Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978
По първоначален замисъл държавата на османците била военна: един огромен военен стан, където бойците били разположени така, че всеки от тях през мирно време да живее от труда на поробените селяни. Това било спахийството и тимарската система, които — успоредно с еничарския оджак — предоставял на султаните човешкия състав за териториалната експанзия на османците от XV до XVII век.
1793–1798 „...Господари, според техния обичай, на съдбата, свободата и живота на народите, които били победили, султаните след победата разполагали според волята си със земите, които току-що били присъединили към империята. Те раздали за вечно ползване без облагане дялове земя близо до градовете и в тях на офицерите и войниците, които искали да възнаградят за тяхното старание и храброст; те отделили значително количество земя за религиозния култ; те запазили една част като апанаж срещу големите административни и правни длъжности. Останалата превърнали в държавна земя под името зиамети и тимари, за да я раздават пожизнено като военно възнаграждение и насърчение.
Почти всички богати гърци били лишени от техните владения; повечето богати хора били безмилостно избити, а техните имущества — конфискувани. Тези, които притежавали зиамет или тимар, били удостоени с титлата ага; те трябвало лично да носят военна служба и били задължени при война да водят със себе си един или повече джебелии — кавалеристи и пехотинци, въоръжени и екипирани според дохода и размера на владението. Тимарът се различава от зиамета само с по-малката си стойност и с това, че агата, който го притежава, не въоръжава толкова кавалеристи и пехотинци, колкото другия...“
(Оливие, т. I, с. 295–296)
През ранния период на османския военен феодализъм всред спахийството съществувала строга дисциплина и йерархия.
1793–1798 „...По отношение на военното дело един пашалък е разделен на известно число области, наречени санджаци или знамена. Еничарите, спахиите, заимите и тимариотите от областта са задължени при война да се съберат под знамето на военния началник, наречен санджакбей, и да чакат заповедите на пашата на провинцията, за да тръгнат срещу неприятеля, за да накажат някой метежник или да подчинят някоя разбунтувала се провинция...“
(Оливие, т. I, с. 294–295)
Това била обаче първоначалната картина на спахилъка. А ето какво било състоянието му през XVIII век.
„...Спахиите живеят в градовете и най-вече в селата; те са всички женени и с постоянно местожителство. Заемат разни служби или понякога се занимават със земеделие, получават всекидневна заплата, имат свои офицери и при първа заповед — въоръжени и екипирани — се събират под знамената на своята област.
Спахиите са по-отдавнашни от еничарите; те имат по-голяма заплата и се смятат за синове на мюсюлмани с известно благосъстояние. Те се бият под едно и също знаме, като заими и тимариоти. Би трябвало да предават по наследство владението на земите си, ако повече се уважаваха разпоредбите на първите султани...“
(Оливие, т. I, с. 300)
Но през XVIII век тия разпоредби вече никак не били уважавани. И то — по двустранна вина: на спахийството и на централната власт.
„...Има два други кавалерийски корпуса — заимите и тимариотите — които получават земи от султана под форма на военни ленове и са задължени да се явяват лично на поход, когато избухне война. Но след като се явят лично, те винаги намират начин да напуснат лагера и да се върнат по домовете си. Вече нямат вкус към службата и на тях не може да се разчита при опасност...“
(Абеси, т. II, с. 18)
Редовете на спахийството сега така проредели, че е трудно дори да намерим списък на тимарите от това време. Впрочем ето и откъс от един такъв списък:
1781/2 „…Тимар на Хумбараджъ Ахмед, син на Хумбарадж Нуман. Село Кириводол, спадащо към споменатата нахия Враца в ливата Никопол. (Приход) — 3000 (акчета). 17. XII. 1781 — 6. XII. 1782 г. (Бележка): С височайша заповед се обясни, че (Ахмед) е бил назначен за комендант на крепостта Бендер.
12. XII. 1788 година.
Тимар на Хумбараджъ Мехмед, син на Хумбараджъ Али. Село Горно Глогефче, спадащо към споменатата нахия Сиришник в ливата Кюстендил. (Приход) — 7188 (акчета). 26. XI. 1783 — 13. XI. 1784 година ((Бележка): С височайша заповед се обясни, че (Мехмед) служи в крепостта Браила.
14. V. 1788 година.
Тимар на Хумбараджъ Осман, син на Хумбараджъ Давуд. Село Якорит, спадащо към споменатата нахия Самоков в ливата Паша. (Приход): 3475 (акчета). 26. XI. 1783 - 13. XI. 1784 година. (Бележка): Тъй като (Осман) е умрял без наследник, по официално предложение на военачалника му Мустафа и по донесение на главния дефтердар Сюлейман, (тимарът) се даде на Мехмед, син на Осман. 20. X. 1787 година.
