РЕЛИГИИ

 

Посвещава се на двехилядигодишнината от Рождество Христово

Книгата се издава с благословението на Негово Светейшество
Патриарха на Българската православна църква Максим

 

ЦЕНТЪР ЗА СЛАВЯНО-ВИЗАНТИЙСКИ ПРОУЧВАНИЯ

„ИВАН ДУЙЧЕВ" КЪМ СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

Из архивното наследство на проф. Иван Дуйчев

 

Съставителство, предговор и редакция

Вася Велинова

 

Подготовка на архива за печат

Калина Минчева

 

 

„Заветът на св. Иван Рилски" е бил замислен като Втори том на книгата „Рилският светец и неговата обител", излязла през 1947 г. в библиотека „Златни зърна", в която проф. Дуйчев е сътрудничил като автор и преводач до нейното закриване. Настоящето издание, взело за база текстовете на проф. Дуйчев, запазва тяхното оригинално звучене. Направени са корекции и осъвременяване единствено на библиографските данни, допълнени са новите изследвания, а също така са прибавени и новооткрити редакции на житията на Иван Рилски в късната ни ръкописна традиция.

 

Изказваме своята благодарност на

Драговитийски епископ Йоан,
Игумен на Св. Рилска Обител

за предоставената ни възможност за работа в библиотеката
и архива на манастира, както и правото да публикуваме
миниатюрите от Кондиката на манастира, рисувани от
проф. Васил Захариев

г-жа Нонка Дуйчева

за предоставяне на правото за публикуване на част от архива на
проф. Иван Дуйчев

Архимандрит Виталий

г-н Димитър Кръстев

уредник на музея на Рилския манастир

г-жа Мария Черешарова

зав. Библиотеката на Рилския манастир
и на всички спомоществователи, които дадоха своя принос
за това издание.

 

СЛОВО ЗА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ

 

След покръстването на българите от благоверния св. цар Борис в България настъпва бурен духовен подем. Преслав и Охрид стават школи, където се създава оригинална и преводна книжнина. Манастирите възприемат тази традиция с по-практическа насока - да подготвят духовници, които да „утвърждават новопокръстения народ в християнската вяра и да го вразумяват да изостави езическите обичаи".

Сред всички бележити личности от това време св. Иван Рилски безспорно заема едно от челните места. Много нещо е било писано или устно предавано за този велик роден светец. Науката грижливо и критично е изследвала онова, което е оцеляло, като се е стараела да се добере до истината относно неговия произход, личност, култура и предсмъртен Завет.

През 1947 г. след хилядагодишнината от смъртта на св. Иван Рилски, проф. Иван Дуйчев издаде книгата „Рилският светец и неговата обител". С настоящия труд „Заветът на св. Иван Рилски", запазен в архива му, същият автор спира поглед върху единствения достигнал до нас писмен паметник, излязъл изпод перото на светеца, макар и в по-късни преписи.

Като се вземат предвид и „Богослужебните последования за цялата година акатисти и молебни канони" в чест на св. Иван Рилски, издадени от Левкийски епископ Партений, трудовете на изтъкнати наши учени като Юрдан Иванов и др., може да се каже, че кръгът на научните изследвания за рилския пустиножител се затваря. Винаги съществува обаче възможността да се открият неизвестни до сега извори, които да хвърлят нова светлина върху неговата личност.

Относно автентичността на Завета между учените отдавна съществуват спорове. Може би това се дължи на факта, че те го разглеждат само откъм неговата лексикална страна, която безспорно през тези единадесет века е претърпяла промени поради многото преписвания. Творението обаче свидетелства за своя творец. Заветът е плод и същевременно характеристика на цялостната личност на рилския светец, рисува епохата и обстановката, в която той е живял, целта, поради която го е написал, както и читателите, за които се отнася. За да се разбере Заветът, неговият автор трябва да се постави в естествената му родна среда, монашеският начин на живот и нравите на новопокръстения български народ.

Заветът е ценен не само, защото е произведение на X век, макар и не в оригиналния си вид. Той е важен като настолна книга на рилските монаси, възревнували да подражават на ангелския живот на светеца, а чрез вярата в него - да служат на своите еднокръвни братя. Заветът е едно от най-ценните риломанастирски съкровища, защото е „Завет на преподобния наш отец Йоан Рилски, даден от самия него на учениците му преди смъртта му".

Заветът свидетелства за голямата книжовна култура и начетеност на рилския пустиножител. Той привежда цитати от Стария и Новия завет, съветва своите ученици „често да четат светоотеческите книги". Това свидетелства, че в основаната от него обител в недрата на Рила планина е имало библиотека, а може би и книжовна школа под негово ръководство. Щом използва в своя Завет творенията на св. Теодор Студит, които в онова време навярно не са били още преведени на старобългарски език, вероятно св. Иван е знаел византийския гръцки език. Затова Заветът му говори за високи богословски познания; практическите наставления към монасите - за дълбок личен религиозен опит; любовта му към неговите български чеда - за грижите на един добър духовен пастир.

Единадесет века Заветът на св. Иван Рилски служи за настолна книга на монасите в основания от него манастир. Всеки празник в трапезарията по време на обяда дежурният четец оглася наставленията на Преподобния за общо назидание. И никой никога не се е усъмнявал в неговата автентичност. Всеки, който е престъпил свещения праг на манастира, почувствал призива на светеца, е знаел, че в неговата обител може да се живее не като следва законите на „мира сего", а като подчини волята си на първия и вечен игумен св. Иван Рилски.

Неоспорим факт е, че през всички тези векове пътеките към дома на светеца никога не са буренясвали; че православното българско съзнание е виждало в св. Иван „рилска похвала и болгаром съгражданин", ангел- закрилник на своя народ през тежките му исторически изпитания. Бурите, които преминаха над нашето Отечество, не можаха да предадат на забвение нито неговия Завет, нито да разрушат яките зидове на неговата Света обител, защото нейният зидар е поставил основите й върху гранитната вяра и любов към род и Родина.

Драговитийски епископ Йоан, Игумен на Рилската Св. Обител

 

КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ

 

Към проф. Иван Дуйчев още приживе бяха отправяни упреци за ненаписването на обобщаващи изследвания върху българската история. Като изключим неговата вдъхновена книга „Рилският светец и неговата обител", както и някои студии, част от които публикувани Medioevo Byzantino-Slavo I-III, Рим 1965-1968 и IV, 1-2, София 1996 г., и в събраните студии (Византия и славянския свят, т. I, подбор и редакция Ив. Божилов, С. 1998. ), привидно това мнение има основание.

И в действителност, работейки върху проблемите на българската история, ние най-добре разбираме благородното съжаление, което се крие зад тези упреци. Празнотата от ненаписаното от големите наши историци и учители ще се чувства все повече в бъдеще. Времето, в което сега живеем, не предразполага към обобщаващ обективен исторически поглед и все по-често се издават събрани трудове и статии, а тези в които се правят опити за синтез, често обслужват конюнктурни цели или са плод на спекулативни теории.

Въпреки тази среда, която в нашата родна история периодически се повтаря; въпреки опитите да се отхвърли традицията и игнорира историята, ние сме убедени, че наследеното от Завета ще продължи да бъде основно градиво в нашето бъдеще. Именно затова се заехме с издаването на два ръкописа от архива на проф. Иван Дуйчев: „Държавата и църквата" и „Заветът на св. Иван Рилски".

Вторият, по своя замисъл, е продължение (т. е. II т. ) на излязлата през 1947 г. книга за Рилския светец в библиотека „Златни зърна". Може би те ще опровергаят частично упреците за липса на обобщаващи студии и трудове.

Ние напълно осъзнаваме трудността и риска, които поемаме. Ръкописите са недовършени, прекъснати (единият през 1943 г., а другият през 1948 г.) от обстоятелства извън амбициите на проф. Иван Дуйчев. Недооценка на тяхната важност, икономическа ситуация, политическа конюнктура и научна завист са причините, които довеждат до затварянето им в архива на учения за дълги години. Ние сме се опитали да предоставим на читателите един от тях, изхождайки от единствената лоялна позиция, предполагаща минимум интервенция в тях. Въпреки че от гледна точка на изследователя това не е най-добрата опозиция, тяхната актуализация крие редица елементи на намеса в лабораторния процес на учения и предполагане на изводи, които понякога не съответстват на работните хипотези. Така че колежката ст. н. с. Вася Велинова избра най- дискретния метод, в който респектът към научния архив на проф. Иван Дуйчев определя лоялността към стореното от него.

Този втори том на сагата на проф. Иван Дуйчев за Рилския манастир, който предлагаме и на широкия кръг от читатели и любители на старината, е една тема, към която той се връща многократно през годините. Ние си позволихме да издадем тази книга, за да напомним на сегашните поколения нещо твърде познато на по-възрастните от тях. То опира в крайна сметка до философията на историята. Историята, която се прави от актуалните, да не кажа злободневни събития, има мъдростта да застане в своето развитие над тях и да акцентира върху стойностното, макар че от гледна точка на съвременниците то не е винаги най-справедливото, или по-точно - най-важното. На базата на такива стойности, извадени от историята през вековете, Рилският манастир и неговият основател заемат, както отбелязва проф. Иван Дуйчев, безпрецедентно място: „Историята - чието велико дело се състои в това да възкресява мъртвите и подобно на поезията да раздава безсмъртие и слава, както и да обрича на забрава и позор - трябва да признае огромните заслуги на Рилския светец и неговата обител във вековното битие на българския народ."

Надяваме се, че това закъсняло близо половин век издание ще привлече интереса на най-младите, към които проф. Дуйчев питаеше особено чувство за отговорност, а по-възрастните ще върне назад във време, изпълнено с изпитания и надежди.

Проф. д-р Аксиния Джурова

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Всяка нова книга е изпитание - за този, който я създава, защото, като съкровена част от него, сътвореното ще заживее свой живот; за този, който ще я поеме в ръцете си - защото пред него се отваря нов духовен хоризонт. Изпитанието е несъизмеримо по-трудно, а отговорността и тревогата - още по-големи, когато се представя книжовното дело на друг човек. А когато става дума за ерудита, изследователя и учения Иван Дуйчев, за представянето на неговото архивно наследство пред широка читателска публика - дори и тези чувства отстъпват пред порива първо да се поклоним, съсредоточим и вглъбим в себе си - като в храм. Едва след това, със съзнанието за всички трудности, които крие подобно начинание, можем да посегнем към словото. Защото след въпросите, които човек си задава, при работа с научен архив, след съмненията и притесненията доколко ще долови и адекватно предаде мислите на автора, под бремето на отговорността и пред респекта, който налага името Иван Дуйчев, идва и нещо празнично. И пак - като в храм - преживяваме радостта от духовната връзка, преодоляла съпротивата на времето, наградени сме с удоволствието да надникнем в творческата лаборатория на учения, да почувстваме тръпката на откривателя, да се насладим на широтата и свободата на мисълта му и накрая, като след изпит, да кажем - успяхме. Защото сме разбрали, че най-ценната човешка награда може би е в това да бъдеш винаги жив в мислите на следовниците си, да ги обогатяваш с идеите си, да провокираш търсенията им.

Пристъпихме към тази част от архивното наследство на проф. Иван Дуйчев като към своеобразен Завет, наследство от знания, без които представата ни за него като учен не би била пълна. Макар и незавършена докрай, книгата посветена на духовния завет на св. Йоан Рилски, привлича с категоричността на авторската позиция, с богатството от теми и идеи, които могат да послужат и за бъдещи научни изследвания. И за да поставим тази нова книга от и след Иван Дуйчев в контекста на времето, когато е създавана, трябва да отговорим на няколко въпроса.

Първият е - защо се дискутира автентичността на Завета на св. Йоан Рилски?

През 1947 г. в библиотека „Златни зърна" излиза книгата на Ив. Дуйчев „Рилският светец и неговата обител", монография, представяща систематизирано, на базата на богат изворов материал, историята на Рилския манастир и един опит за реконструкция на жизнения път на неговия основател св. Йоан Рилски. Тази книга е блестяща илюстрация на научно-изследователския метод на Иван Дуйчев - привличане на максимално възможното количество от наличния изворов материал, подробен анализ и задълбочен коментар, на базата на който се поднасят основните извода. Замислена като една по-популярна и достъпна книга, студията за Рилския светец и неговия манастир се превръща в основно изследване на историята на манастира, продължаващо най-добрите традиции в нашата историческа наука, неотклонно следвани и завещани от В. Златарски и Й. Иванов - учителите на Ив. Дуйчев. Още в тази монография ученият анонсира своя интерес към въпросите, свързани с духовния завет на основателя на Рилския манастир. В книгата той помества превод на текста на Завета на съвременен български език, както и кратък анализ на съдържанието му. Оновният извод е, че това е един автентичен документ от времето на Първото българско царство.

Със своята позиция Ив. Дуйчев подкрепя напълно изказаното още през 1917 г. от Й. Иванов¹ становище за автентичността на Рилския завет. Междувременно след книгата на И. Иванов са публикувани няколко студии, които застъпват противоположно на неговото становище: В. Киселков издава книгата си за Рилския манастир през 1927 г.², И. Снегаров обнародва статия в сборника, посветен на проф. П. Ников през 1940 г.³ Отрицателно за автентичността на Завета се произнася и Ал. Т. Балан в своята рецензия за книгата на И. Иванов, публикувана в „Известия на Бълг. археологическо дружество" през 1918 г.⁴ Припомняме тези факти, за да подчертаем, че по времето, когато Ив. Дуйчев е издал книгата си за Рилския светец, въпросът с автентичността на най-важния манастирски документ все още не е бил решен задоволително. Това са причините, поради които ученият е предвиждал отделно изследване на текста на Завета, като с това е целял изцяло да подкрепи своя учител И. Иванов. Нещо повече, започнатата книга още в архив е носела посвещение за него. Този факт е красноречив не само за научно-изследователския подход на Ив. Дуйчев, той е много показателен и за едно специфично качество, присъщо само на големите учени - съзнанието за голямото значение на приемствеността в науката. И ако в работата си над Завета след 1947 г. той се ограничава с лаконичното посвещение - „В памет на проф. Йордан Иванов" (наскоро починал - 6.07.1947 г.), то в една от последните си книги големият български учен, вече академик и член-кореспондент на няколко чуждестранни академии, споделя: ,Дълбока приемственост съществува в целия исторически живот, каквато приемственост трябва да има и в нашата научно-изследователска дейност. В моята научна дейност съм се старал да вървя „по стъпките" на моите скъпи учители и наставници и чрез това да им отдам, доколкото е възможно, дължимата дълбока и неизразима признателност за полученото знание и безценните напътствия по пътя на науката."⁵

С тези свои думи Ив. Дуйчев отговаря и на втория въпрос, който би си задал всеки, запознат с неговата богата научна продукция - защо в продължение на десетилетия, той многократно се връща към темата за Рилския манастир и Завета на св. Йоан Рилски и последователно и неотклонно защитава идеята за автентичността му. Дълбокото преклонение пред учителите, съзнанието за приемственост в научното дирене и чувството за отговорност пред идващите поколения са основните ориентири в научните му търсения, посветени на този проблем.

Тук, разбира се, има и още нещо - Рилският манастир със своята многовековна история е средоточие на цялото българско Средновековие. Миговете на възход, последвани от драматични сблъсъци и разорение, през които минава българската държава, рефлектират в тази свята обител. В процеса на реконструиране и пресъздаване историята на Рилския манастир Ив. Дуйчев всъщност създава модел на цялата българска история, търсейки в нея преди всичко проекциите на духовността. Това е и причината за неговия интерес към „Завета на св. Иван Рилски", един ръкописен паметник, който той интерпретира като духовно послание, основа на отшелническото движение и стожер на общежителния Рилски манастир в България.

Книгата, която проф. Ив. Дуйчев е замислял като продължение на „Рилския светец", е трябвало да съдържа следните части: първо - представяне на предварителни методологически бележки за по-нататъшното проучване в детайли историята на Рилския манастир с оглед автентичността на Завета на неговия основател; второ - анализ на текста, полемика с авторите, отричащи автентичността му и привеждане на доказателства както на лексикално, така и на общо литературно-историческо и културно-историческо равнище.

В архива на учения са запазени и няколко приложения: списък на игумените на манастира, чрез който на базата на запазени приписки, бележки и каменни надписи,той възстановява последователността на тяхното игуменско служение, като с това потвърждава целесъобразността на своята комплексна научна методика. Второто приложение е трябвало да представи житиеписните творби за св. Йоан Рилски в превод на съвременен български език, с оглед изследването им като извори за живота на светеца и като косвени доказателства за автентичността на Завета.

Запазените ръкописни бележки свидетелстват, че е предвиждано събиране и евентуално издаване на легенди и предания за светеца като последна глава на изследването. Замислена така, втората книга, посветена на Завета на Рилския пустиножител, е трябвало да бъде един компендиум- справочник за развитието на агиографската традиция и в по-широк историко-културен аспект - за развитие на цялостния култ към св. Йоан Рилски с неговите фолклорни проекции.

За съжаление, някои части от така замислената монография са само конспективно набелязани, без да може да се проследи развитието на изследването в подробности. Затова, спазвайки задължителната в тези случаи научна коректност, изискваща да поднесем проверени факти, т. е. да кажем по-малко, но вярно, отколкото повече, но погрешно, ние въз-приехме следните принципи в изданието:

— Минимална редакторска намеса в текстовете, които са цялостни и които развиват в завършен вид идеите на Иван Дуйчев. Това ни позволи да обнародваме почти без промени замислените първа и втора глави. Намесата ни се изрази единствено в осъвременяване на библиографията и в редактиране на текста, което е неминуемо при всяко научно издание. За да получи читателят точна представа за реалното състояние на архивните текстове, всички редакторски интервенции са дадени в курсивен шрифт в първа и втора глава. Във всички части на книгата бележките са изнесени след съответните глави, като бележките на редактора са указани в скоби.

— Списъкът на игумените е сверен със списъка на игумените, който се съхранява в архива на Рилския манастир. Зa всички приписки са посочени източници, като печатните издания според които са публикувани, са дадени според съвременните библиографски изисквания.Тук изказваме специална благодарност на г-н Борис Цацов за оказаната от него помощ при работата над списъка на игумените.

— Текстът на Завета е издаден на съвременен български език в превод, направен от Иван Дуйчев. Идентифицирани са всички библейски цитати.

— Текстовете на житията са подготвени за печат само в превод на съвременен български език. Като отчита съществуването на издание на средновековните преписи на житията, направено от Й. Иванов⁶, Ив. Дуйчев взема критично отношение към него в първата глава, и превеждайки текстовете, показва основателността и важността на направените от него бележки. По време на работата над Завета на св. Йоан Рилски Ив. Дуйчев е разполагал със седем житиеписни текста. Всички те са включени от него като приложения. Съобразявайки се със стремежа му към максимално пълно представяне на изворовия материал, ние допълнихме броя на житията с открити и обнародвани след 1948 г. текстове. Това са преводи на жития от стишните пролози. За улеснение на читателя пред всеки житиен текст са дадени следните сведения: кратка информация за времепоявата и автора на житието (когато авторът е известен), литературните му особености, определящи и мястото му в агиографската традиция, посветена на св. Йоан Рилски; справка за издания на текста в оригинал и за други преводи; кратка препоръчителна библиография. При издаването на всеки текст са идентифицирани библейските цитати, даден е подробен коментар на исторически лица и събития, споменати в житията, както и на някои специфични богословски термини, архаични думи и неясни моменти. Ограничаваме се само с издаване на преводите на житията, тъй като книгата, която е подготвял Ив. Дуйчев, подобно на Рилския светец, е замислена като студия, достъпна на широка читателска аудитория.

— В края на първа глава е поместена кратка библиографска справка за студии и монографии, посветени на Рилския манастир, литературно-книжовното му наследство, култа към св. Йоан Рилски и литературната традиция, свързана с него. По този начин искаме само да маркираме сложността и многостранността на проблемите, до които се докосва Ив. Дуйчев, анализирайки Завета.

— Не е включена частта, посветена на легендарния материал, тъй като тя в конспективен план само изброява източници, откъдето ще се събират текстовете - предимно обнародвани. Отчитайки съвременното равнище на теренните фолклорни проучвания и възприетите принципи на записване и издаване на фолклорни текстове, смятаме, че тази последна глава е в един съвсем начален етап на работа и всяка наша намеса с оглед нейното завършване би променила намеренията на автора.

Какви основни моменти включва изследването на автентичността на Завета, представено в тази книга? На първо място трябва да отбележим, че още в средата на века проф. Ив. Дуйчев поставя анализа на отделния книжовен паметник в пряка връзка с непосредствената му културна среда и по такъв начин маркира важността на проблема за културния контекст - въпрос, които не престава да е актуален за медиевистиката и днес. Подходът, избран от автора в непосредствения анализ на Завета, му помага да извлече максимално количество информация от средновековния текст (той подробно и прецизно идентифицира библейските цитати, търси връзките с други текстове от същото време и пр.). На основата на същата методология по-късно акад. Ив. Гошев издава студия, с която категорично подкрепя автентичността на Завета на св. Йоан Рилски⁷.

Следва да отбележим и още един методологически въпрос, поставен имплицитно от Ив. Дуйчев - този за превода на старите текстове на съвременен български език. Авторът се придържа към превод, който запазва максимална близост с оригиналния текст и жертва понякога звучността и стройността на фразата. Тази особеност се постарахме да запазим, доколкото е възможно, за да се почувства пиететът на учения към старината.

В непосредствена връзка с тези проблеми стоят и неговите мисли по повод принципите на издаване на средновековните текстове, изказани в първата глава. Ив. Дуйчев определя изданието на житията на св. Йоан Рилски, направено от Й. Иванов, като безспорно научно достижение. В същото време той поставя в критичен план сериозни въпроси, засягащи текстологичното изследване на преписите на всяко едно съчинение. Изтъква се необходимостта от проследяване на „родословието на текста" - т. е. поставя се изискването за задължително текстологично проучване на средновековния текст, преди неговото обнародване. Всеки съвременен изследовател, подготвящ научното издание на средновековен текст, се е изправял през този проблем. Той е важен и при всяко детайлно проучване на съдържанието на средновековната творба.

Критичните бележки, отправени към изданието на Й. Иванов, са в един препоръчителен, конструктивен дух, очертаващ методика, към която се придържа и съвременната текстологична и археографска практика.

Накрая бихме искали да отбележим и последователността, с която в течение на десетилетия Ив. Дуйчев продължава да отстоява своята теза за автентичността на Завета. В редица статии, посветени на монашеството в България, на ролята на Рилския манастир като духовно средище и пр., той поставя въпроса за този уникален паметник, за неговото значение и неговата безспорна автентичност. Защото, както той нееднократно е подчертавал, Заветът на св. Йоан Рилски е не само манастирски документ, не само устав на монашеското братство, не само своебразен морален кодекс на монаха, а и свидетелство за духовния живот в България през X в., една нишка през времето, която свърза миналото с настоящето и предопределя бъдещето⁸: „...трябва да заявим, че той (Заветът - бел. ред.) представлява наистина един от най-интересните документи на средновековната наша духовна литература от най-ранния период на старобългарската книжнина.... Заветът на основателя на Рилската обител - като се приема неговата достоверност - може да се постави в редицата на най-възвишените писания на Плисковско-Преславската книжовна и просветна традиция от края на IX и началото на X в. През целия период на своето вековно съществуване и още повече през епохата на нашето национално Възраждане, Рилският манастир запазва своя характер на средище на българската духовност и култура, като хранилище на народните традиции и на българската книжнина и просвета."⁹

В заключение бихме искали да подчертаем, че книгата в този си вид е насочена към широка читателска аудитория. Така тя в достъпна форма може да предаде посланието на големия наш учен, посветил целия си живот на изследване на българската културна история и на нейното популяризиране. Според нас това е книга, която ни припомня Завета на миналото, защото без него е немислимо бъдещето. Това е книга, която се появява във време, белязано с противоречия. Тя няма за цел да сложи край на научната дискусия за автентичността на Завета на св. Йоан Рилски - по-скоро се стреми отново да постави този въпрос.

И нека си припомним накрая думите на незнайния автор на най-старото житие на светеца: „И когато светият отец рече „амин", в същия час ангел удари каменно клепало, и звънец звънна над гроба на светия отец, и пустинята се разтресе и затрептя като езеро, а планините прозвъниха като камбана." Защото докато камбаната на историческата ни памет звъни, ще я има и България.

ст. н. с. Вася Велинова

 

Бележки

¹Иванов, Й. Св. Иванъ Рилски и неговият монастиръ, С., 1917.
²Киселков, В. Сл. Рилският манастир, С., 1927.
³Снегаров, И. „Заветът" на св. Иван Рилски. - В: Сборник н ιтмет на проф. Ников, Известия на бълг. истор. дружество, XVI- XVII, С, 1940, с. 462-475.
⁴Балан, Ал. Т. Рецензия в Известия на бълг. арх. дружество, VI, 1916-1918, с. 175-176.
⁵Дуйчев, Ив. Пътеки от утрото, С, 1985, с. 252.
⁶Иванов, Й. Жития на св. Иванъ Рилски. С уводни бележки. - I од. на СУ, Историко-филолог. ф-т, 13,1938, с. 1-108.
⁷Гошев, Ив. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на ма робългарското и на византийското литературно предание от IX- XIV в. - ГДА, т. 4, С, 1954-1955, с. 431-501.
⁸Дуйчев, И. Свети Иван Рилски и неговият монастир. Издание на Светата Рилска обител, 1948; Нравствената реформа на св. Иван Рилски. - Духовна култура, С., 1976, 10, с. 8-15; За първообразността и достоверността на Рилската грамота. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура, С. 1981, с. 207-233; Ономастични и етимологични изследвания. Осеновица-Асеновица. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура, С. 1981, с. 347-354; Отшелникът Иван Рилски. - В: Страници от миналото, С., 1983, с. 185-205; Рилският манастир като книжовно и просветно средище през Средновековието. - В: Пътеки от утрото, С., 1985, с. 73-87; Dujcev, Ivan. Guide du monastère de Rila et ses environs. Sofia, 1948; La réforme monastique en Bulgarie au Xe siècle. - In: Etudes de civilisations médiévales (IXe-XIIe siècles). Mélanges E.-R. Labande. Poitiers, 1974, p. 255-264. /Repr.Medioevo Bizantino-Slavo, vol. IV, П, Sofia, 1996/.
⁹Дуйчев, Ив. Пътеки от утрото, с. 83.

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

ВЪПРОСИ ПО МИНАЛОТО НА РИЛСКАТА ОБИТЕЛ

 

Предварителни методологически бележки¹

 

Според една чужда пословица думите приличат на череши: едната тегли друга. Мисля, че същото може да се каже и за проучванията. Едва ли в някаква област на историческото знание съществува проучване, което би заслужавало да се нарече окончателно. Напротив, най-често едни проучвания върху отделни питания налагат и разкриват нови питания, за които са нужни нови проучвания, докато с питания се стигне до по-пълни и по- задълбочени знания.

В продължение на дълги месеци се занимавах почти изключително с миналото на Рилската обител, както и с живота на нейния основател. Но именно, когато завършвах моята книга „Рилският светец и неговата обител"² у мене най-силно се зароди съзнанието, какви непълноти съществуват в нашето знание в тази област. В известен смисъл оправдани са думите на древните мъдреци - след всичко ние знаем едно: колко оскъдни и бедни са самите наши знания. След завършването на една сводна книга върху живота на Рилския светец и историята на неговата обител, с най-голяма точност се поставят новите питания. Те не се отнасят само до празноти в нашите знания, а до чисто методологическа терминология.

На първо място отнасят се до някои основни изследвания във връзка с наличните извори, описали живота на светеца - с други думи, познатите седем славянски жития и текстове³. След разните единични издания, тези жития бяха издадени, както е известно, от покойния проф. И. Иванов⁴. Трябва да се признае, че това издание е много по-добро, отколкото всички досегашни издания. Въпреки това, не може да се каже, че то отговаря на всички изисквания на съвременната научна техника. Преди всичко трябва да се направи едно извънредно съществено възражение, доста точно смятам, за да покаже незадоволителността на това издание от строго научно гледище. Знае се, че житийните текстове за Рилския светец са запазени в многобройни преписи от разни времена. Основно методологическо изискване е при изданието на текстовете да бъдат използвани всички запазени преписи. Както при много други случаи във връзка със старобългарските паметници, текстът на житията на св. Ивана Рилски е издаден само въз основа на няколко, на един или два, преписа. Ясно е, че такова издание не може да бъде смятано за строго научно и напълно задоволително. Достатъчно е да се проучат някои данни в изданието на И. Иванов, за да се види какви методологически несъобразности са допуснати. Например, за така нареченото „Безименно" или „Народно житие", той съобщава, че е запазено в шест преписа⁵ от XV до XVIII век⁶. Никъде не е направено сравнение на разночетенията на тези преписи, за да се установи тяхното filiatio - „родословието" им. Издателят, напротив, просто е посочил най-стария ръкопис, именно Рилския ръкопис № 1/26 от XV век, а заедно с него - Германския ръкопис от XV век. Текстът е даден според Рилския ръкопис № 1/26, с добавки и разночетения из Германския препис⁷. Другите преписи, които наистина произхождат от по-късно, са просто изоставени, въпреки че сравнението с тях е било, общо взето, твърде лесно. Знае се, че старинността на известен препис не е положителен и безспорен белег за неговата истинност при възстановяванията на текста. Необходимо е всеки препис да бъде проучен поотделно, защото често пъти по-късният препис възхожда към по-добри подложки, отколкото по-старинните преписи. Накратко казано, безогледното изоставяне на късните преписи при възстановяването на текста е неоправдано.

Що се отнася до житието на Георги Скилица издателят посочва пет преписа, но изрично съобщава, че го издава въз основа текста на Рилския ръкопис № 1/26 с разночетения по посочения Германски препис и по един московски препис от XV век⁸. Московският препис е от сбирката на Волоколамския манастир и се съхранява в Библиотеката на Московската духовна академия, под №. 193. Й. Иванов използва печатното му издание във Великите чети-минеи на митрополит Макарий, срвн. Великие Минеи-Четьи, собранные всероссийским митрополитом Макарием, Изд. Археографической комиссией, СПб, 1868- 1916. Октомврий, столбецъ 1515-1530. Поради това в архива си Ив. Дуйчев, когато се позовава на посочените по това издание разночетения, пише ,,печатно!"

За Първото проложно житие И. Иванов посочва девет преписа от XIV до XVII в., а го издава по-един софийски ръкопис от XVI в. с разночетене по пет преписа⁹.

Второто проложно житие е запазено в два преписа от XIII-XIV в., именно в т. нар. Драганов миней от XIII в. и друг Зографски миней от XIII-XIV в. съхраняван в Румянцевския музей в Москва (№ 1725). Той издава текста, обаче само по Драгановия миней, без да дава никакви разночетения по втория препис, въпреки че текстът от Зографския миней е издаден¹⁰. Това житие всъщност е запазено в единствен препис в Драгановия миней. За два преписа говори още И. Иванов в изданието на житията на св. Йоан Рилски, понеже приема, че публикуваният от К. Радченко текст „по препис от Румянцевския музей въ Москва, № 1725" е от друг ръкопис. Всъщност листите от Драгановия миней са откъснати от В. Григорович в края на миналото столетие и пренесени в Русия (вж. бележките към Второ проложно житие на св. Йоан Рилски).

За житието, съставено от патриарх Евтимий, Й. Иванов посочва шест преписа в ръкописи от XIV и XV в. Текстът обаче е издаден само въз основа на един препис от втората половина на XIV в., т. е. от времето на Евтимий. Към това Й. Иванов добавя: „Всички останали преписи на житието са от по-късни дати. Те се схождатъ дословно съ тукъ обнародвания текстъ, съ едно-две изключения, посочени по-долу и припадащи на първичната редакция."¹¹ В резултат на това в целия текст са дадени само три, макар и съществени разночетения.

В момента разполагаме с много по-голям брой преписи на житието на св. Йоан Рилски. В своите изследвания над текста на житието Кл. Иванова говори вече за две редакции, като смята, че и двете са авторски, т. е. дело на патриарх Евтимий. Първата редакция (към която спадат: Зографският препис от XIV в., използван и от Й. Иванов, както и още 13 преписа, разпространени в по-късните ръкописни традиции на Сърбия, Влашко и Молдова) не съдържа фразата за чудесата пред мощите на св. Йоан Рилски, както и финалната молитва. Втората редакция съдържа финалната молитва, която е част от Първото проложно житие на светеца, както и добавката за пренасяне мощите му от Търново в Рилския манастир, т. е. Рилската повест от Владислав Граматик. От втората редакция са известни до момента 7 преписа. Запазен е също така и един препис на житието само с добавена молитва, но без разказ за пренасяне на мощите¹².

Както се знае, въпросът за отношението между двете редакции на Разказа за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, или т. нар.„Рилска повест" от Владислава Граматик, е спорен¹³. За т. нар. „първа" редакция Й. Иванов посочва два преписа, а за „втората"-препис в ръкописа на самия Владислав - именно Рилския панегирик от 1479 г., както и препис в Панегирика от 1483 г.¹⁴ За своето издание на текста, обаче, той предпочита т. нар. вторична редакция, като прибавя „подробностите от първичната редакция, които имат историческа стойност"¹⁵. Значи за пълно проучване на двете редакции ще трябва да се използва по-старото издание на Е. Калужняцки¹⁶.

Много по-просто стои въпросът с житието и похвалата, написани от Димитър Кантакузин и запазени по един препис в Панегирика от 1479 г. Именно този препис обнародва Й. Иванов¹⁷.

Освен това, към цялото издание могат да се направят още две методологически възражения. На първо място, дали тук са посочени всички запазени преписи на тези текстове? От друга страна, някои от тези житийни текстове са издавани вече по няколко пъти, при което издателите са предлагали нови четения или пък са извращавали някои правилни четения на ръкописите. Но за пълно научно издание на тези старинни текстове, би било необходимо да се посочат разночетенията по достъпните преписи или поне там, където те заслужават това. Всички тези методологически бележки показват, че изданието на житията на Рилския светец не отговаря на някои научни изисквания, важни за анализа на старинните текстове.

Още преди три десетилетия проф. И Иванов, пак във връзка с проучванията върху миналото на Рилската обител, подчертава: „Единъ денъ, когато се събере монастирската кореспонденция и се проучатъ пръснатите паметници, когато най-сетне се направятъ и пълни археологически изследвания въ монастирските стари сгради, тогава едвамъ ще може да се замисли за единъ обстоенъ и изчерпателенъ трудъ върху историята на манастира." За голямо съжаление тези пожелания и досега, дори по случай 1000-годишнината от смъртта на св. Ивана Рилски, не са изпълнени.

Един от най-спорните въпроси, разрешаван досега само въз основа на местни предания, е въпросът за първоначалното местонахождение на обителта¹⁸. За неговото правилно разрешение - въпреки целия ни традиционализъм - трябва да се предприемат известни археологически изследвания, както в непосредствената околност на манастира, така и по-далече, например в Осеново (Благоевградско). Тези издирвания ще донесат несъмнено някакви резултати.

Освен това, наложително е да се направят и добри научни издирвания на писмените паметници, свързани с миналото на монастира. Почти всички по-стари паметници върху миналото на обителта са издадени незадоволително. Така знае се¹⁹, че дори толкова важният договор между Рилския монастир и монастира Св. Панталеймон на Света гора не е издаден и досега задоволително в първообраз. За цялата по-нова история на монастира притежаваме няколко десетки каменни надписи. Наистина, голяма част от тях са публикувани²⁰, обаче съвсем незадоволително. Необходимо би било да се съберат всички тези податки и да се издадат от вещо лице, и то в напълно научна и изискана форма. Благодарение на тях ще могат да се осветлят много подробности из миналото на обителта²¹.

За миналото на манастира през времето на турското владичество притежаваме няколко стотици официални турски документи. Те са издадени от Д. Ихчиев и П. Джансъзов²², обаче изданието е напълно незадоволително: никой документ не е даден в първообраз, препис с арабица или латиница или с фотографска снимка, както би отговаряло на съвременната научна техника. Всички документи без изключение са дадени само в превод, в някой случай небрежни и свободни²³. Поради това тези документи трябва да бъдат използвани извънредно предпазливо. В много случаи се налага проверка на първообраза - което е невъзможно понеже първообразният текст не е издаден.

Същото може да се каже и за разните патриаршески послания, запазени в архива на Рилския монастир. В първообраз не е издаден почти никакъв патриаршески документ. Изобщо почти всички писмени паметници върху миналото на Рилската обител, включително „Заветът на св. Иван Рилски" и самата Рилска грамота на цар Иван Шишмана от 1378 г., са издадени незадоволително.

Днешните манастирски сгради заслужават особено внимание. В най-голямата си част те са изградени след пожари в началото на 1833 г., но някои възхождат към много по-старо време, дори към Средновековието. Несъмнено те са едни от най-важните творби на българската архитектура и на българското украсително изкуство. Думите на Й. Иванов: „Архитектурата и особено живописта на Рилския монастиръ заслужаватъ обстойна научна монография"²⁴ и до днес си остават едно неизпълнено пожелание. За архитектурата и живописта в обителта притежаваме и днес само оскъдни статии по списания и вестници, както и в някои книги, но никакво цялостно общо изследване. А тези паметници заслужават това. Те са рожба на самобитното българско изкуство и тяхното проучване би разкрило множество ценни страници в духовния живот на нашия народ през времето на турското владичество. Както събореният храм, така и отделните църквици, та дори и някои от художниците, които са работели там, заслужават нарочна монография²⁵.

 

Бележки

¹Подзаглавието е добавено от редактора.
²Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител - библ. „Златни зърна", С., 1947 (бел. ред.)
³До момента са познати 16 житийни текста (пространни и проложни) и няколко редакции на разказа за пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски, а известните ни химнични творби във всичките им редакции наброяват 15. Вж. Ангелов, Б. Повествователни съчинения за Иван Рилски, (заедно с посочената там библиография).- В: Старобългарско книжовно наследство, С., 1983, с. 186-198; Томова, Е. Към историята на агиографския цикъл за Иван Рилски. - Лит. История, 12, 1984, с. 32-40; Николова, С. Проложни жития на Иван Рилски - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник., С. 1992, с.373-375; Кожухаров, С. Служба за Успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от XIII в.). - В: Изследвания върху историята на диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.- кор. Кирил Мирчев, С., 1979, с. 217-234; Служба за Иван Рилски. - В: Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989, с. 44-47; Служби за Иван Рилски. - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 426-427 (бел. ред.).
⁴Иванов,Й. Жития на св. Ивана Рилски. - Год СУ, XXXII. 13. 1936, с. 1-108 (бел. ред.).
⁵Й. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски. Съ уводни бележки. - Год СУ, Историко-Филологически ф-т, кн. XXXII. 13. 1936, с 1-108.
⁶Най-ранните запазени преписи на Народното житие са от XV в. Единият е в Ръкопис от Рилския манастир (сигн. 1/26); вторият е в т. нар. Германски препис от манастира Св. Йоан Рилски при с. Герман, който сега се съхранява в сбирката на Църковно-историческия и архивен институт при св. Синод, сигн. 47; третият препис е в Рилски ръкописен сборник от 1602 г. от библиотеката на Рилския манастир, сигн. 1/22, четвърти е преписът от 1755 г., който е поместен в един Дамаскин, а последните два преписа са от XVIII в. и се съхраняват в НБКМ. Вж. Стара българска литература. Житиеписни творби, τ. IV, съст. и ред. Кл. Иванова, с. 546 (бел. ред.).
⁷Й. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, с. 28, бел. 1.
⁸Пак там, с. 8, 38, бел. 1.
⁹Пак там, с. 11, 52 бел. 1.
¹⁰Пак там, с. 13, 58 бел. 1.
¹¹Пак там, с.15, 59, бел. 1, с. 60, бел. 1, с. 72, бел. 1-2.
¹²Иванова, Кл. Текстологически проблеми в житийно-панегиричното наследство на патриарх Евтимий Търновски. - Зборник Радова са Мећународног научног скупа Текстологија средњевековних јужнословенских књижевности. Књ. X. Ο делеше j езика и књижевности, Kњ. 2, Београд, 1981, с. 307-319; Литературни и текстологически наблюдения върху Житието на св. Иван Рилски от св. Патриарх Евтимий. - Известия на Църковноисторическия и архивен институт. С., 1985, т. III, с. 145-161; Стара българска литература, т. IV. Житеписни творби. Пространно житие на Иван Рилски от патриарх Евтимий. Превод и коментар на Кл. Иванова според изданието на Й. Иванов и от преписа в Зографския сборник, XIV в., С., 1986, с. 135- 165, 551-556. Вж. и Иванова, Кл. Житие на Иван Рилски от патриарх Евтимий - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. ('., 1992, с.158-159 (бел. ред.).
¹³Вж. Ю. Трифонов, Софийската редакция на Владислав-Граматиковия разказъ за пренасяне мощите на св. Ивана Рилски оть Търново  в манастира.-Сп. БАН, LX, 1940, с. 67-94; Ср. Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, С., 1947, с. 73-75
¹⁴За двете ранни редакции вж. Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик и споровете около двете й редакции. - Трудове на ВПИ „Кирил и Методий". В. Търново, 3, 1966, №1, с. 49-88; Владислав Граматик. Книжовник и писател. С., 1969, с. 109-118. Освен посочените от Ив. Дуйчев две редакции, сега са известни още две,  по-късни. Едната е открита от Б. Cт. Ангелов (вж. Нова редакция за повестта на Иван Рилски - В: Изв. на инст. за бълг. лит., IX, 1960, с. Ч 7-285) и е църковно-славянска. Другата редакция е молдавска, с юсов правопис. Издадена е от Г. Данчев, Нова редакция на Рилската повест на Владислав Граматик,- В: Славистични проучвания, С., 1973, с. 215-231. Тя е открита от румънския учен И. Богдан през 1909 г. в ръкопис от сбирката на Е. В. Барсов. Вж. Е. Turdeanu, La littérature bulgare du XIVe siècle et sa diffusion dans le pays Roumain, Paris, 1947, p. 80-81 ; вж. също и Данчев, F. Към въпроса за преписите и редакциите на Рилската повест на Владислав Граматик. - В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието, С., 1982, с. 89-101 (бел. ред.).
¹⁵Й. Иванов, цит. съч., с. 21-22, с. 79, бел. 1.
¹⁶Kaluzniacki, Е. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901,p. 405-413 (бел. ред.).
¹⁷И. Иванов, цит. съч., с. 86 бел.1.
¹⁸Вж. И. Дуйчев, цит. съч., с. 137 и бел. 216, 217.
¹⁹Пак там, с. 283-287.
²⁰Ср. Надписите, издадени от Е. Спространов, Материали по историята на Рилския манастир. - СбНУ, XVIII, 1901, с. 195-205.
²¹В архива на проф. Иван Дуйчев са запазени копия от десетки каменни надписи и приписки към ръкописи, събирани с явното намерение да бъдат издадени и да допълнят някои моменти от историята на манастира. Някои от тях са използвани в настоящото издание при попълване списъка на игумените на манастира.Част от каменните надписи, запазени в Рилския манастир са обнародвани от М. Енев заедно със снимков материал. Вж. Енев, М. Рилският манастир, С., 1997 г. и приложената там библиография (бел. ред.).
²²Д. Ихчиев, Турските документи на Рилския манастир. С., 1910; Джансъзов, И., Няколко документа, дадени от турските султани на Рилския манастир. - СбНУ IV, 1891.
²³Ср. Йос. Кабрда, Рая. - В: Известия на Историческото дружество в София, т. XIV - XV, София, 1937, с. 172-185.
²⁴Й. Иванов, Св. Иванъ Рилски и неговиять монастиръ, С., 1917, с. 61 (бел. ред.).
²⁵За последните години са публикувани редица монографии и отделни проучвания, засягащи както общата манастирска история, така и различни страни на негово богато архитектурно, книжовно и живописно наследство. Вж. приложената библиография (бел. ред.).

 

 

ВТОРА ГЛАВА

АВТЕНТИЧЕН ЛИ Е ЗАВЕТЪТ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

 

Преди да представим запазения в архива на проф. Ив. Дуйчев анализ на текста на Завета на св. Йоан Рилски, доказващ неговата автентичност, е необходимо да очертаем накратко ръкописната традиция на този книжовен паметник.

Заветът на св. Йоан Рилски ни е познат днес по късни преписи, от втората половина на XIX в. Сред тях безспорно най-важен е т. нар. Игуменски препис, който сега се съхранява в библиотеката на Рилския манастир и е изложен в постоянната музейна експозиция - сигнатура Рл5/118, музейна Π 1/5. Вторият се съхранява в НБКМ, № 1137 и според бележката на преписвана, монах Касиян, е от 1860 г. Третият препис е дело на Неофит Рилски, вероятно от средата на XIX в., а четвъртият е по-късен и неизправен в езиково отношение. Последните два преписа са се съхранявали в сбирката на Етнографския музей. Сведения за тях дава Й. Иванов в книгата си, посветена на Рилската обител. В изданието на текста на Завета според Игуменския препис той дава разночетения по тези два преписа. За съжаление ръкописната сбирка на Етнографския музей е пострадала по време на бомбардировките в София и текстовете вече са загубени. При изследването на автентичността на Завета на св. Иван Рилски проф. Ив. Дуйчев е използвал Игуменския препис, което се установи при сравняването на неговите бележки и направения от него превод на съвременен български с преписа от Рилския манастир. Този препис се смята за най-пълен и въпреки че е късен, отразява най-добре особеностите на по-ранните преписи на Завета на Рилския светец.

Игуменският препис на Завета представлява самостоятелен кодекс, съдържащ II+16 листа хартия, с размери 195 х 122 мм, по 17 реда на страница с изключение на л. 1a-б, където са нанесени по 13 реда на страница. Съставен е от три тетради, като първите две са от по три двойни листа, а третата - от един двоен. Всяка тетрада е номерирана с цифри на първия лист, в средата на долното поле. Хартията е жълтеникава, тънка, без воден знак. Подвързията е картон, облепен с мраморна хартия, гърбът и ъглите са обвити с кожа. Писмото е типографски полуустав, а езикът и правописът са църковнославянски, но непоследователни. Ръкописът съдържа целият текст на Завета. В началото е поместена приписката на монах Саватий, един от преписвачите на ранните преписи, недостигнали до нас.

На л. 1а има печат на Рилския манастир, който се датира от началото на XX в., а до него в горния десен ъгъл личи елипсовиден сух печат, вероятно индивидуален печат на някой игумен. От печата се чете думата „рыльскiй" под две стилизирани латински букви D I. Между тях се вижда насочена надолу стрела. Този печат се среща и на редица старопечатни книги от библиотеката на манастира и се предполага, че може би е принадлежал на игумен Йоаникий, игуменствал от 1899 до 1904 г. На л. 26 има правоъгълен печат от библиотечна проверка през 1971 г.

Бележки и приписки няма, освен на л. 16 а, където с по-късен почерк е написано: 16 листа.

Цялостната кодикологическа и палеографска характеристика на кодекса позволява да го отнесем към втората половина на XIX в. Този ръкопис е подробно описан от проф. Божидар Райков в последния том на ,,Описа на славянските ръкописи от библиотеката на Рилския манастир", който е подготвен за печат. Там авторът е изказал и своя хипотеза относно автентичността на Завета. Сведения за това ни бяха предоставени от проф. Боряна Христова, Директор на НБКМ, за което изказваме искрена благодарност.

 

***

 

Пръв дава сведения за Завета на св. Иван Рилски Неофит Рилски¹: „Той уставъ за живѣянието иноческо и за строенiето монастырско, написанъ былъ на мемврана, и каквото що гласи преданieтo, и намерувеатсе и назначенiя за преписанiето му, сохранявалсе былъ въ ризницата монастырска до самото послѣднео монастырско разоренiе (около 1390 лѣто Господне), но отъ тогава и тая рѣдкостъ (увi!) пропаднала со всичкитѣ други негови древности. Содержанiето негово понеже не се касае часто до всякаго человѣка, но и заради пространството му не изложихме го тука. А вѣрный неговъ преписъ се варди въ Библiотеката монастырска." По-нататък Неофит Рилски дава самото начало на Завета, и то е малки разночетения спрямо познатия текст. Той е дал също по-голямата част от приписката, която предшества Завета в познатия препис, обаче и тук е допуснал известни различия.

Игнатий Рилски е предал приписката и самия Завет, заедно с някои свои бележки². Относно приписката той изтъква, че „е за насъ по-важна, защото ни служи за доказателство, че въ рилский манастиръ учебното дѣло не се е прекратявало." Според неговото мнение „прѣписатъ на тази приписка, както и на завѣтатъ... е станалъ около края на първата половина въ 17-ий вѣкъ, когато двама манастирски братя сѫ въ Росия за милостиня."³ Накрая рилският монах добавя: „Ние не се зимаме да утвърждаваме, че този завѣтъ е автографенъ на Св. Ивана, но ще забѣлѣжимъ само тия две неща: 1. Неговото написвание отъ самаго св. Ивана не може изцѣло да се отхвърли, защото въ него сѫ се запазили няколко язични форми отъ твърдѣ голѣма старина, при всичко, че преписвачътъ е измѣнилъ много нѣщо въ старото наименование да се пише, и 2. Самия неговъ прѣписъ, който може да се сматря до нѣйде и като прѣводъ, направенъ, по всѣка вѣроятност, не по-рано отъ 1750-60 години, ни свидѣтелствува отъ една страна за състоянието въ туй врѣме на нашата граматика и отъ друга за идеитѣ на рилското братство, които сѫ го обладавали въ него време."⁴

Й. Иванов обнародва, според запазените преписи, текста на Завета и приписката, като подкрепя своето издание с обяснителни бележки⁵. Той засегна, при това, въпроса за автентичността на паметника. Според него, „що се отнася до съдържанието на паметника, трябва да признаемъ, че нищо въ него не дава поводъ за подозрѣние: тамъ не се прокарва нищо за лична облага или за припечелване земи или имоти на монастиря, както туй се срѣща в много фалшиви монастирски грамоти."⁶ След като се спира на споменатата в Завета молитва „Господи Исусе Христе Сине Божий, помилвай ме грѣшния...", която е позната като обичайна молитва на исихастите през XIV в., той подчертава, че „да смѣтаме, че тука имаме исихастки елемент, и че завѣтътъ издава произведение отъ XIV в., сѣвсѣм не е оправдано, защото липсватъ други исихастки признаци, и което е най-важно, горната формула я срѣщаме много често въ хагиологията още въ X в. и по-рано."⁷ Същото нещо той поддържа и относно онова място от Завета, където се споменава думата „бъзмълвие", сиреч „исихия". Трябва да се прибави веднага, че тези разсъждения на нашия учен са напълно правилни. Изобщо той смята, че „въ завѣта не срѣщаме нѣщо, което да говори за неговъ късенъ произходъ, за мистификация." Освен това, той привежда някои съображения, които говорят за неговата автентичност. На първо място той е посочил споменаването на Г. Скилица. По-нататък И. Иванов добавя, че „по своя духъ, по състава и формата си нашият завѣтъ напълно подсѣща за подобнитѣ византийски завѣти... отъ епохата на нашия паметникъ. Съдържанието, вложено въ завѣта, напълно се посрѣща съ вѣститѣ, които знаемъ за св. Ивана отъ най-надѣжнитѣ негови жития: пълно настежение, отбѣгване на свѣтовнитѣ дарове, прѣкѫсване връзкитѣ съ мирскитѣ нѣща и особено отбѣгване познанство и милости на високитѣ особи, уединено живѣние извънъ братството и др." Според него „датата за написването на завѣта (941г.), когато св. Иванъ къмъ края на своя животъ се оттегля въ уединение и безмълвие, дохожда въ съгласие съ датата за смъртъта на светеца въ житията, именно 946 г." Най-сетне според неговото мнение, „съвѣтътъ на св. Ивана къмъ своитѣ ученици - да поучаватъ българския народъ, тъкмо отговаря на една историческа необходимостъ!" Той смята, че посочването на датата, посочването на името на заместника - игумен Григорий - всичко това говори в полза на автентичността на паметника⁸.

