Никита Хониат. Из "История" - II. Исак II Ангел. Въстанието на Асен и Петър

Посещения: 16884

Индекс на статията

 
II. Исак II Ангел. Въстанието на Асен и Петър

 

16. Сицилийците достигат Цариград след превземането на Солун

 

А Исак43, като видял, че прииждали достатъчно хора от източните градове, за да може да надвие сицилийските си неприятели44, охотно ги настанявал, дарявал ги, доколкото можел, с подаръци и като ги въоръжавал, изпращал ги във войската на Врана45. Настанилите се ромейски тагми, които били проводени срещу неприятелите, стояли на лагери. Той изпратил императорската издръжка, възлизаща на 40 златни кентинария, и така още повече ги ободрил за предстоящата борба. Впрочем неприятелската сицилийска войска, която още не била чула какво е станало с Андроник, смело вървяла напред, като смятала да тури край на мъките от пътуването си [към Константинопол]. А и флотата вече отплувала и стигнала в околните острови, които са съвсем близо до столицата. Но този, който не позволява да се спасяват великаните с огромни сили и с колесници и коне, а облагодетелства постепенно смирените и кротките, той принизил горделивите и, както някога над стълпотворците,46 просто слязъл над тях, но не им разбъркал езиците, а самите тях разделил на три части. Едната част останала да пази главния град на тесалийците и пребивавала в тази област с бързоплувните си кораби. Втората, бродейки без страх, опустошавала Серес. Третата, бидейки напред, не останала съвсем неразделена, а едното ѝ подразделение пиело от Стримон и се къпело [там], като опустошавало околностите на Амфипол, докато другото вървяло весело напред и като че ли предварително ограбвайки пътя към столицата, лагерувало в Мосинопол47. Тези войници все побеждавали и не срещали никакъв отпор. Затова правели необмислено набезите си и се разделяли на групи, като всички се пръскали на различна страна според желанието на всекиго, колчем трябвало да излязат от Мосинопол за грабеж и за да донесат съестни припаси. И тъй стратегът Врана, като издебнал къде ставали тези действия на варварите, извел войската своевременно, като едва успял да я склони да се откъсне малко от планините и да тръгне най-после по поле, удобно за езда. А когато постигнали известен успех при първото нападение и обърнали в бягство една неприятелска част, те с делата си доказали мита за мирмидонците, като внезапно се превърнали в храбри мъже и непрекъснато поваляли изоставащите неприятели. Станало така, че преследването на неприятелите продължило и към самия Мосинопол. Понеже успешно отблъснали и следващите неприятели, те нападнали и онези, които били вътре в града. И тъй, подпалили и вратите, пазени от неприятелите (защото вече страх и трепет ги бил обхванал), втурнали се вътре и се насладили на убийствата, защото отдавна били жадни за такъв аресов пир.А когато се наситили на богатствата на чужденците и се награбили с плячка, започнали да замислят надменни планове и срещу онези, които били около Амфиполис, като престанали да мислят за победата си, вече остаряла с три дни, като за престояла храна. И тъй, снабдени с неприятелските коне и оръжия, те тръгнали като божии воини или като войска от лъвове срещу другата вражеска част, която още станувала край Стримон. Но тогава по божия повеля щастието им изменило. Тези, които неотдавна били с вдигнати глави, надменни и се хвалели, че едва ли не ще вдигнат и преместят планините с копията си, сега, от ужасните слухове за това, което се случило с техните при Мосинопол, били като ударени от гръм и тяхната мисъл била схваната от ехото на необикновено силна мълния. Затова те отлагали сражението и се нареждали нехайно в строй. А ромеите се ободрили духом и като орли, които летят в облаците и се спущат на лов за птици, които летят близко до земята, горели от желание да влязат в бой с крилата бързина срещу тези, които по-рано ги унижавали с укорни думи. А когато и двете войски се събрали на едно място (това място се казвало Димитрица)48, тогава сицилийците още повече проявили обзелия ги страх. Те замислили да започнат преговори и известили за това на Врана. Най-напред искането се харесало на ромеите. Но малко след това те променили мнението си и заподозрели, че има измама в предложенията на противниците. Ако пък не било това, то това било несъмнено у тях явен признак на страх. Затова, без да дочакат сигнал за сражение, нито звука на тръба, нито някакъв друг знак, които военачалниците обикновено дават преди сражение, те с извадени мечове влезли в бой с неприятелите. А неприятелите известно време бодро и мъжествено посрещали нападението на ромеите и успехът в сражението бил променлив. Накрая те отстъпили назад пред преголямото въодушевление на ромейската войска и ударили на безредно бягство. Поради това ромеите започнали да ги залавят, да ги избиват, да ги вземат в плен, да ги блъскат в река Стримон, да ги ограбват и да им свалят въоръжението. Било 7 ноември и се свечерявало, когато се случили тези неща. Паднали в плен и двамата военачалници от [неприятелската] войска: Ричард, брат на Танкредовата жена, който бил наварх на сицилийската флота, и Алдуин конт, който не произхождал от благороден и знатен род, но бил почитан от императора поради голямата си военна опитност и тогава бил облечен с длъжност главнокомандващ на всички войски. Той се бил много възгордял и от предишните си победи над ромеите и се сравнявал съвсем с Александър Македонски, само че не си показвал като него космите на гърдите, които изобразявали клюн и крила, но пък се хвалел, че е извършил по-големи дела от него без кръвопролития и за кратко време. А тези, които се измъкнали от мрежите на сражението и от [ромейските] отреди, и онези, които опустошили селищата около Серес, веднага отишли в Солун и, както бягали, се качили на намиращите се там военни кораби. Но и отплуването им не било успешно, защото силни бури се вдигнали и причинили гибелта им, която по божия повеля била отредена да ги порази на сушата, но скоро ги настигнала по море. А мнозина, като не успели да се качат в триерите, бродели още около Солун и били залавяни и избивани по различен начин, и то главно от наемниците алани. Защото те отмъщавали за това, което претърпели, когато Солун бил превзет, и не пощадявали никого от неприятелите, а изпълвали с трупове входовете и преддверията на божествените храмове. Те питали заловените сицилийци: „Где е брат ми?“, т. е. съплеменникът алан, когото тези били убили при превземането, и с тия думи забивали меча си. Но те убивали и онези, които били прибегнали в храмовете, като казвали: „Где е попът?“, т. е. онези свещеници, които те унищожили, като нахълтвали вътре в храмовете.

 

17. Исак Ангел взима за жена дъщерята на унгарския крал

 

Източните народи се успокоили благодарение на навременни дарове, а и защото получавали годишните данъци (и наистина тези ромеи, които властват над нас, умеят да се отнасят по този начин към чуждоплеменниците, като се стремят да си седят в къщи подобно на девойки, затворени в стаята си, които се занимават с предене).

Тогава императорът49 пожелал да се сроди чрез брак с чуждоплеменен народ, защото тази, за която бил женен по-рано, умряла. Като влязъл в преговори чрез пратеници с Бела50, краля на Унгария, той взел за жена дъщеря му, която още не била съвсем навършила десет години. Но понеже се скъпел да извърши брачните тържества на държавни разноски, той събрал тези пари безвъзмездно от своите земи. Поради скъперничество той обрал по прикрит начин и други градове, които се намирали при Анхиало, и предизвикал вражда най-вече срещу себе си и срещу ромеите от страна на варварите при планината Хемус, които по-рано се наричали мизи,  а сега се назовават власи51. Защото те се осланяли на непроходимите места и се одързостявали от крепостите, които били твърде многобройни и стърчели над отвесни скали. Те и иначе се държели високомерно към ромеите, а тогава намерили повода, за който казахме, за да отмъстят за [техния] Патрокъл52, а именно за отвеждането на стадата и за лошото им третиране, и открито вдигнали въстание.

Първопричинителите на това зло и подстрекателите на целия народ били някои си Петър и Асен, двама родни братя.  Те не вдигнали бунта без повод, а отишли при императора, който лагерувал при Кипсела53, с молба да бъдат зачислени към ромейската войска и да им се отстъпи с императорска грамота едно мъчнодостъпно селище, което се намирало при Хемус. Но молбата им не била удовлетворена, защото божията воля надделяла. И тъй те започнали да мърморят, че били пренебрегнати, и като настоявали напразно на искането си, изрекли и някои твърде остри думи, които загатвали за бунт, и какво щели да направят, като се върнат в къщи. От двамата Асен бил по-дързък и по-груб и затова по нареждане на севастократор Йоан  бил ударен по лицето като наказание за безсрамието си. Така те се върнали, без да са постигнали нещо, и извънредно раздразнени. А това, което тези безбожници и нечестивци извършили срещу ромеите, кое слово ще го предаде и кой разказ ще обхване тези илиади от злочестини? Но още е рано да говорим за тези неща и нека разказът ми продължи последователно.

