Франсоа Шаму, Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха, С., 1979
За повечето от нашите съвременници гръцката религия е преди всичко сбор от легенди, от които поетите и художниците от Ренесанса насам често са черпили вдъхновение по подражание на гръцките и римските си предшественици. Тези митологични възпоминания са свързани с няколко величествени места като Делфи, атинския Акропол и нос Сунион, където сред изоставените светилища все още се издигат красиви и патетични руини. Още от времето на Льоконт дьо Лил и парнаските поети истинските имена на гръцките богове, транскрибирани повече или по-малко точно, са заменили имената на съответните римски богове, с които дълго време те са били идентифицирани. Но макар вече да говорим за Зевс, а не за Юпитер, за Афродита вместо за Венера, за Хермес вместо за Меркурий, ние обикновено продължаваме да ги виждаме така, както би ги видял по-скоро един читател на „Метаморфозите“ на Овидий, отколкото някой атинянин от V век. Това схващане се обяснява с дългата училищна традиция, чийто авторитет е трудно да бъде разколебан. Но тя далеч не отговаря на истината за религиозното чувство на гърците през класическата епоха; а именно до тази истина искаме да се доберем ние. Достъпна ли е тя за нас и по кой път?
Някога, много отдавна, в североизточната част на Древна Персия (областта, където днес се срещат границите на Иран, Таджикистан, Пакистан и Афганистан) живял Заратуштра, син на Поурушаспа от жреческия род Спитама. Той е заемал относително невисоко положение в своята общност - името му буквално означава "Този, който язди стара камила", макар да е бил пълноправен свещеник (заотар, атаурван). Имал е правото да поддържа свещения огън и да приготвя божествената напитка - хаома. Имал е семейство и деца. Принадлежал е към индоевропейско номадско скотовъдно племе - тура (известни в науката като саки).