Йордан Николов
В края на Древността и началото на Средновековието настъпили дълбоки промени в съдържанието и формите на големите религии. Корените на трансформациите криели своето начало далеч във вековете, но конкретните им модификации намирали своята обективация на сцената на историята. Вярващите започнали да отделят боговете от монарсите и жреците и да ги преселват от Земята в небесата, където те станали недосегаеми. В Китай философът и педагогът Конфуций (551–479 пр. Р. Хр.) създал своята етична система, превърната в навечерието на новата ера в религия. В Индия Буда поставил началото на своето религиозно учение. В Иран Заратустра (VII–VI в.) обосновал дуалистичната си религия, носеща неговото име. В Юдея Иисус Христос проповядвал своето учение и създал най-мощната религия на Земята. В Арабия Мухаммад основал исляма.
Разбира се, промени в статута на религиите настъпвали значително преди възникването на световните религии. Още през XVIII в. пр. Р. Хр. в Египет била сменена установената религия, възникнал култът към Озирис. През XI в. в Северен Китай се зародил култът към Небето, а владетелят бил обявен за „Син на Небето“. Римляните реорганизирали пантеона на боговете през VIII в. и сменили религията. В Индия през VI в. след Р. Хр. била ликвидирана будистката община и възникнала философията Веданта. Индусите възстановили индуизма. Инвазията на Арабския халифат през 712 — 713 г. в индийските княжества била свързана с разпространяването на исляма.
***
Зараждането на световните религии — будизма, християнството и исляма — било преломен етап в развитието на човечеството, повратен момент в живота на обществото, на световната цивилизация. То било свързано с приключването на ерите на Стария свят и с началото на нови ери, обусловени от промените, създадени от религиите и техните основоположници в самото начало на Средновековието. Трите религии, приемани поради широкото си разпространение за световни, се оформили в продължение на около 10 столетия, като се започне от VI в. пр. Р. Хр. и се стигне до първите десетилетия на VII в. след Р. Хр. В труда си „За произхода и целта на историята“ големият немски философ Карл Ясперс (1883–1969) пресмята, че духовният прогрес на Земята бил създаден през времето от 800 до 200 г. пр. Р. Хр., квалифицирано като „осево време“. Тогава се формирали основите на духовната култура на човечеството. В подкрепа на това заключение философът привежда множество убедителни свидетелства. В Китай се родили и проповядвали Конфуций и Лао-цзи, възникнали основните направления във философията, наложили се мислителите Мо-цзи, Чун-цзи и др., а в Индия били създадени Упанишадите, проповядвал Буда, обществената мисъл получила различни модификации: от скепсиса до материализма, от софистиката до нихилизма. В Иран Заратустра обосновал концепцията за космическата борба между доброто и злото. В Палестина зовели за справедливост пророците от категорията на Исай и Йеремия, а в Гърция творил Омир, разпространявали своята философия Парменид, Хераклит, Платон, развивал историческата мисъл Тукидид, провеждал своите експерименти Архимед. Карл Ясперс намира, че в Индия и Китай нямало политическа свобода, както в древна Елада, и появата на християнството била централен момент в световната история1.
За да бъдат пресъздадени обективно, в съответствие с принципите на съвременната хуманитаристика, световните религии следва да се оценяват не от строгите канони на една или друга доктрина, а от непреходните позиции на толерантността, респективно на уважението към всяка религия. Това е основен закон, който не може да бъде нарушаван, ако не искаме да изпаднем в едностранчивост и субективизъм. Разбира се, такъв подход неизбежно може да доведе всеки автор до положението, в което изпаднал немският философ Карл Ясперс, обвиняван заради самостоятелните си възгледи ту в неверие, ту в теологизъм. По оценката на един мислител Ясперс бил „еднакво увличащ теолог и невярващ“. „За безбожниците той е вярващ, за вярващите — безбожник, за рационалистите — мистик, за мистиците — нерешителен рационалист“2. Каквито и да са рисковете обаче, веротърпимостта е „условие, без което не може“ (condicio sine qua non) за проникване в необятния свят на религиите и за правдива оценка на техните догми и морал.
Неслучайно пред религията се стъписват най-великите умове на човечеството и се затрудняват да ѝ дадат обяснение. Когато запитали гениалния руски писател и мислител Лев Николаевич Толстой (1828–1910) какво е мнението му за религията, авторът на „Война и мир“ се притеснил да се обоснове: „Твърде сложно е — отговорил великият творец, — за да дам обикновен отговор.“
Религията заема основно място и играе водеща роля в живота на народите в Азия — люлката на световната цивилизация. Според правилната оценка на немския философ Алфред Вебер по своето съдържание източната култура е мистична и религиозна3. Това се отнася и за начина на живот на хората, за техния бит и душевност. Според английския историк А. Тойнби в духовната култура на древния Изток религията служи като свързващо звено между умиращите и възникващите цивилизации, тя изпълнява функциите на особено зърно, от което израстват новите цивилизации и култури. „Ние трябва да преразгледаме сегашната система на исторически изследвания... — пише К. Ясперс — и да поставим на заден план икономическата и политическата история и да признаем примата на историята на религията, понеже само религията може да донесе спасение... Цивилизацията е слугиня на религията.“4 В този смисъл и Ф. С. Нортръп приема, че източната култура притежава мистично съдържание5.
Изучаването на религията от теологична гледна точка — православна, католическа и протестантска, има многовековна давност и разполага с многотомни изследвания. Своя историография притежава и светското, гражданското, нетеологичното изследване на религиозните явления. Между цялата поредица теории, поставили си за цел да проучат религиозните явления, особено перспективен и плодотворен е системно-структурният метод. Началото на изучаването на религията като система поставил Иреней от Лион (между 130 и 140–202 или 203) в съчинението си „Изобличение и опровержение на лъжливото учение“6, което влиза в историографията със съкратеното заглавие „Против ересите“ („Adversus haereses“), подготвено на гръцки език, но запазено в латински превод. Като своеобразна система разглежда ересите и следващият изобличител на отклоненията от официалното християнство — св. Епифаний (315–403),в труда си „Домашна аптечка“, цитиран като „Против ересите“ („Adversus haereses“)7. Такъв характер има и творбата на арабския специалист по ислямските ереси а'л-Надим Шахрастани, преведена на немски8 и руски език9 — „Книга за религиите и сектите“.
Нов, по-висок и по-съвършен етап в изучаването на религиите бил достигнат с въвеждането да теорията на системите (System théorie)10. Значителен принос в тази насока представляват трудовете на Емил Дюркейм (1858–1917), Марсел Мое (1872–1950), М. Гране (1884–1940), Л. Леви-Брюл (1857–1939), Жорж Дюмезил (1898–1986), Клод Леви-Строс (1908), Мирча Елиаде и редица други модерни изследователи, които преодоляват ограничеността на старите школи и тръгват от тезата за познаваемостта на религията. Всеки от тях притежава свои разбирания, но в края на краищата оценява религията като специфична социална система и неповторимо индивидуално преживяване11.
Етимология на понятието „религия“
Специалистите, които изследват понятието „религия“, добре разбират, че само по себе си то не е в състояние да разкрие вътрешното съдържание на религията и религиозността. При все това те по традиция започват своите анализи едва след като осветлят неговия лингвистичен смисъл, защото приемат древната сентенция, според която „филологията разтваря дверите на познанието“. Както голяма част от термините, с които оперира историческата наука, така и думата „религия“ има латински корен. За първи път понятието „религия“ (religio) в смисъл на „свещено задължение“, „благочестие“, „набожност“, „религиозност“ и пр. било въведено в употреба в древния Рим.
В труда си „За природата на боговете“ („Pro naturae deorum“) римският политически деец, писател и оратор Марк Тулий Цицерон (106–43 пр. Р. Хр.)12 се опитал да даде свое обяснение на термина. Според него „религия“ (religio) произлиза от religare; възвратната представка „re“ означава „препрочитам“, „чета отново“, „размишлявам, разсъждавам върху прочетеното“, „прониквам в съдържанието на свещените книги“, включващи религиозни вярвания.
В християнството думата „религия“ била приведена в съответствие с учението на Църквата, но запазила традиционните си нюанси. Теологът от Северноафриканската школа Луций Целий Лактанций (ок. 250–ок. 317) открива в нея нови, по-възвишени акценти. В съчинението си „Божествени наставления“ („Divinae institutiones“) той свързва „religio“ с глагола „ligo“, в български превод „свързвам“, „съединявам“, „връзвам“, „обединявам“. Като се прибави към глагола префиксът „re“, се получава „religare“, което означава „отново обвързвам“, „отново съединявам“. Според Лактанций религията е съюз, договор, обвързващ отново хората с Бога, възстановяване на предишната „лига“, прекъсната в резултат от грехопадението.
Развитието и усъвършенстването на обществените отношения обогатяват вътрешното съдържание и външните форми на думата „религия“ (religio). В резултат от настъпилите промени в латинския език на базата на традиционния термин religio, -onis се оформили най-малко 5 производни понятия. Първият смисъл на religio най-общо е „религия“, „съвестност“, „добросъвестност“; вторият — „religiose, -sus“ — „набожност“, „благочестивост“; третият — „religiosulus, -а, -um“ — „неособена благочестивост“; четвъртият — „religiosus, -а, -um“ — „внушаващ съмнение“, „внушаващ тревога“; петият — „religo, -avi, -atum, -are“ — „свързвам“, „привързвам след това“.
Както следва и да се очаква, многобройни нюанси придобива типично религиозният характер на термина „religio“. Освен „религия“, „съвестност“, „добросъвестност“ и „благочестие“ той започва да означава „благоговение“, „религиозно чувство“, „набожност“, „святост“, „благоговейна тържественост“ и др. Наред с типично религиозния си облик понятието получава още няколко нюанса, които условно могат да бъдат квалифицирани като нравствени, култово-богослужебни, изразяващи скепсис, съмнение и накрая обозначаващи престъпление в различни форми.
Нравствено-етичното съдържание на категорията най-добре се изразява в съчетанието religiose, -osus, което има смисъл на „добросъвестно“, „по съвест“ (testimonium dicere), даване на тържествена клетва. Щателност, грижливост, акуратност са включени в израза rem rusticam colere. Култово-богослужебен оттенък съдържат изразите summs ceremoniaque, id est cultus deorum, religione publicae: „с величайша церемониалност“, „с култа към боговете“ и „богослужение“, „богослужебни обреди“. Конструкцията „religio¬sus, -а, -um“ изразява идеята за тревога, съмнение, опасения, страх, религиозен страх. Мисълта за недостатъчна религиозност, продиктувана вероятно от съмнения за изпадане в ерес, е включена в израза „religiousus, -а, -um“13.
Същностни особености на религията
В съвременната хуманитаристика, оползотворила в определена степен постиженията на различните клонове на науките, религията се разглежда от различни аспекти. За историка медиевист тя е основна съставка на обществения живот, чиято институция консолидира в държавната система етническите, обществените и социалните групи, опитвайки се да изглади противоречията между тях чрез авторитета на абсолютното същество, Бога — бил той Яхве, Саваот, Даждбог, Тангра, Аллах. В семиотиката тя се възприема като система от знаци, а във философията — като отношение на човека към света, обществото и човешкото битие. Антропологията анализира религията в качеството ѝ на категория на човешката дейност. Социологията открива в нея главно, но не единствено обект за социологически проучвания.
Един от най-значимите критици на религията дава и една от най-дълбоките оценки за нея като социален феномен. „Религията — пише К. Маркс — е обща теория на този свят, неговият енциклопедичен компендиум, неговата логика в популярна форма, неговият спиритуалистичен point d’honneur (въпрос на чест), неговият ентусиазъм, неговата морална санкция, неговото тържествено осъществяване, неговата всеобща основа за утеха и оправдание. Тя претворява човешката същност във фантастична действителност, защото човешката същност не притежава истинска действителност.“14
Дали и доколко човешката същност не притежава „истинска действителност“, може сериозно да се спори, но не подлежи на никакво съмнение, че религията представлява енциклопедичен компендиум по основните въпроси на живота. Тя е действително „обща теория на този свят“. Това атеистът К. Маркс е доловил с дълбоко научно проникновение и го е отразил по блестящ, неповторим начин, но не е успял да разбере дълбоката същност на религията като обществено явление и индивидуално преживяване.
Като се изключат повърхностните определения за религията, в научната литература вече са натрупани много дефиниции, които улесняват в определена степен нейното изучаване. Според немския философ и теолог Фридрих Е. Д. Шлайермахер (1768–1834) „религията е усет и вкус за безкрайното“. Доказал своето положително отношение към явлението, философът обобщава: „Така че религия се е изразявала тогава, когато, унищожавайки ограниченията на времето и пространството, древните съзерцавали всеки своеобразен вид живот в целия свят като дело и царство на едно вездесъщо същество; съзерцавали един своеобразен начин на действие в неговото единство и така обозначили това съзерцание, когато за всяко полезно събитие, при което вечните закони на света се проявявали в случайното по убедителен начин, придавали на Бога, на когото то принадлежало, собствено прозвище и му построявали специален храм... Да се представя всичко, което става в света, като действия на един Бог, това е религия; тя изразява отношенията и към едно безкрайно цяло.“15
Цитираното определение е едно от най-интересните и съдържателните не само в историята на теологичната мисъл, но и на науката изобщо. В него пулсира едно проникновено схващане за дълбоките философски основи на религиозното явление, което владее умовете и сърцата на хората и ги държи в подчинение. То предизвиква размисли, нови обобщения за явлението.
Много интересно схващане за религията лансира френският позитивист, философ и социолог Емил Дюркейм (1858–1917), който приема, че обществото се изгражда върху значими колективни представи — правни, морални, религиозни. В колективното съзнание религията се представяла като „висша форма на психическия живот“, като „съзнание на съзнаваното“16. В своя първи курс лекции за религията Е. Дюркейм признава: „Едва през 1895 г. аз разбрах доколко религията играе основна роля в социалния живот. Тогава за първи път открих, че в похода към изследванията за религията трябва да се използват социологически средства. Това беше откритие за мен. Курсът лекции през 1895 г. прокара дълбока демаркационна линия в развитието на моето мислене — до такава степен дълбока, че всичките ми предишни изследвания трябваше да започнат отново, с нови сили, за да влязат в хармония с тези нови възгледи.“17
Подобни на Шлайермахеровите мисли изказва друг немски социолог — Иоахим Вах, който смята, че религията извира „от потребността на човека от връзка с безкрайното“, поради което тя „не следва да бъде идентифицирана с определени представи, ритуали и институции“18. Според него „религията не бива да се разглежда просто като функция на обществото, защото тя не е исторически преходно явление, а съответства на вечни потребности на човека“19. Не по-различно оценява религията социологът Густав Меншинг, който вижда в нейната същност „среща на човека със святото, поради което тя е нещо тайнствено, което не може да се постигне с разума“. Меншинг поддържа, че религията не може да се изследва научно, понеже не подлежи на обхващане с възможностите на разума20.
В една от следващите си книги Г. Меншинг, който е професор в Катедрата по сравнително религиознание при университета в Бон, твърди, че действителното овладяване на религията предполага вътрешно съпричастие към нея. Само вярващият човек можел според неговите заключения да разбере същността на религията. Меншинг заключава, че религиознанието, което се изследва не от вярващ човек, преминава покрай религията без всякакво разбиране и създава за нея погрешна представа21. Аналогични възгледи застъпва и друг немски автор — А. Рихтер22.
В труда си „Религия и стопанство“ немският специалист по религиознание Алфред Мюлер-Армак обоснова мнението, че същностна черта на религията е вярата в Бога. Според него социологията на религията има за цел да признае ролята на трансцендентното като решаващ фактор в историята на човечеството23. Очевидно авторът не отчита значението на свободната воля на човека, която изключва идеята за автоматичната намеса на свръхестественото в живота на хората. Подобни увлечения на практика влизат в противоречие с някои основни постулати на християнството.
Много интересно оригинално определение за религията дава гениалният немски философ Георг Фридрих Хегел (1770–1831): „Съдържанието на философията, нейните потребности и интереси са напълно общи с религията,... религия и философия образуват едно цяло. В действителност самата философия е служене на Бога.“24
Философските мащаби на религията, нейната безкрайна сила в борбата за надмогване на ограниченията на човешкото битие, способността ѝ да свързва в едно цяло крайното и безкрайното, действителността с идеала е доловил достатъчно добре американският философ Уолтър Стайс и го е отразил ясно и убедително: „Религията е глад на душата по невъзможното, недостижимото, непознаваемото... Религията търси безкрайното. А безкрайното според самото му определение е невъзможно и непостижимо.“ И в края на краищата под „безкрайно“ философът разбира Бога, Абсолютното, което е крайъгълен камък на всяка религия25.
В противоположност на една популярна теза, според която религията не притежава свой предмет за изучаване, в най-новата литература се акцентира не без основание върху нейната самостоятелност. „Религията — смята холандският социолог П. Врихов — се разглежда като трансцендентна, автономна реалност, която въздейства върху човешкото общество. Социологията на религията постига религията само в нейната социална изява. Същността на религията поради това се намира вън от анализа на социологията. Въпросът за същността на религията е дело на теологията или на философията на религията.“26 Така свръхестественото се разглежда като обективна реалност и се отстоява разбирането за относителната самостоятелност на религията като обществено явление.
Цитираните оценки за религията дават достатъчно сериозни основания да се разбере нейната най-важна характеристика като вяра в свръхестественото, абсолютното същество, Бога, като опит да се надмогне ограниченият свят на човешкото съществуване и да се търси един нов, непознат идеал, по-съвършен, по-привлекателен от известния, познатия. Многовековните научни изследвания доказват, че религията е неизкоренима вътрешна потребност на човешката личност за задоволяване на духовните му идеали, на интелектуалните му търсения, скок в безкрайността. Оценката на религиозните явления обаче не изключва, а предполага спазването на основния принцип на учения: „във всичко да се съмняваме“ (omnibus dibitandum). Съобразяването с този принцип не означава непременно приемане или отричане на истините на религията. Това е въпрос на личен избор, който е неизменно право в демократичните общества. „Мнозина описват нашето време като време на неверие — пише Едуард Тейлър (1832–1917). — Естествено това е време на скептицизъм и критика, но скептицизмът и критиката са необходими условия за достигане на разумна вяра.“27
Много интересни мисли развива и Н. Бердяев (1874–1948), цитирайки Ф. М. Достоевски. Като използва разсъжденията на Вересилов от „Юноша“, Н. Бердяев разсъждава: „Той е много горд човек, а мнозина от много гордите хора вярват в Бога, особено онези, които малко презират хората. Тук причината е ясна: те избират Бога, за да не се преклонят пред хората, а да се преклониш пред Бога, не е толкова обидно.“ Вярата в Бога е признак на високия дух, а неверието е признак на ограничения дух. Иван Карамазов разбира главозамайващата висота на идеята за Бога. „Чудото е, че такава мисъл — за необходимостта от Бога — е могла да се промъкне в такова диво и зло животно, каквото е човекът, и толкова свята, толкова трогателна, толкова премъдра е тя, и прави чест на човека. Ако съществува висшата природа на човека, призванието към висшата цел, значи съществува и Бог и съществува вярата в Бога.“28
Поради всеобщия характер на религията, поради нейната вечност и неунищожимост се налага да разгледаме някои от най-разпространените хипотези за произхода на религията. Много популярна е тезата за религията като продукт на страха. В „Тивиада“ (III, 661) Стаций казва: „Първият страх на земята е създал боговете“ (Primus in erbe deos fecit timor), a в „За природата на нещата“ Тит Лукреций Кар поддържа, че „първият страх е създал боговете“ (timor primus fecit deos). Неразделно свързано с това схващане е твърдението, според което религията била резултат от безсилието и безпомощността на първобитните хора пред природните сили и тайни.
