РЕЛИГИИ

 

Йордан Николов

 

През ранносредновековния период от историята на човечеството, когато възникнали световните религии, се появили и техните алтернативни учения — ереси, секти, разколи и др. Продължили да отстояват своите позиции и различните езически религии като цялостни митологични, нравствени и култови стойности, вкоренили се дълбоко в съзнанието, живота, поведението и бита на различните етнически общности. Запазването на старите езически вярвания, празненства, традиции в новия етап от развитието на континентите, както и зараждането на ереси и секти в организираните религиозни институции били едни от забележителните явления в системата на социалните и етническите отношения. Процесът, интересен и комплициран, е изключително многолик и сложен за изследване.

Между двата полюса на установените порядки — официалните религии и различните ереси и секти, били издигнати прегради, макар и в името на боговете. При неизбежния риск да бъдат подложени на ожесточени преследвания и лишени от живот мнозина вярващи избирали сами своята религиозна принадлежност, своя бог. Това превръщало индивидуалната ориентация в обществено значимо явление дотолкова, доколкото ересите ставали не само акт на съзнанието, но и на обществото, на народностите, на държавите.

Ето защо съвкупността от социални явления, характеризиращи историческия процес през ранносредновековния стадий от живота на човечеството, неизбежно дефинира значимото място на езичеството, ересите, сектите и разколите в съзнанието и поведението на личността, семейството и обществото, държавите и континентите. Това били разнородни социални структури с нееднаква значимост, но с важна роля в еволюцията на живота. Ето защо, без да се разгледа тяхната функция във времевите и пространствените мащаби на тогавашния свят, трудно могат да бъдат обхванати, анализирани и оценени и редица събития, които създали облика на различни етнически и социални групи. Един общ поглед върху генезиса на епохата, която изучаваме, не би бил достатъчно цялостен, ако изключим ученията и движенията, отстояващи своята автономност в борба с господстващите религиозни институции.

Езичеството и неговото съдържание

 

Езичеството, преценявано в светлината на системно-структурния подход, представлява сложен етнико-религиозен комплекс от разнородни структури, свързани с периода на патриархално-родовите отношения¹. Самият термин „езичник“ в една част от славянските езици притежава негативно съдържание и се употребява в смисъл на „поганец“, „мръсник“. Вероятно терминът е зает от латински език: „paganis“ означава „селски“, „езически“. При появата на християнството, разпространено главно сред селските слоеве от населението на Римската империя, римските интелектуалци са го наричали „religio paganorum“, „религия на селяните“, „религия на простаците“². По-късно славянският термин „языцы“ се разпространява в тясна връзка с мисионерската дейност на православната църква и отразява съдържанието на „етнос“ (ἕτνοσ), което означава „народ“, „племе“, „род“, „езичник“. Ετνικός се превежда на български език като „народен“, „племенен“, „езически“. В контекста на епохата, която разглеждаме, „езичество“ следва да се преведе като култ на племенните богове. Неслучайно Йехова (Яхве), се почита като „Бог Израилев“ в качеството му на еврейски племенен бог.

За разбиране същността на езичеството, покриващо най-разнородните и разнообразни религиозни прояви — и митологизираната религия на древния свят, и представите на първобитните племена, и дохристиянските вярвания на славяни, германци, араби, фини, келти и др.³, спомага руското съдържание на понятието. Според един от познавачите на проблема руското „язычник“ произлизало от думата „язык“ — понятие, означаващо не само това, за което чрез него говорим, а притежаващо по-широк смисъл. В понятието „език“ били свързани в единство езикът и неговият носител. На теория и практика езичеството било религия на отделен език, на отделен народ за разлика от световните религии от категорията на будизма, християнството и исляма, които имали за обект цялото човечество. Основана върху митове, езическата религия имала опора в езика⁴. Посочените наблюдения показват същностни особености на езичеството⁵.

В контекста на общата история под езическо наследство би трябвало да разбираме културни паметници, натрупани на 4 основни равнища. Първото равнище включва праисторическите реликви, второто — античната култура, третото — завещаното от варварските народи и четвъртото — възприетите и преработени от варварските народи ценности, включени след съответно осмисляне в изграждането на новите религии — будизма, християнството и исляма. От праисторическия период в следващите епохи преминават различните примитивни форми на религията и те проявяват изключително голяма устойчивост. Изследователи на Африка проследяват жизнеността на аграрни божества — покровители на селското стопанство, на различни реки, гори, долини⁶. Старинни форми на първобитния фетишизъм са се запазили дори до XV в. и след това⁷. В религията на древните германци проникнали следи от тотемизъм⁸.

Сравнително голяма жизненост и устойчивост проявили формите на анимизма, които проникнали в различните религиозни вярвания през Средновековието и в следващите етапи от историята. Анимизмът⁹ представлявал вяра в безплътни духовни същества, които заемали централно място във всяка религия. Едуард Тайлър (1832–1917) се опитал да открие началото на анимизма в духовните търсения на първобитния дивак, в неговите философствания. От наблюденията върху сънищата, болестите, смъртта ученият стигнал до заключението за съществуването на култ към душата.

Хърбърт Спенсър (1820–1903) открил началото на религията в култа към предците¹⁰. Според него неандерталските погребения свидетелствали за това, че неандерталецът спазвал култа към предците. Религиозното почитане на предците било доказателство за възникването на фетишистки дуализъм. Тази форма на първобитната религия също се оказала доста устойчива.

Митологията изучава различните митове като опит за осмисляне на света, за обясняването му. По своето съдържание митът¹¹ представлява изложение на древни легенди, преработени във фантазията на разказвачите. Апологетите на митологическата школа виждат в митовете образни разкази за Слънцето и Луната, небето и звездите. За разлика от сказанията митовете изразяват усилията да се обяснят различните явления по разумен път.

Влиянието на езичеството върху световните религии е изключително силно и многопосочно и всеки опит неговото необозримо съдържание да се вкара в някакви предварителни рамки означава да не се отчита неговата многопосочност. В световноисторически мащаб в древността настъпили дълбоки промени в устройството и управлението на обществото. Разпокъсаните протодържавни организации се превърнали в държавни. Родовете и племената станали народности и етноси. Поради обвързването си с понятия и художествени образи митовете се трансформирали в сравнително висока форма на мислене. Някои богове били обявени за жители на небето, за властелини на отвъдния свят.

Като цялостен комплекс от философски, обществени, нравствено-етични, теологични и други концепции за света езичеството въздействало не само върху световните религии, но и върху изграждането на средновековната цивилизация. Конкретното му въздействие засягало космологията, политологията, обществознанието, антропологията, но особено силно било влиянието му върху бита, празниците, обичаите, свързани с основните моменти от живота на личността и семейството — раждането, венчавката, смъртта и погребението. По свой път и със свои изразни средства традиционните вярвания се отразявали върху будизма, християнството и исляма.

Както може и да се очаква, в понятийно-категориалния апарат на световните религии няма единство относно названията на различните вярвания, които предшествали тяхната поява. В Изтока и Запада били употребявани различни термини за обозначаване на т. нар. „езически религии“. На санскритски древната, предбудистката религия се нарича „санатана-дхарма“ — „вечна“, „непреходна истина“, „вечна религия“, „вечна истина“. Религиозните комплекси на древна Индия, наричани от учените на Европа с обобщаващото название „индуизъм“¹², обхващат Ведите (думата означава „знание“) — свещените книги. Ведите¹³, сборниците с химни, прославящи различни митове и легенди, се делят на 4 книги: Ригведа — знания за химните¹⁴; Яджурведа — знания за жертвоприношенията; Самаведа — знания за мелодиите и Ахтарваведа¹⁵ — сборник заклинания и магически формули.

В пантеона на индуизма са включени митове за богове и богини, за мъдреци и духове, свещени животни, демони. Общият им брой възлизал на 330 млн. Индусите вярвали в Адита — прародителката на боговете, Варун — бог на ветровете и облаците, Сура — бог на Слънцето, Митра — бог на дневната светлина, Шива — бог на разрухата и кръвната мъст, Индра — бог на гръмотевицата.

Както се вижда от наличните документални свидетелства, отношенията между индуизма и будизма придобили конфликтен характер. Поради разрухата, която настъпила в патриархалните отношения, нараснали отрицателните настроения спрямо жречеството и неговите привилегии, а същевременно и срещу традиционния индуизъм. Индуизмът отстъпил пред победната мощ на брахманизма. В съгласие със заключенията на С. Радхакришнан¹⁶ немският индолог Хелмут фон Глаземан доказва, че будизмът възникнал на базата на брахманизма. Според Глаземан Буда не отхвърлял култа към брахманските богове; той възприел учението за сансара и карма, произтичащи от вярата в свръхестественото. Буда, който в една от по-ранните си проповеди заявява, че не е бог, но вярва в съществуването на боговете, по-късно вече твърди не само че има богове, които той познава, но и заявява: „Аз съм Бог, най-висшият от боговете.“¹⁷

Езичеството в Европа придобило две основни модификации: едната била свързана със Западна Европа, импулсирана от Римския папски двор, другата — с Константинополската патриаршия на Православната църква. Двете групи божества, които влизали в римския пантеон — древните богове, почитани от коренното население, и новите, които били свързани с преселниците, имали различно влияние. В столицата на Византийската империя взаимоотношенията между старите и новите божества били още по-сложни и преплетени.

