Е. В. Фьодорова
Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997
Превод: Юлиян Божков
Марк Аний Катилий Север, влязъл в историята под името Марк Аврелий, е роден в Рим на 26 април 121 г.; в 139 г. бил осиновен от император Антонин Пий и започнал да се нарича Марк Елий Аврелий Антонин Август; по-късно като император носел официално името Цезар Марк Аврелий Антонин Август (или Марк Антонин Август — б. а.).
Марк Аврелий получил блестящо образование. От деветнадесетгодишна възраст пристъпил към изучаване на философията и я обикнал за цял живот. След смъртта му намерили написано от него на гръцки език философско съчинение „Към себе си“ — затова влязъл в историята като император-философ.
От детските си години Марк Аврелий възприел принципите на стоическата философия и бил образец за стоик: благочестив, скромен и твърдо понасящ превратностите на съдбата.
„От най-ранна възраст притежавал толкова спокоен характер, че нито радост, нито мъка се изписвали на лицето му“ (Авр. Викт. Извл. XVI).
В съчинението му „Към себе си“ се срещат следните думи:
„Във всеки час неотстъпно като римлянин и мъж гледай да вършиш, каквото вършиш в момента, с подобаващото непресторено достойнство, с любов, свобода и справедливост; гледай да не зависиш от никакви други представи. Ще го постигнеш, ако всичко, което вършиш, вършиш като последното в твоя живот — не необмислено и повърхностно и не отвърнат поради страсти от здравия разум и не неискрено, нито воден от себелюбие и недоволство от това, което ти е отредено. Виждаш колко малко е нужно да се овладее, за да се преживее животът успешно и благочестиво. Защото от човек, който спазва това, и боговете нищо друго няма да искат...
Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо, възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, съдбата непредвидима, оцеляването на името спорно. Накратко казано, всичко, свързано с тялото, е река, а всичко принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, оставащото след нас име — осъдено на забрава. Какво може да ни утеши тогава? Само едно — философията. Тя се изразява в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и болката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество. Ако не се случва нищо страшно и със самите елементи при непрекъснатата промяна на всеки в друг, защо да се опасява човек от промяната и разпадането на всичко? Съобразно природата е. А нищо лошо не е съобразно природата...
Недей да действаш против волята си, нито егоистично, нито без да си даваш точна сметка, нито убеден в обратното. И недей да кичиш мисълта си с остроумие. Не бъди нито многословен, нито претрупан с дела. Освен това нека твоят вътрешен бог да предвожда един мъж достоен и отдаден на своя град, римлянин и държавник, създал ред в себе си — такъв би бил очакващият призоваването да напусне живота, готов да тръгне веднага, без да се нуждае нито от клетва, нито от човек за свидетел, оставайки и в този момент ведър, ненуждаещ се от помощите, очаквани отвън, и от успокоението, което донасят другите хора. Трябва да си прав, а не изправян...
Не постъпвай тъй, сякаш ще живееш десет хиляди години. Сетният час те дебне. Додето живееш, додето може, бъди достоен човек!..
Бягай винаги по най-краткия път. Най-кратък е пътят съобразно природата. Така че говори и върши всичко, съобразявайки се с най-здравото положение. Подобна постановка отървава от умората на военния поход и административните дела и от досадата на излишна изтънченост...
Бъди в съгласие с тия неща, с които те е свързал жребият. И обичай хората, с които се е паднало да бъдеш, но истински...
Никой не би ти попречил да живееш съобразно разума на твоята природа. И нищо не би могло да ти се случи против разума на всеобщата природа...
Всичко, което виждаш, всеобщата началстваща природа ей-сега ще го промени и от неговата материална основа ще създаде друго и на свой ред друго от неговата, за да бъде винаги млада вселената“ (М. Авр. Към себе си. II, 5; II, 17; III, 5; IV, 17; IV, 51; VI, 39; VI, 58; VII, 25)
В 146 г. Антонин Пий приобщил Марк Аврелий към държавното управление, като му дал властта на народен трибун.
