Никита Хониат. Из "История" - IV. Събитията след падането на Константинопол (1204 - 1206)

Посещения: 17626

Индекс на статията

 

IV. Събитията след падането на Константинопол (1204 - 1206)

 

42. Балдуин завладява Солун и Тесалия

 

Прочее Балдуин мина през тракийските градове и постави гарнизон в Орестиада. Същото направи и в Димотика и в града, който води името си от Филип.124 А когато пристигна в Ксанти, тамошните жители му устроиха засада и тайно нападнаха войската му под водителството на някой си Сенахерим125. Те се показваха за малко и се скриваха, после се връщаха като страхливци там, откъдето бяха излезли като храбреци. А той без бой се насочи към главния град на тесалийците. Съпровождаше го маркиз Бонифаций заедно с Мария Пеонска126, която по-рано беше женена за Исак Ангел, а след смъртта му и падането на столицата беше се свързала с него законно. След като Балдуин се настани при Мосинопол, маркизът беше осведомен от мнозина, че Балдуин изобщо нямал намерение да му отстъпи прочутия Солун, както се бяха договорили, но затова напредвал и бързал, та като влезе в града, да си го присвои. Маркизът дълго време беше замаян, като ударен от гръм. Прочее, както изглеждаше, обзет от отчаяние, той отстъпи назад, като нарече Балдуин по-лъжлив от гърците, с извратена душа, неверен и непостоянен повече от мидена черупка и от зар. Прочее, като превзе Димотика и я укрепи по всякакъв начин, той разбунтува градовете в Тракия освен Орестиада (задмина този град, защото беше защитаван от извънредно многобройни войници на Балдуин), обложи ги с данъци и събра ромеи. Той произнасяше страшни и свещени за хората клетви и свидетелстваше, че се откъсва от договора и от предишното си единодушие със сънародниците си и тържествено преминава на страната на ромеите. Като казваше това и се кълнеше, той същевременно измисли и нещо друго, което правеше думите му убедителни. Провъзгласи за император на ромеите първородния син на съпругата си Мария (името му беше Мануил), като му даде и [съответните] одежди и име. Този маскарад и тази тържественост привлякоха ромеите на тълпи. Маркизът се занимаваше с такива хитрини, в които съвсем нямаше нещо вярно, както показаха по - нататъшните събития. Докато Балдуин се приближаваше към Солун, целият народ се стичаше и с приветствени викове му се предаде радостно заедно с града. Наистина те помолиха Балдуин той да не влиза в града, нито да позволи на войската да нахлуе вътре. Страхуваха се да не би тя да пренебрегне нарежданията му и да оплячкоса града (защото тази [войска] не беше подчинена на един началник, но беше събрана от много народности и се подчиняваше на твърде много началници). Балдуин се убеди и от разумните доводи на молбите им, а и защото имаше пред вид гневното отстъпление на маркиза, което не предвещаваше нищо добро, а най-много потвърждаваше слуха за действията му. Той се съгласи със солунчаните и им даде грамота, написана с червено мастило, която даряваше като неотменни старите права на града. Прочее той прекара на стан няколко дена извън града, като му бяха оказвани обичайните почести, и се върна във Византион. Защото Дандоло, дукът на Венеция, и колкото от графовете бяха в Константинопол вече му бяха изпратили съобщение, което настояваше за същото това. И тъй, когато Балдуин се върна, беше извикан и маркизът, понеже един Жофре127,  който беше отишъл при него и който имаше голяма власт сред войските на латинците (този мъж имаше сан маршал, която дума у елините означава протостратор) и му беше дал уверение, че като отиде [там], няма да претърпи нищо лошо. [Маркизът] се срещна с Балдуин и сключи договор с него. После напусна Димотика и отиде в Солун, като завладя града изобщо без бой. Той веднага се съобрази с положението, като скри неискрения си нрав и лукавството си. Обаче не остана прикрит дълго време, а подобно на котката, която била разобличена от попадналата ѝ сланина,  нахвърли се на парите на солунчани, като разбра, че имуществата им са в цветущо състояние. След това отне от собствениците им най-хубавите къщи и ги раздаде за живеене на своите хора от конницата. После остави там съпругата си Мария и част от войската, а самият той излезе и отиде в градовете, които са около Серес, които са близо до Беройската област, както и тези, които се простират до Темпейската долина в Тесалия. Като ги завладя неочаквано, той реши да се отправи към самата Лариса, да премине Елада и да покори Пелопонес, смятайки винаги, че заграбеното е малко, и стремейки се да върви напред благодарение наивността на ромеите. С него вървяха и някои от ромеите, главно измежду благородниците, които с лъжа и измама привличаха областите и улесняваха пътя на първородния син на Мария (защото както по-рано тракийците, така и сега македонците и тесалийците, както и жителите на Елада, радостно приемаха него, облечен царски и съпровождан от приветствени възгласи). А в действителност те ставаха проводници на маркиза и на латинците, и ставаха виновници за действията им и предатели на отечеството. Маркизът завладя така силни народи и твърде големи градове, и то много по-многобройни от неговата войска, дори ако се сметне на човек по град. А Балдуин, като се върна във Византион, реши да не стои мирно и да не държи подчинената си войска безцелно. Затова реши да прекара в Азия и да нападне тамошните градове, подстрекаван към това дело и от хелеспонтийските латинци, чийто град се нарича Пиги128, и от арменците в Троя129. Защото те не спираха ни най-малко да подбуждат Балдуин и да подтикват другите графове да пристъпят към подчинение на източните градове като към лесна плячка.

