РЕЛИГИИ

 

V. Огнище на просвета и народно единение

 

 

 

                Из Завета на св. Ивана Рилски

 

Близките и далечни сетнини на едно историческо събитие са най-правилното мерило за неговото значение. Именно затова съвременниците на съдбоносни събития често не могат да ги преценят в тяхната пълна значимост. Само личности с дълбоко прозрение долавят цялото значение на големите събития от своето време. В много летописи от миналото твърде често с изненада откриваме, че съвременниците понякога са отминавали почти незабелязано дори най-богати откъм сетнини събития и са ги отбелязвали само с няколко думи. Подобни прояви могат да се наблюдават и у нас, в свръзка с турското завоевание в края на XIV век. Така например, съставителят на т. н. Безименна българска летопис, написана в началото на второто десетилетие от XV век, — човек начетен и сръчен в книжовното творчество, с редки качества на историописец, — е казал само няколко думи за завладяването на българските земи от турците — сякаш се отнася за събитие, което не го засяга. А турското завоевание представяло ужасен удар върху българската народност. То внасяло пълен прелом в целия ѝ живот. Съдбините на народа — във всичките прояви на неговото духовно и материално битие — трябвало за векове да се свържат със живота на турската държава.

Турската мощ наподобявала снежна лавина, която растяла и се увеличавала, колкото повече напредвала по своя път. Този път, обаче, не бил напълно гладък. Не изминали десетина години след покорението на Търновското царство, и над турската държава се разразила буря. В Ангорската битка (28. юли 1402 г.) турските войски били напълно разгромени от татарския повелител Тимур-Ленк, и сам султан Баязид — покорителят на българското царство — паднал в плен. Ударът наистина бил тежък, но той не можал да разгроми младата турска държава, изпълнена със сили и завоевателен устрем. Той само забавил нейното развитие. В течение на половин век турците трябвало да лекуват раните от поражението, без да могат да продължат онези нападения, които им донесли толкова успехи в края на XIV век. Поражението при Ангора (дн. Анкара) и възникналите след него междуособици всред синовете на пленения и починал в плен султан се отразили върху живота на балканските християни. Възходът на турската мощ временно спрял, и това отложило сетния час на изнемощялата византийска империя. През време на турските междуособици българите, които неотколе били загубили своята независимост, сякаш не могли да съзрат какви изгоди се откривали пред тях от този неочакван случай, нито съумели да се възползват в нещо. Изглежда, че преживените злочестини сломили за дълго духа на този народ, чиито най-добри и най-будни синове паднали в продължителните борби против завоевателя. Споменът за неотдавна загубената свобода наистина бил още свеж, но свежи били също и всички страдания и ужаси на завоеванието. Изобщо, целият живот на българите в десетилетията непосредно след завоеванието на страната носи белег на тежко, мрачно униние и пълно безразличие.

През XV век в живота на българското население се извършили дълбоки промени. Веднага след завладяването на страната турците изселили част от населението, като го прехвърлили в Мала Азия, очевидно за създаване на граничари. На мястото на изселеното и изтребено българско население, те настанили свои преселници — турци от други области. Това не предвещавало добро. Завоевателите, прочее, полагали здрави основи на своето владичество. Те не възнамерявали да напуснат страната, нито идвали като временни грабители, а се настанявали като трайни заселници. Турската колонизация засегнала главно най-плодородните области и най-важните стратегически места. Българското население трябвало да се оттегли в недостъпни и неплодородни земи. Въпреки всичко, броят на завоевателите, в сравнение с покореното население, оставал твърде малък. Обединителното звено в турската държава — както въобще през средновековието — била не народността, а верската принадлежност. Някои българи приели исляма и с това се приобщили към покорителите. Потурчването добило по-широки размери главно всред някои еретически групи — напр., всред българските павликяни — които и без това били откъснати от останалото православно население и се намирали във враждебни отношения с него. Заточението и смъртта на патриарх Евтимия означавали, в действителност, край на българската църковна независимост. Цариградската патриаршия успяла да получи правдини от турските султани, премахнала българската патриаршия и подчинила под своя власт църковния живот в българските земи. Тази нова промяна в живота на покорения български народ криела в себе си толкова големи заплахи за неговото духовно развитие, колкото самото отнемане на политическата му независимост от страна на турците. Духът на независимост останал да мъждее в някои селища, на които турците признали известни правдини, и в по-затънтените покрайнини, гдето населението използвало правото си на самоуправление.

Ислямът поставял рязка граница между „правоверни” (müslim) и „неверни” (kâfir), сиреч между покорители и покорени. Множество места от Корана засягат отношенията към „неверните”, както и въпроса за тяхната бъдна съдба и наказанието, което, според Мохамеда, ги очаквало в задгробния живот. Необходимо е да се изтъкне, че отношението спрямо „неверните” е било свързано с едно от основните вярвания на исляма: вярването в предопределението. „Относно неверните — гласи една глава в Корана — за тях е все едно, дали ти ги предупреждаваш или не. Те не ще повярват. Бог е положил печат върху сърцата им и върху ушите им. Техните очи са покрити с превръзка, и тях ги очаква жестоко наказание”. Сам пророкът на исляма сякаш не е отдавал голямо значение на прозелитизма всред „неверните”, та затова признава: „Ако ти би извършил пред лицето на тези, които са получили Писанията, всякакви чудеса, те не ще възприемат насоката на твоята молитва [сиреч към Мека]. Ти също не ще възприемеш тяхната насока на молитва [към изток]”. Много пъти в Корана е упоменато наказанието, което, по думите на Мохамеда, трябва да очаква „неверните”. „О, пророче, — четем в друга глава на Корана, — бори се против лицемерите и неверните, отнасяй се със суровост спрямо тях. Пъкълът е тяхното жилище. Какво отвратително жилище!... Ако те се обърнат [към исляма], това ще бъде по-изгодно за тях. Но ако те отбягват да сторят това, Бог ще ги накаже с мъчително наказание на този и на онзи свят. Те не ще намерят по цялата земя нито закрила, нито помощ”³⁶⁵. Изхождайки от подобни твърдения в Корана, носителите на исляма не проявявали особено ревностна дейност за помохамеданчването на завоюваните народности. Насилствените преминавания към исляма са, общо погледнато, сравнително редки и почти изключителни случаи. Това отношение на завоевателите към покореното християнско население трябвало да има огромни сетнини. На първо място, по този начин се запазвала относителната малочисленост на завоевателите, които оставали господстващ елемент, докато „неверните” трябвало да се занимават със всичко онова, което било необходимо за поддържане на живота. Особено важно било, обаче, това за живота на покорените християни. Както в средновековието, така и сега народностната принадлежност се отъждествявала с верската принадлежност. Така, религиозният живот на покореното християнско население можел да се развива по свои собствени пътища. В противен случай, ако завоевателите проявели по-усърден религиозен прозелитизъм, християнското население щяло да бъде изправено пред голяма заплаха. Случаите, при които по-големи или по-малки множества измежду покорените приемали исляма, са твърде поучителни в това отношение. Най-често новообръщенците се оказвали дори и след векове най-ревностни пазители на ислямската вяра. Изобщо казано, подвластното на завоевателите християнско население, като запазила своята християнска вяра, успяло да запази и своята народностна самобитност. Редом с тази обща търпимост спрямо християнската вяра, турската власт издала в течение на времето многобройни повели за покровителство или правдини на християнското население. Един добър познавач на тези турски повели³⁶⁶  дори поддържа, че „без тези правдини изниква въпрос, дали християните са щели да се запазят всред обкръжаващите ги мюсюлмани. Вероятно — по негово мнение — щели да се запазят малобройни християни единствено по планините и неплодородните покрайнини, сиреч там, гдето не е имало мохамедани”.

Още по времето на турското завоевание някои християни от местното население, или пък пришелци от Запада — поданици на италианските търговски републики — успели да установят приятелски отношения със завоевателите и получили от тях известни признания на своите права. Рилската обител, разположена в отдалечена и мъчно достъпна покрайнина, изглежда не била засегната от турското завоевание. Напротив, монасите се постарали да обезпечат известни правдини за своята обител, като издействат покровителствени грамоти от новите владетели на страната. В редица по-късни турски документи се говори изрично, че Рилският монастир получил подобни грамоти от турските султани, които завоювали тукашните земи. Така, в една заповед, издадена в края на октомври 1402 г. — значи няколко месеца след Ангорската битка — се казва, че „монасите, които живеят като рая в Рилския монастир ... притежават засега височайши царски актове за право на свободно живеене”. В султански ферман от 12. април 1519 г.³⁶⁷ се съобщава, че в ръцете на монасите от Рилския монастир се намирали „височайши царски актове, издадени още в царуването на приснопаметните султани Баязид хан I и Мохамед Челеби. С тези височайши царски актове, буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон, Рилският монастир и живеещите там монаси се признават от властта за привилегировани и свободни. Недвижимите имоти и земи ... не се облагат с десетък, нито се плащат за тях някакви налози и данъци. А самите монаси, като свободна рая, са били освободени от плащането на всякакви тежки и обикновени налози, като: аварис-дивание, текялифи-шаки и ресуми-урфие. В текста на тези два височайши акта изрично е казано, че раята-монаси от тоя монастир се считат напълно свободни в империята и се освобождават от плащането на данъците, наречени аварис-дивание и текялифи-урфие”. От този документ трябва да се заключи, че двамата първи султани — Баязид I (1389—1402) и неговият син Мохамед I Челеби (1413—1421) са дали грамоти на Рилската обител, в които признавали обителта и иноците в нея за свободни и привилегировани, а заедно с това ги освобождавали от плащането на данъци. Едва ли може да има съмнение относно това посочване. Упоменанието за издадените от Баязида I и Мохамеда I Челеби покровителствени фермани е запазено в документи, които са близки по време. Както обикновено е ставало, при подновяването на покровителствените повели и при издействането на нови, обикновено са били представяни старите повели. От текста на приведените два документа от 1402 и 1519 г.³⁶⁸ трябва да заключим, че съставителите им са имали на ръка и са видели първообразните фермани на ранните турски султани. В документа от 1519 г. дори е добавено, че тези „височайши царски актове” били „буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон” — с други думи, те били „зарегистрирани” в самата султанска канцелария. В по-късни султански писания още няколко пъти се говори за тези ранни фермани. Така, от ферман от 1520 г.³⁶⁹ узнаваме, че монасите от Рилския монастир се позовали на тези свои фермани, за да доказват, че са „свободни и привилегировани”. „Бившите велики султани Баязид хан I Илдъръм и Мохамед Челеби хан I са издали на монасите от тоя монастир свещени царски грамоти за привилегиите и правата на монастира. Самите тия актове се пазят в ръцете на монасите, а тяхното съдържание е било записано в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон”³⁷⁰. Началните султански фермани са споменати също във ферман от м. януари 1549 г.³⁷¹. Няколко упоменания за тях намираме във фермани от XIX век: например, от 24. март 1821 г., гдето се казва, че монасите все още притежавали „стари свещени актове, издадени от предишните султани, както и от султана Худа-вендигяр”; от 1. април 1842 г., от 30. април 1842 г. и от 25. август 1861 година³⁷². Тези късни посочвания, обаче, съдържат едно име, което ни отвежда към още по-прежните години на турското завоевание. Под името „Худа-вендигяр” е бил обозначаван султан Мурад I (1359—1389)³⁷³. Това посочване изглежда малко вероятно. Едва ли може да се мисли, че монасите от Рилския монастир са успели още преди окончателното завладяване на българските земи отстрана на турците да си издействат някакви правдини от завоевателите.

Малко по-късно, през управлението на султан Мурада II (1421—1451), състоянието на Рилската обител, изглежда, се влошило. От това време — в течение на няколко десетилетия — не притежаваме никакво свидетелство за живота на монастира. Като че ли тук замира всякаква книжовна дейност. Какво е станало с обителта и нейните иноци? Знае се, че част от българските светски и духовни първенци при заплахата на турското завоевание побързали да намерят прибежище в други, близки и далечни страни³⁷⁴. Дали също така и някои от рилските иноци не напуснали обителта, за да се преселят другаде? Занимливо е, че именно по това време се явява първото упоменание за Рилския светец в руски богослужебни книги. Така, в пролог от 1429 г. в Троицко-Сергиевската лавра, под 19. октомври, се чества „памет на преподобния наш отец Иван Рилски”³⁷⁵. Дали това упоменание на светеца се дължи на някакво възобновяване на „паметта” въз основа на по-стари руски паметници? Не е изключена възможността, то да се е явило именно поради пренасянето на български ръкописи от бегълци из българските земи. Може ли да се предполага, че там се е озовал някой рилски инок, така както в румънските земи и по западните покрайнини на Балканския полуостров, та чак до островите попаднали бегълци от България, носейки със себе си ценни български ръкописи? Предположението е вероятно, ако и да не може да се подкрепи сега с никакви докази. Във всеки случай, през първата половина на XV век настъпва упадък на монастира. Предполага се, че това разорение на обителта ще да се е дължало на избиване и прогонване на иноците³⁷⁶. По-вероятно е, обаче, че общото бедствено състояние на завоюваната страна се отразило върху състоянието на самия монастир.

Официалната турска власт не отказвала да признае правдините и данъчните облекчения на обителта. Ако монастирските братя десетилетия и дори векове по-късно се позовавали на ферманите, дадени от първите турски султани, те с още по-голямо право можели да сторят това през първата половина на XV в. От XV век не е запазен, за съжаление, никакъв турски ферман в свръзка с монастира. През миналия век в монастира съществувало предание, че две големи лампади, които се пазели в монастирската църква, са били подарени именно от султан Мурада II при едно негово посещение в Дупница, гдето при него се явил, за да му се поклони, игуменът на обителта³⁷⁷. Султан Мурад II в 1435 г. се оженил за малолетната дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович (1427—1456) — Мара. Сръбската княгиня дори в султанския дворец запазила своята християнска вяра. По случай смъртта на баща ѝ един сръбски книжовник споменава нейното име, като я нарича „най-блажена и най-целомъдрена”, която се пожертвала „заради правата вяра към Бога, благочестието, обичта към родителите си и доброто повинувание”³⁷⁸. Нейното присъствие в султанския двор ще да е повлияло, несъмнено, върху отношението на султана спрямо покореното християнско население.

Към средата на XV век обителта изпаднала в запустение, което продължило неизвестно колко години. В един монастирски документ от 1466 г. се казва изрично, че преди това монастирът бил „запустял от много години”³⁷⁹. Владислав Граматик е разказал с общи думи за състоянието на Рилската обител през цялото това време от края на XIV и първата половина на XV век, като е засегнал и събитията, които се развили тогава в нашите земи. „Изначалният враг на мира повдигна буря и опасен смут, като вдигна от Изтока пребезбожните перси [турци] с голям гняв и свирепост против всички земи, които се намираха под гръцкото царство, българските области, сръбската държава и заедно с всички други страни, които се намираха около тях на север и запад. Внезапно те завоюваха и завзеха цялата източна земя, която се намираше под гръцка власт, и южните страни заедно с [Мала] Азия, като стигнаха и в Македония [Източна Тракия], подчиниха я под своя власт и там, при така наречената река Марица, в упорито сражение победиха напълно сръбската войска, която се намираше тогава в тази област — намеква той за сражението при Черномен през септември 1371 г. — и веднага се устремиха против сръбското княжество. Стана най-люто сражение в мястото, наречено Косово [1389 г.]. Случи се така, щото веднага сред боя падна свирепият властелин, който държеше властта над тях, като получи много скоро достойно възмездие за своето безбожие, зле и недостойно извергна своята варварска и нечестива душа, като внезапно посред боя биде лишен от живот отстрана на сръбските воини^а. И така, прочее, надделя грехът — уви, заради нашите злини! — и сръбската земя мина под тяхна власт. Малко след това те завладяха и българските предели, подобно на някакво малко гнездо, заедно също и с онзи пречуден град [Търново], в който лежеха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войнствата отново се вдигнаха буйно и безбожно и всеки ден и по всяко време вършеха чести опленявания и кръвопролития. Съвсем никой не можеше да задържи опасния им устрем. Те надделяха във всички бойни сражения, по всички места, и печелеха светли победи над другите.

Прочее, събитията се развиха така. И чрез тях зло и пагуба се разпростираха и утвърждаваха навсякъде. Много страни и селища, заедно с честните монастири и божествените храмове, биваха разрушавани с огън и поради това се обричаха на пълно запустение. Тогава, прочее, се събори и напълно запустя също... и пресветата обител на този богоносен отец, намираща се в Рилската пустиня

И така, тя прекарва в запустение доста години

³⁸⁰.

Димитрий Кантакузин също така е разказал за турското завоевание, за победите над балканските християни и за съдбата на християнското население, като, обаче, погрешно отнася запустението на Рилската обител към последните две десетилетия на XIV век, преди падането на Търновското царство под властта на турците. „Прочее, божествените храмове бяха подложени на разорение и жилищата на светците бяха предавани на запустение. Заедно с другите тогава запустя и... всечестният храм на светеца, който се намира в... Рилската планина, и поради това стана необитаем .

Разбира се, тези сведения за запустението на обителта трябва да се приемат с известни уговорки. Те произхождат от риторични извори, които имат за цел да възхвалят делото на по-късните обновители на монастира. Поради това в техните твърдения трябва да се предполага известно риторическо преувеличение. Несъмнено, обаче, в обителта настъпил упадък. Това ще да се е дължало на обстоятелството, че притокът на млади, свежи сили намалял, а в същото време, монастирът не можел да получава приношения отстрана на населението за своята издръжка. Животът замрял.

През 1451 г. управлението в турската държава преминало в ръцете на Мохамеда II (1451—1481) — един от най-бележитите турски владетели. „На двадесет и една годишна възраст, той, по думите на днешен учен³⁸¹, съчетавал в нрава си, — редом с варварските устреми на безжалостна жестокост, кръвожадност и най-низки пороци — живо влечение към науките и книжнината, голяма деятелност и качества на пълководец, държавник и организатор”. Един от съвременниците му, именно византийският историк Георги Сфранцес³⁸², разказва, че „младежът бил предприемчив и похватен във всичко, обичал добродетелните и учени люде, самият не бил незапознат с науката и бил вкусил не малко от изкуството на астрологията”. „Той винаги обичаше да чете за подвизите и живота на Александра Македонски и на Цезаря Октавиана, на Константина Велики Флавия и на цариградския император Теодосия от Испания [сиреч Теодосий Велики], като диреше и разучваше средства, да ги надмине всички тях и да разшири в най-висша степен пределите на своята държава, което и стори”. Според същия византийски писател, султанът говорел пет езика: турски, персийски, арабски, гръцки и латински. Наскоро, на 29. май 1453 г., след страшна обсада, в негова власт паднала столицата Цариград, и победителите три дни и три нощи разграбвали богатствата на града и избивали беззащитното  население. След бляскавата победа Завоевателят проявил неочаквани качества на строител, ценител на науката и изкуството. Разрушителят на художествените ценности на хилядолетната византийска столица проявил особено влечение към изобразителните изкуства на Запада и на големите италиански художници — и то в противовес на забраната на исляма за човешки изображения. Той, се постарал да докара от Запада художници и ваятели, които да работят за него. Така, към 1463 г. той поискал от цариградския венециански пратеник да помоли Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, княз на Римини, да му изпрати в Цариград прочутия художник, архитект, ваятел и гравьор Матео де’Пасти от Верона³⁸³. Султанът желаел, прочутият художествен творец да го рисува и извае. И наистина, Матео де’Пасти бил първият художник, който дал образа на Завоевателя. Познато е писмото на Махмуд, паша на Румелия, от 15. април 1467 г., написано на сърбохърватски език, до Дубровнишката република, с което пашата настоява да бъдат изпратени някои книги и художествени произведения за ученолюбивия султан³⁸⁴. От писмото се вижда, че вече преди това султанът бил получил от страна на републиката някои книги по медицина . Султанът, при това, бил готов да купува книги и картини (образи). По-късно, по негово искане, в Цариград пристигнал италианският художник Джентиле Белини, който работил там от края на септември 1479 до края на ноември 1480 година³⁸⁵. Следвайки този обичай, приемникът на Мохамеда II, султан Баязид II (1481—1512) — към 1506 г. — отправил покана дори към един от най-великите италиански художници на времето: Микеланджело Буонароти!³⁸⁶. През 1519 г. Микеланджело получил ново писмо от Одрин, писано от някой си Tommaso di Tolfo, който го канел да пристигне в турската империя, за да работи за султан Селима I (1512—1520).

Управлението на тези просветени владетели се отразило върху живота на покореното население. Непосредствено след завладяването на византийската столица, Мохамед II оказал големи почести на новоизбрания цариградски патриарх Генадий Схоларий (1453—1459), признал правата му като духовен глава на християнското население и освободил него и подвластното нему духовенство от данъци и налози. Християните получили право да поддържат своите църкви, без тези да бъдат превръщани в джамии, да изпълняват необезпокоявани църковните си обреди и да чествуват свободно празниците. Завоевателят на Цариград проявил грижи за създаване на законност в обширната империя и за възстановяване на разрушените селища, за вътрешната уредба и утвърждение на държавата. Сам султанът давал пример и на веротърпимост. Така, през 1463 г., по време на своя поход за Босна, той посетил Кюстендил и оттам отишел в Осоговския монастир. В една летопис, писана в монастира, е отбелязано, че султанът —

Изглежда, че султанът, който проявявал известна широта на схващанията по отношение строгите повеления на ислямската вяра, позволил да бъдат възстановени немалък брой разрушени християнски църкви³⁸⁸. Това, разбира се, било правено с далновидното намерение, да се внесе успокоение в завоюваните земи, та християнското население да се примири с властта на завоевателите.

Всичко това създало благоприятни условия за възобнова на западналата Рилска обител. „Аскетизмът никога не е изчезвал, — пише руски учен от миналия век. — Наистина, понякога той сякаш замирал, за него преставали да говорят и да пишат, никой повече не се занимавал с него и, изглежда, сякаш настъпвал край на тази своеобразна форма на християнската мисъл. Но, като противодействие, настъпвало ново възраждане, и аскетизмът отново възкръсвал, подобно на легендарния феникс. Начело на новото движение обикновено стоели велики люде, убедени дейци ...”³⁸⁹. Двама съвременници — именно Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин — са ни оставили сравнително подробни сведения относно възобновата на Рилската обител. „Прочее, вече от дълго време бяха замлъкнали бойните сражения, които по-рано владееха в българските земи, — пише Владислав Граматик, — и всред разбърканите людски дела настъпи тишина. Някои мъже, които живееха в света, благоговейни и благородни по род, по произход българи , живееха при Велбъжд , [дн. Кюстендил] в някакво село, което се наричаше Граница . Те бяха украсени със свещенически сан. След като отпратиха своите съжителници при Господа, те напуснаха целия мирски живот и приеха на себе си благото Христово бреме^б. Обзети от силен страх пред Бога, те се изселиха от своя дом и родното си място в Рилската пустиня, поселиха се там бързо в... обителта на преподобния, която тогава беше пуста и необитаема ... вече от много дълго време .

Там те станаха образец и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях , — като винаги се упражняваха в трудове, подвизи и голямо търпение, прекарваха в молитви и пения, пост и прочитане на божествените слова и други подобни [деяния], които сега нямам време да описвам, понеже това изисква друго, по-точно занимание. Прочее, те бяха трима на брой и еднокръвни братя, синове на преблажения епископ на Крупник господин Якова, който в онези дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Единият от тях се наричаше Иоасаф, който веднага, още в началото на тяхното [иноческо] съжителство, стана игумен над тях. А името на втория беше Давид, на третия — Теофан. Тези тримата, прочее, както се каза, пристигнаха в споменатата пустиня, като желаеха да се поселят в нея, — и то не едновременно, нито заедно, но един след другиго и постепенно. Те намериха всички сгради на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени , с изключение само на църквата и кулата. С помощта на Бога, те веднага въздигнаха всичко из основа, напълно ги поправиха и ги доизградиха, украсиха ги боголепно, като извършиха за това много трудове и подвизи и направиха разходи. Те сториха това не само от себе си и чрез свои средства, а с онова, което имаха за тези неща отстрана на послушното братско общежитие на целия монастир, но и чрез придавката на някои боголюбиви мъже”. Според една добавка към това място, възобновителите на обителта могли да осъществят намеренията си „преди всичко чрез оказаната грижа и помощ отстрана на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител господин Георгия, който поправил красиво и много превъзходно всички недостатки в монастирските сгради”³⁹⁰. „Тяхното изящество и тяхната благоукрасеност, подобно на някакъв одушевен магнит при вида на желязото, и досега привлича към боголюбива ревност не само мнозина местни люде от околните там, близколежащи страни, но и от далечните [земи]. Те се притичваха там най-усърдно и с голяма вяра, без сега да пропуснат, като всеки от тях, според силите си, донасяше дар на светата обител от онова, що притежаваше, получаваше благословение и още повече най-голяма полза, — особено в деня, когато се празнуваше паметта на светеца, — а после с радостна душа и голямо веселие се завръщаха отново в своите живелища”. Извънредно занимливи са също думите на другия съвременник на това събитие, именно Димитрий Кантакузин. „Онзи, който сега царува над нас — пише той за султан Мохамеда II Завоевателя, — великият, самодържавният и надвишаващ по сила, по слава и величие на царството всички, които са царували преди него, прие бащиното царство още от младини, бидейки украсен с голяма острота на ума , подвизи към воюване и разум, набра чудни и големи воинства,[направи] страшни и дивни военни уредби и обичаше да воюва и да разширява държавата. Той искаше да превъзхожда предишните [владетели] по слава — като не се отдаваше на угощения и пиянство, нито на леност и покой на тялото, а още по-малко на униние, както повече от царете. Ако и да се показа обременителен  в други неща и да е сгрешил за наказание пред Бога, той, след като завладя великия Константинов град [Цариград], веднага установи в него престола на царството, разори и зае яки градове, прие царства и господарства, така да се рече по суша и море. В годините на този [владетел], ако и да бяха тежки и насилнически в другите неща, обаче иноците се ползваха от всякаква свобода и се наслаждаваха на спокойствие .

Никой не дръзваше да им каже нищо враждебно, въпреки че — уви! — някои от тях зле смутиха църквата и я предадоха на запустение. Тогава някакви трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, българи по род , от пределите на Велбъжд, като цъфтяха с най-добро душевно благородство, живеейки на село  добродетелен живот, постараха се да достигнат нещо повече — наложиха си ангелски образ. Един по един те влязоха в Рилската пустиня и, като намериха запустял храма на светеца , те го обновиха — добро и богоугодно дело. Мнозина ги последваха и поискаха да живеят с тях, устроиха общежитие ”.

Сведенията на Димитрий Кантакузин потвърждават онова, което знаем от други извори за времето на султан Мохамеда II. Кантакузин е изтъкнал, че през неговото царуване монашеството се ползвало от особени правдини и спокойствие. Родното село на тримата обновители на Рилската обител — именно братята Йоасаф, Давид и Теофан — е добре известно. Това е селото Граница, което и до днес съществува в Кюстендилската покрайнина. Баща им, след овдовяването си, станал епископ на Крупник — село, разположено между Горна Джумая и Мелник, което някога, в началото на турското владичество е било седалище на епископия, а по-късно населението му било потурчено³⁹¹. От една приписка се знае, че крупнишкият епископ Яков починал на 2. октомври 1448 година³⁹². Трябва да се заключи, следователно, че той е светителствал тук през първата половина на XV век. Кога точно неговите синове са се поселили в Рилската пустиня и приели иночество — това не е посочено изрично в нашите извори. Може да се предполага, че възобновата на обителта е била извършена в началото на царуването на Мохамеда II, сиреч между 1451 и 1460 г. Съгласно сведението на Владислава Граматик, по това време монастирските сгради били напълно порутени. Запазена била само монастирската църква, съградена по времето на Хрельо, както и яката кула. Поселването на тримата братя в обителта не се е извършило едновременно, а постепенно, значи в различни времена. Още в началото тук се създало иноческо общежитие, което под ръководството на Йоасафа — който станал пръв игумен на обновената обител — се заело с възстановяване на монастира. За дейността на първия игумен на обновената обител — Йоасаф — не притежаваме по-точни сведения. От една приписка, знаем, че той починал на 20. май 1463 година³⁹³. Неговото място било заето от родния му брат — Давид. От сведенията на изворите трябва да заключим, че в непродължително време в обителта отново се образувало доста многочислено иноческо общежитие.