Редом с това казаният учен е направил няколко ценни бележки върху външната форма на Завета. Той смята, че „езикътъ на паметника, колкото и да е подмладенъ отъ прѣписвачитѣ въ лексично отношение, и въ морфологията, се пакъ той крие архаизми, които говорятъ за най-старата българска книжовна епоха. Туй личи дори и въ цитати отъ светото писание, които, като познати, най-много се прѣправятъ отъ прѣписвачитѣ споредъ послѣднитѣ редакции на текста... Композицията и външната форма на завтѣа подсѣщатъ за подобнитѣ гръцки паметници отъ врѣме на първото българско царство. Това говори освнѣъ за древностъта на нашия завѣтъ, още и за писателски византийски навици, усвоени добрѣ у българскитѣ книжовници прѣзъ X вѣкъ."⁹ След като привежда някои съпоставки със Завета на св. Атанасий Светогорски от X в., заключава, че „въ Византия и въ България въ X в. са си служили съ единъ образецъ за писане завѣти." „Иначе - добавя той - св. Ивановиять завѣть съдържа специални елементи, едни свързани съ българския животъ и вѣpa въ X в., други съ основателя на монастиря, трети иматъ локаленъ характеръ (напр. Рилската дива природа) и др. Изъ цялото пъкъ произведение силно прозира личностьта на св. Ивана, неговитѣ замисли и воля, и въ това отношение завѣтътъ. наспроти много други блѣди старобългарски книжовни дѣла, се отдѣля съ доста сочни национални, лични и мѣстни елементи."¹⁰ Въпреки всичко, той допуска възможността Заветът да е бил съставен по-късно от учениците на светеца, въз основа на негови поучения, сиреч "че св. Иванъ е поучавалъ устно само своитѣ последователи и че тѣ по-късно сѫ изложили на книга, въ видъ на завѣть, желанията на своя учителъ." Но той самият добавя, че тъкмо думите в Завета: „Имах още много да ви говоря..." подсещат за противното. „Ако завѣтътъ бѣше стъкменъ по-късно, авторъть, за по-голяма тежестъ и значение, щѣше да го прѣдаде въ по-разукрасена форма и съ подробни наставления... Св. Ивановиятъ завѣтъ напротивъ издава само нѣщо първично, пропито съ простосърдечностъ и естественостъ, кратко и дори схематично." В заключение на всичко авторът смята „св. Ивановият завѣтъ за автентиченъ изобщо въ неговата цѣлина. На по-къснитѣ прѣписвачи припадатъ нѣкои неважни за съдържанието нови езикови обрати и правописъ."¹¹ Разбира се, заглавието и краят са били добавени от преписвачите.

Трябва да се признае, че всички тези съображения са убедителни, що се отнася да се защити достоверността на нашия паметник, ако и не всяко едно поотделно да има решително значение. По този начин в нашата научна книжнина не само беше изнесен един важен паметник, но бе поставен и въпросът за неговата автентичност.

В течение на времето за това се изказаха неколцина изследвачи: Ал. Теодоров-Балан¹², В. Киселков¹³, Ив. Снегаров¹⁴.

Ал. Теодоров-Балан пръв забелязва, че въпреки защитата на издателя на паметника, който е чувствал, че „трѣбва да защити тоя завѣтъ отъ съмнѣния въ неговата автентичностъ... все пакъ остаятъ неуталожени съмнѣния, че текстьтъ на завѣта не е дѣло св. Иваново, но на нѣкой по- сетенъ ревнителъ на монашеския редъ въ манастира."¹⁵ При това видният наш езиковед изтъква някои съображения, които, отчасти, бяха подети от по-новите изследвачи. На първо място той посочва, че „слогътъ на текста, строятъ на рѣчта му съвсемъ не приличть на слога и на строятъ на рѣчъ отъ паметници отъ прѣди XIV вѣкь; той издава отъ тая страна нѣщо, което е отъ по-ново книжовно умѣние, ако и нагаждано да изглежда старо."

Същият довод подема и В. Киселков, като добавя, че „ако той би произхождалъ оть св. Иваново време, неговите старински езикови особености все щѣха да се запазятъ до известна степенъ, колкото преписвачитѣ неволно да са правили отстъпки въ полза на новата българска речъ."¹⁶

И. Иванов е посочил някои архаизми в паметника:  

¹⁷

 

 

Според В. Киселков тези форми можели „да се обяснятъ и съ това, че късниятъ съставителъ на последния просто ги е заелъ отъ онази подложка, която му е послужила като образецъ."¹⁸ Тези съмнения споделя донякъде, както изглежда и Ив. Снегаров, който пише, че Заветът „по изложение... нѣма видъ на преписъ отъ древнобългарски паметникъ... а по-скоро изглежда като нова преработка на старо градиво."¹⁹ Все пак той оставя открит въпроса, „отъ где е било взето старото градиво и въ каква форма било запазено то." Другаде същият учен изтъква, че „не може да се каже, че рилскиятъ заветъ е свободенъ отъ книжовностъ. Съставителятъ показва съчинителска срѫчностъ: има книжовно-синтактиченъ редъ, логическо развитие на мислитѣ, гладко изложение и книжовни словообразувания."²⁰ Към това той привежда думите:

 

 

 

Освен това той добавя, че „думата  е употрѣбена подъ влияние на гръцкия книжовен езикъ." Според него, съставителят „се стремѣлъ да пише на старобългарски, но строежътъ на речта му го издава, че е живѣл въ по-сегашно време." Авторът обръща внимание на думата  която според него „сочи и на руско влияние." Относно думите  той смята, че ще да са били заети от старобългарски текст. Във връзка с думите , които по негово мнение, „изглеждатъ за старобългарски", авторът отбелязва, че съставителят различава  от , а употребява също форми от . Най-сетне той пише, че „думата  е останала и въ църковно-славянския езикъ, подъ влияние на който можела да влезне въ рилския заветъ, дори ако билъ съставенъ въ ново време."

Трябва да се признае, че езикът на Завета съставя един от най-важните белези, по които трябва да се съди за достоверността на този паметник. За съжаление, обаче тъкмо тази страна е останала най-незадоволително проучена, предимно от учените, които са готови да оспорват автентичността на паметника. Преди всичко, заслужава да се върнем към лексикалните особености на паметника. Онези думи, които можем да им посочим като архаизми в езика, са по-многобройни. В същото време те свидетелстват и за несъмнено византийско влияние. Повечето от тези старинни думи са изковани по чисто византийски образци. Някои от тях са се запазили чак в съвременния наш език, но тяхното появяване трябва да се отнесе несъмнено към времето, когато се е създал от първите наши книжовници старият наш книжовен език и то под влияние на гръцкия език, главно на Писанията. При това някои от тези думи имат по-друго значение, отколкото в съвременния език. Без да се привеждат тук византийски съответствия, заслужават внимание думите и изразите, които издават несъмнено византийско влияние:

 

 

[„напълно, съвсемъ", по-малко „до край", както превежда В. Киселков²²], [„милосърден, състрадателен" не „благоутробен", както превежда В. Киселков²³, което има иронично значение],

Всички тези думи и изрази отразяват несъмнено византийско влияние. Освен това, многобройните позовавания на Св. Писание, дадени в Завета, свидетелстват за най-старите преводи, които познаваме. Това не е случайно, нито пък може да се пренебрегне. Ако приемем предположението на някои от учените, че тези думи и изрази са вмъкнати съзнателно въз основа на някаква подложка, би трябвало да предположим, че съставителят е познавал добре както езика на онова време в неговите лексикални особености, така и някои от най-старите преводи на Св. Писание. Това предположение би било безосновно. Вместо него, трябва просто да приемем, че езикът на Завета действително отразява в лексикално отношение множество старинни особености. Ако, от друга страна, вмъкнатите цитати от Св. Писание се доближават действително до най-старите познати преводи, това свидетелства, че паметниците стоят недалеч едни от други по време. Що се отнася до правописанието на отделните думи, несъмнено е, че в него са вмъкнати големи изменения, което никак не е чудно, като се вземе предвид, че Заветът е запазен само в късен препис. Впрочем, сам Ив. Снегаров е готов да допусне, че е „сѫществувалъ по-старъ текстъ, написанъ по-издържано на църковнославянски" и че някои особености в днешното правописание се дължат на „влияние на новобългарския езикъ."²⁷

На второ място Ал. Теодоров-Балан прави ново възражение: „Никой житиеписецъ св. Ивановъ не споменава за оставенъ отъ него саморѫчен завѣтъ. Граматикътъ на Мануила Комнинъ /1143-1180/ Георги Скилица, сановникъ Софийски, казва въ своето житие на св. Ивана, че светецътъ призвалъ прѣди смъртьта си ученицитѣ, за да ги поучи въ правила, които да вардятъ неотстѫпно. Тукъ е било най-сгодно да спомене и за писмения завѣтъ, ако го е било наистина имало. А може би тъкмо това мѣсто въ житието е използувалъ пo-късниятъ фалсаторъ, авторъ на завѣта, та да направи устниятъ заветъ и писменъ."²⁸

В. Киселков възприема тази мисъл на проф. Балан и я предава по свой начин: „Ако Заветътъ наистина е автентиченъ и можелъ да се запази до най-ново време, би трѣбвало за него и за неговата история да загатнѣше поне единъ отъ св. Ивановитѣ биографи или отъ рилскитѣ книжовници отъ XV, XVI, XVII и дори отъ XVIII вѣкове. Нѣщо повече, той би трѣбвало да влѣзе като съставна частъ въ сборницитѣ на сѫщите рилски книжовници. А въ сѫщностъ, за него никой сякашъ не е знаелъ."²⁹

Относно връзката между съобщението на Г. Скилица и Завета се изказва и проф. Снегаров, който смята, че „въ Рилския манастиръ можелъ нѣкой игуменъ или образованъ монахъ да състави завета, за да постави аскетическата воля на основателя като основенъ законъ на монашеския животъ въ манастира, като ималъ за основание съобщението въ житието на Г. Скилица, че св. Иванъ Рилски  преди смъртта си

 

 

Може да се мисли, че съставителътъ на Завета ималъ за основа устни поучения, приписвани на св. Ивана Рилски, които се предавали отъ по-старитѣ монаси на по-младитѣ. Ако горното Скилицово съобщение не е съчинена агиографска сцена, то авторътъ може да е чулъ, че между рилскитe монаси се поддържало предание за духовни напътствия на св. Ивана Рилски. Това предание лесно можело да бъде развито отъ нѣкой книжовникъ, свързанъ съ Рилския манастиръ, въ формално завещание на св. Ивана Рилски - тъй, както житиеписците влагатъ свои мисли и изрази въ устата на описванитѣ отъ тѣхъ светии. Това било особено възможно, защото рилскиятъ заветъ представя по-скоро наставническа или напътствена речъ, безъ особени термини."³⁰ Текстът на Георги Скилица е ясен и изричен. Не се отнася само до предсмъртните наставления на светеца към неговите ученици, но и до изричното посочване, че той им заповядал да спазват неотлъчно съществуващото „правило" [правило]. С тези думи се посочва несъмнено „монастирското правило" [ср. лат. régula].

В подобно значение думата е употребена у презвитер Козма:

³¹ трябва, прочее, да приемем или, че се отнася до някакво друго „правило", което светецът е дал на учениците си преди смъртта си, или пък, че това „правило" е било тъждествено със Завета, което е по-вероятно. Ако, от друга страна, навсякъде другаде обитателите са имали „закони" - сиреч устави или правила, по които са се управлявали, как можем да приемем, че основателят на една от най-големите обители на времето си и по-късно не се е погрижил да даде такова правило на своите ученици? Презвитер Козма на няколко места говори за подобни „закони" във връзка с нашите иноци³²: . Според М. Попруженко³³ същите тези иноци непокорници .

Той говори³⁴ за лица, които се подстригвали не по  - сиреч, не според иноческото правило или такива, които се скитали по всички градове .³⁵ Освен това, трябва да се изтъкне, че манастирските правила или„закони" са били давани най-често писмени. Може ли да предположим, че по времето, когато в българската земя е кипяла просветна дейност, оставянето на писмено правило отстрана на Рилския светец е можело да бъде нещо необичайно? Наистина, самото загатване на Г. Скилица относно съществуването на обителско правило е достатъчно ясно, за да не става нужда да дава той повече и подробни сведения, първо, защото съставянето на обителски правила е било нещо напълно обичайно и второ, понеже той ще да е имал само косвени сведения за „правилото", оставено от св. Ивана на неговите ученици.

Необходимо е да се добави, че неспоменаването на Завета на св. Ивана Рилски от страна на по-новите книжовници не е никакво решително доказателство, че този документ наистина не е съществувал. Това доказателство е едно от най-слабите. Най-важни доводи относно подложността или достоверността на паметника трябва да се извлекат въз основа на вътрешна критика на самия паметник. А когато този паметник е представлявал официален документ, разбира се той по-мъчно е могъл да попадне в ръцете на разни „неофициални" писатели, които са творили без да бъдат във връзка с управата на самия монастир. А защо е било необходимо да се посочва непременно, че обителта е притежавала свое правило, когато за всеки познавач на иноческия живот е било ясно, че животът на всяка обител се ръководи по известно обителско правило? Твърде малко вести са запазили житиеписците за живота на самия светец, за съдбата на мощите му и за началната история на манастира, за да ни удивлява обстоятелството, че по-новите книжовници са пропуснали да дадат сведения за Завета. Ако никой не беше споменал за дарствената грамота на цар Иван Шишман, би ли било това напълно решително свидетелство, че такава грамота не е била давана на манастира? В Завета има една особеност, на която би трябвало да се обърне внимание при преценката на паметника. Съставителят пише с безкрайна скромност за себе си и за своите деяния. А това не би могъл да стори някои по-близък или далечен инок от обителта, защото в неговата уста подобна преценка би звучала едва ли не като хула по отношение на светеца. Онова, което четем в началото и в края на Завета носи съвършенно друг облик. Така заглавието гласи:

Както преписвачът е могъл да назове основателя на обителта „преподобен", така, ако този Завет наистина беше произведение на някой игумен или инок от по-късно време, бихме доловили в изложението поне най-дребна проява на възвеличение или даже на не така крайно самоунижение.

Проф. Балан³⁶ изтъква като съображение против автентичността на Завета и това: „че съдържанието на завѣта се посѣрща съ вѣститѣ за св. Ивана отъ житията... то още не е доказъ, че фалсаторъгъ не се е съобразявалъ съ тия жития." В подкрепа на своята мисъл малко по-нататък той добавя: „Силно е съмнѣнието в научната критика на житията, че царъ Петъръ билъ ходилъ въ Рила, за да види св. Ивана и че съ него си дали знаци на присѫтствие отъ двѣ височини насрѣща имъ... А въ завѣта се съдържа твърдѣ ясна загатка за това обстоятелство. Св. Иванъ го споменува, за да се препорѫча, какъ не е обичалъ имане: при това пакъ и прѣдставя работата тъй, че прѣвъ царя, що му прѣдлага злато, го изкусявалъ врагъть лукави."³⁷

Цялата тази мисъл е подета и развита също и от В. Киселков. Той изхожда от онова място в Завета, където се говори за даровете, които цар Петър бил изпратил на отшелника, и за неговия отказ да ги приеме. Според него, тези думи: „не могатъ нито да бѫдатъ изказани, нито да бѫдатъ изписани отъ светеца, толкозъ повече, че и самата среща между последния и царъ Петъръ, както изглежда, е легенда стъкмена отъ късноживѣли рилски монаси и св. Иванови житиеписци. Цитиранитѣ по-горе думи са вмъкнати отъ по-късно живѣлия творецъ на Завѣта подъ влияние, безъ съмнение, или на Евтимиевото житие на светеца, или пъкъ на Апокрифното житие на сѫщиа, написано въ края на XV или презъ XVI вѣкъ."³⁸ Преди всичко не можем да съзираме в тези думи на светеца „гордостъ съвсемъ не подходяща за примѣренъ аскетъ." Освен това съмненията относно срещата между цар Петър и св. Иван не са обосновани, та да бъдат някакво решително доказателство. Обикновено единството на сведенията на един извор със сведенията на друг или няколко други извори, различни по вид и независими по произход, се приема като основание, върху което може да се заключи за достоверността на този извор. Само при пълна предубеденост това съгласие би могло да се тълкува в противен смисъл: като свидетелство за заемка по обратен път, значи и против достоверността на дадения извор. Съгласуването на сведенията в Завета със сведенията на другите наши извори, прочее, може напълно да потвърди неговата автентичност.

Ал. Теодоров-Балан съзира против автентичността на Завета и думите, че светецът „ималъ още много да говори на своитѣ любезни чеда (!) по Господа, но не може всичко да се напише."³⁹

Разсъжденията на И. Иванов⁴⁰ по този въпрос са напълно приемливи. Заветът на св. Иван Рилски представлява един от най-кратките обителски устави - и това е лесно обяснимо: светецът е бил човек на делата, а не на многото думи. Но именно тази краткост и това съзнателно пренебрегване на многословието не може в никакъв случай да бъде тълкувано като доказателство за недостоверността на паметника. Очевидно, светецът е желаел да даде в своя Завет само някои общи напътствия, без подробни правила: тези подробни правила ще да са били установени от обичая. Или пък би трябвало да предположим, че е съществувало друго, нарочно правило за реда в обителта? Това би значело да се усложняват нещата. Очевидно, светецът е пожелал да запише само най-важните общи напътствия, докато правилата за обикновения ред е трябвало да бъдат предавани обичайно по предание.

Ал. Теодоров-Балан отива още по-далеч в съмненията си. Според него „фалсаторътъ" „осѣщалъ е неволя може би и да увѣри читателя въ автентичността на завѣта, като го завършва съ изявение на св. Ивана, че го подписва собственоръчно и потвърдява казаното."⁴¹ Трябва веднага да се добави, че крайните думи, с които завършва Завета, представят най-обикновена и широко разпространена подписна формула, особено много позната от различни византийски документи⁴². Накрая Ал. Теодоров-Балан добавя: „Изработката на Завѣта е станала по образци, каквито е могълъ сгодно да използува единъ подложникъ."⁴³

И. Иванов е изтъкнал някои „общи, формулни страни" между устава на св. Атанасий Атонски и Завета на св. Иван Рилски, като е посочил, че „по съдържание тѣ съвсемъ се различаватъ" и че през X век ще да е имало общ образец, използван в България и Византия⁴⁴.

Без да обърне внимание на думите на заслужилия изследвач, В. Киселков пише, че наличността на общи места „още по-убедително показва, че нашиятъ Заветъ е написанъ наистина следъ десети векъ, когато св. Иванъ не е билъ вече живъ. Свети Иванъ не е могълъ да използува св. Атанасиевия уставъ, по простата причина, че св. Атанасий се заселилъ въ Атонъ и тамъ основалъ своята велика лавра Св. Богородица едва следъ смъртъта на нашия светецъ."⁴⁵

Почти по същия път на разсъждения е тръгнал проф. Снегаров. Обаче той оспорва възможността, двата завета да са заели „готови формули отъ нѣкой старъ образецъ на игуменски завещания, употрѣбявани въ Византия", нито по наредбата на Теодор Студит, нито по преданието на св. Сава Освещени, тъй като се различават по форма и съдържание. Той допуска, обаче че "въ България презъ X в. са били разпространени гръцки ръководства (въ видъ на завещания или устави) и на други византийски манастири." Но той веднага поставя въпроса: „могълъ ли е св. Иванъ Рилски да се ползува отъ тѣхъ, за да състави свой заветъ, когато тоъ никѫде не се вижда да е знаелъ гръцки? Като се сѫди по неговитѣ жития, той, селски жителъ и на младини пастиръ, започналъ да учи книга вече възрастенъ (споредъ Георги Скилица, 25-годишенъ), когато постѫпил в Руенския манастиръ. Тукъ, презъ време на краткото си пребиваване (споредъ Скилица шестъ месеца), той можелъ да научи едвамъ да чете и пише на старобългарски. Презъ време на отшелничеството си той не се срещалъ съ образовани люде и не се занимавалъ съ книжовна работа, за да се предположи, че тогава той успялъ да научи гръцки, съ целъ да се запознае преди всичко съ устройството на византийскитѣ манастири."⁴⁶

Впрочем, сам В. Киселков е изтъкнал подобно възражение: той смята, че „по своето съдържание, Заветътъ издава свети Ивана за начетенъ и тънъкъ богословъ, когато нито едно отъ житията на светеца не ни дава право да мислимъ, че той наистина е билъ такъвъ."⁴⁷ Знаменателно е, че според тези мнения, както и въобще според широката представа, разпространена за Рилския светец, най-великият представител на българското иночество е бил невежествен монах, който едва можел да чете и пише, и при това живял във времето на българското просвещение! Тази представа се дължи на оскъдността на нашите сведения, обаче тя съвсем не отговаря на онова, що знаем за времето, през което е живял Рилският светец. Напълно немислимо е великият отшелник да е бил човек с така бедна образованост, както желаят да ни го представят изследвачите, които твърде много и безкритично приемат посочванията на Г. Скилица. Както се каза вече, Заветът действително издава човек с добро познаване на Св. Писание и на други творби от църковната книжнина, както и умел книжовник. Заветът наподобява напълно духа на произведенията от времето на нашето просвещение. Несъмнено, неговият съставител е бил човек със здрави познания и дълбок духовен живот. Поради нашата непълна или лъжлива представа за светеца, не бива да отричаме възможността това произведение да бъде дело на неговото перо.

Но Ив. Снегаров прибавя едно ново възражение: според него „съмнително е да се е явила у него такава целъ, която да го подбудѣла да учи гръцки. Отъ житията му не се вижда, че св. Иванъ е ималъ намѣрение да основе манастиръ. Монашеско общежитие се образувало около него мимо неговата воля. Той не е желаелъ друго, освенъ да се подвизава уединено, за да спаси душата си. Поради това той едва ли е билъ разположенъ да се грижи за външната уредба на образувалото се около него монашеско братство, та да я опредѣля въ писмена форма..."⁴⁸ Преди всичко, по време на продължителния мир между България и Византия общението между българи и византийци е било твърде засилено, затова никак не е било трудно да се изучи гръцкият език. Действително, от IX и X в. притежаваме значителен брой свидетелства, които показват, че сред българите познаването на гръцкия език и на гръцката писменост е било широко разпространено⁴⁹. През времето на дългогодишните войни с Византия в българските земи, естествено, попаднали мнозина гърци, от които също можело да се научи езикът. Изобщо, знанието на този език по онова време не представлявало никакво изключение, нито особена заслуга, за да се отрича напълно възможността светецът да е бил запознат било с гръцкия език, било с преводна гръцка книжнина. От друга страна, ако наистина св. Иван Рилски - предстоятелят на обителта - е бил така невежествен, според тези представи, то що би трябвало да мислим за образоваността на другите иноци, както и за живота в обителта изобщо? Едва ли може да се приеме, че такава българска обител през X век е представлявала огнище на малограмотност и на невежо богопочитание, вместо на просвета и книжовна дейност, както са били обикновено тогавашните ни манастири. Действително, вестите от житията показват св. Иван като ревностен отшелник, но същевременно същите жития посочват, че след създаването на иноческото общежитие той проявявал грижа за своите ученици. Ако светецът е намирал време и сили да се грижи за пастирите и планинците от покрайнините, несъмнено, той още повече ще да се е грижил за духовното укрепване на своите ученици и последователи.

Заслужават да се приведат и другите възражения във връзка със Завета. В. Киселков изтъква на първо място обстоятелството, че „паметникътъ е познатъ по преписъ отъ XIX вѣкъ."⁵⁰ Той си задава въпроса: „Чудно е, какъ можелъ той да се упази, макаръ и въ преписъ, въ продължение на десетъ вѣка, когато не можелъ да се запази никакъвъ другъ книжовенъ паметникъ, нито книжовенъ поменъ за светеца, писани въ Рилския манастиръ презъ която и да било година отъ X до XV вѣкъ, особено пъкъ презъ времето, когато манастирътъ е билъ разоренъ или пустъ - между XI и XIV вѣкове и презъ първата половина на XV вѣкъ."

Подобен довод изтъква и Ив. Снегаров: „Ако Рилскиятъ манастиръ и следъ опожаряването си въ 1833 г. запазилъ толкова ценни рѫкописи [панегирици на Владислава Граматика, богослужебни книги, турски документи], то странно е, че не е можелъ да запази най-ценното си наследие - завета на своя основателъ. Това обстоятелство дава основание да се мисли, че известнитѣ сега преписи не сѫ снети направо отъ Саватиевия рѫкопис (XIV-XV вв.), а отъ някой по-късенъ преписъ. Обстоятелството, че не е известенъ нито единъ отъ тѣзи късни (между XV и XVIII в.) преписи, още повече увеличава трудностъта да се уясни произходъть на рилския заветъ. То дори възбужда подозрение, че игуменскиятъ преписъ не е ималъ за подложка някой по-старъ преписъ, а е ново съчинение съ апокрифен видъ. Ако въ Рилския манастиръ имало изобретателни хора, които да измислять златенъ печатъ на царъ Иванъ Шишманъ и да го скачать на хрисовула му..., то възможно е било тамъ да бѫде съчиненъ и „заветъ" на св. Ивана Рилски отъ склонностъ къмъ апокрифно творчество, а най-вече по практически съображения - да се снабди манастирътъ съ Заветъ на самия основателъ..."⁵¹

При всички тези разсъждения изследвачите са изпуснали из предвид едно обстоятелство. Заветът е представлявал официален документ. Като такъв той не е бил широко познат и не е бил достъпен за преписване, нито пък съставял творение, което можело да буди по-широк интерес, за да бъде преписвано. Именно поради това от него не са били направени преписи, които да бъдат разпространени, както например са били разпространени преписите на житията. Знае се, че официалните писания, както и самите манастирски устави и наредби най-често са били запазвани по съвършенно малобройни, дори по единични преписи. Първообразът ще е бил скрит заедно с някои други ценности, но после изчезнал. Вместо това като официално писание е бил предаван един игуменски препис, преписван грижливо и пазен като основна наредба на иноческото общежитие.

В подкрепа на изказаните дотук разсъждения привеждаме текста на приписката, предшестваща преписа на Завета, която е убедително доказателство, че: 1. Заветът е бил едно от най-ценните манастирски съкровища; 2. Преписването му се е налагало само при изключителни обстоятелства, или тогава, когато старият препис вече не е бил годен за употреба. Текстът па приписката се публикува според игуменския препис и за улеснение на читателя е на съвременен български език:

Това е Заветът на преподобния наш отец Йоан Рилски, даден от самия него на учениците му преди смъртта му.

Преписа го от кожена хартия, (т. е. пергамент-бел. ред.) с много старание всечестният и преподобен сред свещеноиноците Господин Дометиян, мъж начетен и изпълнен с много духовна мъдрост и разум, който беше ученик на преподобния Варлаам, живял като пустинник на Черна гора, която сега се нарича Църна, девет години и на старата постница - двадесет и осем години. Същият след представянето на Стареца му - Игумен и наставник на Великата общежителна Лавра Рилска.

Преписа го за по-удобно прочитане и поменаване от всички иноци в тази обител, защото на кожена хартия беше написан първообразно този завет. Скрита беше [кожената хартия] с други манастирски вещи и книги прилежно, поради обзелия ни тогава голям страх от нечестивите агарянски чеда. В годината от сътворението на света 6893, а от рождество Христово 1385, месец февруари, 12 ден, памет на св. Мелетий Антиохийски.

И от него преписах аз, смиреният свещеноинок и еклисиарх Саватий, вечно [ученик] на Всечестния игумен и наставник Дометиян.

При манастирите е съществувал обичай в известни дни да се четат обителските устави. Възможно е същото да е ставало и със Завета на светеца от Рила. Именно поради това употребление при четене са били похабени най-голям брой ръкописи. Известно правило е, че днес най- много и най-ценни ръкописи са запазени обикновено не там, където постоянно са били употребявани, а „по периферията" - там, гдето те са били изложени на по малка употреба. Това би могло да обясни „изхабяването" и дори изчезването на Рилския Завет, докато други документи, като например грамотата на цар Иван Шишман, които са били изваждани и използвани само в редки случаи, са се запазили напълно и почти непокътнати.

Едно от последните възражения на В. Киселков е това, че св. Иван бил настоявал пред своите ученици

Той се пита: „Кои са тѣзи „наши Антоний, Теодосий и други", съ които се гордѣе св. Иванъ и които посочва на ученицитѣ си за примѣр? Явно е, че тукъ не може да става речъ за никакви български светители. Намъ се струва, че споменатитѣ Антоний и Теодосий не могатъ да бъдатъ други, освенъ рускитѣ светители съ сѫщитѣ имена Антоний, който къмъ половината на XI вѣкъ основалъ знаменитата Киевска пещерна лавра, и Теодосий, който билъ непосрѣдственъ приемникъ на Антония и който утвърдилъ дѣлото на учителя си."⁵² Съмненията на автора са напълно неоснователни, както е неоснователно и предложеното от него отъждествяване. Всъщност, тук е упоменат на първо място египетския светец Антоний Велики (251-356), „бащата на иночеството", чиято памет се чества на 30 януари. На второ място е посочен другия виден представител на иночеството в Палестина - св. Теодосий (423-528), чиято памет се празнува на 24 януари. Не се отнася, прочее, до никакви български или руски светци, а за основоположниците на иноческия живот.

Сам презвитер Козма споменава, че някои от съвременните нему лъжеиноци за свое оправдание казвали:

Изглежда, че В. Киселков е чувствал недостатъчността на своите доводи, та на края на всичко пише: "Поотдѣлно преценени всички тия доводи, може всеки да отхвърли, но взети изцѣло, безъ съмнение, тѣ подкрепятъ мисълъта, че въпросниятъ Заветъ е една мистификация, извършена не по-рано отъ XVII вѣкъ. Неговиятъ авторъ ще да е билъ образованъ човекъ. Той ще да е познавалъ, между другото, житията на светеца - преди всичко, тѣзи отъ Георги Скилица и патриархъ Евтимия, както и монастирскитѣ предания. Освенъ това, той ще да е използвалъ и някои чужди завети, или устави, отъ гръцки и руски произходъ. Единъ отъ последнитѣ, вѣроятно е билъ Светогорскиятъ уставъ на св. Атанасия. Едно по-основно и сравнително проучване на уставитѣ на нѣкои византийски и руски манастири въ Цариградъ и на Атонъ, като уставитѣ на Студийския манастиръ, на лаврата св. Атанасий, на руския манастиръ св. Панталеймонъ и др., може би, би дало възможностъ напълно да се уясни въпросътъ за произхода на нашия Заветъ."⁵⁴ Тези разсъждения са неубедителни. Те показват, че доводите, които се изтъкват, имат значение само при наличността на известна предубеденост относно достоверността на Завета. Ако поотделно разните доводи не издържат критика и са неубедителни, то още по-малко те могат да се крепят в своята общност. Но, ако се допусне, че Заветът е бил произведение на XVII век, кой е този книжовник и дълбок познавач не само на нрава и възгледите на светеца, както и на езика и книжнината от нашето средновековие? Още по-неубедителни са разсъжденията на автора, че Заветът бил съставен през ново време, за да може да се уредят чрез него отношенията между т. нар. постничари и общежителни монаси⁵⁵.

Проф. Снегаров също поставя въпроса за времето, когато е могъл да бъде написан Завета. Той също приема, че целта била да се „поотслаби увлѣчението на рилскитѣ братя отъ отшелничеството."⁵⁶ Като време той посочва епохата на византийското владичество (XI-XII в.), после XIV в., а на края втората половина на XV век. Той също поставя възникването на Завета в свръзка с борбите между привържениците на идиоритъмния и на общежителния начин на живот: „Може да се допусне, че, за да отбие напълно идиоритменото течение, нѣкой рилски братъ - привърженикъ на общежителното течение, е смѣтналъ, че е нужно да се намѣри опора въ самия основателъ на манастира св. Иванъ Рилски, и могълъ да дойде до мисълъта да съчини негово завещание. Дали това е станало тъкмо презъ XIX в. или по-рано - не може да се твърди, защото идиоритменото движение въ Рилския манастиръ можело да съществува и въ вътрешно време, въ зависимостъ отъ развитието на таксидиотството."⁵⁷ Но и тези разсъждения стават излишни, тъй като от гореизложните съображения, може да се приеме, че всъщност, имаме пред себе си едно произведение на нашия X век, което за жалост, е запазено не в първообраз или ранни преписи, но единствено в преписи от миналия век.

 

Бележки

¹Неофит Рылецъ, Описание болгарскаго свещенаго монастыря Рыльскаго, 1879 г., с. 32, бел. 1.
²Игнатий Рилски, Откъслекъ отъ историята на Рилский манастиръ, С., 1895, с. 9-19.
³Пак там, с. 10, бел.1.
⁴Пак там, с. 16, бел.1.
⁵Й. Иванов, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ манастиръ, С., 1917, с. 129-142.
⁶Пак там, с. 132.
⁷Пак там, с. 132-133. s Пак там, с. 133.
⁹Пак там, с. 133-134.
¹⁰Пак там, с. 135-136.
¹¹Пак там, с. 136.
¹²Ал. Теодоров-Балан, В: ИБАД, VI. 1916-1918, с. 175-176.
¹³В. Киселковъ, Рилскиятъ манастиръ, С., 1927, с. 105-124.
¹⁴Ив. Снегаровъ, „Заветь" на св. Ивана Рилски. - В: Сборникъ въ паметъ на проф. П. Никовъ, ИБИД, XV1-XVII, 1939, с. 462-475.
¹⁵А. Теодоров-Балан, цит. съч, с. 175.
¹⁶В. Киселков, цит. съч., с. 119-120.
¹⁷Й. Иванов, цит. съч., с. 134.
¹⁸В. Киселков, цит. съч., с. 120.
¹⁹Ив. Снегаров, цит. съч., с. 475.
²⁰Пак там, с. 470.
²¹Ср. Яков, 1:11.
²²В. Киселков, цит. съч., с. 106.
²³Пак там, с. 106.
²⁴Пак там, с. 107.
²⁵Ср. Лука, 15:15.
²⁶Според В. Киселков, цит. съч., с. 107.
²⁷Ив. Снегаров, цит. съч., с. 470.
²⁸А. Теодоров-Балан, цит. съч., с. 475.
²⁹В. Киселков, цит. съч., с. 119,
³⁰Ив. Снегеров, цит. съч., с. 469.
³¹Вж. М. Попруженко, Козма пресвитеръ, болгарсюй писателъ X века.С., 1936, с. 52, 13.
³²Пак там, с. 55, 13-14.
³³Пак там, с. 55, 16.
³⁴Пак там, с.43, 2 и сл.
³⁵Пак там, с. 56, 7.
³⁶А. Тодоров-Балан, цит. съч., с. 175.
³⁷Пак там, с. 176.
³⁸В. Киселков, цит. съч., с. 121
³⁹А. Теодоров-Балан, цит. съч., с. 175.
⁴⁰Й. Иванов , цит. съч., с. 135-136.
⁴¹А. Теодоров-Балан, цит. съч., с. 175-176.
⁴²Вж. някои примери у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, С., 1945, В: Бълг. Акад. Наук. и изк., кн. 41, с. 117 и бел. 7, 118.
⁴³А. Теодоров-Балан, цит. съч., с. 176.
⁴⁴Й. Иванов, цит. съч., с. 134-135.
⁴⁵В. Киселков, цит. съч., с. 121-122.
⁴⁶Ив. Снегаров, цит. съч., с. 466-468.
⁴⁷В. Киселков, цит. съч., с. 120.
⁴⁸Ив. Снегаров, цит. съч., с. 468-469.
⁴⁹Вж. посочванията у В. Бешевлиевъ, Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи, отд. отп. От сп. Прометей, III, 6.1939, с. 5-8.
⁵⁰В. Киселков, цит. съч., с. 119.
⁵¹Ив. Снегаров, цит. съч., с. 463-464.
⁵²В. Киселков, цит. съч., с. 122.
⁵³Вж. М. Попруженко, цит. съч., с. 49, 16 сл.
⁵⁴В. Киселков, цит. съч., с. 3.122-123.
⁵⁵Пак там, с. 123-124.
⁵⁶Ив. Снегаров, цит. съч., с. 472-473.
⁵⁷Пак там, с. 473-474.

 

 

 

Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята - постеля и тревите храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде?¹ Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на моето смирение² и ми оказа помощ да претърпя всичко - не аз, а Христовата сила, която е в мене³ - защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва⁴.

И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождение⁵ от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чеда земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравяте и неговото завещание.

Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена⁶. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чедата на запустялата са много повече, отколкото на тази която има мъж⁷.

Поради това, моля ви, чедца мои, които в Господа съм събрал, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставленията на вашия отец, и заедно с апостола казвам: „Пак съм в мъки, докато се изобрази Христос във вас."⁸ Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име⁹, да не нарушите или изоставите нищо от него след моята смърт, но всичко, което написах, както е написано, да изпълнявате напълно, както сте се и обещали пред Бога. И който пристъпи или наруши нещо от него, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Сина и Светия Дух и да няма дял със светците, които от веки са угодили Богу, но неговият дял да бъде с онези, които са разпнали Господа на славата¹⁰ и с Неговия предател Юда, да бъде заличен от книгата на живите и да не бъде записан с праведните¹¹.

И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра¹² непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения¹³. Стойте добре и дръжте преданията¹⁴, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.

А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола¹⁵, който го нарича второ идолослужение¹⁶. Защото за инока богатството не е сребро и злато, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение. Не ви казвам това като мои заповеди, но ви напомням Христовите заповеди. Защото Той казва на Своите свети ученици, а чрез тях и на всички, които са се отрекли от света: „Не притежавайте злато, нито сребро, нито торба, нито медни пари в пояса си и прочее."¹⁷ Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има. Ако прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чеда, то Аз не ще ви забравя."¹⁸ И другаде: „Търсете първо царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде."¹⁹ Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият опита да изкуси чрез сребролюбие и мене - понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова който го изпрати понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тем неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове - и така се избавих от козните на лукавия изкусител който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме. Поради това и вие не търсете нищо от тези неща. Защото вашия Небесен Отец преди вашите молитви знае от що се нуждаете²⁰.

Нито пък търсете да бъдете познавани и обичани от земните царе и князе, нито се поддавайте на тях²¹, като оставяте Небесния цар, Комуто се записахте да бъдете войни и да воювате не по плът и кръв²², а против миродържителя на тъмата на този свят²³. Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът който се надява на човека" и останалото²⁴. Като изброява злините, той добавя че е благословен човекът²⁵, който се надява на Господа. Не казвайте, що ще ядем, или що ще пием, или в що ще се облечем. Защото езичниците търсят всичко това²⁶. Погледнете птиците небесни как не сеят, нито жънат, нито събират житници, и вашия Небесен отец Ги храни. Не сте ли вие по-горни от птиците?²⁷ Щом веднъж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното²⁸, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство. Но и апостолът, прочее учи да забравяме онова, що е отзад и да се стремим към това, що е напред²⁹. Що означава, чедца мои, това: да забравяме нашата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предавам всячески на глъбините на забвението всичко онова, което - излизайки заради Бога от света - сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг³⁰, към който бидохме призовани от нашия основоположник - приблагия наш Бог Господа Исуса Христа, Който ни е удостоил да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко³¹.

И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние³², което Бог е подготвил за онези, които Го залюбиха³³. Общежителното пребиваване в много неща е по-полезно за иноците, отколкото уединеното. Защото уединеното не подхожда на мнозина, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен за всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: „Ето, колко е добро или колко е красиво да живеят братята заедно."³⁴ Към това припява и един духодвижен църковен песнописец така: „Защото в това Господ обеща вечен живот." Но и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със своите пречисти устни: „Гдето са двама или трима събрани в мое име, там съм и Аз всред тях."³⁵ А нашите богоносни отци казват за самопребивателния живот: „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне."³⁶ Поради това, чедца, щом като Светият Дух чрез устата на пророка похвалява общия живот, не го пренебрегвайте и вие, но напротив, утвърдете го и бъдете като едно единно тяло³⁷ в Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят, други пък - другите части на тялото, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло³⁸, водимо и управляемо от една разумна и словесна душа - сиреч чрез духовно разсъждение - и да няма нищо разделено. И когато се установи такова пребиваване и живеене според Господа, тогава и Той сам ще бъде посред вас, като ви управлява невидимо.

Не търсете първенство³⁹ и началства, но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички."⁴⁰ Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствани⁴¹ от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и години да пасат⁴² добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великия наш отец иночески наставник преподобния Ефрем Сирски, всички започнете да желаете началства и предстоятелства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходящи за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото той се моли към Бога и Отца и  за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: „Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние."⁴³ И другаде: „Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни."⁴⁴ Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: „Мир ви оставям, моя мир ви давам."⁴⁵ А какъв е този Христов мир, чедца? - Той сам отново казва, като говори: „Не както дава светът ви давам Аз."⁴⁶ Но този Христов мир надминава всеки ум. Това е мирът, за който говори пророкът: „И неговия мир няма предел."⁴⁷ Но и апостолът ни учи, като казва: „Имайте мир и святост - с всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога."⁴⁸ Такъв мир, прочее, имайте и вие помежду си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога, за да не разгневявате благия ваш Владика Бога.

Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни⁴⁹, такъв веднага го отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница⁵⁰, според Апостола, и да не се разпространи злото между добрите, и да не би някой корен на горчивина да прорасте нагоре, да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина⁵¹. И злият вълк да не смути мирното Христово стадо, защото и такива ще се явят. За тях предсказва Христос, говорейки: „Защото е нужно да се яви съблазън, и горко на света от съблазънта."⁵² Поради това и вие, чедца, се пазете от тези неща⁵³ и не ги допущайте да живеят между вас. Но ги отклонявайте далече от себе си, както пастирът прогонва краставите овце от чистото стадо.

Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму⁵⁴, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в пещерите, и в земните пропасти - за които не бе достоен целият свят⁵⁵ - но ги снабдявайте, когато може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне⁵⁶.

Поучавайте се в Господния закон ден и нощ⁵⁷, прочитайте често отческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антония, Теодосия и другите, които просияха като светила в света със своите добри дела. Придържайте се крепко ο църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци.

Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: „Господи, Исусе, Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния" да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви - споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци, и те не ядоха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се⁵⁸, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, както казва апостолът, добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях ⁵⁹. А той казва: „Да пребивава братолюбието, не забравяйте странолюбието, понеже чрез него някои, без да знаят са угостили ангели."⁶⁰
Новопросветените люде от единокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение.

Още много имах да ви говоря, възлюблени ми в Господа мои чедца, но не е възможно всичко да се напише. Предавам ви на Тогова, Който е извор на всяка премъдрост и разум и истински Утешител - на Светия и животворящия Дух⁶¹, та той сам да ви даде мъдрост, да ви вразуми, да ви просвети, да ви научи и настави⁶² на всяко добро дело.

А сега ви оставям възлюбения наш брат Григорий за наставник и началник вместо мене, за когото вие всички свидетелствате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник, ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това - когото Бог ви покаже.

Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвили за грешниците като мене, и Божията благодат да бъде с всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.

Написа се в годината от създаването от света 6449 [941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март.

Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореказаното.

 

Бележки

¹Ср. Пс., 115:3.
²Ср. Пс., 101:20; 30:8.
³Ср. I Кор., 15:10; II Кор., 12:9.
⁴Ср. Як., :17.
⁵Ср. II Посл. към Тим., 4 6.
⁶Ср. II Посл. към Кор., 12:9.
⁷Ср. Посл. към Гал., 4:27; Ис., 54:1.
⁸Ср. Посл. към Гал., 4:19.
⁹Ср. Пс., 110:9
¹⁰Ср. Деян., 7:2; Посл. към Ефес., 1:17; Як., 2:1 ; I Кор., 2:8.
¹¹Ср. Откров., 13:8; Пс. 68:29.
¹²Ср. II Тим., 4:7
¹³Ср. Посл. към Евр., 13:9.
¹⁴Ср. II Посл. Сол., 2:15
¹⁵Вж. I Посл. към Тим., 6:10.
¹⁶Ср. Посл. към Колос., 3:5.
¹⁷Ср. Мт., 10:9-10; Мрк.„ 6:8.
¹⁸Ср. Ис., 49:15.
¹⁹Ср. Мт., 6:33.
²⁰Ср. Мт., 6:32; 6:8.
²¹Ср. Пс., 145:3; 117:8-9
²²Ср. II Посл., към Кор., 10:3; 1 Посл. към Тим., 1:18.
²³Ср. Посл. към Ефес., 6:12.
²⁴Ср. Йер., 17:5-6.
²⁵Ср. Йер., 17:7
²⁶Ср. Мт. ,6:31-32
²⁷Ср. Мт., 6:26.
²⁸Ср. Лк., 9:62.
²⁹Ср. Посл. към Филип., 3:13.
³⁰Ср. Посл. Евр., 12:
³¹Ср. Мт., 11:30.
³²Ср. Посл., към Колос., 3:24; Лка 14:12; Посл. Рим., 11:19.
³³Ср.Мт., 5:12; 6:1-6.
³⁴Ср. Пс., 132:1.
³⁵Вж. Мт, 18:20.
³⁶Ср. Еклес., 4:10.
³⁷Ср. Посл. Римл., 12: 4-5; I Посл. Колос.., 12:12-14, 20
³⁸Cp.IKop., 15:44
³⁹Ср.Мт. 23:6; Мрк., 12:39; Лк„ 11:43; 20:46.
⁴⁰Ср. Мрк., 9:35; Мт, 20:26.
⁴¹Ср. Деян., 6:3; 10:22; 22:12.
⁴²Ср. I Петр., 5:2
⁴³Ср. Йоан, 17:11.
⁴⁴Ср. Йоан, 17:20-21.
⁴⁵Вж. Йоан, 14:27.
⁴⁶Ср. Йоан, 14:27.
⁴⁷Ср Ис„ 9:7.
⁴⁸Ср. Посл. към Евр., 12:14.
⁴⁹Ср. Мт., 13:25-30;1 Посл. към Кор., 1:23; Посл. към Рим., 14:13; Посл. към Гал., 5:11.
⁵⁰Ср. II Посл. към Тим., 2:17.
⁵¹Ср. II Посл. към Евр., 12:15.
⁵²Ср. Мт., 18:7.
⁵³Ср. II Петр., 3:17
⁵⁴Ср. Посл. Гал., 6:2
⁵⁵Вж. Посл. към Евр., 11:38.
⁵⁶Ср. Як., 5:16.
⁵⁷Ср. Иисус Навин, 1:8.
⁵⁸Ср. Посл. Еф., 4:28.
⁵⁹Ср. Посл. към Евр., 13:9.
⁶⁰Ср. Посл. към Евр., 13:1-2.
⁶¹Ср. Йоан, 14:26.
⁶²Ср. Йоан,16:13.

 

 

ИГУМЕНИ НА РИЛСКИЯ МАНАСТИР

 

Йеромонах Григорий - 941 г. Споменат в Завета на св. Иван Рилски, като негов духовен приемник.¹

Йеромонах Спиридон - игумен.

Игумен Йоаникий - 1195 г. В първото проложно житие на светеца се споменава, че при пренасянето на мощите му от Средец до Търново, при цар Иван Асен [I], в шествието участвали „и монасите на неговия свети манастир - игуменът Йоаникий и с него богобоязливите иноци.“ Йеромонах Дометиан - 1385 г. Името му е известно от приписката към Завета на св. Иван Рилски.

Йеромонах Йоасаф - 1463 г.

Йеромонах Давид - преди 10.VIII.1491 г., индикт 9-ти, споменат в надпис във връзка с постройката на църквата на Орлица - при

В архива на проф. Иван Дуйчев освен текста на приписката, издадена от Е. Спространов, фигурира и текстът, издаден от Л. Стоянович. Във втората част на същата приписка е споменат и игумен Теоктист, който е игуменствал, когато се е изписвала църквата, съградена по времето на игумен йеромонах Давид:

Йеромонах Теофан - 1496 г.

Йеромонах Теоктист - игумен до 1503 г., годината на смъртта му. Оттогава е запазена и следната приписка:

Йеромонах Калиник - 1505 г.

Йеромонах Ромул (неизв.)

Йеромонах Иларион - около 1536 г. Неговото име е идентифицирано според следната приписка:

Йеромонах Калиник - около 1542 г. Споменат в приписка в Апостол от библиотеката на Рилския манастир:

Йеромонах Григорий - 1558-1559 г.

Йеромонах Евтимий - 1577 г. Ив. Дуйчев не е включил името му в Списъка си, но го идентифицира в предварителните си бележки според надписа на обкова на Крупнишкото евангелие от 1577 г. от сбирката на Рилския манастир:

Архимандрит Калист - 1584 г.

Архимандрит Стефан - 1627-1628 г.

Архимандрит Арсении - 1652 г.

Йеромонах хаджи Атанасий - 1653 г.

Йеромонах Арсений - 1656 г.

Йеромонах Йоаникий - 1685 г.

Йеромонах Йосиф - 1690 г.

Йеромонах хаджи Евтимий - 1702 г.

Йеромонах Йоаким - 1704 г.

Йеромонах Никанор - 1707 г.

Йеромонах Яким - 1709-1710 г.

Йеромонах Данаил - 1723 г.

Йеромонах Дионисий. - 1734-1735 г.

Архимандрит Герасим - 1744 г. Името на този игумен се среща още от 1742 г. според следната приписка от архива на проф. Ив. Дуйчев:

Архимандрит Висарион - 1745 г.

Йеромонах Василий - 1746-1747 г.

Йеромонах Теофан - 1747-1753 г.

Йеромонах хаджи Мойсей - 1753-1755 г.

Йеромонах Серапион - 1755-1757 г.

Йеромонах Василий - 1757-1761 г.

