Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Марк Випсаний Агрипа, човек с незнатен произход, бил близък приятел и верен съратник на Октавиан Август; те били почти връстници и дружбата им възникнала още в ранни години.
Агрипа бил талантлив пълководец и под неговото командване войските на Октавиан удържали почти всичките си победи. В 30 г. пр. н. е. Октавиан се сродил с Агрипа като му дал за жена племенницата си Марцела, дъщеря на Октавия.
В 29 г. пр. н. е., след края на гражданската война Октавиан се посъветвал с Агрипа и Меценат, дали да се откаже от властта си, или да я запази. Според Дион Касий в речта на Агрипа се съдържали следните думи:
„Не се учудвай, Цезаре, че ще те посъветвам да се откажеш от едновластието, въпреки че лично аз извлякох множество блага от него, докато то беше в ръцете ти.
Смятам, че първо трябва да помисля не за личното ми благо, за което изобщо не ме е грижа, а за твоето и за общото благо. Нека да разгледаме спокойно всичко, свързано с едновластието и да тръгнем по пътя, който разумът ни посочи. Нали никой няма да каже, че ние на всяка цена трябва да се държим за властта, дори и когато тя е неизгодна за нас. Но ако постъпим иначе, тоест, ако се държим за властта с цената на всичко — ще изглежда, че ние или не сме могли да понесем щастието, дадено ни от съдбата и сме се главозамаяли от успехите, или пък че възползвайки се години наред от властта, се крием под името на народа и сената, не за да ги избавим от злосторници, а за да ги превърнем в свои роби.
И едното, и другото е достойно за порицание.
Кой ли не би възнегодувал, ако вижда, че говорим едно, а вършим друго?!
Нима нямаше да ни ненавиждат още повече, ако бяхме показали от самото начало истинските си намерения и направо се бяхме устремили към едновластието?!
Щом е така, в такъв случай ще ни обвиняват не по-малко, дори и да сме нямали преди подобни мисли, а чак след това да сме започнали да се стремим към властта. Да бъдеш роб на обстоятелствата, да не можеш да се владееш, да не умееш да използваш за добро даровете на щастието е много по-лошо, отколкото да причиниш някому зло поради нещастна случайност. Нали едни хора под влияние на обстоятелствата често са принуждавани да вършат неправди, заради лична изгода, но против волята си, а други — страстно желаят да извършат зло, но накрая излиза, че са постъпили противно на своята изгода.
Ако не притежаваме трезв разсъдък, ако не можем да обуздаем в себе си щастието, поднесено ни от случая — кой би повярвал, че ще можем да управляваме добре другите или че ще бъдем в състояние достойно да понесем нещастията?
Тъй като не принадлежим нито към един от двата вида хора и тъй като не желаем да извършваме нищо безразсъдно, а искаме да правим само това, което сметнем за най-добро в резултат на дълъг размисъл — то нека да вземем конкретно решение по този въпрос.
Ще говоря откровено. Другояче не бих и могъл, а и знам, че няма да ти е приятно да слушаш лъжи и ласкателства.
Равноправието звучи добре на думи и е най-справедливото нещо в живота. Нима не е справедливо да бъде общо всичко у хората, които имат сходни характери, общ произход, израснали са сред едни и същи обичаи, били са възпитани в едни и същи закони и са отдали за благото на родината си всички свои душевни и телесни сили?! Да те почитат не за друго, освен за превъзходните ти лични качества — нима това не е най-доброто?!
Ако хората се управляват по такъв начин, то те ще смятат, че благата и бедите за всички са еднакви и няма да искат с някой от гражданите да се случи нещастие; ще се молят да им се случват само хубави работи. Ако човек е надарен с някакво изключително качество, той го развива активно и го демонстрира с голяма радост пред всички; забележи ли хубаво качество у другиго, с радост го поощрява, старателно го поддържа и високо цени. Но ако някой постъпва лошо, всеки го ненавижда, а случи ли се нещастие, всеки изпитва съчувствие като смята, че щетите и безславието са общи за цялата държава.
Така стоят нещата при републиканския строй.
