спрямо самия Хриз и да разчита на копието си. „Защото, [казваха те], ако крепостта бъде превзета, няма да има кой да му се противопостави след това. А и иначе какво ни пречи да се отправим веднага срещу най-опасното място, вместо да вървим срещу неприятеля с обхождане и обикаляне? Освен това кой ще се съгласи изобщо да пребивава в тези варварски и неприветливи места, без изобщо никаква полза или за много малка, когато настъпи време за смокините, пъпешите и другите зреещи плодове, с които изобилства Пропонтида, която е засадена от божията ръка като рай. Е да можехме да стъпим на Ригийската равнина да видим Афамия,93 та да поздравим свещения Константинопол и оттам да отплуваме към чудните села в Пропонтида, където постоянно лъха северен тих и живителен ветрец, където играят млади рибки, приятно подскачат делфини, където отвсякъде се усмихват прелестни места за къпане и сребърни преливащи се води разтапят погледа, където лястовички цвърчат успокоително и наслаждават слуха на разхождащите се тук и там, славеи пеят и всички други пернати музиканти чуруликат и гукат насам и натам в храстите.“ И тъй императорът се понася към Просек с отпуснати юзди, като че ли в тези думи той видя самата действителност. Оттам те разрушиха между другото няколко крепости по пътя, изгориха купища храни и ниви, а персите, които сатрапът на град Анкира94 беше изпратил в помощ на императора, заловиха копиеносци-власи. Тогава тези, които твърдо и горещо бяха привързани към православната вяра, молеха императора да не позволява изобщо турците да отведат в страната си хора, които почитат същия бог, когото и ние славим, за да не би, като променят по неволя вярата си, да разгневят божеството срещу тези, които са ги предали, но да предаде влашките пленници за слуги на ромеите, а персите, които са ги заловили, да облагодетелства с други царски подаръци. Но той съвсем не се съгласи. Когато стигнаха и до самия Просек, той разположи някъде там шатрата си и реши веднага да щурмува крепостта. И тогава можеше да се види как ромеите извършиха дела, достойни за почит и удивление. Защото те се сражаваха така, че надминаха всички очаквания. Едни въоръжени с щитове и извадени мечове, с лъкове и стрели се заизкачваха по стръмнините на крепостта, влязоха в ръкопашен бой с тези, които се сражаваха от стените и от височината, и ги поваляха. Разбира се, след тежки усилия и голяма сеч те изблъскаха варварите от предното укрепление, което беше изградено напоследък за защита на тамошните врати. Имаше и такива, които, като се изкачваха по стръмните пътеки, катереха се като сърни и се опитваха да проникнат отвъд стените и да се изкачат на самата крепост. Но когато помислиха, че са извършили спасително и най-добро дело, като обърнаха в бягство защитниците и ги затвориха вътре в стените, те тогава разбраха, че напразно са се трудили. Защото, като поискаха копачки, за да разрушат околовръстната стена, не намериха у никого искания инструмент. Устоявайки и на това изпитание и разгневени срещу тези, които се грижат за императорските оръжия, те си служеха с ръцете и мечовете като с ломове, вадеха камъните от зидарията и с връхлитане разрушаваха външната стена. Напредваха твърде бавно в работата и самите те понасяха тежки загуби от противниците, които се намираха отгоре, когато късно и бавно пристигна евнухът — началник на императорските оръжия, който носеше копачки, вързани с връв в един сноп. Прочее трябваше веднага да се удави този негодник или поне владетелят да се отнесе сърдито и строго към станалото, за да успокои малко войниците, измъчени от боя, от жажда и от жега поради слънчевия пек. А той само с едно мъмрене (и то направено престорено) и с помръдване на устните се правеше на сърдит и така уби духовете на ония храбри мъже. След това те поискаха и стълби, та по тях да се качат отгоре на стените, но и тях не получиха веднага. После, като не можеха повече да удържат на непосилния труд, те се отдръпнаха оттам въпреки желанието си. А несъмнено е, както уверяваха по-късно власите, които се сражаваха от стените, крепостта щеше да бъде взета и Хриз пленен, ромеите щяха да извършат славно дело и след това щяха да бъдат отстранени много неприятности, ако уредите за събаряне на стената бяха предварително приготвени и дадени навреме, когато бяха поискани. А сега пренебрегването на задълженията или сам бог (но да ни прости бог, ако безумно разсъждавам върху решенията му), който не беше благосклонен към тогавашните хора, попречиха на борбите [им]. Така, през този ден ромеите бяха надвити и отблъснати, а на следния ден те отново излязоха за ново сражение и намериха противникът да се бори смело и самоуверено поради вчерашните успехи. Но и каменометните машини, с които си служеха варварите, избиха немалко хора, тъй като мятаха камъните право в целта, и то отвисоко. Защото имаше и един отличен механик, който направляваше изстрелването на камъните, извиваше гъвкавия прът и нагласяше прашката в метателния механизъм. Отначало той служеше срещу заплащане при ромеите, но тогава отишъл при Хриз, защото не му беше издължена заплатата. Не само кръглите камъни, изстрелвани от каменометните съоръжения, а и тези, които бяха търкаляни отгоре по стръмнината, тежко поразяваха войската. Често пъти кръглите камъни от машините, дори и когато не достигаха до самите хора, пак носеха смърт на тези, до които се приближаваха, защото като се удряха ο скалите, по пътя си те се разтрошаваха на извънредно голям брой късове и с бързината на хвърлена стрела се разпръсваха на различни места и бяха жестоко смъртоносно оръжие. И през нощта варварите излязоха тайно от крепостта, разрушиха машините, които ромеите бяха поставили по тамошните хълмове, и като се втурнаха шумно към нощната стража, настигнаха я, когато бягаше към шатрата на протовестиария Йоан, така че и той, смутен, веднага стана от леглото, както беше заспал, и удари на бяг, премалял и изгубил ума и дума от страх. Естествено те си разделиха и вещите, които бяха в шатрата, между които бяха и зелените обувки на протовестиария, и цяла нощ се подиграваха и смяха на ромеите. А освен това отгоре се търкаляха и празни бурета за вино, стегнати с обръчи. С трясъка си те ужасяваха войската, която поради тъмнината не знаеше какво става. По този начин и императорът, като виждаше, че няма да постигне целта си, а и иначе не възнамеряваше да се бави там, склони да преговаря за споразумение. И тъй той отстъпи на Хриз Просек, Струмица и околните селища и му обеща да го ожени за една от роднините си, въпреки че той си имал жена. И наистина, като се върна във Византион той раздели от мъжа ѝ дъщерята на протостратора95 и я изпрати на Хриз, като изпрати да съпровожда [невестата] севаста Константин Радин. След бракосъчетанието при станалия сватбен пир Хриз пиеше и ядеше изобилно, а жена му, като зачиташе обичая на младите невести, се въздържаше от сложените пред нея ястия. А когато младоженецът я покани да вземе участие в пира заедно с него и тя не направи веднага това, мъжът се разгневи. И тъй, като си измърмори твърде много приказки на своя си варварски език и прояви достатъчно дълго своето раздразнение, накрая той каза пренебрежително на гръцки език: „Не яж и не пий“.

Тогава96 стана и нападение на скитите, по-голямо и по-ужасно от предишните. Те разделиха войската си на четири части и нахлуха в цяла Македония, като се опитваха да завладеят и добре укрепени градове и да се изкачат на връх планини. Така проникнаха и до планината Ганос97, ограбиха много манастири и убиха монаси. От страх никой не смееше да излезе на бой с тях, защото трябваше да се сражават малцина с мнозина и поради това не можеха да щадят живота си.

 

35. Иванко воюва с византийците

 

