проф. протопрезвитер Николай Шиваров
Инициативата за кореспонденцията между Рим и Търново поема папа Инокентий III2 — една от най-силните личности на папския престол. За успехите му спомагат добре организираната Римокатолическа църква и натрупаният вековен опит от нейната активност на Изток. Междувременно в резултат на продължителен процес на Запад се постига папско върховенство и в светската област. Папа Инокентий го прокарва аргументирано и дипломатично, като увещаването на един или друг владетел той придружава понякога и с църковна заплаха.3 От тези позиции папа Инокентий III влиза в писмена кореспонденция с цар Калоян. В Рим е известно политическото положение на Балканския полуостров в този исторически момент, както може да се заключи от цялата преписка. Надеждата българският владетел да бъде привлечен навярно се подкрепя и от политическо предвиждане в Рим. Основната цел на Калоян е пък да бъде международно признат като независим владетел, но тъй като царство без патриаршество не може да съществува, независимостта на държавата трябва да се съчетае с признание и на независима (автокефална) Българска църква. Това е дълбоко убеждение още по времето на цар Симеон. А патриаршеско достойнство може да се признае чрез една от двете инстанции — Рим и Константинопол.4 Преговорите завършват с това, че цар Калоян дава клетвено уверение, искано от папата, „да бъде верен и послушен на нас, на нашите наследници и на Римската църква“.5 Той връчва на легата Йоан Каземарински клетвеното си уверение със златопечатаник (хрисовул). В него проличават и политическите мотиви, които движат владетеля. Той не насочва вниманието към държавната си власт и към нейните отношения с Рим, но към църквата в България, като обещава нейното притежание, йерархията и свещениците ѝ „да бъдат под властта на Римската църква“.6 В случая Калоян постъпва типично източно цезаропапистично. В 870 г. по същия начин св. княз Борис възприема съществуването в България на архиепископия, която да се числи към юрисдикцията на Константинополския патриарх, но продължава да запазва независимостта на българската държава, тъй че и църквата в България на практика се радва на автономия.
В 1204 г. само в клетвата, дадена от Търновския архиепископ, се обещава, че той ще изисква от всеки нов български цар „клетвено уверение, че ще пребъде предан и покорен на апостолическия престол“. Папското искане е изпълнено, но по начин, който открива възможност всяка страна да тълкува по своему обещанията. Това проличава и от преписката на цар Калоян с папа Инокентий III във връзка с положението на латинската империя, както и от едно писмо на папа Григорий IX до Бела IV по-късно.
С даването на писмени клетвени уверения е сключена и унията. На 7 ноември 1204 г. папският легат кардинал Лъв помазва Търновския архиепископ Василий за примас и му връчва папския палиум, а на 8 ноември възлага на главата на Калоян корона и му дава скиптър и знаме.
Признанието на Търновската архиепископия-патриаршия от страна на Рим е важен църковен акт. Той оказва влияние в Българската църква и върху нейното положение независимо от малкото време, през което тя е била в действие.
1. Първото следствие от унията е, че Българската църква излиза от международната си изолация. След въстанието на братята Асеневци в края на 1185 или началото на 1186 г. по тяхно разпореждане Видинският епископ с още двама други епископи ръкополагат за Търновски архиепископ свещеник Василий. Освободителната борба откъсва епархиите в България от Цариградската патриаршия, която ги подчинила след падането на Преслав в 971 г. С акта на ръкоположението се прекъсват изцяло връзките с Цариградския патриарх.
В Търново няма желание обаче църквата в България да бъде и под юрисдикцията на Охридския архиепископ независимо от титлата му „Архиепископ на цяла България“. Навярно причини за това са:
а) споменът за патриарх в престолния град Преслав; б) гърцизирането на епископата в Охридския диоцез и в) седалището на архиепископията, Охрид, е извън България.
Между 1186 и 1204 г. вследствие на разширяването на възстановената българска държава осем епархии, които дотогава били в границите на Охридската архиепископия, се подчиняват на Търново. Поради това нормални връзки между Търново и Охрид също не са възможни и не би могло да се търси признаване на Търновската архиепископия от Охридския архиепископ. При това по ранг в поредицата на автокефалните църковни предстоятели е чак след източните патриарси.