Времената вече се променили значително. Мраковете, които паднали над балканските земи с турското нашествие, постепенно оредели — преди да настъпят новите изпитания. Животът на покореното християнско население поел по-обичаен ход. Отделните области, които били откъснати една от друга, сега влезли в общение помежду си. Света Гора, с нейната „монашеска република”, станала отново място за поклонничество на набожните люде — иноци и миряни. От векове там съществувала велика българска обител — монастирът Свети Георги Зограф, както и някои други по-малки обители. Навсякъде, по всички светогорски обители и скитове, имало многочислени иноци славяни: българи, сърби и руси — и именно те съставяли мнозинството от населението на полуострова, докато иноците от гръцко, румънско и инородно потекло били далеч по-малочислени. Атонският полуостров бил не само света земя — там иноците можели да живеят в сравнително по-голяма безопасност, тъй като завоевателите признали техните правдини. Всичко това привлякло новите обитатели на рилските килии. Изглежда, че още наскоро след възобновата на Рилската обител те възобновили връзките си със Света Гора. Може дори да се предполага, че през времето на упадъка на тяхната обител, някои от ценностите са били пренесени и запазени именно в светогорските монастири и скитове. Подробностите, за жалост, не са ни известни. Забележително е, при това, че възобновената Рилска обител подновила връзките си с руския светогорски монастир Свети Пантелеймон, с който била свързана, както изглежда, още и преди това. Запазен е договорът, който бил сключен през 1466 г. между двете обители.

Този договор гласи³⁹⁴: „С благодатта и човеколюбието на Господа Бога и Спасителя наш Исуса Христа и с молитвата на пречистата Владичица наша Богородица и на преподобния и богоносен отец наш Иоан пустинножител Рилски, ние, иноците, живущи в монастира на Рилската пустиня: игумен иеромонах Давид, иеромонах Теофан и с нашия светопочинал брат игумен иеромонах Иоасаф, намерихме светия Рилски монастир запустял от много години, но с милостта Божия и с помощта на Пречистата и с молитвата на светеца го въздигнахме и обновихме, и от владетелните царе и велможи издействахме писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи. А след известно време, като видяхме в Света Гора, в монастира на светия великомъченик Христов и целител Пантелеймона, хрисовулите на прежните свети ктитори, как двата монастира са били едно, то ние, като се посъветвахме след смъртта на нашия брат господина Иоасафа, решихме, щото тези два монастира да са пак едно, както са били по-рано и до си поставят игумен тук от тукашни братя, а там — от техни, и така да се управлява монастирът. Ние двамата братя — иеромонах Давид и иеромонах Теофан — ако се случи да заминем за светогорския свети монастир, да сме свободни от всякакви задължения, а в случай че останем тук, тъй също да имаме спокойствие, а те да си управляват монастира, както искат. Подир нашата смърт там или тук, да се правят парастаси и литургии, както и на другите братя. Всичко, което е монастирско и се намира вътре или вън от монастира, предаваме на тях по списък заедно с царските и господарски постановления . И тъй направихме помежду си: каквото и да е тук монастирско, да не се взема и изнася навън от монастира, освен когато монастирът се застраши от разорение. Който дръзне и развали тези наши разпоредби, или от тях, или от нас, него да го разори Господ Бог в деня на страшното изпитание и да го убие силата на честния и животворен кръст Господен и да е проклет от 318-те свети и богоносни отци, събрани в Никея, и от всички светци, които от века са угодили Богу, и да му е враг пречистата Божия майка и светият великомъченик Христов Пантелеймон и преподобният и богоносен отец Иван Рилски на страшния Христов съд. А за знание и утвърждение ние, които установихме това, се записваме тук поименно: игумен на монастира на светия великомъченик Христов Пантелеймон — иеромонах Аверкий; игумен на монастира на преподобния и богоносен отец Иван Рилски — иеромонах Давид, и иеромонах Теофан; проигумен руски Харитон; проигумен Герасим; проигумен иеромонах Аверкий; проигумен Никандър; проигумен Малахий; еклизиарх иеромонах Диомидий; духовник иеромонах Ефрем; старец Атанасий; старец Рафаил; старец Варлаам; старец Григорий; старец Доситей; изждивител поп Митрофан и всичките в Христа братя, които живеят в двата монастира. Написа се в 6974 година [от сътворението на света = 1466 г. от Р. Хр.], 6-и ден от месец юни”. Договорът бил скрепен с печатите на двата монастира.

Договорът е бил сключен, изглежда, на Света Гора, гдето отишли двамата братя възобновители на Рилската обител. Игуменът Давид и брат му Теофан съобщили някои вести за запустението и възобновата на своя монастир. Те заявили, между другото, че след като възобновили обителта, успели да издействат „от владетелните царе и велможи” „писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи” .

Несъмнено, тук се намеква за правдини, които са били издействани от турските султани, както и от по-дребните турски управници в областта³⁹⁵. За съжаление, тези турски писания не са запазени. Неясен е смисълът на думите, че в монастира Св. Пантелеймон се пазели „хрисовули на прежните свети ктитори” , от които се виждало, че някога двата монастира били „едно” . Очевидно, намеква се за такива отношения между двата монастира, които днес — поради оскъдните данни — не могат да се определят с положителност. Съглашението сега се възобновявало, като всеки от двата монастира запазвал своята самостойност, що се отнася до управлението. От съдържанието на спогодбата трябва да се заключи, че двамата рилски иноци идвали на Света Гора още преди 1463 г., когато се поминал техният брат. Това показва, че връзките с монастира Св. Пантелеймон били подновени още в началните години на възобновата на Рилската обител — което потвърждава предположението, че в този светогорски монастир ще да са били пренесени, за съхранение, някои рилски ценности. Със своето съглашение братята Давид и Теофан си обезпечавали убежище в Света Гора — в случай на заплахи, поради които могли да бъдат принудени да изоставят Рилската обител. Ценностите на тази обител трябвало да бъдат изнесени и отнесени в Света Гора, само когато монастирът бъдел застрашен от разорение . — Освен със Света Гора, обновената Рилска обител влязла в сношение с Охридската архиепископия. Може да се предполага, че в продължение на около един век след своето обновление, обителта се намирала под върховенството на охридския архиепископ³⁹⁶.

В течение на около пет века мощите на Рилския светец се намирали извън обителта. Те странствали из разни места: в Средец, в Маджарско, после се върнали отново в Средец, а оттук били пренесени в Търново. Иноците от Рилската обител, изглежда, се примирили с голямата загуба, а по-късно като че ли дори изгубили дирите на мощите на своя светец. Турското завоевание внесло страшно смущение в живота на страната; църквите и монастирите в Търново били разграбени и унищожени от нашествениците; множество църковни ценности били похитени или разнесени по други страни. Временното запустение на Рилския монастир хвърлило още по-тъмно було на забрава върху миналото. Но когато, през втората половина на XV век, в страната настанало успокоение, и отделните, разкъсани една от друга области влезли в сношение помежду си, в Рилската обител отново дошли поклонници от разни места, вратите към по-широкия свят се разгърнали и откъснатите от света иноци могли да узнаят нещо и за мощите на своя закрилник. Мощите, прочее, лежали в забрава, скрити в една от търновските църкви. Донесена от един поклонник, тази вест после била потвърдена и от други. Възрадвани, рилските иноци се заели да пренесат отново в обителта тялото на светеца — и наистина успели та сторят това.

Двама съвременници на това завръщане на светеца в Рилската обител — след вековна изгнаничество — са разказали за голямото събитие: Владислав Граматик, — по-обстойно и по-предметно, и Димитрий Кантакузин — по-кратко и с по-общи слова³⁹⁷. След като разказва за възобновата на монастира от тримата братя, Владислав добавя: „Добродетелен слух за тях се пръсна навсякъде из околните земи. Внезапно в монастира при тях ... пристигна някакъв презвитер, на име Яков, протопоп в града Пловдив. Той, прочее, им извести за чудотворния ковчег на преподобния, който още и тогава — вече от много години се намирал в търновската архиепископия — някак си скрито и напълно неизвестно и че по това време, каза, почнал да се показва най-явно на външни лица”. Пловдивският свещеник заявил, че сам бил видял мощите на светеца, когато отишъл там „по някаква работа” ведно със своя митрополит, и им се поклонил ведно с мнозина други, които били с него. Той дори добавил, че можал да изпроси от тамошните свещеници някаква малка частица от мощите за „свое благословение”. Този разказ зарадвал игумена Давид и братята и те разпитали най-старателно. Все пак, вестта изглеждала невероятна. „Прочее, след това, подир малко време, ето, пристигна отново при тях и друг вестител и им разправи за същото това нещо. Също и той им разправи, че по някакъв случай бил в Търново и с очите си видял чудотворния ковчег на преподобния и узнал точно всичко за него”. Братята все още се колебаели. „Те не можеха напълно да повярват на разказите — пише Владислав — защото до това време никак не бяха чували или наистина не бяха разбрали, че ковчегът на преподобния се намирал тогава в Търново. Поради продължителното време нещата бяха предадени в глъбините на забвението и главно смяташе се, че... и тези [мощи]... са били отнесени някъде ”.

Между това, сега вече било по-леко пътуването из разните области на страната. Иноците, за да се уверят в истинността на получените вести, изпратили едного от братята, който, по думите на Владислава, познавал онази област — вероятно произхождал от севернобългарските земи. Пратеникът, наистина, бързо се завърнал и потвърдил всичко. Досетливите иноци сега се обърнали към „царица Мара” — вдовицата на султан Мурада II, която след смъртта на своя съпруг живеела в имението си в село Ежево (при Нигрита, Сярско)³⁹⁸. „Благочестивата и боголюбива царица” приела молбата на рилските иноци. „В удобно време, прочее, тя се яви при самодържавния велик емир Мохамеда [II], който тогава управляваше скиптъра на царството и говори пред славния съвет  за светеца. И тъй като имаше голямо и преобилно дръзновение пред царя, тя не се излъга в надеждата си и получи исканото. След като прие от царската власт писмена заповед относно това до търновския кадия ³⁹⁹, — да им се предаде по-скоро исканото, тя се завърна от столицата, извика ги при себе си в жилището си на село и веднага връчи в ръцете им тази [заповед]”. Рилските монаси, разказва Кантакузин, получили от султана заповед, с която се повелявало на търновския кадия да им предаде „без всякакво прекословие” мощите на светеца. В обителта бил свикан „събор” (съборь), на който било решено иеромонах Теофан, двамата иноци Варлаам и Келасий, поп Иван от село Белчин (Самоковско) и „някои други” да отидат в Търново, за да пренесат мощите⁴⁰⁰.

Пратениците наистина се явили в Търново. Работата, обаче, не била така лесна. Те трябвало да водят спорове с гражданите на старата столица, които не желаели да предадат мощите. „Когато пратениците стигнаха в царствения град на българите Търново — съобщава Владислав — и вече се настаниха да живеят там, гдето почиваше светецът, прочее първите граждани узнаха за причината на тяхното пристигане. Поради това те вдигнаха немалък шум и голям смут между людете, като се караха и се препираха с тях, че никак няма да им дадат да изнесат светеца из града, но казваха, че ще ги отпратят обратно в земята им, напълно празни и без да постигнат нещо. Понеже разпрата и безредните нападки между тях поради това нещо продължиха около три дни, крамолата се подзе с доста голяма сила и от другите люде, та дори стигна и до съдниците — да се произнесат те за това дело. По взаимно съгласие, двете страни се явиха при градския кадия , да разреши той веднага техния спор относно това искане. И така, когато монасите представиха царското писание на кадията, което му повеляваше най-скоро да дадена мъжете от пустинята пустинния светилник Ивана, кадията веднага им предаде в ръцете желаното от много време от тях съкровище...”.

Така, благодарение намесата на турската власт, този религиозен спор бил разрешен. Рилските иноци побързали да изнесат мощите от града. Те получили мощите, украсили ковчега с покривала и го напръскали с благовония. На следната утрин те положили ковчега на едно добиче и заминали. Огорчението между жителите на града било толкова голямо, щото не излязъл да ги съпроводи никой, особено между местното духовенство, с изключение на някои бедни люде . Шествието стигнало до река Росица (Росита)⁴⁰¹. Владислав Граматик разказва, че по това време реката била силно придошла и изглеждала непребродима. Но, по думите на Владислава, иноците могли да преминат реката благодарение на чудотворната помощ на светеца. Шествието се отправило към града Никопол на Дунава⁴⁰². „Когато те се приближиха към града Никопол и щяха вече да влязат в града, на около две поприща вън от града ги посрещна един велможа — жупан Богдан, много христолюбив, който имаше голяма вяра към светеца, — както и другите боляри . Те влязоха в града заедно с него, настаниха се в неговите палати и внесоха ковчега на светеца в неговия молитвен дом , гдето бяха запалени много свещи, [имаше] тамянен дим и други благовония. След това извършиха божествена служба на светите тайнства на Христа Бога и в името на светеца, излязоха из църквата и отново се върнаха в дома, бидейки удостоени с голямо внимание — приготвена бе трапеза и бе изпълнена обилно с всичко. Там се събра почти целият град, заедно със жените и децата, от малко даже до голямо, веселеха се и пееха божествени песни. А онзи дивният мъж, заедно със своите слуги, с непокрити глави, се разпореждаше и никак не пожела да седне на стола си дори и до четвъртия час на нощта⁴⁰³. И така, прочее, когато пирът се свърши, всеки от тях си отиде у дома. И на сутринта те станаха, отпяха обичайните песни и приготвиха всичко за отпътуването. Отново се разнесе някакъв глъч и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. Отново ... от ковчега на светеца излезе силно благоухание... Казаният велможа, споменат по-горе, почете много, обсипа с дарове и снабди с потребните за път неща онези, които носеха ковчега на преподобния. А те поставиха светеца на обичайното носило и бяха изпроводени [от него] и от другите боляри дори до реката, наречена Осъм . Там всеки от тези прегърна ковчега на светеца, обля го с много сълзи, направи им [на иноците] обичайния поклон и се завърна у дома си, като извръщаше лице към тях”. Целият този разказ наистина показва „чистите нрави, набожността и засилващото се благосъстояние на някои граждани в тогавашните наши по-големи градове”.

Със същата почит и тържественост мощите на светеца били посрещани и в селищата, през които минало шествието. Когато рилските иноци стигнали в София, мощите били положени в митрополитската църква Свети Георги⁴⁰⁴. Оттук било изпратено послание до Рилската обител, което, според думите на Владислава, гласяло: „До пречестния измежду свещеноиноците, свещеноинок господин Давид, наш отец и игумен на свещената обител на преподобния и богоносен наш отец Иван пустинножител, и до цялото братство в Христа, — [аз] най-малкият всред иноците Теофан, с братята — привет в Господа! Нека ви бъде известно, че, подпомагани от Божията благодат и от вашите молитви, носейки със себе си и всечестния ковчег на преподобния, излязохме добре във всяко отношение от Европийските предели⁴⁰⁵ и сега се намираме в града Средец. Тук ще прекараме пет или шест дни и тогава ще поемем пътя към монастира. Нека ваша светост се погрижи за това, да излезете да посрещнете светеца с подобаваща чест. Молете се за нас”. В самия град, гдето иноците наистина прекарали шест дни, мощите на светеца били обсипани с почест. Една богата жена, по думите на Владислава, направила за светеца ковчег от негниещо дърво — на стойност сто пенези⁴⁰⁶. Нейният мъж — ктитор Георги — купил светла покривка и покрил ковчега с мощите. Изпращането на мощите трябвало да стане при рядка тържественост. Свещениците се тъкмели да устроят шествие — облечени със свещени одежди, със свещи и кадила в ръце. Поради страх от турците, обаче, било решено всичко да стане по-скромно. Все пак, набожният възторг намерил начин да се изрази. В изпращането взели участие всички жители: мъже, жени и деца. Когато иноците, които носели мощите, потеглили на път, заедно с тях тръгнали голям брой люде: някои видни люде на кон, други пеша, — но най-голямата част, със жени и деца, вървели боси . Градът от векове не бил виждал подобен изблик на вяра и набожност. Народът придружил шествието на около четири поприща извън града. Когато трябвало да се разделят, людете се притичвали „със сълзи и ридания” и целували ковчега на светеца. Владислав разказва, че те се обръщали към него с думите: „Отиваш си от нас, дивни отче, а ни оставяш нас сироти, както и по-рано”. „Като се биеха в гърдите — добавя нашият писател — те се връщаха назад”.

След като народът се разделил от шествието, иноците продължили пътя си, придружавани само от първенците  и духовниците. През днешното Княжево⁴⁰⁷, те стигнали до местността Лешница (Лѣшница) — към село Владая⁴⁰⁸. Там било устроено угощение. Изпровождачите се простили с иноците и се завърнали назад. Някои, обаче, пожелали да съпроводят мощите чак до самата обител. А колкото се приближавали до Рилските предели, толкова повече нараствала верската ревност. Владислав разказва, че от местността Лешница ковчегът с мощите бил свален от добичето , което ги носело, и съпровожданите го понесли на раменете си. Навсякъде шествието било посрещано с почитание. До ново време в някои крайпътни селища са запазени предания за пренасянето на мощите⁴⁰⁹. Местното население из рилската покрайнина, след като узнало за пристигането на шествието, се събрало при реката Джерман , в някакво село, което било отдалечено на около ден и половина път от обителта⁴¹⁰. Тук шествието било посрещнато от самия игумен на монастира, заедно с останалите свещеници и някои братя, които дошли със запалени свещи и благовонни кадила. След като починали на това място едно денонощие, всички се отправили за обителта. На следната утрин шествието потеглило с още по-голяма тържественост. Духовници и народ — всички вървели пеша. В подножията на планината отново било устроено малко угощение. В негов спомен тук занапред всяка година местното население чествало това тържество. Шествието отново потеглило и стигнало до метоха Орлица. Владислав Граматик добавя, че тукашната църква Свети Апостоли вече била съградена от игумена Давид⁴¹¹. Игуменът, неговият брат епископ Йосиф⁴¹² и свещениците понесли ковчега на рамене. Народът — пише Владислав — следвал отзад и зовял: „Господи, помилвай!” После някои люде от народа взели ковчега с мощите и избързали напред, сякаш носени от чудотворна сила⁴¹³. В местността Върбица (Връбица) — там, гдето се сливат Рилската и Илийна река⁴¹⁴ — шествието било посрещнато от останалите в обителта иноци. „Там се събра заедно цялото братство — пише Владислав, — запяха божествени песни, целунаха светеца и един другиго, после всички заедно от тука стигнаха монастира, внесоха светеца в църквата, положиха го с голяма чест и псалмопение в предварително приготвеното му място в нея, — в годината 6977 [от сътворението на света = 1469 г. от Р. Хр.], индикт 2-и, 30-и ден от месец юни. Там и до днес лежат честните негови мощи, като източват винаги течащ извор на безвъзмездно изцеление за онези, които пристъпват към тях с топла вяра...”. Извършено било всенощно бдение и денят 1. юли трябвало да остане годишен празник за честване възвръщането на мощите на светеца — след полувековно отсъствие. В своето доволство иноците не забравили да съобщят радостната вест на „царица Мара”, която така много им помогнала със застъпничеството си⁴¹⁵.

Възвръщането на мощите на Рилския светец в обителта означавано начало на нов разцвет. В продължение на няколко десетилетия дейността на монастира била ръководена от братята обновители. Игуменът Давид полагал грижи за строежи не само в самата обител, но и по нейните метоси. Така, още по времето на пренасянето на мощите, той съградил църквата в стария монастирски метох Орлица. Владислав съобщава, че игумен Давид въздигнал „трудолюбиво”  „из основи” тази църква, посветена на името на Св. Апостоли. От някои други вести се вижда, че част от  църквата била изписана със живопис през 1478 година⁴¹⁶. Към това време игумен на монастира бил третият брат — Теофан. „Той беше наистина мъж много умен във всичко и много опитен в божественото Писание, а главно по постническите подвизи и по остротата на ума си превъзхождаше немалко всички, които бяха в обителта, така щото от това става явно, че той надвишаваше другите и в останалите добродетелни предимства на своя необикновен живот”, — пише за Теофана Владислав, който го познавал лично⁴¹⁷. Не е известно до кога той управлявал Рилската обител. Във всеки случай, през 1491 г., както узнаваме от един надпис, игумен бил вече Теоктист. В казания надпис се съобщава, че храмът Св. Апостоли в Орлица бил изписан със средствата на крупнишкия епископ Яков (II), който е познат и от друг надпис от 1488 г., открит в бобошевския монастир Св. Димитрий⁴¹⁸.

В края на XV век монастирът запазил правдините, признати от първите турски султани. На 20. август 1493 г. султан Баязид II издал в свръзка с това нарочен ферман⁴¹⁹, отправен до бея на кюстендилския санджак. Той съобщава, че монаси от Рилския монастир пристигнали в турската столица и „незабавно” се явили „при императорския диван”. Те се оплакали на султана, че „някои местни спахии и други видни личности били дохождали в техния монастир и там насилствено изисквали и взимали от тях храна и питие, без да плащат за това”. Освен това, „тези неканени гости буйствали, вършели разни злодеяния и насилия върху монасите”. Султанът повелил да бъдат призовани на съд злосторниците и, ако се окаже, че обвиненията са прави, да бъдат осъдени „най-строго”, като им се забрани да влизат в обителта и да вършат насилия там.

От някогашната независима българска държава и от преславската и търновската патриаршия сега, след покорението на страната, останала да се възвисява като някакъв символ, който се борел с вековете, именно Рилската обител. Преминало Първото царство, отминало почти двувековното византийско робство, възкръснало и пропаднало Второто царство — а тази твърдина на духа стояла необорима. Новите бури я накарали да се приведе, но не могли да я разгромят. Новото време изправило пред нея нови задачи. Християнската вяра наистина съставяла преграда спрямо завоевателите. Но при съществуващото верско единство с гърците и при наличността на висша гръцка църковна йерархия в страната, наложително било обособение между гърци и българи вътре в кръга на самото християнство. А това можело да стане чрез родна църковна йерархия, българско богослужение, народни светци... Когато висшата църковна власт минала изцяло в ръцете на гърците, народът се насочил към своите родни църковни ценности. Именно това засилило поклонението към Рилския светец и неговата обител. Злочестините подбудили людете към мистицизъм, и колкото по-тежки били времената, толкова повече молитви се отправяли към покровителя и застъпника от Рилската пустиня. Самата Рилска обител се намирала всред българските земи. Това давало възможност да се поддържат непосредни, живи връзки с народа. Затова влиянието ѝ било много по-силно, в сравнение, напр., с влиянието на монастира Зограф в Света Гора. Рилската обител, при това, трябвало да живее във връзка с народа заради собствената си издръжка. Така се създала онази духовна и материална общност, която трае вече векове.

Обителта била най-тясно свързана с българския народ⁴²⁰. Създадена преди столетия от отшелник българин, тя сега пазела висши ценности на народностния дух. В нея продължавало да се поддържа славянобългарското богослужение, което съставяло главен белег на народностната обособеност. Обителта се превърнала в огнище на българската образованост, което спомагало за културното опазване на българския народ — а това било основата за народностното му опознаване и, по-късно, за политическото му възкресение. Обителта сляла своя живот със живота на цялата народност, при пълна взаимност. След като в покорената страна настъпила безпечност, в монастира почнали да прииждат поклонници от разните покрайнини. Поклонниците намирали тук вековна обител, в която се съхранявали спомени от свободното минало на българския народ. Българското богослужение, българското духовенство и книгите на родния език повдигали народностното самочувствие. Рилската обител, от друга страна, се превръщала в обединително средище за цялата народност, така жестоко сразена и разкъсана от чуждото завоевание. Поклонниците в това „народно-верско средище на българската душа” чувствали най-добре своята общност. Колкото и непристъпен, монастирът винаги привличал все по-многочислени посетители, които не се страхували нито от далечината, нито от трудностите и опасностите на пътуването. В самия монастир се подготвяли духовници, които били най-добрите представители на българската църковна йерархия. Висшите църковни санове наистина били обладавани от гърци, но затова пък най-силно влияние върху народа имали тъкмо безименните представители на нисшето духовенство. Те възспирали онзи поток на погърчване, който се леел от горе към низините на народа. В почти всички по-значителни градове монастирът притежавал метоси (гр. metochion), в които пребивавал по някой брат от обителта. Там се извършвало богослужение на български език, а по-късно изникнали скромни килийни училища за подготовка на послушници, или общо за книжовност. Населението идвало тук да се черкува, да слуша проповеди, да се изповядва или да търси здраве чрез молитвите на инока от Рила. Изпълнявайки завета на своя учител да се грижат за „людете от еднокръвния свой народ”, да ги утвърждават във вярата и ги наставляват нравствено, рилските иноци отново се превърнали във „всичко за всички” от народа. Особено значение за живота на населението добили т. н. таксидиоти — иноци, които били пращани в разни покрайнини, за да пребивават по метосите, да поучават и проповядват, да изпълняват свещеническа и учителска дейност, а, в същото време, да събират помощи и подаяния. Те поддържали жива връзка не само между обителта и народа, но и между отделните български покрайнини една с друга. Тези странстващи проповедници и учители, носители на българска просвета и на българска книжнина, имали огромна важност за поддържане на народностното самосъзнание. Знае се, колко голямо е било въздействието на красноречивите проповедници в ония времена на ведра вяра. А още повече те можели да затрогнат народа, когато му показвали не само свети образи или частици от мощи, но му говорели на роден език. Когато приближавали големите празници, от разните краища на страната към обителта се отправяли цели множества, предвождани от проповедници и таксидиоти, за да се поклонят на мощите на Рилския светец, да прекарат няколко дни в неговата обител — и да се завърнат от там духовно ободрени и окрилени.

Докато през първата половина на XV век, поради общото запустение, книжовният живот в Рилската обител сякаш замрял напълно, след възобновата отново закипяла оживена книжовна дейност на български език — а това било най-добрият признак на свободна духовност. От последните десетилетия на XV век притежаваме няколко ценни, датирани ръкописи, свързани с Рилската обител. Отнася се, при това, не само до чисто богослужебни сборници, но и до ръкописи с по-общо съдържание, което показва широта на познанията и на любознанието. Наистина, трябва да се признае, че в повечето случаи имаме преписи на стари творби, но все пак тук и там се долавят прояви на самостойно книжовно творчество. На първо място измежду всички книжовници, които работели в Рилския монастир през това време, трябва да се упоменат имената на двама от най-видните и най-начетените книжовници изобщо през ранната епоха на турското робство: Владислав Граматик и Димитрий Кантакузин. Роден в Ново-бърдо (при Прищина) през първата половина на XV век, Владислав Граматик⁴²¹ работил в Кумановско (в Младо Нагоричино и в Жеглиговския монастир) и в Рилския монастир. За живота му притежаваме съвсем оскъдни данни. Той е познат като преписвач на стари творби, компилатор и самостоен автор. От неговата ръка са излезли няколко огромни сборници, от чието съдържание се вижда, колко много го е привличала средновековната българска книжнина. Още отрано той почнал да работи за Димитрия Кантакузин. За него той приготвил един сборник, писан през 1469 година⁴²². Послесловието е съставено като писмо до поръчителя на ръкописа. Относно съдържанието на сборника заслужава да се отбележи особено обстоятелството, че тук са вмъкнати текстове за Солунските братя, като не е забравен също и патриарх Евтимий. По белите полета на ръкописа има множество приписки и бележки от ръката на самия преписвач, които дават възможност да се съди за начетеността му и за неговите книжовни интереси. Покойният руски славист М. Сперански⁴²³ издаде и проучи тези приписки, като направи извънредно ласкави изводи за техния автор. Въз основа на тях, той посочи Владиславовата „любознателност и критичен такт”, неговото желание „да достигне по-голяма точност”, както и познанията му относно апокрифната книжнина и историческите му интереси. Забележително е, при това, че той е привел из византийски хроники, използвани в превод, вести в свръзка с българското минало, напр., легендата за покръстването на княз Бориса I. От някои бележки личи, че Владислав е бил запознат със схващанията на Аристотеля. Всичко това показва, по думите на Сперански, че „Владислав не е бил прост преписвач... Начетен в литературата на своето време и знаейки гръцкия език, той се старае да допълни, да поясни на читателите чуждия труд, показва внимание, умение да се вдава в смисъла на текста, разправя се с граматическата страна на текста”. Изобщо, това творение на Владислава свидетелства, че той е бил „списател, който се е образувал под традицията на търновската школа, бил е добре запознат със съвременната гръцка литература и със своята славянска книжнина и обмислено се е стараел да разясни и на своите читатели съдържанието на тази литература”.

