Средновековна България

 

Публикувано по: ГИБИ, т. IV, БАН, 1961

Превод на В. Златарски. Увод и коментар от П. Тивчев

 

Византийският император Роман Лакапин (920 — 944) произхождал от арменски род. Преди да стане император, той бил велик друнгарий (μέγας δρουγγάριος) на флотата. Енергичен и ловък политик, той успял да добие голямо влияние при двора на малолетния Константин VII Багренородни и впоследствие да се провъзгласи за негов съимператор. От времето на Роман Лакапин има запазени законодателни паметници, както и няколко писма. Значение за българската история имат неговите три писма до цар Симеон. Тези писма са били написани вероятно от Теодор Дафнопат по поръка и от името на Роман Лакапин. Теодор Дафнопат, чиято дейност се отнася към първата половина на X в., бил пръв секретар при византийския двор. На него се приписват и някои анонимни исторически съчинения.

В писмата на Роман Лакапин, които се явяват като продължение на преписката между патриарх Николай Мистик и цар Симеон, има ценни сведения за българо-византийските отношения през периода 924—927 г.

 

До Симеон, владетел на българите

 

По много признаци нашата от Бога царска власт се е убедила, че ваше духовно братство, като се отдава винаги на непристойни и празни размишления, преднамерено пречи на чудното дело на мира и никога искрено и без хитрост нито нещо е помислило, нито е написало. Обаче, като мечтае за неприлични дела и като заблуждава себе си, постарало се е да укрие [това] и от нас. Като обмисляхме грижливо това и опровергавахме по всякакъв начин излаганите от твое братство несправедливи възражения и доводи, ние се възползвахме от предишните писма и те уговаряхме чрез тях, от една страна, да престанеш да се стремиш към убийства и войни, а, от друга страна, да се придържаш ο блажения мир, та може би чрез изпращането на чести писма да бъдем в състояние да смекчим жестокостта на вашето сърце.

Но, както се вижда, ние, без да разберем, напразно сме се трудили и тъй да се каже, по вятъра сме пръснали думите си. Когато получихме вашето писмо и погледнахме наслова му, от него самия узнахме, че не напразно сме имали такова мнение за ваше братство, и като „познахме от влакното платното", [разбрахме], че смисълът на написаното вътре не е добър. И като си помисля за твоето благоразумие и ум, учудвам се, че ти, като мислиш за неприлични дела и действаш за отдалечаването на мира, никога не отстъпваш не само на дело, но дори и на думи. Кажи ми, прочее, какво предимство има за тебе в това, че ти се пишеш цар на българи и ромеи, когато Бог не съизволява и не съдейства на това дело? Каква печалба си придобил, като си завзел насилствено нашата земя? Какви са приходите ти от нея? Какви са данъците, които ти се дават от нея? Напротив, ако би пожелал да погледнеш справедливо, след толкова убийства и опустошения за тебе не остава нищо друго, освен само владение на крепостите, от които ти се явяват не малко грижи за тяхното продоволстване и въоръжаване, а при това населението в тях се измъчва и гине.

И тъй, ако желаеш да се наричащ цар на ромеите, нищо не ги бърка да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, от която ти не притежаваш ни най-малка част за поселване, ако и много да си въобразяваш. Ако искаш, [наричай се] и амермумн¹ на сарацините, за да станеш по-страшен за тези, които слушат, за да не говоря празни приказки подобно на жената от приказката, която нарекла дълголетен сина си, който наскоро след това починал. Ако наистина трябваше някой да се нарече цар на ромеите и на българите, то трябваше да се наречем по-скоро ние, които действително сме получили това от Бога и по негово доверие сме взели властта, отколкото вие, които се борите да добиете тази власт чрез кърви и кланета.

