РЕЛИГИИ

 

III. ЖИВОТ И ИНОЧЕСКИ ПОДВИЗИ

 

На десния бряг на Струма, на един час път над дупнишкото село Бобошево, в гънките на бърдото Руен — което съставя един от крайните склонове на Осогово — е разположено селцето Скринò — родното място на св. Ивана Рилски¹⁵². Името на селцето е, очевидно, чисто славянско, както са чисто славянски имената на повечето от селищата в тази покрайнина. Вероятно това селце никога, дори в най-далечното минало, не е било някакво значително селище. Бедно и забутано, селото Скринò се споменува рядко в историческите извори. Една царска грамота, издадена през 1347 г., съобщава за някакво „лозе в Скринò”, притежание на монастира Свети Никола в Мраката¹⁵³. През средновековието селото е влизало в пределите на града Средец. Именно поради това, в някои исторически извори се казва, че светецът бил роден в пределите на славния Средешки град¹⁵⁴. Въз основа на това общо посочване, по-късно, когато споменът за произхода на светеца помръкнал, някои приказни сказания почнали да сочат — без никаква здрава основа — други селища из Средешката покрайнина като родно място на Рилския отшелник¹⁵⁵.

В никой от нашите писмени извори не е посочена точната дата на рождението на светеца. Несъмнено, в годините на своите по-късни иночески подвизи, той, поради дълбоко смирение, не ще да е разказвал за свия произход. Само условно и предположително трябва да се приеме, че той ще да се е родил към 876–880 година¹⁵⁶. Роден, прочее, около едно десетилетие след покръстването, той живял по времето на четирима български владетели: Бориса I (852–889), Владимира (889–893), Симеона (893–927) и Петра (927–969)¹⁵⁷.

Областта около горното и средното течение на река Струма запазила през цялото средновековие чистотата на своето българско население. Почти всички наши извори изтъкват изрично, че светецът произхождал из средата на това българско население, — упоменавайки, че той е българин по потекло¹⁵⁸. В това упоменание на домашните извори се долавя сякаш някаква потайна радост и гордост, че прославеният изпостник от Рила бил именно чадо на българската народност. Според сведенията на старите жития, светецът произхождал от средно заможно семейство — сиреч, толкова заможно, колкото изобщо могли да бъдат заможни жителите на бедна покрайнина и на малко, планинско селце¹⁵⁹. Лъжлива ученост и прекалено старание от ново време са се помъчили, напълно недоказано, да го превърнат в потомък на болярски род, па дори царев син или брат, сякаш по този начин ще го възвеличат още повече¹⁶⁰. Народът по този край, напротив, чувствайки светеца твърде близо до себе си, се постарал в своите предания за него да го приближи към своя собствен бит. Бедното местно население, което преживявало с ограничено земеделие и скотовъдство, поставило светеца в своята среда и го направило бедно пастирче и наемно говедарче. Детето трябвало да води живота на всички деца на тукашно население, за което скотовъдството съставяло първостепенно занимание. Бъдният духовен пастир прекарал младините си като истински пастир по землищата около своето родно село. За жалост, сведенията за него са така оскъдни, щото не е известно дори кръщелното му мирско име. Може да се предполага — но само в разрез с известните правила при приемане на иночество — че също и преди замонашването ще да е носел името, с което бил познат по-късно, като инок. Житиеписците съобщават, че родителите му имали двамина сина, от които Иван ще да е бил по-маловръстният.

Несъмнено, християнската проповед проникнала отрано и в тази отдалечена покрайнина, и новата вяра намерила и тук възторжени привърженици. От младини младежът проявявал склонност към набожен живот. „Вярвам в моя Бог, Комуто служа и усърдно се подчиних от младините си”, изповядва по-късно, в края на живота си, сам светецът¹⁶¹. Съставителят на Безименното житие съобщава, че бъдният отшелник бил „човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боел от Бога и със страх Му служел”, бидейки обладан от голяма вяра. Византиецът Георги Скилица, в духа на съвременната житиепис — повече въз основа на собствени догатки, отколкото на някакви писмени или устни предания — е описал младежките години на светеца. Описанието, наистина, е твърде общо и твърде условно, но все пак то едва ли ще да се отдалечава много от живота на един набожен младеж. „Този, който вече растеше, — разказва Скилица¹⁶², — прекарваше в девство и целомъдрие, и дори в мисълта си имаше нещо повече от девството — отлъчването [от света]. Той не изпитваше влечение нито да се събира на разговори, нито пък се стремеше към лекомислен и необуздан живот. Той не преставаше да се поучава по божиите църкви и слушаше свещените книги, та, подобно на трудолюбива пчела, полагаше в съкровището на сърцето си по-сладките от медена пита слова Господни. Подобно на благородно дърво, което пуска корени във водите при изворите на учението, като някакъв благ плод, той, в началото на своята възраст, се запознаваше с всичко. Не само това... Той се повинуваше покорно на родителите си и, като се научи, според древния закон, да почита заповедите на баща си и майка си, препитаваше се от техния труд. Като незлобивият Авел^а, сам той обработваше земята, смяташе за нетрудно с пот на лице да яде хляб заедно с родителите си и желаеше да отхвърли от себе си и от тях проклятието на Адама^б”.

Според сведенията на житиеписците, боголюбивият младеж прекарал в бащиния си дом до смъртта на своите родители. Изглежда, че те са били главната, а може би единствената връзка, която го свръзвала със живота в „света”. Той решил да се оттегли от „света” и да приеме иночество. Към това го подтиквала не само неговата лична набожност. Съществуват доста ясни податки, че животът на набожния юноша бил съпроводен от множество огорчения и живо противодействие отстрана на сродници и съселяни. Лесно можем да си обясним това, когато помислим, че християнската вяра едва ли ще да е била проникнала толкова дълбоко в душите на населението в тази далечна и закътана област. Ако се вярва на Георги Скилица, по времето, когато загубил родителите си той навършвал двадесет и пет годишна възраст. Сега той се откъснал още повече от живота. „Той странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието”, пише за него Скилица. Това откъсване от обикновения живот му навлякло презрение и ненавист: „той бе смятан за човек презрян и бе пренебрегван от всички”, пише житиеписецът. По думите на Скилица, той бил изложен на, присмех и мъчения. „А някои — добавя Евтимий¹⁶³ — обладани от завист, бидейки лениви за доброто, го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светското съществувание”. Всичко това подсилило неговото желание да напусне „света”, да забегне от своето родно село и да търси покой другаде. Според някои вести¹⁶⁴, той получил съновидение, което го накарало да стори това. Той раздал имуществото си на бедните и тайно напуснал селото¹⁶⁵. И този път се потвърждавало вангелското слово, че никой не е пророк в своето родно място. Местно предание, запазено до наше време, назовава съселяните на светеца „светогонци”¹⁶⁶, и в него е увековечена ненавистта на сродници и съселяни, поради която бъдният отшелник трябвало да бяга от родното селище. „С обич от младини си последвал [небесния] Владика, като си изпълнявал Неговите повеления. Повече с благодат, отколкото с мляко си откърмен и възрастна в Целомъдрие и чистота. Посещавайки божия дом и поучавайки се, ти намери Христа”, — обръща се към светеца по-късно съставителят на неговата възхвала. „Иоане, ти послуша думите на [Небесния] Владика — Спасителя, Който казва^в: Който желае да дойде след Мене, да отрече сам себе си от всичко, да вземе своя кръст и да Ме последва, като остави мирския смут и тленния живот, — сам себе си ти разпъна и, като овца след пастиря, последва Христа...”. Непознатият хвалител на светеца го назовава „преселник от земята на своето родно място”, който е изоставил „цялата любов към земните неща”. Той го възхвалява с думите: „Ти остави своето родно място, сродници и съжители и временните наслади и последва стъпките на Христа”. Според думите на службата, нищо не могло да откъсне ревнителя на иноческия живот от Христовата обич — „нито красотата на света, нито бащиното притежание, нито обичта към ближните и юношеската възраст, нито суетната слава¹⁶⁷”.

След като напуснал селото, бъдният отшелник се отправил към един от близките монастири. Според изричното посочване на Евтимия, той прекарал в обителта не много време, за да се подготви и обучии след това приел иночество¹⁶⁸. Обителта, в която се замонашил, не е посочена в нашите извори. В Безименното житие¹⁶⁹ се споменува, че той приел иночество в някакво „място... под планината, на име Руен, в мястото наречено Скринò”

Това сведение показва, че обителта ще да се е намирала недалече от неговото родно село. Действително, на север от селото, под върха Руен, до днес съществува старинен монастир, посветен на името на свети Димитрия. Монастирът произхожда от средновековието¹⁷⁰. Дали именно това не е обителта, в която той приел подстриг? — Предположение, за което могат да се приведат повече доводи, отколкото възражения, но което, все пак, ще остане само предположение поради липса на по-подробни и ясни посочвания. Кратковременното послушничество в обителта се дължало на обстоятелството, че новият послушник се оказал изпълнен със жарка ревност и, вероятно, достатъчно запознат с истините на вярата и правилата на църковния ред. Но пребиванието тук било само първата стъпка по пътя на иноческите подвизи. По неизвестни причини — за които можем само да се догаждаме — младият инок трябвало да напусне обителта и да се упъти за по-далечни места. Това, в същност, означавало истинската раздяла с родната покрайнина и скъсване със „света”. Така започнали странстванията на инока, жаден за духовни подвизи и съвършенство. Житиеписците споменуват — с цел да посочат пълното му отречение от „света” — че той изоставил всичко и отнесъл само някаква кожена одежда¹⁷¹.

Той се уединил на една от близките планини. Коя е била тази „висока и пуста планина” — това житиеписците, за жалост, не са посочили. Може да се предполага, че това ще да са били някои от планинските възвишения по течението на Струма, които по това време са били покрити — както по-голямата част от нашата страна — с гъсти, вековни гори. Георги Скилица съобщава, че отшелникът си направил колиба от храсти и прекарвал дните си в пост, бдение и молитви¹⁷². Но и тук животът не преминал напълно спокойно. Изглежда, че дори през царуването на Симеона — към началните години на X век, когато приел иночество нашият отшелник — в по-крайните области на държавата не владеела пълна безпечност. Там, из гори и планини, скитали разбойници, които нападали, ограбвали и измъчвали еднакво миряни и духовни лица. Именно подобно нападение на разбойници принудило младия отшелник да напусне мястото на своите духовни подвизи и да потърси друго, по-спокойно поселище. Житиеписците са разказали с особена наслада за това изпитание, което отшелникът трябвало да понесе. За него самия и за неговите житиеписци това приключение можело да бъде само дело на ненавистния човешки враг-дявола. Ако според вярванията на средновековния човек изконният човешки враг можел да се преобразява, както пожелае¹⁷³, то не е ли могло да бъде негово преображение това сборище от разбойници, които нападнали и измъчвали отшелника с цел да го прогонят от избраното място? Или поне, нападението не било ли извършено точно по негово подстрекание? Според житиеписците, разбойниците разрушили колибата на отшелника, набили него самия твърде жестоко и го заплашили да се изсели от мястото. „По внушение на дявола — разказва съставителят на първото проложно житие — разбойници го нападнаха нощем, набиха го жестоко и го изгониха от там”¹⁷⁴. Патриарх Евтимий, очевидно поради родолюбиви съображения, не пожелал да признае, че отшелникът бил принуден да се изсели вследствие на нападение на разбойници. Не щяло ли да бъде това едно признание, че разбойничество върлувало в страната не само през втората половина на XIV век, в навечерието на турското завоевание, но и през царуването на един от най-прославените български владетели? Поради това последният патриарх на нашето средновековие разказва, че „много пъти бесовете, като се преобразявали в образи на различни животни, идвали, желаейки да го уплашат и прогонят...”¹⁷⁵.

Тези заплахи, обаче, действително го накарали да напусне мястото и да се изсели другаде. Колко време прекарал той на това място? Сведенията на нашите извори са противоречиви. Докато Георги Скилица заявява, че отшелникът прекарал тук само шест месеца, патриарх Евтимий, напротив, съобщава, че той останал на това място „не малко време” и тогава се изселил¹⁷⁶. Той сега трябвало да търси покой другаде. Где скитал той през следните години? Предполага се¹⁷⁷, че той обикалял известно време из пустите места и обителите покрай Струма и Витоша. Известно време ще да е прекарал в пролома на Струма, край Земен, гдето се приютил в една голяма пещера при село Гърбино (Кюстендилско). Писмени сведения за това не са запазени, обаче местното население почита тази пещера като оброчище и до днес. Според предание, той бил прогонен и от тука, бидейки смятан за „опасно същество”, и се принудил да се крие в околностите на кюстендилското село Ръждавица. По-късно той се отправил по горното течение на Струма. Неясен спомен за тези скитания на отшелника е запазен в Безименното житие, което съобщава: „И като стана, отиде в Перник [Пєрникъ, Пєригъ], и намери каменно място близо до реката, на име Струма, и там си направи покоище. И оттам отиде в планината Витоша [Витошѫ] и там си направи покоище”¹⁷⁸. При своите странствания отшелникът, несъмнено, ще да е посетил намиращите се в тази област обители. Знае се, че в края на средновековието, та чак до ново време, в цялата витошка покрайнина и по течението на Струма е имало значителен брой малки и големи обители¹⁷⁹. Вероятно, по-голямата част от тях изникнали в по-късни векове, обаче някои ще да са били създадени още след покръстването или през X век. Известно е, между това, че безжалостно оголената днес Витоша и околните планински разклонения са били покрити с гъсти, вековни гори — за които се говори дори през XVII век¹⁸⁰ — и, след., са били удобно прибежище за отшелници. Може да се предполага, че инокът от Скрино ще да е посетил не само южните склонове на Витоша, но ще да е проникнал и в северната ѝ част — там, гдето сега се издига Гèрманският монастир, посветен на негово име¹⁸¹.

През време на тези скитания из разните обители, младият боголюбец разширил своето духовнишко образование и завършил „обучението” си като инок. Ако по това време — именно през първата половина от царуването на цар Симеона — в цялата страна кипяла оживена просветителска дейност, и обителите били средища на книжовна и просветна работа, несъмнено жадният за духовно просветление инок не е могъл да остане незасегнат от духа на своето време и да не вкуси от плодовете на просветата. Тази просвета е била толкова по-необходима като основа за живота и подвизите на бъдния пустинник. Иначе, ако не познавал добре основните начала на Христовата вяра и правилата на иноческия живот, той можел лесно да попадне из погрешни и лъжливи пътища и да стане не строг изпълнител на духовно подвижничество, но новоначинател на ереси и извращения на правата вяра. Как можел да стане основоположник на най-голямата и най-здраво утвърдена българска обител човек, който не бил познавал иноческия живот и не бил притежавал добра църковна просвета? Това щяло да бъде още по-немислимо и по-невероятно именно във века на българското просвещение. При своите пребивания из разните обители боголюбивото и ученолюбиво селянче от Скринò — подобно на един по-късен български светец, именно свети Теодосий Търновски в XIV век — усвоило основно началата на християнската просвета и на иночеството.