Йеромонах Клеопа - 1761-1763 г.

Йеромонах Сергий - 1767-1770 г.

Йеромонах Вениямин - 1770-1772 г.

Йеромонах Герасим - 1772-1774 г.

Йеромонах Геласий - 1774-1780 г.

Йеромонах Герасим - игумен за втори път - 1782-1784 г.

Йеромонах Йосиф - 1784 г.

Йеромонах Игнатий - 1785 г.

Йеромонах Герасим - игумен за трети път - 1785-1786 г. Според Списъка той е игумен за четвърти път през годините 1794-1798 г.

В архива на проф. Ив. Дуйчев е отбелязано, че през 1795 г. е споменат в надписа над вратата на църквата в гробищата [над костницата]: за изобразяването на храма Въведение на Пресвета Богородица⁹. Игумен Герасим е споменат и в гръцки надпис върху дървения игуменски престол в съборната манастирска църква от 1797 г.¹⁰

Игумен Теодосий - около 1. XI. 1796 г. Споменат в приписка върху Апостол от 1714 г., запазен в храма „Успение на Света Богородица" в Пчелино:

От тази приписка, обаче, би трябвало да се заключи, че той е игуменствал и преди това, тъй като титлата „проигумен“ означава, че духовникът вече е бил вече веднъж игумен на манастира. (Според Списъка той е игумен през годините 1798-1801.)

Игумен Герасим - около 30. VIII. 1799 г. Споменат и в надписа, поставен от вътрешната страна на входната врата в църквата „Св. Лука“ [Постницата], във връзка със създаването и изписването на храма¹².

Йеромонах Теофан - 1801-1803 г.

Йеромонах Теодосий - 1803-1805 г.

Игумен Гавриил - около 23. VIII. 1811 г. Споменат в надпис над входната врата в храма „Покров на Св. Богородица" [при Постницата Св. Лука] - от 23. VIII. 1811 г.¹³. По същото време игуменствалият преди него йеромонах Теодосий е споменат вече като проигумен в един надпис над входната врата в храма „Покров на Св. Богородица“ [при Постницата Св. Лука]¹⁴. Той е упоменат и в надпис от 1816 г. върху икона „Покров на Св. Богородица" в параклиса „Покров на Св. Богородица“:

Името му се среща и в надпис от 1817 г. над Самоковската врата¹⁵. Упоменат и през август 1820 г. - в надпис при гроба на св. Иван Рилски¹⁶. Игумен Симеон е споменат в надпис за изобразяването на храма Св. Иван Богослов [над Самоковската врата]:

Може би упоменанието на Теодосия като проигумен е дало основание на И. Иванов¹⁸ да го постави без всякаква дата - под въпросителна - след този игумен.

Игумен Кесарий - 1816 г. (1 .V. 1815 г). Споменат в надписа над вратата на воденицата - от 1816 г., с посочване, че от там започнало обновлението на обителта¹⁹. Същият Кесарий е споменат и като проигумен в надпис при гроба на св. Иван Рилски от август 1820 г.²⁰.

Игумен Иоасаф - 1817 г. Споменат в надпис, поставен над Самоковската врата за съграждането на обителта и църквата²¹. (Според Списъка той е игумен през 1816-1818 г.).

Архимандрит хаджи Исай - споменат като проигумен в недатираната надгробна плоча край Съборната църква. (Според Списъка той е игумен за годините 1818-1820 г.).

Текстът е много интересен:

Надпис, издълбан над гроба на проигумена Исай, се намира до черквата в двора на южната страна.

На 25.VIII.1819 г. е споменат и в надписа над външната страна на Дупнишката врата:...

Игумен Панталеймон - август 1820 г. Споменат в надпис при гроба за участие в обновлението на храма ²³ (Според Списъка той е игумен през 1820 - 1823 г.).

Йеромонах хаджи Агапий - 1832 г.

Игумен Йосиф - около 9. III. 1834 г. Споменава се във връзка с изписването на храма в Пчелино²⁴. (Според Списъка той е игумен през 1832-1836 г.) Около 1.Х.1834 г. той е упоменат и в надписа над входната врата на манастирската съборна църква.

Името му се среща и в друг, каменен надпис поставен над входната врата на съборния манастирски храм.

Игумен Йосиф е споменат в надписа от 26. V. 1835 г. за изобразяването на храма Св. Архангели [над храма „Св. Ив. Предтеча“²⁶.

Йеромонах Пахомий - 1836-1838 г.

Игумен Памфилий - 20. IX. 1840 г. Споменат в надпис над входната врата в параклиса „Св. Иван Рилски“ - за изобразяване на храма с изпълновението на Вълко Тодорович Чалъкоглу [„градоначалник на Пловдив“] и жена му Рада, от Коприщица. (Според Списъка той е игумен през 1839-1842 г.) Същият игумен Памфилий е споменат в надпис от 4. Х. 1841 г., поставен на северната стена в параклиса „Св. Николай“ в съборната църква-за изобразяването на храма с изждивението на дядо Яне и баба Стефана от с. Бабино [Дупнишко].

Игумен Йосиф е упоменат и през 1. VIII. 1844 г., в надписа за изобразяването на храма Св. Иван Предтеча над Дупнишката врата²⁷ и в друг надпис от 1844 г. в Съборната църква, над главния вход, във връзка с изобразяването на храма издигането на камбанарията:

Игумен Йосиф е споменат и през 1846 г. във връзка с изографисването на храма на Св. Св. Сава и Симеон [над храма св.Иван Богослов]²⁹.

Името му фигурира и в надписа вграден в стената на южното крило [до вратата на Музея]:

Йеромонах Йоаникий - 1844 г.

Йеромонах Атанасий - 1853 г.

Игумен Неофит - 1860-1864 г. От надпис на северната страна на кулата:

Става дума за известния български книжовник и възрожденски деец Неофит Рилски.

Архиматдрит Панталеймон - 1864-1868 г.

Йеромонах Кирил - 1868-1870 г.

Йеромонах Йеротей - 1871-1874 г.

Йеромонах Константин - 1874-1875 г.

Архимандрит Панталеймон - 1875-1881 г.

Йеромонах Кирил - 1881-1883 г.

Йеромонах Теодосий - 1883-1884 г.

Архимандрит Теофилакт - 1884-1886 г.

Йеромонах Йоасаф - 1886-1893 г.

Йеромонах Серафим - 1893-1894 г.

Йеромонах Никифор - 1894-1896 г.

Архимандрит Кесарии - 1896-1899 г.

Архимандрит Йоаникий - 1899-1904 г.

Йеромонах Йоасаф - игумен за втори път - 1904-1907 г.

Йеромонах Паисий - 1907-1908 г.

Йеромонах Филарет - 1908-1914 г.

Архимандрит Евгений - 1914-1917 г.

Йеромонах Максим - 1919-1921 г.

Йеромонах Софроний - 1921-1922 г.

Йеромонах Серафим - 1. 1. 1922-6. 2. 1922 г.

Архимандрит Антоний - 3. 8. 1922-21. 2. 1924 г.

Йеромонах Аверкий — 27. 6. 1924-29. 9. 1924 г.

Епископ Варлаам - 29. 9. 1924-1. 1. 1929 г.

Архимандрит Кирил - 1. 1. 1929-1. 9. 1933 г.

Архимандрит Флавиян - 1. 9. 1933-12. 11. 1936 г.

Архимандрит Климент - 1. 1. 1936-1. 1. 1938 г.

Архимандрит Флавиян - игумен за втори път - 1. 1. 1938 — 1. 9. 1938 г.

Архимандрит Натанаил - 1. 9. 1938-10.12. 1944 г.

Архимандрит Калистрат - 1. 3. 1944-20. 4. 1948 г.

Епископ Варлаам - 20. 4. 1949-18. 11. 1961 г.

1961-1968 г. С указ № 403 на Министерския съвет на Народна република България от 1961 г. манастирът се обявява за национален музей и общонародна собственост като са национализирани всичките му имоти, а монашеското братство се отстранява от манастира и се изпраща в Бачковския, Троянския и Преображенския манастир.

Епископ Йоан - 1. 11. 1968-31. 10. 1970 г.

Архимандрит Калиник - 1. 11. 1970-31. 7. 1971 г.

Архимандрит Нестор - 1. 8. 1971-15. 12. 1972 г.

Архимандрит Методий - 15. 12. 1972-31. 6. 1977 г.

Архимандрит Геласий - 1. 8. 1977-30. 11. 1982 г.

Архимандрит Галактион - 1. 12. 1982-30. 6. 1985 г.

Епископ Нестор - игумен за втори път - 1. 7. 1985-30. 6. 1988 г.

Епископ Йоан - игумен за втори път - 1. 7. 1988 г. и до този момент.

 

Бележки

¹Вж. текста на житието.
²Е. Спространов, Материали по историята на Рилския манастир, В: СбНУ, XVIII, 1901, с. 201; Й. Иванов, Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ, с. 87, надпис към 1469г
³Надписът е обнародван в: Гласник Друшства Српске Словесности. Београд, 1855, т. 7, с. 181, като датата е разчетена  , докато според Л. Стоjановић, Стари српски записи и натписи. Београд, 1902, Књига I, с. 115, бел. 370 за датата е посочено, че е възможно да се чете ., т. е. 6999, което отговаря на посочения индиктион и съответства на 1491 г. от Рождество Христово. Тази датировка е приета и от Иван Дуйчев. Няма упоменание защо в съставения от него списък на игумените е използвал само надписа, публикуван у Е. Спространов.(бел. ред.)
⁴Иван Дуйчев посочва, че приписката се намира в Евангелие апрокост от 1503 г. в националния музей на древностите, позовавайки се на: А. И. Яцимирский, Славянсiя и рускiя рукописи Румынскыхъ библиотекъ. Санкт Петербург, 1905, с. 265-267. Вж. за същата приписка Л. Стојановић, Стари српски записи и натписи. Београд, 1905, Књига З.с. 148-149, № 5582, ръкопис от Румънския Народен музей в Букурещ, (бел. ред.)
⁵Приписката се намира в Сборник на йеромонах Орест от 1536 г. от сбирката на манастира Хилендар на Света гора. Вж. Д. Богдановић, Каталог Ћирилских рукописа манастира Хиландара, Београд, 1978, с. 184, № 482. Ив. Дуйчев посочва ръкописа според сигнатурата му у Сава Хилендарец, № 214. (бел. ред.)
⁶Ив. Дуйчев цитира приписката според изданието и в сп. Български преглед, 1900, с. 92. Л. Стојновић я препечатва от същото издание. Вж. Стари српски записи и натписи. Београд, 1905, Књига 1,с. 166, № 511 (бел. ред.)
⁷Текстът е обнародван в сп. Български преглед, 1900, с. 91 и у Л. Стојновић, Стари српски записи и натписи. Београд, 1905, Књига 1, с. 224, № 735. (бел. ред.)
⁸Л. Стојновић, Стари српски записи и натписи. Београд, 1903, Књига 2, с. 137, №2850.
⁹Е. Спространов, цит. съч., с. 199.
¹⁰За тази година не е упоменато от Й. Иванов, цит. съч., с. 90
¹¹Пак там, с. 90. Теодосий е упоменат, като игумен едва през 1798 г.
¹²Пак там, с. 90, Й. Иванов приема, че игуменът Герасим умрял на 16.V.1798 г. (въз основа на Е. Спространов, Описъ на ръкописите въ Рилския манастиръ, София, 1902) Вж. текста на надписа у Е. Спространов, Материали..., с. 200.
¹³Ср.Е. Спространов, Материали..., с.200; Й. Иванов, цит. съч., с. 90.
¹⁴Вж. надписа у Е. Спространов, Материали...,с. 200.
¹⁵Пак там, с. 198.
¹⁶Пак там, с. 205.
¹⁷Пак там, с. 200.
¹⁸Й. Иванов, цит. съч., с. 90.
¹⁹Вж. Е. Спространов, Материали..., с. 198.
²⁰Пак там, с. 205.
²¹Пак там, с. 197/8.
²²Пак там, с. 198; Й. Иванов, цит. съч., с. 90.
²³Вж. надписа у Е. Спространов, Материали..., с. 205.
²⁴Пак там, стр. 205.
²⁵Паκ там, стр. 196.
²⁶Пак там, стр. 199.
²⁷Пак там, с. 199.
²⁸Пак там, стр. 197.
²⁹Пак там, с. 201.
³⁰Пак там, с. 195 - с известни различия.

 

 

Безименно "народно" житие

 

Житие от Георги Скилица

 

Първо проложно житие и неговата добавка

 

Второ проложно житие

 

Житие от патриарх Евтимий

 

Повествувание на Владислав Граматик

за възобновата на Рилския манастир и

за пренасяне мощите на светеца от Търново в обителта

 

Житие и възхвала на св. Иван Рилски от Димитрия Кантакузин

 

Гръцко житие

 

Проложно житие от Норовия пролог

 

Житие от монах Даниил Рилски

 

Проложни жития

 

 

Безименно „народно" житие на Св. Ивана Рилски

 

Народното (безименно) житие на св. Йоан Рилски е най-ранният житиен текст за светеца, достигнал до нас. Запазен е в шест преписа, като най-ранният е от XV в. Самото житие е съставено през XII в., или по-точно до 1183 г., тъй като в него не се споменава за пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски в Унгария и за последвалото връщане в София.

Определението „народно" е дадено от Й. Иванов, за да го отличи както от каноничните жития от метафрастов тип, така и от проложните. Народното житие започва без увод, който е задължителен композиционен дял в каноничната традиция, стреми се към конкретност и предметност на изложението. Й. Иванов отбелязва липсата на отмереност и стройност на композицията, характерна за каноничните текстове. В Народното житие обаче се откриват следи от редица фолклорни предания и легенди. Обяснението на някои топоними (напр. Големият дъб, следите от стъпките на Йоан Рилски по скалата, следите от кръвта му, названието Царев връх) са сред показателните примери за влиянието на легендарното фолклорно начало. Още по-назад в литературната традиция ни връща мотивът за бялата пчела, консервирал в себе си не само антични, но и ранни митологични представи за момента на раздялата на душата с тялото.

Народното житие е монашески тип житие и не е включвано в пролозите (сборниците с кратки жития, подредени по календарен ред). Разпространява се главно в ръкописи, посветени на Рилския манастир, а по-късно - в дамаскините. Превеждано е няколко пъти на съвременен български език. Тук за пръв път публикуваме превода, направен от Ив. Дуйчев, като само правописът е осъвременен, библейските цитати - навсякъде идентифицирани. Запазена е номерацията на отделните части, която следва изданието на старобългарския текст у Йордан Иванов.

Изд. на текста: Гильфердинг, А. Собрание сочинений, т. I, СПб, 1868, с. 121-131; Милетич, Л. Най-старото житие на св. Ивана Рилски, с. 130-140; Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 28-37.

Превод: Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития на Иван Рилски; Киселков, В. Свети Иван Рилски, с. 76-88; Старобългарска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 123- 130 и 547. Преводът е направен от Кл. Иванова но изданието на И. Иванов.

Библиография: Буланин, Д. Интерпретации „Народного" жития Йоанна Рыльского, с. 5 7-67; Георгиев, Ем. Литература на изострени с. 307-311 ; Иванова, Кл. Стара българска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 545-547; Караджова Д. Към интерпретацията на израза „бяла пчела" в народното житие на св. Иван Рилски, с.75-91; Петканова, Д. Старобългарска литература, с. 329; Станчев Кр. Поетика, с. 105-111; Янкова В. За реализацията на един топос „бяла пчела", с. 29-40.

 

Месец октомври, 19.

ЖИТИЕ ЗА ЖИВОТА НА

ПРЕПОДОБНИЯ ОТЕЦ НАШ ЙОАНА,

РИЛСКИЯ ПУСТИНОЖИТЕЛ,

И ЗА ПРЕНАСЯНЕТО НА НЕГОВИТЕ МОЩИ

 

Отче благослови!

I. Имаше един духовен, благоверен и христолюбив човек, който се боеше от Бога и му служеше със страх. Той никога не преставаше да пролива сълзи и си припомняше пророческите думи, изречени чрез устата на Давид: „Омивам всяка нощ леглото си и със сълзите си измокрям моята постеля"¹. И така, както живееше с голяма вяра, той стана и напусна света. Той бе пастир и нямаше нищо друго, освен един брат и един вол. И когато намисли да отиде в пустинята, той взе вола и тръгна. И никой без да знае, той потегли на път от своето [родно] място.

Тогава врагът [дяволът], който ненавиждаше доброто, влезе в сърцето на брата му и убеди людете. И те го настигнаха на полето, наричано Мърдища, под Големия дъб и по научение от дявола започнаха да го връщат от Божия път. И понеже започнаха да го връщат, той отправи към тях голяма молба в името на Бога и едва изпроси звънеца, що носеше волът, за знак от света и за спомен за себе си - за да се знае що е изнесъл от света светият отец Иван. А вола му взеха. И със светите си ръце привърза светият отец вола под дъба - наричан „Големия дъб" - и от това време бе наречен „Дъб на светия отец". Още и до ден днешен се познава въжето около дъба - знамение от светия отец.

И той отвърна от тях своето свето лице и потегли за Рилската пустиня, като се обърна към тях и не ги благослови, нито ги прокълна, но им направи знак и рече: „Аз ви оставям с присмех и подигравка."

II. И той потегли за Рилската пустиня, стигна на мястото, наречено Голец, и прекара там седем месеца. И братът му пак затъгува за брата си и тръгна да го търси. И отиде и го намери на това място. И когато светият отец го видя, че идва при него, наскърби се и се помоли на Бога, като рече: „Господи, Отче, небесни вседържителю, велика основа [на всичко], неизобразимо божество, Сине Божий и единородни Исусе Христе, който Си се въплътил заради нас, защото Си ни дал образ, също и утешителю и душе, който идваш от Отца в нас, утешителю благи, постоянно бъди винаги с мене и не пренебрегвай сълзите на мене, който Ти се моля във всяко време. Господи Исусе Христе, небесни и земни царю, ако и да съм недостоен да казвам това, но се надявам на Твоята голяма милост, защото Ти си казал: „Търсете и ще намерите, простете и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори."² Като се надявам на тези думи, дръзнах да говоря. Нямам друг утешител и събеседник - нито баща, нито майка. Ти Си ме предопределил, Ти Си ми творец, Ти Си ми утешител, Ти Си мой застъпник, Ти Си ми наставник, Ти Си моята вяра, Ти Си моята крепост, Ти Си и моето униние, Ти Си моята усмивка, Ти Си мой хранител, Ти Си мой помощник, Ти създаваш всичко видимо и невидимо, явно и скрито, Ти Си моят Отец и аз, грешният, моля Тебе, Господи. И нямам никакъв помощник, но обръщам поглед към Тебе, единствения Бог и само в Тебе се хваля и в Тебе се утешавам. И аз съм сам в тази пустиня и нямам нищо със себе си, освен една тояга."

Тогава дойде глас от небето и му рече: „Радвай се, светило мое, в тази пуста снежна планина! Радвай се, светла моя денице! Радвай се, светло мое слънце в Рилската пустиня! Радвай се, жителю на пустинята, който си ангел в плът! Стани и вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място под планината, гдето има пещера!"

III. И той отиде, намери пещерата и влезе. Там не проникваше слънце, нито повяваше вятър. Но само един ангел идваше при него, като му носеше манна от Бога във вид на шипки. И той прекарваше там, като се молеше на Бога ден и нощ без почивка и никога не преставаше да се облива в сълзи, когато се молеше Богу.

И идваше врагът прелъстител и му говореше ангелски слова, като искаше да го изведе от светото място. Но не съумя да му стори нищо. Братанецът на светия отец беше с него. И отиде злият враг прелъстител при брата на светия отец и го подтикна, като му рече: „Аз намерих твоя брат и твоето дете, заедно с него, в пустинята, гдето слънце не сияе, нито вятър повява, но само зверове. И твоето чедо ще бъде изядено от зверовете." Като чу братът на светеца тези думи на врага, разгневи се и тръгна с гняв, по подтикване на дявола, да го изведе от пустинята. Понеже не знаеше накъде да потегли, измамният дявол му рече: „Аз ще те заведа на мястото, гдето живее брат ти, но детето ти досега е вече изядено от зверовете." Като чу тези думи, братът на светеца се натъжи за своето чедо и рече на дявола: „Друже, заведи ме на това място и аз ще сторя за тебе, каквото поискаш." И тръгна дяволът пред него, и отидоха двамата на мястото, гдето беше пустинникът свети отец Иван. И когато светият отец го видя, помоли се на Бога и рече: „Боже вседържителю, непобедима сило, помощ в беда и радост, човеколюбиви пастирю, и милосърдни Отче, надеждо на обезнадеждените, помощник на онези, които молят за помощ, съюзнико на дързостните, утешителю в бедите, чуй ме, Господи, смили се над мене и ме избави от този възхваляван враг, отстрани от мене болката, която ме е сполетяла, прояви милост към мене и ме спаси заедно с всички, които Ти угаждат! Наистина, Господи, не ме оставяй за радост на този враг!" Докато той се молеше така, дойде брат му, подучен от дявола, и му каза дяволските думи, като искаше да го прелъсти, да го изведе от Божия път и да го отлъчи от лика на светците. Светият отец Иван, като разбра, че това не са думи на неговия брат, но са думи на врага прелъстител, който не желае доброто, но зло, погледна към небето и рече: „Господи Исусе Христе, не ме отблъсквай от Твоето лице и не ме напускай във времето на моята скръб, но ме избави от моя враг, както си избавил Даниила от устата на лъвовете³ и Текла⁴ от огъня, Анания, Азария и Мисаила от огнената пещ⁵. Спаси ме, Господи, от този ненавистник, за да прекарам този кратък преходен живот, и ме насочи към Твоето пристанище, както си напътил Израиля, който бягал през морето като по суша, а морето заляло враговете му⁶. Сега, Господи, смили се над мене и унищожи губителя, който се е вдигнал срещу мене, и посрами моя враг, който се бори против мене. Защото Ти, Господи, познаваш човешката суета. Бъди ми помощник и убий насилниците, които искат да дойдат срещу мене и които не знаят Твоите заповеди. Направи ги съучастници в пъкала и на червеите, въведи ги във вечния огън и във вечната мъка, гдето червеят не заспива и огънят не угасва⁷. А на Твоя роб, Господи, дай крепкост и бодрост и помощ, за да върви по Твоите стъпки⁸ и да Ти служи во веки веков!" Дяволът, като чу, че светият отец Иван рече „амин", уплаши се и побегна в своето място, а братът остана. И неговият брат разбра силата на светия отец и не посмя да каже нищо, защото той остана сам, а врагът, който го учеше на зли думи, като искаше да го отклони от божия път, избяга. И брат му се приближи, като го молеше с голяма молба и много сълзи да му освободи детето. Светият отец пусна детето и то замина заедно с баща си. Прочее, това дете бе набожно. И тъй като пустиножителят отец Иван знаеше, че детето е набожно, помоли се на Господа и рече:

„Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешните."⁹ И чу Бог молитвата на светия и преподобен отец Иван. В същият час заповяда на змия и тя ухапа детето, което вървеше по пътя заедно със своя баша. Баща му се завърна и разказа на светия отец Иван. Светият отец изслуша за детето, прослави Бога и рече: „Господи, приеми душата на праведното, та да почива заедно с Авраама, Исаака и Якова." И в същият час душата излезе от детето. Неговият баща го взе и му го отнесе. Светият отец Иван заповяда да занесе детето на мястото, именувано Осеново. И баща му го погреба и си отиде. Светият отец Иван ходеше на това място заради тази праведнишка душа. Той направи това място свое покоище. А змията той превърна на камък, та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван. И като идваха, людете взимаха от нея за лечение на всякакви болести. И без да излиза, светият отец Иван прекара в тази пещера три години и шест месеца.

IV. И като излезе навън, той намери скала на височина четиридесет сажена, а широчината й като голям щит. И той се изкачи на тази скала, и прекара на нея седем години и четири месеца. Не почиваше ден и нощ, като се биеше по гърдите, прекланяше колена, проливаше сълзи, убиваше тялото си чрез пост и бдение, чрез мразове и бури, понасяйки горещина и градушка от небето - пост и бдение ден и нощ. Ангел господен възнасяше на небето пред Бога неговите подвизи и мъки. И Бог узна неговото търпение, и Ангел господен идваше при него, като му носеше манна. Неговият първоначален враг узна, че молитвата му е била приета пред Бога, разгневи се, взе много други със себе си, състави дружина и дойдоха на мястото, гдето седеше на скалата светият отец Иван, молейки се на Бога. Те пристигнаха внезапно с голям ужас, като смятаха да го уплашат, желаейки да избяга светецът от това място. Но не можаха да му сторят нищо, защото Ангел господен го пазеше и го подкрепяше. И почна дяволът да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата, като се молеше на Бога дни и нощи и не преставаше да пролива сълзи. Дяволите, като видяха, го хвърлиха долу от тази скала, а височината на тази скала беше четиридесет сажена. Но той не желаеше да премине по друг път - защото на това свето място имаше малка пътека. Но през където го хвърляха, през същата пътека се изкачваше. А тази скала, гдето хвърляха и мъчиха светеца, беше висока и стръмна. Но той с радост приемаше всичко това. И до ден днешен се познават стъпките по скалата от неговия крак и кръвта му.

Като се наскърби, погледна към небето и рече: „Боже вседържателю, не ме изоставяй, но бъди ми помощник срещу тези врагове, спаси ме и ми помогни да премина този кратък преход, и не припомняй моите грехове, които сторих било чрез дума или чрез дело, или чрез помисъл, или волно, или неволно. Като милосърден Бог, помогни ми, да не рече беззаконикът: где е неговият Бог? Поради това, Господи, побързай да ме избавиш от този враг, та да се прослави името ти навеки." И когато светият отец рече „амин", в същия час ангел удари каменно клепало и звънец позвъня над гроба на светия отец, и пустинята се разтресе и затрептя като езеро, а планините прозвъниха като камбана.

И дяволът чу „амин", клепалото и звънеца, и потъна в мястото, което му бе приготвено, гдето няма светлина, но вечен мрак. И веднага дойде от небето ангел и отстрана на Бога рече: „Бъди мъжествен и крепък, възлюблениче мой! Аз постоянно съм с тебе! Не се страхувай, но се радвай, сънаследнико на моя пророк Предтеча и Кръстител, защото и той бе отхранен в пустинята, и той възлюби пустинята. Той се роди от неплодна, а ти от плодна¹⁰. Радвай се, зенице моя пресветла, в тази пуста планина! Радвай се, слънце мое пресветло, в Рилската пустиня! Радвайте се и вие, планини, които приехте светилника в пустинята! Веселете се всички земни родове, като се прекланяте пред мощите на пустиножителя Ивана! Радвай се и ти, пустиньо, която прие своя светилник и мой събеседник, в плът равен на ангелите, земен ангел и небесен човек!"

V. Тогава дойде при него Иван Богослов и го прегърна като майка своя младенец, целуна го и му рече: „Радвай се, възлюблениче Господен, защото ти се приготви венецът на славата, защото твоята слава процъфтя в тази пустиня. Стани и вземи тоягата си и иди на предишното място, гдето си приел иночески образ, и остави там своята тояга, та да бъде знамение за света, а на тебе за спомен, понеже ти е речено от Бога." И като стана пустиножителят отец Иван и отиде на мястото, гдето първо прие иночество - под планината, чието име е Руен, в място, наречено Скрино.

И той си отиде оттам, и никой не го видя, когато дойде и когато си отиде. По повеля Господна, той остави тоягата си като знамение за света и като спомен за себе си. И като стана, отиде в Перник, намери близо до реката, наричана Струма, скалисто място и там си направи покоище. И оттам отиде в планината Витоша и там си направи покоище. И дойде при него Ангел господен и му рече: „Радвай се, служителю Господен и събеседниче на ангелите! Извърши това, което ти е заповядано: стани оттука и иди на своето място, приготвено за тебе в Рилската пустиня!" И като стана, по повеля на ангела, отиде в Рилската пустиня на мястото, гдето със своите свети ръце си бе приготвил гроб.

VI. Тогава цар Петър беше в град Средец. И разнесе се мълва за светеца. Чу за него и цар Петър и избра деветима изкусни ловци, заповяда им да отидат да ловуват лов в Рила, заръча им и им каза: „Да не се връщате при мене, докато не намерите мястото на светия отец, та да отида и аз да му се поклоня."

И отидоха мъжете, както им заповяда царя да ловят лов, търсеха мястото на светеца и не го намериха. Прекараха много дни в тази пустиня - нито мястото на светеца намериха, нито уловиха лов. Натъжиха се и не можеха да се върнат при царя, защото не бяха извършили нито едната от работите, която им бе повелил царят. Но и не бяха яли много дни. Изрекоха името на светеца, помолиха се и казаха: „Отче свети, изяви ни се, за да не погинем от царя." И дожаля му за тях, защото светият отец знаеше решението и помислите на царя. Мигновено те намериха малка пътечка, прославиха Бога, тръгнаха по тази пътека и го намериха. Видя ги светият отец и ги запита, като каза: „Чеда, защо сте дошли? Нима досега вие не сте яли?" Защото той ги видя, че има пет дни откакто не са яли. Те му изповядаха цялата истина. Прочее, по това време ангелът му бе донесъл храна от небето във вид на шипки и по Божие повеление тя се превърна в хляб. И постави им светеца маната, за да ядат. Но един от тях беше многоядец. Като видя малкото хлебче, помисли си в сърцето и рече: „Що ще правим тук деветима мъже с едното това хлебче?" Светият отец Иван, като разбра неговото помишление, въздъхна към Бога и рече в сърцето си: „Господи, както си наситил с пет хляба петхиляден народ¹¹, стори и тука свое знамение и благослови ми тази трапеза."Ядоха всички и се наситиха, и остана половината хляб. Един от тях бе болен и като яде, веднага изцеля, както е речено в Книгата: „Хляб ангелски яде човек."¹² Тогава тези мъже ядоха, прославиха Бога, завърнаха се с радост при царя и му казаха всичко, което видяха у светеца. И чу цар Петър и прослави Бога.

VII. И взе със себе си множество люде и своя войска, тръгна да види светия отец, стигна до реката, наречена Рила, и му казаха: „Това място, гдето извира тази река, е знак за светия отец." И той тръгна нагоре по реката и дойде до скалата, наречена Стоб. Но не можаха да преминат, защото [мястото] беше тясно и стръмно. Тръгнаха за планината, назована Книшава, и му показаха планината и скалата, гдето живееше светият отец. Царят поиска да отиде, но не можа поради пустинята. Той веднага изпрати двама служители и им рече:

„Вървете и кажете на светия отец: Отче, дошли сме да видим твоето почтено лице, ако ти е възможно." А светият отец им отговори:

„Идете и му кажете: Свети и славни царю, всичко е възможно от Бога, а не от човека. Ако искаш да ме видиш и да те видя, постави шатра на върха, а аз ще направя дим, та ти да видиш дима, а аз да видя шатрата - така ни е позволено да се видим." И направи светият отец дим като стълб до небето. Цар Петър видя знака на светия отец, а светият отец погледна към шатрата. Двамата прославиха Бога и се поклониха един другиму.

Тогава цар Петър, като насипа чаша със злато, изпрати му я и каза:

„Приеми това от страна на моето царство, за да ти послужи за храна както пожелаеш."

Светият отец Иван взе чашата, а златото върна, като каза на служителите, които бяха изпратени от царя:

„Идете и кажете на царя: Така казва твоят брат: Брате мой, не само с хляб преживява човек, но и със словото Божие, както е писано в Евангелието¹³. Аз, брате мой, нито войска ще въоръжавам и нито ще купувам някаква стока. Поради това вземи си златото, понеже на тебе ти е много потребно, а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак от света."

И той изпрати златото, а чашата задържа, като каза на служителите: „Кажете на царя: Бързо се вдигни от това място, защото е вдлъбнато, та да не погинеш ти и всички, които са с тебе." Като чу тези думи на светия отец, царят веднага се вдигна и си отиде. И оттогава това място се назовава „Царев връх", та и до днес.

VIII. И дойде Иван Богослов и рече на светия отец Иван, казвайки: „Изпратен съм от Бога да ти известя радост: Радвай се, възлюблениче мой и служителю господен, приготви ти се венец." И в същият час долетя бяла пчела и проникна в устата му. И от този миг той начева да лети духом по въздуха, подобно на орел и на гълъб златогръд по планините. Видя това [Иван] Богослов и си отиде, а преподобният пустиножител отец Иван почина на своето място, приготвено му от Господа, в осемнадесетия ден на месец август.

IX. И тялото на светеца лежа, без никой да знае. Само Ангел господен му служеше. Като преминаха много дни, цар Петър изпрати отново, да узнае нещо за светия отец. И наченаха отново да го търсят, но не го намериха, завърнаха се при царя и му казаха: „Не го намерихме." Царят много се нажали, прослави Бога и рече: „Наистина, не бях достоен да видя светеца." И като преминаха много години, царят изпрати ловци в това свето място да му ловят [лов]. Но там, в тази пустиня, не се намираше никаква човешка душа, а само зверове, те идваха при гроба на светеца и се изцеляваха от своите недъзи: който бе сляп, проглеждаше и хромите, които идваха при гроба на светеца, се изцеляваха. Когато ловяха лов, те намериха един сляп [звяр] и тръгнаха по следите му - до мястото на светеца. Те видяха много зверове, които не си отиваха от него, желаейки да получат милост от светеца. Ловците се зарадваха, че ще уловят лов. Тогава тези зверове видяха човешко лице и се подплашиха. А звънецът прозвъня и клепалото проклепа, и голям ужас обзе ловците, та помислиха да бягат. Но съзряха, че гори кандило, приближиха се и видяха тялото на светеца и прославиха Бога. Те оставиха лова, върнаха се при царя и му известиха за светеца онова, което видяха. Когато царя чу и се възрадва за светеца, веднага в сън му се яви ангел Господен - да потърси тялото на светия отец, защото бе речено тялото на светия отец да лежи в град Средец.

X. Събраха се люде да отидат да донесат тялото на светия отец. Отидоха и не можаха да вдигнат тялото на светеца. Те бяха обзети от голяма скръб и започнаха да се молят на Бога. Тогава до светеца дойде глас, който му каза от небето: „Възлюблениче мой, извърши онова, което ти е заповядано!" И веднага тялото на светеца се вдигна. Тези люде започнаха да викат с висок глас „Господи, помилуй!" И тръгнаха където желаеха и светото тяло отиваше по Божие повеление. И пристигна тялото на светеца в Средечкия град. Направиха му ковчег и му съзидаха храм. Там положиха светото тяло на преподобния рилски пустиножител отец Иван. И недъгавите, които идваха при него, получаваха изцеление.

Такива са чудесата на славния преподобен отец Иван пустиножител поради дадената му от Господа наш Исуса Христа благодат. Бъди ни помощник нам, които слушаме и четем и пишем, та да намерим милост и опрощение на греховете си в Съдния ден¹⁴, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исуса Христа, комуто подобава слава, чест и поклонение - на Отца и Сина и Светия Дух сега, завинаги и на веки веков, амин.

 

Бележки

¹Пс., 6:6.
²Мт.,7:7.
³Ср. Дан., 6:27.
⁴Текла е първомъченица и равноапостолна. Според преданието е спасена по чудесен начин, когато е трябвало да бъде изгорена на клада, а след това проповядва християнството заедно с апостол Павел. Тя е първата жена-светица и православната църква чества паметта й на 24. септември.
⁵Ср. Дан., 1:6,3:26-30.
⁶Ср.Изх., 14:16-22.
⁷Ср. Мат., 18:8-10; 25:41; Марк. 9:43-44.
⁸Ср. I Петър., 2:21; Римл., 4:12.
⁹Ср. Лк., 10:20, т. е. не го записвай заедно с грешниците в Книгата на живота, Откр. 3:5.
¹⁰Ср. Лука, 1:7-36. Сравнението е с Йоан Предтеча и Кръстител, роден от Елисавета, която дълги години нямала деца (неплодна). Пророк Йоан кръщава Иисус на р. Йордан и е наречен Кръстител.
¹¹Ср. Мт., 15:32-37; Марк., 8:4-9.
¹²Пс., 77:25
¹³Мт.,4:4.
¹⁴Т. е. в деня на Второто пришествие на Иисус Христос, когато ще се извърши Страшният съд.

 

 

ЖИТИЕ ОТ ГЕОРГИ СКИЛИЦА

 

Георги Скилица е висш византийски сановник и писател, живял по времето на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). През 1166 г. той е императорски секретар и протокуропалат (или пръв началник на дворцовата охрана. Това е длъжност, принадлежаща към най-високия ранг на византийската администрация, непосредствено след императора, т. е. заедно с титлите кесар и нобилисимус. Тя се е давала изключително на членове на императорската фамилия, но по времето на Скилица с нея започват да удостояват и други знатни византийци. Той е споменат като носител на титлата през 1166 г.). Назначен за управител на Средечката област и като такъв посреща през 1173 г. император Мануил 1 Комнин в Средец. Византийският император е страдал от тежко ставно заболяване, излекувано според Георги Скилица от мирото, взето от мощите на св. Йоан Рилски. След завръщането си в Константинопол става монах. Според Ив. Дуйчев житието на св. Йоан Рилски е писано в периода 1173-1180 г. на гръцки, но сега разполагаме само със славянския му превод в няколко преписа. Освен това житие Георги Скилица е написал Канон за св. Димитър Солунски и Епиграми на гръцки език.

При написване житието на св. Йоан Рилски Георги Скилица вероятно използва старо славянско житие, недостигнало до нас. Тази мисъл изказва В. Златарски, приема я Ив. Дуйчев, а в по-ново време за първоначално написано в манастира житие говори и Б. Ангелов.

Целият житиен текст следва образците на византийската учена риторика. Съдържа пространен увод, изпълнен с библейски цитати и аналогии. Подобно на автора на Пространното житие на св. Климент Охридски, Теофилакт и Георги Скилица изгражда един строго каноничен образ на светеца, премахвайки фолклорните и легендарни влияния. Основната причина за написване на житието според него е целебната сила на мощите на Йоан Рилски, подробно описана от автора. Това житие е ценно и като извор, указващ, че Йоан Рилски е оставил завет на своите ученици и следовници, поради което Ив. Дуйчев го включва като основен извор, подкрепящ тезата за автентичността на Завета на Йоан Рилски.

Цялостен превод на текста на житието на съвременен български език е издаван от В. Киселков и от Ив. Гошев. Тук поместваме превода, направен от Иван Дуйчев, като идентифицираме всички библейски цитати в текста и прибавяме коментар на някои специфични изрази, топоними и лични имена.

Издания: Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 38-51.

Преводи: Гошев, Ив.Трите най-стари пространни жития на Иван Рилски; Киселков, В. Свети Иван Рилски, с.19-37; Преводът е направен от Ст. Васев. Отделни части от житието в превод. - В: Вечният монах, с. 192-195. Превод на Т. Славова и Ив. Добрев.

Библиография: Ангелов, Б. Повествователни съчинения за Иван Рилски, с. 186-198; Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, с. 58-60, бел. 113; Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на Иван Рилски, с. 49-58; Милев А. Гръцки жития на свети Иван Рилски, с. 21-34; Станчев, Кр., Поетика, 107, 112; Трифонов Ю. Бележки върху известията за св. Ивана Рилски, с. 77-112.

 

ЖИТИЕ НА СВЕТИЯ ПРЕПОДОБЕН НАШ ОТЕЦ ИВАНА

ПУСТИНОЖИТЕЛ РИЛСКИ, КОЙТО ПРЕЗ ВСИЧКИ ДНИ

ВЪРШИ ВЕЛИКИ ЧУДЕСА.

НАПИСАНО ОТ ГЕОРГИ СКИЛИЦА

 

I. Подтиква ме, прочее, желание да начена свещеното повествувание, но ме възпира страх, като отначало ми открива голяма пречка. Бог повелил на Мойсея, когато искал да възлезе на светите места, да пристъпи като си свали обувките¹⁵. А Оза предизвикал Божия гняв, като дръзнал да се докосне до светия кивот, и то до свещения му и опалящ край, без да е записан към левитските слуги, бидейки лишени от светителското помазване на Аарона¹⁶. Но възпламеняват върху себе си словата на Божия гняв онези, които с нечисти стъпки на сърцето, без да се очистят от мъртвите дела и да се покажат достойни за съприкосновение с Бога, безразсъдно пристъпват към чистите неща. Те пренебрегват Давидовата повеля¹⁷, да кажат божието оправдание и да възприемат с езика неговия завет, който Той завеща на своите избраници. Отсега, прочее, начинанието ми се пресича и прилежанието ми се възпира. Съзнавам се много недостоен за това дело. Но затова Онзи, Който е изпълнителя на делата, началникът на новата благодат, Бог и човек, бидейки човеколюбен, Който затвори устата на фарисеите, дошли не за добро¹⁸, Който не помисли, когато се докосваха до крайчеца на неговата одежда¹⁹, вечеряше с митари и отиде в дома на Закхея, за да му даде спасение²⁰, Който не изпъждаше навън онези, които идваха при него, а ги насърчаваше да дързоствуват и поради това отвори врати на всички, понеже е готов да отвори на онези, които тропат и на онези, които молят, даде исканото²¹. Той и сега призовава от висината Господната сила, понеже без него, както е речено в Евангелието²², невъзможно ни е да сторим нищо. След като подбудителят уязви сърцето ни с ревност, на боголюбивите слушатели предлагаме Божествено писание за това, което писанието не предава, за този мъж, чието преподобие и съвършенство се разказва чрез езика на ангелите - от бащи на чеда, така щото повечето от тези неща, бидейки говорени преди дълго време, потънаха в забвение като камъни. А сега, когато навсякъде липсват всякакви вести, нека общата човешка памет временно изостави леността. Това житие ме въвежда към наслада от доброто, но и нещо подобно на благодарност ме кара, при пагубните недъзи и в тези години, да оставя писание, излагащо богатството на бързия лечител.

Защото някога бяхме изпратени в Средец от самодържеца Мануила²³, който надвишава всички, които по-рано са царували навсъде, и получихме безвъзмездно и безболезнено изцеление, така щото, когато през зимата бяхме принудени да прекараме в самота, не трябваше да се мъчим на огъня свръх мяра, а и болката в мишцата изчезна, която ни бе превърнала в ненавистни врагове на великото слънце. Но прочее, що бяха тези дихания върху мишцата, що бе това, което се противопостави на техния огън е истинска добродетел? Но нека се помъчим с благоразумие да разкажем за него и за този стълб, който полагаме към описването на оказаното ни благодеяние. Но да се обърнем към повествуванието.

II. Прославеният сега всред постниците и велик с чудесата си Иван бе българин по род. Отечеството му беше Средечкият град, възхваляван от древните. А що се отнася отдалече да се разкаже за неговото рождение, точното му родно място бе селото, наречено Скрино. Това бе в годините на цар Константина, а по неговата смърт прие неговата царска власт Иван Цимисхи и чрез война очерта гръцките предели до Истъра²⁴. Родителите на тогова Ивана не бяха нито много богати, нито пък страдаха до крайност от нищета, но имаха достатъчно потребното за храна и облекло, та, по думите на великия Павел²⁵, да не изнемогват, но и с послушание да отдават кесаревата златица²⁶ за данъка. Този, като растеше, живееше в девство и целомъдрие и дори в мисълта си имаше нещо повече от девството - отлъчването от света.

Той не изпитваше влечение нито да се събира на разговори, нито се стремеше към широкия и необуздан живот. Той не преставаше да се упражнява по Божиите църкви и слушаше свещените книги и подобно на трудолюбива пчела полагаше в съкровището на сърцето си по-сладките от медена пита слова Господни. И подобно на благородно дърво, което пуска корени във водите при изворите на учението, той, в началото на своята възраст, отдаваше на всички разумение като някакъв благ плод.

Но като узна от Евангелието, че Христос се е покорявал на Своята майка и нейния годеник, та излязъл от Йерусалим в Назарет, когато бил на 12 години по плът²⁷, така също и той се повинуваше покорно на родителите си, и като се научи, според древния закон²⁸, да почита заповедите на баща си и майка си, препитаваше се от техния труд. Самият той, като незлобливия Авел²⁹, обработваше земята и смяташе, че не е трудно с пот на лицето си да яде хляб ведно с родителите си, и желаеше да отстрани от себе си и от тях проклятието на Адама³⁰.

След като, прочее, родителите му достигнаха до дълбока старост и се завърнаха към своята майка земя, той стана наследник, бидейки стигнал до двадесет и пет годишна възраст. Отказа се напълно от житейските грижи и придобиването на богатство, а с бедните делеше своя хляб и сол. Странеше от сборищата и празните разговори и възневиждаше празнословието. По заповедта на великия Павел³¹ живееше в мълчание, прост живот и подобно на онзи Яков, който възневидя заради първородството божият измамник Исава³², обърна се само към самия себе си и затвори сетивните си двери за житейските похоти, подобно на Соломона се смяташе непотребен³³, и в своето отечество бе смятан за човек безчестен и бе презиран от всички. Нямаше човек, който да не го засегне, и се подбиваха с мъжа, който искаше да живее според повелята Христова, като прекарваше повечето време в мълчание и възпираше устните си дори когато искаше да отвори уста. И така пред него се явяваше като тесен и скръбен път тази стръмна и пространна пътека, която чрез добродетели е леко проходима и отвежда онзи, който върви по пътя към райската поляна, към намиращите се там реки. А тези, като му подражаваха и му се присмиваха, не преставаха всячески да го измъчват и бидейки наставлявани от дявола, го принуждаваха да напусне дома си и някой би казал, че бе продаван, подобно на Иосифа, от братята си³⁴. Иван, който знаеше, че цялата Божия земя е Христова, като си припомни онова, което Той повели на учениците Си³⁵, като им заповяда дори праха земен да изтърсят от онзи град, който не слуша проповедта на Христовите ученици, поучаваше да напускат родното си място, напълно възприе това и се превърна в божий съсъд, и то с желание. Онзи, който е не само Бог на Авраама и Исаака, както и на тези, които са с тях, но според думите на Създателя³⁶, привлича към себе си всички, подобно на вярващия Авраам, прочее насън се яви на този велик по добродетели Авраамов подражател и му рече: „Излез от родното си място и ела в земята, която Аз ще ти покажа."³⁷

III. Този дивен мъж стана, раздаде на бедните всичко, което имаше като бащин дял, отправи се в нашето шествие и възприе монашески образ. Той носеше само една власеница, а взе и съшита кожена одежда кожух. Като излезе далече от бащиното си село, напътван от местността и наставян, веднага постави одеждата си на пътя, тъй като знаеше, че първосъздадения човек е бил създаден гол и като се облече в кожената одежда³⁸ - предзнаменувайки умъртвяването на страстите - изкачи се на предсказаната му планина. И там си направи колиба, като събра някакви храсти за основа и градиво. Прекара, прочее, много дни гладен, в бдение и молитва, защото гдето естеството биваше държано под принуда, там духът пребиваваше бодро. Прочее, той се хранеше само с треви, тъй като нямаше хляб, за да се насити, и никой не го наглеждаше, понеже Бог всячески правеше това и изпитваше неговото търпение. А той по цяла нощ и по цял ден стоеше пред Бога и вдигаше за молитва преподобната си ръка, та изглеждаше същество, което не е обкръжено от тяло, но подобно на безплътните ангели, и не изпитваше страдание и болка. Кой може да изброи потоците сълзи, които проливаше като от някакъв извор? Но както и по-преди, когато поради дълбока завист змията изгони от рая Ева и Адама³⁹, така и сега почна да принуждава да се пресели от тази пустиня постникът Иван, който се стараеше да се запази напълно по образ и подобие Божие. Той, дяволът, прочее, въоръжи разбойници против бедния и безоръжния, който нямаше нищо друго освен тяло, облечено с кожена одежда, вместо със смокинен лист⁴⁰. И те наобиколиха наоколо неговата хижица, още по-бързо я разориха, а самия него биха до рани, като му казаха: „Ако бързо не се махнеш от това място, то имаме мечове и ще те раздробим" - думаха му. След като му се заканиха, те си отидоха. А той не само бе прогонен заради Христа от град в града, както повели Христос на своите ученици⁴¹, но и от пустинята. Като си помисли, че това може да е полезно, след шест месеца напусна тази планина.

IV. Като послуша царя псалмописеца и Богоотеца, Който велегласно говори: „Пристъпете, да възлезем на Господната планина"⁴², като знаеше за Мойсей при къпината и Илия, които видяха Божията слава в планината, а сам Христос показа на планината пред върховните Си ученици славата на своето божество⁴³, той се изкачи на друга планина, около която течеше река, наричана от местните жители Рила и която бе покрита с много дървета и храсти. И там той веднага намери дърво, което имаше безбройно много клони. То бе израснало тук от много години и бе така дебело, щото ако двама мъже като застанат един срещу другиго и се хванат за пръстите на ръцете, така можеха да го обгърнат. В него се бе образувала голяма хралупа и врата, за да се влезе вътре. Бог всячески по Своя воля бе устроил вида на дървото. Прочее, божественият мъж си направи в него подходящо жилище. Както небесните птици, които за нищо друго не се измъчват, нито за храна⁴⁴, той се стремеше само да възлети към небесното царство. От първоначалния начин на живот не само нищо не изостави поради нуждата от преселването, но оттогава още повече постеше и се измъчваше, във всенощните бдения проливаше още повече сълзи. Но що, прочее? Бог, който познава човешката немощ и който истинно е казал, че всичко ще бъде дадено на онези, които възложат Нему своята глава⁴⁵, след като го видя, че преживяваше в пост, дори и втора неделя, без да се измъчва нито от дивата местност, приготви му лесна трапеза. Прочее, земята в близката местност роди, без рало и без семе, сланутък, и преподобният се прехранваше достатъчно, напълно влезе в райския вход, откъдето Адам бе изгонен заради своето престъпление⁴⁶ и гдето като за него, преди непослушанието, растяха ненапоявани плодове.

