Балканите

 ВЛАДИСЛАВ ИВАНОВ

РИЦАРИТЕ ЙОАНИТИ, КРЪСТОНОСНИТЕ ПОХОДИ

И БАЛКАНИТЕ (XI‒XIII В.).

 (Откъс)

София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН

Издателство „Парадигма“, 2020

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Успоредно с действията срещу „новата империя“ на Мануил Палеолог, в Южна Македония и албанските земи, продължавало настъплението на османския удж по трасето на Диагоналния път към София, Ниш и Сърбия. Той всъщност нанасял главния удар и представлявал основната опасност за повечето все още независими балкански държави. Успехите на османските военачалници на това направление в перспектива отваряли пътя за завоевания в земите на унгарската монархия.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Стъпването на османските турци на балканска земя през 50-те години на XIV в. поставило с цялата му острота проблема за търсене на антиосманско единство. Опитът в това отношение не бил особено насърчителен, тъй като още преди това всички антиосмански балкански коалиции завършили с провал. Във Византия, която най-пряко страдала от турското стъпване на Галиполския полуостров, обсъждали създаването на антивизантийски коалиции още преди абдикацията на император Йоан Кантакузин през декември 1354 г. Тогава било взето решение да не се пристъпва към действия, ако не се намерят пари, сигурни съюзници и кораби, които да патрулират в Проливите. И тъй като всички тези неща били трудни за намиране в балканската действителност от средата на XIV в., византийските управляващи предпочели да изчакат по благоприятни времена. А те все и не идвали.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

1. От смъртта на цар Стефан Душан до края на 1371 г.

Трайното стъпване на османските турци на балканска земя съвпадало по време с последните месеци от живота на сръбския цар Стефан Душан. Той склопил очи на 20 декември 1355 г., малко повече от година и половина след като османците завладели крепостта Галиполи. Смъртта на цар Стефан Душан отприщила стаяваните преди сепаратистични тенденции, чиито носители били сръбските наместници и властели в новите земи на юг. Оказало се, че личността на първия сръбски владетел с царска титла от династията Неманичи била един от основните фактори, които задържали целостта на голямата, но разнородна и без вътрешно сцепление сръбска държавна структура. Разпадането на държавата, създадена от Стефан Душан, на отделни владения с най-причудлив и нетрадиционен за балканската държавна традиция характер наложило траен отпечатък върху политическото развитие на обширни територии от Моравска Сърбия, Косово и Зета до албанското крайбрежие, Македония и Северна Гърция през цялата втора половина на XIV в.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Във времето между 1270 г. (смъртта на крал Бела IV) и 1308 г. (началото на реалното управление на крал Шарл Роберт) унгарската монархия изживяла продължителен период на анархия. На престола се изредили последните трима представители на династията Арпади: Ищван V (1270-1272 г.), Ласло IV, известен повече като Ласло IV Куманин (1272-1290 г.) и Андраш III (1290-1301 г.). Последните Арпади били безсилни да обуздаят всевластието на унгарските барони, които се обособявали в своите области като практически независими владетели. С известно закъснение по отношение на западноевропейските региони в унгарската монархия се възцарила феодална анархия, която продължила сравнително кратко - не няколко века, както например в германските или френските земи, а само няколко десетилетия. Тогавашните унгарски извори наричали всевластните унгарски благородници от края на XIII и началото на XIV в. олигарси. Те се редували на най-важните длъжности в държавата и от техните среди се излъчвали воеводата на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватско и Далмация и др. Тези господари имали частни войски, съставени от техни васали, наричани фамилиари. Между тях припламвали истински войни, които кралете не можели да предотвратят. Започнала да се разпада системата от погранични бановини, а васалите на унгарската корона засилили своята самостоятелност. Предпоследният арпадски крал Ласло IV успявал да се задържи на престола само благодарение на подкрепата на живеещите на унгарска територия кумани, заради което получил и прозвището Куманин. Това предизвикало конфликт с папата, който го укорявал заради връзките му с това все още езическо население. Впрочем въпреки разразилата се криза Унгария все още играела важна роля в живота на Централна Европа. Това се проявило особено ярко тогава, когато с подкрепата на куманската войска на унгарския крал Ласло IV австрийският херцог Рудолф Хабсбургски успял да победи чешкия крал Отокар II в 1280 г. и да консолидира владенията си като самостоятелна държава. Така в пространството между Щирия и Среден Дунав, западно от основните територии на унгарската монархия, се родила една нова държава с голямо бъдеще - Австрия.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