Младият инок, обаче, не чувствал задоволство от извършеното. Той жадувал да стори още по-големи подвизи за вярата — и усещал в себе си сили за това. Действително, след всичко, той направил последната стъпка по пътя на иноческото съвършенство: отдал се на пълно отшелничество. Това представяло нещо ново в развоя на християнската църква у нас. До това време в страната съществували обители, в които пребивавали, изглежда, многобройни иноци. Подвигът на самоотречението за Христа завършвал тук. Инокът от Скрино намерил сили да прекрачи още една стъпка напред: да прегърне отшелничеството, след като живял известно време като обитател на монастирските килии. Доколкото се знае, той е първият, който извършил този духовен подвиг в живота на новопокръстената страна¹⁸². Така, той станал родоначалник на българското отшелничество.

След продължителни скитания из разни обители, той се отправил да търси покой и общение с Бога в най-голямата пустиня, която се изпречвала тогава пред погледа му: планината Рила. А тогава тази планина се е възвисявала още по-непристъпна и по-страховита отколкото днес. Единствените пътеки, които водели към нейните дебри, следвали променливото течение на буйните потоци и шумливите реки. Навсякъде се тъмнеели вековни, девствени гори, всред които бродели само диви зверове, пред чиито нокти човекът бил почти беззащитен. Детското въображение на средновековния човек долавяло всеки вик и всеки трепет на неведомата гора и съзирало из всеки кът на планинските непристъпности заплашителни видения и враждебни призраци. Тук и там из горите и по забелите на планината прониквали пастири, за да търсят паша за стадата си, ловци — да гонят лов, или пък разбойници — гонени от света и човеците.

Житиеписецът Скилица е разказал с витиевати слова за поселването на отшелника в Рила: „След като послуша царя псалмописец и Богоотца, който велегласно говори: Пристъпете да възлезем на Господнята планина^г, като узна за Мойсея при къпината^д и за Илия, които видяха божията слава на планината, а сам Христос показа на планината пред върховните Си ученици славата на Своето божество^е, той се изкачи на друга планина, около която течеше река, наричана от местните жители Рила, и която беше покрита с много дървета и храсти. И там той веднага намери дърво, което имаше безбройно много клони. То беше израстнало от много години и беше така дебело, щото ако двамина мъже застанеха един срещу друг и се заловеха за пръстите, само така можеха да го обгърнат. В него се беше образувала голяма хралупа и врата, за да се влиза вътре. Бог всячески, по Своя воля, беше устроил вида на дървото. Прочее, божественият мъж си направи в него удобно жилище. Подобно на небесните птици, които не се грижат нито за храна, нито за нещо друго^ж, също и той се стремеше единствено да възлети към небесното царство. От първоначалния начин на живот той не само не изостави нищо поради преселването, но оттогава още повече постеше и се измъчваше, като проливаше още повече сълзи във всенощните бдения. Но що, прочее? Бог, Който познава човешката немощ и Който истинно е казал, че всичко ще бъде дадено на онези, които възложат Нему своята грижа^з, след като видя, че този преживяваше в пост дори по две седмици, приготви му лесна трапеза, без да се затруднява от дивата местност: прочее, земята в близката местност роди, без рало и без семе, сланутък [= нахут] и преподобният се прехранваше достатъчно, та влезе напълно в райския вход, отгдето Адам биде изгонен заради своето престъпление, и за него, като за [Адама] преди непослушанието, растяха ненапоявани плодове”¹⁸³. Съставителят на първото проложно житие добавя, че отшелникът се прехранвал с диви треви, без да види човешко лице, пребивавайки самичък с дивите зверове¹⁸⁴. В края на своя живот, Рилският отшелник сам припомня за времето на своето заселване всред Рилската пустиня: „Когато дойдох в тази Рилска пустиня — пише той — не намерих в нея човек, но само диви зверове и непроходими дебри. И аз се заселих самин в нея заедно със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Обаче небето ми беше покрив, земята постеля и тревите храна. Но благият Бог, поради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз, слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но обилно задоволи всичките ми нужди, като милостив и чедолюбив баща...” По-нататък той повтаря още веднъж, че в Рилската пустиня някога не „обитавал човек, но само диви зверове”¹⁸⁵.

Где, в същност, се поселил той при първото си проникване в Рилската пустиня? Днес съществуват различни предания, свързани с известни местности из Рила, обаче е твърде трудно да се реши, доколко тези предания отговарят на някаква действителност. Безименното житие, очевидно също въз основа на предание, съобщава, че отшелникът проникнал в Рила и се настанил в мястото, назовавано Голец ¹⁸⁶. Изказано е предположение¹⁸⁷, че той е минал по течението на Рилската река, достигнал мястото, гдето долината се разширява и образува равнина — и там се поселил. Местност Голец, обаче, тук не е позната. Напротив, позната е¹⁸⁸ местност с име Голец в южната част на планината — на североизток от Горна Джумая (Благоевград), към Стара река, приток на Джумайска Бистрица. Там някъде се намирала и ридина, с име Голка. Ако именно с тези местности трябва да се свържат съобщенията на Безименното житие, налага се да приемем, че първоначално отшелникът ще да се е установил в южната част на Рила. Според сведението на неизвестния съставител на Безименното житие, пустинникът прекарал на това място само седем месеца. Тук той бил открит. Житиеписецът разказва, че брат му се отправил да го дири и го намерил на това място: „И неговият брат отново се затъжи за брата си и тръгна да го търси. И отиде, и го намери на това място. И когато светият отец го видя, че идва към него, биде обвзет от скръб, помоли се на Бога и рече: Господи Отче, Небесни Вседържителю, велико основание [на всичко], неизразимо божество, Сине Божий и едночадний Исусе Христе, Който си се въплотил заради нас, за нас си ни дал образ, Утешителю и Душе, Който идваш от Отца при нас, Утешителю благи, бъди постоянно с мене и не пренебрегвай сълзите на тогова, който Те моли във всяко време. Господи Исусе Христе, небесни и земни Царю, ако и да съм недостоен да казвам това, но се надявам на Твоята голяма милост. Защото Ти си казал: Търсете и ще намерите, просете и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори^и. Като се надявам на тези думи, дръзнах да говоря. Нямам друг утешител и събеседник — нито баща, нито майка. Ти си ме предопределил, Ти си ми творец, Ти си ми утешител, Ти си мой застъпник, Ти си ми наставник, Ти си моя вяра, Ти си моя крепкост, Ти си и мое униние, Ти си моя усмивка, Ти си моят хранител, Ти си моят помощник, Ти създаваш всичко видимо и невидимо, явно и скрито, Ти си моят Отец и аз, грешният, моля Тебе, Господи. И аз нямам никакъв друг помощник, но обръщам поглед към Тебе — единствения Бог, и само в Тебе се хваля и в Тебе се утешавам. И аз съм сам в тази пустиня и нямам нищо със себе си, освен една тояга...” Непознатият житиеписец добавя, че тази сърдечна и гореща молитва не останала без отговор. „Тогава дойде глас от небето — съобщава той — и му рече: Радвай се, светило мое в тази пуста снежна планина! Радвай се, светла моя деннице! Радвай се, светло мое слънце в Рилската пустиня! Радвай се, жителю на пустинята, който си ангел в плът! Стани и вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място под планината, гдето има пещера” . В т. н. Гèрмански препис на житието, обаче, се казва на това място, че небесният глас повелил на отшелника да отиде „под планината, която се назовавала с името Въртоп” ¹⁸⁹. Второто четене изглежда по-правдоподобно. Местност с подобно име се сочи пак в южната част на планината, все на североизток от Горна Джумая, близо до ридината Голка: това е възвишението Въртоп, назовано така поради пропастта, която се разкрива под него и в която се втичат пороите. Тук, в местността Горно Присое, в „канарата, която се издига над десния бряг на Стара река”, се намира голяма пещера, със широк вход и южно изложение¹⁹⁰. Изглежда, че отшелникът се поселил именно на това място.

Съставителят на Безименното житие пише, че пустинникът отишъл там, намерил пещерата и влязъл в нея: „там не проникваше слънце, нито повяваше вятър, но само един ангел идваше при него, като му носеше манна от Бога във вид на шипки. И той прекарваше там, като се молеше Богу ден и нощ, без почивка, и никога не преставаше да се облива в сълзи”. Според Евтимиевото житие, пещерата била „твърде тъмна и мрачна”. Шипките, които растели в близката околност, давали храна на изпостника. Не било възможно, обаче, да се укрие и това негово прибежище. Момчето на неговия брат — Лука също така чувствало влечение към иноческия живот. То напуснало тайно бащиния си дом и след дълги скитания пристигнало при отшелника. „Докато той се намираше, прочее, там — разказва патриарх Евтимий в своето житие — синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният, и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалече да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато то дойде, падна по лице и го помоли да го благослови. А този, като повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита, поради каква причина е пристигнал. Онзи разказа на [светия] мъж всичко за себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова беше Лука. Преподобният, виждайки го да живее със себе си, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан^й, отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: Незлобивите и правите се прилепваха към мене^к. Този прекарваше с него в пустинята като незлобиво агне, пасено от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята”^л. Очевидно, примерът на отшелника вече подбуждал други да поемат неговия път. Пристигането на юношата, обаче, предизвикало силно недоволство у брата му.

Но тъкмо идването на братенеца на светеца в Рилската пустиня станало повод за едно събитие, което трябвало да създаде необикновена слава на светеца. Нека оставим неизвестния съставител на Безименното житие сам да разкаже за случката, със своя жив и образен език: „И идваше врагът прелъстител — пише той за светеца — и му говореше ангелски слова, като искаше да го изведе от светото място. Но не съумя да му стори нищо. Братанецът на светия отец беше с него. И отиде злият враг прелъстител при брата на светия отец и го подтикна, като му рече: „Аз намерих твоя брат и твоето дете, заедно с него, в пустинята, Гдето слънце не сияе, нито вятър повява, но само зверове [се скитат]. И твоето чадо ще бъде изядено от зверовете”. Като чу братът на светеца тези думи на врага, разгневи се и тръгна гневно, по подтикванията на дявола, да го изведе из пустинята. Понеже не знаеше накъде да потегли, измамният дявол му рече: „Аз ще те заведа на мястото, гдето живее брат ти, но твоето дете вече е изядено от зверовете”. Като чу тези думи, братът на светеца се натъжи за своето чадо и рече на дявола: „Друже, заведи ме на това място и аз ще сторя за тебе, каквото поискаш”. И тръгна дяволът пред него и отидоха двамата на мястото, гдето беше пустинникът светият отец Иван. И когато светият отец го видя, помоли се Богу и рече: „Боже Вседържителю, непобедна сило, помощ в беди и в борби, човеколюбиви пастирю, милосърдни отче, надеждо на обезнадеждените, помощнико на онези, които молят за помощ, съюзнико на дързостните, утешителю в бедите, чуй ме, Господи, смили се над мене и ме избави от този всеобщ враг, отстрани от мене бедата, която ме е сполетяла, прояви милост към мене и спаси ме заедно с всички, които Ти угаждат! Наистина, Господи, не ме оставяй за радост на този враг!” Докато той се молеше така, дойде брат му, подучен от дявола, и му каза дяволските думи, като искаше да го прелъсти, да го изведе от божия път и да го отлъчи от лика на светците. Светият отец Иван, като разбра, че това не са думи на неговия брат, а са думи на врага прелъстител, който не желае добро, но зло, погледна към небето и рече: „Господи Исусе Христе, не ме отблъсквай от Твоето лице и не ме напускай във време на моята скръб, но ме избави от моя враг, както си избавил Даниила от устата на лъвовете^м, и Текла¹⁹¹ от огъня, Анания, Азария и Мисаила от огнената пещ^н. Спаси ме, Господи, от този ненавистник, за да прекарам тоя кратък преходен живот, и ме насочи към твоето пристанище, както си напътил Израиля, който бягал през морето като по суша, а морето заляло враговете му^о. Сега, Господи, смили се над мене и унищожи губителя, който се е вдигнал срещу мене, и посрами моя враг, който се бори против мене. Защото Ти, Господи, познаваш човешката глупост. Бъди ми помощник и убий насилниците, които искат да дойдат срещу мене и които не познават Твоите заповеди. Направи ги съучастници в пъкъла и на червеите, въведи ги във вечния огън и във външната мъка, гдето червеят не заспива и огънят не угасва^п. А на Твоя роб, Господи, дай крепкост, бодрост а помощ, за да върви по Твоите стъпки^р и да Ти служи на веки веков. Амин!” Дяволът, като чу, че светият отец Иван рече „амин”, уплаши се и побягна в своето място, а братът остана. И неговият брат разбра силата на светия отец и не посмя да му каже нищо, защото остана сам, а врагът, който го учеше на зли думи като искаше да го отклони от божия път, избяга. И брат му се приближи, като го молеше с голяма молба и много сълзи да му освободи детето. Светият [отец] пусна детето и то замина заедно с баща си. Прочее, това дете беше набожно. И тъй като пустинослужителят отец Иван знаеше, че детето е набожно, помоли се на Господа и рече: „Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешниците”^с. И чу Господ молитвата на светия и преподобен отец Иван. В същия час заповяда на змия и тя ухапа детето, което вървеше по пътя заедно със своя баща. Баща му се върна и разказа на светия отец Иван. Светият отец изслуша [онова, що се бе случило] с детето, прослави Бога и рече: „Господи, приеми душата на праведничето, та да почива заедно с Авраама, Исаака и Якова”. И в същия час душата излезе от детето. Неговият баща го взе и му го отнесе. Светият отец Иван заповяда да отнесе детето на мястото, именувано Осеново (Осѣново). И баща му го погреба и си отиде. Светият отец Иван ходеше на това място заради тази праведнишка душа. Той направи това място свое покоище. А змията превърна на камък, та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван. И като идваха, людете взимаха от нея за лечение от всякакви болести”¹⁹².

Днес е твърде мъчно да кажем, каква частица истина има в този разказ, който е предаден и от патриарх Евтимий, изглежда въз основа на Безименното житие¹⁹³. Невъзможно е също да се установи с пълна положителност, где се е намирало мястото Осеново, гдето светецът погребал своя племенник и си направил покоище. Според едно предположение, това ще да е същото място, което лежи при сегашната църквица Свети Лука, докато други учени сочат именно селото Осеново, което е разположено на южната част на планината¹⁹⁴. Може би внимателните издирвания на мястото ще могат да установят нещо по-положително. За сега, обаче, ние трябва да останем в кръга на предположенията. Относно създаването на легендата за смъртта на юношата Лука трябва да се изтъкне сведението за окаменяването на змията, както и това, че, според съставителя на Безименното житие, людете идвали да взимат от нея частици за лекуване на разни болести. Несъмнено, преданието ще да се е свързало с някакво каменно изображение на езическо божество, което е носело като атрибут именно змия: може би Асклепий, Хигия или друго древно-гръцко божество, както подобни изображения се намират твърде често у нас. Местното население свързало това изображение на змията с преданията за светеца и му придавало чудотворна сила¹⁹⁵.

