Иван Дуйчев
Астрономията трябва да бъде смятана, без всяко преувеличение, за една от най-древните области на човешкото познание. През най-древния период на своето историческо развитие човекът е живял в тесен допир с природата; небесните светила — големи и малки — както и всички атмосферни явления са играли важна роля в неговия живот, те са направлявали целия негов стопански бит, неговите придвижвания и прехрана. По движенията на небесните светила той се опитвал да гадае бъдещето. Според библейското предание (Битие, XV, 5) по божия повеля „праотецът Авраам" вдигнал очи към небето и опитал „да преброи звездите", ако му е възможно, за да узнае колко многочислено ще бъде неговото потомство. И така в старинни писмени паметници той бива назоваван „звездоброец", което наименование предава гръцката дума „астролог". Средновековните византийски хронисти разказват как в най-дълбока древност на разните тогавашни народи били разкрити отделните науки и изкуства — земемерието на египтяните, звездоброенето (астрологията) на халдеите, астрономията на вавилоняните и т. н. С повече думи за това говори именитият наш старобългарски писател от края на IX и началото на X век Черноризец Храбър, който добавя, че на „персите, халдеите и асирийците били дадени звездоброенето, гадателството, врачуването, чародейството (магията) и всяко човешко изкуство".
Така прочее се зародила астрологията като първична форма на по-строгото научно знание — астрономията, при което границата между двете области на това знание е било трудно да се прокара както по същина, така и чисто хронологически. Така един немски учен, критично настроен към астрологията, трябваше преди малко повече от половин столетие да признае, че „астрологията е мъртва, но нейният извор е безсмъртен". Тази лъженаука заслужава да се упомене не толкова поради обстоятелството, че тя под известна форма и днес се възражда не само в чужди страни, но и у нас, но защото действително през много продължителен период е играла роля и в нашия минал исторически живот.
При заселването си в земите на Балканския полуостров през VI — VII век славяни и първобългари притежават примитивни езически религии, в които небесните светила и природните стихии заемат господстващо място. Колкото и различни, техните религиозни представи имат някои общи основни черти, които заслужават да бъдат припомнени. Върховното божество на туранците първобългари, както е известно, било Тангра — „Небето". Върховен бог в общославянския езически пантеон е Перун, „бог на буреносното небе, заедно с неговите светкавици и гръмотевици". Несъмнено е, че това приблизително единство в характера на върховните божества на първобългари и славяни се е оказало благоприятно в процеса на сливане на двата народностни елемента при изграждането на единната наша народност. Няколко други имена заети например от Иран, също свидетелстват за обожествяване на небесни светила и за култа към тях. Особено внимание заслужава своеобразната летобройна система, която първобългарите донасят от своята прикавказка прародина и която остава в употреба продължително време, дори след официалното покръстване през 865 г. Това е системата на така наречения 12-годишен животински цикъл, в който отделните години са отбелязани с имената на животни, а месеците в тях — чрез числителни (редни). Този календар, зароден в Далечния изток, намерил широко разпространение в цяла Средна и Източна Азия — в Китай, Япония, Тибет, Монголия, Туркестан, Камбоджа, Сиам и прочее и е в употреба там и до днешни времена. Той се разпространил и всред редица народи от тюркски произход, като е засвидетелстван всред уйгурите и в старинни надписи на тюрко-татарите, обитаващи по течението на реката Орхон в Сибир, най-сетне и в някои старинни писмени паметници.