При едновластието всичко стои по друг начин. Цялата работа е там, че никой не иска нито да вижда, нито да има някакви достойни качества (защото притежаващият висшата власт е враг на всички останали — б. а.). Повечето хора мислят единствено за себе си и всички се ненавиждат взаимно като смятат, че щастието на единия е нещастие за другия, а нещастието на единия — щастие за другия.
Доколкото това е така, не виждам какво би могло да те склони към едновластие. Освен това такъв държавен строй за народа е тежък, а за теб самия би бил още по-неприятен. Или не виждаш, че градът и държавните ни работи продължават и сега да са в хаос? Трудно е да се пречупи народът ни, живял толкова години в свобода, трудно е да превърнеш отново в роби нашите съюзници, данъкоплатците ни, които от векове са живели в демократически строй, а другите бяха освободени от нас. Трудно е да се направи това, особено във време, когато сме обградени отвсякъде с врагове“ (Дион Кас. 52, 2 — 5).
Октавиан обаче не последвал съвета на Агрипа и избрал едновластието. „Агрипа, макар и да бил на друго мнение, му помагал с желание във всичко, сякаш самият той бил инициаторът“ (Дион Кас. 52, 41).
След време се появило известно охлаждане в отношенията между Октавиан Август и Агрипа. Причината била, че в 25 г. пр. н. е. Август осиновил племенника си Марцел, сина на Октавия, дал му за жена дъщеря си Юлия Старата и го направил свой наследник. Агрипа се обидил, захвърлил всичко, напуснал Рим и живял известно време в Митилена на остров Лесбос (в Егейско море — б. пр.).
В 23 г. пр. н. е. Марцел умрял. Октавиан се помирил с Агрипа. Той толкова се нуждаел от него, че започнал да моли сестра си Октавия да му отстъпи зетя си. Октавия, покорна на волята на брат си, склонила дъщеря си Марцела да се разведе с Агрипа, макар че двамата имали деца. В 21 г. пр. н. е., вече свободен, Агрипа се оженил по желание на Октавиан за дъщеря му Юлия Старата, вдовицата на Марцел (Свет. Авг. 63; Плут. Ант. 87). Родили им се две деца, които Октавиан приел като свои наследници.
Агрипа останал верен помощник на Октавиан до самата си смърт в 12 г. пр. н. е. Той заемал високи държавни постове, водил войни в Германия, а в Рим построил забележителни сгради, с които останал в паметта на потомците. Според Дион Касий Агрипа издигнал в Рим „храм, наречен Пантеон (храм на всички богове — б. а.). Наричат го така, може би, заради множеството богове, изобразени на пиедесталите на статуите на Марс и Венера. Аз пък мисля, че името му идва от фолоса на храма, напомнящ небе. Агрипа искал да постави там статуята на Август и да нарече сградата с неговото име, но тъй като Август не разрешил нито едното, нито другото, той поставил в храма статуята на първия Цезар, а в преддверието му — статуята на Август и своята собствена“ (Дион Кас., 449 — 450, цитат от кн. на В. П. Зубов и Ф. А. Петровски, вж. Библиография).
Агрипа обезсмъртил името си и с това, че прокарал два водопровода в Рим и построил първите терми (луксозни безплатни обществени бани — б. а.). „Когато хората се оплакали, че виното не стига и е много скъпо, прекъснал ги (Октавиан — б. пр.) остро, че зет му Агрипа с постройката на много водопроводи достатъчно се е погрижил никой да не страда от жажда“ (Свет. Авг. 42).
Един от водопроводите на Агрипа работи и до днес: той довежда водата до фонтана Треви, най-известния от всички римски фонтани. Първоначално водопроводът се наричал Aqua Virgo — най-чистата вода в Рим; очевидно оттам е тръгнал обичаят преди да отпътува от Рим, човек да пие от тази вода. След време традицията малко се променила: който искал да се върне отново в Рим, трябвало преди да отпътува, да хвърли монета в басейна на фонтана. Великолепното архитектурно-скулптурно оформление в стил барок на фонтана Треви датира от XVIII в.