Документът е публикуван в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.

 

За анонимния автор, известен с прозвището „Тамплиера от Тир“, са запазени само оскъдните данни, които той е оставил за себе си в своето единствено съчинение. Неговият текст е съхранен като трета част от средновековния ръкопис (MS Torino, Biblioteca Reale, Varia 433), озаглавен „Деяния на кипърците“ (Les Gestes des Chiprois), съставен в кипърската крепост Кирения през 1343 г. Прозвището, с което авторът е познат в наши дни, се дължи на това, че през част от неговия живот той се намирал на служба в известния орден на тамплиерите, макар че не е ясно дали е бил посветен в монашество брат тамплиер или просто наемник на ордена. Съчинението на „Тамплиера от Тир“ притежава изключителна историческа важност, тъй като представлява най-подробното свидетелство на очевидец за последните дни на средновековната западноевропейска (или „франкска“) държавност в Светата земя на Палестина и Сирия.

Данните в неговия текст ни позволяват да заключим, че „Тамплиерът от Тир“ е роден малко след 1250 г. в Кипър или франкските територии в Сирия и Палестина. През 1269 г. той е valet (паж) на франкската принцеса Маргьорит де Антиох-Лузинян (1244‒1308), а по-късно вероятно продължава да ѝ служи, тъй като дълго време пребивава в центъра на владенията ѝ ‒ град Тир. Към 1285 г. авторът вече живее в кралската столица Акра, където работи като писар на магистъра на тамплиерите Гийом дьо Божьо (1273–1291). В Акра той се превръща в доверено лице на Гийом дьо Божьо, участва в съвещания на най-високо ниво и е добре осведомен за някои от тайните операции на неговия орден, като например тамплиерските шпиони в двора на египетските султани. „Тамплиерът от Тир“ владее арабски и превежда лично писмата на мамелюкския султан до неговия магистър. През 1291 г. авторът участва в отбраната на Акра срещу мамелюкската армия като част от свитата на Гийом дьо Божьо. След падането на града той успява да го напусне заедно със свитата на новия тамплиерски магистър Тибо Годен. Бегълците отиват в крепостта Сидон, която малко по-късно също е евакуирана, заедно с всички останали франкски градове по сирийското крайбрежие. Емигрантите, сред които има не само франки, но и сирийски християни, се преселват в много средиземноморски страни, но най-вече на близкия Кипър, където повечето от тях имат роднини и приятели. На острова на Афродита се установяват и оцелелите остатъци от разгромените ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. В частта от текста на „Тамплиера от Тир“, отнасяща се за периода след 1293 г., данните за самия автор почти изчезват, което подсказва, че той вероятно не играе никаква роля в описаните събития. Предполага се, че неговото съчинение е написано малко след 1314 г., тъй като съдържа информация за папското осъждане на ордена на тамплиерите, което се превръща в окончателен факт именно през посочената година.

Преведеният по-долу откъс представлява само едно от двете запазени свидетелства, оставени от християнски участници в събитието, за обсадата на франкската столица Акра от войските на мамелюкския султан ал-Ашраф Халил (1290–1293) между 4 април и 18 май 1291 г. Българският превод се базира на изданията на изворовия текст от Гастон Рейно през 1887 г.¹ и Пол Крауфорд през 2003 г.² Тук трябва да отбележим, че битката за Акра в 1291 г. притежава не само голяма символична важност, ознаменувайки края на християнската власт в Светата земя. Обсадата представлява един от последните военни сблъсъци от подобен мащаб, водени между близкоизточни и франкски армии. Подробно отразените лични впечатления от интензивните военни действия по време на обсадата превръщат описанието на „Тамплиера от Тир“ в безценен извор за военната история на периода.

