Литература

Александър Ив. Куприн (Между мита, религията и окултизма)

Написана от Емилия Алексиева
Посещения: 155

 

342px Alexander Ivanovich Kuprin 7Историята е наука за миналото на обществото и това е така, но преди нея е митът, наивната представа на човека за всичко, което се случва; тук се позиционира и фолклорът, обичаите, табутата,  свързани с бита; накрая идва религията която налага своите нравствени изисквания. Хората винаги са се опитвали да надникнат зад завесата на позволеното, за  да  достигнат до помощта на силите в „отвъдното“,  да сбъднат желанията си, мечтите си. Особено  древната история се преплита и с митологията, и с църковните догми, а и с тайните науки.

Обект на настоящата статия е творчеството на един от най-интересните руски писатели, творил на границата между ХІХ и ХХ век – Александър Иванович Куприн, водеща фигура сред писателите от т. нар. „Сребърен век“. Той е роден на 20. 08. 1870 г. в гр. Наровчат, Пензенска губерния, в семейството на чиновник. Рано остава сирак. Майка му е от княжески татарски род. Бъдещият писател прекарва детските и юношеските си години извън семейната среда. На 6-годишна възраст е даден в пансион, а оттам – във ІІ  Московски кадетски корпус и в юнкерско училище. Тежката казармена атмосфера намира отражение в творбите „Поход“, „Кадети“, „Дуел“.

Куприн служи като военен, но след конфликт с началника си през 1894 г. е принуден да напусне. Останал без средства, работи като журналист, хамалин, служител в техническа кантора, певец в хор, земемер, ловец, рибар, актьор в провинциален театър. Това е една огромна житейска школа и опит, който той споделя в творбите си.

Литературната си дейност започва като кадет. В периода 1884 – 1887 г. пише стихове. Като юнкер се ориентира към прозата. Първият му разказ, „Последният дебют“, е отпечатан в „Руски сатиричен лист“ през 1889 г. Арестуван е, защото според Правилника в юнкерското училище публикациите на курсантите в печата са забранени. За няколко години е принуден да спре с литературните изяви.

Куприн сътрудничи на много провинциални вестници (Киев, Одеса, Самара, Ростов, Волиня и др.). По същото време творят Чехов, Лев Толстой, Горки, чието влияние върху произведенията му е безспорно. В центъра на неговата проза е конфликтът личност – общество („Молох“, „Олеся“). Проституцията е поставена като тежък социален проблем в романа „Яма“. Царската армия и порядките в нея Куприн изобразява в своя шедьовър „Дуел“. Руско-японската война е повод да напише един от най-силните си разкази – „Щаб-капитан Рибников“. Революцията от 1905 г. писателят обрисува в творбите си „Сънища“, „Тост“. Погромите и полицейското насилие също намират отражение в прозата му. Като пример за изстъпленията на черносотническите банди може да бъде посочен разказът „Гамбринус“. Както се вижда, няма голямо историческо събитие, което да не е привлякло вниманието му на творец.

Идва Октомврийската революция от 1917 г., която той не може да приеме и емигрира във Франция. Там животът му не е лек и е съпроводен с финансови проблеми. В Русия се връща през 1937 г., а след тежко боледуване умира през 1938 г.

Нека да видим как присъстват в творчеството на Куприн митологията, религията и окултното. Ограничавам се до анализа на три негови творби, като преводът на разказите му от руски е мой, Е. А.

„Ал-Иса“ е ранна творба на писателя и носи всички белези на все още неукрепналото му перо. Тя представлява интерес с темата за съдбата, която по-късно се задълбочава и усложнява. Пространството в разказа е лишено от битови подробности и е условно: „Няколко века до рождението на Христос в самия център на Индостан живееше силен, макар и малоброен народ.“ Куприн съвсем съзнателно е търсил тази неопределеност. Елементът на загадъчност доминира, а злокобната тайна, която се разкрива в хода на повествованието, е в основата на драматизма. „Този могъщ народ се покланяше на живо същество – жена, която се наричаше богинята на смъртта. Богинята на смъртта никой никога не беше виждал, освен двама жреци старейшини. Точно те я избираха тайно сред най-красивите момичета, ненавършили четиригодишна възраст, възпитаваха я и с помощта на открити от самите тях средства превръщаха красотата ѝ в свръхестествено съвършенство. Когато умираше една богиня на смъртта, двамата жреци веднага поставяха на нейно място друга, но за това знаеха единствено те. Народът вярваше, че богинята е безсмъртна, а красотата ѝ е неувяхваща.“

 В това свое произведение Куприн използва принципа на двойствеността. Той поднася на читателите една определена теза, която по-късно се опровергава. Богинята всъщност е смъртна, но това е тайна, за която хората не подозират. Върху тази скритост авторът построява своя сюжет. Противоречието между мнимост и реалност се превръща в ключ към образите. Авторовата позиция също се променя. Разказвачът не гледа на събитието „отгоре“, не е „вездесъщ“, а ролята на демиург престава да доминира. Читателят получава правото да се досети как ще се развие действието и какво поведение ще избере героят, без да чака намесата на разказвача.