В Западна Европа контактите между езичеството и християнството варирали от откритата враждебност до мирното взаимно проникване. Големите специалисти по проблемите на римските божества ги делят на 4 категории. Към първата отнася местните римски божества: Янус, Юпитер, Марс, Квирин, Веста, Юнона, Сатурн, Нептун, Вулкан, както и различните пенати, лари, гении. Втората група включва богове от италийски произход: Диана, Минерва, Фортуна, Кастор, Полукс, Херкулес, Венера и др. Самостоятелна трета група образуват гръцките богове: Аполон, Церера, Либера, Меркурий, Ескулап и др. Последна, четвърта категория богове са Доблест, Свобода, Здраве, Победа, Надежда, Вярност и др.¹⁸

С издаването на Медиоланския едикт през 313 г. император Константин Велики приравнява новата религия — християнството, с останалите религии в римската държава, но не я поставя в привилегировано положение като задължителна за поданиците. След смъртта на този владетел през 337 г. тримата му синове, които поели управлението на огромната Римска империя — Константин II, Констанс и Констанций, провеждали различна политика спрямо отделните вярвания. При управлението на Констанций (351–361), който наследил престола след преждевременната смърт на братята си, християнството станало държавна религия. През 341 г. бил издаден едикт за забрана на всички езически храмове, които само в Рим през III в. достигали 420. В тях се принасяли жертви на 30 000 богове, като най-почитан сред тях бил Юпитер. Малко по-късно, през 346 г., принасянето на жертви било окончателно забранено. Десет години след това, през 356 г., Теодосиевият кодекс разпореждал да се наказват със смърт всички, които принасят жертви на езическите богове и ги почитат. При посещението си в Рим император Констанций II повелил да се изнесе от сената олтарът заедно със статуята на богинята на победата Виктория. Била изгорена прочутата библиотека на Палатинския хълм в Рим, съдържаща неоценими езически ръкописи.

Поради прохристиянската политика на императорската власт, както и поради преимуществата на християнството над старите религии привържениците на Христос се увеличавали, докато броят на езичниците катастрофално намалявал. Това се вижда най-добре от едно свидетелство на Тертулиан (ок. 155–220).

В съчинението си „Апология или защита на християните срещу езичниците“ Тертулиан пише на императора: „Ние съществуваме едва ли не от вчера, а вече изпълнихме всички ваши градове, острови, крепости, муниципии, съвети, лагери, триби, декурии, императорски дворец, сенат и форум; оставили сме ви само храмовете. Знаем броя на вашите войски: християните само от една провинция ще се окажат повече; но дори с неравни сили ние, които оставяме така безропотно да ни избиват, бихме могли да започнем една война, ако едно от основните ни правила не беше, че е по-добре да бъдеш убит, отколкото да убиеш. Без да вземаме оръжие, без дори да се бунтуваме срещу вас, ние бихме могли да ви победим само с едно-единствено средство — просто като се отделим от вас.“¹⁹

Закономерното разпространяване на християнството не било преустановено от реставрационната политика на император Юлиан (361–363)²⁰, наречен „Апостат“ (Отстъпник). Причините, поради които Юлиан се опитал да възстанови езичеството, са от разнообразно естество и трудно могат да се обяснят с влиянието на възпитанието, което той придобил. Наистина той преживял убийството на баща си, ликвидиран по заповед на император Констанций. Не е за подценяване и влиянието на възпитателя му Мардоний, който му вдъхнал любов към античната култура. Вероятно усилията на епископ Евсевий Никомидийски да го въведе в истините на християнството не дали очакваните резултати. Толкова повече, че системата на образование и възпитание била наложена от убиеца на баща му — император Констанций. Както изглежда, контактите му с Ливаний, един от най-големите оратори на древността, укрепили афинитета му към езическата нравственост и философия. Своята роля изиграли и внушенията на Максим Ефески, който го убедил, че само той може да възстанови езичеството и да спаси от гибел старата култура.

Условия за това настъпили. След като през 360 г. легионите в Галия, където Юлиан бил наместник на императора, се разбунтували и го обявили за император-август, пътят му към трона бил открит. Предстоящото сражение с армиите на двамата императори (Констанций и Юлиан) при Ниш не се състояло поради преждевременната смърт на законния венценосец. Опрян на подкрепата на езическата общественост, Юлиан заел овакантения престол и пристъпил към възстановяване на езичеството. Имуществото на езическите храмове, конфискувано след обявяването на християнството за държавна религия, било присвоено от християнските абатства и църкви и върнато на първоначалния собственик. Правото на християните да заемат висши държавни постове и да преподават в муниципалните школи било отнето. Християнските символи, въведени в държавните учреждения — административни сгради, казарми, училища и пр., били извадени от употреба. Реформите на Юлиан обаче, макар и да нанесли удар върху Църквата, имали нетрайно влияние. След смъртта на този император позициите на Църквата били възстановени.

Влиянието на езичеството се усещало в дейността на теолозите и клириците, на апологетите, които били възпитаници на езически школи. Това се отнася за автори от ранга на Тертулиан (ок. 160 — 223), Юстин Философ (Мъченик), Киприан Картагенски (ок. 200/ 210–258), Блажени Августин (354–430), Амвросий Медиолански (ок. 340–397) и др. Проводници на античната култура били Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Назиански.

Придобиването на нови права разширило възможностите на Църквата да участва в управлението, включително и да подлага на преследване езичниците. Епископите придобили право да участват при избора на градски дефензори. По силата на азилното право, което придобила през 431 г., Църквата можела да дава право на защита на преследвани лица, потърсили закрила от нея. Подкрепяна от гражданската власт, тя засилила атаките срещу езичеството. Един от големите удари срещу езичеството в Изтока било изгарянето на храма на Серапис през 391 г. Жертва на религиозен фанатизъм станала през 415 г. прочутата преподавателка по философия и математика в университета (музейона) на Александрия Хипатия, убита с камъни от монаси, изпратени от патриарха на Александрия Кирил. Подложени на преследване били евреи. Забранено било на езичници да заемат държавни длъжности. Тълпа фанатици изгорили през 390 г. Александрийската библиотека, съхраняваща огромно количество ръкописи от най-древни времена.

До появата на пророка Мухаммад на Арабския полуостров били разпространени разнообразни езически вярвания²¹. Арабите се кланяли на звездите и Луната. За тях храмът Кааба в Мека бил основно светилище, посветено на един върховен бог. В Корана се споменават 3 богини: Аллат, Узза и Манат. Богът на Луната и богът на вечерната звезда Аттара били изместени от Звездата и полумесеца — символи на исляма. Арабските войни, които завладели Пиренейския полуостров (711–714), били езичници.

 

Ереси и секти

 

Понятието „ерес“ притежава конкретно съдържание във всяка историческа епоха. Семантиката му, социалната му природа еволюирали в зависимост от развитието на историческия процес. Ето защо през различните етапи от развоя на историческата наука терминът „ерес“, отразяващ борбите на обезправените маси, получавал различни модификации, нюанси на мисълта, свързани с методологическата зрялост на историографията, с нейните фактологически постижения. От възникването на ранното християнство до наши дни представителите на различните школи и направления се опитват да проникнат в неговата същност, да разкрият природата му, да очертаят характерните му своеобразия. Ръководейки се от своите мирогледни схващания, представителите на различните направления влагат в него различен смисъл. Ако апологетите на Църквата — православна и католическа — по принцип оценяват негативно еретическите движения, историците на протестантизма се отнасят към тях другояче — една част от тях ги разглеждат положително, друга — отрицателно. Движени от определени интереси и съображения, понякога в защита на еретиците се обявявали и определени кръгове от феодалната аристокрация. В редица случаи свои становища, влизащи в противоречие с официалните позиции на господстващата класа, застъпвали и някои либерални историци от отделните клонове на медиевистиката. С други думи, докато намери своето научно изясняване в медиевистиката, понятието „ерес“ преминава сложен, продължителен и противоречив път на развитие и утвърждаване.

Внимателният критичен анализ на документалните свидетелства дава възможност да се разкрие интересна закономерност в  развитието на църковната и антицърковната мисъл през ранния, доникейския период от историята на християнството. Проучванията показват, че Църквата, възприела значителна част от своите вярвания, морал и култове от старите езически религии, заела и понятията, с които започнала да обозначава враждебните на нея течения — „ерес“, „секта“ и пр. Тях тя приела от класическите езици — старогръцки и латински. Това обстоятелство не може да не сложи отпечатък не само върху тяхната семантика, но и върху смисловото им съдържание.

Древногръцкото понятие „ерес“ било многозначно. Думата αίρέω  означава вземам, хващам, улавям и др. Отначало Херодот (IV, I гл.) и Тукидид (II, 58 гл.) го употребяват в смисъл на завземане, превземане, завладяване на град. Използва се също и със значение на хващам, улавям за ръка, обземам, пленявам, грабя, побеждавам, убивам. По-нататък терминът се среща със значение на избор, когато има колебание (Есхил, „Прометей“, ст. 781, Херодот I, 11, Платон, Пиндар, Софокъл). Постепенно съдържанието му се разширява и изразява стремеж към нещо (Платон, „Горгий“, ст. 513), изучаване на нещо (Полибий, 40), склонност (Платон, „Федър“; Плутарх, „Галба“), предпочитание. Започва да означава убеждаване, но заедно с това и съответен начин на живот.