 

43. Калоян воюва в Тракия. Смъртта на Балдуин

 

Ромеите, които бяха избягали заедно с императора (а повечето от тях бяха от виден род, проявили се във военните действия и родом от градовете в Тракия), поискаха и те да се присъединят към маркиза и да му служат, колкото могат. Но той им каза, че не му трябват ромейски войници, и така ги отпрати. След това те отправиха молба до император Балдуин, за да бъдат приети, но понеже отново пееха напразно, както се казва, те прибегнаха при Йоан130, който беше отхранен и роден в Хемус. Този беше опустошил почти всички ромейски западни владения и ги беше разрушил със страшни войни, като ги направи пустинни чрез набезите на скитите и ги измъчи с всякакъв вид злини. Той именно ги прие на драго сърце. Йоан подозираше високомерието на латинците и се боеше от копието им като от огнен меч131, тъй като, когато беше проводил и пратеници за приятелство, беше му отговорено да се отнася в грамотите си до тях не като цар с приятели, а като слуга с господари. Иначе те щели да вдигнат срещу него оръжие и лесно да опустошат Мизия, която той владеел не по право, а като отцепник от ромеите, и да го върнат в предишното му положение. Прочее Йоан нареди да се върнат в къщи прибегналите при него ромеи и да правят каквото могат зло на латинците с хитрости и набези, докато той уреди работите им по най-добър начин. И тъй те се върнаха по своите места и разбунтуваха градовете на траките и македонците с помощта на власите. Поради това много от латинците, които пребиваваха в тези градове, бяха избити, а другите се върнаха като бегълци във Византион. И жителите на Димотика бяха избити, а тези на Орестиада бяха прокудени. Тези действия освободиха против всякакво очакване Изтока от латинците, които бяха заети във войната на Запад, посмалиха високомерието им и направиха по-умерени притежателите на Елада и на Пелопонес. Но да разкажем по ред какви неща станаха по-нататък. Ромеите завладяха града, който води името си от Адриан, както и Димотика, и останаха там, като имаха немалка подкрепа от власите. А Йоан поведе своите отреди и помощната войска от скити, почти неизчислима по брой, стараейки се да скрие от латинците голямата [им] численост. Император Балдуин и тримата други началници (понеже графът на Свети Павел132 беше умрял и погребан в Манганския манастир в гробницата на севастица Склирена) бяха известени за въстанието на ромеите, веднага изпратиха войска, за да възвърне въстаналите градове. Прочее Виза и Цурул бяха върнати и отново се подчиниха. Но града, издигнат от Аркадий, те намериха опразнен от хората, които имаха богатство и бяха на почит. А когато през нощта ги нападнаха ромеите, на които този град беше родно място, с тях бяха дошли и съюзниците им. Най-напред [латинците] се въоръжиха и стояха мирно, като разпределиха стража да наблюдава стените. А когато съмна, виждайки, че ромеите не са подредени в боен ред, нито пък си служат с правилата на военното изкуство, а дори и не са въоръжени, както трябва, те решиха да изведат за сражение строената си войска. Когато ромеите настъпиха против тях, приближавайки се смело към стените (защото взеха за уплаха самоувереността на латинците), излязоха от вратите, влязоха в сражение за кратко време и бяха обърнати в бягство.. В този ден можеше да се види жалко и мъчително зрелище. Латинците нямаха пощада към никого, а избиваха всички с меча си. Така напоиха земята с кръв и никой от падналите не получи погребение. Прочее този авангард извърши толкова и не посмя да отиде по-нататък, понеже ромеи и власи с една скитска част ги окръжаваха, а останалите се бяха спуснали към Адрианопол като в спасително убежище. През месец март133 император Балдуин излезе заедно с граф Людовик Блуаски, както и с дука на Венеция Енрико Дандоло, всеки със своите отреди. Прочее те се насочиха към Адрианопол и разположиха командването извън обсега на стрелите, а на другия ден докараха войските до стените и поставиха бойните машини. Но понеже онези, които бяха вътре, се защищаваха упорито в продължение на много дни, те поради здравината на стените не постигнаха нищо, освен да бъдат обстрелвани и да стрелят. Накрая започнаха да подкопават с лостове основите на стените, опитвайки се да разклатят стените незабелязано. Така те подкопаваха проход, колкото може по-навътре, изхвърляха скришом земята, подпираха изкопите с подпори от сухо дърво и вършеха работата с много работна ръка. А срещу това и ромеите измисляха средства за спасение на града. Но не изминаха много дни и Йоан, като отдели една част от скитската войска134, нареди да се нападне добитъка, предназначен за прехрана, и ездитните животни, които пасяха тревата по земята около лагера на латинците. По този начин той искаше да научи какви бяха намеренията на неприятелите и как щяха да действат в сражението. Още щом видяха скитите, те, изпълнени с въодушевление, се устремиха на конете си и се заловиха за копията си. Спуснаха се с все сила срещу скитите, които, като обърнаха гръб, започнаха бързо да отстъпват, като хвърляха стрели назад и при това, без да престанат да бягат през глава. Латинците вървяха подире им и така ги преследваха, но нищо не постигаха, понеже следваха бързи и лекоподвижни мъже. Така завършиха нещата през този ден. След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там. А от скитската войска, чийто вожд беше Коца135, пусна мнозина отново да нападнат лагера на латинците, като им нареди да действат, както по-рано, и да се връщат по същия път, по който са вървели и преди. [Латинците], като видяха отново скитите, грижливо и веднага се въоръжиха, втурнаха се по-стремително и храбро с насочени копия и дълго вървяха по същия път. Скитската дружина пък напредваше бързо, като почти не стреляше назад, понеже беше лека, а и защото яздеше на бързи коне. Латинците не разбраха колко далеч отидоха с конете си и че по невнимание са се приближили до местата, където бяха приготвени примките, засадите и клопките. Изтощени от дългия път и понеже и конете им вече бяха много уморени, те попаднаха на свежи скитски войници и се намериха сред тях. И наистина скитите ги обкръжиха като в обръч. А те, понеже боят беше ръкопашен, притиснати от множеството скити, падаха от конете, понеже мнозина обкръжаваха едного. Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушвани с примки, а конете им биваха посичани. Когато масата от скитите като черен облак нападна, те не позволиха [латинците] нито да се разгърнат с конете си, нито да избягат. Прочее падна избраната част от латинската войска, прочута с хвърляне на копия. Падна и граф Людовик Блуаски. А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия. Оттам, закаран в Търново, беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат. Най-старото и многолико зло и първопричина за всички нещастия на ромеите, Дандоло, дука на Венеция, тръгна последен и като узна от бегълците за поражението на войската, веднага обърна коня си и се върна в лагера. Когато настъпи нощ (защото сражението стана вечерта), той нареди да внесат светлини в шатрите и да запалят много огньове, за да се покаже, че цялата войска не е унищожена и че те не са се уплашили от сражението. При първата нощна стража той се вдигна оттам и отиде в крайбрежния град Редесто. Там се съедини с Хенрих, брата на Балдуин, който се връщаше от Атрамит136 с троянските арменци, които воюваха заедно с него, и се върна във Византион с разтърсени вътрешности от многото парасанги, които беше изминал в езда, и с много болни полови органи.