 

18. Въстанието на Асен и Петър

 

Понеже мизите явно замисляли въстание, и начело на това зло застанали онези хора, за които споменах, императорът излязъл на поход срещу тях. Но не трябва да изпускам в разказа си и следните неща. Власите се колебаели най-напред и не се решавали да започнат въстанието, към което ги подбуждали Петър и Асен, понеже предугаждали важността на това дело. За да освободят от този страх своите съплеменници, братята издигнали молитвен храм на името на великомъченик Димитър. Те събрали в него мнозина бесновати от двата народа54 с кървясали и облещени очи и с разпуснати коси, а и иначе носещи точно белезите, които имат хората, обладани от бесовете. Те внушили на тези екзалтирани да повторят, че бог е отредил свобода на българския и влашкия народ и че е съгласен да се отърват от дългото иго. Поради това и христовият мъченик Димитър напуснал главния град на солунчаните и тамошния храм и пребиваването си при ромеите, а дошъл при тях, за да им бъде помощник и покровител в делото. Като се спирали за малко, тези побъркани хора внезапно избухвали още повече, отново изпадали в припадък и започвали да викат и крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие в ръка и да се тръгне срещу ромеите. А заловените във войната да не се взимат като пленници, но да се колят и избиват безмилостно; да не бъдат освобождавани срещу откуп, да не се отстъпва на молби, сърцето да не се размеква пред коленопреклонни умолявания, но [народът] да бъде твърд като някакъв елмаз, непреклонен пред всяка молба и да избива поголовно всички заловени. Увлечен от такива пророчески слова, целият народ масово взел оръжие. А понеже веднага им провървяло във въстанието, те още повече се уверили, че бог гледа благосклонно на тяхната свобода. И като им се сторило, че тяхното отцепване и бунт са недостатъчни, се пръснали и по градчетата и населените места оттатък Хемус. А единият от братята, Петър, увенчал и главата си със златен венец и на краката си обул и пристегнал пурпурни обувки. Като се отправили към Преслав (това е много стар град, цял направен от печена тухла и по-голямата му част е обкръжена от Хемус), те видели, че обсаждането му не е безопасно. Затова отминали и се спуснали от Хемус. Като нападнали внезапно и други ромейски градчета, те задигнали много свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък, както и значителен брой други домашни животни. И тъй Исак излязъл срещу тях. А те пък завзели мъчнодостъпните и непроходими места и дълго се съпротивлявали. Но паднал, изпратен ненадейно от бога мрак,55 който го направил свое покривало56, и покрил планините, пазени от варварите, които били застанали в засада по тесните места на проходите. Ромеите ги нападнали ненадейно и ги пръснали, като всели ужас у тях по този начин. Предводителите на това зло и на войската, именно Петър и Асен, и каквато имали около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истър, както в Евангелието стадото свини към морето.57 Те го преплували и се съединили със съседните им скити. А императорът, като можел да обходи цяла Мизия, понеже никой не щял да му попречи, и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които са край Хемус и повечето или почти всички са построени на стръмни скали и на височини, които стигат до небето, не направил нищо подобно. Той изгорил кръстците с жито и подведен от фалшивите [молби] на срещнатите власи, веднага си тръгнал оттам, оставяйки тамошните работи още неуредени. С това [императорът] направил варварите още повече да вирнат носа си срещу ромеите и още повече ги одързостил. А императорът, като стигнал в столицата, започнал да се гордее с постигнатите успехи, така че един от съдийското съсловие (той бил Лъв Монастириот) казал, че душата на Василий Българоубиеца страда, защото императорът пренебрегнал неговата разпоредба и завещанието, което той оставил в Состеновия манастир58, и че затова власите се разбунтували. Така той очевидно се подигравал и присмивал, като че ли [Василий] се бил излъгал в разпоредбата си; той казвал, че императорът отново е довел до предишното подчинение и робство въстаниците, но се върнал скоро и без да се бави дълго време като него, който като с веща уста и от делфийски оракулски триножник напусто бил изрекъл празни пророчества, миришещи на лъжа. А варварите около Асен, като преминали Истър и се свързали със скитите, събрали оттам според желанието си твърде многобройна съюзническа войска и се върнали в родината си Мизия.

Като я намерили съвършено изчистена и изпразнена от ромейската войска, те навлезли и още по-високомерно, като легион духове, се съединили със скитска войска. Поради това не били доволни, ако можели да спасят своите имоти и да постигнат управлението само на Мизия, но нямало да се спрат, ако не нанесели твърде големи вреди и на ромеите и не обединели управлението на мизи и българи59 в едно, както било някога. И успехът щял да бъде двоен, ако сам императорът бил излязъл отново срещу въстаниците. Обаче той отложил своето заминаване за друг път, а главнокомандването възложил на чичо си, севастократор Йоан. Този не ръководел войската колебливо, а, напротив — твърде похвално и в сраженията навредил значително на неприятелите, които съсредоточили немалка съюзническа войска и се спущали на поле, удобно за езда. Но скоро длъжността стратег му била отнета, защото се домогвал до царската власт. Военното ръководство приел кесар Йоан Кантакузин, който бил женен за сестрата на императора. Той бил човек с прилична външност и с богат опит във военната тактика, но тогава не ръководел добре войната срещу власите. Поради това Алексий Врана  поел главното командване. А той се стремял към царската власт още отдавна, когато ръководел войната срещу латинците, затова бил влязъл нощем в храма и се опитвал да подбуди тълпата за въстание. Понеже не успял в тогавашните си намерения, той се помирил с императора, но отново хранел предишното си желание, обаче, подобно на послушен кон, въздържал и задушавал скритото си властолюбие. А тогава струпването на войските било добре дошло за него и той решил да доведе докрай предишните си планове. По съвета на своите съграждани (той произхождал от Адрианопол), които били свързани с него по род, били многобройни и всичките имали власт, той обул червени сандали и се прехвърлил оттам в отечеството си. Провъзгласен за император от цялата войска, той се отправил към столицата и се разположил на стан около външната страна на така наречения Филопатий60.  Надвечер се приближил до градската стена с добре въоръжените си войски. Той яздел на вран кон, който имал на челото си само едно петно от бели косми във вид на луна, и се обърнал едновременно заплашително и увещателно към императорските войски и към гражданите, които гледали какво става. Казвал, че тези, които бъдат на негова страна, ще бъдат облагодетелствани; прочее, ако отворят вратите и го приемат, ще намерят в него спасител и благодетел. А ако му се противопоставят и се опират тогава, когато той идва през вратата и не желае да влезе от другаде, то, щом стигне до насилване на входа и заграбване на царската власт, неминуемо ще постъпи с тях, както дивите зверове, които изблъскват овчарите и не влизат в двора на добитъка през вратата, а от другаде. С такива и други подобни речи се хвалел той, като показал едновременно боеви строй, какъвто е потребен на тези, които се готвят за бой, после се върнал в стана си. На другия ден, когато слънцето току-що било озарило изтока, той отново дошъл пред градските стени и наредил войската си срещу вратата, която се намира на суша и се нарича Харсиева61. Той я разделил на дясно и ляво крило и като държал сам центъра на фалангата, тръгнал на бой срещу войските, които се стичали от града. Защото императорът разпределил подчинените си не само отвътре на градските врати, а заповядал на някои да стоят над стените. Освен това и отделил една част, която изпратил да направи набег извън стените, колкото се може по-далеч от рова, и да се противопостави на неприятелите, колкото може. Той им поръчал, ако враговете напрегнат силите си и ги изморят, да се притекат към стените, та тези, които стоят на бойниците, да им помагат. И тъй до обед от двете страни ставали престрелки отдалеч със стрели, и копия и известно време войските на Врана, като опитни във военното дело, имали успех над императорските войски. Най-много [се проявили] войниците, събрани от латинската пехота, тъй като императорът бил събрал останалите още живи от пленената сицилийска войска, освободил ги от затвор и окови, поставил ги въоръжени под началството на Врана и ги изпратил към Хемус. Те били най-силната пехотна фаланга от неговите войници, като се защитавали с конни щитове, дълги мечове и копия. Когато и конния отред, който бил край тях, им дошъл на помощ, те при пълно надмощие така обърнали в бягство войниците от града, че те въпреки желанието си преминали рова и се прилепили към стените. Помагали им тези, които се показвали от стените. С тези неща завършил този ден. Узурпаторът, след като дал пет дена отдих на своите сили, отново се заловил за същите работи, като се заел с обсадата на града. Той плашел гражданите и се опитвал да внася раздор вътре в града. Той отделил една част от своята войска и я изпратил на северната страна на града, която е отвъд притока и се нарича Босфор, откъдето ясно се вижда цялото протежение на морето, което достига до Влахернските дворци и, онези части на града, които гледат на север.  Изпълнявайки заповедта, войниците се изкачили там, където имало високи хълмове, и развели знамената. Слънцето, като падало върху ризниците и се спирало на ризниците на войниците, които били наскоро лъснати и гладки, карало ги да изпущат огнени отблясъци, понеже светлинните лъчи се пречупвали и отразявали. А тълпи от граждани се събрали на по-високите хълмове на града и гледали какво става и което ги изпълвало с голямо възхищение.