Главният исторически извор за употребата в ранносредновековна България на този 12-годишен животински цикъл е познатият наш „Именник на първобългарските ханове", съставен по всяка вероятност през началните години от втората половина на VIII век, както и в някои наши писмени паметници от IX и X в. Съпоставката между отделните календари с упоменания имената на животни позволява да се направят интересни наблюдения както що се отнася до имената на самите животни, така и за реда, по който те са дадени във всеки календар. Поради липса на достатъчни извори българският „списък" на тези животни е непълен. В Именника са споменати имената на десет животни: сомор (мишка), шегор (вол), вер (вълк), дванш (заек), дилом (змия), морим (кон), теку или куч (овен), тох (кокошка), ит или етх (куче), докс (свиня). Чаталарският надпис е датиран чрез двойно посочване: според първобългарския календар с посочването сигор (шегор) елем и според гръцката система на индиктионите — цикли от 15 години, употребявани във връзка с данъчното облагане — индикт петнадесети, което отговаря на 821 г. Най-сетне в приписката към старобългарския превод на словата на Атанасий Александрийски против арианите от 907 г. е спомената датата на официалното покръстване на българския народ чрез посочване според първобългарския календар етх бехти, което ще рече пети месец от годината на кучето. В употребяваните от други източни народи календари са дадени имена на някои животни, които липсват в нашия календар: дракон (голяма змия), маймуна, тигър — барс, — каквото животно е изобразено върху пръстена-печат на цар Калоян, датиращ вероятно от времето, преди той да поеме в 1197 г. царската власт.
Отдавна е установено, че този 12-годишен цикъл, който по обща структура наподобява римско-гръцката индиктионна система с нейните 15 циклови години, е тясно свързан с определени астрологически, ще рече, религиозни вярвания и представи. Чрез тях е изразена идеята за зависимостта на земния и общо на човешкия живот от астралния (звездния) свят. Това е послужило за основа при гадания, практикувани у тюрките от китайския Туркестан, по потекло сродни на първобългарите. Особено интересни наблюдения в това отношение са обобщени в едно ценно изследване на предреволюционния руски ориенталист Н. Катанов, обнародвано през 1897 г.
Редът на животните от 12-годишния цикъл, разпространен всред тюркските племена от китайския Туркестан, показва сравнително малки различия от използвания от първобългарите календар. Измежду многото предсказания заслужават да бъдат споменати поне няколко. Така например през годината на кокошката ще има горещини и бездъждие. Припасите ще бъдат евтини и изобилни. Ще има много плодове, смъртността между хората ще намалее. Зимата ще продължи много. Управниците ще бъдат добри. Роденият в началото на годината ще се отличава със своите способности, разсъдителност и знания. Ако се роди в средата на годината, ще бъде въздържан и беден, а ако се роди в края на годината, ще има лош характер и лоши мисли. Промените в имената на животните за обозначение на отделните години очевидно са израз на желанието за нагаждане на календара към местните географски условия и съответния животински свят.
Общо 12-годишният животински цикъл отговаря на зодиакалния кръг на гръко-римския свят, на представата за видимия път, по който извършват своето движение Слънцето, Луната и планетите, с 12 зодиакални знака и съответните 12 „небесни домове", които определят характера и съдбата на родения под техен знак. На астрологическа основа лежат представите за „благоприятни" и „неблагоприятни" дни и часове. Тези схващания са били така дълбоко вкоренени всред българите, щото дори и след покръстването в 865 г. те запитали папа Николай I по този въпрос. Така те попитали чрез изпроводеното до папата през втората половина на 866 г. пратеничество дали трябва да потеглят веднага на война, щом пристигне вест за това, или пък трябва да съблюдават „благоприятни" дни и часове. Все в съответствие с тези свои езически схващания за „благоприятни" и „неблагоприятни" дни и часове българите опитвали да нагаждат своите действия и при условията на християнската религия и поискали от папата напътствия дали могат да потеглят на път през неделни и други празнични дни, или пък да се отправят на война.