Източният колорит е постигнат чрез проследяване на поведението на жреците, на тълпата и на самия Ал-Иса. Външността на героите, облеклото, храмовете имат по-малко значение. Жестокостта, фанатизмът и лъжата са особено подчертани от писателя. Веднъж на пет години богинята на смъртта излиза от своя храм в затворена колесница. По този начин тайната се запазва, а мистериозността се засилва. „Възторгът на тълпата достигаше до лудост. Отсичаха главите на стотици роби, много се изтезаваха с бичове и кинжали, в изстъпление се хвърляха под колесницата на богинята, за да бъдат размазани от слоновете или от колелата.“ Ако жестокостта е очевидна и нарочно подчертана, то двойственото поведение на жреците остава скрито. Богинята на смъртта поддържа страха у масите, но и неограничената власт на жреческата каста.

В много митове проверката на човешките качества заема централно място. Но докато в тях героят проправя пътя на доброто, унищожавайки злото, Куприн открива друг, оригинален начин, за да постави проблема за жестокостта на съдбата – обезсмисля победата на героя. Ставайки съпруг на богинята на смъртта дори само за една нощ, за да изгори на кладата с настъпване на утрото, всъщност той се жертва не за любовта и красотата. Богинята се оказва беззъба, грохнала старица. Писателят е намерил неочакваната развръзка. Тя напълно съответства на безсмислието да умреш по своя воля, преди да си живял – наказание за славолюбието и липса на човешка топлота. Животът сам по себе си е висша ценност и пренебрегването му се наказва.

Религиозният фанатизъм по своята същност е вид диктатура, обсебваща, парализираща волята на хората. Куприн показва естетизацията на смъртта, като я превръща в ритуал, въздействащ върху неустойчивата психика на народа, за да се укрепи още повече жреческата каста.

Фанатизмът е добре мотивиран в образа на Ал-Иса. Героят е статичен не в действията, а в чувствата си. Той е като мумия – напълно безчувствен към страданията на близките си. Младежът не живее като своите връстници. Войната и ловът са по същество смърт, а точно те го привличат неудържимо. Обикновените радости в живота са му чужди. Този пиетет към смъртта достига до маниакалност, за да намери своя завършек на огнената клада. Двигател на постъпките му е смъртта, съчетана с чувственост и изроден мистицизъм. Жертвоприношението като ритуал има далечна връзка с „черната литургия“ (помощ от дявола през средните векове, за да се устои на изпитанията). Пътят на Ал-Иса към брачното ложе е път към небитието. „Там сред фантастичен източен разкош се издигаше златното ложе. От кадилниците се разнасяха благоухания от Арабия и Персия... причудливи фенери разпръскваха вълшебна светлина... в златни клетки се люлееха пъстри свещени птици, копринени тъкани на тежки дипли покриваха стените...“

Този съзнателно търсен разкош има за цел да се забрави ужасът от жестокия край, който очаква юношата. С нещо тържествеността на въвеждането в храма наподобява поставяне в гробница.

Разказът може да се анализира с оглед на основата, върху която е изграден, а тя е митологична. Аспектите са три. На първо място стои въпросът за младежката инициация. По своята същност тя е „преминаване на индивида от един статус в друг, в частност, включването му в някакъв затворен кръг от лица (в числото на пълноправните членове на племето, в мъжкия съюз, езотеричния култ, кръга на жреците, шаманите и др.) и обряда, оформящ този преход. Понякога – в тесен смисъл – преход в общността на възрастните, встъпващи в брак“.1 В много митове присъства мотивът за инициацията и се свързва с изпитанията, на които младежът се подлага, за да докаже своите качества. Текстът на Куприн е много кратък, но вътрешната му вместимост е голяма и това предоставя добри възможности за анализ.

„... Той беше длъжен да се откаже от семейството си... Войната и атлетическите упражнения бяха неговите единствени занимания... Отмериха разстоянието от двеста лакътя, забиха в земята щит с пет втъкнати в него стрели и дадоха на Ал-Иса грамаден лък... И Ал-Иса, съпроводен от възторжени викове, разцепи със своите пет стрели петте стрели върху щита...

