Публикува се по: Мария Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV - XIX в.
Из труда на П. А. Чихачев (1808 — 1890), руски ориенталист и дипломат, пътешествал 20 години из Османската империя. Печата се по П. А. Чихачев. Великие держави и Восточннй вопрос. Москва. 1970, стр. 113 — 115.
Писма от Турция. Шесто писмо. Константинопол, 4. X. 1858 г.
Днес, както и преди 20 години, ежегодният доход съставлява примерно 200 млн. франка... Преди десет години ежегодният дефицит представляваше 30 млн. франка. През 1858 г. той достигна сумата, превишаваща 70 млн. франка... Същото може да се каже и за държавния дълг на Турция. Преди 20 годени тя все още беше може би единствената страна в света, която можеше да се похвали с пълното отсъствие на задлъжнялост и с наличие в обръщението само на звънки монети. А сега държавният дълг достига 600 млн. франка...
Плачевното състояние на турските финанси зависи от много причини... Нека отбележим само разорителната и често необяснима разточителност на султана независимо от това, че сумата, на цивилната му листа, установена от султан Махмуд на 27 млн. франка, превишава една девета от ежегодните държавни, постъпления и е по-значителна, отколкото на кого да е от европейските монарси... Така в края на април тази година султанът получил заем с помощта на търговци от Галата с лихва 9% на сума 10 млн. франка, предназначени изключително за празненството по случай бракосъчетанията на двете му дъщери. Всяка разходка на лодка или на кон води след себе си заповед да се събори някой дворец или да се построи нов... Само строежът на двореца в Долмабахче е струвал 70 млн. франка, което надвишава една трета от ежегодните постъпления в хазната на държавата.
Във връзка с това разказват един доста характерен анекдот. Веднъж султанът попитал първия си камерхер каква е стойността на двореца. Този отговорил, че тя не превишава 3500 пиастра (584 франка), тъй като това е стойността на хартията, използвана за асигнациите, с които били заплатени сметките. Ясно е, че при лекотата, с която могат да бъдат доставяни нужните средства (т. е. с помощта на султанските хартиени фабрики), каймето, или асигнациите, е изместило от обръщение всички звънки монети в столицата. Понастоящем те са заменени от купони на сума, превишаваща 700 млн. пиастра (140 млн. франка), което съставлява почти половината от ежегодния доход на страната. Въпреки това длъжностните лица в Константинопол получават заплатите си изключително в звънка монета. Те са заинтересовани да съхраняват сегашното положение пред вид на това, че цената на каймето е паднала до 30% от номиналната му стойност. Както се вижда, чиновниците извличат от това значителна печалба.
Тъй като споменах мимоходом за заплатите на чиновниците, следва да се отбележи, че и в това отношение на финансите на страната лежи тежко бреме, несъответствуващо на нейните потребности и възможности. В Турция има не по-малко от 30 министри и 120 мюшири, или маршали. Издръжката на един министър е средно 250 000 франка годишно, а на всеки мюшир — 200 000 франка, т. е. като цяло 31 млн. франка... От друга страна, грамадните заплати на висшите военни чинове рязко контрастират с нищожните заплати на служещите с по-ниски постове. Така например мюдюрите, или началниците на административните райони, получават ежегодно средно само 30 000 пиастра (от 5 до 6000 франка); заптиетата получават само 160 пиастра (около 40 франка) месечно. С тези паря те трябва да изхранят себе си и коня си, а също да се снабдят с необходимото оръжие.
Другият фактор, който парализира турските финанси, са вакъфите... Тези привилегировани заведения дават доход около 40 млн. франка. Това впрочем далеч не отразява действителната им ценност, тъй като по липса на добро стопанисване те дават само незначителна част от добива, който би се получил при по-рационално стопанство. Освен че на хазната се нанася ущърб от необлагането на църковните владения с данъци, вакъфът лишава държавата и от законния доход. Той се разпространява върху множество частни предприятия с помощта на една хитра, всеизвестна уловка, която се практикува в Турция от векове. За да избягнат грабежи или легално облагане с данъци, турските поданици, както християни, така и мюсюлмани, отстъпват своите владения на вакъфа на основание на фиктивен договор. Той, разбира се, приема тези „дарове“ и оставя предишните му владелци в качеството на арендатори срещу съвършено нищожно възнаграждение.
По този начин от една значителна част прекрасни владения хазната съвършено не взема данъци и даже в наши дни в Константинопол има множество домове, които принадлежат не само на турци, но и на европейци, освободени от всякакви данъци, тъй като официално те се смятат за вакъф. Известен ми е един дом, който носи на владелеца си до 20 000 франка годишно. Вакъфът, чиято собственост се счита този дом, получава ежегодно само 200 пиастра (33 франка), което естествено е равносилно на пълно освобождаване от данъците.