Астрологическите вярвания са представлявали едни от съществените елементи в езическата религия на първобългарите и славяните. Утвърждаването на християнството всред българите се изразявало с продължителна борба против езическите астрологически вярвания. Интересна изява в това отношение наблюдаваме по времето на хан Омуртаг (814 — 831), от което време датира споменатият Чаталарски надпис. В текста на този надпис е проявена тенденцията за двойно датиране и това е сторено в духа на прокарваната от Омуртаг противохристиянска, ще рече, противовизантийска политика. В датата на надписа на първо място е дадено посочване според първобългарската система на 12-годишния животински цикъл с астрологически характер. Като успоредица обаче не е приведена датировка според византийската християнска хронология, а според гръко-римския индиктионен цикъл, който има чисто държавен данъчен произход и не е свързан с религията, а произхожда от езическата римска епоха. Забележително е, че датирането по 12-годишния животински цикъл е имало привърженици дори сред висшето българско духовенство чак десетилетия след официалното покръстване. Свидетелства за това обстоятелството, фактът, че последният случай на употреба на датировка според 12-годишния животински и астрологичен цикъл е даден от писателя епископ Константин Преславски в 907 г. Дълги години по-късно за соларния (слънчевия) култ всред българите споменава охридският архиепископ Теофилакт, който съобщава в свое съчинение от края на XI или началото на XII век, че българите до покръстването „не познавали Христовото име, но поради скитското безумие се покланяли на слънцето, на месеца и на другите звезди". Съществуват различни свидетелства за астрален (звезден) култ у славянските народи.
Усилията на духовенството през периода на утвърждаване на християнството всред новопокръстения български народ били насочени в голяма степен към изкореняване на господстващите още езически вярвания, свързани между другото с астралния култ. В новозародената старобългарска книжнина се появили редица преводни съчинения, заимствани от гръцката раннохристиянска и от византийската литература, посветени изцяло или частично на въпроси, свързани с небесните тела и специално с астрологическите представи и вярвания. Йоан Екзарх още в началото на своята книжовна дейност, към 893 г., превел от гръцки 48 глави от книгата на Йоан Дамаскин „За православната вяра", която представлява обобщение на учението на църковните отци по основни проблеми на християнската вяра. От стоте глави на тази книга той подбрал онова, което представяло особен интерес за новопокръстените свои сънародници и можело да им даде знания както по проблеми от областта на чистото богословие, така и по редица въпроси от естественонаучен характер.
Неговите обяснения почиват на Мойсеевите библейски книги и поради това не представляват същинско научно изложение, но все пак предлагат на читателите множество полезни знания. Тук на първо място е частта, в която се говори за небето — поради което и преводът на старобългарския писател по-късно станал широко известен под наименованието „Небеса". Като споменава накратко за различните мнения на древните автори за строежа и състава на небето, той пише и за планетите. Според представите на древните „съществуват седем небесни пояса, един по-високо от другия... На всеки пояс се намира по една от планетите: Слънце, Луна, Юпитер, Меркурий, Марс, Венера и Сатурн. Венера бива назовавана понякога Зорница, други път Вечерница, а седемте големи звезди биват наричани планети, тъй като те извършват своето движение в посока, противоположна на небето. Защото, докато небето и другите звезди се движат от изток към запад, те единствени шестват от запад към изток". Църковният писател обаче се вижда принуден да признае — когато говори за небето и неговата същина — ограничеността на човешкото познание. „Небето е много по-голямо по размери от земята — заявява той. — Не бива обаче да се търси същината на небето, тъй като тя е непознаваема за нас." В една следна глава Йоан Дамаскин говори за „светлината, огъня и небесните светила". Тук той отново разказва за седемте планети и дава допълнителни сведения за тяхното положение и движение, както и за редуването на сезоните от годината и отражението им върху човешкия организъм.
Като пише за четирите годишни времена, авторът поставя на първо място пролетта, когато „настъпва еднаквост на деня и нощта, когато денят и нощта се състоят общо от 24 часа... Това годишно време се отличава с умереност на температурата, а кръвта се увеличава, бидейки топла и влажна." Съобразно с движението на слънцето през лятото денят има 15 часа, а нощта 9 часа, докато през зимата денят има 9 часа, а нощта — 15 часа. Тук са добавени сведения и за зодиакалните знаци. „Казват, че на небето се намират и 12 зодиакални знаци от звезди... Слънцето прекарва във всеки от зодиакалните знаци по един месец и така в продължение на 12-те месеца преминава през 12-те зодии." Дадени са имената на отделните зодии и времето, когато всяка една от тях настъпва: Овен — на 21 март, Телец — на 23 април, Близнаци — на 23 май, Рак — на 24 юни, Лъв — 25 юли, и т. н.
