Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXI, 2021 г.
Периода на Късната aнтичност (IV – VI) бележи дълбоки политически, социални и религиозни промени1 в Римската империя. Те са причинени от редица фактори, които разклащат сериозно целостта на империята. Промените разтърсват из основи всички слоеве на огромната държава, които създават усещането за несигурност в населението. В това враждебно и несигурно време населението има опора, фигурата на епископа – стожер на християнството.
Преживявало няколко века преследване и опити за унищожение, християнството бързо набира скорост след издаването на едикта за толерантност на Галерий през 311 в Никомедия2 и Медиоланският през 313 г. Никейският събор през 325 г, бетонира постулатите на християнството, които стават равносилни на закон. Съборът успява да реши много належащи проблеми надвиснали над християнството, но се проваля с разногласията, които циркулират в църквата. Никейският събор издига и приема фигурата на епископа като основна единица на църквата. Три са основните фигури през Късната античност: императора, светеца и епископа. Тези три фигури са натоварени с огромна сила, влияние и отговорности3. Никейският събор взема решение църковната йерархия да се дели на свещеници, дякони, презвитери и епископи. В годините след събора влиянието и авторитета на епископите нараства. Епископът е свързващото звено между светската и църковна власт, представител на миряните пред Христос, който е длъжен да се нагърби с техните грехове.