 

19. За Анхиалската област

 

Β тази война бил убит и Константин Ститат, който бил ранен с копие около слабините. Той бил добър и кротък човек, който управлявал Анхиалската епархия и придружил Врана без желание.62

 

20. Византийци бягат при Асен и Петър

 

А и мнозина избягали при Асен и Петър. Но и те се върнали не след дълго благодарение на една царска грамота.63

 

21. Втори поход на Исак Ангел срещу българите

 

Императорът, смутен със закъснение, съжалявал относно мизите, загдето при първото си нахлуване не уредил добре нещата в неприятелската земя, но се дигнал и си отишъл оттам, като че ли неприятели, стреляйки, го преследвали. Той не бил поставил ромейски гарнизони на крепостите, нито бил взел от варварите най-видните лица за заложници. И тъй тогава той тръгнал от столицата  с малцина свои хора. Защото бил чул, че мизите не се движели вече из планините и хълмовете, но, като събрали наемна скитска войска, били се отправили в околностите на Агатопол  и ги опустошавали с все сила, причинявайки термерийски злини64. Останалата войска се събрала, извикана от него срещу ненадейното и силно нападение на варварите, и той нагласил нещо подобно, като се надявал, че занапред ще спре враговете и че и неговите хора не ще бъдат така непокорни в този незабавен втори поход срещу власите, ако той пак привдигне оръжие срещу тях и възседне бойния си кон. Когато стигнал при Тавроком  [това е малко селско имение и не е много далеч от Адрианопол], той изчакал там да се съберат войските, а бил заповядал и на кесар Конрад65 да тръгне, без да се бави. То този явно бил недоволен от благосклонността, която получил от императора, като неотговаряща на императорски зет и несъответствуваща на неговия род. А и виждал, че извънредно големите му надежди се ограничили само до едни обувки, които не били различни по цвят от обувките на мнозинството — сиреч бил получил отличителните обувки на кесарите. Освен това той тръгнал от своята земя като кръстоносец и възнамерявайки някога да се запъти за Палестина, която вече била завладяна от египетските сарацини, само мимоходом сключил брак със сестрата на императора. Той се бил съгласил да тръгне с императора и да вземе участие в предстоящата война. Но когато волята божия се противопоставила и ромеите трябвало още да пострадат от мизите, той си променил намерението. Съоръжил здрав, новоскован кораб и решил да тръгне за Палестина. . .

А императорът отдели около две хиляди избрани войника, даде им оръжия и бързоноги коне и от Тавроком се насочи към неприятеля, като нареди целия обоз и обозните слуги да дойдат в Адрианопол. Някои от съгледвачите съобщиха, че [неприятелите] опустошавали селата около Лардея66, че избили твърде много хора и не по-малко пленили и че като се награбили с много ценни неща, били решили да се върнат. И тъй, през нощта, под звука на тръбата, императорът възседнал коня си и тръгнал. Като стигнал до едно селище, наречено Бастерна67, той даде там отдих на войската, понеже неприятелите не се появяваха. Подир три дни той се дигна оттам рано сутринта и тръгна право към Бероя. Но още не беше изминал и четири парасанги, когато пристигна един лековъоръжен мъж, по чието лице беше изписана лоша вест, и като често си поемаше дъх, каза, че неприятелят се връща някъде наблизо с плячката, като обикновено бавно се движи по две причини — първо, защото не виждал никакъв противник, и второ — защото били натоварени с твърде много плячка. Прочее императорът раздели веднага войската, която беше с него, между военачалниците и като определи бойния ред и ѝ каза да върви по пътя, по който бе съобщено, че се движи неприятелят. А когато ги забелязахме и ясно ги видяхме (защото и аз придружавах императора като подсекретар), скитите и власите предадоха плячката на някои от своите части и им заповядаха да избират най-кратките пътища и да вървят напред, докато стигнат до планините. А останалите се сгъстиха и дочакаха яздещите срещу тях ромеи, като започнаха да се сражават по бащиния си обичаен начин. Те нападаха, като ту хвърляха стрели, ту удряха с копия. След кратко време промениха нападението в бягство и предизвикваха противника да ги преследва като бегълци. И отново, по-бързо от птиците, които порят въздуха, те се обръщаха с лице към идващите срещу тях неприятели и влизаха в бой, като се сражаваха много по-храбро. Повтаряха това много пъти, така че взеха вече надмощие над ромеите и не помисляха вече да се обръщат назад, а като извадиха мечовете си и нададоха някакъв ужасен вик, нападнаха ромеите по-бързо от мисълта. Настигнаха едновременно и тези, които се сражаваха, и онези, които бяха уплашени, и започнаха да ги косят. И за малко в този ден скитите щяха да пожънат голяма слава и да се възгордеят над нас. Ние щяхме да бъдем опозорени от този безумен народ, ако сам императорът не беше дошъл на помощ със своята още незасегната фаланга. Тръбите, които засвириха бойна песен, медноустите рогове, които затръбиха, и образите на драконите, които се виждаха, издигнати на копия и развяващи се на вятъра, изплашиха неприятелите, понеже даваха представа за по-голяма войска. Прочее тогава императорът измъкна малко нещо от плячката като от уста на зверове и достигна в Адрианопол, като пренебрегна пътя, по който щеше да върви. Но тъй като варварите не се укротиха, той отново пое по пътя, който беше изоставил. Като стигна при Бероя, той прекрати набезите на скитите и мизите благодарение на твърде опитни военачалници, но не по-малко и благодарение на самия себе си. А те, макар и да се страхуваха от ромеите и да се обръщаха в бягство, когато императорът се появяваше, все пак незабелязано отново нападаха, втурвайки се някъде уж за да се сражават и даваха вид, че нападат, а в същност отиваха другаде и винаги постигаха някакъв успех. А и когато императорът пристигна в Агатопол, за да прекрати набезите на варварите, те опустошаваха селищата, които бяха съвсем близо до Филипопол. Когато пък той дойде при пострадалото място, те отново препуснаха в онези места, от които императорът се беше вдигнал. Това правеше единият от братята Асен, който беше извънредно съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение. Прочее императорът реши отново да влезе в Загора и да се опита, доколкото може, да възпре мизите. Като тръгна от Филипопол, стигна в Триадица. Защото той беше чул, че оттам пътят към Хемус не е съвсем непроходим, но че има места, където може да се мине направо, че има в съвсем достатъчно количество вода за пиене и по пътя трева за впрегатния добитък, стига само човек да пътува там в подходящо време. Но когато слънцето се наклони и пое зимния си път, реките се сковаха от студ и понеже тамошният климат е изобщо северен и студен, натрупалият се много сняг покри лицето на земята и не само изпълни пропастите, но затвори и вратите на къщите. Тогава императорът отложи начинанието си до пукването на пролетта и разпусна войската да станува в тамошната провинция, а самият той с леко въоръжение се върна в столицата, където се развличаше с конни състезания и се наслаждаваше на зрелища. А щом настъпи пролетта, той отново потегли и пристигна при мизите.68 Прочее той прекара [там] цели три месеца, мъчи се твърде много да превземе крепостта, именувана Ловеч, и оставяйки пак незавършено начинанието си, тръгна оттам и се върна в Цариград. Прелестите на Пропонтида приятните ѝ сгради, ловът и конните състезания като че ли приковаваха нашите самодръжци и не им позволяваха за дълго да прекарват навън, но ги караха да стават бегълци и да се стремят към тях. Тогава императорът плени и жената на Асен и взе за заложник другия му брат Йоан. Но и при това положение работите отиваха към по-лошо.