Едва през републиканска епоха в Рим думата „ерес“ се използва за означаване на философска школа, секта (Цицерон — Ad familiares XV, XVI). В периода на късната република се среща в смисъл на вземане на погрешна страна, неправилно решение. Налага се и за определяне на цялостна система от принципи, различаващи се от общоприетите, официалните. В известно отношение се използва и като синоним на секта²² във връзка с изострянето на конфликтите, на противоречията в сферата на идеологията.

Що се отнася до αἵρεσις, терминът означава: 1) завземане, завладяване; 2) избор; 3) склонност, убеждение; 4) партия, секта — не само религиозна, но и философска.

Подобен смисъл притежавало и латинското понятие „секта“, получило разпространение в Римската империя. Така Сенека назовал основателя на стоицизма Зенон: „велик мъж, създател на мощна и свята секта“ (Ad Luc.,ep. 33). Сектата, с която бил свързан Зенон и от името на която проповядвал нов морал и ново богоразбиране, имала свои мъченици, в чест на които отправял молитви на своите събрания — Сократ, Катон, Рутилий, Гай Юлиан. Според Сенека сектантът бил мъдрец, който, положил свещена клетва, виждал в живота изпълнение на свят дълг (Ad Luc., ep. 65)²³.

Като се ръководят от своите схващания, идеолозите на Стария свят оценяват ранното християнство²⁴, което се утвърждава на историческата сцена в борбата с господстващите религиозни системи, като ерес и секта. Юдеите назовавали християнството „назорейска ерес“ (Деяния 24, 5). Според Фронтон, живял през средата на II в., християнската секта възникнала „из най-долната част на народа“, голяма част от нея „търпи бедност“, оглупена от „работа и безпокойство“. Като изследва обстановката, сред която се заражда и разпространява ранното християнство, Енгелс прави известно обобщение: „секти и секти безкрай“²⁵.

При това положение никак не е трудно да се разберат причините, поради които първоначалното християнство се отнасяло отрицателно към еретическите и сектантските групировки, свързани със старата езическа философия и религия. Като религия на робите и пуснатите на свобода то не можело да приеме идеологията на робовладелската аристокрация. От друга страна, ранното християнство било религия на необразованите (religio paganorum) и поради тази причина не било в състояние да разбере философската аргументация на еретиците и сектантите, овладели най-големите културни постижения на класическата гръко-римска древност. Това се потвърждава от редица свидетелства. „Гледайте, братя — пише ап. Павел — какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“ (1 Кор. 1, 26–27). Ако се съди по свидетелството на Целс, християните се отнасяли с пренебрежение към образованите хора и превъзнасяли невежите. Според него те казвали: „Нека не ни показват нито един образован човек, нито един мъдрец и въобще никакъв умник; за нас те представляват зло. Напротив, ако някой от нас е простоват, невеж, недостигнал още пълнолетие — ето желаните от нас хора.“²⁶ Това разбиране на първите християни се обяснява с образователното равнище на ранните християнски общини.

Ето защо в контекста на новозаветните писания терминът „ерес“ бил използван в негативен смисъл. В Деяния на апостолите (5, 17; 15, 5; 26, 5) като ерес са обозначени фарисейството и садукейството. В посланията на ап. Павел (I Кор. 11; 19; Гал. 5, 20) така са наричани възникналите в някои от християнските общини групи, партии, подразделения. В малко по-друг смисъл започва да се използва понятието в посланията на апостолите Петър, Йоан, Юда, където за ерес се обявяват различните заблуди, от които трябвало да бъдат предпазвани вярващите (II Петрово, 2, 1; 10, 22; 3, 3-4; I Йоан, 2, 18-19, 22-26; 4, 1-8; II Йоан, 7; Юда, 8, 10, 12, 16). В някои от цитираните послания се употребяват синоними, фактически отразяващи класическия смисъл на думите.

Във връзка с това заслужава да се отбележи известната оценка на ересите, прокарана във Второто съборно послание на ап. Петър. В него между другото се казва: „Имало е и лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси, и като се отричат от Господа, който ги е изкупил, ще навлекат върху себе си скорошна погибел“ (2,1). За ненавистта, с която Църквата се отнасяла към тях, свидетелства и едно друго изказване на ап. Петър, който ги нарича „безводни извори, облаци и мъгли, от бури разнасяни: за тях е запазен вечен мрак, защото, като говорят празни думи, прелъстяват с плътски похоти и разпътство онези, които напълно се отделят от живеещите в заблуда: обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата; защото от когото бъде някой победен, от него бива поробен“ (II Петр. 2, 17 — 19). Такова — и враждебно, и непримиримо — било отношението на ранната Църква към еретиците, които активизирали своята дейност и разширявали влиянието си сред гръко-римския свят.

Така древните термини „ерес“ и „секта“, съответно видоизменени и обработени, влезли в речниковия състав на Християнската църква, която започнала да ги използва в идеологическите конфликти. Ново социално звучене придобило понятието „αἵρεσις“, което вече означавало не само „завземане“, „завладяване“, „избор“, „убеждение“. Глаголът αίρέω придобил по-конкретно съдържание и се употребявал в смисъл на „вземам“, „хващам“, „достигам“, „завладявам“, „превземам“, „пленявам“, „грабя“, но и „изобличавам“, „убеждавам“, „доказвам“, „избирам“, „желая“, „предпочитам“ и др.²⁷

На подобна обработка била подложена и латинската дума secta, която придобила няколко значения: 1) път, правило, начин на действие, начин на мислене, начин на живот, вървя по нечии стъпки, съм нечий привърженик; 2) учение, направление, школа; 3) секта в смисъл на ерес и 4) шайка²⁸.

Затова никак не е случайно, че в латинския превод на Библията (Вулгата) в много случаи понятията „ерес“ и „секта“ се употребяват като синоними. Например известното място в Деяния (24; 14), където се предава мнението на юдеите, наричащи християнското учение ерес, в латинския превод е предадено в следната форма: quod secundum sectam, quam dicunt haeresim²⁹. Така двата термина започнали да служат за обозначаване на отделили се от официалната църква групи, които изразявали несъгласие с нейните догми, нравственост и управление.

Теологическото съдържание на понятието „ерес“ окончателно се оформя на вселенските събори от IV до VIII в. С него започват да дамгосват всяко схващане или учение, което влизало в противоречие с догмите на Църквата. Вероучението на Църквата, изградено в стройна система, било оформено в трактата на Йоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“. Поради това концепцията за ересите намерила своя най-кратък израз в присъдата на апостол Павел, който писал: „Всеки, който не вярва в църковното учение, се самоосъжда“ (αὐτοκατὰκριτος) (Тит. 3.11).

Католическата църква използвала предимно думата „ерес“ и отбягвала да употребява „секта“. Може би причината за това се кореняла в обстоятелството, че традициите на стоицизма и на различните философски системи, с които била свързана употребата на понятието, не са използвани за борба срещу Църквата. Едва след разделянето на църквите през 1054 г.³⁰, когато противоречията между Изтока и Запада се изострили, терминът бил поизоставен. При все това той бил използван редовно за назоваване на онези ереси, които се намирали във връзка с българското богомилство — албигойци, катари и пр.

Всичко това било резултат от обстоятелството, че Католическата църква започнала да облича в религиозна форма основните делитбени характеристики на двете антагонистични класи през Средновековието — аристокрацията, от една страна, и зависимото селячество, от друга. В представите на християнските теолози светът вече се делял на две непримирими групи: християни и езичници, вярващи и невярващи. Макар на теория християнството да провъзгласило принципа: „Няма вече юдеин, ни елин, няма роб, ни свободен, а всички са едно в Иисуса Христа“, на практика Християнската църква изключвала от структурата на пълноправните хора всички, които не приемали нейното вероизповедание: мохамедани, езичници, еретици, схизматици и пр. Единственият законен свят, който духовенството приемало и бранело, бил феодалният свят, укрепван от Папството³¹.

Ересите от доникейския, а до известна степен и от следникейския период от историята на Църквата представлявали пъстра смесица от разнообразни групировки. В количествено отношение те трудно могат да бъдат уточнени, понеже в различните извори са показани различни данни. Така Августин Блажени изброява поименно 88 ереси, като започва със Симон Влъхва и приключва с пелагианите и целестинианите³². Филастрий наброява 150³³, макар Августин да свидетелства, че знаел 156. Тертулиан изчислява 200, Епифаний — 375, Винченцо — 434, Йоан Дамаскин — 103³⁴.

Апологетите на християнството, движени от практическите потребности на Църквата, разделяли ересите на две основни групи — дохристиянски, или езически, и християнски. Основният критерий, който определял техните позиции, бил свързан с вътрешното съдържание на еретическите групировки. В своя тракт „Панарион“ („Картотека за лекарства“) Епифаний си поставил за цел да опровергае 80 ереси³⁵. Това сложило отпечатък върху стратегията и тактиката на защитниците на официалното християнство.

Действително една част от еретическите учения били заети от древногръцките и древноримските философски системи. Според свидетелството на Иполит Ноет въвел ереста на модалистите, като я заимствал от учението на Хераклит — обстоятелство, което Иполит издига като основно обвинение срещу римските модалисти. Като оценява тези известия, Хагеман подчертава, че общата фраза на Иполит би трябвало да се разбира в смисъл, че Ноет възприел възгледите не на стария йонийски натурфилософ, а възродената в стоическата философия и разработена от късната гръцка философия система на Хераклит, възпроизведена в материалистическото учение на стоиците³⁶.