По това време ромеите, които останаха в Константиновия град, трепереха от страх, понеже пред очите им още стояха насочените срещу тях мечове на латинците и разграбването на имуществата им, на което те бяха подложени без никаква причина, както и ограбването на града от Балдуин, на двадесет и пети март, осми индикт, шест хиляди седемстотин и тринадесета година.137 А и ние самите, които тогава живеехме още в Силиврия, смятахме, че ще претърпим най-страшното само като научихме, макар и да не видяхме с очите си, за убийството на съседните ни жители от Даонион138 и като гледахме по следите на убийците, които с мечове в ръка влизаха в Силиврия, за да разграбят нашите вързопи и ракли. Прочее на двадесет и втори април, седми индикт, шест хиляди седемстотин и дванадесета година139 и столицата беше превзета от латинците. На петнадесети пък, същия месец, осми индикт, латинците бяха победени от скитите. И какво стана по-нататък? Друг бич връхлетя над ромеите, по-тежък и носещ големи бедствия. Мизиецът Йоан, който се показа едновременно като враг и отмъстител на ромеите, предаде на скитите за разграбване, колкото имаше градчета близо до Византион, които плащаха данъци на латинците. И можеше да се види друго страшно и необикновено зло, което надминаваше всеки изпратен от бога бич. Двата народа оплячкосваха същата земя и същите хора, като ту нападаха заедно, ту един подир друг. Защото скитите опустошаваха всичко по пътя си и понякога пренасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха, след като ги бичуваха. Латинците пък, разгневени от бунтуването на ромеите срещу тях и от това, че бяха победени от скитите, избиваха ромеите не по-малко. И тъй не остана място незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше по-гибелна от самата гибел, а по морето кръстосваха корабите с един ред весла на латинската войска, които унищожаваха всичко, което отплуваше накъдето и да е. Йоан пък, без да се бави в тракийските градове, отиде в Солун,140 за да уреди, както изглеждаше, работите си там, да откъсне градовете от латинците и да си ги присвои. Прочее, като стигна в Серес, той влезе в бой с тамошните латинци и като проля много потоци кръв победи и тях. Защото латинците бяха посрещнали Йоан със свойствената си стегнатост в боевете и готовност да отблъснат и така бяха избили мнозина негови хора. Но не след дълго победената латинска войска избяга в Серес, без да успее да затвори вратите, и власите, и ромеите, които преследваха бегълците, нахлуха вътре в стените. Така падна градът. След това беше опожарен и стените разрушени, а заловените бяха отведени, оковани във вериги. Тези от латинската войска, които не загинаха в сражението, едни се спасиха, както можеха, други заеха крепостта и останаха там. На другия ден Йоан обсади крепостта и извести на латинците, които бяха прибегнали в нея, да му предадат мястото и да се спасят. Те обаче съвсем не мислеха за предаване, надявайки се на помощта на маркиза. Тогава Йоан приготви стълби, постави огромна стенобитна машина при хълма срещу крепостта и започна да разбива стената. Тези, които бяха на крепостта, се бранеха и хвърляха всички защитни средства, които се намираха по стените, и така продължаваха съпротивата. Но като видяха, че Йоан е обхванал като с огнен обръч крепостта с цялата си войска и е прекъснал всякакъв излаз, та никой не би могъл дори пеша да се промъкне до маркиза, поискаха да му предадат крепостта, ако обещае и ги пусне да излязат невредими с оръжието и конете си. Но понеже той вече дори и не искаше да чуе за такъв договор, те поискаха да бъдат отпратени в своите земи с придружвачи до панонската граница. Клетвеният договор беше сключен при тези условия и той получи крепостта, а те свободен излаз.

Но какво ставаше с маркиза, техния началник? Не трябва да пропуснем да разкажем и за това. Докато той още уреждаше работите в Пелопонес и воювайки, се приближаваше до Сгур141, връчено му беше писмо от жена му. То му известяваше за  бунта на солунчани и че самата тя, изгонена от града, била избягала в крепостта и вече много дни е обсадена, а градът бил завладян от един влах, наречен Ецуисмен142, който бранел Просек и всички тамошни земи, подвластни на Йоан. Прочее, когато маркизът научи това, реши веднага да отиде на помощ и тръгна по обратния път. Той не беше се приближил още до Солун, когато се натъкна на пратениците, които известяваха за поражението и прогонването на неприятелите и възстановяването на спокойствието в града. Прочее ободрен от това, което чу и зарадван за близките си, той се върна и тръгна право към Скопие, за да отмъсти на Йоан за всичко, което беше извършил срещу него. Но не беше успял още да се заеме с това, което беше замислил, и ето че идва друг пратеник, известяващ за гибелта на граф Блуаски и за залавянето на император Балдуин. Прочее той отново пое по пътя, по който беше тръгнал, и влезе в Солун. Като узна истината за нещата, за които беше уведомен преди това чрез писмо, той довърши това, което не беше съвсем унищожено [от имота] на гражданите по време на станалото сражение преди неговото идване. На едни измежду гражданите той наложи глоби и ги изгони от града голи като тояги, други уби, трети обеси, и то не само от обикновения народ, а и от божиите служители, а нещастния император Алексий143 и съпругата му Ефросина изпрати по море на владетеля на алеманите. О, необикновено и нечувано за ромеите, а и невиждано досега явление! Като научи, че Йоан напада Серес, и преди да се осведоми за края на станалата там битка, той изпраща помощни части на своите сънародници в Серес. А те по пътя научиха за събитията, но не можаха да избягнат битката, макар и да знаеха, че сражението ще стане при много превъзхождащия неприятел, защото вече бяха попаднали в полесражението. Когато се сблъскаха с противниците, те бяха победени напълно и обърнати в бягство, защото скитите в голям брой така връхлитаха върху тях и така изскачаха от различни места, та човек би казал, че вижда рояци пчели да излизат от кошерите или оси да отлитат от крайпътните пукнатини. Прочее маркизът, който претърпя поражение в тези две битки, се затвори вътре в Солун, а Йоан отиде във Верея144 при пълна безопасност и си присвои и останалите градове, които бяха подчинени на маркиза.