Източниците свидетелстват недвусмислено, че в 1290 г. мамелюкският султан ал-Ашраф Халил наследява от прочутите си предшественици Байбарс и Калавун една от най-силните армии в целия тогавашен свят. Показателно е, че мамелюците са едни от малкото, които успяват неколкократно да нанесат поражения на най-страшните завоеватели от епохата – монголите. През пролетта на 1291 г. ал-Ашраф мобилизира целия мащабен военен ресурс, намиращ се под негова власт в Египет, Сирия и Арабия, за да унищожи само един град, последната столица на франките в Светата земя ‒ Акра. Макар че силите изглеждат неравностойни, дори за могъщата султанска войска превземането на Акра не е лесна задача. Градът, който в предишните години е отблъснал успешно няколко мамелюкски атаки, е разположен на полуостров, защитен откъм морето от превъзхождащата противника франкска флота, а откъм сушата – със силни укрепления, включващи две успоредно разположени стени, простиращи се от бряг до бряг. Крепостните стени и рововете пред тях непрекъснато са разширявани и подновявани дори в моментите на икономическа криза за останалите франкски владения, тъй като жителите на Акра са баснословно богати и могат да си го позволят. Още от средата на XII в. пристанището се превръща в един от главните центрове на изключително доходоносния търговски трафик между Европа и Ориента³. Неговото многобройно християнско население е готово да се защитава от всеки нападател. При новините за приближаващата опасност през 1291 г. контингенти от въоръжени бойци дават многобройните местни представители на италианските търговски комуни Венеция, Генуа и Пиза, военномонашеските ордени на тамплиери и хоспиталиери, платени от френския и английския крал наемници и кръстоносци от Ломбардия.

Превъзходството на франките над слабия мамелюкски флот дава възможност за пристигането на подкрепления и провизии от съюзния Кипър. От 1286 г. кипърският крал Анри II дьо Лузинян (1285–1324) е признат за крал от гражданите на Акра и мнозинството от останалите франкски владения в Светата земя. С този акт местните франки се превръщат в негови поданици, а Анри II се задължава да ги подкрепя срещу всеки, който би могъл да ги нападане. За съжаление тогавашната ситуация в Западна Европа е неблагоприятна за бързото организиране на кръстоносен поход и изпращането на по-значителни подкрепления към далечните латински колонии. Така франките в Леванта, чиято военна сила е обезкръвена в многобройните военни конфликти в региона след похода на Свети Луи, са оставени почти сами да се защитават срещу мамелюкската инвазия.

Изворите посочват различни цифри за броя на противниковите армии при обсадата на Акра. Според съвременния френски историк Жан Ришар броят на християнските защитници на града е около 15 000 души⁴. Що се отнася до числеността на мюсюлманските сили, то в съвременните изследвания най-често се цитират данните на венецианския автор Марино Санудо Стари (1260–1338) – 60 000 конници и 160 000 пехотинци⁵. Цифрите на Санудо очевидно са нереално високи. По аналогия с битката при Хомс от 1281 г., за която разполагаме с по-точни данни относно числеността на участниците, можем да предположим, че общият брой на мамелюкската армия, заедно с редовните военнослужещи, доброволците и контингентите от съюзните мюсюлмански градове едва ли надхвърля петдесет хиляди души.

 

„Тамплиерът от Тир“,

част III от „Деяния на кипърците“,

глави 489‒500

 

489 Султанът [ал-Ашраф Халил]⁶ дойде пред Акра и я обсади в четвъртък на 5 април, в година 1291 от Въплъщението на Христа, а я превзе на осемнадесетия ден от май през същата година. Сега ще разберете как се случи това.

490 Султанът разположи палатките и шатрите на лагера си много нагъсто от Торон по целия път до la Semerrie⁷, така че цялото поле се покри с палатки. Шатърът на самия султан, който се нарича dehlis⁸, беше на един малък хълм, на който имаше една хубава кула, градини и лозя на тамплиерите. Въпросният dehlis беше целият червен, а входът му беше открит срещу града Акра. Султаните имаха такъв обичай, за който знаеха всички, че посоката, в която бе открит входа на техния dehlis, показва накъде ще се отправи султанът. Те [мамелюкските войски] стояха осем дни пред Акра, без да сторят нищо повече, освен да участват в обичайните малки схватки между нашите и техните отряди, в които неколцина паднаха убити и от двете страни.