В Мала Азия модалистическото учение възникнало в края на II в.³⁷, макар че, както се вижда от сведенията на съвременниците, то нямало особен успех. Източният свят със своите богати традиции в изучаването на диалектиката не приел схващанията, които не удовлетворявали неговите потребности от социална правда, научни знания и пр. От изворите е известен само един-единствен малоазиатски модалист, а именно Ноет, наречен от Иполит началник (ὰρχηγὸν)³⁸ на модалистическото движение, родом от гр. Смирна, прекарал целия си живот на Изток, осъден от местния събор на презвитерите³⁹. След като не намерили прием в Мала Азия, модалистите се отправили към Западна Европа, където привлекли последователи. Вече в края на II и началото на III в. в Римската църква пламнала ожесточена борба с учението на динамистите за Христос. В Рим в края на II в. Праксей проповядвал еретическите им възгледи. Той успял да спечели разположението на папа Виктор (189–198), като го настроил срещу монтанизма и го убедил да го осъди. „Две дяволски дела — по думите на Тертулиан — извърши Праксей в Рим: прогони Утешителя и разпъна Христа.“⁴⁰

Имало религиозни секти, които се отличавали със своята интелектуална ориентация. Динамическото монархианство било свързано с определени научни интереси. Неговите последователи били повече философи, отколкото теолози; те бранели повече принципите на разума, отколкото на вярата. Основано повече на Аристотеловата метафизика, динамическото монархианство си служело със специализирана научна проблематика, която била недостъпна за масите. Неслучайно то обединявало хора от аристокрацията, от висшия клир, които притежавали солидна философска подготовка⁴¹.

Една част от еретическите системи като теодосианите в Рим се заобиколили с особен кръг от хора, които притежавали значителна образованост, изучавали гражданските науки и коригирали текста на Библията. Теодосианите, движени от своите схващания, изграждани върху съвременната им наука, различавали висш от нисш Христос. Поради академическата си ориентация и поради абстрактния характер на въпросите, с които се занимавали, те се оказали „генерали без армия“⁴².

С други думи, зараждането на еретическите системи, свързани с по-нататъшното развитие на старите езически традиции, намерило отражение в самото съдържание на тяхното учение. Част от тях водят своето начало от източните култове, друга — от философията на Елада и Рим. С източните култове и специално със зороастризма и юдаизма било свързано манихейството, формирано през втората половина на III в. от персиеца Манес⁴³. На базата на юдаизма се зародили назарейството, евионитството, еклесиаството и др.⁴⁴ Гностицизмът пък бил продукт на опитите да се съчетае християнството с гръцката философия⁴⁵. Свое място в историята на ересите заемали монтанизмът, арианството, несторианството и др.

Както виждаме, ересите от първите векове отразявали до голяма степен древногръцките философски традиции, както и митовете, морала и култа на старите източни религии. Това повишило тяхната аргументация, тяхното теоретично равнище. Ересиарсите били философи, мислители, които в защита на своите идеи си служели със солидна аргументация, извлечена от най-големите интелектуални постижения на своето време.

В някои звена на Християнската църква още през 60-те години на III в. били изоставени официалните теологични концепции, за да се издигнат еретическите разбирания за живота. Според свидетелството на Атанасий Александрийски „...в Пентапол, в Горна Либия някои епископи тогава спазвали Савелиевия начин на мислене и това заблуждение придобило такава сила, че малко трябвало в църквата да престанат да проповядват за Божия син“⁴⁶.

През време на своето заточение в Илирия⁴⁷ ересиархът Арий разпространявал своето учение и привличал последователи. Двама от епископите на Западната църква — Урзакий и Валент, още като презвитери били анатемосани, но успели да заемат епископски катедри. Урзакий заел катедрата в Сингидунум в Горна Мизия, а Валент — в Мурс, Панония⁴⁸. Като последователи на Арий двамата епископи взели участие в основните събития от живота на Църквата, станали след Никейския църковен събор. Те се включили в дейността на събора в Тир, който осъдил учението на Атанасий Велики. Участвали и в комисията, пристигнала на събора в Марет, за да проучи обвиненията срещу Атанасий⁴⁹. Те влезли в групата на епископите, която наклеветила Атанасий пред император Константин Велики, че задържал превозването на хляб в столичния град⁵⁰.

Наистина съборът в Сердика осъдил двамата епископи Урзакий и Валент за тяхната борба срещу Атанасий, нарекъл ги „безбожни и неопитни юнци“⁵¹, но това не ги отклонило от разпространяването на арианството. След приключването на събора те трябвало открито да признаят своята вина и да осъдят арианството⁵². Когато Констанс починал и престолът бил зает от Констанций (351–361), положението се променило. Намерили подкрепа сред дворцовата аристокрация, която открито симпатизирала на антиникейската партия, Урзакий и Валент възстановили своите позиции. През 350 г. Максенций пренесъл двореца си на запад и двамата епископи побързали да се представят на императора. В резултат от включването им в неговите политически планове те успели да спечелят доверието му. На 28 септември 351 г. двамата настигнали Констанций при Мурс, епископския център на Валент, и участвали в първата му по-голяма битка с Максенций. Разтревожен от непредвидимия край на сражението, императорът се уединил в една църква за молитва и напрегнато очаквал изхода. Без да осведомява императора, Валент поставил мрежа от съгледвачи, които трябвало да му съобщят незабавно за резултата от сражението.

Узнал пръв за поражението на Максенций, Валент незабавно осведомил императора. Когато изуменият Констанций го запитал откъде знае, Валент безсрамно отговорил, че ангел Господен му съобщил радостната вест. Подведен, императорът се предоверил на Валент и изпаднал под силното му влияние, като бил дори убеден, че на него дължи благоприятния изход на сражението⁵³.

След като император Констанций станал едновластен самодържец, борбата за утвърждаването на арианството продължила и двамата епископи Валент и Урзакий се активизирали още повече. Тласък на движението дала смъртта на Констанс — покровителя на никейската партия. На събора на източните епископи, проведен през 351 г. в Сирмиум при лагера на Констанций, било прието и оповестено ново вероизповедание, известно под името „сирмийска формула“⁵⁴. В нея открито се прокарвала идеята за субординацията в учението на Минай, остро се осъждало учението на Маркел, оправдано в решенията на Сардикийския събор.

Привържениците на Арий образували на Първия вселенски събор обособена партия, възглавявана от Евсевий Никомидийски. Според Руфин⁵⁵ в групата привърженици на Арий влизали 17 епископи, а според Филосторгий — 22. В нея се откроявали епископи на големите градове — Теогнист Никейски, Минофан Ефески, Марий Халкидонски, а наред с тях и Атанасий Аназабарски, Антоний Тарски, Патрофил Скитополски, Павлин Тирски и др. Арианството било подкрепяно и от 8 либийски епископи и др.

Заради своите аномейски възгледи антиохийският дякон Аеций бил дълбоко ненавиждан от теолозите на Църквата. Атанасий го нарича направо „безбожник“ (ἅθεος)⁵⁶.

Цариградските патриарси Сергий, Пир, Павел и Петър били привърженици на монотелитската ерес, поради което били осъдени от Шестия вселенски събор (680–681) като еретици⁵⁷. Това показва, че ересите намирали привърженици и в средите на висшето духовенство.

В началото църковните полемисти, които воювали срещу еретическите движения, не притежавали необходимата подготовка, за да громят аргументирано своите противници. Те се стремели да компенсират липсата на убедителни доводи срещу еретиците с всевъзможни измислици или с най-общи обвинения. Действителен прелом в това отношение настъпил след втората половина на II в., когато в християнските общини навлезли много образовани хора, между които се открояват Юстин Философ, Атинагор, Теофил Антиохийски, Климент Александрийски, Пантен и др. Но понеже по това време главната опасност за християнството произтичала не от ересите, а от старите езически религии, юдаизма и пр., особено развитие получила апологетическата литература. Важна роля играели апологетите Тертулиан, Минуций Феликс, Киприан, Новациан, Арнобий, Лактанций, Амвросий Медиолански, Хероним и др.⁵⁸ При все това в процеса на по-нататъшното развитие на теологическата литература, подкопавана от нарастващите еретически групировки, се появила и съответна книжнина, насочена срещу ересите и еретиците.

Ако се съди по данните, приведени от Евсевий Кесарийски (ок. 260–340) в неговата „Църковна история“⁵⁹, по сведенията, привлечени от Блажени Хероним в „Каталог на църковните писатели“, и от Блажени Теодорит в „Опровержение на еретическите басни“, срещу еретиците били издавани редица произведения. Срещу ереста на Василид писал Агрипа Кастор, римски писател⁶⁰. Ереста на Маркион била предмет на критика от Юстин Философ, Теофил Антиохийски, Филип Горшински, Модест, Родон⁶¹. Енкритите били атакувани от Музан, а монтанизмът — от Аполинарий Йераполски, Милтиад, Аполоний, Серапион Антиохийски, Кай⁶². Трактатите на тези автори били разпространявани през IV и V в., но впоследствие са изчезнали.