Когато латинците, които бяха в столицата, научиха за тези неуспехи, взеха да обмислят какво трябва да правят. Те направиха събрание, на което присъстваше и Хенрих, който беше брат на император Балдуин и Марин, дукът на Венеция, понеже Дандоло беше умрял. Всички прочее решиха да тръгнат на война и да поведат войската си срещу тракийските градове, които се бяха отметнали от латинците, докато множеството още гори от въодушевление и Йоан е изоставил ромеите, зает с други войни, в които беше погълнато цялото му внимание. Прочее те изпратиха напред от своята войска една част, която наричат „рота“, и в отцепилите се градове да действа навсякъде безогледно с насилие. Поради това вървящият напред отред не пропусна да извърши нищо от най-ужасните и безбожни дела. Но и венецианците, които пуснаха по море своите дълги кораби, ограбиха като пирати източните крайбрежни земи и като достигнаха до Панион и Галиполи, извършиха най-лоши и недопустими за християнските нрави работи. Злините, които претърпяваха [ромеите], бяха разнообразни, тежки и непоносими. Когато излезе и самият Хенрих, той мина покрай Аркадиопол, където вилнееше само вятърът, влезе насилствено в Апри и нападна жестоко жителите му, като ги предаде на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни, въпреки че те повече по принуда, отколкото по убеждение се бяха подчинили на власите и не бяха минали на тяхна страна доброволно. Мнозина вързани бяха водени като пленници по села и градове, за да събират откупа си, който даваха на заловилите ги. А тези, които при разкарването бяха измъчвани от болест или изтощени от дългия път, макар и освободени от неудобните вериги на врата, в никакъв случай не им беше позволено да умрат като едноверци и да издъхнат по естествен начин — или бяха обезглавявани с мечове, или бяха пронизвани дълбоко в корема. Когато стигна Орестиада, Хенрих се разположи на лагер край него, направи вал и изкопа дълбок ров, понеже латинците смятаха, че борбата за този град е главна цел и увенчаване на всичките им подвизи. Той съобщи на гражданите, че няма да отстъпи оттам освен ако те не се предадат по договор или ако той ги покори с оръжие. Ужасени дори от слуха за договор, те казваха, че занапред между ромеи и латинци не може да има договори, на които да се вярва, след като латинците са се показали пред ромеите веднъж завинаги вероломни, жестоки към онези, които прибягвали [при тях] и безмилостни към победените във войната. Като научи това, Хенрих се залови за работа. Установи се, че градът е обиколен от два рова, изкопани широки и дълбоки. Градските кули имаха на върха си дървени скелета, които се извисяваха високо към небето; те бяха покрити с обработени и от сурови кожи, та да не бъдат засягани от огненосните стрели и същевременно да предпазват онези, които щяха да се сражават от тях. На върха на дървените кули бяха прикрепени мачти, имащи някакви съоръжения, които можеха да запалят огън, който се изливаше и разпръскваше надалеч. На места върху тях се виждаха направени площадки за бойците, каквито правят тези, които се взират в дълбочините от скелетата и следят за видовете риби. На някои от тях бяха закачени с вериги и камъни, които бяха спускани с машини и пак качвани и изобщо движени според нуждите на момента. Освен това на кулите стояха четиринадесет каменометни машини. Прочее Хенрих и войската му решиха да превземат с оръжие външния ров, а да заринат втория и така да докарат машините до стените. Прочее след превземането на първия ров следващият беше заринат трудно и отрязани глави, както и обезглавени трупове на падналите и от двете страни, до голяма степен изпълваха изкопа на рова. Когато късно и след като бе пролята кръв, той беше засипан, докараха до стените стълбите, приличащи на кули. Тогава едната кула заседна в рова и се наклони от отвесното си положение поради още неулегналата рохкава и наскоро насипана пръст. Другата пък, макар и да беше придвижена направо към стените, но още преди да бъде спусната стълба от нея, и тя беше повредена от нахвърляните тежки камъни от мачтите, които се намираха на върха на кулите, и разбита от това, което хвърляха машините. Така тя стана негодна за нищо. Прочее тежко пострадаха и мнозина от ония, които се сражаваха в нея, между които беше и Петър де Плацес, най-могъщият и същевременно най-известният от всички със своята храброст; разбит му беше черепът с един камък. И така замислите на латинците пропаднаха тогава. На другия ден кулите отново бяха докарани до стените при друга част на града и в тях се качиха най-добрите от войската. При това положение, когато защитниците на града видяха да се приближават всички машини и да се допира до стените мостът, който беше направен, за да бъдат отведени наредените в машината войници, отвориха вратите и наизскачаха въоръжени и с възпламенателните приспособления, които хвърляха пламъци надалеч. Започна сражение, по-тежко от предишните. Прочее [латинците] и тогава отстъпиха, без да са извършили нещо, и самите им бойни машини бяха изгорени пред очите им. А и отвън войските от власи и скити, които окръжаваха вала, не допускаха да се внасят в лагера съестни продукти. Прочее, като изпаднаха в безизходица и отчаяние, те проводиха хора до Византион, за да искат подкрепление от нови свежи сили. Но имаше такива, които отиваха повече по принуда, отколкото по убеждение, понеже неподчиняващите се бяха заплашвани с отлъчване и анатемосване от кардинал Мартин и от неотдавна дошлия от Венеция Тома като цариградски патриарх. Последният беше облечен в облекло, характерно за родината му, което беше почти прилепнало до тялото, като покриваше всяка част до китките, а гърдите оставаха открити. Брадата си пък бръснеше по-гладко, отколкото, ако беше употребявал мазило за премахване на косми, та кожата на бузите му, лишена съвсем дори от мъх, беше като опустошена и безплодна земя. Но преди да дойде помощната войска, тежка епидемия обхвана войската поради труповете, нахвърлени в шатрите, и от това, че мнозина или дори всички употребяваха неща, необичайни за ядене. Прочее [латинците] се вдигнаха оттам през нощта и отстъпиха. Те се разположиха на лагер в селата при Памфил, та да си отдъхнат от продължителните си и големи терзания. Но не само те бяха измъчени от тия беди, а и онези, които излизайки от столицата, се решиха да се срещнат и присъединят към тях. Нападнати по пътя от влашки и скитски отреди, те едва не загинаха всички. Поради това [латинците] замислиха да направят нови машини: събраха мачти от двупалубни кораби от крайбрежните градове и каквото не стигаше, отсякоха го от планините на Пропонтида, като изпратиха там за ръководител на работниците граф Конон де Бетюн. А като се снабдиха с достатъчно обсадни машини, които оковаха изобилно и с железа, та да бъдат по-устойчиви срещу огъня, отново пристъпиха към военните действия. Те изоставиха Орестиада, като сметнаха вследствие на това, което претърпяха, че тя е непревземаема, и решиха да нападнат Димотика. И тъй разположиха се на лагер около нея и на следващата година искаха да обсадят крепостта и се готвеха да докарат стенобойните машини, за да я щурмуват. Слънцето още не беше залязло в този напрегнат момент за латинците, когато небето се покри с облаци и заваля силен дъжд, изпратен от бога в земите над Димотика. Хеброс, който обикаля крепостта, се разля тогава от дъжда и от малък стана голям. Той заля полетата и като наводни внезапно лагера на латинците, започна да носи оръжия и машини, да влачи бойни коне, да отвлича хора, наподобявайки Ахерон145. Ако светлоносното слънце не беше още изгряло и нещастието беше станало през нощта, по-голямата част от войската щеше да загине. Изплашени от размерите на това, което се случи, тези от латинците, които бяха благоразумни и не бяха съвсем кръвожадни хора, решиха след това да се оттеглят и внушаваха и на другите да постъпят така. И останалата част от войската сметна случилото се за чудо и бързо се отдръпна оттам. Едните се върнаха в Константинопол заедно със самия Хенрих,146 а другите се заеха да охраняват градовете, които бяха на сушата и край морето и бяха подчинени на латинците.