От гледна точка на бурните събития, разтърсили Балканския полуостров в двете десетилетия след възстановяването на Византия, краткото управление на крал Драгутин (1274-1282 г.) преминало почти незабележимо. Сърбия била редовен участник в антивизантийските коалиции, но не и активен участник в ставащите на юг от нейните територии събития. При Драгутиновото управление изворите са регистрирали само два случая на по-остри сръбско-византийски сблъсъци. Преминалият на сръбска страна византийски велможа Котеаница нахлул със сръбски отряд в началото на 80-те години на XIII в. дълбоко във византийска територия до град Сяр, а в отговор византийците организирали ответен поход до околностите на крепостта Липлян, разположена по горното течение на р. Ситница.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Въпреки усилията си кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход не успели да овладеят всички византийски територии. Извън техния контрол останали обширни пространства във византийска Мала Азия. Труден за завладяване бил и теренът западно от планината Пинд в Континентална Гърция. Всъщност Епир бил теоретична част от Венецианска Романия, върху която обаче републиката никога сериозно не се опитала да сложи ръка. Тъкмо там, в Северозападна Мала Азия и в Епир, възникнали двете най-важни неовизантийски държави, които претендирали да бъдат истински наследници на загиналата Византия: Епир и Никея. И двете се опитвали по своему да възпроизведат византийските реалии. Те все пак не били в пълна степен точни копия на бившата империя. Развитието им било повлияно от условията на средата, в която те възникнали, и от концепциите за държавно развитие на управляващия в тях византийско-гръцки елит. Поради тази причина за тях е по-подходящо названието неовизантийски държави. Едната от тези неовизантийски държави - епирската държава - от началото до края на своето съществуване била чисто балканска. Другата - Никея - възникнала и съществувала в Северозападна Мала Азия, но много скоро стъпила на балканска земя и също се превърнала частично в балканска държава. Двете неовизантийски държави били вплетени в жестока борба за „византийското наследство“. Всяка една от тях се опитвала да прогони латинците от Константинопол и да възстанови Византия. Около тази борба гравитирали повечето от важните събития в южните и централните балкански области през първите шест десетилетия на XIII в. Пряко или непряко тя ангажирала също така Папството и много западноевропейски владетели, с които Латинската империя и латино-венецианските владения на Балканите били в постоянна връзка. Тази борба се отразявала сравнително слабо в северните и северозападните части на полуострова, които били в унгарската сфера на влияние и върху които се стоварили опустошителните татарски нашествия от 40-те години на XIII в.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

Тежката криза, в която изпаднала Византия в края на XII и началото на XIII в., съвпадала по време с организирането на Четвъртия кръстоносен поход. Едно от първите действия на енергичния и амбициозен папа Инокентий III (1198-1216 г.) след издигането му на Апостолическия престол било да обяви началото на нов кръстоносен поход, чиято цел била повторното освобождаване на Йерусалим. На най-голяма популярност идеята за кръстоносния поход се радвала във Франция, Фландрия и в Северна Италия. През ноември 1190 г. цветът на европейското благородничество и рицарство от тези области, събрани на турнир във фамилния замък на граф Тибалд в Шампания, обявили участието си в планираното богоугодно начинание. Водач на похода трябвало да бъде графът на Шампания Тибалд. В него трябвало да участват още братовчедът на граф Тибалд Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия, граф Луи дьо Блоа, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания и летописец на похода, неговият едноименен племенник, маркизът на Монфера Бонифачо (Бонифаций) и много други.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