V. Прочее, премина малко време, след като този велик отец се посели в хралупата на това дърво и заради Бога водеше тежък живот и задоволяваше естествените потреби със сланутък, ако и понякога да се принуждаваше, за да не изглежда, че поради преголямото гладуване като дух, обвит в плът. Но както градът, който се намира връз планината, не може да се укрие от онези, които минават покрай, нито свещта, запалена върху светилника, не може да скрие своята светлина от онези, които влизат в къщата⁴⁷, така и великият Иван не бе оставен от Бога да се укрие. Прочее, някои пастири пасяха далече по полето много овце. След като някои техни овце се отлъчиха от стадата и изоставени блуждаеха по планините, пастирите поеха по дирите на овцете и започнаха да ги викат, както имаха обичай, със свирене и провикване. А овцете, като забравиха навиците, побягнаха пред пастирите и се втурнаха, та не спряха да тичат, докато те пристигнаха задъхани и застанаха под дървото на преподобния. Следвайки овцете, пристигнаха и пастирите и видяха нещо повече от видение на най-страшното човешко търпение: човек с непокрита глава, с боси нозе, цялото му тяло облечено в една кожена одежда, поселил се като в къща в дървото, понасящ несгодите от вятъра и търпящ зимния студ, и то в това пустинно място и отдалечеността на планината, без да вижда никакъв човек, без да има храна, без никакво друго утешение, но лишен от всичко. И когато видяха и се приближиха, те попитаха: „Где е твоето родно място и кой град те е отхранил?" И отново почнаха да говорят: „Колко години прекарваш в това тежко страдание и преди това що е станало причина за това твое отдалечение от света?" А той пристъпи кротко към пастирите, благослови ги, нахрани ги със сланутък, като им повели да си откъснат с ръка. „А онова, за което ме питате, още не е настанало време да бъде изповядано." След това той повели на овцете и на пастирите да си отидат. Тези пък, като чуха гласът на преподобния, си отидоха по същия път, по който избягаха, и се укротиха. Пастирите не намериха пътека, та и великият отец помисли, да не би овцете да погинат. Обаче също и те слязоха чудесно, подобно на онези древни пастири, които видяха Христа младенец, повит в ясли и лежащ⁴⁸. А тези, като видяха на тази пуста неплодна земя и на недостъпно място плодовит сланутък, удивиха се на чудния му растеж. След това пристигнаха и при стадата, при своята дружина, от която се бяха отдалечили на предишния ден, разказаха онова, което видяха, и по своите покрайнини известиха за този благочестив мъж. Колцина от тях бяха боголюбиви, та пожелаха да видят преподобния. Заедно с пастирите те се изкачиха на върха на планината, та също и те видяха оногова, който в плът водеше ангелски живот. Също и те видяха сланутъка и вкусиха от него - колкото всеки искаше - което е нещо неприкосновено за гневливите и недостойно за гонителите. И веднага се върнаха по своите места, и така пастирите станаха проповедници за добродетелите на преподобния.

VI. Но що, прочее? И цялото останало множество люде последваха примера на тези, които преди това видяха светеца, и с тях отново отидоха при него. Като приношение един му носеше хляб, друг месо, а други нещо друго за прехрана. И когато тогава тръгнаха на път, някакъв мъж единоселец, измъчван зле от лукавия дух, раздираше одеждите си и не живееше в дома си, нито се надяваше да намери лечител, също и той се присъедини към народа, който отиваше при светеца. Той хвърляше прах във въздуха и вършеше такива работи с неразбираеми викове и диви мърморения. Човеконенавистникът дявол помрачаваше неговата мисловна сила. На около две поприща преди да стигнат дървото, към което отиваха, той, прочее, го повали. Но тук нашият Бог веднага извърши чудо - откровение за благосклонността си към него светеца, а блажения угодник - преподобният отец - стори знамение. И немощникът не можеше да върви, но падна на това място и викаше: „Огън напълно ме повали и безмерно ме гори!" Тъй като воплите му се увеличаваха и той не понасяше страданието, то те свързаха легналия и страдащ мъж. А онези, които го носеха, можеха да се разбягат от силните викове на чудния беснуващ. Когато стигнаха до дървото и вдигнаха очи към преподобния, те поставиха беснуващия на земята, сами паднаха ничком, молиха за благословение и се молиха да се помоли за тях. А човекът, който имаше бяс в себе си, отново викаше: „Пламък ме изгаря!" - сякаш и някой друг викаше. И що стана заради тогова? Преподобният, прочее, запита онези, които бяха дошли. А като узна причината - че страда от зъл бес, светецът, прочее, се просълзи заради немощта на човешкия род, възвиси очите си към небето и простря ръце, въззовавайки името на страдащия. Този пък, щом като чу гласът на преподобния, остана безгласен, повторно се приближи до дървото и падна пред нозете му, като ги целуваше, валяйки се. А преподобният го вдигна с ръка и повели на цялото множество да извика: „Господи, помилуй!" Прочее, людете изпълниха повелението на преподобния, след десетия възглас той се помоли Богу в себе си - защото така беседваше с всички. И оттогава на лукавия дух бе запречено да го мъчи и изнурява, но бе прогонен. А болният изказваше благодарност на Бога и изповядваше единия Исус Христос. Прочее, каква радост тогава, при тази гледка, настана за онези, които бяха дошли, какво удивление и какъв ужас! Те славеха Бога, целуваха преподобния и на пастирите изказваха благодарност.

VII. А някой от тях дойдоха да пребивават заедно с преподобния, като си направиха къщи и обещаха да търпят до своята кончина с преподобния. Великият пък им повели да изпълнят своето желание, като каза: „Да бъде волята Божия над вас!" Те предложиха на преподобния онези неща, които донесоха, и го помолиха да ги постави на място за своя потреба. Те идваха отдалече и преподобният ги покани, като им повели да вкусят от сланутъка и да вземат и от нещата, които донесоха за светеца. Те си подаваха един на другиго - даваха и приемаха. Той взе малко нещо от тези неща, за утешение на тези, които бяха с него, но им забрани да не му носят нищо, ако някой би поискал да дойде при него. Идваха и така, поради молитвите на преподобния извършваха добро пътуване, и като се връщаха по местата си, придружавани здраво от такова помишление, за което по-рано не помислиха в себе си. Ако пък някой пожелаеше да си откъсне сланутък без позволение на светеца, то той си откъсваше, обаче се оказваше в ръцете му сух и без плод. Всички, които бяха с него, го показваха, всички се чудеха, че той насища и с почуда си отиваха. И оттогава навсякъде се пръсна истинно слово, което разказваше за светия мъж. Пастирите, при това, не мислеха за многото дни и за далечното разстояние, но често с дръзновение идваха при преподобния. Той ги нахранваше донасита и тайно ги отпращаше. Но, прочее, онзи бес, който мъчи гореспоменатия мъж, не пожела да престане. Но като взе със себе си още легион бесове, той дойде при великия, като при неправеден и противник, заплашваше преподобния: отначало хвърляха върху него камъни и след това, като духове насилници, се нахвърлиха към хралупата на дървото и смъкнаха преподобния на земята - тъй като Бог всячески го изпитваше, както някога Авраама⁴⁹, га онзи, който вярва, да бьде открит от онези, които не го знаят, и благодатта - въздеяние за страдание - да бъде предзнаменувана. А бесовете отново изчезнаха. Онези, които бяха с преподобния, по времето на молитвата според обичая се събраха, намериха светеца, че лежи на земята, изпълниха се със скръб поради това, което видяха, и запитаха за това що се бе случило. А той разправи случката, като им повели да дързествуват напълно, като каза така: „Отсега такова нещо не ще става!" И ето, славата за него се разнесе с бързи крила. Онези, които бяха скръбни, се удостояваха да дойдат. Когато те идваха, устройваха къщички на планината заедно с другите и пожелаваха да пребивават заедно с онези, които бяха с великия отец. И толкова много прииждаха в божествената планина, както неизливаемите речни течения в морето. И никой, който хапваше от чудната храна, не си отиваше задоволен от донесената храна, която насищаше всички и никога не намаляваше, защото Богът на Илия бе също Бог и на Ивана, та също така направи да не се свършва шепата храна⁵⁰. Като намери и такава вяра, Той превърна и неговата планина на друг Кармил⁵¹, проявявайки се не в тънък ветрец, но прославяйки своя угодник в Светия Дух. Всички онези, които имаха обични близки, измъчвани жестоко от недъзи или угнетявани от лукави духове, донасяха ги при светеца като неудобно носени бремена, съпътствуваха ги и след като получаваха изцеление, си отиваха. Бог биваше възвеличаван от всички. Защото хората свикваха да вървят добре, слепите проглеждаха, слабите процъфтяваха, разслабените се стягаха. А ако някой имаше огън, като тъщата на Петра⁵², той служеше и се надяваше; бесните се вразумяваха, глухите почваха да чуват, немите, заедно с всички, въздаваха благодарствени песни и хваления. И нямаше нито един обладан от недъг да не се избави.

VIII. Измина време и вярата към преподобния растеше навсякъде поради множеството чудеса, и някой от боголюбивите създадоха молитвен дом, построявайки в полите на планината къщички, създадоха килии и съградиха манастир, гдето по-рано в пустинята имаше трева. В него чрез светеца те остригаха косите си, следваха според силите си по стъпките на преподобния и се представяха пред Бога с блага надежда. Тогава и великият самин се затвори в близката пещера и в продължение на 12 години преподобния отец Иван неизменно вършеше напълно добродетелни дела без да изостави нито за малко обичайното си въздържание, докато стигна до 70-годишна възраст. Прочее, това число и Давид определи като предел на човешкия живот, назовавайки го като море⁵³. Чрез прозрение на душата, като разбра за раздялата от своето тяло, той извика, прочее, своите ученици, поучи ги много и им даде наставления, като им заповяда да спазват правилото неотстъпно⁵⁴: „А след моята смърт - рече им - не страдайте безутешно, защото няма да ви оставя, но ще пребивавам невидимо с вас." И като им заповяда да усърдствуват в постническите подвизи, целуна всички подред, причести се с божествените Христови тайни, сам просто легна на земята, въздигна ръце към небето, веднага замлъкна и затвори очи, и така предаде дух на ангелите. А те, прочее, със сълзи измиха нозете на преподобния отец, като не можаха да се отделят от този образ на природното съжителство, приготвиха неговото свещено и божествено тяло и го поставиха в дървен ковчег. И веднага бързо навсякъде се узна за смъртта на преподобния. Всички се стекоха към гроба на светеца, като искаха да видят новото и свръхестествено видение, защото той изглеждаше сякаш спи и видът на тялото му никак не се измени. Постническото тяло издаваше неизречимо благоухание, като че ли още бе живо. Недъгавите се молеха и просеха изцеление, освобождаваха се от овладяващите ги болести и се радваха.

След като изминаха подир това четиридесет дни, преподобният се яви ноще на най-стария от своите ученици и му повели да погребат тялото на преподобния в земята. А този послуша повелението и изпълни на дело това, което бе изяване във видение. Веднага бе даден на онези, които се притичваха, извор на чудеса и скрито в гроба съкровище. И така божият угодник биваше възвеличаван от всички.

IX. А когато царската власт премина към Двуродния⁵⁵, великият сред постниците се яви насън на игумена на манастира и повели ковчегът с неговите мощи да бъде пренесен в Средечкия град и там да бъде поставен над земята, та да не се пречи на онези, които идват да го видят. Този разказа на монасите и те, като повярваха на видението, отгребаха пръстта, взеха ковчега, откриха покривалото и видяха тялото на преподобния цяло. И така те прославиха Бога, като казваха: „О, неизречена и безчислена, Христе, твоя благодат!" Тялото не бе засегнато от дълговремието и тлението и лежеше пред тях, като изпълваше редом с тайнственото благоухание и слуха с псалми и песни. Така щото те възвеличаваха тогова преподобния и заради него и Бога, пренесоха ковчега на преподобния в споменатия град и така, прочее, със свещено достойнство го положиха в епископската църква. А след това решиха да пренесат светеца в Друга църква, но когато пристигнаха и почнаха да взимат ковчега, той оставаше неподвижен. Мнозина, прочее, и силни мъже се силеха да го пренесат, но от тях едни пострадаха, а на други не се отдаде да го пренесат. Прочее, тогава те си починаха от усилията. А след това дойдоха още по-голямо множество люде и понечиха да го вдигнат, но се видя, че отново се трудят напразно. Поради това по необходимост се обърнаха към молитва, като се молеха на преподобния да открие доброволно ковчега на светеца, но не можаха да постигнат нищо. А светецът отново се яви насън на игумена, като му повели с думите, да бъде пренесен в църквата на светия апостол и евангелист Лука, която тогава бе дървена. Когато настъпи ден, игуменът разказа видението. Същите люде пристъпиха към ковчега, взеха ковчега без никаква мъка и усърдно, сякаш носеха нещо невеществено, го отнесоха и така го положиха в църквата на свети апостол Лука⁵⁶.

X. В последно пък време, известният Грудас от Пеонските планини⁵⁷, мъж благочестив на думи и дело, като обичаше преподобния и имаше вяра в светия преподобен отец, донесе богатство и му съгради каменна църква близо до стените на Средечкия град⁵⁸. В нея бе скрит ковчегът на преподобния, който изливаше постоянно течащо море от чудеса, изцеляваше от всепагубни недъзи, прогонваше дяволски изкушения и раздаваше благодат на онези, които имаха несъмнено вяра към светеца, мощ на разумните, който дава просветление на слепите не по сетиво, премахваше зъбните болки и даваше просвещение на всички човеци.

Извърши не само тези чудеса, но и ограничи огнения устрем, който се приближаваше откъм къщите и изглеждаше, че ковчегът ще изгори заедно с църквата. Защото някога в града откъм ъгъла се издигна пожар, поради земната сухота във въздуха невеществено се издигаше пламък, изгаряше и унищожаваше ближните неща. Всички изпаднаха в недоумение за угасяването на огъня и мислеха за божествения и светоприемен ковчег, като решиха да го изнесат от църквата да не би възвишаващия се безумно огън, раздухван от вятъра, да стигне до ковчега. Бързо се стече народ, изнесоха го из църквата и го понесоха. Когато се приближиха към вратата и онези, които го носеха, поеха по пътя, ковчегът на преподобния ги принуди да го поставят при нозете си. И от това място те не можеха да отидат напред, нито да пристъпят дори стъпка, сякаш бяха възпирани от някаква тежест и сякаш нозите им бяха вързани с някакви въжета, та бяха възпирани да не напредват. Те вече помислиха да се върнат отново в църквата, затекоха се право и по-бързо от слово, а църквата прие пречистия ковчег. Насреща повя тих вятър. Тогава той отвърна огънят от църквата, загаси го и я спаси от заплашващата я участ. Но да не се изброяват всички благодеяния на блажения, които изглеждат сякаш се изброява множеството на звездите, необозрими са като множеството на морския пясък или като възвишението на морските вълни.

XI. Изповядвам, че съм свидетел за гореказаните слова за този великия сред постниците и сред преподобните, който прояви към мене величието на своята благодат, което стана в началото причина за моето писание. Защото ме обзе нетърпима болест и свръх мярка на третия ден ме разкъсваше в земна мъка. След като се случи това, неизказан пламък започна да ме изгаря. Тялото стопи природната здравина и отслабна, измъчвано още повече поради глад, въпреки че понякога насилствено гърлото пращаше храна в утробата. Обаче всекидневното намаление на силите се забелязваше болезнено. Но ученикът на Христа и на Бога, който заради нас се е явил в човешки образ, понесе и нашите недъзи, и който даде на онези, които го следваха, власт да целят всякакви недъзи и всякакви болести сред людете, този, прочее, събеседник на преподобните ни освободи от недъга, който от дълго време ни измъчваше и ни заплашваше със смърт, като ни очисти чрез тридневно помазване със свещена вода от измиването на божествените мощи. Той още по-силно подпали онова, което ни изгаряше, както някога Илия чрез тайнствен начин изгоря жертвите и вола⁵⁹. Не само това, но и като премина бързо година, случи се, докато ние управлявахме Средечкия град, да дойде самодържеца Мануил, както бе казано по-напред, нему се яви болест на мишците и му сгърчи жилите, та поради това го обхвана сърдечна болест, която не го оставяше да го мъчи дори ноще да склопи очи за сън. И светителят, свещеникът, като взе веднага масло от светилника на светия гроб на преподобния, намаза го и така болестта бързо намаля, а след три дни настъпи пълно изцеление на болните части - което чудо не можеше да стане нито със запрещението на Ипократа, нито чрез признанието на Галиеновия разум⁶⁰. Защото така прославя Бог онези, които Го обичат, и така възвеличава онези, които спазват Неговите заповеди, такова въздеяние дарява преди общото възкресение на мъртвите, на онези, които живеят евангелски.

XII. Но, о, съпричастниче на отците, постниче с ангелски живот, който си придобил ангелски живот и си неосквернен тялом, пречист по мисъл, висш по разум, смирен по мъдрост, прекрасно убежище на светлината на неразделната Троица, погубителю на бесовете, прогонителю на недъзите, помощниче на прибягващите при тебе, изпълнителю на висшия мир, чудо за ангелите, свръхчовече поради твоето въздържание, радост на преподобните постници, заради съжителството с тях, ο преблажени Иване, който ни гледаш бащински от висината, избави ни и устрои добре и боголюбезно държавата над нас. А когато Бог седне на светия престол и дойде да изследва праведно нашите дела и слова, представи твоите страдания и трудове, които в такова множество си понесъл в постничеството. И помоли се на Благия, който заради нас слезе дори до смъртта на кръвта, да ни изпрати съпричастници в частта на спасените, поради благодатта и щедростите и човеколюбието на самия наш Господ Исуса Христа, заедно с безначалния Отец и с пресветия и благ и животворящ Дух - слава и чест и поклонение в непреходните векове винаги, сега и завинаги във вечни векове. Амин!

 

Бележки

¹⁵Ср. Изх., 3:5.
¹⁶Ср. Числа, 8:5-26; 2Цар. 6:4-7.
¹⁷Според Летоп.  I, 24:1 - 6; Летоп. II, 8:14; Пс., 5:12.
¹⁸Ср. Мт., 16:1; Марк., 8:11.
¹⁹Според Мт, 9:20.
²⁰Ср. Лк, 19:2 и Мт, 9:9; Марк, 2:14.
²¹Според Мт, 7:7-8.
²²Йоан, 1:3.
²³Става дума за император Мануил I Комнин (1143-1180 г.).
²⁴Споменатите в този пасаж владетели са Константин VII Багренородни (912-959 г.) и Йоан Цимисхи (969-976 г.). Очертаването на гръцките предели „до Истъра" става след големия поход срещу княз Светослав през 971 г., когато е превзет Преслав.
²⁵Ср. Рим, 14:21.
²⁶Ср. Мт, 22:21.
²⁷Лк,2:41-42.
²⁸Ср. Изх, 20:12.
²⁹Ср. Бит, 4:1-10. Авел е бил „пастир".
³⁰Ср. Бит., 3:17-19.
³¹Ср. Колос., 3:22; Ефес., 6:5.
³²Ср. Бит, 27:1-3.
³³Неправилно се цитира Соломон, думите са на цар Давид, ср. 1Кн. Царств. 18:23.
³⁴Ср. Бит, 37:27-35.
³⁵Мт, 10:14.
³⁶Ср. Исай, 58:2.
³⁷Бит, 12:1.
³⁸Според Григорий Богослов „кожените дрехи са образ на по-груба, грапава, смъртна плът". Григорий Нисийски разбира под „кожа" смъртността и тленността. Срвн. Бит, 3:21. Обличането на кожена дреха е алегоричен образ на въплъщението, извършено от самия Син Божи, който приема „плътско одеяние", за да изкупи греховете на човешкия род. Кожената дреха в християнската традиция става и символ на отшелничеството. Кожени дрехи са носели пророк Илия (3 Цар., 19:19) и Йоан Кръстител (Мат, 3:4; Марк. 1:6).
³⁹Ср. Бит, 3:1-6.
⁴⁰Ср. Бит, 3:7.
⁴¹Мт, 23:34.
⁴²Ср. Пс, 23:3.
⁴³Ср. Мт, 17:1-6. Тук се споменава, че Мойсей е видял Божията слава като къпина, която гори и не изгаря.
⁴⁴Ср. Мт, 6:26.
⁴⁵Ср. Мт., 6:27; Лк, 12:31.
⁴⁶Според Бит, 3:24.
⁴⁷Ср.Мт, 5:14-15.
⁴⁸Ср. Лк,2:15-16.
⁴⁹Ср. Бит, 22:2.
⁵⁰Ср. Мт, 14:20; Марк. 6:42-43; Лк, 9:16-17; Йоан, 6:12-13.
⁵¹III Кн. Царств, 18:19.
⁵²Ср. Мт, 8:14-15; Лк, 4:38-39.
⁵³Ср. Пс, 89:10.
⁵⁴Според Ив. Дуйчев този момент е косвено свидетелство, че Георги Скилица е знаел за съществуването на Завет, оставен от Йоан Рилски. И тук сведението съвпада с текста на Завета, че отшелникът го е написал, осъзнавайки приближаването на своята кончина.
⁵⁵В Герм. препис пише „Брадатият". Според една хипотеза, към която се придържат В. Н. Златарски и Ю. Трифонов, на това място в текста става дума за византийския император Роман IV Диоген (1067 - 1071). Славянският преводач е схванал родовото име на императора като обикновена дума и го е превел като Двуроден. Вж. Златарски, В. Н. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски, с. 55; Трифонов, Ю. Бележки върху известията за св. Ивана Рилски, с. 89 - 100. Ив. Дуйчев, въз основа на разночетенията, предполага, че тук става дума по-скоро за сина на българския цар Петър, Борис II, наречен Брадатият, и че самото пренасяне е извършено между 969 - 972 г. Вж. Дуйчев, Ив. Рилският светец, с. 190-197.
⁵⁶За тази църква споменава немският пътешественик Стефан Герлах, посетил София през последните дни на юни 1578 г. Тя се е намирала близо до банята.
⁵⁷Пеонските планини у класическия географ Страбон (66 г. пр. н. е. - 24 г. от н. е.) са планините между средните течения на р. Стримон (Струма) и Аксиос (Вардар). За личното име Грудас В. Златарски приема, че става дума за феодален владетел, живял в близост до Рилския манастир, докато Ив. Дуйчев коригира това схващане и смята, че тук става дума за далматински феодал с име Гурдес, пленен от Мануил I Комнин и през есента на 1150 г., докаран в Средец. Вж. Дуйчев, Ив. Рилският светец, с. 220-221.
⁵⁸Съществувалата каменна църква и за възникнал около нея манастир на св. Йоан Рилски подробно вж. Дуйчев, Ив. Рилският светец, с. 205-218. Според него манастирът се е намирал в началото на днешната ул. „Пиротска". Стефан Герлах споменава за църквата „Св. Йоан Предтеча", наследила по-стара църква, посветена на Йоан Рилски.
⁵⁹2 Пар., 7:1.
⁶⁰Мануил I Комнин е посетил неколкократно Средец, но тук става дума за идването му през 1173 г. Гален (II в. от н. е.) и Хипократ (V в. пр. н. е.) са лекари философи на класическата древност.

 

 

ПЪРВО ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ И НЕГОВАТА ДОБАВКА

 

Проложните жития се отнасят към т. нар. кратки жития и са помествани в специални сборници, наричани Пролози. В тях те се подреждат според календарния ред. В проложните жития липсва увод, изложението е кратко, конспективно. Няма реторически похвали. Образът на светеца е схематизиран в сравнение с пространните жития.

Хронологията на възникване на Първото проложно житие на св. Йоан Рилски не е задоволително изяснена. Допуска се, че житието е съставено след пренасянето на мощите на Йоан Рилски в Унгария и връщането им в София, т.е. след 1186-1187 г. Вероятно е писано по времето на българския цар Иван Асен II, когато се забелязва цялостен духовен и културен подем, а в столицата на Второто българско царство, Търново, се събират мощите на християнски светци, с което издигат нейния престиж и дават началото на цялостен житиен и химнографски цикъл. Публикуваният тук текст на Първото проложно житие ни е познат по редакцията му в Стишния пролог (разновидност на пролога, в която пред всяко житие се помества кратка стихотворна възхвала на светеца), където е включено заедно с жития на Петка Търновска, Михаил Воин, разказа за пренасяне мощите на Иларион Мъгленски, все светци, чиито мощи са се съхранявали в Търново. По-късните преписи включват допълнение към проложното житие, а именно кратък летописен разказ за османското нашествие, разорението и възобновяването на Рилския манастир, както и за връщането на мощите на светеца от Търново в Рила, станало през 1469 г. Такъв препис, заедно с добавка е издаден от И. Иванов и по него е направил своя превод Ив. Дуйчев.

Проложното житие е известно в български, руски, сръбски и молдавски преписи, като в руските го откриваме дори до XIX в. Много близко по съдържание до Първото проложно житие е житието, написано от поп Пунчо от с. Мокреш, Ломско. То е поместено в дамаскин от 1796 г., НБКМ № 693. Тъй като по отношение на фактологията, то не дава нови данни, не е поместено в тази книга.

Тук публикуваме превода на Първото проложно житие, направен от Ив. Дуйчев по изданието на И. Иванов, заедно с добавката, публикувана там. Осъвременен е само правописът, идентифицирани са библейските цитати, направен е коментар на топонимите и споменатите исторически лица.

Издания: В старопечатен Московски пролог от 1642 г; Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 111-114; Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 52-57.

Превод: Киселков, В. Свети Иван Рилски. Жития., с. 17- 18; Стара българска литература, т. IV. Житиеписни творби. С., 1986, с. 132-135. Преводът е на Климентина Иванова, по преписа, издаден от И. Иванов.

 

В СЪЩИЯ ДЕН [19 ОКТОМВРИ] Е ПАМЕТТА НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ.

 

I. Светият Иван беше, прочее, от пределите на славния Средешки град, от селото наричано Скрино, в царството на христолюбивия български цар Петър и на гръцкия Константин Диоген⁶¹. Родителите му бяха благочестиви и не много богати, от българско племе. След като неговите родители напуснаха живота, този, възлюбил добродетелта от младини⁶², раздаде на нищите и малоимащите цялото останало му бащино имущество, а сам, като прие иночески образ, напусна своето родно място без да носи на тялото си нищо друго, освен една кожена одежда⁶³, изкачи се на една висока и пуста планина и там, подвизавайки се в добродетел, се прехранваше с диви треви. След като премина малко време, по дяволско подбуждение нападнаха го ноще разбойници, които много го биха и го прогониха и от тука. А той, като излезе от тази планина, посели се в Рилската пустиня. Там се подвиза в крепък подвиг. Като непрестанно пребиваваше в сълзи, молейки Бога, само от билки получаваше за задоволяване на телесните си потреби, без да види човешко лице, но прекарвайки с дивите зверове. Когато Бог видя неговото велико търпение, повели да израсте сланутък на близкото място и през много време блажения се хранеше с него. Видяха го някои пастири и разказаха за него навсякъде. Притекоха се към него мнозина, които донасяха своите болни, получаваха здраве чрез молитвите на светеца и си отиваха. Славата на преподобния се разнесе по цялата тази земя и мнозина възприеха добродетелния живот на светеца, пожелаха да живеят с него, направиха църква в близката пещера и образуваха монастир, имайки за началник и пастир преподобния⁶⁴. Той пък, като пасеше добре своето стадо, приведе мнозина към Господа, извърши големи и пресветли чудеса, достигна до дълбока старост и с мир завърши живота си, преминавайки към неостаряващо блаженство. И от своите ученици биде погребан на това място.

II. След като премина немалко време, той се яви на своите ученици и повели да пренесат мощите му в Средешкия град. А те, като откриха гроба му и видяха тялото на преподобния цяло, незасегнато от тление и издаващо благовонно ухание, прославиха Бога и така с чест го пренесоха в Средец и го положиха в църквата на светия апостол и евангелист Лука⁶⁵. След това бе съградена прекрасна църква на негово име и в нея положиха преподобния, който вършеше дивни и преславни изцеления.

III. И след като измина много време, вдигна се унгарският крал⁶⁶ с голяма победа, напредна и оплени гръцката земя, като стигна даже и до Средец. Той взе ковчега на преподобния заедно с тялото - тъй като самият крал бе слушал за чудесата на преподобния - и повели ковчегът да бъде пренесен с голяма чест в неговата страна и да бъде положен с чест в църквата на града, наречен Остригом. Светецът бе положен там и не преставаше да върши чудеса, знамения и много изцеления. От многото нека кажем малко. Когато, прочее, за него чу остригомският архиепископ, че преподобният е велик [светец] пред Бога и е прославен по всички страни с чудесата си, той не повярва, но каза: „Аз не знам той да се поменува в древните писания" и не желаеше да отиде и да му се поклони. Но внезапно езикът му онемя. Когато съзна, че знамението го е сполетяло поради тази причина, затече се бързо към ковчега на преподобния, падна, целуна го и молеше за опрощение. А божият угодник скоро го послуша, в същият час развърза връзката му и му позволи да говори ясно. Този, като получи изцеление, с плач изповядваше пред всички своето прегрешение спрямо светеца, прославяйки Бога и величаейки светеца. И много други и преславни дела сътвори светецът в унгарската земя. Когато кралят разсъди за всичко това и се изпълни от удивление за преславните чудеса на светеца, още повече бе обзет от велик ужас, украси ковчега със сребро и злато, целуна мощите му и с голяма почит ги изпрати отново в Средец. И така светецът бе положен отново в своята света църква, в 6695 [=1187] година, индикт пети.

IV. След като премина немного време, когато Бог благоволи да издигне падналата скиния и да обнови българската власт⁶⁷, овехтяла поради гръцкото насилие и когато се въздигна рогът⁶⁸ на българското царство при христолюбивия цар Асен, чието име при светото кръщение беше Иван⁶⁹, този, прочее, в началото на своето царуване обнови и укрепи падналите български крепости, обхождаше, покорявайки области и завземайки крепости. Той стигна и до Средец, завладя и него, видя светия и преподобен отец, чу за неговите преславни дела, поклони се на неговия свети ковчег, целуна неговите свети мощи и повели на свещения патриарх Василий, както и на целия причт⁷⁰ с него, да вземат всечестния ковчег и с много почест да го понесат преди него за царския град Търново. Той придаде триста избрани воини, за съпровождане на светеца. И така, патриарх Василий, като положи на кола пречистия ковчег, всички заедно с него с радост поеха пътя и потеглиха с веселие, славейки Бога и наставлявани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите от светия негов манастир - игуменът Йоаникий и с него богобоязливите иноци. А самият благочестив цар Иван, като избърза и предвари в царския град, повели да бъде построена бързо църква в града Трапезица за полагане на светеца. Когато той узна, че патриарх Василий се е приближил и всички, които бяха заедно с него, носейки преподобния, излезе сам да ги посрещне на Окопа, ведно с всички боляри, властели и цялото множество люде, радвайки се телесно и веселейки се духом. Когато видяха, те се поклониха на мощите на преподобния отец и се зарадваха с неизказана радост. Ковчегът на преподобния отец прекара на Окопа седем дни⁷¹, докато бе изградена църквата. Когато тя бе завършена, пренесоха и положиха светеца с голяма почит, като осветлиха благолепно църквата в 6703 [=1195] година. Там и до днес лежи чудотворното тяло на преподобния отец, като изтича постоянно течащ източник на бъзвъзмездно изцеление. Слепи, които идват с вяра, получават просветление, прегърбените се изправят, немите заговарят бързо и благогласно, недъгавите минават от немощ към сила, бесните се изцеляват и всички, обладавани от каквито и да било болести, когато се притекат, получават здраве.

V. Но, о пречестна главо, изпълнена с благодатта на Светия Дух, обиталище на Спасителя заедно с Отца, като стоиш пред престола на царя на всички и ясно се наслаждаваш на светлините на единосъщната Троица и херувимски възгласяш заедно с ангелите трисвета песен, имайки велико и неизследимо дръзновение, моли се на всемилостивия Владика да спаси твоите сънародници, единородния твой български народ, помогни на мощния наш цар и покори му под неговите нозе всички противни врагове, запази непорочна вярата, укрепи нашите крепости, усмири целия свят, избави ни от глад и пагуба и ни запази от нападенията на иноплеменици, утеши старостта, настави младите, умъдри безумните, смили се над вдовиците, застъпи се за сираците, отгледай младенците, и запази всички свои люде от всякакви напасти, а в деня на Страшния съд избави лявата част и ни сподоби чрез молитвите си с дясните овци⁷², за да чуем онзи блажен глас от Владиката Христа: Пристъпете, благословени от Моя Отец, за да наследите приготвеното ви още от създанието на света царство⁷³, защото Нему подобава слава, чест и мощ в безконечните векове, амин.

 

ДОБАВКА КЪМ ПЪРВОТО ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ

 

Като минаха години - уви, плачевно повествувание! - и междуособните борби се умножаваха, и между гърците и българите всеки ден нарастваха и се прибавяха зли неща - бидейки християни и едните, и другите, и онези, които желаеха кръвопролитието на единоверците, наказа чрез преголямо проливане на собствената им кръв и ги отпрати да дадат мъдрост на подобните тем. Такива неща за слушане и за гледане, за привеждане на разумните в умиление, лежат като печални остатъци и досега. Потомците на Исмаила, след като завладяха южните и източните области, стигнаха западните страни и зле ги нападнаха, предадоха българската земя на такова запустение, щото онези неща, които сега слушаме, че са станали с тях, не ще изглеждат вероятни някому от древните. Заедно с другите добри неща, прочее, предадоха на запустение и храма на светеца, пречистите неща бяха отпращани в дълбините на забвението, а тялото на светеца някак просто лежеше в Търново в голямо пренебрежение. През тези последни години, когато Бог благоволи да прослави на земята първата слава на Своя угодник, за утешение нам, верните, някакви трима мъже - братя по плът и благородни по души - разпалиха се от божествена любов, оставиха мира заедно с миродържателя, приеха ангелски иночески образ, отидоха в Рилската планина и обновиха запустелия храм на светеца. Мнозина започнаха да подражават на техния богоугоден живот, дойдоха при тях и съставиха общежитие. Когато видя това дело на светите [мъже], Бог, който има пред очите си цялото минало битие, възлюби живота на мъжете и им откри мощите на блажения Иван, като показа пастира на паството и отеца - на чедата и наставника - на тези. И извърши се дело на божествено промишление, поради преголямата любов на преподобния към пустинята и към нейните нови обитатели. Когато, прочее, иноците разбраха за неговите честни мощи, те нямаше где да се денат от радост. Те всички се изпълниха от крайно желание, как биха могли да придобият това многоценно и по-скъпо от злато и скъпоценни камъни съкровище. Те изявиха това желано дело на благочестивата царица Мария, която, поучена от Бога, стана помощница на делото, като усърдно подаде ръка за помощ, така да се каже. И така, с нейна помощ и с труда на иноците бе извършено пренасянето от Търново на мощите на богоносния отец - подобно, така да се рече, на възвръщането в своя земя, като Бог и тогава прослави Своя угодник с немалки чудеса. И така, от благоговейните иноци многотърпеливото честно тяло на великия сред постниците Иван бе положено с много песнопения в неговата собствена църква в Рилската планина, в 6977 година [=1469], индикт трети, на тридесети юни. Там и до ден днешен лежи тялото на преподобния, като от него изтича постоянно течащ извор на бъзвъзмездно изцеление⁷⁴.

 

Бележки

⁶¹Тук авторът на житието смесва две исторически личности: Константин Диоген, който е бил управител на Солун и по-късно на тема България, а с последните години от живота на Йоан Рилски съвпада царуването на Константин VII Багрянородни (913-959 г.).
⁶²Ср. Пс., 75:5.
⁶³Вж. бел. 38.
⁶⁴Ср. Еклез., 12:11; Йерем., 23:4.
⁶⁵Вж. бел. 56.
⁶⁶„Унгарският крал" е Бела III (1117-1196 г.), а град „Остригом", където са положени мощите на светеца е днешният гр. Гран, който се намира на северозапад от Будапеща.
⁶⁷„Падналата скиния" означава разрушената държавност. Издигането й е възстановяването на българската държава. Срвн. Амос, 9:11: „ще възстанова падналата скиния Давидова".
⁶⁸„Рогът на българското царство" е метафоричен израз за царската власт и за царя, ср. Йез., 29:21; Дан., 7:8-24, Зах., 1:18-21, Откр., 5:6; 12:3.
⁶⁹Става дума за българския владетел Иван-Асен I (1187-1196 г).
⁷⁰В текста, обнародван от Й. Иванов и по който е правен преводът, пише . В превода си Ив. Дуйчев е подчертал думата причт, запазвайки архаичната славянска форма, без да я заменя с късното гръцко съответствие „клир". Етимологически причът произлиза от глагола , който означава „да причислиш" към нещо, „да запишеш". А в случая става дума за свитата на патриарха, не за клира изобщо.
⁷¹Само в това житие се споменава за престоя на мощите в местността Окоп.
⁷²Мт., 25:32-34. Според християнската есхатология в деня на Страшния съд Бог ще съди живите и умрелите, т. е. всички, които са вписани в Книгата на живота. Праведниците ще минат от дясната му страна към райското блаженство, а грешниците - от лявата, където ги очакват вечните мъки на ада.
⁷³Ср. Лк., 22:29.
⁷⁴Следва отново молитвата, с която завършва първото проложно житие. В молитвеното обръщение накрая има някои промени: вм. „единородния твой български народ" стои „единородния ти народ, българите и сърбите", а по-нататък за посочването на владетеля е употребено множествено число, като се разбират владетели на българи и сърби. На края липсва думата „чест".

 

 

ВТОРО ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ

 

Това житие е може би най-ранният проложен текст за св. Йоан Рилски, но се нарича Второ по традицията, създадена от изданието на Й. Иванов. Това житие е възникнало преди Първото проложно и вероятно му е послужило като източник. Запазено е в единствен препис в извънредно ценния Драганов миней от XIII в.(минеят е химнографски сборник, съдържащ служби за светците по календарния им ред), който е най-ранната сбирка със служби на славянски светци. Драгановият миней се съхранява в Зографския манастир на Света гора, но листите с Второто проложно житие са откъснати от В. Григорович и отнесени в Русия. Сега се съхраняват в РНБ под сигн.1752. Всъщност Й. Иванов погрешно смята, че това житие е запазено в два преписа (Зографски и Московски) и съобщава, че го публикува по Зографския препис от Драгановия миней. За уточнението на преписите еж. Иванова, Кл. Житиеписни творби, с. 548.

Поместеният тук превод е направен от Ив. Дуйчев. Осъвременен е правописът, идентифицирани са библейските цитати, даден е коментар на топонимите и личните имена в текста.

Издания: Радченко, К., Отчет магистранта К. Ф. Радченко о занятиях рукописями с. 50-51; Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 364-365; Иванов Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 13-15,58.

Преводи: Старобългарска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 130-131, превод на Кл. Иванова.

 

В този ден, [ 19 октомври] е [паметта] на преподобния отец наш Иван Рилски

 

Преподобният наш отец Иван беше българин по род, роден и отгледан в селото, наричано Скрино. И като остави света и нещата, които са в света, възлюби ангелския живот, раздаде на нищите целия имот на своя баща, излезе и се посели в Рилската пустиня, както е писано: И ти остави цялата печал, отче Йоане, и се притече към божествения, крайъгълен камък Христа75. Извърши много подвизи в постите и бодърстваше в молитвите, понесе, отче, студ в пустинята без всякаква храна: Господ те хранеше със сланутък⁷⁶, без да бъде съзряно рало, пое на себе си доброволна мъка и претърпя много напасти от бесовете. И той се подвизаваше в годините на царя Петра. А след смъртта му, потърсиха го в Рилската пустиня, намериха го някои изпратени от благочестивия цар Петър и с чест, голямо възхваление, песнопение и духовни песни пренесоха неговото всечестно тяло в Средец. А след няколко [известно] време, по божие попущение [решение], Средец бе опленен от унгарците, и то биде пренесено в Унгария⁷⁷. И поради неверието на един епископ, който ослепя⁷⁸, защото рече: „Не го намираме в древните писания", молим му се много със сълзи и поклонения, та отново прогледна, а след като този прогледна, унгарците върнаха мощите му в Средец. И след много време, когато Бог пожела да въздигне падналата скиния на българското царство, Той издигна новата издънка на христолюбивия цар Иван Асеня, който обнови българския род. И дойде цар Иван Асен в Средец и намери свети Ивана, великият пустинник, и постъпи подобно на древните царе - сиреч като великия цар Константин и цар Петър - вдигна тялото на всечестния и преподобен отец Иван и го пренесе в града Търново. И [светецът] биде положен в създадения от него монастир на Трапезица, гдето лежи телом и досега и постоянно върши чудеса за онези, които идват с вяра към неговия ковчег.

 

Бележки

⁷⁵Ср. Ефес.,2:20.
⁷⁶Сланутъкът е вид див нахут.
⁷⁷Вж. бел. 66.
⁷⁸Само в това житие се говори за епископ, вместо за архиепископ и се посочва, че е ослепял. Във всички други текстове архиепископът онемява, което е аналогия с онемяването на пророк Захарий преди да се роди Йоан Предтеча, т. е. онемяването е Божие наказание за неверието. Ср. Лк., 1:19-22.

 

ЖИТИЕ ОТ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

 

Житието на св. Йоан Рилски, написано от българския патриарх Евтимий Търновски, е една от най-хубавите житийно-панегирични творби в средновековната българска литература и безспорно - най-издържаната и изискана в художествено отношение житиеписна творба от целия цикъл произведения, посветени на светеца. Патриарх Евтимий Търновски, получил великолепна литературна подготовка най-напред в Търново при своя пръв учител - исихаста Теодосий, а впоследствие в Константинопол и на Света гора, създава нов литературен жанр, носещ белезите както на житие, така и на похвално слово — панегирик. Смята се, че Евтимий се завръща в България след смъртта на цар Иван-Александър през 1371 г. С помощта на цар Иван Шишман основава манастира Св. Троица край Търново, където осъществява цялостната си дейност по превеждането и редактирането на богослужебната книжнина. Около 1375 г. Евтимий е избран за търновски патрирах. Вероятно след тази дата той създава житията и похвалните слова на светците, чиито мощи се пазят в Търново. В своята книжовна дейност Евтимий се придържа към традициите на византийската риторика и създава едни от най-добрите образци на орнаменталната проза в средновековна България. Книжовникът се стреми към стриктно спазване на каноните, към изграждане на монументални образи, като ги насища преди всичко с нравоучително и догматично съдържание. Като привърженик на учението на исихазма, Евтимий подчертава вътрешната духовна озареност на героите, тяхната дълбока религиозност и мистична съзерцателност.

Този подход към житийния материал проличава ясно и в Житието на Йоан Рилски. Евтимий е познавал добре предходната традиция, защото се основава на гръцкото житие на светеца, на народното и на първото проложно, откъдето заимства разказа за пренасянето на мощите. В образа на Йоан Рилски се изтъква на преден план вътрешния стремеж към уединение и мълчание (гр. дума е „исихия“, откъдето и цялото учение за мълчаливото, вътрешно духовно озарение и индивидуално общуване с Бога получава названието „исихазъм“), подчертава се мистично-съзерцателното начало в монашеската му практика. Особено ясно проличават исихастките мотиви в текста на посланията, които си разменят цар Петър и рилският отшелник и които са изцяло плод на творческата иновация на Евтимий Търновски.

В творбите на Евтимий Търновски се наблюдава осезателното присъствие на библейската образност. Освен кратки цитати и сравнения с персонажите от Стария и Новия Завет, авторът използва и разширени сравнения, вмъква алегорични тълкувания на цели откъси. Стилът на житието издава новото отношение на Евтимий към риторическия текст - задълбочава се неговата орнаменталност, търси се по-голяма експресивност на изказа. В науката е прието този стил да се означава като „плетение словес“, т.е. стил, в който от преплитането на значенията на отделните думи се раждат нови метафорични и символни значения, които да изразят по-адекватно божествените истини, предавани от българския патриарх на повереното му паство. В този смисъл, Пространното житие на св. Йоан Рилски, написано от Евтимий Търновски, е не само важен извор за установяване на фактите от живота и иноческите подвизи на рилския отшелник, но и значително постижение на средновековната ни ораторска проза, художествен документ за зрелостта, богатството и изяществото на българския литературно-книжовен език през XIV в.

Житието е познато в две редакции, като първата е по-кратка и не включва финалната молитва. Втората редакция съдържа молитвата и разказа за пренасяне мощите на светеца от Търново в Рилския манастир, написана от Владислав Граматик. Тук поместваме превода на Ив. Дуйчев, направен отново по преписа, публикуван от И. Иванов, който е от първата редакция. Към превода е даден коментар и идентификация на библейските цитати.

Издания: Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 369-383; Ивановя Й. Жития на св. Ивана Рилски, с.59-73; Kaluznijacki, Е. Werken des Patriarhen von Bulgarien Euthymius, p. 5-26.

Преводи: Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития на Иван Рилски; Киселков, В. Свети Иван Рилски. Жития, С., 1940, с. 38-60; Старобългарска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 135-148. Превод на Кл. Иванова.

Библиография: Дилевский, Н. Трехсотлетие первого печатного издания „Жития Иоанна Рыльскаго“ болгарского патриарха Евфимия Тырновского, с. 127-136; Иванова, Кл. Патриарх Евтимий и агиографската традиция в средновековната литература, с. 90-99; Иванова, Кл. Литературни и текстологични наблюдения върху житието на св. Иван Рилски от св. Патриарх Евтимий, с. 145-161; Кенанов, Д. Патриарх Евтимий и агиографският цикъл за Иван Рилски, с. 74-88; Лихачев, Д., „Переодоление слова“ в стиле „плетения словес“ и историко-литературное значение зтого явления, с. 9-25; Петканова, Д., Старобългарска литература, с. 392-395; Прохоров, Г. Исихазм и общественная мысль в Восточной Европе, с. 86-108; Станчев, Кр., Поетика, с. 72-75; Сярова, М. Образът на светеца в житията на Евтимий, с. 317-322.

 

ЖИТИЕ И ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ,

НАПИСАНО ОТ ГОСПОДИНА ЕВТИМИЯ, ТЪРНОВСКИ ПАТРИАРХ.

 

I. Кой, прочее, не би ни укорил, както подобава, че не само се отнасяме лениво и нерадиво към добрите неща, но и завиждаме на единоплемениците си заради участието им в добрите дела, ако бихме отминали с мълчание живота на блажения Иван и не бихме го представили писмено, с пълно старание, доколкото е възможно, както първообразния образ⁷⁹, което би допринесло полза по този начин преди всичко на нас, които желаеме доброто и ревнителствуваме за добродетелта? Защото той съдържа много неща за подражание, тъй като в него се сливат всички добродетели. Обаче той може да допринесе немалка полза на онези, които отправят поглед към него. Понеже това житие ще бъде пригодено не само за онези, които с голяма мъка следват по стъпките на този велик [мъж], за да се издигнат до достойната за приближилите се до Бога слава, но ще донесе достатъчен успех и на онези, които дори малко са подражавали на неговия живот. Не само това, но ще донесе полза и на тези, които просто са слушали и поради това не остават непричастни. Защото може и самото слушане - като влезе в душите на онези, които слушат, своята любов - и бъде запазена в паметта, да бъде като някакво жило и по малко да ги подтиква към подражание. Понеже, прочее, и за едните, и за другите - и за онези, които открито разказват, както и за тези, които слушат - се предлага духовна храна, то това житие ще се яви като спасителен лек, а поради това и Бог ще се прослави, аз мисля, че едните и другите имат нужда и грижа: едните - да не пропускат нито малко от онова, което е полезно, а другите - да го изпълняват грижливо, но още повече тези и онези трябва да усърдствуват да му подражават. Защото ще бъде преглупаво, винаги да промишляваме [мислиме] за веществената и преходната телесна храна, защото колкото по-голяма грижа полагаме, толкова повече се увличаме да я приемеме свръх мира за храна, а нито най-малко се грижим за невеществената и винаги полезна за душата, като презираме своята душа, която чезне поради божествен глад.

II. Ето, когато вече начеваме да повествуваме за оногова, нека бъде призована самата му благодат, която той прие искрено и обилно от Бога, та поради незнание да не погрешим в исканото и, както се казва, с небрежни ръце да се докоснем до свещените неща и още повече, като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим нито най-малко, оставяйки ползата от най-добрите дела. Ако този божествен мъж бе обръщал поне малко внимание към долните и таените неща и бе полагал грижи за нещо земно, ние бързо щяхме да отминем неговата памет и да я отпратим в дълбините на забвението. Но понеже, оставяйки долу всичко гореказано, насочваше вниманието си към горното, свободно, безопасно и твърдо отечество и се стараеше по всякакъв начин да достигне общия отец и творец, потребно е ние да разкажем отчасти за него.

III. Онова, което онези, които са били преди нас, са описали за него някак неизкусно и грубо, ние усърдно се постарахме да разкажем красиво⁸⁰, както подобава, защото знаем, че повествуванието за Отца обичайно весели душите на онези, които обичат Отца, и ги подтиква към по-голяма ревност.

IV. Родителите на този блажения, прочее, бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и отхранени в селото, наричано Скрино, намиращо се в средечките предели. Този Средец е един от славните и прочути градове в европейските предели. Прочее, те пребиваваха в това село, бидейки благочестиви по живот и милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета, едното от които бе този чуден Иван. Той бе отгледан добре от своите родители, повинуваше им се във всичко и им отдаваше дължимата почит.

V. След като премина немалко време и неговите родители починаха, той винаги живееше в страх пред Господа, без никак да отстъпва от църквата, слушайки божествените слова и свещеното учение⁸¹, подобно на дърво, насадено при водни извори⁸². Но някои, обладани от завист, бидейки лениви към доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемерен и напълно непотребен за светското съществуване. Живеейки, прочее, така, той взе благо решение: раздаде на бедните онова, което се намираше в негова власт, отдаде и кесаровото на кесаря, та да може без забавяне да предаде божието Богу⁸³. А Бог, който каза да възсияе светлина из тъмнината⁸⁴, който каза някога на Авраама: „Излез от твоята земя и от твоя род и иди в земята, която аз ще ти покажа"⁸⁵, се яви също и нему, каза му не по-малко същите думи, показа му и мястото, гдето може да живее угоден Нему живот. Като се пробуди, прочее, от сън и разбра значението на видението, той се разпали като елен за водни извори⁸⁶, въоръжи се срещу мнимия Голиат подобно на Давида, според древното повествувание⁸⁷, три камъка - сиреч вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата, постави и шлема на спасението, божествения покров, отемна косите си заедно със страстите и похотите⁸⁸, отиде в монастир и след като прекара там някое време, остави на земните и пепелни [люде] пръстта, напусна света и светодържеца и без да вземе нищо друго, освен една кожена одежда, отиде в показаната му планина. След като си направи малка колиба от храсти, той прекарваше там, отслабвайки тялото си чрез пост и бдение. „Ето, отдалечих се чрез бягство - пееше заедно с Давида - поселих се в пустинята и чаках [Оногова, Който] ще ме спаси от малодушие и бури"⁸⁹, въздавайки без гняв и смущение своите преподобни ръце. Той нямаше за храна нищо друго, освен тревни билки, които земята има обичай да произвежда за животните, и вода, която изтича обилно от изворите. „Скот бях пред тебе, възоваваше, винаги бях с тебе."⁹⁰ Кой, прочее, може да каже за трудовете, които този тогава вършеше? Дори нито самото това пустинно биле не приемаше до ситост, но много малко и оскъдно, и то след залез слънце, както също и вода - колкото само да охлади вътрешността. Кой пък ще съобщи истината за неговия сълзен извор, както и неговите всенощни бдения и коленопреклонения? Много пъти бесовете, като се преобразяваха, идваха под образа на различни зверове, искайки да го уплашат и да го прогонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните козни, като някакъв твърд камък, който разбива и отблъсква всички идващи срещу него вълни, или пък да се каже още по-истинно, като диамант, който не биваше разяждан от никакво желязо.

