Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Тиберий Клавдий Нерон, влязъл в историята под името Тиберий, най-големият син на Ливия от първия ѝ брак, е роден в 42 г. пр. н. е.; след осиновяването му от Август в 4 г. започнал да се нарича Тиберий Юлий Цезар; след провъзгласяването му за император официалното му име станало Тиберий Цезар Август.
Тиберий не бил глупав по природа, имал сдържан и прикрит характер. Както казва Дион Касий „това бил човек с много добри и с много лоши качества, и когато проявявал добрите, изглеждало, че у него няма нищо лошо — и обратното“ (Дион Кас. 58, 28).
Август си играел със съдбата на Тиберий със същата лекота, както и със съдбите на всички свои роднини. Като намислил да го ожени за дъщеря си Юлия, той не взел под внимание, че Тиберий бил много привързан към жена си Випсания Агрипина, от която имал син — Друз Млади — и която чакала второ дете.
Тиберий се подчинил на заповедта на Август, развел се с любимата си съпруга и се оженил за омразната Юлия Старата.
„Преживял голяма душевна мъка, защото бил силно привързан към Агрипина, а и не харесвал нрава на Юлия: понеже, както доловил, още в предишния си брак проявила влечение към него и за това се говорело дори сред народа; след развода страдал от раздялата с Агрипина и когато я видял веднъж при случайна среща, проследил я с тъй жадни и пълни със сълзи очи, че взели мерки никога повече да не попада пред очите му“ (Свет. Тиб. 7).
Като поживял известно време с Юлия Старата, в 6 г. пр. н. е. Тиберий напуснал Рим и заминал на остров Родос (до югозападното крайбрежие на Мала Азия — б. пр.), където прекарал в доброволно изгнание осем години. След разрива си с Юлия никога повече не се оженил.
Август осиновил Тиберий едва в 4 г., когато последният карал 46-ата си година — това бил един неприветлив, непроницаем, надменен, лицемерен, хладнокръвен и жесток човек.
„Сред народа е разпространена мълвата, че когато Тиберий излязъл след тайния разговор, слугите чули Август да казва: „Нещастният римски народ, под какви бавни челюсти попада“. Известно ми е, че според някои автори Август пред очите на всички неприкрито осъждал суровия нрав на Тиберий и при неочакваното му появяване прекратявал по-лекомислените и по-шеговити разговори; но не отказал да го осинови било защото жена му го надвила с молбите си, било защото го подтикнала суетната надежда, че при такъв наследник липсата му ще се чувства повече“ (Свет. Тиб. 21).
За периода от началото на управлението на Тиберий Светоний казва следното:
„По правото си на трибун свикал сената и започнал реч, но внезапно простенал, сякаш съсипан от скръб, че желаел да загуби не само гласа си, но и живота си — и предал речта на сина си Друз да я прочете докрай. След това донесли завещанието на Август, допуснал само свидетелите сенатори, останалите трябвало да потвърдят своите печати вън от курията; прочел го един либертин. Завещанието започвало така: „Понеже жестоката съдба ми отне синовете Гай и Луций, оставям Тиберий Цезар за наследник на две трети от имуществото ми.“ Това предисловие засилило подозрението у тия, според които Август го приел за наследник повече по необходимост, отколкото по избор, и затова не могъл да се въздържи да не започне с тия думи.
Макар че съвсем не се колебаел веднага да поеме върховната власт и да я упражнява, и макар че се оградил с военна стража, опора и знак за еднолично господство, все пак дълго отказвал, разигравайки безсрамна комедия: ту на подканите на приятелите си отвръщал укорно, че не знаят какво чудовище е властта, ту със своите съмнителни отговори и лукава нерешителност държал в неизвестност сенаторите, които го умолявали коленопреклонно, така че някои дори загубили търпение и сред шума се чул глас: „Или да управлява, или да се маха!“ А друг в очите го укорил, че другите бавно вършат това, което са обещали, а той самият бавно обещавал това, което вече върши. Накрая уж по принуда и със съжаление, загдето се обвързва с жалко и тежко робство, приел властта. Но все пак давал надежда, че един ден ще се откаже от нея. Ето неговите думи: „Дотогава, докато ви се стори справедливо да дадете почивка на старостта ми“ (Свет. Тиб. 23-24).