Но каква полза има от това, каква е придобивката и предимствата за нас, ако ние се кичим с чужди имена. Недей мисли, духовни брате, че ти, като си разорил целия Запад и си взел в плен жителите му, можеш поради това да се наричаш цар на ромеите. Защото те не са прибягнали доброволно при тебе, но са заробени от вас насилствено и чрез война, бягат от вашата страна и бягат при нас като при едноплеменници. Прочее помисли и за това. Миналата година са избягали в мирната и спокойна наша държава приблизително около двадесет хиляди българи, които, види се, са намразили вашия войнолюбив устрем и непримирими замисли. И тъй, нима поради това ние ще се наричаме царе на ромеите и българите? Да не дава господ да се откажем от своите имена и да се кичим с чужди и чрез това да се подлагаме на осъждане като несправедливци и похитители! Цар на кои ромеи се наричаш ти? На ония ли, които са от тебе изловени, или на ония, които са предадени на неверните племена и обречени на робство? Обаче за другите твърде добре знаеш какво мислят и говорят за тебе. И тъй, духовни ми брате, ако искаш да разбереш, повече слушай мене, отколкото своите лъжепророци и гадатели, които, облащавайки и измамвайки твоя разсъдък, изобличени са и ще се изобличават като лъжци, тъй като работите ти отиват зле. Но аз се боя да не би като се наричаш цар на ромеите, да се лишиш от собствената си власт и да не си спомняш по-после често за нашето благоразумие, което ти, надсмивайки се и шегувайки се, нарече коварство², а сам оставаш сляп пред Светото писание; и наистина според премъдрия Соломон ние знаем, че коварството е мъдрост, поради което той е и казал да  дасть незлwбнвымъ коварство,³ като загатва в този случай за коварството не в лош смисъл, а го сочи като разумно достояние; вярвайки това, ние не подразбираме под мъдрост едно, а под коварство друго, но знаейки, че то е едно и също, ние го отбелязваме с името коварство; ако пък се е породило у тебе някое друго коварство, то ти сам можеш да знаеш по-ясно.

Това и предявеното в писмото на твое братство е справедливо да бъде споменато и да се покаже самата истина, а именно не че ти сам си бил по-рано оскърбен от нас или пръв си пострадал поради нарушението на взаимните съглашения, та да ти се покорим съгласно с божествената заповед и да успокоим уязвената ти душа, но че ти сам по-напред ни огорчи и пръв наруши съглашенията и клетвите, като тръгна на поход срещу нас, опустоши земята и завзе градовете, цялото население изкла с меч и божествените олтари разруши из основи, а свещеници и монаси направи [да станат] жертва на меча. И вместо, както се падаше, ние като по-напред онеправдани и опечалени да се удостоим от вас с подходящо утешение и да получим онова, което ни бе тиранически отнето, напротив, ние сме укорявани от твое братство като онеправдатели и се изискват от нас и други градове и места освен ония, които ние изгубихме. Въпреки че вие сте извършили неправда, както и писмото⁴ показва, ние биваме обвинявани. О, несправедливост и неправда! Но поради такова ваше злодеяние ние няма да пренебрегнем своите [работи] и няма да премълчим справедливите основания и нашите разумни обвинения, че ние сме придобили земите си не чрез кърви и насилие както вие. Защото кой от благоразумните не знае, че Бог е причина на доброто и не е причинител на злото и че той заповядал по-скоро хората да се размножават, отколкото да се намаляват? Кой не знае, че нищо наше не ти е дадено от Бога, защото той се гнуси от мъж кръвник и лукав? И ако това е тъй, как ние ще кажем, че толкова божии дарове са твои, когато, Бог мирно и безкръвно раздава собствените си дарове комуто той желае? Доколкото пък трябваше, ние бяхме снизходителни: ние се обръщахме към вашия разум с мирни послания; ревностно дадохме подаръци и още по-ревностно обещахме да дадем, ако твое братство склони да живее в мир; свети отци провождахме да те умоляват; пратеници пращахме с предложения за мир; и най-после се срещнахме един с друг, каквото никой никога не е виждал да става; ние се разговаряхме за богоугодни неща, ако и да не намерихме в действителност нищо от тях у тебе. Ако ли пък ти освен това искаш още друга отстъпка, то за каква още отстъпка да говорим? За това ли, което вие искате? Това според нас не е отстъпка, а падение; не устроение, а опустошение; не обединение, а разкъсване, понеже този, който предава повереното нему от Бога на иноплеменни и кръвожадни народи, се осъжда като такъв, който е направил не отстъпка, а престъпление.