VI. След като премина не малко време, той премина оттук на друго място, гдето намери много тъмна и мрачна пещера, посели се там като прибавяше там трудове към трудовете и към желанието желание, слагайки - подобно на трудолюбивата пчела - медени пити и полагайки ги в съкровищата на сърцето. Докато той се намираше, прочее, там, синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалече да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато този дойде, падна на лице и го помоли да го благослови. А този, който повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита за причините на неговото идване. Онзи разказа на [светия] мъж всичко относно себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова бе Лука. Преподобният, виждайки го да живее със себе си, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан⁹¹, отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: „Незлобливите и правите се прилепваха към мене."⁹² Този прекарваше с него в пустинята като незлобливо агне, пасяно от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак⁹³, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята⁹⁴. Но що? Онзи, който някога бе деница, а сега поради своята гордост наследи да бъде тъма, който пожела да погуби земята и морето, отвори устата си против небето и каза: „Ще поставя моя престол над облаците и ще бъда подобен на Вишния“⁹⁵, гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на [преподобния] мъж, изпълни се със завист, зачена мъки и роди беззаконие⁹⁶. Прочее, той отиде при плътския брат на светеца във вид на някакъв познат, намери го обхванат от скръб и пробождан от жилата на естеството и изпълнен с недоумение относно изчезването на детето, и му каза такива думи: „Онзи, който лиши от опора твоята старост, от наследник - твоя дом и от плод твоето семе, от отрок майчина утроба и твоите недра, това е твоят брат Иван. Защото той сам дойде [през] нощта, взе твоето дете и го държи при себе си. Ако ти не отидеш бързо, то ще стане сладко ядиво на зверовете. Ако не го потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубиец. Върви, прочее, върви, друже, аз ще ти покажа мястото, а ти, като отидеш бързо, вземи плода на твоето семе!" Прочее, този като чу тези думи, облече се в ненавист, като в риза, обгърна го гневен облак, та що не каза и що не стори срещу невинния! Като го взе дяволът, заведе го в пустинята, учейки го и разпалвайки го за оскърбление на [светия] мъж. А когато стигнаха близо до мястото, показа му отдалече пещерата и веднага си отиде. Този пък, като отиде на показаното място, намери светеца. И що не му стори тогава! Обсипа го с обиди и укори, нарече го „лош старец"⁹⁷ и прелъстител, и напълно недостоен за съществуването на света, грабна срещу него дървета и камъни и всячески посегна да го убие. Но що, прочее, стори кроткия ученик на кроткия владика?⁹⁸ Той стоеше мълчалив и съвсем нищо не отвърна, като пазеше в ума си казаното: „Аз пък като глух не чух и като ням не отворих устата си."⁹⁹ Прочее, като [го] грабна с гняв и викове - о, умилен глас на детето! - и се затича към света, към света скверната блудница, към майката на всяка нечистота и скверност, откъсна го от божията планина, тучната планина, планината, в която Бог благоволи да живее [то] в нея. Когато, прочее, блаженият видя това и разсъди, че то може да бъде дяволско коварство, обгърна го облак от печал, той се обля със сълзи, помоли се и каза: „Господи, който си казал: „Призови ме в деня на твоята скръб и аз ще те избавя"¹⁰⁰, избави ме сега, Владико, погледни към мене с милосърдното си око, изгони от сърцето ми скръбта и извърши с мене знамение за благо, защото ти си благословен навеки, амин." След молитвата той седна, обзет от скръб и тъга поради лишението от детето, тъй като се боеше да не би, като бъде отведено в света, да не се заплете в житейските скърби. Но що, прочее, стори Бог, който е повелил да оставят децата да отидат при него? И тук той каза на бащата на детето, ако и не с думи, то с дела: „Остави детето да дойде при Мене и не го възспирай, защото на такива е царството Небесно."¹⁰¹ Прочее, когато този вървеше по пътя, змия ухапа детето и смъртта веднага с меки длани го прие. Когато бащата на детето видя това, недоумяваше що да стори, но като се върна при преподобния, със срам и жалба му разказа онова, което се случи по пътя. Този пък му заповяда да го погребе и да си отиде у дома, което и стори. И тъй, преподобният като прослави достатъчно Бога за това, оставаше, прочее, без скръб.

VII. Той прекара там, в тази пещера, дванадесет години, без да си позволи някакъв телесен покой, прилагайки трудове към трудовете, и страдания към страданията. Когато дяволът видя това, не преставаше всячески да го сгорчава: някога чрез униние¹⁰², други път чрез леност, понякога и чрез заплашвания, много пъти също и чрез привидения. Но Иван, бидейки диамант по душа, никак не биваше засегнат от неговите козни. „Заобиколиха ме - пееше - както пчелите медната пита и се разпалиха като огън в тръни, но чрез името Господне аз им се възпротивих.“¹⁰³ След като преминаха доста дни, вселукавият взе със себе си множество бесове във вид на разбойници, нападнаха сурово върху светеца, биха го немилостиво, блъскаха го и го влачиха, и го прогониха от мястото, като му забраниха да не посмее никак да се приближи натам. А той, също и в това, се подчини на гласа на своя Владика, Който казва: „Ако ви гонят от този град, бягайте в друг.“¹⁰⁴ Като прехождаше не от град в града, но от пустинята, отиде, прочее, на друго място, което отстоеше не малко, и там намери, подобно на древния Авраам¹⁰⁵, голям дъб и се посели в него. Но докато онзи прие чудно под амврийския [дъб] Троицата и я отпрати, този я прие тук мислено и таеше в себе си самия този, живия и покланяем в Троицата Бог, без никак да унива, но и се придържаше крепко о своето първоначално [иноческо] правило. Но що, прочее, стори Онзи, който всичко върши за изгода? Както някога в пустинята направи да завали мана за людете и гладните изпълни с блага¹⁰⁶, по същия начин стори и тука. Повели, прочее, на земята да прорасте сланутък за прехрана на светеца, и този се прехранваше с него, като успокояваше по-малко телесната немощ, изпълваше утробната празнота, минаваше от сила в сила и полагаше в сърцето устрем нагоре, проливаше слъзни извори, напояваше душевните бразди и караше класовете на добродетелта да разцъфнат.

VIII. А Бог, Който каза да възсияе из тъмнината светлина¹⁰⁷ и Който направи видими тайните на тъмата, не пожела за много време да остане скрит градът разположен на планината¹⁰⁸, но благоволи да изяви неговата добродетел. Прочее, тогава някъде наблизо пасяха пастири, както някога онези, които [се случили] при рождението на моя Христос¹⁰⁹, Овците, които пасяха покорно по пасбището, изведнъж се устремиха и почнаха да бягат - не по някакъв обичаен път, но съвсем без път, по пусти, стръмни и необичайни места - и като дойдоха до мястото, гдето беше преподобният, се спряха. Пастирите, които идваха след тях, и не можеха да ги оставят, пристигнаха също и те там, гдето застанаха овцете и като видяха светеца, се учудиха: „Кой си, отгде и по какъв начин си дошъл тука? - попитаха. - Какъв е твоят живот и где е родното ти място?“ „Моето родно място, както казва апостолът¹¹⁰, е на небесата, отгдето очаквам Спасителя - отговори той - а родното ми място е Вишният Йерусалим. Но родното място и градът, които тук са ме отхранили, не е във ваша власт да разберете. Обаче щом като сте се намерили тук, трябва да ви нахраня с пустинна храна." И той им повели да вземат от сланутъка, който растеше там. А те взеха и ядоха до насита. И когато бидеха отпратени да си отидат, един от тях отиде тайно набра достатъчно сланутък и радостно се затече след другите. И когато ги настигна и им показа набраното, тези се притекоха и го отнеха от ръката му. Но когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. Веднага се разкаяха, възвърнаха се, известиха на блажения [мъж] и помолиха прошка за стореното. А той ги удостои с прошение като им каза: „Така, о чеда, благоволи всесилният Бог, тук да расте и тук да бъде олупван." Те се изпълниха с удивление, отидоха в своите места, като хвалеха и славеха Бога за всичко, което видяха и чуха.

IX. А някои от христолюбците пожелаха да отидат при светеца и да получат благословение от него. Някакъв мъж, от много години смущаван люто от нечестивия дух, когато ги видя, че отиват, последва ги, желаейки да се освободи от болестта. И когато стигнаха на едно поприще"¹¹¹ близо до светеца, веднага го разтърси нечестивия дух. Той падна, валяше се, викаше и говореше: „Огън ме изгаря и не мога да вървя напред." А тези, като го свързаха, влачеха го насила, паднаха на земята и молеха да получат благословение. Този [светецът], след като изпълни молбата [им], попита за причината на тяхното идване. Те разказаха за себе си, разказаха и за обладания от бяс, като го умоляваха и молеха да го отърве от болестта. Но Иван никак не възлагаше надежда на себе си, но на Бога, който оживява мъртвите и назовава несъществуващото като съществуващо. „Не е по нашите сили, чеда - казваше - това дело, не е по нашите сили, а само Бог може да прогонва бесове. А ние сме човеци, подобни вам по страсти и възспирани от същата немощ.“ В това той следваше Господния глас, който казва: „Когато извършите всичко, което ви е повелено, кажете: ние сме непотребни роби."¹¹² Но тези настояваха премного и се молеха. Прочее, когато ги видя, че настояваха прилежно и неотслабно го принуждаваха, той се обля със сълзи, падна на земята и въздъхна из дълбините на сърцето: „Боже, почитаем в Светата Троица - рече - Който си създал всичко видимо и невидимо, от Когото всички се боят и треперят, смили се над своето създание и не позволявай, Владико, да бъде измъчван задълго, не заради нашата правда, но заради Твоята благост и Твоите щедрости! Защото не съм достоен, блажений, да наименувам Твоето пречисто име с моите нечисти и скверни уста, но като се надявам на Твоята благост, аз те призовавам на помощ, защото сам Си обещал чрез устата на Своите роби - да не пожелаваш смъртта на грешника¹¹³. Заради това ние всички ти се прекланяме и те умоляваме, послушай ни от Твоето небе свято, защото си благасловен во веки. Амин.“ Прочее, като се помоли той така, веднага бесът излезе от човека и той изцяло оздравя и славеше, и възхваляваше Бога. Онези, които бяха с него, като видяха това, бяха обзети от ужас, още по-голяма вяра придобиха към светеца и го молеха да останат с него. Но той не позволи. След като ги настави прилежно и им даде доволно от намиращия се там сланутък, отпрати ги в тяхното място, заповядвайки им никой да не смее да идва при него. Те се завърнаха в своето място, имайки със себе си за свой спътник, и то добър спътник оногова, който някога бе обзет от бяс. От това време по цялата тази страна се разнесе славата за него, всички възхваляваха Бога и проявяваха голяма обич и усърдие към него [светеца].

X. А доблестният Иван, след като узна за станалите тези неща, вдигна се и си отиде оттам, тъй като се боеше от човешката слава, дори напълно я ненавиждаше, а най-главно се стремеше към божествената [слава] и радостно възпяваше: „За мене е добре да се приближа към Бога и да положа моето упование на Господа.“¹¹⁴ И той намери, прочее, много висока скала, веднага се изкачи - както някога боговидецът на Синайската [планина]¹¹⁵ - влезе в непристъпния мрак на боговидението, прие и той богописаните скрижали - но не върху каменни скрижали, но на скрижалите на сърцето¹¹⁶. Със сълзи омокряше скалата, чрез всенощни бдения и въздишки умножаваше стократно страданията, сам с Единния беседваше, шествуваше с леки крила към небесата, понасяше нощния мраз и дневния пек. Когато Незаспиващото око¹¹⁷ видя, че той понасяше така доблестно, даваше му невидимо още повече сила и крепкост. А дяволът, ненавистник на доброто, не изтърпя дълго тази доблест на [светия] мъж, и като взе със себе си легион бесове, жестоко нападнаха светеца. Що не извършиха и що не сториха! Биха го, бъхтаха го, влачеха го, и щом го хвърлиха от скалата си отидоха, като го смятаха, че на всяка цена е мъртъв и не ще оживее. Прочее, доблестният Иван лежа там много часове, едва дойде на себе си, пъшкайки и изнемогвайки, тъгуваше и говореше на себе си: „Защо си скръбна, душо моя, защо ме смущаваш? Уповавай се на Бога, защото Нему ще се изповядвам. Той е моето спасение и моят Бог!" И като стана, отново се изкачи на скалата и се отдаде на първоначалното правило [на живот], приемайки Вишния за свое прибежище. Но Онзи, Който поглежда към земята и я кара да се тресе, поглеждаше отгоре с милостиво око към Своя угодник и повели на Своя ангел да му носи храна всеки ден. Прочее, и към него се изпълни писаното: „Хляб ангелски яде човек.“¹¹⁸

XI. Когато той [светецът] бе отдаден на тези и подобни дела, слухът за него, както бе казано по-горе, се разнасяше дотолкова, щото за него чу и царят и пожела [да го види]. Тогава държеше хоругвите¹¹⁹ на българското царство благочестивият цар Петър. И когато той пристигна по онова време в Средец и чу онова, което се говореше за преподобния, изпрати мъже, много опитни ловци, на брой девет души, да търсят светеца, като им поръча да не се връщат, докато не го намерят. Когато получиха заповедта от царя, те стигнаха Рила по-бързо от слово. След като обикаляха там много дни и не намериха нищо, те изнемогваха от глад и недоумяваха: нито смееха да отидат при царя, нито пък можеха да скитат гладни по пустинята. Страхът, обаче надделяваше над глада и те не преставаха да търсят. Късно по едно време те намериха някаква малка диря, по нея стигнаха до обиталището на този мъж и го помолиха да им даде благословия. Той ги удостои с благословия и ги попита за причината на тяхното идване, а те му разказаха всичко. Когато, прочее, той прозря с  духовното око, че те са гладни от пет дни, предложи им трапеза и любезно ги нагости. Онзи, прочее, Който с пет хляба нагости пет хиляди¹²⁰, насити и тук деветима мъже с един хляб. И - о, чудо! — както там останаха много остатъци, така и тук остана половин хляб. Когато видяха това, те бяха удивени; онези, които помислиха, че единият хляб не ще им стигне, сега след като се наситиха, оставиха половин хляб. И когато се завърнаха, те разказаха всичко на царя.

XII. Царят, прочее, се разпали от божествена ревност и облак от радост го обзе, затече се, подобно на елен към водни извори през жътвено време¹²¹, взе със себе си своите най-близки и заедно бързо се отправиха към планината. И когато дойдоха при реката, наричана Рила, те намериха голяма скала, много висока и стръмна, и неудобна за преминаване. И като не можеха да отидат напред, те се завърнаха. Веднага те се възкачиха на друга висока планина, която околните люде обичайно назовават Книшава. Оттам му показаха планината и скалата, гдето живееше преподобният. И не можа да отиде там царят поради стръмнината и суровостта на мястото, но веднага изпрати двама служители, които обичаше много, като го молеше и призоваваше да го удостои с благословия, защото имаше голямо желание да го види. Двамата служители, щом като чуха казаното от царя, бързо отидоха там и разказаха на светеца. Но той каза, че това е невъзможно. „Обаче чеда - рече той - кажете на царя: твоят труд и твоето искане се възнесоха към Бога като благовонно кадило и са приети. Ти, прочее, скоро си иди оттука, понеже мястото е урвесто, та неочаквано да не пострадаш някак в нещо - ти и онези, които са с тебе. Като не можа да видиш нашето смирение в този живот, в бъдния добре ще се видим един другиго, и ще се насладим от онази неизречена радост, ако отнесем оттук достойни плодове на покаяние.“

Царят бе много опечален и като мислеше, че е загубил нещо голямо, отиде си с много жалост и скръб. И щом стигна в двореца, той отново му изпрати немалко злато, заедно с различни овощия, подобаващи на иноци, за [да получи] благословение. Изпрати му и послание, което съдържаше следното:

„До всечестния отец Ивана пустиножителя - цар Петър. Чух за боголюбния нрав на твоята душа, за поселването ти в пустинята и за невещественото ангелско пребиваване, заедно с това и за пълното отдалечаване от света, и пожелах силно да видя твое преподобие и да се насладя от твоите медоточиви слова, надявайки се да получа някаква полза от срещата с тебе. Понеже желанието за богатство и суетна слава, а заедно с това и сластта не позволява нам, които се клатушкаме в морето на този суетен живот, да се възвисим към светлината на чистия и невеществен живот, тъй като са помрачени нашите душевни очи, скръбта и смущението, които владеят в живота. Но сега, сякаш пробуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светост. Но понеже аз, окаяния, се лиших и от тази благодат, поради множеството мои грехове, моля и призовавам твое преподобие да ни изпрати някаква утеха за отрада и за охлаждане на зноя на нашата скръб. Защото знае, добре знае твое преподобие, какви житейски бури и метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца.“

Блаженият Иван, като сломи рога на възвисеността¹²², склони пред молбата и пред постническата храна, но никак пред златото, и така му отговори:

„До благочестивия самодържец на българския скиптър цар Петър - убогият Иван. Не е полезно за нас да изпълним цялата твоя молба, обаче заради твоята вяра и усърдието ти в нея изпълняваме онова, което подобава нам: приемаме, прочее, постническата храна, а твоето злато - задръж си го ти сам. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците, а особено за онези, които пребивават в пусти и неутешни места. Защо ли, прочее, ще потрябват на онези, които никога не получават хляб до ситост, нито пък [пият] вода за погасяване на жаждата? Нашият живот е Христос, а смъртта придобивка¹²³. Тези неща подхождат на твоята власт и на онези като теб. Обаче дори и ти, който си украсен с диадема, си длъжен да не се наслаждаваш на тях, защото е речено: „Когато тече богатството - не привързвайте [към него] сърце.“¹²⁴ Въпреки че е писано: „Силата на царя е богатството“¹²⁵, то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие. Затова, ако желаеш да наследиш заедно със земното царство и небесното, бъди щедър, както е щедър небесния наш Отец¹²⁶. Не се уповавай на неправдата и не пожелавай да грабиш. Бъди кротък, тих и благопристоен към всички, обръщай очи към всички около теб. Елеят на твоята милост¹²⁷ нека се излива над всички. Да не узнава твоята левица, що прави десницата ти¹²⁸. Нека бедните да излязат радостни от твоя палат, а князете да носят на езиците си похвала за тебе. Нека твоята багреница да сияе със светлината на добродетелите. Въздишките и сълзите нека бъдат твои чеда. Споменът за смъртта нека посещава винаги твоя ум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдното царство. Валяй се в нозете на твоята майка - църквата, коленичи усърдно и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та царят на царствуващите и господаря на господарствуващите¹²⁹, като види това твое усърдие, да ти даде онези блага, които „око не е видяло и ухо не е чувало, и не са влезли в човешкото сърце, а Бог ги е приготвил за онези, които го любят.“¹³⁰

Царят, като прочете това, разбра, че е получил нещо велико и, като го целуна с обич, държеше го в пазвата си като някакво много ценно съкровище. Като го прочиташе често, той прогонваше тъмата на светската мълва.

XIII. Блаженият Иван прекара в това място всичко седем години и четири месеца. Нито в един час той не се подаде на леност или униние, но прибавяше към ревността още по-голяма ревност и към усърдието - усърдие и просто да се каже, в старческа възраст показваше юношеско прилежание. Мнозина, прочее, идваха при него, като донасяха свои болни, благодарение на неговите молитви ги приемаха здрави и си отиваха. Немалка слава се разнесе по цялата тази земя и мнозина се запалиха от ревност към неговия добродетелен живот, пожелаха да живеят с него, създадоха църква в съседната пещера и образуваха обител, имайки за началник и пастир преподобния. А той - пасейки добре своето стадо, след като приведе мнозина към Господа и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. Когато разбра, прочее, че ще отиде при Господа, отдаде се на молитва, изливаше топли сълзи от очите си и коленичи на земята: „Боже Вседържителю - казваше - приеми мене, грешния и недостоен твой раб, и причисли ме към лика на твоите избраници. Понеже нищо добро не съм извършил на земята, затова, Благий, моля Твоята благост да повели на благия ангел, та да не бъде попречено на моя възход от духовете на лукавството.“ И като прибави: „Господи, в Твои ръце предавам своя дух“¹³¹, веднага предаде дух в Божиите ръце. Той живя почти до седемдесет години¹³², и бе погребан на това място от своите ученици.

XIV. След като измина не малко време и [от гроба] започна да излиза голямо благовоние. Когато откриха ковчега, видяха тялото на преподобния съвсем цяло и незасегнато от никакво тление. То изпущаше благовоние и подтикваше всички към божествена ревност. След като бе извършено обичайното славословие, пренесоха с почит неговите честни мощи в славния град Средец и ги положиха в църквата на свети Лука Евангелист¹³³. По- късно бе създадена църква на негово [на св. Йоан Рилски] име и в нея бяха положени неговите честни мощи, които извършваха дивни и преславни чудеса.

XV. След като измина много време, през царуването на гръцкия цар господин Андроника¹³⁴, преминаха унгарски войски с техния крал, оплениха гръцката земя даже до Средец и покориха всичко под нозете си, като взеха със себе си и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Този крал, прочее, бе слушал за дивните и велики чудеса на преподобния и повели да положат неговите честни мощи в църквата на града, наречен Остригом. И там те извършиха преславни и дивни чудеса, като прогонваха от човеците всякакъв недъг и всякаква болест. Разнесе се мълва по цялата онази страна и всички се стичаха там. Но ненавистникът на доброто, дяволът, не стърпя така много да се слави преподобния, а уязви със стрела на неверие сърцето на епископа на този град. Този никак не желаеше да отиде да се поклони на мощите на преподобния, като не само казваше, че съвсем не можел да намери преподобния всред светците, но забраняваше и на другите да идват да му се покланят: „Аз - рече той - зная добре всички светии и никак не мога да намеря тогова между тях.“ Но веднага, по праведния Божи съд, езикът му се свърза, той стана напълно ням и никак не говореше. Всички, които видяха това чудо, бяха обхванати от страх, а той им кимаше подобно на онзи древния и чуден архиерей Захарий, бащата на Предтечата¹³⁵. Когато, прочее, дойде на себе си, размисли за причината на това знамение и разбра, че е пострадал поради неверието си към светеца, бързо се притече към ковчегът на светеца, обля го с горещи сълзи и показваше своята сърдечна съкрушеност чрез чести въздишки. Божият угодник и Христов подобник във всичко, Иван, не пожела дълго да го измъчва, но наскоро разкъса веригите на неговия език и го направи пак да стане благодумен. Онзи пък, като получи това, непрестанно въздаваше благодарност към Бога и Неговия угодник. Когато чуха и видяха тези дела, всички проявяваха още по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той сътвори и много други дивни и ужасни чудеса в унгарската земя, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. Когато кралят узна всички тези неща подробно, той бе обхванат от страх и ужас, украси със злато и сребро ковчега на преподобния, целуна неговите честни мощи, отново ги върна с големи почести в Средец и ги положи в църквата, създадена в негово име, в годината 6695 (1186-7), индикт 5-и.

XVI. Премина не много време, когато Бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажем според Писанието¹³⁶, падналата скиния, овехтяла поради гръцкото насилие, и въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асеня, който в светото кръщение бе наименуван Иван. Този, прочее, като прие хоругвите на царството, здраво укрепи всички паднали български крепости, овехтелите обнови, опаса се здраво против гръцкото царство и покори околните области, крепости и села. Когато стигна до Средец, покори и него. Като чу за преславните и безчислени чудеса на преподобния, той веднага се отправи към неговата честна църква, целуна с почит преподобните мощи на светеца и вярваше, че е намерил някакво много ценно съкровище. Той се изпълни с голяма радост и духовно веселие и взе благо решение - да пренесе, за по-голяма чест и утвърждаване на своето царство, мощите на преподобния отец в своя преславен град Търново. И веднага изпрати до своя патриарх господин Василия, който се намираше тогава във великия Търновград, писмо, гласящо така:

„До всечестния Божий архиерей и духовен отец на нашето държавно царство господин Василия. Като дойдох по Божия воля в тези предели и стигнах в Средечкия град, намерих честните мощи на преподобния отец Иван, жител на Рилската пустиня, изпълнени с чудеса и изцеления, и от радост ми се струваше сякаш летя по въздуха, защото голямата слава за него е изпълнила цялата тази страна, а за дивните и преславни чудеса, които върши, се разгласяват не само тука, но и по цялата гръцка държава. Поради всички тези неща, нашето държавно царство взе решение да дойде твоя святост тук заедно с целия църковен клир и с подобаваща чест да се пренесат тези честни мощи на преподобния отец в преславния наш царски град за похвала на цялото църковно множество и за утвърждаване на нашето благочестиво царство.“

XVII. Като чу това божественият светител, възрадва се в духа си, въздаде Богу благодарствена молитва и веднага бързо свика целият църковен клир и им каза всичко прежде речено. А те с топло усърдие и гореща душа приеха всичко с наслада и всички единомислено и усърдно се отправиха, сякаш щяха да придобият някакво много ценно съкровище, и бързо заедно със своя патриарх и учител стигнаха Средец. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, оставяйки му и 300 мъжествени войни за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. А патриархът, като взе честните мощи на преподобния, заедно с целия клир, а с тях, като ги следваше отзад, вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички подчинени нему монаси.

И когато царят узна, че патриархът пристига, бързо излезе да го посрещне с целия свой съвет на мястото, наречено Кръстец. Като целуна с почит мощите на светеца, той ги остави да престоят там седем дни, докато биде съградена църквата. И така, щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 6703 година (1195), където те лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинският Бог наш, нему слава с Отца и със Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!

 

Бележки

⁷⁹Първообразният образ е Бог, който сътворява човека по свой образ и подобие. Ср. Бит., 1:26-27. Теорията за образа и образното познание е и в основата на иконопочитанието.
⁸⁰В текста е написано по лепоте. Този израз дава основание на изследователите да смятат, че Евтимий е познавал много добре предхождащата го традиция в житийните творби за св. Йоан Рилски. Възможно е да е разполагал и с други източници, които не са достигнали до нас. В своите бележки за Евтимиевото житие Ив. Дуйчев отбелязва, че при начетеността и прецизността, с които Евтимий се отнася към материала, сведенията, които се съдържат в житието, не бива да се пренебрегват, само защото са от по-късно време.
⁸¹В един от преписите след думата „учение" следва: „... с пост и молитва угаждаше на Господа. Целият бе пленен от божия любов и, подобно на някой от серафимите, гореше духом за Господа, своя Бог, и даваше наистина стократен плод..." Ср. Марк., 10:30; Лк., 8:8.
⁸²Пс., 1:3.
⁸³Ср. Мт., 22:21.
⁸⁴II Кор., 4:6.
⁸⁵Бит., 12:1.
⁸⁶Пс., 41:2.
⁸⁷По Еф., 6:14-17.
⁸⁸По Гал., 5:24.
⁸⁹Пс., 54:8-9.
⁹⁰Ср. Пс., 73:22-23.
⁹¹По Пс., 91:13.
⁹²Пс., 24:2.
⁹³Авел е синът на Адам и Ева, убит от брат си Каин (Бит., 4:8). Исаак, първороден син на Авраам, е трябвало да бъде принесен от баща си в жертва (Бит., 22:2-11).
⁹⁴Очевидно, става дума за Йоан Кръстител, ср. Мт., 3:1; Мрк., 1:4, Лк., 1:80.
⁹⁵Ср. Исай, 14:12.
⁹⁶Пс., 7:15.
⁹⁷Думата „какогеръ", употребена в оригиналния текст е гръцка и в буквален превод означава „лош старец", противоположно на „калогер", т. е. добър старец. От това второ словосъчетание произлиза и бълг. дума „калугер".
⁹⁸„Благият учител" е Христос. Ср. Мх, 11:29.
⁹⁹Пс., 38:13.
¹⁰⁰Пс., 1:15.
¹⁰¹Ср. Мт., 19:14.
¹⁰²Унинието е било смятано от средновековните вярващи люде като проява на греховност.
¹⁰³Ср. Пс., 117:12.
¹⁰⁴Мт., 10:23.
¹⁰⁵Ср. Бит., 18:1-15. Смисълът на следващия текст е, че Авраам е приел Старозаветната троица, т. е. тримата ангели, предрекли раждането на сина му Исаак, докато Иван Рилски приема Новозаветната Троица, т. е. Бог Отец, Бог Син и Св. Дух, от които идва спасението.
¹⁰⁶Срв. Изх., 16:13-15. Манна небесна спуска за евреите Йехова по време на бягството им през пустинята.
¹⁰⁷II Кор., 4:6.
¹⁰⁸Мт., 5:14.
¹⁰⁹Ср. Лк., 3:6.
¹¹⁰Фил., 3:20.
¹¹¹Мярка за разстояние, равна на около 200 м.
¹¹²Лк., 17:10.
¹¹³Йезек. 18:32; ППетр., 3:9.
¹¹⁴Ср.Пс., 73:28.
¹¹⁵Става дума за Мойсей: вж. Изх., 31:18,34:2.
¹¹⁶Мойсей получава Божиите заповеди, издълбани върху камък (каменни скрижали). Смисълът на израза е, че св. Йоан Рилски превъзхожда старозаветния пророк, тъй като приема Божественото откровение в „скрижалите на сърцето", т. е. според новозаветната традиция.
¹¹⁷Ср. Евр., 4:13; Йерем., 32:19.
¹¹⁸Пс., 72:25.
¹¹⁹За разлика от предхождащите текстове, където се говори за скинията на българското царство, Евтимий използва друг символ - хоругвите.
¹²⁰Ср. Мт., 15:32-37; Марк., 8:1-8.
¹²¹По Пс., 41:2.
¹²²Тук рогът символизира силата на вярата, ср. I Цар., 2:1; II Цар., 22:3; Пс, 138:14.
¹²³Филип., 1:21.
¹²⁴Пс., 61:10.
¹²⁵По Лествица, степен 28:87.
¹²⁶Ср. Марк., 10:17-21; Лк., 18:18-22.
¹²⁷Ср. Прг., 20:28.
¹²⁸Мт., 6:3.
¹²⁹I Тим., 6:15.
¹³⁰I Кор., 2:9.
¹³¹Лк., 23:46.
¹³²Това е "Давидовата възраст": ср. Пс., 89:10.
¹³³За църквата вж. бел. 56.
¹³⁴Андроник I Комнин (1183-1185 г.). Воювал с маджарския крал Бела III. Тук Евтимий използва сведенията от първото проложно житие.
¹³⁵Ср. Лк., 1:22.
¹³⁶Ср. Амос, 9:11. Въздигането на падналата скиния и на рога на българското царство са символични образи на царската власт.

 

ПОВЕСТВУВАНИЕ НА ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК

ЗА ВЪЗОБНОВАТА НА РИЛСКИЯ МОНАСТИР И ЗА ПРЕНАСЯНЕТО

НА МОЩИТЕ НА СВЕТЕЦА ОТ ТЪРНОВО В ОБИТЕЛТА.

 

Разказът за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир, известен в научната литература и като „Рилска повест", представлява нов етап в развитието на житиеписната традиция, посветена на рилския светец. По своя жанр това произведение се причислява към т. нар. разкази за мощи, в които много често преобладава историко-летописното начало и поради това те могат да се интерпретират и като извори за определени моменти от историята. Произведението на Владислав Граматик не прави изключение от тази традиция. То възниква през 1469 г., т. е. след като Второто българско царство е престанало да съществува, и наред с конкретния агиографски материал, посветен на историята на мощите, дава интересна информация за конкретни случки, исторически лица, коментар на събитията, на които е свидетел. Благодарение на това произведение получаваме ценна информация за съдбата на Рилския манастир, за запустението и обновлението му, за съхранената историческа памет в условията на робството.

Самият Владислав Граматик е един много продуктивен книжовник, оставил след себе си няколко обемисти сборника от типа на Панегириците, т. е. Тържествениците, както и преписи на редица важни богословски съчинения. Въпреки големия обем на книжовната му дейност, за личността му знаем твърде малко. Според оставените от самия него сведения, той произлиза от Ново Бърдо (днес се намира на територията на Косово) и се предполага, че е роден през 20-те години на XV в. Работил е в с. Младо Нагоричино (Кумановско), след това в Жеглиговския манастир „Св. Богородица" (Матейче), а краят на жизнения му път е свързан с Рилския манастир. Написаната от него Рилска повест е замислена като продължение на Евтимиевото житие за св. Йоан Рилски, тъй като самият Владислав Граматик се е смятал за продължител на традиците на Търновската книжовна школа. В повечето преписи то е неразделна част от текста на житието. Ранен препис на това произведение откриваме в т. нар. Рилски панегирик от 1479 г., който е съставен и редактиран от книжовника.

Рилската повест започва с нахлуването на турските войски на Балканския полуостров, проследява най-големите битки, дава обширни сведения за възобновяването на манастира. Известна е в две редакции Рилска и Софийска, а двете късни преработки (църковнославянска и молдавска) съдържат значителни промени на основния текст.

Тук поместваме превода, направен от Ив. Дуйчев, според изданието на Й. Иванов, като добавяме коментар на библейските цитати, исторически лица, топоними и неясни места в текста.

Издания: Иванов И. Старобългарски разкази, с. 227-237; Иванов Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 74-85. Kaluznijacki, Е. Werken des Patriarhen von Bulgarien Euthymius. p. 405-431 (паралелно издание на двете редакции).

Преводи: Киселков, В. Свети Иван Рилски, с. 61-75, същият превод вж. В: Старобългарска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 135-148.

Библиография: Ангелов, Б. Нова редакция за повестта на Иван Рилски, с. 247-285; Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик и споровете около двете и редакции, с. 49-88; Владислав Граматик. Книжовник и писател, с. 109-118; Данчев, Г. Нова редакция на Рилската повест на Владислав Граматик , с. 215-231; Данчев, Г. Към въпроса за преписите и редакциите на Рилската повест на Владислав Граматик, с. 89- 101; Дуйчев, Ив. Рилският светец; Киселков, В. Владислав Граматик и неговата рилска повест; Петканова, Д. Стара българска литература, с. 194-502; Turdeanu, Е. La littérature bulgare du XlVe siècle et sa diffusion dans le pays Roumain, Paris, 1947, p. 80-81;

 

ЗА ОБНОВЛЕНИЕТО НА СВЕТАТА НЕГОВА [НА CB. ИВАН РИЛСКИ]

ОБИТЕЛ, КОЯТО СЕ НАМИРА В РИЛА,

И [ЗА ТОВА] КАК ОТНОВО БЕ ПРЕНЕСЕН ОТ ТЪРНОВО

В СЪЩИЯТ СЛАВЕН РИЛСКИ МОНАСТИР.

НАПИСАНО ОТ ПОСЛЕДНИЯ ВСРЕД ДЯЦИТЕ ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК.

 

I. След като премина, прочее, не малко време и при ковчега на преподобния така се извършваха преславни чудеса и изцеления, между гърците и българите вече бушуваше силна и непрестанна война, изначалния враг на мира повдигна буря и опасен смут, като вдигна от Изтока пребезбожните перси с голям гняв и свирепост против всичките земи, които се намираха под гръцкото царство, българските области, сръбската държава и заедно с всички други страни, намиращи се около тях на север и запад. И внезапно тези завоюваха и завладяха цялата източна земя, която се намираше под гръцка власт, и южните страни заедно с [Мала] Азия, като стигнаха и в Македония¹³⁷, подчиниха я под своя власт и там, при така наречената река Марица, в силно сражение победиха напълно сръбската войска¹³⁸, която се намираше тогава в тази област. Веднага се устремиха против сръбското княжество. Стана люто сражение в мястото, наречено Косово¹³⁹. Случи се, че веднага всред боя падна свирепият властелин, който държеше властта всред тях, като получи много скоро възмездие за своето безбожие, зле и недостойно извергна своята варварска и нечестива душа, внезапно всред боя биде лишен от живот от страна на сръбските войни. И така, прочее, надделя грехът - уви! Заради нашите злини! И сръбската земя мина под тяхна власт. Малко след това те завладяха и българските предели, подобно на някакво малко гнездо, заедно също и с онзи чуден град [Търново], в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войските се вдигнаха отново буйно и безбожно и всеки ден, и по всяко време вършеха чести опленявания и кръвопролития. Съвсем никой не можеше да задържи опасния им устрем, те надделяваха навсякъде и във всички бойни сражения и печелеха светли победи над другите. Прочее, събитията се развиха така. И чрез тях злото и пагубата се разпростираха и утвърждаваха. Много страни и села заедно с честните монастири и божествените храмове биваха разрушени от огън и поради това се обричаха на пълно запустение. Тогава, прочее, се събори и напълно запустя и пресветата обител на този богоносен отец, намираща се в Рилската пустиня, в която пустиня преподобният, пребивавайки в плът, прекара своя страдалчески и постнически, невеществен и ангелски живот, която [обител] по-късно препримерният кесар Хрельо, наречен в иночески образ монах Харитон, много добре и благолепно издигна из основа и създаде в чест на светеца¹⁴⁰. И така тя прекара в запустение доста години. А как и по какъв начин след това тя отново се обнови, чрез Христовата благодат, и си възвърна първичната своя красота и благосъстояние, което запазва и до днес, как, освен това, и също по какъв начин бяха пренесени и възвърнати от славния Търновски град пречудотворните мощи на светеца в казаната света обител - това ще разкаже вече по-нататъшното слово.

II. Прочее, вече от дълго време бяха замлъкнали бойните сражения, които по-рано владееха в българските земи, и всред разбърканите людски дела настъпи тишина. Някои мъже миряни, благоговейни и по род благородни, по произход българи, живееха при Велбъжд [Кюстендил] в някакво село, което, прочее, се назоваваше Граница. Те бяха украсени със свещенически сан, отпратиха преди това своите съжителници при Бога, напуснаха целия мирски живот и приеха на себе си благото Христово бреме¹⁴¹. Обзети от силен страх от Бога, те преминаха от своя дом и родното си място в Рилската пустиня, поселиха се там бързо в гореказаната обител на преподобния, която тогава беше пуста и необитаема, както бе казано по-напред, вече от дълго време. Там те станаха образец и пример за добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях, като винаги се упражняваха в трудове и подвизи, в голямо търпение, прекараха в молитви и пения, в пост и прочитание на божествените слова и други подобни [деяния], които нямам сега време да описвам, понеже това изисква друго по-точно занимание.

Прочее, те бяха трима на брой и еднокръвни братя, синове на преблажения епископ в Крупник господин Якова¹⁴², който в онези дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Единият от тях се наричаше Иоасаф, който веднага, още от началото на тяхното [иноческо] съжителство, стана пръв. А на втория пък името беше Давид, на третия Теофан. Прочее, тези тримата, както се каза, пристигнаха в споменатата пустиня, като желаеха да се поселят в нея, и то не едновременно, нито заедно, но един след другиго и постепенно. Те намериха всички здания на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени, с изключение само на църквата и кулата. С помощта на Бога, те веднага отново издигнаха всичко из основи. Те съвършено ги поправиха и ги досъградиха, украсиха ги благолепно, като извършиха за това много трудове и подвизи и направиха разходи. Те сториха това не само от себе си и чрез свои средства, и с това, което имаха за тези неща от послушното братско общежитие на целия монастир, но и чрез прибавката на някой пребоголюбиви мъже [преди всичко чрез оказаната грижа и помощ от страна на благочестивия господин и новият ктитор на светата обител кир Георги¹⁴³, който поправи красиво и много превъзходно недостатъците в манастирските здания]. Тяхното изящество и тяхната благоукрасеност, подобно на някой въодушевен магнит при вида на желязото, и досега привлича към боголюбива ревност мнозина не само от околните там, близколежащи страни и живеещите в тях люде, но и [хора] от далечни [земи]. Те се притичаха там най-усърдно и с голяма вяра, без сега да пропуснат, като всеки от тях, според силите си, донесе дар на светата обител от онова, което притежаваше, получаваха благоволение и още повече най-голяма полза особено в деня, когато се празнуваше паметта на светеца, после с радостна душа и голямо веселие се завръщаха отново в своите жилища.

III. И така, те се занимаваха с такива дела и още повече залагаха в трудовете и деянията за изграждането на манастира. Прочее, добродетелен слух за тях се пръсна навсякъде в околните земи. Внезапно в манастира при тях - за чиято трудолюбива и богоугодна дейност и за достойния им за възхвала живот вече мнозина бяха чули - пристигна някакъв презвитер, на име Яков, протопоп във филипополския град [Пловдив]. Той, прочее, им извести за чудотворния ковчег на преподобния, който още и тогава се намирал в търновската архиепископия - някак си скрито и напълно неизвестно, и че по това време, каза, започнал да се проявява най-явно на външни [лица]. Той извести, че самият го е видял, когато, по неговите думи, отишъл там поради някаква работа заедно със своя митрополит, вече се бил поклонил на свещените мощи на преподобния, ведно с немалцина други около него и заявил, че от намиращите се там свещеници си изпросил някаква частица от тях [мощите] за свое благоволение. Когато чуха за това, тогавашният предстоятел на обителта, пречестният измежду монасите господин Давид и останалото братство в Христа, след като този честен презвитер им разказа тези неща, те много се зарадваха в душите си и веднага го разпитаха най-усърдно за това. Йоасаф, който отначало още преди това време им беше предстоятел, както повествуванието вече разказа, и положи всред тях начало и основание на добродетелта, бидейки най-стар плътски брат на тогавашния предстоятел на обителта, бе вече заминал при Господа, като бе заменил с вечен и нетленен живот този временен [живот]. След това, прочее, подир малко време, ето пристигна отново при тях друг вестител и им разправи за това същото. Също и той каза, че по някакъв случай бил в Търново и със своите очи видял чудотворния ковчег на преподобния и точно узнал за него всичко. А тези още не бяха съвършено убедени в това - та дори ако тези неща бяха вярни, така те не можеха напълно да повярват на разказите, защото до това време те никак не бяха чували и наистина не бяха разбрали, че тогава ковчегът на преподобния се е намирал в Търново. Поради продължителното време нещата бяха предадени в глъбините на забвението и смяташе се, главно поради безредието и смута и поради това, че градът, по времето на неговото превземане от страна на варварското нашествие, когато Бог, заради нашите грехове, предаде в ръцете на враговете и намиращите се в него свети и честни неща внезапно бяха разхищавани насам и натам и отнасяни, че и тези [мощи] тогава са били отнесени някъде. Прочее, като не можеха, както се казва, да се уверят напълно от чутото и следователно, като желаеха да получат точни сведения за тези неща дали са истинни, те веднага изпратиха там едного от братята от обителта, който познаваше онези земи, като точно му поръчаха да издири подробно за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато отново се завърне оттам при тях, да им разкаже точно за онова, което е видял и което е разбрал.

IV. Прочее, така и стана. Пратеникът, като издири точно, според повелението, за всичко, бързо се завърна при тях и им извести, че всичко това е истина. Те веднага с голяма бързина и старание съобщиха за това на благочестивата царица Кера Мария, която беше дъщеря на благочестивия господин деспот Георгия, тогавашния сръбски владетел, и жена на великия и самодържавен емир Мурата, който от по-древните най-много бе прославян във войни и бранни победи. Тогава тя пребиваваше на село, а не в двореца, гдето имаше и свое жилище, което отстоеше не малко стадий от града Сяр, и се намираше вече в южната страна¹⁴⁴. Заедно с това те я молеха и я подтикваха да спомогне свещените мощи на преподобния да бъдат пренесени в неговата света обител, която се намира в Рила, казвайки, че за това ще получи от Бога на небето голяма награда. А благочестивата и боголюбива царица, като чу тези неща от монасите и още повече свръх желание душата й се уязви. Тя се преклони пред тяхното желание, пред тяхното моление и се постара по-бързо да приведе на дело тяхното искане. В удобно време, прочее, тя се яви при самодържавния велик емир Мохамеда, който тогава управляваше скиптъра на царството, и при славния синклит говори за светеца. И тъй като имаше голямо и преобилно дръзновение пред царя, тя не се излъга в надеждите си и получи исканото. Като прие от царската власт писмена заповед до търновския съдия относно това да им се предаде най-скоро исканото, тя, след като се завърна от столицата, ги извика при себе си в пребивалището си на село и веднага връчи в ръцете им тази [заповед]. А след като приеха, прочее, това, най-старателно и колкото можеха по-бързо се завърнаха отново в монастира. И така, свикан бе събор - тъй като преди това бяха решили да изпратят за светеца - и общо наредиха тези [лица, които трябваше да се изпратят] и ги изпратиха в Търново. [А те по име бяха следните: йеромонах господин Теофан, йеромонах господин Варлаам, брат Келасий, свещеник Иван от Белчин и някои други]. В тази служба, прочее, ги предвождаше пречестният между свещеноиноците Теофан, който беше истински кръвен брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител над всичко, което бе обителско. Той наистина бе мъж надарен всячески с разум, беше премного опитен в Божественото Писание, а особено чрез постническите си подвизи и умствената си прозорливост немалко превъзхождаше всички онези, които се намираха в монастира. А от това става явно, че той превъзхождаше останалите и в другите предимства на добродетелта в изрядния живот.

V. Когато пратениците стигнаха в царствения град на българите - Търново и вече се настаниха да живеят там, гдето лежеше светецът, прочее, първите граждани узнаха за причината на тяхното пристигане. Те повдигнаха поради това немалък шум и голям смут между людете, като се караха и се препираха с тях, че никак няма да им дадат да изнесат светеца из града, но казваха, че ще ги отпратят обратно в земята им празни и без да постигнат нищо. Понеже разпрата и безредните нападки между тях по тези въпроси продължи дори около три дни, крамолата се подзе с доста голяма сила и от другите люде, та дори стигна и до съдиите - да се произнесат те за това дело. По взаимно съгласие, двете страни се явиха при градския съдия да разреши той веднага техния спор относно искането [на иноците]. И така, когато монасите представиха царското писание на съдията, което му повеляваше най-скоро да даде на мъжете от пустинята пустинния светилник Ивана, веднага съдията им предаде в ръцете желаното от много време от тях съкровище, с което не може да се сравни нищо в света-сиреч честния ковчег на богоносния отец. И така, поради това разпрата се прекрати вече и се разреши спорът между двете страни. А иноците приеха оттам с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния, украсиха го с пречисти покривки и го напръскаха с благоуханно миро. Без и най-малко по-нататък да се бавят в града, още на следния ден излязоха от града, като положиха ковчега на светеца върху магаре, насочиха се към своята [обител]. От градските жители не ги съпроводи никой, освен неколцината нищи и някой измежду иноците. След това те пристигнаха при някаква река, която от тамошните люде бива наричана Росица и не отстои много далече от града. Прочее, тази река тогава бе много придошла, щото беше изпълнила цялото си корито и никой съвсем не можеше да я премине поради голямата й буйност и непроходимото й течение. Като видяха, че тя е такава, те бяха обхванати силно от голяма скръб, понеже не можеха да я преминат.

Когато бяха в голямо недоумение и силна скръб поради това, внезапно им се яви някакъв благоуханен дим, излизащ сякаш от ковчега на светеца, и цялото това място на около два часа път се изпълни. Те веднага получиха дръзновение, навлязоха в реката и преминаха безредно - носени от молитвите на светеца - и поеха пътя си с радост и веселие. [Когато те се приближиха към града Никопол¹⁴⁵ и щяха вече да влязат в града, на около две поприща вън от града ги посрещна един велможа-жупан Богдан, много христолюбив, който имаше голяма вяра в светеца - както и другите боляри. Те влязоха в града заедно с него, настаниха се в неговите палати и внесоха ковчега на светеца в неговия молитвен дом, гдето бяха запалени много свещи, тамянен дим на благоухания и други благовония. След това извършиха Божествена служба на светите тайнства на Христа, излязоха из църквата и отново се завърнаха в дома, бидейки удостоени с голямо внимание - готова бе трапеза и бе изпълнена обилно с всичко. Там се събра почти целият град, заедно с жените и децата - от малко даже до голямо, веселяха се и пееха божествени песни. А онзи дивният мъж заедно със своите слуги, с непокрити глави, се разпореждаше и никак не пожела да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И така, прочее, когато пирът се свърши, всеки от тях си отиде у дома. А на сутринта, когато те станаха, отпяха обичайните песни и приготвиха всичко за пътуването. Отново се чу някакъв глъч и шум, понеже целият град вече се бе стекъл, за да съпроводи светеца. Отново, както вече казахме, от ковчега на светеца излезе силно благоухание и оттогава по цял ден и нощ не преставаше да се разнася благоухание. След като стана това, казаният велможа, споменат по-горе, почете и обсипа с дарове и снабди с потребните за път неща онези, които носеха ковчега на преподобния. А те поставиха светеца на обичайното носило и бяха изпроводени [от него] и от другите боляри дори и до реката, наречена Осъм. Там всеки от тях прегърна ковчега на светеца, обля го с много сълзи, направи им [на монасите] обичайния поклон и се завърна в дома си, като извръщаше лице към тях.]

VI. Като преминаха тези предели, те вече стигнаха в Средец. [Те внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наречен Бански¹⁴⁶. И тук, понеже се случи, че двамата светци бяха положени на един одър, за общо удивление се разнесе двойно благоухание, че целият град със свещи и кадила веднага се стече към тях.] [Иноците] сметнаха, че е добре и подходящо, да известят в манастира за своето пристигане заедно със светеца. Те дадоха на едного от своите служители послание, което гласи така: „До пречестния измежду свещеноиноците, свещеноинок господин Давид, наш отец и игумен на свещената обител на преподобния и богоносен наш отец Иван пустиножител, и до цялото братство, [аз], най-малкия всред иноците Теофан и братята - поздрав в името Господне! Нека ви бъде известно, че подпомагани от Божията благодат и от вашите молитви, носейки със себе си и всечестния ковчег на преподобния, излязохме добре във всяко отношение из европейските предели¹⁴⁷ и сега се намираме в града Средец. Тук ще прекараме пет или шест дни и тогава ще поемем пътя към манастира. Нека Ваша светлост се погрижи за това, да излезете да посрещнете светеца с подобаваща чест. Молете се за нас!"

След като изпратиха веднага пратеника, тези, както вече се рече, си отпочинаха шест дни в града. В течение на това време те бяха прославяни и почитани от всички.

Една жена от тамошните богаташки направи за светеца ковчег от негниещо дърво, на цена сто пенези¹⁴⁸. Когато положиха светеца в новия ковчег, мъжът на тази жена - [ктиторът Георги] - даде шест златици, купи светла покривка и покри ковчега на светеца.