 

22. Фридрих Барбароса преминава Тракия

 

Но година не минаваше, без да донесе едно общо бедствие, като че ли божеството беше определило дните на съвременниците ни да протекат безпокойно. Сякаш не беше достатъчно наказание войните от варварското обкръжение, та кралят на алеманите Фридрих ни донесе нещастие от чужда земя. Той проводи пратеници до император Исак, като молеше да премине приятелски през земята на ромеите — сам той и колкото войска го придружава на път за Палестина, и да им се позволи да си купуват съестни продукти, а също и да му съобщи решението си по тези въпроси чрез обратно пратеничество от свои хора. Прочее логотетът на дрома  Йоан Дука беше изпратен при него. Те си дадоха взаимни уверения, че кралят ще премине без бой през земята, подчинена на ромеите, и че няма да направи нищо лошо нито на град, нито на село, нито на крепост, нито на градче, че ромеите ще му дават в изобилие необходимото и войската му няма да бъде лишена от нищо, но ще има без усилие и до насита храна за хората и конете. След известно време [Дука] се върна оттам и съобщи на императора за уговореното. А императорът се погрижи да се съберат стоките и със заповед областните управители трябваше да ги пренесат веднага по онези места, през които кралят щеше да мине. А когато беше съобщено, че и самият той се намира в ромейските земи и когато едно писмо, изпратено до императора с мъже знатни по род и по длъжност, го уведоми за пристигането му, отново бе изпратен логотетът, за да уреди преминаването на краля, а заедно с него и Андроник Кантакузин. Но те, не разбирайки това, което беше необходимо да се извърши и поради присъщата им небрежност (защото, макар и тези мъже да са ни приятели, истината трябва да се цени като по-важна и по-мила), предизвикаха и самия крал срещу ромеите, и подведоха императора да подозира в него неприятел. Поради това и клетвите бяха нарушени и доставката на храни се прекъсна. Ние, които пишем тези неща и които тогава бяхме облечени в длъжността управител и апограф на Филипополската тема,69 се заплетохме в твърде много неприятни работи. Ту получавахме заповед от императора да издигнем отново околовръстния защитен пояс на Филипопол и да го оградим с ров, а [после] като извършвахме това в тези притеснени и опасни времена, след кратко време ни се налагаше чрез писмо да го разрушим, за да не послужи града за убежище на краля. Естествено, понеже кралят се снабдяваше с продукти, като правеше набези, императорът не пускаше пратениците му да си отидат при този, който ги беше изпратил, и започна да затваря теснините на проходите, както му хрумнеше: той караше да повалят с брадви високите и коренисти дървета и да ги натрупват като преграда, непроходима за преминаващите. Освен това той заповяда на своя племенник Мануил Камица, който беше протостратор, и на доместика на Запада Гидо Алексий  да го следват с войските и тайно да нападат алеманите, които събират фураж и търсят храна. А тези укрепления от повалени дървета, които бяха направени в теснините, толкова попречиха на краля, че той ги премина без никакъв труд. Което пък е още по-смешно, той премина по друг път, влезе във Филипопол и направи вал около него. Така, по околен път, той тайно се яви срещу ромеите и завладя тези места, от които го отстраняваха и заради които проходите бяха преградени. А като влезе във Филипопол, намери го изоставен от повечето и от по-видните му жители. Пък и да беше останал някой, то той беше някой бедняк, чието цяло имущество се състоеше в това, с което бе облечен, или някой, който се числеше към арменците.  Защото тези хора, единствени от всички, смятаха преминаването на алеманите не за нашествие на чужденеца, а за пристигане на приятели. И затова алеманите общуват с арменците и са съгласни помежду си относно повечето еретически учения. И арменците, и алеманите еднакво забраняват почитането на светите икони. И едните, и другите употребяват безквасните хлябове при свещените обреди. Отклонявайки се от правия път, те съблюдават като закон и други някои неща, презирани от православните християни. Между това, като завладя Филипопол, кралят не пропусна да пише на протостратора и да му извести, че ромеите напразно спират напредването му и ненужно му пречат да върви напред, „Защото той нито сега, нито преди бил замислял нещо вредно и неприязнено срещу тях и пазел ненарушимо уговореното“. А [протостраторът] извести на императора за писаното и чакаше нареждане какво да прави след това. Но императорът съвсем не му отговори в миролюбив дух, а още повече насърчаваше за сражение с краля и го обвиняваше в страхливост, загдето и досега не разбрал, че трябва да се унищожат и победят алеманите, които излизат по отреди, за да търсят храна, и тук и там се разпръсват като стада с твърде голямо доверие.

 

23. Кръстоносци в Тракия

 

А протостраторът, който действаше според императорските наставления, пренебрегваше това, което кралят му писа, и изцяло се зае да вреди някак на алеманите, когато те излизаха да събират дърва. Един път той избра около 2000 войника, добри ездачи, и пожела да премине през нощта близо до Филипопол, да залегне в засада при тамошните хълмове и на сутринта да нападне тези, които събират фураж. Той се залови за тази работа, а на обозните и на помощните войници, както и на останалата войска, той като по божие внушение поръча да отстъпят оттам заедно с нас. Защото денят още не се беше усмихнал, когато алеманите научиха от арменците, които бяха в крепостта Прусин70 (там стануваше императорската войска), какво е намерението на протостратора. Те се вдигнаха същата нощ от Филипопол — над 5000 души, всички облечени с железни ризници, и бързаха да ни нападнат. Останаха незабелязани от разузнавачите и стражите, които имахме, и не се срещнаха с избраните войници, които бяха с протостратора, тъй като протостраторът вървеше по местата близо до планините, където имаше и села все още пълни с припаси. Той се движеше под височините, като се криеше, за да не бъде забелязан от тези, които преследваше. Алеманите уверено крачеха по пътя през равното поле, който водеше към стана на ромеите. А неприятелите, като не намериха никакъв противник, но научиха, че обозът на войската отпътувал оттам рано вечерта, а най-добрата част от тях потеглила срещу съплеменниците им, които пренасяли храна към стана, без да чакат известие, обърнаха конете си, искайки да бъдат срещнати от неприятелите, които ги търсеха. И тъй неприятелите, като се спущаха от тамошния хълм, който се издига при крепостта Прусин, а нашите, като се качваха, неочаквано се сблъскаха помежду си. Когато влязоха в сражение и се биеха, аланите, които бяха предвождани от Теодор, сина на Алексий Врана, едва не паднаха всичките, понеже се сразиха сами, и то първи с алеманите. Ромеите пък удариха на безредно и безславно бягство, като не издържаха дори открито да гледат противниците. А самият протостратор, който се върна по друг път, не се яви пред нас три дена още след това. Измъкнал се с облекчение от ръцете на неприятелите, той едва се върна, като че ли след дълго скитане по море беше стигнал на пристанище, плювайки още солената вода след сражението, и в ушите му още звучаха пронизителните гласове на алеманите, които идваха да го пленят. Мнозина се върнаха в лагера без оръжие и без коне, като бяха изпотрошили колите си при бързането. А оттогава алеманите и ние ромеите бяхме разделени дотолкова едни от други, че [между нас] имаше повече от 60 стадия. Те още стояха при Филипопол, а ние си отдъхвахме, когато стигнахме до пределите на Ахридос71, като се грижехме само да се спасим. А трябва да се каже и нещо друго, ограбвахме собствената си земя и отнасяхме храните. Когато тези новини дошли лично до императора, едва го убедили да отстъпи. А когато и ние самите не след дълго се върнахме, разправихме му по ред всичко. Прибавихме и това, което казват алеманите, че нищо друго не накарало императора на ромеите да пренебрегне клетвите си към западните християни, а само договора му с вожда на сарацините: според обичая за приятелство, който съществувал у тях, и двамата били прерязали вената на гърдите си и всеки насочил в краката на другия изтеклата оттам кръв. Така успяхме да преодолеем упорството му. Без съмнение, като промени първоначалното си решение, той започна да се грижи за преминаването на алеманите на изток. Но като виждаше, че кралят отлага преминаването за напролет поради настъпването на зимата (защото когато тези неща ставаха, беше месец ноември), той пак остана на предишните си позиции. Изпрати писмо на краля, като му предричаше по начин недостоен за император, че той ще умре преди великденските празници. Но за да отмина повечето от деянията и думите му, които заслужават укор, а не похвала [ще кажа само], че едва се съгласи да пусне пратениците да се върнат при краля.72 А той, като ги видял и като научил, че императорът дори не ги оставил да седнат, но когато се явили при него, били застанали сервилно, по същия начин, както ромеите, и че не били удостоени с никакво друго особено внимание, макар и да били епископи и негови роднини, разсърдил се и било явно, че е разгневен от случилото се там. А когато и нашите пратеници пристигнали при него, той ги накарал да седнат до него, самите те, както и прислужниците им, като не оставил прави нито готвачите, нито конярите, нито хлебарите. Понеже те казвали, че не подобава на слугите да седят редом с великия император (достатъчно било, че и господарите им са седнали), той ни най-малко не се отказал от намерението си и против волята им ги накарал да седнат заедно с господарите им. С тези неща той се подиграл с ромеите и показал, че у тях няма разлика нито по заслуги, нито по род, но както свинарите, които вкарват свинете, слагат всички в едно помещение, без да отделят тлъстите и струващите при продажба повече, така и ромеите са всички еднакви за тях. Не измина много време и недостигът от хранителни припаси принуди краля да раздели своята войска. И тъй самият той отиде в Орестиада73, а своя син и епископите остави във Филипопол с достатъчно войска, като казал: „Трябва вие тук да си починете, докато не закрепите уморените си прасци и разслабените си колене от стоенето пред императора на гърците.“