Когато осемте дни изтекоха, те докараха и поставиха техните обсадни машини, като всеки от камъните, които хвърляха [с тях], тежеше по един quintar⁹. Една от тези машини се наричаше Haveben, т.е. „Свирепата“¹⁰, и беше поставена пред онази част от крепостната стена, която отбраняваха тамплиерите¹¹. Друга, която хвърляше камъни срещу частта на пизанците, беше наречена Mensur¹², което означава „Победа“. И още една, която беше много голяма и чието име не зная, стреляше срещу частта на хоспиталиерите, а четвърта машина обстрелваше голямата кула, наречена Прокълнатата кула, която беше при втората стена и бе поставена под опеката на краля¹³.

491 Те [обсадителите] направиха големи барикади и плетени [от дървени клони] прегради, и още през първата нощ заобиколиха стените с тях. На втората нощ те ги преместиха напред, на третата нощ още по-напред и [така постепенно] ги докараха толкова напред, че стигнаха чак до края на защитния ров на крепостта. Зад тези прикрития въоръжените бойци слизаха от конете си с лъкове в ръце. И ако се чудите как им бе позволено да се придвижат толкова наблизо, то отговорът е, че нямаше как да бъдат спрени, по причини, които сега ще ви обясня.

Тези хора изкарваха [от лагера] своите конници, които бяха въоръжени до зъби, а конете им бяха защитени с брони, като те покриваха цялата площ от единия край на града до другия, т.е. от брега при едната страна до брега при другата страна [на крепостната стена]¹⁴. Тези войници наброяваха повече от 15 000 и работеха на четири дневни смени, така че никой от тях не се преуморяваше. Нито един от нашите мъже не излезе срещу онези, които бяха зад подвижните прегради, тъй като ако бяха го направили, онези отзад [т.е. конниците, застанали зад войниците, които придвижват напред преградите] щяха да ги защитят и да блокират пътя. Така че даже и нашите да бяха излезли срещу тях, конниците щяха [успешно] да ги отблъснат.

И така, както ви казах, накрая сарацините напреднаха до ръба на защитния ров, а всеки от конниците пренесе на гърба на коня си по четири или пет busches¹⁵ и ги хвърли зад подвижните прегради. А щом нощта дойде, те ги сложиха пред преградите, завързаха ги отгоре с въже и натрупаната купчина стана като стена, която нито една метателна машина не можа да пробие, въпреки че някои от нашите средни по големина катапулти стреляха по нея и я уцелиха многократно, но не постигнаха нищо, тъй като камъните просто отскачаха в рова.

След това враговете докараха техните carabouhas¹⁶, малки турски метателни машини, които се управляват ръчно, стрелят много бързо и ни причиниха по-голяма вреда, отколкото големите машини. По местата, където стреляха с карабуги, никой не смееше да излезе на открито. Пред карабугите те издигнаха защитен вал, който беше толкова висок и здрав, че никой [от нашите] не успяваше да удари или улучи онези, които стреляха с тях. И това положение продължи през цялото време, докато те копаеха мини, защото един голям емир¹⁷, наречен Elesgay¹⁸, командваше вражеската част, разположена срещу новата малка кула при първите [външните] стени пред Прокълнатата кула, която носеше прозвището Кралската кула. Хората на този Елесгай прокопаваха мини в посока към кулата, а също и под една от стените, на която казваха Кралската стена. Те я бяха подкопали до такава степен, че нашите я запалиха и тя цялата се срути. Сарацините прокопаха мина и срещу Кулата на графинята на Блоа, която тя построи за спасението на душата си, когато беше дошла от тази страна на морето¹⁹. Срещу последната нашите мъже изкопаха контрамина и яростно атакуваха [нападателите], но сарацините докарваха свежи попълнения всеки ден, защото имаха толкова много войници.