Несъстоятелността на двете становища е повече от очевидна. Ако в най-стария период от историята на човешкото общество страхът, безсилието и безпомощността на хората пред заобикалящата ги природа са можели да имат някакво значение, през Средновековието, когато цивилизацията завоювала значителни успехи, обстановката се променила. Организирани в своите държавни институции, етнически общности, образователни и просветни звена, хората започнали да изменят природата. Зависимостта от атмосферните явления, от Земята и Небето била по-ограничена. Антропоморфната представа за боговете вече надарила небесните сили с благородство, хуманност, които изключвали страха в релацията човек—Бог.
Усилията да се обясни религията с етични, психически, емоционални и други потребности също не издържат критика. Това се отнася и за опитите да се открие произходът на религиозните явления в двойствените феномени, в природата, Слънцето, гръмотевиците и пр., включително и в психическите преживявания на човека29.
Всичко това налага да се създаде цялостна, научнообоснована концепция за действителните проблеми на религията, за нейния генезис, съдържание и социални функции в съответствие с най-новите разработки на хуманитарните науки. Така ще се преодолеят широко разпространените дилетантски популяризации и съвременната наука ще разполага със солидни справочници по един от актуалните, но незадоволително решени проблеми на историята на Средните векове.
Трите световни религии — будизмът, християнството и ислямът, отбелязали началото на нова ера в историята на религиозните системи, притежават интересно минало. Предполага се, че най-старите религиозни вярвания се отнасят към 50–40 хил. пр. Р. Хр., когато възникнали. В тясна връзка с интелектуалното равнище на хората, които повярвали в съществуването на боговете, теогонията придобила различни форми: началото им се корени във фетишизма, преминава през тотемизма и навлиза в сложния свят на анимизма. Във всеки случай пътят от тотемните представи до антропоморфизма бил изключително сложен и продължителен.
Наблюденията на историците на религиите доказват, че броят на боговете, които хората почитали, бил свързан до известна степен с трудностите, които трябвало да преодоляват. При разкопките, когато била открита библиотеката на царя на Асирия Ашурбанипал (669–ок. 633 пр. Р. Хр.)30 археолозите намерили обширен списък на божества, на които се кланяли асирийците в Двуречието. Той съдържал хиляди имена на различни божества. В свещената книга на Индия — „Ведите“, са изброени 3399 божества. Установено е, че жителите на древно Мексико се кланяли на 2000 божества. Някои скрупульозни историци на Римската империя доказват, че в пантеона на древните римляни били включени към 30 000 богове и богини. Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, в теогонията на индуизма се наброяват 330 млн. богове31.
Будизъм, християнство, ислям — сходства и различия
След като разгледахме накратко някои теоретични проблеми на религиознанието, можем да пристъпим към прегледа на основните световни религии — будизма, християнството и исляма, като предварително се спрем на характерологичните особености на техните основатели — Буда, Христос и Мухаммад. В противовес на познатата хипотеза, претендираща за научност, според която основателите на будизма, християнството и исляма били митични персони, съвременната хуманитаристика приема, че Буда, Христос и Мухаммад били реални исторически личности. Внимателният критичен анализ на техния животопис показва както сходства, така и различия. В биографията на Буда митичното преобладава над реалното и в края на краищата той се превръща в божествена личност. Според Евангелията Иисус Христос е Син Божий, Богочовек, Месия. Мухаммад е по сведения на Корана пророк (азрети), пратеник на Аллах (Коран: 26 — 29). Буда бил син на владетел от рода Шакя, докато Иисус Христос — син на Дева Мария и дърводелеца Йосиф. Мухаммад се родил в семейство на търговци от племето курайшити, от рода на Хашимити.
Както Буда, така и Христос били заченати непорочно, докато Мухаммад се появил по естествен път. Те правели чудеса.
За разлика от Буда и Мухаммад, които създали семейства и имали потомство, Христос живял в безбрачие. Както Буда, така и Христос водил аскетичен начин на живот. Самият Буда бил наречен „аскетът от рода Шакя“, а Христос се хранел скромно. Буда се сблъскал с Мара, който обединявал Смъртта и Злото, а сатаната съветвал Христос да му се поклони, за да му даде „всички царства на света и тяхната слава“. В отговор Спасителят му казал: „Махни се от Мене, сатана!“, защото писано е: „Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Мат. 4: 10).
За разлика от другите основатели на религии Иисус Христос, Спасителят на човечеството, представлява нещо уникално, несравнимо, най-възвишено, недостижим връх в представите на тогавашния свят. Конфуций, родоначалникът на конфуцианството, е велик учен, но Христос е Логос, Слово, въплътено в Него, Върховна мъдрост. Буда, създателят на будизма, е царски син, докато Христос е син на дърводелеца Йосиф от Юдея, но Натанаил Му казал: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев“ (Йоан, I: 49). Мухаммад се прославя като последен от пророците, пратеник на Аллах, но Христос е „Единороден от Отца“ (Йоан I: 14), „Съвършен Бог“ и „Съвършен човек“, обещал „на всички, които Го приеха — на вярващите в Неговото име, — да станат чеда Божии“ (Йоан, I: 12).
Отрицателите на християнството търсят сходства между живота на Христос и живота на останалите създатели на религии, но те никъде не откриват основател на религия, който е едновременно и бог, и „разпнат на кръста“. В най-добрия случай Мухаммад е „пратеник на Аллаха“, „пророк“, но не е почитан като бог. Единствено Иисус Христос „със смъртта Си смъртта победи“ („смертию смерт поправ“). Въпреки че възникнали в различни епохи, християнството и ислямът са продукти на сходна обстановка, под влиянието на наследството на юдаизма. Старият завет на Библията лежи в основата не само на Новия завет, но и на Корана, където фигурират голяма част от пророците на Израел. Военните конфликти, които възникнали между Арабския халифат и Византия, създавали политически противоречия, но не подкопали сходствата между християнството и исляма, които останали в историята. Средиземноморският басейн едновременно разделял и съединявал Изтока и Запада.
Появата на световните религии, които не възникнали едновременно, била свързана с изключително важни събития в историята на народите, които ги създали — индуси, юдеи, араби. Будизмът се зародил през VI в. пр. Р. Хр. в резултат от проповедническата дейност на Буда (ок. 563–ок. 480 пр. Р. Хр.)32. Християнството било създадено от Иисус Христос (I–ЗЗ)33 в границите на Римската империя. Що се отнася до исляма, той бил създаден през VI в. от Мухаммад (570–632)34.
Буда и будизмът
Будизмът35 — първата световна религия, която се утвърдила на историческата сцена, бил основан от Буда, на санскритски език и пали — Buddha, „Просветеният“, „Пробуденият“, „Озареният“. След раждането му го нарекли „Сидхарта“ („Постигналият своята цел“), „Шакиямуни“ („Мъдрецът от племето Шакя“), „Гаутама“ („Първият от людете на Земята“). Ако собственото му име било „Сидхарта“, презимето „Шакиямуни“, а фамилното „Гаутама“, „Буда“ представлява индивидуална характеристика, епитет за обозначаване на качествените му особености.
Макар в животописа на Буда да са съчетани елементи на легенди и правдоподобност, вече могат да бъдат окачествени като окончателно преодолени опитите да се постави под съмнение въпросът за неговата историчност36. В основни линии главните моменти от биографията му са маркирани. Предполага се, че животът му протекъл между 560 и 480 или 563 и 483 г. пр. Р. Хр. Някои автори отнасят смъртта му към първата половина на IV в. пр. Р. Хр.37
Според преданието княз Сидхарта Шакиямуни Гаутама се появил на света като двадесет и осми Буда, който се преродил 550 пъти, придобивайки множество добродетели. Вярва се, че преди да приеме образа на княз Сидхарта, той се преродил в образите на раджа, цар, брамин, бог, щудра, овчар, зидар, резбар, артист и дори животно. Чудотворното му зачатие било съпроводено с разнообразни знамения, които предизвикали новите му наименования. Към традиционните имена били добавени нови, които визирали личност, придобила най-висока степен на развитие. Сред новите характеристики се открояват „Тахтагата“ („Пристигналият“), „Сугата“ („Щастливият“), „Джина“ („Победоносният“). Влезли в употреба и други епитети: „Шакясинха“ („Лъвът на Шакя“), „Бхагават“ („Благословеният“), „Дхармараджа“ („Царят на добродетелността“) и др.38
В древни текстове на „Палийския канон“, наричан още „Трипитака“ (санскритското съчетание „Трипитака“ означава „Три кошници“), се изнася, че преди Шакиямуни живели и развивали дейност 24 негови предходници, най-старият от които бил Дипанкара; той взел решение да се превърне в Буда. Преди да се появи самият Буда, проповядвали Кракучханда, Канакамуни, Кашапа. Имената, с които бил надарен, достигнали цифрата 90.
Историческият, реалният Буда39 произлизал от арийското племе шакия, което образувало една от най-старите държави в Индия, разположени по течението на р. Ганг и Джамна. Държавата се простирала в Североизточна Индия, близо до Непал, в подножието на Хималаите. Шаките се занимавали със земеделие, отглеждали ориз, пшеница, ечемик, просо, сусам, памук, захарна тръстика. Баща му Шудходан, владетелят на шаките, бил сатрап (кщатрап), раджа — според критериите на Европа цар или крал. Майка му, Мая-Деви Махамая (Великата Мая), дъщеря на раджата на държавата Колия, била бездетна. При една разходка срещнала бял слон. В настъпилата нощ сънувала слона с шест бивни да броди в една златна гора, после той проникнал в дясното ѝ бедро. Това станало, без тя да усети каквато и да болка. След като Мая-Деви разказала на съпруга си за своето съновидение, Шудходан призовал астролозите да разтълкуват съдържанието на необикновения сън.
Брахманите, които пристигнали в двореца, обяснили, че пред бъдещия наследник на владетеля се разкривали два пътя. Единият път му предвещавал бъдеще на велик владетел, властелин на света. Другият път разтварял дверите на аскета, който ще спаси човешкия род. Шудходан мечтаел да види в лицето на сина си свой наследник на престола и не искал да допусне той да стане отшелник.
Легендата разказва, че като усетила своята бременност, Махамая напуснала Капилавасту, столицата на Шакя, и се отправила за Девадаха, където живеели нейните родители, за да роди своята рожба. По време на пътуването в селището Румбини (Руминдей) Буда напуснал тялото на майка си и се родил в нейната нощница. Това събитие станало през месец вайщакха (май) в деня на пълнолунието, превърнат в свещена дата, влязла в историята под името „пурнима“. Буда направил първите си четири крачки: една на север, друга на юг, трета на изток и четвърта на запад. След това изревал като лъв: „Аз съм несравним, това ще бъде моето последно прераждане.“40 Когато през 1956 г. в Индия бил избран денят „пурнима“ за отпразнуване 2500-годишнината на будизма, Сарвапали Радхакришнан — големият индийски учен и философ, държавен обществен и политически деец, отбелязал, че посочената дата била условна41.
Чудесните събития, които съпровождали раждането на Буда (съгласно с легендата), разтърсили цялата земя. Лъвският му рев бил чут от боговете, които пристигнали при новородения и му дали различни подаръци. Когато пристигнали в двореца на Шудходан, Махамая и младенецът били посрещнати не само от бащата, но и от стареца Асита — един от прочутите мъдреци на Изтока. Асита видял в образа на младенеца неговото величие и заплакал от радост. „Аз се радвам, че Спасител дойде на земята, и плача за това, че живях достатъчно дълго, за да видя извършването на неговите подвизи.“42
На седмия ден след раждането на Буда Махамая починала. Баща му се оженил за сестрата на покойната си съпруга — Махапраджапати. За да предотврати превръщането на престолонаследника в аскет, Шудходан му създал великолепни условия за безметежно и щастливо детство. Правел всичко възможно неговият син да не разбере за съществуването на злото в живота, за болестите и смъртта. За тази цел владетелят се разпоредил дворецът му да бъде обграден с високи стени. Подрастващият наследник на престола придобил солидно образование. Мъдреците, които го заобикаляли, останали поразени от блестящите му умствени възможности, от задълбочеността на отговорите, които давал на техните въпроси. Притежавал необикновена сила: един бесен бик, връхлетял в двора на палата, бил хванат от Сидхарта за рогата и прехвърлен на улицата. Овладял също и бойните изкуства на своето време.
След като навършил пълнолетие, той се оженил за своята братовчедка Яшодхара, рядко красива девойка. Тя му родила син, когото кръстили Рахула, в български превод „Препятствие“. Трите двореца, които грижовният баща построил, за да не може синът му да забележи отрицателните страни на живота, не били в състояние да предотвратят неизбежното. При посещенията на дворците младият човек видял изпитанията, на които били подлагани обикновените хора: болестите, мизерията, старостта, смъртта. Съдбоносна се оказала обаче срещата на Сидхарта с грохнал старец в именията на баща му по време на една разходка с колесница. Пораженията на старостта и нейната неизбежност му направили силно впечатление и предизвикали дълбоки размисли. Една погребална процесия, която наблюдавал, го довела до заключението, че „животът е път към смъртта“. След среща с монах аскет, който му разкрил дверите на духовното съвършенство, в живота му настъпил „Великият поврат“43.
Не го отклонили от поетия път и 60-те хиляди наложнички според едни, а според други 84 000, които взел, след като сключил брак с братовчедка си Яшодхара, както и допълнителните две жени, с които живеел. На 29-годишна възраст Гаутама решил да напусне дома си и да се заеме с изучаването на философия и религия. Изворите, с които разполага историческата наука, обясняват решението му с четирите видения, които имал. Заедно с прислужника си Чанна Гаутама видял древно индуско божество, което се превърнало в немощен, стар, болен мъж, чието тяло се разлагало, и той после се превърнал в отшелник, който излъчвал достойнство. Според нравствените ценности на онази епоха видението го поразило дълбоко и го принудило да вземе решение да изостави семейството си. Към това го подтикнала и гледката на отпуснатите, вяли тела на жените му, които спели. След като отправил последен взор към жена си Яшодхара и сина си Рахула, той напуснал семейството си, яхнал коня си Кантака, и съпроводен от слугата си, се отправил на път. Спазвайки старинен обичай, Сидхарта се отказал от княжеското си звание, облякъл жълт плащ на отшелник аскет и започнал да проси милостиня. Обръснал главата си и в продължение на 6 години обикалял долината на р. Ганг. Придружен от петима верни приятели, той се усамотил в джунглите на Урувел и там поставил началото на своите подвизи на аскет. За да умъртви плътта си, започнал да пости и да търси духовен мир. Суровият, аскетичен начин на живот го довел до отчаяние. По време на своите упражнения той едва не починал. Тогава разбрал, че изтощаването на тялото води до ограничаване възможностите на интелекта, на ума. Така Буда се убедил, че системата на обучение при йогата Арадха Калама е погрешна и безрезултатна44.
Не се изменило положението и при следващия учител — Удрака Рамапутра, при когото претърпял пълно разочарование. Гаутама започнал да търси изход в покаянието, поста и бичуването. В процеса на аскетичните упражнения той достигнал известно успокоение45. Гаутама се уединил в пустинята в търсене на пътя към мъдростта. Той успял да преодолее изкушенията на злия дух Мара, който се опитвал да го отклони от поетия път на самоусъвършенстването. Като бог на изкушението Мара му изпратил красивите си дъщери, които изиграли няколко съблазнителни танца пред седналия Буда, за да го подтикнат да съгреши. Тъй като той вече владеел напълно сетивата си, не се поддал на еротичните им планове и останал непреклонен. След като опитът пропаднал, Гаутама извършил медитация46. За него станало ясно, че съвършената добродетел може да се постигне не с необмислено прибързване, а постепенно, бавно, в резултат на много усилия.
Своята подготовка за последното си превъплъщение като велик учител Буда прекарал в продължение на 7 години под историческото смокиново дърво в Южен Бихар, наречено „Дърво на Просветлението“ („Бодхинанда“), Трън на разума, в очакване да достигне висша степен на просветление. Тук той се превърнал в най-висш носител на знанието. Гаутама достигнал нирвана, съвършена мъдрост, доброта, святост. Процесът на прераждането, Самсара, приключил. Така той достигнал върховете на съвършенството47.
Придобил пълно просветление — бодхи, той се превърнал в Буда. В хода на новите размисли, които го обхванали, той стигнал до заключението, че източникът на злото се дължи на желанията, скръбта, гнева и насилията. Самото желание предизвиквало хората да искат да продължат да живеят и след смъртта. Затова всички, които не можели да контролират желанията си, преминавали през множество прераждания. В крайна сметка животът протичал от раждането към смъртта, от битието към небитието. Получавала се някаква безкрайна верига (самсара) от непрекъснати страдания (дукха). Веригата можел да прекъсне само онзи, който успеел да потисне своите желания. Ако не се прероди, той можел да премине в нирвана след своята смърт. Самият Буда, достигайки до това заключение, бил в състояние да преустанови страданията, на които се подлагал, и да навлезе в нирвана. Буда обаче предпочел да избере живота и да започне да проповядва мъдростта (праджна) на спасението (мокша). Движен от състрадание към хората, той взел категорично решение да стане техен учител48.
Убеден в правотата на своите разбирания, Буда решил да се срещне със старите си учители Алара и Удрака, но те били отдавна починали. Затова решил да се отправи за Бенарес. По време на пътуването срещнал стария си познат Упака, който се изненадал от изящната му външност и го запитал: „Откъде иде това, че тялото ти е толкова съвършено, ликът — така прекрасен, видът — така спокоен? Коя е религиозната система, която ти дава такава радост и мир?“ В отговор Буда обяснил, че е успял да превъзмогне всички земни слабости, невежеството, пристрастията, грешките49.
По време на беседата между двамата Упака поискал да разбере накъде се е отправил неговият познат и какво ще прави. Буда отговорил в стихове: „Сега желая да завъртя колелото на неизменния Закон. За тази цел отивам в града Бенарес да дам Светлина на потъналите в мрак и да им отворя вратата на Безсмъртието.“ След това Буда осведомил събеседника си, че бил превъзмогнал напълно всички пагубни страсти и завинаги се е освободил от останките на физическото съществуване. Казал също, че желае чрез светлината на своето религиозно учение да даде светлина на всички подобно на лампа, която осветява целия дом. Позицията, която застъпил Буда, не отговаряла на убежденията на Упака като брамин и той не поискал повече да разговарят. На раздяла той му казал: „Уважаеми Гаутама, пътищата ни се разделят.“50
Възникналите противоречия не отклонили Буда от поетия път и той продължил да го следва неотклонно. Недалеч от Бенарес, в Еленовия парк, в присъствието на петима аскети, които по-късно станали неговите първи ученици, Буда произнесъл първата си проповед. Слушали го и аскетите, и два елена. В забележителната си проповед — своеобразна платформа на неговото учение, Буда развил теорията си за четирите благородни истини. Първата благородна истина включвала констатацията, че по света съществуват страдания; втората — че има причини за тези страдания; третата — че съществува и прекратяване на страданията и четвъртата — може да се открие път за прекратяване на страданията51.
Първата проповед на Буда открила началото на първото завъртане на колелото на закона, включено в „Дхармачакраправартана сутра“. Освободена от метафорите, мисълта на религиозния реформатор означавала завъртане на колелото на каляската на световната империя на истината и добродетелите. След като прогласил четирите благородни истини, Буда обявил благородния осемчленен път: „правилен възглед, правилно мислене, правилна реч, правилно действие, правилен живот, правилен стремеж, правилна бдителност и правилно съсредоточаване“. Според проповедника това бил „средният път“, който „поражда откровения и поражда знание и който води до успокоение, до прозрение, до просветление, до угасване“52.