В края на II и началото на III в. се появили някои съчинения срещу еретиците, достигнали до наши дни. Между тях на първо място трябва да се постави трудът на Ириней Лионски „Изобличение и опровержение на лъжливото знание“, преведен на латински под наслов „Contra Haereses libri quinque“⁶³. Един от най-образованите хора на своето време — Ириней, дава систематично изложение на най-важните ереси, разпространени в по-ново време — валентиниани, маркосиани, маркионити и др. Друг автор, писал срещу ересите, бил Юстин Мъченик⁶⁴, трети — Тертулиан⁶⁵, четвърти — Киприан⁶⁶, пети — Епифаний⁶⁷. Важна роля играели Блажени Теодорит⁶⁸ и особено Блажени Августин⁶⁹.

По социалната си насоченост, по фанатичната си ненавист към еретиците се откроявал Тертулиан. За него ереста била синоним на погрешно разбиране, противоречащо на истината. „Но те не разбират — пише той за своите противници, отричащи вярата в троицата, — че единство, нерационално стеснено, прави ерес, а троицата, рационално разпространена, утвърждава истината.“⁷⁰ Така Тертулиан обосновава своите концепции, без да допуска никакви възражения.

Като оценява позициите на монархианите, Тертулиан пише: „Простите, за да не се каже, безразсъдните и невежите, съставляващи винаги голямата част от вярващите, ръководейки се от древност от предадените правила на вярата, настояват за единния истинен бог..., упрекват нас, че ние проповядваме двама и трима богове и се превъзнасяме като почитатели на единния бог, утвърждавайки, че те съхраняват монархията.“⁷¹

В резултат от задълбочаването на противоречията между Изтока и Запада през време на кръстоносните походи апологетите на Католическата църква, от една страна, и на Православната, от друга, започнали да се обвиняват взаимно в ерес. Така в началото на кръстоносните походи един от предводителите на кръстоносците — Боемунд, писал на друг феодал за византийците следното: „Мой възлюблени, знай, че ще имаш работа с най-опасни зверове, с най-недостойни люде; всичките им помисли са обърнати само към това, да погубят латинския народ. Аз познавам злобата и непримиримата ненавист на византийците към латинците.“ Като получил цитираното вече писмо на Боемунд, Готфрид отговорил следното: „За всичко това аз знаех и по-рано въз основа на общественото мнение, а сега в това се убедих на дело.“ При съществуващите конфликти, които непрекъснато се изостряли и разпалвали, взаимните нападки неизбежно взимали най-остри форми. Латинските хронисти започнали да назовават византийците еретици. От своя страна византийците пък окачествили латинците също като еретици⁷².

Интересно е да се отбележи, че Балдуин Фландърски, първият латински император в Константинопол, в едно писмо да папа Инокентий III от 1204 г. прави следните съпоставки на взаимоотношенията между византийци и латинци: „Ние и занапред ще продължаваме да бъдем убедени, че всичко, което направим с византийците — това е дело Божие, а всичко, което византийците поради своето коварство ще предприемат срещу нас, е нужно да се смята за дело на дявола (daemonum opera)“⁷³.

Наред с православните апологетите на Католическата църква започнали да таксуват за еретици и последователите на исляма.

Известният Петър Преподобни съставил две противомохамедански съчинения, които носели изразителните заглавия „Обобщение против цялата ерес на Сарацините“ (Summa totius haeresis Saracenorum) и „Книга против сектата или ереста на Сарацините“ (Liber contra sectam sive haeresim Saracenorum). Както виждаме, за католическия теолог ислямът е ерес или секта. Като се има предвид, че тези съчинения отбелязват началото на системната теоретическа борба на Католическата църква срещу мохамеданството, може да се каже, че те формират основните схващания на западноевропейското феодално общество за религията на Арабския свят. Следвайки някои византийски теолози, Петър Преподобни поддържал, че ислямът бил по-лош от ерес и мохамеданите трябвало да бъдат приравнени с езичниците. Коранът съдържал много лъжи, Мухаммад не бил пророк, но понеже основал нова религия, откровено поощрявал злото. По такъв начин Мухаммад бил или оръдие, или пратеник на дявола. В светлината на тази постановка ислямът бил абсолютна противоположност на християнството⁷⁴.

Концепцията на Католическата църква за исляма като лъжа и като съзнателно извращаване на истината била обоснована от Тома Аквински. В своя трактат Summa contra Gentiles (I, 6) Аквински назовава Мухаммад основател на секта, който „извращава всички свидетелства на Стария и Новия завет“⁷⁵.

Централно място в историята на ересите в Европа заема богомилството, което разкрива в най-голяма степен тяхното вътрешно иманентно съдържание като религиозен по форма, но социален по съдържание протест срещу феодалната обществена система, утвърждавана от Църквата. Със своя дуалистичен светоглед, със своите космогонични и есхатологични схващания, с критиката, която отправя срещу идеологията на Църквата, богомилството изиграва огромна роля за разкрепостяване съзнанието на масите от господстващите догми на официалното християнство. В резултат от цял комплекс причини българското богомилство успяло да отрази във възможните за Средновековието размери недоволството на населението — в началото на селското, а след това и на градското — от господстващата феодална система⁷⁶.

Нов етап в историята на еретическите движения в Западна Европа настъпва през периода на развития феодализъм (XI–XV в.). Традиционната феодална изолираност и затвореност на отделните страни на континента започнала да се преодолява. Определена роля за това изиграла ислямската експанзия — политическа, идеологическа, общокултурна, особено след завоюването на Испания през 711–716 г.⁷⁷ Значение имали и кръстоносните походи⁷⁸. Свое място в комплекса от причини и следствия имали и търговските контакти между Изтока и Запада⁷⁹. Като резултат от закономерното развитие на феодалните обществени отношения еретическите движения в отделните страни на Запада в една или друга степен претърпели несъмненото въздействие на българското богомилство, което оказало значително влияние върху тяхната идеология, култ, организационна структура и пр.⁸⁰

Причините за масовизирането на еретическите движения в Западна Европа били много и най-разнообразни. Те достигнали разцвет през периода на развития феодализъм във връзка с развитието на градовете, в които те намерили своята естествена социална среда и материална опора. Освен това немалко значение имало обстоятелството, че идеята за независимостта на църквата от държавата, издигната още от Амвросий Медиолански, осъществявана в една или друга степен, давала възможност да се разбере, че в обществения живот на Западна Европа имало сфери, които се намирали извън компетенцията на гражданската феодална власт.

Както по редица основни въпроси от историята на ересите, така и по въпроса за отношението на Католическата църква към еретиците няма постигнато напълно единодушно мнение между различните изследователи. Една част от историците продължават да поддържат становището, че ересите се зародили в недрата на Католическата църква в резултат от появата на различия в догматиката, нравствеността, култа, дисциплината и пр.⁸¹ Друга част застъпват разбирането за чисто религиозния характер на еретическите движения, за тяхната откъснатост от социалните конфликти на епохата, в която възникват и се развиват⁸². Трета част оценяват социалните противоречия само или единствено като фон, върху който се появили и разпространили различните еретически учения⁸³.

Такова сложно учение като будизма, формирало почитането на многобройни божества, изпълняващи функциите на спасители, не можело да не извика на живот многобройни ереси и секти, всяка една от които водела свой начин на живот в рамките на идейното наследство на Буда. Паралелно с ересите и сектите се изградили и цяла поредица разнообразни школи и организации от друго естество.

Изследователите правилно отбелязват, че още докато Буда бил жив, между неговите следовници възникнал стремеж към разкол, макар обаянието на неговата личност да притъпявало тенденциите към разцепление. Според С. Радхакришнан още през второто столетие след своето възникване будизмът се разклонил на 18 секти, всяка от които обявявала себе си за истинска вяра. Подробности за организационното им развитие обаче не са запазени. Самата секта, създадена от Буда, с подкрепата на Ашока се превърнала в световна религия⁸⁴.

Наред с двете основни школи — Махаяна и Хинаяна, възникнали и цяла поредица други школи. На базата на Хинаяна се оформили 3 школи: Пудгалавада, Сарвастивада и Вибхаджявада, от която се създала Тхеравада. Хинаяна се разпространила в Цейлон, Бирма, Тайланд, Лаос, Камбоджа и други страни. Махаяна създала опорни пунктове в Непал, Монголия, Китай, Тибет, Япония, Корея.

Родоначалник на ересите бил Симон Влъхва (Симон Мага), за когото се говори в „Деяние на апостолите“. Той произхождал от Самария, от гр. Гита. Според „дееписателя“ „в града имаше един човек на име Симон, който преди това правеше магии и смайваше самарийския народ, говорейки за себе си, че е някой велик човек. Него го слушаха всички, мало и голямо, и казваха: този е великата сила Божия. А слушаха го затова, защото доста време бе ги смайвал с магиите си“ (8: 9–11). Авторът на Деяния апостолски свидетелства, че Симон Влъхва предложил да даде сребро срещу дарбата да преподава даровете на Дух Свети. В отговор на желанието му апостол Петър го проклел с думите: „среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий“ (8:20). През ранносредновековния период и след него симонията — продажбата на религиозни ценности, се превърнала в разпространено явление.

Според свидетелството на Юстин Философ, Ириней Лионски, Теодорит Кипърски и други Симон Влъхва бил родоначалник на гностическата ерес. Той пътувал заедно с една жена, Елена, която наричал живо въплъщение на Божествената мисъл. По думите на Иполит Римски в неговите „Философумени“ Симон учел, че в основата на света лежи единна сила, която се проявява като Разум. Самият Разум създавал Мисълта, която стояла по-ниско от него, но притежавала творческата способност да създаде света, а също и ангелите. При създаването на света Мисълта губела контрол над своите творения и се намирала под влиянието на злите сили. Поради това било необходимо Мисълта да се освободи от своята зависимост от тях⁸⁵.

