Илбер Ортайлъ
Из "Преоткриване на Османската империя", П., 2007, ИК "Жанет 45"
Превод от турски: Хюсеин Мевсим
Публикува се с любезното разрешение на Издателството
П
ериодът на султан Сюлейман Законодателя е известен като най-високата точка и най-бляскавата епоха в историята на Османската империя, дори на цялата турска история. В изпълнената с подеми и спадове история на могъщите народи съществуват такива периоди. Един век ли продължава той, век и половина ли, не е определено. И на Османската империя, както и на другите големи империи, се отрежда възраст от два и половина века. Останалото се възприема като период на основаване и период на застой. Тук нямаме намерение да се спираме върху географията и историческите особености на империите. Но носталгията, с която хората се отнасят към такива периоди, не е характерна само за епохата на Законодателя.
След 44-годишното властване на султан Сюлейман в продължение на много столетия онзи период се възприема като модел. Благодарение на носталгията на различни политизирани историци и писатели, този възглед продължава до наши дни.
Империята и турската литература през онази епоха се сдобиват със своите най-големи поети. Все още сме заети с проблема да разберем какви са тези творци, какво съчиняват и какви особености притежава изкуството им. Някои казват: „Старите книги вече не се четат.“ Това, че не се четат, не е вина на книгите, а на нашите млади, които пишат и говорят с хиляда думи. Това си е и наша вина, на възпитателите, които така ги подготвяме; сигурен съм обаче, че когато ние, турците, започнем да изучаваме по-добре своята литература и език, то те ще се превърнат в преоткрити съкровищници. Представете си само - в периода на такива големи поети Законодателя и Хюррем, с други думи, един падишах, когото можем да наречем император и фаворитката му, пишат стихове, при това не става въпрос за посредствена поезия. Значимите художници и миниатюристи са също от този период. Истанбул тегли цели кервани с книги от Изтока, и то не една, две, пет, а стотици. Истанбулските книгохранилища се пълнят с най-ценните ръкописи на Изтока. Истанбул привлича към себе си и Запада. Наистина, любимият везир на Законодателя Ибрахим паша (първо Макбул1, а впоследствие Мактул2) не успява да избегне политическата си казън. Но Ибрахим паша е държавен големец, пренесъл в столицата венецианския вкус и Ренесанса. Известно е как поставянето на статуи на Аполон, Херакъл и Артемида (пренесени от похода в Будим и Мохач) пред приписвания нему дворец, в който днес се помещава Музеят на произведенията на турското и ислямско изкуство, става повод за едно недоволство, прераснало впоследствие в бунт.
Турската архитектура през този период преживява интересно развитие. Например, ако погледнем една джамия в днешна Гърция, в Пелопонес, Атина или Янина, строена в периода на Завоевателя, в нея все още се чувства влиянието на т.нар. Къснопалеоложки, или последния период на Византия. Дори в столицата има такива паметници, но през XVI в. от Босна до Алепо, дори до Египет, се забелязва как се появяват медресета3, джамии, фонтани, които като че са излезли от някакво централно министерство, от някакво ведомство по благоустройството като проекти със стандартен план. Ето в това централизиране голяма роля изиграва един гений - архитектът Коджа Синан.
Кой е архитектът Коджа Синан?
Знае се, че е рекрут. Децата, попълващи състава на инженерни войски и т.нар. архитектурен отдел на корпуса на архитектите, за разлика от другите, можело да се включат и в по-късна възраст. Защото това трябвало да бъдат мъже, които владеят определен занаят. Проблемът за етническия произход на някои от тях силно се раздухва. Всъщност невъзможно е да го установим по безспорен начин. Архитектът Синан е архитект на Османската империя и в този смисъл е османец. Това не го казвам просто така - сами ще видите, че той е надрасъл всякаква регионалност, стои над всички етнически характеристики.
Един архитект, приет в корпуса на архитектите, разбира се, е преди всичко войник. Той обикаля четирите краища на империята. Защо? Защото в дългите походи навсякъде се ремонтират мостовете. Навсякъде се поправят водоизточниците. Ремонтират се складове, хангари, където армията ще нощува, строят се или се реставрират джамии и когато се правят тези неща, трябва да се знаят местните материали и тяхното приложение, да се използват местните майстори. Поради това тези войници са бързо интернационализиращи се хора с възможности и подготовка, каквито не притежават дори съвременните студенти по архитектура.