И тъй не се надявай, духовни ми брате, че ще се получи някога такава отстъпка: понеже това, което ни е от Бога справедливо връчено, ние няма да отстъпим на ония, които несправедливо искат да го владеят. И какъв е твоят основателен предлог, за да казваш, че българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават, когато и ромеите имат най-непоколебим закон да не предават своето? А пък ако вие тъй усърдно се стараете да спазвате този беззаконен обичай само за да придобиете чрез него чуждото, то как [можете] да казвате, че ние, които се борим за собствените си права, вършим нещо недостойно за себе си, при това и привеждате известното евангелско изречение, което гласи: „Ако някой ти вземе дрехата, дай му и ризата си".⁵ Но ако Христос заповядва и собствената си риза да дадем от любов, то как такъв, който присвоява чуждото и не го връща, може да бъде привърженик на мира и да не си навлече заплахата на Писанието? И аз зная, че на твое братство е твърде добре известно, кой е този, който се е възползвал от това изречение за насмешка и поругание над Христовото учение.⁶ И ти не трябваше като ученик Христов, както ти се представяш, да разбираш неговите душеполезни думи като вредни за душата поради [твое] порочно и неуместно желание. Понеже не е възможно, щото този, който мисли за такива неща и упорства в това, да се съгласи на мирно споразумение. Прочее как ще се извърши такова велико и небесно дело, когато ти искаш да се домогваш до това, което желаем преди ἡμῶν δὲ μηδὲ τὸν παρά τοῦ ξέρτων,⁷ и ти би употребил всичко, без да говорим за градове или завземане на земя, ако сам и да разсъждаваш в писмото си до нас, че Доростол и другите места, указани от тебе в писмото ти, са сили под властта на предишните императори, а сега, когато ти ги владееш, не ни се струвало тежко, защото ние сме били свикнали с това, и че ако да бяхме ти дали тъй наречените от тебе „мандри",⁸ то ние можем да забравим и тях, както и ония.

Но нека знае твое благоразумие, че неправилно си написал това. Понеже ромеите, ако и да са привикнали вие да владеете земята им, все пак не са я забравили, пък и императорите, които някога са допуснали това, немалко биват укорявани, загдето са позволили вие да заселите тази земя. И тъй, ако ти постановяваш, че онова, което е станало навик, е твърде лесно поносимо, и поради това искаш от нас да ти предадем част от нашите земи, то и ти сам привикни към собствената си земя и не пожелавай оная на ближния. Нека това да не се стори тежко на тебе, който се явяваш учител в тия неща; но забрави ония неуместни мисли и бъди доволен от пределите на своите прадеди. Спри меча! Понеже и той се вече умори да убива, за да не би мечът на отмъщението да заблести над вас, и да се опъне лъкът на отмъщението. Заличи в сърцето си най-после старите и неузнаваеми образи, за да може да се впише вместо тях свещеното име на чистия мир! Свести се и познай какво оправдание там горе ще представиш, когато се представят множеството избити от тебе, като призовават срещу тебе съдията и създателя! Отхвърли упорството против мирните съглашения и ако искаш, ще се съгласим за онова, за което често сме ти известявали, като те уведомяваме за нашите неизменни решения, а именно: ние никога няма да ти дадем нито една педя земя, нито крепост, нито пък някое друго пространство, а само това, че към условията, сключени от императора кир Лъв, ние ще прибавим още известните ти сто скарамангии, понеже и той, когато вие двамата сте произнасяли страшните клетви за мир, не приел нищо такова, което би причинило гибел и позор на ромейската държава.

И тъй, и ние, като се съгласяваме с това, като се съобразяваме с останалите от него документи, искаме мир и приканваме ваше братство да мисли същото, както и ние. И ако ти, като истински християнин, заради душата си желаеш да издигнеш великото дело на мира, като ни върнеш назад всичката земя и крепостите в нея, напиши и ние ще изпратим хора, които да уредят това най-богоугодно дело. Ако пък не се отказваш от предишните си намерения, но още и сега държиш за тях, без да се поддаваш на подаръци и без да се смиряваш в сърцето си поради страх от Бога, то не ми пиши друг път, нито пък мисли, че някой ще бъде изпратен от нас; зная и съм съвсем убеден, тъй като това съм чул от благочестиви и свети мъже, че ако и да желаеш да сключиш мир, не ще бъдеш в състояние [да сториш това], понеже Бог така е ожесточил сърцето ти, че да покаже силата си върху главата ти.