Авторът се спира особено на произхождащите от предхристиянската епоха схващания за зависимостта на човешките дела от астралните тела. Авторът на „Небеса" се противопоставя решително на това, като изхожда от основни догми на църковната доктрина — астралната предопределеност е в рязко противоречие с църковната догма за „свободата на волята", ще рече, със схващането за личната отговорност за делата и съответно с идеята за възмездието в задгробния живот. „Елините казват — пише Йоан Дамаскин, — че чрез изгряването, залязването и съчетанието на тези звезди (сиреч планетите) и зодиакалните знаци (със слънцето и луната), се направляват всички наши (човешки) дела. С това се занимава астрологията (звездобройството). Ние обаче твърдим, че от тях се определят предзнаменованията за дъжд и бездъждие, за студ и жега, за влага и суша, за вятър и за други подобни неща, но в никакъв случай не и за нашите дела. Защото ние, бидейки надарени от твореца със свободна воля, сме господари на нашите дела. Ако ли пък ние вършим всичко, що вършим, вследствие движението на звездите, то ние вършим това по необходимост, то не е нито добро, нито зло. Ако пък ние не проявяваме нито добро, нито зло, то ние не сме достойни нито за възхвала, нито за увенчаване, нито за укор, нито за мъчение..." Отричайки ролята на астралните тела като определящи човешките дела, изтъква се тяхното значение като знамения за бъдни събития. „Ние мислим, че не тези звезди са причина за каквото и да било от онова, което става: нито за раждането на това, което се ражда, нито за гибелта на това, което загива, а са по-скоро предзнаменования за дъжд и за промяна на въздуха. А някой може да каже, че звездите не са причина и за войните, но предзнаменования, тъй като състоянието на въздуха, причинявано от слънцето, луната, звездите и по друг начин, предизвиква различни съчетания, нрави и разположения. А нашите нрави се подчиняват на разума — развиват се и се променят."
Изкореняването на старинните астрални представи у българите, свързани с тяхната езическа религия, се оказало твърде трудно и се наложило да се води продължителна борба с тях. В едва-що възникналата старобългарска литература били преведени няколко съчинения, в които астрологическите вярвания били остро оспорвани и вместо тях се предлагали по-рационални схващания върху небето и астралния мир, разбира се, все от гледище на официалната църковна доктрина. Основното съчинение на бележития старобългарски писател Йоан Екзарх — „Шестоднев" — представлява истинска енциклопедия на тогавашните познания и в него сред множеството сведения от богословски и естественонаучен характер са вмъкнати богати сведения от областта на астрономията — за небето, за небесните тела и тяхното движение. Целта на големия български писател не е била само да даде знания на своите читатели в това отношение, но и да се бори срещу езическите схващания, свързани с астрологията. Напълно в съгласие с Йоан Дамаскин Йоан Екзарх отхвърля твърденията на древните езичници, че астралните тела, Слънцето и Луната определят човешката съдба, и заявява, че те са само „знамения" за дъжд и бездъждие, за захладяване и затопляне, за влажност и суша, за ветрове и други подобни явления, докато човек е „самовластен" в своите деяния. Той рязко отрича възможността да се гадае по движението и разположението на звездите за бъдещето и да се предсказва бъдещето на новороденото дете.
Към края на IX или началните години на X век на старобългарски било посведено съчинението на епископа Методий Патарски „За свободата на волята", което също е насочено срещу астралния детерминизъм като важен дял от първобългарската езическа религия. През същия период било преведено още и съчинението, насловено „Четири диалога " и приписвано на Кесарий, брат на големия писател Григорий Богослов от IV век, а всъщност съставено от анонимен автор към средата на VI в. Благодарение на този превод за старите славянски читатели ставали достъпни извънредно интересните извадки от книгата на Бардезан Едески (II — III в.) „За законите на страните и народите", в която много страници са посветени на астрологията и са приведени обилни доводи против схващанията на астролозите. През 894 — 896 г. пристигнал като пратеник на византийския император Лъв VI Мъдри един от видните негови сановници Лъв Магистър Хиросфакт, когото княз (после цар) Симеон поради подозрения затворил в една от своите крепости и водил преговори с него само чрез кореспонденция, от която са запазени три Симеонови писма и единадесет на пратеника, всички писани на гръцки език. Византийският император бил известен със своите занимания с астрология, от които очаквал дали чрез своите последователни четири женитби ще добие мъжко чадо като наследник на престола. Тъй като един от въпросите, по които били водени преговорите, се отнасял до възвръщането от българите на пленените византийци, българският владетел протакал преговорите и отказвал да даде ясен и бърз отговор; в едно от своите писма до Лъв Магистър той иронично заявил, че занимаващият се с астрология император — подигравателно назован „метеоролог" — сам ще трябва да отгатне каква ще бъде съдбата на пленниците.