Обаче бедствията още не се бяха прекратили и затова работите на ромеите не се бяха оправили. Надменността на латинците, презрението им към ромеите и непреклонният им дух бяха същите, както в началото. Това, което не можеха да правят с въстаниците, срещу които многократно точеха копията си, започнаха да го вършат срещу онези, които им бяха още под ръка, и срещу тях насочваха злобата си. Мъчно се понасяше отношението на източните ромеи към страданията на едноплеменниците им, които те напълно пренебрегнаха и забравиха. Защото те не подпомогнаха западните градове нито с пари, нито с войска. Изоставайки Азия, латинците измъчваха Тракия, която сама се изложи на опасност за свободата на ромеите. А нашите пълководци, които неочаквано се спасиха от заплашващата ги опасност, не станаха с нищо по-добри, нито предприеха нещо спасително за себе си и за своите сънародници, а обезумяха, отдалечиха се от бога, за да правят това, което не трябва, и съвсем не се осъзнаха. Те се разделиха на партии и групи, разбунтуваха градове, въоръжиха се едни срещу други и забравиха роднинските връзки на роднинството. Разделиха се на племена, както някога Израил и Юда, нещо, което пророкът оплака някога. Едни поддържаха едного и го приемаха за цар, други клоняха към другиго, така че повечето смятаха за проклятие и разцеплението, и отдалечаването от едноплеменниците. А когато понякога се свързваха в приятелство, те не биваха единодушни, нито тясно свързани помежду си, решаваха да подпомогнат напълно западните градове. А стремейки се към избора на царе, едни от тях като ята птици се спущаха подир някого и отлитаха с него, а други поставиха начело на властта бодливи тръни. Така многовластие отново обхвана Изтока и триглав звяр147 се появи поради неразумните действия [на хората]...

Така вървяха работите на Изток. А Мизиецът Йоан потегли срещу Филипопол и го превзе, като оплячкоса, опустоши и изби мнозина с меч148. Той отдавна се заканваше на града, дебнеше случай да го превземе и беше силно разгневен на жителите му, загдето нито му се подчиняваха изобщо, нито се отнасяха с него като с император, а го отблъсваха като кръвожаден мъж. Но най-много той кипна от варварска ярост тогава, когато те приеха Алексий Аспиет, подчиниха му се като на свой господар и много пъти с оръжие отблъсваха нападенията на [Йоан]. А може би, ако става дума само за този град, той щеше да бъде пощаден от нещастията било ако се отнасяше кротко с латинците, било като не отблъсваше съвсем Йоан Мизиеца. Но сега, когато столицата и първият от всички градове стана уязвима и леснопокорима и [Филипопол], както дете следва майката, пострада вследствие на това от по-големи нещастия и напълно беше предаден на плячкосване, а и на острието на меча. Той беше разрушен из основи и превърнат напълно в развалини, които привличаха погледа на гледащите само Аспиет, който висеше обесен за краката с върви, прекарани през жилите на пищялките. Освен това съмишлениците на Аспиет, които го бяха издигнали до висотата на царската власт, не останаха неизвестни на Йоан, поради което се опасяваха да не ги накаже за непостоянството им и скъсаха напълно [с него]. Прочее едни отидоха при Теодор Ласкарис, който владееше източните градове, други прибегнаха в Орестиада, трети избягаха в Димотика и влязоха в преговори с латинците. Те проводиха пратеници и искаха за свой стратег Теодор Врана. Малко по-късно Йоан се върна в Мизия  и там уреди работите си. Той наказа изменниците с тежки наказания и новоизмислени начини за умъртвяване и реши безпощадно да води с ромеите убийствена и непримирима война, казвайки, че не може да търпи коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно, тяхно поведение. Прочее, побеснял от гняв, той изпрати рояци скитска войска, съперничещи [по брой] с пролетните цветя. Едни от тях, като мравешко множество бродеха по свещените поля и обкръжиха Адрианопол. Други се приближиха към Русион и предизвикаха за бой латинската войска, която охраняваше този град. Тя беше отбран отред, отличаващ се от другите, състоеше се от високи мъже, удивителни във военните упражнения и поставени под началството на Тиери, мъж твърде виден и благороден. Прочее те тръгнаха много бързо напред, след като разбраха от съгледвачите къде стануват скитите. А тези, изпреварвайки нападението на латинците, се промъкнаха тайно в едно място близо до Русион и латинците ги видяха, когато се връщаха. Смутени, като ги видяха внезапно, те помислиха, че множеството не им предвещава добро. Прочее завърза се силно сражение, в което се отличиха с храбростта си и двете страни, но латинците загинаха почти всички, въпреки че извършиха много подвизи. Прочее след като това сражение завърши така, други клонове от скитите, безчислени и войнствени, нападнаха Апри. Те го превзеха лесно и го завладяха веднага, като разрушиха града, а от жителите в него едни избиха, други пък отведоха за продан като плячка, с вързани отзад ръце.