С признаването на Търновския архиепископ от най-висша църковна инстанция като Рим Българската църква влиза в общение не само с Римската църква, но и чрез нея с всички, които признават първенството ѝ. Веднага трябва да се припомни обаче, че по политически причини уреждането на междуцърковното положение на Търновската архиепископия среща и затруднения от страна на висши държавни и църковни инстанции, които приемат духовното началство на Римския папа. Унията не се посреща добре в съседни страни — Унгария и Латинската империя. Тя не допринася и за някакво трайно изглаждане на отношенията на тези страни с България, въпреки че папа Инокентий III се застъпва за това.
2. Унията, дори след като е замразена от цар Калоян и остава в това състояние в течение на повече от две десетилетия, оказва положително влияние върху междуцърковното положение на Българската църква независимо от затрудненията. Тя дори съдейства по косвен начин за признаването ѝ като патриаршия в 1235 г. от източните патриарси, колкото и странно да звучи това. Признаването на ранга на Търновския архиепископ от Св. Престол въпреки различното тълкуване на този акт в Рим и Търново е предпоставка цар Иван Асен II да настоява за признаването в Лампсак на патриаршеското достойнство на Българската църква. Разбира се, не бива да се забравя, че в 1235 г. важна роля играе и политическата констелация, и желанието на Никейската империя България още повече да се отдели от Латинската империя и да не стане отново неин съюзник. Източните патриарси се стремят обаче да не допуснат разширяване на влиянието на римските папи, тъй като имат достатъчно грижи с латинските патриарси на Изток. Те предпочитат православната Търновска патриаршия пред възможността за съществуване на Търновската архиепископия в уния с Рим.
От самото начало на признанието на царското достойнство на Калоян и на предстоятелското на архиепископ Василий са налице различия, които оказват неблагоприятно влияние върху унията в България.
1. Като използват папските думи, че примас и патриарх означават почти съвършено едно и също, в България считат, че предстоятелят на Българската църква е вече патриарх. Сам архиепископ Василий благодари на папа Инокентий III за получената „цяла (буквално: универсална, вселенска, ск. Н. Ш.) пълнота на патриаршеското достойнство“ (universum plenitudinem patriarchalis dignitatis).7 От своя страна също така в писмо до папата цар Калоян нарича архиепископ Василий „(глава) на цялата българска земя и на всеобщата, света и велика църква на Търново“ (universalem sanctae et magnae ecclesiae Trinove).8 От тези думи, поставени в традиционния контекст за Източната църква, прозира разбирането за автокефалия на поместна църква, равнозначна на Константинополската патриаршия, чиято глава е вселенски (οικουμενικός, universalis) патриарх.
В това принципно различие в разбиранията на Рим и Търново се корени и един важен аспект от замразяването на унията, което впоследствие довежда до нейното пълно прекратяване. Въпреки това архиепископ Василий искрено дава писмено клетвено обещание предварително, че ще бъде верен и покорен на апостолическия престол. Няма и никакви податки, които да пораждат съмнение, че той не е бил верен на тази клетва. И все пак историческите данни сочат, че той не изпълнява задълженията си към Рим — по обективни или субективни причини. И това се отнася както за изрично упоменавани в папски писма изисквания за „църковно единство и преданост на апостолическия престол“10, „изправяне духовните работи“11, „послушание“12, така и на други разпореждания как архиепископът да управлява паството си.13 В първия момент не се получава разрив, тъй като в Рим считат, че по-къснешното положение на Аквилейския патриарх е твърде сходно с това на Търновския примас. Аквилейският патриарх също получава признанието си от Св. Престол и палиум в знак на това.14 В Търново пък тълкуват клетвата повече в контекст на източната традиция, че тя е дадена пред първия йерарх в патриаршеската поредица. Дали се е обърнало специално внимание на искането на папа Инокентий III архиепископ Василий да следва „учението и формата на този, комуто Господ е дал ръководството и приматството на цялата църква“,15 би могло да се съди само от оскъдните сведения за нататъшния живот на Българската църква. Искания от подобен род били слушани в България и от страна на Константинополската патриаршия, тъй че принципно те не са били нови. Нека се припомни, че по-късно патриарх Калист I (1350—1352 и 1355—1363) също развива тезата, че признаването в 1235 г. на патриаршеско достойнство на българския предстоятел е по- ограничено в сравнение с това на константинополския. Възприемането на ограничена автокефалия и патриаршество е обаче чуждо на разбиранията и желанията в Търново. Ето защо архиепископ Василий благодари за пълнотата (plenitudinem) на полученото патриаршеско достойнство. В Търново се стремят непрекъснато именно към действителна автокефалия, като на първо време има колебание, люшкане между буквалното разбиране на дадената клетва и нейното източноцърковно тълкуване в смисъл на църковна дисциплина спрямо „първия по чест“ (primus inter pares), който може да изразява становище на всички автокефални църкви с тяхно съгласие, т.е. на цялата Църква.