Поради това аз не исках да ти пиша дори настоящото, но за да изпълним всичко необходимо и да отнемем от ваше братство възможността за защита, ние ти пратихме това писмо, а ти сам решавай и постъпвай тъй, както искаш, понеже не ще бъдеш в състояние нищо по-лошо да направиш от това, което си направил, или пък да нанесеш някоя друга вреда, освен тази, що сме претърпели. Ние се уповаваме на Бога на отмъщението, на Бога на милосърдието и състраданието, който противостои на високомерните, който издига смирените и сваля гордите, който е състрадателен и дълготърпелив, който се смилява над злочестините на хората. Той чудесно ще прояви своето милосърдие към нас и ще отплати на извънмерно надменните.

 

¹От арабската дума емир-ал-муменин, титла на халифите със значение „княз на правоверните".
²Вероятно се загатва за срещата пол стените на Цариград през 923 г.
³Притчи Соломонови, I, 4.
⁴В текста стои λόγος и тук се има пред вид или разговорът на Симеон с Роман Лакапин при срещата им, или пък писмото на Симеон, на което Роман отговорил.
⁵Една част от изречението е взета от Лука, VI, 29, а другата от Мат., V, 40.
⁶За кого се загатва тук, не е ясно.
⁷Тук текстът е повреден и поради това не може да се разбере смисълът на тия думи.
⁸Пo всяка вероятност Симеон е нарекъл „мандри" (кошари) ония крепости, които той искал да му бъдат дадени от страна на Византия.

 

Второ писмо на император Роман Лакапин до цар Симеон I

 

До същия Симеон, княз на БългарияОтколе отворената в моя духовен брат рана на раздора, която се е превърнала в язва и не е свършила съвсем гноенето си, ние не преставаме братски да лекуваме и да прилагаме съответното лечение. Обаче ако и да приложихме всякакви церове и всякакво лечение, ако и да измислихме съответните мерки, ние нищо особено не достигнахме и поради това ние и сега не искахме да пишем на ваше духовно братство. И наистина ние много пъти обещавахме да направим това, но за да не ти се стори пълното [ни] мълчание като затруднение, ние сметнахме за справедливо да се защитим от всичко, което ти си написал, макар това да се сметне за пустословие и да бъде преценено от тебе пак за напразен труд.¹

И тъй, като подозираме това, ние трябва да се противопоставим на това, което ти пишеш, и чрез самата истина да докажем, че всяка лъжлива дума се опровергава чрез правдивата защита; понеже не простата защита оправдава тогова, който се брани, но истинската; и не с многословие се накарва [човек] да замълчи, а с доказателства и основателни доводи. Затова счетохме за прилично да оборим с истински доказателства твое во Христа братство, което се уповава на такива лесно оборими оправдания, а нас смята за незащитими, да покажем, че те са безсилни, да противопоставим смисъла на собствените думи и да ти докажем, че ти несправедливо ни укори, загдето ние повече не принуждаваме сарацините да ни върнат земята, крепостите и народите ни. Защото как може да бъде справедливо да изказват порицание онези, които никога не са се съгласявали с нас на постоянен мир, както нашият духовен брат, и понякога са побеждавани и пленявани от нас, а понякога, ако се случи, и те воюват против нас и ни ограбват? Кой здравомислещ човек ще захване да укорява врага и при това неверника, който се ръководи по други закони и обичаи? По кое свето писание ще ги наставяме? От кои пророци ще им привеждаме укорни думи? Въз основа на какви закони или съглашения ние ще ги порицаваме като престъпници, когато те винаги са враждебно настроени против нас? Поради това те не живеят постоянно в мир с нас, но като сключат мир за две или три години, спазват го ненарушимо, като получават своите и връщат назад нашите.² Не е справедливо да укоряваме тях, а по-скоро тебе, нашия духовен брат, който е свързан с нас и по вяра, ръководи се по един и същ закон, наставляван е от едно и също Писание и привидно се придържа към клетвени съглашения, по които се определя и вярата в Бога.