След това въоръжиха Ал-Иса със закривен кинжал и пуснаха на площада гладен, разярен бенгалски тигър...

Накрая тълпата се отдръпна и доведоха за Ал-Иса зъл варварски жребец. Див, черен, с пламтящи ноздри, той никога не беше носил на гърба си оскърбително бреме...“

Вторият проблем, който Куприн поставя, е бракът с богинята. По принцип бракът е закодиран в мита като борба на двама участници, завършваща със смъртта на единия. Едно от възможните тълкувания на „свещения брак“ е, че „... в митовете за културните герои бракът често излиза на преден план като вспомагателно средство за постигане на тези или онези културни цели...“ и „... съотнасянето на встъпващите в брак с митологическите или сакрализираните персонажи води към сакрализация на брака като цяло.“2

В разказа на Куприн за Ал-Иса бракът с „богинята на смъртта“ е и средство, и цел. Неговата безмерна амбиция да надмине своите връстници с уменията си, да докаже, че във всичко ги превъзхожда, е средството да стане съпруг на „богинята“. Сакрализацията на брака е нарушена – писателят свързва двама смъртни и жертвата на младежа придобива смисъла на самоубийство – безсмислено и жестоко.

М. Елиаде отбелязва: „Цялата древноизточна символика на брака може да бъде обяснена посредством небесните образци. Шумерите чествали свързването на началата в деня на Новата Година; в целия древен Изток същият този ден се бележи като от мита за хиерогамията, така и от обредите на свързването на царя с богинята. Тъкмо в деня на Новата година Ищар ляга с Тамуз и царят възпроизвежда тази митична хиерогамия, изпълнявайки ритуалното свързване с богинята (т. е., със свещената блудница, която я представя на земята) в една тайна стая на храма, където се намира брачното ложе на богинята. Божественото съединение осигурява земното плодородие“.3

До голяма степен творбата е демитологизирана. Това се постига не само чрез двойствеността (истина и лъжа се събират в едно), но и чрез авторовата ирония. Бракът с богинята не осигурява дори символично „земно плодородие“, неговият край е смърт на кладата. В този смисъл външната прилика с мита е художественият похват, чрез който писателят отправя своето нравствено послание – за истинските ценности в живота, за избора, който всеки човек трябва сам да направи.

Третият важен проблем е за образа на „богинята на смъртта“ и неговата същност. Без никакво колебание може да се каже, че тя е митологична, без да доминират чертите на божество от една определена митология. В този смисъл образът има събирателен характер.

Читателското внимание се насочва към тракийската богиня Бендида. Има прехвърляне на качествата на богинята върху героя, това говори за оригиналния творчески подход на писателя. Тя е и ловджийка, и воин (изпитанията на Ал-Иса подчертават точно тези характеристики на богинята в проявите на героя). Същото може да се каже за гръцката богиня Артемида.

„Богинята на смъртта“ от разказа на Куприн няма име. Образът е символ. Тя притежава някои особености, които я сближават със славянската богиня Марена (Морена, Мара). На първо място тя се свързва със злото, което причинява на хората. Тази богиня има аналог в будистката религия. В текстовете тя се среща като същество, което унищожава живота и създава трудно преодолими препятствия пред естествения стремеж към светлина в най-широкия смисъл на думата. Обикновено „богинята на смъртта“ се свързва с цикличността в природата, с настъпването на зимата. В текста на куприн няма данни, които биха позволили да се направи подобна връзка, но писателят споменава, че на всеки пет години „богинята на смъртта“ излиза в закрита каляска, т. е. става въпрос за някаква периодичност.

Много близо до образа, сътворен от Куприн, е скандинавската богиня Хел. Тя владее царството на мъртвите и се отличава с чудовищния си вид – наполовина е синя, а другата половина е с цвят на месо. Връзката е във външността им. „Ал-Иса се спусна към нея, с треперещи ръце разтвори леката тъкан, покриваща лицето ѝ, и се вкамени от ужас и изумление...

Пред него стоеше немощна старица, сбръчкана, беззъба, със сълзящи очи и угаснал поглед.“ И в двата случая се акцентира върху грозотата и отрицателните емоции, които тя поражда. За Куприн тя е и художествено средство, част от опозицията красота – грозота и младост – старост, от двойствеността, която използва в творбата си.

Тъй като в началото на разказа се споменава, че действието се развива „някъде в Индостан“, има смисъл да се търсят аналогии с индийската митология. Ритуалът на смъртта чрез изгаряне на клада е много характерен за азиатската митология като цяло. Например индийската богиня Сати се свързва с култа към бог Шива. Тя се хвърля в свещения огън и изгаря.