Любопитна защита на астрологията намираме в една от миниатюрите, които красят прочутия Ватикански ръкопис със среднобългарския превод на Летописа на Константин Манасий от 1344/45 г. Като илюстрация към текста на летописа е разказано как късноримският император Домициан (81 — 96) призовал при себе си един познат астролог и поискал от него да предскаже бъдещето и астрологът извършил това спокойно и уверено. По това време императорът заповядал да запалят голям огън, с намерение да хвърли в него астролога и да го изобличи в невежество. В момента обаче, когато той трябвало да бъде хвърлен в огъня, от небето внезапно се изсипал пороен дъжд, загасил огъня и така спасил астролога от гибел. Така чрез текста на летописа и особено чрез добавената миниатюра от непознатия за нас търновски художник откъм средата на XIV век била направена защита на звездопочитанието.
През продължителен период от средновековието била разпространена представата за Земята като за обширен правоъгълник, заобиколен от всички страни с вода, обозначавана с името „океан", както това е представено на чертежи и миниатюри от онази епоха. Отгоре на тази плоскост лежало, според тези представи, небето, по което се движели Слънцето, Луната и другите небесни тела. Под влияние на дорационалистични антични схващания се наложила представата за Земята като сферична — една идея, която се приписва на философа Питагор, живял през VI век преди нашата ера, който изразил схващането за сферичността на Земята и за това, че тя се движи около определена точка. Така се родила естествено и представата за антиподите, сиреч людете, които обитават на „обратната страна" на Земята, с други думи казано, идеята за сферичността на Земята. Неколцина от представителите на античната мисъл — Аристотел, Ератостен, Полибий, Страбон, Птолемей и други — вече отдавна били стигнали до това схващане. Тази теория обаче била отхвърлена от неколцина от видните източни мислители — на първо място от Козма Индикоплевст (Индикоплов), живял през VI в., който отричал съществуването на антиподите, следователно и представата за сферичността на Земята, и тези негови схващания били възприети като официална доктрина на Източната църква. Между това мисълта за сферичността под влияние на античните учени намерила отглас в земи, близки до средноевропейските славяни. Така папа Захарей (741 — 752) в нарочно послание от 748 г. осъдил доктрината за антиподите и за сферичността, разпространявана от епископа на Залцбург Виргилий. Въпреки това тази доктрина проникнала всред западните славяни и се наложила за десетилетия. От житието на Константин Философ-Кирил (гл.XV) узнаваме, че когато той бил изпратен като проповедник на християнството през 862/63 г. във Великоморавия и Панония, там трябвало да се бори срещу някои погрешни учения — между другото и против твърденията, разпространявани от самото тамошно духовенство, за съществуването „под земята", ще рече, „от другата страна" на „човеци с големи глави" (ЧЛОВЪЦИ ВЕЛЕГЛАВИ), с други думи — на антиподи.