 

24. Константин Аспиет, който воювал срещу българите, е ослепен като подбудител на въстание

 

[Исак] се отнесе така не само към Алексий и към Андроник, но и към Константин Аспиет. Този викаше пред войската, която предводителстваше, когато отиваше на войната срещу власите, и казваше само, че войниците не могат да се борят срещу глада и срещу власите — две мъчнопреодолими злини, — но че трябва да им се даде годишната издръжка. Без да може да удържи гнева си, [императорът] веднага го задържа, свали го от военното командване и го лиши от зрението му, понеже подозираше, че този мъж ще разбунтува войската под предлог, че я защитава.

 

25. Втори поход на Исак Ангел срещу българите

 

Тъй като работите на Запад вървяха все по-зле и власите с куманите постоянно нападаха подвластната на ромеите земя, като я плячкосваха и опустошаваха, императорът отново потегли срещу тях.74 Той мина покрай Анхиало и навлезе в Хемус по околни пътища. Но като не можа да извърши нищо достойно за императорското си присъствие, ограничи похода си на два месеца. И наистина той намери тамошните крепости и градчета защитени с много по-голяма сила от по-рано и заобиколени с новопостроени стени, около които се издигаха могъщи кули. А защитниците им отвън стояха като елени на високите места, катерейки се като елени и избягвайки ръкопашен бой. Понеже самодържецът подозираше нападение от страна на скитите (защото времето не беше неблагоприятно за преминаването им), той се принуди да се върне бързо оттам. Прочее той не възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше навлязъл, а търсеше друг, по-кратък път, по който, като пресече към Бероя, да се спусне по тамошните долини. Но изгуби по-голямата част от войската и ако бог не беше с него, сам щеше да се пресели в Ада. Той трябваше да върви по широка местност, която да позволява понякога и конницата да се разгъне достатъчно, а завлече и себе си и войската в задънените и мъчнопроходими места и в тесни планински пътища.75 През това място протича и планински поток. Напред вървяха протостраторът Мануил Камица и Исак Комнин, който беше зет по дъщеря на царувалия по-късно Алексий. В ариергарда беше севастократор Йоан Дука, чичо на императора. А самият император Исак и брат му севастократор Алексий командваха средата на фалангата, пред която вървеше обоз и нестроевата дружина от слугите. Варварите се показаха от двете страни на този тесен проход и беше ясно, че всеки момент ще извършат нещо страшно. И тъй предните части преминаха без бой, понеже власите не бяха се приближили още до тесните части на пътя, а и защото смятаха без съмнение, че е по-изгодно предните части да преминат без кръвопролития и да прехвърлят височините, а те да настъпят в средата и да нападнат фалангата, в която беше императорът, свитата му и колкото знатни люде го придружаваха. И те не се излъгаха в намеренията си. Защото след като самодържецът навлезе много навътре в това недостъпно място, откъдето наникъде не можеше да избяга, варварите тогава нападнаха с твърде много крясъци. Но и войниците от ромейската пехота не се показаха нехайни в тези обстоятелства, но и те се стараеха да не бъдат обкръжени, като изкачваха стръмнините на това място, и макар и трудно и с опасности задържаха спускащите се от билото варвари. А когато бяха надвити от множеството и зле пострадаха от търкаляните камъни, ромеите отстъпиха само че постепенно, не прекалено немного. Но чужденците продължаваха да взимат надмощие, като напрягаха сили и масово ги нападаха; това ги хвърли към войската в безредие. Последва бъркотия и всеки се стремеше да спаси себе си. Неприятелите измъчваха заловените като животни, затворени в обор, и убиваха всички, които им попаднеха в ръце. Никой не се защитаваше, нито можеше да се защити. И самият император, като че ли хванат в мрежа, често пъти се опита да отблъсне варварите, които настъпваха срещу него. Но освен че не можа нищо да направи, изгуби и шлема от главата си. Мнозина, и то най-знатни, се събраха около него. Убиха не само много товарни животни, но, както казват, и ромейски войници, които бяха застанали на похода поради блъсканицата. Така го улесниха да излезе и той се спаси единствен, докато мнозина загинаха. Като се съедини с предните отреди, той като Давид  принесе благодарствена жертва на бога-спасител, който осени главата му в това сражение. А севастократор Дука, като видя, че местата пред очите му са непроходими, мина по друг път, като успя да се сдобие с един добър водач, когото един войник от неговата войска на име Литовой отвлече от отреда на варварите, влизайки с него в разговор. По този път той излезе, без да му се случи нещо лошо. А императорът се спаси в Бероя през така наречения Крън и намери войската, която беше стигнала преди това невредима и която си представяше лоши работи за него — разпространявал се слух, че и той бил загинал с останалата войска. Поради този безоснователен слух императорът прекара няколко дена в тези места и се отправи за Цариград.

 

26. Бунтът на Константин Аспиет

 

И тъй власите, възгордяни от постоянните си победи над ромеите и като се сдобиха с разкошни богатства и всякакъв вид оръжие от ромейската плячка, станаха оттогава нататък неудържими в нападенията си. Те вече не нападаха или опустошаваха само села и полски имоти, а насочваха оръжието си и срещу градове, укрепени с големи кули. Прочее те опустошиха Анхиало, завладяха Варна и стигнаха до Триадица, която някога се казвала Сердика. Унищожиха по-голямата част от нея и обезлюдиха и самия Стоби76. Стигнаха и до Ниш и оттам завлякоха немалко плячка от хора и животни. Императорът като восъчна пита, обкръжена от пчели, не знаеше на кого от тежко изнемогващите да помогне по-напред или на кого последен да отдаде подкрепата си. Затова разпредели войската между военачалниците. Естествено той възстанови Варна, укрепи Анхиало и им постави гарнизони. Но изглеждаше, че тези неща не били извършени от императора, както трябва, и затова противниците отново взеха превес.

По време на есенното равноденствие и сам той излезе около Филипопол, като водеше със себе си и жените и възпря, доколкото беше възможно, набезите на власи и скити.77 Но понеже жупанът на сърбите78 вършеше злини и разори Скопие, той се насочи срещу него. Когато войските се сблъскаха при реката, наречена Морава, варварите отстъпиха и при настаналото преследване голям брой от тях бяха унищожени, като се давеха във водите или бяха пронизвани от копия. Като премина Ниш и стигна при река Сава, той се срещна със своя тъст унгарския крал Бела. Прекара там много дни и отново се върна във Филипопол, а оттам отиде в столицата, отклонявайки се от пътя през Хемус.