Тимар на Хумбараджъ Мустафа, син на Хумбараджъ Хюсеин. Село Сиракова, спадащо към споменатата нахия Враца в ливата Никопол. (Приход): 6000 (акчета). 4. III. 1775 — 20. II. 1776 година. (Бележки): С височайша заповед се обясни, че (Мустафа) е бил назначен към свитата на видинския сераскер. 1. III. 1790 година. С височайша заповед се обясни, че (същият) е бил назначен на секретарска длъжност в крепостта Варна.
22. IV. 1791 година.
Тимар на Лагъмджъ Мустафа. Село Охатлар, спадащо към споменатата нахия Пловдив в ливата Паша. (Приход): 6000 (акчета).
17. XII. 1781 — 6. XII. 1782 година. (Бележка): С височайша заповед се обясни, че (Мустафа) е бил назначен в крепостта Силистра, 17. II. 1790 година.
Зиамет (записан) на името на Лагъмджъ Абдуллах, син на Лагъмджъ Ахмед. Преминал у него от починалия му баща. Село Хазър Илиас, спадащо към споменатата нахия Казанлък, в ливата Чирмен. (Приход): 23 100 (акчета). 4. XI. 1785 — 23. X. 1786 г.
(НПТА 10/37 С. А.)
Ясно е защо спахийството напускало полесраженията: неговите доходи били несъответно ниски. Разрухата на тимарската система била отбелязвана като една от причините за упадъка на империята.
„...След смъртта на един заим или един тимариот султанът трябва да извлече едногодишен приход от владението му, а след това да го отстъпи отново на сина на някой ага, някой спахия или на друг военен, на оногова главно, който се е отличил в битка…
Но откакто султаните предпочитат спокойствието на двореца и удоволствията на харема пред несгодите и опасностите на войната, и особено откакто поради долна и глупава алчност се е стигнало до продажбата на службите, които някога са се давали по заслуга, владенията са станали бащиния на богатите и интригантите. Храбростта на войника е насърчавана и поощрявана вече само от надеждите за грабеж, от възможността той да вземе пленници или да получи пари, които генералът раздава след битката на всички, които му донесат неприятелски глави. По такъв начин най-добрите институции се израждат, по такъв начин мюсюлманинът — някога безстрашен и юначен — днес е долен грабител или жесток убиец. Така османските войски, когато са внушавали страх на враговете си, днес са предмет на презрение или съжаление, и тази огромна империя не би съществувала повече, ако някои европейски сили нямаха интерес да я поддържат.“
(Оливие, т. I, с. 297–298)
Част от спахийството търсела начин да опази своите тимари, въпреки че отказвала да изпълнява военната служба, срещу която тия тимари били раздавани.
1798–1798 „...Спахията още преживе лесно получава възможност да отстъпи владението си в полза на един или повече свои синове, посредством сума, по-малка от оная, която се плаща за него на публичен търг. Но пропусне ли тази възможност, след неговата смърт синът му ще бъде лишен от имота, ако не наддаде повече от конкурентите си, или (ако има силен покровител) плати поне цената, предложена от друг.
По-голямата част от спахиите, несвикнали на несгодите и лишенията на войната, отдавна са се освободили под разни предлози от военна служба. Винаги ще се намерят паши и санджакбейове, разположени да получат някой подарък и да се съгласят с освобождаването от служба, което спахиите искат. Често те биват заместени от доброволци или, ако самите те се включат в похода, намират винаги повод да го напуснат и да се завърнат по домовете си, преди той да е свършил.“
(Оливие, т. I, с. 298–299)
В редки случаи властите успявали да отнемат тимарите на подобни, избягали от бойното поле спахии и да ги дадат другиму, който се задължавал да служи във войската.
1740 „...Славният сред подобните и равните нему, силистренският алай-бей Али, да се увеличи славата му, изпрати преди известно време писмо, че Абдулкадир, владелец на тимар от три хиляди акчета в село Дьоледжек бунтаръ и други във Варненска нахия, Силистренски санджак, не се е явил през настоящата благословена година под знамето на алайбей в полето при Бендер, нито при отбраната на моста, нито за други служби. С това тимарът му е станал вакантен. Поради това той иска височайше разпореждане тимарът да се даде на кандидат-спахията от санджака — Осман, със среден ръст, отворени вежди...“
(Димитрοв, № 22)
Но понеже дребните тимарски приходи вече не блазнели никого, случвало се записалите да чакат реда си „кандидат-спахии“ да се откажат, когато редът стигал до тях.