Един ден нашите свикаха съвет и решиха да проведат голям излаз от всички страни [на крепостта] с конници и пехота, за да изгорят натрупаните от сарацините купчини клони, [зад които се прикриваха]. В уговорената нощ моят господар, магистърът на тамплиерите, и неговите хора, месир Жан [де Грайи] и [месир Оте] дьо Грансон²⁰, и други рицари излязоха от частта на стената, отбранявана от тамплиерите, която се простираше от морския бряг до градската врата „Св. Лазар“. Магистърът нареди на един провансалец, който беше виконт на бурга [укрепения град] на Акра, да подпали сноповете дървени клони, натрупани пред големия катапулт на султана. Те поеха напред в нощта и стигнаха до клоните, но мъжът, който трябваше да хвърли гръцкия огън, беше твърде скован от страх, когато го метна и той не стигна до тях и падна на земята, където изгоря без полза. Сарацините, които се намираха там, бяха избити всичките, конници и пехотинци. Ала нашите мъже, и братята от ордените и светските рицари, навлязоха толкова далеч напред между шатрите на лагера, че конете им си заплетоха краката във въжетата на палатките и паднаха на земята, след което сарацините ги изклаха. По този начин изгубихме осемнадесет конници, тамплиери и светски рицари, тази нощ, макар че те плениха много сарацински щитове, бойни тръби и барабани.

После моят господар и неговите хора поеха обратно към Акра. По пътя те се натъкнаха на голям брой сарацини, които дебнеха в засада; успяха да ги видят, тъй като луната светеше ярко и беше ясно като в ден. Както вече ви казах, в тази част беше господарят на Хама, който бе събрал около себе си своите войници и ни удари при морския бряг с дъжд от метателни копия²¹, които раниха някои от нашите. Те [сарацините] обаче не дръзнаха съвсем да се приближат до нашите мъже. Трябва да знаете, че те изглеждаха да имат около две хиляди въоръжени мъже [в тази битка], докато нашите бяха ‒ заедно с рицарите, другите конници, братята от ордените, валетата и туркопулите ‒ едва триста души. В другите части, където беше заповядано да се нападне, нищо не бе свършено, тъй като сарацините забелязаха движението и бяха нащрек, поради което атакуваха християните толкова яростно, че те се оттеглиха без да постигнат нищо.

492 По-късно бе решено всички предводители и войски на Акра да извършат излаз в полунощ от вратата „Св. Антоний“, за да нападнат сарацините с изненада. Решението бе пазено в толкова голяма тайна, че никой не знаеше за него, докато не бе дадена командата „На конете!“ По времето, когато нашите мъже възседнаха конете си и потеглиха от вратата „Св. Антоний“, луната беше тъмна и изобщо не светеше. Сарацините [обаче] бяха предупредени и осветиха полето с факли така, сякаш при тяхната страна беше ден²². Една бойна част, която беше толкова многобройна, че наброяваше почти 10 000 мъже, излезе срещу нашите и ги засипа с метателни копия така яростно, че изглеждаше сякаш от небето вали пороен дъжд. Нашите не успяха да издържат на това и се оттеглиха в града, а много от конниците бяха ранени. По тази причина нашите хора в града Акра изпаднаха в състояние, достойно за съжаление. Но те получиха вести, че крал Анри ще дойде от Кипър със значителни подкрепления и го очакваха [с нетърпение] от ден на ден.

493 Кралят бе призовал своите хора в Кипър, събра ги и потегли от Фамагуста²³, като пристигна в Акра на 4 май. Градът беше в тежко положение, защото, както ви казах, [външната] стена бе минирана, а подкопаната кула [вече] беше изгоряла. Независимо от това гражданите почувстваха голямо облекчение от пристигането на тези мъже и на краля няколко дни по-късно²⁴, така че изпратиха при султана като посланици рицаря месир Гийом де Вилие и Гийом дьо Кафран, приближен на магистъра на тамплиерите. Султанът дойде от своя dehlis пред градската порта, известна като Вратата на легата, и от двете страни бе обявено прекратяване на огъня.

Посланиците тръгнаха невъоръжени и отидоха при султана, който беше в една малка палатка. След като пратениците паднали на колене и го поздравили три пъти, той се приближил до тях и им казал: „Сега носите ли ми ключовете на града?“. Пратениците му отговорили, че градът няма да се предаде толкова лесно, но че са дошли при него, за да го помолят за някакъв вид снизхождение за бедните хора. Тогава султанът им рекъл: „Ще ви окажа тази милост, ако вие ми дадете само голите камъни [от които е построен града] и отнесете всичко останало, и си отидете по пътя и напуснете това място. Ще направя това за вашия крал, който е дошъл тук и който е млад, тъй като можеше и аз да съм на негово място, но за вас нищо повече не ще сторя!“ Посланиците му казали, че това не може да стане, „тъй като хората отвъд морето [т.е. в Европа] ще ни сметнат за предатели“, а той им отвърнал: „Тогава трябва да си вървите, защото нищо повече няма да ви предложа!“