През 1473 г. в скопското Черногорие Владислав преписал т. н. Андрианти на Иоана Златоуст⁴²⁴, като вмъкнал още няколко беседи (на Ефрема Сирски, Анастасия Синайски, Василия Велики и др.). Този разкошен огромен ръкопис (562 листа) попаднал в Рилската обител и се запазил като една от нейните най-големи книжовни ценности. През 1479 г. бил приготвен т. н. Рилски панегирик⁴²⁵. Той също е огромен ръкопис (729 листа), с извънредно богато съдържание. От запазената приписка се вижда, че Владислав приготвил и този ръкопис в Жеглиговския монастир. Сборникът, който по-късно станал собственост на Рилската обител, съдържа 111 статии. Част от тези статии принадлежат на прочутите църковни отци, но някои са творби на старобългарската книжнина: житие и възхвала на св. Кирила, разни творения на Евтимия Търновски, житие на св. Петра Коришки, похвалното слово към св. Филотея от видинския митрополит Йоасафа, житието на св. Теодосия Търновски от цариградския патриарх Калиста. Между другото, тук е вместен препис от повестта на Владислава за пренасянето на мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския монастир през 1469 г., и то като продължение на Евтимиевото житие на Рилския светец⁴²⁶. Именно тази „повест” е най-доброто творение на Владислава Граматик, в което той се проявява като самостоен книжовен творец.

Рилският игумен Теофан проявявал големи книжовни интереси. През 1479 г.

непознатият иначе книжовник поп Гавриил подарил на Рилската обител т. н. „Златоуст” (403 листа) — красив и четлив ръкопис⁴²⁷. През 1480—1481 г. Владислав Граматик приготвил по поръка на игумена Теофана един „Шестоднев”⁴²⁸. В Рилската обител Владислав можал да подготви свои ученици, един измежду които е бил книжовникът Мардарий. През 1483 г. Владислав и Мардарий приготвили за монастира втори Панегирик⁴²⁹. Този сборник (593 листа) съдържа 86 статии, между които Евтимиевото житие на св. Петка, житието на св. Ивана Рилски с продължението на Владислава, житието на св. Илариона Мъгленски и други. В края се намира приписка, от която узнаваме, че ръкописът бил написан в Рилската обител на игумена Теофана и другите братя. На края на ръкописа, с тайнопис, стои подписът на инока Мардарий. Вероятно Владислав е бил ръководител и съветник при изготвянето на този огромен и ценен ръкопис. По полето на ръкописа има доста много по-късни приписки, между които личи и ръката на Неофита Рилски. Самият пък Димитрий Кантакузин е познат не само като покровител на книжовния труд, но и като самостоен писател⁴³⁰. Освен житието и възхвалата на св. Ивана Рилски, от него ни е останала една дълга, витиевата молитва към Богородица и едно послание. Може да се предполага, че той е поддържал приятелски връзки с Рилската обител, като ѝ оказвал съдействие пред турските власти. Най-сетне, в свръзка с книжовната дейност на Рилската обител през това време, трябва да бъдат отбелязани някои други ръкописи (напр., от 1483 и 1487 г.), запазени в обителската библиотека и приготвени, вероятно, от рилски книжовни иноци⁴³¹. Заедно с това, някои предмети, останали от XV век, като напр., един художествено украсен орар, говорят за известно благосъстояние и дори богатство на обителта през това време⁴³².

Сравнително оскъдни вести притежаваме относно развоя на култа към светеца. През средновековието, а още повече през по-късно време, Рилският отшелник бил смятан като най-видният български светец. Почитан като светец par excellence, народът се задоволявал да го обозначава с определенията „отеца”, „светия отец” или „светеца”. Той е бил чувстван така близостно, щото не ставало нужда дори да се споменава неговото име...⁴³³. Още през началните години на XV век името на Рилския светец влязло в богослужебния кръг и се утвърдило и всред чужди народи: сърби, руси и румъни. От това време произхождат някои преписи на неговите жития и служби⁴³⁴. Така, проложно житие за светеца се намира в  миней за месец октомври, писан през 1467 г.⁴³⁵, значи още преди пренасянето на мощите от Търново в Рила.

Различни турски официални документи от XVI век дават сведения за положението на Рилската обител през това време. Така, от ферман от 17. август 1508 г., издаден от султан Баязида II, узнаваме, че областта на планината Рила, заедно с други земи, била призната като владение на тогавашния велик везир Кара Мустафа паша⁴³⁶. Във фермана се казва, че „раята-жители, които живеят в тези земи и имоти, ще бъдат свободни наравно с мюсюлманите” и „ще бъдат привилегировани и ще се освобождават от плащане на всякакви тежки данъци”. По-късно, обаче, рилските монаси трябвало да отправят нови молби към султанския двор за потвърждение на своите правдини. Ферман от февруари 1516 г. съобщава⁴³⁷, че иноците подали до „императорския диван” оплакване, че били нарушавани техните права на владение над рилските гори. „Не допускайте по никой начин да стават насилия, посегателства и нахлувания в имуществата на монастира и на монасите му, — пише султанът. — Бъдете строги и отклонявайте насилниците, които биха желали да нахлуват в монастирските земи, а непослушните със силата на властта изгонвайте от монастирските имоти, гдето са нахлули”. С ферман от 12. април 1519 г.⁴³⁸ султан Селим I (1512—1520) потвърдил правдините на монастира. От този ферман научаваме, че тогавашният игумен се именувал Рамул (!?), както и имената на 22-та „старей”. Султан Сюлейман I Велики (1520—1566) издал няколко постановления⁴³⁹ все в свръзка с монастира.

От един негов ферман от 12. декември 1520 г. се установява, че рилските иноци — изглежда веднага след възцаряването му — се явили в Цариград и измолили потвърждение на своите правдини. От друг документ — неизвестно точно от коя година на неговото управление — се вижда, че обителта имала „духовна община или братство” от „двама монаси-управители и 43 монаси членове”. В документа са изброени разните монастирски имоти: ливади, ниви, пчелини, лозя, бостани, воденици, тепавици, намиращи се, между другото, в селата: Баланово, Бобошево, Слано, Рила и другаде. За старите имоти не трябвало да се плаща никакъв данък, докато „за ония земи, които отсетне били завладени и обработвани от монасите, или станали тяхна пълна собственост, ще се дава десетък и данък”. Според султанско повеление от 1526 г. „по-видните монаси” в обителта били 21, единият от които произхождал от Малешево (Македония). През 1540 г. монасите се оплакали от субашата Касъм, който „вършел... насилия, като присвоявал и завладявал лозята, които като вакъф са притежание на речения монастир”, заплашвайки иноците, че „ще си изпатят, ако не се съгласят да му отстъпят заграбените от него монастирски лозя”. „Заповядвам ви — пише султанът — да не допускате никого, който и да бъде той, да върши действия и насилия, противни на шерията и канона. Раята-жители, които живеят по тези страни, ще ги покровителствате и ще се грижите за тяхната защита от всякакви насилия”. Но няколко години след това иноците отново пристигнали в турската столица. Те показали старите свои покровителствени грамоти и поискали потвърждение. Султанът действително — с ферман от януари 1549 г. — заповядал, щото монасите „да бъдат и занапред освободени от всякакви правителствени данъци”. „Монасите ще се смятат за привилегирована класа.... — пише по-нататък султанът. — Никой не може и няма право да се намесва в техните обичайни права, както и в правата от религиозен характер, с които те се ползват. По никой начин няма да се взема десетък от произведенията на техните и монастирски имоти и земи, които се обработват от тях, както и данък за водениците им, за овцете им, нито десетък за пчелите им”.

При султан Селима II (1566—1574) се повдигнал спор относно плащането на данъци за имотите, притежавани от рилските монаси⁴⁴⁰. От ферман, издаден неизвестно през коя година от царуването на този султан, се вижда, че монасите били подложени на насилия. Поради това султанът заповядал да се спрат „всякакви насилия и незаконни действия, които се вършат над монасите”. Султан Мурад III (1574—1595) издал ферман⁴⁴¹, в който, между другото, пише: „Прочее, щом този акт пристигне..., — заповядвам, щото речените монаси от поменатия монастир да се признаят от властта ми официално за действителни стопани на всички тези вакъфски имоти, които досега са принадлежали на монастира Свети Иван Рилски... Недейте изпада в изкушение и недейте върши действия, противни на моята царска заповед и на високите ми предписания. Не желая по никой начин да се нахлува насила в пределите на тези имоти. Забранявам строго да се вършат произволи и нарушаване на владението върху тези имоти. Особено ще ненавиждам и наказвам онези, които си позволяват да отправят закани, заплашвания и грубости към речените монаси-стопани. Никому не позволявам да взима и да изисква насила от тия монастирски имоти каквито и да било неща. Всеки трябва да знае, че за вземените от там неща ще се заплаща двойно. Ако някои предмети са били вземени, заповядвам ви незабавно да ги отнемете от похитителя и да ги предадете на поменатите монаси. Не позволявам никому да върши действия, противни на шерията и забранени от властта. По тоя въпрос всеки е длъжен да действа в кръга на закона. Старайте се, доколкото ви е възможно, да не допускате да стават принуждения и насилия, та монасите повторно да се оплакват пред императорския диван...”. От самата настойчивост на тези султански повели личи колко слаба е била върховната власт да спре известни произволи. За самия край на XVI век, именно за времето на султан Мохамеда III (1595—1603), притежаваме документ, от който се вижда, че из рилските покрайнини върлували разбойници. Пострадал и самият монастир⁴⁴², обаче не от разбойниците, а от турците, които се наели да ги преследват. Някои от монасите били задържани, разкарвани вързани по селата, а цялата им покъщнина, храни и добитък били заграбени. Наистина, от други извори знаем, че към 1580 г. положението на християнското население в България било извънредно щастливо (felicissimo), но през 1596 г. настъпили „усложнения и бъркотии”, населението било подложено на насилия и разбойнически обири⁴⁴³.

За живота на обителта през XVI век притежаваме сравнително по-малобройни свидетелства. До към средата на XVI век обителта, както изглежда, се намирала под върховенството на охридската архиепископия, но след това минала под властта на патриаршията на Печ⁴⁴⁴. Това се потвърждава, между другото, от един турски „худжет” от края на януари 1578 година⁴⁴⁵.

В монастира продължила книжовната дейност, от която са останали няколко ръкописа. От времето на игумена Калиник е запазен един „Апостол”, преписан от инока Спиридон в 1503 година446. Във влашките земи е открито едно Евангелие (апракос), в което има приписка от същата — 1503 година⁴⁴⁷. Евангелието било писано „в Рилския монастир, в храма на преподобния наш отец Иван Рилски”, при игумена Теоктиста, и то от същия писач — инока Спиридон. Писачът е добавил, че на 10. май с. г. починал игуменът Теоктист. От една приписка от 1536 г.⁴⁴⁸ научаваме, че един сборник със жития бил преписан по това време в Рилската обител. Писачът съобщава, че житието на св. Ивана Рилски било преписано в Рилския монастир по повеля на игумена Илариона и „на цялото братство”. След това ръкописът бил даден на светогорския монастир Св. Георги Ксеноф на

Това посочване показва, че Рилската обител продължавала да поддържа връзки със Света гора. По времето на игумена Калиника и по негова повеля, именно в 1542 г., иеромонах Анастасий преписал друг ръкопис⁴⁴⁹. В библиотеката на Рилския монастир са запазени още няколко други ръкописи от XVI век, за които може да се предполага, че са били писани от рилски иноци, въпреки че това не е посочено изрично в съответните приписки⁴⁵⁰.

В Рилската обител, освен това, попаднали също и някои ръкописи, които били приготвени през XVI век в други книжовни средища: напр., в Кратово, в Курилския монастир и другаде⁴⁵¹. Най-ценният ръкопис, който попаднал по това време в монастира, е именно едно голямо Евангелие, което било подарено от крупнишкия митрополит Иоасаф. В запазената приписка се казва, че митрополит Иоасаф дал да се обкове Евангелието в позлатена сребърна обкова и след това го подарил на монастира, в 1577 година, по времето на игумена Евтимия и при проигумена Калиста⁴⁵². Този разкошен ръкопис представя един от най-отличителните паметници на тогавашното българско изкуство. В ръкописа има прекрасни заставки и заглавки в началото на всяко Евангелие. Самата обкова също заслужава особено внимание. На лицевата страна, между другите изображения, се намират образите на българските светци: Иоаким Сарандапорски, Прохор Пшински и Иван Рилски. На едната страна на обковата е изобразено Разпятие, а на другата — Възкресение. Майсторът-художник, който направил обковата, не забравил да се помоли и за себе си: „† Поменете в светите молитви, братя, Матея Златаря от София, който се труди и обкова това Евангелие...”.

В свръзка с разпространението на култа към светеца всред българите през това време има занимливи свидетелства. Така, през XVI век в монастира Успение на Св. Богородица „над село Батеновци [!] близо до река Струма” бил преписан „божествен и душеспасен миней”, в който били поместени, между другото, служби на св. Ивана Рилски и на св. Петка. В ръкописа се намира приписка⁴⁵³, която ни разкрива някои прояви на тогавашната религиозност. Ръкописът, прочее, бил преписан от иеромонах Гавриил, бил откупен от село Богданов дол (Пернишко) и бил „приложен в храма на светия наш отец Никола и в храма на светата мъченица Параскева-Петка, да служи за тяхна душа и за родителева”. „И настояха кметовете Нешо, поп Димитър, Стоян Бонкин, Йове Пеов, Стоян Степанов, Петър Милославов, Стоян Витков, Никола Милев, Йове Милославов — четем в приписката, — и людете настояха; те настояха, а селото [го] купи съборно (съборно). Всички придадоха, кой що може, и биде купен да служи в църква, който поп дойде — да пее ...”. Следва забрана да не се изнася от село и люти клетви към онзи, който би дръзнал да стори това, — но въпреки всичко, ръкописът преминал в Рилската обител. В друга приписка се съобщава, че ръкописът бил подвързан от някой си Златан от Перник  — който, подобно на евангелската вдовица с лептата, като нямал друго, сложил голи дъски и зебло. В друг пролог от XVI век⁴⁵⁴ намираме, извън житието на св. Ивана Рилски, жития на света Петка и на св. Илариона Мъгленски.

Запазени са данни относно разпространението на култа на светеца в сръбските земи. В съкровищницата на монастира се съхранява разкошен архиерейски епитрахил, украсен с разни сцени от Св. Писание, приготвен по поръка на рашкия митрополит Симеон в 1550 година⁴⁵⁵. Подаряването му на Рилската обител свидетелства не само за връзки с монастира поради църковна зависимост, но и за култ към светеца. Името на светеца се споменува и в разни книги, свързани по произход със сръбските земи. Така, в „следовен псалтир”, печатан от Божидар Вукович, се намира тропар и кондак за празника на св. Ивана Рилски. Тропари и кондаци за нашия светец, както и за св. Кирила, за света Петка, за св. Илариона Мъгленски и за св. Иоакима Сарандапорски се намират също и в Псалтира, печатан (1546 г. ?) от Винченцо, син на Божидара Вукович⁴⁵⁶. Въпреки че не притежаваме изрични посочвания за разпространение на култа към Рилския светец в румънските земи през тази ранна епоха, може, въз основа на известни данни, да се заключи, че монастирът ще да е поддържал връзки с отвъддунавските области. Така, преписаното в Рилския монастир през 1503 г. Евангелие попаднало в румънските земи⁴⁵⁷. Освен това, войводата на Влашко и Молдова Иоан Богдан III (1504—1517) през 1511 г. подарил на Рилската обител две богато украсени, кадифени покривки за ковчега с мощите на светеца. В надписа се казва, че войводата сътвори

⁴⁵⁸

Върху вътрешната стена, над вратата, в кулата при Зографското пристанище (т. н. Арсана) се намира надпис, в който се съобщава, че кулата е била построена през 1517 г. от същия влахо-молдавски владетел⁴⁵⁹. Всичко това показва, че той поддържал връзки както със Зограф, така и с Рилския монастир.

Едно друго посочване ни отвежда чак към края на XVI век: в 1597 г. на монастира било подарено Евангелие, печатано в Румъния⁴⁶⁰.

Едно от най-важните събития в живота на монастира през този век било, прочее, установяването на връзки с руските земи. За съжаление, запазените сведения са твърде оскъдни. Рилският монастир влязъл в сношение с руските земи, както изглежда, към 1558—1559 г., през царуването на цар Иван IV Грозний (1533—1584). Известно е⁴⁶¹, че през декември 1558 г. руският цар дал на иноци от Рилския монастир „две проезжие граматы” за събиране милостиня в Русия (для сбора милостьыни по России). Несъмнено, за същото рилско пратеничество се отнася друго сведение, според което⁴⁶² „в годината 7067 [от сътворението на света, сиреч между 1. IX. 1558 и 31. ѴIII. 1559 г. от Р. Хр.] пристигнал при царя Иван Василиевич от страна на монастира на Ивана Рилски..., игумен Григорий със свещеника Йосиф, дякон Кирил, старец Евгений и слуги, за събиране на милостини...”. На 1. ноември [1558 г.] пратеничеството получило грамота, за да посети някои от руските монастири, а на 21. декември [1558 г.] — друга грамота „на выѣздъ за рубежъ Россіи въ Литовскую землю”. Рилските монаси, прочее, прекарали в руска земя само няколко месеца, след което продължили пътя си през Литва, вместо към юг, гдето можели да бъдат изложени на опасности, вероятно, от страна на татарите. От друго сведение⁴⁶³ научаваме, че при наследника на цар Ивана IV Грозний, цар Теодор Иванович (1584—1598) през 7092 г. (от сътворението на света, сиреч в времето между 1. IX. 1583 и 31. VIII. 1584 г.) — значи, непосредствено след възцаряването му, — пристигнал „за сборомъ милостыни” игуменът на Рилския монастир Калист, заедно с четирма монастирски братя. На 8. август [1584 г.] рилското пратеничество получило „отпускная грамота”. За повече от четири десетилетия — през цялото т. н. „смутно време” в руската държава — не се знае нищо за сношения между Рилската обител и руските земи. Предположението, че през време на тези начални сношения с Русия там била занесена дясната ръка от мощите на светеца, не почива, както изглежда, на никаква основа⁴⁶⁴. От XVI век, обаче, притежаваме различни сведения, които говорят за широко разпространение на култа към светеца в руските земи, главно в Северо-изтока⁴⁶⁵.

Тежките сътресения, които турската империя преживяла през XVII и първата половина на XVIII век се отразили и върху положението на подвластното население. Почувствала това, на свой ред, и самата Рилска обител. Още в началото на XVII иноците се оплаквали, че един спахия увреждал техни земи. През 1612 г. местен турски чиновник изисквал от тях да плащат десетък и налог, от който те, в същност, били освободени. Тъжбата на монасите била разгледана от съда, който признал правата им. През пролетта 1640 г. те се оплакали, че от тях се искало да плащат по-големи суми, отколкото се следвало, като десетък за известни ниви. Султанът отново повелил „да не стават насилия и принуждения от когото и да било над мирната... рая”. Повдигнато било оплакване по същото време и заради увеличението на цената на восъка и на восъчните свещи, въпреки че тази цена била точно определена от правителството. По повод на това, иноците от Рила издействали нов султански ферман, от 3. април 1640 г. През 1660 г. изникнал нов спор относно плащането на десетък върху зърнените произведения от някои ниви. От една турска разпоредба от септември 1703 г. научаваме, че иноците се оплакали, че плащали „редовно годишните данъци”, но местни турски чиновници ги принуждавали да плащат още по-големи суми. Ясно е, че с течение на времето първоначалните правдини били намалени значително. С нарочен ферман от 1685 г. султан Мохамед IV (1648—1687) повелил да не бъдат вършени насилия над монасите, обаче е съмнително, дали неговите повели имали някакво трайно въздействие. Сам султанът признава, че предишните наредби не били изпълнени, и насилията над монасите още „повече се увеличили и станали нетърпими”. През 1724 г. Портата издала нов ферман да не бъдат вземани тежки данъци на рилските монаси. От фермана, между другото, се вижда, че монастирското братство се състояло от 29 иноци. Заедно с другите имоти, монастирът притежавал един самоков за железни руди. Същата разпоредба станало нужда да бъде повтаряна и с ферман от 28. май 1739 г. Исканията на местните турски чиновници били причинили на монастира „огромни вреди и загуби”. Според ферман от 24. II. 1742 г., самите селяни от с. Рила настоявали иноците да плащат данъци, и то за имоти и земи, „за които нищо не би трябвало да се плаща”. В едно „мураселе” от април 1748 г. се съобщава, че планината Рила се давала „под наем” срещу   годишна плата от 100 гроша, които били плащани на вакъфа на Гаази Мустафа паша⁴⁶⁶.

Въпреки всичко, обаче, правата на монастира били нарушавани, както се вижда от друго оплакване на монасите от септември 1748 г. На следната година оплакванията се повторили. Монастирското братство, начело с игумена Теофан, се принудило да отнесе тъжбите си пред дупнишкия кадия⁴⁶⁷. От 1750 г. произхождат няколко правителствени разпоредби все в свръзка с правдините на монастира. Над монастирските имоти били извършени нови посегателства. Споровете пак били отнесени до съд, но и това не помогнало. Насилията били вършени както от местните турски власти, така и от селяни, както това се вижда от ферман от 20. септември 1750 г. Напразно монасите се молели „да не бъдат изтезавани и измъчвани нито от султанските войници, нито от правителствените чиновници”. Напразно те изтъквали своето „плачевно положение”⁴⁶⁸. Повелите дори на върховната турска власт не били в състояние да спрат насилията и посегателствата. Повторението на тези повели показвало най-красноречиво тяхното безсилие.
За живота на монастира през това време са запазени доста многобройни, но откъслечни вести. Ако се вярва на едно сведение, би трябвало да се приеме, че през началните десетилетия на XVII век монастирът се намирал в бедствено положение⁴⁶⁹. През 1627 г. иноците пишат

поради което те били принудени да дадат в залог

Има основание да се мисли, че в тези думи се съдържа известно преувеличение. Другите извори не потвърждават тези сведения. Запазен е един „спахийски акт” от 5. юни 1635 г., в който се казва, че изобщо „сградите и стаите на християнските монастири, лежащи в Румелия, в Пловдивско, Самоковско, Дупнишко и в Рилската планина... били развалени и клонят да се срутят окончателно, ако не се поправят овреме”⁴⁷⁰. Като заплатили данък от 3000 акчета, рилските иноци получили позволение „да си построят на свои средства развалените и срутени монастирски сгради отново, както искат и както са били по-рано”. За 1685 г. се знае, че през тази година рилските иноци, заедно с игумена Иоаникий, купили от един турчин някаква гора на стойност 40 гроша⁴⁷¹. Според друг официален документ от същата година, монастирът тогава притежавал 7 ливади, 8 ниви, две лозя, — без да са посочени техните размери, — после 101 кошери, 500 овце, 15 крави и волове, 10 коня. Отделно са упоменати един самоков, три воденици и 4 лозя, както и други движими и недвижими имоти, без точно обозначение. По същото време в обителта живеели 30 души иноци, един от които — ако се вярва на документа — носел името Перун⁴⁷².

Според сведения, които заслужават малко доверие, след мнимото търновско въстание през 1686 г., двама от водачите намерили убежище в Рилския монастир, а по-късно избягали в Русия, като занесли със себе си някои ръкописи⁴⁷³. Въз основа на други сведения, трябва да се заключи, че през XVII век, както и в началото на XVIII век монастирът продължавал да поддържа връзки със Света Гора. В едно Четвероевангелие се чете подписът на рилския проигумен хаджи Евтимий, от 15. януари 1699 г., ⁴⁷⁴. От 1700 г. е запазен един турски документ, който дава вести за състоянието на монастира⁴⁷⁵. Монастирските сгради били порутени и се нуждаели от основни поправки. Турските власти направили преглед и позволили да бъдат направени необходимите поправки, при условие основите да бъдат поставени точно „върху старите основи”. Игумен по това време бил Георги. Монастирът изпращал по разните краища на страната таксидиоти, за да събират помощи за възстановяването на сградите. Такъв таксидиот ще да е бил иеромонах Симеон, чието име се чете на един Отечник, с дата 1702 година⁴⁷⁶. За съжаление, не е известно, що е станало с възстановяването на сградите. Във всеки случай, през 1709 г. се говори за монастирско училище. В една приписка четем: „Тогава, по това време, беше учител (даскалъ) иеромонах Герасим. И аз, грешният Даниил, дойдох от Романия , от монастира Свети Теодори в монастира на светия отец Иван Рилски, та учих това слово от даскала Герасима. Бог да му прости съгрешенията, понеже беше добър отец. В годината 7217 [1709] тогда падна голям сняг, пет педи и повече. Простете ме, свети отци, че подрасках тук”⁴⁷⁷. През 1733 г. рилските монаси закупили една къща в Дупница⁴⁷⁸. През 1743 г. монасите отново поискали да бъде направен оглед в монастира за състоянието на сградите. Турските власти установили, че „от поройните дъждове и от снеговете” монастирските „стаи, килии и конюшни били срутени, а някои от тях били изгорени от пожар”, поради което едни се нуждаели от „нова основна поправка”, а други — „от малка поправка”⁴⁷⁹. След като установили, че тези монастирски сгради били „съвършено срутени и опожарени”, турските власти позволили на монасите да ги поправят и възобновят, но „според старата им постройка... да няма повече обем, нито на длъж, нито на шир при съграждането им”.

Наистина, според монастирски летописни бележки⁴⁸⁰, в 1744 г. игуменът Герасим „подновил” горната страна на монастира до Хрельовата кула („до пирго”). Но на 5. ноември с. г. игуменът-възстановител починал и на негово място бил избран Висарион. По това време, обаче, от Цариград била направена проверка и на монастира — вероятно поради неспазване на заповедта относно възстановлението — била наложена глоба от „11 кесии”. “Още в същата година игумен Висарион напуснал игуменството, като оставил на монастира „три кесии дълг”. Избран бил за игумен Василий, който подновил църквата при постницата. В 1747 г. бил избран за игумен Теофан. Съставителят на летописните бележки съобщава, че той бил „човек ... духовен и изкусен във всяко дело”.

