Студията е част от книгата на проф. Иван Божилов
Проблемът за присъствието на български светци във византийската житийна литература е част от големия проблем, който би могъл да бъде формулиран по следния начин: „Чужди светци във византийската агиография“. Това е един голям проблем - както за византийската литература, така и за историята на православната църква, който по мое мнение все още не е получил задоволително научно решение1. Причините за това състояние не са една и две, но все пак сред тях изпъква сложността на темата. Невинаги е лесно да се проследи позицията на константинополската църква по въпрос с изключителна важност: включването на чужди (в случая славянски, български) светци в православния пантеон. Защото написването на една житийна творба е само част от официалния култ към един светец - идеалния образ в християнското средновековие.
По време на цикъл лекции, прочетен в Бари в рамките на семинар върху историята на византийската цивилизация (1976), добре познатият американски византолог проф. Игор Шевченко се опита да даде дефиниция на византийската литература: „Ако византийската литература е дефинирана като целостта от литературни творби, създадени на византийска територия или в области, които са се намирали под византийско влияние, и които са били създадени за читател, чиято култура е била византийска, в този случай византийската литература би трябвало да включва не само творби, написани на гръцки, но също така на коптски, на латински, на сирийски, на арменски, на грузински и очевидно на славянски.“1 След това той продължава: „Ако ние използваме тази дефиниция на византийската литература спрямо агиографията, тя би могла [да използва] езиците, които току-що споменах, и ние дори можем да докажем, че някои жития в оригинал са били написани на сирийски или арменски, а може би и на славянски.“2 Веднъж установил този принцип, проф. И. Шевченко говори например „... за византийското житие на Кирил, апостолът на славяните от IX в., което било написано на славянски „на базата на гръцки материали“.3
Една от основните функции на житийната литература е възпитаването на определени морални ценности. Целта на настоящата работа е да проследи разбиранията за добро и зло, представени в житията на св. Гавриил Лесновски. Това включва неговото проложно житие от ХIII в. и т.нар. Народно житие, за което се предполага, че е съставено през Средновековието, но е запазено в късен препис. Затова може да са привнесени представи от по-късни епохи, тъй като преписът е от ХІХ в. Направен е от Иван Христов от Кратово през 1868 г. Има сведения, че това е станало въз основа на по-стар ръкопис, съхраняван в библиотеката на Лесновския манастир.
Из архивното наследство на проф. Иван Дуйчев
Житийната литература може да разкрие много за светогледа на средновековните българи. Любопитно е какви са били техните представи за добро и зло, какви са били моралните убеждения и в какви ценности са били възпитавани. Съвсем естествено, подобни представи присъстват в житийната литература, където фокусът е насочен към добродетелния живот на светците. Разказът за светия човек пресъздава положителен образ, към който трябва да се стреми всеки благочестив християнин. Внушават се качествата, които са присъщи на добрите хора и тези, които водят до падение и загуба. Житийните текстове са достигали не само до образованите членове на обществото, които са могли да четат, но са имали и своите слушатели, когато са били четени в църква по повод отбелязване на паметта на светеца.
Опитите за изследване на женското монашество в средновековна България срещат винаги затруднение от липсата на достатъчно изворов материал. Запазените епитимийни въпросници и законодателни актове очертават идеалната представа за монашеството. Посочените тук сведения за реалния манастирски живот са откъслечни. Въпреки това дават известна възможност да се изгради един културологичен образ на Монахинята, а с него и да се представят едни от най-болезнените въпроси на българското монашество, споменати от Васил Гюзелев1. Голяма част са съпоставени с тези във Византия, Сърбия и Западна Европа, за да се очертаят характерните православни черти на българското общество и мироглед.
Още в зората на своето самоосъзнаване като разумно същество човекът е почувствувал и самотата си в един свят, който често пъти му е показвал враждебното си лице. Нашите далечни прадеди са изработили свои специфични инструменти, с които да въздействат на неблагоприятните фактори от обкръжаващата ги среда като природни стихии, бури, гръмотевици, светкавици; болести, епидемии, психосоматични смущения; отделни прояви в социалния живот на колектива като магии, клетви, ходене в съда, и пр. Те са вярвали, че всички беди, от които не е бил застрахован никой, са били неутрализирани от амулетите. Това са сакрални предмети, за които се е смятало, че поради силата на вложената в тях човешка енергия, тайнствена информация и преди всичко – вяра, са в състояние да повлияят на висшите сили, управляващи света.