Докато си разменяли тези думи, една метателна машина, с която оперирали кръстоносците при Вратата на легата, поради не знам каква причина стреляла, а изхвърленият от нея камък паднал толкова близко до палатката, където били султанът и посланиците, че султанът, обхванат от младежко перчене, [но без да иска да им причини сериозна вреда], скочил на крака, хванал дръжката на меча си, изтеглил го на една педя от ножницата и казал: „Ах, вие, гнусни свини, нима нещо ми пречи да ви отсека главите?“ Тогава Елесгай му рекъл: „Сир, Бог да ни опази от това да замърсите острието на меча си с кръвта на тези прасета! Онези, които стреляха с катапулта, са предатели, но Вие трябва да пуснете тези мъже да си вървят, защото те са тук с Вас!“ И така посланиците се завърнаха в Акра, а веднага след това двете страни започнаха отново войната, като стреляха с мангонели²⁵ един срещу друг и правеха нещата, които обичайно се вършат между врагове.

494 Новата кула, на която казваха Кулата на краля, беше толкова лошо подкопана, че предната ѝ част се срути в безредна купчина в защитния ров, така че беше невъзможно да се мине отгоре по камъните. Като видяха това, сарацините направиха малки чували от конопено платно и ги напълниха с пясък. Всеки от техните пренесе по една от тези торби на гърба на коня си и я разтовари при сарацините, които бяха зад барикадите от клони, натрупани пред онази част на стената. След това, щом падна нощта, те взеха чувалите, разстлаха ги върху камъните и ги загладиха като пътна настилка. На следващия ден, в сряда по вечерня²⁶, те преминаха по чувалите и завзеха кулата. Половината от кулата беше още здрава и монолитна от страната на града и там имаше много наши мъже, които отбраняваха кулата, но усилията им бяха напразни, тъй като сарацините без друго превзеха кулата и забиха знамето на султана на нея. Тогава ние заредихме метателните си машини, прицелихме ги към кулата и стреляхме. Така убихме някои от сарацините, но не достатъчно, за да ги отблъснем. Щом нашите видяха, че кулата е превзета, те направиха една дървена конструкция, покрита с кожа, наречена chat и поставиха вътре в нея мъже, така че сарацините, които бяха превзели кулата, да не могат да настъпват повече²⁷.

495 Когато кулата падна по начина, който ви описах, всички мъже бяха напълно покрусени и все повече от тях започнаха да изпращат жените и децата си надолу към корабите [в пристанището на Акра]. Но на следващия ден, в четвъртък, времето беше много лошо, а морето толкова се вълнуваше, че жените и децата, които се бяха качили на корабите, не успяха да издържат на тях, поради което слязоха и се прибраха по домовете си²⁸.

496 Преди зори на следващия ден, петък, забиха силно бойни барабани. Под мощния и страшен звук на тези барабани сарацините нападнаха от всички страни града Акра. Мястото, където за пръв път проникнаха вътре, беше при Прокълнатата кула, която те вече бяха превзели. Сега ще ви разкажа за начина, по който те влязоха [в града].

497 Те дойдоха пешком; бяха толкова много, че изглеждаха направо безброй. Най-отпред вървяха мъже с високи дебели щитове, след тях идваха мъже, които хвърляха гръцки огън, а след тях – мъже, които мятаха къси копия и изстрелваха пернати стрели в такъв гъст облак, че изглеждаше така, сякаш от небето вали дъжд. Нашите мъже, които бяха вътре в дървеното укрепление (chat), го изоставиха. След това сарацините, за които споменах, тръгнаха в две посоки, тъй като се намираха между двете стени на града, т.е. между първите стени и защитните ровове, които се наричаха барбикан²⁹, и големите [вътрешните] стени и рововете на самия град. Някои от тях влязоха през вратата на онази голяма кула, наречена Прокълнатата кула, и се насочиха към Сан Романо³⁰, където пизанците бяха разположили техните големи метателни машини. Останалите се придържаха към пътя, който водеше към вратата „Св. Антоний“³¹.