Слушателите, пред които Буда развил своите идеи, одобрили учението му и били приети за членове на Будисткия орден (Самгха). Първоначалната група от петима аскети постепенно нараснала и обхванала хиляди хора, принадлежащи към различни съсловия — кшатри, вайши, шудри и др. Първият привърженик на новата религия бил Яса, а след него се присъединили множество мъже и жени. Между учениците му се откроявали братовчед му Ананда, Махакашиапа, Шарипутра, Маугдалия-яна, Упали и др. Симпатизирали му неговият баща, майка му и съпругата му. Броят на учениците на Буда нараснал неимоверно. С мисионерска цел създателят на новото учение посетил двореца на баща си. Много брахмани станали негови последователи53.
В продължение на 4 десетилетия, по-точно на 45 години, Буда разпространявал своето учение по цяла Индия. Както отбелязва Л. С. Василиев, пътят му бил триумфално шествие. Множество аскети се отказвали от самоизтезанията заедно с учителите си и ставали негови последователи. В нозете му коленичили богати блудници, които се разкайвали за греховете си и му подарявали своите дворци. Юноши с пламтящи от религиозен екстаз очи се тълпели около него и го молели да им стане наставник в живота. Запленени от учението му брахмани се отказвали от брахманизма, превръщайки се в неуморими проповедници на учението му. Според находчивото сравнение на цитирания изследовател последователите на будизма нараствали като снежна топка54.
Тайната на успехите на будизма се крие в привлекателността на неговите идеи и в умелата тактика на проповедника за привличането на симпатизанти и следовници. Проповядвайки стремеж към съчетаване на духовното начало с идеята за Абсолютното, на освобождаване от материалното, Буда импонирал на обикновените привърженици на ведизма. Интересът към неговата религия нараствал и поради идеите му за живота като страдание, което е резултат от страстите и желанията, за непостоянството и изменчивостта на живота, за необходимостта от Вечна душа. Авторитетът на новия проповедник се увеличавал и от обстоятелството, че той намирал изход от страданията в постигането на знание, на прозрение, на окончателно освобождаване от преражданията, в нирвана55, в особеното състояние на духа на човека.
Социалнореформаторската същност на учението, проповядвано от Буда, имала конкретен характер и била адресирана както към светските лица, миряните, така и към монасите. Миряните трябвало да спазват определени заповеди: да защитават живите същества, да спазват целомъдрие, да не лъжат, да не крадат, да не употребяват спиртни напитки, да отбягват излишества при храненето, да не участват в светски развлечения, да не използват украшения и парфюми, да не спят в разкошни легла и да не приемат в дар злато и сребро. Главно задължение на миряните било да проявяват щедрост спрямо монасите. Освен посочените заповеди монасите били длъжни да изпълнят още 5 заповеди. Тяхно първо задължение било да бъдат бедни и да просят, поради което ги наричали „бикшу“ (бедни, сиромаси), а монахините — бикшуни. Будистките монаси по святост се делели на 4 степени, като най-висшата степен била архат. Много важно задължение на монасите било да разпространяват учението на Буда. Освен това те трябвало да проповядват любов към хората и да проявяват милост към всичко живо на Земята.
Както се вижда, докато миряните будисти разполагали със сравнително по-демократични права, монасите били подчинени на най-строг аскетизъм. Вярно е, че в първите будистки общини (санх) влизали просещи монаси, които не разполагали със собственост. Но също е вярно, че будистите, които предпочитали да останат в светския живот (те били огромното мнозинство), се задължавали да спазват само първите 5 заповеди, но трябвало да даряват с различни предмети общините. Наричали ги „дарители“: мъжете се казвали „упасака“, а жените — „упасика“. Едновременното съществуване на двете категории будисти — светски лица и монаси — се налагало по практически причини.
В навечерието на своята смърт Буда предупредил монасите за нея: „Сега, уви, о монаси, в скоро време Татхагата (онзи, който е като другите) ще се помине. След три месеца от днес Татхагата ще умре. Възрастта ми приключи, животът ми свърши; оставям ви, заминавам, винаги разчитам сам на себе си. Бъдете дълбоко вярващи, о, монаси, и разумни, и чисти! Постоянни в решителността си, бдете над сърцето! Онзи, който неуморно се придържа към тази Дхарма и Виная56, ще прекоси океана на живота и ще сложи край на страданието.“57
След като произнесъл тези думи, които прозвучали като завет към неговите ученици, Буда продължил пътешествието си. В Пава той посетил златаря Чунда, който го нагостил с ориз и месо от младо прасе. На път за Кушинагар решил да отдъхне. Понеже ожаднял, братовчед му Ананда му донесъл вода от реката, за да утоли жаждата си. Възстановил силите си, Буда продължил пътя за Кушинагар и се установил в горичката до града, където прекарал нощта. Малко по-късно, усещайки, че е настъпил последният му час, той дал последни наставления на своите ученици. Според легендата Буда легнал под дървото Бодха в „позата на лъв“: подпрял се на дясното рамо и поставил дясната си ръка под главата, а лявата отпуснал към нозете и казал: „Сега, о, монаси, не мога нищо повече да ви кажа, освен това, че всичко създадено е обречено на разрушаване! С всички сили се стремете към спасение.“58 Смъртта му настъпила на осемдесетгодишна възраст. Това станало в пълнолуние, през май (вайшакха). Денят на неговата смърт се почита като момент от неговото раждане и от неговото прозрение и го обявяват за „трикратно свят ден“. Според разбиранията на будизма напускането на живота от Буда било „велик преход в нирвана“ (mahaparinirvana). В съгласие с традициите на Индия тялото му било кремирано. Останките от изгарянето били разделени между почитателите му, които ги запазили като реликви. В негова чест били издигнати надгробни паметници.
Смъртта на Буда не поставила край на неговото учение, което продължило да се развива и усъвършенства. Това се потвърждава от огромната литература, която възникнала, включително и от Палийския канон, наричан кратко Трипитака (от санскритски Tripitaca, което означава „Три кошници“). Предполага се, че първоначалният текст бил написан на палмови листа, съхранявани в 3 кошници. Вероятно канонът бил подготвен в Цейлон през 80 г. пр. Р. Хр. и обнародван в 176 тома. Първата кошница, Виная питака59, включва правила за монаси (227) и монахини (300), условия за приемане в будистката община, както и катехизис. Втората кошница, Суттапитака60, обхваща проповеди и речи на Буда, както и различни диалози и афоризми. Абидхарма питака61, третата кошница, съдържа философски трактати за основните схващания на Буда и будизма.
Важна роля в будистката книжнина започнали да играят различни джатаки и аванди, които проникнали в Централна Азия62.
Когато Буда „като светилник на мъдростта бил загасен от вятъра на непостоянството“, различията, които възникнали в резултат от споровете за неговото учение, започнали да разделят и противопоставят последователите му. През 483 г. пр. Р. Хр. в гр. Раджагрих, близо до Магадха, бил проведен Първият будистки събор, в който взели участие около 500 монаси. Между тях се откроявали най-добрите ученици на Буда — Кашапа, най-ерудираният, Ананда, възлюбленият ученик, и Упали, най-възрастният, които упражнили силно влияние върху оформянето на основната документация на будизма63. Докато Кашапа обосновал философските основи на учението, Ананда съдействал за по-цялостно възстановяване на проповедите на Буда.
Едно столетие по-късно, през 386 г. пр. Р. Хр., се състоял Вторият събор на будистите в гр. Вайшали, посветен на монашеската дисциплина и на единството на новата религия. Около III в. пр. Р. Хр. в гр. Палипутра при управлението на император Ашока (273–232)64, който оказал огромно влияние върху утвърждаването на будизма, бил организиран следващият, Трети събор на будистката община. Присъствали около 12 000 монаси.
Под ръководството на император Ашока съборяните разисквали различията между отделните будистки школи, които били вече 18. Традиционните ученици на Буда, наричани „санхити“, а заедно с тях и новите му следовници обсъждали същността на Буда: какъв бил той — бог или човек. Членовете на школата Тхеравада отстоявали идеята за него като учител, показал на хората пътя към спасението.
Идеята за обожествяването на Буда възникнала далеч след неговите жизнени трансформации. Сам Буда отхвърлял идеята, че е бог. В „Ангутара-никайе“ (II, 38) в разговор с брахман Буда категорично отрича, че е бог, човек или популярно божество. „Затъмненията, от които аз се избавих, че съм могъл да стана бог, са преодолени от мен и подрязани от корен като палмово дърво, и да се възстановят, е съвършено невъзможно, както и да възникнат в бъдеще: точно така благодарение на това затъмнение аз бих могъл да стана гандхарва, якша или човек. Като син, червен или бял лотос, роден и израсъл във водата, издигнал се над нея, ненавлажнен от водата, така роденият и израснал в света, превъзмогнал света, Аз живея неопетнен от света. Запомни, брахмане, че Аз съм Буда.“65
На Четвъртия събор на будистите (санхити), проведен около стотната година при управлението на владетеля на Кушанското царство Канишка (78–123)66, Буда бил обявен за божество. Наред с него за богове били обявени още 995 буди — владетели на света, и 35 буди — освободени от греха. След Буда на почит били поставени Майтрея — създателят на световния ред, Ваджрапани — последният от хилядите буди, Манджушри — Мъдрият, Адибуда — създателят на света, Амитаба — властелинът на рая. Започнали да почитат Бодисатвите — особени светци, сподвижници, придобили правото на преход към нирвана, но останали в света, за да подкрепят хората в страданията и да ги улесняват по пътя на спасението. В хода на своето развитие и утвърждаване будизмът се разделил на две групи — Хинаяна67 и Махаяна68. На санскритски език Хинаяна означава „Малка колесница“ — в смисъл на тесен път за спасение, а Махаяна — „Голяма колесница“, или широк път за спасение. Докато Хинаяна обединявала монасите, Махаяна привличала широки слоеве от населението.
Хинаяна акцентирала на личните усилия на монаха да постигне спасение и нирвана. Последователите на тази група се отказвали от светския живот и искали да достигнат до святост в резултат от лични усилия и прераждания. Възникнала през I в. пр. Р. Хр. в Индия, Хинаяна се разпространила заедно с разширяването на будизма в Цейлон и Югоизточна Азия.
Махаяна се разпространила като самостоятелно течение през I–II в. Целта, която си поставила, била да заздрави отношенията между монасите и обикновените вярващи, да ликвидира различията между техните схващания. По такъв начин се разширявала социалната платформа на будизма и се осигурявала възможност той да се разпространява в страните в Азия, в които съществували сходни условия с тези в Индия. За разлика от Хинаяна, превърнала в идеал монашеството в неговата висша степен, Махаяна издига авторитета на бодисатва — достигане на пълно просветление, чрез което се постига пълно освобождение от страданията. Понеже Махаяна проявявала гъвкавост към местните условия, тя намерила прием в Средна Азия, Тибет, Монголия, Китай, Корея и Япония.
Будистката школа Махаяна под формата на дзенбудизъм69 проникнала в Китай като средство за просветление, сатори70. Разпространила се и в различни страни на Азия. Намерила прием в Корея71, Тибет72, Япония73, Югоизточна Азия74.
За успеха на будизма определена роля изиграли редица фактори. Основната причина следва да се търси в привлекателността на самото учение, на неговия основател. Идеята за духовно равенство между всички хора допадала на най-различни слоеве от населението. Аристократичните кръгове били привлечени от правото на миряните да не приемат аскетичните ограничения, валидни за монасите. Военните, кшатрите, били привлечени от отрицателното отношение на Буда към брахманите, жреците, а също и към обременителната обредност.
Будизмът успял да се наложи и в резултат от подкрепата на управляващите владетели. Основоположникът на династията Маурия, император Ашока, приел през 259 г. будизма и оказал огромна материална подкрепа за неговото утвърждаване. Както и Бимбисар, съвременник на Буда, така и Ашока създавал условия за просперитета на новата религия. При династията Маурия в Индокитай и Индонезия били изпратени мисионерски групи да проповядват будизма. Будистки проповедници го разпространявали в Кашмир и Иран, в Централна Азия, Китай, Корея, Япония и редица други страни.
За силното въздействие на будизма свидетелства мащабността, с която били изграждани неговите опорни пунктове в Китай. В средата на V в. там функционирали 6500 храма с около 77 000 монаси. Около 530 г. те нараснали съответно на 30 000 и на 2 млн. души. В по-ограничени темпове протекло разпространяването на будизма и в останалите държави на Азия. След като в началото на новата средновековна епоха будизмът загубил социална опора в Индия, Китай се превърнал в негова нова родина. При управлението на южните династии (317–581) намаляло влиянието на конфуцианството и будизмът започнал да се разпространява масово сред най-широките слоеве от населението. При династията Тан (618–907) будизмът процъфтял.
Изграждането на будистката религия (респективно теогония, космология, пантеон, антропология, култ, есхатология) се извършвало постепенно, успоредно с разпространяването ѝ в отделните страни на Изтока. Това се обяснява с обстоятелството, че като световна религия учението на Буда, видоизменяно и трансформирано в различните етапи от историята на човечеството, фактически се създава извън границите на своята първоначална родина. За това спомогнали Китай, Япония, Монголия и др.
Иисус Христос, създателят на новата християнска цивилизация
Разглеждан с категориите на историческа наука, Иисус Христос няма равен на себе си в многовековното минало на човечеството. По начин на живот, по величие и влияние на своето учение, обективирано в Християнската църква, той е несравнимо, уникално явление, харизматик, който променя света и облагородява хората. Приеман и отричан, възхваляван и руган, почитан и хулен, Иисус Христос е бил, е и остава най-известната, най-популярната личност в историята, която дори до днес има своите поклонници и зложелатели. Словата, които произнасял на арамейски език, били превеждани на класическите езици на епохата — старогръцки, латински, арабски, персийски, санскрит. старокитайски, и на езиците на новите средновековни етноси в Азия, Африка и Европа.
Създавайки християнската религия, Христос формирал качествено нова концепция за света като цяло, за Вселената, за обществото, семейството и човека. Той провъзгласил началото на нова ера в историята, която продължава до днес. Сам Спасителят казал: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан. 14: 6).
Въз основа на Христовите проповеди Църквата оформила своята догматическа система, учението си за теогонията, сотирологията и христологията, обоснована в заседанията на църковните събори. Догмата за Троицата75, приета на събора в Константинопол през 381 г., гласи, че Бог е един по същество, но персонифициран в три лица: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух Свети.
Най-ясно и най-убедително догмата за Св. Троица е мотивирана в известния Никейско-цариградски символ на вярата. В него се казва: „Вярвам в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Божието Слово, Бог от Бога, светлина от светлина, живот от живот, единороден Син, първороден от всяко създание, преди всички векове произлязъл от Отца, чрез Когото всичко е станало; въплътил се за нашето спасение и живял сред човеците, и страдал, и възкръснал в третия ден, и възлязъл при Отца, и пак ще дойде в слава да съди живи и мъртви.“76
Макар решението на събора за Св. Троица изобщо и специално за Христос да било взето в резултат от продължителни и остри разисквания77, в края на краищата то придобило вселенски задължителен характер78. Конкретно догмата за двете природи на Христос намерила детайлизация в актовете на Четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 г. В него делегатите на събора единодушно приели „да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек с разумна душа и тяло, единосъщностен на Отца по божество и единосъщностен на нас по човечество: във всичко подобен на нас освен в греха — роден преди вековете по божество от Отца, а в последните дни, заради нас и нашето спасение, от Дева Мария Богородица по човечество, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, в две природи неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно.“79
Опитите за деисторизация на Иисус Христос, придобили особено настъпателен, а в редица отношения и агресивен характер, през последните десетилетия постепенно отшумяват с очевидна тенденция да заглъхнат окончателно. Поставяните под съмнение свидетелства на античните историци Йосиф Флавий (37–104), Тацит, Светониус, Плиний Стари, освободени от хиперкритицизма на някои автори, вече започват да се анализират по-спокойно и да звучат убедително и приемливо. Това се отнася на първо място за мисълта на големия юдейски историк Йосиф Флавий в „Юдейски древности“ (XVIII, 3, 3), където се казва: „В това време живееше Иисус, мъдър човек, ако следва да го наричаме човек. Той извърши удивителни дела и учеше хората, с радост приемащи истината, и мнозина, както юдеи, тъй и елини, той привлече на своя страна. Това беше Христос. Когато по донос на първите у нас люде Пилат го разпна на кръст, тези, които първи го възлюбиха, Му останаха верни. На третия ден Той отново им се яви жив; за което, както и за хиляди други чудесни дела, бяха предсказали Божиите пророци. За това свидетелстват християните, получили от Него своето име.“80
Усилията на някои историци да представят цитирания текст за християнска интерполация81 са несъстоятелни, неубедителни. Достоверността на свидетелството е вън от всякакво съмнение. Християнското звучене на някои пасажи само доказва, че авторът е привлякъл едно широко разпространено сред християните вярване. Ориген (185–254)82, авторът на сирийски апокриф83, както и патриарх Фотий (820–891)84 не се съмнявали в достоверността на съобщението.
Йосиф Флавий споменава за Христос и на друго място в своите „Юдейски древности“ във връзка с първосвещеника Ана, който „бил много необуздан, изключително дързък член на сектата на садукеите. Понеже Ана бил такъв по природа, а Албин бил на пътешествие след смъртта на Фест, той решил да свика съдиите и да осъди Яков, брата на Иисус, наричан Христос, заедно с други, като ги обвинил, че са нарушили Закона. Осъдил ги и ги предал на смърт с убийство с камъни.“85
Цитираният текст отразява правдиво историята на Юдея. При прокуратора на Римската империя в Юдея (60–62), заместен от Албин (62–64), действително първосвещеник Ана организирал жестоко преследване на християните. Със смъртта на епископ Яков, брата Господен, църквата в Ерусалим била лишена от своя предстоятел. В своята „История на франките“ Евсевий Кесарийски, описвайки тези събития, обяснява, че епископ Яков, братът Господен, бил убит, понеже „съществувала опасност целият народ да повярва в Иисуса“86. Както се вижда, в книга XX, гл. 9, параграф I от „Юдейски древности“ Йосиф Флавий говори за Спасителя само като за реална историческа личност, без да конкретизира останалите му атрибути: „Месия“, „Син Божий“.
Друг достоверен свидетел на събитията бил римският историк Публий Корнелий Тацит (55 — ок. 120). В своето съчинение „Анали“, написано между 115 и 117 г., Тацит пресъздава обстановката в Рим при управлението на император Нерон, обвиняван за подпалването на Рим през 64 г. Според този историк „за да прекрати тази мълва за преднамерен пожар... Нерон намерил виновните и подложил на най-тежки мъки хората, наричани християни, ненавиждани за техните мерзости от народа. Това име те получили от Христос, който при управлението на Тиберий бил предаден на смъртно наказание от прокуратора Понтий Пилат. Потушено своевременно, това зловредно суеверие отново се разпространи не само в Юдея, където възникна това зло, но и в самия Рим, където отвсякъде се стичат гнусотии и безсрамия и където те процъфтяват.“87
Сведението на Тацит за Христос не се поставя под съмнение и се приема за автентично от всички изследователи. То укрепва вярата в достоверността на евангелските текстове и в тяхното правдоподобно пресъздаване на живота на Спасителя.
За Христос се говори и в произведението на римския историк и писател Светониус Транквил (ок. 70–140) „Животът на дванадесетте цезари“ и по-специално в биографията на император Клавдий (41–54). „Юдеите, импулсирани от Хресто (Chresto) — пише Светониус за император Клавдий, — той прогони от Рим.“88 Взимайки акт от свидетелството на Светониус, Павел Орозий (края на IV в. — ок. 417) отбелязва: „Но мене повече ме трогва Светониус, който пише: Юдеите, импулсирани от Христос, той прогони от Рим.“
Сведението на Светониус звучи напълно правдоподобно. Вълненията на юдеите в столицата на империята били достатъчно сериозен повод те да бъдат прогонени. Разномислия между юдеите пламвали не само в Юдея, но и в различните региони, в които те се заселили. За това става дума и в Деяния на апостолите (18:50). Що се отнася до изписването на името на Христос в деформиран вид (Chresto, impulsore Chresto, Chrestus, chrestianos), това не е нещо необичайно в ранната християнска литература. Макар и рядко, тези имена се употребяват в трудовете на някои автори, като Тертулиан.