Но тъй като твоето писмо ни обвиняваше, че държим чуждото, привеждайки известното апостолско изречение като доказателство, ние ще покажем, че твоят разум е разгледал това неразумно. Защото ние проявихме най-голяма вярност и покорство към нашия зет и цар.³ Тогавашните управници⁴ крояха нещо срещу него и си точеха меча, злоумишляваха против него. Аз бях подбуден от него да ги изгоня от двореца; аз се подчиних; изгоних ги с добро намерение, без да съм се надигнал сам срещу него, но като се подчиних на неговите подбуждения, аз го освободих от тяхното покушение...⁵ аз спасих живота [му] с Божия помощ, тъй да се каже. Поради това, като верен негов страж и отмъстител, той ме избра за свой баща и направи царството общо..но тъй спокойно, безметежно... и мирно аз се покачих на тоя царски престол. Заради това аз не можех да се считам от здравомислещите нито за пришелец, нито за чужденец. Но ако желаеш [да знаеш], еднаква чест [принадлежи] и мене, и нему, както на баща и син, които чрез родството на брака станаха едно тяло и един член, а поради това и царството е общо. И тъй, по-скоро трябваше да разгледаш и да обсъдиш своите дела, [а именно] как ти, като се намираш в положението на син, си отстъпил от оная духовна, както и по-преди от физическата синовност. След като наруши това положение, като смеси двете неща... и постъпи спрямо баща си като [глупав] юноша, от което [се породиха] ужасите на войната, ти произведе съблазън, като провъзгласи себе си за цар не само на собствения си народ, но и на самите ония,... и като те често наставлявахме духовно да се откажеш от такова лошо прозвище, ние не само не се удостоихме с никаква похвала от тебе, но, напротив, бяхме зачетени за... относно приписаното на тебе царско име и питам: кой повече се старае да изнамери причина за съперничество? Този ли, който не само не се задоволява от собствения си народ, но още си присвоява и никак неподходящо нему прозвище, или този, който те поучава и съветва да бъдеш доволен от собствените си доходи и да не се впускаш много по-надалеч? Как твоят най-възвишен и проницателен разум не е обсъдил, че ние писахме не за това изобщо да не се наричаш цар, а за това, че се пишеш цар на ромеите, тъй като ти в своето отечество можеш да правиш каквото искаш. Обаче ако трябва право да говорим, то и там не [можеш]. Понеже откъде би ти се дало такова име? От прадедите ли? Но ти сам всичко знаеш. А [може би] от узурпация или завладяване на земя и от [нарушение] на клетвени съглашения? Това не е царско достойнство, а алчност. Знай и това, че извършеното със сила не остава завинаги. Така не може, не може, дори и да се стремиш и силиш да се накичиш като гарван с чужди пера, които, след като изпаднат подир малко, ще покажат наяве званието, което по род ти прилича, и съвършено ще покажат изкуствеността и фалшивостта на твоите замисли. Па и как може да има двама царе, както ти напразно се силиш, които се различават по род, различни са по нрави и се надпреварват по царско достойнство? А и с какви ромеи ти ще се помиряваш, като се наричаш цар на ромеите, когато те са едни и същи? Понеже никой не сключва мир с тези, на които е господар, но господарува [над тях]. Ако пък ти се стремиш да господаруваш, [значи] ти не желаеш да сключиш мир.

Тъй като ти си присвоил и това [звание], ние, ако и много пъти да чувахме за това и мълчахме, все пак ти писахме за него, а сега ще отговорим откровено. Ние искахме ти сам от себе си да признаеш тая спънка и съблазън за мира и като обмислиш добре злото, доброволно да се насочиш към изправление. Но когато видяхме, че ти упорстваш в същото нещо и по никакъв начин не се склоняваш към доброто, тогава ние бяхме принудени да ти пишем за това, [предполагайки], че с този справедлив укор ние ще поправим твоето заблуждение. Към това се притури и следното — как тъй ние не се стесняваме да снабдяваме с пари и с храни крайморските крепости? Аз искам ти, като дойдеш на себе си, да признаеш, че ние, като правим за себе си такива разходи, понеже се трудим и грижим за собствените си работи, не правим нищо вън от дълга си. И наистина и ние владеем и се грижим за това, което са владеели императорите преди нас. А пък ако се грижехме за чуждото, би било несигурно и осъдително. Такъв е например и нашият духовен брат. Той подражава на оня овчар oт баснята, който, за да спаси уж собствените си овци, вкарал ги през зимата в една пещера. И като намерил там диви кози, той започнал да им дава храна с цел да ги направи питомни. По този начин той, като пренебрегнал своите, без да забележи, изморил ги от глад, а козите съвсем изгубил поради тяхната дивост. Това, мисля, и дори нещо повече си е изпатил и моят духовен брат. Понеже, който се занимава с чужди дела и се труди над тях, той получава от тях повече вреда, отколкото полза.