498 Щом магистърът на тамплиерите, който беше в неговия Auberge³² заедно с мъжете, които го отбраняваха, чу биенето на барабаните, той разбра, че сарацините провеждат някакво нападение. Магистърът събра десет или дванадесет братя и своята собствена свита и се отправи към вратата „Св. Антоний“ точно между двете стени. По пътя той подмина онази част от стените, която беше поверена на хоспиталиерите, и призова магистъра на Хоспитала³³ да се присъедини към него. Магистърът на хоспиталиерите на свой ред събра [около себе си] няколко от неговите братя, както и някои рицари от Кипър и Светата земя, и няколко пехотинци. Те тръгнаха към вратата „Св. Антоний“, където се натъкнаха на сарацините, които влизаха в нея пешком, и ги контраатакуваха. Но, както ви обясних, всички усилия бяха безуспешни, тъй като сарацините бяха твърде многобройни. Когато магистрите на Храма и Хоспитала³⁴ стигнаха там и влязоха в бой, изглеждаше сякаш се хвърлят срещу каменна стена. Онези от враговете, които мятаха гръцки огън, го хвърляха толкова бързо и в такива количества, че от дима човек едва можеше да различи съседа си. В дима вражеските стрелци изстрелваха пернати стрели толкова нагъсто, че нашите хора и коне пострадаха ужасно.

Случи се така, че едно бедно английско вале бе толкова лошо ударено с гръцкия огън, който хвърляха сарацините, че робата, която носеше върху ризницата си, избухна в пламъци. Нямаше никой, който да му помогне, така че лицето му изгоря, а после цялото му тяло, и той се запали и изгоря така, сякаш беше котел със смола, и умря там. Когато се случи това, той беше спешен, тъй като конят му беше убит под него.

Сарацините отстъпиха за малко [пред нашата атака], а след това вдигнаха щитовете си и започнаха да се придвижват напред с малки крачки. Щом нашите мъже ги атакуваха, те веднага сваляха щитовете си надолу и спираха. Те през целия ден не престанаха да хвърлят копия и да мятат гръцки огън. По този начин тази объркана схватка продължи до часа на терцата³⁵. На това място ни сполетя голямо нещастие, заради което сарацините, които бяха влезли в града, както ви разказах, успяха да нахълтат по-бързо и лесно, а нашите хора бяха твърде обезсърчени. Случи се следното: едно метателно копие полетя към магистъра на тамплиерите точно в момента, в който той вдигаше лявата си ръка. Той нямаше никакъв щит, освен копието, [което държеше] в дясната си ръка. Копието го удари под подмишницата и острието потъна в тялото му на една педя дължина; то проникна през пролуката, където пластините на бронята не се припокриват. Това не беше неговата обичайна тежка броня, а по-скоро леки доспехи, облечени набързо поради дадената тревога.

Щом усети, че е смъртоносно ранен, магистърът започна да се отдръпва назад. Някои от бранителите [на крепостта] помислиха, че той се оттегля, тъй като иска да се спаси. Знаменосецът го видя да се изтегля и тръгна след него, а после го последва и цялата му свита. Когато беше изминал известно разстояние, двадесет кръстоносци от Вало ди Сполето³⁶ го видяха да се оттегля и му извикаха: „За Бога, сир, не си тръгвайте или градът веднага ще падне!“ А той им отговори със силен глас, така че всички да го чуят: „Синьори, не мога да свърша нищо повече, защото съм погубен; вижте тази рана тук!“ И тогава ние видяхме забитото в тялото му острие, а, докато говореше, той изпусна своето копие на земята, а главата му клюмна на една страна. Той започна да се свлича от коня си, но онези от свитата му скочиха от техните коне и го хванаха. Те го взеха на ръце и го положиха на един висок и широк щит, който намериха захвърлен там. Придворните му го отнесоха към вратата „Св. Антоний“, но я откриха затворена; вместо това намериха една малка врата, [зад] която имаше мост, водещ от рова в резиденцията на мадмоазел Мари, която преди това принадлежеше на месир Жак дьо Ла Мондели³⁷. Там неговите придворни свалиха бронята му, като отрязаха кирасата³⁸ му при раменете, тъй като не можеха да направят нищо повече, поради раната, която беше понесъл.

