Мария Красимирова Антонова-Вапцарова
Един подобен преглед по необходимост ще има в значителна степен реферативен характер. Но той е много важен, за да разкрие някои специфични моменти от развитието на реторическата практика от нейното зараждане до момента, в който тя става неотменна част от църковната практика. За да се разбере добре смисълът на църковното красноречие и проповед, както и тяхното оформление, е нужно да се познава основата, на която те стъпват, а това именно е античната реторика. Това важи и за българската църковна ораторска проза през средновековието. Въпреки че тя е моделирана основно според византийските образци, много често изясняването на специфични проблеми и на някои авторски решения ни отвежда далеч назад в миналото, към корените на християнското красноречие.
Една от основните функции на житийната литература е възпитаването на определени морални ценности. Целта на настоящата работа е да проследи разбиранията за добро и зло, представени в житията на св. Гавриил Лесновски. Това включва неговото проложно житие от ХIII в. и т.нар. Народно житие, за което се предполага, че е съставено през Средновековието, но е запазено в късен препис. Затова може да са привнесени представи от по-късни епохи, тъй като преписът е от ХІХ в. Направен е от Иван Христов от Кратово през 1868 г. Има сведения, че това е станало въз основа на по-стар ръкопис, съхраняван в библиотеката на Лесновския манастир.
Из архивното наследство на проф. Иван Дуйчев
Житийната литература може да разкрие много за светогледа на средновековните българи. Любопитно е какви са били техните представи за добро и зло, какви са били моралните убеждения и в какви ценности са били възпитавани. Съвсем естествено, подобни представи присъстват в житийната литература, където фокусът е насочен към добродетелния живот на светците. Разказът за светия човек пресъздава положителен образ, към който трябва да се стреми всеки благочестив християнин. Внушават се качествата, които са присъщи на добрите хора и тези, които водят до падение и загуба. Житийните текстове са достигали не само до образованите членове на обществото, които са могли да четат, но са имали и своите слушатели, когато са били четени в църква по повод отбелязване на паметта на светеца.
Опитите за изследване на женското монашество в средновековна България срещат винаги затруднение от липсата на достатъчно изворов материал. Запазените епитимийни въпросници и законодателни актове очертават идеалната представа за монашеството. Посочените тук сведения за реалния манастирски живот са откъслечни. Въпреки това дават известна възможност да се изгради един културологичен образ на Монахинята, а с него и да се представят едни от най-болезнените въпроси на българското монашество, споменати от Васил Гюзелев1. Голяма част са съпоставени с тези във Византия, Сърбия и Западна Европа, за да се очертаят характерните православни черти на българското общество и мироглед.
Още в зората на своето самоосъзнаване като разумно същество човекът е почувствувал и самотата си в един свят, който често пъти му е показвал враждебното си лице. Нашите далечни прадеди са изработили свои специфични инструменти, с които да въздействат на неблагоприятните фактори от обкръжаващата ги среда като природни стихии, бури, гръмотевици, светкавици; болести, епидемии, психосоматични смущения; отделни прояви в социалния живот на колектива като магии, клетви, ходене в съда, и пр. Те са вярвали, че всички беди, от които не е бил застрахован никой, са били неутрализирани от амулетите. Това са сакрални предмети, за които се е смятало, че поради силата на вложената в тях човешка енергия, тайнствена информация и преди всичко – вяра, са в състояние да повлияят на висшите сили, управляващи света.