Но още не бяха съвсем приключени тези игри,98 когато едно печално известие развали удоволствието от тях. То се отнасяше до измяната на Иванко при Филипопол. Както казахме по-горе, той беше преименуван Алексий и стана зет на императора, като се ожени за внучката му по дъщеря. Той получи власт, по-голяма, отколкото трябваше, а именно стана стратег и върховен началник на войските, които бяха разположени във филипополската епархия, срещу едноплеменните му власи и им се противопоставяха. Прочее, като застана като господар и на тамошните земи, започна да командва и управлява всичко като човек съобразителен и предприемчив за всяко дело, което отговаряше на плановете и на намеренията му. Той упражняваше във военното дело сънародниците си, които бяха при него, като ги облагодетелстваше с подаръци и ги правеше силни, давайки им оръжие. Укрепи и с крепости планините срещу Хемус и ги направи почти непристъпни. Прочее, когато императорът научаваше за тези неща, той ги одобряваше, държеше Алексий на почит и го облагодетелстваше с твърде големи подаръци. Той го слушаше охотно и лесно изпълняваше желанията му. Но приближените на императора, наблюдавайки делата на този човек, се произнасяха за тях одобрително и казваха, че са много добре извършени, но че не ги върши с цел да бъдат от полза за ромеите. Поради това те съветваха самодържеца да освободи Алексий от управлението. Защото варварин, който съвсем неотдавна е бил много вражески настроен към ромеите, не ще промени изведнъж толкова искрено поведението си, че да прави крепости и селища в най-удобните места, пък да увеличава едноплеменната си войска и да намалява ромейската, а понякога и съвсем да я отстранява като небоеспособна, ако не замисля узурпация. Някои люде, които не обичат никога да изказват своите мисли гласно, ги разкриват много пъти чрез действията си по-ясно, отколкото, ако изрекат това, което са затаили в ума си. Но те отправяха тези разумни мисли към уши, които не искат да чуят. Приел един път завинаги брака с внучката му Теодора като залог за вярност, императорът смяташе, че Алексий не можеше да не бъде напълно сигурен и безупречен в поведението си. Мисля, че и този път той беше омагьосан от зловредната сила, която винаги тика делата на ромеите към наклонената плоскост. Когато немного по-късно99 опасенията станаха действителност, той изглеждаше като онемял от това, което чуваше, и не знаеше какво да прави, внезапно смазан от това нещастие. А понеже и събирането на войските беше затруднено, той веднага изпрати при отцепника един евнух, който беше измежду най-близките му, за да му напомни договорите и че от времето, когато прибегна при него, не е пострадал от нищо неприятно или несъвместимо с надеждите му. Защото той не е променил новото си отношение [към него]. След това отидоха и младоженците — зетьове на императора, заедно с цялата свита и група роднини, както и войниците, които тогава се намираха в двореца. Когато негодният евнух пристигна при Алексий не само, че не изпълни поръчението, но с присъствието си още повече го подтикна да се приведе в действие замисленото, като го предупреди необмислено, че ромеите незабавно ще го нападнат, и с тези си думи му внуши да напусне равнината и да отиде в планинските местности, та при това положение да спаси там и едноезичната му въстаническа войска. А хората на императорските зетьове и на протостратор Мануил Камица дълго преследваха отцепника и беше удивителна готовността им, и всички желаеха да бъдат първи в борбата. Но тъй като изтърваха благоприятния момент и дивечът се изплъзна, то и въодушевлението спадна. Тези, които бяха по-настойчиви, смятаха, че трябва и при това положение да се преследва Алексий и да се върви по следите му в планините, където избяга. Но по-предпазливите не се решаваха изобщо да търсят следите на орела, който лети над стръмнини и планини, или да се измъкне пълзящата в скалата змия, или да се предизвика зъбат глиган, който често изпъчва гърди срещу насочено копие, а да обкръжат градчетата, които беше устроил и укрепил Алексий, и да ги подчинят на императора. И понеже това мнение надделя като по-добро, те се устремиха към крепостта, която Алексий беше изградил в подножието на планината на мястото, наречено Кричим. И там ромеите много напрегнаха силите си и се бориха упорито. Немалък брой храбри мъже бяха избрани, за да поставят стълби до стената. Между тях беше на първо място Георги Палеолог. Късно, когато превзеха укреплението, те подчиниха и някои други селища наблизо, които бяха завладени било с кръвопролитие, било по споразумение. Алексий беше изобретателен и находчив във военното дело и в борбата си срещу ромеите показа и много други дела, в които личеше военачалническата му опитност. А накрая с една такава много изкусна хватка залови и самия протостратор заедно с другите. Прехвърли в полето много голям брой от стадата добитък от околните височини и ги предаде на съплеменниците си, за да ги отведат към Хемус заедно и с тълпа от ромейски пленници като част от плячка, която се дава на владетеля на Загора Йоан, за да му се отблагодарят, понеже бил сключил с Алексий договор и съюз срещу ромеите. А тогава той устрои засада и измами ромеите. Защото знаеше, че хората обичат грабежите и са алчни за печалба, знаеше също, че ромеите, щом срещнат близките си люде, които са жертвали живота си за тях, ще се развълнуват, без никак да се замислят за сигурността си. И наистина така и стана: малко по-късно ромеите постъпиха така, както той смяташе.

И наистина, като чу за това, което се вършеше, протостраторът се вдигна от Батрахокастрон100, където се беше разположил, и отиде в Баткун.101 Подведен от това, което виждаше, и не забелязвайки хитростта на Алексий, той нареди на войската да граби всичко, което е пред очите ѝ, а самият той, яхнал небоен кон, обикаляше и гледаше какво става. Тогава Алексий изскочи от засадата и обкръжи като в обръч протостратора, хвърли около него войската си като мрежа и плени и самия него — стратега. А и тази измама и хитрина на отцепника обезкуражиха напълно останалата ромейска войска и окрилиха бунтовниците. Ромеите вече никога не постигнаха успех, нито пък дръзнаха да застанат очи с очи срещу Алексий, за да си премерят силите в бой, но се върнаха при Филипопол, доволни, ако Алексий им остави поне него. А той уреди, както намери за добре, всички градчета и крепости, които се намираха по планинските възвишения срещу Хемус, разположени на високо, пък и добре защитени поради непристъпността си. Не остави и другите [градчета] в областта, а отне от ромеите и си присвои всички земи, които стигат до Мосинопол и които се простират дори до самия Ксанти, та и до планината Пангей102 и до Абдера103. Разбира се, той подчини и Смоленската тема104 и опустошаваше всички съседни области като злокачествена язва, отвличайки и убивайки ромеи, а от някои взимаше и откуп. А на своите сънародници, които му се предаваха доброволно, разрешаваше да остават по местата си. Като разпростираше все повече властта си, той стана далеч по-опасен от предишните отцепници и стигна до такава жестокост, която повечето варвари смятат за храброст, че при пиршествата си накълцваше на парчета пленените във война ромеи. Императорът пък, както пролича от по-нататъшните му постъпки, сметна залавянето на протостратора за щастливо, благоприятно и много добро решение на съдбата и бързо си присвои големите му и [почти] владетелски имущества, без да остави нещо незасегнато и неиздирено от тях. А жена му и сина му осъди на затвор — неизвестно защо. При пукването на пролетта той излезе [от столицата] и се отправи към Кипсела105.

 

36. Преговори между Иванко и ромеите

 

След като се присъедини към по-правилното учение, както казах, императорът отиде в Кипсела, взе събраната там войска и се отправи към Орестиада.106 Там прекара дълго време, без да предприеме нищо, виждайки, че отцепникът е мъчно победим, а, обратно, неговата войска умираше от страх само като чуеше за неприятелите. Поради това на мнозина се струваше, че с идването си императорът излага и името си на присмех, че не е постигнал нищо полезно, а още повече е подбудил неприятеля към дързост. Но, както показа времето, императорът всячески се мъчеше да омилостиви жестоката си и неумолима съдба. Той изпрати при Алексий най-близките си секретари, за да го склони на споразумение. Същевременно замисляше и да го убие с измама, без да се отказва напълно от войната. Прочее той взе войската си и като стигна във Филипополската област, разположи се при крепостта Станимака, в която бяха прибегнали мнозина от варварите. Той я обкръжи с войските, превзе я със сила и залови като роби тези, които бяха там. А отцепникът в никакъв случай не беше съгласен да отиде при императора, нито беше склонен и по друг начин да сключи договор освен ако императорът писмено му отстъпи земите и градовете, които той беше завоювал, и с царски почести му изпрати сгодената за него Теодора. Когато най-после бяха приети клетвите и договорите, както ги искаше Алексий107, императорът, замисли нещо, не знам дали подходящо за военачалник и император, който трябва преди всичко друго да уважава верността на клетвите. След полагането на клетвите, както казах, той изпрати по-стария си зет Алексий със светото писание, за да доведе при него Алексий [Иванко]. Залови го и го окова във вериги, като приведе в превратен смисъл Давидовата мисъл: „С благочестивия бъди благочестив, а с лукавия бъди лукав.“  И оттогава той завладя без усилие градовете и крепостите, които управляваше Алексий, и накара брат му Мито да избяга. Като извърши всичко това, той се върна във Византион.

 

37. Руси — съюзници на ромеите

 

На следващата година108 власите отново нападнаха заедно с куманите, опустошиха най-хубавите земи и се върнаха невредими. Те може би щяха да се приближат и до вратите на столицата, които са откъм сушата, ако най-християнският руски народ и неговите върховни началници не бяха показали забележителна готовност да помогнат на ромеите отчасти по собствен почин, отчасти отзовавайки се на молбите на своя архипастир109. Те се сърдеха и за това зло, което христовият народ понесе от варварите, които многократно всяка година отвличаха и предаваха [пленници] на нехристиянските народи. Поради това именно галицкият владетел Роман110 бързо се приготви, събра добра и многобройна войска и излезе срещу куманите, преброди земята им с голяма скорост и я оплячкоса и опустоши. Той дружелюбно извърши това много пъти за възхвала и възвеличаване на безупречната християнска вяра, от която и най-малката частица, колкото синапено зърно, отмества планини и премества хълмове. Прекрати нападенията на куманите и премахна това зло, от което ромеите страдаха непрекъснато. Така беше оказана неочаквана помощ и ненадейна защита и стана, така да се каже, божия закрила за едноверния народ. Освен това в онова време и самите тавроскити не останаха спокойни: същият този Роман и управляващият в Киев Рюрик111 обагриха меча си с кръвта на сънародниците си. Роман победи, понеже беше силен в тяло и сръчен в ръцете, унищожи тогава и мнозина от куманите, които помагаха в боя на Рюрик и бяха смятани като най-силна и най-храбра негова войска.