Според текста на Куприн мъчителната смърт е въпрос не само на ритуал, но и на наказание за нарушено табу. „Само за дванадесет часа той беше неин съпруг. На сутринта тържествено го принасяха в жертва върху кладата, защото всеки, който дори веднъж беше видял лицето на богинята, подлежеше на незабавна смърт.“

Лъжата, която е двигател на действието, е свързана с табуто, със забраната в разказа. В този смисъл, за да се съхрани властта на жреците, тя трябва да се поддържа чрез заблудата и всяка пречка пред нея се отстранява дори с цената на човешкия живот.

Текстът на Куприн дава възможност да се потърси съответствие и в други митологии. Според иранската митология след смъртта грешната душа среща отвратителна старица, а праведникът се посреща от прекрасна девойка като отплата за добрите му дела. Този факт е доста любопитен, защото насочва читателя към мисълта за погрешния житейски избор и за наказанието му. Това е една философска трактовка, която в разказа е закодирана дълбоко.

Kuprin AI 1914„Богинята на смъртта“ от разказа на Куприн има общи черти с Ищар – акадска богиня, и с Инана – главно божество в шумерската митология. Акадската богиня се свързва с оргаистичните празници, „включващи самоизтезание, прояви на сексуална разпуснатост“. В един от митовете, посветени на Ищар, се казва, че тя погубва своите възлюбени – хора, богове, животни. Смъртта на Ал-Иса след брачната му нощ с „богинята на смъртта“ показва несъмнена връзка с акадската митология.

И накрая – може да се посочат елементи, сближавайки творбата на Куприн с мита за шумерската богиня Инана. Тя няма постоянен съпруг – посочват се различни богове. В един от митовете се казва, че в подземното царство пазителят Нети я превежда през седем врати, като всеки път сваля от нея или украшение, или част от облеклото. Така тя се лишава от магическите си способности.

Ал-Иса разбулва „богинята на смъртта“, за да се окаже лице в лице с истината. В този смисъл лишаването на Инана от божественост и осъзнаването на факта, че „богинята на смъртта“ е обикновена жена без каквито и да било свръхестествени способности, е доказателство за митологичната основа, върху която е построен разказът на Куприн.

Присъствието на религиозната тема в прозата на Куприн е обширно и оригинално. Той се насочва към библейски сюжети от Стария и Новия завет, като ги преработва и обогатява с нови ракурси. Сътворението на света, чудесата на старозаветните пророци, Соломоновата „Песен на песните“, молитвите, отправяни към Бога, изкушенията на Дявола – всичко това може да се открие в творчеството на руския класик. Има една особеност, която си струва да бъде отбелязана: писателят проявява определен интерес към апокрифните версии на утвърдени религиозни мотиви, което се превръща в новаторски подход към известното.

Сред най-обичаните творби на руския писател е „Гранатовата гривна“ – химн на любовта, по-силна от смъртта. Религиозното начало присъства в нея по много оригинален начин. Това е тъжната история на една силна, но невъзможна и несподелена любов на бедния чиновник Желтков към княгиня Вера Шеина. Между тях е гранатовата гривна – подарък за единствената жена, обожавана и идеализирана. Осъзнаването на силата на любовта идва след самоубийството на младия човек.

Разказът има поставено мото (явен метатекст), което е: L. van Beethoven. 2 Son. ( op. 2, № 2) Largo Appassionato. Мотото поема в себе си основната идея на творбата, превръщайки се в ключ към тълкуването ѝ. Самото мото има нужда от дешифриране. Музиккалната тема на „Апасионатата“ е темата за смъртта. Тя присъства в разказа и като наказание, и като опрощение. Наказание за това, че най-святото и чисто чувство – любовта, остава неоценена и неразбрана. Гордостта и самолюбието вземат връх в образа на княгиня Вера Шеина, ограничена от класовата си принадлежност към висшето общество. Музикалният текст от мотото преминава в религиозно-литургиен (Господнята молитва „Отче наш“). Под звуците на „Апасионатата“ звучи гласът на вече мъртвия Желтков: „Спомни си думите на генерал Аносов и се попита, защо този човек я принуди да слуша именно това Бетовеново произведение, при това против волята ѝ? И в ума ѝ натрапчиво се редяха думите. Те някак съвпадаха с музиката, сякаш бяха куплети, завършващи с „Да се свети твоето име“.

„Ето сега ще ви покажа в нежни звуци  живота, който покорно и радостно се обрече на мъки, страдания и смърт. Аз не познавах нито скръбта, нито упрека, нито болката от самолюбието. Пред теб е само една молитва: „Да се свети твоето име“.