обавя летописецът. Животът на рилските иноци сега не бил спокоен. През 1749 г. отново се съобщава, че някои монастирски сгради били опожарени — неизвестно точно в коя година — и било получено позволение да бъдат „наново поправени и съградени”, но при условие монастирът „да  плаща на свещения вакъф двоен наем”. Обаче „някои злобни хора” — очевидно турци — „произволно нахлували в пределите на монастира с цел да грабят и да взимат глоби от раята-монаси”. Монасите отправили напразна молба към правителството да им окаже закрила⁴⁸¹. На следната година монасите отново се оплакали, че въпреки даденото позволение, някои турски чиновници не им позволявали да възстановят разрушените монастирски сгради⁴⁸². „Поради тези насилия ние, всички монаси от монастира, сме принудени да се разпръснем нагоре и надолу и да се разорим напълно”, писали те в своето оплакване. Несъмнено, главното зло идвало от зачестилите насилия и пълното безправие. Иначе, доколкото може да се установи от запазените официални документи, материалното положение на монастира през първата половина на XVIII век не е било така лошо. Докато през XVII век отправял молби за помощ към българското население⁴⁸³, през началните десетилетия на XVIII век той дори можал да закупи някои имоти⁴⁸⁴. Турските насилия, обаче, причинили огромни загуби на обителта, та я довели до бедствено състояние.

Въпреки че монастирът през това време се намирал под върховенството на печската патриаршия, сръбските патриарси се оказали твърде слаби да го закрилят от насилия и неправди. Изглежда, по молба на самите рилски иноци, цариградската патриаршия понякога проявявала грижи към древната обител, като се застъпвала пред турското правителство. Така, през 1721 г. патриархът отправил оплакване до правителството, че Рилската обител била ограбвана от някакви насилници. Очевидно, патриархът се застъпвал въз основа на правото си като глава на поробените християни. Турското правителство издало ферман, с който „по най-строг начин” забранявало да бъдат „изтезавани и изнудвани” рилските иноци⁴⁸⁵. През 1739 г. султан Махмуд I (1730—1754) издал нов ферман, пак по искане на патриарха, в свръзка с Рилския монастир, посочен сега изрично като един „от ония монастири, които подпадат под юрисдикцията на цариградския патриарх”. Султанът забранил на „някои алчни за пари държавни служители да нахлуват насила в тоя монастир..., да правят в него насилствена, незаконна ревизия, с цел да сплашат бедните монаси и да ги ограбят за лична своя облага”⁴⁸⁶. Но през 1742 г. за монастира се застъпила и печската патриаршия⁴⁸⁷. От султанския ферман от 24. II. 1742 г. научаваме, че монастирът страдал от насилия на селяните от с. Рила. Най-сетне, през октомври 1743 г. султан Махмуд I издал нов покровителствен ферман за Рилската обител, този път отново по настояване на цариградския патриарх⁴⁸⁸. В този ферман още веднъж изрично е посочено, че монастирът се намирал „под ведомството на цариградските патриарси”. Патриархът се застъпил, понеже монасите отправили оплакване към него за своето „несносно и тежко положение”. Във всички тези писания, обаче, се долавя само борбата между цариградската и печската патриаршия за върховенството над Рилската обител, която напразно търсела закрила от една и друга страна, за да се спаси от зачестилите насилия и грабежи.

През третото десетилетие на XVII век връзките с руските земи били възобновени. Към края на 1628 г. в Москва пристигнал рилският игумен Стефан, заедно с четирима други придружници. Рилските пратеници носели със себе си две , издадени от прежните руски владетели, две изложения — до цар Михаил Теодорович (1613—1645) и до патриарха, както и мощи от някои светии. Запазено е посланието, което било предназначено за руския цар⁴⁸⁹. То е отправено

Съобщава се, че обителта се намирала в . Монастирският проигумен Арсений и другите братя отправяли поклон пред руския владетел с пожелание за многолетен живот, мир и здраве. След като съобщават, че имали от Ивана IV Грозний и Теодор Иванович, иноците добавят, че . Рилските монаси изпратили на руския цар предишните грамоти. Те молели царя да бъде милостив към монастира, подобно на своите деди и прародители, тъй като монастирът бил изпаднал в нищета, бил заложил много от своите ценности и не можел да ги изкупи.

Писмото било писано в обителта на 7. декември 7136 = 1627 г. През 1632 г. за Русия се отправил рилският архимандрит Арсений, който, обаче, бия върнат назад, тъй като четири години преди това — именно в 1626 г. — там бил архимандрит Стефан⁴⁹⁰. При своите посещения в руските земи, рилските монаси спомагали за разпространението на култа към светеца, но, от друга страна, те давали сведения за тежкото положение изобщо на българския народ. Трябва да се предполага, че още по това време всред православното българско население вече се зараждала надеждата, че то може да очаква освобождение от злата си робска участ именно от руския народ — тази същата надежда, до която, няколко десетилетия по-късно, дошли и представители на българското католишко движение през XVII век, като Петър Парчевич⁴⁹¹, който през 1674 г. настоявал да бъде „въодушевен” руският цар за освобождението на поробените народи, понеже бил „най-човечен владетел, приятел на чуждите народности и способен да извърши дела от най-голяма важност”. До това време, обаче, рилските иноци, със своите пратеничества, вече били сторили извънредно много за пробуждането на интереса към българската народност всред русите. Частична проява на този засилен интерес към българския народ съставяло именно засилването на култа към светеца от Рила. Упоменанията за него в руски книжовни паметници стават по-чести. Но най-значителното събитие в това отношение било обнародването на „Служба съ житиемъ преподобнаго отца нашего Иоанна Рыльскаго” в печатницата на Киево-печерската лавра през 1671 година⁴⁹². Това е първото печатно издание на службата на светеца, както и на Евтимиевото житие. Книгата била издадена от прочутия на времето си проповедник иеромонах Антоний Радивиловски, по желанието и със средствата на пан Райчо Димитрашко, който проявявал към светеца „теплѣйшая... любовъ и благоговѣніе”. Димитрашко бил преселник от молдавските земи, но водел потеклото си, както изглежда, от български род, и успял да се издигне като една от най-видните личности в историята на Украйна през XVII век (починал около 1705 г.). Поместената в книгата служба се приближава към „търновската” преработка; също и текстът на Евтимиевото житие е претърпял значителни изменения. Колкото и ограничено по тираж да било това печaтно издание, то все пак допринесло извънредно много за утвърждението на култа към Рилския светец.

В самата Рилска обител продължил да се развива книжовният живот през целия XVII век и през първата половина на XVIII век. За съжаление, измежду сравнително многобройните ръкописи, които произхождат от това време, само няколко са точно датирани. През 1602 г. „еропапа” Никифор преписал един служебник (със служба и жития на св. Ивана Рилски) и го поставил в църквата на монастира⁴⁹³. Ръкописът бил подвързан през 1739 г. от бобошевския поп Атанас. През 1634 г. при игумена Арсения бил подвързан т. н. голям панегирик със съдействието на един самоковчанин⁴⁹⁴. Едно Четвероевангелие било преписано — неизвестно точно в коя година — през XVII век, при игумена Иосифа⁴⁹⁵. В 1653 г. в монастира бил преписан миней за февруари на игумена Атанасия, от него самия , а после ръкописът бил подвързан от  „поп Милентие” и изпратен в Зограф⁴⁹⁶. През същата година игумен хаджи Aтанасий преписал миней за ноември, подвързал го същият свещеник „Мелентие” и го изпратили пак в Зограф⁴⁹⁷. Сборник с канони на светеца бил преписан през 1656 г. при игумена Арсения⁴⁹⁸. По същото време в монастира се намирал прекрасният ръкопис на т. н. Сучавско четвероевангелие, писано през 1529 г. в гр. Сучава (Румъния), с хубави заглавки и заставки, а сега обковано със златна обкова, на която е изобразено Разпятие⁴⁹⁹. През 1664 г. грамотен инок се подписал върху един ръкопис⁵⁰⁰. Един требник, писан в Ловеч през 1686 г., попаднал неизвестно кога в Рилската обител⁵⁰¹. Грамотен рилски инок се подписал и през 1693 г. През XVII век бил преписан служебен миней за м. август (със служби на св. Ивана Рилски и на св. Иоакима Сарандапорски), и ръкописът бил подвързан през лятото 1693 г. при игумена хаджи Висариона, когато бил подвързан и друг монастирски ръкопис⁵⁰². Грамотният иеромонах Виктор се подписал на ръкопис през 1696 година⁵⁰³. Върху ръкопис от XVII век през 1702 г. иеромонах Евтимий отбелязал някои вести за ученичеството на свой близък⁵⁰⁴. В 1712 г. иеромонах Никита прочел „Aндрианти” и се подписал на крайния лист⁵⁰⁵. Един типик бил преписан през XVII в., а през 1715 г. бил подарен , с дълга приписка, в която, между другото, писачът поп Петър възкликва: ⁵⁰⁶.

В 1718 г. иеромонах Мойсей преписал ръкопис с „чудесата на св. Богородица” и се подписал на края⁵⁰⁷. В 1734 г., при игумена Дионисия, в Дупница бил подвързан един рилски триод и оставен в монастирския метох в града⁵⁰⁸. На постницата през 1742 т. бил преписан един ръкопис⁵⁰⁹. Един требник бил преписан, изглежда, в обителта през 1748 година⁵¹⁰. Пак в монастира иеромонах Aтанасий преписал творба на Исаака Сирин през 1749 година⁵¹¹. В монастирската библиотека са запазени няколко десетки недатувани ръкописи от XVII—XVIII в., които в по-голямата си част ще да са били писани, несъмнено, в обителта⁵¹². Това са главно евангелски, житийни и богослужебни ръкописи, както и някои текстове за извънбогослужебен прочит. Забележително е, от друга страна, че от цялата тази епоха не се намират никакви гръцки ръкописи, нито пък приписки на гръцки език или с гръцки букви. Изобщо, не се долавя никакво гръцко книжовно влияние в живота на рилските иноци от това време⁵¹³. Сякаш обителта е представяла оазис на българския дух всред една страна, в която гърцизмът вече настъпвал.

Когато в нашите земи започва движението на т. н. дамаскинари — с техния стремеж да създадат достъпна по съдържание и език народна книжнина и, по този начин, да премахнат бездната между народ и книжовници, която съществувала от векове насам, — иноци от Рилската обител заемат първи места. Един от най-видните представители на „дамаскинарите” — именно иеромонах Иосиф Брадати, бил инок от монастира на св. Ивана Рилски⁵¹⁴. Знае се, че той прекарал в обителта от края на XVII век до средата на XVIII век. Иосиф Брадати не е обикновен преводач и преписвач, но книжовник със занимливи и самостойни схващания. Неговата начетеност и духовните му интереси са свързани с книжовните съкровища, пазени в Рилската обител. А той несъмнено е познавал добре рилските ръкописи. Така, на последния лист на „Златоуста” на поп Гавриила от 1479 г. той е отбелязал със собствената си ръка:

⁵¹⁵, сиреч преди 5. XI. 1745 г., когато този игумен се поминал. Той познавал добре гръцки език, и, вероятно като таксидиот, можал да обиколи голяма част от българските земи. Редом с дейността си като странстващ духовник, той вършел и книжовна работа: превеждал от гръцки, преписвал и съчинявал. През 1749—1751 г., през време на странстванията си във Враца, Самоков и, изглежда, другаде, той преписал 30 слова, повечето от които принадлежат на Иоана Златоуст. В сборника има слова за поста, за покаянието, „ради житие вѣка сего суетнаго”, за „тоя наш лъжовни живот”, за блудството, пиенето и яденето, за милостинята, сведения за църковната история, както и жития на светци...⁵¹⁶.

Но особено показателен за схващанията и похватите на Иосифа Брадати е сборникът, преписан през 1756 г. от неговия ученик Романа⁵¹⁷. „Знано буди като Иѡсифъ Брадати, посникъ ѿ рильскаго монастира превель и исписаль ѿ греческаго езика на словеньски, и азь Романь иеромонахъ преписахь ѿ негово писаніе сїа книжица ради женьски и бабини враговщини заради самовили и бродници да се чете на пользо женамъ”, пише Роман. Съдържанието на вместените 27 слова и жития, от които само две принадлежат на Дамаскина Студит († 1580 г.), е извънредно занимливо. Иеромонах Иосиф използвал напълно свободно своите първообрази,  та вмъкнал в изложението разнообразни добавки и отклонения, които издават неговите лични разбирания и отражават някои особености на тогавашния български живот. Така, в словото за Златоуста относно „прочитането на книги”, той укорява читателите и слушателите си, че „вместо книги, държат котки или гладят кучета... или пък пушат тютюн”. Другаде той търси да обясни причините, поради които балканските християни попаднали под властта на турците. „Аще быхме мы христіане имели покореніе и послушаніе единъ другому, не бы Богъ предалъ насъ въ руце агаренцкы, да досаждаютъ намъ, и да биютъ насъ, и да нарицаютъ насъ невѣрны, и како незнаеме Бога, и такива люти и горкы досады, тръпиме отъ ныхъ и ни едина мъзда не имаемо. Понеже ради непокорство наше тръпиме досады отъ агарены. Догде имахме благочестиво царство, гръкъ непокори се блъгарскому цару, блъгаринъ не покори се гръческому цару. Егда виде Богъ ныхно непокорство, отетъ отъныхъ царство и въсака власть и предаде ю агареномъ...”. В сборника е поместено също Евтимиево житие на св. Ивана Рилски, заедно с добавката на Владислава. В друго слово той изтъква нуждата от милостиня и дейна обич към бедните,— което представя израз на недоволство против съществуващата неправда в живота. Както в това слово, така и другаде, Йосиф Брадати ратува за нравственото издигане на духовенството и за изпълнението на неговата мисия като наставници и учители на народа. „Попове да учут които имат под руки нарѡда, архіереи да учут поповете, единъ другога да подвизаемъ на добро, единъ другога да влачиме на добродѣтель”, пише той. В други слова той говори против лихварството, блудството и сластолюбието, настоява за запазване на вярата и за нравствен живот, за пост и въздържание, за „душевна и телесна чистота”. В едно слово — „поученіе ради простим” — той отново се връща върху дейността на духовенството: „Кога пастıрь собереть овцы да ги кармить и не дава им ı трици и соль, ами почнеть да имь свирить, а они жално блеють, тако творѧть и мирьски попове егда соберуть людіе во церковь, а они почнуть да читатъ ψалтиръ, да поютъ каноне, где могуть прости людіѧ да разумеють ψалтирское тълкуваніе и кан[он]ское четаніе. Мирски цръкви друго правило требуе — да имат книги поучителни по прости іазикъ да се разбирать, и прости людіе безкніжни да разумеють. Коѧ црьква не имат поученіе, оніѧ людіѧ влазѣть и некрмени излазѣт ...”. Необходими са, по негово мнение, книги на прост език и достъпни за народа поучения. Духовниците трябвало да бъдат народни просветители. Според него, „попь да украсіть церковь сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи и да мисли, где има риба да лови, ами да му е на умъ, како да улови нѣкого на спасеніе”. Словата му понякога издават странна смесица от средновековни разбирания и аскетични тежнения, но затова пък другаде се чувства силно дъхът на новото време. Подобно на древните траки, той настоява да се плаче при раждането на едно дете, а не при смъртта — а това показва, колко тежък е бил наистина тогава животът, та смъртта да се смята избавление за него.

Изобщо, в тези проповеди няма отвлечена догматика. На първо място е потребата от нравоучение, в свръзка с което са засегнати редица страни на народния бит. Проповедите са написани изразително и живо. Езикът е получерковен, а правописът е опростен. Йосиф Брадати съвсем не е прост преводач, а преправяч на словата на Иоана Златоуст, на Дамаскина Студит и на други гръцки църковни писатели. Именно, поради тези качества, неговите преводи и преработки намерили широко разпространение — благодарение дейността на предани преписвачи, като неговия ученик рилския инок Никифор⁵¹⁸, поп Тодор от Враца⁵¹⁹, иеромонах Теофан, писача Янкул и други⁵²⁰. Съзнателно определени като народни творби, писанията на дамаскинарите се отличават по съдържание и език. Ако и да принадлежат по някои свои особености към „старото”, те подготвят пътя на „новото”. С употребата на народен език била разкъсана първата верига, която ги приковавала към миналото. Поради своя чист и достъпен език, те са имали огромно въздействие върху народа. Многобройните преписи, които са запазени и до днес, свидетелстват за тяхната популярност. Според мнението на един от добрите познавачи на старата ни книжнина, тези творения са „ядката на българската писменост през XVII и XVIII век, единствената наука, забава и поука на книжния българин от онуй време”⁵²¹. Самият Иосиф Брадати се смята „първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата нова книжнина”, изобщо личност, която представя „преход от старо към ново”. Той е „най-близкият предходник на Паисия както по време, така и по значение”⁵²². Нещо повече дори — родоначалникът на новата българска историография трябва да бъде отнесен към кръга на рилските дамаскинари, възглавявани от иеромонаха Иосиф Брадати⁵²³.

През XVII и особено през XVIII век в цялата страна настъпва известно оживление. Прежната уединеност все повече изчезва. Люде от една покрайнина обикалят разните други покрайнини. Посещенията в Рилската обител се засилват и зачестяват. Това оказва огромно въздействие както върху живота на обителта, така и върху самите посетители. Разбира се, запазени са вести само за посещенията на известен брой по-видни люде. Така, през 1620 г. в монастира дошел някой си (мирянин?) Симон „ѿ Загоріе”, при игумена Висариона, и се подписал на един миней⁵²⁴. Върху един сборник с беседи на Иоан а Златоуст от XVI век е отбелязано през 1702 г., че в монастира дошли някакви „ортаци” и „попови” от с. Белево (вероятно радомирското Белово), като е добавено, че игуменът хаджи Евтимий даде

⁵²⁵. Заетата книга (494 листа) наистина била върната, ако и малко повредена. През 1704 г. самоковският архиепископ Нектарий пристигнал в монастира, при игумена Иоакима, извършил ръкоположения и се подписал  на последния лист на един миней за м. януари⁵²⁶. Книжовният рилски игумен Никанор отбелязал върху друг ръкопис, че през 1707 г. в монастира пристигнал скопският митрополит Атанасий, заедно със самоковския митрополит Нектарий, ⁵²⁷. В приписка върху големия Рилски панегирик е отбелязано, през 1723 г., за посещението на поп Петър от с. Рила. Грамотният свещеник е записал, че заедно с него тогава посетили обителта, по времето на игумена Даниила, някои люде, мъже и жени, от Сестримо и Белево, като е добавил, че в ония дни имало ⁵²⁸. През 1725 г. сръбският патриарх Арсений също посетил монастира и се подписал в Големия панегирик⁵²⁹. Заедно с него бил и самоковският владика Кирил⁵³⁰. Върху Шестоднев от XV век намираме, че в 1730 год. в монастира се подписал самоковският протосингел иеромонах Герасим, като упоменал за настъпилите по това време смутове в турската столица⁵³¹. Две години по-късно пристигнали самоковският владика Ефрем и кюстендилският Атанасий⁵³².

Колко голямо е било обаянието на Рилската обител може да се види от обстоятелството, че дори владици гърци, които я посещавали, се виждали принудени да се подписват на български. Така, самоковският владика Симеон се подписал през 1734 г. и неговата приписка, с всичките ѝ грешки, свидетелства за усилията му да се приобщи към българската писменост⁵³³. През септември 1734 г. в монастира пристигнал българинът Партений Павлович от Силистра († 1760 г.), избран по-късно за епископ помощник на Сремски Карловци. Верен на навика си да се подписва по ръкописите, които му попадали под ръка, той се подписал върху един от рилските ръкописи — именно върху сборника от 1483 година⁵³⁴. Освен това, той снел препис от самата рилска грамота и си позволил да драще по долния ѝ край. Той съзирал тежкото положение на монастира през това време поради турските насилия и именно затова направил препис от златопечатника: [видѣвъ же] азъ [?] настоѧщіе хрѵсовоуллъ или златноую печа[т] блаженнагѡ ц(а)рѧ Іѡанна Шишмана близ раздроушеніѧ преписахъ его на хартıю [что] бы таковое блг҃одѣѧніе царское не пришло во забвеніе, но воспоминалосѧ всегда и пред бѡ̑м и человѣки, — пише той, като добавя относно турските насилия: — Тѣмже вси чтоущи прилѣжнѡ, да знаете извѣстнѡ, ıакѡ аще и разграбили невѣрни и соуровıи агарѧни дарованаѧ стѧжанıѧ ѿ блг҃честивих и православных царей, но они ıакѡ лихоимци грабителие и ст҃ота(т)ци боудоу(т) ѡсоуждени во огнъ вѣчній со своим оучителем діаволом и лжепрор(о)ком Мохаметом...”. Отдолу П. Павлович се подписал на гръцки, с дата 12. септември 1734 година⁵³⁵. За жалост, где се пази и, изобщо, дали е запазен преписът от грамотата „на хартия”, направен от него, не се знае. — През следната година в монастира пристигнал отново сръбският патриарх Арсений IV и се подписал в Големия панегирик⁵³⁶. По същото време един преселен в Нежин (Русия) софиянец оставил известна сума пари за Рилската обител⁵³⁷. Относно посещението на люде от българските земи през тези години заслужава да се приведе приписката от 1748 г., в която се съобщава, че тогава в обителта пристигнал поп Рад от Карлово „със дружината си”: майстор Златан и „даскал” Георги⁵³⁸. През 1750 г. дошъл на Богоявление нишкият владика и извършил ръкоположение⁵³⁹. Обителта била посетена през същата година от печския патриарх Атанасий⁵⁴⁰. При всички посещения, особено на по-видни люде, на посетителите били показвани пазените в обителта български ръкописи. Тези ръкописи — паметници на средновековната и по-новата българска книжнина — бивали разглеждани и четени с възхищение. Някои от посетителите се подписвали по празните листа или по белите полета — сякаш търсели да увековечат имената си. За отбелязване е, че най-много приписки и подписи има тъкмо върху най-ценните и най-големи ръкописи, — което показва, че те са били показвани най-много. Видът на тези ръкописи ще да е оставял незаличими впечатления, щом като дори представителите на гръцкото духовенство в нашите земи сякаш се свенели да сложат гръцки подписи, а се мъчели да пишат на български, с българско писмо ...

През XVII и първата половина на XVIII век се забелязва общо засилване на култа към Рилския светец. От това време са запазени доста преписи на текстове, свързани със светеца : жития, служби и прочее⁵⁴¹. Измежду сравнително многобройните български църкви, които са посветени на името на св. Ивана Рилски, не една ще да е била съградена и наименувана именно през този период на засилена набожност⁵⁴². От същото време притежаваме няколко образи на Рилския светец⁵⁴³. В съкровищницата на монастира се пазят някои дарения — направени през тези години, — които също свидетелстват за засиления култ към светеца. Заслужава да се упомене позлатеният сребърен кръст, с дата 1691 г., после втори подобен кръст с дата 1692 г., както и трети такъв кръст с дата 1697 година⁵⁴⁴. Надписите по тези кръстове са направени все на български език.

През втората половина на XVIII век положението на Рилската обител се влошило твърде много поради насилията на турците. Всички повели на турските султани за спазване правдините на обителта се оказали безсилни да  възпрат похитителите и грабителите. Напротив, през това време зачестили грабежите и насилията над монастира. В историческите извори се редуват почти всяка година оплаквания. Така, през пролетта 1761 г. иноците се оплакали, че един турчин, който заявявал, че „купил монастира ... и станал законен [негов] притежател”, ограбил големи суми пари и други неща от тях. Работата била отнесена до съда, грабителят бил осъден, но присъдата не могла да бъде изпълнена, та трябвало делото да се гледа повторно⁵⁴⁵. През 1765 г. монастирът бил нападнат и ограбен от разбойници, които отнесли „кандила и потире и все щоготъ имаше сребрено”⁵⁴⁶. През 1768 г. — по времето на новата руско-турска война, когато настанала  — монастирът отново бил ограбен от разбойници арнаути, които „що имаше монастир все ѿнесоше”. Начетени монастирски братя са отбелязали не само начеването на руско-турската война, но и появата на „звезда опашата” — като някакво надежно знамение⁵⁴⁷. Но тази война донесла големи страдания на християнското население, без да осъществи неговите надежди. „Въ тиѧ лета христианїй що истеглиха неможно се исказати”, бележи през 1772 г. монастирски летописец⁵⁴⁸. През 1778 г. албански разбойници отново нападнали монастира:

съобщава един инок. В друга приписка четем:

именно на 16. август 1778 година⁵⁴⁹. През 1805 иноците преживели тежки часове поради турските размирици. По време на гръцките въстания (в 1819 и 1821 г.) обителта отново се намерила пред страшна заплаха. Поради някаква клевета „собраха се отъ окрестните мѣста до 800 душы агаряни и дойдоха въ монастырътъ като свирѣпи звѣрове съ нарочно прıуготовленните орудıя, за да го разорятъ отъ основанıя”...⁵⁵⁰. Неофит Рилски, който съобщава това, добавя, че дори не споменува „частните” грабежи, понеже били „неудобоисчислими”, и разказва само за нападението през 1846 г., когато били убити петима иноци. „И други такива многаждьы правени. Отъ такива безчеловѣчни злодѣйства останаха и скитовете монастырски почти нежителни”, добавя той.

Официалната турска власт не само била безсилна да възпре тези грабежи и насилия, но сама вече не спазвала някогашните правдини на Рилската обител. Както частни лица — турци, така и местните власти вършели непрестанни нарушения на правата на монастира. Правителството се задоволявало да води книжна война с нарушителите и поне ни е оставило множество писания в свръзка с това. Така, два фермана от 1751 г. се отнасят до спорове за гора. Във ферман от 1756 г. се говори за други нарушения в монастирските гори. Две години по-късно сам султанът признава, че иноците били подложени на мъчения: бити до смърт, обковавани в железа, затваряни и глобявани. По същото време имало друг спор за земи с някакви турци. Другаде се съобщава за „насилия, измъчвания и побои”. През май 1774 г. бил издаден ферман за нови нарушения на монастирските права отстрана на овчари, които вършели „нечувани насилия и мъчения над монасите”. С ферман до местните власти, султанът им повелявал да спазват правдините на монастира. В други фермани се повелявало да не бъдат разглеждани „лъжливите и клеветнически процеси”, подбудени от „съмнителни личности” срещу обителта, но да бъдат препращани на „особния съд” в турската столица. Дори и през пролетта 1845 г. трябвало да бъде издавана забрана, да не се настаняват в монастира „разни царски войници и военачалници”⁵⁵¹. Не били спазвани също и данъчните правдини на обителта. Често пъти местните власти изисквали незаконни данъци, като прибягвали, при това, до най-тежки насилия. Въпреки признатите правдини, иноците били задължавани да плащат различни данъци. Така, през 1753 г. от иноците било изискано да плащат „джизиа” (поголовен данък, Kopfsteuer), при което възникнали някакви спорове. През 1758 г. султан Мустафа III (1756—1773) наредил да бъде събиран „харач” и от „момците” (ратаите), които работели в обителта⁵⁵². Самите събирачи на този новоналожен данък („джизиедари”) вършели насилия при неговото събиране. Голяма част от турските официални документи от по-късно време се отнасят именно до събирането на подобни данъци, до изискване на десетък, до вършените произволи и насилия, — нещо, което се повтаряло почти всяка година. Рилските иноци използували всичките си сили и възможности, за да се защищават, но именно непрестанното повтаряне на техните молби и, съответно с това, на правителствените разпоредби за спазване на монастирските правдини, показва най-убедително колко безсилни са били, за да се справят със злото⁵⁵³. Разни представители на турската власт влизали в монастира, под предлог, че са натоварени на правят „ревизия”, но се ползували от това, за да вършат насилия и грабежи, да изискват незаконно подкупи и изземвания от иноците. Отначало върховната власт се противопоставяла на това. В 1784 год. султан Абдул Хамид I (1773—1789) издал ферман, с който забранявал да се прави „ревизия” без разрешение в църквите на Рилския монастир, като признал, че чиновниците „изтезават, мъчат и грабят бедните монаси”. Султанската повеля, обаче, не постигнала нищо, защото още през месец април 1788 год. последвала нова повеля от същия султан, в която се признава, че местни чиновници използували този предлог, за да вършат беззакония и жестокости в монастира. Но в края на януари 1789 г. сам султанът заповядвал да бъде направена „ревизия” в монастира в свръзка с извършените там поправки на сгради. По същото време бил издаден „особен закон за ревизиране на църквите и монастирите”. По този начин се затвърдил един обичай, който трябвало да има тежки и неприятни сетнини за монастира. Всяка година, обикновено през пролетта, се явявали в него представители на турската власт под предлог, че трябва да извършат „ревизия”, но тяхното посещение било съпроводено с издевателства и насилия над иноците⁵⁵⁴.