Изглежда, че след като погинал по този начин племеникът на светеца — събитие, в което няма нищо необикновено, но в което умът на средновековния човек е могъл да съзре не проста случайност, а именно божие наказание и проява на мощта на светеца — отшелникът бил оставен на покой. Благодарение на това, той можал да се задържи на мястото на своето ново поселение доста продължително време. Докато един от житиеписците съобщава просто, че отшелникът прекарал тук дълго време, друг, именно авторът на Безименното житие пише, че той преживял тук „без да излиза„ три години и шест месеца. Той се прехранвал със шипки, нахут и треви и т. н. отчево грозде¹⁹⁶. „Ти последва жезъла на Пастира, Който те призова, бидейки като незлобив агнец, посели се в планинска земя, като се прехранваше с треви — пише за него съставителят на службата¹⁹⁷. Патриарх Евтимий, неизвестно въз основа на какви вести, съобщава, че отшелникът прекарал в тази пещера дванадесет години, „без да намери никакъв телесен покой, но като прибавял трудове към трудовете и страдания към страданията”. След това пустинникът напуснал и тукашното си пребивалище и се преселил другаде, изглежда по-навътре в планината, към местата, които са в близката околност на днешната негова обител. Съставителят на Безименното житие разказва, че светият отец „излязъл вън [от пещерата] и намерил скала, с височина четиридесет сажена, а на ширина като голям щит. И той се възкачил на тази скала и прекарал на нея седем години и четири месеца. Той не почивал ден и нощ, като се биел в гърдите, прекланял колена, проливал сълзи, убивал тялото си чрез пост и бдение, чрез мразове и бури, понасяйки горещина и градушка от небето — в денонощен пост и бдение”.

Животът тук бил изпълнен с още по-големи страдания. Страхотиите на пустошта се навдигали като изпитания на изконния човешки враг, които само дълбоката и усърдна молитва можела да прогони. Отдалечен от света, отшелникът живеел единствено с мисълта за Бога, за преходността на земния живот и умъртвение на тялото и страстите. Едно кратко сведение в Безименното житие ни показва, че пустинникът още приживе приготвил свой гроб — сякаш за да има още по-осезателно пред погледа си символ за преходността на земния живот и за нетрайността на земните блага¹⁹⁸. Авторът на Безименното житие е описал особено живо — така, както само въображението на вярващия човек от средновековието е могло да стори това — новите изпитания на отшелника. Всички изпитания, каквито и да са били, изпъквали като дело на дявола, докато ангел служел на светеца, за да му носи храна. „Неговият първоначален враг узна — пише неизвестният житиеписец — че молитвата му е приета от Бога, разгневи се, взе мнозина други със себе си, състави дружина и дойдоха на мястото, гдето стоеше на скалата светият отец Иван, молейки се на Бога. Те пристигнаха внезапно, с голяма заплаха, като смятаха да го уплашат, желаейки светецът да избяга от това място. Но не можаха да му сторят нищо, защото ангел Господен го пазеше и го подкрепяше. И почна дяволът да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата, като се молеше на Бога дни и нощи, и не преставаше да пролива сълзи. Дяволите, които идваха, го хвърляха долу от тази скала, а височината на скалата беше четиридесет сажена. Но той не желаеше да премине по друг път — защото на това свето място имаше малка пътека, — но се изкачваше през същата пътека, през която го хвърляха. А тази скала, гдето хвърляха и мъчеха светеца, беше висока и стръмна. Но той с радост приемаше всичко това. И до ден днешен се познават по скалата стъпките от неговия крак и кръвта му. Като се наскърби, той погледна към небето и рече: „Боже Вседържителю, не ме изоставяй, но бъди ми помощник срещу тези врагове, спаси ме и ми помогни да премина този кратък преход, и не припомняй моите грехове, които сторих било чрез думи, или чрез дело, или чрез помисъл, или волно, или неволно. Като милосърден Бог, помогни ми, та да не рече беззаконникът: Где е неговият Бог? Поради това, Господи, побързай да ме избавиш от този враг, та да се прослави на веки името Ти”.

Непознатият рилски инок, който съставил това житие, вярвал искрено и дълбоко в чудотворната мощ на молитвата на преподобния отец. Неговото въображение нарисувало страшната картина на победата над злото чрез молитвата на отшелника, и описанието му завършва с възторжена възхвала: „И когато светият отец Иван рече „амин” — пише той — в същия час ангел удари каменно клепало, и звънец позвъня над гроба на светия отец, пустинята се разтресе и затрептя като езеро, а планините прозвънтяха като камбана. И дяволът чу „амин”, и клепалото, и звънеца, и потъна в мястото, което му беше приготвено, гдето няма светлина, но вечен мрак. И веднага дойде от небето ангел отстрана на Бога и рече: Бъди мъжествен и крепък, възлюбениче мой! Аз постоянно съм с тебе. Не се страхувай, но се радвай, сънаследнико на моя пророк, Предтеча и Кръстител, защото и той бе отхранен в пустинята и той възлюби пустинята. Той се роди от неплодна, а ти от плодна^т. Радвай се, зенице моя пресветла в тази пуста планина! Радвай се, слънце Мое пресветло в Рилската пустиня! Радвайте се и вие, планини, които приехте светилника на пустинята! Веселете се всички земни родове, като се прекланяте пред мощите [!] на пустиножителя Ивана! Радвай се и ти, пустиньо, която прие своя светилник и Мой събеседник, в плът равен на ангелите, земен ангел и небесен човек!”¹⁹⁹. С такива думи е можал да опише борбите на отшелника само човек с горещо въображение, който е живял всред пустошта на необхватната и величествена планина и е чувствал духа на светеца в ехото на гордите, непристъпни скали, в потайния шум на урвите и усоите, в трясъка на пустинята, в трепела на сините езера и в кънтежа на планините. Неговите думи напомнят виденията на западен мистик. Другият житиеписец на светеца — патриарх Евтимий, — напротив, живял в далечното Търново и, въпреки дълбоката си вяра, другояче е представил изпитанията на светеца. За него също така тези изпитания, с които трябвало да се бори отшелникът, били дело на изконния враг на човешкия род. Според схващанията на средновековната религиозност, унинието ( гр. akedia, лат. acedia) и леността в живота на човека, който се отдава на духовен подвиг, представяли тежък грях: те означавали, че той оставял да загасне, дори за миг, своята вяра и се отказвал да се бори за постигане на духовно съвършенство. В духа на тези разбирания, патриарх Евтимий посочва, че дяволът измъчвал Рилския отшелник понякога чрез униние , други път посредством леност . Понякога отшелникът бивал обладан от страх: също и това било дело на човешкия враг. Други път той съзирал привидения — рожби също на изкусителя. Ако се вярва на думите на Евтимия, през време на пребиваването си в Рилската пустиня, пустинникът бил нападнат от разбойници, бит немилостиво, влачен по земята и прогонван от мястото на своите изпостнически подвизи. Случката е напълно възможна, но за светеца и за неговите житиеписци също и това било дело на дявола, който, по думите на търновския патриарх, „взел със себе си множество бесове във вид на разбойници” и нападнал отшелника.

Дали това усамотение всред планинската пустош и тези непрестанни молитви означавали „слабост” или „бягство от живота?” Само сухият ум на нашето безверно време може да прецени така дейността на отшелника^199а. Но това е преценка на съвременни люде и тя никак не би била допустима и разбираема за човека от средновековието. Напълно различна е била преценката на средновековието за подвига на един светец или отшелник и, нека добавя веднага, именно тази преценка тежи, когато се говори за време на такава дълбока и ведра вяра, какъвто е нашият десети век. Всеки опит да се пресъжда другояче делото на ония люде ще бъде напълно неоправдан и дори неисторичен. Людете от онова време могат и трябва да бъдат мерени само с онази мярка, с която сами те са мерили своя живот и своите дела, тъй както и делото на човека от новото време не може да бъде мерено с мярката на средновековните разбирания. А в писанията на средновековни писатели твърде често е изразено напълно ясно схващането за подвига на светците. Според средновековната мисъл, Църквата — като „мистично тяло на Христа” (corpus mysticum Christi) — е не само посредница между Бога и света и обладателка на най-висшата истина, но също така чрез нея Бог излива своята благодат (гр. charis, лат. gratia) върху всички приобщени към църковните тайнства²⁰⁰. Със своите подвизи, светците, според тези схващания, се издигали като истински застъпници за получаване на тази висша благодат. Ползвайки се на небето с „дръзновение” пред Бога, те можели да оказват покровителство на човеците. А техният живот на земята се смятал като образец за всички вярващи, които се стремели към една цел: спасението. Сам патриарх Евтимий, в увода на своето житие на св. Ивана Рилски, изтъква мисълта, че повествуванието за живота на светеца ще допринесе полза за онези, които желаят доброто и ревнителстват за добродетелта, защото то „съдържа обилни неща за подражание, тъй като в него се сливат всички добродетели”

Цариградският патриарх Калист през XIV век пише в житието на св. Теодосия Търновски, че божествената добродетел, „когато попадне в чиста и неопетнена от никаква скверност душа, прави да се извършват велики и чудни дела”. Благодарение на нея, светецът, издигайки се като „образец на добродетели” , се превръщал в „божествен съсъд на всяко благодействие”^у, та поради това „знае много мъдро да очиства, назидава и възнаграждава човешката душа, да я въвежда в градините на мислените добродетели, гдето сладките пития и води са още по-сладки и по-чисти, и словата му да привличат ония, които са привикнали на добри пасбища, и заради действените добродетели, и тях да въздига и възвисява до словата на божествения дух...”²⁰¹. С подобни думи е изтъкнато значението на светителските подвизи и в увода на житието на свети Ромила Видински, написано от неговия ученик Григория: „Нищо не е така сладко, нито така достойно за ревнителите на добрите дела — пише той — както това, да се запишат страданията и борбите на светиите, които са прекарали живота си преподобно и боголюбиво, и по този начин, чрез повествуванието, да се изложат за съревнувание и подражание на потомството; как бяхме създадени ние, човеците, и особено ония, които запазваме невредимо създаденото по образ [божий] и имаме здраво душевно око за всичко, което е похвално и почетно, та да пожелаем самите ние... да го притежаваме; да видим с очите на душата, прочее, подвизите на превъзходните мъже и добри страдалци на добродетелта и оттам да получим някаква придобивка. Защото, когато се виждат делата, заслужаващи похвала, те изглеждат достойни да бъдат желани, биват обиквани и потикват зрителите към тяхното придобиване...”²⁰². От друга страна, самата жертва за вярата е била смятана като най-висшето проявление на християнина, което води към небесното блаженство. „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно, Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята...”, говори евангелистът, и неговите думи са били приемани с искрена и дълбока вяра. Самата смърт за Христа означавала път към живот: „Защото онзи, който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата заради Мене — предава евангелистът думите на Исуса — той ще я спаси”. „Няма любов по-голяма от тая — да положи човек душата си за своите приятели” — добавя друг евангелист. Несъмнено, не всеки можел да последва това напътствие, но затова пък никой не дръзвал да се усъмни в неговата истинност, и подвигът на онези, които жертвали живота си за другите, извиквал най-дълбоко и искрено възхищение и възхвала. А делото на светеца, за средновековните люде, представяло не само усилие за лично спасение, но и жертва за благото на другите.

Гонен в началото на своите подвизи, Рилският отшелник — след дълголетното изпостничество в пустошта — можел да се радва на съвършено друго отношение. Неговото пребивание не могло да остане скрито за дълго. Житиеписците разказват, че той бил открит в своето прибежище от планинските пастири. Заслужава да се приведе разказът на Георги Скилица, колкото и изкуствено и витиевато да е изложението. „Но — както градът, който се намира връз планината, не може да се укрие от онези, които минават покрай, нито свещта, запалена върху светилника, не може да скрие своята светлина от онези, които влизат в къщата^ф, така и този, великият Иван, не бе оставен от Бога да се укрие. Прочее, някои пастири пасяха далече по полето много овце. След като [някои] от техните овце се отлъчиха от стадото и, изоставени, блуждаеха по планините, пастирите поеха дирите на овцете и започнаха да ги викат, както имаха обичай, със свирене и провикване. А овцете, забравяйки навиците си, побягнаха пред пастирите, тичаха напред и не спряха да тичат, докато, задъхани, не пристигнаха и не застанаха под дървото на преподобния. Следвайки овцете, пристигнаха и пастирите. Те видяха страшно човешко търпение — нещо повече от видение: човек е непокрита глава, с боси нозе, цялото му тяло облечено само в една кожена одежда... понасящ несгодите от вятъра и търпящ зимния студ, и то в това пустинно място и в отдалечеността на планината, без да вижда никакъв човек, без да има храна, без никакво друго утешение, но лишен [от всичко]. И когато го видяха, те се приближиха и попитаха: „Где е твоето родно място и кой град те е отхранил?” После отново почнаха да говорят: „Колко години прекарваш в това тежко страдание и преди това що е станало причина за това твое отдалечение [от света]?” А той пристъпи кротко към пастирите, благослови ги, нахрани ги със сланутък (нахут), като им повели да си откъснат с ръка. „А онова, за което ме питате, още не е настанало време да бъде изповядано”. След това той повели на овцете и на пастирите [да си отидат]. Овцете, като чуха гласа на преподобния, си отидоха по същия път, по който бяха избягали, и се укротиха... [Пастирите] след това пристигнаха при стадата и при своята дружина, от която се бяха отдалечили предишния ден, разказаха онова, което видяха, и известиха по своите покрайнини за този [свет] мъж. Онези от тях, които бяха боголюбиви, пожелаха да видят преподобния. Заедно с пастирите, те се изкачиха горе на планината, та също видяха оногова, който в плът водеше ангелски живот. Те видяха също и сланутъка и вкусиха от него — кой колкото искаше...” Първата среща с планинските пастири вече дала повод да се говори за някакво чудо, извършено от отшелника. Патриарх Евтимий към своя разказ добавя, че един от пастирите, който посетил светеца заедно с другите, тайно набрал доста голямо количество нахут. „Той радостно се затече след другарите [си]. И когато ги настигна — пише патриархът — той им показа набраното. Те се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разгръщат шушулките на зърната, те не намериха нищо. Те веднага се разкаяха, върнаха се, известиха на блажения [мъж] и помолиха прошка за стореното...”