Римският държавен деец Гай Плиний Цецилий Секунд (61–114) в качеството си на легат на император Траян в провинциите Витиния и Понт (111–113) изпратил до императора писма, в които отправял молба за указания по какъв начин да организира процесите против християните, които „принадлежат към всякаква възраст и съсловие“. В едно от писмата (№ 96), поместено в книга X, Плиний Младши иска съвет как да се справи с християните, които били множество, както се вижда и от други данни. Описвайки затрудненията, срещани при разпита на християни, Плиний Младши конкретизира информацията, с която разполагал: „Получих анонимен донос, съдържащ много имена. Тези от тях, които отричаха, че принадлежат или са принадлежали към християните, при това призоваваха пред мене боговете, извършваха жертвоприношение от тамян и вино пред твоето изображение, което аз се разпоредих да поставят наравно с изображенията на боговете. Освен това оскверняваха Христа, а истинските християни не могат да бъдат принудени да направят нито една от тези простъпки.“ По-нататък императорският легат допълва, че „друга група християни, посочени от доносник, признавали, че са били християни, но скоро се отрекли: едни преди 3 години, други преди много години, а някои преди 20 години. Те изразяваха почит към твоята статуя и към изображенията на боговете и поругаваха Христа. Те поддържаха, че същността на тяхната вина или заблуда се състояла в това, че имали обичай да се събират в определен ден на разсъмване и да четат, редувайки се помежду си, да пеят химни на Христа като на Бог (carmenque Christo quasi Deo) и се задължавали c клетва да не вършат никакви престъпления.“89
Напълно очевидно е, че Плиний Младши говори за Христос като за реална историческа личност. От контекста на изложението се вижда, че той не се съмнява в неговото съществуване.
Определена познавателна стойност притежават фактите, които се съдържат в „Правдиво слово“ („Истинско учение“) на езическия философ Целз, написано през 178 г. против християнството. Понеже самото произведение на Целз било загубено, за него се съди от възраженията на църковния учител Ориген (186–253 или 254) „Против Целз“ („Contra Celsum“)90, написано по молба на Амвросий Медиолански. Като убеден езичник, последовател на Платон и стоицизма, Целз се отнасял враждебно към християнската религия. Забележителен мислител на Елада, който квалифицира християнството като „невежо суеверие“, той приема съществуването на Иисус Христос като историческа личност, но отрича божествената му същност. Само това признание, направено от ерудиран гръцки философ, е достатъчно основание да се отнесем сериозно към неговите свидетелства. От многобройните цитати, приведени от неговия критик Ориген, се вижда достатъчно ясно, че Целз бил блестящ философ, талантлив автор, забележителен стилист, който нямал равен на себе си в античната литература.
Биографичните данни за Христос, представени от Целз, в основни линии съвпадат с информацията на четиримата евангелисти: за майката и бащата на Спасителя, за бедността на семейството. Авторът добавя, че поради своята бедност Иисус пристигнал в Египет, където работел като надничар и изучавал магия, развивана в страната на фараоните. След като се завърнал в Юдея, Христос се представил за Месия, Единороден Божи Син, за Бог91. Убеден езически философ, Целз не приемал тезата за Христа като въплътен Бог, но изразявал съгласие за човешката му същност92.
Съгласявайки се с данните за предателството на Юда, Целз иронизира поведението на Божия Син, който не успял да се защити от палачите93. За автора фактът, че Иисус позволил на палачите да го заловят, на съдиите да го осъдят, а на войниците да се гаврят с него, доказвал, че той е бил обикновен човек. Особено го впечатлили трагедията на Голгота, осъждането и наказанието с разпятието на кръст94. Според Целз Иисус бил „обикновен човек, като всички други"95. В същото време философът приема като действителни редица моменти от възникването и разпространяването на християнската религия, без да ги оспорва или да ги поставя под съмнение.
Сведения за Христос са запазени в Талмуда — свещената книга на юдеите, създадена през периода от III до V в. В Талмуда96 Христос се назовава „бен Пандера“, „Иисус бен Пандера“, „Иисус, син на Пандера“ и др. Това име било свързано с обстоятелството, че дядото на Христос, Яков, бащата на дърводелеца Йосиф, се наричал „Пандер“. Ориген обяснява названието на Христос „бен Пандера“ с презимето на Йосиф97. В Талмуда се срещат редица подробности не само за семейството на Спасителя, но и за чудесата, които Той извършвал, за смъртта Му на Голгота и пр.98
Както се вижда, посочените сведения за историческото битие на Христос са, общо взето, бедни, еднообразни и еднотипни. Те не са единствените в историографията. Откъслечни факти са разпръснати още в редица новозаветни апокрифи от I до V в., по-конкретно в „Актове на Пилат“, „Евангелие на Петра“, „Протоевангелие на Яков“, „Евангелие на Псевдо-Матей“. От църковните писатели внимание заслужават данните у Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, Епифаний Кипърски, Блажени Хероним и др.
Сравнително по-подробни автентични сведения за живота, дейността и учението на Христос се срещат в четирите евангелия, с които се открива Новият завет на Библията — на Матей, Марко, Лука и Йоан. Матей (15: 2–17) и Лука (2: 25–38) проследяват родословието на Спасителя през цар Давид до Адам — традиционен начин на проследяване живота на големите личности в историята. Иисус Христос се родил във Витлеем (Мат. 2:1; Лука 2:4) от баща дърводелец — Йосиф, и Мария. Евангелистите уточняват изрично, че Дева Мария Го заченала не от Йосиф, а от Дух Светий. По обикновен начин Мария родила четирима синове — Яков, Йосия, Юда и Симон, а също така и няколко дъщери (Лука 8:19). Евангелист Матей обяснява решаването на въпроса за зреещия конфликт между младоженците след сгодяването. Като разбрал, че съпругата му била „непразна“, Йосиф решил тайно да я напусне, понеже бил праведен и не желаел да я посрами. „Но когато намисли това — пише евангелистът, — ето, Ангел Господен му се яви насъне и каза: „Йосифе Син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа си от греховете му“(1: 18-21).
Новозаветната свещена литература, включена в канона на Библията, не се приема еднозначно в хуманитаристиката — тя има своите апологети и отрицатели. В продължение на 3 столетия раннохристиянските теолози дискутирали за качествата на отделните книги. Едва с 60 канон на Лаодикейския църковен събор от 364 г. били приети 26 книги. Самият канон гласи: „Трябва да се четат следните книги... на Новия завет: Евангелия четири: от Матея, Марка, Лука, Йоана, Деяния Апостолски, Послания съборни седем, именно: на Якова едно, на Петра две, на Йоана три, на Юда едно, послания на Павла четиринадесет: до Римляни едно, до Коринтяни две, до Галатяни едно, до Ефесци едно, до Колосяни едно, до Солуняни две, до Евреи едно, до Тимотея две, до Тита едно и до Филимона едно.“99 Съборът не признал Откровение (Апокалипсис) на Йоан Богослов за канонично произведение — това станало на събора в Константинопол от 692 г.
В каноничния текст не били включени около 30 евангелия, обявени за апокрифни и еретически, както и десетки книги Откровение. Били изгорени евангелия на Юда, Варнава, Никодим. Не друг, а Теодорит, автор на „История на църквата“, по собственото му признание ликвидирал повече от 200 евангелия. Понеже съвпадали по сведенията, които изнасяли, евангелията на Матей, Марко и Лука били наречени „синоптически“, докато евангелието от Йоан има по-самостоятелен характер.
За изясняване съдържанието на новозаветните писания голяма роля изиграли значителен брой изследователи, които подлагали на критична оценка нихилистичните концепции и отстоявали убедително тезата за историческото съществуване на Христос. Сред тях се открояват историците на църквата Адолф Харнак (1851–1930), Едуард Майер (1855–1930), Ернст Ренан (1832–1892), Алфред Луази (1857–1940), Йосиф Клаузнер (1874–1958) и др. Неостаряваща стойност притежават проучванията на А. Харнак100, К. Мюлер101, X. Ахелис102, Пройшен и Крюгер103, Едуард Майер104, Й. Клаузнер105 и др. Всички те в една или друга степен придвижват напред изясняването на фактологичните проблеми на ранното християнство, на новозаветната литература и за живота на Христос.
Много важно научно значение има уточняването на времето на създаването на 27-те произведения на Новия завет, превърнати в предмет на различни мнения от автори като теолога Маркион (ок. 80–155), за да се премине през родоначалника на Реформацията в Германия Мартин Лутер (1483–1546) и се стигне до теолозите от рационалистическата школа. Може да се приеме за установено, че най-старите свидетелства за Христос са посланията на св. ап. Павел, написани след 50 г.: до солунци, до римляни, до коринтяни (I и II), до галатяни, до филипяни, до Филемон. Към 70 г. са приключени Евангелие на Марко и Евангелие на Матей. През периода от 80 до 90 г. излиза Евангелие на Лука, след 90 г. е завършено Евангелие на Йоан. Откровение (Апокалипсис) на Йоан е написано около 95 г. Не са заглъхнали дискусиите за датировката на останалите книги на Новия завет106.
В теологическата литература са прокарани различни мнения за хронологията на отделните новозаветни канонични книги, които се датират от 54 до 130 г. Това е съвършено естествено, като се има предвид сложността на въпросите. Различията не са плод на привързаност, а на задълбочено изучаване на текстовете. Изследванията на езика и стила на четирите Евангелия достигат до интересни резултати. Учените специалисти например наброяват в Евангелие на Марко 1270 думи и 60 лични собствени имена, като 79 от тях не се срещат на друго място в Новия завет. В речника на Марко са изброени 202 термина, които се срещат в Евангелията на Матей и Лука.
Сведенията за живота на Христос в новозаветната литература допълват свидетелствата на историците, които говорят за него; затова за никакво „мълчание на века“ (saeculi silentium), респ. на съвременниците, не може да става дума. Съвременниците му дават данни за Неговия живот, дело и учение. Особена познавателност имат данните, които се срещат в четирите Евангелия и Посланията на апостолите.
Първото Евангелие, с което започва Новият завет, Евангелие на Матея, се открива с родословието на Спасителя, включващо 14 поколения — от Авраам до цар Давид. Други 14 поколения се наброяват от цар Давид до Вавилонския плен. Проследявайки нови 14 поколения, евангелистът стига до Иисуса Христа. Самият преглед започва с думите: „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов.“ Очевидно целта на автора е да свърже Спасителя с царското коляно на Давид (Мат. 1: 1–17).
Не е трудно да се разбере, че подробната генеалогия цели да докаже спасителната мисия на Христа като царствен потомък. По такъв начин старозаветната месианска идея влиза в съгласие с царската линия, достигнала до Йосиф — съпруг на Дева Мария. Това потвърждава изрично и евангелист Лука: „Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов“ (2:4).
Матей разказва за непорочното зачатие на Дева Мария от Дух Светий (1:18). Освен Иисуса майка му родила още синове и дъщери. Според евангелиста тя заченала своя първороден син от Дух Светий (Мат. 1:18). Като разбрал, че жена му „е непразна“, Йосиф, „понеже беше праведен и не желаеше да я посрами, поиска тайно да я напусне“. Тогава „Ангел Господен му се яви насъне и каза: Йосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (1: 19–20).
Евангелист Лука описва обстановката, при която станало раждането на Христа: „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед да се направи преброяване по цялата земя. Това преброяване беше първо, когато Кириний управляваше Сирия. И отиваха всички да се записват, всеки в своя град“ (2: 1–3). От Назарет Галилейски тръгнали Йосиф и Мария. Евангелист Матей внася допълнително уточняване, че раждането станало „в дните на цар Ирода“ (2:1). Макар специалистите да правят някои корекции в датировката на събитията, в основни линии изнесените данни се приемат за автентични.
За детските години на Спасителя сведенията са оскъдни. Докато Марко прескача този период, Лука отбелязва обрязването му в ерусалимски храм и завръщането му в Назарет. Там според думите на животописеца младенецът „растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодатта Божия беше върху Него“ (2:40). Понеже имало опасност Младенецът да бъде убит от Ирод, семейството трябвало да избяга в Египет, за да се спаси. В Египет то престояло до смъртта на Ирод (Мат. 2: 13–15).
За кръщаването на Иисус в реката Йордан говорят и Матей (3: 13–17), и Марко (1: 4–9), а Йоан (1: 29–36) описва разговора между двамата. Изкушението в пустинята е предадено от Матей (4: 1 — 11), Марко (1:12) и Лука (4: 1–13). Тържественото посрещане в Ерусалим на Христа, яхнал осел, е описано от Матей (21:8), Марко (11: 8–9) и Йоан (12: 12–22). Пресъздадено е и прогонването на търговците от храма (Мат. 21–12); Марко (11: 15–16).
За успеха на Христовото учение голяма роля изиграла Нагорната проповед. В нея Той разкрива основните истини на учението си, което побеждава света. В тази проповед Христос обявява за блажени плачещите, кротките, гладните и жадните за правда, милостивите, чистите по сърце, миротворците, изгонените за правда (Мат. 5: 4–10). В едно общество, в което „човек за човека е вълк“, Христос призовал: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен“ (Мат. 5: 44–45). Това са идеи, които за пръв път прозвучали на Земята и покорили сърцата на слушателите.
Все в същата Нагорна проповед Спасителят споделил и други истини, които изиграли основополагаща роля при създаването на християнството. „Не съдете — казва Христос, — за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш?“ (7: 1-3).
Поразяващо впечатление направили следните съвети на Христа: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (7:12). Дълбок вътрешен смисъл имала максимата: „По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей?“ (7:16).
След като изслушали проповедта, слушателите останали изненадани от всичко чуто. Евангелистът заключава: „Народът се чудеше на учението Му, защото Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците и фарисеите“ (7: 28–29).
В историята на християнството дълбок отпечатък оставила Тайната вечеря на Христос с учениците му, на която им оставил завета: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан: 15–12). Спасителят извършил първата евхаристия, предсказал предателството, което щял да извърши един от учениците Му. В Гетсиманската градина Той предсказал трагедията на предстоящото предаване с целувка. Процесът срещу Иисуса Христа се оценява като едно от най-драматичните събития в историята на човечеството. За присъдата над Христос, произнесена от Пилат Понтийски, разказват най-подробно евангелистите Лука (23: 5–10) и Йоан (18: 33–39). Осъдили Го на смърт чрез разпятие. След настъпилата смърт — по разказите на евангелистите — тялото Му било снето от кръста и погребано (Мат. 27: 57–58; Марко 15: 42–43; Лука 23: 50–52; Йоан 19: 38–39). Когато след 3 дни потърсили погребания, за да извършат съответните обреди, не Го намерили. По думите на евангелист Матей, когато жените отишли пред гроба, Ангел Господен им казал: „Не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисуса; няма Го тука; Той възкръсна, както беше казал“ (28: 5–6).
В своята забележителна статия „Морал и наука“ Асен Златаров дава едно от най-проникновените и точни определения за подвига на Спасителя Христа: „Пред Христа, Който даде пример на саможертва на Голгота, и най-отчаяният атеист, и най-гордият позитивист трябва смирено да наведе глава.
И какъв чуден символ на всеобщото, всеобемащото братство. Едната ръка протегната на Изток, другата на Запад, като някоя гигантска прегръдка, готова да обеме с любов цялото човечество.“107
С необикновения си живот, с учението, което проповядвал, с разпоредбите, които провъзгласил, Иисус Христос поставил основите на нова световна цивилизация, която разкрила пред народите, пред човечеството необозрими възможности за усъвършенстване, за безкраен възход. Алфата и омегата на християнската религия е проповедта за новата космогония, за света като цяло, за обществото, преобразено от Църквата, за човека и човечеството, за неговото изкупление и спасение.
Иисус Христос, проповядвайки своето Божествено учение, обосновал нова концепция за Бога, Твореца и Промислителя, за Вселената, за Космоса и за ролята на човека в света. В епохата на гибелта на Стария свят и на зараждането на новия средновековен период от историята на човечеството Спасителят начертал идеален, съвършен модел на обществено устройство, на хуманни отношения между хората. Християнизацията на живота, чието начало поставил, обхванала отделната личност, семейството, обществените групи, етническите общности, държавите, континентите, цялото Земно кълбо.
Не бихме могли да си съставим цялостна представа за различните схващания в историографията за историчността на Иисус Христос, ако не маркираме проблемите, които възникват в резултат от откриването на известните Кумрански ръкописи, намерени край брега на Мъртво море през есента на 1947 г. от Мухаммад ел Диб108. Първоначалните ръкописи дали повод за допълнителни разкопки в 11 пещери, в които били открити 10 свитъка и към 40 000 фрагмента от ръкописи върху кожа и папируси на староеврейски и арамейски език, датиращи от III до I в. пр. Р. Хр. През времето от 1951 до 1958 г. нови разкопки разкрили развалини на „общини на бедните“: хамбари, складове, кухни, трапезарии и пр. При следващи разкопки между 1963 и 1965 г. били намерени нови ръкописи с кумрански произход. Станало ясно, че материалите били свързани с живота на кумранската община, с движението на есеите — предходници на раннохристиянските общини. Най-голям интерес предизвикват намерените ръкописи при селищата Кумран и Айн Фешх, които съдържат текстове на Светото писание, различни ръкописи, непознати на историческата наука, поставили началото на нов клон в историята на християнството — кумранистика109.
Първоначалната рефлексия на отрицателната критика направи прибързаното заключение, според което „Учителят на справедливостта“ бил праобраз, прототип или предшественик на Иисуса Христа — теза, която подкопава действителната същност на Христа като Месия и Спасител на човечеството. Появиха се дори публикации от категорията „Христос до Христа“. Внимателният анализ на ръкописите доказва, че образът на „Учителя на справедливостта“, убит от ерусалимските жреци, макар да има някои сходства, се различавал съществено от основателя на християнската религия. Както пише един от големите специалисти по тези въпроси, „Учителят на справедливостта“ нямал нищо общо с Иисус Христос. Твърденията на някои учени, че „Учителят на справедливостта бил Божий избраник и Месия... не произтичат от текста на коментарите или други ръкописи... Няма признаци за това, че в Учителя на справедливостта вярвали като в Месия или Спасител на света.110 В запазените ръкописи не се споменава, че сектантите от Кумран са очаквали Второто пришествие на „Учителя на справедливостта“. Поради това няма никакви сериозни основания да се открива тъждество между „Учителя на справедливостта“ и Иисуса Христа.
В подкрепа на това заключение заслужава да се цитира и мнението на друг голям специалист в тази област на научното знание. Според английския теолог Г. Грейстън „внимателното съпоставяне на ръкописите страница по страница с евангелията на Новия завет следва да подкрепи схващането за уникалността на Христа..."111 По-нататък Г. Грейстън, доказвайки огромната пропаст, която разделя Кумранските ръкописи от Новия завет, обръща внимание върху обстоятелството, че „Учителят на справедливостта не вършел чудеса, каквито вършел Христос, че привържениците му били неизвестни хора.“
Смъртта и възкресението на Христос не поставили край, а начало на победното му шествие в историята. Новината за Неговото възкресение обходила мълниеносно последователите Му. Сам Спасителят продължавал да се среща с учениците Си и да ги поучава в истините на евангелската мъдрост. На петдесетия ден след възкресението, когато те се събрали в Ерусалимската горница, Христос слязъл при тях, обхванат от огнени езици. В книгата „Деяния на апостолите“ събитието е описано по следния начин: „И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха и се спираха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух свети, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (2: 2–3).