1788 „…Абдулах, син на Мустафа, владелец на тимар от 3000 акчета в село Кючюк Хамза и др., Варненска нахия, Силистренски санджак, не се е оказал налице под знамето на Исмаилия и за защита на Молдавия, както е било заповядано с височайша заповед. Той е напуснал службата си и тимарът му станал вакантен. 3а това са донесли и свидетелстват заимите и тимариотите и понеже първият кандидат-тимариот е отказал да получи тимара, то алайбеят на Силистренски санджак Али е направил предложение той да се връчи на мюлязимина Ахмед…"
(Димитров, № 464)
Съвсем безпрепятствено спахиите можели да се отърват от тимара си в полза на някого измежду своите близки.
1740 „...От своя страна съм упълномощил брат си Али Геше да събира и арендната плата от 200 гроша, поради което оттук нататък следва да събира и задържа произлизащите от тази каза и селата ѝ ява, качкун, бейт юл-мал, мал-и мефкуд, мал-и гаиб, испенче от скитащите неверници, законния десятък от произведенията, засявани в селата Касъмдеде и Мустафа-факъх. Когато съобразно казаното дойде да ги събира, ако появилият се доход възлезе на повече от три хиляди акчета, разликата в повече да ми се внесе. С тези условия му се издава настоящия запис и да не му се правят пречки и вмешателства нито от моя, нито от друга страна.
(Димитров, № 12)
Със скръбна загриженост някои османски велможи или командващи установявали лошото положение на спахийството, като предлагали и мерки за възстановяване на реда и подчинението всред тимариотите.
1776–1777 „...Да се предприемат мерки за въвеждане ред сред тимариотите. Там има безредие. Някой тимариоти, които тръгват на служба с коне, продават конете си. Онези, които отиват пешаци, продават оръжието си. Разстройството се дължи на следното: авторитетът на алайбейовете е намалял поради честото сменяне на способните измежду тях....“
(Елхадж, с. 69)
Това всъщност била само една от многобройните причини за разложението на спахилъка. Ето и друго предложение как той да бъдел закрепен:
1776–1777 „...Притежателите на големи тимари, от страх те да не им бъдат отнети, (формално) се зачисляват на заплата във войската. Поради всичко това под знамената не остават бойци, а от наличните бойци не може да се очаква всеотдайна служба. (Впрочем) резултатите от проверката на регистрите във всеки еялет е да се докладват на султана. Пред него следва да се представят всички алайбейове и санджакбейове от Анадола и Румелия. Да им се поискат сведения колко бойци, имат под знамената си. Ако те отговорят, че броят им се е съкратил, понеже част от тях били се настанили на служба по държавните ведомства, а други — в свитите на везирите, трябва да се издаде ферман в следния смисъл: тимариоти, дворцови мутеферики, чауши, нека се заселят и установят домовете си по техните зиамети и тимари. Ако се случи да напуснат бойните редове, тимарите им да се предават на мюлязимите в санджака.
Така институцията ще се оправи и ще се създаде по-добър живот за раята. Да се проверява дали този ред се спазва…“
(Елхадж, с, 69–70)
Нито това, нито някое от безчислените през втората половина на века предложения за оздравяване на спахийството дали реален резултат. Традиционните османски военни корпуси се разлагали неудържимо — упадал и духът на наличните бойци, рекрутирани насила.
„...Тъй като мохамеданството било установено със сила, според негов религиозен и политически принцип, град, където имало джамия, никога не бил предаван чрез капитулация или договор. Затуй, щом мохамеданите отнемели някой град от неприятеля, веднага построявали джамия, та гарнизонът да го защищава с по-голяма ревност в случай, че отново бъде нападнат.
Една установена (максима, използвана, за да внушава на войниците необикновена смелост, е, че който умре, сражавайки се срещу неверниците, веднага ще бъде въведен в рая и поставен до пророка, който от небето е бил свидетел на неговото геройство. Тази вяра е предизвиквала по-рано чудеса от храброст...