Сведенията на житиеписците са твърде общи, но все пак дават възможност да се долови ясно тази нова страница в живота на отшелника. Сега той влизал в досег с планинското население от рилската покрайнина. Знае се колко откъснато е живеело това население по онова време, когато една от най-отличителните особености на средновековието е съставяла тъкмо тази уединеност на отделните покрайнини. Дали християнската проповед е била проникнала достатъчно дълбоко всред това планинско население, за да го накара да се отрече напълно от своята стара езическа вяра? Едва ли можем да предполагаме това. Трябва да си припомним, че в пределите на самата византийска империя, гдето християнството тържествувало вече от векове насам — дори през IX и X век из някои планински области на Пелопонес населението запазвало своята езическа вяра. Византийското правителство трябвало да полага големи усилия за покръстването на това старо, езическо население. В рилската покрайнина християнството намерило съвършено друг път за своето утвърждение. Полудивите и полуезичници планинци открили в самите дебри на планината отшелника — служител на „живия Бог”. Житиеписците са разказали твърде накратко за отношението на отшелника към неговите посетители. Той ги приемал кротко, нахранвал ги със своята проста храна, прочитал молитва и после ги отпращал с благословение. Те се завръщали по своите скромни хижи и разказвали с благовейно удивление за чудния отшелник, който пребивавал в планинските самоти. Към него по неотъпканите пътеки сега се устремявали нови люде: страдащи, измъчени, недъгави, жадуващи за чудо, за просветление и за изцеление. Потокът все растял и растял. Отшелникът отново ги приемал, изцелявал болните и недъгавите, благославял и наставлявал всички и ги отпращал назад. Неговите думи откликвали в простите души, а делата му се възвеличавали като истински чудеса. Така животът и подвигът на скромния отшелник допринасяли за разпространение и за утвърждение на християнската вяра повече, отколкото всичко друго.

Що, прочее, привличало бедните планинци така неотразимо към него? — Христовото учение тук намирало своето най-висше въплощение, към което можел изобщо да се стреми духът на християнското средновековие. Неверникът или маловерникът тук можели да чуят не думи и празно многословие, а да видят живот в пълно самоотречение от „света” и въплотен пример на служба Богу. Тук вярата била жива, защото се въплощавала в дела. Бил ли е този отшелник красноречив проповедник? Изричал ли е той пред своите удивени посетители вдъхновени слова за християнските истини: за братството между хората, за опрощението, за най-възвишените нравствени добродетели, които, чрез устата на Исуса Назарянина, сина на дърводелеца Иосифа, са изразени така ясно и така красноречиво, както никъде другаде? Несъмнено, отшелникът от Рила не бил човек на многото слова. Той се стремял да живее съгласно началата на Христовото учение. Това въздействало повече от всякакви думи. За простите души не били потребни много думи и дълги проповеди. Един от житиеписците на светеца — именно съставителят на Безименното житие — е вмъкнал в своето изложение някои кратки, сърдечни молитви, като ги е вложил в устата на светеца. Чии са тези молитви? Дали, в същност, те не са отглас от онези молитви, които пустинникът изричал гласно над главите на своите посетители и които те после разнасяли далече — от уста на уста — преди да бъдат записани, един или два века по-късно, от неизвестния житиеписец? Със живия пример и със своите кратки, сърдечни молитви Рилският пустинник е можел, наистина, да поучи простосърдечните планинци за истинския дух на Христовата вяра повече, отколкото някой гръмлив проповедник под мозаичните сводове на бляскава византийска църква.

Името на пустинника се разнесло далече из цялата страна. Един от житиеписците кратко съобщава, че „славата на преподобния се пръснала по цялата тая земя”. Появата на отшелник — светец в българската земя представяло, действително, голямо събитие, което можело да привлече вниманието не само на простия народ, но и на първенците, дори до царския двор, гдето по това време управлявал най-набожният и най-боголюбивият от всички български царе — Петър. Общението на владетелите с прославени отшелници съставяло нещо обичайно във съседната византийска империя. Съвременни и по-късни византийски извори са запазили значителен брой сведения в това отношение за разни императори. Нямало, прочее, нищо странно и необикновено в това, че набожният български цар пожелал да види отшелника, чиято слава вече се разнасяла така широко в страната. Ако царят намирал време да води преписка с един от прочутите по това време византийски отшелници — св. Павел Латърски²⁰³, като го приветствал „с благосклонни и дори смирени писма, и го умолявал да се моли за неговото спасение”, защо да изглежда невероятно неговото желание да види лично Рилския отшелник? Две от нашите жития говорят изрично за това желание на царя. Мълчанието на византиеца Георги Скилица не може нито най-малко да служи като доказ против твърденията на другите житиеписци. Но, ако можем да приемем, че действително българският владетел пожелал да види светеца и опитал да го намери, то, в същото време, трябва да се признае, че по-късното предание украсило тази случка с толкова много измислени подробности, та някои нови изследвани са се усъмнили изобщо в достоверността на сведенията. Разказът на патриарх Евтимия зависи, несъмнено, от сведенията на Безименното житие, така щото различието между тях се крие по-скоро в израза, отколкото в самото съдържание. Все пак, колкото и да е украсен художествено, разказът на патриарха Евтимия заслужава да бъде приведен изцяло.

„Слухът за [светеца]... се разнасяше дотолкова, щото за него чу и царят и пожела [да го види]. Тогава държеше хоругвите на българското царство благочестивият цар Петър. И когато той пристигна по това време в Средец и чу онова, което се говореше за преподобния, изпрати мъже, много опитни ловци, на брой девет души, да търсят светеца, като им поръча да не се връщат, ако не го намерят. Като получиха заповед от царя, те стигнаха Рила по-бързо от слово. След като обикаляха там много дни и не намериха нищо, те изнемогваха от глад и недоумяваха: нито смееха да отидат при царя, нито пък можеха да скитат гладни по пустиняците. Страхът, обаче, надделяваше над глада и те не преставаха да търсят. Късно по едно време те намериха някаква малка диря, по която стигнаха до обиталището на този мъж и го помолиха да им даде благословия. Той ги удостои с благословение и ги попита за причината на тяхното идване, а те му разказаха всичко. Когато, прочее, той прозря с духовното си око, че те са гладни от пет дни, предложи им трапеза и любезно ги нагости. Онзи, прочее, Който с пет хляба насити пет хиляди, насити и тук девет мъже с един хляб^х и — о, чудо! — както там останаха много остатъци, така и тук остана половина хляб. Когато видяха това, те бяха удивени: онези, които помислиха, че единият хляб не ще им стигне, след като се наситиха, оставиха половина хляб”. Авторът на Безименното житие тук е вмъкнал една подробност, която Евтимий пропуснал, но която е отличителна за X век, когато се разказвало и за други чудеса от този род. Когато светецът поставил храната пред своите посетители, един от тях „бил многоядец — разказва Безименното житие. Като видя малкото хлебче, той помисли в сърцето си и рече: Що ще правим тук деветима мъже с едното това хлебче? — Светият отец Иван, като разбра неговото помишление, въздъхна към Бога и рече в сърцето си: „Господи, както си наситил с пет хляба петхиляден народ, стори и тука свое знамение и благослови им тази трапеза”. И ядоха всички, и се наситиха, и остана половина хляб. Един от тях беше болен и като яде, веднага се изцели, както е речено в Писанията: Хляб ангелски яде човек”^ц. Изглежда, че разказът за евангелското чудо за „умножението на хляба” е бил твърде разпространен по това време, защото е станал основа и за едно друго чудо, записано от Теофилакта Охридски в свръзка с чудотворствата на Тивериуполските мъченици и отнесено, както изглежда, към същото това време²⁰⁴.

„Когато се завърнаха — продължава своя разказ патриарх Евтимий — те разказаха всичко на царя. — Царят, прочее, се разпали от божествена ревност и облак от радост го обвзе.

Той се затече, подобно на елен към водни извори през жетвено време^ч, взе със себе си своите най-близки и заедно бързо се отправиха към планината. И когато дойдоха при реката, наричана Рила, те намериха голяма скала, много висока и стръмна и неудобна за преминаване. И като не можаха да отидат напред, те се завърнаха. Веднага те се възкачиха на друга висока планина, която околните люде обичайно зоват Книшава²⁰⁵. Оттам му показаха планината и скалата, гдето живееше преподобният. И не можа да отиде там царят поради стръмнината и суровостта на мястото, но веднага изпрати двама служители, които обичаше много, като го молеше и призоваваше да го удостои с благословия, защото имаше голямо желание да го види. Двамата служители, щом като чуха казаното от царя, бързо отидоха там и разказаха на светеца. Но той каза, че това е невъзможно: „Обаче, чедца (чѧдца), рече той, кажете на царя: твоят труд и твоето искане се възнесоха към Бога като благовонно кадило и са приети. Ти, прочее, скоро си иди от тука, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш някак в нещо, ти и онези, които са с тебе. Като не можа да видиш наше смирение в този живот, в бъдния и добре ще се видим един другиго, и ще се насладим от онази неизречена радост, ако отнесем от тука достойни плодове на покаяние”. Царят беше много опечален и, като си мислеше, че е загубил нещо голямо, отиде си с много жалост и скръб. И щом стигна в двореца, той отново му изпрати немалко злато, заедно с различни овощия, подобаващи на иноци, за благословение. Изпрати му и послание, което съдържаше следното: „До всечестния отец Ивана пустинножителя, цар Петър. Чух за боголюбивия нрав на твоята душа, за поселването ти в пустинята и за невещественото ангелско пребивание, заедно с това и пълното отдалечение от света, и пожелах силно да видя твое преподобие, и да се насладя от твоите медоточиви слова, като мислех, че ще получа немалка полза от срещата с тебе. Понеже желанието за богатство и суетна слава, а заедно с това и сластта не позволяват нам, които се клатушкаме в морето на този суетен живот, да се възвисим към светлината на чистия и невеществен живот, тъй като са помрачени нашите душевни очи от скръбта и смущението, които владеят в живота. Но сега, сякаш пробуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светост. Но понеже аз, окаяният, се лиших и от тая благодат, поради множеството мои грехове, моля и призовавам твое преподобие да ни изпратите някаква утеха за отрада и за охлаждане на зноя на нашата скръб. Защото знае, знае твое преподобие какви житейски бури и метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца”. — Блаженият Иван, като сломи рога на възвисеността, преклони се пред молбата и пред постническата храна, но никак пред златото, и така му отговори: „До благочестивия самодържец на българския скиптър цар Петър, убогият Иван. Не е полезно за нас да изпълним цялата твоя молба, обаче заради твоята вяра и усърдието ти в нея изпълняваме онова, което подобава нам: приемаме, прочее, постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти сам. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците, а особено за онези, които пребивават в пусти и неутешни места. Защо ли, прочее, ще потребват на онези, които никога не получават хляб до ситост, нито пък вода за погасяване на жаждата? Нашият живот е Христос, а смъртта придобивка^ш. Тези неща подхождат на твоята власт и на онези като тебе. Обаче дори и ти, който си украсен с диадема, си длъжен да не се наслаждаваш от тях, защото е речено: „Когато тече богатство — не привръзвайте сърце”^щ. Въпреки, че е писано: силата на царя е богатството^ъ, но то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова, ако желаеш да наследиш заедно със земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър Небесният наш Отец^ю. Не уповавай се на неправда и не пожелавай грабителство. Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички^я. Да не узнае твоята левица що прави десницата ти^аа. Нека бедните да излизат радостни от твоя палат, а князете да носят на езиците си похвала за тебе. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите. Въздишките и сълзите нека бъдат твои чада. Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдното царство. Валяй се под нозете на твоята майка — църквата, покланяй се усърдно и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та Царят на царстващите и Господарят на господарстващите^бб, като види това твое усърдие, да ти даде онези блага, които „око не е видяло и ухо не е чувало и не са влезли в човешко сърце, а Бог ги е приготвил за онези, които Го любят”^вв. — Царят, като прочете това, мислеше, че е получил нещо велико и, като го целуна с обич, държеше го в пазвата си като някакво многоценно съкровище. Като го прочиташе често, той прогоняше тъмата на светската мълва”²⁰⁶.

Другояче е разказал за срещата на царя със светеца неизвестният автор на Безименното житие. Според него, светецът казал на двамата царски пратеници: „Идете и му кажете: свети и славни царю, всичко е възможно от Бога, а не от човека. Ако искаш да ме видиш и да те видя, постави шатра на върха, а аз ще направя дим, та ти да видиш дима, а аз да видя шатрата — така ни е повелено да се видим”. И направи светият отец дим като стълб до небето. Цар Петър видя знака на светия отец, а светият отец погледа към шатрата. Двамата прославиха Бога и се поклониха един другиму. Тогава цар Петър, като насипа чаша със злато, изпрати му я и каза: „Приеми това отстрана на моето царство, за да ти послужи за храна, както пожелаеш”. Светият отец Иван взе чашата, а златото върна, като каза на служителите, които бяха изпратени от царя: „Идете и кажете на царя: Така казва твоят брат. Брате мой, не само с хляб преживява човек, но и със словото Божие, както е писано в Евангелието^гг. Аз, брате мой, нито войска ще въоръжавам, нито ще купувам някаква стока. Поради това вземи си златото, понеже на тебе ти е много потребно, — а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак от света”. И той изпрати златото, а чашата задържа, като каза на служителите: „Кажете на царя. Бързо се вдигни от това място, понеже е вдлъбнато, та да не погинеш ти и всички, които са с тебе”. Като чу тези думи на светия отец, царят веднага се вдигна и си отиде. И оттогава това място се назовава „Царев връх”, та и до днес”. — Както личи, разказът на Безименното житие съдържа твърде много приказни подробности.

За тази среща със царя разказва и сам светецът в своя Завет: „Ако имаме несъмнена надежда в Бога — пише той — Той няма да ни остави да бъдем лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, Аз не ще ви забравя”^дд, и другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде”^ее. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбие и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на онзи, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро, и подобни тям неща, то защо дойдох в тая страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове? — И така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме”... В рилските предели съществуват две местни наименования, които са свързани с това предание. Величественият и мъчно достъпен връх на югозапад от монастира носи и до днес името „Царев връх”. Това име не е плод на новото време. Освен упоменанието в Безименното житие, то е споменато два пъти в официално писание от 1378 г., в което, между другото, се говори и за „Царев вир”²⁰⁷. Тези имена, прочее, са твърде старинни: те са записани в края на средновековието, но очевидно произхождат от още по-древни времена. Най-сетне, в края на миналия век всред старите иноци на Рилската обител все още се носело предание за някакви дарения, които някога цар Петър бил направил на обителта²⁰⁸. При наличността на тези сведения — които, трябва да се изтъкне, идват от различни по време и произход извори — би било твърде пресилено да отричаме изцяло²⁰⁹ правдоподобността на тази случка в живота на Рилския светец. Очевидно, въпреки всички притурени, приказни подробности, в дъното на преданията лежи някаква истинска случка. Желанието да се срещне със светеца е можело много естествено да се породи у царя: то отговаряло на неговия нрав, както и на общия дух и обичаите на времето. Днес, обаче, ние твърде мъчно можем да установим истинските подробности. Дали царят наистина се бил запътил за Рилската пустиня, но поради нейната непроходимост или поради някакви други причини се принудил да се завърне назад, без да види светеца? Или пък трябва да допуснем, че цар Петър изпратил някакви дарове на отшелника от Рила, а после преданието изплело около това царско дарение цяло приказно повествувание? Едното и другото предположение са напълно вероятни. От думите на светеца би следвало да заключим, че сношенията между него и цар Петра трябва да се отнесат към началото на Петровото царуване — във всеки случай, доста време преди 941 г.

