Йордан Николов
Една друга велика сила — могъща феодална империя в Източния свят Монголия, заела водещо място в историческия процес и определяла основните насоки в развитието на тогавашните отношения1. Заселили се в необятните пространства от Байкал и предпланините на Ханган до полите на Тян-Шан, от изворите на Енисей до зъберите на Великата китайска стена, монголците оказвали решаващо влияние върху съдбата на най-големите държави — Китай и Индия, а наред с тях и на редица други страни. Монголската династия Юан (1271–1368) управлявала Китай, обхванат от организационната система на монголските държави. В края на XIII и началото на XIV в. монголците завладели Северна Индия и достигнали градовете Лахор и Делхи. През 1389–1399 г. предводителят на монголците Тимур (Тамерлан/1370–1405) нахлул със 100-хилядна армия в Индия, завладял Пенджаб, разрушил Делхи и подложил на масово избиване населението.
Както през ранното средновековие, назовано в японската историография епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура и Муромати (XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила своята самостоятелност. За разлика от китайци и индуси, които претърпели драмата на монголското иго, японците успели да оцелеят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъчили през XIII в. да покорят островната държава, но без да постигнат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била разтърсвана от вътрешни войни, който забавяли нейното социално-икономическо и обществено-политическо развитие. Това била общо взето изолирана от международните конфликти страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географско разположение.
Както показват научните изследвания, през времето от XI до XV в. и насетне средновековната цивилизация навлязла в нов, несъмнено по-висок етап на развитие. Усъвършенствала се материалната и духовната култура на човешкото общество на базата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в ранносредновековната епоха, тя продължила да се утвърждава в Европа, Азия, Африка и Доколумбова Америка. Както в градската икономика, тъй и в аграрната област техническите постижения слагали своя отпечатък, давали простор за развоя на производителните сили. Усъвършенствали се техниката и технологията на производствения процес, а наред с него и на потреблението на материални и духовни ценности. Социалната организация на света също така придобивала нови мащабни измерения. Институционализирали се обществените отношения. Големите централизирани монархии се превърнали в решаващ фактор на междудържавните отношения. Възникнали университетите, книгопечатането, библиотеките. Оформена била финансовата система, банковото дело. Търговията придобила световен характер. Традиционните религиозни организации започнали да се разделят и да пораждат формирането на нови, алтернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл напреднала, разумът декларирал своите претенции.
Успоредно с развитието на държавата и държавността, на монархията, на правната регулация на обществото в неговата феодална конструкция през Ранното средновековие продължила да се развива дипломацията1 — основният фактор за уреждане на външнопо-литическите отношения. Войната престанала да бъде единственото средство за решаване на възникващите конфликти. Дипломацията разкрила по-широки възможности за навлизането на интелектуалната аргументация, на нравствените и хуманитарните мотиви в потушаването на кръвопролитията. В противоборство с насилието на историческата сцена бавно, но сигурно навлизал хуманизмът. 
В процеса на изграждането на средновековното общество в различните пространства на тогавашния свят наред с традиционните институции, без които функционирането на обществото било невъзможно — държава, войска, религиозни общности, научни, образователни учреждения и пр., възникнал и феодализмът1. По вътрешното си социално съдържание и по своите външни форми на реализация феодализмът бил специфична обществена система. Това означава, че той създал не само определен съвкупен комплекс, но и поредица структури, които функционирали в определено единство и образували цялостния завършен облик на феодалния строй.
Едно от най-значимите феноменални събития в историята на човечеството след гибелта на Стария свят било — това е вън от всякакво съмнение — формирането на новия тип цивилизация, средновековната. Както по вътрешното си иманентно съдържание, така и по външните си форми на обективизация това е величествен, грандиозен, импозантен процес, обхванал етнически общности, държави, континенти, света като цяло. Цивилизацията, която възникнала, представлявала функционираща социална система, развиващ се комплекс от най-големи върхови постижения във всички сфери на живота, превърнати в модел за реализация, в идеал за догонване. Нейните открития, завоювани от най-добрите представители на човешкия род, преодоляват границите на държави и континенти и стават притежание на всички народи по лицето на Земята. В най-добрия смисъл на думата те придобиват общочовешки, космополитичен характер, изпълняващ консолидиращи и интегративни функции. Затова напълно прав е А. Тойнби, когато пише, че цивилизацията обхваща всичко, но тя самата не може да бъде обхваната.
В края на Късната античност и началото на Ранното средновековие етническите общности в Азия, Европа и Северна Африка навлезли в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възникнал масов широкообхватен миграционен процес, влязъл в историята под названието „Велико преселение на народите“1. Това била забележителна епоха на разруха и зараждане. Катастрофирали политически системи. Рухнали вековни империи – Ханската в Китай, Римската в Европа, Гупта в Индия. Паднали Кушанското царство в Средна Азия, Партското в Месопотамия и Иран. Като неудържима лавина преселниците помитали създаденото от другите народи. Върху руините на Стария свят се зараждали варварски кралства. Напъпила епохата на Средните векове. Приемствеността в историята се реализирала сред кръвопролития и пожарища.
В класическата историографска традиция, концентрирана най-вече върху европейската история, Средновековието е изобразявано като епоха на разруха и упадък; време, в което старите научни и културни постижения на античния свят се забравят, а нови просто липсват. Но съвременното общество е наследило от този предполагаемо мрачен период повече, отколкото е склонно да си признае. В най-разпространения днес световен език ‒ английският, за означаването на „роб“ се използва думата slave, която на български звучи като „слейв“. Въпреки някои появили се напоследък възражения1, преобладаващата част от етимологичните проучвания показва съществуването на историческа връзка между споменатия английски термин за роб и самоназванието на славянските племена – „словени“, т.е. „хора, които могат да се разбират помежду си“2. В наши дни думи със същия корен и значение се употребяват не само в английския, но и в много други европейски езици. Етимологията на slave обяснимо предизвиква неособено приятни асоциации за представителите на славянските народи. Известно е, че в периода на античността германските и романските народи използват съвършено различни думи за „роб“, поради което е очевидно, че налагането на изопачения славянски етноним в този смисъл се осъществява именно през средните векове.
Темата за средновековните ни ръкописи е популярна сред професионалните исторически и филологически среди, но твърде малко дискутирана сред любителите на средновековното ни минало. В „модерните“ времена историята сякаш се мери с аршина на военните победи, на славните битки, на времената на войнолюбивите и винаги побеждаващи владетели, ала както казва един любим историк – „няма красива война“1. Думи на същия този историк са, че българите са много по-силни чрез перото и словото, отколкото чрез войната. Един бегъл, съвсем не задълбочен поглед върху ръкописното дело и запазеното документално наследство на българите може да ни убеди в тази теза, а дори нещо повече – да ни покаже, че и ние сме дали нещо на света, без то да бъде поставяно под научна дискусия, под спорове, под хипотези. Защото то е тук – пренесено през времето от музата на историята и подарено ни като завет, като спомен за едно отминало величие и като урок за стойността и смисъла на словото. Апропо, настоящото изследване няма претенции за всеобхватност и обективност на разисквания проблем. То по-скоро прави един кратък оглед върху съдбата на българските средновековни ръкописи, техните пътища извън пределите на родината, опитите за съхранението и опазването им, както и неизброимите опити те да бъдат подложени на умишлено унищожение, заграбване или преправяне за нуждите на чужди политики и идеи.