VII. Когато настана седмия ден и след като се извърши обичайното утрешно словословие, жителите на града узнаха, че [иноците] ще заминат заедно със светеца. Те се събраха всички, заедно с жени и деца, във великата църква на славния великомъченик и победоносец Христов Георги и решиха помежду си свещениците да изпроводят светеца в свещени одежди със свещи и кадила. Но някои из народа не позволяваха и казваха: „Страхуваме се от завистта на чедата агарянски да не би да им сторят нещо неочаквано." Този съвет се понрави на всички. И така, [иноците] вдигнаха светеца, ведно с народа - множество конници измежду избраните мъже, други пеша, а най-голямата част от тях боси, ведно с жени и деца. Тези ги изпроводиха по този начин на около четири поприща извън града, притичваха се със сълзи и вопли, целуваха ковчега на светеца, както бе на носилката, и казваха: „Отиваш си от нас, дивни отче, а ни оставяш нас сироти, както и по-рано." Като се биеха в гърдите, те се връщаха. А велможите, ведно със свещениците и иноците, стигнаха до местността, наричана Лешница¹⁴⁹. Там те ги нагостиха, простиха се по обичая, и се завърнаха по домовете си. Но някои отидоха дори и до манастира. Оттук те почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от обичайното магаре, което го донесе до тук.

VIII. Когато людете от околните места чуха за пристигането на светеца, те се събраха при така наречената река Герман, в някакво село, което бе отдалечено от манастира на около ден и половина път, и го чакаха там. А игуменът с братята, като узна, че светецът приближава, се вдигна заедно с подвластните нему свещеници в манастира и с някои от братята, взеха свещи и благовонни кадила и го посрещнаха с почит в споменатото село при реката. На това място, гдето се беше събрал и народът, те прекараха на почивка един ден и една нощ. На утринта, като запалиха свещи и кадила и извършиха молитва, самият игумен и свещениците, които бяха с него, взеха мощите на светеца, вървяха пред ковчега, веселейки [се] и пеейки, както някога богоотецът [Давид]¹⁵⁰ пред скинията. Така вървяха пеша, заедно с целия народ, даже и до голямата планина. И когато стигнаха там под планината, игуменът повели, да седнат да се нахранят, да не би някой да изнемогне от глад. И така, народът наляга по тревата, както някога при чудесата на моя Христос¹⁵¹. Там поставиха знак за помен на светеца и до днес на това място човеците всяка година, в деня на паметта му, устройват тържество. След като се вдигнаха оттук, пристигнаха веднага в манастирския метох, назован Орлица, в църквата на Светите Апостоли, която някога на това място из основи трудолюбиво бе издигнал тогавашния предстоятел на обителта господин Давид. На следния ден беше празника на върховните апостоли Петра и Павла. И така, отпразнуваха и почетоха деня, заедно с народа, и въздадоха благодарствена възхвала на Бога. А като станаха на утринта, което бе на 30 ден от месец юни - отново игуменът заедно със свещениците и епископът господин Йосифа, който също му беше кръвен брат, взеха ковчега и го носеха, а народът следваше пеша, зовейки: „Господи помилуй!" даже и до самия мост, който е над метоха. А оттам някои от народа поеха светеца, окриляни от бързотечната лекота на Светия Дух, и наскоро станаха невидими за другите, защото тичаха някак по-бързо от бързите елени или от летежа на орлите и сякаш не те носеха светеца, но невидимо бяха носени от него. Това чудо бе последвано от други чудеса. Възседналите коне препуснаха след тях, изкачваха се и се спущаха, но не можеха да стигнат светеца, нито да го съзрат с очи, така щото мнозина се учудиха на това преславно видение. Прочее, те вече казваха: „Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо?" А мъжете, които носеха светеца, късно едва можеха с труд да удържат ковчега там да ги дочакат, както и изостаналия народ. След като се вдигнаха от мястото и повървяха малко, на около половин поприще от него, ги срещна цялото братство, което бе в манастира, заедно с икони и честни кръстове, в местността, наречена Върбица - по-долу от сливането на двете големи реки: спомената по-горе Рила и обичайно назованата Илийна [река]. Там се събра заедно цялото братство, запяха божествени песни, целунаха светеца и един другиго, после всички заедно оттука стигнаха манастира, внесоха светеца в притвора, положиха го с голяма чест и псалмопение на предварително приготвеното му място в нея - в годината 6977 (1469), индикт втори, 30-и ден от месец юни. Там и до днес лежат честните негови мощи, като непресекващ извор на безвъзмездно изцеление за онези, които се притичват към тях с топла вяра. И така, като извършиха всенощно бдение и честваха деня, установиха, щото оттогава всяка година да бъде устройвано в обителта на преподобния бдение на първи юли - заедно със светите безсребърници Козма и Дамян, като му се урежда празник за възвръщането на неговите честни мощи, а всяка седмица в четвъртък да му се пее параклис.

X. След това отново изпратиха при благочестивата царица Кера Мария известие и за тяхното пътуване. А когато царицата прочете посланието и узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва и заедно със своите благородници им написа благодарствено писмо, казвайки: „Благодаря на моя Бог, че в наши дни стана завръщането на светеца." Там тя даде на пратеника светла покривка, за да я постави върху ковчега на светеца, за хвала на Бога, в чест на преподобния, и за нейно всегдашно възпоменание.

X. Прочее, тези неща се случиха със светеца от началото дори досега. И по този начин той се завърна от прочутия град Търново и от Загорската земя в своята преобична Рилска пустиня, в която се подвизава свръхчовешки и завърши живота си в пост, след много и продължителни години, които прекара там. Бог предвидливо нареди всичко и благоволи това да стане така, щото и западните български земи отново да се осветят чрез неговото пристигане и да се поучат за по-добро¹⁵².

 

Бележки

¹³⁷Под името „Македония" в случая трябва да се разбира Източна Тракия, обозначението се среща и у някои византийски писатели. Във втората редакция за същия топоним е указано, че турците са достигнали Тракия.
¹³⁸Тук Владислав Граматик визира битката при Чирмен (Черномен) от 1371 г., където сръбските войски на Вълкашин и Углеш преживяват тежко поражение.
¹³⁹Битката при Косово поле от 15 юни 1389 г., в която загива султан Мурад I, „свирепият властелин". В същото сражение загива и сръбският княз Лазар Лазаревич.
¹⁴⁰Деспот Стефан Хрельо Драговол е местен федоал, който първоначално е бил васал на сръбския крал Стефан Душан и е получил титлата протосеваст на областите около р. Струма. Впоследствие се обявява за независим. Установява се в крепостта Струмица, а Рилският манастир попада в неговите владения. Участва в обновлението на манастира и изгражда отбранителна кула през 1334/35 г., както и църква, която се е намирала на мястото на сегашния централен храм. За известен период от време деспот Хрельо е съюзник на Йоан Кантакузин и подкрепя претенциите му за императорския престол. След споразумението между Стефан Душан и Кантакузин, той отново е принуден да се подчини на сръбския владетел. По-късно насилствено приема монашество под името Харитон, а в края на м. декември 1343 г. е убит от наемни убийци.
¹⁴¹Ср. Мт., 11:30.
¹⁴²Родното село на епископ Яков и тримата му сина е с. Граница, Кюстендилско. Яков става епископ на Крупник, село, разположено между Мелник и Благоевград, което в първите години на османското владичество е било епископско седалище. Епископ Яков умира през 1448 г. Вж. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, с. 42 и бел. 1.
¹⁴³По всяка вероятност тук се говори за сръбския владетел Георги Бранкович (1427-1456 г.). Според Ив. Дуйчев възобновяването на манастира е станало между 1451-1460 г. Вж. Рилският светец, с. 282. Тази хронология съвпада с времето на управлението на Георги Бранкович и обяснява готовността, с която дъщеря му, Мария Бранкович, съдейства за пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир.
¹⁴⁴Мария Бранкович е дъщерята на сръбския деспот Георги Бранкович, която още малолетна, през 1435 г., е дадена за съпруга на султан Мурад II. След смъртта на султана тя живее до 1487 г. В текста става дума за резиденцията на султанката в с. Ежово, Сярско. Запазвайки християнската си вяра, тя е повлияла и на отношението на султана към покореното християнско население.
¹⁴⁵Става дума за с. Никопол (Никюп), Търновско.
¹⁴⁶Ковчегът с мощите е внесен в Ротондата Св. Георги, която тогава е била митрополитска църква. По това време там са се съхранявали и мощите на Стефан Урош II Милутин, сръбски крал, почитан по традиция като св. Крал. Наричан е и Бански, защото след смъртта му в 1321 г. е погребан в Банския манастир до гр. Звечан. По време на косовската битка (1389 г.) тялото му е пренесено в гр. Трепча, а около 1460 г., по времето на митрополит Силоан, ковчегът с мощите му е пренесен в гр. София.
¹⁴⁷Според средновековните представи пределите на Европа започват на север от Стара планина.
¹⁴⁸Приблизително равни на сто динара.
¹⁴⁹Местността около Княжево, тъй като старото име на Владайската река е било Луда Елешница, или Лешница.
¹⁵⁰Ср. II Цар.,6:13-15.
¹⁵¹Мт., 14:19; Марк., 6:39-40; Йоан, 6:10.
¹⁵²Следва молитвата към светеца, съставена от патриарх Евтимий. Владислав Граматик е прибавил към думата „българи" също „и сърби", а посочването за владетеля е дадено в множествено число - сиреч отнася се към българския и сръбския владетел, въпреки че по това време, в действителност, български владетели не съществуват. В първата редакция на повествуванието краят е различен: „Откакто пресветите мощи на преподобния бяха пренесени от Средешката митрополия в Търново от българския цар Асеня, до сега има 275 години. В тази година, прочее, станаха разни чудеса със светеца. А в деня на паметта на светеца мнозина, които боледуваха от нечисти духове, измъчвани от двадесет години и повече, и някои жени, които бяха изоставили законните си мъже поради тази нужда, след оздравяването си отново се завърнаха при своите мъже. Светията и до днес за слава на Бога върши такива изцеления с онези, които идват при него с вяра. Прочее, така стана пренасянето на достойния за похвала наш отец Иван от преславния град Търново и от Загорската земя в неговия славен манастир, който се намира в Рилската пустиня, наистина великото светило на целия свят, закрила и утвърждаване на вярата, пустинна красота и иноческа украса, като Бог и това така някак стройно направи и благоволи това да стане така, щото и западните български земи отново да се осветят чрез неговото пристигане и да се поучат за по-добро."

 

 

Житие и възхвала на Свети Ивана Рилски от Димитрия Кантакузин

 

Авторът на това пространно житие за св. Йоан Рилски произхожда от знатния византийски род на Кантакузините, известен още от XI в., към който принадлежат деспоти, военачалници, императори. Предполага се, че Димитър Кантакузин е син на някой от братята на Ирина Кантакузина, съпругата на сръбския деспот Георги, или че е пославянчен потомък на Андроник Кантакузин. Родом е от Ново Бърдо, чийто управител е брат му, Йоан (Яня) Кантакузин, убит от Мохамед II през 1477 г. Той поръчва на Владислав Граматик съставянето на сборника от 1469 г. в Жеглиговския манастир. Също така изпраща едно обширно послание на доместика (началник на певците) Исай в същия манастир, от което може да се заключи, че самият манастир се е намирал в подвластна нему територия.

Житието с малка похвала на св. Йоан Рилски е известно по единствен препис в големия Рилски панегирик на Владислав Граматик от 1479 г. и по всяка вероятност е писано в периода между 1473-1478 г. Написано е за празника на 1 юли - денят на пренасянето на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир. В наслова на житието се споменава, че Димитър Кантакузин е подтикнат към написването му от „някои любезни обитатели на манастира". Това дава основание на повечето изследователи на живота и творчеството на книжовника да приемат, че той е създал творбата си в Рилския манастир и по всяка вероятност я е произнесъл лично по време на честването на празника.

За написването на творбата Димитър Кантакузин използва предимно Евтимиевото житие, житието на Георги Скилица, както и Рилската повест на Владислав Граматик. Без да добавя нови исторически данни, то се превръща в ценен извор за нивото на литературно-книжовната дейност в края на петнадесетото столетие. Силно повлияна от традицията на Търновската книжовна школа, и предимно от творчеството на последния български патриарх Евтимий, творбата на Димитър Кантакузин е един оригинален образец на житийно-панегиричната традиция. Житието съдържа риторичен увод, изложение на делата на светеца, които са предадени в по-общ план, за да се проследи с повече подробности историята на манастира и пренасянето на мощите. Това е обяснимо като се отчете фактът, че празникът, за който е предназначена творбата е именно денят на връщане на мощите. В края на житието е поместена похвала, издържана изцяло в традиците на орнаменталната ораторска проза от края на XIV и началото на XV в. Нашироко се употребяват разгърнати сравнения, антитези, възклицания, обръщения. За майсторството на Димитър Кантакузин споменава още Неофит Рилски в своето издание на службите и житията, посветени на патрона на Рилската обител (Служби съ житиемъ преподобнаго и Рыльскаго чудотворца, Белград 1836 г., с. 3-4), наричайки го „мъж достолепен и чуден", а за произведението му пише, че е „по- сладко от меда и много се услажда и весели боголюбните души"(.Неофит Рилски, Служби съ житлемъ, с. 52).

Тук поместваме превода на Ив. Дуйчев, с добавен коментар към неясните места в текста, топонимите и личните имена.

Издания: Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, с. 86- 102; Димитър Кантакузин. Събрани съчинения, с. 26-43.

Преводи: Стара българска литература, т. IV, житиеписни творби, с.148-165. Превод на А. Минчева.

Библиография: Данчев, Г. Димитър Кантакузин, с.90-119; Петканова, Д. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение, с. 243-261.

 

КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ ЗА ЖИТИЕТО, ЗАЕДНО С МАЛКА ВЪЗХВАЛА,

НА ПРЕПОДОБНИЯ И БОГОНОСЕН ВСРЕД СВЕТИИТЕ ОТЕЦ ИВАН,

ЖИТЕЛ НА РИЛСКАТА ПУСТИНЯ, ОТ ДИМИТРИЯ КАНТАКУЗИН,

ПОДТИКНАТ КЪМ ТОВА ОТ НЯКОИ СВОИ ПРИЯТЕЛИ - ГДЕТО [СЕ РАЗКАЗВА]

СЪЩО И ЗА ПРЕНАСЯНЕТО И ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА НЕГОВИТЕ МОЩИ

ОТ ТЪРНОВО В НЕГОВАТА ЧЕСТНА ОБИТЕЛ В РИЛА.

 

I. Окаяният пътник на този светски и още повече - на днешния живот шества, както се казва, наслука през жътвено време и при голям пек, силно обгарян и здраво обграден от зной, като едва диша, изнемогва и не намира никак вода за прохлаждане и за облекчение на злините, чувства не малко утешение да намери на тържището сянка и там, под нея, да получи малко избавление от измъчващите го злини, да привлече към себе си чрез дишането, като че ли прохладен въздух, сякаш посредством това ще прохлади и вътрешностите си и ще получи веднага някакво приятно успокоение.

Прочее, случи се, че и при нас стана подобно нещо. Защото ние сме пътници в този скоропреходен живот и достигнахме да шестваме наслука в жътвено време: под жътва ние разбираме¹⁵³, че е близко времето за събиране на плодовете, под пека, който силно изгаря - притесняваше ни това претираническо царство, а силният зной, който следва пека - уподобяването към тези мерзки дела. Прочее, и с нас се изпълни онова духовно Давидово слово, което казва: „Смесиха се - рече - с езичниците и привикнаха на техните дела; служиха на идолите им, и тези им станаха съблазън; пожертваха своите синове и дъщери на бесовете."¹⁵⁴ Ние изнемогваме и едва дишаме от тези подтискащи, увеличаващи се тежести. Като приемаме справедливото възмездие за злото, никак не намираме вода, поне за слабо утешение. А ние търсим двойно много вода: водата на учението, която не притежаваме, защото не може да се назове в това неразумно време нито княз, нито пророк, нито игумен; и водата от сълзите, която Богословът нарече петото и най-ревностно кръщение - водата и питието на духа. Единствено за благочестивия разум ние разбираме тези и подобните многообразни неща относно водата. Що е, прочее, сянката, която се намира в тържищата на паметта за светците и празненствата и преславните чудеса, които са извършили и винаги вършат? Защото те нараснаха и чрез дела са прославяли вярата, и така от Владиката бяха обогатени чрез такива неща, обаче също и нас, ако и недостойни, обогатява в годините и времената. Защото е прав Онзи, Който е казал: „Който вярва в Мене, делата, които Аз правя, и той ще ги прави."¹⁵⁵

II. И ние, прочее, жалките пътници по този тежък и злепроходим път, като не можем да си отдъхнем, както се каза по-горе, от злините и горчивините, намерихме сянка всред пътя. Каква е тя? Новото сегашно просияние на църквата в тези последни и вече стигнали до края времена - пресветлото тържество за възвръщането на мощите на блажения светилник Ивана Рилски, който чрез благодатта на духа и действието на чудесата преславно и премного се е обогатил и чрез дела явно е показал значението на своето име. Като получихме известно духовно утешение от [честването на] неговата памет и обилието на чудесата му, отдъхнахме си малко и наистина бяхме принудени да съставим това похвално, макар и грубо слово, не за да разкажем както подобава неговия богоугоден живот, но да се докоснем отчасти някак си до него. Понеже мнозина са го разказвали и са го оставили изложено писмено, но за неговите борби, които е водил не само спрямо кръвта и плътта, според Апостола¹⁵⁶, а спрямо началствата и властите и миродържеца в поднебесния свят¹⁵⁷ - прочее, кой знае подробно тези неща, или пък, ако ги знае, може да ги изкаже - тези умствени и чувствени борби против лукавите бесове, на които се е съпротивлявал мъжествено всеки ден и час, чрез търпение ги е победил и посрамил, та е приел от Владиката венеца на победата? Но нито неговите чудеса - чрез които се обогати с благодатта на духа, бидейки многобройни и [извършени] както през живота на блажения, така и след смъртта, и са станали до сега през много времена и на различни места, стават и сега, защото благодатта на дара на божествения цар на царствуващите¹⁵⁸ и създател на всичко, с която, сиреч одари своите роби, има обичай да бъде не временна, но повече вечна - нито те са описани по време, както благодеянията на земните царе, обаче, бидейки [дело] на вечния цар и Бог, действат винаги, щото Неговата благодат да се проявява през живота и след смъртта на Неговите угодници. Но нито за похвала на неговия живот и за наследието на Божественото - и това още повече, тъй като друг искаше [това] от мене и ме принуждаваше, след като бях подтикнат към това и от възвръщането на всечестните мощи на светеца. Обаче аз нямам достатъчно мощен витийски език, и то този преизящен [език], за да изплета похвала за живота на [преподобния] мъж, възхвалата на наследеното от него блаженство ще се удаде не на човешкия и тленен, но по-скоро на ангелския духовен език, защото той постигна невидимото за нас, но духовните [съкровища], които лежат в обещанието и които Бог, според свещеното евангелско завещание¹⁵⁹, е приготвил за онези, които Го обичат. Понеже, както казахме по-горе, да разкажем отчасти живота на светеца и споменът за възвръщането на мощите ни подбужда към древното упоменание на отеца и неговите чудеса ни подбуждат към това дело, заедно с похвала, според силите, тъй като истинни са думите на премъдрия и тук, както и в други случаи, ще се покажат явно по-истинни, като се изкаже паметта на праведника вечно с похвала¹⁶⁰.

III. Защото, прочее, е добре словото да шества по пътя и да храни жадните да слушат слухове на христолюбивия народ с духовна храна, която предлага повествувание за този отец. Понеже те ще приемат казаните неща, според моето мнение, по-ревностно от всякаква храна и слухът им ще се наслади още повече от това, което чуят, отколкото гърлото им от мед и восък, и докато изяденото бързо преминава, за тези неща паметта остава вечно възпоменание, бидейки запазвано, като начертано чрез много по-грижливи скрижали на сърцето, според силата, към подражание на добрите [дела].

IV. Научихме, че родното място на блажения е Средецкият град, който е прославян от древно време и до сега. Обаче що представя преходната слава на този град пред оногова, който е гражданин на Горния Йерусалим, който е изоставил и възневидял долния смут, а е възлюбил горната тишина и е постигнал нейното благолепие? Името на този мъж бе Йоан¹⁶¹ - честно име и показващо, с какво добро наименование се обогати блаженият, явно изпълнено с божествена благодат, носено от всички и от страна на нелъжливите уста на моя Спасител призования най-голям всред родените от жени - тъй като, според благовестието на архангела Гавриила, това наименование бе носено първом от великия Предтеча¹⁶². След това втори [го носи] любимият ученик на Владиката, когото през времето на своето спасително страдание нарече син на Майката¹⁶³. И не само дотук [се повтори] това име измежду онези, които угодиха на Бога, но след години изникна златния за Църквата по славата си и по живота си Йоан¹⁶⁴, и Йоан, който сам придоби едноименството с милостинята¹⁶⁵, а също и постникът всред архиереите Йоан¹⁶⁶, както и възсиялата на църковната твърд светла звезда от Дамаск Йоан¹⁶⁷. Пустинни жители, небесни човеци или земни ангели, които прекарват във въздържание и търпение, в пение и молитва и всички са познати на единия Бог, десетка¹⁶⁸, която всред нас носи това славно наименование, число съвършено, за повествуванието на чиято чест ще бъде потребно много време. Заедно с тях, от тях и от същия дух е и този чуден и богомъдър Иван, за когото е моето слово. Книгата на живите заедно с другите и всички други заедно или по единично носи написано това сладко и честно за всички име. Но нека не бъда укоряван, моля за това, че казах толкова слова за честта на името, защото сторих [това] поради обич и сладост.

V. Този блаженият Иван, за когото е словото, като чу Господния глас в евангелието, който рече на богатия, след като този бе спазил от младини всички заповеди, като [човек], който Го е възлюбил: „Едно - рече му - не си довършил. Иди, продай каквото имаш, и дай на нищите, и ще имаш съкровище на небесата, и като вземеш кръст, ела, върви след Мене. Прочее, той се наскърби от тези думи - рече свещеният благовестник Марко - и си отиде скръбен."¹⁶⁹ Защо? Защото, рече, имаше много богатство. Но не така [постъпи] Иван. Обаче след като в младостта си изпълни всички Христови заповеди, прочее, постара се да изпълни и онова, което с умножението на законите, бе най-тежко, понеже бе най-съвършено - тъй като чу гореказаните евангелски думи. Но някой от онези, които обичат пренията, ще рече между тогова блажения и оногова има голяма разлика. Онзи, прочее, имал множество богатство и много имот, поради това, както подобава, тежко прие думите, изведнъж да пръсне и да раздаде това, което било събрано за много години. А този, като имал нещо малко, което с погубването си не причинявало голяма скръб, бързо, прочее, се заел да го пръсне. Обаче онзи, който знае и желае добре да размисли за тези неща, ще намери еднаквост в двете, дори че онзи, който е имал повече от тогова, той, прочее, е скърбял за имуществата, а този, който нямал нищо подобно, полагал своята душа и стараел се е да се отрече от себе си и, като е раздал на бедните наследството си от баща си, възприел монашески образ, по-вярно да се каже ангелски, остригвайки мъртвите коси заедно с живущите като дейни страсти, сиреч похотите в нас, въпреки че този доблестният отпреди това ги е избягвал, доколкото е имал сила. Защото подобно и на Авраама, великия патриарх, той чу глас, който го призоваваше¹⁷⁰, и като послушник прекара тъкмо година в един от намиращите се там манастири, и то твърде премъдро, за да не започне самочинно, и понеже знаеше, че прелъщението има обичай да прониква удобно в учението на тези [отшелници], когато им липсва наставление и поучение.

VI. След това той отиде в пустинята, облечен в една дреха и то кожена¹⁷¹. Той не потърси храна, защото пожела да се задоволява с биле, и то диво, каквато бе пустинята. То служеше на блажения за храна - ако то заслужава да се нарече храна. А като питие, за благоразумните и разсъдливи слушатели е достатъчна, мисля, водата, както това се казва точно и за отеца. Ако преподобният желаеше да прекара в такова свръхестествено въздържание година или две, а още повече през толкова години, то блаженият не приемаше до ситост дори и това биле, обаче и него [взимаше] с въздържание и голямо търпение, така щото в течение на няколко време дори и до две седмици нищо не вкусваше от това биле. Чрез величието на това дело и крайното въздържание Иван, прочее, показа, че не живее само с хляб онзи човек, който по думите на моя Христос¹⁷², живее по волята на Бога, но и с всяко слово божие. Прочее, като живееше в пустинята в такова наистина ангелоподобно въздържание през много години, този мъж се стараеше да върши това до края на живота си. Що стори Бог и каква бе милоста [Му] към неговия роб? Както в началото на творението, така и сега, ако и не каза, обаче повели земята да обрасне с манна - и израстна сланутък, несътворена храна за преподобния, семе несеяно, и както някога на Мойсеевия народ, ако и неблагодарен, [даде] манната¹⁷³, така и на Своя угодник семето на безтрудната храна. Но да се върне словото към първите неща.

Само такова въздържание ли показа Иван, а презря другото? Блаженият събра целия събор на добродетелите, положи го в себе си, търпеше волна голота, а зиме мръзнеше от мраз. Вижте, о любимци, какво е мястото, та дори онези, които носят тройна одежда, неудобно се движат зимно време! През жътвено време бе изгарян от слънчевия пек. Всенощното бдение и борбата против съня на този мъж му дава само толкова, колкото да не остане напълно без сън и поне малко да задоволи естествената нужда. Непрестанни молитви ден и нощ, и то изпращани от дълбините на душата - той никак не ги занемаряваше. Що по-напред да изрека, или кое от добрите дела на отеца да похваля? Дали слъзните извори, с които потопи мисления фараон заедно с цялото му оръжие? Дали смирената мъдрост, чрез която срази бесовските пълчища? Кротостта ли? Защото чрез нея той нараняваше жестоко враговете. Въздигането на преподобните ръце? Защото чрез тях прогонваше вражеските множества. Сърдечната чистота? Заради нея се сподоби с божествено прозрение.

Блаженият претърпя тежки за изкушения и напасти от страна на бесовете. Още когато бе в света и бе млад, [врагът] повдигна срещу него сродниците му съседи и приятелите му и те, като със стрели, така язвително го нараняваха с думи, като го наричаха непотребен, недостоен за обитанието и за светското съществуване, казвайки и други някакви [думи], колкото и каквито старият и изначален изобретател на злините ги влагаше в ума им. Но що? Колкото повече златото се нагрява в огъня, толкова по- блестящо става.

Прочее, като остави света заедно със светските неща, Иван живееше в най-външната пустиня, лукавият нито най-малко не го остави там. Той изпрати разбойници против него, които биха оногова, който не бе съгрешил, и обложиха с рани невинния, като го гонеха оттам.

VII. Блаженият излезе, стигна вътрешната пустиня и там си устрои жилище. Той живееше сам с единия Бог, като нанесе рана, така да се рече, на сърдечната змия. Преподобният намери в пустинята някаква пещера, и то тъмна, влезе в нея, вършеше светлите подвизи на добродетелите и прекарваше веществения живот в своето невеществено тяло. Когато, прочее, блаженият живееше така в пещерата и винаги бе със своя Бог, когато наближаваше ден, дойде при него в пещерата синът на неговия брат, като се беше укрил от своите, но не и от беса, като младежът добре и похвално бе пожелал да се отдаде, прочее, в послушание и повинование на чичо си и в служба на Бога. Когато Иван го виждаше да преуспява, радваше се много. Що, прочее, не стори лукавият, за да изведе момчето от пустинята, да го направи обитател на света и роб на светските неща, като изпълни с неизказана скръб душата на блажения! Уви! Като начена злохитростно дело, дяволът имаше напълно под своя воля бащата на детето - брата на блажения. Той го подучи с гневни и непоносими слова против светеца и му показа мястото, гдето [бяха] момчето и [преподобния] мъж. Като извърши тези неща преобразения в човешки образ бяс, пожела да отиде другаде, защото как можеше да се яви на тогова, който се беше удостоил с дара на прозорливата благодат, този, който дори невидим и безтелесен - какъвто е по същество - в продължение на много години нищо не можа да успее над него! Когато човекът стигна на мястото и видя светеца, а съзря също така и момчето, гореше от гняв, кипеше от ярост, заплашваше [преподобния] мъж с истинско убийство и му говореше недостойни думи. А блаженият, като глух, правеше се, че не чува и според пророка¹⁷⁴, като ням не отваряше уста, гледайки надолу с очи и вперил ум в Бога, като бе насочил внимание към висшия божествен и управляващ всичко промисъл - где ще докара работата? И човекът, като взе сина си, бързо се връщаше към дома си. Дяволът се радваше не толкова на гибелта на душата на момчето, колкото за оскърблението на блажения и истинен постник. А светецът, като видя, че младежът бива отвеждан отново в света и бива откъсван от пустинята, веднага се отдаде на молитва към Бога из сърдечната си дълбина. И веднага злината се замени чрез смъртта на момчето с по-добро - то премина от смъртта към вечния живот, ако и да се стори някому това някакво чудно и тежко дело. Прочее, младежът не се излъга в надеждите си за вечните дела - и той се стремеше тъкмо към тях. А бащата отново се завърна към него - не както пристигна, свирепо и с гняв срещу светеца - със срам, като му говореше тихо и умолително. А блаженият, като изостави скръбта и тъгата, благославяше Бога. Излъган в надеждата си, дяволът бе много посрамен и скърбеше. Прочее, заслужава да се каже заедно с псалмопевеца Давида: „Това е да се изменява десницата на Вишния."¹⁷⁵ Блаженият прекара в тази пещера дванадесет години, като преживя много и неизказани напасти, заплахи и нападение от страна на бесовете.

VIII. Като намери, прочее, странно и подходно за птиците обиталище, Иван влезе в хралупата на дърво. Но множество духове на злото дойдоха и там, нападнаха го, биха го люто, и едва го оставиха жив.

IX. Блаженият излезе и оттук, изкачи сe на висока скала в планината, като чрез това, прочее, нанесе смъртна рана на оногова, който е виновен за смъртта на човека. Събра се, така да се рече, цялото множество лукави духове, защото не можеха да търпят великите и дивни въздържателни подвизи на [преподобния] мъж: биха го, влякоха го, удряха го, нараниха го, изринаха го от скалата и го хвърляха надолу, та го оставиха напълно мъртъв. А той, като едва стана, отново се изкачи на скалата и отдаваше на Владиката своя Бог обичайното пеене. Тогава той се удостои с още по- голяма чест от Бога, като чрез ангел му бе принесен хляб, а не, като по-рано, несеян сланутък. Отсега той прибавяше трудове към трудовете и усърдия към усърдието, бидейки разпален от най-голяма ревност и любов. Подобно на някой доблестен и непобедим юноша, той прекара здраво и търпеливо на тази скала цели седем години и четири месеца, победи напълно бесовете, чрез търпение ги посрами и ги прогони. Бог прослави своя угодник чрез множество дивни чудеса.

X. След като той бе избягал във вътрешната пустиня, Бог го прослави с още по-голяма слава и чрез благодатните действия на чудесата. Прочее, като му дари явна мощ против бесовете, той се появи като безвъзмезден целител на болните. И славата на преподобния се разпростря толкова, щото и самият тогавашен цар пожела да види богоносния отец. Царят стана неленив пътешественик. А угодникът Христов, посрещна, както подобава, това усърдие, но поради смирена мъдрост се отрече от срещата и беседването. Той не побърза да отпрати царя, но като го удиви премъдро чрез сладки и наставнически слова, отпрати го с мир, след като го утеши относно всички негови питания, за които царят искаше да чуе, защото, както по-горе се каза, [преподобния] мъж бе сподобен с благодатта на дара на прозрението. Прочее, както по жътвено време зърноберните птици, [люде] се стичаха към него не поотделно, но в множество и вкупом, като едни желаеха да живеят с него, други да слушат назиданието на [неговото] слово, трети да се удостоят да видят светеца и да получат благословение, други пък бяха болни или донасяха своите болни - и никой не се завръщаше напразно, а всеки получаваше желаната Христова благодат. Той даваше всекиму потребното не като дар със забавяне, или пък надменно, но по-скоро като дълг и смирено, бидейки необикновен и бърз врач на болните и целител на всяка болест. Онези, които пожелаха да живеят с него, той водеше към спасение. Те, като създадоха и храм в пещерата, имаха преподобния за свой наставник.

XI. Като прозря времето на своята смърт, по-точно да се каже упокоението от многото трудове и отиването си при Владиката, когото от младини възлюби премного, след като изпълни [предопределените] дни, той премина към желания Бог, когато заспа в добър сън и бе погребан от ръцете на своите ученици. Обаче съкровището не се скри дори в недрата на земята, но честното тяло на светеца изпущаше от гроба благовоние. След това той повели чрез видение да бъде разкрит. Поради това той бе отнесен с почит в града Средец и бе положен в църквата на пребожествения евангелист Лука. И там, по цялата окрайнина той славно просия с големи чудотворства. Славата на отеца се разнесе по земята, та дори и самодържецът на гърците Мануил, който владееше града Средец и така страдаше в мишницата, щото Галиеновото и Хипократовото изкуство оставаше безплодно, прибегна към помощта на светеца и веднага бързо се излекува от болестта¹⁷⁶.

XII. След като преминаха няколко години, родното място на светеца - градът Средец - по този начин се обогатяваше чрез благодействието на чудесата, тогава Андроник¹⁷⁷ управляваше гръцкия скиптър. Унгарският крал премина със своите войски реката Метър [Дунав] и зле оплени тривалийските¹⁷⁸ земи, подвластни на гърците и намиращи се в Европия, и дойде в Средец. Когато узна за източника на чудесата - мощите на блажения [отец], кралят веднага ги отнесе в своята страна и с чест ги положи в град Остригом. И така, прочее, онази земя се просветли с обилие от чудеса. Но епископът на града, обзет от гордост, оставаше изпълнен с неверие и не само не вярваше, но и бе горещ противник. Обаче не закъсня божественият съд. Както в премного неща, Бог, прочее, прослави Своя угодник. И кой може да отнеме славата? Той внезапно наказа епископа - без болест - с безгласие. Прочее, многоречивата тази уста против светеца бе свързана с немото и този прие от светеца същото наказание, както някога блаженият Захарий от архангела Гавриила¹⁷⁹. Обаче Захарий изрече справедлива, ако и не напълно, причина: „Но що - рече - ще разбера това. Защото аз съм стар и моята жена е в напреднала възраст" А нататък: „Ето ще мълчиш и не ще можеш да проговориш, докато не настанат тези дни, защото не повярва на моите думи." А този, като се съпротивляваше на светеца и признаваше само на древните чудодействието на божествената благодат, получи - както подобаваше - немота, достойна за неговото злоумие. А когато той, горкият, разбра греха [си] що стори? Той се притече към ковчега на светеца, валяше се и молеше да му бъде развързан езика - което и получи. И така, навсякъде се разнесе още по-голяма слава, защото е обичайно за хората и най-малкото чудодействие всред великите личности или издигнатите по сан по-бързо да се разнася и с удивление да бъде приемано от слуха на голямото множество. Кралят, който и по-рано бе слушал за чудесата на светеца, се удивляваше. А когато узна за епископа, той изпадна в ужас и реши да върне светеца с голяма чест в неговото отечество. Това той стори със слава. И така, Средец отново получи това много ценно и по- скъпо от всякакво злато съкровище - преподобния.

XIII. След като премина малко време и гърците се смириха и изнемогнаха, Иван Асен завзе българската царска власт, поразяваше гръцкото [царство] и завладяваше техните градове. Той стигна в Средец и го завладя. След като чу за свети Ивана и подробно се научи за всичките негови чудеса, той отиде, целуна мощите и прояви голяма обич към светеца. Пожела да го пренесе в своя престолен град Търново. Той стори това с голяма чест посредством патриарх Василия. Защото този по царска повеля пристигна от Търново и с чест взе от Средец ковчега. Царят приготви там църква за светеца и в нея го положи със слава. Но и там се разкри за онези, които идваха с вяра, чудодейният извор на светеца и така околностите на Търново бяха облагодетелствани за много години.

XIV. Но когато словото ми стигна до тука, нужно е да разкажа пътя на шествието и да приема нещо от чуждите, па и от нечуждите, но напълно наши неща. О, плачевен разказ, моля да дадете ухо на разказваното и да послушате, колко достойни за сълзи са нашите дела и за какви злини станахме виновни ние самите. Прочее, слушайте!

Между християните се водеше най-люта междуособна война - сиреч между гръцкия и българския род, отчасти и сърбите, които тогава бяха най-слаби и подчинени на другите. А тези [гърците] в продължение на много години, зле и насилнически отначало хулеха българския род, докато посредством кръщението не станаха едно. Но от злините не се отказаха. С ненавист осъждам суровостта и безчовечието им, но не възхвалявам и високомерно гръцката надута гордост. Прочее, тези се отнесоха зле помежду си и проливаха кръвта си като вода, както не подобава да правят дори иноверците. Най-сетне, те получиха желаното - и събираното от дълго време голямо множество гняв заради голямото търпение и безмерно състрадание на Владиката на всички Бог бе въздадено по неговите праведни присъди, за които знае само Той. Не рече ли Той: „Това, което се е събрало в Мене и се е запечатило в Моите съкровищници, ще го въздам в деня на отмъщението."¹⁸⁰? След като търпя, прочее, многодетната тяхна проява на зла вражда и безчовечие, Той постъпи най-сетне по-следния начин: за потомъка на Исмаила бе казано, когато за първи път патриарха Авраам запита: -Този - рече - ще бъде ли жив пред Тебе?" А Бог [отговори]: „Ей, ето послушах те, ето благослових го и ще го умножа много."¹⁸¹ Повторно: „И синът на тази робиня ще го направя велик всред народите - рече - защото е твое семе."¹⁸² Ангел Господен рече на Агара при извора на пътя за Сирия, когато тя бягаше от лицето на Сара: „Върни се към твоята господарка и смири се под нейните ръце. Аз много ще умножа твоето семе и поради множеството си то няма да може да се изброи. Ето, ти имаш в утробата си и ще родиш син, и ще му наречеш име Исмаил. И той ще бъде човек дързък, ръцете му ще бъдат против всички и ръцете на всички ще бъдат против него."¹⁸³ Отново, когато блуждаеше по пустинята срещу проклетия кладенец, и страдаше, че детето ще погине от жажда, Ангел и рече: „Що ти е, Агар? Не бой се, защото Бог послуша гласа на детето. Стани, вземи детето. Защото ще го направя велико всред народите."¹⁸⁴ А в Откровението великият апостол и евангелист Йоан подзе да каже накратко за тях и ги нарече „съборище сатанинско" и за годината, когато на цялата вселена ще се изсипе тяхното нашествие, за да изпитат онези, които живеят на земята. Ако и тяхното изпитание нам, страдащите, да се яви като велик век или много години, обаче хилядата години - според Пророка¹⁸⁵ - се представят пред очите на Господа като вчерашен ден, който преминава¹⁸⁶, въпреки че нам, заради нашите грехове, тези години ни се струват непреходни.

Тези, прочее, след като завзеха южните и източните страни¹⁸⁷, опълчиха се против гърците, които бяха победени в бран и градовете им бяха порутени, бяха опленени и заробени. Техните кърви, проливани, така да се каже, всеки ден, обилно ги насищаха. Защото за тях, които не бяха достатъчни дори за един неприятел, бе тежко да се съпротивляват на гърците и на българите и да водят война и с едните, и с другите. Но дойде им трета и неочаквана изненада, така да се каже и крайна пагуба. Венецианците заедно с останалите западни [народи] и тези, които живеят в Италия, които всички мъдруват по латински и които отначало зле разделиха Църквата поради недостойното прибавление към вярата¹⁸⁸ - тези зли ратници, виновни за всепогибелта на православните, като тогава воюваха с православните, зле водиха война с православните, завзеха престолния град и насилнически го владяха, като погубиха-уви!-цялата онази неизречена църковна красота в него, владеейки го шестдесет и повече години¹⁸⁹. Гърците също водеха война с българите, като завладяха отново под своя власт града. Бидейки нещата така, измаилтяните улучиха време, завладяха цяла Анатолия¹⁹⁰ до морето, подчиниха я под своя власт и направиха гърците свои подвластни. Гърците, които неизменно воюваха с българите и страдаха люто, потърсиха по-силните [турците] и ги изпратиха да отмъстят на немощните¹⁹¹ и на лошото гниене приложиха най-лош пластир и в смрадната рана разтварят мръсно лекарство. И така, те поискаха лютото да лекуват с горчиво - за пълното запустение и пагуба на себе си и на българите. Прочее, въпреки че владееха страната отсам морето и знаеха изкусно да въртят жезъла на властта, смириха двете воюващи страни и ги взеха в ръцете си. И така преобразиха българската [земя], щото дори да не бъде вярно онова, което някога се разказваше за нея. Прочее, земята стана пуста, мъже, които държат на християнската и единоверна кръв, виждаха внезапно немилостиво проливана своята [кръв], жените лишавани от чеда и безчестно продавани в робство, младите пленявани и принуждавани да се отрекат от православието и събраните имущества зле разхищавани.

Всред тези неща изглеждаше, че сръбската държава процъфтява. В това време я владееше Стефан, който се назова от крал в цар¹⁹². Той подчини много страни под своя власт и почете с кесарски сан едного от своите велможи, чието име бе Хрельо¹⁹³. Прочее, този кесар Хрельо, като чу за извънредните чудеса на богоносния отец Ивана и разбра неговия живот, издигна му храм из основи в Рилската планина, на мястото, гдето доблестният извърши докрай постническите подвизи. Обаче мощите на отеца се намираха в града Търново¹⁹⁴.

Когато, прочее, самодържецът Стефан премина от този живот, остави на свое място сина си - оногова младоумния Урош¹⁹⁵, след като утвърди своите [първенци] чрез страшни клетви да пазят сина му и да му бъдат верни. Тези, след малко време поради желание за царството, както и за това, което имаха под властта си, станаха клетвопрестъпници и лишиха едновременно младежа от царството и от живота. Така те отдадоха дълга си на своя благодетел. И докато те се занимаваха с такива дела, турците завзеха тракийските градове. А онези, като вдигнаха цялото многобройно сръбско войнство, което се намираше под властта им, с големи велехваления се хвалеха и високо заплашваха, че ще изтребят напълно агаряните, се отправиха на път без да имат за спътник праведната сила. Те пристигнаха на реката Ибър¹⁹⁶, близо до Адриановия град и стана сражение - ако подобава да се нарече сражение - между седемдесет хиляди приготвени въоръжени мъже, а противниците само четири [хиляди] и петстотин, както се казва. Съдът на клетвопрестъплението и убийството ги постигна: вчерашното страшно сборище от началстващите над тях - сиреч краля¹⁹⁷ и неговия роден брат деспота¹⁹⁸ - порази с ужас и там ги предаде на жалка смърт заедно с цялото войнство. Как, прочее, рече, един изби хиляда или двамина се биеха с множество, ако Бог не ги отдаде и Господ не ги предаде?¹⁹⁹ Прочее, те станаха храна на агарянското оръжие, а повечето се издавиха в реката.

След това, по божията присъда, която е умонепостижима, те взеха под властта си всичко и сръбската [земя] започна също така да страда без никой да се възпротиви, нито да може да се съпротиви. Ако ли пък някой се е съпротивлявал - то нищо не е успял до днес, тъй като тяхното [измаилтянското] царство винаги изгряваше нависоко, подобно на деня. Прочее, божествените храмове бяха разорявани и жилищата на светците бяха предавани на запустение. Заедно с другите тогава запустя и споменатия по-горе всечестен храм на светеца, който се намира в гореказаната Рилска планина, и поради това стана необитаем. След като изминаха години бе превзето и Търново и мощите на блажения Иван лежаха небрежно и както се случи и, прочее, минаваха в дълбините на забвението. Нека словото се върне към първото [повествувание], защото закъсня като разказваше отчасти за тези плачевни неща.

Вървейки по този път, работите стигнаха и до нас. Онзи²⁰⁰, който сега царува над нас, великият и самодържавният и всички царували преди това по сила и слава и величие на царството надвишаващ, още от младост прие бащиното царство, бидейки украсен с голямо остроумие, подвизи към воюване и разум, избра чудни и големи войнства и страшни и дивни военни разпоредби, и обичаше да воюва и да разширява държавата, искаше да превъзхожда предишните [владетели] по слава - като не се отдаваше на угощения и пиянство, нито на леност и покой на тялото, а още по-малко на униние, както повечето от царете. Ако и да се показа, прочее, обременителен в други [дела] и е съгрешил за наказание пред Бога, след като завладя великия Константинов град²⁰¹ наскоро установи в него престола на царството, разорява и заема яки градове, приема царства и господарства, така да се рече - суша и море.

XV. В годините на този [владетел], ако и да бяха тежки и насилнически в други неща, обаче иноците се ползваха от всякаква свобода и се наслаждаваха на успокоение. Никой нищо враждебно не смееше да им каже, въпреки че - уви! - някои от тях зле смутиха църквата и я предадоха на запустение. Тогава някакви трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, българи по род, от пределите на Велбъжд, като цъфтяха с най-добро душевно благородство, живеейки на село добродетелен живот, се постараха да достигнат нещо повече - наложиха си ангелски образ. Един по един те влязоха в Рилската планина и като намериха запустял храма на светеца го обновиха - добро и богоугодно дело. Мнозина ги последваха и поискаха да живеят с тях, та направиха общежитие. Онзи, Който всичко вижда и знае преди да станат нещата, видя тяхното добродетелно деяние, прие техния труд - защото бе достоен да бъде приет - възлюби живота [им], защото те живееха така поради обич към Него, благоизволи да ги обдари богато и да ги издигне до още по-голяма ревност за добри дела, та изяви пастира на овцете и показа бащата на чедата - сиреч тялото на блажения и достоен за възхвала Иван. Когато [благочестивите] мъже, прочее, чуха за това и разбраха, че е истина, смесиха удивлението с радост, незабавно се заеха за работа - с какво усърдие, с каква любов, с какво желание! - като се бояха само това - да не би да не го получат. Тъй като любовта има обичай да побеждава страха, те призоваха светеца за благоволение и помощ и подеха делото по следния начин.

Като отидоха, разправиха работата на благочестивата царица Мария²⁰² и помолиха да им подаде ръка за помощ тази Мария, която чрез душевно [благородие] побеждаваше телесното благородие, защото бе дъщеря на преблагочестивия сръбски деспот Георгия, а тогава се случи да бъде жена на бащата на царуващия тогава [цар]. Прочее, царят я смяташе вместо майка - за застъпничеството и помощта особено на Светата гора Атонска по Божия воля - той и отдаваше голяма чест и почитание във всичко, както никому другиму в своето царство.

Тя, като изслуша молбата на иноците, зарадва се на това дело, както и подобаваше, и им даде истинска надежда. Прочее, като отиде при царя, тя му говори за светеца и взе от него повеля, написана до кадията [съдията] на града Търново, с което се повеляваше без всякакво прекословие да даде на монасите тялото на блажения. С помощта на Бога, това и стана. Като получиха желаното, според посланието на повелителя, те поеха пътя с радост, носейки великия в пустинята. Когато игуменът на монастира узна това, присрещна [ги] с чест заедно с всички иноци, като бяха запалили свещи и окадяваха въздуха с тамянно благовоние. Защото така светло и подобаваше да бъде посрещнато многотърпеливото тяло на своя отец, а духът му се просвещава чрез божествена светлина. Радвайки се затова, подобно някога богоотецът пред ковчега на Завета²⁰³, те го внесоха с песни и много песнопения в своята църква и го положиха в неговата част, както подобаваше, устроиха всенощно бдение, та никак не дадоха на очите си насита от сън, докато не очистиха сърцето си и го направиха жилище на Божия дух. И такова бе възвръщането на богоносния отец от Търново в неговата пустиня. Тогава, при пътешествието и при полагането на ковчега, блаженият извърши достойни за възхвала чудеса, които стояха малко по-долу от първите, понеже колкото и каквато бе мярката на усърдието на онези, които подхождаха, толкова и такова дарение знаеше да изтича. Прочее, някои просят и не получават, понеже чухме, че са просили зле. Според истинните думи на моя Христос²⁰⁴, онзи, който проси полезни неща усърдно, с вяра и любов, непременно получава.

XVI. Но, о, боголюбиво събрание, царско освещение, народ наречен свят, люде обогатени с Христовото знание, които заедно празнувате днешния празник на богоносния отец и всички сте се събрали усърдно, моля ви да не ме укорявате, че от моите бедни слова ви предложих тази честна и истиннолюбива трапеза, понеже дори и най- сладките и най-желаните ястия, когато попаднат в неизкусна за това ръка и бъдат приготвени неподходящо, остават не само напълно несладостни, но и непотребни и съвсем невкусни. А вие, като приемете с обич - напоени до ситост с дивния живот и многото чудеса на своя отец - пренесените и възвърнатите мощи, които заслужават повече почит от много ценно злато и камъни, прославете единодушно нашия Бог Христа, Който така прославя онези, които Го обичат, а на преподобния въздаде ублажавания и се притече към него с любов, та да почерпите от вечно течащия извор чудни дарове.

Преди всичко, нека държим правата вяра - в божеството и царството на Отца и Сина и Светия Дух - в която сме се кръстили. Но нека и добри дела да последват вярата, защото апостолът²⁰⁵ нарече мъртви вярата без дела, както и делата без вяра - та заради добрите дела и боголюбивия живот да имаме, заедно с всички светии, блажения отец Иван за застъпник и помощник. Поживейте безскръбно и богоугодно тук, в този малък и скоропреходен живот, като празнувате във веселие празниците на светиите, не в угощения и пиянство и разпри, като роби на утробието и полуутробието. Това, прочее, са езически деяния - чужди на Бога и на светците. Но [празнувайте] в молитви, песни и чистота, както е угодно на Бога и на светците, и ще наследите от Христа, заедно със светиите, тамошните вечни блага. Пристъпете към мене и вие, любителите на по-добър живот и небесното съществувание, поемници на ангелския живот, съвоини на светите апостоли, съставили преподобен лик и заобиколили ковчега с мощите, добре сте се подвизавали и с обич сте целунали преславното тяло на отеца. Увенчайте, колкото всекиму е възможно, неговата света глава с похвални венци от слова - тази глава, върху която се изсипаха чудните дарования на божия дух, тази глава, която е усмирила вражеските глави чрез смирена мъдрост, чрез съкрушение на сърцето и търпение, възвеселила е ангелските сборища чрез равноангелско въздържание, молитва и непрестанно пение. Не бойте се от бедността, защото в себе си имате божествено богатство. Подвизавайте се мъжествено еднакво против страстите и враговете и като ги победите - веселете се, но не се възгордявайте. Всеки от вас нека подражава, според силата си, на отеца, защото той дойде при вас затова, като изостави Търново - един в смирение, друг в кротост, трети по потоците сълзи, други пък в непрестанна молитва, друг във всенощни бдения, а този в запазване на ума и сърцето, този пък в похвално въздържание, този с простотата и незлобие, този с трезвост и разсъждение, всички с нищета и безпристрастие, всички в чистота, целомъдрие и любов, в мъжество, правда и светост. Като водите добре пречестността на душите и затваряте дверите на чувствата за влизане на нещо чуждо, като дори чрез празно слово не давате на дявола причина да се радва, като винаги шествате към по-горните [стъпала] на стълбицата на добродетелите²⁰⁶, чрез молитвите на богоносния отец ще се укрепите против лукавия, защото няма да побегне от борбата с отстъпника²⁰⁷ онзи, който живее според волята на Бога. Но вие не се страхувайте, защото с вас е богоносният отец; изоставил Търново, той желае да пребивава заедно е вас, своите чеда. С негова помощ и съдействие и с благодатта Христова победете противника, сразете го, като прекарате светло и, според възможностите, без грехове - за радост на Бога и на светите ангели попрището на тукашния живот. Там Той ще ви приеме при Себе Си, като чедолюбив отец, в Своите небесни селения, за вечна радост, за безконечно царуване.