Признанието на св. Иван Рилски, едновременно с това, разкрива донякъде подбудите, които са го накарали да прояви онази въздържаност спрямо царя, която така ясно е изтъкната в преданията. Ако това е вярно, то би ни разкрило една любопитна страна в отношенията между държава и църква в нашето средновековие. Знае се²¹⁰, че установяването на християнството като държавна религия в България, тържеството на новата вяра, както и учредяването и закрепването на християнската църква в страната се е дължало главно на заляганията на тогавашните български владетели. Владетелят, поради това, придобивал широки и почти неоспорими права на вмешателство в живота и дейността на новосъздадената българска църква. Той не само определял общата църковна политика на държавата, но си присвоявал права за надзор и разпоредителство в църковния живот, например за разпределение на църковните области, за назначение на висшето духовенство, за свикване на църковни събори, изработване на решения по църковно-догматични въпроси и прочее. Притежаваме малко данни за някакво противодействие отстрана на църковниците против това вмешателство на държавната власт в църковния живот. Църкви и монастири с готовност приемели покровителството и даренията на светските владетели, но затова пък със същата отстъпчивост трябвало да понасят и тяхното вмешателство в своя живот. Отказът на Рилския отшелник да се срещне с владетеля и да приеме неговите дарове не би ли трябвало да се тълкува именно като проява на желание да се запази разграничението между духовна и светска власт? В такъв случай, това трябва да се посочи като един от най-редките случаи на противодействие отстрана на духовенството против попълзновенията на светската власт²¹¹. А това можел да стори наистина само онзи, който с твърда и непоколебима воля се отричал от „света” и от всичко „в света”.

Славата на отшелника растяла все повече, и името му се носело на шир из страната. Той не бил обикновен пустинник: народът вече разказвал за неговата чудотворна мощ и за вършените от него чудеса. Отглас от това е запазен в писанията на нашите житиеписци. Георги Скилица разказва, че околните планинци се запътвали при отшелника, като му носели разни приношения и му водели болни. Така, те довели със себе си свой съселянин, който „бил измъчван зле от лукав дух” и не можел да намери изцеление. Отшелникът с проста молитва успял да излекува болния и го отпратил назад.

„Всички онези, които имаха обични близки, страдащи жестоко от недъзи или измъчвани от лукави духове, ги донасяха при светеца — пише Скилица — като неудобно носими бремена, съпътстваха ги и, след като тези получаваха изцеление, си отиваха. Бог биваше възвеличаван от всички: защото хромите свикваха да ходят добре, слепите проглеждаха, слабите процъфтяваха, разслабените се стягаха, а ако някой страдаше от огън... служеше и се изцеляваше, бесните се вразумяваха, глухите почваха да чуват, немите въздаваха, заедно със всички, благодарствени песни и хваления. И нямаше нито един, който, бидейки обладан от недъг, да не се избави”. Патриарх Евтимий също е записал някои чудотворства на светеца. „Мнозина, прочее, — добавя той — идваха при него, като донасяха своите болни, благодарение на неговите молитви ги приемаха здрави и си отиваха”. Тези думи предстоятелят на българската църква е заел буквално от първото проложно житие. Заслужава да се обърне внимание на обстоятелството, че според писмените извори чудотворната мощ на светеца се изразявала главно в лечението на различни недъзи и болести. Народното предание също така разказва за вършени приживе чудеса отстрана на Рилския отшелник. Споменуваните там чудеса, обаче, съвсем не са изцеления, а по-скоро истински чудотворства, които в някои случаи се издават лесно като подражания на стари, известни чудеса²¹².

Разказите за себеотречението от „света”, за суровото изпостничество и чудните изцеления разнесли още по-широко славата на пустинника и утвърдили неговото обаяние. Около него започнали да се събират люде, които желаели да свържат живота си с него и да последват примера му. Пребиванието на прославения отшелник не можело да не привлече тук мнозина и да не пробуди у тях желание да поемат неговия път. По времето, когато вярата съставяла един от основните двигатели в живота, поривът към духовно съвършенство тласкал не едного да търси верски учители и наставници. „Добрата мълва” — по думите на един по-късен византийски житиеписец — „обхождала навсякъде и улавяла добрите човеци” и, „както магнитът привлича към себе си желязото”, така и тя ги привличала към местата, гдето се подвизавали прочути иноци и изпостници. Несъмнено, същото станало сега и с Рилската пустиня. Така, около Рилския отшелник постепенно, под негово ръководство, се създало иноческо общежитие. Изглежда, че постъпили като членове на това общежитие преди всичко люде из местното население. Нашите житиеписци са дали някои подробности относно създаването на обителта, — ако и да не е възможно днес да кажем, доколко тези подробности отговарят на действителността.

След като разказва за посещенията на планинските пастири при отшелника, Георги Скилица добавя: „А някои от тях дойдоха да пребивават заедно с преподобния, като си направиха и къща (кѫщѫ или храмини) и обещаха да търпят до край заедно с преподобния. А великият [мъж] им повели да изпълнят своето желание, като каза: „Да бъде волята Божия с вас!”... И ето, славата за него се разнесе с бързи крила. Онези, които биваха печални, се удостояваха да дойдат. Когато идваха, те си устройваха заедно с другите къщички (хизины) на планината и пожелаваха да пребивават заедно с онези, които бяха с великия отец. И към тази божествена планина прииждаха толкова много — както неизливаемите речни течения в морето...”. След като разправя за чудесата на светеца, житиеписецът добавя: „Измина време, и вярата към преподобния растеше навсякъде поради множеството чудеса. Някои от боголюбивите създадоха молитвен дом (молитвны дѡм), построиха в полите на планината къщички (хизины), създадоха килии и съградиха монастир — там, гдето в пустинята по-рано имаше трева ²¹³. В него чрез [светеца] те остригаха косите си, според силите си следваха по стъпките на преподобния и се представиха пред Бога с блага надежда...”. Авторът на първото проложно житие съобщава накратко за създаването на обителта: „И излезе слава на преподобния по цялата тази земя — пише той — и мнозина възприеха добродетелния живот на светеца, пожелаха да живеят с него, направиха църква в близката пещера и образуваха монастир , имайки за игумен (начѧлника) и пастир преподобния”. Същите думи е повторил патриарх Евтимий в своето житие на светеца. Така, колибите около жилището на пустинника се превърнали на килии, в близката пещера била съградена църквица — и изникнала обител²¹⁴. В Рилската пустиня пламнало огнище на християнска вяра и просвета. Това било нещо ново във живота на тукашното планинско население, което първо трябвало да почувства неговото влияние — преди славата му да се разпространи далече из цялата страна и извън нея. Никой от нашите извори не дава сведения относно това: точно по кое време е била създадена Рилската обител. Трудно е, поради тази причина, да се гадае²¹⁵, особено като се има предвид, че обителта се е създала постепенно. Въз всеки случай, създаването на иноческото общежитие трябва да се отнесе поне едно десетилетие преди 941 г. Точното място, гдето се е намирала тази първоначална обител, също така не е известно. Днес съществуват само предания за това, и могат да се правят догатки, които единствено археологически разкопки на самото място могат да потвърдят или опровергаят. Така, според едно предание, първичната обител се е намирала на мястото на т. н. Стара постница — сиреч на около половин час път от днешния монастир²¹⁶. Друго предание гласи²¹⁷, че иноците първоначално били около 66 души на брой. Ако това число е поне приблизително вярно, би следвало да заключим, че в непродължително време тук се е създало сравнително многочислено иноческо братство.

Отшелникът сега станал глава на иноческо общежитие. Светецът прекарал така в течение на няколко години, — като „пасел добре своето стадо, привел мнозина към Господа, извършил големи и преславни чудеса и достигнал дълбока старост”, по думите на първото проложно житие, повторени и от Евтимия. През 941 г., на възраст повече от шестдесет години, светецът решил да се отдели отново от другите и да се отдаде на пълно усамотение. Занапред той нямало да ръководи и напътства своите ученици и следовници. Необходимо било да им остави напътствие, по което да се ръководи животът на основаното от него иноческо общежитие. Както било обичайно във всички обители²¹⁸, новата обител трябвало да притежава свой устав (типик). А според думите на епископ Козма, всред българските иноци този обичай се утвърдил твърде широко, та дори и недостойни лица оставяли „свои завети и закони” ²¹⁹. За щастие, Заветът на Рилския светец е запазен — ако и в късни, нововременни преписи. Очевидно, той трябвало да служи като устав на новоустановената обител.

Според запазените преписи тоя Завет гласи²²⁰:

„† Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покрив, земята — постеля и тревите — храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек, и телесна голота, съвсем не ме изостави, но, като милосърден и чедолюбив баща, обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на мое смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко — не аз, а Христовата сила, която е в мене, — защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва^жж.

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а, освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождане^зз от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чада земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравите и неговото завещание.

Зная аз, възлюбени в Господа чедца , зная добре, че вие, като новоначални , още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена^ии. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, — че след моето заминаване тази пустиня, която до сега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители  и за нея ще се изпълни писаното: чадата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж^йй.

Поради това моля ви, чедца мои , които в Господа съм събрал, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставлението на вашия отец, и заедно с апостола казвам: „Пак съм в мъки, докато се изобрази Христос във вас” [кк]. Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име^лл, да не нарушите или изоставите нищо от него след моята смърт, но всичко, което написах, както е написано, да изпълнявате напълно, както сте се и обещали пред Бога. И който пристъпи или наруши нещо от него, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Сина и Светия Дух и да няма дял със светците, които отвеки са угодили Богу, но неговият дял да бъде с онези, които са разпънали Господа на славата^мм и с Неговия предател Юда, да бъде заличен от книгата на живите и да не бъде записан с праведните^нн.

И, преди всичко, ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения^оо. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито на дясно, нито на ляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете, заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.

А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола^пп, който го нарича второ идолослужение^рр. Защото за инока богатството не е среброто и златото, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение. Не ви казвам това като мои заповеди, но ви припомням Христовите заповеди. Защото Той казва на Своите свети ученици, а чрез тях и на всички, които са се отрекли от света: „Не притежавайте злато, нито сребро, нито торба (пиры), нито медни пари (мѣди) в пояса си и прочее”^сс. Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, които ги има. Ако, прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, то Аз не ще ви забравя”^тт. И другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде”^уу. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбието и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове. — И така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме. Поради това и вие не търсете нищо от тези неща. Защото вашият Небесен; Отец преди вашата молитва знае от що се нуждаете^фф.

Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете воини и да воювате не по плът и кръв^хх, но против миродържителя на тъмата на този свят^цц. Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът, който се надява на човека” и останалото^чч. Като изброява злините, той добавя, че е благословен човекът, който се надява на Господа. Не казвайте, що ще ядем, или що ще пием, или в що ще се облечем. Защото езичниците търсят всичко това. Погледнете птиците небесни, как не сеят, нито жънат, нито събират в житници, и вашият Небесен Отец ги храни. Не сте ли вие по-горни от птиците?^шш Щом като веднъж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното е, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към небесното царство. Но и апостолът, прочее, учи да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред^щщ. Що означава, чедца мои  това: да забравяме нещата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предаваме всячески на глъбините на забвението всичко това, което — излизайки заради Бога от света — сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бидохме призовани от нашия подвигоположник — преблагия наш Бог Господа Исуса Христа, Който ни е удостоил да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко^ъъ.

И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние^юю, което Бог е приготвил за онези, които Го възлюбиха^яя. Общежителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединеното , защото уединеното не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен на всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: „Ето, колко е добро или колко е красиво това да живеят братята заедно”^ааа. Към това припява и един духодвижен църковен песнописец така:

„Защото в това Господ обеща вечен живот”. Но и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със Своите пречисти устни: „Гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз всред тях”^ббб. А нашите богоносни отци казват за самопребивателния живот: „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне^ввв. Поради това, чедца , щом като Светият Дух чрез устата на пророка похвалява общия живот , не го пренебрегвайте и вие, но, напротив, утвърдете го и бъдете като единно тяло^ггг  Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят, други пък — другите части на тялото, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло, водимо и управляемо от една разумна и словесна душа — сиреч чрез духовно разсъждение — и да няма нищо разделено. И когато се устрои такова пребивание и живеене според Бога, тогава и Той сам ще бъде посред вас, като ви управлява невидимо.

Не търсете първенство ^ддд и началства , но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички”^еее. Избирайте си наставници и си поставяйте началници (началники), които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствувани^жжж от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник преподобният Ефрем Сирски²²¹, всички почнете да желаете началства (началства) и председателства и всички да бъдете игумени , и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходни за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото Той се моли към Бога и Отца за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: „Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние”^ззз. И другаде: „Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни”^иии. Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам”^ййй. А какъв е този Христов мир, чедца , — Той сам отново казва, като говори: „Не както дава светът ви давам Аз”^ккк. Но този Христов мир надминава всеки ум. Това е мирът, за който говори пророкът: „И неговият мир няма предел”^ллл. Но и апостолът ни учи, като казва: „Имайте мир и светост — със всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога”^ммм. Такъв мир, прочее, имайте и вие помежду си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога, за да не разгневявате благия наш Владика Бога.

Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни^ннн, такъв веднага го отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница^ооо, според апостола, и да не се разпространи злото между добрите, и да не би някой корен на горчивина да прорасте нагоре, да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина^ппп. И злият вълк да не смути мирното Христово стадо, защото и такива ще се явят. За тях предсказва Христос, говорейки: „Защото е нужно да се яви съблазън, и горко на света от съблазънта”^ррр. Поради това и вие, чедца , се пазете от тези неща и не ги допущайте да живеят между вас, но ги отклонявайте далече от себе си, както пастирът прогонва краставите овце от чистото стадо.

Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в планините, и в пещерите, и в земните пропасти — за които не бе достоен целият свят^ссс, — но ги снабдявайте колкото може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне.

Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антония, Теодосия и другите, които просияха като светила в света със своите добри дела²²². Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци²²³.

Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния” да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви — споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци, и те не ядяха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, казва апостолът^ттт, добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях. А той казва: „да пребивава братолюбието^ууу, не забравяйте странолюбието, понеже през него някои, без да знаят, са угостили ангели”.

Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение.

Още много имах да ви говоря, възлюбени ми в Господа мои чедца , но не е възможно всичко да се напише. Предавам ви на Тогова, Който е извор на всяка премъдрост и разум и истински Утешител — на Светия и животворящ Дух^ффф, та Той сам да ви даде мъдрост, да ви вразуми, да ви просвети, да ви научи и настави на всяко добро дело.

И сега ви оставям възлюбения наш брат Григория за наставник и началник (началника) вместо мене, за когото вие всички свидетелствате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник (началника), ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това — когото Бог ви покаже.

Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за де се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвени за грешниците като мене, и Божията благодат да бъде със всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.

Написа се в годината от създанието на света 6449 [= 941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март.

Аз, смиреният и многогрешен Иоан, първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореписаното.