Едно от мощните ранни еретически учения, превърнало се в истинско движение особено сред варварските племена, било арианството, основано от Арий, презвитер в гр. Александрия⁸⁶. За разлика от официалното становище, според което Бог-Отец и Бог-Син са единосъщни, Арий приемал, че Синът не можел да бъде равен на Бог-Отец, не бил единосъщен, а подобосъщен. Възникнали ожесточени дискусии, които застрашавали да разтърсят Църквата. На Първия вселенски събор в Никея през 325 г. учението на Арий било осъдено като еретическо. Било решено съчиненията му, специално „Беседи на масата“, да бъдат изгорени.

Учението на Арий обаче продължило да се разпространява. В негова подкрепа се изказал римският папа. Когато починал през 335 г., учението му било продължено от Аеций и Евномий, които го развили и усъвършенствали. На църковния събор в Константинопол през 381 г. учението на Арий отново било обявено за ерес и осъдено. Поради своята простота и достъпност арианството намерило прием сред варварските народи — готи, германци, бургунди. Много последователи имала ереста сред готите, сред които проповядвал епископ Улфила.

Църквата водила борба не само против езичниците, но и против различни ереси и секти, които възникнали в нейните административни структури. На основата на различните преценки за природата на Иисус Христос се появило несторианството, основано от патриарха на Константинопол Несторий. Според него Иисус Христос бил обикновен човек, а не Богочовек, надарен с благодатни дарби. В личността му Бог-Слово се съединил по благодат, а не по същност. По тази причина следвало да се нарича Богоносец, а не Бог. Света Дева Мария била не Богородица, а човекородица (Христородица)⁸⁷. Сам Христос се превърнал в Бог след своята смърт и възкресение.

Учението на Несторий, обявено за ерес, било осъдено на църковния събор в гр. Ефес през 431 г. Организатор на събора бил патриархът на Александрия Кирил, който успял да излезе победител в пламналия двубой: в защита на Несторий се обявили едва 60 делегати. Несторий починал през 451 г., но учението му продължило да набира привърженици.

Несторианството било осъдено, макар и непобедено окончателно, и Църквата била разтърсена от нова ерес — монофизитството, основано от архимандрит Евтихий, клирик на църквата в Константинопол. Евтихий поддържал, че Христос имал една природа, божествена. Както се вижда, това учение било противопоставено на несторианството и на решенията на Вселенския събор в Никея, който приел решението за Богочовешката природа на Спасителя. На събора в Ефес през 449 г. монофизитството победило, но на събора в Халкедон през 451 г. то било осъдено като ерес. Възтържествувало учението за двете природи на Христос — Божествената и Човешката, но съчетани в едно⁸⁸.

Пелагианството било една от раннохристиянските ереси, развила алтернативни възгледи за грехопадението и предопределението. Основана била от британския монах Пелагий (ок. 360 — ок. 418), един от учените-теолози на своето време⁸⁹. Пелагий оспорвал догмата на Църквата за грехопадението и първородния грях и отричал възможността грехът на Адам и Ева да определи съдбата на цялото следващо човечество. По силата на тази логика той не приемал тезата за Божественото предопределение, поддържал, че първородният грях нямал фатални последици за участта на хората, че у човека се били запазили достатъчно положителни качества за развитие и усъвършенстване, за добри дела. Като отстоявал идеята за свободата на волята, Пелагий подценявал ролята на личната вяра и значението на благодатта.

Своето учение Пелагий формирал под влиянието на философските традиции на класическата гръко-римска древност и се опълчил против учението на Блажени Августин. Конкретните схващания на британския теолог имали определена либерална целенасоченост и излизали извън догмите на църковната традиция. Според него Адам бил създаден смъртен и го очаквала неизбежна смърт, дори без да извърши грехопадението. Самият грях на Адам не извратил целия човешки род, а само неговата непосредствена лична природа. Децата, които се раждали, се намирали в онова състояние, в което се намирал Адам, преди да съгреши. Както не умира в личността на Адам, човешкият род не се възстановява, не възкръсва в Христос. Понеже човек може да бъде безгрешен и да изпълнява Божиите разпоредби, имало безгрешни хора до второто пришествие на Иисус Христос. Както Евангелието, така и законът, ако се изпълняват, могат да водят човека към царството Божие.

Конфликтът с Църквата и нейните официални теолози бил неизбежен. Пелагий се преселил от Рим в Картаген, а след това се установил в Ерусалим, където също не успял да намери покой от нападателите си. Най-ожесточено го изобличавал Блажени Августин, който му посветил 15 полемични съчинения. Между тях специално отбелязване заслужават: „За природата и благодатта, до Тимазий и Яков, против Пелагий“⁹⁰, „За благодатта Христова и за първия грях, против Пелагий и Целестин“⁹¹, „За разговорите относно Пелагий, до епископ Аврелий“⁹², „Против две писма на пелагианите, до римския епископ Бонифаций“⁹³, „Против Юлиан, защитник на пелагианската ерес“⁹⁴, „За укора и благодатта“⁹⁵ и др.

Както в цитираните произведения, така и в останалите си трудове, посветени на пелагианството, Блажени Августин се опитал да докаже, че цялото човечество носи отговорност за грехопадението на Адам, поради което било органически повредено. Първородният грях се предавал чрез акта на зачатието от баща на син. Плътските отношения в семейния живот според монашеската логика на този теолог били греховни. Тази крайна аскетична философия оставила своя отпечатък върху антропологичните възгледи на мислителя.

Против пелагианството водили борба Фауст Реймски⁹⁶ и Флавий Аврелий Касиодор (ок. 485–573). В „Тълкуване на посланието до Римляни“⁹⁷ Касиодор оспорва еретическите му възгледи. Осъждал ги и Блажени Хероним (ок. 347–419 или 420). Павел Орозий (ок. 414 — неизв.) подготвил специална „Апология против Пелагий и за свободата на волята“⁹⁸.

Църковните събори се отнесли по различен начин към учението на Пелагий. На събора в Картаген през 412 г., където било обсъдено учението на Целестин, Пелагий отхвърлил една част от обвиненията, които му били отправени, и осъдил ереста на Целестин. По тази причина съборът не го осъдил. Учението на Пелагий, обявено за ерес, било анатемосано на Третия вселенски събор в гр. Ефес през 431 г.

Мощно еретическо учение станало павликянството, проповядвано първоначално от Константин Силван в Армения⁹⁹. В основата на ереста залегнало дуалистичното течение, което поддържало, че две начала се борели за господство в света — доброто и злото, светлината и мракът. Най-голям размах павликянството придобило в края на VIII в., когато се разпространило в Сирия, Армения и редица страни на Мала Азия. Павликянството проникнало и в Тракия, където намерило последователи.

Като приемали, че материалният свят бил дело на злата сила, на дявола, павликяните осъждали съществуващите обществени отношения. Поради това борбата за победата над него била задължение на всеки вярващ. Павликяните отхвърляли култа към Богородица, апостолите и светците. Не приемали тайнствата, кръщението, причастието и пр. В лицето на Църквата виждали оръдие на сатаната и държавната власт.

Разбира се, в контекста на ересите и сектите през онзи период от историята възникнали и загаснали множество други течения с по-голямо или по-незначително влияние в живота на вярващите. Може да се приеме за установено, че през II в. Църквата осъждала 3 еретически течения: на юдео-християните, на монтанистите и на гностиците, разпаднали се на отделни групи. Юдео-християните се опитвали да примирят юдаизма и християнството. Монтанистите били малоазиатска група, която проповядвала принципите на ранното християнство за братство и равноправие. Гностицизмът бил религиозно-философско направление, което през I–III в. се опитвало да примири християнството с древногръцката философия. Монтанистите образували раннохристиянска секта, основана от фригиеца Монтан, който призовавал вярващите да се откажат от своята собственост и да се отдадат на аскетизъм. Монтан осъждал засилващата се власт на епископите и апелирал за демократично устройство на Църквата. Хилиастите проповядвали настъпването на хилядагодишното царство Божие на земята.

Разколите в Църквата възниквали на базата на различия по вътрешния ред в църковния живот, респективно в богослужението. Такъв разкол бил смутът на монтанистите, организиран от Монтан, бивш жрец на богинята Цибела. Монтан се обявил за пророк, изразител на Духа, за който говори Христос в една от проповедите си; той се обявил за самостоятелен ръководител на религиозна организация и привлякъл две пророчици — Прискила и Максимила. Въз основа на техните предсказания Монтан искал да активизира религиозния живот. Привлякъл значителен брой последователи, монтанизмът предизвикал тревога, поради което император Юстиниан Велики издал указ против монтанизма.

Друг разкол — на Новат и Фелицисим — се разразил през III в. в Римската и Картагенската църква. Презвитерът на Картагенската църква Новат, а на Римската църква — презвитер Новациан, се опитвали да реагират на монтанизма, като въведат неговите правила за укрепване на дисциплината в живота на енориите и диоцезите. В резултат от разединението, което внесли Новат и Фелицисим, в Картаген през 251 г. бил проведен църковен събор, на който епископите ги отлъчили от Църквата. По-голяма устойчивост проявил разколът на Фелицисим в Рим. Повод за противоречия давали различните подходи спрямо християните, които се отказали от Църквата по време на гоненията. Понеже в догматическо отношение разколниците оставали верни на Църквата, спрямо тях се проявявало снизхождение.