 

38. Калоян превзема Варна

 

Приблизително по същото време Йоан излезе от Мизия с твърде голяма и силно въоръжена войска. Той обкръжи Констанция112, забележителен град в Родопите, и я превзе много лесно. Като разруши крепостната ѝ стена, той се вдигна оттам и разположи лагера си при Варна, която също обсади смело на шестия ден от страстите господни. Жителите ѝ оказаха голяма съпротива, понеже повечето бяха измежду най-храбрите [наши войници] или взети от латинската войска. Затова той постави четириъгълна машина, простираща се колкото ширината на рова и височината на градската стена, и понеже беше на колела, доближи я съвсем близо до рова. И като я бутна в рова, стигна до двата му бряга. Така си послужи с едно и също приспособление и за мост над рова и за стълба, с която да се изкачи до височината на градските стени. Той превзе Варна за три дена.113 И варваринът, без да се уплаши от светостта на деня (това беше тази преблагословена събота, когато Христос почивал в гроба) и без да се засрами от името християнин, което той произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които залови живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След това разруши стените и се върна в Мизия, като отпразнува с такива жертви и нечестиви жертвоприношения тази единствена събота и най-важния от всички дни.114

 

39. Протостратор Мануил Камица съюзник на Добромир Хриз

 

Така ставаха събитията тогава. А протостратор Мануил Камица, задържан дълго време като пленник в Мизия115, поиска от братовчед си императора да го откупи със собствените му средства и да не го държи така дълго пленник у варварите като злодей. Но не успя да го убеди в исканията си. Прочее разочарован, той се обърна към зетя си Хриз и поиска чрез него да се освободи. Като постигна това, което искаше, той отиде от Мизия в Просек. Още не пристигнал там той отправи молба до императора да изпрати някак на Хриз откупа в размер до два кентинария злато, казвайки, че са му били отнети много повече от тях, без да се смятат златните и сребърни съдове, копринените тъкани и прекрасните одежди, благодарение на които той беше станал далеч най-богатият човек. Но императорът постави мислено в едното блюдо роднинските си връзки с протостратора, а в другото — парите, изравни ги и намери, че второто натежава много повече. Поради това той не обърна никакво внимание на писаното от протостратора. Прочее Камица, разочарован, реши заедно с Хриз да нападне ромейските области близо до Просек116. Те лесно подчиниха Пелагония, леко завладяха Прилеп и се спуснаха по-нататък. Покориха по-далечните земи, промъкнаха се през Темпийската долина117 на Тесалия и стигнаха до равнините. Там разбунтуваха Елада и Пелопонес.

Тогава се появи и вторият отцепник като великаните, които никнели от земята.118 Той беше някой си Йоан, киприец по род, а по прякор Спиридонакис, жалък на вид и още по-жалък по ръст, кривоглед, жалък занаятчия. Но тогава след необичайно издигане и напредък той беше достигнал до длъжност пазител на т. нар. вътрешно съкровище. След това му беше поверено управлението на Смоленската тема. Като смяташе, че императорът е ограничен и простодушен, и понеже разчиташе на непристъпната местност, той безумно се опълчи срещу него като сатаната, като язва и като неочаквано явление. А императорът страдаше тогава и от третото зло — обичайната си болест, която измъчваше крайниците на тялото му.119 Изтезаван бе страшно от двойно разкаяние, което почти го задушаваше и терзаеше, загдето не освободи своя братовчед и загдето за свой позор направи управител на такива укрепени градове този презрян сред хората Спиридонакис. [Императорът] раздели събраната войска и повери едната част на зетя си Алексий Палеолог, който се отправи срещу това долно човече Спиридонакис. А другата изпрати при Йоан Инуполит, който воюваше срещу протостратора. Зетят на императора, Алексий, показа храброст и разумна дързост и с малко труд победи Спиридонакис. Той принуди пигмеовидното човече да избяга в Мизия. А борбата с протостратора продължи известно време, но и тя имаше благополучен край. Защото императорът си послужи и с други хитри похвати по отношение на Хриз, а също и с това, че сватоса за него внучката си по дъщеря Теодора, която беше обещал на Иванко, и я извика от Византион. С тези похвати той спаси Пелагония и Прилеп и изгони Камица от Тесалия, който отчасти отстъпи на военния натиск, отчасти доброволно се оттегли.

Накрая [императорът] го принуди да остави и самия Стан120,  където той беше прибягнал като в непревзимаемо убежище. Като се прослави с такива подвизи, след като дълго беше смятан за бездеен и невойнствен, той се върна във Византион. Тогава завладя и Струмица, като и в този случай измами Хриз и сключи договор с Йоан.121

 

40. Алексий Дука отива в Девелт

 

Прочее Алексий влезе в двореца и започна да се готви за бягство, като че ли се стараеше градът, който вървеше към нещастната си участ, да бъде унищожен преди определения срок и да ускори надвисналата над него гибел.122 Прочее той съобщи решението си на някои от своите спални служители и роднини и като взе измежду дъщерите си Ирина и десет кентинария злато и други царски украшения от скъпоценни камъни и от прозрачни бисери, излезе при първата нощна стража и отиде в Девелт.  Там предварително си беше уредил прибежище страхливият човек.

 

41. Византийска войска опустошава Тракия

 

Макар и латинската войска да беше задължена да помага на Алексий123  (защото царувалият преди това негов чичо Алексий беше оставил Девелт и беше отишъл в Андрианопол, като не преставаше да копнее и да се стреми отново към царската власт, която беше оставил на безумни и алчни люде), маркиз Бонифаций не се съгласяваше да участва в похода заедно с него, освен ако не се съгласи да му даде още шестнадесет кентинария злато. Прочее като излезе, той принуди Алексий да избяга още по-бързо и още по-далеч от преди. И тъй той премина през градовете в Тракия и ги уреди или по-скоро обра (защото придружаващата го войска постоянно грабеше с пълни шепи от златния поток и не се насищаше, както пият прежаднелите). Така той се спусна до Кипсела и се върна отново в дворците си.

 

85Константин Месопотамит бил солунски архиепископ.
86По Изход 2, 19, 6.
87Втора дъщеря на Алексий III Ангел.
88Т. е. Алексий III Ангел.
89Т. е. Мосинопол, дн. Гюмюрджина. Това нападение на българската и куманска войска в Източна Тракия се датира на 23 април 1199 г.
90Теодор Врана бил син на Алексий Врана и известно време началник на наемна войска от алани.
91Визия или Виза, град в Източна Тракия.
92Аксиос е тракийското име на р. Вардар.
93Ригион е град недалеч от Агира в Източна Тракия на Мраморно море. А при Афамия имало летен дворец зад Ригийската врата.
94Тук се споменава „сатрапът“, т. е. управителят на Анкира (дн. Анкара), понеже турци-селджуци са участвали като помощни войски при Алексий III Ангел. Никита Хониат архаизира, като нарича турците „перси“.
95T. е. дъщерята на Мануил Камица. С този брак е трябвало да бъде потвърден мирът от 1199 г.
96Т. е. през есента на 1199 г.
97Планина в Източна Тракия към Мраморно море.
98В Цариград били устроени игри по случай вторите бракове на императорските дъщери — Ирина била омъжена за Алексий Палеолог, а Анна за Теодор Ласкарис. Събитията се отнасят към 1200 г.
99Т.е. през март 1200 г.
100Крепостта Батрахокастрон (Жабя крепост) се намирала между Кричим и Баткун.
101Баткун е днес едноименно родопско село в Пазарджишко.
102Пангей е планината Кушница, турската Пърнар даг.
103Абдера се намира на морския бряг при нос Балустра.
104Смоленската тема се намирала източно от Серската тема. Точните ѝ граници не са определени.
105С това завършва вторият поход на Алексий III Ангел срещу Иванко. Събитията се развиват малко преди 21. VI. 1200 г.
106Около май 1200 г.
107Тук пак става дума за Иванко, преименуван Алексий, когато влиза в роднински връзки с императорския двор. Събитията стават около юли с. г.
108Вероятно между 1 септември 1200 г. и 31 август 1201 г.
109Киевският митрополит, който бил посредник за съюза между Галичка Русия и Византия.
110Това е галичкият княз Роман, съюзник на Византия.
111За тези събития вж. общо у В. Γ. Васильевский. Труды. I. СПб., 1908, с. 209 и сл.
112Констанция се намира до дн. Симеоновград.
113Варна била превзета на 24 март 1201 г.
114Т.е. Великден.
115Той бил пленен от Иванко в 1198 г. и изпратен в България.
116През 1201 г.
117Това са теснините в Североизточна Тесалия покрай р. Пеней (Саламврия). Там минавал пътят от Солун към Лариса и Атина.
118За този израз и свързаната с него легенда. Срв. Nonnus Dionys. 4, 421 sq.
119Императорът страдал от подагра.
120Дн. Калабака, северозападно от Трикала, в Тесалия.
121Събитията стават през пролетта на 1202 г. Междувременно Алексий Ангел трябвало да се справи с бунта на Йоан Комнин и със селджукския султан Рикн-еддин (Pykneddin Suleiman II), с когото сключил мир.
122Венецианската флота с 40-хилядна войска от Четвърти кръстоносен поход напуснала Венеция през октомври 1202 г. С кръстоносните войски бил и Алексий Ангел — синът на Исак II Ангел, който избягал от затвора. Той се стремял да върне властта на ослепения си баща и като намерил подкрепа на Запад, стигнал с кръстоносната си флота пред Халкедон на 17 юли 1203 г. Алексий Ангел бил поставен за съимператор на слепия Исак II Ангел, който бил върнат на престола.
123Τ. е. Алексей IV.