Заветът на Рилския светец представя, несъмнено, извънредно важен паметник за характеристика на собствената му личност и за установяване на разбиранията му по основните въпроси на иноческия живот. Светецът съзнавал, че неговите ученици още не били достатъчно утвърдени в иночеството, та именно поради това решил да им остави подобен Завет. Заедно с това той предвиждал, с някакво пророческо прозрение в бъдещето, че положеното от него дело ще закрепне и ще се запази през вековете, та Рилската пустиня ще бъде населена от множество пустиножители. На своите ученици той препоръчва, на първо място, да пазят вярата непорочна и непримесена от всякакво зловерие²²⁴, така както са я приели от светите отци — без да прибавят към нея чужди и нови учения. Според свети Ивана Рилски, иноците трябва да се пазят от „мирските пристрастия” и да помнят винаги, заради що са презрели „света” и „светските дела”. На второ място, той поучава своите ученици да се пазят от сребролюбието. Като най-важни иночески добродетели светецът посочва именно пълната бедност , отричането от своята воля и възвишеното смирение . Трябва да си припомним, че св. Антоний — който е упоменат като пръв отшелник в пустинята — препоръчва бедността за първа иноческа и отшелническа добродетел. Сам Рилският светец приложил в живота си правилото на пълната бедност. Той споменува за отказа си да приеме даровете, които му били изпратени от царя. Любопитно е, че той говори за цар Петра, без да упоменава името му: назовава го само , именно като съвременник, чието име е било известно на всички. Несъмнено, думите, с които светецът разказва за своя отказ, са твърде остри и неласкави. Но можем ли в тях да съзрем проява на гордост?²²⁵ Ако според схващанията на отшелника, бедността съставлява основна добродетел в живота на инока, то неговият отказ изразява именно това желание да остане верен на началото на бедността. Но тук има и нещо друго, което е много по-важно. Това е проявата на противодействие срещу светската власт. След като разказва за своя отказ да приеме царските дарове, той добавя: „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете воини и да воювате не по плът и кръв, но против миродържителя на тъмата на този свят”. Тук той добавя думите на пророк Иеремия: „Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът, който се надява на човека” и останалото (и прочаѧ). Като изброява злините, той добавя, че е благословен човекът, който се надява на Господа”. Заслужава да се обърне внимание на тази извадка из Светото Писание. Привеждането на част от извадка из Светото Писание с добавка „и останалото” или „и следващото” — както намираме това твърде често в писанията на византийски книжовници — издава човек, който извънредно добре познава Светото Писание и който се обръща към люде, които също така са добре запознати с основната книга на християнина. А какви са, в същност, думите на пророка? „Така говори Господ: Проклет онзи човек, който се надява на човека и прави плътта мишца за себе си, и чието сърце се отдалечава от Господа, — пише той. — Защото ще бъде като дивата мирика в пустинята и няма да види, когато дойде доброто, но ще обитава в сухи места в пустиня, в земя солена и ненаселена. Благословен онзи човек, който се надее на Господа и на когото надеждата е Господ. Защото ще бъде като дърво, насадено при вода, което разпростира корените си при потока и не ще усети, когато настане пек, но листът му ще се зеленее, и не ще има грижа в година на бездъждие, нито ще престане да дава плод”^ххх.

Това място е давало, несъмнено, известна идейна обосновка на онова течение всред духовенството, което е желаело да бъде запазено разграничението между духовна и светска власт и, следователно, оказвало противодействие срещу вмешателството на светската власт в делата на църквата. Поради това вмешателство на царската власт в живота на Църквата, духовенството се е намирало в тясна зависимост от светската власт. Рилският светец навдигнал глас против този своеобразен „цезаропапизъм”, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищевките на обладателите на светската власт. Духовенството, което действало под ръководството на светската власт, в същност оставало „прикрепено” към „света”. Отшелникът, напротив, изтъквал необходимостта от пълно отречение от „света”. Онзи, който прегръщал иноческия живот, трябвало да отхвърли светските грижи. „Щом като веднъж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към небесното царство”, — пише светецът. „Като си възложи доброволно тежестта на лекия ярем Господен, преблажений, и като положи ръка на ралото, без да се обръщаш назад, — пише за светеца съставителят на търновската преработка на неговата служба, напомняйки очевидно за думите на Завета, — ти влезе в Божието царство”²²⁶. Тези схващания на светеца обясняват достатъчно добре неговото отношение към цар Петра, — когото той сам е назовал „благочестивия цар”, — и към изпратените от него дарове. Отшелникът наистина бил скъсал със „света” и не желаел да се върне назад, нито да се поддаде на „козните на лукавия изкусител”, които можели да го върнат към онези неща, от които самоволно се отрекъл. Освен това, светецът препоръчвал на учениците си да не полагат грижи за материалния живот, нито да мислят за светските неща, които са изоставили. Колко далече стоят от тези поучения иноците, за които с укор говори епископ Козма, че приемали иночество, а после отново се връщали в живота!

Светецът дал известни наставления също и относно живота в обителта. Той препоръчва общежителния живот. „Общежителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединеното, защото уединеното не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели”, пише той. Между тези негови думи и първоначалния му живот като отшелник няма противоречие²²⁷. Светецът изтъква, че „уединеният живот”, сиреч отшелничеството наистина е по-съвършено. То, обаче, подхожда на малцина, които са съвършени във всички иночески добродетели. Той не можел да препоръча този начин на живот на всички. Общежителният живот, обаче, също така криел известни опасности за инока: това били борбите за първенство. Светецът се е спрял доста обстойно на тази заплаха и оставил мъдри съвети на своите ученици относно избора на бъдните игумени в обителта. Той ги съветва, заедно с това, като пребивават в иноческото общежитие да не забравят отшелниците. Редица наставления се отнасят до духовния живот на иноците. Светецът им препоръчва да се поучават денонощно в Господния закон и често да прочитат т. н. отчески книги (paterikà)²²⁸ — книгите, които излагали живота на изпостници и пустинници и съдържали прочути техни думи. Като образци на иноческия живот той им сочи, на първо място, основоположниците на отшелничеството: св. Aнтоний, св. Теодосий и другите велики иноци. Имената на тези отшелници са били добре познати в България през X век.

Епископ Козма, няколко десетилетия по-късно, съобщава, че някои недостойни иноци се смятали за „велики светилници” и сравнявали живота си със живота на тези прочути изпостници: „как Антоний, как Сава и другите отци са сторили, като са избягали от този свят и [са отишли] в пустошта?” — питали те, за да оправдаят своите деяния²²⁹. Съставителят на търновската преработка на службата на св. Ивана Рилски възхвалява Рилския отшелник, като го сравнява именно със свети Антония: „Подобно на великия отец Антоний, ти наподоби иноческия живот, ведно с тежко въздържание, последва този [светец] и от Бога [получи], преблажений Иоане, равен нему венец”, пише той. По-нататък светецът препоръчва на своите ученици: „Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци”. Трябва да си припомним, че това е също основната мисъл на епископ Козма, изтъкната няколко десетилетия по-късно, когато той съветва християните да вървят „по средния, царския път”, да не „измислят нищо към писаното в книгите”, но да живеят „така, както учат светите апостоли”²³⁰. Светецът поучава своите ученици да се занимават с ръчен труд и да се молят усърдно Богу. Според св. Антония, трудът съставя основно задължение в иноческия живот, заедно с дълга към Бога.

Иночеството, обаче, не означавало пълно откъсване от живота на народа. Напротив, св. Иван Рилски напомня на учениците си задължението им спрямо народа и ги съветва да бъдат негови наставници във вярата. „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат”. Тези думи най-добре очертават положението на новопокръстения народ — така, както го познаваме от другите извори. Изминали били няколко десетилетия от покръстването, но все още била нужна усърдна дейност за утвърждение на новата вяра. Народът все още продължавал да се придържа о своите „езически обичаи и зли нрави”. Светецът настоява, преди всичко, именно да бъдат изкоренени тези остатки от езичеството. На второ място, той препоръчва на учениците си да се борят против „злите нрави” — друг остатък от езичеството. Това означавало, че, според неговите схващания, християнската вяра трябвало да допринесе за нравственото облагородяване на новопокръстения народ. Обаче, когато признава, че всред неговите сънародници продължавали да съществуват остатки от езичеството във вяра и нрави, светецът бърза да добави — сякаш за да ги извини — че това било вършено поради простота: „но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение”, казва той. Всичко това означавало, че неговите ученици трябвало да се отдадат на просветителска и евангелизаторска дейност всред народа, а не да се откъснат от него²³¹.

От последните редове на Завета узнаваме една любопитна подробност относно живота в Рилската обител. Изглежда по желание на нейния основател, неговият заместник бил посочен чрез избор. „И сега ви оставям възлюбения наш брат Григория за наставник и началник вместо мене, за когото вие всички свидетелствате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник ”. Длъжността на игумена, прочее, трябвало да бъде изборна. Същото се предвиждало за всички бъдни игумени на обителта: „а след това — пише светецът, имайки предвид бъдните игумени — нека избират „когото Бог... покаже”.

Изобщо казано, Заветът на св. Иван Рилски не представял никакъв пълен обителски устав, но само общо напътствие към иноците, което се отличавало със своята сбитост и краткост. Очевидно, според разбиранията на светеца, важно било, преди всичко, духовното съдържание на иноческия живот, а от него произтичали сетнини, които уреждали целия живот. И тук Рилският светец оставал дълбоко вярваща, духовна личност, за която евангелските думи — приведени в самия Завет — „търсете първом царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Матей, VI, 33) съдържали несъмнена истина. Поради това, Заветът представя чисто духовно поучение, в което няма нищо за материални блага и интереси. Това духовно завещание, прочее, се отличава рязко от обичайните византийски обителски устави, в които твърде често е отделено извънредно много място на въпроси от материално естество. Отличителна е също липсата на всякакви предметни, подробни наставления за всекидневния живот: той, несъмнено, трябвало да тече според вече установените обичаи. Но тъкмо това отсъствие на подобни наставления показва най-ясно, че главното внимание на светеца е било насочено не към тях, а към духовния живот. Сякаш за него е съставяло някакво осквернение това — да се занимава с въпроси от всекидневния живот. Но затова пък в Завета се долавят редица особености, които му придават голяма цена като израз на нравствените качества на неговия съставител.

Заветът е написан с удивителна простота. Всичко е изложено така ясно и така сбито, както са написани най-добрите творения на нашето „време на просвещение”. В него няма никакво витийство, нито пищен слог и многословие. В това той се отличава дълбоко от творбите на повечето византийски църковни писатели и се доближава до простотата и естествеността на Светото Писание и на творбите на големите учители на вярата. Заедно с това, Заветът е пропит с безкрайно смирение. В него няма следа от гордост и празно самооблащение. Светецът никъде не се самовъзвеличава за своите духовни подвизи, нито пък се кичи с някакви прозвища и санове. „Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм сторил никакво добро на земята” — с такива думи той начева своето изложение и това е, в същност, неговата „титла”. Ако светецът успял да изтърпи и понесе всички лишения на отшелническия живот — това се дължело единствено на благоволението на Бога: според неговите думи, понесъл всичко това не той, но Христовата сила, която била в него. Ако в това има заслуга, то, следователно, тя не е негова, а принадлежи Богу. За самото свое завещание той пише, че то е „просто и неуко” . Като назовава сам себе си, в съгласие с установените византийски обичаи, „мое смирение”, той изтъква, че изобщо смирението е една от основните иночески добродетели. Когато поучава учениците си, той им повтаря, че не им дава свои наставления, но им припомня Христовите заповеди. Неговата постоянна молитва е молитвата на най-низкото смирение: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене, грешния”. На края той говори, че чувства нужда да се покае за своите грехове и да изпроси милост от Бога: „А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвени за грешниците като мене”. Подписът на края е прост, без никаква титла, но затова пък лъха безкрайно смирение даже от обичайния византийски израз: „Аз, смиреният и многогрешен Иоан, първи жител на Рилската пустиня...”

В целия Завет блика дълбока вяра в Бога, преданост в службата на Бога и упование в успеха на светото дело. Светецът изтъква, че презрял всичко и претърпял най-големи изпитания, именно поради обич към благия Бог: 

Бог, пише той, не го оставил, но задоволил всичките му нужди — като милосърден и чедолюбив баща. Светецът не намирал достатъчно слова, за да Му благодари за оказаните благодеяния. Той подканя своите ученици да се уповават на Божията сила, която намира съвършенство в немощ. Вярата на светеца е изразена особено ясно в думите на Завета: „Вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, — че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж”. След като говори за „сребролюбивата змия” и за злините, които произтичат от сребролюбието, той добавя: „Ако, прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо...”. Наставленията му са пропити с най-топла обич към учениците. Той признава, че те са още неподготвени за иноческия живот, но бърза да ги успокои и насърчи : „Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена”. Неговите обращения, към учениците са най-нежни и изпълнени с безкрайна обич: „възлюбени в Господа чедца”, „чедца мои, които в Господа съм събрал, моля ви, утробо моя”, „чедца мои”, или само „чедца” (на три места), най-сетне „възлюбени ми в Господа мои чедца”. Изобщо, той се обръща навсякъде към учениците си с обращението „чедца” , сиреч „дечица”²³². Но от где е заето това обращение, изпълнено с толкова обич и нежност? Евангелист Иоан (XIII, 33) разказва, че Исус на Тайната вечеря, предчувствайки, че ще бъде предаден, се обърнал за раздяла към Своите ученици с думи, които изразяват смъртна мъка и безкрайна нежност: „Чедца, още малко съм с вас”. Подобно обращение намираме в Посланието към Галатяните (IV, 19) на апостол Павла. Другаде то не се среща, но затова пък е особено любимо в първото послание на евангелист Иоан а Богослов (II, 1,12,28; III, 7,18; IV, 4; V, 21). Несъмнено, това нежно обращение е заето именно от тука. Този евангелист е бил любимият учител на своя едноименен ученик²³³. Ако се вярва на неизвестния съставител на Безименното житие²³⁴, неговото име се преплита няколко пъти в живота на светеца от Рила. Изглежда, че патриарх Евтимий ще да е разполагал с някакви данни за това предпочитание на светеца към обращението „чедца” — може би е познавал Завета, ако и да не говори за него? — та го е вмъкнал в разговора му с ловците, изпратени от цар Петра да го търсят: „Чедца, кажете на царя...”, отговорил светецът на царските пратеници²³⁵.