„Да, аз предвиждам страданието, кръвта и смъртта. И мисля, че е трудно за тялото да се раздели с душата, но, Прекрасна моя, хвала тебе, „Да се свети твоето име“.

Аналогията с Господнята молитва е повече от очевидна: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята...“ Чрез литургийния текст се постига идеята за опрощението чрез смъртта на един свят човек. Куприн изгражда два образа – на грешницата и праведника, свързвайки ги чрез пречистващата сила на молитвата – молитва за единствената в живота любов, молитва за промяната на човека към добро, за осъзнаване на стойностното в краткото му битие. В този смисъл мотивът за смъртта, закодиран в мотото, чрез литургийния текст се превръща в апотеоз на любовта и живота.

Третият текст, на който искам да обърна внимание, е повестта „Звездата на Соломон“. ТСя е писана в емиграция и остава недооценена и неразбрана от тогавашната критика. В нея доминира окултното, може би под въздействието на пребиваването в Париж, където интересът към спиритическите сеанси в модните салони е доста силен. В народопсихологията на руснака също има нещо, което го привлича към тайното, забраненото, мистичното.

Главният герой на повестта е Иван Цвет. Той е най-обикновен дребен чиновник – незабележим, кротък човек без особени амбиции, тихо живеещ в бедната си квартира. Точно заради тези свои качества – доброта и скромност – той е обичан от приятелите си.

Началото на творбата представлява характеристика на героя: „Странните и малковероятни събития, за които ще бъде разказано, се случиха в началото на сегашния век в живота на един млад човек, незабележим с нищо, освен със своята скромност, доброта и съвършена неизвестност за света“. Куприн подчертава положителните качества, заложени в образа – порядъчност и акуратност. Цвет е доволен от живота си – сив, еднообразен и беден. В анализите на това произведение се изтъква ограничеността на героя, силно стесненят му кръгозор, дори еснафското му съществуване. Тази теза е неточна и невярна. Еснафът превръща вещите в самоцел – те са неговият свят – бездуховен, мъртъв. Елементите на „еснафство“ всъщност изпълняват друга роля в повестта. Цветята, отглеждани с много любов от Цвет, клетката с канарче, тюлените завески, евтината икона със запалено кандило, говорят за усилията и за желанието да се създаде уют въпреки бедността, да се внесе малко красота в сивия делник. Писателят акцентира  върху две черти на Цвет – неговата неамбициозност и интереса му към енигматиката – решаване на всякакви загадки, ребуси, кръстословици. Цвет обича своя дом, скромната си служба и приятелите си. Той не очаква и не иска много от съдбата – само да получи „заветния първи чин и да сложи в едно щастливо утро великолепната фуражка с тъмнозелена кадифена лента“. (В царска Русия е съществувала йерархия в чиновническите длъжности, изразяваща се в присъждане на чинове в зависимост от продължителността на работата и показаните способности.)

В началото на творбата тези характеристики на героя са само маркирани – по-нататък те добиват съществено значение. Средата, в която Цвет се движи, се състои от чиновници, пощенски служители, певци в църковен хор. С нищо тази среда не превъзхожда героя – той се слива с нея, става неделима нейна част. Разговорите в приятелския кръг обикновено са свързани с парите. Те развихрят въображението на бедняците. Куприн съчувства на своите герои – „неудачници, скрити честолюбци, хора с разклатена воля, с неудовлетворен апетит към живота и затаена обида на съдбата“. Те мечтаят за съвсем прозаични неща – много вино, нови мебели и собствени коне. Само един от тях – Световидов, напомня, че в живота има и много по-важни неща. И веднага се появява апокрифният мотив за дявола. Ако той се появи с готов „запис“ за продажба на човешката душа срещу изпълнение на всяко желание, как би постъпил всеки от присъстващите? Той е убеден, че не биха измислили нищо „оригинално, грандиозно, весело или смело“. За подобна цел е нужно въображение и характер. Това е изходната теза: присъщо на човека е а се стреми към материалното, изгодата и той се стреми към нея. Главният въпрос е за това: каква е степента на зависимост от материалното, т. е., дали то се превръща в самоцел, достатъчно ли е, за да осмиси човешкия живот. Така проблемите придобиват едно по-разшрено тълкуване, една етична обагреност – за ценностното в битието на индивида.