„А в Рим през това време консулите, сенаторите и конниците се надпреварвали да си съперничат в раболепничене. Колкото по-знатен бил някой човек, толкова повече лицемерел и търсел подходящо изражение на лицето си, за да не изглеждало така сякаш се радвал на смъртта на Август, или пък че бил опечален от новия принцепс; така те смесвали сълзи и радост, скръбни оплаквания и ласкателства“ (Тац. Ан. I, 7).
Сенатът раболепничел толкова откровено пред Тиберий, че на него му станало навик, „напускайки сградата на сената, да произнася на гръцки думите: „О хора, създадени за робство!“. Явно дори у него, при цялата му ненавист към гражданските свободи, подобно низко раболепие будело отвращение“ (Тац. Ан. III, 65).
По време на Тибериевото управление, според образното определение на Тацит, „още се били съхранили остатъците от умиращата свобода“ (Тац. Ан. I, 74).
Тиберий привидно оставил на сената част от миналото му величие и понякога пазел мълчание на неговите заседания като не се възползвал от правото си на принцепс да изкаже пръв своето мнение. От такова „уважение към свободата“ сенаторите се чувствали още по-зле, защото им било трудно да се досетят какво иска потайният им император.
Тиберий лишил завинаги народното събрание от правото му да избира длъжностните лица; това право той предал на сената.
По негово време думата „император“ все още запазила значението си на висша почетна военна титла.
„Тиберий снизходително разрешил На войниците на пълководеца Блез да провъзгласят командира си за император заради победата му в Африка; тази титла съществувала отдавна — с нея обзетите от радостен порив воини, изразявали своята почит към пълководеца. В едно и също време можело да съществуват няколко императори, но те не се ползвали с никакви привилегии. Август разрешил на неколцина души да носят тази титла, Тиберий разрешил същото на Блез, само че — за последен път!“ (Тац. Ан. III, 74).
След време титлата „император“ се превърнала в привилегия единствено на принцепса и постепенно принцепсът започнал да се нарича император.
В 21—22 г., укрепвайки властта си, Тиберий създал в периферията на Рим военен лагер, където разположил цялата преторианска кохорта — личната войска на принцепса.
Той не се замислял сериозно за разширяването на границите на Римската империя и се отказал от активна завоевателна политика.
Цялата злоба на извратената си душа Тиберий насочил към римската аристокрация; той започнал да прилага с цялата му строгост т. нар. закон за обида на величието на римския народ и императора, който изиграл най-печална роля в Римската империя.
Тацит обяснява същността на този закон по следния начин:
„Тиберий възстановил закона за обида на величието, който, носейки в миналото същото название, преследвал съвсем друго: той бил насочен единствено срещу тези, които били причинили вреда на войската с предателството си, на гражданското единство — с всяване на раздори и, най-накрая, на величието на римския народ — с лошо управление на държавата; осъждали се делата — думите не носели след себе си последствия. Август, възмутен от дързостта, с която Касий Север петнял знатните мъже и жени в своите писания, бил първият, който въз основа на този закон започнал да преследва злонамерените съчинения; а когато Помпей Макр се обърнал към Тиберий с въпроса, дали да не се възобновят делата за обида на величието, той отговорил, че законите трябва строго да се съблюдават. Тиберий също се дразнел от разпространяваните от неизвестни съчинители творения, в които се описвали жестокостта му, надменността му и разногласията с майка му“ (Тац. Ан. I, 72).
„Най-пагубното от всички бедствия, които донесли със себе си тези времена, било, че дори най-видните сенатори не се свеняли да се занимават със съчиняване на подли доноси, едните — явно, а повечето — тайно“ (Тац. Ан. VI, 7).
Постепенно, от година на година, Тиберий ставал все по-мрачен, саможив и жесток.