Събитието, описано в Деяния на апостолите, поставило началото на нов период от живота на християнството. Богобоязливите следовници на кроткия учител на любовта се превърнали в неустрашими проповедници на новата религия. Дванадесетте следовници на Христа — апостолите, с изключение на предателя Юда, нараснали и се превърнали в огромна армия от привърженици. Апостол Петър произнесъл огнена проповед. Покръстили се около 3000 души (2:41), които се пръснали в различните територии на Римската империя и започнали да проповядват благата вест на Иисуса. С проповедническа дейност започнали да се занимават и останалите 70 ученици. В същия ден броят на мъжете, които повярвали в Него, достигнал 5000 души (Деян. 4:4).
В Ерусалим на Петдесятница била основана християнската църква, в която били включени евреи, които говорели арамейски, и елини, употребяващи гръцки език. Християнската община, обединяваща бедни и богати, била ръководена от апостолите112. Тя била космополитична.
Действително Христос започнал своята проповед сред юдеите, но учението Му било предназначено за народите от всички страни на света. „Няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски — пише св. апостол Павел, — защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). В Първото послание до коринтяните св. апостол Павел пояснява: „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (I Кор. 12:13).
Освен това ранното християнство апелирало към обезправените и угнетени слоеве в Римската империя, които били мнозинство. Сам Спасителят в една от речите Си казва: „Дойдете при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Когато един от книжниците Го запитал „коя е първа от всички заповеди?“, Христос отговорил: „Първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ, и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и от всичкия си разум, и с всичката си сила.“ Тази е първата заповед. Втора, подобна ней, е: „Възлюби ближния си като себе си.“ Друга заповед, по-голяма от тия, няма“ (Марко 12: 28–31).
Завладяващо прозвучали и призивите на св. апостол Павел към вярващите за братолюбие и човеколюбие. В първо послание до солунци апостолът пише: „И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме, за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого“ (4: 11 — 12). В проповедите на Христа и апостолите се акцентира на необходимостта от трудолюбие, справедливост, смирение, взаимно уважение, взаимопомощ. Християнството се превърнало в религия на труда. „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ — проповядва апостол Павел (II Сол. 3-10).
Христовото учение започнало в началото да се разпространява сред евреи и елини, а след това и сред останалите народности на Изтока и Запада. Малките групички, които обединявали вярващите за общи молитви и беседи, за трапези в памет на Тайната вечеря, се оформили в общини — най-малките организационни структури на новата религия. Устройството на Вселенската християнска църква обаче било продължителен процес, завършил някъде към III–IV в. Както се вижда от редица текстове на Новия завет, глава на Църквата е Христос, комуто се подчинявали всички нейни членове (Ефес. 5:22).
Приема се, че йерархията на Църквата била създадена от Иисус Христос. „Вие сте тяло Христово, а поотделно членове — пише св. апостол Павел в посланието си до коринтяните. — И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици“ (12: 27–28). В Първото послание на апостол Павел до Тимотея са посочени задълженията на епископа: (3: 2–5) „...да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдрен, скромен, почтен, странолюбив, поучлив; не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен за гнусна печалба, а кротък, миролюбив и не сребролюбив; да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност; защото, който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за църквата Божия?“
Все в същото послание са определени и задачите на дякони (3: 8–13) и презвитери (5:17 и сл.). По такъв начин още през II в. била създадена йерархическата организация на първоначалните християнски общини. Ако се съди по сведенията в Деяния на апостолите, голяма роля започнали да играят жените — Тавита в Лида, „изпълнена с добри дела и милостини“, Присцила в Коринт, Тива в Кенхрея, Лидия, Еводия и Синтихия във Филипи.
За превръщането на християнството в световна религия огромна роля изиграла мисионерската дейност на апостолите в границите на Понт и Партия, в Мала Азия и останалите страни на Изтока, а също и в държавите на Европа. След създаването на християнската община в Ерусалим в Самария пристигнали апостолите Петър и Йоан, които извършвали тайнството миропомазване (Деяние 8: 14–17). Апостол Петър посетил градовете Лида, Йопия и Кесария113. Според информация на Ориген, включена в трета книга на Църковната история на Евсевий, апостол Петър проповядвал в Понт, Галатия, Витиния, Кападокия и Асия, апостол Тома — в Партия, апостол Андрей — в Скития, Йоан — в Асия114.
Най-големи заслуги за разпространяването на християнството имал апостол Павел, който извършил 3 мисионерски пътешествия: първото през 45–48 г.; второто — 49–52 г., а третото — 554–558 г. Евсевий твърди, че св. апостол Павел проповядвал във Финикия, Сирия, Кападокия, Галатия, Ликаония, Памфилия, Кария, Ликия, Фригия, Мисия, Лидия, Македония, в Италия, по островите Кипър, Лесбос, Самотраки, Самос, Патмос, Родос, Мелит, Сицилия и в други земи115.
В групата на мисионерите участвали Яков, Йоан, Филип, Андрей, Вартоломей, Матей, Яков Алфеев, Томас, Симон Зилот, Юда Яковлев, Тадей, Леви, Вартоломей и др.116
При разпространяването на християнството в Азия и Африка обект на проповедническа дейност станали Персия, Армения, Иберия, Грузия, Китай, Абисиния, Нубия117.
Византийската империя, както гласи преданието (достоверни исторически сведения за началото на християнството не са открити), била въведена в истините на Евангелието от апостол Андрей Първозвани. Нему се приписва утвърждаването на първия епископ на Константинопол, Стахий, но Теофан, авторът на Александрийската хроника, поддържа, че бил Митрофан. Може да се предполага, че християнските общини в Дебелт и Анхиало били възглавявани от епископи още през втората половина на II в. и били основани от мисионери на Църквата във Византия. В Тракия християнството било широко разпространено в края на III в. При гонението по време на император Диоклециан жертва станали епископът на Ираклия Филип, презвитер Север и дякон Хермес. В Доростол на р. Дунав били убити епископ Дасий и 6 римски войници християни118.
В границите на Византия влизала Източната префектура с петте диоцеза — Египет, Ориент, Понт, Азия и Тракия, а по-късно била присъединена и префектура Илирик, които станали обект на усилена християнизация. За утвърждаването на евангелизацията първостепенно значение имали вселенските събори в империята — Първият събор в Никея (325 г.), Вторият в Константинопол (381 г.), Петият в Константинопол (553 г.), Шестият отново в Константинопол (680–681) и др.
Опора на християнската вяра станал императорът, който въвел теократичната форма на управление. Била утвърдена византийската цивилизация, „оплодена“ от Православната църква119.
В Европа — Източна, Централна и Западна — християнството се разпространявало не само във Византия, но и сред варварските племена и народности. Вестготите, които през III в. вече се установили по северните брегове на р. Дунав, започнали да възприемат евангелската проповед. В заседанията на Първия вселенски събор в Никея взел участие епископът на готите Теофил. Когато начело на църковната организация застанал епископ Улфила, който превел на готски език Библията, новата религия успяла да привлече голям брой последователи, макар че ориентацията на вярващите била арианска. Едва при крал Леовихилд (569–586) станало приобщаването на вестготите към Католическата църква. Остготите също били свързани с арианската ерес120.
Свевите, които дълго време били езичници, преминали към християнството към средата на V в. Наистина крал Рехиар се присъединил към католицизма, но крал Римисмунд възстановил арианството. Едва крал Харарих (550–559) възстановил взаимоотношенията с Католическата църква121.
Лангобардите също изповядвали арианската ерес. Това се отнася и за бургундите, които в началото на V в. били свързани с католицизма, но след като се установили в териториите между Юра, Рона и Вогезите, повечето от тях се ориентирали към арианството. Преходът към Римокатолическата църква започнал при управлението на Сигизмунд. Ариани първоначално били и вандалите, които продължили да спазват традиционното си еретичество след 429 г., когато се преселили в Африка122.
Покръстването на франкския крал Хлодовех (ок. 466–511), а наред с него и на франките, било едно от най-забележителните събития в историята на Западна Европа. Под влияние на съпругата си Хронехилде, която била християнка, той се запознал с истините на Евангелието. В едно сражение с германците крал Хлодовех в критични часове на двубоя дал обет, ако победи, да приеме кръщение. След като удържал победа, кралят се покръстил заедно с 3000 войници. Тайнството кръщение било извършено от реймския архиепископ Ремигий123.
Сред англи и сакси християнството било въведено от групата на монаха Августин, изпратена от папа Григорий I (590–604). За просперитета на евангелската проповед своя принос дала Ирландската църква, учредена от св. Патрик. Тази църква подхранвала с проповедници Северна Европа. Представителят на хептархията крал Етелберт, владетел на Кент, заедно със съпругата си Берта, франкска принцеса, приел християнството. Неговия пример последвали и подведомствените му крале124.
Сред тевтонските племена мисионерска дейност развивал св. Бонифаций (680–754), който поддържал контакти с Рим. Английският клирик Уилфрид (634–709) благовествал сред населението на Фризия. На църковния събор в Толедо през 589 г. крал Рекаред II се отказал от арианството и приел католическата вероизповед125.
При своето разпространяване и утвърждаване християнството било подложено не само на преследване, но и много негови последователи били избити от римската императорска власт. Като се започне от II и се стигне до началото на IV в. — повече от две столетия — продължили т. нар. „гонения“ на последователите на Христа. Според класификацията на А. П. Лебедев причините за това били главно три: държавни, религиозни и обществени. Понеже християните спазвали библейската заповед „Не убивай“, те отказвали да носят оръжие в казармите и да изпълняват воинските си задължения. Това било достатъчно сериозно основание да ги обвинят в измяна на държавата, в нелоялност, предателство и дезертьорство. В кръга на религиозните престъпления влизали осъждането на култа към императора, отсъствието от масовите жертвоприношения в чест на владетеля, който се смятал за „върховен понтифекс“. На практика подобна постъпка се квалифицирала като „оскърбление на величеството“. Участието на християните в известните „вечери на любовта“, агапиите, давало основание те да бъдат обвинявани в убийства, пиене на кръв, разврат126. Управляващите смятали, че изповядването на християнството е несъвместимо с езическата идея за държавата и държавността.
Поради всички тези причини християните били подложени на жестоки преследвания и били обявени за носители на „пагубно суеверие“, за „омразни заради техните мерзости“. Преследванията на последователите на Христа ту по-силно, ту по-слабо продължавали при Траян, Марк Аврелий, Деций, Валериан, Диоклециан. Едва при император Константин Велики (305–337), който се убедил в достойнствата на християнската религия, отношението на държавната власт към новата религия било променено. През 313 г. съвместно с източния Август Лициний Константин Велики издал известния едикт в Милано, по силата на който християните придобили „свобода и пълна възможност да почитат своята религия“. Десетте големи преследвания приключили. На 21 март 337 г., близо два месеца преди кончината си, император Константин Велики приел тайнството кръщение, извършено от епископа на Никомедия Евсевий. Като решаваща сила се утвърдило монашеството.
Превръщането на християнството в законна религия неизбежно водело до изолирането на езичеството и до неговото бавно, но неминуемо изкореняване. Наредба от 341 г. налагала да бъдат затворени всички езически капища. Кратката реставрация на Юлиан Отстъпник (361–363) не изменила съотношението на силите: старата — езичеството, и новата — християнството. Делегатите на Втория вселенски събор, заседавал през 381 г. в Константинопол, потвърдили основните догми на Християнската църква, приети на Първия вселенски събор, и взели решение да активизират борбата за изкореняване на езичеството.
Новата християнска доктрина, формирана върху широка социална платформа, издигнала свои концепции за Бога, Вселената, обществото, ценностите, произтичащи от обективните потребности на възникващата средновековна цивилизация. Успоредно с динамиката на общественото развитие протичали процесите на налагането на християнския универсален модел на света127.
През ранносредновековната епоха възникнала и се утвърдила като относително самостоятелна институция християнската църква — специфичен теократичен орган за задоволяване религиозните потребности на вярващите християни, за регулиране на установените обществени отношения. В основите на Църквата легнала концепцията за един Бог, персонифициран в 3 лица: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух Светий. Политеизмът като универсална религия на Стария свят бил изтласкан на заден план, докато затихнал окончателно. При изграждане на теологията на християнството дали своя принос теолози от ранга на Тертулиан, Ориген, Евсевий Кесарийски, Василий Велики, Григорий Богослов, Киприан, Арнобий Старши, Амвросий, Блажени Йероним, Блажени Августин, Григорий Велики128 и др.
Административни центрове на древната християнска църква станали Ерусалим, Антиохия, Ефес, Александрия и Рим. В Западна Европа за превръщането на Църквата в първостепенна сила129 голямо значение придобила папската институция. В тази насока папа Григорий Велики (590–604) изиграл първостепенна роля130. Неговата книжовна дейност спомогнала за изграждането на европейския теократичен идеал. Особено много той се стремил към създаването на единно християнско съзнание под патронажа на Църквата.
За разлика от Западната църква, която се оформила като централизирана теократична институция, чийто върховен ръководител, папата, претендирал да бъде „пратеник на Христа“ (vicarius Christi), патриархът на Константинопол се задоволил с титула „пръв между равните“ (primus inter pares), поради което не се месел пряко в управлението на поместните православни църкви — това било прието като правило след VIII в., когато приключило свикването на вселенските събори. Докато римският папа като приемник на „апостол Петър“ (vicarius Petri) бил обявен за „непогрешим, когато се изказвал по въпросите на вярата“, патриархът на Константинопол нямал такива претенции. Към края на Ранното средновековие връзките и взаимоотношенията между папството и монархическата — императорска, кралска, и други институции в основни линии укрепвали, макар борбата за инвеститура да пораждала конфликти, които понякога придобивали драматичен характер.
Ако Буда основал своето учение в Индия, а Христос в Палестина, Мухаммад създал исляма на Арабския полуостров — огромен по размери, обхващащ около 1/4 от пространствата на Европа. В неголямата част на полуострова се простират сухи пустинни и полупустинни степи и само малки територии са годни за земеделие и могат да бъдат обработвани. Повечето араби били скотовъдци, бедуини, които отглеждали камили, овци и кози. Югозападната част, Йемен, наричана „Щастлива Арабия“, от най-древни времена се славела с развито земеделие. В отделни оазиси на Хиджаз също било практикувано селско стопанство131.
Общественото устройство се отличавало с родови черти. При многобройните племена господствали стари традиции, родова кръвна мъст. Представители на властта били шейхове и саиди, които произхождали от аристократичните родове и фамилии. Арабският полуостров се пресичал от главни търговски пътища, свързващи страните от Средиземноморския басейн с Далечния изток, с Индия и Китай. Важно стопанско средище станала Мека, където се намирал прочутият Черен камък — фетиш, превърнат в предмет на поклонение. Големи центрове били Ятриб, Зафар, Неджран и др.
Мухаммад (ок. 570–632), основателят на исляма132
В историята на религиите Мухаммад се разглежда като последния по време родоначалник на световна религия — исляма, а в развитието на политическия живот-като създател на Арабския халифат. В официалните извори на ислямската религия се прославя като пророк (азрети), като пратеник на Аллаха133. Това е една от най-високите оценки, които се дават на смъртен в арсенала на религията, роден по традиционен, обикновен начин, но водил необикновен живот. Учението, което оставил, преодоляло изпитанията на времето и надживяло превратностите на столетията134.
Мухаммад ибн Абдаллах ибн Абд ал-Мутталиб, ибн Хашим, курайшът, както гласи пълното бащино и фамилно име на пророка, е роден ок. 570 г. в гр. Мека. Той произхождал от богатия търговски род на Хашимите, западнал в резултат от промените, които настъпили. Абд ал-Мутталиб, дядото на пророка, бил последният представител на фамилията, който започнал да живее между богатството и недоимъка, но все още пазел оскъдния си авторитет чрез раздаването на милостиня. Баща му, Абдаллах, един от дванадесетте синове на Абд ал-Мутталиб, починал два месеца преди неговото раждане, на път за Ятриб, в пясъците на пустинята.
По стар арабски обичай, докато навърши 2 години, бил кърмен от една бедна жена — Халима, от племето бану саад, живеещо в пустинята. Макар двегодишният срок да изтекъл, семейството отправило молба към вдовицата да остане да се грижи за кърмачето още една година, защото им донесла късмет. След като навършил 4 години, Мухаммад бил върнат на майка му Амина, която го посрещнала с радост. Когато станал 6-годишен, майка му починала и той останал пълен сирак. Понеже бил беден, наследил от баща си малка къщичка, 5 камили и една робиня — Барака, и бил изправен пред прага на бедността. Неочаквано в пустинята умряла и дойката му Халима и сиракът останал съвсем сам. Това принудило робинята Барака да го отведе при дядо му Абд ал-Мутталиб, който също не разполагал с достатъчно богатства. Когато умирал обаче (по това време Мухаммад бил едва на 8 години), завещал на сина си Абу-Талиб да се грижи за невръстния младеж. И изпълнителният син взел под своя защита Мухаммад, осигурил му жилище и храна.
Останал без майчини ласки и бащини грижи, бъдещият пророк отрано се сблъскал с тежестите и изпитанията на живота. Чичо му, Абу-Талиб135, бил търговец, който кръстосвал с керваните си от Мека до Сирия и Йемен. По времето, когато бил по търговските си дела, Мухаммад пасял добитък срещу заплащане. Понеже притежавал здраво и силно тяло и можел да язди, успявал да се справи добре с пастирската професия.
При едно от търговските пътешествия на Абу-Талиб Мухаммад му отправил молба да го вземе със себе си. Искането му било удовлетворено. Заедно с чичо си той преминавал неколкократно по търговските пътища между Йемен и Сирия и после се завръщали в Мека. Недостатъчните успехи в търговската дейност принудили Абу-Талиб да насочи племенника си към пастирската професия. Мухаммад пасял добитъка край вратите на Мека. Поради недостатъчното възнаграждение той изоставил пастирството и започнал да се занимава с търговия: разнасял дребна стока по пазарите на Мека. Поради своята добросъвестност, порядъчност и коректност в отношенията с хората си спечелил прозвището „Надеждният“ (Ал-Амин). В гр. Мека, превърнал се в голям търговски център и свързващо звено между страните от Средиземноморския басейн и Изтока, обитаван от курейшити, тази квалификация му гарантирала пълно доверие сред населението136.
Всъщност авторитетът на Мухаммад като бъдещ предводител на арабите започнал да нараства далече преди да прояви своите личностни качества. Не става дума за легендарните събития, с които е украсена неговата биография — например преданието, според което ангели разтворили неговата гръд и очистили сърцето му от нечистотии137. Става дума за присъствието му заедно с Абу-Талиб на панаира в гр. Басра на 12–13-годишна възраст, когато един монах осведомил курейшитите, че сред тях се намира пророк138. Към 590 г. той се включил в бойни подразделения, които се сражавали недалеч от Указа. Качествата, които проявил, дали основание на хашимитите да го включат в делегацията, подписала мирен договор, с който войната приключила139.
Вече по-високото обществено положение на бъдещия пророк увеличило самочувствието му и той поискал за съпруга Фатиха, дъщеря на Абу-Талиб, но не срещнал разбиране. Фатиха била дадена за жена на Хубайра Абу-Вахба. В отговор на недоволството на младия човек тъстът се защитил с думите: „Да, ние се сродихме с него: благородният е достоен за благородния.“140
За просперитета на Мухаммад важно значение имало събитието, което протекло около 595 г., когато по съвета на Абу-Талиб преминал на работа при богатата търговка Хадиджа бин Хувайлид. Решението да приеме службата той взел с готовност. Задачата му била да придружава нейните кервани със стока. Заплатата му била скромна, възлизала на 4 млади камили, но бедуинът изпълнявал добросъвестно поетите задължения. Керванът прекосявал Сирия, Йемен и Палестина, където Мухаммад се запознал с монаси християни и проповедници на юдаизма, които му разкрили тайните на своите религии. Установил контакти и с жреци на зороастризма. Привлекли вниманието му арабски монотеисти, т. нар. „ханифи“, с които водел продължителни разговори.