Една от задачите на образа на Цвет е тази представа да бъде опровергана. Представата му за щастие е наивна, но напълно съответства на характера му. Той иска да има огромна градина с прекрасни цветя, всякакви птици, съществуващи в света – опитомени и добри. Всички приятели да живеят там дружно и весело, да няма кавги, деца да играят безгрижно, да звучат песни, а наоколо да ромолят бистри ручеи, трудът да носи наслада. Ако се замислим, това е представа за Рай, една социална утопия на самия Куприн, намерила отражение и в други негови творби. Това е и една препратка към осмислянето на образа на главния герой като праведник, който отстоява християнските морални норми. Той е наричан „блажен“ и „ангелоподобен“. Животът му е скромен, почти отшелнически. Това е причината, поради която дяволът го избира, за да го изкуши и да получи от него онова, което желае.

Още с първата поява на дявола Куприн се стреми да създаде оригинален негов образ. В творбата може да се говори за съотношение между „свое“ и „чуждо“. Цвет е носител на православната идея, на руското, а дяволът (Мефистофел) се свързва със западноевропейската традиция. Съвсем съзнателно именно чрез този персонаж се въвежда окултното, магията, кабалата – т. е. „чуждото“. Традиционната представа за дявола се разколебава чрез двойствеността. Той е едновременно и Сатана, и „делови човек“ (начин за навлизане в съвременната действителност), изкусител, но и услужлив приятел. Различните превъплъщения на дявола са свързани с промените в обстановката.

Първата среща на Цвет с неговия бъдещ спътник е белязана с мистика и загадъчност. Той се появява сякаш от нищото в прашния, златен слънчев стълб. Облечен е в износен старомоден сюртук; ръцете са в черни кожени ръкавици; на врата му е завързана червена връзка, носи измачкан, покафенял портфейл, а в краката му стои малък куфар от жълта английска кожа. Лицето на посетителя много напомня за повелителя на мрака. То е дълго и тясно: косите му са сресани с път по средата, като в горната част на главата приличат на крила на пеперуда или малки рога. Носът му е като клюн на птица, а ноздрите – като на козел. Устните са бледи и насмешливо изкривени, прикривани от войнствено завити нагоре мустац и дълга, островърха френска брада. Очите са светли, почти безцветни и студени. Детайлите в образа и акцентират, и прикриват същността на дявола. Цвет не може да си спомни къде е виждал това оригинално лице – в него има нещо много познато, но паметта му е покрита с пелена. Дрехите на непознатия са износени и старомодни, сякаш идва от друг свят. Името му е Мефодий, Исаевич Тофел. Речта му е изпъстрена с канцеларизми.

Магията започва още с първите страници на повестта. Тофел влиза безпрепятствено в дома на Цвет (едва ли вратата е била оставена незаключена). Съвсем естествено е, че за дявола не съществуват пространствени прегради. Той, непознатият, знае абсолютно всичко за Цвет; дори е уредил всички документи, свързани с неочаквано наследство. Тофел подчинява на волята си Цвет. Доминиращото чувство е неприятно, а страхът постепенно се засилва.

Пътуването към полуразрушеното „наследствено“ имение е като насън – то е част от навлизането в друга реалност с нови измерения.

Стаята, в която героят попада, прилича на лабораторията на алхимик – изоставена от години, защото нещо много важно не е било открито. Вещите, намиращи се в нея, насочват към магията. Той открива два предмета, свързани с окултното, със света на отвъдното. (Тук е мястото да отбележим, че точно в разработването на темата за договора между дявола и човека от гледна точка на окултизма е новаторството на Куприн.) Като имаме предвид, че интересът към паранормалното е повишен в днешно време, творба като „Звездата на Соломон“ е доказателство, че с нея руският писател би се вписал добре в модерната литература.

Предметите, които привличат вниманието на Цвет, са черната пръчка и вълшебното кълбо. В окултната практика тази пръчка служи за извикването на духа (т. нар. астрал) чрез сгъстяването му до пълна материализация. Тя има свойството да предпазва човека от злите духове, да го съхрани. Собствената му енергия намагнатизира предметите и със силата на на волята си той е в състояние да призове дявола. Пръчката завършва в единия си край със златна змия с рубинени очи. Змията символизира знанието, но и откъсването на човека от духовното и закрепостяването му към земното, към материалното. Магическата пръчка не трябва да се бърка с жезъла. Общото между тези два предмета е, че не могат да се ползват от непосветени. Героят на Куприн е избраник. Може да се направят и още изводи: рубинът притежава свойството да насочва душата на човека към велики дела и да я предпазва от низшите духове и злите магии. Кълбото е направено сякаш от опал – камък на мечтателите, примамващ към черната магия и дявола. То е плътно, но необикновено леко. Малкият огън, горящ в кълбото, може да се тълкува по два начина.Той символизира пречистването, но и затворения дявол, търсещ избавление чрез добрия човек.