За това говорят и следните факти:
а) Като предстоятел на Българската църква архиепископ Василий е длъжен всеки четири години лично да отива в Рим или да изпраща там свой пратеник16 — задължение, което впоследствие се превръща в ежегодно (visitatio liminum). Няма никакви данни архиепископът да е изпълнил това свое задължение въпреки готовността си или пък да е бил освободен от папата от изпълнението му. А това е твърде важно, защото отиването в Рим е изява както на единството, така и проява на подчиненост с оглед на получаване на съвети и разпореждания. Това е един факт, който свидетелствува както за различни разбирания за унията, така и за замразяването ѝ наскоро. При това не са известни папски напомняния за изпълнение на задължението.
б) Търновският архиепископ е задължен да отива за участие в събор, където е призован, освен ако по канонически причини няма възможност. На папската покана за IV Латерански събор в 1215 г.17 представител на Българската църква не се отзовава. Няма данни за извинение по канонически причини. Би могло да се заключи, че има мълчаливо дистанциране, без да е възможно въз основа на документи да се получи детайлна представа за причините за това.
в) Архиепископът на Търново получава палиум. Тук не е необходимо да се спира внимание на това, дали този палиум е втори.18 От значение е друго. На Изток всеки архиерей получава омофор — одежда, която отговаря по символика на палиума на Запад. Както личи особено от желанието на епископите на Скопие, Призрен, Ниш и Видин (катедри доскоро под Охридската архиепископия, поради което се стремят към лично признание и извън България) да получат палиуми, в Българската църква палиумът се отъждествява с омофора.19 Папата го счита като знак за своята власт да предава признание и привилегии само на архиепископ (или патриарх). Затова той изпраща палиум освен на примаса още на Преславския архиепископ и на Велбъждския.19а В този случай проличава отново различното разбиране на прокарвана западна традиция въз основа на унията.
г) Важна тема в преписката между Рим и Търново е и правото на апостола (и на римския папа като негов наследник) „да свързва и развързва“, което се тълкува не само в смисъл на опрощение на грехове, но и много по-широко — в смисъл на църковна власт.20 Сам Калоян не отрича правото, дадено на апостол Петър и на апостолическия престол. Той счита, че това право е предпоставка да иска корона от Рим. Признанието обаче не е абсолютизирано. В него няма и намек, че само Римският папа има правото на върховната (и единствената) власт в Църквата. Поставено е ударение по-скоро, че правото е по-първо в Рим.21 Подобна власт има и в Константинопол, откъдето също би могло да се получат патриаршество и царска корона за българския владетел. Евангелският текст е един. Думите в писмата са сходни, но зад тях се крият две различни традиции: западна — че цялата власт е дадена на an. Петър и от него на римския папа, и източна, православна — че това право е получено от всички апостоли и чрез тях от другите епископи, като се държи сметка за каноните на вселенските събори. Колкото и да се подчертава първенството по чест на патриарсите (на апостолските катедри), съборното начало е играело на Изток по-голяма роля и това се отразява съответно в смисъла на търновските писма, както личи и от акта в 1235 г.22
2. Обхватът на правата на примаса на Запад е и в зависимост от по-старите канони и местните обичаи.23 Нормално това са прерогативи: 1) да потвърждава избора на епископите и архиепископите в своята област; 2) да свиква събори и да ги председателствува; 3) да упражнява надзор; 4) да бъде апелационна инстанция; 5) да коронясва кралете в страната (в случай че е единственият примас); 6) да помазва архиепископите и епископите в провинцията си.24
Тези прерогативи почти изцяло се предават и на архиепископ Василий.25 Той получава правото да помаже Калоян и да помазва бъдещите царе. Когато на мястото на покоен митрополит бъде избран нов, примасът ще утвърди „тържествения канонически избор на удобно лице“ и ще го ръкоположи за епископ (без да се уточнява какво точно означава „удобно лице“). Архиепископ Василий помазва веднага архиепископите на Преслав и Велбъжд. Въз основа на общата практика се предполага, че той свиква свой събор на епископите (синод) и упражнява надзор, като е и апелационна инстанция.