Заветът издава голяма начетеност. Неговият съставител привежда значителен брой места из Светото Писание: от Стария и Новия Завет. Тези цитати са вплетени умело в изложението. Някои от цитатите са дадени буквално, докато при предаването на други се долавя известна свобода. Именно това предаване на свободни донякъде цитати показва най-убедително, че съставителят е познавал много добре Светото Писание. Неговата начетеност, обаче, не спира тук. Той привежда извадки от съчинението на Ефрема Сирски и на един църковен песнописец. Освен това, в цялото изложение има забележителна логика, съчетана с простота. Изложението е стройно и ясно. В него се долавят множество поетично и прочувствено написани места. Някои сравнения и повторения му придават още по-голяма изразност и художественост. Несъмнено, съставителят е бил книжовник, начетен в духовната книжнина²³⁶. Трябва ли, обаче, това да ни изненадва? Рилският светец е живял и се е подвизавал по времето, когато в цялата страна кипяла трескава просветна дейност — именно във века на българското просвещение. От друга страна, обителите по онова време са били истински и дори единствени огнища за книжовно творчество и просвета. Ако това е било вярно за другите български обители, трябва ли да приемем, че основаната от св. Ивана Рилски обител е представяла някакво злополучно изключение? Тогава тя не би вървяла с духа на своето време. Разбира се, при огромната и непоправима загуба на книжовни паметници от Първото царство, днес е почти невъзможно да се посочи с положителност какви са били книжовните занимания на основателя на Рилската обител, както и да се установи дали изпод неговото перо са излезли други някакви книжовни произведения, освен Заветът²³⁷. Заслужават внимание, обаче, някои подробности в Завета. Светецът съветва своите ученици: „Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги”. Освен това, като говори за подражанието на живота на основоположниците на иночеството: св. Антоний и св. Теодосий, той, несъмнено, намеква и за четене на техните жития. Изобщо, светецът е препоръчвал на своите ученици да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духовна просвета.

За съжаление, днес можем да кажем твърде малко относно книжовния живот в монастира през това време. В монастирската библиотека не са запазени ръкописи от времето на Първото българско царство²³⁸, нито пък, доколкото се знае, другаде някъде има ръкописи от тази епоха, свързани по произход с Рилската обител. За щастие, през 1845 г. прочутият руски учен В. И. Григорович открил в монастира лист от старобългарски глаголически паметник от XI век, залепен на обратната страна на корицата на по-нов, кирилски ръкопис, заедно с друг, малък откъслек. В един друг ръкопис от библиотеката на монастира, именно т. н. „Андранти” на Иоан а Златоуста, преписан от Владислава Граматик в 1443 г.²³⁹, неотдавна бяха открити отпечатъци от други два листа, вероятно от същия глаголически ръкопис, изчезнали сега²⁴⁰. Внимателното проучване на намерените откъслеци показва, че това са части от старобългарския превод на прочутото съчинение на църковния учител Ефрем Сирски (ок. 306—378) „Паренезис” (сиреч „Наставление”). Според преценката на руския славист Г. Л. Илински²⁴¹, намерените от В. И. Григоровича листове представят, както в палеографско, така и в езиково отношение, „древен църковно-славянски, съответно старобългарски текст от най-чист образец, сиреч без каквито и да било средно-български, сърбо-хърватски, руски или чешки особености”. По негово мнение, „по чистота и издържаност на своя български облик, нашият паметник може смело да бъде поставен наред с най-добрите древно-църковно-славянски текстове”. Ако и да произхожда от XI век, този паметник съдържа превод, направен в „по-късната епоха от царуването на Симеона” („произведеніе, переведенное въ болѣе позднюю эпоху царствования Симеона”). Пълният превод на „Паренезиса” носи белезите, които се смятат отличителни за времето на цар Симеона. Изглежда, при това, че през царуването на този български владетел някои писатели все още се ползвали от глаголическото писмо. Изобщо, преводът на „Паренезиса”, откъслек от който е открит в Рилските глаголически листи, не може да бъде отнесен по-късно от първата половина на X век. Где и от кого е бил извършен този превод сега е трудно да се установи. Забележително е, обаче, че в Завета на Рилския светец има извадка от съчинението на свети Ефрема Сирски. Като говори за избора на игумени, св. Иван Рилски добавя: „Ако ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник преподобният Ефрем Сирски, всички почнете да желаете началства и председателства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходни за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение...” В Завета, несъмнено, могат да се посочат също и други мисли, навеяни от прочутата творба на сирийския светител. Ласкавите думи, които светецът от Рила казва за него, като го назовава „велик... отец и иночески наставник”

показват с колко голяма почит и обич се отнасял той към него. Наистина, би било много дръзко — поради липса на докази — да се предполага, че преводът на „Паренезиса” е бил свързан с Рилската обител. Положително е, обаче, това: съчинението на прочутия учител на вярата в старо-българския си превод е било добре познато на свети Ивана Рилски. Упоменанието за това творение в Завета дава възможност да се заключи с голяма правдоподобност, че самият превод на „Паренезиса” ще да е бил направен преди 941 г., когато е бил съставен Заветът на нашия светец. В същото време, посочването на това произведение в Завета ни разкрива една страница в духовния живот и начетеността на Рилския изпостник. Почитта, с която се отнасял към това творение основателят на Рилската обител, оставила следи. По-късно, през XI век, старобългарският превод на „Паренезиса” бил преписан грижливо и точно от неизвестен инок на Рилската обител, запазвайки не само езиковите особености на първоначалния превод, но дори и самото глаголическо писмо, с което ще да е бил написан. Днес в библиотеката на Рилския монастир се пази среднобългарски препис на „Паренезиса” от XIV век²⁴². Где и от кого е писан този ръкопис — не може да се посочи с положителност. Много е възможно, обаче, че също и той — както преписа от XI век — ще да е бил преписан именно в Рилската обител. Когато вече се явили кирилски преписи от съчинението на Ефрема Сирски, глаголическият препис — трудно разбираем и недостъпен — бил оставен настрана, а това станало причина за неговото унищожение.

Ако е вярно предположението, че в Рилската обител се развила книжовна дейност, трябва, несъмнено, да направим още един извод. Рилският светец живял и действал в една покрайнина, която била значително отдалечена от културно-просветните средища, създадени по времето на Бориса I и Симеона: Преслав и Охрид. Средешката покрайнина и изобщо Рилската област били твърде далече от земите, гдето действали като просветители и учители на вярата свети Климент и свети Наум, техните ученици и приемници. Свети Иван Рилски основал именно в най-непристъпната част на тази покрайнина обител, която станала огнище за книжовна дейност и за християнска просвета. За съжаление, докато за другите големи огнища на българската книжнина и просвета знаем достатъчно, за дейността, развивана в Рилската обител, притежаваме най-оскъдни данни.

За устройството на Рилския монастир по времето, когато неговият основател го напуснал, за да заживее в уединение, не знаем никакви подробности. Само благодарение на Завета ни е известно името на приемника на светеца — игумена Григорий. Няма никакви вести относно неговата дейност, нито пък относно това, до кога е управлявал обителта и кой е бил неговият наследник. Не се знае с положителност почти нищо и за старите монастирски сгради. Где е бил първият монастирски храм, след като пещерата престанала да служи за „молитвен дом” — също така не може да се каже. Днес са запазени спомени, имена и останки от стари постници, някои от които ще да са съществували още в началото, когато е била създадена самата обител и може би са съставяли част от нея: Старата постница (Постница на свети Ивана), постницата Свети Лука, Севастияновата постница, Теоклиевата постница, Църнейската постница „Свети Иван Богослов”, постницата в Пчелино, постницата свети Илия, т. н. Бели Килии и прочее²⁴³. Именно кои от тези постници са били създадени през Първото или през Второто българско царство — това може да се реши само след като се направят подробни археологически издирвания.

В своя Завет, свети Иван Рилски, между другото, пише: „И като ви виждам днес събрани в Господа тука, гдето, както казах, досега не обитаваше човек, но само диви зверове, а, освен това, като предвиждам , че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя, преди моето заминаване от тука, настоящето мое бащинско завещание...”. От тези думи на светеца, прочее, трябва да се заключи, че той все още ще да се е чувствал здрав и бодър²⁴⁴. Но той желаел да прекара в усамотение последните си години: „Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога”, добавя той в Завета. Той наистина се оттеглил в близката пещера и прекарал там пет години — до смъртта си. Житиеписците са дали доста обстоен разказ за смъртта на светеца, въпреки че някои подробности са очевидно измислени и приказни. „Тогава и великият самин се затвори в близката пещера — пише Георги Скилица — и в продължение на 12 [очевидно вместо 5!] години преподобният отец Иван неизменно вършеше напълно добродетелни дела, без да изоставя нито за малко обичайното си въздържание, докато стигна до 70-годишна възраст... Чрез прозрение на душата, като разбра за раздялата от своето тяло, той извика, прочее, своите ученици, поучи ги много и им даде наставления, като им заповяда да спазват неотстъпно правилото : „А след моята смърт — рече им — не страдайте безутешно, защото няма да ви оставя, но ще пребивавам невидимо с вас”. И като им заповяда да усърдстват в постническите подвизи, целуна всички по ред, причести се с божествените Христови тайнства, сам просто легна на земята, въздигна очи към небето, веднага замлъкна, затвори очи и така предаде духа си на ангелите”. Съставителят на първото проложно житие кратко е съобщил, че светецът „стигнал до дълбока старост и с мир завършил живота си“. Патриарх Евтимий, след като пише че светецът достигнал до „дълбока старост”, добавя: „Когато разбра, прочее, че ще отиде при Господа, отдаде се на молитва, изливаше топли сълзи от очите си и прекланяше колена на земята: „Боже Вседържителю, казваше той, приеми мене, грешния и недостоен Твой роб, и причисли ме към лика на Твоите избраници. Понеже нищо добро не съм извършил на земята  — и в тези думи сякаш звучи далечен отглас от Завета на светеца — поради това, Благий, моля Твоята благост да повелиш на благия ангел, та да не бъде попречено на моя възход от духовете на лукавството”. И като прибави: Господи, в Твои ръце предавам моя дух”^ццц, веднага предаде духа си в Божиите ръце. Той живя почти до седемдесет години “. Най-приказно е, обаче, повествуванието на Безименното житие, в което е вплетен чудотворен и исторически елемент и като покровител на светеца е представен именно св. Иван Богослов: „И дойде Иван Богослов и рече на светия отец Иван, казвайки: „Изпратен съм от Бога, за да ти известя радост. Радвай се, възлюбениче мой и служителю Господен. Приготви ти се венец”. И в същия час долетя бяла пчела и проникна в устата му. И от този миг той начена да лети с духа си по въздуха, подобно на орел и на златогръд гълъб по планините. Видя това [Иван] Богослов и си отиде, а преподобният пустиножител отец Иван почина на своето място, приготвено му от Господа, в осемнадесетия ден от месец август”. В този приказен разказ, прочее, е дадено едно вярно хронологическо посочване. Светецът, наистина, починал на 18. август 946 година²⁴⁵.

 

^аСр. Битие, IV, 1 сл. Авел е бил „пастир на овци”, а Каин земеделец.
^бСр. Битие, III, 19.
^вМатей, XIX, 21.
^гВж. Исая, II, 3.
^дВж. Изход, III, 2 сл.
^еСр. Матей, XVII, 1 сл.
^жСр. Матей, VI, 26 сл.
^зСр. Матей, VI, 27 сл.; Лука, XII, 22 сл.
^иМатей, VII, 7.
^йСр. Съдии, IX, 15 и др.
^кСр. Псалми, СХLII, 7.
^лОчевидно, намеква се за Иоана Кръстителя: ср. Матей, III, 1 сл. и др.
^мСр. Даниил, VI, 27.
^нСр. Даниил, I, 6 сл.
^оСр. Изход, XIV, 21 сл.
^пСр. Матей, VIII, 12; IX, 44; XXII, 13 и др.
^рСр. I Петрово посл., II, 21; Римл., IV, 12.
^сСр. Лука, X, 20.
^тНамек за рождението на Иоан а Кръстителя: вж. Лука, I, 7, 36.
^уСр. II Посл. към Тимот., II, 21.
^фСр. Матей, V, 14—15
^хСр. Матей, XV, 32 сл.; Марко, VIII, 1 сл.
^цСр. Псалми, LХХVII, 25.
^чСр. Псалми, XIII, 1.
^шСр. Посл. към Филип., I, 21.
^щПсалми, LXI, 11.
^ъСр. Иов, XXXI, 24; Псалми, LII, 7.
^юСр. Лука, VI, 36.
^яСр. Исая, LXI, 3.
^ааМатей, VI, 3.
^ббСр. I Посл. към Тимот., VI, 15.
^ввСр. I Посл. към Коринт., II, 9.
^ггМатей, IV, 4.
^ддСр. Исая, XLIX, 15.
^ееМатей, VI, 33.
^жжСр. Посл. Яков., I, 17.
^ззСр. II Посл. към Тимот., IV, 6.
^ииСр. II Посл. към Коринт., XII, 9.
^ййСр. Посл. към Галат., IV, 27 ; Исая, LIV, 1.
^ккСр. Посл. към Галат., IV, 19.
^ллСр. Псалми, ХСIX, 3.
^ммСр. Деяния на апост., VII, 2; Посл. към Ефес., I, 17 ; Посл. Яков., II, 1 и др.
^ннСр. Посл. към Фил., IV, 3; Откр., XIII, 8 и др.
^ооСр. Посл. към Евр., XIII, 9.
^ппВж. I Посл. към Тимот., VI, 10.
^ррСр. Посл. към Колос., III, 5.
^ссСр. Матей, X, 9; Марко, VI, 8.
^ттСр. Исая, ХLIХ, 15.
^ууСр. Матей, VI, 33.
^ффСр. Матей, VI, 32.
^ххСр. II Посл. към Коринт., X, 3; I Посл. към Тимот., I, 18.
^ццСр. Посл. към Ефес., VI, 12.
^ччИеремия, XVII, 5—8.
^шшСр. Матей, VI, 26.
^щщСр. Посл. към Филип., III, 14.
^ъъСр. Матей, XI, 20.
^ююСр. Посл. към Колос., III, 24; Лука, XIV, 12; Посл. към Римл., XI, 9.
^яяСр. Матей, V, 12; VI, 1—6.
^аааСр. Псалми, СХХXIII, 1.
^бббВж. Матей, XVIII, 20.
^вввСр. Еклес., IV, 10.
^гггСр. Посл. към Римл., XII, 4—8; I Посл. към Коринт., XII, 14 сл.
^дддСр. Матей, XXIII, 6; Марко, XII, 39; Лука, XI, 43; XX, 46.
^еееСр. Марко, IX, 35; Матей, XX, 26.
^жжжСр. Деяния, VI, 3; X, 22; XXII, 12.
^зззСр. Иоан, XVII, 11.
^иииСр. Иоан, XVII, 21.
^йййВж. Иоан, XIV, 27.
^кккСр. Иоан, XIV, 27.
^лллСр. Псалми, LХХII, 7.
^мммСр. Посл. към Евр., XII, 14.
^нннСр. Матей, XIII, 25, 26 и др.; I Посл. към Коринт., I, 23; Посл. към Римл., XIV, 13; Посл. към Галат., V, 11.
^оооСр. II Посл. към Тимот., II, 17.
^пппСр. Посл. към Евреите, ХII., 15.
^рррСр. Матей, XVIII, 7.
^сссВж. Посл. към Евреите, XI, 38.
^тттСр. Посл. към Евреите, XIII, 9.
^уууСр. Посл. към Евреите, XIII, 1—2.
^фффСр. Иоан, XIV, 26.
^хххВж. Иеремия, ХVII, 5—8.
^цццПсалми, XXX, 5; Лука, ХXIII, 46.