 


 

IV. Събитията след падането на Константинопол (1204 - 1206)

 

42. Балдуин завладява Солун и Тесалия

 

Прочее Балдуин мина през тракийските градове и постави гарнизон в Орестиада. Същото направи и в Димотика и в града, който води името си от Филип.124 А когато пристигна в Ксанти, тамошните жители му устроиха засада и тайно нападнаха войската му под водителството на някой си Сенахерим125. Те се показваха за малко и се скриваха, после се връщаха като страхливци там, откъдето бяха излезли като храбреци. А той без бой се насочи към главния град на тесалийците. Съпровождаше го маркиз Бонифаций заедно с Мария Пеонска126, която по-рано беше женена за Исак Ангел, а след смъртта му и падането на столицата беше се свързала с него законно. След като Балдуин се настани при Мосинопол, маркизът беше осведомен от мнозина, че Балдуин изобщо нямал намерение да му отстъпи прочутия Солун, както се бяха договорили, но затова напредвал и бързал, та като влезе в града, да си го присвои. Маркизът дълго време беше замаян, като ударен от гръм. Прочее, както изглеждаше, обзет от отчаяние, той отстъпи назад, като нарече Балдуин по-лъжлив от гърците, с извратена душа, неверен и непостоянен повече от мидена черупка и от зар. Прочее, като превзе Димотика и я укрепи по всякакъв начин, той разбунтува градовете в Тракия освен Орестиада (задмина този град, защото беше защитаван от извънредно многобройни войници на Балдуин), обложи ги с данъци и събра ромеи. Той произнасяше страшни и свещени за хората клетви и свидетелстваше, че се откъсва от договора и от предишното си единодушие със сънародниците си и тържествено преминава на страната на ромеите. Като казваше това и се кълнеше, той същевременно измисли и нещо друго, което правеше думите му убедителни. Провъзгласи за император на ромеите първородния син на съпругата си Мария (името му беше Мануил), като му даде и [съответните] одежди и име. Този маскарад и тази тържественост привлякоха ромеите на тълпи. Маркизът се занимаваше с такива хитрини, в които съвсем нямаше нещо вярно, както показаха по - нататъшните събития. Докато Балдуин се приближаваше към Солун, целият народ се стичаше и с приветствени викове му се предаде радостно заедно с града. Наистина те помолиха Балдуин той да не влиза в града, нито да позволи на войската да нахлуе вътре. Страхуваха се да не би тя да пренебрегне нарежданията му и да оплячкоса града (защото тази [войска] не беше подчинена на един началник, но беше събрана от много народности и се подчиняваше на твърде много началници). Балдуин се убеди и от разумните доводи на молбите им, а и защото имаше пред вид гневното отстъпление на маркиза, което не предвещаваше нищо добро, а най-много потвърждаваше слуха за действията му. Той се съгласи със солунчаните и им даде грамота, написана с червено мастило, която даряваше като неотменни старите права на града. Прочее той прекара на стан няколко дена извън града, като му бяха оказвани обичайните почести, и се върна във Византион. Защото Дандоло, дукът на Венеция, и колкото от графовете бяха в Константинопол вече му бяха изпратили съобщение, което настояваше за същото това. И тъй, когато Балдуин се върна, беше извикан и маркизът, понеже един Жофре127,  който беше отишъл при него и който имаше голяма власт сред войските на латинците (този мъж имаше сан маршал, която дума у елините означава протостратор) и му беше дал уверение, че като отиде [там], няма да претърпи нищо лошо. [Маркизът] се срещна с Балдуин и сключи договор с него. После напусна Димотика и отиде в Солун, като завладя града изобщо без бой. Той веднага се съобрази с положението, като скри неискрения си нрав и лукавството си. Обаче не остана прикрит дълго време, а подобно на котката, която била разобличена от попадналата ѝ сланина,  нахвърли се на парите на солунчани, като разбра, че имуществата им са в цветущо състояние. След това отне от собствениците им най-хубавите къщи и ги раздаде за живеене на своите хора от конницата. После остави там съпругата си Мария и част от войската, а самият той излезе и отиде в градовете, които са около Серес, които са близо до Беройската област, както и тези, които се простират до Темпейската долина в Тесалия. Като ги завладя неочаквано, той реши да се отправи към самата Лариса, да премине Елада и да покори Пелопонес, смятайки винаги, че заграбеното е малко, и стремейки се да върви напред благодарение наивността на ромеите. С него вървяха и някои от ромеите, главно измежду благородниците, които с лъжа и измама привличаха областите и улесняваха пътя на първородния син на Мария (защото както по-рано тракийците, така и сега македонците и тесалийците, както и жителите на Елада, радостно приемаха него, облечен царски и съпровождан от приветствени възгласи). А в действителност те ставаха проводници на маркиза и на латинците, и ставаха виновници за действията им и предатели на отечеството. Маркизът завладя така силни народи и твърде големи градове, и то много по-многобройни от неговата войска, дори ако се сметне на човек по град. А Балдуин, като се върна във Византион, реши да не стои мирно и да не държи подчинената си войска безцелно. Затова реши да прекара в Азия и да нападне тамошните градове, подстрекаван към това дело и от хелеспонтийските латинци, чийто град се нарича Пиги128, и от арменците в Троя129. Защото те не спираха ни най-малко да подбуждат Балдуин и да подтикват другите графове да пристъпят към подчинение на източните градове като към лесна плячка.

 

43. Калоян воюва в Тракия. Смъртта на Балдуин

 

Ромеите, които бяха избягали заедно с императора (а повечето от тях бяха от виден род, проявили се във военните действия и родом от градовете в Тракия), поискаха и те да се присъединят към маркиза и да му служат, колкото могат. Но той им каза, че не му трябват ромейски войници, и така ги отпрати. След това те отправиха молба до император Балдуин, за да бъдат приети, но понеже отново пееха напразно, както се казва, те прибегнаха при Йоан130, който беше отхранен и роден в Хемус. Този беше опустошил почти всички ромейски западни владения и ги беше разрушил със страшни войни, като ги направи пустинни чрез набезите на скитите и ги измъчи с всякакъв вид злини. Той именно ги прие на драго сърце. Йоан подозираше високомерието на латинците и се боеше от копието им като от огнен меч131, тъй като, когато беше проводил и пратеници за приятелство, беше му отговорено да се отнася в грамотите си до тях не като цар с приятели, а като слуга с господари. Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия, която той владеел не по право, а като отцепник от ромеите, и да го върнат в предишното му положение. Прочее Йоан нареди да се върнат в къщи прибегналите при него ромеи и да правят каквото могат зло на латинците с хитрости и набези, докато той уреди работите им по най-добър начин. И тъй те се върнаха по своите места и разбунтуваха градовете на траките и македонците с помощта на власите. Поради това много от латинците, които пребиваваха в тези градове, бяха избити, а другите се върнаха като бегълци във Византион. И жителите на Димотика бяха избити, а тези на Орестиада бяха прокудени. Тези действия освободиха против всякакво очакване Изтока от латинците, които бяха заети във войната на Запад, посмалиха високомерието им и направиха по-умерени притежателите на Елада и на Пелопонес. Но да разкажем по ред какви неща станаха по-нататък. Ромеите завладяха града, който води името си от Адриан, както и Димотика, и останаха там, като имаха немалка подкрепа от власите. А Йоан поведе своите отреди и помощната войска от скити, почти неизчислима по брой, стараейки се да скрие от латинците голямата [им] численост. Император Балдуин и тримата други началници (понеже графът на Свети Павел132 беше умрял и погребан в Манганския манастир в гробницата на севастица Склирена) бяха известени за въстанието на ромеите, веднага изпратиха войска, за да възвърне въстаналите градове. Прочее Виза и Цурул бяха върнати и отново се подчиниха. Но града, издигнат от Аркадий, те намериха опразнен от хората, които имаха богатство и бяха на почит. А когато през нощта ги нападнаха ромеите, на които този град беше родно място, с тях бяха дошли и съюзниците им. Най-напред [латинците] се въоръжиха и стояха мирно, като разпределиха стража да наблюдава стените. А когато съмна, виждайки, че ромеите не са подредени в боен ред, нито пък си служат с правилата на военното изкуство, а дори и не са въоръжени, както трябва, те решиха да изведат за сражение строената си войска. Когато ромеите настъпиха против тях, приближавайки се смело към стените (защото взеха за уплаха самоувереността на латинците), излязоха от вратите, влязоха в сражение за кратко време и бяха обърнати в бягство.. В този ден можеше да се види жалко и мъчително зрелище. Латинците нямаха пощада към никого, а избиваха всички с меча си. Така напоиха земята с кръв и никой от падналите не получи погребение. Прочее този авангард извърши толкова и не посмя да отиде по-нататък, понеже ромеи и власи с една скитска част ги окръжаваха, а останалите се бяха спуснали към Адрианопол като в спасително убежище. През месец март133 император Балдуин излезе заедно с граф Людовик Блуаски, както и с дука на Венеция Енрико Дандоло, всеки със своите отреди. Прочее те се насочиха към Адрианопол и разположиха командването извън обсега на стрелите, а на другия ден докараха войските до стените и поставиха бойните машини. Но понеже онези, които бяха вътре, се защищаваха упорито в продължение на много дни, те поради здравината на стените не постигнаха нищо, освен да бъдат обстрелвани и да стрелят. Накрая започнаха да подкопават с лостове основите на стените, опитвайки се да разклатят стените незабелязано. Така те подкопаваха проход, колкото може по-навътре, изхвърляха скришом земята, подпираха изкопите с подпори от сухо дърво и вършеха работата с много работна ръка. А срещу това и ромеите измисляха средства за спасение на града. Но не изминаха много дни и Йоан, като отдели една част от скитската войска134, нареди да се нападне добитъка, предназначен за прехрана, и ездитните животни, които пасяха тревата по земята около лагера на латинците. По този начин той искаше да научи какви бяха намеренията на неприятелите и как щяха да действат в сражението. Още щом видяха скитите, те, изпълнени с въодушевление, се устремиха на конете си и се заловиха за копията си. Спуснаха се с все сила срещу скитите, които, като обърнаха гръб, започнаха бързо да отстъпват, като хвърляха стрели назад и при това, без да престанат да бягат през глава. Латинците вървяха подире им и така ги преследваха, но нищо не постигаха, понеже следваха бързи и лекоподвижни мъже. Така завършиха нещата през този ден. След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там. А от скитската войска, чийто вожд беше Коца135, пусна мнозина отново да нападнат лагера на латинците, като им нареди да действат, както по-рано, и да се връщат по същия път, по който са вървели и преди. [Латинците], като видяха отново скитите, грижливо и веднага се въоръжиха, втурнаха се по-стремително и храбро с насочени копия и дълго вървяха по същия път. Скитската дружина пък напредваше бързо, като почти не стреляше назад, понеже беше лека, а и защото яздеше на бързи коне. Латинците не разбраха колко далеч отидоха с конете си и че по невнимание са се приближили до местата, където бяха приготвени примките, засадите и клопките. Изтощени от дългия път и понеже и конете им вече бяха много уморени, те попаднаха на свежи скитски войници и се намериха сред тях. И наистина скитите ги обкръжиха като в обръч. А те, понеже боят беше ръкопашен, притиснати от множеството скити, падаха от конете, понеже мнозина обкръжаваха едного. Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушвани с примки, а конете им биваха посичани. Когато масата от скитите като черен облак нападна, те не позволиха [латинците] нито да се разгърнат с конете си, нито да избягат. Прочее падна избраната част от латинската войска, прочута с хвърляне на копия. Падна и граф Людовик Блуаски. А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия. Оттам, закаран в Търново, беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат. Най-старото и многолико зло и първопричина за всички нещастия на ромеите, Дандоло, дука на Венеция, тръгна последен и като узна от бегълците за поражението на войската, веднага обърна коня си и се върна в лагера. Когато настъпи нощ (защото сражението стана вечерта), той нареди да внесат светлини в шатрите и да запалят много огньове, за да се покаже, че цялата войска не е унищожена и че те не са се уплашили от сражението. При първата нощна стража той се вдигна оттам и отиде в крайбрежния град Редесто. Там се съедини с Хенрих, брата на Балдуин, който се връщаше от Атрамит136 с троянските арменци, които воюваха заедно с него, и се върна във Византион с разтърсени вътрешности от многото парасанги, които беше изминал в езда, и с много болни полови органи.