Императорът замисли да сложи друго управление на Филипополската област, защото тамошните жители винаги теглеха много. Затова той изпрати като стратег своя братовчед Константин, когото назначи и за дук на флотата. Той, макар и да не беше преминал още юношеска възраст, все пак проявяваше смелост, както малките лъвчета, показвайки от самото си рождение гордия си нрав, гъстата си грива и острите си нокти. Той така възпита в подчинение и страх войската, която беше с него, че те го слушаха само при едно кимване и поглед и бързо се покоряваха на заповедите му. Той изпълняваше длъжността си стратег с вродена прозорливост. А ако понякога кипящата му младост го отклоняваше от дълга му, опитността на подчинените му подстратези го възпираше и му напомняше да не преминава определените граници. И тъй въстаналите власи се уплашиха от него дори повече, отколкото се страхуваха, когато гледаха самия император. Често пъти, когато Петър и Асен се готвеха да опустошават земите при Филипопол и Бероя, нахлуването им не оставаше скрито за Константин, но той връхлиташе върху им и преследваше фалангите им, така че те не правеха, както по-рано, чести набези.

Но Константин трябваше да използва тези успехи за родината си и за тамошните градове, обаче той постъпи по друг начин. Възгордян от тия малки подвизи той с непостоянството на младостта започна да привлича на своя страна подчинените си военачалници и тези от местните войници, които знаеше, че са от прочут род и много опитни във военното дело. И тъй малко време измина до момента, когато реши да извърши промяна, смени дрехата на стратег с царското одеяние и обу краката си в пурпурни сандали като знак, че се готви за узурпация. И с писмо извести за станалото при него на мъжа на сестра си великия доместик на Запада Василий Ватаци.  Но [Ватаци], който тогава пребиваваше в Адрианопол, не само че не одобри това, което беше дръзнал, и не се поддаде на младежките му постъпки и дръзкото му писмо, но дори се надсмя на временното му и заедно с това безразсъдно честолюбие. И преждевременно го оплака за неговата гибел. Това и стана наскоро.

Защото, когато тръгваше от Филипопол с цел да стигне до Адрианопол, за да привлече въпреки волята му своя зет Ватаци като съучастник в делото и сътрудник в действията си, той едва достигна до така нареченото Неуци — това е гранично селище между двете епархии (именно Адрианополската и Филипополската), и беше заловен и предаден на императора от самите тези, които го бяха подтикнали към бунт и провъзгласили за самодържец. А те, за да се оправдаят, като придадат благовидност на това, което били направили, съобщили на императора, че се подчинили на бунтовника и се присъединили към него, понеже не можело да се постъпи по друг начин освен въпреки волята си да се подчинят на момента и на обстоятелствата. Тогава се виждало, че не е безопасно за тях и безнаказано да се противопоставят на намеренията на Константин, защото той бил най-гневливият от всички предходни стратези и веднага изваждал меча си срещу тези, които не се съобразявали с решенията му. Като доказателство за неизменната си вярност към самия [император], те сочеха сегашната си постъпка, която извършили, щом намерили възможност. Императорът, макар и да знаел хитростите на тези непостоянни мъже и измислените им предлози, все пак одобри станалото като полезно за него, не наказа явно никого от съучастниците на Константин, а него лиши от зрение.

Власите се зарадваха толкова много и Петър и Асен тържествуваха от случилото се с Константин, понеже той се беше нахвърлил и върху царството на техния народ и императорът не можел да облагодетелства повече власите, отколкото, като извади очите на Константин. Така разсъждаваха те при тези обстоятелства и се присмиваха на положението на ромеите, което все повече се влошаваше и малко по малко отиваше към най-лошо. Те се молеха да бъде дълголетна властта на потомците от рода на Ангелите, които управляваха ромейската държава, и умоляваха божеството тях да не ги стига смърт, ако е възможно, и да не изгубват царската власт. И проклетниците, като изтъкваха тази причина, предричаха, че докато те царуват, работите на власите все повече ще се развиват и напредват, че те ще се сдобият и с чужди села и градове и измежду тях ще излязат князе, а също и вождове от тяхната кръв. Те разказваха тези неща, за които не знам къде и как им бяха внушени.

Оттогава те нападаха със скитската си фаланга, за да разрушат някоя крепост, да ограбят села и да разорят градове и опустошаваха всичко по пътя си, като ту връхлитаха на Филипопол, ту обсаждаха Сердика, а понякога настъпваха и към Адрианопол. Ромеите им отвръщаха твърде слабо и когато им се противопоставяха или влизаха в сражение, нанасяха неголеми щети на противниците.

А този император, подобно на бегач на дълго или на късо разстояние, след като започна да пробягва пътя на най-добрата царска власт, се спря веднага още в началото. Още не направил много кръгове в полето на честта, като че ли уморен, отслаби силата на порива си и се отпусна напълно от похвалното си намерение. И тъй той поверяваше ту на едни, ту на други държавното управление, като че ли [чрез това] постигаше добро управление. Накрая той предаде държавното ръководство и управление на вуйчо си Теодор Кастамонит.

 

27. Исак Ангел иска помощ от унгарския крал

 

[Императорът] не можеше да понася набезите и грабежите на власите заедно със скитите, а беше поразен и от това, че Гвидо Алексий и Василий Ватаци (първият от които командваше източните отряди, а Ватаци стоеше начело на западните), влизайки в бой с неприятелите съвсем близо до града, построен от Аркадий, не само че не постигнали нещо благоприятно, но и Гвидо удари на безредно бягство, след като загинала най-добрата част от войската му, а Ватаци бил разгромен с отредите си. Той реши, че трябва отново сам да започне война срещу противниците. Започна събиране и преброяване на ромейските войски. Беше събрана и наемната войска, която не беше за пренебрегване. Той проводи пратеници и до своя тъст, краля на хуните, за да му иска помощ. А този на драго сърце се съгласи да му помогне и прие да изпрати през Видин отреди с войници. И тъй като събра достатъчно войска, [императорът] приготви 15 кентенария злато и задели над 60 кентенария сребро и всичко друго, което беше нужно за войската. През мартенските дни той излезе от столицата, като се повери на бога и затвърди духа си срещу варварите като твърд камък. Той определи за срок на завръщането си края на делото, заради което излизаше на поход срещу въстаниците. Ако то излезело успешно, той щял да отдаде благодарност богу, а ако не успеел и тогава щял да се подчини на присъдата му, понеже той предоставял понякога жезъла на [грешниците] да наказва праведниците. И той тръгна с такова усърдие, като едновременно вървеше към най-големи опасности. Но ръката [на бога], която все още стоеше заплашително над всички и, както пролича, гневът на всемогъщия не беше се смирил от всичко, което претърпяхме от власите в дотогавашните им победи и надмощие. Така очите на владетеля гледаха към омразните въстаници и мислено той си представяше бъдещите събития. А не виждаше, че са наблизо и налице тези, които щяха да го свалят от властта, и не забелязваше безпокоящата опасност за дома му.

 

28. Българи и кумани опустошават ромейски земи

 

Като извърши всичко това или за да се изразя по-точно, като взе участие в извършването му, императорът79 беше принуден да се подчини на времето и обстоятелствата, да разпусне войската, да си иде в своите поселища, без да държи ни най-малко сметка, дали власите нападат заедно със скитите и грабят по пътя си.

 

29. Алексий напразно търси мир с Асен и Петър

 

