РЕЛИГИИ

Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов

По време на цикъл лекции, прочетен в Бари в рамките на семинар върху историята на византийската цивилизация (1976), добре познатият американски византолог проф. Игор Шевченко се опита да даде дефиниция на византийската литература: „Ако византийската литература е дефинирана като целостта от литературни творби, създадени на византийска територия или в области, които са се намирали под византийско влияние, и които са били създадени за читател, чиято култура е била византийска, в този случай византийската литература би трябвало да включва не само творби, написани на гръцки, но също така на коптски, на латински, на сирийски, на арменски, на грузински и очевидно на славянски.“¹ След това той продължава: „Ако ние използваме тази дефиниция на византийската литература спрямо агиографията, тя би могла [да използва] езиците, които току-що споменах, и ние дори можем да докажем, че някои жития в оригинал са били написани на сирийски или арменски, а може би и на славянски.“² Веднъж установил този принцип, проф. И. Шевченко говори например „... за византийското житие на Кирил, апостолът на славяните от IX в., което било написано на славянски „на базата на гръцки материали“.³

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVIII, 2020 г.

Една от основните функции на житийната литература е възпитаването на определени морални ценности. Целта на настоящата работа е да проследи разбиранията за добро и зло, представени в житията на св. Гавриил Лесновски. Това включва неговото проложно житие от ХIII в. и т.нар. Народно житие, за което се предполага, че е съставено през Средновековието, но е запазено в късен препис. Затова може да са привнесени представи от по-късни епохи, тъй като преписът е от ХІХ в. Направен е от Иван Христов от Кратово през 1868 г. Има сведения, че това е станало въз основа на по-стар ръкопис, съхраняван в библиотеката на Лесновския манастир.

Посвещава се на монашеското братство
на Бигорския манастир „Св. Йоан Предтеча”,
основан от охридския архиепископ Йоан

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVI

Житийната литература може да разкрие много за светогледа на средновековните българи. Любопитно е какви са били техните представи за добро и зло, какви са били моралните убеждения и в какви ценности са били възпитавани. Съвсем естествено, подобни представи присъстват в житийната литература, където фокусът е насочен към добродетелния живот на светците. Разказът за светия човек пресъздава положителен образ, към който трябва да се стреми всеки благочестив християнин. Внушават се качествата, които са присъщи на добрите хора и тези, които водят до падение и загуба. Житийните текстове са достигали не само до образованите членове на обществото, които са могли да четат, но са имали и своите слушатели, когато са били четени в църква по повод отбелязване на паметта на светеца.

Доколко написаното в житието на българския патриарх Йоаким І (ХІІІ в.) е достигало до обикновените хора, е трудно да се каже. Фактът, че е запазено в един-единствен препис, открит досега, подсказва, че не е било особено популярно. Въпреки това текстът изразява моралните схващания и представите за добродетелния живот на един български книжовник, живял през втората половина на ХІІІ в. Освен това житието е проложно, което показва, че е написано с цел да се отбелязва паметта на българския църковен глава и е четено на датата, на която е почитан като светец – 18 януари.

Петя Крушева

Доклад от кръгла маса "Монашеството по българските земи", проведена в СУ "Св. Климент Охридски" на 15 февруари, 2017 г.

Публикуван в сп. „Времена“, бр. 13, декември, 2017 г.

Опитите за изследване на женското монашество в средновековна България срещат винаги затруднение от липсата на достатъчно изворов материал. Запазените епитимийни въпросници и законодателни актове очертават идеалната представа за монашеството. Посочените тук сведения за реалния манастирски живот са откъслечни. Въпреки това дават известна възможност да се изгради един културологичен образ на Монахинята, а с него и да се представят едни от най-болезнените въпроси на българското монашество, споменати от Васил Гюзелев¹. Голяма част са съпоставени с тези във Византия, Сърбия и Западна Европа, за да се очертаят характерните православни черти на българското общество и мироглед.

Публикува се по ГИБИ, т. VII, С., 1968
Увод: Г. Цанкова-Петкова
Превод: Г. Цанкова-Петкова, П. Тивчев, В. Тъпкова-Заимова

“... Мисленето и социалният живот са доминирани от монашеската идеология, работата е била свързвана с падението:  това е наказанието за първородният грях. Адам и Ева са изгонени от земният рай по заповед на Бога и принудени да работят...”¹  Това са думи, изречени през 2008 г. от медиевиста Жак льо Гоф – представител на френската историографска школа „Анали”.

Текстът на статията е прочетен като съобщение на XXII-я Международен конгрес за византийски изследвания, проведен в гр. София на 22–27 август 2011 г.

Публикувана в сп. "Времена", бр. VIII, 2016

Из: "Месопотамия", Ж. Ж. Гласнер, С., 2008

Превод: Вл. Атанасов

Думата „религия“ може да се схваща по различни начини. Историкът ѝ придава широко, следователно размито значение: тя е, казва той, солидарна система от вярвания и практики, в която е налице съзвездие от различни интереси и която се разполага в точката на взаимодействие между социалното и обществената представа за него.

Изворите, с които разполагаме, са в основни черти писмени документи. Много рано, още от най-ранното развитие на писмеността, вселената на спекулативната мисъл, основана върху графичния знак, прониква в областта на религиозните представи, с които влиза в състезание; от това напрежение се ражда и писмената теология.

Следователно в следващите страници ще стане дума за религиозната мисъл, за писмените теологии и митологии, за пантеоните и за култовете.

Франсоа Шаму, Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, С., 1979

За повечето от нашите съвременници гръцката религия е преди всичко сбор от легенди, от които поетите и художниците от Ренесанса насам често са черпили вдъхновение по подражание на гръцките и римските си предшественици. Тези митологични възпоминания са свързани с няколко величествени места като Делфи, атинския Акропол и нос Сунион, където сред изоставените светилища все още се издигат красиви и патетични руини. Още от времето на Льоконт дьо Лил и парнаските поети истинските имена на гръцките богове, транскрибирани повече или по-малко точно, са заменили имената на съответните римски богове, с които дълго време те са били идентифицирани. Но макар вече да говорим за Зевс, а не за Юпитер, за Афродита вместо за Венера, за Хермес вместо за Меркурий, ние обикновено продължаваме да ги виждаме така, както би ги видял по-скоро един читател на „Метаморфозите“ на Овидий, отколкото някой атинянин от V век. Това схващане се обяснява с дългата училищна традиция, чийто авторитет е трудно да бъде разколебан. Но тя далеч не отговаря на истината за религиозното чувство на гърците през класическата епоха; а именно до тази истина искаме да се доберем ние. Достъпна ли е тя за нас и по кой път?