По това време ромеите, които останаха в Константиновия град, трепереха от страх, понеже пред очите им още стояха насочените срещу тях мечове на латинците и разграбването на имуществата им, на което те бяха подложени без никаква причина, както и ограбването на града от Балдуин, на двадесет и пети март, осми индикт, шест хиляди седемстотин и тринадесета година.137 А и ние самите, които тогава живеехме още в Силиврия, смятахме, че ще претърпим най-страшното само като научихме, макар и да не видяхме с очите си, за убийството на съседните ни жители от Даонион138 и като гледахме по следите на убийците, които с мечове в ръка влизаха в Силиврия, за да разграбят нашите вързопи и ракли. Прочее на двадесет и втори април, седми индикт, шест хиляди седемстотин и дванадесета година139 и столицата беше превзета от латинците. На петнадесети пък, същия месец, осми индикт, латинците бяха победени от скитите. И какво стана по-нататък? Друг бич връхлетя над ромеите, по-тежък и носещ големи бедствия. Мизиецът Йоан, който се показа едновременно като враг и отмъстител на ромеите, предаде на скитите за разграбване, колкото имаше градчета близо до Византион, които плащаха данъци на латинците. И можеше да се види друго страшно и необикновено зло, което надминаваше всеки изпратен от бога бич. Двата народа оплячкосваха същата земя и същите хора, като ту нападаха заедно, ту един подир друг. Защото скитите опустошаваха всичко по пътя си и понякога пренасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха, след като ги бичуваха. Латинците пък, разгневени от бунтуването на ромеите срещу тях и от това, че бяха победени от скитите, избиваха ромеите не по-малко. И тъй не остана място незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше по-гибелна от самата гибел, а по морето кръстосваха корабите с един ред весла на латинската войска, които унищожаваха всичко, което отплуваше накъдето и да е. Йоан пък, без да се бави в тракийските градове, отиде в Солун,140 за да уреди, както изглеждаше, работите си там, да откъсне градовете от латинците и да си ги присвои. Прочее, като стигна в Серес, той влезе в бой с тамошните латинци и като проля много потоци кръв победи и тях. Защото латинците бяха посрещнали Йоан със свойствената си стегнатост в боевете и готовност да отблъснат и така бяха избили мнозина негови хора. Но не след дълго победената латинска войска избяга в Серес, без да успее да затвори вратите, и власите, и ромеите, които преследваха бегълците, нахлуха вътре в стените. Така падна градът. След това беше опожарен и стените разрушени, а заловените бяха отведени, оковани във вериги. Тези от латинската войска, които не загинаха в сражението, едни се спасиха, както можеха, други заеха крепостта и останаха там. На другия ден Йоан обсади крепостта и извести на латинците, които бяха прибегнали в нея, да му предадат мястото и да се спасят. Те обаче съвсем не мислеха за предаване, надявайки се на помощта на маркиза. Тогава Йоан приготви стълби, постави огромна стенобитна машина при хълма срещу крепостта и започна да разбива стената. Тези, които бяха на крепостта, се бранеха и хвърляха всички защитни средства, които се намираха по стените, и така продължаваха съпротивата. Но като видяха, че Йоан е обхванал като с огнен обръч крепостта с цялата си войска и е прекъснал всякакъв излаз, та никой не би могъл дори пеша да се промъкне до маркиза, поискаха да му предадат крепостта, ако обещае и ги пусне да излязат невредими с оръжието и конете си. Но понеже той вече дори и не искаше да чуе за такъв договор, те поискаха да бъдат отпратени в своите земи с придружвачи до панонската граница. Клетвеният договор беше сключен при тези условия и той получи крепостта, а те свободен излаз.

Но какво ставаше с маркиза, техния началник? Не трябва да пропуснем да разкажем и за това. Докато той още уреждаше работите в Пелопонес и воювайки, се приближаваше до Сгур141, връчено му беше писмо от жена му. То му известяваше за  бунта на солунчани и че самата тя, изгонена от града, била избягала в крепостта и вече много дни е обсадена, а градът бил завладян от един влах, наречен Ецуисмен142, който бранел Просек и всички тамошни земи, подвластни на Йоан. Прочее, когато маркизът научи това, реши веднага да отиде на помощ и тръгна по обратния път. Той не беше се приближил още до Солун, когато се натъкна на пратениците, които известяваха за поражението и прогонването на неприятелите и възстановяването на спокойствието в града. Прочее ободрен от това, което чу и зарадван за близките си, той се върна и тръгна право към Скопие, за да отмъсти на Йоан за всичко, което беше извършил срещу него. Но не беше успял още да се заеме с това, което беше замислил, и ето че идва друг пратеник, известяващ за гибелта на граф Блуаски и за залавянето на император Балдуин. Прочее той отново пое по пътя, по който беше тръгнал, и влезе в Солун. Като узна истината за нещата, за които беше уведомен преди това чрез писмо, той довърши това, което не беше съвсем унищожено [от имота] на гражданите по време на станалото сражение преди неговото идване. На едни измежду гражданите той наложи глоби и ги изгони от града голи като тояги, други уби, трети обеси, и то не само от обикновения народ, а и от божиите служители, а нещастния император Алексий143 и съпругата му Ефросина изпрати по море на владетеля на алеманите. О, необикновено и нечувано за ромеите, а и невиждано досега явление! Като научи, че Йоан напада Серес, и преди да се осведоми за края на станалата там битка, той изпраща помощни части на своите сънародници в Серес. А те по пътя научиха за събитията, но не можаха да избягнат битката, макар и да знаеха, че сражението ще стане при много превъзхождащия неприятел, защото вече бяха попаднали в полесражението. Когато се сблъскаха с противниците, те бяха победени напълно и обърнати в бягство, защото скитите в голям брой така връхлитаха върху тях и така изскачаха от различни места, та човек би казал, че вижда рояци пчели да излизат от кошерите или оси да отлитат от крайпътните пукнатини. Прочее маркизът, който претърпя поражение в тези две битки, се затвори вътре в Солун, а Йоан отиде във Верея144 при пълна безопасност и си присвои и останалите градове, които бяха подчинени на маркиза.