Днес не разполагаме с шанса да покажем на един студент от Архитектурния факултет Италия, Англия, Египет, Китай и Индия, да му разясняваме произведенията на място, да го срещнем лице в лице с майсторите и строителите. Затова трябва да знаем, че израстването на архитектите в такъв регион като Османската империя, разположена на три континента и обемаща в себе си тогавашните цивилизации, е голям шанс и възможност за тях.
Тези хора, които за много кратко време опознават географските условия в четирите посоки и материала - познаването на материала е особено важно, и усвояват специфичните за майсторите знания, успяват да развият една стандартна архитектура. До такава степен, че не се изисква днес да бъдете с архитектурно образование, за да припознаете като творения на Синан джамията „Осман Шах“ в Трикала (Гърция), джамиите в Алепо и в столицата. Който и да е градски човек, като ги погледне внимателно, дори да не притежава специална подготовка, разбира, че те са излезли от ръката на един и същ архитект. А притежаването на такъв оригинален стил е характерно само за гениите.
Турското, или както го наричаме - османското изкуство, преминава през такъв етап. Да не забравяме, че хората, които са начело на държавата, навлизат в един нов период - през XVI в. се предпочита едно по-ортодоксално, по-традиционно в религиозно отношение управление. Тълкува се старата средноизточна и ислямска литература. Дори Ебуссууд ефенди (тогава още не съществува шейх-юл ислямът4) се смята за един от последните авторитети в областта си. От друга страна, подвизават се хора като Молла Каабъз, които привнасят един по-радикален коментар на живота. В народната култура и в периода на т.нар. диванска литература в поезията господства мистицизмът. Но е неизбежна и една задълбоченост. Границите на държавата оправдават въвеждането на понятието Orbis Ottomanorum, или светът на османците. Граници, които на запад започват от днешна Унгария, на изток обхващат Грузия, от украинските поля се простират до севера на днешна Етиопия, с други думи - до областта Хабеш. Не на последно място през XVI в. земите в басейна на Червено море и Басренския залив, простиращи се до т.нар. Западни предели - от Алжир, Тунис и Либия до Йемен в Северна Африка, допълват тази обширна география.
Нека да си представим, че става дума за една империя, обемаща в себе си всички религии и невероятно множество езици. Няма никакво съмнение, че умният и способен човек ще създаде великолепно творчество. И днес дори няма съсловие, което да разполага с тази възможност. Османската империя е военна империя и една определена група в рамките на военните си задължения открива много неща, бързо ги усвоява и възпроизвежда нови модели. Тази география от големи религии, езици, раси няма нищо общо с колониалните империи на XVIII и XIX в. Защото тя е една цялост от страни. Защото хората в нея притежават хоризонтално равенство, което означава, че теоретично, а и на практика, човекът от най-затънтената област може да се издигне и да заеме място в централните органи на държавата.
Заедно с шериатското съществува и едно почитано обичайно право. В същото време християните и евреите разполагат с възможност да прилагат правото на своите общности. Дори за гръко-православната общност е налице т.нар. период на туркократия, с други думи, продължаване на текстовете и постановките на късновизантийското право. Империята е велика, но в гражданския живот все още няма разхищение, както в Новото време. Наистина на преден план е тревогата за благата, пораждащи богатството на империята, а така също за отслабването на обществения авторитет и управление при експлоатацията на тези блага. Красивите сгради са джамиите, себилите5, медресетата, големите покрити чаршии. Ето едно ясно и категорично обстоятелство: макар и изящно, най-красивото и богато здание на Истанбул през XVI в.? не е дворецът „Топкапъ“. Към 1500-та г. приходите на един санджакбей са към 12 хил. златни пари. От наследството на най-богатия търговец на Бурса излизат едва 4 хил. златни лири. Както изтъква Халил Иналджък, все още класите, които държат в ръцете си управлението на държавата и на земята, са в най-голяма сигурност, те са най-богатата прослойка. А съсловието на улемата, което получава висока заплата, използва тези възможности за строителството на нови сгради?
