Христо Матанов
Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002
Една от особеностите на византийската власт на Балканския полуостров през ХI-ХII в. се състояла в това, че империята никога не могла да наложи реално своята власт във всички кътчета на полуострова. Формално под управлението на Константинопол след 1018 г. се намирали земите в Босна, Рашка и Дукля (Диоклея). Те всъщност попаднали под византийска власт поради обстоятелството, че в края на X и началото на XI в. били включени в българската държава. В тези земи обаче поради труднодостъпния им планински характер византийската власт никога не успяла да се наложи стабилно и трайно. В тях почти непрекъснато съществували островчета на политическа автономия. Най-изявен бил този процес в Дукля. Тази населена от сърби област била поредната „славиния“, която се събудила за самостоятелен държавен живот в края на X и през XI в. През по-голямата част на единайсетото столетие Дукля се управлявала от свои князе и се консолидирала като самостоятелна държава. В определени периоди дуклянските князе владеели - реално или теоретично - Захълмие, Требине, Рашка и Босна. Поради тази причина времето на съществуване на Дуклянското княжество може да се определи като период на „дуклянската хегемония“ в средновековната история на сърбите.
През целия XIII в. обстановката в Карпатско-Дунавския регион оставала динамична и сложна. Развитието му зависело от сложно преплитане на политически фактори и от непредсказуемостта на номадския свят, който продължавал да господства в района на Северното Черноморие. В Трансилвания, където Първата българска държава имала силни позиции, в разглеждания период господството на унгарската монархия било неоспоримо, макар че властта на унгарските крале тук невинаги била пряка и стабилна. Областта била със статут на „воеводство", което имало значителна автономия, а населението й било доста пъстро. Освен власи и унгарски колонисти тук били заселени още саксонци (саси) от Южна Германия и от поречието на Рейн, които се занимавали с разработването на рудните богатства. От Трансилвания много от тях извършвали „вторична миграция" към Балканите и се установявали в България, Сърбия и в Босна. Развитието на рударството в балканските земи дължало много на тези европейски преселници, които освен рударска технология донасяли със себе си идеята и практиката на автономния градски живот.
В книгата е изследвано историческото развитие на югозападните български области, населени изключително с българско население, по време на един неблагоприятен в политическо отношение период — периода на сръбската власт, на независимите и полунезависими феодални княжества и на османското нашествие.
Драматичните събития във Византия и на Балканите през втората четвърт на XIV в. съвпадали по време с апогея в държавно-политическото развитие на средновековна Сърбия. Той бил достигнат при управлението на предпоследния представител на династията Неманичи Стефан Душан (1331-1355 г.). Този сръбски владетел дошъл на престола с помощта на войнствено настроените сръбски властели, които очаквали от него да осъществи широкомащабна експанзия. Те се надявали, че ще разширят своите лични владения и власт чрез завземането на нови земи на юг за сметка на изнемощялата и разтърсвана от граждански войни Византия. През цялото си управление крал (а от 1346 г. - цар Стефан Душан се стараел да оправдае тези очаквания и да използва благоприятната за сръбската експанзия обстановка на Балканския полуостров.
В 1387 г. в битката при Плочник силите на Полумесеца понесли първото си голямо поражение от християнските войски на сръбския княз Лазар и босненския крал Твъртко. Победата на християните показала, че османлиите не са непобедими, ако срещу тях се действа организирано и целенасочено. За голямо съжаление обаче, тази победа срещу настъпващите османски армии останала единствена.