И ето какво ние възразяваме против написаното от тебе. А тъй като ти каза, че на невладеещия прилича да иска от владеещия, то и ние, като смятам това за вярно, искаме от тебе, който си присвоил със сила и война нашата земя, да ни я върнеш, защото чрез това ние силно желаем [да възвърнем] любовта си към нашия духовен брат. Ако пък ти искаш справедливо и правдолюбиво да разсъдищ, ти ще разбереш, че ти не владееш чуждото и се стараеш да не бъде никога отнето от властта ти това, което ти си завладял въз основа на клетвени съглашения. Защо се бориш като за свое за това, което по-късно ти неохотно ще трябва да върнеш? И защо, като напускащ живота, да не оставиш добър спомен, а навеки лошо име? Аз съветвам моя въжделен брат да избягва с всичка сила това и да остави в живота добра слава, а не лоша. И наистина паметта на кои люде се възпява с похвали и се облажава навеки? Не на тези ли, които са живели в мир? И на кои дори самите имена досега се разгласяват като гнусни? Не на тези ли, които са отблъсквали мира и са поддържали раздорите? И тъй, поради това и ти, духовни ми брате, като изоставиш излишното и безполезното, което не толкова запазва тялото, колкото покварява душата, трябва най-сетне да прегърнеш мира и любовта. Ти трябва да се убоиш, ако не от друго, то поне от тези свети и божествени дни, когато дори демоните, ужасявайки се, прекратяват вечната си борба срещу хората. Какво има по-лошо от лукавия, който е създател на всяка злина? Но и той сега се ужасява и трепери и се отстранява от ония, които живеят мирно помежду си. И тъй страх и ужас ме обземат, когато си помисля, как ти тъй размирно и враждебно можа да прекараш тези свети дни, като се въздържаш, от една страна, от месо, а, от друга — се пресищаш с плътта на брата си и се гордееш със съперничество и раздори! Как ти ще погледнеш на пресветото и животворящо Христово възкресение, когато ти си настроен тъй враждебно към брата си? Как би се причастил с неговото пречисто и принесено за нас в жертва тяло, когато ти си цял окървавен, цял си осквернен и отвсякъде опетнен? С какви ръце би приел оня небесен, и пребляскав бисер, който дава оправдание на ония, които достойно го приемат, и осъжда ония, които го приемат недостойно! Ето, духовни ми брате, до каква радост ти ще достигнеш и поради преходна страст не се лишавай от онази неизказана радост. Ние сме части от едно и също тяло. Нека станем чрез мирния договор едно тяло, за да се съединим с Христа, главата на всички.

Тъй като ти казваш също, че с дарове се увеличава и усилва любовта, то и ние казваме, че истинската любов нито с тленни подаръци се увеличава, нито пък с други изрази на дружба се усилва, но се поддържа само със свободна воля; че тези, които се стремят с подаръци да придобият божията любов, ще станат съучастници в проклятието на Симона влъхва, защото мислят с пари да придобият дара Божи. И тъй, ако ти сам по добра воля приемеш мира и любовта, то и ние ще се покажем щедри към тебе, без да се поскъпим в нещо от това, което зависи от нашата власт. И тъй, това, което бяхме ти обявили в предишното си писмо, потвърждаваме и със сегашното [си] писмо. Ако ти като истински християнин и заради спасението на душата си, а не поради някоя житейска угода искаш мир, като ни върнеш всичката наша земя и крепостите в нея, то напиши ни и ние ще изпратим хора, които да послужат на това дело. А докато ти не ги върнеш и не ни напишеш за надлежните съглашения, не се надявай да получиш някога от нас нещо подобно, освен само сто скарамангии в прибавка към предишните условия. Понеже не се говори за сключване на мир, каква полза ще има от пратеници, когато ние двама лично водихме преговори, а не става нищо от онова, което допринася за мира?