Като се изключат помазването на архиепископите от българския примас и изпращането им на палиуми от Рим, останалите привилегии отговарят по същество на източноцърковната практика. Разликата е тази, че Калоян иска патриарх, който да помазва българския владетел за цар (император), а не архиепископ с право да помазва за крал.
3. От Рим са предвидени и някои литургически нововъведения спрямо източноцърковната традиция освен споменатото получаване и носене на палиуми.
а) На Търновския архиепископ е дадено правото да помаже архиепископите на Преслав и Велбъжд, както се спомена, което той и прави.26 Занапред трябва всички епископи и свещеници при ръкоположението си да бъдат помазвани, „за да не... липсва нищо по отношение пълнотата на тайнството“.27 Няма съмнение, че подобно изискване е причинявало най-малкото недоумение, а и недоволство сред клира, тъй като излиза, че свещенодействуващите до този момент не са в пълнота епископи и свещеници.
б) Папа Инокентий III предписва занапред тайнството Миропомазване да се извършва само от епископи, както е и по обичая на папа Силвестър (314—315 г.).28
в) В „Привилегиума“ се дава право всяка година на Велики четвъртък да се извършва според римския обичай мироварение.29 Това да става в катедралната църква, като би трябвало да се разбира, че правото е дадено за всяка епархия. Следователно на освещаването на св. миро не се гледа като на автокефално право, към каквото се стремят в Търново.30
г) Подобно е и даденото право архиепископът примас и другите двама архиепископи (а навярно и епископите) да освещават елей за помазване на оглашените при св. Кръщение.31 Фактически това не е привилегия като следствие от признаване автокефалията на Българската църква. В източноцърковната литургическа практика всеки свещеник освещава този елей, както и елея при извършване тайнството Елеосвещение. Отнемането на правото на свещениците в съответствие с папското разпореждане в никакъв случай не е било посрещнато положително.
Въпреки че от Рим се настоява за бързо изпълнение32 на провеждането на нововъведенията, освен за помазването на архиепископите на Преслав и Велбъжд няма никакви свидетелства как евентуално то протича. Впрочем за това е било необходимо време, за да се осъществи. Междувременно политическата констелация на Балканския полуостров се променя и цар Калоян, така да се каже, замразява унията. Архиепископ Василий остава верен на своята клетва, както се вижда и от неговото неучастие в Търновския събор от 1211 г.33 В Рим считат, че унията е в сила, и затова Търновският архиепископ е призован на IV Латерански събор в 1215 г., без обаче да се получи някакъв отговор. Папа Григорий IX предупреждава в булата си от 21 март 1232 г. епархийските архиереи в България (на Белград и Браничево), че ако не се върнат към единство с Римската църква, ще даде епархиите им на епископа на Сирмиум.34
Унията от 1204 г. не сполучва. Причините са различни, но най-важните са:
а) двигател в Търново за отношенията с Рим е българският цар, а в основата на стремежите му са политическите интереси;
б) българският епископат, клир и народ не са подготвени за унията;
в) богословските различия и литургическата традиционна практика в България са отминати без всякакво надлежно внимание при исканията от Рим, поради което нововъведенията в тези области не са могли да бъдат пълни и трайни.
В България има общо желание да бъде запазено наследеното в църковно отношение. Това Калоян подчертава изрично в писмо до папа Инокентий III с думите „моят патриарх, митрополитите, епископите и всички свещеници... да държат закона, обичая и последованието, което са държали блаженопочившите царе на цяла България и Влахия, онези наши някогашни предшественици, и ние, които следваме по същия начин по техните стъпки“35. Възстановяването на патриаршеското достойнство е част от тази традиция. Затова българският владетел пише още да бъдат предоставени „патриаршеска благословия и поръчение на моето царство за поставяне и посвещаване на архиепископи, митрополити и епископи“ при запазване на традицията,36 т.е. на източноцърковната.