Те изгориха мнозина, защото бяха победители, но използваха безчовечно своята победа. След тази тежка битка [скитите] се отправиха към морския град Редесто и срещнаха Теодор Врана, който стоеше начело на латинците, изпращани в Орестиада. Преди още да ги приближи, те го обърнаха в бягство заедно със следващата го войска, а града завладяха със сила напълно и го заробиха. След това го изравниха със земята, научени от власите да изпитват към нас непримирима вражда и да я предават неотменно от поколение на поколение. Със същия жар те отидоха оттам в Перинт, а от него в Даонион, като никой не смееше да излезе насреща им поради безумно смелата им дързост. Те взеха в плен населението в тези градове независимо от възрастта му и сринаха стените им. Но не само крайморските земи пострадаха така от ловкостта и мъжествеността на скитите и на бойците от влашкия отряд, които ги следваха. Те се насочваха главно срещу укрепленията на градовете, служейки си с копачки и лопати. Но и всички земи, отдалечени от морето, се бореха срещу същите, дори и по-големи злини, без да имат някаква надежда за спасение, понеже хората, които неочаквано след робство са постигнали свобода, винаги се стремят към най-големи дела и не държат никаква сметка, че отново могат да изпаднат в бедствено положение. Увлечени до висша степен от случайни успехи и победи, те забравят напълно предишното си положение и се радват нахално на настоящото. Прочее поради това, градът, чийто основател е Аркадий, и Месина, а още и Чорлу изпатиха най-лошо, а и ниви, села и други земи, които по-рано зависеха от тези градове, както и онези, които са под властта на самата господарка на всички градове, паднаха в ръцете на скитите. На всичко отгоре и жителите на Атира бяха сполетяни от непоносими бедствия. Най-напред те се договориха със скитите да се откупят с пари и вече бяха дошли пратеници на скитите, които взеха златните монети. Но надвечер, когато от там дойдоха в града някои от латинската войска, която беше в Редесто с Врана, жителите на Атира ги приеха не враждебно, а радостно, защото мислеха, че те ще останат там и ще започнат борбата срещу скитите. Но по време на първата нощна стража латинците се оттеглиха оттам, стараейки се да се укрият от скитите и да преминат по-нататък, макар и да не успяха да постигнат целта си, защото при самия Ригион149 се натъкнаха на други, отишли по-напред скитски части, и всички бяха избити за кратко време. След оттеглянето на латинците скитите тайно от своите сънародници, които събираха парите, се изкачиха посред нощ на стените, завладяха вратите и с извадени мечове и със страшен вик се нахвърлиха на жителите, повечето от които още спяха, та затова не можеха лесно да избягат. Прочее през тази нощ станаха събития, които може да се оплакват вечно с реки от сълзи. Защото не само мъже и жени бяха или избити, или отведени в робство, но същото зло постигна и кърмачетата: като трева или нежни цветя и те бяха покосени от тези безжалостни хора, които съвсем не знаеха, че този, който в гнева си злоупотреби с победата и властта над враговете, обижда природата и нарушава човешките закони. А това, което беше достойно за още по-голяма скръб, то е, че тези безмилостни хора избиваха с мечове едни от стеклите се на брега, други отвеждаха назад, трети принуждаваха да се хвърлят в морските дълбочини и да загинат във вълните. Само малък брой се добраха до кораби и се спасиха. Имаше и такива, които не успяваха да се качат по стълбата на борда, хлъзгаха се и падаха в морето. Така нещастието беше голямо и многолико и почти всички тамошни жители изпогинаха. Оттогава, на тълпи или на отреди, варварите минаха напред като силна буря, която разпръсва всичко, или като огън, който изгаря гората150 и унищожава всичко по пътя си. От всички места не остана нищо скрито и неразграбено, но от повечето и големи градове само Виза и Силиврия останаха неразграбени и неразрушени от скитите. Само те избягнаха всеобщата гибел не само защото бяха обкръжени със здрави стени и бяха защитени много от местоположението си, но и иначе — защото бяха под наблюдение на латинците. Прочее италийците изпаднаха поради това в униние, свиха се в Константинопол като в убежище и подготвяха всичко нужно за обсада: те разделиха [на участъци] стената откъм сушата и позволиха на ромеите да си отидат, където искат. А врагът се задържа в селата, отстоящи на малко разстояние от столицата, и често се приближаваше до стените, влизайки в битка. Понякога в съвсем малък брой напредваха дори до т. нар. Романова врата151, за да покажат храбростта си или по-скоро щастието, което ги съпровождаше в тогавашните им дела. След като убиваха онези, които стояха на вратите, веднага отстъпваха отново и се връщаха обратно в дома си с цялата войска, карайки пленниците като стада добитък и впрегатни и домашни животни, неизброими като звездите.