След като се възцари Алексий най-много от всичко се стараеше някак да сключи мир с власите и проводи пратеници при Петър и Асен. Но той съвсем не сполучи относно мира и договора, защото тези хора дадоха надменни отговори и предложиха за мира такива условия, които, разбира се, бяха неприемливи и безчестни за ромеите. И тъй, докато императорът пребиваваше на изток, те нападат българските области около Серес80 и след като победиха лагеруващия там ромейски отред, унищожиха и твърде много други, а плениха и Алексий Аспиет, който беше назначен за военачалник на ромеите. Завладяха и много от тамошните крепости, укрепиха ги здраво и се върнаха в къщи, като се сдобиха с огромна плячка. Страхувайки се да не би и след това да се случи нещо подобно, императорът изпрати своя зет севастократор Исак с достатъчно войска. Власите съветвали Асен да не върши вече нападения над ромеите, увлечен от чувствата си, а да има пред вид и военните правила на стратегията (защото, както били научили, царувал мъж войнствен, който далеч превъзхождал брат си). Но Асен високомерно отговорил: „Не трябва винаги да се дава ухо на слуховете. И когато мълвата разпространи, че някой е храбър, не трябва да се изплашваш, като че ли той наистина е такъв. Нито пък, когато се разнесе слух, че е страхлив и невойнствен, трябва да го пренебрегваш и да го отхвърляш, преди да имаш опит. Но не бива съвсем да се пренебрегва мълвата, защото тя е ненапълно неоснователна особено когато повечето от хората я разпространяват. Тогава тя трябва да се взима като пробен камък за делата на мъжете, които хули или въздига, но постоянно да се взима и окото като съдия за това, което се говори, и така да се приема мълвата като истинска или да се отхвърля като лъжлива и да се изпраща да отлети някъде другаде. Защото ушите не виждат какво се върши, но като приемат шума на езика, са пазители на чужди, често противоречиви слухове. А окото е сигурен съдия на събитията и верен свидетел на видяното и не се доверява в нещо, което идва от другаде, както ухото, което се поддава на казаното. Прочее и вие не се смущавайте, загдето мълвата разтръбява, че сегашният император на ромеите бил храбър, а трябва да се види дали е такъв, какъвто го славят. Мерило в това да ви бъде предишният му живот — чрез него точно да опознаете този мъж. Ако прочее внимателно проследите, ще видите, че той не е такъв, за какъвто се слави. Защото нито е участвал във войни, нито се е излагал на опасност за ромеите, сражавайки се заедно с брат си в негова помощ — това зная аз самият, който постоянно грабя и опустошавам неприятелската страна, нанасяйки победа след победа и трупайки трофеи след трофеи. Той не е получил багреницата и царския венец като награда за труда си, но, както се видя от делата му, овладял е скиптъра поради игра на сляпата случайност. И тъй аз не мога и да си представя как този човек, когото не съм виждал в бой и който нито с реч, нито с ръка, нито с намерение е навредил някога на мизите, внезапно изцяло ще се промени. За да ви обясня и с пример, доколкото мога, положението с този човек и с целия му род, гледайки лентите, които са окачени на моето копие и се развяват от вятъра, различни по цвят, но не и по тъкан. Те са произлезли от една материя и един тъкач ги е тъкал, но като се различават по цвят, изглеждат различни и по направа. Това обаче не е така, не е така! И тъй Исак и Алексий са еднокръвни братя, единият от които вече е свален от царската власт, а другият сега носи багреница и се увенчава с владетелски венец. Те са имали един родител, излезли са от една утроба, родени са на една и съща земя, получили са всичко еднакво, макар да е ясно, че единият от тях, Алексий, е по-възрастен. Поради това, както ми се струва и както всички от опит знаем, те не би трябвало да се различават и във военното дело. И тъй аз казвам, че трябва с оглед на предишния си проект отново да се заловим за войната, като знаем, че и сега ще застанем срещу същите тези, които и по-рано са били на противната страна, за да не кажа и срещу по-слаби. Защото гледам, че са отпаднали и отслабнали духом ромеите, които ние многократно побеждавахме, без те ни веднъж да са могли да възстановят положението си. А и както мисля, те са си навлекли гнева на бога, като незаконно лишиха от царската власт Исак, който ги беше освободил от тежката тирания. Тези, които се въоръжават така срещу спасителите си, не трябва ли бързо да бъдат унищожавани от враговете като клетвопрестъпници?“ С такива мисли варваринът повдигна духовете на подчинените си и с още по-голяма самоувереност нападна областите около Стримон и Амфипол.81 Когато севастократор Исак чу, че те нахлули и в Серес, той, понеже беше млад и се гордееше с някакъв неотдавнашен удар, който беше нанесъл на власите, устреми се срещу тях при първия слух и без да прецени предварително силите на неприятелите. При звука на тръбата той веднага построи войската, пръв възседна бойния кон, облече устремно и без бавене ризница, с насочено копие срещу противниците и излезе, като че му беше приготвен лов на сърни или му беше уредено някъде там ловно тържество. И тъй, като премина с отпуснати юзди около тридесет стадия, той и конницата изтощи, така че тя стана ненужна в часа на сражението, а и пехотата след това не беше годна за нищо полезно. Когато пък се приближи там, където се бяха настанили неприятелите, Асен беше разположил в засади и клопки по-голямата и по-добрата част от войската си. А Исак, без да разбере тази военна хитрост и измама, се втурна с бесен устрем с цел да победи и да обърне неприятеля в бягство. Поради това, когато тези, които бяха в засадите, нападнаха, той беше уловен като в мрежа, изгуби много от хората си, а накрая и сам беше взет в плен от скитите. Оттогава стана така, че варваринът като лъв във владенията си се впусна в безстрашни нападения и набези, защото още никой от ромеите не му се противопоставяше, а всички, които още не бяха станали жертва на меча в сражението, уплашени, се спущаха към град Серес с отпуснати юзди. Скитът пък, който плени севастократора, всячески го криел да не бъде забелязан от Асен, като се блазнел от някакви не безоснователни надежди, че ако се промъкне между власите и го заведе в своята земя, императорът ще му заплати твърде висока цена. Но тъй като мълвата се разпространи, че стратилатът е заловен, било направено грижливо издирване — той беше открит и представен на Асен.