В отношенията между богатата господарка и скромния служител настъпили промени. Четиридесетгодишната вдовица, която преминала вече през два нещастни брака, се влюбила в Мухаммад и му предложила брак, макар той да бил едва около 25-годишен141.
Двамата решили да създадат семейство. Хадиджа имала от последния си мъж невръстен син, но притежавала значително богатство, с което можела да се разпорежда и в новата обстановка; надарена била с безспорни интелектуални качества, с неизтощима енергия. Щастливата младоженка родила на своя нов мъж 6 деца, от които останали живи само 4 и всичките били момичета. Една от тях, Фатима, когато отраснала, станала съпруга на Али, родственик на пророка, заел престола на Арабския халифат.
Семейният живот предизвикал сериозни промени в начина на живот и душевността на Мухаммад. Противно на хиперкритицизма на някои съвременни автори, които поради значителната разлика в годините на партньорите се съмняват в щастието на семейството му, пророкът имал по-друго разбиране. За него поради искрените дружески взаимоотношения, установени между тях, съпругата му била не само жена в най-добрия смисъл на думата, но и великолепен дружелюбен приятел, единомишленик, привърженик и последовател. „Оженил се за своята благодетелка — пише Томас Карлайл, — той, изглежда, е живял с нея напълно мирно, чисто, любовно; той действително я е обичал и само едничка нея, което силно говори против мнението, що го счита за измамник.“142
В резултат от материалното стабилизиране на Мухаммад, настъпило след брака му с Хадиджа143, той имал възможност да обърне внимание на вътрешния си идейно-емоционален свят, да се замисли върху най-дълбоките въпроси на битието и съзнанието. Първоначалните знания, които придобил за монотеизма на юдеите, се разширявали и задълбочавали. За това му помогнали продължителните разговори с апологети на юдаизма, християнството и зороастризма. Сравнително ползотворни били и връзките му с движението на ханифите, на пророците — проповедници на идеята за победата на монотеизма над различните езически вярвания. Конкретната обстановка на Арабския полуостров, съществуващата несправедливост го принуждавали и да се усамотява и да търси изход от положението в религията, в свръхестественото. В пещерата Хира в пустинята той се усамотявал многократно и търсел решение на въпросите, които го вълнували. В дните на месеца за поклонение Рамадан според преданието започнал да получава видения. Събитието, което поставило началото на активната му дейност, станало през нощта на 26 срещу 27 на месец Рамадан през 610 г. В пещерата му се явил — по свидетелството на втората му съпруга Айша — Джибрил (архангел Гавриил), който му стиснал ръката и му заповядал: „Чети!“ В отговор на нетърпящата възражения повеля Мухаммад обяснил, че не може да чете, защото е неграмотен. След трикратно потвърдената заповед той се принудил да прочете думи от Корана: „Чети! В името на твоя Господ, Който сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е най-щедрият — Онзи, който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел“ (96: 1–5).
Мухаммад не само сериозно се обезпокоил от това, което прочел, но се изплашил изключително много. Първата му грижа била да се срещне с най-близкия си човек — съпругата си Хадиджа, и да се съветва какво да направи. След като го изслушала, тя решила да се срещнат с родственика им, възрастен сляп шейх, но вещ по религиозните въпроси. Шейхът му напомнил случая с Мойсей, който се срещнал с Бог Саваот и му внушил, че Аллах го е удостоил с висока чест. Успокоение обаче не настъпило в душата на разтревожения човек. Мухаммад започнал да се съмнява в здравината на разума си, мислел, че са го обхванали налудничави самовнушения. Ужасът, който го обзел, го принудил да вземе отчаяното решение да посегне на живота си, за да сложи край на безпокойството, което се превърнало в психоза. Отправил се за планината и намислил да се хвърли в някоя пропаст. В планината той чул глас от небето, който го успокоил с думите: „О, Мухаммад, ти си пратеник на Аллах! Аз съм Джибрил.“ Смутеният Пророк се вгледал и пред него на небосклона се извисила фигурата на могъщия небесен жител144.
Понеже Мухаммад се забавил, Хадиджа се изплашила да не би да се е случило нещо лошо с него. Слугите, които били натоварени със задачата да го открият, не го намерили и се прибрали объркани. Завърнал се вкъщи, Мухаммад изпаднал в дълбок размисъл.
Изпаднал в религиозен екстаз, но това не дава основания да се мисли, че е страдал от психически заболявания — епилепсия, истерия и пр. Сам той смятал, че бил „син на Адам“: „Аз съм само човек; подобен на вас...“ (Коран 41:6). Съдбата му била предопределена: „И ти ще умреш, о Мухаммад, и те ще умрат“ (Коран 39:30). Пророкът обаче изпълнявал заповедите, които приемал като върховна повеля на Аллах. Специално внимание заслужава признанието за това, което станало, след като прочел написаното, предоставено му от Джебрил. „Когато аз се проснах на земята — признава той, — тези думи бяха записани в моето сърце.“145
Когато Мухаммад започнал своята проповедническа дейност, в градовете и селата на Арабския полуостров били разпространени различни религиозни течения, всяко от които се стремяло да привлича последователи. Под влияние на Византия се разпространявало християнството. В църквата, издигната в столицата на Лахмидите, имало надпис: „Хинд, дъщеря на Харис ибн Амра ибн Худжра, царица, дъщеря на царя, майка на цар Амра ибн Мунзира, рабиня Христова, майка на неговия раб и дъщеря на неговите раби.“ Този надпис дава основание да се стигне до заключението, че и сред аристокрацията имало последователи на християнството. Юдаизмът, приет от цар Йусуф Зу-Нувас (517–525), бил превърнат в средство за борба против византийското влияние, за пресичане домогванията на етиопците. Култът към бога на Слънцето имал многобройни последователи. Активна дейност развивали множество проповедници — ханифи, които се кланяли на бог Рахман, милостивия. Имало масов отлив от многобожието към единобожието. В храма Кааба в Мека били събрани стотици идоли (около 360). В усилията си да укрепят своите икономически позиции в Мека едрите търговци се обединили около жреците и се мъчели да ограничат влиянието на останалите религии.
Своята проповедническа дейност Мухаммад започнал в Мека, в двора на храма Кааба, където намерил многобройни слушатели — курайшити, вярващи и чужденци. Около него се тълпели и представители на различни племенни общности и народности, изповядващи различни религии. Завързвали се спорове, дискусии. Мухаммад се откроявал с логичността на разбиранията си, с аргументацията на отговорите си. На присъстващите правел впечатление скромният му начин на живот: той спял малко, хранел се скромно, обявявал прекомерното ядене за грях. Бедните уважавал, на робите отсъждал справедливост146.
В съзнанието на Мухаммад се налагало убеждението, че изпълнява мисията на пророк (наби, азрети), пратеник на Аллах (расул). В първоначалните си проповеди той разказвал за величието Божие, като, общо взето, отстоявал мисълта за призванието си неособено убедено и смело, но постепенно започнал да свиква с него. В лицето на съпругата си Хадиджа проповедникът намирал постоянна подкрепа. При отстояването на идеите, които Духът му внушавал (както отбелязва френският учен Доминик Сурдел, професор в Сорбоната), Мухаммад изпадал в транс, увивал се в плаща си и изглеждал сякаш обзет от нервна криза. „Такива физиологически и психически феномени се наблюдават понякога при хора, обзети от вдъхновение, чиято стойност и автентичност не би могла да бъде нито отхвърлена, нито подкрепена с чисто рационални доводи.“147
При първите стъпки, които отбелязвала новата религия, групата на пророка не била особено голяма. След жена му Хадиджа към нея се присъединили братовчед му Али, синът му Заид, доведен от Хадиджа от другия ѝ брак, видният търговец Абу Бакр, Осман ибн Афан, Омар ибн Хатаб. В началото събранията се провеждали тайно в дома на ал-Аркам, където се организирали молитвени тържества. Когато групата нараснала и не можела да се побира в дома на ал-Аркам, Пророкът взел решение да придаде обществен характер на проповедническата си дейност. При разширяване кръга на слушателите възникнали противоречия между Мухаммад и някои скептично настроени слушатели. Появили се хора, които призовавали проповедника да докаже всемогъществото на Бога, като съживи мъртвите си прадеди148.
Историческото значение на Мухаммад се заключава в създаването на арабската цивилизация149, включваща основните компоненти не само на новата религия — исляма, но и останалите елементи на социалната система: държавно устройство, политическа структура, обществени отношения, културен живот. Затова да се разглежда Мухаммад само като „велик и главен пророк“150, а не като основоположник на нов начин на живот, на нов светоглед, означава да не се разбират в необходимата степен неговият живот, дело и учение, харизматичната му същност. В края на краищата напълно правилна е оценката за него като пълководец във война, имам в молитва и съдник във всички ситуации151. Всъщност цялостната оценка за разнообразната му дейност показва, че Мухаммад бил много повече от всичко това: той бил и държавник, и общественик, и дипломат. Той поставил основите на религиозна община, която се трансформирала в обществена. Мухаммад установил политически отношения с юдеите и те създали с него военен съюз, по силата на който се задължили да го подкрепят и по време на война да не се съюзяват с неговите врагове. Много важно е да се отбележи, че той отправил послания до императора на Византия, наместника на Египет, до Хасанидите и „царя на царете“ на Персия, като ги призовал да приемат исляма152.
Концепцията на Мухаммад за религията се развивала и усъвършенствала заедно с промените, които настъпвали в живота на арабското общество. За да не изплаши и скандализира слушателите си, той ги убеждавал, че не проповядва нова религия, а призовава арабите да се обединят в името на един бог, който ще им даде сили за изпитанията и ще ги сплоти. Това действало мобилизиращо на разединените бедуини. В подкрепа на своите виждания Пророкът припомнял примера на старозаветните пророци от категорията на Нух (Ной), Ибрахим (Авраам), Муса (Мойсей), Илийас (Илия), Лут (Лот), Йунус (Йона), Айуб (Йов). Позовавал се също и на примера на героите от арабските легенди Худ, Салих, Шуайб и др.
В желанието си да принуди арабите да се замислят над въпросите на религията Мухаммад започнал да им говори за Страшния съд, за „Деня на обещанието“: „И с всеки човек ще дойде водач и свидетел (от ангелите). И ще му каже: „Ти нехаеше за това. Ние снехме от теб покривалото и твоят поглед днес е проницателен.“ А съпътстващият го (ангел) ще каже: „Готово е това, което е у мен. Всевишният Аллах ще каже: „Хвърлете в Ада всеки упорстващ неверник, възпиращ доброто, престъпващ, съмняващ се, който прие за Бог друг заедно с Аллах! Затова го хвърлете в суровото мъчение!“ (51: 20–26). Идеята за наказанието на грешниците в съдния ден създала огромна тревога сред курайшитите153.
Проповедническата дейност на Мухаммад, особено разказите за Страшния съд, били посрещнати не само със смях, но и с гневно недоволство от страна на аристокрацията в Мека. Особено недоволствали те от твърдението му, че богатството, натрупано в резултат от мъките на хората, не може да бъде запазено. За тях, авторитетните курайшити, това било равносилно на оспорване на привилегиите, с които разполагали по силата на родовата си принадлежност. Интересите на аристокрацията били пряко застрашени от откритата настъпателна проповед за възприемане вярата в Аллах: „О, народе мой, нима моят род е по-достоен за вас от Аллах? Вие го загърбихте. Наистина моят Господ обхваща делата ви“ (11:91). В редица проповеди звучи като рефрен мисълта: „О, народе мой, служете на Аллах! Нямате друг бог освен Него! И не занижавайте мярката и везната! Виждам ви в благоденствие, но се страхувам за вас от мъчение в Деня, който всичко обхваща“ (11:84). Жреците, които обслужвали идолите в храма Кааба, се организирали за съпротива.
В обстановка на задълбочаващи се конфликти Мухаммад продължил да развива и обогатява своето учение. Крайъгълен камък на неговата идеология станала максимата: „Няма друг бог освен Аллах и Мухаммад е негов пророк.“ Цялата философия на монотеизма е отразена в 112 сура на Корана: „В името на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния! Кажи, /о, Мухаммад/: „Той е Аллах — Единственият, Аллах, Целта /на всички въжделения!/ Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему“ (112:1–4). Както се вижда, в основата на ислямския монотеизъм си дали среща юдаистичните и християнските идеи за бога като всемирно същество. В пояснението към сурата се казва, че името на Аллах, ас-Самад, е преведено като „Целта на всички въжделения“, но в съдържанието му са включени значения в смисъл „Той е онзи, към Когото тварите се обръщат в нужда; Той е Всевечният, Който ще просъществува и след края на Вселената; Той е Върховният Повелител, Който не се подчинява на никого, а всички на Него се подчиняват; Той не се нуждае от храна и питие за разлика от Неговите творения.“ По такъв начин Аллах, главното, върховно божество в пантеона на курайшитите — Лах, се трансформира в ал-Лах, след това в космическа сила, а в езика на арабите придобива качествата на лично собствено име. Мойсей и Христос били признати за пророци, а Ерусалим обявен за свещен град.
В основата на исляма легнали 5 главни принципа, които характеризират неговите същностни особености. Първият принцип е вярата в Аллах като единствен Бог. Задължителната ежедневна молитва е втората особеност на исляма, а третата — постът Рамадан, който обхваща един месец в годината. Четвъртият принцип включва милостиня — 10% от ежегодния доход за бедните. И последният, петият принцип се изразява в задължително поклонничество в Мека. Мухаммад признал законността на робството. Той обявил частната собственост за легитимна, дал простор на търговията. Признато било правото на многоженство.
Новата религия-ислямът (от арабски отдаване почит, подчинение, покорство на Аллах), представлявала заплаха за храма Кааба и неговите идоли, поради което курайшитите решили да убият Пророка и привържениците му. Те не можели да търпят повече нарастващото недоволство, подклаждано от проповедника, което заплашвало да се изрази в бунт. Гневът им нараствал и от факта, че Мухаммад осъждал социалния гнет, неравноправието, лихварството и сребролюбието. Той не одобрявал и убиването на малки деца, лишавани от живот поради бедността на родителите им.
За да се спасят от преследванията, които зачестили, последователите на пророка по негова идея решили да се преселят в Етиопия. Малка група, водена от Усмян бен Афан, поставила началото на преселването. Поради компромиса, който той направил, преследванията били преустановени. Мухаммад се помирил с курайшитите154. Преселниците се завърнали, но скоро старата вражда пламнала с нова сила. Противоречията се задълбочили155.
Поради настъпилото социално напрежение Мухаммад бил принуден да напусне Мека. Обект на преселването станал гр. Ятреб, наречен „Град на Пророка“ (Мадийна ал-наби), който се намирал на 450 км от Мека. Евакуирането на около 200 мухаджири (преселници) улеснило възхода на исляма. Самото преселване на Мухаммад станало на 26 юли 622 г. Това била прочутата „хиджра“ (преселване)156, което се приема за начало на ислямското летоброене. Понеже юдейската община в града организирала протести, Мухаммад бил принуден да я изгони.
Още при първата официална среща между Пророка и делегацията на Ятреб, в която били включени кхазарджити (представители на племето кхазардж) и двама аусити (друго племе), близо до гр. Мека било постигнато съгласие да започне съвместна проповед на исляма. Поставено било начало и на отказване от езичеството и приобщаване към новата вяра. Мусааб бен Умейр запознал новите последователи с основните догми на исляма и ги въвел в овладяването на Корана. Голяма част от населението, състоящо се от различни арабски племена (бени, кайнук, курейза, надир, фитуин), се включила в структурите на общността. Най-фанатизираните остатъци от изостаналите групи, т. нар. „аусманат“, не се приобщавали. Макар и трудно, групи от племената кхазардж и аус, които оставали традиционни противници, се включвали постепенно в молитвените сбирки.
За уреждане на взаимоотношенията между ятребци и заселниците голяма роля изиграла втората среща, проведена през 622 г. Поради важността на повдигнатите въпроси разискванията продължили 3 нощи и два дни. При обсъждането на подробностите за заселването на Пророка Мухаммад той пожелал да бъде освободен от задължението да спазва някои изисквания. Месианските принципи, които той споделил с новите съюзници, им направили добро впечатление и те ги възприели, понеже съвпадали с техните разбирания.
Въпросите на преселването били уредени с договор от 14 юли 622 г. Според клаузите на договора Мухаммад бил признат за ръководител, глава на общината. От своя страна Пророкът поел ангажимент да спазва техните права. „Вие сте мои, а аз — ваш. Аз ще воювам с онези, с които воювате вие, и ще се помиря с онези, с които вие ще се помирите“ — заявил Мухаммад. Постигнато било съгласие при споровете, които можели да възникнат, Пророкът да изпълнява функциите на арбитър157.
Установяването на Мухаммад в Медина било свързано с важни промени не само в по-нататъшното развитие и утвърждаване на ислямската религия, но и на арабската държава и държавност. Пророкът бил признат за духовен ръководител на новосформираната духовна общност.
Враждата между Мека и Медина не попречила на Мухаммад да сключи договор с групите в Ятреб, в който се изтъква, че мухаджирите от Мека и ансарите мюсюлмани от Медина образуват единна общност, която обхваща юдеи и езичници, притежаващи правото да запазят вярата си. В сравнение с кръвното родство на бедуините, което дотогава регулирало установените отношения, новата форма на взаимоотношения била свързана с клаузите на религията. Освен това на евреите се забранявало да воюват. Създадена била организация срещу външните врагове. Проявен бил стремеж да се сложи край на етническите конфликти. Решенията, които били взети, образували т. нар. „Конституция на Медина“. В Ятреб бил създаден моделът на ислямската общност. Наложило се да се оформи устройството на държавата. За тази цел Мухаммад пристъпил към изграждане структурата на държавата, на нейния административен апарат, на законите за регулиране на установените отношения. Джихадът, свещената война, се превърнал в главен фактор за разширяване границите на ислямската държавна организация. Първоначално джихадът имал за задача да покори Мека. Молитвата се отправяла към Мека, където се намирал Кааба158.
Опрян на подкрепата на Медина, обявен за град на Пророка, Мухаммад планирал да завладее Мека и да я освободи от зависимостта ѝ от езичниците. Първата акция била свързана с ограбването на един търговски керван, тръгнал от Сирия за Мека. При втората акция се разразило голямо сражение при Бъдър, завършило с поражение за враговете. В следващата битка обаче бойците на Мека разгромили мединците при Ухуд, където Пророкът бил ранен. Бъдещето на Мека обаче било предрешено. В януарските дни на 630 г. под предводителството на Мухаммад десетхилядна армия нахлула победоносно в Мека, вдъхновявана от призива „Аллах е най-велик!“ Сам Пророкът, разрушил многобройните идоли, а Черния камък запазил, поклонил му се и го целунал, обявявайки го за „Свещен“159.
Под ръководството на Мухаммад в Мека било извършено коренно преустройство. Авторитетът на победителя като държавник и религиозен деец нараствал непрекъснато. Противниците на исляма, които оказвали съпротива на реформите, били прогонени от града. В договора, подписан с покорените граждани на Мека, той се подписал „Мухаммад, син на Абд-Аллах“.
Под непосредственото ръководство на Пророка в Арабския свят била утвърдена теократична форма на управление, обединила в едно цяло арабската общност на полуострова. Постепенно започнал възходът на арабите. Мухаммад починал на 13 раби (8 юни) 632 г. Бил погребан близо до къщата си в Медина, където издигнали едноименна джамия160.