След това те го сложиха, още с неговите espaulieres³⁹, под едно одеяло и го понесоха към морския бряг и по-точно към плажа, който е между кланицата, където колят животни и къщата на господаря на Сур [Тир]. Там те чуха вик, който идваше от лицевата страна на Кулата на легата [и известяваше], че сарацините бяха там, така че някои от придворните наскачаха в морето, за да се опитат да стигнат до две барки⁴⁰, които бяха там – само тези двете, защото морето беше толкова бурно и вълните толкова големи, че барките не можеха да се справят с тях – и много от хората бяха изгубени заради това. Останалите от придворните го пренесоха до крепостта на тамплиерите⁴¹ с помощта на други хора и го положиха вътре в сградата – не като влязоха през вратата, която тези отвътре не пожелаха да отворят, но като го вкараха през двора, където трупаха оборския тор.

Той живя през целия ден, без да каже и дума, тъй като не беше проговорил, още откакто бе свален от коня си, освен само една дума на онези в цитаделата; щом чу врявата на хората, които бягаха от смъртта [по улиците на превзетия град], той поиска да знае какво става. Те му казаха, че мъжете се сражават и той нареди да го оставят на мира. Магистърът не проговори повече и предаде душата си на Господа. Той бе погребан пред неговия параклис, където бе олтарът, където те [тамплиерите] служеха литургия. И Бог взе душата му – но колко голяма вреда причини неговата смърт!

499 Сега ще ви разкажа какво се случи после.

Щом мъжете разбраха какво бе станало и видяха как магистърът бе отнесен, те започнаха един по един да напускат постовете си и да бягат. Защото сарацините, както споменах, бяха дошли през Прокълнатата кула и преминаха направо през Сан Романо, [където] запалиха големия катапулт на пизанците. После те продължиха направо надолу по пътя към алеманите⁴² и превзеха „Св. Линарт“⁴³, а всички, които се изпречиха пред тях, паднаха под острието на меча. Други сарацини атакуваха Кулата на легата, която беше при морето. Сарацините преместиха решетката, която се простираше от морския бряг до подножието на кулата и от която стърчаха лостове и остриета, така че конете да не могат да минават от там. После голям брой сарацински конници нахълтаха [от там] в града. Месир Жан дьо Грайи, месир Оте дьо Грансон и хората на френския крал яростно се съпротивляваха, така че там паднаха много ранени и убити. Но месир Жан дьо Грайи и месир Оте дьо Грансон не успяха да устоят на натиска на сарацините и [накрая] се оттеглиха от там и се спасиха, макар че месир дьо Грайи беше ранен.

500 Щом Анри, крал на Йерусалим и Кипър, видя тази катастрофа, той отиде при магистъра на хоспиталиерите и, [съветвайки се], те проумяха ясно, че вече нито съветите, нито подкрепленията бяха от някаква полза. Затова решиха да спасят себе си и се качиха на борда на своите галери.

 