В Египет различни оценки по йерархически въпроси предизвикали разкола на ликополския епископ Мелетий. Ръкополагайки чужди епископи, Мелетий нарушил дисциплината в Църквата. На събор през 305–306 г. епископ Мелетий бил осъден и лишен от катедра. В отговор на присъдата сваленият епископ образувал своя схизматична, отцепническа църква.

Що се отнася до схизмите, те представляват отцепване от единната Христова църква. Такова отцепване, схизма, предизвикали Новациан, Фелицисим и Мелетий. Най-характерна схизма обаче било официалното разделение на църквите през 1054 г.

Свои ереси и секти¹⁰⁰ оформила и ислямската религия. Още в ранния ислям възникнали 3 течения: хариджити, шиити и суннити. След смъртта на халифа Омар (Умар) възникналите междуособици приключили с появата на 272 секти. Самите разколи били детерминирани от 3 основни причини: династически (генеалогични), богословски и политически. Всички те обаче били тясно свързани с исляма и не предизвиквали съмнения в своята правоверност.

Шиитите образували най-авторитетното направление в исляма. Името произлиза от „шаа“ — присъединявам се към някого. С него се обозначават последователите на Али ибн Аби Талиб и неговите наследници, обявени за истински потомци на пророка Мухаммад. Шиитите се борели за предоставянето на властта в ръцете на потомците на Али. В опитите си да завземат властта през втората половина на VII в. те създали политическа партия на привържениците на Али.

Хариджитите образували най-ранната религиозно-политическа групировка в исляма, оформила се в процеса на взаимоотношенията между Муавий и последователите на Аби Талиб. В структурата на хариджитите се обособили няколко групировки — азракити, ибадити, суфиити, които си съперничели помежду си. Те били привърженици на идеята за чист ислям.

Привържениците на сунизма приемали, че спазват традициите: признавали първите четирима халифи — Абу Бакр, Омар, Осман и Али, като ги обявявали за законни. Приемали за канонични хадисите, сборниците със закони. Съгласно с една от четирите мазбахи (шафитски, ханафитски, малакитски и ханбалитски) спазвали битовите, обредните и обществените правила.

Въпросът за възникването и утвърждаването на световните религии и за борбата против тях има не само познавателно, но и съществено културологично значение. Въпреки че световните религии имали първостепенно значение за създаването на световните цивилизации, юдаизмът, будизмът, християнството и ислямът още през Средните векове имали не само своите апологети, но и своите отрицатели. В Парижкия университет през XII–XIII в. се появила теорията за „тримата измамници“: Мойсей, Иисус и Мухаммад. През 1201 г. в Парижкия университет магистър Симон твърдял, че „трима подчиниха света със своите секти и догми: Мойсей, Иисус и Мухаммад. Мойсей пръв заблудил юдейския народ, втори Иисус Христос, от него тръгнали християните, третият, Мухаммад — езическия народ.“¹⁰¹ В основата на идеята за „тримата измамници“ лежи несъстоятелната теза за измамата като фактор за възникването на религията. За появата на тази идея спомогнала теорията за двойствената истина. Нейните привърженици поддържали, че догмите на религията са толкова истинни, колкото и тезите на философията. Една част от поддръжниците на теорията за двойствената истина стигнали до заключението, че истините на религията следва да бъдат приемани само като условни, понеже по същество догмите не били научнообосновани, но трябвало да се допускат, за да поддържат реда и морала в обществото. Най-ярък привърженик на тази концепция бил Франсоа Волтер (1694–1778).

Поради суровата разправа на Католическата църква с последователите на подобни теории италианският хуманист Франческо Гуичардини (1483–1540) предупреждавал: „Никога не спорете с религията, нито с вещите, отнасящи се до Бога, защото този предмет прекалено силно се е вкоренил в умовете на глупаците.“¹⁰²

***

Изворовите данни за онази епоха — потвърждават го и проведените научни изследвания — доказват убедително, че езичеството, ересите, сектите и разколите, макар и да образували различни социално-културни комплекси, създали относително самостоятелни направления в историята на ранносредновековната обществена мисъл. За разлика от официалните религии, принадлежността към които гарантирала официализираното поданство към дадена държава, самоопределянето към съответна ерес или секта изправяло новите формирования срещу управляващата аристокрация, включително и срещу официалните представители на религиозните институции. Езичеството, осъждано при новите условия на живот, а наред с него ересите и сектите диференцирали нов начин на мислене, ново светоразбиране, които чертаели различни хоризонти на общественото съзнание. В съответствие със своите виждания за боговете, за света, за обществото и човека, за социалното управление ересиарси, сектанти и езичници обогатявали обществената мисъл и отстоявали свои концепции за света, в които пулсирал освободеният от традиционните окови човешки разум.

 