Първите халифи, наследници на Пророка, утвърдили могъществото на арабската държава, която простряла границите си от Атлантическия океан на запад до земите на Индия и Китай на изток.
Сходни черти и различия между ранното християнство и исляма.
Християнството, от една страна, и ислямът, от друга, имат множество общи черти, но заедно с това и редица неповторими особености, които ги свързват и същевременно ги разграничават. Това са преди всичко двете най-големи световни религии, които създават две най-мощни цивилизации на земята — християнската и ислямската. По време на произхода си християнството е втората поред след будизма, а ислямът — третата цивилизация. Християнството е разпространено в Европа, Америка, Австралия и Азия, ислямът — в Средна Азия, Кавказ, Поволжието, Индия, Африка, на Балканския полуостров. Както християнството, така и ислямът изиграват огромна роля в историята на човешката култура. Те влияят върху формирането на ценностни системи, нравственост, норми на поведение, идеи и идеали.
Двете религии — християнството и ислямът, имат еднакъв общосемитски корен. Според 5 сура, 73 аят на Свещения Коран „Наистина — гласи текстът на свещената книга — тези, които повярват и които изповядват юдейство, и саибии, и християни, които повярват в Аллаха и вършат това, що е добро, няма да се страхуват и няма да бъдат наскърбени.“ Големият руски специалист по история на Изтока Василий Владимирович Бартолд (1869–1930) в труда си „Ислам“, обнародван през 1918 г., твърди, че тук става дума за мюсюлманите, претендиращи за небесно блаженство (с. 2). В 85 аят се казва следното: „Ти наистина ще намериш, че повечето от всички хора, които са във вражда с всички вярващи, са юдеите и идолопоклонниците и ти естествено ще намериш, че най-близките по любов и склонност да свързват приятелство с истинските вярващи, са тези, които казват: „Ние сме християни.“ Това става поради това, че между тях има свещеници и монаси и че те не се възгордяват.“
Като коментира този текст на Корана, Бартолд изтъква, че цитираният аят поставя християните по-близо до исляма, докато спрямо юдеите се проявява ненавист. Друг учен от категорията на И. Ю. Крачковски смята, че тук намирали отражение някои стари доислямски представи за християните161.
Могат да се открият и други сходства и различия между исляма и християнството. Името Аллах произхожда от арамейския език, близък до арабския език. Арамейският език е езикът, на който е говорил Иисус Христос, но това сходство е незначително в сравнение с различията, които съществуват. Разбира се, наложително е да направим съпоставка между еврейския Саваот и Аллах.
Преценено от теологична гледна точка, учението за Аллах е обосновано от Пророка Мухаммад, който прокламира монотеизма. Аллах е уникален Бог, единствен, неповторим, несравним. Известен нюанс има и в декларацията на Йехова, Яхве, който казва: „Аз съм Господ Бог твой, да нямаш други богове освен Мене.“ В самата формулировка се допуска възможността да съществуват други богове, но се забранява вярата в тях. Не е така в ислямската религия, където монотеизмът последователно присъства в проповедите и изказванията на пророка Мухаммад. Аллах не може да бъде сравняван с никого и с нищо. Името му е само и единствено в първо лице единствено число. Това е Творецът на Вселената, на първите хора. Когато сподвижниците на пророка Мухаммад го запитали за Аллах, отговорът представлява истинска философия на монотеизма. Мухаммад, пророкът, казва думите, които сам Аллах му продиктувал: „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния, кажи: „Той е Аллах — един-единствен, Аллах-Вечният, Нито е раждал, нито е роден и няма равен Нему.“
Противно на твърденията на противниците на исляма, които поддържат, че Аллах бил жесток, безсърдечен и суров, Коранът разкрива съвършено друг образ на Вседержителя, на Твореца на Вселената. Неслучайно в 140-те сури на Корана (само една прави изключение) началото на текста неизменно започва с думите: „В името на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния.“ В съответствие с тази практика един от хадисите на пророка Мухаммад гласи: „Аллах е по-милостив и по-състрадателен, отколкото една майка към любимия си син.“
Друго основно качество на Аллах е неговата безмерна справедливост. Възмездието е въздигнато в основен принцип на исляма. С милостта и даровете на Всевишния добродетелните ще бъдат възнаградени, а грешниците — наказани. Нещо подобно може да се открие и в християнството: „Които са правили добро, ще възкръснат, а лошите ще бъдат съдени.“
В Свещения Коран Аллах е представен като Творец на всичко съществуващо: „Аллах е Творецът на всяко нещо и той е разпоредителят за всяко нещо.
Негови са ключовете на Небесата и на Земята... (39: 62, 63). И няма на земята твар, препитанието на която да не е от Аллах. Той знае нейното обиталище и хранилище“ (11:16). Подобни характеристики могат да се срещнат и за Йехова, Яхве, в Библията.
За разлика от Яхве, представен антропоморфично, Аллах не се представя в човешки образ. Ислямът забранява Той да бъде изобразяван. Създавайки всички хора с равни възможности, Аллах им дава възможност да се отличават един от друг и да се разграничават. Творецът има различна природа от създадените от него човешки същества. Атрибутите на Аллах включват Вечност, Неизменност, Абсолютност. В 23 сура, 91 аят на Свещения Коран се казва ясно и определено: „Аллах не си взе рожба и няма друг Бог заедно с Него. Иначе всеки Бог щеше да си отведе онова, което е сътворил, и едни от тях биха се издигнали над други...“ „Ако имаше там други богове освен Аллах, Небесата и Земята щяха да се разрушат.“
Свещеният Коран в сура 59, аят 22–24 разкрива следните атрибути на Аллах: „Той е Аллах, няма друг Бог освен Него. Той е знаещият на тайното и явното. Той е Всемилостивият, Милосърдният. Той е Аллах, няма друг Бог освен Него. Той е Владетелят, Пресветлият, Съвършеният, Утвърждаващият, Наблюдаващият, Превъзходният. Пречист е Аллах от онова, с което го сдружават. Той е Аллах — Създателят, изкусният, Ваятелят. Негови са най-прекрасните имена. Него слави онова, що е на небесата и на Земята.“
Сходства и различия съществуват в учението за създаването на първите хора, представено в Библията, от една страна, и в Корана, от друга. Както за християнството, така и за исляма човекът е създание на Бога. Според Свещеното писание на християнството Адам и Ева са сътворени от Йехова, Яхве, а според исляма — от Аллах, който създал Адем и Хава. Докато християнството учи, че Адам бил създаден от земна пръст, а Ева — от реброто на Адам, без да се отбелязва, че на Ева е вдъхната душа, при исляма положението е по-сложно и, което е особено важно да се отбележи, по-различно. В сура 7, аят 11 и 16 на Корана Аллах сътворил човека от вода, прах, семенна течност, глина, съсирек и кръв. След това му вдъхнал „дух“. По-късно така представената картина се нюансира с нови и съществени подробности. Прокарва се разбирането, че Адем е създаден по образа на Аллах. Това доближава и същевременно разграничава исляма от християнството. Не се нуждае от специално доказателство обстоятелството, че ислямската антропология е далеч по-сложна, по-богата и по-реална дотолкова, доколкото отчита природната действителност.
Появата на жената — Хава, е обрисувана по-различно. Според ислямската традиция архангел Джебраил извадил ребро от заспалия Адем и създал от него жената. По текста на Корана Хава била извикана на живот, за да може Адем „да се успокоява при нея“. Това изрично е споменато в 7 сура на Корана, аят 189.
Тоест първите хора — Адем и Хава, били създадени от две субстанции. Първата субстанция е материя, тяло, втората — душа. Тялото и душата се различават помежду си и се противопоставят. Това представлява първостепенна особеност в учението на ислямската религия.
В Корана са обяснени замислите на Твореца при създаването на човека. В лицето на Адем Аллах планирал да постави на Земята свой „наместник“, който да изпълнява волята му. Създаден през шестия ден на седмицата, човекът фактически се превръща в последно дело на Аллаха.
В цялостната концепция на исляма за създаването на човека има една интересна подробност с уникален, неповторим характер. Става дума за решението на Всемогъщия да провери дали и доколко Адем може да бъде Негов достоен заместник на Земята — да му се подчинява и да го прославя. За тази цел Аллах подложил първия човек на изпитание. Най-напред поискал от него да назове „всички имена“ на нещата, които го заобикалят, за да може да живее и господства над тях. След като го е запознал предварително с названията на предметите и явленията, той го кара да ги назове конкретно, поименно. Това и станало: Адем успял да назове безпогрешно имената.
Този своеобразен „изпит“ бил проведен, за да може да се докаже, че човекът превъзхожда ангелите. В знак на признание за превъзходството на човека Творецът пожелал ангелите да се поклонят на Адем. Всички ангели изпълнили повелята на Аллах. Срещу издадената заповед протестирал единствен ангелът Иблис; той не само отказал да изпълни издадената заповед, но отказал и да се подчини. С това той предизвикал скандал. Аллах се разгневил на непослушанието.
Първото изпитание, на което бил подложен Адем, наистина минало успешно, но на второто той се провалил напълно. Провалът бил организиран от Иблис. В резултат на неговото коварство Адем вкусил от „забранения плод“, ябълката. Иблис измамил Хава и тя вкусила от ябълката и дала на Адем и той да опита. Така разпоредбата на Аллах била погазена. Последвало наказанието. Адем и Хава били прогонени от рая. За разлика от наказанието над Адам и Ева, което било вечно и неотменимо, наказанието на Аллах било временно. След като първите хора помолили Вседържителя за прошка, те я получили. Наследниците на прародителите били освободени от последиците на първородния грях.
При най-повърхностно анализиране на явленията става ясно, че ислямският Творец и Промислител проявил по-голяма хуманност от Яхве. Това обстоятелство заслужава да се отбележи специално.
***
Сходства могат да се открият и при основателите на двете религии, макар различията да са повече. В свещените книги — Библията и Корана, има и общи черти, и различия. Докато Библията е преработвана многократно, Коранът е запазен в първоначалния си оригинален вид. Това е важна особеност.
Нравствената система на исляма притежава също някои сходства с морала на християнството. Не в противоречие, а в съгласие с християнството, ислямът поддържа, че моралът се базира върху любовта към Аллаха и страха от Него. По същия начин християнството утвърждава принципа за любовта към Бога и страха от Него. Ислямът не е чужд и на принципа, провъзгласен от Иисус Христос: „Не правете на другите това, което не искате да правят на Вас човеците.“ Почитта към родителите е друг общ принцип, който предполага определени задължения.
Преценено обективно, четирите правила, върху които се изгражда нравствената система на исляма, не са чужди на християнството, отразени са в Свещеното писание и в църковното предание. Първият принцип, изразяващ се в призива: да имаме истинска и искрена вяра, е прокаран още преди това от християнството. Готовността да помагаме на ближния — второто изискване на исляма, също е в синхрон с християнската заповед за любовта към ближния. Повелята за добрите граждани, намерила място в исляма, в апостолските послания се изразява в повелята на св. апостол Павел да се подчиняваме „на върховните власти — не само на добрите, но и на опърничавите, защото всяка власт е от бога и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Изискването на исляма духът на всеки един от нас да бъде твърд и непоклатим при всички обстоятелства се среща и в християнството.
Възможността хората да изповядват една религия съдържа имплицитно други негативни възможности, доказани убедително от историята. Вярно е, че всяка религия формира своя ценностна система. Ако се приеме за убедителна констатацията на Макс Вебер, според която идеалът на исляма е войната, можем да си обясним покоряването на другите етноси и тяхното асимилиране чрез възможностите на вярата162. Това налага да се познава добре историята.
Когато изучаваме миналото на световните религии, не можем да отречем, че те оправдавали робството и робовладелските отношения във и от името на Бога. Юдаизмът разглежда робството като продукт на Божията воля. В традиционната си молитва, която всеки ден отправя към Бога, юдеинът благодари на Всевишния, че го е създал свободен, а не роб. Будизмът оценява робското състояние като карма. В Библията то се обяснява като резултат от грехопадението. Ислямът го третира като проява на волята на Аллах, който може да издигне или да унижи човека.
В епохата на Великото преселение на народите в сферата на религията се разпространил синкретизмът, а във философията — еклектизмът. Обстановката е обрисувана в апокалиптични краски от Иисус Христос в проповедта, която произнесъл на Елеонската планина. След като казал на учениците си: „Истина ви казвам: няма да остане камък на камък, който да не бъде сринат“, Христос предсказал: „Ще чувате боеве и вести за война. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове... Затова молете се да не се случи бягството ви зиме или в събота; защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега и няма да бъде“ (Мат. 24: 2, 6-7, 20-21).
В заключение трябва да се подчертае, че опитите да се отрече правото на религиите да имат свой обект за изучаване се оказаха безуспешни и претърпяха пълен провал. Многовековното развитие на различните клонове на религиознанието, респективно на философията, социологията, психологията, историята на религията и др., които отдавна са придобили гражданственост и са включени в учебните програми на най-развитите университети по света, както и в структурите на академиите на науките, показват най-малко обективната потребност от задълбочено изследване на религиозните явления както в миналото, така и в наше време.
Внимателният, критичен анализ на изворите от онази епоха доказва убедително, че религиите — и будистката, и християнската, и ислямската — изпълнявали първостепенна роля в изграждането на основните цивилизации в историята: индийската, китайската и др., а след тях на християнската и ислямската. Те по свой начин и със свои средства развивали общоприетите нормативни стойности, определящи облика на хората по онова време. В обстановка на варварски нрави, на „война на всички против всички“ (bollum omnium contra omnes) служителите на религиите, техните теолози се стремели да хармонизират отношенията в обществото и да консолидират различните етнически и социални групи в името на един небесен Творец и Промислител. В тази насока съдействали различните космологични, обществени, антропологични и други схващания. Най-силно обаче било влиянието на ритуалите, обредите, церемониите, битовите обичаи, които по неповторим начин увековечавали основните моменти от живота на личността и семейството: раждането, сключването на брак и погребението.
Посредством цялата си система — догматична, нравствена, култова, институционална, религиите си поставяли за цел да регулират установените обществени отношения. Те създавали редица правила за поведение, които укрепвали йерархичното устройство на обществото, отношенията между хората. Част от тях изпълнявали етноинтегрираща, друга част — етнодиференцираща роля. Дотолкова доколкото религиите импулсирали развитието на многообразните форми на живот, тяхната роля била позитивна. Когато техните служители се опитвали да налагат своя начин на живот на останалите етнически общности, резултатите при всички случаи били негативни, създавали се отношения на господство и подчинение, които противоречали на обикновената нравственост, носеща общочовешки характер.
Появата на трите световни религии — будизма, християнството и исляма, била свързана с много сложни промени в живота на човешкото общество. Буда, Христос и Мухаммад създали не само различни, но и взаимносвързани религиозни учения, които променили облика на тогавашните обществени отношения и оказали огромно въздействие върху развитието на света163.
1Jaspеrs, К. Ursprung und Ziel der Geschichte. München, 1949, p. 19.
2Jaspеrs, K. Werk und Wirkung. München, 1963, p. 150.
3Weber.A. Kulturgeschichte als Kultursociologie. Leiden, 1935, p. 252.
4Jaspers, К. Vom Ursprung und Ziel der Geschichte. Zürich, 1949, p. 86.
5Northrop, F. The Meeting of East and West. New York, 1949, p. 389.
6Detectio et eversio falso cognomitate Gnoseos. — Migne, J. P. Patr. Gr., t. 7, Col. 433— 1524.
7Migne, J. P. P. Gr., t. 41-42.
8Abu-l-Fath Muhammad asch-Schahrastani’s, Religionspartheien und Phiosophen-Schulen. В. 1. Halle, 1850.
9Аш-Шахрастани. Книга o религиях и сектах. Ч. 1. Ислам. Перев. с арабского, введение и коммеитарий C. М. Прозорова.
10Döbеrt, R. Systemtheorie und Entwicklung religiöser Deutungssysteme zur Logik des sozialwissenschaftlichen Funktionalismus. Frankfurt an Mein, 1973.
11За религията като система са оповестени вече значителен брой енциклопедични справочници. Между тях по-специално отбелязване заслужават: The Encyclopedia of Religion. T. 16. Mircea Eliade General Editor, Macmillan. New York, 1987; Histoire des Religions. — In: Encyclopédie de la Pleiade. Ed. by Henri-Charles Puech. T. 3. Gallimard, 1970—1976; The Facts on File Dictionary of Religions, Facts on File. Ed. John R. Hinnels. New York, 1984.
12За живота и дейността на Цицерон: Ziеlinsky, Th. Cicero im Wandel der Jahrhunderte. 3 Aufl. Leipzig—Berlin, 1912; Büchtur, K. Cicero. Wiesbaden, 1962; Marfii, M. Cicero et son drame politique. Paris, 1961; Schmith, R. E. Cicero the statesman. Cambridge, 1966.
13Дворецкий,И.Х. Латынско-русский словарь. М., 1976, с. 866.
14Цит. По Маркс, К., Ф. Енгелс. За религията. С., 1957, 37—38.
15Шлайермахер, Е. Д. За религията. Речи към образованите и нейните отрицатели. С., 1994, с. 27, 29.
16Dürkhеim, Е. Les formes élémentaires de la vie religieuse. Paris, 1912, p. 633.
17Цит. по Lukes, S. Emile Durkheim. His Life and Work. London, 1973, p. 237.
18Wach, I. Sociology of Religion. Chicago, 1944, p. 385.
19Hand-Wörterbuch der Soziologie. Stuttgart, Ferdinand Enke Verlag, 1959, p. 488.
20Mеnsching, G. Die Religion. Erscheinungsformen. Strukturtypen und Lebensgesetze. Stuttgart, 1959, 137—138.
21Пак там, c. 11.
22Richter, A. Die Religion in Geschichte und Gegenwart. Tübingen, 1961, p. 969.
23Müller - Armack, A. Religion und Wirtschaft. Stuttgart, 1961, 8—9.
24HegеI. Sämtliche Werke. Bd. 12, p. 29.
25Philosophy of Religion. A Book of Readings. Ed. by G. L. Abernethy and I. A. Langford. New York, 1968, p. 78, 81.
26Internationales Jahrbuch für Religionssoziologie. Bd. 3. Köln—Opladen, 1967, p. 33.
27Tейлop, 3. Б. Первобытная культура. М., 1989, с. 126.
28Бердяев, Н. Мирогледът на Достоевски. С., 1992, c. 159 и др.
29Единственият преглед на български език по тази проблематика може да се намери у проф. архимандрит Евтимий (Кратък наръчник по християнска апологетика. Ч. 1. В борба с религиозните съмнения. С., 1942, с. 26 и сл.). Преценено критично, посоченото творение е в значителна степен вече остаряло. Макар и един от най-образованите теолози на Българската православна църква, проф. Евтимий не е могъл да надхвърли границите на православното традиционно мислене. Липсата на специализирани знания по история, археология, етнография, етнология и пр. му е попречила да напише солидно теологическо проучване. В още по-голяма степен това се отнася и за труда на: Mapинов, Б., Ал. Величков. В защита на вярата (наръчник на апологета). Пловдив, 1993, 5—35. В това произведение аргументацията е на по-елементарно фидеистично равнище.
30Streсk, М. Asurbanipal und die letzen assyrischen Könige. Leipzig, 1916.
31Pудиев, В. А. По историческим и культовым местам Индии. Ленинград, 1980, с. 11.
32За Буда, за неговия живот, учение и дело вж. Gonzе, Е. Budhism, its essence and development. New York, 1959; Robinson, R. H. The budhist religion. Belmont, 1970; Glasenapp, H. von. Brahma und Budha. Berlin, 1926; Warder, A. K. Indian budhism. Delhi, 1970; Lamottе, E. Histoire du buddhisme Indien. Louyain, 1958; Encyklopaedia of buddhism. V. 1—3. Ceylon, 1961 — 1972; Grünwedel, A. Mythologie des Budhismus in Tibet und Mongolien. Leipzig, 1900.