След това Йоан излезе  с извънредно многобройна и силна войска. Той имаше за главна и първа задача да покори Андрианопол и да подчини Димотика, смятайки, че тези градове ще му бъдат награда за цялата война и че така той би могъл да изгони ромеите от Тракия и да я превърне в обиталище само на диви зверове. Прочее той се разположи на стан при Димотика и понеже видя, че много високото място е трудно и неудобно за превземане, се зае да отклони река Еврос, която окръжаваше крепостта и снабдяваше с вода жителите ѝ посредством неизвестни за мнозина канали. Той постави и машини и започна да разбива стената там, където изглеждаше, че е напълно достъпна за разрушаване от стрелящите, и където разстоянието позволяваше да достигат хвърляните тежки камъни. А тези, които бяха вътре, поднасяха на Йоан някакви извинения, красиви изявления и лукави насърчения, за да го омилостивят дори повече: застанали на укрепленията, те го провъзгласяваха за свой император, обещаваха да му станат данъкоплатци и се съгласяваха охотно да правят всичко, което той би заповядал, само да не го приемат в града. Но той, обхванат от гняв в сърцето, съвсем не се съгласяваше на техните предложения, а много настояваше да му се предаде крепостта и само така щял да преговаря. Той съвсем не се отказваше от борбата, а разрушаваше укрепленията, със силата на големи камъни сриваше ъгловите кули и събаряше защитните стени. Тези, които бяха вътре, поставяха прегради и плетове пред стените, покриваха ги с пресноодрани кожи с руното им, та, каквото изстрелваха машините, да пада по тяхната издута повърхност. [Това траеше], докато Йоан не прекратеше сражението. Тогава те, с кротки лица и с омилостивяващи думи, се правеха на покорни и се преструваха. А когато той спешаваше храбрите конници от войската си и нареждаше тези хора, изцяло облечени в желязо, при пробитите части на стените или когато хвърляше поглед към машините на колела и поставяше останалата войска навсякъде в боен ред, тогава и те хвърляха маската на покорство, добиваха блестящ боен вид и започваха да се отбраняват, доколкото можеха. Защото, като виждаха, че спасението им е само в стените, и като разбраха, че нищо не прави [хората] по-силни от неволята, те, ръководени от отчаяние и гняв, нанасяха [удари] не по-малко от тези, които получаваха, показвайки сръчност и храброст. Прочее варваринът, след като проточи дълго тая обсада, се върна в Мизия,152 като поривът му угасна от безизходното положение, както пламък от липса на гориво, а и защото беше чул от мълвата, която се носи от уста на уста и обикаля по много места, че латински отряд, обучен във военното дело, ще дойде на помощ на тамошните хора. Тогава и патриарх Йоан Каматир тихо завърши живота си, след като, скитащ и бездомен, се беше установил в Димотика.

А италийците охотно и с готовност приеха поканата на ромеите [да отидат] в Орестиада и Димотика, за да поправят работите си, защото смятаха, че надеждите им за тия по-рано отцепили се градове са пропаднали. Те се дигнаха от Константинопол и първия ден разположиха лагера си при Атира, а на другия ден влязоха в Силиврия. После, като прекараха там няколко дена и се снабдиха с припаси, завладяха Адрианопол.

Скитите и власите в тогавашните си нападения извършиха такива работи, каквито нито ухо е чуло, нито око е видяло, нито нечие сърце е почувствало. Много големи преди това, прочути и многолюдни селища, угледни ниви и хубаво избуяли ливади, цветущи градини, с обилни плодове поради постоянно течащи вади, високи дворци и красиви къщи, построени необикновено изкусно и изписани с различни багри, бани с всякакви удобства, лозя, натежали от плод, узряващи житни посеви и хиляди други неща, които годишните времена дават и които радват тихия живот и правят земното съществуване желано, увенчано от всякаква благодат и много привлекателно — всичко това изглеждаше обезлюдено и беше станало обиталище само на ежове и зверове.153 А ако някой се взре в тези неща много опечален, проливайки сълзи и посипвайки главата си с пепел, би казал, че вижда всеобща разруха или второ създаване на битието, при което бог прави да се появи трева и злак и семена от всякакъв вид и род от недрата на земята, а още няма човек, който да ги използва. . .

Бяха пасхалните дни на текущия девети индикт, шест хиляди седемстотин и четиринадесета година,154 когато те донесоха тези нещастия, надминаващи всякаква мълва и всякаква ужасна гледка. Прочее всяко място, където стъпваше скитската войска, се изпълваше [едновременно] с пеене на химни и със стенания. Сълзи, охкания и ридания заглушаваха празничната глъчка. И в момента, когато благочестивите възпяваха излизането от гроба, разрушението на ада и възкресението от мъртвите, тогава градовете общо потъваха в бездните на земята и в мрачните и страшни селения на ада. А кой човек ще оплаче с плач и ридания, както подобава, и ще облее със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца, избиването на възрастните хора?

Преди това нашествие на скитите в тракийските поля, ята от врани и гарвани, едни идещи от север, други от юг, се срещнаха на едно място, като се стекоха по необикновен начин и неслучайно. Те се счепкаха помежду си и гарваните взеха превес, като прогониха множествата от врани, които дойдоха от юг.

Божеството подложи на такова бедствие не само тракийските земи. Те бяха връхлетяни от море от изпитания, пометени от буря от непоносими нещастия и обхванати от безброй беди. Но и западните области пострадаха не по-малко.