¹Templier du Tyr, Chronique de Templier du Tyr. – En: Les gestes des Chiprois: Recueil de chroniques françaises écrites en Orient aux XIIIe et XIV siècles, publié pour la premiere fois pour la Société de l’Orient latin par G. Raynaud. Genève, 1887, 243‒252.
²Crawford, P., The “Templar of Tyre”: Part III of the “Deeds of the Cypriots”. Ashgate Publishing, 2003, republished by Routledge, 2016, 105‒113.
³Легендарните богатства и блясък на Акра са помнени дълго след падането на града, вж. напр. описанието на града в текста на немския пътешественик Лудолф фон Зюдхайм (ок. 1350 г.), Ludolph von Suchem, Description of the Holy Land, and of the Way Thither, translated by A. Stewart. London, Palestine Pilgrims’ Text Society, 1895, 50–54.
⁴Ришар, Ж., Латино-Иерусалимское королевство. Санкт Петербург, Евразия, 2002, с. 389.
⁵Marino Sanudo Torsello, The Book of the Secrets of the Faithful of the Cross (Liber Secretorum Fidelium Crucis), translated by P. Lock. Abingdon, Routledge, 2016, p. 367.
⁶В старофренския текст le Soudan.
⁷Араб. ас-Сумайрия.
⁸Арабски термин за шатра, която султанът по време на поход използва за официални приеми.
⁹Мярка за тежест, равняваща се на 100 либри или ок. 50 кг.
¹⁰От ар. Ghadban.
¹¹Отбраната на стената е разделена на сектори, отбранявани от различни бойни части от християнските сили. Отрядите се ръководят от седем капитани, а начело на цялата отбрана преди пристигането на крал Анри II е неговия брат, конетабъла Амори дьо Лузинян.
¹²Араб. ал-Мансури, вероятно по името на султан Малик ал-Мансур Калавун (1279‒1290).
¹³Т.е. в частта, отбранявана от самия крал Анри II дьо Лузинян.
¹⁴Т.е. при двата края на полуострова, на който е построена Акра и чието начало е защитено от крепостните стени.
¹⁵Вероятно снопове клони.
¹⁶Тур. карабуга, вид балисти, използвани от турците и монголите, които стрелят с големи стрели.
¹⁷В старофренския текст grant amiraill.
¹⁸Става въпрос за изтъкнатия мамелюкски пълководец Санджар ал-Шуджа’и, който след падането на Акра е назначен за управител на Сирия.
¹⁹Кулата е построена от дарението на Жана дьо Шатийон, графиня на Блоа, която пристига на поклонение в Светата земя през 1287 г. и се завръща във Франция три години по-късно.
²⁰Благородниците Жан дьо Грайи и Оте дьо Грансон предвождат съответно отрядите от професионални бойци, платени от френския и английския крал.
²¹В старофренския текст piles.
²²Предварителната подготовка на сарацините за нощното нападение вероятно се дължи на предателство на най-висше ниво в християнския лагер.
²³Главното средновековно пристанище на Кипър.
²⁴Според Марино Санудо Анри II дьо Лузинян пристига в Акра на 4 май 1291 г. начело на флота от четиридесет галери и войска, състояща се от двеста рицари и петстотин пехотинци, вж. Marino Sanudo Torsello, The Book of the Secrets, p. 367.
²⁵Мангонелът е вид катапулт (требушет), задвижван с ръчна сила.
²⁶Около 18‒19 ч.
²⁷Покритата с кожи дървена преграда е била поставена с лице срещу Кралската кула в пространството между вътрешната и външната стена, най-вероятно пред Прокълнатата кула.
²⁸Средновековното пристанище на Акра не е осигурявало добра защита на корабите по време на буря.
²⁹В старофренския текст barbaquane.
³⁰Латинска църква, разположена точно зад Прокълнатата кула.
³¹Т.е. те са се придържали към пътя, който минава между вътрешната и външната стена на крепостта.
³²Буквално „приют“; сграда, в която са живеели братята от военните ордени. П. Крауфорд предполага, че в случая става въпрос по-скоро за т.нар. burgus Templi в предградието Монмюзар, отколкото за главната тамплиерска централа в Акра.
³³Магистърът на Хоспитала на св. Йоан Йерусалимски Жан дьо Вилие (1285–1294).
³⁴В старофренския текст maistres dou Temple & de l’Ospitau.
³⁵Т.е. до т.нар. трети час на деня (терца), който отговаря приблизително на 9 ч. сутринта.
³⁶Стфр. Val d'Espolite, може би става въпрос за съвременното италианско селище Vallo di Nera в Централна Италия.
³⁷Благородници от франкското общество в Акра.
³⁸Масивна броня, която защитава тялото.
³⁹Парчета броня, които покриват раменете.
⁴⁰Малки или средни по големина морски съдове.
⁴¹Става въпрос за главната квартира на тамплиерите, голяма и силно укрепена сграда, разположена при морския бряг, която разполагала със свое собствено малко пристанище.
⁴²Т.е. германците. В случая авторът има предвид главната квартира на Тевтонския орден, разположена на улицата, която води от Сан Романо към центъра на Акра.
⁴³Църквата „Св. Леонард“.