Всичко това довело монастира до бедствено положение. За разходи, данъци, подкупи и глоби обителта изразходвала големи средства, като били сключени заеми от евреи и турци, залагайки разни имоти. Грабежите и насилията, обаче, не давали възможност на иноците да изплатят задълженията си. Напротив, дълговете на монастира растели все повече. През 1757 г. монастирът дължел 36 кесии. Поради неспокойния живот и чумната епидемия през 1760 г.⁵⁵⁵, дългът не можал да бъде изплатен. През 1761 г. постъпили много дарения — тѩ години многѡ милостінѧ пріиде, понеже великъ моръ бе повадсоу” — пише монастирският летописец, — и някои задължения били изплатени, но най-сетне игуменът Клеопа („человекъ... доберъ, токмо харчеше нашироко”) оставил дълг от 75 кесии⁵⁵⁶. След ограбването на монастира през 1769 г., дългът стигнал 100 кесии: ѿтоле поколебасе рылскаѧ ѡбителъ, понеже іеврей наложише хвайдоу [лихва], много и сотворисе борчъ монастироу 100 кеса⁵⁵⁷. През 1770 г. иноците взели от един турчин 680 гроша, но успели да му ги изплатят още в 1774 година⁵⁵⁸. С ферман от края на 1772 г. се признава, че след извършените грабежи монастирът бил изпаднал в бедствено положение и дългът му нараснал на 115 кесии559. Чрез посредството на цариградската патриаршия, монастирът можал да получи ферман, с който се нареждало дългът да бъде заплащан само 5% от главницата, без лихва и на определени срокове. В края на 1773 г. иноците изплатили на един турчин дълг от 10 кесии сребърни акчета или 5000 гроша и по този начин някои заложени монастирски имоти били освободени⁵⁶⁰. Султанската повеля за облекчение при изплащането на дълга не била изпълнявана и затова през 1774 г. трябвало да бъде издаден нов ферман за същото. Кредиторите, с цел да улеснят вземанията си, вършели разни хитрости: напр., прехвърляли вземанията си на по-влиятелни лица. Тежкото финансово положение на монастира се долавя от една приписка от 1784 г.:

Наистина, през 1785 г. иноците изповядали пред дупнишкия съд, че дължели на Ел-Хаджи Абдул Фетах ага от Джумая 1947 гроша, от които изплатили 1396 гроша, но кредиторът не признавал това, и трябвало да бъде водено дело⁵⁶¹. Монасите могли да изплатят един дълг чак през 1795 година⁵⁶². Дори в началните години на XIX век се срещат свидетелства за задълженията на монастира⁵⁶³.

Общото влошаване на живота и зачестилите насилия през втората половина на XVIII век се отразили тежко върху реда и нравствеността в Рилската обител. Успоредно с големите насилия се долавя упадък на нравите и на религиозния дух всред иноците. Думите на отца Паисий Хилендарски, че около същото време в Хилендар поради големия данък на турците и дългът от 27 хиляди гроша, там възникнало „много смоущеніе и несогласіе братско”⁵⁶⁴, могат да бъдат отнесени с право и към самата Рилска обител. В своите летописни бележки иеромонах Иеротей съобщава, напр., че игумен Мойсей (през 1753 г.) бил „человѣкъ.. добръ и четецъ”, обаче обичал добрите коне. Някакъв паша поискал от него един кон, той отказал да го даде, и монастирът бил глобен 7 кесии⁵⁶⁵. В турски документ от 1752 г. иноците от манастира биват обвинени, че обикаляли по селата и вършели произволи и насилия над населението⁵⁶⁶. През 1757 г. „двигнасе вражда помеждоу братіаѧ пострекаеми ѿ врага на зависъ и гонение” и един от тях — Серапион, ръкоположен за епископ, трябвало да напусне монастира⁵⁶⁷. Поради нова „разпра” в монастира игуменът Сергии трябвало да избяга във Влашко, докато неговият предшественик Клеопа избягал в  Пловдив и там умрял. В 1766 г. бил ръкоположен за епископ друг монастирски брат — Никита, но „бистъ помеждоу братиѧ зависъ и гонете по Никита” и той побягнал в Света Гора. Разприте между иноците така се изострили, щото, станало нужда да бъдат отнесени пред турските власти. Така, през 1762 г. в обителта била извършена кражба — три кесии сребърни акчета и други вещи. Едни иноци обвинили други като извършители на кражбата, обвинението се доказало, и виновниците били осъдени⁵⁶⁸. Следи от този тежък нравствен упадък се долавят чак в началото на XIX век⁵⁶⁹. Злото, обаче, било надживяно, ако и да оставило тъмни петна в живота на обителта. Дъхът на народностното Възраждане повеял и тук. Необходими били нови люде за новото време и за новите жизнени задачи. Рилската обител намерила сили да преодолее изпитанието и отново се издигнала като огнище на българско съзнание и просвета.

През всички тези години тук продължавали да се стичат поклонници от разни страни. Така, на Богоявление 1750 г. пристигнал нишкият владика и извършил ръкоположение⁵⁷⁰. В 1757 г. дошел печкият патриарх Кирил и ръкоположил инок Серапиона за епископ⁵⁷¹. В 1760 г. е отбелязано посещението на архимандрит Герасим Девички (?) и духовник Петроний, а в 1766 г. пристигнал печкият патриарх Калиник и извършил ръкоположение⁵⁷². През 1782 г. дошел някой си Лазар и се подписал на края на един среднобългарски ръкопис⁵⁷³. През есента 1790 г. поклонници-свещеници от София били нападнати по пътя от разбойници — вероятно кърджалии. При сражението едни от поклонниците били убити, а други ранени⁵⁷⁴. През лятото 1800 г. в обителта дошел инок, изглежда българин, като таксидиот на Хилендар⁵⁷⁵. През 1832 г. дошли поклонници руси, а през 1848 г. — руският поданик Аргирий Загаралий. През 1851 г. някой отбелязал върху големия панегирик:

⁵⁷⁶. Несъмнено, това посещение било посрещнато с голяма радост и надежди, за да предизвика подобно възклицание. Руският славист В. И. Григорович посетил монастира в 1845 г., а в Сучавското Четвероевангелие е отбелязано от ръката на игумена Теофилакта (1884—1886): „Това го е написалъ своеручно Александръ Теодоровичь Гилфердингъ, който доходи въ Рыльскій нашь монастырь съ сестра си Марія Ѳеодоровна въ 1868-мо лѣто: октовріа 13-й дойдоха и тогоже мѣсяца на 15-ое число си отидоха. Направленіето на пѫтьтъ имъ бѣ: отъ монастьıрь на Бобошево, Царево село, Щипъ, Егри-Паланка, Кратово, Скопѣ, а отъ тука кадѣ Елбасанъ”⁵⁷⁷. В 1856 г. един инок от Драгалевския монастир посетил Рилската обител⁵⁷⁸. Разбира се, това са само съвършено случайни вести за някои от посещенията в Рилската обител през тези години. Напротив, от някои податки може да се заключи, че Рилската обител продължавала да бъде място на най-набожно поклонничество. От друга страна, запазени са сведения, които показват, че рилски монаси обикаляли като таксидиоти и в свръзка с други дела не само българските земи, но и някои от съседните страни (Сърбия, Света Гора и прочее)⁵⁷⁹. Въз основа на някои вести трябва да се заключи, че Рилската обител поддържала доста оживени връзки с прочутия Нямцовски монастир в Молдова⁵⁸⁰.

Няколко сведения в свръзка с разпространението на култа към Рилския светец през това време заслужават особено внимание. През 1757 г. известният хаджи Вълчо от Банско — изтъкван от някои учени като брат на отца Паисия Хилендарски — възобновил и зографисал със свои средства параклиса в кулата на Хилендарския монастир — посветен на името на светеца от Рила:

В параклиса е изрисуван самият ктитор хаджи Вълчо в естествена големина, а заедно с него са изписани ликовете на някои светци (свв. Теодор Стратилат и Теодор Тирон, св. Георги). Под свода са изписани две случки из живота на Рилския светец: пристигането на брата на светеца, дошел, за да отведе младежа Лука, както и нападението на разбойници⁵⁸¹. Вестите са почерпени, разбира се, от житията на светеца. През втората половина на ХѴIII и началото на XIX век били направени няколко преписи на книжовни творби, свързани със светеца. Така, в 1772 г. бил преписан от инока Никанор на Света гора един ръкопис, съдържащ канон на св. Ивана Рилски. Друг ръкопис с канона на светеца бил преписан през май 1789 г. — годината на Великата френска революция — от свещеник Яникий. През 1808 г. хилендарският инок Мина се подписал на рилски ръкопис, който съдържа друг препис на каноните на светеца. Един сборник със служби, канони и жития на светеца бил преписан през 1809 г. от хилендарския иеромонах Даниил, роден от Казанлък. Сборникът бил приготвен „по повеление и благословение на  освещения събор и цялото о Христа братство на светата и свещена царска и патриаршеска Рилска обител”, за свещеноинок Теодосия

⁵⁸². През 1836 г. в Белград излязло печатно издание на службата и житието на светеца, благодарение заляганията на Неофита Рилски:

⁵⁸³

Книгата съдържа служба на светеца (към 19. октомври), житието на патриарх Евтимия заедно с добавката на Владислава Граматик и един молебен канон на светеца, както и някои дребни прибавки на издателя. Според собственото признание на Неофита Рилски, книгата била издадена „за обща полза на всички православни християни”, „по настоянието и собственото иждивение” на рилския иеромонах Иоасаф. С това се сложило истинското начало на печатните издания със жития и служби на св. Ивана Рилски. Наскоро се явили и „щампи” — напр., щампата от 1792 г., работена в Москва от гравьора Николай Дяконов, друга щампа от 1839 г., изработена от златаря Тома от Крушево, трета — от 1844 г., приготвена с „иждивението” на Йордан Киосов от Елена, или щампата от 1847 г., работена в Карея на Света Гора пак от златаря Тома, после щампата от 1866 г., приготвена във Виена и отпечатана в монастира с „иждивението” на рилския подстрижник Калистрат, и други⁵⁸⁴.

В тези щампи се давали схематични изображения на Рилската обител и на разни сцени из живота на светеца. Редом с прочутите светогорски и „божигробски” щампи, щампите на Рилската обител получили извънредно широко разпространение и чрез своето неотразимо въздействие върху въображението и ума на набожните българи от онова време, допринесли извънредно много за утвърждение на култа към светеца и за славата на неговата обител. Една от важните придобивки на новото време, което носело широката „демократизация” на знанията и книжнината чрез книгопечатането, се състояла в това, че сега книги със жития и служби на светеца от Рила, както и изображения, свързани с неговата личност и Рилската обител, можели да попаднат и в най-затънтените покрайнини, бидейки общодостъпни — докато ръкописните преписи или иконните изображения били достъпни само за сравнително по-малък брой люде. Безверният дух на новото време ослабил вярата в светеца, но за това пък новите придобивки дали широко разпространение за знанията и образите, свързани с него.

Засиленият култ към светеца се изразил, между другото, в многобройни дарения и посвещения, направени на обителта. През 1773 год. била направена позлатена сребърна обкова на Евангелие на монастира, а през 1785 г. някой си Радица и (жена му ?) Катерина подарили позлатен сребърен напрестолен кръст. Две години по-късно бил подарен бронзов ръчен кръст. В 1797 г. една жена от Неврокопско завещала на монастира тринадесет ниви⁵⁸⁵. На следната година „кюркчийският еснаф” във Враца подарил на монастира позлатен сребърен напрестолен кръст, украсен с филигран, а в 1799 г. била подарена сребърна чаша. В 1800 (?) г. бил подарен сребърен напрестолен кръст. Занимливо е, че през пролетта 1805 г. един турчин от Джумая подарил на монастира една нива, която се намирала в землищета на с. Стоб (Дупнишко). На следната година била получена като дарение една градина. В 1808 год. била направена, като дарение, позлатена сребърна обкова на Евангелие, като бил поставен гръцки надпис. В 1809 год. на обителта била подарена ливада, която давала „около тридесет коли сено”. В 1812 год. била направена везана плащеница от червено кадифе, с неправилни надписи на български и гръцки език. В 1814 г. неколцина жители на Сливен, българи, направили парично дарение на монастира — в размер от 545 гроша. В 1816 год. бил направен бронзов кръст, а на следната година — позлатен сребърен напрестолен кръст. В 1820 г. селянин от с. Рила подарил на монастира две ниви. На следната година един свещеник от Тетевен подарил позлатен сребърен нагръден кръст. В 1824 г. един жител на Дупница подарил на обителта ливада, която давала годишно „около дванадесет коли сено”. Три години по-късно била подарена сребърна мощехранителница. Най-сетне, през 1847 г. бил подарен позлатен сребърен напрестолен кръст (правен още през 1691 г.)⁵⁸⁶. Между другите дарения трябва да бъде упоменато и подаряването на един Софрониев „Недѣлникъ” (печатан в Римник 1806 г.) през 1834 година⁵⁸⁷. Широкото разпространение на кръщелното име „Иван” по това време, както и по-късно, особено в някои области, може да се обясни до голяма степен със засиления култ към Рилския светец. Твърде обстойни, но откъслечни сведения са запазени в свръзка с уредбата и управлението на монастира през това време. В някои документи са дадени общи сведения за броя на монастирските братя. Така, според турски документ от края на ноември 1753 г. в обителта тогава имало всичко 88 души, от които монаси ще да са били, изглежда, около 56 души⁵⁸⁸. Според други вести, в 1829 год. монасите били 170 души. В един турски „билет за данъка харач” от 1851 г. са посочени като данъкоплатци 82 души иноци. Напротив, Неофит Рилски, който завършил своето „описание” на Рилската обител в края на април 1868 год., съобщава, че „собиратся прочее по среднему опредѣленıю до триста душь человѣцы различнаго званія принадлежащıи къ тому монастырю, отъ които до сто душы ся числятъ бѣлцы, а другите иноцы” — с други думи, 200 иноци и 100 миряни. Наистина, сам Неофит Рилски признава, че числото на братята и на другите монастирски люде не било „постоянно и точно опредѣленно”, тъй като „едни приходятъ, а други отходятъ споредъ обстоятелствата”, — та понякога обителите на монастира стигали до 400 души⁵⁸⁹. Но именно разликата в посочванията трябва да се обясни, може би, с предположението, че пред турските власти броят на иноците преднамерено бил укриван и намаляван, за да се облекчи данъчното облагане на монастира.

Още от средновековието монастирът бил общежитие (koinobion). В по-ново време той се отклонил от това правило и станал полуобщежителен. „Уставъ монастыря есть сущıй, послѣдуемый въ Св. Горы Атонской — пише на 10. XI. 1852 г. рилският игумен Иосиф в писмо до Н. Хр. Палаузов в Русия. — ... Сожитıето наше не е нито совършенно общежително, нито совершенно ıдıорѵдмонъ. Хлѣбо и другите главны къ препитанıю имаме общо — въ недѣлски  день подобно и въ други праздницы трапезата ни е обща, а въ другите дни не може да быде трапезата обща, защото ся разносятъ братія по различныте службы. Желаеме да введеме совершенно общежитіе, но способа нѣть”. Идеята за връщане към общежителния живот — който, несъмнено, е по-близък до разбиранията на основоположниците на иночеството и на самия Рилски светец — е вълнувала отдавна рилските братя, защото, напр., в писание от 1848 г., подписано пак от игумена Иосифа, се изказва пожеланието: А в 1868 г. Неофит Рилски признава: „Ідеата за общежитıето между братството существува така еще живо, като че е совершенно общежителенъ, защото по многото работы, които ся относятъ до иноческыйтъ животъ, тука ся совершаватъ общежително, освѣнъ малы нѣкои собственности”⁵⁹⁰. След като излага реда в монастира, Неофит Рилски добавя, че животът в него е такъв „като че е совершенно общежитıе, макаръ и да отступува въ малы токмо нѣкои работы отъ него”. Относно пък църковното правило той съобщава че „всичките обряды и чинове внѣшни и внутренни, които содержаватъ древните святогорски монастыре, содържава и той Рылскій монастырь точно во все..., защото той монастырь е ималъ отъ древните еще времена сношеніе со святогорските монастыри, а съ единъ отъ нихъ [Св. Пантелеймон — Русикон] и тѣсно даже союзничество... И мнозина братıя отъ рылското общество сѫ живѣяли, и до днесь еще нѣкои отиватъ да живѣятъ у Светѫ горѫ, вмѣсто които на премѣнѫ мнозина святогорски дохождатъ да живѣятъ тука. А нѣкои пакъ нарочно сѫ ходили, каквото отъ старо време, така и сега да преносятъ всичкıй святогорскıй уставъ и обычаи церковны и внѣшни во свойтъ монастырь що познаватъ да е полезно и потребно за него, и съ тоя начинъ прешло е съ време всичко нѣщо святогорско, което ся касае до иноческıй чинъ и животъ”⁵⁹¹.

Признат за „царски и ставропигиален”, монастирът бил независим от местните свещеноначалници и се радвал на самоуправление, под върховната власт и надзор на патриаршията. След като преминал последователно под върховенството на българската патриаршия през средновековието, на охридската и пекската патриаршия през началните векове на турското владичество, през XVIII век монастирът постепенно се озовал под попечителството на цариградската патриаршия. Опити да се намесят в живота на Рилската обител били правени отстрана на цариградските патриарси още твърде отрано, през първата половина на XVIII век. Обаче върховенството на цариградската патриаршия се утвърдило напълно и окончателно след закриването на пекската патриаршия в 1766 г. и минаването на подвластните ѝ области— както между другото, и след закриването на охридската архиепископия в 1767 год. — под властта на цариградския патриарх. Това е отбелязано изрично от монастирския летописец иеромонах Иеротей, който пише: „[В] 1766 [година] растоури се серпбскаѧ клима [самостойна църковна област] та се потъписа потъ васеленского патрıарха при соултанъ Мустафа [III: 1756—1774] и при паріарха [!] Самоуила вселенскаго”, очевидно по време на първото патриаршество на патриарх Самуила, именно от 1763 до 1768 год., а не през второто — от 1773 до 1774 година⁵⁹². Сега вече патриаршията в Цариград започва дейно да се проявява като закрилница на Рилската обител пред турските власти. Така, от фермана на същия султан Мустафа III от 14. XII. 1772 г.⁵⁹³ узнаваме, че „цариградският гръцки патриарх и неговият синодален съвет” се застъпили за монастира, като изтъкнали неговото тежко положение поради разбойническите нападения, измъчванията и отвличанията на иноците, и поискали да бъдат направени облекчения в свръзка с изплащането на монастирския дълг, — за което султанът наистина издал повеля: „молбата на патриарха се прие и уважи, тъй като искането му се намери напълно основателно”, пише султанът. С ферман от 11. май 1773 год. новият турски султан Абдул Хамид I повторил — по настояване на цариградския патриарх Теодосий II (1769—1773) — същата повеля⁵⁹⁴. Но едновременно с това застъпничество, патриарх Теодосий се постарал да утвърди здраво върховенството на патриаршията над Рилската обител.

През м. май 1773 г. патриархът и цариградският синод издали в свръзка с това нарочна „сингилия”⁵⁹⁵. В сингилията се изтъква, че монастирът „от незапомнени вече времена е бил ставропигиален на бившия архиепископски пекски престол, при това самозаконен и самовластен ... и не носещ никаква подчиненост на местния архиерей, но подчинен само на тогавашния пекски архиепископ”. След като споменува за унищожението на пекската патриаршия и сливането ѝ с цариградската, патриархът добавя, че монастирът запазил своята ставропигиалност, но преминал към цариградския престол, като се споменувало в него името на патриарха „във всички свещени чинодействия и последования, както е узаконено и в другите ставропигиални монастири”. „Но сега съподвизаващите се в него преподобнейши отци, като се притекоха към попечението на нашата Велика Христова църква и като възвестиха древното честито състояние на същия монастир и сегашната му зло-честина, при това като изложиха със скръб натрупания от няколко години поради временни обстоятелства куп дългове и злините, които теглят от заемодавци, и след като получиха подобаващото попечение и възможната помощ — намеква се, несъмнено, за застъпничеството пред турските власти, — помолиха да се възобновят преимуществата на старото им ставропигиално достойнство..., та да остане завинаги ставропигиален за нашия светейши патриаршески престол, зачислен между другите му ставропигиални монастири и да се слави запатриаршески”. Като провъзгласила монастира за зависим от патриарха, цариградската патриаршия добавя, че той трябвало да изпраща данък от 20 сребърни гроша годишно „в знак на подчиненост и за закрепване на ставропигиалното му достойнство”. Данъкът бил малък, очевидно поради тежкото финансово положение на монастира. В обителта трябвало да бъде поменувано името на цариградския патриарх, а иноците — „да пазят ненарушими наредбите на монашеския живот, да живеят, както от самото начало, в общежитие, да съхраняват неизменна помежду си любовта о Бога в обща любезност и да се грижат колкото е възможно за успеха, увеличението и подобрението на тоя свещен монастир”. Те запазвали правото си да избират игумен „по общо... съгласие”. При ръкоположения, те можели да призовават когото и да било от владиците, но при условие да бъде упоменавано името на патриарха.

Преминавайки под върховенството на цариградската патриаршия, Рилската обител придобила, поне на първо време, един мощен застъпник пред турското правителство — който, както изглежда, още твърде слабо можел да ѝ тежи със своите изисквания. Голям брой от турските покровителствени разпоредби от това време били издадени благодарение на застъпничеството на цариградската патриаршия, както това е изтъкнато изрично: напр., бюрултията от 16. IX. 1773 г., ферман от 25. IV. 1774 г., фермана от 25. X. 1782 г., — в свръзка с изплащането на дълговете на монастира и насилията на заемодавците, после ферман от 26. VIII. 1784 г. в свръзка с имуществата на починалите иноци, както и ферман от 2. VI. 1786 г. относно насилията на един лихвар — евреина Беличоглу от София⁵⁹⁶. Изобщо, от разни турски разпоредби се вижда, че патриаршията се застъпвала също и за правилното данъчно облагане на монастира, за спазването на неговите правдини, за поправката на изгорелите и порутени монастирски сгради, за правилно раздаване на правосъдие...⁵⁹⁷. Когато монастирът се повъзмогнал, патриаршията, естествено, започнала да проявява по-голяма загриженост за него — с оглед, между другото, на доходите, които можела да получава от него. През септември 1797 г. цариградският патриарх Григорий V (1797—1798) издал нова сингилия за Рилската обител⁵⁹⁸. Като изхожда от посланието на патриарх Теодосия II и повтаря съдържанието му, патриарх Григорий V налага по-тежки задължения на монастира: да плаща годишен данък 250 гроша; патриаршията да получава опис на всички негови „стежания и посвещения”, сведения за дълговете и името на игумена; игуменът да бъде избиран с утвърждение на патриаршията; всяка година той да дава отчет за годишните приходо-разходи; монастирският печат да се дели на четири части, пазени от четирма иноци, а ръчицата му — от игумена; имотите на монастира да не се продават без да бъде известена патриаршията, с изключение за „летните произведения и житните плодове”, и прочее. Трябва да се признае, обаче, че когато патриаршията започнала да се намесва по-дейно във вътрешния живот на обителта, това се дължало донякъде на грешките на самите рилски иноци⁵⁹⁹. Постепенно се увеличил и данъкът, плащан на патриаршията: той станал на 300 гроша, после стигнал до 4000 гроша. За да обезпечи надзора над монастира, патриаршията назначила „надзорници” (ефори), които имали право да надзирават и уреждат всички „външни дела” на монастира⁶⁰⁰. В 1860 г. данъкът бил повишен на 5000 гроша⁶⁰¹. С учредяването на българска народностна църква монастирът се отметнал от върховенството на цариградската гръцка патриаршия и преминал под нейна власт, управляван според постановленията на Екзархийския устав, а по-късно — под върховенството на Светия синод на българската църква. През 1894 г. обителта била обособена, чрез решение на Народното събрание, в самостоятелна община⁶⁰². Отразила ли се тази едновековна подчиненост под върховенството на цариградската гръцка патриаршия върху народностния облик и народностното съзнание на иноците от Рилската обител? Доколкото може да се установи, най-силните пристъпи на гърцизма в българските земи се долавят именно през втората половина на ХѴIII и началото на XIX век, при засиленото народностно самосъзнание на гръцкия народ. Въпреки всичко, обаче, гърцизмът не направил почти никакви завоевания в Рилската обител дори по времето на своята най-голяма мощ. От запазените вести се вижда, че в монастира никога не е имало монаси гърци⁶⁰³. Напротив, въз основа на откъслечните и почти случайни сведения, които имаме, може да се заключи, че рилските иноци произхождали изключително от български градове и села⁶⁰⁴, гдето била запазена незасегната българщината, и затова, при стъпването си в обителта, те се явявали носители на българско самосъзнание — обстоятелство, което се отразявало върху целия живот на монастира. Монастирът, както изглежда, водел преписката си с патриаршията на гръцки език⁶⁰⁵. Тук и там в монастира през XIX в. се явили надписи на гръцки език⁶⁰⁶, често пъти заедно с български надписи. В един от запазените надписи (1834 г.) е упоменато името на цариградския патриарх Константий II (1834—1835)⁶⁰⁷. Приписки на гръцки език или поне с гръцки букви се явяват много рядко по ръкописите. Така, през 1753 г. в миней е писано на гръцки „в Рила”; през 1775 г. върху служебник някой добавил с гръцки букви „свети Боже”, а през януари 1784 г. проигумен Теодосий се подписал на гръцки в един сборник с Златоустови проповеди, обаче с доста много грешки в правописанието⁶⁰⁸. Едва по-късно, през първата половина на XIX век в монастира се явил отличен познавач на гръцкия език — именно Неофит Рилски, който превеждал от гръцки, съставял стихове и речник, — но затова пък имал най-ярко изразено българско съзнание. Същото може да се каже и за неговия предходник Йосиф Брадати, който ще да е познавал добре гръцкия език. За тях познанието на гръцкия език се явявало като път, който им разкривал просторите към по-широка култура, а не стъпало към народностно обезличение и погърчване. Познанието на гръцки език може да се обясни донякъде с обстоятелството, че някои от рилските иноци прекарвали известно време в Света гора, гдето имали възможност да получат общи познания по този език⁶⁰⁹.

В края на XVIII и главно през началните години на XIX век се долавя общо материално възмогване на монастира. То се съзира в разни прояви. Запазени са твърде голям брой официални турски документи, от които се вижда, че — като се почне от края на XVIII век, та чак до Освобождението — обителта извършила различни покупки на земи в близката и по-далечната околност, на покрити имоти, добитък и сгради в някои градове⁶¹⁰. Многобройни турски документи показват, в действителност, увеличението на монастирските имоти през това време⁶¹¹. Изобщо, въз основа на официални писания може да се проследи постепенното натрупване, чрез покупки и дарения, на огромните имоти, които монастирът владее в ново време. Понякога монастирът също наемал разни обработваеми земи за по-малки или по-продължителни срокове⁶¹². Всичко това съставяло несъмнен белег на благосъстояние, свързано с общото духовно и материално възмогване на възраждащата се българска народност.