И тъй, аз се надявах, духовни ми брате, че ако ние се помирим и съгласим помежду си, този от нас, който по-напред напусне живота, ще остави другия като настойник и пазител на децата си и като втори духовен баща. Но тъй като Бог не благоволява това да стане, то и ние няма да се противопоставим на неговата воля. Ние го призоваваме да ни помогне във време на скръб и да ни бъде защитник и помощник и на него възлагаме надеждите си и от него просим отмъщение.

 

¹Второто писмо на Роман Лакапин било написано през март или април 925 г. Вж, Златарски, Писмата на Романа Лакапена..., стр. 300.
²Има се пред вид извършването на размяна на пленници между двете страни. Византия сключвала договори със своите съседи за откупване или обмяна на пленниците (например с арабския халифат). Такъв договор бил сключен и между Византия и България по времето на хан Омуртаг.
³Т. е. към император Константин VII Багренородни, който бил женен за Елена, дъщеря на Роман Лакапин.
⁴Тук се имат пред вид регентите начело със Зоя — майката на малолетния император, които управлявали до 919 г. В тая година Роман Лакапин ги свалил и заел властта.
⁵Многоточията обозначават повредите в текста.

 

До същия Симеон, княз на България.

 

Ето аз пак се връщам към стария си навик и не се отказвам да търся някогашния мир.¹ Ако и да съветва пословицата да не се говори на уши, които не слушат, все пак Христос, като човеколюбец, е казал: „Ще се отвори на онзи, който чука".² Ако и да е казал апостолът да се оттегляме от оня, който често бива наставляван и не се покорява, сам след това обаче препоръчва да се настоява, приканва и укорява,³ та може би с такова настояване и приканване ще се достигне желаното. И ние, подражавайки на това, няма да замълчим, като чакаме, напомняме постоянно за едно и също и укоряваме, докато сърцето на моя духовен брат се разтвори от състрадание. Ако една малка капка, падайки постоянно, разяжда твърдия камък, то колко повече едно миротворно подбуждане и една увещателна реч ще може да смекчи и да умилостиви едно благоразумно сърце? Тъй като и братя, след като са се скарали малко помежду си, се помирявали; и бащи са се разгневявали на децата си, но след това пак са живели мирно с тях. Наистина съперничеството, породено от душевна низост, се премахва с великодушие и мирно разположение. А ние, като пренебрегваме тези наставления, пристъпваме всекидневно към кръвопролитие и оръжие. Каква е ползата? Каква е изгодата? Какви блага произлизат от кървите? Ако Бог се погнусява от несправедливо проляната братска кръв и осъжда виновника за убийството да охка и трепери на земята, то сега, когато не един, а много хиляди братя всекидневно се изтребват взаимно, какво, предполагаш ти, мисли Бог за това? О, колко е силно действието на дявола! О, какво нещастие е вмъкнал той между нас! Уви! Колко сме станали предмет на позор и злорадство за съседите и враговете си! Нека се вразумим, ако и късно, духовни ми брате, че не за взаимно изтребване сме създадени от Бога. За славословие ние сме създадени; за да разберем създадените от него твари; за да познаем истинската вяра и изпълняваме заповедите му. Скоро ще захванат и животните да ни укоряват, защото и те често не се докосват до мъртвите трупове, като че ли се боят от своя създател; ние пък ги разсичаме с меч почленно и сме станали по-жестоки и по-несъстрадателни от животните. Не, духовни ми брате, да не стигаме до таково безразсъдство, така щото животните да усвояват нашия живот, да живеят мирно помежду си и да се покажат по-разсъдителни, а ние да приемем на драго сърце тяхната дивост; напротив, нека покажем такъв мир и любов, щото и околните народи да покажат ревност към тях и се насочат към богопознание. Понеже как ще повярват тези, които не познават Бога, когато ние, които ги учим да живеят в мир, сами не правим това, на което ги учим? Та и защо от народа на двамата ни едни се угнетяват в плен и затвор, а други са предадени от вас в робство на неверни народи? За какво ще стена и какво ще оплаквам? Злочестините на поробените ли, или безчислеността на умрелите? Охканията на осиротелите ли, или сълзите на клетите вдовици? Опустошението на земята ли, или разрушението от войните? Колко божии жертвеници са разрушени! Колко свещеници и монаси са погинали — едни при извършване на божествените тайнства, а други със свещено славословие на устата! Ο дълготърпение на твоето милосърдие, господи!