Наред с Марк Аврелий Антонин Пий осиновил и Луций Вер, така че след смъртта му властта преминала веднага към двама императори, чието съвместно управление продължило до смъртта на Луций Вер в 169 г. В периода на съвместната им власт решаваща дума имал винаги Марк Аврелий.
Управлението на династията на Антонините било едва ли не най-доброто време в римската история. Не само Рим, но и провинциите се ползвали от благата на мирния период и преживявали икономически подем; вратите на Вечния град се отворили широко за техните жители.
В обръщението си към римляните Елий Аристид казва:
„При вас всичко е открито за всички. Всеки, който е достоен за държавна длъжност или обществено доверие, престава да се смята за чужденец. Името „римлянин“ вече не е привилегия само на гражданина на Рим — то стана достояние на цялото културно човечество. Вие управлявате по такъв начин света, сякаш той е едно голямо семейство.
Днес всички градове си съперничат по красота и привлекателност. Навсякъде се виждат множество площади, акведукти, тържествени портали, храмове, занаятчийски работилници и школи. Градовете сияят с блясъка и красотата си и цялата земя цъфти като градина“
(Елий Аристид. Панегирик на Рим. — В: „Очерци по история на древния Рим“ [Элий Аристид. Панегирик Риму. XXVI. — В: Сергеев, В. С. Очерки по истории древнего Рима. Ч. 2. М., 1938, с. 477, 504]).
Античните историци се отзовават за Марк Аврелий със следните думи:
„Марк Аврелий постоянно повтарял мисълта на Платон: „Държавите щяха да процъфтяват, ако философите бяха царе, а царете — философи“ (АЖА, М. Ант. XXVII).
„Над всички наклонности на Марк Аврелий преобладавали философските занимания, които го направили сериозен и съсредоточен. Но това не пропъдило приветливостта му, която той проявявал преди всичко към роднините си, после — към приятелите, а също и към непознати. Бил честен, без да е непреклонен, скромен — без да е слаб, сериозен — без да е мрачен“ (АЖА, М. Ант. IV).
„Към народа се отнасял така, както било прието в една свободна държава. Проявявал изключителен такт, когато трябвало да предпази хората от зло или да ги подтикне към добро, да награди богато едни, а други — да оправдае, проявявайки снизходителност. Правел лошите добри, а добрите — прекрасни, и спокойно понасял насмешките на някои хора. Никога не проявявал пристрастие в полза на императорската хазна, когато изпълнявал ролята на съдия по дела, които можели да донесат изгода на последната. Отличавал се с твърдост, но в същото време бил и почтен.“ (АЖА, М. Ант. XII).
„Преди да предприеме каквото и да било, не само по военните, но и по гражданските въпроси, винаги се съветвал с лицата, заемащи високо положение. Любимият му израз бил: „По-справедливо е да следвам съветите на толкова опитни приятели, отколкото толкова опитни приятели да се подчиняват на волята ми, на волята на един човек“ (АЖА, М. Ант. XXII).
„Притежавал всички добродетели, божествен ум и се явявал един вид защитник на хората от обществените бедствия. Ако не се бил родил в онези времена, то целият римски свят щял да рухне из основи. Нямало спокойствие от войни — пожарът им обхващал целия Изток, Илирия, Италия, Галия; земетресенията поглъщали понякога цели градове, реките преливали и наводнявали всичко, върлували епидемии, нашествия на скакалци унищожавали реколтата — с една дума, нямало народно бедствие, което да не се било разразило по време на неговото управление“ (Авр. Викт. Извл. XVI).
Действително по времето на Марк Аврелий римляните преживели много бедствия; животът принудил императора-философ да бъде храбър воин и предпазлив владетел.
В 162 г. римляните трябвало за започнат военни действия срещу партите, които нахлули в Армения и Сирия.
В 163 г. Рим удържал победа над Армения, а в 164 г. — над Партия. Императорите съуправители получили почетните титли „Арменски“ и „Партски“; но нито Армения, нито Партия били превърнати в римски провинции и запазили фактически независимостта си.
Победата на римляните се оказала в известна степен безполезна, защото в 165 г. сред римските войски, намиращи се на Изток, пламнала чумна епидемия. Епидемията се прехвърлила в Мала Азия, в Египет, след това — в Илирия, и стигнала до Рейн. В 167 г. чумата завладяла Рим.