Когато латинците, които бяха в столицата, научиха за тези неуспехи, взеха да обмислят какво трябва да правят. Те направиха събрание, на което присъстваше и Хенрих, който беше брат на император Балдуин и Марин, дукът на Венеция, понеже Дандоло беше умрял. Всички прочее решиха да тръгнат на война и да поведат войската си срещу тракийските градове, които се бяха отметнали от латинците, докато множеството още гори от въодушевление и Йоан е изоставил ромеите, зает с други войни, в които беше погълнато цялото му внимание. Прочее те изпратиха напред от своята войска една част, която наричат „рота“, и в отцепилите се градове да действа навсякъде безогледно с насилие. Поради това вървящият напред отред не пропусна да извърши нищо от най-ужасните и безбожни дела. Но и венецианците, които пуснаха по море своите дълги кораби, ограбиха като пирати източните крайбрежни земи и като достигнаха до Панион и Галиполи, извършиха най-лоши и недопустими за християнските нрави работи. Злините, които претърпяваха [ромеите], бяха разнообразни, тежки и непоносими. Когато излезе и самият Хенрих, той мина покрай Аркадиопол, където вилнееше само вятърът, влезе насилствено в Апри и нападна жестоко жителите му, като ги предаде на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни, въпреки че те повече по принуда, отколкото по убеждение се бяха подчинили на власите и не бяха минали на тяхна страна доброволно. Мнозина вързани бяха водени като пленници по села и градове, за да събират откупа си, който даваха на заловилите ги. А тези, които при разкарването бяха измъчвани от болест или изтощени от дългия път, макар и освободени от неудобните вериги на врата, в никакъв случай не им беше позволено да умрат като едноверци и да издъхнат по естествен начин — или бяха обезглавявани с мечове, или бяха пронизвани дълбоко в корема. Когато стигна Орестиада, Хенрих се разположи на лагер край него, направи вал и изкопа дълбок ров, понеже латинците смятаха, че борбата за този град е главна цел и увенчаване на всичките им подвизи. Той съобщи на гражданите, че няма да отстъпи оттам освен ако те не се предадат по договор или ако той ги покори с оръжие. Ужасени дори от слуха за договор, те казваха, че занапред между ромеи и латинци не може да има договори, на които да се вярва, след като латинците са се показали пред ромеите веднъж завинаги вероломни, жестоки към онези, които прибягвали [при тях] и безмилостни към победените във войната. Като научи това, Хенрих се залови за работа. Установи се, че градът е обиколен от два рова, изкопани широки и дълбоки. Градските кули имаха на върха си дървени скелета, които се извисяваха високо към небето; те бяха покрити с обработени и от сурови кожи, та да не бъдат засягани от огненосните стрели и същевременно да предпазват онези, които щяха да се сражават от тях. На върха на дървените кули бяха прикрепени мачти, имащи някакви съоръжения, които можеха да запалят огън, който се изливаше и разпръскваше надалеч. На места върху тях се виждаха направени площадки за бойците, каквито правят тези, които се взират в дълбочините от скелетата и следят за видовете риби. На някои от тях бяха закачени с вериги и камъни, които бяха спускани с машини и пак качвани и изобщо движени според нуждите на момента. Освен това на кулите стояха четиринадесет каменометни машини. Прочее Хенрих и войската му решиха да превземат с оръжие външния ров, а да заринат втория и така да докарат машините до стените. Прочее след превземането на първия ров следващият беше заринат трудно и отрязани глави, както и обезглавени трупове на падналите и от двете страни, до голяма степен изпълваха изкопа на рова. Когато късно и след като бе пролята кръв, той беше засипан, докараха до стените стълбите, приличащи на кули. Тогава едната кула заседна в рова и се наклони от отвесното си положение поради още неулегналата рохкава и наскоро насипана пръст. Другата пък, макар и да беше придвижена направо към стените, но още преди да бъде спусната стълба от нея, и тя беше повредена от нахвърляните тежки камъни от мачтите, които се намираха на върха на кулите, и разбита от това, което хвърляха машините. Така тя стана негодна за нищо. Прочее тежко пострадаха и мнозина от ония, които се сражаваха в нея, между които беше и Петър де Плацес, най-могъщият и същевременно най-известният от всички със своята храброст; разбит му беше черепът с един камък. И така замислите на латинците пропаднаха тогава. На другия ден кулите отново бяха докарани до стените при друга част на града и в тях се качиха най-добрите от войската. При това положение, когато защитниците на града видяха да се приближават всички машини и да се допира до стените мостът, който беше направен, за да бъдат отведени наредените в машината войници, отвориха вратите и наизскачаха въоръжени и с възпламенателните приспособления, които хвърляха пламъци надалеч. Започна сражение, по-тежко от предишните. Прочее [латинците] и тогава отстъпиха, без да са извършили нещо, и самите им бойни машини бяха изгорени пред очите им. А и отвън войските от власи и скити, които окръжаваха вала, не допускаха да се внасят в лагера съестни продукти. Прочее, като изпаднаха в безизходица и отчаяние, те проводиха хора до Византион, за да искат подкрепление от нови свежи сили. Но имаше такива, които отиваха повече по принуда, отколкото по убеждение, понеже неподчиняващите се бяха заплашвани с отлъчване и анатемосване от кардинал Мартин и от неотдавна дошлия от Венеция Тома като цариградски патриарх. Последният беше облечен в облекло, характерно за родината му, което беше почти прилепнало до тялото, като покриваше всяка част до китките, а гърдите оставаха открити. Брадата си пък бръснеше по-гладко, отколкото, ако беше употребявал мазило за премахване на косми, та кожата на бузите му, лишена съвсем дори от мъх, беше като опустошена и безплодна земя. Но преди да дойде помощната войска, тежка епидемия обхвана войската поради труповете, нахвърлени в шатрите, и от това, че мнозина или дори всички употребяваха неща, необичайни за ядене. Прочее [латинците] се вдигнаха оттам през нощта и отстъпиха. Те се разположиха на лагер в селата при Памфил, та да си отдъхнат от продължителните си и големи терзания. Но не само те бяха измъчени от тия беди, а и онези, които излизайки от столицата, се решиха да се срещнат и присъединят към тях. Нападнати по пътя от влашки и скитски отреди, те едва не загинаха всички. Поради това [латинците] замислиха да направят нови машини: събраха мачти от двупалубни кораби от крайбрежните градове и каквото не стигаше, отсякоха го от планините на Пропонтида, като изпратиха там за ръководител на работниците граф Конон де Бетюн. А като се снабдиха с достатъчно обсадни машини, които оковаха изобилно и с железа, та да бъдат по-устойчиви срещу огъня, отново пристъпиха към военните действия. Те изоставиха Орестиада, като сметнаха вследствие на това, което претърпяха, че тя е непревземаема, и решиха да нападнат Димотика. И тъй разположиха се на лагер около нея и на следващата година искаха да обсадят крепостта и се готвеха да докарат стенобойните машини, за да я щурмуват. Слънцето още не беше залязло в този напрегнат момент за латинците, когато небето се покри с облаци и заваля силен дъжд, изпратен от бога в земите над Димотика. Хеброс, който обикаля крепостта, се разля тогава от дъжда и от малък стана голям. Той заля полетата и като наводни внезапно лагера на латинците, започна да носи оръжия и машини, да влачи бойни коне, да отвлича хора, наподобявайки Ахерон145. Ако светлоносното слънце не беше още изгряло и нещастието беше станало през нощта, по-голямата част от войската щеше да загине. Изплашени от размерите на това, което се случи, тези от латинците, които бяха благоразумни и не бяха съвсем кръвожадни хора, решиха след това да се оттеглят и внушаваха и на другите да постъпят така. И останалата част от войската сметна случилото се за чудо и бързо се отдръпна оттам. Едните се върнаха в Константинопол заедно със самия Хенрих,146 а другите се заеха да охраняват градовете, които бяха на сушата и край морето и бяха подчинени на латинците.

Обаче бедствията още не се бяха прекратили и затова работите на ромеите не се бяха оправили. Надменността на латинците, презрението им към ромеите и непреклонният им дух бяха същите, както в началото. Това, което не можеха да правят с въстаниците, срещу които многократно точеха копията си, започнаха да го вършат срещу онези, които им бяха още под ръка, и срещу тях насочваха злобата си. Мъчно се понасяше отношението на източните ромеи към страданията на едноплеменниците им, които те напълно пренебрегнаха и забравиха. Защото те не подпомогнаха западните градове нито с пари, нито с войска. Изоставайки Азия, латинците измъчваха Тракия, която сама се изложи на опасност за свободата на ромеите. А нашите пълководци, които неочаквано се спасиха от заплашващата ги опасност, не станаха с нищо по-добри, нито предприеха нещо спасително за себе си и за своите сънародници, а обезумяха, отдалечиха се от бога, за да правят това, което не трябва, и съвсем не се осъзнаха. Те се разделиха на партии и групи, разбунтуваха градове, въоръжиха се едни срещу други и забравиха роднинските връзки на роднинството. Разделиха се на племена, както някога Израил и Юда, нещо, което пророкът оплака някога. Едни поддържаха едного и го приемаха за цар, други клоняха към другиго, така че повечето смятаха за проклятие и разцеплението, и отдалечаването от едноплеменниците. А когато понякога се свързваха в приятелство, те не биваха единодушни, нито тясно свързани помежду си, решаваха да подпомогнат напълно западните градове. А стремейки се към избора на царе, едни от тях като ята птици се спущаха подир някого и отлитаха с него, а други поставиха начело на властта бодливи тръни. Така многовластие отново обхвана Изтока и триглав звяр147 се появи поради неразумните действия [на хората]...