Нито войниците, нито офицерите вярват вече, че ако бъдат убити на бойното поле, веднага ще отидат в рая. Затуй бягат. Във флотата, като изключим адмирала, всички, трудно могат да бъдат склонени да посрещнат неприятеля. Бях свидетел на това с очите си на борда на един кораб през последната война...“
(Абеси, т. I, с. 154)
Един от османските главнокомандващи описвал така пред султана състоянието на войската: „Ако голата жертва на моята личност би довела до победа над противника, повече и не желая. За нещастие не е така. Трябват ни войски, а ние не можем да разчитаме на нашите. Въпреки че все още е лято, войниците дезертират всекидневно и в голям брой и ние напразно налагаме най-строги наказания на бегълците: режем им носовете, ушите и дори главите, а пак не можем да спрем злото. Останалите ни бойци само чакат първите дъждове, за да побягнат и те. Изобщо цялата армия мисли само за това...“
(Джевад, с. 323)
Тази озлобена от глад и страх сбирщина, добре въоръжена и научена да поминава от злочинства се превръщала в напаст за мирното население.
1787 „...В едва равнина до селото Мустафа паша срещнахме повече от 3000 дезертьори от Азия. Те се връщаха в страната си, за да избягнат мизерията, която бяха изпитали в лагера на великия везир. Вървяха по толкова много, за да заставят градовете да им доставят прехрана и да се справят с поставените по пътя стражи за задържане на дезертьорите..“
(Сοвбьοф, с. 347)
За насилията, които изтърпял Котел от такива стражи по Котленския проход, говори и Софроний:
„…В лето 1775 победи московица турците и премина Дунаву, и узе на майсаре Шумен, що беше везиря Мююсуноулу сас урдията турецкая. Узе на майсаре и Русчук, и Силистра, и Варна. Тогива у нашие село седяше арнаутски паша, вардяше клисурата, да не бяга турская войска, каквот имот обичай. Случи са тамо и кадиа, и чауша, и субаша. Като чуха, како е узел московица везиря на майсаре, побешаха вси на Сливин. Колико ли страх потеглихме, да не ни попланят, като бягат! Вардяха християните и денем. И держе майсерето дни 22. И сториха мир и поидоха си московите, оставиша турецкую землю и влашкую...“
(Софроний, с. 13)
Напусто портата изпращала нареждания до своите румелийски органи да водят борба против дезертьорите.
1778 „...От санджака Шкодра и неговата околност били записани посредством настоящия окръжен управител на Шкодра, Мустафа паша, 2000 пехотинци за охрана на Хотин... Без да са живели там (и) 20–30 (дни) след пристигането си в Хотин, те (започнали) да бягат на групи и се разпръснали из селата на княжествата Молдова и Влашко. Осмелявали се да грабят имуществото на райетската беднота, да изнасилват и избиват населението. Прекосявайки Видин, Кладово и други места за преминаване (на Дунава), те се отправяли към родните си места...
Ти, гореспоменатият везир (Мехмед паша), назначи на намиращите се във вътрешността на страната проходи (по един) верен мубашир и достатъчно войници и на появилите се от споменатите разбойници, като се отказва категорично прошка, тутакси да се прилагат заслужените наказания. Отрязаните им глави да се изпращат на сегашния румелийски валия сераскера ... Абдуллах паша... Началниците на проходите денонощно да (ги) охраняват и щом пристигнат такива дезертьори, да ги залавят и наказват...“
(Вид. сидж. S 169, л. 15 б, док. I С. А.)
Изложеното не означава, че през мирно време спахиите се държели по-добре — многочислените оплаквания на раята от спахийски безчинства са доказателство за това.
1753 „...Всички жители на село Костантиче, спадащо към казата на град Русе, като дошли на съдебното заседание (се оплакали от) спахията Мехмедоглу Абдал — един от спахиите в споменатото село. (Същият) не се занимавал със собствените си дела, а денонощно пиел вино с някои разбойници и най-безчести (лица). Тъй като имал чифлик в гореказаното село, в къщата си понякога заселвал крадци, а в селото си цигани. Освен че (ги) заставял да крадат, ограбват и плячкосват тайно и явно имущество и нещата на някои хора, понякога залавял невинни хора, биел ги жестоко и денонощно ги използвал за работа в собствена услуга. Понеже тем подобните смутове и разбойничества нямали край, положението на сиромасите е съвсем разстроено от зловредието му и ако споменатият спахия (и) за в бъдеще живее във въпросното село, цялата му (рая) ще се разпръсне“…
Заповядвам: ...Вие, споменатите (русенски кадия и мютеселим на Никополския санджак) да изгоните от гореказаното село въпросния спахия...“
(Рус. сидж. R 52, м. 26 б, док. I С. А.)
По този начин спахиите успявали да си присвоят земята на някой селянин, който след това напразно водел дела против господаря си.