Обладавайки по-големи богатства, монастирското братство се заело, на първо място, да поправи и преустрои съществуващите свои сгради, както и да построи нови, доколкото това било възможно при строгите турски разпоредби. Така, засиленото благосъстояние намерило най-благородния си израз⁶¹³, именно в строежи. Наистина, това отдавна се налагало и трябвало да се изпълни, щом като средствата позволявали. Вековните монастирски сгради се нуждаели от основни поправки, а новото положение, което заемала обителта в живота на възродената народност, ѝ налагало да разшири и украси своите сгради. В турски документ от юли 1777 г. се признава, че обителската църква, „останала по наследство... още от най-старо време,... като старина от деня, когато страната ни е била покорена... Обаче с изминаването на години и столетия, както и с преминаването на поколенията, тази ни църква почти е разтурена, — съобщават рилските иноци. — Тремът и стрехите ѝ са съвършено срутени, а дървената направа съвсем е изгнила и се е разкапала”. Понеже дълго време не били правени никакви поправки, съществувала опасност, че църквата може да рухне. Турските власти наистина дали разрешение за поправянето на обителската църква, но при условие да не се строи „нито по-широка, нито по-дълга, нито по-висока, отколкото обемала първоначално, без да се прибавя нито най-малкото увеличение”⁶¹⁴. По това време, обаче, монастирът преживявал тежка криза и едвали могло да се мисли за някакви по-големи поправки. След разбойническото нападение в 1778 г. се наложило да бъдат направени някои поправки — за размерите на които не може да се каже нещо по-положително. От два запазени надписа на Самоковската врата на монастира се вижда, че поправките са били извършени през 1784 г., по времето на игумена Герасима: (1784 г.), гласи единият надпис, а другият съобщава, че това станало ⁶¹⁵. От тези кратки надписи узнаваме, че тогава били укрепени, преди всичко, вратите на монастира — за да се обезпечи против възможни нови нападения. Немного време след това положението на монастира се подобрило и иноците можели да мислят за по-усилено строителство. Действително, през 1795 г. с „изждивението” на самоковския владика Филотей и „по повелението” на игумена Герасима, била изписана (изобразисѧ) църквата Въведение Богородично при гробищата (над костницата)⁶¹⁶. През 1799 г. бил изграден из основа храмът Св. Лука — при същия игумен Герасим, „с изждивението и труда на неговия ученик Иоан Калпачки Старозагорец (ескизагарліа)... наречен в иноците Игнатий монах”⁶¹⁷, чието име се споменува, между другото, и в свръзка с поправката на една от монастирските врати през 1784 г. В 1805 г. била съградена църквицата „Покров Пресветия Богородици”. В надпис са упоменати имената на двамата майстори: Михаил от Рила и Радойца. Шест години по-късно, при игумена Гавриила, църквицата била изписана със живопис⁶¹⁸. На следната година била направена чешмата при метоха Орлица, а в 1816 г. — чешмата пред Самоковската врата и другата чешма по Самоковския път⁶¹⁹. В един надпис, поставен от лявата страна на Самоковската врата, се съобщава, с дата 1816 г., че „от там започнала да се обновява” обителта при игумена Кесария. Съобщава се, освен това, че „архитектон” или „устабашия” бил Алексий⁶²⁰. Строителната работа в свръзка с обновлението на монастирските стени и стаи в източната част на обителта продължила и през 1817 г., все под ръководството на „устабаши Алексий от село Рила”⁶²¹. След като тази част била изградена „от основа”, заели се с частта, която лежи към Дупнишката врата. Майстор Алексий обновил през 1819 г. — при игумена Исая — „най-долната част”⁶²². По същото време била съградена и чешмата, която се намира при Дупнишката врата⁶²³. През 1820 г. била обновена „от основи” църквата Св. Иван Рилски при Старата постница, с „труда и иждивението” на иеромонах хаджи Корнилий от град Щип⁶²⁴.

Всички тези строежи и поправки, обаче, не били достатъчни. Още през пролетта 1818 г. монасите представили молба пред дупнишкия шериатски съд, в която се оплаквали че сградите, в които живеели, приличали на „куп развалини” и молели да им бъде позволено да извършат необходимите поправки. Турските власти направили оглед на мястото и признали, че била необходима основна поправка. Със застъпничество на съда, молбата била изпратена в Цариград. Наистина, през лятото същата година монастирът получил султански ферман, в който се признава, че сградите на момастира били порутени и се нуждаели от големи поправки. Един дребен представител на турската власт, обаче, оказвал пречки на иноците, като желаел да получи от тях известна сума пари, та затова султанът повелил спорът да бъде разгледан от местния турски съд⁶²⁵. Обаче на 13. януари 1833 год. в монастира избухнал силен пожар, който унищожил почти всички сгради, с изключение на църквата и Хрельовата кула. „Стана страшен и ужасен пожар в монастира. Заради нашите грехове — съобщава се в официален монастирски документ от същата година — запали се монастирското здание след утринното правило, около два часа преди развиделяването на деня...”. Монасите положили усилия да спрат пожара, но не успели. За кратко време цялото монастирско здание се превърнало „в пепел и прах”. „Всички останахме навън, плачещи и без да имаме где глава да подслоним”, продължават рилските иноци своя разказ⁶²⁶. В. И. Григорович, който посетил монастира немного време след това, като разказва за пожара, добавя, че монастирът изгорял напълно „кажется, не безъ участıя кого-то изъ своихъ”⁶²⁷. Това съмнение, изказано вероятно въз основа на признанието на някои съвременници, сякаш се подкрепя от думите на Неофита Рилски по повод изгарянето на обителта: „но и то негли лучшимъ нѣкıимъ смотренıемъ божıимъ стана за ползата на това святое мѣсто, за да зематъ жителите на тоя монастыръ вниманıе за по доброто му и по здраво зданıе”⁶²⁸.

Наистина, монасите се заели да обновят монастира — „не съ такива веке стари зданıя..., но съ по-здрави и крѣпки”. Пред турските власти, обаче, работата трябвало да бъде представена съвсем иначе. Чрез застъпничеството на цариградската патриаршия, иноците издействали султански ферман от 23 март 1833 г., в който е изтъкнало, че в монастира „случайно избухнал пожар” и били унищожени стаите и килиите, та станали необитаеми. Турското правителство дало позволение да бъдат възстановени опожарените сгради — „според старото им положение”⁶²⁹. Едновременно с това, пак чрез съдействието на патриаршията, иноците получили разрешение да поправят и самата църква — „по стария стил, без да се увеличава големината ѝ”⁶³⁰. Не такива били, обаче, намеренията на самите рилски иноци, които сега желаели да възобновят обителта и църквата в нея според широките си възможности и духа на своето време. Те веднага се заловили усърдно за работа. Двама иноци били изпратени тайно на Света гора и другаде, за да намерят образци за новите сгради. Съграждането започнало през пролетта 1834 г. и траяло до есента 1837 г., а украсяването продължило повече от две десетилетия. Главен строител бил майстор Павел от с. Кремени (Кримин, Населишко), на юг от Костур. Помощи за изграждането прииждали от градове и села из всички български покрайнини, както и от други страни. Разни надписи и други документи са увековечили имената на дарителите, а някъде са изобразени дори ликовете на най-щедрите измежду тях⁶³¹. Градивото било носено от всякъде: олово от Кратово, желязо от Самоков, а други градива от по-далечни и от по-близки места. Построената сграда представлявала огромен неправилен четириъгълник — построен с оглед на местоположението, с повече от триста стаи. По външен вид тя наподобявала твърде много сградите на Зографския монастир в Света гора. Самата монастирска църква била изобщо най-големият християнски храм, издигнат в подвластните на турците християнски земи. Величествената църковна сграда (дълга 35 метра, широка 27 метра, висока 29.25 метра) представлява трикорабна постройка, с внушителни стълбове, с голямо предапсидно пространство, с цилиндрични сводове и кубета. Височината е усилена чрез многото ръбове по околните стени. Множеството прозорци придават на вътрешността и външността на църквата лъчезарност”. Цялата постройка е просторна, светла и лека със своите пет куполи. Вътре в нея са положени мощите на Рилския светец⁶³².

След завършването на сградите, иноците с още по-голяма жар се заловили за украсата. Както самия строеж, така и цялата работа в свръзка с украсата на новата обител били поверени изключително на майстори българи — произхождащи от разни български покрайнини. Тук работили предимно представители на двете главни български художествени школи: разложката с Димитър Молеров и Симеон Молеров, и самоковската със Захари и Димитър Христови, Христо Зограф, Станислав Доспейски, Иван Образописов със синовете си Никола и Димитър, Коста Петров, Иван Петров, — а редом с тях някой майстор от друга покрайнина⁶³³. В богатата украса намерили място ликовете на почитани от българския народ светци като свв. Методий, Наум Охридски, Иван Владимир, Давид цар български, както и някои сръбски светци. Така, в храма Свв. Архангели са изобразени свв. Петка Търновска, Анастасия Търновска, мъченик Лазар от Севлиевско, Георги Софийски, Димитър Басарабовски, преподобни мъченик Онуфри Габровски, Теодосий Търновски, Давид Български, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, Иоаким Осоговски и преподобни мъченик Игнатий от Стара Загора. Някои от „ктиторите” също са изобразени в своите живописни одежди⁶³⁴. Новите постройки били истински символ на възродения български народ. За първи път от векове насам в българската земя се издигали така величествени сгради. Те били израз на създаденото народно единение. Това било едно от първите общобългарски деяния, в което народните сили се обединили за общо действие. Всичко било рожба на народностната самобитност и на българската култура. Мощната архитектура и пищната живопис могли да изградят строежи, които далеч надминавали обикновените малки и схлупени църковни и обителски сгради през цялото време на турското владичество. Едва ли може да се посочи другаде така бляскав пример, как в архитектурен и художествен паметник намира въплощение една възродена, след вековно робство, народност. Всичко тук говори за освободения народен дух, с неговите творчески дарования и възможности, с неговата самоувереност и самосъзнание. Това постижение с право извиквало възхищение у поклонниците чужденци и оправдана гордост — у самите българи. В. Григорович, който посетил обителта още през 1845 г., когато не всичко било довършено, пише за новия рилски храм, че „по неговата архитектура и украси може да се заключава за многообразните дарования и за вкуса на трудолюбивия народ”⁶³⁵. Според него, стенната живопис е „не само пъстра..., но и носи белег на напълно забележим стремеж към изящност”. А с каква гордост говори за обителта Неофит Рилски! За него това е „нова церква сообразна и соразмѣрна съ настоящата потреба”. В цялата турска империя, пише той, „нема подобно нему зданіе”. Украсата на църквата, по негови думи, е „велико дело”. Действително, това е „най-бележитата българска всенародна сграда” и „най-хубавия монастир на Балканския полуостров”⁶³⁶. Борбата за духовно освобождение на българския народ намерила израз в стремежа към извоюване на независима народна църква. Когато отделните църковни общини започнали да строят вече по-големи и по-просторни църкви, те взели за образец именно храма в Рилската обител⁶³⁷.

Настъпването на новото време донесло дълбоки промени в живота на иночеството. Носители на новата, мирска култура се явили не представители на църквата — както през средновековието, па и векове по-късно — но мирски лица. Обаче българското народностно Възраждане не било движение, откъснато от вярата и от верския живот. Напротив, то останало докрай свързано с духовно-верския живот на народа. Именно поради това в него взели участие, на челни места, многочислени представители на българското духовенство, което сега се издигнало на недостигната висота и сляло делото си с битието на целия народ. Благодарение на всичко това, българското духовенство пред прага на новото време не само не загубило или намалило своето значение и влияние, но придобило още по-голяма важност. А едно от най-важните средища на църковния живот у нас през това време била именно Рилската обител. В нея изникнало огнище на просветна дейност. В монастира се създало училище, началото на което ще трябва да се отнесе, както изглежда, твърде далече отвъд предела между XVIII и XIX век. Според думите на Неофита Рилски, в монастира имало „древнїй помѣстный законъ”, който повелявал, щото всеки от „монастирските жители” да се обучава „в книжното учение”. Поради това в обителта се създали низше и по-висше училище: едното за „проста книга да се учи в него”, а другото „за по-високи науки”. В „простото училище” се учели на четмо всички монастирски послушници, а в „по-високото” онези, които се готвели за свещенически сан, та се обучавали на новобългарски и старобългарски език, както на старогръцки и новогръцки. През 1845 г. В. Григорович посетил обителското училище. „Аз вече посетих много монастири — пише той — но никъде, дори на Света гора, не намерих това, което така красноречиво да говори в полза на обителта на св. Ивана. Аз намерих тук училище. Възхитен от поредъка, начина на учение и ревността на добрите мои съученици, аз посещавах сутрин и вечер това училише и, мога да кажа, не без полза. Моите съученици бяха млади послушници, дякони и свещеници. Те се бяха стекли от разни места на своето отечество: Разлога, Панагюрище, Пирдоп, Самоков, Рила, Мелник, Батак, Севлиево, Дупница, Плевен, Свищов. В разговор с тях аз се запознавах с нрава на българите, узнавах техните способности и прилежание и, наистина, се научих да уважавам този така незаслужено забравен народ”. Ръководител на училището бил Неофит Рилски — истинският основател на новата българска педагогика и „жив летопис на българското Възраждане” — чието име „въ лѣтописи просвѣщенія болгаръ... останется незабвеннымъ⁶³⁸. В продължение на дълги години рилските иноци живели с мисълта да открият българска духовна семинария, но едва в 1876 г. успели да открият в Самоков известното „Самоковско-Рилско богословско училище”, което оказало голямо влияние в развоя на българското богословско образование⁶³⁹.

Едновременно с това иноците от Рилската обител решили да открият своя печатница — която, несъмнено, щяла да улесни извънредно много тяхната просветна дейност. През 1841 г. В. Априлов пише за рилските иноци, че „есть причина надѣятся, что... они мало по малу учредятъ въ монастырѣ хорошую библіотеку, школу, а потомъ, и типографію!...”⁶⁴⁰. През 1848 г. монастирът изпратил в Русия нарочен пратеник — именно архимандрит Стефан Ковачевич, който бил натоварен, между другото, да събере средства за създаване на църковна печатница в Рилския монастир. В прошението от м. ноември 1847 г., което било изпратено до руския император, иноците се ограничават само да молят за помощ: „да благоволитъ ваша царская держава по своей милости подати нѣкую помощи”, пишат те⁶⁴¹. През 1849 г. монастирското братство изпратило прошение до синода на руската църква, което е извънредно занимливо по съдържание⁶⁴². След обстойно въведение, в което излагат разни сведения за състоянието на своята обител, рилските иноци добавят молбите си (прошенıя наша сıя): „въ первыхъ еже исходатайствовати что, ежегодно къ препитанıю нашему, и построенıю священныя нашеѧ ѡбители, и еже имѣти намъ невозбранный в Рѡсію входъ, и еже быти намъ под покровителствомъ и защищенıемъ державныѧ Рѡсıи, то есть святѣйшагѡ сѵнода, таже и прочая же къ составленıю училища, тѵпографıи и болницы... “. В добавка към прошението са изредени още веднаж исканията им, между другото: „да составится едино славянско училище, и тѵпографıя царскимъ иждивенıемъ”. През 1852 г. монастирът изпратил в Русия, за да събират помощи, двамина свои иноци: иеромонах Никифор и иеродякон Пантелеймон, които престояли там чак до 1859 г. В просбата до Св. синод на руската църква рилските братя, между другото, пишат: „да построится типографıя къ печатанıю книгъ изъ всея Болгарıи, преводимыхъ въ нынѣшнемъ времени на просто-болгарскомъ языцѣ, ибо обитель наша есть средоточıе всея Болгарıи”. Пратениците наистина донесли от Русия значителни помощи, но настъпилите събития, именно Кримската война (1853—1856) и църковните борби на българите осуетили желанията на рилските иноци. През 1870 г. в Русия били изпратени, пак да събират помощи, проигуменът Пантелеймон и инок Онуфрий⁶⁴³.

През последните години на ХѴIII век, както и през целия XIX век, се разкрила една от най-занимливите страници в историята на обителта, която се издигнала като истинско огнище на просвета. Множество дребни и наглед незначителни податки говорят за начетеността на голям брой от рилските иноци от това време. Заслужават да се приведат поне някои от тези свидетелства. Така, върху големия ръкопис на „Андрианти” на Иоана Златоуст се подписал през 1761 г. иеромонах Серафим, след като завършил четенето. Грамотен инок се подписал на друг ръкопис през 1762 г. В 1769 г. иеросхимонах Исая написал някои бележки върху една „Лествица”. Проигумен Теодосий се подписал през януари 1784 г., като разказал накратко за някои съвременни събития. В същия сборник със Златоустови проповеди през 1787 г. някой написал чистосърдечно: „В тази божествена книга на свети Златоуста от многото и непостижими неща разбрах малко, умилих се много и получих голяма полза за окаяния мой нрав и жестокосърдечие”. В сборник със жития четем приписка от 1792 г. за смъртта на един инок. В същия ръкопис се намира приписка от 1797 г.: „Тази книга я прочетох аз, грешният Памфилий Рилец”. Изглежда, че този ученолюбив инок се подписал и на един „Отечник”. През 1813 г. върху един „Патерик” има приписка: „Отчасти малко прочетох аз, Иеротей, подстриженик на Рилската обител... и намерих полза”. Разбира се, понякога бележките на четците издават немного голяма грамотност, както например някои приписки от XVIII век, в които дори личните имена са написани съвършено погрешно (напр.: с разни знаци отгоре)⁶⁴⁴. В различни приписки се говори за купуване на книги отстрана на рилски иноци, или пък за дарения на книги. Най-сетне, от няколко сведения се вижда, че някои иноци от Рилската обител са притежавали доста голям брой книги, дори цели библиотеки⁶⁴⁵. В списъците на „спомоществователите” по разни български старопечатни книги твърде често намираме името на Рилския монастир, от което може да се заключи, че рилските иноци са били ревностни поддръжници на зараждащата се новобългарска книжнина⁶⁴⁶. Известна част от ръкописите на богатата рилска ръкописна сбирка произхождат именно от това време на усилена книжовна дейност⁶⁴⁷.

В борбите за освобождение на българския народ рилските иноци се наредили, както трябвало да се очаква, не на страната на „революционерите”, ако и понякога да проявявали нескрито съчувствие към тяхната дейност, но именно към „просветителите”. Участието в църковните борби се изразявало повече чрез действията на отделни иноци, отколкото чрез пряка намеса на самата обител. Бидейки зависим от цариградската патриаршия, монастирът трябвало да проявява известна умереност в поведението си по тези искания, които вече вълнували целия народ — и поради това към него неведнаж се отправяли жестоки обвинения⁶⁴⁸. Рилското братство положило усилия да се бори против проникването на католичеството и протестантството всред българския народ. Но когато била обявена българската църковна независимост, рилските иноци решително застанали на страната на своите сънародници. С „единогласıе общобратственно” те се отказали от „всяко сношенıе” с гръцката патриаршия — „като всякога естественно съединени съсъ нашıй-тъ си благочестивъ родъ българский” — и признали върховенството на българската църковна йерархия, оповестявайки това чрез едно решение от 19 февруари 1870 година⁶⁴⁹.

Значението на Рилската обител за нашето народностно Възраждане, в същност, било много по-голямо, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Чрез своя консерватизъм, обителта спомогнала извънредно много за запазване на българщината дори в най-тежките времена от съществуванието на българския народ. Но когато трябвало да се води дейна борба — тогава монасите отстъпили място на други, главно светски лица, които застанали начело на тази борба. Нашето народностно Възраждане, обаче, е време на велики личности. Трябва да се признае, че точно в Рилската обител изникнали някои от най-бележитите личности, които участвали в нашето възрожденско движение. Тъкмо тези големи личности, свързани по един или друг начин със живота на монастира, откриват истинския облик на неговата дейност и въплощават заслугите, които той има към своя народ.

Времето е пощадило сравнително много вести в свръзка с големите личности, които се издигнали в Рилската обител през Възраждането. За всекиго поотделно днес ние знаем твърде много, за да бъдат изложени обстойно животът и дейността му. Но достатъчен е и един бегъл поглед, за да се схване цялото значение на тия заслужили дейци. Роден в „Самоковска епархия”, Паисий Хилендарски вероятно ще да е постъпил като послушник в близката Рилска обител и там ще да е приел иночество. По-късно той с благоговение си спомнял за нея. Когато споменува името на Рилския светец, той добавя, че „неговите свети мощи и досега почиват нетленни и цели в неговия монастир. От цяла България идват люде на поклонение пред мощите на светия отец Ивана и получават много изцеления и душевна полза онези българи, които идват с усърдие при него и на поклонение в неговата света обител. От цялата българска слава, колкото велики монастири и църкви е имало по България, в тези наши времена Бог е оставил, поради молитвите на светия отец Ивана, да пребивава незасегнат само този монастир. И той носи голяма полза за всички българи, пише Паисий. — Затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня в този свети Рилски монастир, за да не загасне тази толкова голяма българска полза и похвала, която получават от Рилския монастир чрез молитвите на славния български светец — светия наш отец Ивана”⁶⁵⁰. Един от първите преписи на Паисиевата „История” — именно т. н. Самоковски препис от 1771 г. попаднал, изглежда, твърде рано в Рилската обител⁶⁵¹. От него бил направен друг препис — през 1772 г., като че ли изчезнал днес. През 1825 г. рилският иеромонах Паисий преписал грижливо преработка на Паисиевата „История”⁶⁵².

В началото на втората половина на XVIII век игумен на монастира (1753—1757) бил инок Серапион от Разложко, ръкоположен по-късно, под име Серафим, за щипски епископ, а после босненски и самоковско-дупнишки митрополит. Рилски книжовник от XIX век си припомня за него: „человекъ святъ, постниколюбивъ”, с големи заслуги към обителта⁶⁵³. Един от най-бележитите рилски иноци в края на XVIII и началото на XIX век бил неговият ученик Севастиян от Кюстендилско— начетен духовник и вдъхновен проповедник, с голямо влияние върху всички. Години по-късно инок Агапий пише за него: „Где ни е боголюбивият и боговдъхновеният духовен наш отец... Севастиян? Старите братя, които го знаят, могат всички да свидетелстват за светия му живот и за духовните наставления към братството. Така, мисля, много души, както духовни, тъй и мирски, ще да е отървал той от адския вълк... Но где е сега неговата уста? Где е неговият език, да ни поговори, да ни поучи и да ни подкрепи в духовното звание?“ „Този божествен мъж имаше, заедно със своето постническо житие, и такава учителна дарба — пише за него Неофит Рилски — щото не беше възможно един грешник, който еднаж чуеше поучението и наставлението му, да не се покае и да не се поправи от първия си лош живот. Заради това негово рядко, или по-добре да го речеме боговдъхновено дарование, наченаха да тичат от вънка стада християни, привличани като от някакъв магнит, колкото за поклонение пред честните мощи на преподобния отец Ивана, толкова и за да си изповядат греховете на тоя чуден духовник и да чуят медоточните и спасителни негови поучения и духовни наставления за покаянието си”⁶⁵⁴. През същото време живял в обителта братът на митрополит Серафима — иеромонах Иеротей. Върху един „възкресник”, печатан в Москва през 1715 г., той записал летописни бележки за съдбините на монастира — „История” — от 1744 до 1772 година⁶⁵⁵. Но една от най-занимливите личности, които живели в Рилската обител в края на XVIII век, бил инок Игнатий. Животът му бил достоен за някаква средновековна приказка. Роден в Стара Загора, със светско име Иван Калпакчи Радев, брат на поп Велчо, той на младини се отдал на разбойничество: „хайдук Иван” бил страшен разбойник, вероятно сподвижник на кърджалии, и, по собствените му думи, „изпратил на оня свят стотина души”. По-късно той се покаял и постъпил в Рилския монастир, като ученик на прочутия игумен Герасим. „Казваха старците да е правил разбойничество по ония страни. Когато разбойниците арнаути запалили монастира, тогава той оставил разбойничеството, дошел на покаяние в монастира и така отдал онова, що неправедно бил събрал”, пише за него по-късен рилски монах. Той ходил на поклонение чак на Божи гроб, а после отново се завърнал в обителта, построил църквата Св. Лука и я украсил в 1799 г., като поставил и нарочен надпис. Неговият сестриник също приел иночество — под име Игнатий, загинал през 1814 г. като мъченик за вярата и бил провъзгласен за светец⁶⁵⁶. През първата половина на XIX век тук се подвизавали няколко други забележителни личности: песнопоецът инок Иларион от Казанлък († 1828 г.), книжовникът Спиридон, проповедникът Агатангел, дейният и заслужил игумен Йосиф (ок. 1766—1860) от Батак, с неоценимо важни заслуги за обителта, после игумен Исая, който ходил по Сърбия и „изъ Немцкоу” и донесъл разни неща за обителта...⁶⁵⁷. Иеромонах Агапий от с. Рила (1813—1868) прекарал дълги години като таксидиот, проявил се като добър проповедник и оставил една автобиография, — която по живост и увлекателност наподобява творбата на Софрония Врачански, — както и редица проповеди, които са извънредно занимливи по съдържание⁶⁵⁸.

Но най-видният представител на Рилската обител през XIX век е, несъмнено, иеромонах Неофит Рилски (1793—1881) от Банско. „Той биде единъ отъ възродителите на ново-блъгарската ни книжнина и ней вѣренъ труженикъ даже до послѣдното си издыханїе остана” — пише върху неговия надгробен надпис. Наистина, Неофит Рилски е не само „баща на българските педагози и филолози”, но един от главните творци в полето на новобългарската книжнина и един от най-заслужилите водачи на българското възрожденско движение. Като просветител той ратувал за светско образование, „защото са потребни и училищата равно колкото и църквите”. А „за благоденствието на един новосъбуден народ нищо друго не е по-потребно от просвещението и от съгласието”, признава другаде той. Отличен познавач на гръцкия език, той се занимал най-усърдно и задълбочено с въпросите, свързани с родния език, и със жарка настойчивост изтъквал нуждата, книжовният български език да не остава в сляпа и пълна зависимост от църковно-славянския език, но да се приближи до простонародната реч. Като работлив книжовник, той обнародвал редица книги, които представяли настолно четиво на образованите българи от онова време. Някои измежду учениците на Неофита Рилски през време на странстванията му из разни селища заемат почетни места в историята на българското Възраждане: Захарий Зограф, Николай Христович, Захари Княжески, Захари Круша, Найден Геров, Иоаким Груев и мнозина други, с които той водил обширна преписка, въз основа на която могат да се разкрият някои от най-важните страници от нашето Възраждане⁶⁵⁹. Възпитаник на Рилската обител бил Христаки Павлович (1804—1848) от Дупница, издателят на „Царственникъ или исторıя болгарская”. Рилски монах бил учителят и книжовник Аверки поп Стоянов (1801—1881), автор на няколко книжовни труда. Той се сочи като „първият българин, проникнат от идеята за сближение между славяните и за изработване на един общ славянски език”. Книжовникът Сичан Николов, известен и под духовното си име Христодул Костович (1806—1889), също се учил в Рилския монастир. Владиката Авксентий Велешки (1798—1865) бил питомец на обителта и останал до край свързан с нея. Скопският митрополит Синесий (от Кюстендил) принадлежал някога към рилското братство, както и двамата митрополити: Евстатий Пелагонийски и Авксентий Пелагонийски, а също и Дамаскин Велешки. Учителят и книжовник Васил Чолаков от Панагюрище не само бил ученик на Неофита Рилски, но на старини се замонашил и завършил (в 1885 г.) живота си в Рилската обител. От по-новите питомци на монастира заслужават да бъдат упоменати книжовниците Игнатий Рилски и Димитър Маринов⁶⁶⁰.

Велики люде — синове на велико време, които, както цялото вековно минало, завещали на обителта в духовно наследие неувяхваща слава, но и тежки нравствени задължения на своите следовници.