33Beinert, W. Ghristus und der Kosmos. Freiburg, 1974; Вlank, J. Jesus von Nazareth. Freiburg, 1972; Clement, O. Le Christ, terre des virants. Bergollesen- Maudes, 1976; Congar, J. M. Chrystus i zbawienie swiata. Krakow, 1968; Cullmann, O. Christ et temps. Neuchâtel, 1967; Kabasilas, N. The Life of Christ. London, 1983; Kasper, W. Jesus der Christus. Mainz, 1976; Kung, H. Christ sein. München, 1974; Lecuyer, J. Le Christ et L’Eglise. Paris, 1983; Lehmann, K. Jesus Christus unsere Hoffnung. Freiburg, 1986; Ory, G. Le Christ et Jesus. Paris, 1988.
34Andrае, T. Die Person Mohammeds in Leben und Glaube seiner Gemeinde. Stockholm, 1918; Mohammed: Sein Leben und sein Glaube. Göttingen, 1932; Вlachére, R. Le problème de Mahomet: Essai de biographie critique du fondateur de L’islam. Paris, 1952; Buhl, E. Das Leben Muhammads. Leipzig, 1930; Grünebaum, G. Fon Muhammads Wirkung und Originalität. — In: Wiener Zeitschrift für die Kunde des Morgenlandes, 1936, 49, 29—50; Paret, R. Muhammed und der Koran: Geschichte und Verkündigung des arabischen Propheten. Stuttgart, 1957; Robinson, M. Mahomet. Paris, 1961; Sprenger, A. Das Leben und die Lehre des Mohammad. Nach bisher grösstentheits umbenützen Quellen bearbeitet. Bd. 1—3. Berlin, 1861 — 1865; Watt, W. Muhammad Prophet and Statesman. Oxford, 1961; Muhammad at Medina. Oxford, 1977; Wensinck, A. Mohammed en de Joden te Medina. Leiden, 1928; Wiedengren, G. Muhammad, the Apostel of God, and his Ascension. Upsala — Wiesbaden, 1955.
35Литературата за будизма е огромна. Вж. справочните издания: Bibliographie bouddhique. V. 1—23. Paris, 1928—1952; Gonzе, Е. Buddhism, its essence and development. New York, 1959; Lamottе, E. Histoire du boudhisme Indien. Louvain, 1958; Encyklopaedia of buddhism. V. 1—3. Ceylon, 1961 — 1972; Edgerton, F. Buddhist Hybrid Sanskrit grammar and dictionary. V. 1—2. New Haven, 1953.
36Lamottе, E. Histoire du bouddhisme Indien. Lovain, 1967, p. 13; Wintermnitz, M. Geschichte der indischen Literatur. T. 2. 1907—1922. Leipzig, p. 357.
37Bechert, H. The Date of the Buddha Reconsidierred. — In: Indologica Taiwanensia, 10, 1982, 29-36.
38Дейвидс Pиc, T. У. Животът и учението на Буда. Прев. Н. Илиева. С., 1991, с. 22.
39Действителните моменти от житието на Буда са уточнени в труда на Lamоttе, Е. Histoire du boudhisme Indien, p. 13 sq.
40Dialogues of the Buddha. Pt. 2. Tr. by T. W. C. A. F. Rhys Davids. London, 1977, p. 87.
412500 years of Buddhism. New Delhi, 1956, p. V.
42Пак там, c. 20.
43Дейвидс, Рис. Т. У. Цит. съч., с. 24.
44Lamоuttе, Е. Histoire de boudhisme Indien. Leuvain, 1958, p. 714 fg.
45Bareau, A. Recherches sur la biographie du Buddha dans les Vinayapitaka et les Sutrapitaka anciens. Paris, 1968, p. 48.
46Wеlls, W. The Outline оГ History, p. 207.
47Бapо, А. Индийският будизъм. — В: История на религиите. Т. 3. С., 2000, с. 247.
48Радхакришан, С. Индийская философия. T. 1. Перев. с англ. М., 1956, с. 297.
49Дейвидс, Рис Т. У. Животът и учението на Буда, с. 31.
50Пак там.
51Warrеn, H. С. Buddhism in Translations. Cambridge, 1896, p. 368.
52Фраувалнер, Е. Антология на будистката философия. С., 1995, с. 14.
53Радхакришнан, С. Индийская философия, т. 1, с. 297.
54Васильев, Л. С. История религии Востока. М., 1983, 204—205.
55Философията на ранния будизъм. Степени и медитация в Пали-канона. С., 1997, с. 5 и сл.
56Предполага се, че така се наричало учението на Буда.
57Цит. по Дейвид с Рис, Т. У. Цит. съч., с. 53.
582500 years of Buddhism, р. 28.
59The Vinaya Pitaka in 5 vols. London, 1879—1883.
60Bareau, A. Recherches sur la biographie du Bouddha dans les Sutrapitaka et les Vinayapitaka anciens. Vol. 1—2. Paris, 1963—1971.
61Keith, St. B. Buddhist Philosophy. Oxford, 1923, p. 152 fg.
62Сутра о мудрости и глупости (дзанлундо). Перев. с тибет., введ. и ком. Ю. М. Парфионовича. М., 1978.
63Радхакришнан.С. Индийская философия, т. 1, 291—292.
64Срв. Bhandarkar, D. R. Asoka. 3 ed. Calkuta, 1955; Hultzsh, E. Inscriptions of Asoka. Calcula, 1925.
65Thomas, Е. The Life of Buddha as Legend and History. London, 1952, p. 215.
66The history and culture of Indian people. V. 2. Ed. 2. Bombay, 1953.
67Bareau, A. Buddhism, Schools of: Hinayana Buddhism. — In: The Encyklopedia Religion, t. 2, 444—457; Nalinakscha, D. Buddhist Sects in India. Calcutta, 1970.
68Nakamura, H. Buddhism, Schools of: Mahayana Buddhism. — In: The Encyklopedia Religion, t. 2, 457—472.
69Дюмулен, Г. История дзен-будизма Индии и Китая. T. 1. СПб., 1994; Судзуки, Д. Т. Увод в дзен-будизма. Прев. от англ. К. Панайотова. С., 1991; Hu Si. The Development of Zen Buddhism in China. — In: The Social and Political Science Review, 1932.
70Zurcher, E. Buddhist in China. — In; The Encyklopedia of Religion, t. 2, 414—426; Wright, A. F. Buddhism in Chinese History. Stanford — London, 1959; DemieviI - Iе, P. Le Bouddhisme hinois. Paris, 1970; Kenneth, K. S. The Chinese Transformation of Buddhism. Princeton, 1973.
71Buswell, Jr. Buddhism in Korea. — In: The Encyklopedia of Religion, t. 2, 421—426.
72Tucci, G. The Religion of Tibet. Berkeley, 1980; Kapstoin, M. The Purificatory Gem and its Cleansing: A late Tibetan polemical discussion of apocryphal texts. — In: History of Religions, 1989.
73Kittagawa, J. M. Religion in Japanese History. New York, 1966; Shinran, H., N. Dogen. Le Bouddhisme japonnais. Textes fondamentaux de quarte moines de Kamakura. Paris, 1965.
74NayntiIoka. Buddhist Dictionary. Manual of Buddhist Terms and Doctrines. Colombo, 1952; Swearer, D. K. Buddhism in SE Asia. — In: The Encyklopedia of Religion, t. 2, 385—400.
75По този въпрос, неангажиращ особено вниманието на учените, вж. старите трудове на: Болотов, В. В. Учение Оригена о Св. Троице. СПб., 1879; Спасский, А. История догматических движений в епоху вселенских соборов (в связи с философскими учениями того времени). T. 1. Тринитарный вопрос (История учения о св. Троице). Сергиев Посад, 1906; Цоневски, И. К. Учението на св. Василий Велики за Св. Троица. С., 1940.
76Цит. по Коев, Т. П. Догматически формулировки на първите четири вселенски събора (за богочовешката същност на Иисуса Христа). С., 1968, 31—32.
77Болотов, В. В. Лекции по истории древней церкви. Т. 4. М., 1994, с. 23 и сл.
78Kарташев, А. В. Вселенские соборы. М., 1994, с. 36 и др.
79Коев, Т. Цит. съч., c. 150.
80Flavius. J. Antiquitates, judaicae. Vol. 1. Paris, 1865, p. 699. XVIII, 3, 3.
81Виппep, 3. Ю. Рим и раннее християнство. М., 1954, с. 74.
82Мignе, J. P. Patrologiae graeca. T. 11, col. 745—748.
83Bratkе, E. Das sogenannte Religionsgesprächt am Hof der Sasaniden. — In: Texte und Untersuchingen. Neue Folge, IV, 3. Leipzig, 1899, p. 271
84Migne, J. P. Patr. Gr., t. 103, col. 81-85.
85FIavius, J. Op. cit., vol. 1, p. 786.
86Eusebius. Kirchengeschichte, II, 2 Aufl. Leipzig, 1914, p. 69.
87Taciti Cornelii. Opera in usum scholarum ad optimas editiones. Halae Saxonum, 1793. 401-402.
88Tranquilli Suetonii quae supersunt omnia. V. 1. De vita XII Caesarum libri VIII. Ed. B. G. Teubneri. Lipsiae, 1908, 25, 4.
89Plinius der Jüngere. Briefe. Lateinisch und Deutsch. Von H. Kasten. Berlin, 1982, 640-644.
90Мignе, J. P. P. Gr., t. 11, col. 641-1632.
91Ibidem, col. 736.
92Ibidem, col. 760.
93Ibidem, col. 808.
94Ibidem, col. 841.
95Ibidem, col. 1409.
96Dаlman, G. Die talmudischen Texte über Jesu. Leipzig, 1900.
97Migne. J. P. P. Gr., t. 2, col. 320.
98KIausner, J. Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin, 1930, p. 29.
99Цит. по Правила на Св. православна църква. С., 1936, с. 268.
100Geschichte der altchristlichen Literatur bis Eusebius. Teile 1 (Halbbiinde 1—2): 2 (Bande 1—2). Leipzig, 1958; Die Mission und Ausbereitung des Christentums in den ersten drei Jahrhunderten. Bd. 1—2. Leipzig, 1924.
101Kirchengeschichte. Bd. 1—2. Tübingen, 1921.
102Das Christentum in den ersten drei Jahrhunderten. Bd. 1—2. Leipzig, 1912.
103Handbuch der Kirchengeschichte. Bd. 1. Das Altertum. Tübingen, 1923.
104Ursprung und Anfänge des Christentums. Bd. 1—2. Berlin, 1921; Bd. 3, 1923.
105Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin, 1934; From Jesus to Paul. New York, 1944.
106Винкелман, Фр. История на ранното християнство. Прев. от нем. Г. Каприев. С., 2001, с. 12.
1073латаров, А. Морал и наука. — Съвременна мисъл, г. 1, № 1, с. 42.
108Пълна публикация на обнародваните трудове по темата y: Вurсhard, I Bibliographie zu den Handschriften von Toten Meer. 2. Unveränderte Auflage. Berlin 1959; Bibliographie zu den Handschriften vom Toten Meer. 2, № 1557—4459. Berlin, 1965.
109От 1958 г. насетне цялостна библиография за кумранистиката в: Revue de Qumran. Paris, 1958-1963, № 1-7.
110Burrows, M. The Dead Sea Scrolls. New York, 1956, p. 330.
111Graystone.G. The Dead Sea Scrolls and the Originality of Christ. London, 1956. p. 97.
112Едно от солидните изследвания е 21-томната Historie de L’Eglise des origines à nos jours. Paris, 1934—1964 (Flichw—Martin).
113Снегаров, И. Кратка история на съвременните православни църкви. Т 1. С., 1944, с. 3.
114Памфил, Евсевий. Церковная история. М., 1993, с. 78.
115Пак там, с. 80.
116Болтов, В. В. Лекции по истории древней церкви. Т. 2. М., 1994, с. 250.
117Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte. Paderborn, 1911, 147—148.
118Снегаров, И. Кратка история..., т. 1, с. 361 и сл.
119Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991, с. 18 и сл.; Бакалов, Г. Византия, с. 88 и сл.
120Schmidt, L. Geschichte der deutschen Stämme bis zum Ausgang der Völkerwanderung. Die Westgermanen. München, 1970; UhIhorn, G. Kämpfe und Siege des Christentum in der germanische Welt. Paderborn, 1905.
121Funk. F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte, p. 150.
122Вlasel, K. Die Wanderzüge der Langobarden, 1909.
123Lippold, A. Chlodovechus. — In: Pauly—Wissowa RE Suppl, Bd. 13, 1973, 151-159.
124Winkеlmann, E. Geschichte der Angelsachsen bis zum Tode Karl Alfreds, 1883; Brow, S. Augustin of Canterbury and his companions, 1897.
125Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte, p. 155 fg.
126Лебедев, А.П. Эпоха гонения христиан и утверждение христианства в греко-римском мире при Константине Великом. М., 1994, с. 5 и сл.
127По тази тема напоследък излизат редица интересни проучвания, които заслужават по-специално внимание. Сhrist. К. Untergang der antiken Welt. Darmstadt, 1970; Dempf, A. Geistgeschichte der frühchristlichen Kultur. Wien, 1960; Schneider, C. Geistgeschichte des antiken Christentums. München; Campenhausеn, H. Die Frühzeit des Christentums. Tübingen, 1963.
128За справка може да се използва трудът на И. Цоневски (Патрология. С., 1986), в който са анализирани вижданията на апостолите, апологетите и църковните писатели от различните школи.
129Hеick, O. W. A history of Christian throught. Philadelphia, 1965; Jonson, P. A history of Christianity. London, 1976; CIebch, W. A. Christianity in European history. New York, 1979.
130Dudden, F. H. Gregory the Great. V. 1—2. London, 1905; Brehier, L., R. Aigrain. Gregoire le Grand: Les Etats barbares et la conquête arabe. Paris, 1963; DaniеIou, J., H. Marrou. Des origines à Saint Gregoire le Grand. Paris, 1963.
131Подробно за арабите у Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Контекст, текст, подтекст. Т. 1. С., 2001, с. 34 и сл.; срв. Пеев, Й. История и философия на една религия. С., 1985.
132Най-старата биография на Мухаммад е подготвена от Ибн Исхак: Das Leben Muhammed’ s nach Muhammed Ibn Ishak. Hrsg, von F. Wüstenfeld. Abt. 1—4. Göttingen, 1859—1860; Wellhausen, J. Muhammed in Medina. Berlin, 1882; Caetani, L. Annali dell’islam. V. 1—2. Milano, 1905—1907.
133От многобройните трудове за него вж. Моntgоmеrу, W. W. Muhammad. Oxford—London, 1961; Muhammed Prophet and Statesman. Oxford, 1964; Guadefroy-Demomoynes, M. Mahomet. Paris, 1957; Grimmе, H. Mohammed. München, 1904. В руската историография внимание заслужават следните по-важни трудове: Крымский, А. Источники для истории Мохаммеда и литература о нем. Т. 1—3. М., 1902—1910; Бартольд, В. В. Мусульманский мир. Петроград, 1922.
134На български език в превод от немски излезе трудът на Есад Бей (Мохамед. Биография. Прев. от нем. ез. Ж. Ценова. С., 1999); Мустафа а с-Сибаи. Житието на пророка Мухаммад. С., 1999.
135Hоudas, O. L’islamisme. Paris, 1908, р. 22 sq.
136Есад Бей. Мохамед. Биография. Прев. от нем., с. 62.
137Hisсh, I. Das Leben Muhammed’s nach Muhhamed Ibn Ishak bearbeitet von Abd el-Malik Ibn Hischam. Bd. 1. Göttingen, 1858, p. 106.
138Пак там, c. 115.
139Пак там, c. 119.
140Saad, Ibn. Biographien Muhammeds, seiner Gefärten und der späteren Träger des Islams. Hrsg, von E. Sahau. Bd. 1. Leiden, 1905, p. 108.
141В литературата има становище, че при създаването на семейството Хадиджа била на 28, а Мухаммад на 23 години. — Вж. Liber expungnationis regionum, auctore Imamo Ahmed bin Jahja ibn Djabir al-Beladsori. Ed. M. J. de Goeje. Lugduni Bata- vorum, 1866, p. 98.
142Kapлайл, T. Герои и героическо в историята. С., 1904—1905, с. 61.
143Тя починала през 620 г. Докато била жива, той не се оженил повторно. Едва след като мъката от непрежалимата загуба отминала, той, запазвайки за нея добри спомени за цял живот, решил да се ожени отново. Имал общо 14 жени, придобили прозвището „Майка на правоверните“. От ает I на 66 сура на Корана се вижда, че и те не му били достатъчни: „О, Пророче — казва Аллах на Мухаммад, — защо си забраняваш онова, което Аллах ти е разрешил, стремейки се да угодиш на своите съпруги?“ Аллах напомнил на Мухаммад Корана и му дарил „и дъщерите на чичовците ти, и дъщерите на вуйчовците ти, и дъщерите на вуйните ти, които се преселиха при теб“ (33:50). Мухаммад обаче признавал за своя жена хубавата Айша, дъщеря на Абу Бакр.
144Подробна обосновка за това у Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Т. 1. С., 2001, 219-220.
145Das Leben Muhammed’s nach Muhammad ibn Ishak bearbeitet von Abd el-Malik ibn Hischam. Bd. 1. Göttingen, 1858, p. 153.
146Есад Бей. Мохамед. Биография. С., 1999, е. 117.
147Сурдел, Д. Ислямът. Прев. от фр. М. Йончев, с. 8.
148Das Leben Muhammed’s nach Mucammed ibn Ishak bearbeitet von Abd el-Malik ibn Hischam. Bd. 1. Göttingen, 1858, p. 188,.
149Вж. уточненията на Г. Грюнебаум върху някои небалансирани схващания за характера на цивилизацията, формирана от Мухаммад (Основные черты арабо-мусульманской культуры. Статьи разных лет. М., 1981, 30—31 и сл.
150Васильев, Л. С. История религии Востока. М., 1983, с. 103.
151Цит. по Теофанов, Ц. Арабската средновековна култура, т. 1, с. 97.
152Иллюстрированная история религии. Т. 1.2. изд. М., 1991, с. 362, 363, 367.
153Пиотровский, М. Б. Южная Аравия в раннем средневековье. Становление средневекового общества. М., 1985, с. 134 и сл.
154Watt, W. Mahomet à la Mècque. Préface de Maxime Rodinson. Traduction de F. Dourveil. Paris, 1958, p. 150.
155Пак там, c. 151.
156Watt, W. Muhammad at Medina. Oxford, 1977, 187—188.
157Чуков. В. Зараждането на ислямската държавност. С., 1994, с. 20 и сл.; срв. Чуков, В., В. Георгиев. Философия и теория на ислямското право.С., 1997, с. 26 и сл.
158Чуков, В. Цит. съч., с. 28 и сл.
159Donner, М. Fr. Mecca’s food supplies and Muhammad’s boycott. — Journal of the Social History of Orient. Leiden, 1977, 20, 249—266.
160Andrае, T. Die Person Mohhammades in Leben und Glaube seiner Gemeinde. Stocholm, 1918.
16149 забележка към 5 сура, 85 аят на Коран. Прев. и ком. И. Ю. Крачковски. М., 1963, 528-529.
162Вебер, М. Социология и религия (Типы религиозных сообществ). — В: Работы М. Вебера по социологии и идеологии. М., 1985, с. 323, 326.
163Николов, Й. Иисус Христос и началото на християнската цивилизация — В: Християнската идея в историята и културата. Материали от VIII лятна научна среща, посветена на 2000-годишнината от рождението на Иисуса Христа. Варна, 24—25 юни 2000 г. С„ 2001, 21-29.