¹Rosе, H. J. Essays on the History of Religion. Leiden, 1954; The Pagan Celts. London — Batsford, 1986; Spence, L. The Occult Causes of the Present War. London, 1941; The History and Origins of Druidism. London, Aquarian Press, 1975; Stroms, G. Anglo-Saxon Magic. The Hague — Nijhoff, 1948; Pennick. N., A. Jones. A History of pagan Europe. London and New York, 1995.
²Дворецкий, И. X. Латынско-русский словарь. M., 1976, c. 718.
³Pыбaкoв, Б. A. Язычество древних славян. M., 1981, c. 3 и сл.; Язычество древней Руси. М., 1987, с. 753.
⁴Микушевич, В. Мир — это ты. — В: Славянская мифология. Словарь справочник. М., 1998, с. 11.
⁵Аничков, Е. В. Язычество и древняя Русь. СПб., 1913; Гальковский, H. М. Борьба христианства с остатками язычества в древней Руси. T. 1. Харьков, 1916; т. 2, 1924; Lowmianski, H. Religia slovian I Jej upadek. V. 6–12. Warszawa, 1979.
⁶Fillis, A. B. The Tshi-speaking peoples of the Gold coast of West Africa. London, 1887, p. 12.
⁷Guillaume Bosman. Voyags de Guinee, Contenant une description nouvelle et très excate de cette cote. Utrecht, 1705, 150–152.
⁸Hеlm, K. Altgermanische Religionsgesehichte. Bd. 1. Heidelberg, 1913, 158–164.
⁹Toкapев, C. A. Проблема происхождения и ранних форм религи. — В: Вопросы философии, 1956, № 6; Тайлор, 3. Первобытная культура. М., 1989.
¹⁰Спенсер, Г. Основания социологии. Ч. 2. СПб., 1898, 176–189.
¹¹Мифология древнего мира. М., 1977. Там са поместени студии за митологията на Египет, Шумер и Акад, Ханаан, Гърция, Индия, Китай, Япония, Мексико и др.
¹²Rеnоu, L. L’Hindouisme. Paris, 1951; Вiardеau, М. L’Hindouisme: antropologie d’une civilization. Paris, 1981.
¹³Varenne, J. Le Veda, premier livre sacre de L’Inde. Vol. 2. Paris, 1967; Dandekar, R. N. Vedic Bibliography. Vol. 1. Bombay, 1946; Vol. 2. Poona, 1961; Vol. 3. Poona, 1973; Renou, L. Bibliographie vedique. Paris, 1931.
¹⁴Pusalkar, A. D. Studies in the Epics and puranas. Delhi, 1955; AguiIar, H. The Sacrifice in the Rigveda. Delhi, 1976; Eliadе, M. Le mythe de L’eternel retour. Paris, 1949.
¹⁵Shende, J. N. The Religion and Philosophy of the Atharvaveda. Poona, 1952; Historical and Crititcal Studies in the Atharvaveda. Delhi, 1981.
¹⁶Радхакришнан, C. Индийская философия. T. 1. M., 1956, c. 302.
¹⁷Цит. по Кожевников, В. А. Буддизм в сравнении с христианством.T. 1. СПб., 1916. с. 337.
¹⁸Wissоva, G. Religion und Kultus der Rommer. München, 1912, p. 86, 327–337.
¹⁹Mignе. J. P. Patr. Lai., t. 5, col. 1.
²⁰Bidez, J. La vie de L’empereur Julien. Paris, 1930: Ricciolli, G. L’imperatore Giuliane L’Apostata. Roma, 1956.
²¹Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Контекст — текст — подтекст. Т. 1. С., 2001, с. 34 и сл.; Традиционната арабска касида от епохата преди исляма. — В: Год. Соф. унив., Фак. по клас, и нови филол., т. 77, 1, 1983, 183–198; По въпроса за автентичността на предислямската арабска устна поезия. — В: Год. Соф. унив., Фак. по клас, и нови филол., т. 76, 2, 1982, 127–167.
²²Liddеll. H. G., R. Scоtt. A Greek-English Lexicon. Oxford, 1968, p. 41.
²³Виппер, P. Ю. Рим и ранее християнство. M., 1954, 46–47.
²⁴Литературата за възникването на християнството е огромна. За ориентировъчна справка вж. Виппеp. Р. Ю. Возникновение христианской литературы. М. — Л., 1946; Ленцман, Я. А. Происхождение христиансгва. М., 1958; Ранович, А. В. О раннем христианстве. М., 1959; Кубланов, М. Новый завет, поиски и находки. М.. 1968; Ковалев, С. И. Основные вопросы происхождения христианства. М„ 1964; Кубланов, М. Возникновение христианства. М„ 1974; Свеницкая, И. С. Тайните писания на първите християни. С., 1981.
²⁵Маркc, К.. Ф. Энгельс. Соч. Т. 19, с. 314.
²⁶Цит. по Виппеp. Р. Ю. Рим и раннее христианство, с. 244.
²⁷Totius Latinitatus Lexikon. T. 3. Prati, 1854, p. 260.
²⁸Дворецкий, И. X. Латинско-руский словарь. М., 1976, с. 911.
²⁹Novum testamentum latine textum vaticanum. Stuttgart, 1936.
³⁰Michel, A. Humbert und Kerularios. Bd. 1–2. Paderborn, 1925–1930; Die Kaisermacht der Ostkirche. Darmstadt, 1959; Jugie. M. Le schisme byzantin. Paris, 1941; Congar, Y. Zerrissene Christenheit. Wo trennten sich Ost und West? Wien. 1959; Bratsiotis. P. Die ortodoxe Kirche in Griechischer Sicht. 2. Bd. Stuttgart, 1960.
³¹Liеtzmann, H. Geschichte der alten Kirche. Bd. 1–4, Berlin, 1961; Loewenic h, W. v. Die Geschichte der Kirche. Bd. 1. Altertum und Mittelalter. München, 1964; Schnürer, G. Kirche und Kultur im Mittelalter. 3. Bd. Paderborn, 1924–1929; Dannenbauer, H. Die Entstehung Europas. Von der Spätantike zum Mittelalter. 2. Bd. Stuttgart 1959–1962; Haendler, G. Das Frühmittelalter. Göttingen, 1961; Ullmann, W. Die Machtstellung des Papsttums im Mittelalter. Graz — Wien — Köln, 1960; Decarr, J. Die Mönche und die abendlädische Zivilisation. Wiesbaden, 1964; Haendler, G. Epochen karolinigischer Theologie. 1958; Eichmann, E. Weihe und Krönung des Papstes im Mittelalter. München, 1951.
³²Patrologiae Latinae, Ed. J. Migne (=P. L.), t. 42, col. 50.
³³Ibidem, t. 12, col. 196–197.
³⁴Enciclopedia italiana. T. 14. Roma, 1932, p. 206.
³⁵Доннин. А. У истоков христианства (oт зарождения до Юстиниана). M., 1979, с. 131.
³⁶Hagеmann. К. Die Römische Kirche und ihr Einfluss auf Disciplin und Dogma in den ersten drei Jahrhunderten. Freiburg, 1864, 345–371.
³⁷Patrologiae Graecae. Ed. J. Migne (=P. GR.), t. 10, col. 804.
³⁸Ibidem, col. 805.
³⁹Ibidem, col. 804-805.
⁴⁰R. L., t. II, col. 179.
⁴¹Harnack, A. Monarchianismus. — In: Real Encyklopedia. Bd. 13. Stuttgart, 1927, p. 13.
⁴²Ibidem, col. 314.
⁴³Ангелoв, Д. История на Византия. Т. 1. С., 1965, с. 117 и цит. лит.
⁴⁴Събев, Т. Из историята на християнската църква (Религиозното и нравственото състояние на християните през първите три века). С., 1958, с. 151.
⁴⁵Поснов, М. 3. Гностицизм II в. и победа христианской церкви над ним. Киев, 1917; История на християнската църква. Ч. 1–2. С., 1933, 137–140.
⁴⁶P. Gr.,t. 25, col. 485.
⁴⁷Ibidem, t. 65, col. 624; t. 25, col. 553.
⁴⁸Ibidem, t. 25, col. 553.
⁴⁹Ibidem, col. 377.
⁵⁰Ibidem, col. 401-408.
⁵¹P. L. t. 10, col. 641.
⁵²Ibidem, 647-648.
⁵³Corpus scriptorum eccles. lat. T. 1. Vindol, 1866, 91–92.
⁵⁴P. Gr., t. 26, 740-746.
⁵⁵P. L., t. 21, col. 472.
⁵⁶P. Gr., t. 26, col. 686.
⁵⁷Cнегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. T. 1. С.. 1944, с. 398 сл.
⁵⁸Franzеn, A. Kleine Kirchengeschichte. Wien, 1979, 38–42; Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte. Paderborn, 1911, 134 — 139; Голенищев-Кутузов, И.Н. Средневековая латынская литература Италии. М., 1972, 73–85.
⁵⁹Вайнштейн, О. Л. Западноевропейская средневековая историография. М,— Л„ 1964, 39-42.
⁶⁰Еusеbii. Histor. Eccles. Lib. 4, cap. 7.
⁶¹Ibidem, cap. 18, 24, 25.
⁶²Ibidem, lib. 6, cap. 27.
⁶³P. Gr., t. 7.
⁶⁴Ibidem, t. 6, col. 549, 552, 553.
⁶⁵P. L., t. 2, col. 14, 15.
⁶⁶P. Gr„ t. 3-4.
⁶⁷Ibidem, t. 41.
⁶⁸Ibidem, t. 83.
⁶⁹P. L., t. 42.
⁷⁰Ibidem, t. 2, col. 180.
⁷¹Ibidem, col. 181.
⁷²Ibidem, t. 201, col. 260; Pichler. Geschichte der Kirchlichen Trenung. Bd. 1. München, 1864, p. 282.
⁷³P. L., t. 215, col. 447.
⁷⁴Монтгомери Уотт, У. Влияние ислама на средневековую Европу. М., 1976, с. 98, 103.
⁷⁵Пак там, с. 99.
⁷⁶Най-солидното завоевание на българската историография по тази проблематика представлява трудът на Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1981.
⁷⁷Уотт, У. М., П. Какиа. Мусульманская Испания. М., 1976, с. 16 сл.; Монтгомери, Уотт, У. Цит. съч.
⁷⁸3аборов, М. Историография крестовых походов. М., 1971.
⁷⁹Strеit, L. Venedig und die Wendung des vierten Kreuzzuges Anklam, 1877; Kretschmayer, H. Geschichte von Venedig. Bd. 1. Gotha, 1905; Heyd, W. Histoire du Cammerce du Levant. 1. Leipzig, 1923.
⁸⁰По този проблем ценни приноси в историографията направиха: Ангелов, Д. Богомилството в България, с. 461 сл.; Примов, Б. Бугрите. С., 1970, с. 239 сл.; Топенчаров. Вл. Две жарави — един пламък. С., 1974.
⁸¹Mоrghеn, R. Problèmes sur L’origine de hérésie au Moyen Age. — RH, 1966, 236, p. 9.
⁸²Moore. R.J. The Origins of Medieval Heresy. — History, vol. 5, 1961, No 18, 32–33; Grundmann, H. Hérésies savantes et hérésies populaires. — In: Hérésies et sociétés dans L’Europe préindustrielle. Paris, 1968, p. 211, 218; Musy, J. Mouvements populaires et heresies au XIe en France. — HR, 1975, 513, 74–76.
⁸³Le Goff, J. La civilisation de L’Occident medieval. Paris, 1964, p. 248, 386; Duby, G., R. Mandrou. Histoire de la civilisation français: Moyen age, XVI siede. Paris, 1958, 119-124.
⁸⁴Радхакришнан, C. Индийская философия. T. 1. Перев. c англ. M., 1956, c. 499.
⁸⁵Мigпе, J. P. Patrologiae graeca, l. 16; Funk, F. X. Lehrbuch der Kirchengeschichte, Paderborn, 1911, 94–95.
⁸⁶Cнегаpoв, И. Кратка история на съвременните православни църкви, т. 1, с. 232 и сл.
⁸⁷Пак там, с. 130 и сл.
⁸⁸Пак там, с. 134 и сл.
⁸⁹От по-старата литература за Пелагий и пелагианството вж.: Wiggеrs, G. F. Versuch einer pragmatisches Darstellung der Augustinismus und Pelagianismus. 2. Bd., 1833; Worter, F. Der Pelagianismus nach seine Ursprünge und seine Lehre, 1874; Horis, H. Historia Pelagians. Padua, 1673.
⁹⁰Migne, J. P. Patrologiae cursus completes. Series Latina, t. 44, col. 247–290.
⁹¹Ibidem, col. 359–410.
⁹²Ibidem, col. 319-359.
⁹³Ibidem, col. 549-638.
⁹⁴Ibidem, col. 641-874.
⁹⁵Ibidem, col. 915–946.
⁹⁶Ibidem, t. 58.
⁹⁷Ibidem, t. 68, col. 413-686.
⁹⁸Ibidem, t. 31, col. 1174-1211.
⁹⁹Вж. Бapтикян, P. M. Источники для изучения истории павликянского движения. Ереван, 1961; срв. Ангелов, Д. Богомилството. С., 1993, с. 83 и сл.
¹⁰⁰Ал-Шахрастани. Книга о религиях и сектах. Ч. 1. Ислам. М., 1984; Ал-Хасан ибн Муса Ан-Наубахти. Шиитские секти. М., 1973.
¹⁰¹МауwaId, М. Die Lehre von der zwifachen Wahrheit. Berlin, 1868, 7–8.
¹⁰²Guicciardini, F. Opéré a cura di Vittorio de Caprariis. Appendice di Ricordi, XIX. Milano-Napoli, 1953, p. 146.