 

¹⁵²Вж. сведенията у Ивановъ, п. с., с. 3; Н. Рылецъ, п. с., с. 10 бел. 2, не е бил осведомен по въпроса; Иречекъ, Пѫжтувания, с. 609, посетил селото и дава сведения за него.
¹⁵³Вж. Дуйчевъ, Изъ старата бълг. книжнина, II; с. 133; ср. Иречкъ, п. с., с. 638; Ивановъ, п. с., с. 36 сл.
¹⁵⁴Вж. Ивановъ, Жития, сс. 40, 52, 60.
¹⁵⁵Ср. Молебно пѣние на св. Иванъ Риллски чудотворецъ... (Сф 1879), с. 15; Ивановъ, Св. Ив. Р., с. 2 сл.
¹⁵⁶Ср. Ивановъ, п. с., с. 3: „около 876 г.”; Иречекъ, п. с., с. 633 ; за условността ср. Дылевский, п. с., с. 49.
¹⁵⁷Вж. текстовете у Ивановъ, Жития, сс. 40, 52. Евтимий не дава хронологически данни за това.
¹⁵⁸Вж. текстовете у Ивановъ, п. с., сс. 40, 52, 58, 60.
¹⁵⁹Вж. текстовете у Ивановъ, п. с., сс. 40, 58; същият.Св. Ив. P., с. 4 сл.; Дылевcкий, п. с., с. 47, според Безименното житие.
¹⁶⁰Вж., напр., у: Игнатий Рилски, Откѫслекъ, с. 5 сл.; Молебно пѣние, с. 15; П. Савиновъ, Българскиятъ светитель Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ (Сф 1938), с. 11 сл., и др.; ср. и Киселковъ, Рилският манастиръ, с. 15.
¹⁶¹Вж. тук, с. 139.
¹⁶²Ивановъ, Жития, с. 40.
¹⁶³Ивановъ, п. с., сс. 40 сл., 60 сл.; ср. Игнатий Рилски, п. с., с. 5 сл.
¹⁶⁴Ивановъ, п. с., сс. 41, 61.
¹⁶⁵Вж. текстовете у Ивановъ, п. с., сс. 41, 28, 52.
¹⁶⁶Ср. Ивановъ, Св. Ив. P., c. 7.
¹⁶⁷Ивановъ, Български старини, сс. 347, 353, 358.
¹⁶⁸Ивановъ, Жития, с. 61; по-общо у Скилица (п. с., с. 41) и първото проложно житие (п. с., с. 52). Съмненията на Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 17, са неоснователни.
¹⁶⁹Ивановъ, Жития, с 33.
¹⁷⁰Вж. В. Иванова, Стари църкви, с. 449 сл.: „Монастиръ Руенски въ Осогово”; за монастира Св. Димитрий повече сведения вж. у Ив. П. Кеповъ, Минало и сегашно на Бобошево (Сф 1935), с. 170 сл. Запазени са разни ръкописи, които някога са принадлежали на този монастир; вж. напр.: Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Св. Синодъ на българската църква въ София (Сф 1900), сс. 44-45, 45-48, 119, 120-121, 172-173, и др.
¹⁷¹Ивановъ, Жития, сс. 41, 55, 61; ср. Игнатий Рилски, п. с., с. 6; Трифоновъ, Бележки, с. 80 сл.; общо вж. Ив. Гошевъ, Облѣклото на старобългарскитѣ монаси (= ИНЕМ, Х-ХІ, 1932, сс. 39-72).
¹⁷²Ивановъ, Жития, сс. 41/2; ср. сс. 52, 61.
¹⁷³Вж. Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие (= СбБАкН, XLI. 1. 1945, с. 12 сл.).
¹⁷⁴Ивановъ, Жития, сс. 42, 52.
¹⁷⁵Ивановъ, п. с., сс. 61/2.
¹⁷⁶Ивановъ, п. с., сс. 42, 62.
¹⁷⁷Ивановъ, Св. Ив. P., c. 9 сл.
¹⁷⁸Ивановъ, Жития, с. 33; същият, Св. Ив. P., с. 10.
¹⁷⁹Ср. Иречекъ, п. с., с. 19 и бел. 39; Н. Рылецъ, п. с., с. д’.
¹⁸⁰Вж. Д. Г. Гаджановъ, Пѫтуване на Евлия Челеби изъ българскитѣ земи прѣзъ срѣдата на XVII вѣкъ (= Псп, LXX. 1909, с. 701 сл.).
¹⁸¹Ср. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 10; за него вж. и Ив. Велковъ в: сп. Беседа от 29. II. 1936 г.; ср. за ново време у Д. Зографски, Света Гора — Зографъ въ миналото и днесъ (Сф 1943), с. 109.
¹⁸²Често, по погрешка, той се сочи като основател на българското иночество.
¹⁸³Ивановъ, Жития, сс. 42/3.
¹⁸⁴Ивановъ, Жития, с. 52.
¹⁸⁵Вж. тук, сс. 138/9.
¹⁸⁶Ивановъ, Жития, с. 29.
¹⁸⁷Ср. Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 10/1; ср. общо с. 12.
¹⁸⁸Трифоновъ, Бележки, с. 86 сл.
¹⁸⁹Ивановъ, Жития, с. 29.
¹⁹⁰Трифоновъ, Бележки, с. 87 сл.: „Когато се върви нагоре покрай рѣката по пѫтеката, що минува подъ пещерата... стига се... до старо мънастирище, въ което сѫ били изкопавани черковни предмети”.
¹⁹¹Житието на св. Текла е било преведено твърде рано на славянски. Известни са глаголически откъси от това житие, от XII век (вж. Б. Цоневъ, История на българский езикъ), I. Сф 1919, с. 151 сл.); за почитанието на тази светица във Византия ср. едно посочване у Златарски, История, II, с. 111 бел. 1, в свръзка с поход в България (1059 г.).
¹⁹²Ивановъ, Жития, сс. 30-31. Милетичъ, п. с., с. 4, погрешно сочи Лука като брат на светеца. Още Мариновъ, Димитри Кантакузинъ, с. 91 бел. 1 е привел една приписка на Неофита Рилски, който изказал съмнение относно мястото, гдето пристигнал при светеца братанецът му Лука: не въ рылскоую пустыню..., но въ иноую нѣкоую. Ср. тук с. 246 и бел. 341. Трифоновъ, Бележки, с. 88 бел. 1 повдига въпрос за името на момчето.
¹⁹³Ивановъ, Жития, сс. 62/3.
¹⁹⁴Ивановъ, Св. Ив. P., с. 11; Трифоновъ, п. с., с. 87 сл.
¹⁹⁵Ср. Трифоновъ, п. с., с. 88.
¹⁹⁶Ср. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 11 и бел. 1.
¹⁹⁷Ивановъ, Български старини, с. 354.
¹⁹⁸Другояче у Т рифоновъ, п. с., с. 89 сл. и Киселковъ, Безименното житие, с. 104. В свръзка с преданието за стъпките по скалата вж. А. П. Стоиловъ, Стъпки по камъни (в: Сборникъ въ честь на проф. Л. Милетичъ по случай на 25-годишната му книжовна дѣйность, сс. 352—355), който не е използувал това посочване. За скалата вж. и Н. Рылецъ, п. с., с. 13.
¹⁹⁹Ивановъ, Жития, сс. 32/3.
^199аСр. Мутафчиевъ, Попъ Богомилъ, с. 12; същият, История, I, с. 258.
²⁰⁰Ср. Бицилли, п. с., с. 68 сл.
²⁰¹Дуйчевъ, Изъ старата българска книжнина, II, с. 213 сл.
²⁰²Дуйчевъ, п. с., II, с. 229 сл.
²⁰³Вж. посочванията у Златарски, История, I 2, с. 565 и бел. 2; Трифоновъ, п. с., с. 97 сл. Датирането на Златарски е неприемливо.
²⁰⁴Вж. митр. Симеонъ, Писмата, с. 268 сл.; общо вж. за това място В. Н. Златарски, Големината на българския хляб в XI век (= ИНЕМ, II. 1922, сс. 11-14).
²⁰⁵За това име вж. Ивановъ, Св. Ив. P., c. 12 бел. 2; ср. В. Н. Златарски, История, III (Сф 1940), с. 460 и бел. 3.
²⁰⁶Ивановъ, Жития, сс. 67-69; превод у Дуйчевъ, п. с., сс. 203/6.
²⁰⁷Вж. тук, сс. 250/1. Ср. П. Делирадев, Пътувания из България, IV (Сф 1946), сс. 172/9.
²⁰⁸Игн. Рилски, п. с., с. 7 бел. 1; Иречекъ, п. с., с. 628, е записал предание за т. н. Петрова кула над с. Стоб; същият в: Псп, XVII. 1885, с. 382.
²⁰⁹Вж. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 14; Н. Рылецъ, п. с., с. 14 сл.; К. Радченко, Религıозное и литературное движеніе въ Болгаріи въ эпоху передъ турецкимъ завоеваніемъ (Кіевъ 1898), с. 300 сл.; Сырку, п. с., с. 374 сл., изказва известни съмнения; Трифоновъ, п. с., с. 97 сл., смята желанието на царя да се срещне със светеца за възможно; Дылевский, п. с., с. 48, изтъква желанието да бъде възвеличен светецът; Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 20 сл., обаче отхвърля всичко, като легенда.
²¹⁰Вж. у Дуйчевъ, Държава и църква, с. 88 сл.
²¹¹Дуйчевъ, п. с., с. 94 сл.
²¹²Текстовете у Ивановъ, Жития, сс. 45/7, 53, 69.
²¹³Според мене, четенето на текста трябва да се поправи. Тълкуването на Киселковъ, Безименното житие, с. 101, е неприемливо; също и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 25, недобре тълкува текста.
²¹⁴Ср. Ивановъ, п. с., с. 25; Н. Рылецъ, п. с., сс. 17 и бел. 1, 19 сл.
²¹⁵Игнатий Рилски, п. с., с. 4, отнася основаването на монастира „около 935 година”.
²¹⁶Игнатий Рилски, п. с., сс. 4 сл.; 5 бел. 1 ; Ивановъ, п. с., с. 25; Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, сс. 22, 41 2.
²¹⁷Игнатий Рилски, п. с., с. 5; ср. Ивановъ, п. с., с. 25; Н. Рылецъ, п. с., с. 18 бел. 1 споменува „старо предание”, според което ученици на светеца били свв. Гавриил Лесновски и Иоаким Осоговски и „някои други”, обаче се отнася скептично към това твърдение.
²¹⁸Вж. посочванията у Ивановъ, п. с., сс. 129.30.
²¹⁹Козма, с. 55, 11-16.
²²⁰Преводът е направен по изданието на Ивановъ, п. с., сс. 136-142. Неточен превод е даден в: Православен мисионер, XIV. 2. 1946, с. 121/28, както и у Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, се 105—114. Милетичъ, п. с., с. 7, говорейки за Завета, го нарича „типик”; ср. и Иречекъ, п. с., с. 637.
²²¹За сега ми е невъзможно да отъждествя този цитат от творенията на Ефрема Сирски, тъй като не мога да направя необходимите справки.
²²²Козма, п. с., с. 49, 16 сл.: посочва имената на св. Антоний и св. Сава; ср. с. LXIII сл.; ср. и възраженията на Ю. Трифоновъ, Кога сѫ писани Учителното Евангелие на епископа Константина и Беседата на Козма Пресвитера, с. 33 сл.
²²³Ср. Козма, п. с., с. 39, 7 сл.; ср. тук, с. 44.
²²⁴Вж. посочванията в бел. 223.
²²⁵Ср. Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 121; ср. и разсъжденията на Мутафчиевъ, Попъ Богомилъ, с. 11 сл.
²²⁶Ивановъ, Български старини, с. 366.
²²⁷Ср. Снѣгаровъ, „Заветъ”, с. 471 сл.; ср. обаче Ивановъ, п. с., с. 22 сл.
²²⁸За тях вж., напр.: N. Van Wijk, Studien zu den altkirchenslavischen Paterika (— Verhandelingen der k. Ak. van Wetenscharpen te Amsterdam, XXX. 2. 1931, p. 1-43).
²²⁹Козма, п. с., с. 49, 16 сл.
²³⁰Пос. съч., с. 39, 7 сл.; ср. тук, с. 44.
²³¹Игнатий Рилски, п. с., с. 18; Мутафчиевъ, п. с., с. 11.
²³²Лошо преведено — „чеда” у Ивановъ, п. с., с. 135; Киселковъ, п. с., с. 107 сл.; Правосл. мисионер, п. м., с. 122 сл.
²³³В областта, гдето първоначално се скитал като млад инок и отшелник св. Иван, има обител, посветена на св. Иван Богослов, именно Земенският монастир Св. Иван Богослов; може да се спомене дори и Погановският монастир Св. Иван Богослов. Други свидетелства също говорят за широко разпространение у нас на култа към този евангелист.
²³⁴Ивановъ, Жития, сс. 33, 35 сл.; вж. тук, сс. 98, 167 сл.
²³⁵Ивановъ, Жития, с. 67; ср. тук, с 126.
²³⁶Ср. разсъжденията на Снѣгаровъ, п. с., с. 470.
²³⁷В свръзка с това заслужават да се разгледат подробно и критично въпросите, повдигнати от Трифоновъ, Кога сѫ писани . . ., с 29 сл.
²³⁸Вж. посочванията у Е. Спространовъ, Описъ на рѫкописитѣ въ библиотеката при Рилския манастиръ (Сф 1902), с. 127.
²³⁹За ръкописа (тук, с. 162: погрешно „Андранти” вм. „Андрианти”) вж. Спространовъ, п. с., сс. 52-56; с. 56 долу; „отвѫтрѣ дъскитѣ били залепени съ пергаментъ отъ глаголически паметникъ, но сега изрѣзанъ и отлѣпенъ”.
²⁴⁰Вж. Г. А. Ильинскій, Македонски глаголическій листокъ. Отрьівокъ глаголическаго текста Ефрема Сирина XI вѣка (Спб 1909); Цоневъ, История, I, с. 178 сл.; Ст. Романски, Старобългарски езикъ въ образци (Сф 1945), сс. 40-41, 437-439.
²⁴¹Ильинскій, п. с., с. 17 сл., с посочванията.
²⁴²Спространовъ, п. с., сс. 58-60.
²⁴³За постниците вж. Ивановъ, п. с., с. 24 сл.; Киселковъ, п. с., с. 40 сл.; Д. Илковъ, Нѣколко паметници отъ Рилския манастиръ (= СбНУК, XII. 1895, с. 615 бел. 2) — за Църнейската постница; Иречекъ, п. с., с. 652; още Н. Рылецъ, п. с., с. 3 бел. 1, говори за „жилища иночески и церква” Св. Илия, от които произхождало името Илиина река; ср. някои изводи на Трифоновъ, п. с., сс. 84/6, за „монашески келии и църкви” Св. пророк Илия и Св. пророк Елисей, преди „да се създаде монументаленъ св. Ивановъ монастиръ”.
²⁴⁴Погрешно преведено у Киселковъ, п. с., с. 107: „като предчувствувамъ” и в Правосл. мисион., п. м., с. 122: „като чувствувам”.
²⁴⁵Вж. посочванията у Ивановъ, п. с., с. 15.