Пристъпи, прочее, та и аз, от моята нищета, да принеса нещо, според силата си, на великия, защото нито моят Христос отхвърли двете лепти на вдовицата²⁰⁸, въпреки че тогава даваха приношения мнозина богати. Прочее, вас слушатели, моля да приемете молбата [ми] относно моето неумение и грубост, а да познаете неговите чудеса и към тях да насочите поглед с вяра, защото те ми дават дръзновение за [това] дело. Бидейки божие създание - както и родоначалникът [Адам], ако и не [създаден] от ръцете божии - Иван получи заповеди и ги спази и бе жител не на рая, а на небесното царство. Ной в ковчега²⁰⁹, а този в планината, гдето биде спасен от светския потоп на греховете. Подобно на Авраама той чу глас, който [го] зовеше²¹⁰, послуша и [го] последва, като остави родното място и дома на своя баща, и наследи божието обетование. Яков се бори с ангела, но видя и високата стълба²¹¹. Този пък, като [се бори] с лукавите бесове, победи ги и ги посрами, възкачи се на стълбицата на добрите. Многострадалният Йов бе подложен на изпитание и победи²¹². Не по-малко стори това и блаженият Иван. Както Йосиф над египтяните²¹³, така и той се възцари над страстите на греха. Мойсей бе божи събеседник на планината и там получи каменните скрижали²¹⁴. Също и този през всичките дни на живота чрез молитва беседва на планината с Бога, като носеше написан върху скрижалите на сърцето Божи закон. Както Исус [Навин] въведе онези, които го следваха, в обетованата земя²¹⁵, така и този [въведе] в рая [своите люде]. Богоносният Давид се проявяваше с кроткостта си²¹⁶. Но кой е по-кротък от Ивана? Тезвитянинът Илия биваше хранен от врана²¹⁷. А този получаваше хляб от ангел. Йеремия бе осветен от Бога преди рождението си²¹⁸. А този от самата си млада възраст се обрече на Бога. Подобно на великия Иван Предтеча²¹⁹, блаженият преживя в пустинята. Съгласно Павел²²⁰, той реши да разбере всичко, за да намери Христа. Преподобният живя евангелски, като възложи ръка на ралото²²¹, не се обърна назад, вървя по тесния път и достигна до широтата на блаженството. Прочее, като взе кръста си на рамото, той последва Христа, като поради любовта и надеждата сметна игото благо и бремето леко²²². Като не обръщаше внимание на трудовете от днешното време, в него се откри бъдещето заради славата. Той се подвизава в добър подвиг, доблестно завърши пътя на постничеството, запази вярата с непогрешима надежда и истинна любов, та поради това получи венец от ръцете Господни. Като благ и верен роб, той влезе в радостта на своя Бог²²³. Достигна желаното блаженство и крайното добро и стана жител на небесното царство заедно с Христа Бога и с всички светии. И сега, като стоиш пред Троицата, всеблажения, ведно с ангелските чинове и ликовете на светците, моли се за мира, да се въздигне рогът на православието; Църквата като майка на верните упъти и възпри нейното падение, та да пасем по пасбището на благочестието. Архиерейските несъгласия направи благо съгласни, прекрати внезапните злолюти клевети и насилствената смърт, избави християните, прояви щедрост към онези, които ти се покланят, и ги води към спасение.

Това ти [предлагаме] от нас, Иване, сладка вещ и име, угодник на Словото²²⁴, малка похвала от слова ведно с житие. Ако благодатта е на правия, който е близо до тебе, що даряваш и принуждаваш към това, прочее, нищо не съм пробрал всред истината. Ако ли пък оставим нещо подобно, поради неразумие и неопитност и блъскан от житейските неща, смиряван от греховете, то моля те да бъдеш милостив към мене. Като приемеш, прочее, и най- малкия труд на това [мое] намерение, възнагради [ме] с велики неща, както някога Илия Сарафтянина с брашно и съдина масло²²⁵, както Елисей със странолюбиего в Сумантяниния дом²²⁶, или като сладкия Владика Исус с вода от самарянския кладенец²²⁷, а разбойникът при кръста на моя Бог само поради вярата и думите наследи рая²²⁸. Зная, че познаваш, о отче, мисълта на този, който иска, и силата на словото, което те моля да изпълниш чрез молитвите си, та и като отидем там, да не отпаднем от тази част, която ще се спаси, ако и голямо да е искането към нашия Господ Исуса Христа, Комуто, ведно с безначалния Отец и с пресветия Дух, слава и мощ, чест и поклонение навеки веков, амин.

 

Бележки

¹⁵³Жътвата тук е алегоричен образ на Страшния съд.
¹⁵⁴Пс, 105:35-37.
¹⁵⁵Йоан, 14:12.
¹⁵⁶Ефес., 6:12.
¹⁵⁷Властите, силите и пр. са понятия обозначаващи чиновете на небесната йерархия, но тук Димитър Кантакузин ги използва, за да обозначи преизподнята.
¹⁵⁸Откр. 17:14. Мотивът за вечното действие, т. е. „приснодействието и снизхождането" на Божията благодат е често срещан топос в житийните текстове.
¹⁵⁹IKop., 2:9. В текста неправилно думите са предадени като евангелски цитат.
¹⁶⁰Прем. Сол., 10:7.
¹⁶¹Тук името на Иван Рилски предаваме като Йоан, за да стане ясен смисълът на изброяването на другите библейски персонажи и Св. Отци на църквата, носили името Йоан, с които се съотнася Рилският отшелник.
¹⁶²Става дума за Йоан Предтеча и Кръстител, ср. Лк., 2:5-19.
¹⁶³Йоан Богослов и евангелист, когото според евангелието Исус посочва на майка си и и казва: „Жено, ето син ти." Ср. Йоан, 19:26.
¹⁶⁴Йоан Златоуст.
¹⁶⁵Йоан Милостиви, живял през VII в., когато се прославил с милостиня и благодеяния. При император Ираклий е избран за Александрийски патриарх. Умира в 617 или 619г.
¹⁶⁶Йоан Постник е отшелник, живял през VI в., патриарх в Цариград (582-595 г.).
¹⁶⁷Става дума за Йоан Дамаскин (700-754 г.).
¹⁶⁸Димитър Кантакузин изброява само шестима носители на името Йоан. Вероятно е имал предвид още четирима, които са били известни на аудиторията му - напр. Йоан Лествичник, Йоан Саваитски. В бележките към своя превод А. Минчева добавя Йоан Колов и Йоан Кущник.
¹⁶⁹Марк., 10:17-22.
¹⁷⁰Ср. Бит., 12:1 исл.
¹⁷¹Вж. бел. 36.
¹⁷²Ср. Мт.,4:4.
¹⁷³По време на бягството на евреите от Египет. Ср. Изх., 16 .
¹⁷⁴Ср. Пс.,27:14.
¹⁷⁵Ср.Пс., 57:10.
¹⁷⁶Този пасаж е заемка от житието, писано от Георги Скилица.
¹⁷⁷Император Андроник Комнин (1183-1185 г.).
¹⁷⁸Така са наричани сръбските земи.
¹⁷⁹Лк., 1:18.
¹⁸⁰Второзак., 32:34-35.
¹⁸¹Бит., 17:20.
¹⁸²Ср. Бит.21:13.
¹⁸³Ср. Бит, 16:7.
¹⁸⁴Ср. Бит., 21:14.
¹⁸⁵Пс, 89:4.
¹⁸⁶По Пс., 89:5.
¹⁸⁷Тук Димитър Кантакузин говори за завоеванията на арабите в малоазийските провинции на Византия в X-XI в., за победата на селджукските турци през 1176 г.
¹⁸⁸„Недостойната добавка към вярата" е допълнението, което Западната църква прави към Символа на вярата, че Св. Дух произлиза и от Сина, т.нар Филиокве. Това е и едно от основните догматични противоречия, довели до разделението през 1054 г. Злите ратници са кръстоносците.
¹⁸⁹Константинопол е под властта на кръстоносците от 1204 до 1261 г.
¹⁹⁰Анатолия е административна област (тема) в Мала Азия.
¹⁹¹Византийският император Йоан Кантакузин сключва съюз с османския султан Орхан през 1345 г., който става съюзник на Византия
¹⁹²Става дума за сръбския крал Стефан Душан (1331-1355 г.). Той е крал до 1345 г., а след това - цар.
¹⁹³Вж. бел. 140.
¹⁹⁴Срещу текст в преписа от Рилския панегирик от 1479 г. Неофит Рилски е отбелязал: „Известно е, че мощите на светеца не са били в Самия град Търнов, а в съседния нему славен град Трапезица".
¹⁹⁵Стефан Урош (1355-1371 г.)
¹⁹⁶Реката Ибър е река Марица, а градът е Одрин. Там е станала трагичната битка при Черномен през 1371 г.
¹⁹⁷Става дума за крал Вълкашин, обявил своята независимост след смъртта на Стефан Душан. Неговият брат Йоан Углеш е управлявал самостоятелно деспотство с център Сяр. И двамата загиват в битката при Черномен (Чирмен) на 26 септември 1371 г.
¹⁹⁸Това е братът на Вълкашин, Йоан Углеш.
¹⁹⁹Ср. Второзак., 32:30.
²⁰⁰Става дума за турския султан Мохамед II Фатих Завоевателя (1444-1446, 1451-1481).
²⁰¹Константинопол е превзет в 1453 г. и с това Византия престава да съществува.
²⁰²Дъщерята на Георги Бранкович и съпруга на султан Мурад II.
²⁰³Давид танцува пред кивота на завета, когато той е носен към Сион. Тук изразът е използван символично, за да изрази благочестивата радост на монасите. Ср. II Цар., 6:14.
²⁰⁴Мт., 7:7.
²⁰⁵Яков, 2:17.
²⁰⁶Намек за добродетелите изложени в „Лествица" на св. Йоан Лествичник.
²⁰⁷Великият отстъпник е дяволът.
²⁰⁸Марк., 12:42-44; Лк.,21:2-4.
²⁰⁹Бит., 7:23.
²¹⁰Бит., 12:1.
²¹¹Бит., 32:24-31; 28:11-19.
²¹²Йов., 34:36,42:10.
²¹³Бит., 41:40-45.
²¹⁴Изх, 32:6-16.
²¹⁵IНав., 10:42.
²¹⁶Ср. II Царства
²¹⁷III Царства, 17:6.
²¹⁸Йерем„ 1:5.
²¹⁹Ср. Лк. 1:76-80
²²⁰Фил., 3:8.
²²¹Ср. Лк. 9:62. Смисълът на този израз е, че който „сложи ръка на ралото", т. е. приеме благовестието, не бива повече да се обръща назад към греховния живот. Затова св. Йоан Рилски изминава тесния път на добродетелта. Ср. Мат., 7:13-14.
²²²Мат., 11:30.
²²³Мат, 25:21.
²²⁴Угодник на Бога Слово, Христос Логос. Срвн. Йоан 1:1 - В началото бе Словото.
²²⁵Ср. III Царства, 17:11-13.
²²⁶Ср. IV Царства, 4:8-37.
²²⁷Йоан, 4:9-29.
²²⁸Ср. Лк, 23:42-43.

 

 

ГРЪЦКО ЖИТИЕ НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ

 

Това житие на св. Йоан Рилски е писано на гръцки и отпечатано от Никодим Светогорец през 1819 г. във Венеция в издадения от него Синаксар за цялата година. В това свое агиографско събрание той е включил жития на български светци в гръцки преводи. Никодим Светогорец (1749-1808 г.) е роден на о-в Наксос, на Атон приема монашество. Той е известен духовник и писател и е автор на редица съчинения: Наставления за духовен подвиг (1800 г.); Нова еклога (1803 г.) Учение за изповедта и Тълкувание на седемте съборни послания ( 1806 г.), Нова Лествица (1844 г.). Синаксарът с жития на светци е последното му голямо печатно произведение. От една бележка към житието на св. Йоан Рилски се разбира, че то е било преведено от славянски на гръцки от „словеснейшия Серафим" със съдействието на Йона, епитроп на Хилендарския манастир. Това са двама българи - монаси в Хилендарската обител, които съставят житието като свободна компилация, използвайки Първото проложно и Евтимиевото житие за светеца. Интересно е да се отбележи, че преводачът-компилатор Серафим е прибавил годината 884 г., за да означи годината на рождението на св. Йоан Рилски. Житието е стишно-проложно, тъй като в началото има два стиха, посветени на св. Йоан Рилски. Вероятно тези стихове са добавени от самия Никодим Светогорец.

Тук поместваме превода, направен от проф. Иван Дуйчев с идентификация на библейските цитати и коментар на топоними и лични имена.

Издания: Иванов, Й., Жития на св. Ивана Рилски, с. 103-108.

Библиография: Милев, Ал. ГРЪЦКИ ЖИТИЯ НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ, с. 31-32.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ НАШ ОТЕЦ ЙОАН ЧУДОТВОРЕЦ,

КОЙТО СЕ ПОДВИЗАВАЛ ПО ПЛАНИНАТА РИЛА

И СЪГРАДИЛ ТАМОШНИЯ МАНАСТИР, ПОЧИВА В МИР.

 

Ктитор на Рилския монастир, о Йоане, си ти.

Приет, сега обитаваш в небесните селения.

 

I. Този преподобен и богоносен наш отец Иван Чудотворец се родил в едно село, назовавано Скрино - което се намира близо до града София, наричан обикновено София - син на благочестиви и добродетелни родители, българи по род - през царуването на царя на българите Петра и на царя на ромеите Константин Диоген, в годината 884-а. Светецът от млада връст беше благонравен и благочестив и служеше Богу със страх и обич, поради което самата обич го научи да спазва повелите на Христа, както казва Господ в Евангелието: „Онзи, който държи моите повели и ги спазва, той Ме обича."²²⁹ Някои завистливи и небрежни към добрите дела люде, като гледаха младежа, назоваваха го притворен. Преподобният, без да обръща внимание на подобни обвинения, раздаде имота си на бедните и така отиде в монастир и стана инок. След като там се научи на послушание и смирение, прославеният се удостои с божествено видение, което го напъти да се изкачи горе на една планина и там да пребивава в покой. Поради това светецът се изкачи на планината, направи си малка колиба и прекарваше там в безмълвие, като се прехранваше с диви треви. Той беше облечен в кожена одежда²³⁰ и прекарваше в пост, молитва, бдения и други подвизи на отшелничеството.

II. Племенникът на светеца, назоваван Лука, бидейки още дете, тайно избяга от родителите си и отиде при този свой чичо, като желаеше да стане подражател на неговия живот. Но бащата на момчето, като узна, че то е отишло при чичо си, бе подтикнат от дявола, отиде при светеца, укори го гневно и го нарече прелъстник и „лош старец"²³¹ поради това, че бил откраднал сина му. След това, като откъсна сина си от пустинята, отведе го в света. Светецът, съзирайки, че момчето ще попадне в клопките на дявола, помоли Бога и рече: „Господи Исусе Христе, виж съкрушението на моето сърце, и направи с мене знамение за добро. Защото ти каза: „Оставете децата и не им пречете да идват при Мене. Защото на такива е царството небесно."²³² Прочее, когато бащата на детето се отдалечи малко - о, Твоите, съдби, Господи! - една змия ухапа детето и то веднага почина с лека смърт. А бащата на детето се завърна при светеца, разкайвайки се, че го е взел. А светецът възслави Бога, утешавайки се в скръбта си, че посредством временната смърт на тялото е спасил детето от бъдната вечна смърт на душата му.

III. След това бесовете, като не понесоха многото подвизи на преподобния, явиха се една нощ във вид на разбойници, набиха го и го прогониха от това място. Поради това светецът, отдалечавайки се, отиде в най-вътрешната пустиня на планината Рила и се посели в хралупата на едно голямо дърво. По Божие промишление, тамошната пустиня обрасте със сланутък, от който светецът се прехранваше много време. Някои пастири, нагостени веднъж от светеца със сланутък, тайно си откраднаха от него и поеха пътя. Но щом като пожелаха да хапнат, намериха шушулките на сланутъка празни. Те се завърнаха, прочее, и помолиха светеца за прошка. Веднъж при светеца дойде един бесноват и веднага, щом приближи близо на едно поприще, падна долу, валяйки се и викаше: „Огън ме гори и не мога да вървя напред." Онези, които бяха с бесноватия, призоваха преподобния и го убедиха да се помоли за него. Ето защо светецът, като помоли Бога, изцели бесноватия.

IV. По-късно бягайки от човешката слава, светецът отиде далече в неизвестно място, намери пещера в една висока скала и се посели там. Но бесовете го хващаха и го хвърляха долу. Обаче светецът отново се изкачваше на скалата, докато бесовете, благодарение на божията помощ, изчезнаха. След това, оттогава Ангел Господен всеки ден носеше храна на светеца, и за него се изпълни писаното: „Хляб ангелски яде човек."²³³

V. По това време благочестивият цар на българите Петър отиде в град София и като чу за светеца, изпрати в пустинята деветима мъже ловци, за да го намерят. Тези едва след пет дни намериха светеца, получиха благословение от него и разказаха за желанието, което имаше царят да му се наслади. Понеже мъжете бяха гладни, светецът им положи на трапезата единият хляб, който му донесе ангелът. От него ядоха и деветимата и се наситиха, и пак остана половин хляб. Поради това те се удивиха на станалото чудо, завърнаха се при царя и му разказаха за случилото се. А царят, като узна това, сам потегли, заедно със своите първенци, за тази планина, за да види светеца. Обаче, тъй като мястото беше сурово и стръмно, той не можа да отиде напред и поради тази причина той отдалече видя високата скала и пещерата, гдето обитаваше преподобният. Прочее, той изпрати двамина свои служители, за да поканят светеца да дойде и да благослови царя. Обаче преподобният не се съгласи да излезе от своя покой. Той само възхвали благочестието на царя и обеща, че ще се видят един другиго в божието царство, ако извършат достойни дела на покаяние. Царят се завърна оттам наскърбен, тъй като не задоволи своето искане. А след това той изпрати злато и разни плодове на светеца, като му писа и долното писмо, което съдържаше следното:

„До почтения мой отец Иван, рилски пустиножител, цар Петър. Чух за боголюбивия нрав и за ангелския живот на ваша светлост, поради което пожелах да видя ваше преподобие, надявайки се да получа голяма полза от беседата с тебе, понеже пустославието на този свят, наслажденията и богатството ни потопиха подобно на морски вълни. Заради това помрачени от смутовете и грижите, не можахме да се обновим в светлината на чистото покаяние. За това и пожелах да се насладя поне на някаква малка светлина от твоя светост, пресвети отче, обаче се лиших и от тази благодат поради многото мои грехове, та моля да ми изпратиш някакво утешение и молитва чрез писмо, за да освежа горещината на моята мъка. Защото, честни отче, на твоя светост е известно, каква зима от изпитания и какви смутове вълнуват сърцата на царете."

Светецът прие това писмо на царя, както и отшелническите храни, сиреч плодовете, а златото не прие. След това той отговори така на царя:

„До преблагочестивия самодържец на българския скиптър цар Петър, нищият Йоан. Не всички дарове на вашето царство са полезни за нас. Поради това приех само плодовете и възхвалявам вашата обич, а златото нека го държи твоето царство, защото то много вреди на иноците, а особено е напълно излишно за отшелниците. Па и защо могат те да го използват? Ако ли пък желаеш да наследиш небесното царство, о царю, бъди кротък и благопристъпен за поданиците си, като притежаваш тези царствени добродетели - сиреч състраданието и милостта, защото чрез тях багреницата и диадемата на твоето царство ще блестят още повече. Облагодетелствай всички онези, които влизат и излизат от двореца на твоята ведрост. Избягвайте неправдите и грабителствата. Спомняй си за смъртта като за неотлъчна съпруга, а стенанията и сълзите да ти бъдат като любими чеда. Бъди покорен и послушен на Христовата църква, твоята майка, и почитай първопрестолниците й, сиреч патриарсите, та царят на царстващите, като вижда твоето смирение, да ти въздаде благата, които е приготвил в царството небесно за онези, които го обичат."²³⁴

Когато царят получи това писмо на преподобния, той го целуна. И той го прочиташе често, като му се радваше като на някакво съкровище, и се утешаваше много с него.

VI. Прочее, светецът остана до край на това място в Рила. След това при него дойдоха мнозина братя, които го помолиха, и той ги прие да подражават на неговия благочестив живот. Понеже учениците му се умножиха, поради това той построи там църква и манастир и приведе мнозина спасени при Христа, изцели различни болни и мнозина бесновати. Прославеният, като предвиди смъртта си, прие божествените тайнства. След като се помоли за своите ученици, той предаде светата си душа в ръцете на Бога, бидейки на седемдесет години. Тялото на светеца биде закопано от учениците му там, в пещерата.

След погребението от гроба му излизаше благовоние. Поради това учениците му го отвориха, намериха светото тяло здраво, пълно с благовоние и прославено с божествената благодат. По-късно светецът се яви на учениците си и им каза да отнесат тялото му в града София. Прочее, когато се намираше там, то извърши много чудеса. След това кесарят, на име Хрельо, обладан от благочестие спрямо светеца, построи там голям монастир на име „Рождество Богородично"²³⁵

VII. Когато унгарският крал²³⁶ пороби казания град София, тогава той взе и тялото на преподобния и го отнесе в собствения си град, така наречения Острогон. Понеже неговият епископ изказа поругания срещу светеца, казвайки, че не го е намерил записан между древните светии, поради това поругание, светецът го накара да занемее. Като се покая по-късно и пристъпи с благочестие към мощите на светеца, езикът му се развърза. Виждайки това чудо, кралят украси ковчега с мощите със сребро и злато и с чест го изпрати обратно в София.

VIII. След това благочестивият цар на българите Иван Асен [I], като завзе града София, видя и целуна мощите, писа на търновския митрополит. Този дойде и взе светите мощи заедно със своя причт, с чест ги отнесе в царската съборна църква, сиреч в града Търново, гдето построи и църква на името на този свети Иван.

IX. След като пък агаряните завзеха града Търново, мощите бидоха пренесени от Търново в Рилския монастир, гдето се намират и досега, като излъчват неизказано благовоние и дават изцеление на онези, които се притичват към тях с вяра. Чрез застъпничествата на Твоите светци, Христе Боже, помилуй ни!

 

Бележки

²²⁹Ср. Йоан, 14:21.
²³⁰Вж. бел. 36.
²³¹Какогер - лош старец, в опозиция на калогер - добър старец.
²³²Ср. Матей, 19:4.
²³³Ср. Пс,77:7.
²³⁴Мат, 25:34, Яков, 1:12.
²³⁵За протосеваст Хрельо вж. бел. 140. Тук при компилацията са разместени епизоди: възобновяването на манастира при севаст Хрельо е по-късно от пренасянето на мощите в Унгария и връщането им обратно в София.
²³⁶Унгарският крал Бела III пренася мощите на светеца от София в гр. Гран през 1183 г. и ги връща обратно през 1187 г. Тогава отношенията му с Византия са добри - той омъжва дъщеря си Мария за император Исак II Ангел.

 

 

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ ОТ НОРОВИЯ ПРОЛОГ

 

Този житиен текст е известен в единствен препис от последната четвърт на XIII в., който се намира в ръкопис от сбирката на ГИМ, Москва, сигн. Уваров № 973. Норовият пролог е от типа на простите пролози, които не съдържат стихове преди житията. Житието е съвсем кратко и вероятно не е дело на Рилски книжовник. Кл. Иванова допуска, че е дело на някой монах от Пшинския манастир.

Издание: Иванова, Кл. Две неизвестни старобългарски жития, с. 57-65.

Текстът е преведен от Кл. Иванова. Тук поместваме превода според изданието му в: Стара българска литература, т. IV, Житиеписни творби, с. 131-132.

 

В същият ден (19 октомври) е паметта на преподобния наш отец Иван Рилски

 

Този свети Иван бе в деня на благоверния цар Петър от селото, наречено Скиронт (т. е. Скрино). Той остави своето родно място и влезе в реката, наречена Рила. И намери под планината пещера, наричана Въртопен, и много години преживя в нея. И много напасти претърпя от бесовете. И от привиденията - едното насъскваше хората срещу него, другото крещеше под камъка. А той като изтърпя с божия милост, благодарение на Бога, предаде духа си на Господа.

Когато благоверният цар Петър чу за неговата смърт, дойде, та взе честните му мощи и ги положи в град Средец. И направи църква на неговото име, и тук положи мощите му с голяма почест.

И като изминаха 300 години, благоверният цар Асен се вдигна, дойде в Средец, взе мощите на светеца, пренесе ги в Загорие и ги положи в град Трапезица, като направи църква на негово име. И като лежат тук, те дават изцеление и до днес.

 

 

ЖИТИЕ НА МОНАХ ДАНИИЛ РИЛСКИ

 

Житието на рилския монах Даниил, посветено на св. Йоан Рилски, е писано през XVIII в. Единствените сведения за автора, с които разполагаме, са от наслова на творбата, според който Даниил е презвитер в манастира. От съдържанието на самото житие става ясно, че е познавал много други агиографски творби на отшелници: житията на св. Макарий, на св. Сава Освещени, на св. Григорий Синаит, на св. Теодосий Търновски.Този факт характеризира автора като начетен книжовник, което проличава и в написаното от него житие. Следвайки традициите на Евтимиевата агиография, инок Даниил вмъква в житието и някои легендарни сведения, мотиви от познатите нему агиографски творби, които са били на разположение в библиотеката на манастира, тъй като повечето от тях са включени в състава на сборниците на Владислав Граматик. Това обстоятелство прави от житието на Даниил Рилски един интересен късен паметник на агиографската традиция за св. Йоан Рилски.

Житието е запазено в четири преписа, най-ранният от които е в Дамаскина на поп Йоан от Враца от 1788 г.,а вторият се намира в един сборник, писан от монах Теофил Рилец през 1791 г. в библиотеката на Рилския манастир.

Тук поместваме превода на житието на съвременен български език според изданието му в сборника „Народното четиво през XVI-XVIII в." заедно с бележките и коментара.

Издания: Ангелов, Б. Ст., Из старата българска, с. 77-97

Преводи: Народното четиво през XVI-XVIII в., с. 202-221, превод на Р. Златанова.

Библиография: Стара българска литература, с. 121.

 

ЖИТИЕ И ПОДВИЗИ НА НАШИЯ ПРЕПОДОБЕН И

БОГОНОСЕН ОТЕЦ ИВАН, ПУСТИНОЖИТЕЛ РИЛСКИ

СЪБРАНО ОТ РАЗЛИЧНИ СПИСАТЕЛИ, НАЙ-ВЕЧЕ ОТ ЕВТИМИЙ, ПАТРИАРХ ТЪРНОВСКИ.

НАКРАТКО НАПИСАНО ОТ ИНОК ДАНИИЛ, ПРЕЗВИТЕР НА РИЛСКИЯ МАНАСТИР

 

Този наш преподобен и богоносен отец Иван Рилски, велик в постничеството, бе от пределите на славния град Средец, от селото, наричано Скрино. То се намира на около четири часа път от града. От Средец пък до Рилската пустиня разстоянието е около три дни. Селото обаче, в което се роди светецът, сега е пусто от много години насам. В това село се роди този блажен отец Иван, по род българин, по нрав благочестив и милостив, от благочестиви родители. Те добиха две деца, едно от които е този чуден Иван, възпитан и обичен в страстите господни. Във всичко им се покоряваше, защото е добре децата да слушат родителите си. Когато родителите му се преселиха при господа, той остана сам и никак не отсъстваше от църква, слушаше божествените слова и чрез пост и молитва угаждаше на Бога.

Някои разказват за него, че знанието му било от ангел. И в стихирите на неговата служба това се казва. Същото пише и в тропарите: „Богомъдри Иване, ти бе наречен от ангел в майчината утроба, както някога великият Предтеча." От тези, които са писали за живота му, някои казват, че бил добър по нрав, смирено мъдър, кротък по душа и сърце, чист девственик от утробата на своята майка.

Поради това и му бе изпратен от Бога такъв страж, който да го брани в живота. На великия апостол Йоан Богослов²³⁷ бе повелено от Бога да го напътства, както непорочен напътства непорочен; изпратен му бе възлюбен Господен ученик, както някога към великия отец Макарий долетяха онези страшни херувими от първия херувимски чин. Така Бог знае да пази онези, които се боят от него и изпълняват волята му и такива стражи провожда той на достойните. Като живееше по този начин, след смъртта на родителите си блаженият непрестанно ходеше в църквата на молитва, подобно на дърво, засадено при водни извори. Някои, лениви за доброто и обхванати от завист, го обсипваха с хули и го наричаха лицемер.

Прочее, като живееше така, той бе обхванат от желание да се отрече от този свят и да стане отшелник, което и направи. Веднъж, както беше заспал, му се яви божествено видение, което му посочваше планината и мястото, където щеше да се оттегли и засели. И щом се пробуди от сън, той схвана смисъла на видението. Радост и веселие изпълни сърцето му. Каквото имаше, без отлагане го предаде в ръцете на бедните и отиде в един от съществуващите манастири. Подстрига се, стана монах, възложи на себе си светия ангелски образ и остана там известно време, за да се обучи. И добре стори това и премъдро, за да не би поради своеволие, безнаказаност и самоуправство, а още повече от незнание да бъде спъван и отпадне, като вижда тези неща, защото извън наставленията лесно се загубва навикът и идва съблазънта от сеятеля на злото.

След това излезе оттам и отиде в посочената му планина. И нищо не взе със себе си, освен кожената дреха, в която бе облечен. Направи си колиба от храсти. Там заживя, като измъчваше тялото си с бдение и молитва. „Ето, отдалечих се - казваше - като избягах, заселих се в пустинята и чакам бога, който ме спасява" (Сп. Пс. 54:16- 17). Храна му беше пустинната трева и водата, изтичаща от изворите. Но дори и от тревното биле не приемаше до насита, а само малко вкусваше от него по залез-слънце. По същия начин отпиваше и от водата, колкото само да разхлади вътрешностите си. А кой може да разкаже за неговите усилия и пот, за всенощното бдение и поклони, за извора на сълзите му, защото повече от всички той непрестанно се трудеше в словословие на бога. Много пъти го спохождаха бесове, преобразени във вид на различни животни, които искаха да го сплашат. Ала светецът нямаше страх.

Като се измина не малко време, той се премести оттам на друго място, където намери и пещера и се засели в нея. Тази пещера е под планината, която се нарича Руен, близо до село Скрино. Но това не е родното на светеца Скрино, а друго място Скрино. В тази пещера, както казах, светецът се засели, прилагайки трудове въз трудове и непрестанно желание да се приближи към бога. Когато преживяваше там така, при него дойде братовият му син, който се беше скрил от баща си и майка си, и желаеше да води отшелнически и свят живот. Пристигна в онази пещера, където преподобният отдаваше постническите си трудове. Когато светецът го съгледа отдалече, помисли, че това е привидение. Отдаде се на молитва и с духа си разсъди, че не може да бъде привидение. Щом дойде при него, детето падна в нозете му и го помоли да го благослови. А той благослови и попита защо е дошъл при него.

То каза: „Искам да стана монах и да живея с теб." Тогава светецът го прие. Така чичото му стана духовен баща. А името на блажения отрок бе Лука.

Но какво направи дяволът, който не можа да търпи подвизите на светия мъж? Преобрази се в човешки образ и отиде при брата на светеца. Разкри му случилото се и наклевети преподобния. „Знаеш ли - каза - друже, къде е синът ти Лука?" А той отвърна: „Отгде да зная?" И му каза: „Иван, брат ти, този лош човек, дойде тук през нощта и примами твоето чедо. Но ела и ще ти покажа къде пребивава сега. Вземи детето си, за да не го изядат зверовете, а ти да не бъдеш наречен чедоубиец, като не си го потърсил навреме."

Като чу тези думи, той се ядоса силно на светеца и тръгна с дявола. Той му посочи мястото и веднага се отдалечи. Братът на светеца тръгна към посоченото място и го намери. И започна да му досажда с гневни слова, нарече го прелъстител и мяташе по него дървета и камъни. А светецът го укротяваше със смирение, застана мълчалив и нищо не му възрази. Онзи грабна детето с гняв и вик от смиреното послушание и се отправи към света, към света - скверна блудница, като го отскубна от планината, от Божията планина, в която Бог благоволи то да живее.

Когато блаженият видя, че това е дяволско коварство, наскърби се силно, падна на земята по лице, говорейки: „Господи, който си рекъл: „Призови ме в деня на твоята печал и аз ще те избавя" (Пс. 49:15), погледни ме и ме избави, Владико, от връхлетялата ме скръб." И като стана от молитвата си, той седна, ридаейки горко поради отнемането на детето. Боеше се да не би то да възлюби света.

Ала какво направи премилостивият Бог? Той заповяда на една змия да ухапе детето, както си вървеше по пътя и то веднага умря. Като видя това, баща му недоумяваше какво да стори. И като се завърна при преподобния, със срам му разказа за случилото се. Той му поръча да го погребе и да отиде у дома си. Онзи така и направи. Благодари на преподобния и заживя вече без скръб.

В тази пещера светецът преживя двадесет години, без да даде нито веднъж почивка на тялото си и като прилагаше трудове въз трудове и страдания въз страдания. Видя това дяволът и не престана да го наскърбява - понякога чрез униние, понякога чрез леност, а много често чрез заплахи и привидения. Но понеже Иван беше по душа диамант, затова съвсем не се поддаваше на козните му

След известно време дяволът взе със себе си безброй бесове, преобразени на разбойници. Като налетяха грубо върху светеца, те немилостиво го биха. И като го тикаха и влачеха, го прогониха от мястото му. Някои казваха, че хората от това място се явили по внушение на дявола в образа на разбойници, били го и го изгонили оттам заради чудесата, които светецът правел. А тях смятаха за чародейство, научено от дявола, защото чуваха, че чрез молитвата си насищал с малко хляб многото хора, които идваха за своя полза при него.

И като се надигна оттук, той се отправи към планината, която се нарича Периг, близо до Рилската планина. Там намери пещера и се засели в нея. След като престоя така малко време, започнаха и тук да идват при него хора. Той ги поучаваше с духовни слова. Също така и ги насищаше с малко хляб, след което ги пускаше да си вървят. А те, понеже бяха злонравни, започнаха да се настройват срещу своя благодетел, казвайки: „Как този магьосник със своето чародейство ни взима хляба?" Впрочем така ги поучи дяволът. Те се вдигнаха всички от онова село - мало и голямо - и го прогониха оттам.

Така той отново потегли на път и дойде в Рилската пустиня. А тя беше непроходима. Засели се покрай реката и живееше в пещерите със зверовете. Там намери и една много висока скала, прилична на някаква голяма кула, където и пребиваваше. Изкачи се на нея и стоя там известно време. Други пък казват, че след като напуснал колибата си от храсти, която си бил направил на Витоша, отишъл близо до манастира, където се подстригал и тутакси, воден от ангели, дошъл в планината Рила. Там го намерил блаженият Лука, братовият му син. Казват, че там бил и гробът му. Дори и така да е, но той го намерил в пещера близо до планината, а не както разправят някои, които не познават живота на светеца, че блаженият Лука отишъл навътре в пустинята при светия мъж. Още повече, че по онова време вътрешността на пустинята не била проходима за никого. А те казват, че гробът на светия отец бил при сегашните постници. Там отишъл при блаженият Лука баща му и оттам го взел. Разказват още, че там трябва да е и гробът му, което не е възможно. Но ние ще оставим това на любопитните да го проучват, понеже разумните не проучват житията на светците, а подражават на живота им, докато неразумните много разпитват, а не се придържат към техните жития. Но да се върнем към нашето изложение.

Блаженият Иван пребиваваше на тази скала, както вече казахме, топеше се от зной и мръзнеше от студ. Твърдо понасяше блаженият земните страдания, мислейки за вечните мъки. Но и тук не можа да се укрие от хората. И пак се вдигна оттук да бяга и дойде до мястото, наречено Шипочане²³⁸. Някои разказват, че намерил много голям дъб и се заселил в него като птицата, която бяга от мрежата на дявола, както казва блаженият Макарий или като пчела, която бяга от демонски дим. Така надмогваше ден след ден, положил в сърцето си стремежа към небето, изливаше потоци от сълзи, въздишаше от дълбочината на душата си и се молеше непрестанно на господа. Не даваше покой на тялото си и бе облечен само с една кожена дреха. А Бог, който се грижи за своите раби, не го изостави за дълго, заповяда на земята от онова място, та израстна без оран сланутък за храна на светеца.

Там пребиваваше той. Бог обаче не пожела да остане задълго скрит светилника под шиника {Мат.5:14-15), а благоволи да открие неговата добродетел по следния начин. Тогава там пастири пасяха овцете си, подобно на онези, които бяха някога при раждането на Христа. Неочаквано, като подгонени или викани от някого, овцете им се устремиха и побягнаха без път. А овчарите затичаха по следите им. Така дойдоха до мястото, където бе светият преподобен отец - под дъба. Когато пристигнаха и видяха светеца, те се почудиха. Запитаха го: „Откъде си и по какъв начин си дошъл тук? Кое е родното ти място?" А той им отговори: „Не ме питайте за това, чеда. Дойдох тук, за да изплача греховете си, а родното ми място е на небето. Но за тези неща не бива да ме питате. Елате да ви нагостя с храна от пустинята."

Така той набра сланутъка и в изобилие им предложи да ядат. Те взеха, ядоха и се наситиха. А като помолиха за благословия, си тръгнаха. И когато бяха пуснати да си отидат, един от тях тайно се отдалечи от светеца, настърга много сланутък и радостно се завтече след другарите си. Когато ги настигна и им разказа какво е направил и как е настъргал сланутък, те се нахвърлиха и го разграбиха от ръцете му. Но като разтвориха шушулките на зърната, те не намериха нищо. И веднага, като се разкаяха, те се върнаха и съобщиха за случилото се на светеца, паднаха на колене и го помолиха да им прости. Той ги удостои с прошка и рече: „Така, о чеда, е отредил всесилният Господ: тук да расте и тук да служи за храна!"

А те се изпълниха с удивление от това чудо, тръгнаха си за вкъщи, като славеха бога, за всичко що видяха и чуха, като го разказваха по цялата околност.

Някои от христолюбивите пожелаха да отидат при светеца и да приемат от него благословение. Когато ги видя да отиват, един мъж, който от много години бе измъчван силно от нечист дух, тръгна след тях, понеже желаеше да се избави от беса. И щом дойдоха на едно поприще от светеца, нечестивият дух го разтърси. Паднал, той се валяше, като викаше и говореше: „Огън ме гори тук и не мога да продължа напред." А те го завързаха и с мъка го завлякоха при светеца. Паднаха на земята и го помолиха за опрощение. След като ги благослови, той ги запита: „Защо дойдохте при мен, смирения, чеда?" Те рекоха: „Дойдохме за благословия от светиня ти, честни отче." След това му разказаха и за бесноватия. Паднаха при краката му и говореха: „Помогни на този страдалец, отче, премахни болестта му." А той им каза следното: „Чеда, това не е в наша сила, а е божие дело. Бог прогонва бесове и може да прави всичко, което поиска. А аз съм човек, подобен на вас по страдание." Ала те още по-силно умоляваха да го помилва. Като видя вярата и усърдието им и неумолимото им настояване, светецът се замоли със сълзи на очи на Господа. Веднага бесът излезе от човека. Той оздравя, славеше и благодареше на Бога и неговия угодник - светия отец Иван. Тези, които бяха с него и видяха това, бяха обхванати от ужас и се изпълниха с още по-голяма вяра към светеца. Молеха го да останат да живеят с него, за да се научат от него на добродетел.

Тъй като тогава, както пише и в житието на Григорий Синаит²³⁹, по българската земя рядко се наблюдаваше добродетелен начин на живот, поради което и малко бяха духовните люде, които бяха подготвени за такъв живот, въпреки че имаше манастири. Но да се върнем към този преблажен и достоен за безброй похвали наш отец Иван. Най-напред той излезе на борба с невидимите врагове и ги победи, както някога великият египтянин Антоний²⁴⁰ или пък Павел Тивеянин241. Така и той като огромна звезда озари цялата българска земя. Или по-точно да кажем - цялата страна той освети като някакво голямо слънце. След него дойде и Йоаким Велики, наричан Осоговски, и Прохор свети, наричан Пшински, мъж извисен по живот, след това и Гавриил, преподобнейши мъж, достохвален по живот, а след него - светият мъж Йоаникий. Тези светци озариха цялата страна с безбройните си добродетели. Някои казват, че тези свети мъже са били четирима ученици на великия Иван, но за тях тука няма да пишем.

И така, този велик и дивен Григорий, наричан Синаитски, който беше мъж премъдър и недостижим по разум и иночески живот и добре обучен, се устреми като някаква река или утринна денница, дойде и обходи цялата гръцка земя и самата гора Атонска. Но никъде не намери безмълвно и подходящо за монах пристанище. А той беше твърде изкусен в безмълвието, че и много умно направени книги написа и изрече за него. Както казахме, той дойде в българските и гръцките предели, в областта, наричана Парория. Тук се засели в планината, събра много монаси, подобни на ангели. И така те просияха с добродетелите си, както бе някога при великия Антоний. Един от тях бе чудният Теодосий, наричан Търновски, ученик на великия Григорий, който приведе на господа множество иноци, изчисти монашеския живот и го изведе на светлина, а града прочисти от гнетящата го ерес²⁴². На второ място ще споменем Роман, съвършен постник²⁴³. Така свети Григорий осветли иноческия живот на българска земя. Него знаеше и цар Александър български²⁴⁴. Но и трима велики архиереи просияха с живот и слово. Един от тях е Иван²⁴⁵, мъж твърде добродетелен. Втори е свети Евтимий²⁴⁶, мъж, изкусен в словото и основал закони за иноческите задължения. Трети е свети преблажени Теофилакт, мъж дивен и премъдър, който разтълкува превъзходно евангелието и го изложи накратко²⁴⁷, което удивлява много премъдри мъже. Всички те просветиха страната и мощите им и досега пребивават нетленни. От тях пръв е този Иван, за когото е и нашето слово. Да се върнем отново към неговото житие.

Тези, които бяха дошли с бесноватия, се замолиха на светеца да ги приеме в иночество, но той не стори това. След като ги поучи, пусна ги да си отидат и им каза: „Най-напред съблюдавайте Христовите заповеди, а след това се насочете към съвършения живот, както е казал великият Василий: „Нахрани гладния и напои жадния и живей в мир с всички", а и други заповеди е изрекъл." Някои пък разказват, че тези мъже, които бяха дошли при светеца, му донесли брашно и овощия. И те не се привършили, докато светият пребивавал на това място. Когато се завърнали, те прославили светеца по цялата земя. Като чували това, мнозина прославяли бога чрез него. Много хора идваха, за да ги види и благослови. А той поучаваше всички с душеполезни слова, насищаше ги с онова брашно и със сланутък, а после ги пущаше да си отидат. Забраняваше им да идват често и да смущават неговото безмълвие. Но те бяха изпълнени с обич и вяра в него и често го навестяваха. Някои пишат, че мнозина се подстригали, направили си жилища тук и пребивавали заедно със светеца, така че изглеждало като скиния на нов Йерусалим. Светият отец Иван обичаше безмълвието и реши да се махне оттам, което и направи.

Но аз бих попитал преблажения отец: „О, най-очакван и мил от всички, отче Иване, защо бягаш от хората сам в пустинята и нямаш къде глава да подслониш като уединен елен и сладкопойна птица? Не би ли ти било добре да седиш сред народа, да събереш много братя и заедно с тях да славиш бога и се утешаваш? И да бъдеш със словата си от полза на много хора, които да насочиш към добродетел? Тогава мнозина, наблюдавайки добрия ти живот, биха се утвърдили във вярата си. А сега, какво имаш, скитайки се в пустинята като див звяр или като бухал в развалини? Каква полза имаш от това, кажи ми? Не беше ли по-добре да насочваш братята и да помислиш за нищите? Какво от това, че сега се скиташ бос и гол като уродлив из пустинята?"

А преподобният отговори тихо на ухото ми, като че ли говореше на съвестта ми: „Какво ми говориш, о, суетни човече, кажи! Не знаеш ли, че мирската мълва и човешките занимания отделят ума от Бога и водят до дъното на ада, като стават лов за дявола? Сега виждам ясно бога в съзнанието си, виждам неговата неизказана трилъчиста святост²⁴⁸. Сърцето ми е озарено от неизразима радост, която е изпълнила и него, и вътрешността ми. Виждам това, което око не вижда, ухо не чува, нито сърцето на светолюбивите обхваща. Сподобих се заедно с ангели да живея и се радвам, прославих се повече от хиляди земни царе. Седях в пустинята, а гласът ми зовеше: "В света не любете света и това, което е в него. (1 Йоан, 2:15)" А ако бях сред народа, тогава никой не би ме погледнал, а биха се гнусели от мен и биха ме ненавиждали. Сега, избягал в пустинята, цял свят се е обърнал да ме гледа. Човеците се научиха от мен да презират сладостите, да отхвърлят тленното и преходното в живота, да се надсмиват над суетната слава, да ненавиждат житейската гордост и се гнусят от нея. Ето, когато много тщеславни хора, сребролюбци, чревоугодници и властници видяха моето смиреномъдрие, нищета и страдания, смириха своята умисъл и съвест. Вътрешно обругани, те се съсипват, идват в разкаяние и започват да презират суетата на този преходен век. Освен това, ако бях седял в манастир или някъде другаде, тогава бих научил и бих бил от полза само за тези, които биха били там с мене. А сега, от много страни и племена имах ученици, та дори и малките деца ме носят на езика си. Те говорят за Иван, отец Рилски. Ето, седя в пустинята, а словото отнася гласа ми в света, зове и говори: „Елате, чеда, послушайте ме, ще ви науча на страха Господен." Поради това се прославих повече от всички премъдри учители на тоя век. Мълчах, а делата ми поучаваха. Така доведох много ученици до моя Христос и насочих мнозина към страх Божи."

О, Иване, сладко име! О, Иване, съименник на благодатта! О, Иване, любезни! Откъде е тази слава и святост!

„От любовта - отговори той - и от търпението, защото възлюбих от цялото си сърце Христа и към него се привързах с цялата си душа и сила (Сп. Ефес. 2:4, 5:2). Много труд и болки претърпях заради него, много скърби, беди и различни напасти и страсти изпитах заради него. Презрях и оставих всички блага на този свят. Затова Христос ме венча със слава на небето. И не само на небето, но и на земята. На небето ми дари веселие с ангели, апостоли, мъченици, пророци и преподобни, а на земята ми даде чрез силата на Исус Христос да прогонвам бесовете, да връщам зрението на слепи, слуха на глухи, говора на неми, да нося очищение на прокажени и изцеление за болестта на всеки. Всичко това получих от живоначалната десница на единосъщната троица. А ако си бях седял в света и бях почивал, тези дарове не бих могъл да приема от Бога мой, Христос."

Така ни говореше преподобният отец, който вървеше към вътрешността на пустинята, бягайки от мълвата и най вече, защото бе презрял човешката слава. От онзи дъб светецът се засели по-късно навътре в пустинята, която беше непроходима и трябваше с много усилия да я премине. Той стигна до мястото, където днес е неговият гроб и постницата на името на свети отец Иван. Когато пристигна там, както вече казахме, той намери пещера, в която се засели. А като излезе навън, видя много голяма скала - на височина около 40 сажена - и веднага се изкачи на нея, както някога боговидецът Мойсей на Синайската планина влезе в недостъпния мрак на боговидението²⁴⁹. Със сълзи обливаше скалата; с всенощно бдение и въздишки стократно увеличаваше плодовете на делата си; сам разговаряше с единия Бог; летеше към небето на леки крила и се приближаваше към бога, като търпеше дневния зной и нощния мраз. Когато забеляза великото търпение, с което той понасяше всичко, Бог, който знае всички тайни, му изпрати невидима сила.

Ала дяволът, като го наблюдаваше, не понесе задълго подвига на светеца. Взе със себе си легион груби бесове и те се нахвърлиха срещу него. Какво не вършиха и какво не му сториха! Биха светеца, мушкаха го, влачиха го, като крещяха срещу му - кой за крака го теглеше, кой за ръката, кой за косите и внезапно го хвърлиха от скалата долу. После си отидоха, като мислеха, че е умрял и че не ще оживее. След като лежа там доста време, доблестният Иван едва дойде на себе си. И както охкаше и изнемогваше, изпълни се с тъга и скръб и си каза: „Защо скърбиш, душо моя? Защо ме смущаваш? Уповавай се на Бога, защото нему ще се изповядам. Той е моето спасение и моят Бог (Пс.24:5)." И като стана, той пак се изкачи на скалата и се отдаде на предишните си подвизи, като превърна вишния Бог в свое прибежище. Бог наблюдаваше трудовете на своя угодник и заповяда на своя ангел да му носи храна всеки ден. И писаното за него се сбъдна:,,Хляб ангелски яде човек (Пс. 77:25)."

Като се подвизаваше по този начин, той се прочу по цялата земя, та дори и царят чу за него. Тогава при българите царуваше цар Петър в Средец. Когато чу какво се говори за светия отец, той пожела силно да го види. Веднага извика девет души, много опитни ловци. Изпрати ги да търсят светеца и им заповяда да не се върнат, докато не го намерят.

Те бързо отидоха в пустинята. След като скитаха там много дни, без да открият нищо, те изнемогваха от глад и недоумяваха що да сторят, нито смееха да отидат при царя. Малко по-късно намериха една малка диря и жилище. Откриха светеца, паднаха на земята и го замолиха да ги благослови. А той, като ги накара да станат, ги благослови и ги запита: „Защо сте дошли при мене смирения, чеда?" И те му разказаха всичко поред. Пребожественият Иван с духовното си око прозря, че от пет дни не са яли и са много гладни. Веднага им предложи трапеза и любезно ги нагости. Видяха те, че е сложил малко хляб, и си помислиха: „Как ще ни стигне, като сме девет мъже?" И тъй като блаженият с духа си почувства какво си мислят им каза: „Не отпадайте във вярата си, чеда, а яжте достатъчно." И те ядоха до насита. Но о, чудо! Остана половин хляб, а те си мислеха, че десет хляба няма да им стигнат. А ето, че с половин хляб се наситиха, както бе някога при Христа - с пет хляба насити пет хиляди и останаха дванадесет коша остатъци (Mт. 15:32). Така и тук девет мъже се наситиха с половин хляб, а си мислеха, че десет хляба ще изядат.