Тези неща завършиха по този начин. Тогава и един от пленените свещеници беше заведен към Хемус като пленник. Той молел Асен да го пусне, като го призовавал за милост поради едноезичието им — той знаел езика на власите. А той отказал, като рекъл, че си бил поставил за цел никога да не освобождава ромеи, а да ги погубва, защото това искал и бог. Като въздъхнал дълбоко и със сълзи на очи, свещеникът, казват, отговорил на това, че и към него бог няма да се покаже състрадателен, загдето той не помислил да окаже милост на един беден мъж, близък на бога поради свещеничеството си, че краят на живота му е близък и няма да настъпи чрез естествена смърт като в спокоен сън, а както обикновено става с тези, които предпочитат да убиват с меч. И предсказанието на божия служител не закъсня. Защото малко по-късно, като се връщаше в Мизия, той беше убит от един свой приближен. Ето по какъв начин беше погубен: един мъж, подобен на него и по вид, и по характер, и който беше гледан от него много благосклонно (името му беше Иванко, а тази дума значи Йоан), тайно имал връзка със сестрата на жена му. Прочее, като разбрал за тази връзка, [Асен] най-напред поискал обяснение от жена си и я заплашил със смъртно наказание заради мълчанието ѝ около станалото. Когато жена му с разни приказки успокоила убийствените му погледи и пориви, а след това и прибавила, че напразно се сърдел на нея, защото и той добре знаел за тази връзка, той прехвърлил гнева си от жена си на Иванко и изпратил да викат човека късно през нощта без изобщо да успокои възбуждението си. Този, като помислил, че не без причина и вина го търсят ненавременно, отложил отиването си за сутринта. Но понеже [Асен] отново настоявал и не можел да търпи бавенето, което смятал за пренебрежение, Иванко, който най-сетне се сетил за причината на повикването му, се посъветвал с роднините и приятелите си какво да прави. Те му внушили да препаше дългия си меч, да го скрие под дрехата си и да влезе. И ако Асен излеел гнева си спокойно, ако сдържел кипналото си негодувание срещу него, ако изобщо се задоволел с наказание, което не застрашава живота, да понесе мъжествено и да иска извинение за провинението, в което бил уличен. А ако [Асен] вдигнел меча си срещу него, тогава и той да се покажел смел, да побърза да предотврати това, което тутакси щял да понесе, да му нанесе смъртна рана и да изпрати в ада този безсрамен и кръвожаден човек. Той така и направил. Понеже варваринът съвсем не мислел да се покаже умерен, а веднага, при първия поглед, се озверил и затърсил убийствения си меч, Иванко успял да го удари в слабините и го убил. И тъй Иванко веднага избягал и отишъл при съучастниците в делото си. Той им известил за станалото, решил заедно с тях да вдигнат бунт, защото братята на убития и каквито имал роднини и приятели нямало да останат спокойни. И ако постигнели целта си, те щели да управляват и земите си, и самата Мизия по-справедливо и по-законно от Асен, нямало да решават всичко с меч, както убитият, и да вършат това, което им внушава гневът. А ако намеренията им пропаднат и изобщо не се осъществят, те щели да се прехвърлят на друг кораб и да поверят делото си на тези, които управляват ромейската държава. Прочее още същата нощ те не само че утвърдили решението си, но подбудили и мнозина да вземат участие в плановете им. После завзели Търново (той е най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен със здрави стени, пресечен от малка река и изграден на върха на една височина) и се опълчили срещу Петровите хора, защото с настъпването на зората мълвата за смъртта на Асен се била разпространила не само в стените на Търново и извън тях, но и надалече. И тъй, понеже Петър смятал, че няма лесно да унищожи Иванко, нито пък този можел да отблъсне Петър, последният гледал да протака, като мислел, че единствено това изчакване ще сломи противника му Иванко. Той пък разбрал, че трябва да прибяга при императора на ромеите и с помощ оттам да надвие противниците си. Казваше се също, че Иванко убил Асен  по внушение на севастократор Исак, който и с твърде много други обещания го подбудил за това, а освен това го окуражил и като му предложил да му даде за жена собствената си дъщеря Теодора, Само че той умрял в затвора, преди да било извършено убийството. А Иванко извести на императора за станалото и го подканяше да изпрати някого с войска, за да завземе Търново и да се бори заедно с него за цяла Мизия. И може би щеше да се случи нещо благоприятно за ромеите, ако императорът при това съобщение веднага се беше заел усърдно да уреди нещата и, след като би взел Търново, би придобил лесно и без труд цяла Мизия. Но в този момент тоя ленив човек се скри в двореца отново, както червей се свира в дупката си, и изпрати протостратор Мануил Камица, като го назначи за стратег. А той се вдигна от Филипопол с войските, които го следваха, и с бърз ход достигна до пределите на Мизия, но неочаквано се върна бързо, защото войската се разбунтувала. „Къде ни водиш, казвали те, с кого ще се сражаваме? Не сме ли често преминавали тези погранични пътища и не само че нищо по-добро не постигнахме, но и малко оставаше всички да изгинем! И тъй, връщай се, връщай се и ни води към нашата си земя.“ Освен това, като изпаднаха и в паника поради безсмислени опасения, те вървяха в безредие, като че ли някои ги преследваха в гръб, и нападаха с всякакво оръжие. И тъй отново същата участ сполетя императора с по-голяма войска. Завинаги беше провален успехът, защото никой не се решаваше да влезе в ръкопашен бой с варварите, за да помогне на Иванко. Прочее той вдигнал ръце и се отчаял от положението в Търново, защото хората на Петър се засилвали и умножавали постоянно, тъй като към тях прииждала [нова] войска. Затова Иванко тайно излиза оттам и отива при императора. Така властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър. Но и той не умрял от естествена смърт, а малко по-късно мизерно завършил живота си, като бил пронизан с меч от един свой съплеменник. Властта пък над власите преминава у Йоан, третия от братята. Тогава прочее Петър бил взел за свой помощник в делата и за участник в управлението Йоан, който доста време прекара у ромеите, след като император Исак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избяга и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи също като покойния Асен, защото природата не беше вложила и у него никаква търпимост към нашата държава. Никой от нас не се противопостави на Петър, а и не можеше и докато в продължение на твърде много години враговете постигаха такива и толкова много успехи и това зло разклащаше ромейската държава, нито една малка победа не се усмихна никога на ромеите, нито излезе наяве нещо, което да прилича на успех. Никой от високопрестолните архиепископи, които получават най-високите почести, или от дългобрадите монаси, които нахлуват до носа си килимявки, не се замисляше за това пренебрежение и почти пълно изоставяне от страна на бога. Те не ни поучиха по какъв начин да му се противопоставим, нито пък излязоха открито да говорят пред императора, предлагайки спасително средство за ромеите. Но като че ли всички се бяха отдръпнали и бездействаха,82 не долавяха какво ставаше и като че ли вървяха срещу ударите на божия бич. Елините търсели причината за мора и като научили за предсказанието на Калхас83, не оставили злото без лек, без да държат сметка, че първият и най-могъщият от войската щял силно да се разгневи. А Иванко, като дойде при императора, беше приет благосклонно и принесе немалка полза на ромеите: той беше висок на ръст, извънредно съобразителен и с голяма физическа сила. Но свирепите черти на лицето и грубият му характер явно издаваха кръвожаден човек. И докато пребиваваше при ромеите, той съвсем не се промени и не стана с по-мек и по-гъвкав нрав. Все пак императорът сметна, че този мъж не е недостоен за дадените му брачни обещания, но отложи сватбата за законно определеното време (защото невестата още чуруликала с детския си говор), а него включи между велемощните си роднини, като не го постави по-долу нито в почестите на властта, нито по размерите на богатството му. А той, като гледаше пренебрежително към обречената му императорова внучка84, отправяше жадно очи към цъфтящата хубост на майка ѝ Анна, която беше още вдовица, и казваше, мечтаейки за брак с по-голямата: „Защо ми е агне-сукалче, когато ми трябва зряла овца или истинска коза!“ Впрочем този мъж положи много труд в земите при Филипопол и беше ценна преграда за ромеите срещу своите сънародници, които нападаха заедно със скитите и опустошаваха всичко по пътя си. А понякога и като излизаше на война заедно с императора, се показваше особено енергичен. Но кой би могъл да изброи колко пъти и кога през годината скитите и власите правеха нападения и какви безбожни дела вършеха? Без съмнение пустинността на земите при Хемус и опустошенията в Македония и Тракия свидетелстват за извършеното по-добре от колони и от надписи и по-ясно от всякаква история.

 

43Исак II Ангел (1185—1195; 1203—1204). Събитията се отнасят към 1185 г.
44Става дума за норманите.
45Т. е. Алексий Врана.
46Битие, 11, 1—9.
47Дн. Гюмюрджина (Комотини).
48Димитрица се намирала по долното течение на Струма. Сражението станало на 7 ноември 1185 г.
49Исак II Ангел.
50Бела III (1173—1196). Като зестра Исак II Ангел получил обратно завзетите от унгарците Белградска и Браничевска област, както и Поморавието.
51У Теодор Скутариот същото място гласи: „които по-рано се наричали мизи, а сега се назовават власи и българи.“ А Хониат с „власи“ нарича българи и власи.
52Никита Хониат сравнява иронично българите с Ахил, който започнал да действа усилено в борбата за превземането на Троя, когато приятелят му Патрокъл бил убит.
53Дн. Ипсала в Източна Тракия.
54Сиреч българи и власи.
55Загатва се за станалото слънчево затъмнение.
56Пс. 17, 12.
57По Матей, 8, 32.
58Този манастир се намирал на европейския бряг на Босфора, в местността Анаплас.
59Изразът „мизи и българи“ още един път доказва разнообразието от названия, които Никита Хониат дава на българското население от Северна България, както и на влашкото и друго смесено население, което живеело в тези райони.
60Този дворец се намирал извън градските стени, северно от Балъклейската горичка към Влахерните.
61Харсийската врата се намирала на северната част на Теодосиевата стена, дн. Едирнекапу.
62Анхиалският епарх, който се занимавал с астрология, предсказал на Врана триумфа и нещастния му край.
63Т. е. Исак Ангел дал амнистия на всички завърнали се.
64Термерийски злини е поговорка: големи злини.
65Конрад Монфератски, който бил женен за Теодора, сестра на Исак Комнин.
66Дн. Хисарлък, западно от Карнобат.
67Бастрена се намирала между Ямбол и Елхово.
68През пролетта на 1188 г.
69Никита Хониат е бил управител на Филиполската тема (т. е. административна област). Апографът е бил един вид инспектор, който имал същевременно друга длъжност като управител на тема или пък бил
назначаван във висшата централна администрация.
70Крепостта Прусин или Брусин. Тя се е намирала може би при с. Куклен, Асеновградско.
71Ахридос е област, намираща се по Долна Арда.
72Фридрих Барбароса бил в договорни отношения с иконийския султан, враг на Саладин, с когото пък Исак Ангел бил сключил съюз.
73Това е античното име на Одрин (Адрианопол).
74През 1190.
75Вероятно Тревненския проход.
76Дн. с. Стоб на р. Рила. Събитията стават през 1191(или 1192) г. според посочената по-горе датировка. В СИИНJ, IV, с. 154—157, те са отнесени към 1190 г.
77Куманите са наречени „скити“, а българите - както на много места — са означени като „власи“.
78Стефан Неман (1168—1196).
79Според Никита Хониат възцарилият се с преврат Алексий  III Ангел (1195—1203) раздавал безогледно длъжности и пилеел парите на хазната, оставяйки се да го подвеждат придворни и близки.
80В 1195 г.
81Стримон е p. Струма, а гр. Амфипол се е намирал между Кавала и Драма, близо до устието на реката.
82Изразът е от ПС. 13, 3.
83Легендарен древноелински прорицател. Той твърдял, че морът във войската на  елините бил по вина на главния им вожд Агамемнон.
84Теодора, която тогава била четиригодишна, била внучка на император Алексий III Ангел от дъщеря му Анна, омъжена преди това за севастократор Исак.

 

X

Right Click

No right click