Така вървяха работите на Изток. А Мизиецът Йоан потегли срещу Филипопол и го превзе, като оплячкоса, опустоши и изби мнозина с меч148. Той отдавна се заканваше на града, дебнеше случай да го превземе и беше силно разгневен на жителите му, загдето нито му се подчиняваха изобщо, нито се отнасяха с него като с император, а го отблъсваха като кръвожаден мъж. Но най-много той кипна от варварска ярост тогава, когато те приеха Алексий Аспиет, подчиниха му се като на свой господар и много пъти с оръжие отблъсваха нападенията на [Йоан]. А може би, ако става дума само за този град, той щеше да бъде пощаден от нещастията било ако се отнасяше кротко с латинците, било като не отблъсваше съвсем Йоан Мизиеца. Но сега, когато столицата и първият от всички градове стана уязвима и леснопокорима и [Филипопол], както дете следва майката, пострада вследствие на това от по-големи нещастия и напълно беше предаден на плячкосване, а и на острието на меча. Той беше разрушен из основи и превърнат напълно в развалини, които привличаха погледа на гледащите само Аспиет, който висеше обесен за краката с върви, прекарани през жилите на пищялките. Освен това съмишлениците на Аспиет, които го бяха издигнали до висотата на царската власт, не останаха неизвестни на Йоан, поради което се опасяваха да не ги накаже за непостоянството им и скъсаха напълно [с него]. Прочее едни отидоха при Теодор Ласкарис, който владееше източните градове, други прибегнаха в Орестиада, трети избягаха в Димотика и влязоха в преговори с латинците. Те проводиха пратеници и искаха за свой стратег Теодор Врана. Малко по-късно Йоан се върна в Мизия  и там уреди работите си. Той наказа изменниците с тежки наказания и новоизмислени начини за умъртвяване и реши безпощадно да води с ромеите убийствена и непримирима война, казвайки, че не може да търпи коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно, тяхно поведение. Прочее, побеснял от гняв, той изпрати рояци скитска войска, съперничещи [по брой] с пролетните цветя. Едни от тях, като мравешко множество бродеха по свещените поля и обкръжиха Адрианопол. Други се приближиха към Русион и предизвикаха за бой латинската войска, която охраняваше този град. Тя беше отбран отред, отличаващ се от другите, състоеше се от високи мъже, удивителни във военните упражнения и поставени под началството на Тиери, мъж твърде виден и благороден. Прочее те тръгнаха много бързо напред, след като разбраха от съгледвачите къде стануват скитите. А тези, изпреварвайки нападението на латинците, се промъкнаха тайно в едно място близо до Русион и латинците ги видяха, когато се връщаха. Смутени, като ги видяха внезапно, те помислиха, че множеството не им предвещава добро. Прочее завърза се силно сражение, в което се отличиха с храбростта си и двете страни, но латинците загинаха почти всички, въпреки че извършиха много подвизи. Прочее след като това сражение завърши така, други клонове от скитите, безчислени и войнствени, нападнаха Апри. Те го превзеха лесно и го завладяха веднага, като разрушиха града, а от жителите в него едни избиха, други пък отведоха за продан като плячка, с вързани отзад ръце.

Те изгориха мнозина, защото бяха победители, но използваха безчовечно своята победа. След тази тежка битка [скитите] се отправиха към морския град Редесто и срещнаха Теодор Врана, който стоеше начело на латинците, изпращани в Орестиада. Преди още да ги приближи, те го обърнаха в бягство заедно със следващата го войска, а града завладяха със сила напълно и го заробиха. След това го изравниха със земята, научени от власите да изпитват към нас непримирима вражда и да я предават неотменно от поколение на поколение. Със същия жар те отидоха оттам в Перинт, а от него в Даонион, като никой не смееше да излезе насреща им поради безумно смелата им дързост. Те взеха в плен населението в тези градове независимо от възрастта му и сринаха стените им. Но не само крайморските земи пострадаха така от ловкостта и мъжествеността на скитите и на бойците от влашкия отряд, които ги следваха. Те се насочваха главно срещу укрепленията на градовете, служейки си с копачки и лопати. Но и всички земи, отдалечени от морето, се бореха срещу същите, дори и по-големи злини, без да имат някаква надежда за спасение, понеже хората, които неочаквано след робство са постигнали свобода, винаги се стремят към най-големи дела и не държат никаква сметка, че отново могат да изпаднат в бедствено положение. Увлечени до висша степен от случайни успехи и победи, те забравят напълно предишното си положение и се радват нахално на настоящото. Прочее поради това, градът, чийто основател е Аркадий, и Месина, а още и Чорлу изпатиха най-лошо, а и ниви, села и други земи, които по-рано зависеха от тези градове, както и онези, които са под властта на самата господарка на всички градове, паднаха в ръцете на скитите. На всичко отгоре и жителите на Атира бяха сполетяни от непоносими бедствия. Най-напред те се договориха със скитите да се откупят с пари и вече бяха дошли пратеници на скитите, които взеха златните монети. Но надвечер, когато от там дойдоха в града някои от латинската войска, която беше в Редесто с Врана, жителите на Атира ги приеха не враждебно, а радостно, защото мислеха, че те ще останат там и ще започнат борбата срещу скитите. Но по време на първата нощна стража латинците се оттеглиха оттам, стараейки се да се укрият от скитите и да преминат по-нататък, макар и да не успяха да постигнат целта си, защото при самия Ригион149 се натъкнаха на други, отишли по-напред скитски части, и всички бяха избити за кратко време. След оттеглянето на латинците скитите тайно от своите сънародници, които събираха парите, се изкачиха посред нощ на стените, завладяха вратите и с извадени мечове и със страшен вик се нахвърлиха на жителите, повечето от които още спяха, та затова не можеха лесно да избягат. Прочее през тази нощ станаха събития, които може да се оплакват вечно с реки от сълзи. Защото не само мъже и жени бяха или избити, или отведени в робство, но същото зло постигна и кърмачетата: като трева или нежни цветя и те бяха покосени от тези безжалостни хора, които съвсем не знаеха, че този, който в гнева си злоупотреби с победата и властта над враговете, обижда природата и нарушава човешките закони. А това, което беше достойно за още по-голяма скръб, то е, че тези безмилостни хора избиваха с мечове едни от стеклите се на брега, други отвеждаха назад, трети принуждаваха да се хвърлят в морските дълбочини и да загинат във вълните. Само малък брой се добраха до кораби и се спасиха. Имаше и такива, които не успяваха да се качат по стълбата на борда, хлъзгаха се и падаха в морето. Така нещастието беше голямо и многолико и почти всички тамошни жители изпогинаха. Оттогава, на тълпи или на отреди, варварите минаха напред като силна буря, която разпръсва всичко, или като огън, който изгаря гората150 и унищожава всичко по пътя си. От всички места не остана нищо скрито и неразграбено, но от повечето и големи градове само Виза и Силиврия останаха неразграбени и неразрушени от скитите. Само те избягнаха всеобщата гибел не само защото бяха обкръжени със здрави стени и бяха защитени много от местоположението си, но и иначе — защото бяха под наблюдение на латинците. Прочее италийците изпаднаха поради това в униние, свиха се в Константинопол като в убежище и подготвяха всичко нужно за обсада: те разделиха [на участъци] стената откъм сушата и позволиха на ромеите да си отидат, където искат. А врагът се задържа в селата, отстоящи на малко разстояние от столицата, и често се приближаваше до стените, влизайки в битка. Понякога в съвсем малък брой напредваха дори до т. нар. Романова врата151, за да покажат храбростта си или по-скоро щастието, което ги съпровождаше в тогавашните им дела. След като убиваха онези, които стояха на вратите, веднага отстъпваха отново и се връщаха обратно в дома си с цялата войска, карайки пленниците като стада добитък и впрегатни и домашни животни, неизброими като звездите.

След това Йоан излезе  с извънредно многобройна и силна войска. Той имаше за главна и първа задача да покори Андрианопол и да подчини Димотика, смятайки, че тези градове ще му бъдат награда за цялата война и че така той би могъл да изгони ромеите от Тракия и да я превърне в обиталище само на диви зверове. Прочее той се разположи на стан при Димотика и понеже видя, че много високото място е трудно и неудобно за превземане, се зае да отклони река Еврос, която окръжаваше крепостта и снабдяваше с вода жителите ѝ посредством неизвестни за мнозина канали. Той постави и машини и започна да разбива стената там, където изглеждаше, че е напълно достъпна за разрушаване от стрелящите, и където разстоянието позволяваше да достигат хвърляните тежки камъни. А тези, които бяха вътре, поднасяха на Йоан някакви извинения, красиви изявления и лукави насърчения, за да го омилостивят дори повече: застанали на укрепленията, те го провъзгласяваха за свой император, обещаваха да му станат данъкоплатци и се съгласяваха охотно да правят всичко, което той би заповядал, само да не го приемат в града. Но той, обхванат от гняв в сърцето, съвсем не се съгласяваше на техните предложения, а много настояваше да му се предаде крепостта и само така щял да преговаря. Той съвсем не се отказваше от борбата, а разрушаваше укрепленията, със силата на големи камъни сриваше ъгловите кули и събаряше защитните стени. Тези, които бяха вътре, поставяха прегради и плетове пред стените, покриваха ги с пресноодрани кожи с руното им, та, каквото изстрелваха машините, да пада по тяхната издута повърхност. [Това траеше], докато Йоан не прекратеше сражението. Тогава те, с кротки лица и с омилостивяващи думи, се правеха на покорни и се преструваха. А когато той спешаваше храбрите конници от войската си и нареждаше тези хора, изцяло облечени в желязо, при пробитите части на стените или когато хвърляше поглед към машините на колела и поставяше останалата войска навсякъде в боен ред, тогава и те хвърляха маската на покорство, добиваха блестящ боен вид и започваха да се отбраняват, доколкото можеха. Защото, като виждаха, че спасението им е само в стените, и като разбраха, че нищо не прави [хората] по-силни от неволята, те, ръководени от отчаяние и гняв, нанасяха [удари] не по-малко от тези, които получаваха, показвайки сръчност и храброст. Прочее варваринът, след като проточи дълго тая обсада, се върна в Мизия,152 като поривът му угасна от безизходното положение, както пламък от липса на гориво, а и защото беше чул от мълвата, която се носи от уста на уста и обикаля по много места, че латински отряд, обучен във военното дело, ще дойде на помощ на тамошните хора. Тогава и патриарх Йоан Каматир тихо завърши живота си, след като, скитащ и бездомен, се беше установил в Димотика.