В същата година войнствените германски племена на маркоманите и квадите, а също и сарматите нахлули в римските владения около Дунав.
Императорите съуправители предприели поход срещу варварите. В 169 г. Луций Вер умрял.
Войната с германците и сарматите още не била завършена, когато започнали вълнения в Северен Египет (т. нар. въстание на фелахите в 172 г. — б. а.).
След потушаването на въстанието в Египет и след края на войната с германците и сарматите в 175 г. наместникът на Сирия Авидий Касий, изтъкнат пълководец, се провъзгласил за император и над Марк Аврелий надвиснала заплахата да загуби властта.
Античните историци пишат за тези събития:
„На Изток провъзгласилият се за император Авидий Касий бил убит от войниците против волята и без знанието на Марк Аврелий. Като разбрал за въстанието, Марк Аврелий не се разгневил много и не предприел никакви сурови мерки срещу децата и роднините на Авидий Касий. Сенатът го обявил за враг и конфискувал имуществото му. Марк Аврелий не пожелал то да отиде в императорската хазна и затова, по решение на сената, постъпило в държавната хазна. Марк Аврелий не заповядал, а само допуснал Авидий Касий да бъде убит. На всички им било ясно, че той би го пощадил, ако зависеше от него“ (АЖА, Ав. Кас. VII).
„Когато Авидий Касий посегнал в Сирия към императорската власт, Марк Аврелий получил връзка писма, адресирани от Касий към заговорниците, тъй като този, който трябвало да ги достави, бил заловен. Без да ги разпечата, Марк Аврелий заповядал те да бъдат незабавно изгорени, за да не разбере имената на враговете си и неволно да ги намрази“ (Ам. Марц. XXI, 16, 11).
„Когато един римлянин започнал да упреква Марк Аврелий в снизхождение към метежника Авидий Касий и го попитал: „А какво щеше да стане, ако беше победил?“ — Марк Аврелий отвърнал: „Не сме почитали толкова лошо боговете и не живеем толкова лошо, че да може той да победи.“ След това започнал да изброява всички императори, които били убити, и казал, че са съществували причини за убийството им и че нито един добър император не е бил победен с лекота и убит от тиранин“ (АЖА, Ав. Кас. VIII).
В 177 г. Рим победил във войната с мавританците.
В 178 г. маркоманите и други племена отново започнали да настъпват към Римската империя. Марк Аврелий заедно със сина си Комод оглавил похода срещу германците и постигнал големи успехи, но сред римските войски отново плъзнала чума.
На 17 март 180 г. чумата покосила Марк Аврелий край бреговете на Дунав във Виндобон (дн. Виена — б. а.).
„Марк Аврелий водел в продължение на три години войни с маркоманите, гермундурите, сарматите и квадите и, ако бе живял още една година, би създал римски провинции на земите на тези народи. Два дена преди смъртта си казал на своите приятели, че е огорчен не защото умира, а защото оставя след себе си такъв син, тъй като Комод вече успял да прояви порочността и жестокостта си“ (АЖА, М. Ант. XXVII).
Своеобразен паметник на Марк Аврелий в Рим е триумфалната колона, издигната в 176—193 г. по подобие на Траяновата. Колоната на Марк Аврелий е изградена от тридесет мраморни блока със скулптурен релеф, който се издига спираловидно и разкрива пред зрителите сцени от сраженията със сарматите и маркоманите; на върха се намирала бронзова статуя на Марк Аврелий (впоследствие заменена със статуята на св. Павел — б. а.). В колоната има стълба с 203 стъпала, осветени от 56 светлинни отвора. Площадът, в центъра на който стои колоната на Марк Аврелий, носи лаконичното име Пиаца Колона.
На Капитолийския площад се издига паметник на Марк Аврелий — единствената запазена антична бронзова конна статуя (в средновековието тя стояла на площада пред Латеранския дворец, който бил папска резиденция; статуята е оцеляла само защото била смятана за изображение на император Константин Велики, който покровителствал християните и затова се радвал на дълбоката им почит — б. а.).