***
Нова историческа страница в отношенията между Западната и Източната църква разкриха Вторият ватикански събор и Всеправославните родоски съвещания. Големият принос на папа Йоан XXIII в тази насока е по-скоро предмет на специални изследвания. Нерядко се изтъкват и неговото пребиваване в България, непосредственото му запознаване с българския народ и с Българската православна църква. За да се разбере по-добре това, трябва да се посочи също приносът за приближение на бележития софийски митрополит Стефан, по-късно Екзарх Български. Например след венчанието на цар Борис III с Джована Савойска (царица Йоанна) в Асизи се прави положителен жест от страна на митрополита и на Св. Синод въпреки сериозни принципни възражения и все още студени и обременени от миналото междуцърковни отношения. Тайнството, извършено в римокатолическата църква, за българския православен цар37 е негласно признато и в катедралата „Св. Александър Невски“ от страна на православния епископат се дава на новобрачните само благословение.
Бъдещият папа оценява несъмнено правилно този и други факти. Със свои сътрудници по-късно той проявява също желание да бъдат отстранявани пречките по пътя към единство. Това намира израз в откриване на „Диалога на любовта“ между Западната и Източната църква. В гл. 3, чл. 14—18 на декрета на Втория ватикански събор „Unitatis redintegratio“ (за екуменизма) е налице много топло признаване на Православната църква и нейните традиции.
В чл. 16 се отбелязва, че в миналото този принцип на признание не е бил спазван и е имало опити за латинизиране на източните християни.38 В чл. 17 е изтъкнато още, че цялото „духовно и литургическо, дисциплинарно и богословско наследство“ на Източната църква „с неговите различни традиции принадлежи на пълната католичност (т.е. вселенскост, ск. Н. Ш.) и апостоличност на Църквата“.39
Тези постановления се основават на принципно признание: „тези църкви (т.е. православните, ск. Н. Ш.) въпреки тяхното отделяне притежават истинските тайнства преди всичко обаче вследствие на апостолското приемство на Свещенството и на Евхаристията“ (чл. 15). Православната църква е призната, тъй като, както бележи един католически коментатор, от католическа гледна точка ѝ се признава „пълната валидност... на тайнствата Евхаристия и Свещенство“.40 В противовес на застъпеното в 1204 г. сега вече няма изисквания от позиция, че е необходимо нещо допълнително литургическо за получаване пълнотата на Свещенството.
Тези принципни положения намират и своето практическо приложение. За християнското единодействие трябва да се учи каква е Божията воля тук и сега (hie et nunc) въз основа на Божественото откровение и в сложното време на живота в нашия век или, както казва папа Йоан XXIII, да се виждат „знаците на времето“, което той подчертава при свикването на събора в 1961 г. и в своята Енциклика „Раset in terris“ (чл. 126).41
Във връзка с изискванията за литургически промени след сключването на унията от 1204 г. би трябвало да се посочат два случая, когато Вторият ватикански събор се приближава в решенията си до източноцърковната традиция. Това не е случайно явление, понеже един важен мотив за литургическата реформа на споменатия събор е тя да „допринесе за единство на всички, които вярват в Христа“:42
а) В 1204 г. на българския епископат се препоръчва да миропомаже отново всички кръстени, което не отговаря на източноцърковната традиция. В случая се обезсилва Миропомазването, извършено от свещениците. И за Втория ватикански събор епископът е този, който преподава тайнството Миропомазване (т.е. ordinarius). Да миропомазва може обаче вече всеки свещеник по силата на своето служение или по поръчение на епархийския епископ.43
б) От българските епископи се изисква въз основа на унията самите те да освещават елея за тайнството Елеосвещение. След Втория ватикански събор се дава право този елей да се освещава при самото тайнство от свещеник (in casu necessitas).44 „Диалогът на любовта“, за който допринася папа Йоан XXIII, открива възможност и за „Диалог на истината“, диалог богословски, в който братски, откровено, обосновано и трезво се търсят пътища за единството. Пътят след многовековно разделение не е лек и праволинеен. Съвременни исторически явления могат да оказват и неблаготворно влияние. Едно историческо изследване като настоящето естествено не е в областта на футурологията, но все пак би трябвало да се отбележи, че сега има позитивни изгледи.