Дългото повествувание върху живота на Рилския светец и съдбините на неговата обител потвърждава думите на Шатобриана, изказани преди повече от едно столетие, — а именно, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по нрав, на смешно суеверие”, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни люде, които живеели в обилие— за сметка на людските суеверия”. Историята — чието велико дело се състои в това, да възкресява мъртвите и, подобно на поезията, да раздава безсмъртие и слава, както и да обрича на забрава и позор — трябва да признае огромните заслуги на Рилския светец и неговата обител във вековното битие на българския народ. По своите нравствени качества и духовните си подвизи Рилският светец стои наравне с най-изтъкнатите подвижници на византийския свят. Със своите разбирания за иноческа бедност и за пълно себеотречение той наподобява един от най-големите светци на западното средновековие — св. Франческо Асизки. Ако християнизирането е представяло решителна стъпка в историческия развой, то именно светецът от Рила е имал най-големи заслуги за утвърждение на християнската вяра всред своите сънародници. Нравственността на неговия живот с проявите на отречение от земните блага, когато всичко земно съставяло най-висше благо, с проповедта за обич, когато в живота царувала омраза и зло, не е могла да остане без дълбоко въздействие върху душите на людете от онова време. Рилският светец с личния си живот оказал неотразимо въздействие върху нравственото и духовно състояние на тогавашното духовенство. Ако за неговата преобразователна дейност потърсим успоредици в Запада, ще ги намерим, например, в така назованото Клюнийско движение от малко по-късно време. Култът към Рилския светец се свързал неразривно с духовния живот на нашия народ от средновековието та чак до наши дни. Самата Рилска обител е била истинско огнище на духовност, просвета и народностно самосъзнание. Нейното въздействие се долавя най-благотворно именно в най-тежките времена от съществуванието на българската народност. Простите думи на един рилски инок от миналия век: „род приходи, род отходи, а земля пребивает до веки”, сякаш са казани за самата обител. Тази обител вечно ще запази значението си в духовния живот на нашия народ, защото в нейната основа наистина лежи възвишен нравствен и духовен подвиг.

 

^аНамек за погубването на султан Мурада I при сражението на Косово поле на 15. юли 1389 г.
^бСр. Матей, XI, 30.

 