Светецът направи същото - с малко хляб ги насити, както каза Господ: „Този, който вярва в мен, делата, които върша аз, и той ще ги върши, дори и по-големи от тях (Йоан, 14:72)."

Видяха мъжете чудо такова и изпаднаха в удивление. Върнаха се и всичко разказаха на царя. А царят се изпълни с неизказана радост, разпали се от божествена ревност, затече се, подобно на елен към водни извори. Като взе неколцина със себе си, бързо се отправиха към планината, наричана Рила. Намериха висока и сурова скала, която беше трудна за преминаване. Като не можеха да отидат напред, изведнъж съгледаха друга висока планина, която се наричаше Книшава. Оттам показаха на царя височината и скалата, на която пребиваваше преподобният. Поради стръмнината и непроходимостта на мястото обаче, царят не можеше да отиде там. Затова веднага изпрати две момчета, които много обичаше, да кажат на светеца да отиде при него и го благослови. От доста време той имаше желание да го види.

Момците отидоха и съобщиха това на светеца. Какво направи божественият Иван? Не се възгордя, че царят го вика. Не си помисли, че е цар - глава на много хора и страни, а още повече - благочестив, и че трябва да го послуша и изпълни волята му. Блаженият си каза, както някога отец Антоний: „Аз някога умрях за света, та каква ще е ползата за живия от мъртвия?" Но на изпратените отговори следното:

„Чеда, кажете на царя: „Твоят труд и молба се възнесоха като кадило към Бога и са приети от него. Ала ти по-скоро се махни оттам, защото мястото е ронливо, да не би неочаквано нещо да пострадаш - ти и всички, които са с тебе. На този свят ти не ще можеш да видиш наше смирение, но в бъдния ще се видим един друг и ще се насладим на неизказаната радост, ако принесем достойни плодове на покаяние."

Царят много се опечали, защото мислеше, че е изгубил нещо велико. Той си отиде с голяма болка и тъга. А щом стигна в двореца, пак му изпрати заради благословение немалко злато, заедно е различни овощия, необходими за монах. Изпрати му и писмо със следното съдържаше: „До всечестния пустиножител отец Ивана от цар Петър. Чух за боголюбния нрав на твоята душа и за пребиваването ти в пустинята, за ангелския ти живот, както и за съвършеното ти отдалечаване от света. И много исках да видя твое преподобие и да се насладя на твоята медоточива реч. Мислех, че ще придобия немалка полза, когато те видя. Но стремежът към богатство и суетна слава, а също и страстите не позволява на нас, които тънем в морето на този суетен живот, да се издигнем към твоя чист и невеществен живот, защото се помрачиха душевните ни очи от светски грижи и тревоги. И ето, сега, когато се пробудих от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоята светлост. Но и от тази благодат се лиших аз, окаяният, поради многото си грехове. Затова моля се и припадам пред твое преподобие да ни изпратиш утеха и опрощение на греховете, и да изсушиш жара на скръбта ни. Защото знае, добре знае твое преподобие, какви световни бури и метежи, и облаци приучват царските сърца да се вълнуват."

А преподобният, като благодари на бога, че е дарил християните с такъв смирен и боголюбив цар, се преклони пред царската молба и прие постническата храна, но съвсем не и златото и така му отговори:

„До благочестивия цар Петър, самодържец на българския скиптър, от смирения Иван. Не е полезно за нас да изпълним цялата ти молба, ала заради вярата и усърдието, което показа към нас, изпълняваме онова, което подобава нам - приемаме постническата храна, а злато задръж сам. Такива неща много вредят на иночестващите, най-вече на онези, които се подвизават в пусти и неутешни места. Та и за какво ли ще потрябват те на онези, които никога не ядат хляб, за да се наситят, нито пък пият вода, за да погасят жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. Тези неща са потребни на държавата ти и на такива като теб. Ала и ти, който си увенчан с диадема, не трябва да се наслаждаваш на тях, защото е казано: „Когато се увеличава богатството, не привързвайте сърцата си към него." При все, че е писано: „Богатството е сила за царя", но то трябва да се изразходва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска, а също и за убогите и сиромасите, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със земното, бъди щедър, както е щедър и нашият небесния отец. Не се надявай на неправдата и не пожелавай да грабиш! Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички! Очите ти към всички да поглеждат! Елеят на твоята милост да се излива над всички! Левицата ти да не знае що върши десницата! Бедните да излязат весели от твоите дворци, а князете да носят върху езика си похвали за теб! Да сияе със светлината на добродетелите багреницата ти! Твои чеда да бъдат въздишките и сълзите! Споменът за смъртта винаги да спохожда твоя ум, а твоята мисъл постоянно да мечтае за бъдещото царство! Валяй се в нозете на твоята майка църквата! Усърдно коленичи и прекланяй глава пред нейните първопрестолници, та царят на царете и господаря на господарите, като види твоето усърдие, да те надари с такива блага, които око не е виждало и ухо не е чувало и за които човек не е помислял, а Бог ги е приготвил за онези, които го обичат!"

Чу тези неща царят, прочете писмото и си помисли, че е получил нещо голямо. И като го целуна любезно, постави го в пазвата си като някое скъпоценно съкровище. Често като го четеше, той прогонваше мрака на светската мълва.

Този Иван преживя в пещерата дванадесет години, а на онази скала още седем години и четири месеца. А преди това, както вече описахме, прекара дванадесет години в споменатата пещера. За други места, където е отсядал блаженият и за които не е известно за колко време и години, не знаем или преподобният не е разказал, а и поради небрежност не е съобщено от списателите, понеже светият не обръщаше внимание на преместването от едно място на друго, а се стремеше да достигне вишния град Йерусалим. По този начин светецът се подвизаваше и нито веднъж не се подаде на леност или униние; напротив прибавяше още повече ревност към ревност и усърдие към усърдие, или просто да се каже: в старческата си възраст той показваше юношески стремеж. Мнозина идеха при него, като донасяха свои болни, които отвеждаха оздравели чрез молитвите на светеца.

И славата му се пренесе по цялата околност. Мнозина пристигаха, подстригваха се и живееха при преподобния. Когато броят на братята се увеличи, те си съградиха малка църква при пещерата и взеха отец Иван за началник. Той пасеше добре стадото си, мнозина възвърна към Господа и сътвори големи и преславни чудеса. След това повика братята, поучи ги надълго за послушанията, смиреномъдрието и дълготърпението и им избра игумен. И отново се затвори сам в пещерата, като беседваше единствено с бога и със собствените си ръце си изкопа гроб. Достигна до дълбока старост, като живя до седемдесет години и повече, без да изнемогне, нито да отпадне в постническия си живот и труд.

Когато разбра, че ще отиде при Господа, извика своите ученици и започна да им говори със сълзи на очи. Каза им:

„Чеда мои, аз отивам при Господа, внимавайте за себе си. Видяхте че и за миг не престанах да ви поучавам, и пак ви казвам: съставете отечески правила и разкажете за постничеството, за да ви знаят всички като Иванови ученици. Бъдете винаги с господа и имайте любов към него, защото любовта е главното - без любов е невъзможно да се спасите! Не дружете с еретици, не слушайте ученията им, нито приемайте словата им! Не отсъствайте от съборната и апостолска църква, а крепко и непоколебимо я следвайте! Умъртвете тялото си на земята, чеда мои! Избягвайте безполезните светски разговори, трудете се с ръцете си и чрез труда си изкарвайте вашия насъщен хляб! Мислете винаги за смъртта, а страхът божи и молитвата да са винаги на устните ви! Пазете тялото и душата си в чистота, помагайте според силите си на изпадналите в беда! Ако някои от братята се моли с нечистите си помисли, неуморно го наказвайте и поучавайте, утешавайте го, укрепвайте го, та да не бъде уловен от дявола и падне в мрежите му! Да няма във вас гняв, ярост, злопаметност, ненавист и завист, защото те са чужди на християнина, а още повече на инока! Обхванатия от гняв е завладян от бяс!"

Така божественият Иван поучаваше братята, като им вдъхваше страх Божи. „И след моята кончина не се опечалявайте, чеда, защото ако тялом си отида от вас, то духом ще бъда винаги с вас, съхранявате ли заповедите ми. А ако не спазите това, което ви заповядах, не ще се веселя с вас."

Като чуха това, те започнаха горко да плачат: „На кого ни оставяш сиротни, отче?" А той каза: „Не плачете, чеда, а се радвайте, защото ще се представя на Христа. Не унивайте в постническите подвизи, нито отслабвайте, а всеки ден пребивавайте както в началото - така ще пребъдете!" След като утеши по този начин учениците си, блаженият се пречести с Божествените тайни - тялото и кръвта Христова - пусна всички ди си отидат, а сам се затвори в пещерата. Отдаде се на молитва и топли сълзи лееше от очи. И като преклони колене на земята, каза:

„Боже, вседържителю на всички, приеми грешния и недостоен твой раб и ме причисли към лика на избраниците. Понеже нищо добро не съм направил на земята, затова прося твоята благост, та да заповядаш на благия ангел да дойде, за да не ми попречат духовете на лукавия."

Помоли се още и каза: „Господи, в твоите ръце предавам своя дух (Лк. 23:46)". И тутакси предаде дух в Божиите ръце.

На сутринта учениците му дойдоха и намериха своя отец честно предал дух, а светата му душа беше отишла при Господа. И като паднаха на земята и се поклониха на мощите му, плакаха неутешимо, защото бяха осиротели и се бяха лишили от такъв отец, учител и наставник. След това станаха, обливани в сълзи, украсиха ковчега и положиха в него тялото на преподобния отец Иван. Така го и положиха в гроба, който бе изкопал с ръцете си. Извършиха надгробните песнопения и го оставиха незасипан с земя, за да го гледат, като че е жив, тъй като не искаха да се отделят от него. Запалиха и кандило над гроба. След четиридесет дни светецът се яви на учениците си и им заповяда да покрият тялото със земя. Те изпълниха заръката му - покриха тялото му със земя.

Някои пишат за този преподобен, че Йоан Богослов с ангелите го погребал и не споменават за учениците. Поради тази причина и иконописците така го изобразяват по стените. Но във всичко това има безверие, защото, както пише блаженият Евтимий, патриарх търновски, учениците му го погребаха. Светецът имаше много ученици, а където е човешкото множество, там не е потребно ангелите да се занимават с чувствени дела. Защото за много светци и още повече за пустиножители как ангели им служат, когато е необходимо, а още повече, когато някой е далеч от хората, както този велик мъж. Преди да се съберат неговите ученици, как ангели носеха на светеца храна! Често свети Йоан Богослов го посещаваше и го подкрепаше в подвизите, като му възвещаваше възнаграждение в бъдещето. Чрез тези неща става ясно и стореното от Богослов, което и до ден днешен се вижда, защото, когато дойде великият Богослов, възвещавайки му преосъществяване от земния живот, той не го прие, тъй като се боеше от козните на дявола. А онзи удари с жезъла си скалата, та веднага се разтроши и бликна много вода, от която и днес хората черпят за здраве и изцеление.

А аз казвам - Богослов е дошъл един път заедно с ангелите за изпровождане на светеца, но също така са дошли и всички апостолски, пророчески и преподобни чинове, множеството на мъчениците и всички духове на праведниците, защото той беше техен съжител. И в житието на свети Сава²⁵⁰ пише, че когато божественият Сава отишъл при господа, в палестинските страни имало по това време мъченик на име Теодор. Когато някой идвал при него с вяра, веднага получавал опрощение. Тогава там имало един човек, който много страдал. Дошъл да помоли мъченика да му извести къде са откраднатите му вещи, защото бил ограбен от крадци. Останал в църквата на мъченика пет дни. На петата нощ мъченикът му се явил и казал: „Какво има, братко, защо толкова плачеш?" Той му разказал за себе си. Мъченикът му отговорил: „Вярвай ми, братче, че не съм бил тук. През ония дни по повеление на бога се събрахме всички мъченици, за да приводим душата на блажения Сава при Бога."

Също така за великия Макарий пише следното²⁵¹. Когато в Емос Макарий се преселил при Господа, мнозина от учениците му виждали в мисълта си как херувим носел душата на светеца, а заедно с него и множество ангели, апостолски, пророчески, мъченически и преподобни лица и всички духове на преподобни в радост и веселие с него. Нечистите духове стояли тъжни настрани и му казвали: „О, с каква слава си се сподобил, Макарий!" А той им отвърнал: „Не, но и още се боя." А други още по-силно плачели и викали: „О, как избяга от нас, Макарий!" А той рекъл: „Не, но и още повече трябва да избягам." И отново още по-високо викали: „Не, не! О, Макарий, как избяга от нас!" А той извикал със силен глас: „Избягах със силата на моя Христос от вашите мрежи."

По същия начин мисли и за този наш отец Иван. Защото не само Йоан Богослов, но и всички праведни духове бяха при успението му и отшествието към Господа, тъй като той бе не по-малък от онези древни светци. Макар и да е от последните времена, но по дело той е равен на древните. След него много други преподобни възсияха не само в България, но и в Русия и Сърбия. Пръв сред тях е този велик наш отец Иван. И за него онзи спасител казва, че Йоан Богослов е погребал мощите на светеца. Но той говори така от простота и невежество, защото не познава истината, нито божиите сили. Да приемем това за извинение, защото великият Богослов често посещаваше блажения Иван и беше с него в пустинята. При това Богослов не беше сам, а имаше там и множество свети ангели и ликове на праведници. Казват, че свети Богослов го погребал. Но аз ти казвам, о, суетни човече, че не това беше грижата на великия Богослов - да погребе мощите му, а да представи душата му пред Бога и да я проводи на небесата. И тялото му той остави да погребат учениците, а сам радостно препроводи със светците душата му до Господа. За тези неща това можем да кажем.

След погребението на светеца, като измина немалко време, от гроба започна да излиза неизказано благоухание. Когато отвориха ковчега, учениците видяха тялото на своя отец изобщо незасегнато от гниене. Той лежеше в гроба, като че в момента заспал. Като видяха това, те прославиха бога и не покриха ковчега отново с пръст. При гроба на светеца станаха много чудеса и знамения, изчезнаха различни болести, стичаха се нататък хора от всякакви области и нямаше човек, който да не получи опрощение.

Преподобният наш отец Иван почина през 954 година при царуването на христолюбивият български цар Петър. Подвиза се с добър подвиг, изпълни наставленията на постничеството и предстои сега пред бога в неизказана светлина. Иван - чисто обиталище на светия дух, Иван - безпристрастен застъпник на истината, който освен себе си нямаше друго в пустинята, който не се уплаши от крадци, нито в мисълта си се поддаде на разбойници! Иван - велик в постничеството, който с дела и до последната си година надмина мнозина от древните! Иван - твърд диамант по душа, който изтърпя толкова години в пустинята, подобно на свят мъченик! Иван - съименник на благодатта, подобно на Йоан Предтеча, който като него живя в пустинята! Иван - славен сладкопевец, който пя сред непроходимите гори! Иван - лястовица сладкогласна, денонощен събеседник с непорочен ум на бога, Иван - върховен постник, Иван - похвала и слава на отшелниците! Честният Иван - непоклатим стълб и опора на иноците! Иван - лечител на болните! Иван - избран гражданин на пустинята! Иван - голяма чест за българите! Иван - добра издънка на благочестието и крепост на правоверието! Иван - страшен войн срещу бесове, победил и прогонил ги докрай, който изложи тяхната лъст и ги посрами! Иван - помощ за изпадналите в беда! О, за какви похвали е достоен нашият отец Иван! Иван - земен ангел и човек небесен, Иван - украшение и похвала за Рилската пустиня!

Но, о, отче на отците, пречестна и изпълнена с благодатта на светия дух славо, Иване, обиталище на спасителя и на отца! Като стоиш пред престола на царя на всичките, като се наслаждаваш на светлината на единосъщната троица, херувимски като пееш с ангелите великата трисвета песен и като имаш непостижимо дръзновение, моли се на всемилостивия владика за твоята обител и църква, че си въздигнал храма на божията майка в слава Божия и си събрал в него стадо от ликовете на иноците и тях си научил непрестанно да се молят на бога в триединната му същност. Запази ги от видимите и невидими врагове, от глад и пагуба, от трусове, наводнения, огън и меч и премахни нашествията на безбожните агаряни во веки веков!

И спаси твоите сънародници, твоя български народ, като унищожиш нечестивите! Помогни на нашия държавен цар и подчини под нозете му всички противни врагове! Запази вярата непорочна, затвърди нашите градове и села, усмири целия свят, избави всички ни от нападението на иноплеменниците (и съхрани тези, които днес се събрахме в храма - светата твоя обител)! Утеши старите, поучи младите, вразуми безумните, смили се над вдовиците, застъпи се за сиромасите, възпитай младежите и запази всичките си люде (по градове и села) от всякакви напасти! И в деня на страшния съд избави ни от лявата си страна и с молитвите си ни сподоби заедно с овцете от дясната си страна, за да слушаме онзи глас на владиката Христа: „Елате, благословените на моя отец! Наследете царството, приготвено за вас от сътворението на света!" На него подобава да бъде чест и поклонение, заедно с отца и единородния му син и пресветия му, благ и животворящ дух, сега, и винаги, и во веки веков. Амин.

 

Бележки

²³⁷Йоан Богослов е авторът на Евангелие от Йоан и Откровение на Йоан, но той не би могъл да бъде апостол Йоан, защото евангелието е писано късно - в края на II в. В апокрифната литература евангелисти и апостол Йоан често са отъждествявани, както става и тук.
²³⁸Шипочане е село в Самоковско, съществува и днес със същото име.
²³⁹Става дума за житието на Григорий Синаит, написано от патриарх Калист (1350-1363 г. и 1355-1363г.), исихаст, ученик на Григорий. Още през XIVB. житието е преведено на български език.
²⁴⁰Антоний Велики (251-356 г.) е основател на отшелничеството. Неговото житие, написано от Атанасий Александрийски (III-IV в.), епископ на Александрия, е преведено на български език за пръв път през първата половина на X в. от презвитер Йоан. Иван Рилски се сравнява с него, защото той е основателя на българското отшелничество и защото Антоний се смята образец на отшелник, през цялото средновековие той се сочи за пример.
²⁴¹Павел Тивейски (около 228-341 г.), прекарва в уединение 91 години, в края на живота му в пустинята го открива Антоний Велики.
²⁴²От тези редове проличава, че Даниил е чел житието на Теодосий Търновски, написано също от патриарх Калист I веднага след смъртта на Теодосий в Цариград (1362 или 1363 г. на 27 ноември). Това житие е преведено скоро след появата му на български език, като за евентуален преводач се смята Евтимий Търновски. Гръцкият оригинал на житието е изгубен. Българският превод е запазен в Рилския панегирик на Владислав Граматик от 1479 г. Тъкмо от този сборник го е чел монах Даниил Рилски.
²⁴³Роман, исихаст, е известен от житието на Теодосий Търновски. За него авторът споменава няколко пъти. Мнението на Даниил се формира главно от следния пасаж на Теодосиевото житие: „Подобава да изтъкна и многократно споменавания преди Роман, мъж добродетелен и знатен, мъж (ревнител в духовните дела, който с нищо не отстъпваше на блажения Теодосий), мъж - наистина пустиник и постник и пазител на всички господни заповеди... А той, като пое манастира (Калифаревския след заминаването на Теодосий за Цариград) и игуменството на братството, усърдно ги ръководеше и се стараеше във всичко да бъде последовател на блажения Теодосий... Той самият се придържаше към строго постничество и пребиваване. Вкусваше храна само веднъж дневно, а и то твърде малко и груба."
²⁴⁴Става дума за Иван Александър (1331-1371 г.), който е дарител, на манастира на Григорий Синаит, намиращ се на българо-гръцката граница. За отношението на цар Иван Александър към Григорий Синаит Даниил знае от житието на Григорий Синаит.
²⁴⁵Както личи по-долу от текста, монах Даниил има предвид Иван Рилски. Той обаче никога не е бил архиерей, т. е. висш духовник.
²⁴⁶Има се предвид патриарх Евтимий Търновски. Като споменава „законите за иноческите задължения", авторът навярно има предвид посланието на Евтимий до Киприан в Света гора, в което се обясняват въпроси, свързани с монашеската практика.
²⁴⁷Има се предвид Теофилакт Охридски (кр. на XI - нач. на XII в.). Неговото тълкуване на Евангелието, преведено на български, намира широко разпространение до най-късно време. В него Теофилакт е наречен „български", защото е архиерей на българите в Охридската архиепископия. Това название заблуждава по-късните книжовници, които го смятат за българин.
²⁴⁸Трилъчиста - защото се има предвид троичната същност на Бога - отец, син, дух.
²⁴⁹Мойсей да се въздигне до него и се приближи до него. Мойсей вижда мястото на бога и чува глас: „Възлез при мене на планината и стой там!" Мойсей възлиза на Синайската планина и облак я покрива.
Бог разговаря с Мойсей и му дава „каменни плочи, написани с божи пръст". Затова Мойсей се нарича „боговидец" (Бит., 24:32).
²⁵⁰Авторът познава житието на св. Сава Освещени (439-532 г.), основател на манастир в пустинята недалеч от р. Йордан (Лаврата на св. Сава Освещени). В житието му той се нарича „наставник на пустиножителя". Преведено е на български през XV1I-XV1II в. и се разпространява в дамаскините, например намира се в Протопопински дам. № 708, XVII в., НБКМ; Тихонравов дам. ХУП в. (издаден от Е. Демина, Тихонравовский дамаскин, С., 1971) и др. В по-ранен период житието се намира в Рилския панегирик на Владислав Граматик № 4/8/61/ от 1479г. Навярно Даниил го е прочел оттук. В края му действително се говори (но по-подробно) за това, което по-долу разказва Даниил.
²⁵¹Даниил говори за житието на Макарий Велики (Египетски), автор на поучения, често цитирани през Средновековието. В бълг. превод житието му е познато по Панегирика на Владислав Граматик от 1479 г. № 4/8/61. Писано е от Серапион.

 

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

 

Това житие се намира в стишен пролог от края на XV и началото на XVI в. от сбирката на Рилския манастир. Ръкописът е дело на книжовника монах Спиридон. Житието е съставено по творбата на Димитър Кантакузин. Според откривателя на текста, проф. Б. Христова, това житие е възникнало в края на XV в.

Издание: Христова, Б. Неизвестно стишно проложно житие за Иван Рилски, с. 315-316.

Превод: В. Велинова

 

В СЪЩИЯ ДЕН ВРЪЩАНЕ МОЩИТЕ НА НАШИЯ

ПРЕПОДОБЕН ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ.

Остави Търново, дойде в планината Рила,

където преминаха постническите му подвизи.

На 1 юли беше пренесено Йоановото тяло.

 

I. Така се случи връщането на мощите на този свят и главен в постничеството отец. Когато бе възнасянето му към Бога, той бе погребан от своите ученици в пустинята. И изпускаше много благоухания. И в сън заповяда, и така се намери гробът му. Пренесен бива светецът в Средец. Когато отслабна българското царство, гърците управляваха страната. Гръцкият скиптър държеше Андроник²⁵², когато унгарският крал премина река Дунав и плени тривалийските²⁵³ страни в Европа, управлявани от гърците и стигнаха Средец. Кралят взе чудотворните мощи на светеца от Средец и ги отнесе в своята страна и ги положи в гр. Остригом²⁵⁴. И когато епископът на този град не повярва в светостта му, сам светецът  го наказа да онемее. Тъй бидейки по-скоро с беден разум, отколкото с безумие и неверие, недостоен беше. Осъзнавайки греха припадна пред ковчега на светеца и се валя, просейки опрощение на греховете и развръзване на езика, които и получи. И много други чудеса направи светецът там, които предизвикваха удивление и ужас у краля. Поради това той го пусна от Пеония обратно в Средец с много почести. Когато гърците не можели да владеят царството, то пак премина в българско. Йоан Асен, който беше тогава цар на българите, като чу за чудесата на светеца го пренесе от Средец в Търново със славния си патриарх Василий. И като съзида църква, го положи в нея.

II. С течение на годините, уви, плачевни събития [станаха]. Множаха се междуособните войни и злото с всеки ден растеше и се простираше помежду гърци и българи, и двата християнски народа. Но праведният Божи съд ги постигна, и двата [народа], наказвайки с кръвопролитието по единоверните си сподвижници, и именно с най-голямото кръвопролитие ги наказа и така ги поучава в мъдрост. Както разумните в умилено съкрушение и видение, а плачевните останки ги има и до днес. Бидейки под властта на Исмаила южната и източната част, злото не пощади и западната страна. Българската [земя] се предаде на някакво нечувано запустение, почестите [към него] попаднаха в дълбоко забвение, и тялото на светеца просто така си лежеше в Търново в голяма небрежност. В последните години, за първи път Бог благоволи да прослави славата на своя угодник за наше утешение, но верните трима мъже братя по плът и благородни по душа, възпламенени от божествена любов оставиха света напълно и приеха иночески, ангелски образ. Отидоха в планината Рила и обновиха запустелия храм на Светеца.

Мнозина поревнаха богоугодния им живот, отидоха при тях и основаха общност. Като видя Бог тези светци, имайки пред очите си всичко, що се е случило, им обяви къде са мощите на блажения Йоан, пастир на паството, отец на чедата си и наставник им показа. И Божият промисъл се сбъдна, поради преголямата любов на преподобния към пустинята и към тези нейни нови жители. Като научиха иноците за честните му мощи, незнаеха къде да се дянат от радост. Бяха обзети от крайно желание, като да бяха намерили съкровище от безценно злато и от скъпоценни камъни. Показаха на благочестивата си царица Мария²⁵⁵ усърдното си дело, която беше тяхна съмишленица, наставлявана от Бога и им подаде усърдно ръка за помощ. И тъй, с нейна помощ и с усилията на иноците, то се случи - пренасянето на мощите на богоносния наш отец от Търново, и както подобава направи си малко чудеса и с тези чудеса Бог прослави своя угодник. И тъй, положено беше многострадалното тяло на великия сред постниците Йоан в неговата църква от благоговейни монаси с много псалмопения в Рилската планина в година шест хиляди деветстотин седемдесет и седма (6977 =1469), индиктион втори, първи юли за слава на единия препрославен Христос Бог наш, прославян от вечно обичащите го от род в род със слава.

 

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ (СТИШНО)

ПО РЪКОПИС ОТ XIV ВЕК

 

Текстът се намира в ръкописен стишен пролог от 1636 г., писан от двама писачи: даскал Кою от Тетевен и етрополския граматик Йоан. Житието е посветено на пренасянето мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир. В началото е поместен стих-възхвала на светеца. Според откривателя на текста, проф. Б. Райков, житието е възникнало през XV в.

Издание: Райков, Б. Неизвестно проложно житие на Иван Рилски, с. 60-61.

Превод: В. Велинова.

 

I. Благочестивият и христолюбив цар Йоан Асен, който по време на царуването си превзе много страни и градове, достигна и до този град - Средец - и там намери честния ковчег с тялото на преподобния отец, което от много време и от дълги години, откакто беше пренесено [това] честно тяло в Средечкия град - седеше творейки дивни чудеса и велики знамения, бидейки този прославен Йоан отец. Благочестивият цар Йоан Асен, когато видя такова знамение, както и благоуханното миро и изцеленията, направени от светеца, много се учуди на това и силно прослави Бога, както и неговия угодник. Не можейки да търпи да бъде лишен от този дар, разпалвайки се от желание и сърдечна любов, заповяда бързо да се пренесе тялото на преподобния в неговия Търновград. И тъй, като взеха тялото на светия, царят и тези, които бяха с него, го отнесоха при себе си. И тъй остана тялото на преподобния за дълги години.

II. И не след много време, и след пришествието на православните царе от род в род, както и Бог благоизволи, творейки чудни знамения за своите угодници, тъй направи и сега. Както благоволи, така и направи. При благочестивата и христолюбива царица Кера Мария - тя като издънка на благочестието, хранеше велика любов към светеца - много се въодушеви от сърдечно желание и поиска да се пренесе светият от град Търнов. И тъй с велика чест бе пренесено тялото на преподобния в неговата обител, където се извършва и неговото съборно честване в лето 6996 (=1469) през месец юли първия ден. За слава на Бога.

Бележки

²⁵²Андроник I Комнин (1183-1185 г.) - византийски император.
²⁵³Тривалийските  страни - сръбските земи.
²⁵⁴Днешният  гр. Гран, Унгария, на северозапад от Будапеща.  Мощите на св. Иван Рилски са пренесени там от  крал Бела III около 1183 г.
²⁵⁵Мария е дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович и съпруга на султан Мурад II (1421 -1444 г., 1446-1451 г.)

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Ангелов, Б. Из старата българска, руска и сръбска литература, т. I, С., 1958.

Ангелов, Б. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. - Изв. на инст. за бълг. лит., IX, 1960, с. 247-285.

Ангелов, Б. Владислав Граматик. - В: Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, с. 88-107.

Ангелов, Б. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. - В: Старобългарско книжовно наследство. С, 1983, с. 186-198. Анчев, А. Рилски манастир. С., 1979.

Арсени, стобийски епископ. Принос към биографията на Неофит Рилски. С., 1984.

Атанасов, П. Руските старопечатни книги в Рилския манастир. - Старобългарска литература. С., 1982, кн. 12, с. 82-99.

Богдановић, Д. Каталог Ћирилских рукописа манастира Хилендара. Београд, 1978, с. 184.

Божков, А. Българската икона. С., 1984, с. 455-462, 480-482. Божков, А. Българската историческа живопис. С., 1972.

Божков, А. Стенописите от църквата на метоха „Орлица". - Изкуство, С., 1964, кн. 2, с. 25-31.

Божков, А. Миниатюрите в Дамаскина от XVII в. в Рилския манастир - Изкуство, С., 1968, кн. 8, с. 18-25.

Буланин, Д. М. Интерпретации „Народного" жития Йоанна Рыльского - Старобългаристика, С.,1987, кн. 3, с. 57-67.

Василев, Р. По въпроса за отъждествяването на св. Иван Рилски с Йоан Екзарх. - Духовна култура, С., 1976, кн. 12, с. 18-27.

Василиев, А. Български възрожденски майстори. С., 1965.

Василиев, А. Български светци в изобразителното изкуство. С., 1987, с. 78-100.

Василиев, А. За българската живопис през XVIII в. - В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, с. 456-556.

Василиев, А. Ктиторски портрети. С., 1960, с. 68, 236.

Василиев, А. Църкви и манастири из западна България. - Сб. 16. Разкопки и проучвания, изд. на БАН, т. IV, С., 1949, с. 49-114.

Вечният монах. С, 1997, с. 192-197.

Влахова, Л, Е. Генова. 24 стенописа от Рилския манастир. С., 1983.

Галчев, Ил. А. Мощите на св. Йоан Рилски. - Духовна култура, С., 1978, кн. 9, с. 35-36.

Генова, Е. Миниатюрна дърворезба XVII-XIX в. С., 1986.

Генова Е., Л. Влахова. 24 утвари от Рилския манастир. С., 1988.

Георгиев, Е. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, с. 307-311.

Герасимов, Т. Свидетелства за възобновяване на Рилския монастир в 1784 г. - Изв. на ист. д-во, С., 1937, XIV-XV, с. 211 -212.

Гилфердинг, А. Собрание сочинений, т. I, Санкт Петербург, 1868, с. 121-131.

Гласник Дршуства Српске Словесности. Београд, т. 7, 1855, с. 181.

Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития на Иван Рилски.- Год. на СУ Богосл. фак., т. 25, 1947-1948.

Гошев, И. Рилски глаголически листове. С., 1956.

Гошев, И. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX-XIV век. - Год. на Дух. акад., т. IV (XX), 10, С., 1954-1955, с. 431-501.

Данчев, Г. Рилскатата повест на Владислав Граматик и споровете около двете и редакции. - Трудове на ВПИ „Кирил и Методий". В. Търново, 3,1966, №1,с. 49-88.

Данчев, Г. Владислав Граматик. Книжовник и писател. С., 1969.

Данчев, Г. Нова редакция на Рилската повест на Владислав Граматик. - В: Славистични проучвания, С., 1973, с. 215-231.

Данчев, Г. Димитър Кантакузин. С., 1979.

Данчев, Г. Към въпроса за преписите и редакциите на Рилскатата повест на Владислав Граматик. - В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 89-101.

Джансъзов, П. Няколко документа, дадени от турските султани на Рилския манастир. - СбНУ, IV, 1891, с. 610-621.

Дилевски, Н. Трехсотлетие первого печатното издания „Жития Иоанна Рыльскаго" болгарского патриарха Евфимия Тырновского. - Търновско книжовна школа, т. I, С., 1974, с. 127-136.

Дилевски, Н. Житията на Българския национален светец Иван Рилски в старата руска църковна книжнина (кратки методологически и библиографски бележки) - Духовна култура, С., 1976, кн. 10, с. 15-21.

Дилевски, Н. Една забравена годишнина (100 години от излизането на книгата на о. Неофит Рилски „Описание болгарскаго свещеннаго монастьря Рыльскаго") - Духовна култура, С., 1980, кн. 7, с. 7-16.

Димитров, Т. Предание за св. Иван Рилски в с. Курило (Софийско). - В: Соф. общ. вестник, 2. XII. 1916 г., с. 3-4.

Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989, с. 26-43.

Динеков, П. Рилският манастир в изследванията на проф. Йордан Иванов. - Старобългарска литература, С., 1985, кн. 18, с. 21-29.

Дуйчев, И. Рилският светец и неговата обител. - библ. Златни зърна, С., 1947. (фотот. изд. С„ 1990).

Дуйчев, И. Свети Иван Рилски и неговият монастир. Издание на Светата Рилска обител, 1948.

Дуйчев, И. Нравствената реформа на св. Иван Рилски. - Духовна култура, С., 1976,10, с. 8-15.

Дуйчев, И. За първообразността и достоверността на Рилската грамота. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура, С., 1981, с. 207-233.

Дуйчев, И. Ономастични и етимологични изследвания. Осеновица-Асеновица. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура, С., 1981, с. 347-354.

Дуйчев, И. Отшелникът Иван Рилски. - В: Страници от миналото, С., 1983, с. 185-205.

Дуйчев, И. Рилският манастир като книжовно и просветно средище през Средновековието. - В: Пътеки от утрото, С., 1985, с. 73-87.

Dujčev, Ivan. Guide du monastère de Rila et ses environs. Sofia, 1948.

Dujčev, Ivan. La réforme monastique en Bulgarie au Xe siècle. - In: Etudes de civilisations médiévales (IXe-XIIe siècles). Mélanges E.-R. Labande. Poitiers, 1974, p. 255-264. Medioevo Bizantino-Slavo, vol. IV, II, Sofia, 1996.

Дылевский, H. Жития Йоанна Рыльского в русских древлехранилиц и их болгарских источники. - ТОДРЛ, 23,1968, с. 276-292.

Дылевский, Н. Договор 1466 го да между болгарскими Рыльским монастирем и обителью Пантелеймона - Руссикон на Афоне. - Etudes balcaniques. 2 S.,1969, p. 81-95.

Дылевский, H. Рыльский монастыр и Россия в XVII-XVIII веках. С., 1974.

Дылевский, Н. Рыльский монастыр - „Великая лавра славянското племени Балканах". - Кирилометодиевски студии, С., 1986, кн. 3, с. 141-146.

Енев, М. Рилският манастир. С., 1997.

Захариев, В. Първото наше графично заведение - щампарницата на х. Исай и х. Калистрат в Рилския манастир. - Изв. на Инст. за изобр. изк., С., 1963, кн. 6, с. 155-198.

Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на Иван Рилски. - Изв. на истор. д-во, С., XIII, 1938, с. 49-58.

Иванова, В. Рафаиловият кръст. С., 1993.

Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917.

Иванов, Й. Жития на св. Иван Рилски. С уводни бележки. - Год. на СУ, Ист.-филолог. фак., С., кн. XXXII, 13, 1936, с. 1-108.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, (фотот. изд. 1970), с. 111-114,364-365,369-383.

Иванов, Й. Старобългарски разкази. С., 1935, с. 227-237.

Иванова, Кл. Две неизвестни старобългарски жития. - Литературна история, С., 1977, кн. 1, с. 57-65.

Иванова, Кл. Патриарх Евтимий и агиографската традиция в средновековната литература. - Литературна мисъл, С., кн. 10, с. 90-99.

Иванова, Кл. Текстологически проблеми в житийно-панегиричното наследство на патриарх Евтимий Търновски. - Зборник Радова са Мећународног научног скупа Текстологриjа средњевековних јужнословенских књижевности. Књ. X. Оделење jeзикa и књижевности, књ. 2, Београд, 1981, с. 307-319.

Иванова, Кл. Литературни и текстологически наблюдения върху Житието на св. Иван Рилски от св. Патриарх Евтимий. - Изв. на Църк.-ист. и архивен инст., С., 1985, т. III, с. 145-161.

Иванова, Кл. Житието на Иван Рилски от патриарх Евтимий. - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 158-159.

Игнатий Рилски. Откѫслекъ отъ историята на Рилский манастиръ. С., 1895.

Илков, Д. Няколко паметници от Рилския манастир. - СбНУ, 1895, XII, с. 615-629.

Ихчиев, Д. Турските документи на Рилския манастир. С., 1910. Kaluznijacki, Е. Werken des Patriarhen von Bulgarien Euthymius, Wien. 1901, p. 5-26.

Караджова, Д. Към интерпретацията на израза „бяла пчела" в Народното житие на св. Иван Рилски. - В: Археографски прилози, Београд, 1997, кн. 19, с. 75-91.

Кенанов, Д. Патриарх Евтимий и агиографския цикъл за Иван Рилски. - Старобългаристика, 1978, кн. 1, с. 74-88.

Киселков, В. Рилският манастир. С., 1927.

Киселков, В. Безименното житие на св. Иван Рилски. - Изв. На ист. д-во, С, 1937, кн. XIV-XV, с. 93-108

Киселков, В. Свети Иван Рилски. Жития. С., 1940.

Киселков, В. Владислав Граматик и неговата рилска повест. С., 1947.

Коева, М. Рилский Монастыр. С., 1989.

Кожухаров, Ст. Служба за Успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от XIII в.). - В: Изследвания върху историята на диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев, С., 1979, с. 217-234.

Кожухаров, Ст. Приносът на Димитър Кантакузин в развитието на химнографския цикъл за Иван Рилски. - Старобългарска литература, С., 1984, кн. 15, с. 74-105.

Кожухаров, Ст. Служба за Иван Рилски. - В: Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989, с. 44-47.

Кожухаров, Ст. Служби за Иван Рилски. - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 426-427.

Коцева, Е. Надписи към стенописите от параклиса на Хрельовата кула. - сп. Музеи и паметници на културата, С., 1969, кн. 4, с. 18- 25.

Кръстев, К. Средновековните стенописи в Хрельовата кула на Рилския манастир. - Изв. на Инст. за изобр. изк., С., 1956, кн. 1, с. 181-230.

Лихачев, Д. „Переодоление слова" в стиле „плетения словес" и историко-литературное значение зтого явления. - Търновска книжовна школа, т. II. С., 1980, с. 9-25.

Матакиева, Т. Образи на Иван Рилски в българското изобразително изкуство XIII-XIV в. (Дисертация - Институт по изкуствознание на БАН).

Милев, Ал. Гръцки жития на св. Иван Рилски. - Духовна култура, С., 1976, кн. 10, с. 21-33.

Милетич, Л. Най-старото житие на св. Иван Рилски. - библиотека. Приложение на Църковен вестник, II, кн. 4-6,1902, с. 130-140.

Милетич, Л. Славянските ръкописи в библиотеката на Рилския манастир. - Библиотека. Приложение на Църковен вестник, 2,1902, № 4, 5 и 6, с. 141-172.

Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири. Курилският манастир Св. Иван Рилски. - СбБАН, XXVII, С., 1931, с. 3-7.
Народното четиво през XVI-XVIII в. Подбор и редакция Д. Петканова - Тотева, С., 1990, с. 202-221,370-372.

Неофит Рилски. Служби с житием преподобнаго и богоноснаго отца нашето Иоанна Рилскаго Чудотворца. Белград, 1836.

Неофит Рилски. Описанiе болгарскаго свещенаго монастыря Рыльскаго. С., 1879.

Нестор, архимандрит. Храмове посветени на св. Иван Рилски в Русия.-Духовна култура, С., 1976, кн. 11, с. 11-19.

Николова, С. Проложни жития на Иван Рилски. - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 373-375.

Пенчева, С., Н. Николов. За преписите на Завета на св. Йоан Рилски. - Старобългаристика, С., 1997, кн.З, с. 77-94.

Петканова-Тотева, Д. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение. - В: Старобългарска литература, С., 1971, кн. I, с. 243-261.

Петканова-Тотева, Д. Старобългарска литература IX-XVIII в. С„ 1992, с. 329,392-395,494-502.

Прашков, Л. Един стенописец цикъл от житието на Иван Рилски от XIV в. - В: Търновска книжовна школа, т. I, С., 1974, с. 429-443.

Прашков, Л. Новооткритите фрески в Хрельовата кула на Рилския манастир. - Изкуство, С., 1968, кн. 2, 34-40.

Прашков, Л. Хрельовата кула. С., 1973.

Прохоров, Г. Исихазм и общественная мысль в Восточной Европе. - Труди от дела Древнеруской литератури, 23, 1968, с. 86-108.

Радченко, К. Отчет магистранта К. Ф. Раденко о занятиах рукописями в библиотеках и других ученных учреждениях Москви и Санкт Петербурга в течение сентября и октября 1896 года. - Университетские известия., Апрель 1898, № 4, Киев, с. 50-51.

Радкова, Р. Възрожденски надписи от Рилския манастир. - Изв. на Инст. за ист., т. 20, С, 1968, с. 201-217.

Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972.

Райков, Б. Неизвестно проложно житие за Иван Рилски. - Език и литература, С., 1970, кн. 3, с. 57-61.

Райков, Б. Книжовни връзки между Търново и Рилския манастир през Средновековието. - Старобългарска литература, С., 1984, кн. 15, с. 3-21.

Райков, Б., Б. Христова. Нови данни и резултати от проучването на славянската ръкописна сбирка на Рилския манастир. - Кирилометодиевски студии, С., 1986, кн. 3, с. 129-141.

Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир, т. I, С., 1986.

Рилец, Климент, архимандрит. Връзките на Рилския манастир с Румъния. - Църковен вестник, бр. 41, от 22.11.1958 г.

Рилец, Климент, архимандрит. Рилският манастир и Света гора. - Духовна култура, С., 1963, кн. 7-8, с. 36-44.

Рилец, Климент, архимандрит. Метохът на Рилския манастир в Самоков. - Духовна култура, С., 1976, кн. 10, с. 35-40.

Рилец, Климент, архимандрит. Връзките между Рилския и Бачковския манастир в миналото и „одисеята" с второто издание на „Службите на св. Йоан Рилски" - Духовна култура, С., 1971, кн. 10-11,с. 11-43.

Рилец, Климент, архимандрит. Рилските братя от Самоков и Самоковско. - Духовна култура, С., 1977, кн. 7, с. 9-18.

Русевски, Г. Свети Иван Рилски Говедарин. - СбНУ, V, С., 1891, с. 157-160.

Сантова, М. Обковата на Крупнишкото евангелие в светлината на Софийската златарска школа. - Изкуство, С., 1989, кн. 4, с. 36-44.

Снегаров, И. „Заветът" на св. Иван Рилски. - В: Сб. в памет на проф. П. Ников. Изв. на Бълг. ист. д-во, XVI-XVIII, С., 1940, с. 462-475.

Снегаров, И. Гръцките документи на Рилския манастир. - Год. на Дух. акад., т. 10, С., 1961, с. 183-212.

Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастир. -СбНУ, XVIII, 1901, с. 195-205.

Спространов, Е. Опис на ръкописите в Рилския манастир. С., 1902.

Станчев, К. Поетика на старобългарската литература. С., 1982.

Стара българска литература, т. IV. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова, С., 1986.

Cтojановић, Л. Стари српски записи и натписи. Београд, 1902, кн,. I, с. 115, 166, 224.

Cтojановић, Л. Стари српски записи и натписи. Београд, 1903, књ. II, с. 137.

Cтojановић, Л. Стари српски записи и натписи. Београд, 1905, књ. III, с. 148-149.

Сярова, М. Образът на светеца в житията на Евтимий Търновски.-Търновска книжовна школа, т. I, С., 1974, с. 317-322.

Тацев, А. Етрополският манастир Варовидец. - В: Българска сбирка, XXI, 3,С.1915, с. 140.

Теодоров-Балан, А. Рецензия към книгата на Й. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият монастир. - В: Изв. на Бълг. археолог, д- во,т. VI, С„ 1916-1918, с. 175-176.

Томова, Е. Към историята на агиографския цикъл за Иван Рилски. -Лит. история, С., 1984, кн. 12, с. 32-40.

Трифонов, Ю. Бележки върху известията за св. Иван Рилски. - Македонски преглед, 1939, XI, 3-4, с. 77-112.

Трифонов, Ю. В кой Никопол са били внесени мощите на св. Иван Рилски в 1469 г. при връщането им от Търново в манастира. - В: Сб. в памет на проф. И. Ников, Изв. на Бълг. ист. д-во, XVI- XVIII, С., 1940, с. 476-482.

Трифонов, Ю. Софийска редакция на Владислав-Граматиковия разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в монастира. - Сп. БАН, LX, 1940, с. 67-94.

Turdeanu, Е. La littérature bulgare du XIVe siècle et sa diffusion dans le pays Roumain, Paris, 1947, p. 80-81.

Фекелджиев, Ив. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979. 1100 години култ към св. Иван Рилски. С., 2000, (Сб. е съставен с материали от Международна научна конференция „Св. Иван Рилски и манастирската култура в Средновековна Европа", София, 19-21 октомври 1996 г.)

Христова, Б. Ново стишно проложно житие за Иван Рилски. - Изв. на НБКМ, т. XVI (XXII), С, 1981, с. 311-319.

Христова, Б. Рилският книжовен център през XV в. (Кандидатска дисертация). С., 1984.

Христов, X., Г. Стойков, Кр. Миятев. Рилският манастир - история, архитектура, резби, стенописи. С., 1957.

Цанков, Ст. Нови данни за историята и уредбата на Рилския манастир. - Год. на СУ, Богосл. фак., т. XIII, 6, С., 1935-1936,1-12.

Цонев, Б. Ръкописната сбирка в Рилския манастир. - Бълг. преглед, 6, С, 1900, № 10, с. 89-96.

Чолаков, В. Каталог на съхранените в Рилския манастир ръкописни книги. - Български книжици, 1, С., 1859, №3, с. 688-692.

Янкова, В. За реализацията на един топос: „бяла пчела" - В: Българистични и славистични изследвания. (Материали от научната конференция, посветена на 80-годишнината от рождението на академик Емил Георгиев (1910-1982) Велико Търново, 21 май 1990). В. Търново, 1991, с. 29-40.

Яцимирский, А. И. Славянскiя и русскiя рукописи Румьнскьхъ библиотекъ. Санкт Петербург, 1905, с. 265-267.

 

КНИГАТА „ЗАВЕТЪТ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ"

И ПОРЕДИЦАТА „ИЗ МИНАЛОТО НА ГРАД САМОКОВ"

СЕ ИЗДАВАТ БЛАГОДАРЕНИЕ ПОДКРЕПАТА НА:

Негово Преосвещенство Драговитийският епископ Йоан и Братството на Рилския манастир
Фондация „Елена и Иван Дуйчеви" -Нонка Дуйчева
Дарителски фонд „1300 години България" - Кин Стоянов
Национален дворец на културата - Христо Друмев
Балканска банка - Скопие, Р Македония - Кирил Пендев
Издателска къща „Princeps" - Недю Маринов
Галерия „Финес" - Мариела Табакова
Аудиовизия „Орфей" ЕООД
Комплекс „Зодиак"
ЕТ „Иван Сл. Вуков" - Самоков
Фирма „Ридо" - Борислав Коцов - Самоков
Фирма „Елити" ООД - Захари Бързанов - Самоков

 

Александър Кордов - София
Аксиния Джурова - София
Амиридис Еврипидис - София
Ангел Радушев - София
Анна Рошковска - София
Багра Петкова - София
Борис Георгиев Манчев - Самоков
Борис Цацов - София
Васко Бояджиев - София
Вася Велинова - София
Венци Ангелов - София
Гено Генов - Самоков
Георги Михайлов - Самоков
Георги Христов - София
Гинка Съйкова -София
Дани и Васил Карабельови - Самоков
Детелина Даткова - София
Димитър Балабанов - Самоков
Димитър Керелезов - София
Добринка и Петър Петрови - Самоков
Елена Кискинова - София
Иван Василев Божилов - Самоков
Иван Патев - София
Иво Борисов - София
Иво Масларски - Самоков
Иво Янакиев - Самоков
Илия Павлов - София
Искра Генкова - Капаноглу - София
Йонета и Пламен Стефанови - Самоков
Йосиф Мороз - София
Калина Христова - Рим
Лиляна Горанова - София
Любослав Коцов - Самоков
Магдалина Япракова - Самоков
Маргарита Стаматова - София
Мариана Пенчева - София
Мариела Табакова - София
Мария и Валентин Велинови - Самоков
Мария Иванова - София
Мария Йончева - Самоков
Мария Полимирова - Самоков
Нейко Нейков - София
Николай Горанов - София
Петя Колева - Самоков
Снежана Лалева - Самоков
Теодора Георгиева - София
Фабио Джентили - Рим
Хиро и Зорница Аджичи - София
Христо Ненов - читалище "Отец Паисий", Самоков
Христо Темелски - София
Цанка и Иван Бончеви - София
Юми Ниномия - Токио
Яна и Петър Шрайнер - Германия
Явуз Капаноглу - София

БЕЗВЪЗМЕЗДНО ДАРЕНИЕ НАПРАВИХА ХУДОЖНИЦИТЕ:

 

Ангел Станев
Андрей Янев
Богомил Живков
Валентин Колев
Валентин Старчев
Величко Минеков
Вежди Рашидов
Вълчан Петров
Георги Ковачев
Георги Трифонов
Греди Асса
Евгени Андреев
Едмонд Демирджиян
Жанет Стойчева
Зафир Йончев
Здравко Мавродиев
Иван Нинов
Милка Пейкова
Николай Майсторов
Румен Скорчев
Светлин Русев
Свилен Блажев
Спартак Паскалевски
Станислав Памукчиев
Стоимен Стоилов
Христо Стефанов
Цанко Панов