Скромният чиновник Цвет – добродушен мечтател, е натоварен с мисия, която може да се изпълни от неизкушен човек, но и трудно поддаващ се на дяволските съблазни. Окултната символика в повестта има пряко отношение към характера на героя и промените, настъпващи в него.

Цвет действа така, сякаш е ръководен от чужда воля, и то несъзнателно. Всъщност дяволът е този, който го насочва, за да използва уменията му. Способността му да разгадава ребуси се оказва много важна, защото текстът в намерената книга не може да бъде разчетен от неподготвен и главно – от непосветен човек. Този текст съдържа много думи на гръцки, латински, арабски и еврейски. Дори руският език се оказва неразбираем, непонятен за Цвет. Стилът е високопарен и тайнствен, напомнящ за розенкройцерите и масоните, за техните „тайни“ общества. Не е излишно да се спомене, че през ХІV в. Християн Розенкройц основава херметическата общност. Тайните ѝ остават неразгадаеми, но единствено за непосветените. Е. Парнов пише следното: „Мисията на розенкройцерството се състои именно в това – да помогне на избраниците на човешкия род да отворят „духовните“ си очи, да прогледнат за сиянието отгоре и да се преизпълнят с вътрешната светлина на висшата истина“.4 Защо Цвет споменава за розенкройцерите и масоните, за техните „затворени“ общности? Защото по този начин Куприн насочва вниманието към избраническата мисия на героя си. На него, обикновения човек, се дава възможност да разчете тайните надписи, да разбере смисъла на „Звездата на Соломон“ и да помогне с магическата дума на дявола да се спаси от проклятието, което тегне над него. Това е интересен ракурс към този класически образ. Той не е само изкусител и символ на злото, а се нуждае от помощ, т. е. не е всемогъщ. Разчитайки безсмислените на пръв поглед буквени съчетания, Цвет получава думите „аз“, „огън“, „дух“, „слово“, „вземи“. Те го насочват към онова, което трябва да извърши. Той не е „алхимик“, „астроном“, „херметист“ или „теолог“. Скромните му познания и човешки качества се оказват по-важни и главното – достатъчни, за да открие ключа към шифрования текст.

Най-съществено значение за осмисляне на творбата има самата „Звезда на Соломон“. Цвет се опитва да разгадае смисъла на двата равностранни триъгълника, образуващи шестоъгълник. „Цялата книга беше изпъстрена с множество странни рецепти, сложни чертежи, математически и химически формули, рисунки на съзвездия и знаците на зодиака.“ Този текст насочва къмтърсене на връзка с планетите, с Вселената и нейните загадки.

Чертежът, който героят на Куприн вижда в книгата, всъщност е магически талисман. Самото изображение се нарича пентакъл, а „звездата на Соломон“ е един от най-разпространените. Символизира хармонията на света и аналогията между „горния“ и „долния“ свят, между „макрокосмоса“ и „микрокосмоса“. Тя е звезда на  мъдростта и познанието на висшите тайни. Ако един от лъчите на звездата е насочен нагоре, се превръща в символ на Спасителя.

Според текста в повестта навсякъде „Звездата на Соломон“ се съпровожда от едни и същи имена, написани на различни езици – гръцки, латински, френски или руски. Всъщност това са имената на демони: Асмодей (Ангел унищожител), Велиал (Дух на вероломството), Велзевул (Господар на демоните и мрака), Дагон (божество на филистимляните), Луцифер (Дух на астралния свят), Молох (Бог на Слънцето у финикийците, комуто се принасяли в жертва деца).

Изписването на имената има магическо преназначение – според мистиците то е можело да извършва чудеса. Цвет се опитва да разположи буквите в точките на пресичане на двата триъгълника, но винаги се получава едно и също – Satan. Цвет си припомня различни фрази, служещи за призоваване на Сатаната, вкл. на латински, но магията не действа. Начинът, по който героят на Куприн използва уменията си, показва познанията на самия писател за окултното и кабалата. В своята практика тя оперира с буквите от еврейската азбука, разглеждайки ги като активни сили. Съответстващото им цифрово значение позволява на изкусния кабалист да проникне в тайната на Божеството.