В Османската империя архитектурата не се свежда просто до едно строително майсторство. Тогава съществува респект. Височината на сградите, дали някой балкон ще е насочен към улицата и внезапното решение за събарянето му в случай на нарушение, е в правото на главния архитект. Затова за опазването на водохранилищата в Султанахмед не се строят високи здания - това е правило, съблюдавано до средата на XIX в. Едва към края на XIX в. и особено през XX в. тук се появяват нарушаващи това правило здания.
От гледна точка на функциите и организацията си корпусът на архитектите е част от еничарския корпус и попадналият тук се стопява в определена култура, в „купето“ на османската империална култура, и придобива своеобразна самоличност. Именно тя поражда множество гении.
Все още се спори за броя на произведенията на Синан. Спори се по това какви други планове е чертал извън запазените си произведения. Няма достигнали до нас проекти, но разполагаме с дефтери за скици и чертежи. Например един чертеж от периода на Баязид II, също така план на един дворец от периода на Завоевателя са изследвани от Гюлру Неджибоглу. Освен това се знае, че Синан всеки ден е правел макети, нещо като днешното лего, усъвършенствал ги, изследвал околността. Безспорно тогава няма железница, нито пък самолети. Невъзможно е архитект Синан, този „генерал в архитектурата", да обикаля навсякъде и лично да ръководи строителството. Повече от ясно е, че той е основател на една школа. Има други архитекти и калфи, които са усвоили неговия стил и техника. Именно поради това в четирите страни на империята, дори в онези места, където лично не е могъл да отиде, се издигат съоръжения, които носят неговия почерк.
Архитект Синан е геният, който със стила си придава на имперската география и изкуство една централизирана османска атмосфера. Днес кварталът „Сюлеймание“, в който се намира неговата приветлива и скромна гробница, се смята за върха на това творчество, образец на стилистично единство и оригиналност.
Със своите 1,5 кв. км. „Сюлеймание“ е нашата самоличност, своеобразна лична карта. Това е нашето свидетелство в тази страна. Небрежното ни отношение към този квартал, подхвърлянето му на хаоса на големия град е чисто и просто самоубийство. Трябва да се подчертае - самоубийство, което ще ни засрамва пред бъдещите поколения.
* * *
Йешил конак (Зеленият конак) в Султанахмед, реставриран от Туринг клуба, днес се използва като хотел. Вътре са поставени милански мебели, някои от които са оригинални. Но споменатият клуб е сред първите, които успяват да съживят атмосферата на изчезващия, събарящия се Султанахмед. В годините на нашата младост ул. „Согукчешме" бе една руина. Сега тя се възроди като място, което предава историческата атмосфера и където посетителите на Истанбул могат да си отдъхнат и пренощуват.
В една от къщите по тази улица се намира Истанбулската библиотека, по-точно, личната библиотека на Челик Гюлерсой, която можем да определим като една от неизброимите съкровищници на Истанбул. Особеността ѝ е в това, че съдържа пътеписи от местни и чужди автори за Истанбул, монографии за византийския и османския период. Къщата на Хасан Тахсин ефенди - юридически съветник на старото Главно управление на кадастрите - е също тук някъде.
Без съмнение най-важното архитектурно произведение между „Св. София" и ул. „Согукчешме" е останалото от класическия период медресе на Джафер ага. Днес в предоставеното на Вакъфа за развитие на турската култура медресе се организират курсове по такива османски изкуства като калиграфия и ебру6, уреждат се изложби и др.
1Макбул – приемлив, приятен.
2Мактул – убит човек, труп.
3Медресе – мюсюлманско духовно училище, най-стар и единствен образователен институт в османската държава; в него се дават елементарни сведения и за други науки.
4Шейх-юл-ислям – глава на улемата в Османската империя; смята се за върховна институция по правно-религиозните въпроси; няма административни функции, но влияе върху политическия и обществения живот.
5Себил – място, най-често малка сграда кай път, където се раздава на пътниците вода за (благодеяние).
6Ебру – занаят и вид изкуство, букв. „водна повърхност“.