1700 „…Жителят на видинската махала „Варош“ — Димитре, син на Радул, се яви пред шериатския съд и в присъствието на Мехмед ага, син на Хюсеин, който стана причина за написване на документа, предяви към него следния иск: „Баща ми, Радул, притежаваше една ливада от близо 5 дьонюма, намираща се на местността „Ибсар алтъ“ и граничещо от една страна с ливадата на спахията Али, от едва страна с ливадата на Мехмед и от една страна с обществения път. След смъртта (на Радул) тази ливада се прехвърли на мен и стана мой имот, но споменатият Мехмед ага я е обсебил. Искът ми е да ми се върне.“
(Вид. сидж. S 14, л. 11 а, док. II Μ. К.)
Спахиите твърде често се грабели и един другиго. Декласирани, те вече не били гръбнака на имперската войска, а просто дребни земевладелци, които се стремели да увеличат приходите си по всевъзможни, незаконни начини.
1739 „...Приносителят на настоящия берат Реджеб, със среден ръст, пъстри очи и отворени вежди, донесе, че владее тимар от 3462 акчета и село Хавли Ашик, Варненска нахия, Силистренски санджак и че от 60–80 години се намира под знамето на санджакските войски при останалите походи и служби на високата държава, при отбраната на Букурещ, при завоюването на Ниш и Кунбулук, при пренасянето на топове. Обаче Татар Кючюк Мехмед навярно е съобщил, че споменатият бил умрял, заел му тимара и си изкарал берат за него. И макар че първият бил още жив, по донесение на алайбея на споменатата лива – Али - бившият главнокомандващ на Бендерската армия везирът Нуман паша връчил тимара на Мехмед. Понеже смъртта на споменатия била измислена, алайбейовете на санджаците Никопол, Чирмен и Виза и заимите и тимариотите на споменатия санджак с подпечатани с печатите им изложения молят тимара да се изземе от Татар Мехмед и да се остави на Реджеб...“
(Димитров, № 89)
Или пък:
1726 „...На споменатото проведено заседание (се яви) подателят на документа — заимът Йомер, син на Али, сегашен заим с височайши берат на мезрата Богданлъ, подчинена на Яйлак-ъ кебир, една от нахиите на град София. В присъствието на черибашията Мехмед ага, син на Ахмед ага — гордост на нему подобните (по чин), владелец с берат на село Карабулад, намиращо се близо до горепосочената мезра Богданлъ, и на Сюлейман бей, син на Дервиш — спахия с височайши берат на мезрата Ибриккьою, намираща се също наблизо до споменатото село, (предяви) иск към тях и изповяда: „С височайши берат съм владелец на зиамет... Владея намиращите се в споменатите граници земи открай време досега. Тъй като са от земите на зиамета ми, по никакъв начин не се налага намеса и посегателство...“
След запитване споменатите Мехмед ага и спахията Сюлейман отговориха: „Спорните земи, намиращи се в споменатите граници, са от нашия тимар...“
(Соф. сидж. 306, л. 27 а, док. III С. А.)
Такова било през XVIII век състоянието на спахилъка, върху който по-рано се крепели и османската експанзия, и потисничеството над раята.
Коментари: Вера Мутафчиева
Литература:
Абеси
Abesci, Е. L'état actuel de l'Empire ottoman. Τ. I—II. Trad de l'anglais par, Fontanelle. Paris, 1792. (Превод, извл.: Л. Генова)
Джевад
Djevad, A. L`état militaire ottoman depuis la fondation de l'Empire jusqu'à nos jours. Trad. du turc par G. Macridas. Τ. I. Constantinople, 1882. (Прев., извл.: P. Анг. Михнева)
Димитров
Димитров, Стр. Османски кадийски документи за Североизточна България и Добруджа през XVIII в. Под печат. (Извл.: В. Мутафчиева, Е. Грозданова)
Елхадж
Елхадж, А. Османски политически трактат. (1776—1777 г.). Подготвил за печат и предговор Б. Цветкова. С., Нар. библиотека „Кирил и Методий“, 1972. (Извл.: М. Тодорова)
Οливие
Olivier, G.—A. Voyage dans l'Empire ottoman, l'Egipte et la Perse. Τ. I—VI. Paris, 1801. Τ. I—II. Voyage dans l'Emiire ottoman. (Прев., извл.: Л. Генова)
Сοвбьοф
Совбьоф-Фериер, дьо (1788). Увод, подбор и превод: Б. Цветкова. — В: Френски пътеписи за Балканите... (Извл.: М. Киселинчева, М. Тодорова)
Софроний
Софроний Врачански, Житие и страдание грешнаго Софрония, С., Бълг. Писател, 1966. (Извл.: Н. Данова)
Инициали:
М. К. - Мария Калицин
С. А. - Стоян Андреев