В 27 г. той завинаги се разделил с Рим и се усамотил на остров Капри. Този малък остров бил собственост на Октавиан Август, който си построил там скромна лятна вила. Тиберий издигнал на това място още единадесет луксозни вили и дворци. Местейки се постоянно от една вила в друга, императорът-затворник управлявал оттам Римската империя, потънал в гнусен разврат и изпълващ всички с ужас. Неугодните нему лица били хвърляни по негова заповед в морето от една висока скала близо до вилата му „Юпитер“ — най-бляскавата от всички. Над известната „Синя пещера“ се намирала вилата на Дамекут. Според преданието, мрачният император се спускал през един таен вход в скалата в украсената с мраморни статуи пещера и се къпел в нейните води.
Но и Капри не можел да спаси Тиберий от собствената му осакатена и порочна душа. Едно от писмата му към сената започвало така: „Какво да ви пиша, почтени бащи-сенатори, или как да ви пиша, или за какво съвсем да не пиша в настоящия момент? Ако знам това, нека боговете и богините ми пратят още по-тежки страдания от тези, които изпитвам ежедневно и които ме влекат към гибел.“
Тацит, който запазил тези думи за историята, добавя: „Така собствените му злодейства и мерзости се превърнали в негово наказание! И ненапразно най-мъдрият сред мъдрите — Сократ — обичал да говори, че ако можем да надникнем в душата на тираните, пред нас би се разкрило зрелище от язви и рани, защото жестокостта, сластолюбието и злите помисли като бичове раздират душата. И наистина, нито едновластието, нито уединението не предпазили Тиберий от душевните мъки и терзания, за което той самият си признал“ (Тац. Ан. VI, 6).
Тиберий умрял в 37 г. на седемдесет и осем години. Ето как Тацит описва неговия край:
„Телесните сили вече напускали Тиберий, животът си отивал от него, но не и притворството му; духът му продължавал да е твърд, а речта и погледа — студени, но понякога се насилвал да бъде по-приветлив като искал по този начин да прикрие очевидното — факта, че силите му го оставят. Местейки се от място на място още по-често отпреди, Тиберий най-сетне се установил в някогашното имение на Лукул при Мизенския нос (пристанище около Неапол, дн. Пунта ди Мизено — б. пр.).
Там се видяло, че е на прага на смъртта и това станало по следния начин: сред приближените му имало един много вещ в изкуството си лекар на име Харикъл, който не че го лекувал постоянно (Тиберий не обичал да се лекува и се отличавал винаги с добро здраве — б. а.), а просто се намирал при него, в случай че му потрябва лекарски съвет. И ето, Харикъл казал, че уж заминава някъде си по лична работа, и в знак на почтително сбогуване докоснал ръката на Тиберий и му опипал пулса. Но императорът не се оставил да бъде излъган; това го разгневило, но той с нищо не се издал, а наредил да се устрои пир и прекарал на трапезата повече от необходимото, сякаш по този начин искал да окаже внимание на заминаващия си приятел. Харикъл обаче заявил уверено пред Макрон, преторианския префект, че животът на Тиберий едва мъждука и че императорът няма да изкара и два дена. Това изплашило всички; започнали безкрайни съвещания, към легатите и войските препуснали куриери.
17 дни преди априлските календи (16 март — б. а.) Тиберий престанал да диша и всички решили, че животът го е напуснал. Пред голямата група поздравяващи се появил наследникът Гай Цезар (Калигула — б. а.), за да поеме в свои ръце кормилото на властта, когато изведнъж се разбрало, че Тиберий отворил очи, гласът му се възвърнал и той помолил да му донесат храна, за да възстанови силите си.
Това хвърлило всички в ужас и събралите се се разбягали, приемайки отново скръбен вид и опитвайки се да изглеждат неосведомени за станалото. Гай Цезар, който вече се виждал в ролята на владетел, потънал в мълчание в очакване на най-лошото.
Но Макрон, който не бил изгубил самообладание и решителност, заповядал да удушат Тиберий, като го затиснал с цяла купчина дрехи“ (Тац. Ан. VI, 50).
Тиберий не бил обожествен.