И тъй, поради всичко това, духовни ми брате, ние не пощадихме нищо от това, което е в наша власт, и нямаше да пощадим нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, нито друго някое необходимо нещо. Прочее, ние извършихме всичко, което подобаваше; и изпровождаме свети мъже, за да те уважават; пращаме пратеници с предложение за мир; дадохме на драго сърце подаръци и с още по-голяма готовност обещахме да дадем и други подаръци, ако твое братство склони да се помири; срещнахме се един с друг и беседвахме за богоугодни неща. Времето минава. Краят на живота е неизвестен. Бъдещият съд е неумолим. Прочее какво друго ни остава, освен да се помирим и да се насладим от взаимната любов? И тъй, въпреки това, нека ти бъде напомнено, духовни ми брате, и ако ти не искаш да [ни] послушаш, то поне послушай поради божията заповед. Ако пък и към нея останеш глух, то какъв по-достоен за доверие съветник от Бога можем да ти посочим? Съжали се над бащите заради синовете, тъй като и ти сам си баща!  Умилостиви се над синовете заради бащите, защото и на тебе ти е дарил Бог синове. Трогни се от плачовете на младенците, тъй като и ти си бил младенец и си имал деца, и ти си сукал от майчина гръд, за да повярваш на другите от собствения си [опит]. Има насита, духовни ми брате, и от злините, както от добрините. И тъй, ако добрините, преди да бъдат изпитани, причиняват удоволствие, а след като бъдат вкусени, предизвикват насита, то злините, които, преди още да бъдат изпитани, причиняват неприятност, как, след като бъдат вкусени, да не се покажат по-противни и да не предизвикат пресищане? Аз не зная нищо по-противно и по-тежко от войната между братя. Знай, премили ми брате, че след като други са почнали войната⁴ и справедливо са - изтребени от Бога, то несправедливо е, щото целият народ, който не е направил нищо лошо, да се избива. Нека не се показваме по душевно разположение по-лоши от варварите, които, ако и да живеят донякъде в мир с нас и извършват размяна на пленниците, все пак не обичат съвършения мир, понеже не са от съвършена вяра. Ти пък, духовни ми брате, като привърженик на съвършена и правилно предадена вяра, защо не се съгласиш на мирни и неразрушими договори? Отвърни се от злото и стори добро. Давид ти казва наедно с нас: „Потърси мира и го последвай"⁵. Безполезно е, духовни ми брате, разкаянието в часа на смъртта. Преди да настъпи смъртта, извърши доброто, да не би някак внезапно да бъдеш грабнат [от нея] и да не навлечеш страшна присъда за душата си.

Но аз, духовни ми брате, ако и да пиша това,⁶ зная, че ти ще се разкаеш и ще се съгласиш на мир, понеже не е възможно ти, който си от благочестив корен, да не дадеш и плодове, които подобават нему. Ти ще се разкаеш не лъжливо, не коварно, но незлобливо и истински, не като се преструваш тайно, не като се бориш, за да завладееш повече земя, не като се противопоставяш на даването на по-малък подарък, не като замисляш невъзможни неща и многоглаголстваш, но като обсъдиш и обмислиш възможното. Понеже кой ще бъде тъй смел да наруши и премине границите, които са установили добре и справедливо нашите отци? И тъй, духовни ми брате, за да не се поиска от нас отчет там горе за всичко това, нека се откажем от неуместното користолюбие и да свикнем да се задоволяваме само със своето и нека настане между нас мир и Бог да се прослави! Ако желаеш, духовни ми брате, да направиш това, то ти ще видиш небесата отворени и как ангелите божии се качват и слизат и се радват за твоя мир с нас и съгласие, постигнато със съдействието на Христа, истинския Бог наш, който умиротвори със собствената си кръв раздорите. Амин.

 

¹Не е ясно за кой мир между Византия и България става дума —за мира от 896 г., или пък за мира от 865 г., сключен още по времето на Борис.
²Мат. VII, 8.
³П. Тимот., IV, 2,
⁴Роман Лаканин загатва за регентите, които управлявали, преди той да вземе властта, и които започнали войната с България.  
⁵Пс., XXX, 15.
⁶Това писмо било писано през 926 г. Вж. Златарски, Писмата на Романа Лакапена..., стр. 301, 320—322.