³⁶⁵Вж. Mahomet, Le Koran. Traduction . . par M. Kasimirski (Paris 1918), pp. 2-3, 22, 154/5.
³⁶⁶K. Amantos в: Ellinika, IX. I. 1936, p. 103.
³⁶⁷Д. Ихчиевъ, Турскитѣ документи на Рилския монастиръ (Сф 1910), сс. 4, 11-12.
³⁶⁸Вж. бел. 367; ср. Ивановъ, п. с., с. 39 сл.
³⁶⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 12-14.
³⁷⁰Ихчиевъ, п. с., с. 13.
³⁷¹Ихчиевъ, п. с., с. 15.
³⁷²Ихчиевъ, п. с., сс. 65 сл., 108 сл., 145 сл., 157 сл., 193 сл.
³⁷³J. v. Hammer-Purgstall, Geschichte des Osmanischen Reiches, IV (Pesth 1840), p. 847 in fine; Chudawendkiar d. i. der Herrscher.
³⁷⁴Вж. някои сведения в моята статия: Една книгописна рядкост в свръзка с българското минало (под печат).
³⁷⁵Дылевский, п. с., с. 79 и бел. 56.
³⁷⁶Дылевский, п. с., с. 58; Ивановъ, п. с., с. 40 сл.
³⁷⁷Н. Рылецъ, п. с., с. 37 бел. 2.
³⁷⁸Смедерево 1430—1930. Споменица петстогодишньице Смедеревскога града . . . [Београд 1931], с. 13 сл.
³⁷⁹Вж. тук, с. 284 сл.; общо Ивановъ, п. с., с. 40 сл.
³⁸⁰Ивановъ, Жития, сс. 74 сл.; 98.
³⁸¹A. A. Vasiliev, Histoire de l’Emріre byzantin, II (Paris 1932), p. 337.
³⁸²G. Phrantzae Chronicon, ed. J. B. Papadopoulos, 1 (Lipsiae 1935), pp. 96, 19—97, 6.
³⁸³J. von Karabacek, Abendländische Künstler zu Konstantinopel im XV. und XVI. Jahrhundert, I (Wien 1918), p. 2 sqq.
³⁸⁴Karabacek, op. c., p. 16 sqq.
³⁸⁵Karabacek, op. c., pp. 24 sqq., 33 sqq.
³⁸⁶Karabacek, op. c., p. 61 sqq.
³⁸⁹Д. И. Яцимирскій, Возрожденіе византійско-болгарскаго религіознаго мистицизма и славянской аскетической литературьі въ XVIII вѣкѣ (Харковъ 1905: отп. от Сборникъ статей въ честь проф. М. С. Дринова, с. 185 сл.).
³⁹⁰Ивановъ, Жития, сс. 75 сл., 98 сл.
³⁹¹Н. Рылецъ, п. с., с. 31 и бел. 2; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 42 и бел. 1; Български старини, сс. 205/6.
³⁹²Archiv f. slav. Philologie, II. 1877, p. 96; cp. Ивановъ, п. с., с. 42 и бел. 1.
³⁹³Archiv f. Slav. Philologie, II. 1877, p. 97; Ивановъ, п. с., с. 43 и бел. 1. Годината 1463 представя предел за възобновата на обителта. Иречекъ, Пътувания, II, с. 639, отнася възобновяването на обителта към средата на XV век.
³⁹⁴Илковъ, п. с., сс. 620/22; Aрхим. Д. Ковачевъ, Описание на св. мощи и други скѫпоценни старини, намиращи се въ българския Рилски мънастиръ (Пл 1911), сс. 100/7; Ивановъ, п. с., сс. 153/4, 43: Дылевский, п. с., с. 78.
³⁹⁵Тълкуванията на Киселковъ, п. с., с. 76 сл. са неприемливи.
³⁹⁶Снѣгаровъ, п. с., сс. 3 сл., 156 сл.; Киселковъ, п. с., с. 72 сл.; вж., обаче, Ивановъ, п. с., с. 74 сл.
³⁹⁷Ивановъ, Жития, сс. 77 сл., 98 сл.; същият, Св. Ив. P., с. 43 сл.; Н. Рылецъ, п. с., с. 34 сл.
³⁹⁸За царица Мара вж. тук, с. 272. Тя починала в 1487 г. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 44; същият, Български старини, с. 150. Ивановъ, Жития, с. 24 предполага, че Димитри Кантакузин ще да е действувал пред царица Мара.
³⁹⁹Трифоновъ, Софийската редакция, с. 73.
⁴⁰⁰За Теофан ср. у Трифоновъ, п. с., с. 72 бел. 1; ср. и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 44; Иречекъ, п. с., с. 660 за Белчин.
⁴⁰¹Ивановъ, Св. Ив. P., с. 45 бел. 1; Трифоновъ, п. с., сс. 73, 75, 68.
⁴⁰²Ю. Трифоновъ, Въ кой Никополъ сѫ били внесени мощитѣ на св. Ивана Рилски въ 1469 г. при връщането имъ отъ Търново въ мънастира (= ИИД, XVI—XVII. 1939, сс. 476-482); същият, Софийската редакция, сс. 68, 75. Ивановъ, п. с., с. 45, и Иванова, п. с., с. 462 сл. говорят за разрушения град Никопол — Никюп, Търновско.
⁴⁰³Според византийско време, значи към 23 часа.
⁴⁰⁴Вж. по-горе с. 197 и бел. 268; Б. Филовъ, Софийската църква Св. Георги (Сф 1933), с. 68 сл.; Ивановъ, п. с., с. 46; София презъ турско време (в: Юбилейна книга на гр. София, с. 43).
⁴⁰⁵Ю. Трифоновъ, Велика Тѫрновия, Велика Capдикия и Велика Европия ( = ИИД, V. 1922, сс. 85-111) същият, Въ кой Никополъ, с. 478 сл.
⁴⁰⁶Ср. Трифоновъ, Софийската редакция, сс. 77, 86 сл. предполага, че се отнася до сто динари.
⁴⁰⁷Ивановъ, п. с., с. 47 и бел. 1.
⁴⁰⁸Ивановъ, п. с., сс. 47, 48 и бел. 1.
⁴⁰⁹Ивановъ, п. с., с. 48.
⁴¹⁰Ивановъ, п. с., с. 48, предполага, че това ще да е било Сапаревска баня, старата Германия — родното място на прочутия Велизарий.
⁴¹¹Ивановъ, Жития, с. 83; Н. Рылецъ, п. с., с. 91 сл.; Спространовъ, Материали, с. 201 сл.; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 48 бел. 3; Иречекъ, п. с., с. 629 сл.; Трифоновъ, п. с., с. 85.
⁴¹²Ивановъ, Жития, с. 83; Св. Ив. P., c. 49. Владислав Граматикъ, обаче, не съобщава седалището на този епископ. Вероятно е бил приемник на баща си — именно епископ на Крупник.
⁴¹³Ивановъ, Жития, с. 83 сл
⁴¹⁴Ивановъ, п. с., с. 84; Св. Ив. P., c. 49.
⁴¹⁵Ивановъ, Жития, с. 84; Н. Рьілецъ, п. с., с. 38 ; Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 50, 49 и бел. 1.
⁴¹⁶Ивановъ, Жития, с. 83; Св. Ив. P., сс. 48 и бел. 3; 87.
⁴¹⁷Ивановъ, Жития, с. 79; Св. Ив. P., с. 111 сл.
⁴¹⁸Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 42 бел. 1, 48 бел. 3; ср. Л. Стојанович, Стари српски записи и натписи, I (Београд 1902), с. 115 № 370.
⁴¹⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 5-6; Ивановъ, п. с., с. 51.
⁴²⁰Ср. Ивановъ, п. с., с. 97 сл.; Иречекъ, п. с., с. 641 сл.
⁴²¹Вж. тук, с. 73 сл. и бел. 128; П. Я. Сырку, Очерки изъ исторіи литературньіхъ сношеній болгаръ и сербовъ въ XIV—XVII вѣкахъ (СПб 1901), с. CLXI сл.; Ивановъ, п. с., с. 112; В. Сл. Киселковъ, Родното мѣсто на Владислава Граматикъ (= ИБИД, XIX—XX. 1944, сс. 177-181).
⁴²²М. Сперанскій, Загребскиятъ рѫкописъ на Владислава Граматика (= СбНУК, XVI—XVII. 1900, сс. 325 338); послесловието у Стојанович, п. с, I, сс. 103-107 № 335.
⁴²³Сперанскій, п. с., сс. 331 сл., 338; ср., обаче, преценката на Сьірку, п. с., с. CLXIV сл.
⁴²⁴Спространовъ, Описъ Рил., сс. 52-56.
⁴²⁵Спростpановъ, п. с., сс. 104-114; за приписката вж. също Стефанови ч, п. с., III (1905), с. 146 № 5575/6.
⁴²⁶Вж. тук, с. 73 сл. и бел. 128.
⁴²⁷Спростpановъ, п. с., сс. 96-103 ; ср. Ивановъ, п. с., сс. 50 бел. 2, 51.
⁴²⁸Стојанович, п. с., I, сс. 110/1 № № 349-350, Ивановъ, п. с., сс. 112; 87.
⁴²⁹Спространовъ, п. с., сс. 84-94 ; Милетичъ, п. с., сс. 48/9; Ивановъ, п. с., с. 87; приписката у Стефанович, п. с., III, с. 148 № 5579.
⁴³⁰За Дим. Кантакузин вж. тук, с. 75 сл. и бел. 129.
⁴³¹Спространовъ, п. с., с. 18: един „църковен полуустав”, писан от поп Радослав; ср. Cтоjанович, п. с., III, с. 147 № 5578; Спространовъ, п. с., с. 37; служебен миней за м. март, писан през 1487 г. от „таха монах Давид”; ср. Cтоjанович, п. с., III, с. 148 № 5580.
⁴³²Миятевъ, п. с., сс. 351/5.
⁴³³Иречекъ, п. с., с. 10. Денят 19. октомври се чествува като „Очов ден” — сиреч ден на св. Ивана Рилски ; ср. Ивановъ, п. с., с. 97 бел. 2; Делирадев, п. с., с. 177. Дивото грозде, с което се хранил светецът, се назовава „отчево грозде”; ср. Ивановъ, п. с., с. 11. В приписка от 1833 г. се се говори за Очова река: вж. Спространовъ, п. с., с. 24, както и в приписка от 1801 г.; Цоневъ, Описъ Соф., I, с. 382: Очова рѣка въ Рьілоу. В турски документи обителта е обозначена „монастирът Св. Отец” (вж. Ихчиевъ, п. с., сс. 59, 60 и др), а Рилската планина е назована, все заради него, с името „Света гора” (вж. п. с., сс. 55, 57, 80 и др.).
⁴³⁴Вж. посочванията у Ивановъ, Жития, сс. 4, 8, 11, 15; Цоневъ, Описъ Соф., I, с. 86: служба и житие; с. 100: служба в празничен миней от XV-XVI в.; Гошевъ, Стари записки и надписи, IV, с. 17 сл. и Дылевский, п. с., с. 82.
⁴³⁵За него вж. Дылевский, п. с., с. 108 и бел. 87.
⁴³⁶Ихчиевъ, п. с., сс. 6-8; 19, 417/9, 57; ср. Ивановъ, Св. Ив. P., с. 68.
⁴³⁷Ихчиевъ, п. с., сс. 9-10; за един худжет от 20. IX. 1517 г. вж. п. с., сс. 321/2. — Ст. П. Джансъзовъ, Нѣколко документи дадени отъ турскитѣ султани на Рилския мънастирь (= СбНУК, IV. 1891, с. 610), дава документ от 1514 г.; вж. и се. 610/11, фермана от 1516 г.
⁴³⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 11-12; ср. Ивановъ, п. с., с. 51 сл.; ср.и Джансъзовъ, п. с., сс. 611, 612.
⁴³⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 12-14, 235-240, 14, 15-17; вж. още с. 322; ср. Ивановъ, п. с., с. 66 сл.
⁴⁴⁰Ихчиевъ, п. с., сс. 18-19; ср. сс. 17-18.
⁴⁴¹Ихчиевъ, п. с., сс. 20-22; вж. още: сс. 323/4, 324/5, 326/8, 328/30, 330/1; ср. Джансъзовъ, п. с., сс. 612/3.
⁴⁴²Ихчиевъ, п. с., сс. 331-333.
⁴⁴³Вж. посочванията у Н. Милевъ, Католишката пропаганда въ България прѣзъ XVII вѣкъ (Сф 1914), с. 11 сл.
⁴⁴⁴Ивановъ, п. с., с. 74 сл.; Киселковъ, п. с., с. 80 сл.
⁴⁴⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 324/5.
⁴⁴⁶Спространовъ, п. с., с. 16; Милетичъ, п. с., с. 65; Стојанович, п. с., III, с. 149 № 5584; Ивановъ, п. с., с. 87.
⁴⁴⁷А. И. Яцимирскій, Славянскія и русскія рукописи румьінскихъ библьіотекъ (СПб 1905), сс. 265-267; Ивановъ, п. с., с. 87; Стојанович, п. с., III, сс. 143-149 №№ 5582/3.
⁴⁴⁸Стојанович, п. с., I, сс. 153/4 №№ 482, 483; Ивановъ, Български старини, с. 267; у Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 87-88, не е посочен споменатият в приписката игумен Иларион. Ср. и Трифоновъ. Софийската редакция, с. 90.
⁴⁴⁹Стојанович, п. с., I, с. 166 N° 511.
⁴⁵⁰Спространовъ, п. с., сс. 12/3 : едно Четвероевангелие от 1559 г., ср. Стојанович, п. с., III, с. 158 № 5607; две други Четвероевангелия от XVI в.; п. с., с. 35: общ миней, част от който е писана през XVI в.; п. с., с. 9: тълкувание на пророка Иова. Върху Дриновия препис на Синодика на цар Борила (вж. Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 438-442; ср. Попруженко, Синодикъ царя Борила, с. XXVII сл.), преписан през XVI в., се чете курсивна бележка: книга сія мнѣ папахѡміа [!] проігумена рьіліота. М. С. Дриновъ, Съчинения, I (Сф 1909), с. 356 бел. 33, съобщава, че получил ръкописа в Панагюрище през 1871 г., а е вероятно ръкописът през 1614 г. да е бил в разрушения Ловчански монастир (вж. Цоневъ, п. с., с. 442). Малко е вероятно, че тук се споменува рилският игумен Пахомий, който игуменствувал през 1836-1837 г. (Ивановъ, п. с., с. 91), а някой друг, от по-раншно време, неотбелязан в списъка. За друг, вероятна рилски ръкопис от XVI в., вж. Цоневъ, п. с., с. 8. За култа към Рилския светец през това време е особено показателно посочването в житието на св. Николая Нови Софийски от Матей Граматик : вж. Сьірку, Очерки, сс. 39; CCLXXI сл.
⁴⁵¹Вж. Спространовъ, п. с., сс. 23/4; Милетичъ, п. с., с. 66; Стојанович, п. с., III, с. 160 № 5614, — от 1567 г. Общо вж. Снѣгаровъ, п. с., с. 319 сл. — Спространовъ, п. с., сс. 13 4; Стојанович, п. с., III, с. 163№ 5631: книга, подарена през 1597 г. на Курилския монастир, а после минала в Рилския монастир. За друг ръкопис вж. Стојанович, п. с., II (1903), с. 419 № 4275.
⁴⁵²Спространовъ, п. с., сс. 9-10; Н. Рылецъ, п. с., с. 100 сл.; Милетичъ, п. с., сс. 64/5; Цоневъ, История, I, с. 266; Илковъ, п. с., с. 629; Ивановъ, п. с., сс. 42 бел. 1, 88; Миятевъ, п. с., сс. 320-334, пълно описание; Ив. Гошев в: Родина, II. 4. 1940, с 95.
⁴⁵³Спространовъ, п. с., сс. 35/6.
⁴⁵⁴Спространовъ, п. с., с. 42
⁴⁵⁵Миятевъ, п. с., сс. 342-351, описание.
⁴⁵⁶Гошевъ, Стари записки и надписи, II (1929), сс. 19-21; същият, п. с., IV (1936), сс. 11/2.
⁴⁵⁷Вж. тук, с. 310 и бел. 447; ср. Дылевский, п. с., с. 108.
⁴⁵⁸Н. Рьілецъ, п. с., с. 82; Иречекъ, п. с., с. 641; Ивановъ, п. с., сс. 51, 58; Миятевъ, п. с., сс. 355/6.
⁴⁵⁹Ивановъ, Български старини, с. 241.
⁴⁶⁰Дылевский, п. с., с. 42 и бел. 29.
⁴⁶¹Муравьевъ, п. с., II, сс. 57, 58; Дылевский, п. с., с. 66 сл.; Ивановъ, Св. Ив. P., c. 57.
⁴⁶²Дополнительньія извѣстія о Рьільской обители, что въ Балканахъ (отп. от: Московскіе вѣдомости, № 64 от 1853 г.), с. 1; Дылевский, п. с., с. 67 сл., който дава неточна датировка.
⁴⁶³Дополнительньія извѣстія, сс. 1/2; ср. Дылевский, с. 70.
⁴⁶⁴Вж. Ивановъ, п. с., сс. 57/8 и главно Дылевский, п. с., с. 74 сл., с посочванията.
⁴⁶⁵Подробности вж. у Дылевский, п. с., сс. 81 сл., 122 сл., 159 сл. и други.
⁴⁶⁶Ихчиевъ, п. с., сс. 22/3, 333/4, 335/6, 336/7, 24/5, 25/7, 337/8, 339/40, 27/8, 29/31, 33/4, 35/6, 38/40, 679.
⁴⁶⁷Ихчиевъ, п. с., сс. 469/70, 255/6, 680, 476 сл.
⁴⁶⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 42-49; 349/52, 422/4.
⁴⁶⁹Вж. тук, с. 322 сл.; Ивановъ, п. с., с. 69 бел. 1 приема сведението буквално; ср. и Дылевский, п. с., с. 61.
⁴⁷⁰Ихчиевъ, п. с., с. 461.
⁴⁷¹Ихчиевъ, п. с., с. 462.
⁴⁷²Ихчиевъ, п. с., сс. 240/2.
⁴⁷³Вж. сведенията у Ив. Д. Шишмановъ, Нови студии изъ областьта на българското възраждане. I. В. Е. Априловъ, Неофитъ Рилски, Неофитъ Бозвели (= СбБАкН, XXI. 13. 1926), с. 14 сл.; ср. и Дьілевский, п. см с. 158 бел. 52.
⁴⁷⁴Спространовъ, Описъ Синод., сс. 36/7; преиздадено у Гошевъ, Стари записки и надписи, IV, сс. 32-35. Ивановъ, п. с., с. 88, привежда за този игумен само Спространовъ, Описъ Рил., с. 80 от 1702 г.; вж. и с. 58, без дата.
⁴⁷⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 677/9; споменатият игумен Георги не е посочен от Ивановъ, п. с., с. 88.
⁴⁷⁶Спространовъ, Описъ Рил., с. 51: в Разлог.
⁴⁷⁷Спространовъ, п. с., с. 38; Стојанович, п. с., III, с. 186 № 5749; игумен Яким е споменат също и в 1710 г.: Спространовъ, п. с., с. 9, неточно у Ивановъ, п. с., с. 89: 39 вм. 9.
⁴⁷⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 342/3.
⁴⁷⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 295/6; сс. 417/9. Не се знае, кога е станал споменатият пожар. Дали у Спространовъ, Материали, с. 172, не трябва да се чете „изгорена” вм. „изноурена”?
⁴⁸⁰Спространовъ, п. с , с. 172 сл.; ср. Ивановъ, п. с., сс. 54,69; Д. Мариновъ, Іеромонахъ Іосифъ Брадати (= СбНУК, XVIII. 1901, с. 101).
⁴⁸¹Ихчиевъ, п. с., сс. 255/6.
⁴⁸²Ихчиевъ, п. с., сс. 348/9.
⁴⁸³Ивановъ, Св. Ив. P., с. 58 — писмо от XVII век.
⁴⁸⁴Вж. сведенията у Ихчиевъ, п. с., сс. 475/6 — откупени пасбища за ползуване в с. Гардоман през 1733/9 г.; откупени „треви и води” през 1740 г. — п. т., с. 466; взети под наем пасбища и егреци през 1745 г. — сс. 467/8; през 1746 г. закупена ливада, която „дава около 10 кола сено” — с. 468; през 1733, 1739 и 1740 г. били откупени за едногодишно ползуване разни имоти: сс. 465/6. Преценката на Ивановъ, п. с., с. 69, трябва да се посмекчи що се отнася до първата половина на XVIII век.
⁴⁸⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 31/2; ср. Ивановъ, п. с., с. 75 сл.; Киселковъ, п. с., с.
⁴⁸⁶Ихчиевъ, п. с., сс. 36-38; ср. Ивановъ, п. с., с. 76.
⁴⁸⁷Ихчиевъ, п. с., сс. 38-40; Джансъзовъ, п. с., сс. 613/14; ср. Ивановъ, п. с., с. 76.
⁴⁸⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 40-42; ср. Джансъзовъ, п. с., с. 614; Ивановъ, п. с., с. 76.
⁴⁸⁹А. Н. Муравьевъ, Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковньімъ, II (СПб 1860), сс. 57-60; Ивановъ, п. с., сс. 155/6, 57, 88; Игнатий Рилски, п. с., с. 27; Ст. Цанковъ, Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастиръ (= ГодСУбф, XIII. 6. 1936), с. 15 сл.; добро издание на документа е дадено в безименната статия: Дополнительньія извѣстія о Рьільской обители, с. 1 сл. Според В. Иванова, п. с., с. 451 бел. 3 и Б. Филов в: ГНМ за 1922—1925, с. 632, тази статия, както и другата безименна статия: Обитель преподобнаго Іоанна Рьілскаго чудотворца въ Балканскихъ горахъ, л. т., № 46 от 1853 г., от която тя представя продължение, принадлежели на В. Григорович, което е невъзможно. Според Игнатий Рилски, п. с., с. 27 бел. 1, статията принадлежела на „добрия българофилъ покойний П. М. Леонтиевъ”, а Дылевский, п. с., с. 154 бел. 37 предполага „на основании некоторых данньіх,” които не съобщава, че е писана „повидимому” от М. Погодин. Дали, в същност, това не е творба на Н. Хр. Палаузов — търсеното негово „Описание на Рилския монастир”, за което събирал сведения през 1852 г.? (вж. П. Орѣшковъ, Неизвестна преписка на манастиритѣ Соколски и Рилски съ Н. Хр. Палаузовъ 1845—1854. СбБАкН, XXXVI. 2. 1941, с. 185 сл.). Ако това предположение е вярно, тогава може да се смята разрешен един въпрос, отправен към „българската библиография за доосвободителния периодъ”. Руското издание е било известно и на Н. Рылецъ, п. с., с. 21 бел. 1, който го критикува.
⁴⁹⁰Муравьевъ, п. с., II, с. 137; Дьілевский, п. с., с. 77 и бел. 52; Ивановъ, п. с., с. 88.
⁴⁹¹Вж. Ив. Дуйчевъ, Архиепископъ Петъръ Парчевичъ (= Родина, I. 4. 1939, с. 18 сл.).
⁴⁹²Подробно вж. у Дьілевский, п. с., с. 85 сл.
⁴⁹³Спространовъ, Описъ Рил., сс. 22-23; Стојанович, п. с., III, сс. 164/5 № 5636 и с. 193 № 5788; Милетичъ, п. с., с. 59; Цоневъ, История, I, с. 271.
⁴⁹⁴Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, с. 169 № 5661; за Арсения вж. тук, с. 324 и Ивановъ, п. с., с. 88, без това посочване.
⁴⁹⁵Спространовъ, п. с., с. 11; Стојанович, п. с., III, с. 225 № 5948; Ивановъ, п. с., с. 88.
⁴⁹⁶Ивановъ, Български старини, с. 252; същият, Св. Ив. P., с. 88.
⁴⁹⁷Ивановъ, Български старини, с. 252; същият, Св. Ив. P., с. 88; Cтоjанович, п. с., I, с. 372 № 1492. Относно връзките на Рилската обител със Света гора вж. Спространовъ, п. с., сс. 75/6: един ръкопис с „Чудесата на пресв. Богородица” от началото на XVIII век бил купен от някой игумен на Зограф за 9 гроша (приписката не е обнародвана); на края се споменува, с дата 1715 г., хилендарският инок Агапий; — п. с., с. 44: върху сборник със жития от XV в. приписка от 1730 г. за някакъв слух, разпространен в Света гора.
⁴⁹⁸Спространовъ, п. с., сс. 26/7; Стојанович, п. с., I, с. 380 № 1528; Милетичъ, п. с., с. 71; ср. Ивановъ, п. с., с. 88.
⁴⁹⁹Спространовъ, п. с., сс. 14/5; Н. Рылецъ, п. с., с. 101; Миятевъ, п. с., сс. 334—342 с обстойно описание на украсите.
⁵⁰⁰Спространовъ, п. с., с. 68.
⁵⁰¹Спространовъ, п. с., сс. 32/3; ср. Цоневъ, История, I, с. 273.
⁵⁰²Спространовъ, п. с., сс. 7, 38; Стојанович, п. с., III, с. 180 № № 5715/6; Спространовъ, Описъ Синод., сс. 120/1. Този игумен не е посочен у Ивановъ, п. с., с. 88.
⁵⁰³Спространовъ, Описъ Рил., с. 51; Cтоjанович, п. с., III, с. 182 № 5724.
⁵⁰⁴Спространовъ, п. с., с. 36; Стојанович, п. с., III, с. 184 № 5734.
⁵⁰⁵Спространовъ, п. с., с. 56; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5758.
⁵⁰⁶Спространовъ, п. с., сс. 17/8; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5761.
⁵⁰⁷Спространовъ, п. с., с. 76; Стојанович, п. с., III, с. 188 № 5762.
⁵⁰⁸Спространовъ, Описъ Синод., сс. 120/1; ср. Ивановъ, п. с., с. 89.
⁵⁰⁹Стојанович, п. с., с. 137 № № 2850/1: преписвач Йосиф.
⁵¹⁰Спространовъ, Описъ Рил., сс. 31/2.
⁵¹¹Спространовъ, п. с., сс. 71/2.
⁵¹²Вж. общото посочване за тези ръкописи у Спространовъ, п. с., с. 128.
⁵¹³В монастирската библиотека има, напр., една гръцка „Ирминия” (вж. Спространовъ, п. с., с. 121), както и един гръцки ръкопис с богословско съдържание от XIX век (п. т., с. 124). В приписката на „еропапа” Никифор от 1602 г. (вж. тук бел. 493) се употребява гръцката дума — „мирянин”, заета от обичайния църковен речник.
⁵¹⁴За него вж.: Д. Мариновъ, Іеромонахъ Іосифъ Брадати (= СбНУК, XVIII. 1901, сс. 99—131); Пеневъ, п. с., II, с. 193 сл.; Цоневъ, История, I, сс. 274 сл., 297 сл.; общи посочвания у Ивановъ, п. с., сс. 113—114; П. Динековъ, Първи възрожденци (Сф 1944), сс. 54—62; Б. Гацовъ, Дамаскинари отъ Рилската школа (= Духовна култура, кн. 51-52. 1933, сс. 245/52).
⁵¹⁵Спространовъ, Описъ Рил., с. 103; Cтоjанович, п. с., III, с. 226 № 5952; ср. Ивановъ, п. с., с. 89.
⁵¹⁶Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 322/5; същият, История, сс. 297/8.
⁵¹⁷Мариновъ, п. с., с. 103 сл.; Цоневъ, История, I, с. 298.
⁵¹⁸Общо вж. Б. Цоневъ, Новобългарска писменость прѣди Паисия (= БългПр, I. 8. 1894, сс. 80-94); за сборниците му: Цоневъ, История, I, сс. 299/300; ср. с. 306; Ивановъ, п. с., с. 114; Стојанович, п. с., II, с. 191 № 3116. Той е бил родом от Арбанаси при Търново, поради което е назован „грък” ; познавал е гръцкия език и превеждал от гръцки.
⁵¹⁹Вж. Цоневъ, История, I, сс. 300/1; същият, Описъ Соф., I, сс. 299-306; 346-353; II, сс. 419-425; Спространовъ, Описъ Рил., сс. 114/5.
⁵²⁰Цоневъ, История, I, с. 301 сл. общи посочвания.
⁵²¹Цоневъ, Новобългарска писменость, с. 90.
⁵²²Пеневъ, п. с., с. 202.
⁵²³Цоневъ, История, I, сс. 282, 310/1 с посочванията.
⁵²⁴Спространовъ, п. с., сс. 38/9; Стојанович, п. с., III, с. 167 № 5648; игумен Висарион липсва у Ивановъ, п. с., с. 88.
⁵²⁵Спространовъ, п. с., сс. 80/1.
⁵²⁶Спространовъ, п. с., с. 36; митрополитътъ два пъти посетил обителта в една година.
⁵²⁷Спространовъ, п. с., с. 26; Стојанович, п. с., III, с. 186 № 5747.
⁵²⁸Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, с. 190 № 5773.
⁵²⁹Спространовъ, п. с., с. 112; Стојанович, п. с., III, сс. 190/1 № № 5774/5.
⁵³⁰Стојанович, п. с., II, с. 67 № 2453.
⁵³¹Спространовъ, п. с., с. 57; Стојанович, п. с., III, с. 191 № 5776.
⁵³²Спространовъ, п. с, с. 58 ; Стојанович, п. с., III, с. 192 № 5780.
⁵³³Спространовъ, п. с., с. 113; Стојанович, п. с., III, с. 190 № 5775.
⁵³⁴За Партений Павлович вж.: Ивановъ, Старобългарски разкази, с. 82 сл.; Киселковъ, Автентиченъ ли е.., с. 10 сл.; Динековъ, п. с., сс. 49—53; Ивановъ, Български старини, сс. 594/5; приписка в един ръкопис в Черепишкия монастир вж. у Ив. Гошевъ, Църковни старини изъ Врачанската епархия ( = ГодСУбф, XI. 9. 1933/4), с. 6.; същият, Към историята на Черепишкия монастир (= ГодСУбф, XXII. 1944/5), с. 19 сл., с гръцки подпис, в който има доста правописни грешки, с дата юни 1733 [11734?] г.; друга приписка от 30. май 1734 г. върху „апостол” от XVI в. (вж. Ив. Гошевъ, Стари записки и надписи. III. ГодСУбф, XII. 6.1935, с. 7), писана в Сеславския монастир Св. Николай, с подпис на гръцки език; приписката сякаш не е издадена изцяло, нито пък е отъждествен писачът; други две приписки от 1726 и 1740 г. вж. у Стојанович, п. с., II, с. 71 № 2481 ; с. 128 № 2808. Приписката върху рилския ръкопис от 1483 г. вж. у Спространовъ, п. с., с. 93; за нейното отъждествяване вж. Г. Баласчев в: Минало, I. 3. 1909, с. 286 бел. 1 и Ивановъ, Св. Ив. P., с. 127; същият, Български старини, с. 595. Приписката носи дата: 9. септември 1734 г.
⁵³⁵Приписката е обнародвана от Г. Баласчев в: Минало, I. 3. 1909, с. 296: Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, с. 131 сл.; Автентиченъ ли е ..., с. 8 сл. През юли 1946 г. проверих текста на приписката и извадката тук е дадена по този проверен препис. По въпроса за тази приписка ще се върна другаде.
⁵³⁶Спространовъ, п. с., с. 113; Стефанович, п. с., III, с. 192 № 5783.
⁵³⁷Ивановъ, п. с., с. 57, с посочванията.
⁵³⁸Спространовъ, п. с., с. 58; Стојанович, п. с., III, с. 199 № 5817.
⁵³⁹Спространовъ, п. с., с. 68; Стојанович, п. с., III. с. 200 № 5820.
⁵⁴⁰Ивановъ, п. с., с. 76, с посочването.
⁵⁴¹Ще се задоволя да дам няколко сведения, напр.: имаме препис на служба и житие на светеца от 1602 г., вж. Спространовъ, п. с., сс. 22/3; в пролог от XVII век (вж. Спространовъ, п. с., сс. 40—42) има житие на светеца, както и второ житие — към 18. август; служба пак към 18.VIII. в служебен миней от XVII в.: вж. Спространовъ, п. с., с. 38; служба и житие на Рилския светец и на св. Иоаким Сарандапорски: Спространовъ, Описъ Синод., сс. 78—80; ръкописът произхожда от Гèрманския монастир и датира преди втората половина на XVII век; служба в празничен миней: Спространовъ, п. с., с. 158; в панегирик от 1623 г.: Гошевъ, Църковни старини, сс. 5/6; същият, Към историята на Черепишкия монастир, с. 18: Евтимиевото житие; в славословие (отпуск) в сборник с „неделни и празнични поучения” от 1626 г. упоменат, между други български светци, също и св. Иван Рилски: вж. Цонев, Описъ Соф., I, с. 243, и др.
⁵⁴²Вж. посочванията за такива църкви у Ивановъ, п. с., с. 59. За съжаление, не са дадени никакви хронологически данни. Въпросът заслужава да се проучи.
⁵⁴³Така напр.: върху потир от 1628 г. е гравирано изображението на св. Иван Рилски, заедно с изображението на св. Иван Богослов: вж. Гошевъ, Църковни старини, сс. 22/3; за образа на светеца в Курилския монастир вж. П. Мутафчиевъ, Изъ нашитѣ старопланински монастири (= СбБАкН, XXVII. 1931, с. 5); там е изобразен и св. Лука (?); образът върху Крупнишкото Евангелие: Миятевъ, п. с., с. 331. Оставям другите познати образи на светеца. Въпросът заслужава основно изучване. В. Иванова, Образи, с. 102 бел. 2, обещава да напечати „наскоро” проучване върху „образите на св. Иван Рилски”.
⁵⁴⁴Миятевъ, п. с., сс. 356/7. Стојанович, п. с. I, с. 320 № 1223, съобщава „натпис на сребр. крет у ман. Чокешини”: И ПРІЛОЖИ КРСТ ГРЕШНИ ДМІТ. BА МАНАСТІРЪ РІЛСКИ, с добавка, че кръстът бил „окован” в 7139 = 1631 г.
⁵⁴⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 355/7.
⁵⁴⁶Спространовъ, Описъ Рил., с. 113; Cтоjанович, п. с., III, сс. 205/6 №№ 5852—3; Спространовъ, Материали, с. 173: към 1766 г.; Ивановъ, п. с., с. 54. Към това време ще да се отнася вероятно и сведението у Спространовъ, Материали, с. 184 сл.
⁵⁴⁷Спространовъ, Описъ Рил., с. 113; Материали, с. 173.
⁵⁴⁸Спространовъ, Материали, сс. 173/4.
⁵⁴⁹Спространовъ, Описъ Рил., с. 114; Описъ Синод., с. 228; Описъ Рил., с. 29; ср. Ивановъ, п. с., с. 55.
⁵⁵⁰Спространовъ, Описъ Рил., с. 40; Н. Рьілецъ, п. с., с. 39 бел. 1; ср. Ивановъ, п. с., с. 56 бел. 1.
⁵⁵¹Ихчиевъ, п. с., сс. 50—52, 53—55, 55—58, 58—64, 66—68, 257—259, 79—81, 81—83, 83—88, 140—145, 169—170; Джансъзовъ, п. с., с. 614 сл.
⁵⁵²Ихчиевъ, п. с., сс. 478/9, 64/6; ср. Ивановъ, п. с., сс. 54, 83/4.
⁵⁵³Излишно е да се привеждат поредно разните документи, напр., у Ихчиевъ, п. с., сс. 495, 724, 729, 498/9, 681, 500/11, 520/1, 683 сл., 537, 540 и др.
⁵⁵⁴Ихчиевъ, п. с., сс. 88—90, 266/8; вж. още се. 95/8, 115/6; в почти пълен хронологически ред от от 1790 до 1827 г.: сс. 268/73, 512/3, 273/5, 515,6, 274/5, 517/8, 275/6, 520/1, 682, 276—289; Псп, LXVIII. 1908, сс. 311/4.
⁵⁵⁵Спространовъ, Материали, с. 173.
⁵⁵⁶Спространовъ, п. с., с. 173; Ивановъ, п. с., с. 69; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 354/5.
⁵⁵⁷Спространовъ, п. с., с. 173; ср. Ихчиевъ, п. с., с. 484.
⁵⁵⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 487/8.
⁵⁵⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 68—70; ср. Ивановъ, п. с., сс. 69—70.
⁵⁶⁰Ихчиевъ, п. с., сс. 366/7.
⁵⁶¹Ихчиевъ, п. с., сс. 77/9, 372/3, 494/5; ср. Ивановъ, п. с., с. 71; Спространовъ, Описъ Рил., с. 83; Ихчиевъ, п. с., сс. 495/6; за същия лихвар вж. още се. 484, 366/7.
⁵⁶²Ихчиевъ, п. с., с. 510; ср. се. 374 5 за дълг от 120 гроша; вж. и разказа у Спространовъ, Материали, сс. 186/7.
⁵⁶³Ихчиевъ, п. с., сс. 523, 730, 379, 535/6, 545/6.
⁵⁶⁴Йорд. Ивановъ, Исторія славѣноболгарская собрана и нареждена Паисіемъ Іеромонахомъ въ лѣто 1762 (Сф 1914), с. 85.
⁵⁶⁵Спространовъ, п. с., с. 173; този игумен не е упоменат у Ивановъ, Св. Ив. P., с. 89.
⁵⁶⁶Ихчиевъ, п. т., с. 257; ср. сс. 362/4: обвинение в убийство.
⁵⁶⁷Спространовъ, п. с., с. 173.
⁵⁶⁸Спространовъ, п. с., с. 173; Ихчиевъ, п. с., сс. 358/9, 360/2.
⁵⁶⁹Ср. у Спространовъ, п. с., с. 182 сл.
⁵⁷⁰Спространовъ, Описъ Рил., с. 68; Стоjанович, п. с., III, с. 200 № 5820.
⁵⁷¹Спространовъ, Материали, с. 173.
⁵⁷²Спространовъ, Описъ Рил., с. 114; Материали, с. 173.
⁵⁷³Спространовъ, Описъ Рил., с. 70.
⁵⁷⁴Ихчиевъ, п. с., сс. 426/8; можеби с тях имало и миряни.
⁵⁷⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 754/5.
⁵⁷⁶Ихчиевъ, п. с., сс. 118/20, 170/3; Спространовъ, Описъ Рил., с. 114.
⁵⁷⁷В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (Москва 1877), с. 125 сл.; Спространовъ, п. с., с. 15; за двете посещения вж. и бележките на Неофита Рилски у Шишмановъ, п. с., сс. 109, 118.
⁵⁷⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 762, 766; ср. Спространовъ, п. с., с. 79.
⁵⁷⁹Спространовъ, п. с., сс. 44/5, 62; Ихчиевъ, п. с., сс. 764, 759/61, 753, 685; Ивановъ, Български старини, с. 138; Цанковъ, п. с., сс. 18—25.
⁵⁸⁰Това може да се заключи от някои ръкописи: вж. Спространовъ, п. с., сс. 72, 73, 76/7, 77/8, 120 сл. и др.
⁵⁸¹Ивановъ, Български старини, с. 268; В. Захариевъ, Ктиторски образи на българи въ светогорските манастири (= Родина, III. 3. 1941, с. 131 сл.); ср. и М. Ковачевъ, Хилендарскиятъ параклисъ Св. Иванъ Рилски (= п. т., I. 1. 1938, сс. 213/5).
⁵⁸²Спространовъ, п. с., сс. 27, 25; Стоjанови ч, п. с., II, сс. 211, 215, № № 5877, 5896.
⁵⁸³Вж. описанието у В. Погорелов, Опис на старите печатани български книги (1802—1877 г.) (Сф 1923), сс. 56—57; ср. с.52; ср. Орѣшковъ, п. с., с. 186 сл.; Милетичъ, п. с., с. 55 сл. — Едно странно посочване (Цимисхи вм. Скилица?) у Б. Цоневъ, Кирилски рѫкописи и старопечатни книги въ Загребъ (= СбБАкН, I. 1913, с. 34).
⁵⁸⁴Гошев, Из сбирките, с. 14 сл.; Б. Цоневъ, Славянски ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека въ Пловдивъ (Сф 1920), сс. 270/1; Ивановъ, Св. Ив. P., с. 105 сл. — За един антиминс, дело на проигумена Исая, печатан във Виена през 1820 г., вж. Ив. Гошевъ, Антиминсътъ (Сф 1925), с. 118 и табл. XI, 22.
⁵⁸⁵Миятевъ, п. с., с. 357; Ихчиевъ, п. с., с. 513.
⁵⁸⁶Миятевъ, п. с., сс. 356/8; Ихчиевъ, п. с., сс. 523/4, 525/6, 528/9, 532/3, 537, 538/9.
⁵⁸⁷Цоневъ, Описъ Соф., I, сс. 498/9.
⁵⁸⁸Ихчиевъ, п. с., сс. 478/9.
⁵⁸⁹Спространовъ, Мат., сс. 180, 194; Ихчиевъ, п. с., с. 714; Н. Рылецъ, п. с., с. 113 сл.; ср. Ивановъ, п. с., с. 84.
⁵⁹⁰Ивановъ, п. с., с. 72 сл.; Орѣшковъ, п. с., с. 194 сл.; Спространовъ, п. с., с. 178; Н. Рылецъ, п. с., с. 127 сл.
⁵⁹¹Н. Рылецъ, п. с., с. 125, с някои изрични посочвания ; ср. Спространовъ, Описъ Рил., с. 123.
⁵⁹²Спространовъ, Материали, с. 173.
⁵⁹³Ихчиевъ, п. с., сс. 68-74; ср. и тук с. 340.
⁵⁹⁴Ихчиевъ, п. с., сс. 74/6.
⁵⁹⁵Цанковъ, п. с., сс. 1-12.
⁵⁹⁶Ихчиевъ, п. с., сс. 263/5, 297, 77/9, 85/8, 90/2, 101/3, 92/5.
⁵⁹⁷Ихчиевъ, п. с., сс. 83 сл., 140 сл., 169 сл., 213 сл. и др.
⁵⁹⁸Ивановъ, п. с., сс. 157—161; ср. Цанковъ, п. с., с. 2 сл.
⁵⁹⁹Ср. Спространовъ, Материали, сс. 182 сл., 188 сл.
⁶⁰⁰Спространовъ, п. с., сс. 182/3; 174/5; Ивановъ, п. с., сс. 72, 77/8; Цанковъ, п. с., сс. 12/5; Орѣшковъ, п. с., сс. 194/5.
⁶⁰¹Игнатий Рилски, п. с., с. 143; ср. Ивановъ, п. с., с. 78.
⁶⁰²Игнатий Рилски, п. с., с. 143; Ивановъ, п. с., сс. 78, 84; Киселковъ, п. с., сс. 93/4; вж. Д-ръ К. Стоиловъ, Речи (Сф 1939), сс. 100/7, речта на Стоилов, който внесъл законопроекта.
⁶⁰³Ср. тук, бел. 518.
⁶⁰⁴Така, през XIX век имало иноци от Габрово, Лесново, с. Шипочен, Т. Пазарджик, Самоков, Стара Загора, Щип, Кратовско и прочее. Ще се върна по въпроса.
⁶⁰⁵Ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 69, 75, 89 и др.
⁶⁰⁶Спространовъ, п. с., с. 196 сл.
⁶⁰⁷Спространовъ, п. с., с. 196; в надпис от 1817 г. назован „царска и патриаршеска света обител”.
⁶⁰⁸Спространовъ, Описъ Рил., сс. 37, 22, 83.
⁶⁰⁹Ср. тук с. 283 сл.
⁶¹⁰Вж. сведенията у Ихчиевъ, п. с., сс. 475/7, 353/4, 482, 485/6, 497, 373/4, 501/2, 505/7, 509, 512/7, 526, 529, 532/3, 386, 389/91, 540/1, 546/8, 393/4, 731. 553/60, 732, 395/8, 564, 567, 398/9, — покупки до 1849 г.
⁶¹¹Ихчиевъ, п. с., сс. 473/4,105/8, 108/15, 117,8, 124/7, 252/4, 145/69, 655/6, 603/4, 193/233, 641 сл., и др.
⁶¹²Ихчиевъ, п. с., сс. 486, 731, 552/3, 733, 562, 576/8.
⁶¹³Запазени са сведения за заеми, които монастиръг отпускал на разни лица: вж. Ихчиевъ, п. с., сс. 524/5, 549/50, 701/2, 573/5.
⁶¹⁴Ихчиевъ, п. с., сс. 369/70.
⁶¹⁵Т. Герасимовъ, Свидетелства за възобновяване на Рилския монастиръ въ 1784 г. ( = ИИД, XIV—XV. 1937, сс. 211/2).
⁶¹⁶Спространовъ, Материали, с. 199; ср. Ивановъ, п. с., с. 56.
⁶¹⁷Спространовъ, п. с., с. 200; ср. тук, бел. 615.
⁶¹⁸Спространовъ, п. с., сс. 201, 200.
⁶¹⁹Спространовъ, п. с., сс. 202,203; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 380/1.
⁶²⁰Спространовъ, п. с., с. 198.
⁶²¹Спространовъ, п. с., сс. 197/8.
⁶²²Спространовъ, п. с., с. 198; Н. Рьілецъ, п. с., с. 40.
⁶²³Спространовъ, п. с., с. 202.
⁶²⁴Спространовъ, п. с., с. 201.
⁶²⁵Ихчиевъ, п. с., сс. 382/3, 103/5, 104/5.
⁶²⁶Ивановъ, п. с., сс. 162, 58; Спространовъ, п. с., с. 182 сл.
⁶²⁷В. Григоровичъ, п. с., с. 127; ср. Орѣшковъ, п. с., с. 153.
⁶²⁸Н. Рьілецъ, п. с., с. 40; ср. Ихчиевъ, п. с., сс. 542/3.
⁶²⁹Ихчиевъ, п. с., сс. 121/2; 289/90; ср. Ивановъ, п. с., с. 59.
⁶³⁰Ихчиевъ, п. с., сс. 122/3.
⁶³¹Подробности вж. у Ивановъ, п. с., с. 58 сл.
⁶³²Вж. описанието на Н. Рылецъ, п. с., с. 47 сл.; А. Протичъ, Сѫщность и развитие на българската църковна архитектура (= ИБАИ, I. 1921/2, с. 201 сл.).
⁶³³Подробности у Ивановъ, п. с., с. 60 сл.; В. Захариевъ, Договоръ за изписването олтара на Рилския манастиръ презъ 1841 г. (в. Зора, бр. 5194
от 21. X. 1936 г.); Д. П. Хаджидимиевъ, Народностните гербове въ Рилския монастиръ (в. Мирт, бр. 10380 от 23. II. 1935 г.); Б. Н. Образописовъ, Пакъ по народностнитѣ гербове въ Рилския монастиръ (п. т., бр. 10398 от 16. III. 1935 г.); за другите монастирски църкви вж. у Ивановъ, п. с., с. 65 сл.; Ив. Енчевъ-Видю, Изъ църквитѣ около Рилския монастиръ (= ИБАИ, VI. 1930/1, сс. 286-294).
⁶³⁴Ивановъ, п. с., с. 61; Григоровичъ, п. с., с. 128.
⁶³⁵Григоровичъ, п. с., с. 127 сл.
⁶³⁶Н. Рьілецъ, п. с., сс. 49 сл., 64; Ивановъ, п. с., с. 61.
⁶³⁷Протичъ, п. с., с. 202 сл.
⁶³⁸Н. Рьілецъ, п. с., с. 107 сл.; Григоровичъ, п. с., с. 128 сл.
⁶³⁹Ивановъ, п. с., с. 104; Ст. Станимировъ, Изъ историята на Самоковското Духовно училище (= АрхивъМНПр, I. 3. 1909, сс. 38—83; III. 1. 1911, сс. 3—19).
⁶⁴⁰В. Априловъ, Събрани съчинения (Сф 1940), с. 95.
⁶⁴¹Орѣшковъ, п. с., сс. 156 сл.; 199.
⁶⁴²Спространовъ, Материали, с. 175 сл.; Орѣшковъ, п. с., с. 180 сл.
⁶⁴³Ивановъ, п. с., сс. 73, 105; Цанковъ, п. с., с. 17 сл.; Обитель преп. Іоанна, с. 17.
⁶⁴⁴Спространовъ, Описъ Рил., сс. 56, 61, 63, 83, 44, 52, 48.
⁶⁴⁵Спространовъ, п. с., сс. 63, 51, 62, 30, 78-80, 71, 73, 78, 79; Цоневъ, Рѫк. Соф., I, с. 371; II, с. 176. За библиотеката на Неофит Рилски вж. Шишмановъ, п. с., сс. 461-497.
⁶⁴⁶Вж. някои посочвания у Погорелов, п. с., сс. 51, 52, 70, 98, 99, 104, 114, 127, 191, 199, 213 и др.
⁶⁴⁷Освен посочените тук описи на Спространов (вж. бел. 238) и на Милетич (вж. бел. 107), съществуват още два опита за описи на рилските ръкописи, именно: В. Чолаковъ, Каталогъ на съхраненьі-тѣ въ Рьілскьій-тъ мънастьірь рѫкописньі книгьі (= Българскьі книжици, III. 1.1859, сс. 688-692); Б. Цоневъ, Ръкописната сбирка въ Рилския манастиръ (= БългПр, VI, 10. 1899, сс. 89-96). Всички описи, обаче, са незадоволителни. Ср. Сьірку, Очерки, сс. 64-06, за заниманията му в библиотеката на Рилския монастир през 1879 и 1899 г. и за описите на рилските ръкописи.
⁶⁴⁸Подробности вж. у Ивановъ, п. с., с. 106 сл.; Цанковъ, п. с., с. 25 сл.; ср. и Ивановъ, Български старини, с. 215.
⁶⁴⁹Цанковъ, п. с., с. 33.
⁶⁵⁰Ивановъ, Исторія, сс. 78, 79; 61, XX сл.; същият, Св. Ив. P., с. 114.
⁶⁵¹Спространовъ, Описъ Синод., сс. 223/8; ср. Ивановъ, Исторія, с. LIV; П. Динеков, Паисий Хилендарски. Славянобългарска история (Сф 1945), с. 115. Преписът ще е попаднал в Рилския монастир преди 1778 г.
⁶⁵²За т. н. Рилски препис вж. Ивановъ, п. с., с. LV ; Динеков, п. с., с. 115. За преписа от 1825 г. вж. Цоневъ, Описъ Соф., II, с. 468; ср. Дине-ков, п. с., с. 117; вж. и у Ивановъ, Св. Ив. P., с. 117, за дейността на рилския духовник Харитон.
⁶⁵³За него вж. Ивановъ, п. с., сс. 114/5, 58, 96; Спространовъ, Материали, с 184 сл.; Ихчиевъ, п. с., с. 260 сл.; Цоневъ, Описъ Пловд., с 256; Ивановъ, Български старини, с. 209; вж. и тук, с. 341.
⁶⁵⁴Вж. Ивановъ, Св. Ив. P., сс. 115, 96; същият, Гръцко-български отношения, с. 168; Спространовъ, п. с., с. 185 сл.; Н. Рылецъ, п. с., с. 43 сл.
⁶⁵⁵Бележките са обнародвани зле от Илковъ, п. с., с. 616/7; после от Спространовъ, п. с., сс. 172/4.
⁶⁵⁶Спространовъ, п. с., сс. 200, 186; Иречекъ, п. с., с. 636 бел. 18; Н. Рьілецъ, п. с., с. 84 сл.; Ивановъ, п. с., сс 110/1.
⁶⁵⁷Н. Рьілецъ, п. с., с. 125 сл.: Ивановъ, п. с., сс. 97 бел. 1, 2; 99, 115; Спространовъ, п. с., с. 182 сл.; Цоневъ, Описъ Соф.9 II, с. 500 — за Спиридона, смятан за сърбин; вж. Шишмановъ, п. с., с. 65 сл.; Игн. Рилски, п. с., с. 75 бел. 30; Орѣшковъ, п. с., с. 155 сл.
⁶⁵⁸Спространовъ, п. с., сс. 178-195; Ивановъ, п. с., с. 119.
⁶⁵⁹Между многото изследвания вж.: Шишмановъ, п. с., сс. 63-497; Л. Ив. Доросиевъ, Неофитъ Рилски патриархъ на българскитѣ книжовници и педагози (Сф 1932); Неофитъ Рилски, До кога сънь дълбокъ? Избрани съчинения и писма (Сф 1942); М. Арнаудовъ, Български образи (Сф 1944), сс. 147-182; Ст. Чилингиров в: Български писатели, I [Сф 1929], сс. 87-106.
⁶⁶⁰За тях вж. общи сведения у Ивановъ, п, с, с. 116 сл.; В. Н. Златарски, Царственикътъ на Христаки Павловичъ (= УчПр, XI. 7. 1906, сс. 678-693); Шишмановъ, п. с., с. 401 сл. и другаде; същият в: СбБАкН, VI.1916, сс. 177-180, за С. Николов; Н. Йонковъ-Владикинъ, Евстатий Пелагонийски (= Духовна култура, кн. 39. 1929, сс. 45-66; кн. 40. 1929, сс. 135-157); Г. Д. Баласчевъ, Автобиографии бележки на Синесий, епископъ въ Щипъ и Пловдивъ и митрополитъ въ Одринъ, Охридъ и Скопие (Сф 1934); Шишмановъ, Нови студии, с. 399 сл.; за Игнатий Рилски — п. с., сс. 75, 82, 150 и др.; М. Арнаудовъ, Димитъръ Мариновъ и българската народоука (= ГодСУиф, XXXVIII. 1. 1942, сс. 1-50); Хр. Вакарелски, Димитъръ (Митко) Мариновъ (= Просвѣта, V. 5. 1940, сс. 606-611).