 

44. Славянинът Варин помага на кръстоносците да завладеят град Пиге

 

Но и Петър де Плацес, за когото по рано споменахме..., се стремеше да завладее град Пиге... Той залови и уби някои от жителите на Пиге и въведе тайно и постепенно там своите хора с помощта на един славянин Варин и на неговите съмишленици.155

 

45. Калоян избива византийци

 

Докато ставаха тези събития, латинците, които бяха завладели Адрианопол,156 най-напред се разположиха на лагер около него и отвориха пазар извън града. След това сключиха съюз с ромеите и обходиха някои от градовете, които бяха пострадали тежко от скитите. Възстановиха и тях, доколкото времето им позволяваше, и подир това се спуснаха нататък и достигнаха до областта на Родопите. Понеже не срещнаха никакъв неприятел, нито изобщо им се изпречи някой, те влязоха в крепостта Станимака и освободиха оттам тези свои сънародници, които бяха останали измежду ония, които държаха Филипопол преди това. Така [латинците] се върнаха отново в Орестиада, като предадоха на Теодор Врана част от войската и го оставиха там за стратег. А самите те се върнаха във Византион и помазаха за император Хенрих, който беше роден брат на Балдуин, предишния владетел на Константинопол от латинците. Така в продължение на една година и четири месеца те бяха останали без император, който да ръководи държавните работи, и не се съгласяваха да помажат за император когото и да било от своите сънародници, докато не получат преди това потвърждение за смъртта на Балдуин. Нека чуят това ромеите, които помазват бързо [император] и със самото му помазване вече мислят как да го премахнат. Прочее естествено е те да са се прочули сред всички народи като змии, майцеубийци, народ, изгубил всякакъв разум, деца, достойни за укор, и беззаконни синове, които вдигат оръжие срещу нас. А Балдуин загина по следния начин. Заловен в сражението със скитите и окован във вериги, както казах, той беше държан в плен вече дълго време в Търново. А когато Аспиет въстана, Йоан пламна от гняв срещу латинците и раздразнението му растеше все повече, докато стигна почти до лудост. Поради това той изведе Балдуин от тъмницата и заповяда да му отрежат краката до колената и ръцете до раменете с Тенедоска брадва, а след това да го хвърлят с главата надолу в една пропаст. Прочее оставен за плячка на птиците, той издържа три дена и завърши окаяно живота си. [Йоан] умъртви така безчовечно не само него, но и ромеите, които държеше в плен, без да се трогне изобщо нито от виковете, нито от молбите им. Между тях беше и логотетът на дрома Константин Торник, който до голяма степен въпреки волята си беше отишъл на служба при император Балдуин след превземането на столицата. Той беше избягал от опасността, в която се намираше, като беше заловен от скитите по време на войната, а след това беше прибягнал при Йоан, въобразявайки си, че там ще получи най-големи почести, с каквито често беше пребивавал при него като пратеник на ромеите. Но намери „гостоприемство“, при което получи много рани от мечове по цялото си тяло и дори не беше погребан след убийството си.

 

46. Изображение на българин, намерено в Цариград

 

Прочее, като изкъртиха с чукове копитото на коня [латинците], намериха отдолу изображение на човек, което повече приличаше на някого от българския род, отколкото на латинец, както по-рано всички говорели. То беше пробито с гвоздей от край до край и изцяло покрито с олово.

 

47. Военни действия в Тракия

 

Прочее и тези събития се развиваха така. Хенрих, след като се възцари, научи от своите съплеменници, които бяха останали в Орестиада, че войски от скити и власи отново нападат. Те, като разрушили Димотика, промъкнали се към града, наречен по името на Адриан, та ако могат и него да завземат. Без да се уплаши от числеността на противниците и без да си спомни изобщо за неуспехите в предходните войни, той смело пак предприе поход, като се стремеше да отърве своите сънародници, които вървяха с Врана, и да спаси остатъците от ромеите, които се бяха приютили отново в селищата недалеч от столицата. И тъй той се приближи до Адрианопол и видя власите да треперят при вида на латинците, въпреки че те не бяха станали нито по-едри тялом от преди, нито по-храбри духом, но и не бяха изгубили обичайната си дързост и опитността си във военните действия въпреки преживяното. Затова той стигна до Крън и Боруй, а оттам премина Агатопол и се разположи на лагер в Анхиало. Извърши много подвизи, благодарение на които спечели и пари, и роби, и стада добитък, без да претърпи нещо лошо, и невредим се върна в Константинопол.

 
124Т. е. Филипи.
125Асирийски владетел (след 702 г. пр. н. е.), който се опитал да превземе Йерусалим.
126Става дума за Маргарита (преименувана Мария), дъщеря на унгарския крал Бела III. Както обикновено, унгарците са наричани с архаични имена „пеонци“ и „хуни“.
127Това е Жофроа де Вилардуен, сам автор на мемоари върху Четвъртия кръстоносен поход.
128Град на Хелеспонт (Дарданелите).
129Троя е област в Азия.
130Прибегнали при Калоян в началото на февруари 1205 г.
131Срв. Битие 3, 24.
132Τ. е. Хуго де Сен Пол, комуто била дадена Димотика.
133През същата 1205 г.
134T. е. куманската войска.
135Според В. Златарски, името на куманския вожд трябва да се чете „Коча“.
136Атрамит е град в Мала Азия.
137Т. е. 1205 г.
138Град в Източна Тракия.
139Т. е. 1204 г.
140Той се отправил към Солун след Петдесетница, която се падала на 29 април 1205 г.
141Лъв Сгур владеел Коринт.
142За това има спор. Според едни това е изопачено име на Шишман, според други е Чъсменъ или Чисмьнь или Цузъменъ.
143Т. е. Алексий III.
144Т. е. Бер.
145Легендарна подземна река, по която се движела към царството на мъртвите ладията с душите на умрелите.
146Те се върнали през октомври 1205 г.
147Загатва се за Мануил Маврозом, Теодор Ласкарис и Давид Комнин, които, воювайки едни срещу други, предявявали права за престола.
148Калоян превзел Пловдив в началото на лятото 1205 г.
149Ригион е дн. Буюкчекмедже.
150Пс. 82, 15.
151Романовата врата или врата на св. Роман била 9-а от 10-те врати в Цариград, като се върви от Златния рог към Мраморно море.
152Калоян се върнал в България преди 28 юни 1206 г. Димотика е паднала в началото на същия месец.
153Исая, 13, 22; 14, 23; 34, 11.
154Т. е. 2 април 1206 г.
155Крепостта Пиге била превзета от Теодор Ласкарис, никейски император. Събитията стават през есента на 1206 г.
156На 28 юни 1206 г.

 

 

X

Right Click

No right click