Посредством Византия учението за антиподите и за сферичността на Земята проникнало по-късно и всред българите, а това естествено променило и представата за движението на земното кълбо в небесната шир. През късното средновековие на български били преведени откъси от едно забележително съчинение на византийския писател Михаил Псел (1018 — 1078), което започва с глава, насловена „Описание на кълбовидната форма на земята". „Има много доказателства за кълбовидната (сферичната) форма на земята — пише големият византийски писател. — Най-главното е това, че слънцето осветява източните страни по-напред, отколкото тези в Запада, и поради това денят в Китай, в Персия и в земите отвъд винаги изпреварва. Защото, когато в Китай е пладне, в (Персия) е утро, а когато в Персия е читири часа, тук е един часа, а безспорно западните области отстоят (далече) от източните... Това се доказва и от слънчевото и лунното затъмнение. И тъй, наблюдавай, когато има слънчево затъмнение в Персия в (четири) часа, ще се установи, че тук е един часа. Същото установяват и онези, които наблюдават луната и лунното затъмнение. Защото стръмнините на кълбовидната форма на луната и земята се изпречват и засенчват западните страни, докато слънцето не се възвиси и над тукашните области... Това, че видът на земята е кълбовиден, се вижда и от слънцето.
Когато плаваме по морската шир, пред нас се показват най-напред краищата на планините, а когато се приближим, виждат се и най- ниските части на сушата, и морето се съединява със земята. Също и по звездите са доказва, че формата на земята е кълбовидна. Защото ако формата на земята не беше такава, в такъв случай щехме да виждаме всички звезди..." Михаил Псел е изразил по-нататък схващането за геоцентризма — сиреч, че „земята лежи посред всичко", потърсил е докази за установяване големината на Земята и т. н. Той засяга още редица въпроси: за градушката („градушката се явява, когато дъждът замръзне, преди да достигне земята"...), за „мълнията и гръмотевицата", като изтъква, че „мълнията изпреварва гърма, защото зрението вижда бързо това, което се явява, а пък слухът не го чува веднага"; после за „образуването на вятъра", за материята и формата на звездите, за тяхното движение и за това, отгде те получават своята светлина, и т. н. — цяла редица въпроси из областта на астрономията, по които той дава между другото и множество напълно натуралистични обяснения, извлечени от наблюдения. Изключителен интерес представляват сведенията за „слънчевия часовник" според измерването на слънчевата сянка. При археологически издирвания бяха открити изображения на слънчеви часовници, използвани у нас през средновековието или вероятно още през късната античност.
Върху страниците на много от нашите средновековни ръкописи любознателни и начетени люде са отбелязвали грижливо — с посочване на точните дати — наблюдавани от тях забележителни астрономически явления: появата на комети, слънчеви и други затъмнения, други небесни явления, като падане на метеорити, гръмотевици и т. н. Най-често тези явления са били смятани като истински поличби, повечето от злополучен характер. Съществуват разнообразни съчинения, обозначавани с наименованието „гръмовници", в които са отбелязани гръмотевиците според зодиакалните знаци и се е гадаело за времето, реколтата, за болести и войни, за злополучия и политически промени и събития. Един пример: „Ако в (зодията) риба прогърми, това показва, че ще има овощия и благодат всред човеците по цялата вселена, в Цариград глад и гибел, ще се вдигнат едни срещу други и за кратко ще настане беда за човеците; зимата ще бъде отлична, сеитбата ще бъде ранна и добра..." Или: „Ако ли има тътнеж, то ще има голям смут и много болести навсякъде" и т. н. Подетият преди десетина години от британски научни среди почин да се съберат между другото и посочванията в наши писмени паметници за появата на комети и за затъмнения за съжаление не бе осъществен. Известни подробности от хронологията на предвожданото от братята Асен и Петър противовизантийско въстание през есента на 1185 г., което довело до освобождение на северобългарските земи, могат да бъдат уточнени с голяма положителност, като се изхожда от автентични съвременни посочвания за станали тогава пълни слънчеви затъмнения. В забележителното руско „Слово о полку Игореве" датировката също се уточнява по упоменанието на пълното слънчево затъмнение, наблюдавано на 1 май 1185 г.
Сведенията за астрологическите занимания на българите от ранното средновековие, както, от друга страна, и появата на положителни знания в областта на астрономията — дъщеря на астрологията или звездобройството, — са наистина доста богати, представляват огромен интерес, тъй като ни разкриват една важна страница в нашата културна история. Всички подобни свидетелства заслужават грижливо да бъдат издирени, систематизирани и вещо анализирани, което досега за съжаление все още не е сторено.