640px 1937 Не е случаен фактът, че буквите, които трябва да се разположат в „Звездата на Соломон“, са 13. Известна е фаталната сила, която се приписва на това число. Събрани, двете числа дават 4 – символ на материята и физическия свят, с който се свързва дяволът и неговите изкушения; това е и часът на магиите и чудесата. Буквените съчетания, които се получават, на пръв поглед са безсмислени и звуково напомнят еврейски думи (фонетичен белег, но и връзка с кабалата). Те не означават нищо на никой от известните езици: афит, ониг, гано, офт, офир, мего, аргме, обхари,тасеф, нилоно. Всъщност едно от задължителните условия за призоваване на дявола е думите, чрез които това се прави, да са лишени от смисъл. Това е така, защото той символизира дисхармонията в света. Цвет произнася „Афро-Аместигон“ – това е маическата дума, нещо като „абракадабра“. От момента, в който бъде произнесена, дяволът започва да му служи.

В тази своя творба Куприн използва и фантастика, и елементи на приказката. Например магическото кълбо, с което Цвет си служи, нараства до размерите на диня, а такива трансформации са възможни само във фантастиката или се свързват с вълшебното. След уголемяването на кълбото в него се вижда зловещо кърваво зарево – „невидимият“ огън – в него е затворен дяволът. Метаморфозите му са оригинални – огромен черен плъх и голяма козя глава. И в двата образа има нещо общо – очите светят с фосфорисциращ блясък и зад животинското се откриват чертите на човешко лице – Мефодий Исаевич Тофел. Името на „скромния застрахователен агент“ прави впечатление. То е образувано от древноеврейските думи „мефиз“ – разрушител, и „тофиз“ – лъжец.

Характерът на Цвет е такъв, че във всички етапи на дяволското въздействие, той съхранява добротата си и някак остава извън промените, които магията внася в живота му. Миналото се връща в сънищата му, а целта на дявола е той да забрави за своето предишно съществуване. Амнезията е много необходима, защото без нея манипулациите биха били невъзможни.

Времето също се променя – започва да се движи с бясно темпо, отмервайки „дяволските“ часове. Творбата е изпъстрена с множество фантастични елементи. Всяка мисъл на Цвет се материализира и се свързва с появата на Тофел, крайно неприятна за обикновения човек. Само на пръв поглед героят на Куприн е невзрачен. Той се оказва със силна воля. Отказва се от любовта, славата и парите, защото осъзнава, че всичко, което му се предлага е лъжливо. Всъщност творбата на Куприн е повест за борбата на доброто и злото.

В психологически план писателят проследява как злото, дори на подсъзнателно ниво, се опитва да обсеби главния герой и да промени същността му. Дяволската намеса се проявява в трите случая: падането на работника от църковната камбанария (нереализирано), смъртта на жената под трамвайните колела (реализирано) и бурята над града (опит да се спре движението на Земята). Куприн търси в героя си хармонията (божественото), а дяволът се стреми да наложи дисхармоничното и да го погуби. Цвет осъзнава през замъгленото си съзнание, че да се изпълнява всяко човешко желание, би означавало светът да бъде обхванат от някакво кърваво безумие. Това би превърнало човека в машина. Чуждата воля би доминирала, а човекът би се лишил от своята активност, от творчеството и най-важното – сам да определя съдбата си.

Дяволското присъствие в живота на Цвет се отразява на отношенията му с околните. В живота му се настаняват безразличието и скуката. Самият той придобива умението „да чете“ мислите на хората, от което се чувства безкрайно нещастен. Лицемерието, ласкателството, маската, която всеки си слага, алчността и раболепието пред богатството му стават ясни. Той осъзнава неща, за които преди дори не се е замислял. Доброто, което прави, парите, които охотно дава на нуждаещите се, не донасят щастие на никого. Това е библейският мотив за страданието и връзката му с познанието.

Дяволът не успява да съблазни Цвет. Ето и думите, които съдържат основната идея на творбата: „Вие се отдръпнахте от знанието, минахте покрай него, както минахте покрай властта, жените, богатството, покрай ненаситната жажда за нови впечатления. И в цялото това равнодушие е вашето огромно щастие, мили мой, приятелю!“ Цвет не приема „предложенията“ на дявола. Той си остава обикновен човек със скромни желания и стремежи. Това не е равнодушие. Този живот е стойностен за самия него, защото щастието може да се открие и в дребните наглед неща. Това е отговорът, който Куприн дава на един от най-важните философски въпроси – за смисъла на живота.

В трите творби, които разгледахме, акцентът е върху мита, религията и окултното. Художествената литература илюстрира добре онова, което по един деликатен начин присъства в световната история от древността до модерните времена.

 

1Мифы народов мира. Энциклопедия. Т. 1. М., 1987, с. 543.
2Пак там, с. 423.
3Елиаде, М. Митът за вечното завръщане. С., 1994, с. 36-37.
4Парнов, Е. Тронът на Луцифер. Критични есета за магията и окултизма. С., 1989, с. 198.

 

X

Right Click

No right click