През втората и третата четвърт на XI в. унгарската държава преболедувала от всички „детски болести“, характерни за началния период от развитието на „варварските“ средновековни общества. В страната бушувала жестока борба между кралската власт и църквата с все още живото езичество. Езическите вярвания получили нов импулс с проникването на унгарска територия на езичници печенеги. Династията Арпади все още не се чувствала стабилно на кралския престол, макар че борбите за власт повече се водели между отделните нейни представители. В Унгария все още нямало строги правила за наследяване на престола по низходяща мъжка линия и това предизвиквало продължителни междуособици между наследниците на краля светец Стефан (Ищван) I. Тази „унгарска специфика“ по-късно ще се пренесе на босненска почва, където по сходен начин местната династия не могла дълго време да наложи правила за престолонаследие.

Христо Матанов

Средновековните Балкани. Исторически очерци, С., 2002

През април 1081 г. в Константинопол бил извършен поредният преврат и на власт дошъл император Алексий I Комнин. Това не учудило никого. Ромеите, на които съдбата била отредила да живеят след смъртта на император Василий II, вече били свикнали с дворцовата въртележка. Освен това и фамилията Комнини била добре известна в дворцовите среди. В социален смисъл тя била от числото на поземлено-военните фамилии, които се издигнали във византийските провинции към края на X и началото на XI в. Фамилното си име - напълно в духа на средновековната европейска традиция - фамилията Комнини дължала на селото Комни в Тракия, което било ядро на поземлените им владения. Иначе предците ѝ произхождали от областта Кастамон в Северна Витиния, Мала Азия. Един неин представител - Исак Комнин - вече бил коронясван за василевс на ромеите. Към времето на интронизацията на Алексий I Комнин в дворцовите и в провинциално-аристократичните среди във Византия царяла по-скоро апатия, отколкото надежда, че новият император - племенник на Исак Комнин - ще промени коренно съдбата на империята. Тя била заобиколена от всички страни от врагове. В Мала Азия били селджукските турци, които били достигнали до родното място на първите Комнини във Витиния. Норманите в Южна Италия и Сицилия открито се готвели да дебаркират на албанското крайбрежие. Отношенията в Адриатика били напрегнати. Освен набиращата мощ Венеция и други италиански градове като Генуа и Пиза заявявали своите амбиции да се намесят в преразпределянето на сферите на търговски интереси. На север от Дунав печенеги и кумани представлявали голяма опасност, тъй като, освен да осъществяват грабителски походи, те започнали все по-уверено и агресивно да участват в системите от антивизантийски съюзи. На Балканския полуостров укрепвала независимостта на Зетското кралство и автономията на Рашка. Положението било толкова отчайващо, че към времето на идването на Алексий I Комнин на власт никой не вярвал, че той ще се закрепи на престола, ще постави началото на нова династия и ще разкъса вражеския обръч около империята. Той обаче - донякъде поради безспорния си политически и военен талант, донякъде поради това, че представлявал най-силната социална група сред византийската аристокрация - осъществил и трите задачи. Като се опирал на провинциално-военната аристокрация, той се стабилизирал на престола и останал на него близо четирийсет години (1081-1118 г.) - нечувано дълъг период на управление за времето след 1025 г. Към края на това успешно управление независимо от обичайните за Византия интриги около престолонаследието никой не могъл сериозно да оспори предаването на властта от баща на син. Алексий I Комнин поставил началото на династия, чиито представители управлявали империята близо един век. Всеки един от Комнини: Алексий I Комнин, Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1183-1185 г.), притежавал ярка индивидуалност. Политиката на първите трима съчетавала в себе си имперската традиция с интересите на провинциално-поземлената аристокрация. При управлението им Византия изживяла своя последен продължителен период на величие.