А италийците охотно и с готовност приеха поканата на ромеите [да отидат] в Орестиада и Димотика, за да поправят работите си, защото смятаха, че надеждите им за тия по-рано отцепили се градове са пропаднали. Те се дигнаха от Константинопол и първия ден разположиха лагера си при Атира, а на другия ден влязоха в Силиврия. После, като прекараха там няколко дена и се снабдиха с припаси, завладяха Адрианопол.

Скитите и власите в тогавашните си нападения извършиха такива работи, каквито нито ухо е чуло, нито око е видяло, нито нечие сърце е почувствало. Много големи преди това, прочути и многолюдни селища, угледни ниви и хубаво избуяли ливади, цветущи градини, с обилни плодове поради постоянно течащи вади, високи дворци и красиви къщи, построени необикновено изкусно и изписани с различни багри, бани с всякакви удобства, лозя, натежали от плод, узряващи житни посеви и хиляди други неща, които годишните времена дават и които радват тихия живот и правят земното съществуване желано, увенчано от всякаква благодат и много привлекателно — всичко това изглеждаше обезлюдено и беше станало обиталище само на ежове и зверове.153 А ако някой се взре в тези неща много опечален, проливайки сълзи и посипвайки главата си с пепел, би казал, че вижда всеобща разруха или второ създаване на битието, при което бог прави да се появи трева и злак и семена от всякакъв вид и род от недрата на земята, а още няма човек, който да ги използва. . .

Бяха пасхалните дни на текущия девети индикт, шест хиляди седемстотин и четиринадесета година,154 когато те донесоха тези нещастия, надминаващи всякаква мълва и всякаква ужасна гледка. Прочее всяко място, където стъпваше скитската войска, се изпълваше [едновременно] с пеене на химни и със стенания. Сълзи, охкания и ридания заглушаваха празничната глъчка. И в момента, когато благочестивите възпяваха излизането от гроба, разрушението на ада и възкресението от мъртвите, тогава градовете общо потъваха в бездните на земята и в мрачните и страшни селения на ада. А кой човек ще оплаче с плач и ридания, както подобава, и ще облее със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца, избиването на възрастните хора?

Преди това нашествие на скитите в тракийските поля, ята от врани и гарвани, едни идещи от север, други от юг, се срещнаха на едно място, като се стекоха по необикновен начин и неслучайно. Те се счепкаха помежду си и гарваните взеха превес, като прогониха множествата от врани, които дойдоха от юг.

Божеството подложи на такова бедствие не само тракийските земи. Те бяха връхлетяни от море от изпитания, пометени от буря от непоносими нещастия и обхванати от безброй беди. Но и западните области пострадаха не по-малко.

 

44. Славянинът Варин помага на кръстоносците да завладеят град Пиге

 

Но и Петър де Плацес, за когото по рано споменахме..., се стремеше да завладее град Пиге... Той залови и уби някои от жителите на Пиге и въведе тайно и постепенно там своите хора с помощта на един славянин Варин и на неговите съмишленици.155

 

45. Калоян избива византийци

 

Докато ставаха тези събития, латинците, които бяха завладели Адрианопол,156 най-напред се разположиха на лагер около него и отвориха пазар извън града. След това сключиха съюз с ромеите и обходиха някои от градовете, които бяха пострадали тежко от скитите. Възстановиха и тях, доколкото времето им позволяваше, и подир това се спуснаха нататък и достигнаха до областта на Родопите. Понеже не срещнаха никакъв неприятел, нито изобщо им се изпречи някой, те влязоха в крепостта Станимака и освободиха оттам тези свои сънародници, които бяха останали измежду ония, които държаха Филипопол преди това. Така [латинците] се върнаха отново в Орестиада, като предадоха на Теодор Врана част от войската и го оставиха там за стратег. А самите те се върнаха във Византион и помазаха за император Хенрих, който беше роден брат на Балдуин, предишния владетел на Константинопол от латинците. Така в продължение на една година и четири месеца те бяха останали без император, който да ръководи държавните работи, и не се съгласяваха да помажат за император когото и да било от своите сънародници, докато не получат преди това потвърждение за смъртта на Балдуин. Нека чуят това ромеите, които помазват бързо [император] и със самото му помазване вече мислят как да го премахнат. Прочее естествено е те да са се прочули сред всички народи като змии, майцеубийци, народ, изгубил всякакъв разум, деца, достойни за укор, и беззаконни синове, които вдигат оръжие срещу нас. А Балдуин загина по следния начин. Заловен в сражението със скитите и окован във вериги, както казах, той беше държан в плен вече дълго време в Търново. А когато Аспиет въстана, Йоан пламна от гняв срещу латинците и раздразнението му растеше все повече, докато стигна почти до лудост. Поради това той изведе Балдуин от тъмницата и заповяда да му отрежат краката до колената и ръцете до раменете с Тенедоска брадва, а след това да го хвърлят с главата надолу в една пропаст. Прочее оставен за плячка на птиците, той издържа три дена и завърши окаяно живота си. [Йоан] умъртви така безчовечно не само него, но и ромеите, които държеше в плен, без да се трогне изобщо нито от виковете, нито от молбите им. Между тях беше и логотетът на дрома Константин Торник, който до голяма степен въпреки волята си беше отишъл на служба при император Балдуин след превземането на столицата. Той беше избягал от опасността, в която се намираше, като беше заловен от скитите по време на войната, а след това беше прибягнал при Йоан, въобразявайки си, че там ще получи най-големи почести, с каквито често беше пребивавал при него като пратеник на ромеите. Но намери „гостоприемство“, при което получи много рани от мечове по цялото си тяло и дори не беше погребан след убийството си.

 

46. Изображение на българин, намерено в Цариград

 

Прочее, като изкъртиха с чукове копитото на коня [латинците], намериха отдолу изображение на човек, което повече приличаше на някого от българския род, отколкото на латинец, както по-рано всички говорели. То беше пробито с гвоздей от край до край и изцяло покрито с олово.

 

47. Военни действия в Тракия

 

Прочее и тези събития се развиваха така. Хенрих, след като се възцари, научи от своите съплеменници, които бяха останали в Орестиада, че войски от скити и власи отново нападат. Те, като разрушили Димотика, промъкнали се към града, наречен по името на Адриан, та ако могат и него да завземат. Без да се уплаши от числеността на противниците и без да си спомни изобщо за неуспехите в предходните войни, той смело пак предприе поход, като се стремеше да отърве своите сънародници, които вървяха с Врана, и да спаси остатъците от ромеите, които се бяха приютили отново в селищата недалеч от столицата. И тъй той се приближи до Адрианопол и видя власите да треперят при вида на латинците, въпреки че те не бяха станали нито по-едри тялом от преди, нито по-храбри духом, но и не бяха изгубили обичайната си дързост и опитността си във военните действия въпреки преживяното. Затова той стигна до Крън и Боруй, а оттам премина Агатопол и се разположи на лагер в Анхиало. Извърши много подвизи, благодарение на които спечели и пари, и роби, и стада добитък, без да претърпи нещо лошо, и невредим се върна в Константинопол.

 
124Т. е. Филипи.
125Асирийски владетел (след 702 г. пр. н. е.), който се опитал да превземе Йерусалим.
126Става дума за Маргарита (преименувана Мария), дъщеря на унгарския крал Бела III. Както обикновено, унгарците са наричани с архаични имена „пеонци“ и „хуни“.
127Това е Жофроа де Вилардуен, сам автор на мемоари върху Четвъртия кръстоносен поход.
128Град на Хелеспонт (Дарданелите).
129Троя е област в Азия.
130Прибегнали при Калоян в началото на февруари 1205 г.
131Срв. Битие 3, 24.
132Τ. е. Хуго де Сен Пол, комуто била дадена Димотика.
133През същата 1205 г.
134T. е. куманската войска.
135Според В. Златарски, името на куманския вожд трябва да се чете „Коча“.
136Атрамит е град в Мала Азия.
137Т. е. 1205 г.
138Град в Източна Тракия.
139Т. е. 1204 г.
140Той се отправил към Солун след Петдесетница, която се падала на 29 април 1205 г.
141Лъв Сгур владеел Коринт.
142За това има спор. Според едни това е изопачено име на Шишман, според други е Чъсменъ или Чисмьнь или Цузъменъ.
143Т. е. Алексий III.
144Т. е. Бер.
145Легендарна подземна река, по която се движела към царството на мъртвите ладията с душите на умрелите.
146Те се върнали през октомври 1205 г.
147Загатва се за Мануил Маврозом, Теодор Ласкарис и Давид Комнин, които, воювайки едни срещу други, предявявали права за престола.
148Калоян превзел Пловдив в началото на лятото 1205 г.
149Ригион е дн. Буюкчекмедже.
150Пс. 82, 15.
151Романовата врата или врата на св. Роман била 9-а от 10-те врати в Цариград, като се върви от Златния рог към Мраморно море.
152Калоян се върнал в България преди 28 юни 1206 г. Димотика е паднала в началото на същия месец.
153Исая, 13, 22; 14, 23; 34, 11.
154Т. е. 2 април 1206 г.
155Крепостта Пиге била превзета от Теодор Ласкарис, никейски император. Събитията стават през есента на 1206 г.
156На 28 юни 1206 г.

 

 

X

Right Click

No right click